Железният карнавал

13

Корабът кротко почиваше върху своята спускова площадка — издут търбух от посиняло желязо, без витло и рул. Ала странно: цялата повърхност на това туловище беше изпъстрена в светлинни отражения като мрамор или острие на нож, пълзящо през пламъци. Давид напразно се мъчеше да намери обяснение на този феномен, когато Сирс го дръпна за ръката и го поведе към мостика, изтръгвайки го рязко от размишленията му.

Широк керамичен пласт изолираше корпуса — казано в точния смисъл на думата — от различните палуби. Сякаш някой бе пожелал да направи невъзможен какъвто и да е контакт между стоманената карина53 и дървените надстройки. Горната палуба бе гола, толкова гладка и запазена от охлузвания, че по-скоро приличаше на паркет в бална зала. Нямаше никаква мачта, никакъв кабестан54, никакво корабно въже не смущаваше великолепната наредба. От юта дъсчената настилка политаше в един-единствен порив към бака55, летвите й бяха изключително прави и излъскани като под в министерски кабинет. Миризмата на паркетин беше тъй остра и натрапчива, че за секунда Давид се засуети в търсене на пантофи — навик, какъвто имат някои хора, спрели пред прага на вманиачена в чистотата домакиня. С развеселено сърце той си представи матросите от екипажа, които се втурваха да изпълняват маневра, нахлузили формени сини филцови чехли. Замалко не прихна, но успя да сподави смеха си.

Направи няколко крачки. На юта капитан Орноз хокаше провинил се моряк, ала вятърът заглушаваше думите и насичаше виковете му в резки тласъци на безмълвни и донякъде комични жестикулации.

Група кресливи момиченца внезапно се изсипаха на мостика, като изпълниха простора с вихри от плитки, дантели и бели къси чорапки, опънати безукорно догоре. Бяха едва десетина, а вдигаха шум за трийсет. Давид се отдръпна от този маелстрьом, замаян от толкова енергия, пропилявана напразно. Най-голямото момиченце вероятно наближаваше дванайсетте. Както своите дружки, и то беше облечено в детско сако и плисирана рокля от розово сукно. Лачените му обувки с връзки издаваха на всяка крачка такива пронизителни хрипове, изтръгваха толкоз остри звуци, че бяха в състояние да накарат и най-стиснатите челюсти да проскърцат. Плитките се увиваха около сипаничавото му лице подобно на две пипала от мека, светла коприна, впримчени в панделки от памачкана тафта.

Давид бе очаквал всичко, само не и да пътува в компанията на девически пансион. Обърна глава за обяснение от своята спътница, но тя благоволи да го удостои с иронична и донейде състрадателна физиономия.

Децата вече се бяха скупчили отпред и подскачаха на куц крак от една паркетна плоча на друга, сякаш имаха под себе си разчертана въображаема дама. Смеховете им се разливаха в изблици на трели, рокличките им политаха, разкривайки техните бедра — розовеещи като бадемово желе — и изпъкналите части в гащичките, съвършено чисти, без никакво петънце. Почувствал, че върху него натежава погледът на онази, която навярно бе гувернантката, натоварена да се грижи за малките, Давид инстинктивно сведе очи. Почти веднага оживлението секна, като представление, което се прекратява, щом стане и си тръгне единственият зрител, за когото то е било предназначено.

За сетен път той се обърна към Сирс:

— Да не са колежанки?

А тя прихна в смях:

— Не, ловкини на бисери!

Запита се дали не му се подиграваше, после вдигна рамене и се вглъби в себе си — начумерен, опечален. Вниманието му обаче беше привлечено от пристигането на други двама пасажери. Видя мъж, облечен в черно като нотариус, нахлупил на главата си шапка с подвити краища, съвсем извехтяла и демоде. Висок и сух, той носеше дебели рогови очила с кръгли стъкла, опасно надвиснали над бледия му нос, вирнат комично. Въобще не бе нужно дълго да го преценява. Разбра, че всъщност ставаше въпрос за един от онези младежи, които — гонени от натрапчивата мисъл да изглеждат по-възрастни, отколкото са в действителност — проявяваха чудеса от изобретателност, за да прикрият своето лице, едва-що изтръгващо се от детството, под лакираната черупка на петдесетгодишен зрял господин. До гърдите си той притискаше издута кърпа от марокен, изтъркана дотолкова, че прозираше, но на която името му бе избродирано със златисти букви: Жорж-Юбер П. Дипломиран инженер. Нхк.

Мърморещ носач остави в краката му сандъче, наподобяващо твърде армейските. То беше обозначено с големи надписи по етикета: Навигационна компания — Алмоа. Хидрография на брегове. Географски изчисления. Морски и пристанищни карти.

Звучеше му като реклама в каре от телефонен указател.

Някъде откъм бака две-три момиченца се изсмяха безсрамно. Инженерът се обърна, почувствал се неловко, впил пръсти в своята кожена чанта. Веднага след това на мостика се появи жена и Давид не успя да сдържи бодежите в стомаха си. Главата й беше плътно увита в червена копринена кърпа, завързана според обичая на пиратите или циганките, и увенчаваше едно съвсем слабо тяло, по което костите изпъкваха при всяко движение. През процепа на вехто наметало с кирлива и изтъркана до блясък яка бяха загатнати формите на туловище, усукано от плетеница мускули и нерви, където гърдите се отличаваха с… пълното си отсъствие. Единствено кафеникавите кръгове на зърната, ненормално развити, позволяваха да се твърди, че тази гръд принадлежи наистина на зряла дама, а не на девойче, все още лишено от окосмяване. По някакъв странен контраст бедрата се извиваха подобно вретена от розова и стегната плът, подсещащи за дълги години езда или за сексуални двубои. Лицето й бе хлътнало в гънката на нос, очертал се като острие на нож-вълнорез, съпроводен от две едва-едва оформени ноздри и миниатюрна уста с невидими устни. Звезда и едра въпросителна бяха щамповани върху гърба на наметалото, а пък малко по-надолу, изписано с готически букви, можеше да се прочете следното:

Клитония от Сиракуза. Египетско таро56. Келтска пирамида. НАУЧНА ХИРОМАНТИЯ57.

За голямо учудване на Давид инженерът поздрави врачката с приветливост, каквато обикновено се проявява спрямо по-висшестоящите в йерархията. Циганката отговори отегчено, леко кимна и се обърна към морския простор.

Ненадеен тласък разтърси плавателния съд и той се заклати върху своите релси. Давид веднага погледна към бреговата ивица. Впрегнати за корпуса на кораба, десетина коня го теглеха към морето. Посинелият търбух стържеше по пътя си, бълвайки букети искри от едната и от другата страна на носа. На палубата момиченцата бяха запушили уши и се кривяха във физиономии, без да успеят да погрознеят. Грамадата набираше скорост. Отдолу въжетата за изтегляне бяха разхлабени. Замръзнали неподвижни, с навъсен поглед, сега животните наблюдаваха как край тях се изнизват дървените и стоманени хълбоци на този кораб без мачти, без платна и без витла, чийто вълнорез се носеше устремно към овлажнелите аплодисменти на първите талази от протегнати ръце.

Плавен трус им даде да разберат, че бяха напуснали брега. За част от секундата носът се залута в танц, подмамен от несигурна ръка, после множеството навлезе в ритъм и корпусът подхвана своето дълго придвижване по повърхността на дланите. Давид докосна с пръсти челото си — то цялото струеше в пот.

Капитан Орноз бе слязъл от юта. Приближаваше се към пътниците и ровеше в гъстата си брада. Младежът забеляза, че ситни парченца отлющена кожа изникваха изпод черните косми, за да се посипят върху жакета във вид на ефирен бял прашец.

— Ще ви разведа из кораба и ще ви покажа каютите — атакува ги той без предисловие. — Не се пъхайте в участъците, определени за маневриране, и всичко ще бъде наред. На палубата можете да се разхождате колкото си искате и по всяко време на денонощието, а раздаването на планктон става през портовете58 на форщевена59, от онези места, където някога са стояли топовете.

После Орноз се въоръжи с една димяща лампа и ги поведе към вътрешността на кораба. Коридорите упояваха с миризмата на пчелен восък, медните ръкохватки просветваха с кадифени отблясъци в полумрака. И колкото повече потъваха надолу, толкова по-отчетлив ставаше плясъкът на влажните длани. Беше като че.ли шум от някакво гигантско засмукване, като тропот от тичащи голи крака, втурнали се по хлъзгав тротоар, като бягство на тежко животно през калта на мочурище…

Никой не отрони дума. Давид потърси ръката на Сирс, но младата жена се намираше далече назад.

Забеляза, че без смущение тя детайлно изучаваше профила на инженера, докато същият със силно поруменяло лице, изглежда, следеше подновените обяснения на капитана с внимание, близо до хипнотичния унес.

— Винаги оказва такова въздействие върху дамите — прошепна дрезгав глас в тила му. — Може би чувства необходимост от майчински грижи? Освен ако не е стремеж за превъзходство. Вие как мислите?

Циганката му беше проговорила, без да помръдне с устни. Давид зяпна, за частица от секундата застинал изумен.

— Хубав език имате — присмя се врачката, — сигурно е много сладък. Но не го показвайте на когото и да е, понеже някой може да ви го захапе.

Той отстъпи назад. Челюстите му бяха блокирали, скулите изведнъж се бяха възпламенили. Клитония продължаваше да стои в профил, огромното й око блестеше като емайл. И на младежа му хрумна, че цветът на нейната кожа влизаше в идеална хармония с дъсчените обшивки. Някакъв глас прогърмя и го върна към действителността.

— Както виждате — мучеше капитан Орноз, — подът под краката ви вече не е дървен, ами керамичен. Намираме се на мястото, което сме свикнали да наричаме изолационна линия. Под настилката с плочи има амиант60. Над нас носът на кораба, задната кула и различните палуби са от дъски, а пък отдолу, собствено казано, е корпусът от метал. Какъв е смисълът на подобно разпределение, ще ме запитате вие? Защо не единен, устойчив кораб, изграден от стомана от горе до долу, вместо този сложно монтиран плавателен съд, тоя хилядолистник, чиито сглобки се менят на всеки етаж? Е, добре, това е така, понеже корпусът представлява нашият най-сигурен начин за защита. Хайде, елате оттук, сега ще разберете…

Играеше си на гид, подготвяйки се бавно и умело, за да направи впечатление. Млъкваше, въртеше, очи, сменяше интонацията. Давид забеляза, че центърът на трюма бе зает от дупка, разтваряща се като голям люк към по-долно ниво. С тази приблизителна разлика, че капакът, целият отлят от чугун, повече напомняше за врата на фурна или на пещ в локомотив. Въглища, лопати и дърва бяха отрупани край стените на кораба.

— Мислех, че вече няма мотор в такива параходи — глупаво се обади инженерът. Клитония сподави ново изхилване.

— Тук не става въпрос за класическо котелно помещение — прихна капитанът. — Всъщност всичкото това гориво има за цел не да подхранва някакъв двигател, а да затопля корпуса на кораба като печка.

— Като печка ли?

— Да. Представете си, че джуджетата поради една или друга причина решат да скръстят ръце, че внезапно им хрумне да ни преобърнат или да ни оставят на място в заседнало положение, докато изчерпим провизиите си. Дори още по-просто — ритъмът на изтегляне на кораба намалее до крайност… Е, добре, тогава ще ни трябват само няколко лопати въглища, за да сгорещим корпуса, да превърнем кила в пареща плоскост, във врящ котел, в пещ, която те ще бързат да си прехвърлят от ръка на ръка, както се прави с нещо, току-що извадено от огъня, и от което човек гледа да се отърве час по-скоро…

— Хитро! — отбеляза инженерът с любознателен глас на учен. — Но така не рискуваме ли да пострадаме?

— В никакъв случай! Азбестът напълно изолира горните палуби. Корпусът може да бъде загрят до червено, без температурата във вашите каюти да се покачи и с градус. Хората, които работят на този етаж. точно затова са принудени да носят обувки с коркови или дървени подметки — за да избягнат промените в кръвоносните съдове, предизвиквани от отделяната чрез керамиката топлина. Така впоследствие се премахва и опасността от разширени вени.

Огледът беше приключил. В безпорядък пътниците се пръснаха. Единствено гувернантката и инженерът останаха още няколко мига с Орноз да получат някои допълнителни технически уточнения. В мижавата светлина, процеждаща се през страничните люкове, момиченцата изведнъж бяха придобили сериозно, може би заплашително изражение. Давид усети как погледът на най-голямото хищно разкъсва профила му, а после се впива между краката му. Когато обърна глава, сините очи, потънали в море от лунички, отвърнаха с иронични пламъчета. Презрителни и прегладнели.

Той се окопити. Задушаваше се, натикан в този кошмарен ковчег, зад чиито стени вместо най-обикновено машинно отделение сега се криеше зала за изтезания, и то от най-ефикасните.

С нахлуването на светлината глъчката от разговорите се поднови. Капитанът набързо разпредели каютите. За голямо свое учудване Давид установи, че колежанките бяха настанени в трюм без никакви удобства, в който висеше наниз от мръсни хамаци; останалите пътници бяха отпратени към занемарени номера, макар и обзаведени с всичко най-необходимо. Циганката и инженерът потънаха в една и съща стая, което пробуди подозренията на Сирс:

— Хм, не ми се стори да са заедно тия двамата!

Дали чисто и просто беше учудена? Зад въздишката й младежът сякаш долови горчиви нотки на разочарование, примесено със злоба.

— Защо наблъскаха момиченцата в онзи вонящ трюм? — изрази той мисълта си на глас. — Толкова ли нямаше друго място?

— Те не са тръгнали на увеселително пътешествие, вече ти казах. Намират се на борда, за да работят, това е. Някъде да си виждал моряци да бъдат настанявани при пасажерите?

Резкият тон не допускаше никакво възражение. Давид се напъха в леглото си и се изтегна. Матракът беше твърд, чаршафите — грапави. Той затвори очи. Още щом стъпи на идеално излъсканата с восък палуба на кораба, някакво жлъчно, мъчително безпокойство бе почнало да го свива в стомаха. Чувството за задушаване го бе склещило в гърдите и натежаваше, посиняваше ноктите му, караше го да се задъхва. „Ще се случи нещо ужасно — каза си Давид, издърпвайки възглавницата под своя тил. — Нещо ужасно и непредотвратимо.“ Ала веднага пропъди това глупаво предчувствие. Съсредоточи се върху картините, които пробягваха под склопените му клепачи: погледа на Сирс, вперен в изчервяващото се лице на Жорж-Юбер; момиченцата и двусмисления балет на техните розови бедра и бели пликчета; острия, отсечен профил на циганката и алената й кърпа, вързана като на корсар… „Хубав език имате, език като бадемово желе, всеки би пожелал да го захапе!“ Не, не беше така… Бедрата с цвят на бадемово желе на девойчето със сините очи, розовият език… Червената кърпа, пламналите бузи на Жорж-Юбер и… Той се унесе в сън.

14

На следващия ден времето се оказа мъгливо. Корабът се клатушкаше в мъхеста маса от калносиви надвиснали облаци, без пасажерите да усещат, че напредват. Капчици влага сълзяха по дъбовата настилка на палубата, размивайки равномерния блясък на идеално подредените дъски. Под обувките восъкът бе станал мазен като шупнала вакса. Давид изпитваше злорадо доволство да шляпа сред този гранив брилянтин. Беше почти студено. Струпали се в предната част на кораба, момиченцата имаха вид на послушници. Заети изцяло със събличането, те грижливо нагъваха дрехите си и дори не го удостоиха с поглед.

С леки, нервни кимвания гувернантката ги подтикваше да побързат. Влажната мъгла бе размекнала забрадката и престилката й, накарала ги да заприличат на подгизнал картон. В момента малките разплитаха кокове и плитчини, отприщваха прилива на вълните от дълги коси по раменете си, настръхнали от студа. Плоските им гърди, тесните хълбоци, липсата на окосменост върху срамните места, които характеризираха повечето от тях, изтъкваха още по-настойчиво изключителната им младост. Единствено у най-голямото можеха да се видят две свенливо набъбнали гръдни жлези и едва набол мъх по горната част на бедрата.

Гувернантката спираше до всяко дете, прилепяйки в долния край на лицето му мембрана от омекотена плът, която идеално закриваше устата.

— Сирачета — разнесе се гласът на капитана зад гърба на Давид. — И имат отвратителен занаят…

— В какво ги пременя?

— Как в какво? В джуджета! Те са ловкини на бисери, не знаехте ли? Дегизира ги, за да могат да се смесят с тълпата пигмеи. Техният нисък ръст и омекотената плът, която скрива устите им, успяват да ги заблудят. Особено в такова време. Щом ги спуснем, ще засилим мъглата с димни вещества. Опасността обаче си остава голяма. Ще видите, че в края на пътуването ще сме загубили половината от тях! Всеки път се повтаря едно и също…

— Но защо момиченца?

— Мъжкарчетата са по-малко доверчиви. После, момичетата са по-бързи, по-пъргави от момчетата. Истински змиорки! Ето вижте, сега ще се гмурнат! Една ловкиня ви маха! Гледай ти, та това е сладката Тереза, познавате ли я?

Давид с мъка преглътна. Девойчето с луничките стоеше неподвижно и голо върху защитния заслон на палубата. Стегнатата му талия караше закръгления детски корем да изпъква още повече. То впи поглед в очите на младежа и се изви в пирует на балерина, съзнателно спомогнала за своя неуспех. Искрящият син взор бе натежал от предизвикателство. Ръката на капитана стисна Давид за китката.

— Не се оставяйте да ви оплетат, приятелю. Тези дечица мечтаят само за това как да бъдат осиновени, за да се измъкнат от закона, който ги принуждава да работят по такъв начин. Иначе в техните торби има немалко фокуси!

Младият човек поклати глава, без действително да разбере смисъла на предупреждението. На бака Тереза бе започнала да се спуска…

15

Момиченцето пъхна дясното си ходило в желязното стреме в края на въжето, кабелът веднага проскърца по лошо смазания скрипец. Макарата се развърташе. Всеки път беше едно и също. Стиснала с ръце плитката усукани стоманени нишки, Тереза потрепера. Над главата й защитният заслон се отдалечаваше, раздипляйки се в мъглата. Тя изненада лицето на мадмоазел, надвесило се над празното — в забрадка, намачкана като стара визитна картичка, и със студени очи на риба, мъртва риба.

Сега вече мъжът, който стоеше до капитана, не можеше да я види. Запита се само дали беше успял да я забележи. Стори й се толкова непохватен, толкова отнесен. Поразил я бе най-вече погледът му — поглед, изхабен от живота, мрачен, посърнал. Поглед на старец. А въпреки всичко имаше съвсем младежки вид… Детето повдигна рамене, замалко не изгуби равновесие и заплашително се олюля в края на спускащото се въже.

„Няма никакъв смисъл да намигаш на младите — обичаше да повтаря Патриция, — младите никога не осиновяват. Само на старчоците може да се разчита, което е твърде жалко!“

Тереза напрегна раменните си мускули. С редиците си потъмнели пирони бордът на кораба се изнизваше на един метър пред нея. Мъглата ставаше все по-гъста — след няколко секунди хората от екипажа щяха да открехнат страничните люкове и да изстрелят димните патрони, превръщайки я в грахово пюре. Тя се помъчи да преглътне буцата от необясним страх, запречила се в гърлото й, разтърси коси върху тила си. Русолявите кичури закачливо я погъделичкаха по лопатките. Не беше неприятно като усещане. За да пропъди тревогата, започна да рецитира наум песничката на спускането — поредица от куплети без начало и без край, чиито брой, вече достатъчно голям, всяка седмица момичетата допълваха с още.

Думите танцуваха в пустото съзнание на Тереза като заклинания без никакъв смисъл. Изолационната линия вече се намираше доста нагоре, пръстите на краката й леко допираха търбуха от искрящо желязо на корпуса. Непроницаема бяла пяна изведнъж се разсъска и зашумя под нейните пети. И веднага лютивата миризма на димките я прониза в гърлото, сякаш неприятен дъх от цигара черен тютюн. Отворила широко очи, тя се потопи в непрогледната мъгла с чувството, че пропада в небитието. Голото й ходило докосна нечий череп, отблъсна се бързо назад с хълбоци, сетне скочи напосоки в онова, което се надяваше, че е празно пространство. Сега бе решаващият момент! Можеше да е направила неточна преценка и да се стовари директно върху някое джудже, чиито ръце щяха да се сключат около нея, да я смажат; можеше да е… Наташа беше загинала по този начин, приземявайки се върху раменете на пигмей, който веднага я бе удушил. Поне това разправяше мадмоазел. Самата Тереза се питаше откъде бавачката получава такава информация, след като изкуствената мъгла премахваше всякаква видимост на трийсет сантиметра! Но беше по-добре да не се оспорва явно авторитетът на гувернантките, ако не искаш молбата ти за осиновяване да потъне надълбоко сред купчината от досиета на чакащи…

За частица от секундата тя разбра какво е агония, после краката й затънаха в тинята на дъното с необичаен шум сякаш от звучна целувка. Изправи се. Човешката гора не потрепера. Бе се приземила между две джуджета с мускулести хипертрофирали туловища. В момента техните клепачи бяха затворени, както винаги ставаше при мъгливо време. Цялата дейност на ловкините на бисери се уповаваше на тази най-незначителна подробност: гномовете не можеха да понасят парцалите мъгла, които дразнеха очите им и предизвикваха у тях ужасни кризи на конюнктивит. За да избягнат временно тоя тормоз, те продължаваха работата си слепешком, опипом, улавяха празното с едрите си ръце, протегнати над главите им, и изблъскваха напред сантиметър по сантиметър огромните корабни корпуси, чиято сянка ежедневно ги покриваше.

Тереза започна да се придвижва, като заобикаляше отстрани. Стараеше се да прави колкото е възможно по-малко вълнение в тинята, стягаща я за глезените. Впрочем убеждението, че джуджетата никога не се движеха, бе погрешно. Макар и да бяха така потопени, ходилата им въобще не представляваха вечно сраснали се корени, а шпакли, учудващо широки, напомнящи гумените плавници, използвани от подводничарите. Когато се наложеше, тези нозе знаеха как да стъпват ритмично в калта, изхвърляйки големи меки плисъци със зловонни миризми. Въпреки студа Тереза чувстваше, че потта на вади се стича по слепоочията и върху носа й. Провери дали омекотената мембрана, скриваща нейната уста, прилепва добре за брадичката. Това беше единствената й маскировка, единствената измама, която можеше да противопостави на неприятеля, ако някой пигмей внезапно отвореше очи. Ниският ръст и привидната липса на устни щяха да заблуждават четири или пет секунди — повече не й трябваха, за да избяга. Поне така обичаше да повтаря мадмоазел. Катрин, Вирджиния и Изабел, които никога не се бяха върнали, вероятно мислеха другояче високо там горе, в рая на ловкините на бисери!

Напредваше с изключителна предпазливост, гледаше да не се отдалечава много от кораба и да не навлиза в зона, където мъглата, не чак толкова гъста, нямаше да я закриля със същата сигурност. Диханието на джуджетата милваше кожата й подобно топъл полъх с ухание на йод. Залутала се в тълпата на недораслите хора, тя вече не усещаше студ. Бе загубила представа за времето, сякаш часове наред се промъкваше сред голи тела. Край нея гърдите се издуваха в ритъм и смесени въздишки разливаха шум като от прибой върху каменист плаж. Овладя се. Не беше сега моментът да потъва в мечтания. Ако се върнеше без улов, мадмоазел щеше да я лиши от храна чак до следващия ден. Може би дори щяха да й конфискуват хамака или да я наложат здравата няколко пъти с каиша по дупето — най-вероятно това ще бъде матрос с почервеняло лице и с панталон, издул се силно отпред, както обикновено. Подскочи от отвращение само като си го помисли и продължи да дебне, оглеждайки с нараснала бдителност телата наоколо. Машинално пръстите й пробягаха по тила в търсене на механизма изкоренител, прикрепен на тънък найлонов нашийник, който дългите й кичури скриваха от чуждите погледи. Изкоренителят бе малък по обем уред, чийто външен вид в общи линии напомняше фенерче. Достатъчно бе да го долепи до кожата и да натисне бутона. Диафрагма, подобна на ирис, начаса се затваряше — диафрагма, състояща се от множество ужасно наточени остриета. На този стадий от операцията момичетата трябваше да действат бързо, твърде бързо, ако не искаха да се присъединят към Катрин, Вирджиния и Изабел…

В момента, когато започна да се обезсърчава, девойчето най-сетне намери онова, за което беше дошло. Мъничка топчица плът върху бедрото на едно джудже; сферичен израстък, разположен точно над възлестото капаче на коляното, усукал се като главина на лоза. Киста, а може би брадавица. Бисер! Тереза затаи дъх. От няколко години бяха открили, че под тънък пласт съединителна тъкан папиломите61 на джуджетата укриваха бисери с несравним блясък. Всяка брадавица притежаваше своята седефена костилчица, всяка кожна аномалия — своята преливаща в цвят и лъскава като сатен сълзица. Както навремето мидите, така сега пигмеите предлагаха несметни съкровища; скъпоценни камъни, родени от болестта; тумори, които бижутерите препродаваха на баснословни цени. „Цялото изкуство се състои в това да имате изненадващ и мълниеносен удар!“ — често повтаряше мадмоазел. Да, сериозен, неочакван и бърз удар, защото за разлика от мидите джуджетата умееха да се защитават и много несръчни ловкини на бисери се бяха оказвали с пречупени вратове от шибване, нанесено им с опакото на китката, или с разбит череп, пронизан от лакът, ужасяващо точен.

Тереза едва успя да си поеме дъх. Сетне внимателно прецени движенията, които трябваше да направи в следващите пет секунди, и ги подложи на кратка репетиция. Брадавицата върху коляното на мъжа я хипнотизираше. Тя освободи изкоренителя и го намести в дясната си длан, докато левият й показалец опипваше стоманения шплинт62, подаващ се любопитно над противоположното й рамо. С крака издълба тинята, подсигурявайки своята стойка. Всичко щеше да стане за миг — едно безупречно синхронизирано последователно движение, един грациозен балет, изпипан старателно до съвършенство, — но и най-малкото нещо можеше да го провали.

За да не предизвиква съдбата, тя изреди наум имената на Катрин, Вирджиния и Изабел, после стрелна ръката си напред. Изкоренителят се вклини в бедрото на пигмея точно в момента, в който Тереза натисна бутона. Ирисът тутакси сключи в кръг наточените като бръснач остриета, отрязвайки отведнъж израстъка плът, който бе засмукан от маркучето на уреда. Джуджето се сгърчи от болка, ала ловкинята вече беше измъкнала шплинта над рамото си. Веднага слоят омекотена кожа, покриващ гърба й от тила до хълбоците, започна да се издува като балон под въздействието на касетата с хелий, прилепена под мишницата на малката. Тя усети как едната ръка на жертвата й я опипа за прасеца, но бе много късно — вече се носеше над вкоренената тълпа, на десет метра над талазите размахани юмруци. Концерт от викове се разнесе от кораба, поздравявайки нейното излитане. На палубата момиченцата тропаха радостно с крака, съвсем явно пренебрегнали призивите на мадмоазел.

Тереза опита да се усмихне, ала потта я заслепяваше. Толкова се страхуваше, че за миг й се стори, че ще се напишка в гащичките си пред всички, после кризата отмина и девойчето пак размърда нозе, отблъсквайки се към парахода. Повече за нищо не трябваше да мисли, и особено за Клотилд, чийто спасителен балон бе изгърмял малко преди тя да достигне защитния заслон на кораба — беше я изпуснал право в Морето на джуджетата, които за някакви си три минути жива я бяха накъсали на парчета. Изкуствената мъгла се раздираше и изтъняваше, разкривайки океана от черепи и длани. По корпуса барабаняха пръсти, като пораждаха отгласи, достойни за брожение в катедрала. Тереза се носеше плавно нагоре; озовала се над палубата, тя отново дръпна шплинта, за да освободи подемния газ.

„Ако клапата не се отвори, ще заприличам на пълна глупачка!“ — помисли си с неискрено въодушевление. За щастие мехурът спадна с желаната скорост и спусна момиченцето върху бака — на същото място, откъдето бе тръгнало. С бързо движение бавачката издърпа изкоренителя, увери се в съдържанието му. Тънка усмивка нагъна пожълтялото й лице.

— Добра работа сте свършила, Тереза, можете да се обличате!

Детето не каза нищо в отговор, беше заето да изтръгва прилепващия балон, впил се в гърба му като чудовищен увиснал пашкул.

— Искаш ли да ти помогна? — запита Давид, който се приближи.

Ловкинята вдигна глава. Той я гледаше с очи на старец. Сега вече бе сигурна в това, но не успя да прецени дали разкритието я отчайваше или успокояваше.

— Не е за отказване! — отвърна възкисело. — Имам чувството, че съм се превърнала в сиамски близнак на употребявана дъвка.

Давид приклекна. Ставите му изпукаха и този звук го изпълни с необяснимо мъчително безпокойство.

16

Издърпала чаршафа до пъпа си, Клитония пушеше, опряла гръб в твърдата корабна възглавница. Студената влага лакомо щипеше кафявите кръгове на гърдите й, караше момчешките й зърна да настръхват. От време на време тя хвърляше бърз поглед през илюминатора, чието стъкло, пълно с мехурчета и дефекти, придаваше на нещата причудливо, сгърчено подобие. Жорж-Юбер се бе свил в най-тъмния ъгъл на каютата. Множество футляри за компаси, числови таблици, две или три сметачни линии бяха осеяли завивката му. Железният сандък с принадлежности на Географската компания от Алмоа зееше отворен в средата на помещението и позволяваше да се видят купища морски карти, навити в своите кожени калъфи, донякъде овехтели. Гласът на Клитония хъхреше. Дрезгав, раздиран от злоупотребата с черен тютюн, той връхлиташе върху младежа като люлка със странно агресивни проскърцвалия. Вече на няколко пъти ученият беше пробвал да се изплъзне, потапяйки се в разни цифри и графики, но думите на циганката не зачитаха опитите му за измъкване, впиваха се сякаш абсциса и ордината, нарушаваха трасирания план на кривите, елипсите и синусоидите. Наложило му се бе да отблъсне своите пособия като победен заклинател, който изоставя маслата и стъклениците си. Оттогава слушаше, поклащайки глупаво глава напред-назад, втренчил безсрамен поглед в набъбналите зърна, големи колкото първата става на малкото му пръстче.

— Щом ще си сътрудничим, по-добре е да сте в течение на трудностите, с които рискуваме да се сблъскаме — говореше циганката. — Класическата хиромантия е неприложима върху онова, което ви интересува. В действителност джуджетата притежават длани, чиито линии са подредени по изключително оригинална схема. Техните ръце нямат нищо общо с нашите собствени, повярвайте ми. Така че който и да се опита да разгадае по тях бъдещето, уповавайки се на обичайните методи, би допуснал невероятно груби грешки в тълкуването. Там е работата, че Абсолон дьо Шираз през 1896 година нахвърли основите на теорията за пермутациите и доказа по неоспорим начин, че тъкмо линията на живота при джуджетата не следва изкривеността в основата на палеца, а набраздява дланта в диагонал, преди да завърши с делта. Разчитането на тази делта е между впрочем твърде деликатно. Имаме две теории в наличност: пълното предопределение и субективното предопределение…

Можеше с часове да говори, без да се умори, без да се изтощи, надсмивайки се над объркания вид на своята жертва, на клюмащата глава на Жорж-Юбер, замаян от трептенията на гласните й струни в необичайно глух регистър. Тя го гледаше как се унася в съня като змия, натежала от музика. Сякаш следваше хаотичните вълнения на разсъдъка му — блуждения на крива, все по-затихваща, обречена да се изгуби сред синия лабиринт на милиметровата хартия. Ала в момента, в който най-малко очакваше това да се случи, той отново се овладя, издърпа полите на черната си жилетка и се надигна.

— Кога смятате, че ще можете да започнете? — атакува я с неукрепнал глас. — Моята компания ви изплати солиден аванс, така че и дума да не става за някакво бавене. Най-късно след петнайсет дни аз трябва да изпратя първата скица, за да се види дали проектът е жизнеспособен.

Клитония размаза цигарата си в средата на илюминатора от сиво стъкло.

— Утре — рече. — Веднага щом мъглата се разпръсне. Но ловкините на бисери ще усложнят задачата ни, съществува опасност те да поддържат враждебността на джуджетата, даже и да я увеличат. Не бих се учудила. ако всичкото това свърши с чудничка буря. В края на краищата що за идея беше да се качваме на борда заедно с тези живи дяволчета? Не можеше ли вашата компания да наеме кораба само за нас?

Инженерът се размърда, почувствал се неудобно.

— Дирекцията не искаше да пробужда съмнения, Дори капитанът не знае защо сме тук. Ще го уведомя за това в деня, когато започнем работа. Имам за този случай едно писмо и чек, които би трябвало да привлекат благоразположението му…

Циганката явно се прозя, административните подробности не я интересуваха. От известно време си мислеше за мъжа с тъжните очи. За розовия му език, който така й се щеше да захапе, да насочи между бедрата си, за…

— Успяхте ли да говорите с онова момиче, дето ви гали с поглед тъй, сякаш мечтае да ви погълне? — подхвърли тя рязко, прекършвайки вдъхновението на Жорж-Юбер към организационните въпроси.

Той се изчерви и трябваше да се изкашля, за да прочисти гласа си.

— Да, доколкото можах да разбера, те са поклонници. Поклонници, тръгнали на път за Хомакайдо. Нищо сериозно, което да прикове вниманието на конкурентите ни.

— Искате да кажете — нищо, което да навлече гнева на Пазителите на Словото! — възрази Клитония с прокобен вид.

Тя издърпа чаршафа под брадичката си. Цялото й въодушевление се бе изпарило.

17

С нервен поглед гувернантката провери дали е съвсем сама на твиндека63. Празните хамаци поклащаха своите торби от пропит с урина чул като равномерно подредени пашкули. Отново спуснатите странични люкове затрудняваха притока на свеж въздух и атмосферата в трюма беше натежала, витаеше мирис на пот, на неизмили се хубаво момиченца и на мръсно бельо. Мадмоазел се отпусна върху някакъв корабен сандък с медни закопчалки. Кръвта пулсираше в слепоочията й, дишането й бе учестено, а гънката между гърдите и вътрешната част на бедрата бяха полепнали в пот. Развърза несръчно колосаната забрадка, разкопча блузата си до пъпа. Смрадта от подмишниците веднага я лъхна в ноздрите. Загреба малко вода в едно канче, наплиска се отстрани. Би дала всичко, за да се излегне гола в някой хамак и да се унесе в сън, лениво поклащана от ритъма на движението. Ала това бе мечта, съвсем обикновена мечта, която палавите дяволчета никога нямаше да й позволят да осъществи. Къде ли бяха сега? Сигурно на бака — да си шушукат и да се подхилват глупаво, гледайки втренчено мъжете между краката. Тереза беше най-черното дяволче. Истински бацил на метежа, който рано или късно щеше да разбушува силните страсти. Мадмоазел често се бе опитвала да я приласкае, да я похвали за забележителните й умения на ловкиня, но малката винаги я беше изглеждала студено в очите, преди да се сопне: „Намерете си друга любимка!“

Получаваше се глупаво. Толкова глупаво! И на всичкото отгоре умираха от горещина…

Щеше да й се наложи да направи рапорт, за сетен път да изрежда имена, да сигнализира за оформящите се съюзи, за любовните съперничества, които внасяха смут в работата на групата… Усещаше се зле, бе твърде изморена. Някакво лошо предчувствие не й даваше мира още от началото на пътуването. Безпокояха я всичките тези хора наоколо: циганката и инженерът — нелогична и съзаклятническа двойка; тъжният мъж, от когото въпреки привидната му младост лъхаше на износено. И неговата спътница — красива и твърда като диамант, великолепна машинка с нежна кожа, която сякаш не изгаряше от чувства… Капитанът — присмехулник и отявлен коцкар, зажаднял за малки момичета. Тя въздъхна. Събра смелост, стана и отвори сандъка с ключа, който носеше на врата си, наведе се над бурканите. Кистите бяха започнали да ги изпълват като ужасни дребни плодове, черешки от съсухрена ципа, чиито костилки скоро щяха да бъдат сгрени от допира на най-деликатните шии. Мадмоазел ги преброи с поглед, провери похлупаците, слепени с печати от восък. И сега Тереза се бе оказала най-добрата: пет трофея срещу три на Елизабет и два на Мариана. Но почваше да се издължава, след една година ръстът й щеше значително да надвиши този на джуджетата. Е, тогава — край на ловните походи! Край на пътуванията, привилегиите… Щеше да дочака своето пълнолетие сред четирите стени на сиропиталището — с метла и парцал в ръка. Край на живота на звезда! Такова бе решението на директорките! Дотук с дребните подаръчета: дантелени гащички, бродирани кърпички, лакомства… На свой ред тя трябваше да се научи как се става прислужница, и то съвсем незначителна; слугиня за най-черната работа; миячката, която ругаеха, биеха. До двайсетата си година Тереза щеше да стиска зъби, да преглъща бликащото възмущение. Освен ако… Освен ако някой не я осиновеше, което бе малко вероятно. Формалностите бяха толкова усложнени, че обезсърчаваха дори хората с най-добри намерения. Институцията знаеше как да защитава собствените си питомци.

За миг бавачката се замисли над тоя странен парадокс: в задушаващия свят на сиропиталището пубертетът, който далеч не означаваше разцвет, съответстваше най-често на йерархичния упадък на обитателките в пансиона; Близо тринайсетгодишни, четиринайсет максимум, момиченцата окончателно биваха изтегляни от активна служба. От този момент всяка надежда да блестят като звезди се погребваше в миналото. Някои много трудно го изживяваха — бе имало няколко случая на самоубийство. Трябваше да се признае, че ловкините въобще не щадяха своите по-големи сестри или „слугинчетата“, както обичаха да ги наричат. Присмиваха се на техния ръст, на гърдите им. Разбрали, че вече менструират, те ги засипваха с подигравки, подсмърчаха и сумтяха с отвращение, когато другите минаваха край тях, забавлявайки се да изхвърлят запасите им от тампони и дамски превръзки през прозорците. Прякорите тук се движеха в цялата гама на безсрамието, бичувайки основните прояви на женствеността в пълния й разцвет. Така те с безразличие биваха окачествявани като дойни крави, едрогърдести, коремокосмати, тампоните на мама, течението на мама…

Нито едно момиченце не искаше да порасне. Тяхното единствено желание се състоеше в това — да се задържат колкото е възможно по-дълго в границите на златната възраст, простираща се около десетата година. Извън тези рамки над главите им надвисваше сянката на залеза, на упадъка. Впрочем малцина, изглежда, осъзнаваха, че няма да се изплъзнат от юношеството, че недостатъците, които сега заклеймяваха у своите по-големи посестрими, скоро щяха да станат и техни. Има ли нещо учудващо в това? Не виждаме ли всеки ден тийнейджъри да се присмиват на ония трийсетгодишни „старци“, в които според тях изкристализира най-грозното от старческата немощ? Сякаш същата тази немощ изобщо не ги заплашваше в близко бъдеще.

Мадмоазел пое дълбоко дъх и затвори сандъка. От време на време се улавяше в страх да не би Тереза да направи някое отчаяно движение — някой от онези нейни пируети с преобръщане, дето неизбежно водеха до среща със смъртта. Ловкинята напълно осъзнаваше грозящата я опасност, промените в своето тяло, както и толкова други черни предзнаменования, предсказващи фаталния разрив. Естествено ниска на ръст, тя все още успяваше да всее заблуда сред стълпилите се джуджета, но докога? И колко ли месеца оставаха, преди главата й да надвиши с много сантиметри черепите на гномовете?

Гувернантката закопча блузата, оправи забрадката. Да, налагаше се да внимава с Тереза, не трябваше да й позволява да стига до гибелно зло.

Господи, колко лошо се очертаваше това пътуване!

18

Клитония се беше облегнала върху бонпреса64, който матросите издигнаха едва на един метър над носовата фигура: сирена с розовееща гръд, напомняща за гланца на някои сладкиши, и с опашка, следваща извивките на вълнореза. Изпънала се така, врачката сякаш се съчетаваше с кораба, а плясъците на дланите по корпуса достигаха до нея чрез фибрите на дървото, омекотени от разстоянието. Струваше й се, че като лекар, долепил ухо до туптящите гърди на болен, тя преслушва морето. Неочаквано гласът на Жорж-Юбер се извиси в свенлив протест, бързо погълнат от вятъра:

— Клитония! Внимавайте, умолявам ви! Можете да паднете!

Циганката дори не благоволи да присвие рамене. Досущ като изгаряне от слънчев удар, погледът на Давид я пареше в тила. Знаеше, че му е достатъчно да извърти глава на четирийсет и пет градуса, за да я види — беше се облакътил на защитния заслон и барабанеше с пръсти някакъв военен марш по планшира. Добра професионалистка, тя веднага бе открила у него онази отличителна черта на стеснителните и затворени в себе си личности: преимуществото на лявата ръка над дясната във всички жестове от подсъзнателната дейност. Това беше лоша поличба, защото лявата ръка символизираше предопределението и тежката съдба, в противовес на дясната, която изразяваше неограничената свободна воля, възможността да се въздейства върху хода на нещата и оттам да се видоизменя бъдещето. Пъхнал десницата си в джоба, а с другата постоянно в движение, Давид демонстрираше всички признаци на човек, осъден да понесе злата участ като пасивна жертва, като създание, люшкано безспир от теченията.

Предната вечер, докато бяха бъбрили двамата, наблюдавайки залеза, той бе отказал да й покаже дланите си. Типологията на Хипократ без колебание го нареждаше сред мнозинството на холериците: сух и слаб, свръхчувствителен, с високо чело, издаващо голяма интелигентност. По всяка вероятност ръката му беше меркуриева, подсещаща за съвсем явно предразположение към невроза. В даден момент от разговора Давид бе протегнал пръст към брега и тренираното око на Клитония успя да зърне необичаен знак в линията на живота — солиден „остров“, подчертаващ заобленостите на венериния хълм, един вид щедра бримка, разтеглила се като празни скоби, от които бяха изтекли петдесет-седемдесет години. Този човек щеше да преживее дълъг период на уединяване, на самота. Може би престой в затвор, освен ако не ставаше въпрос за някакво корабокрушение, което да го изхвърли на пустинен бряг, където да прекара половината от живота си, преди да дойдат и да го открият. За да получи по-голяма яснота, тя трябваше да направи подробен анализ и на другите линии — тези на разума и сърцето, ала нещо в очите на младежа бе възпряло устрема на циганката; съмнението й се бе превърнало в усещане, че няма да му съобщи нищо ново, КОЕТО ТОЙ ВЕЧЕ ДА НЕ ЗНАЕ…

Колкото до Жорж-Юбер, географът упорито продължаваше да носи ръкавици, които сваляше едва преди да си легне. Можеше без усилия да си спести подобен маскарад, понеже към него Клитония изобщо не проявяваше любопитство. Сирс я интересуваше повече. Изпъкналите й скули, финият и остър нос, устата, наляна с кръв, я правеха великолепна марсова ръка. Нямаше съмнение — тя бе дръзка, безразсъдно смела и вероятно не отстъпваше пред никакво насилие. Особено същество, създадено да командва. Не, нямаше да й се довери.

Силен тласък я върна към действителността. Улавяйки бинокъла, висящ на единия й хълбок, тя долепи гумените окуляри до очите си. Равнината от ръце сякаш избликна току пред лицето на Клитония. Фокусира набързо, като изреди наум поредицата от аномалии, с които скоро щеше да се сблъска. Болшинството джуджета имаха четен брой пръсти: по четири или по шест, и то съвсем еднакви, още повече че линиите, браздящи дланите им, притежаваха формата на концентрични кръгове, напомнящи мишена. Целият арсенал на класическата хиромантия се сриваше пред такова лукавство. И въпреки това тя трябваше да изиграе играта докрай. Ако успееше, Географската компания от Алмоа щеше да я отрупа със злато. Основната идея почиваше върху относително проста хипотеза: да се предрече бъдещето на джуджетата означаваше да се предрече бъдещето на теченията, движещи морето от длани. Океанът от пръсти, разделен на различни племена, би могъл да предложи не само познания за идни събития — конфликти, съюзи, пренаселване, епидемии, поява на водачи на тиранични кланове или пък, напротив, предразположени към сговор, — но и да позволи съставянето на морска карта за трийсет години напред. Да се разчете бъдещето на всяко едно племе, значеше да се предскажат бурите, спокойните заливи, водовъртежите, опасните места, тихите провлаци; теченията, от които трябваше да се пазят или на които можеха да разчитат; коварните зони за моряците и тези, където корабите щяха да се отбиват в пълна сигурност, и…

Проектът бе амбициозен, защото не ставаше въпрос да се състави само хороскоп на океан с неговите вълнения ден за ден. Географската компания от Алмоа мечтаеше да издава голям алманах, описващ състоянието на водите всяка седмица, всеки месец, всяка година. Един справочник, сигурен и съвсем уникален, който да побира всички предвиждания, всички наблюдения, направени от циганката.

И понеже джуджетата оставаха безчувствени към атмосферните промени, хиромантията щеше да замести метеорологията, като разпростре своите прогнози за десетилетия напред! Клитония трябваше да работи методично. Предстоеше й да разчертае океана на квадрати, сетне да изучи зоните му една след друга. Да разгадае поотделно дланите и с помощта на цялата тази информация да предскаже бързо колективното бъдеще на изследвания сектор. Да нахвърля първоначалните основи на датирана карта, да направи статистики, а после пак да започне отначало, но отивайки малко по-надалече… И така без отдих.

Тук някъде щеше да се включи Жорж-Юбер, за да поеме техническата част от операциите. Той щеше да допълни получените резултати, изхождайки от характерни мостри, да провери отново всички тълкования, всички отделни прогнози и да състави физиономията на тази или онази морска зона и нейните течения година по година. Огромната трудност се състоеше в преминаването от частното към общото, от индивидуалното към колективното. В двайсет длани трябваше да се видят не двайсет живота, ами един и това уникално тълкуване да бъде синтез на всички останали.

Клитония щеше да предсказва бъдещето на цели общества, а не на индивиди. Още отсега тя знаеше, че типологията на Хипократ ще й бъде от голяма полза. Сангвиничните племена показваха висок брой на марсови ръце (квадратни, твърди, дебели) — те щяха да се впишат под знака на насилието, на гнева и зоните им, без никакво съмнение, щяха да са буреносни. Венерините ръце, напротив, щяха да издават апатичните родове, отличаващи се с нехайство и леност — на картата тези области щяха да представляват тихите морета със съвсем спокойни заливи.

Ръката на Юпитер пък щеше да откроява силни и сигурни човешки вълни, племена, отворени за диалог и подчиняващи се на разума. Що се отнася до ръцете на Земята, те щяха да посочват близостта на джуджетата материалисти, чувствителни най-вече към храната, към трампата и промените.

Сангвиниците, меланхолиците, холериците, флегматиците. Клитония трябваше да определи всички с техните предимства и недостатъци. Така на всяка океанска вълна щеше да бъде направен опис, тя щеше да бъде класифицирана с нейните точни характеристики: „Възможна поява на военен лидер в началото на 60-ото десетилетие, метежен вятър. Създаване на изключително размирен сектор, отказващ всякакво сътрудничество. Да се избягва до 65-ото десетилетие!“

Или пък: „Наследствена болест на кръвта. Племе в процес на отслабване от 63-то до 68-о десетилетие. Многобройни сърдечни кризи. Анемии. Да не се наема за работа, рискове от засядане… Ще бъде отново плавателно през 71-во десетилетие!“

И още: „Сериозни раздори сред клана. Вътрешни про- и антиколаборационистки стълкновения, които ще продължат от 72-ро до 73-то десетилетие. Опасност от вихри и маелстрьоми през целия този период, а после се очаква помирител, чието влияние ще даде резултат през 75-ото десетилетие.“

Грандиозното изброяване щеше да разкрои подробно мрачните зони и благоприятните течения, да очертае облика на бъдещите лидери и на кризите, които трябваше да бъдат избягвани. Много скоро алманахът щеше да се превърне в безценно работно помагало за всеки капитан, благодарение на което можеше да се отложи някое опасно пътуване, без страх да се предприеме туристическо пътешествие под закрилата на море в период на покой или да се остане в пристанище по време на големи стълкновения.

Географската компания от Алмоа бързо щеше да натрупа състояние, както и Клитония от Сиракуза, по силата на закона за скачените съдове. Ала докато стане това, тя трябваше да напряга очи през лещите на бинокъла и да рискува живота си в спускания на едно ниво с вълните, за да снема отпечатъци от ръцете, които ще разгадава. Всъщност последната част от тази програма вселяваше у нея истински ужас, но имаше ли начин да постъпи другояче? Жорж-Юбер, когото подобна вероятност също плашеше, бе подхвърлил идеята да работят, базирайки се на снимки, направени с помощта на мощен телеобектив. Клитония обаче беше сигурна, че и в най-добрия случай ще претърпят крах. Нито една снимка не можеше никога да предаде нежните очертания на хилядите следи, гравирани в плътта на дланите: линиите на живота, гривните, венериния пояс, символиката на децата, пътя на похотта, пръстените на Сатурн, на Аполон и Юпитер… Пък и всичките толкова приличаха на рани — плитки, дълбоки, веригообразни, разклонени, удвоени… Ами знаците! Добри или лоши: пентаграма, звезда, кръг, кръст, остров…

Не, тя чисто и просто трябваше да снеме отпечатъците на восъчни или глинени плочки. Дълга върлина, снабдена в единия си край със съд, напълнен с полумека паста, разбира се, би свършил работата, ала съществуваше опасност да загуби равновесие или ненадейно да се озове издърпана надолу от някое сприхаво джудже.

Напъхалата в ръкавица ръка на Жорж-Юбер залепна за разголения й прасец. Врачката подскочи — за първи път младежът си разрешаваше подобна фамили-арност. Атмосферата на промискуитет65, царяща на кораба, започваше да замайва главата му. Клитония отвори уста да го наругае, но той не й даде време да проговори.

— Не оставайте прекалено дълго върху тая греда — взе да окайва с обичайния си глас на учен. — Опасявам се, че някой трус ще ви извади от равновесие. Позволете ми да ви вържа през кръста с въже, моята компания разчита извънредно много на резултата от този проект и никога няма да ми прости, че не съм се грижил достатъчно за вас…

Внимание ли беше това или повод? Тя не можа да разбере. Поизправи се, вдигна послушно ръце над главата, докато той привързваше хълбоците й. Помисли си, че би й харесало да усети топлината на дланите му върху корема си. Навярно те бяха меки и влажни. Длани под влиянието на Луната. Въздъхна.

Продължи своите наблюдения близо час, като се опитваше грубо да разгадае теченията, с които щяха да се сблъскат на следващия ден. Беше й известно, че някои племена имаха навика да отклоняват наляво всяко нещо, минаващо в обсега на ръцете им, докато други, напротив, съвсем определено дърпаха надясно. Най-често религиозни подбуди обуславяха този мистичен избор, така че трябваше да се проникне в техния устав и порядък, да се изкарат наяве силата и предизвиканите от нея движения, та морето да се бразди в установени коридори без изненади. Ако имаше етнографски данни, те, разбира се, значително щяха да улеснят задачата й. Но тъй като никой изследовател не се бе осмелил да стъпи в джунглата на джуджетата, такива хипотези бяха все още в сферата на доброто пожелание. Редките трудове, които бяха известни, се захранваха от описания, направени с далекоглед, а пък изводите, произтичащи от тях, поемаха най-вече по пътя на предположението. Загадките на един народ не се разбулват, когато той се изучава от самолет.

С рязък тласък на хълбоците тя се изправи. Дългото застояване на бонпреса бе докарало болки в страните и гърдите й. Циганката се освободи от подсигурителното въже и с връхчетата на пръстите разтърка очите си.

Давид се приближи:

— Напредва ли вашата работа?

Клитония реши да се усмихне.

— Знаете ли, аз съм донякъде като мравка, която иска да изследва цялата повърхност на дирижабъл. И ми е нужен същият ентусиазъм или безразсъдство.

— Нима мислите да разчетете всичките тези длани?

— Да, а после да ги сумирам и синтезирам. Всяка ръка тук е частица от уникален пъзъл, разбирате ли? И аз трябва да знам в оформянето на каква рисунка участва тя.

По тила си Давид усети да пропълзява странна тръпка. Врачката повтаряше почти дума по дума една от теориите, която в продължение на двайсет години бе направлявала постъпките му на запален колекционер.

— Не смятате ли — запита той, — че у всеки индивид е заложен микрокосмосът на Голямото цяло, както всяка клетка носи в себе си генетичните съставки на тялото, в чието оформяне помага?

— Дланта е една клетка, а тълпата — едно тяло, това ли искате да кажете?

— Да, всяко същество може да бъде клонирано дори само от една клетка. Е, тогава не мислите ли, че образът на тълпата е изписан върху една-единствена ръка? И че историята на един народ би могла да се прочете в една детска длан?

— Може би… — въздъхна Клитония.

— Но в такъв случай излиза, че всеки елемент от пъзъла е същевременно и част, и цялост.

— Прекрасна идея, нали! Тогава има ли смисъл да се пристрастяваме и да довършваме окончателно мозайката, след като една-единствена частица от нея вече е сумата на всички останали…

— Дълго разсъждавах върху тия неща — прошепна Давид замечтано. — Да вземем например колекциите: необходимо ли е да се трупат предмети, или трябва да се отдели онова, което побира в своята същност всичко друго? И можем ли да си представим колекция, която да се сведе само до едничка вещ, но тя да включва в себе си цялата вселена?

— Да, при условие, че притежаваме определената вещ.

Лицето на младежа се сви.

— Ох, точно тук се крие болката! — извика той с такава сдържана ярост, че циганката се учуди. — Ние винаги се съмняваме в нашия избор, а съмнението води до натрупване. Изобилието е смърт за запаления колекционер. Колкото повече нараства броят, толкова по-вероятно става съществуването на несъвършени клетки, това е статистически закон. Увеличавайки, човек все по-явно рискува да унищожи единството. Би трябвало…

Давид млъкна, осъзнал, че се е оставил да бъде подведен от стари зли духове. Ала днес поведението на хиромантката бе тъй сходно с неговото. С присвити клепачи Клитония го наблюдаваше.

— Изглеждате твърде млад, за да сте работили така, обзет от натрапчивата мисъл за натрупване — отбеляза тя с тон, привидно безразличен. — Все още ли не искате да ми покажете дланите си?

— Не. Това са длани на измамник. Съдържанието им се е изчерпало. Освен ако не се върнем в първоначално положение, както става в колективните спортове. Чували ли сте за подобна възможност?

— Не мисля. Човек не мами със своята ръка. А ако сте го правили, то тази измама отдавна е била записана там.

Давид напъха стиснатите си юмруци в джобовете.

— Не си хабете очите напразно — произнесе с леко агресивен тон, — запазете знанията си за океана. Струва ми се, че вашата сметачна машина изгаря от нетърпение.

И действително, вече пет минути Жорж-Юбер танцуваше от крак на крак. С едва загатнат поздрав Клитония отиде при него. Вятърът се усилваше, тя пое към твиндека, за да подготви първите няколко восъчни плочки. На другия ден сериозната работа наистина щеше да започне.

В коридора я блъсна ловкинята Тереза, която не й се извини.

19

Тереза току-що беше седнала до Сирс. От три дни насам това бе станало нещо като ритуал. Сирс се появяваше на палубата, качваше се на юта, а после заемаше поза лотос, обгръщайки така с поглед и морето, и кораба. Малката веднага изникваше от най-близкото помещение и идваше да се настани върху хлъзгавия под, лявото й коляно докосваше дясното на младата жена. Часове наред те оставаха тъй, без да проронят нито дума, и наблюдаваха работата на циганката. Възседнала гарела66 на бонпреса, тя се опитваше, доколкото може, с помощта на восъчните плочки да снема отпечатъци от ръцете. Сетне инженерът ги подреждаше методично в голям железен сандък. Тереза се изкикоти. Вятърът от открито море разрошваше кока и надигаше плисираната й пола над гладките, нервно потръпващи бедра. Гледан в профил, нейният нос изглеждаше син, почти прозирен, върху който слънцето лумваше в тъмнорозов блясък.

— Защо се смееш? — запита Сирс, без да помръдва с устни.

Момиченцето наведе глава като птиче, което се мъчи да определи мястото, откъдето се е разнесъл звукът.

— Не забеляза ли, че всеки на този кораб нещо пресмята? — отвърна то с язвителен, донякъде предизвикателен глас. — Врачката брои ръцете, инженерът постоянно жонглира със сметачната линийка, мадмоазел рови бисерите. Сирачетата пък очакват реда си за гмуркане и отмятат дните, надявайки се, че този път експедицията ще мине без злополуки…

— Ами ти? — прекъсна я младата дама.

— Аз ли? И аз като останалите броя. Опитвам се да преценя, да изчисля с какво време разполагам, преди да съм станала миячка, преди да съм се научила да живея с парцал в ръка.

— Какво говорят за това твоите приятелки?

— Присмиват се. Знаят добре, че царуването ми е към края си. След една година ще ме заплюват по ъглите па коридорите. Аз вече не съм от тяхната дружина, преча им, не ги интересувам повече. Впрочем на този кораб не будя интерес у никого освен у мадмоазел, която брои кистите, и у капитана, който през цялото време дебне пликчетата ми с бинокъла. Е, ами ти? А Давид? Вие двамата не събирате ли нещо?

Върху устните на Сирс се изписа студена усмивка.

— В един период от живота си Давид много е събирал. Струва ми се, че това сега въобще не го изкушава. Що се отнася до мен…

Тя млъкна и отново се загледа в Клитония, изправила се на носа на кораба с върлината за отпечатъци, надигната като харпун.

— В крайна сметка ще се прекатури! — подсвирна Тереза. — На всичкото отгоре ядосва джуджетата, а ние ще оперем пешкира. Още не е станала никаква злополука и тя сигурно си мисли, че нещата вървят по мед и масло!

— Всички ли пигмеи са толкоз опасни?

— Не, има племена, които искат само да живеят в сговор с морските компании, убедена съм в това. Но при положение, че уловът на бисери престане.

— Защо?

— Твърдят, че отскубването на брадавиците ги погубвало. Галопираща метастаза67. Ускорено ракообразуване, ако щеш. С това се обяснява яростта им, когато бъдат изненадани. Докато ловът съществува, отношенията между моряци и джуджета ще останат натровени. Ала кой на континента би се съгласил да се откаже от такова богатство? Никой, особено сиропиталището, за което скъпоценните кисти са единственият източник на — доходи. — Наблюдавала ли си ги? Как живеят?

— Говори се, че били телепати, обаче не е вярно. Контактуват помежду си с жестове, описвайки с пръст знаци по кожата на своя събеседник. Докоснатите области определят мислите, които искат да изразят. Но като цяло общуват твърде малко, животът им е вегетативен. Вероятно поради недоимъка на хранителни сокове в тинестите дъна.

— А възпроизводството им?

Бузите на Тереза леко поруменяха:

— Те са устойчиви. Искам да кажа, че обикновено стигат до много дълбока старост — до сто и петдесет или двеста години. И оплождат жена едва когато някой от клана умре. Детето, което тогава се ражда, само за шест месеца става голямо. Така техният брой никога не се променя. Не ги заплашва опасността да пренаселят своята територия и да се пръснат по бреговете на реката и отвъд тях. Моралът им се базира па изкуплението на първородния грях, това им помага да понасят работата на лодкари, която им налагат. Пигмеите не са недодялани същества, както някои се опитват да ни втълпят, но е много трудно да се докаже…

Тя направи пауза, обхождайки с поглед морето от разстлали се длани.

— Те са досущ като паветата на един град — замечта на глас. — Розови павета, върху които е гравирана съдбата на жителите му. И като си помислиш, че бъдещето на този кораб може би е изписано върху теченията, дето го носят… Чудно, не намираш ли? Веднъж сънувах, че плувам. Бях съвсем гола и по щормтрапа слязох до самите вълни, там се отпуснах по корем върху протегнатите длани и се зареях, докато джуджетата ме прехвърляха от ръка на ръка. Пръстите ме докосваха като нежна милувка, увличаха ме в открито море без никакво-усилие от моя страна. Плувах неподвижна, без да помръдвам нито ръце, нито крака, бях като отломка, а стихията ме отнасяше към някаква друга земя. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам, да се отпускам все повече, да ставам все по-мека. Най-накрая…

Тереза неочаквано млъкна, ядосана на себе си. че прекалено се е увлякла. Отблъсквайки се с бедрата, скочи и се завъртя на пети.

— Трябва да вървя. Мадмоазел сигурно вече ме търси. Чао.

Сирс я изгледа как се стопява, погълната от квадратната паст на един люк. Щом остана сама, напрежението, което не я беше напускало още от първия ден на пътуването, отново се стовари върху нейните плещи. „Съдбата на корабите, написана в морето“ — думите на момиченцето танцуваха в съзнанието й. Защо? Тя затвори очи. Предната нощ се бе любила с Жорж-Юбер с единствената цел да го разпита. Беше го прекатурила в тъмнината на някакъв трюм и се бе нанизала на члена му със задната мисъл да му сломи съпротивата. Е, получи онова, което искаше. Напълно парализиран, инженерът се бе изразявал само с едносрични думи. Ако беше агент на Пазителите на Словото, то добре си играеше ролята. Оттогава тя се чувстваше зле и цялото обкръжение й изглеждаше подозрително: циганката, която малко говореше, но виждаше всичко; Тереза и нейният внезапен изблик на — приятелска симпатия; капитанът, вечно нащрек и с бинокъл в ръката, четящ по устните под предлог, че е воайор; мадмоазел, която…

Хайде, хайде! Започваше да се побърква! Пътуването се проточваше и сега атмосферата на кораба напомняше на онази в парниците, където никнат тропически цветя: гореща, влажна, нездрава, изостряща и най-малката миризма до нетърпимост.

На всичкото отгоре циганката се увърташе около Давид. Дали беше обикновено сексуално влечение или обходна пробивна маневра? Трябваше да внимава. Тук всяка „злополука“ се наказваше и бе напълно възможно да не хвърлят спасителен пояс на нещастника, прекатурил се през борда. Той нямаше да се удави, просто щяха да го разчекнат на парчета десет минути след падането му. Безкрайно изморена, тя разтърка слепоочията си.

20

Когато се спусна нощта. Клитония се озова сама в каютата. Ръцете я боляха, бъбреците й като че ли бяха разкъсани от упражненията следобеда. Беше снела близо триста и петдесет отпечатъка, прибягвайки до два начина на действие: плочките от размекнат восък и хартиени листа, чувствителни към мазната пот, която постоянно навлажняваше кожата на джуджетата. Около стотина проби можеха да влязат в употреба, останалите щяха да бъдат преработени, за да направят от тях нови плочки, или унищожени. Големи гладки листа застилаха кабината. Проявени с магнезиев двуокис по класическия способ, така скъп на хиромантите, те показваха черни отпечатъци на свити, агресивни длани, където различните линии се открояваха в бяло. От своя страна касетките с восък напомняха за онези отливки, които могат да се видят в музеите — следи от ръка или крак, оставени в глината от някой пещерен човек и преминаващи през хилядолетията, без да се повредят. С помощта на лупа циганката вече беше разчела цели двайсетина от тях. Капчици пот оросяваха челото и пламналите й бузи. Чувстваше се необичайно потисната. От време на време разлистваше някое старо пособие, дебела магическа книга с дървена подвързия и закопчалка, водеше си бележки, сетне отново се навеждаше със свъсени вежди над лупата.

Спря се едва когато ужасен гърч я прониза в тила. Тогава се изтегна върху кушетката на Жорж-Юбер (когото беше отпратила на палубата, за да има спокойствие) и запали цигара. Черният тютюн я задави в кашлица, ала тя не й обърна внимание. Не й харесваше онова, което бе прочела по дланите, ненавиждаше тези чудновати знаци: триъгълници, пентаграми, звезди. Толкова рядко срещани у хората, при пигменте те направо цъфтяха в букети. Веднага я завладя грозно предчувствие: дали предстоящите корабокрушения не бяха изписани върху ръцете на джуджетата? Смъртта на корабите не беше ли предопределена вече от цяла вечност?

Идеята да състави карта на бъдещо поле с отломките от разбити флотилии не я въодушевяваше особено. Въпреки това — черно на бяло — тия прокобни символи като че ли предсказваха участие в някакво неизбежно гибелно и кърваво деяние, орисано да се случи, и то безвъзвратно. Как Жорж-Юбер щеше да приеме нещата? Винаги бе ставало въпрос за метеорологическа карта, а не за хороскоп на плавателните съдове. Тогава?

21

Давид слушаше обясненията на капитан Орноз как се борави с октант68, когато един от членовете на екипажа нахлу в залата с астрономическите карти. Целият беше пребледнял и успяваше да се изразява единствено с помощта на мъчноразбираеми брътвежи. Повече от минута им бе необходима, докато схванат, че някъде в трюмовете току-що е бил извършен саботаж. Престъпление, което от този момент поставяше моряци и пасажери в смъртна опасност. Въоръжавайки се с ветроупорен фенер, Орноз се втурна из лабиринта от коридорчета. Давид го последва по петите. Тропотът от тичането им ехтеше от палуба на палуба като шепа чакъл, въргалящ се в празна бъчва. Колкото повече слизаха, толкова повече въздухът се разреждаше. В най-долните трюмове цареше натежала атмосфера, витаеше дъх на мухлясало, на прахоляк и смола за кълчища. Най-сетне те спряха пред прага на ниско помещение, където бе наблъскана истинска грамада торби. Вонята, разнасяща се от този склад, не оставяше никакво съмнение относно своя източник — младежът би я разпознал дори и предварително да му бяха запушили ноздрите с восък… Бе миризмата на тинестите утаечни сокове, гъбообразните израстъци и другите аеробни вещества69, които съставляваха обичайната всекидневна храна на джуджетата. Тъкмо нея двама матроси изхвърляха по цял ден през страничните люкове.

Давид направи няколко стъпки сред припасите. Повечето от торбите бяха разкъсани и бълваха своето съдържание под формата на пепел с неопределен цвят, в която се бяха споили луковици и гъбички, лишеи. мицелиев70 прашец, микодерми71 и захаромицети72. Смрадта беше наистина отвратителна. Той сдържа дишането си. Не беше ли чел някъде, че инхалацията на някои спори водела до заболяване на белите дробове, често пъти смъртоносно?

Капитанът не проявяваше толкова предпазливост, тъпчеше с крак утайките и сипеше тлъсти псувни, надигайки високо фенера, за да може да определи границите на бедствието.

Точно в този момент Давид забеляза странна бяла пяна, която покриваше пълните чували, подобна на изкуствен снежец, с какъвто хората обичат да поръсват коледните си елхи. Уловил погледа му, Орноз избълва нов поток ругатни.

— Фунгицид! — благоволи най-накрая да обясни. — Някой си е направил майтапа, като е напръскал торбите с препарат, унищожаващ паразитните гъбички! И е стерилизирал запасите ни! Разбирате ли? Занапред този прахоляк ще е полезен на джуджетата колкото цигарена пепел!

Невярващ, Давид ококори очи.

— Всичките ми плесени са отишли на кино! — не преставаше Орноз. — Мамка му стара! Кой ли кретен го е сторил? Вече няма с какво да храним гномовете, това е направо катастрофа!

— Но са били необходими тонове вещество…

— Не, господине — прекъсна го някакъв моряк, — просто концентриран разтвор, и толкоз. Ето, погледнете…

Той посочи на пода една метална опаковка с големината на консервена кутия, снабдена с халка като граната…

— На саботьора му е било достатъчно само да отвори вратата — обясни Орноз, — да разпори чувалите, за да подсигури разпространението на фунгицида, и да захвърли своята бомба. Такъв препарат се използва на кораба за почистване на някои по-стари конструкции в трюмовете. Човек може да си го купи от всяка дрогерия срещу няколко десетака. Ужасно ефикасен химикал…

Изведнъж млъкна и прехапа устни. Нервността бе предизвикала свиване на зениците му — болест, от която понякога страдаше. Сега клепачите му се гърчеха в засилващ се ритъм.

— Може би торбите отдолу са все още годни за употреба — предположи морякът, — но докато ги отделим, препаратът ще ги на трови…

— Трябва да опитаме — отсечено изрече капитан Орноз. — Най-напред изчистете трюма, изметете ми всичката тая пяна и ми направете опис на годните запаси. В помещението на вълнолома трябва да има известно количество торби, пребройте ги и поставете край тях въоръжена охрана!

Прахолякът, носещ се на валма из въздуха, го задави в кашлица. Той се изплю ядно, после пое към горните палуби.

— Какво смятате да правите? — запита Давид, облягайки се на една медна ръчка в коридора.

— Икономии! — изръмжа капитанът. — Ще се наложи да храним тия скапани джуджета с капкомер, а това няма да е лесно. Нашите резерви са прекалено недостатъчни, за да ни позволят да стигнем до сушата. Без ответ пигмеите ще откажат да сътрудничат, ще ни въртят в кръг или просто ще ни оставят да заседнем в някой пясъчен нанос, вече са се случвали такива неща! Ако загрея корпуса, бих могъл да спечеля няколко дни, но само толкова — въглищата не са неизчерпаеми. Този, който ни погоди номера, сигурно е фанатик! Обричайки ни, той е обрекъл и себе си. Калпава история!

И като заряза своя събеседник насред коридора, Орноз се втурна да търси стълба, изчезна в светлеещия отвор на един люк. Младият човек за миг се спря нерешителен, после отиде да почука на вратата на Сирс. Тя му отвори, събудила се веднага.

— Чух викове, какво става? Матросите вече роптаят, мирише ми на бунт, като гледам физиономиите им…

Той й разказа.

— Сигурна бях, че е така! — възкликна Сирс. Лицето й се стегна. — Това е дело на Пазителите на Словото. Някой от техните хора ни е проследил. С този саботаж те се домогват до нас. Опитват се да ни попречат да стигнем докрай!

— Но кой би могъл да го направи?

— Циганката, инженерът, гувернантката, обикновен моряк! Всеки! Те са навсякъде! Врачката ми изглежда най-подозрителна: тази идиотска работа, на която се е отдала, може да се окаже само прикритие…

— Клитония?! А защо не Жорж-Юбер, мъжът уравнение?

Тя повдигна рамене.

— Има ли значение? Отсега нататък трябва да бъдем нащрек и повече да не се разделяме!

— Толкова ли е напечено положението?

Младата дама се намръщи.

— Какво, подиграваш ли се? Без „гориво“ нито един кораб не е успял да довърши пътуването си! Джуджетата ще ни пуснат да заседнем, след което ще скръстят ръце и ще ни оставят да умрем от глад. Когато провизиите ни приключат, ще бъдат изядени сирачетата, а после…

Те мълчаливо се наблюдаваха. От най-горните палуби се разнасяше тропот.

— Орноз смята да се възползва от помощта на котела — прошепна Давид с несигурен глас. — Като нищо може да подпали дъските по палубата, не мислиш ли?

— Ако котелът гори денонощно, ще му е необходима цяла гора! Намираме се на пет дни от сушата, никога корпус не е поддържан загрят толкова дълго! Това е просто похват за освобождаване в случай на буря или пълно затишие, стратегия, която изобщо не превишава няколко часа… Опасявам се да не би ситуацията много бързо да стане непоносима. Пред нас витае или бунт, или ще ни обземе вълна от паника. Дечицата първи ще се огънат. Дано никой не се сети да предприеме серия от жертвоприношения на „морските богове“!

— Смяташ, че някои са способни да изхвърлят момиченцата през борда, за да умилостивят яростта на джуджетата?

— Струва ми се, че не е изключено.

Давид почувства как кожата му настръхва на приливи, мравки пролазиха по гръбнака му. Неочаквано си представи Тереза, сграбчена през кръста от разярени моряци и запокитена като дар на ордите от протегнати ръце. Подобна вероятност направо му уби апетита.

Към средата на следобеда той отиде да се присъедини към Орноз на неговия мостик. Капитанът го посрещна недружелюбно. Изглеждаше готов всеки момент да избухне.

— Остават ни утаечни сокове за още два дни — каза му с глух глас, — ако направя разпределение, мога да избутам и три. В такъв случай обаче маневрата ще се забави и ние ще изгубим в изминато разстояние това, което ще сме икономисали като хранителни припаси. Възможен е и друг трик: да използвам същевременно и едното, и другото — раздаване на храна, топлинен удар и така нататък. Не знам кое би било най-удачно. Нещо повече, когато съставяхме опис, забелязахме, че нашите въглища са пропити с влага. Вероятно някъде има просмуквания. Трудничко ще запалим котела. Само да ми падне тоя мръсник, дето си е направил майтапа да бута запасите ни!

Давид се върна обратно. Насред предната палуба се сблъска с Клитония. Циганката изглеждаше мрачна и замислена.

— Знаете ли? — запита го тя, загръщайки се зиморничаво в износената пелерина. И тъй като той кимна, тя продължи: — От няколко дни подозирах, че нещо такова ще се случи…

— Съмнявате ли се в някого?

— Не! Искам да кажа — за саботажа. Разчетох в дланите известието за неизбежна катастрофа, за корабокрушение. И ставаше въпрос точно за нас!

— Вие сте съвсем песимистична!

— Ами вие?

Той не намери какво да отговори,

Атмосферата на борда за миг се бе променила. Разделени на групички, членовете на екипажа мърмореха, оглеждайки пътниците с очи, натежали от намеци. Нещо се кроеше, назряваше криза, търсеща своята изкупителна жертва. Давид много скоро почувства, че и той също е сред заподозрените. Сирс, която знаеше как да се превръща в невидима, когато това се налагаше, се опита да долови брожението по коридорите.

— Те се страхуват! — заяви тя. — Хвърлят вината върху нас. Някои започват да раздухват идеята, че капитанът се е оказал недалновиден и че повече не владее положението. Други хитри дяволчета смятат, че по-добре би било да се направи завой и да се пресече пътят на насрещен кораб, за да поискаме помощ от него. Някакъв старши моряк пък подхвърли мисълта да използваме ловкините на бисери като разменна монета и да ги предаваме на джуджетата една по една…

— Сериозно?

— Не знаеш ли? Гномовете ненавиждат момиченцата. Ловът на бисери вече е спомогнал за образуването на ракови тумори у много от тях. Предполагам, че те няма да имат нищо против да им отвърнат със същото. Бихме могли да си представим цяла разменна търговия — например по едно девойче на всеки десет километра.

Давид се запита дали младата жена се шегуваше, или идеята наистина си пробиваше път в съзнанието й. И тъй като бе склонен да повярва в последната хипотеза, предпочете да сменят темата на разговора.

— Кога Орноз ще запали огнището?

— Утре, без съмнение. Разпределението на порции вече снижи скоростта ни с трийсет процента. Ще се опитам да намеря оръжия: ако се стигне до бунт, по-добре е да имаме с какво да отвърнем.

Нощта се оказа адски дълга. На зазоряване ходът на кораба бе намалял още, докато плясъците на дланите по него, напротив, бяха станали още по-звучни. Колкото до издърпването на корпуса, то се бе превърнало в последователни и изключително неприятни разтърсвания. Плавателният съд вече не се плъзгаше, той направо се тресеше на място. Изпаднала в лошо настроение, мадмоазел беше решила да отложи ловната кампания. Клитония и Жорж-Юбер пък не смееха да снемат никакви отпечатъци.

Капитанът бе наредил да изкъртят част от палубата. Давид наблюдаваше как дъските на великолепния паркет чезнат една след друга, като този път не ставаше въпрос за восък или за почистване. Към десет часа мирис на дим се просмука във въздуха и стълб сажди бликна от твиндека, посипвайки се на интервали по люковете, сякаш първи разгаряния на огън.

— Готово! — извика някакъв моряк. — Започваме да се затопляме! Дано на ония мръсници им прегорят задниците чак до костта!

— Млъквай! — изръмжа друг моряк до него. — Май няма да крякаш толкова, ако се озовеш при тях!

И при тази мисъл той се прекръсти. Странно защо стомахът на Давид се сви, вадички пот се проточиха и покапаха под мишниците му, а после се отцедиха надолу по хълбоците.

Не смееше да се приближи до защитния заслон, за да огледа корпуса на кораба. Миризма на нагорещен метал пречупваше въздуха в мараня, навяваше спомени за мъркаща печка, за локомотив, застинал в очакване. Вентилационните тръби бълваха непроницаеми кълба пушек, които вятърът се стремеше да захлупи на палубата, давейки пътниците сред подобие на изкуствена мъгла.

„Добра маскировка за няколко удара с нож!“ — помисли си младежът, като се оглеждаше нервно назад. Скоростта на кораба чувствително се засили, люлеещите движения — също. Прехвърляха си парещото туловище, колкото се може по-бързо, преди да потопят ръцете си в калта. Давид се усмихна. Може би в края на краищата щяха да се измъкнат?

Когато вечерта взе да се спуска, той отново се качи при капитана на юта. Морският вълк изглеждаше още по-угрижен, отколкото сутринта. Забеляза, че от колана му стърчеше дръжката на стар револвер в кобур. Нощта беше студена. Над тях ясното небе им предлагаше своята звездна броеница.

Орноз се пребори с вятъра, припали лулата си с шумни всмуквания. Светлината на фенера разкриваше линиите и извивките на изсеченото му лице, подчертавайки още повече грапавините по мазната кожа.

— По-добре щях да направя, ако бях останал в космонавтиката — измърмори той след известно време, — на един междупланетен кораб поне можеш да се защитаваш. Имаш си реактори, господар си на полета и скоростта. А на тая сапунерка няма нищо — ни витла, ни кормило. Морето командва или почти… Все едно да се качите в кола без мотор или волан и пътят да ви подмята, както му скимне. Умът ми не го побира!

— Били сте военен?

— Взех участие в края на конфликта. Пълна гнусотия, нищо друго. Не знаехме нито защо, нито срещу кого се бием. Изобщо скапана работа! Е, после кръстосвах из космоса за сметка на Компанията на Червените библии.

— На какво?

— Да, наистина, твърде младичък сте, за да помните тия неща. В края на войната немалко народи бяха напълно объркани. Ценностите, религиозните вярвания — всичкото това беше пометено. Президиумът се опасяваше от обща криза на нихилизъм, която ще блокира всякакъв икономически подем. И тъй като хората не искаха повече да консумират, заложи се на религията, на мистицизма. А понеже старите богове вече нищо не струваха, трябваше да се измислят други. Точно с туй се занимаваше Компанията на Червените библии. Фабрикуваше митологии, космогонии, легенди за всякакви вкусове. Имаше творчески кабинет, съставен от десетина изследователи: безработни писатели, социолози, психиатри и цялата там пасмина. Когато скалъпеха някоя религия — идеално замислена и напечатана, — хукваха да я продават, както всеки останал продукт на водачите от тази или онази област. Най-общо им обясняваха така: „Народът ви се е разпилял, няма повече никаква социална спойка, властва анархия. Държавата вече не съществува. Ние ви предлагаме начина, по който да прегрупирате тия блудници около едно-единствено убеждение, около една-единствена сила: суеверието!“ И обикновено работата ставаше. Важните клечки се ръсеха, купувайки цялата операция. Хм, тогава започваше голямата игра. Сред племената пръсвахме известен брой лъжепророци, пастори, натоварени да проповядват неизбежното идване на нов месия. Три месеца по-къено споменатият месия се появяваше с гръм и трясък сред измайсторени чудеса и тръгваше да кръстосва полето, да събира народа. Тълпа от съучастници в измамата тичаше по петите му, умножавайки на всяка крачка „чудотворните изцеления“, предсказанията, небесните знамения. Сетне се пласираха библиите и ние отивахме да продаваме цирка си другаде. Добри времена бяха! Не ти оставаше нито секунда за отегчение! Към края станахме толкова известни на политиците, че от четирите посоки на галактиката идваха посланици да ни дават заявки. Казваха ни: „Ето какво, трябва ни нещо, ориентирано към секса, за обожествяването на шефа, нещо, което да оправдае робството, социалното неравенство, вярване, което да заздрави системата на кастите, и така нататък.“ И ние им шиехме всичкото това по поръчка, с чудеса и явления, поднесени на тепсия. Бюджетът за представлението беше огромен: гадатели, свещеници, мними сакати, майстори по специалните ефекти, гримьори… Цял един екип за суперпродукция! Продавахме религии, свети места и евангелията като сглобяеми къщи. Ех, после пазарът постепенно се засити, пласьорите на митологии взеха да се връщат с празни ръце и да носят сценариите си под мишница. Дружеството обяви фалит, а аз трябваше да се пренасочвам…

— И защо избрахте морския флот?

Орноз избълва двойна струйка дим.

— Поради силен недостиг на гориво. Лека-полека старите галактически превозни средства бяха оставени да потънат в ръжда. Започнахме да си мислим, че в крайна сметка средновековието не било чак толкова лошо!

Той млъкна, зареял поглед в празното. Плющенето на дланите по корпуса изпълваше въздуха с хрущене на речни камъни. Давид почувства, че торбата със спомените се беше отворила. Капитанът вече подхващаше отново своя монолог, с втренчени очи, без да го е грижа дали все още го слушат. Болестта на моряците, потокът на съзнанието, изливащ се през часовете на дежурството — те щяха да се озоват потопени дълбоко в глъбините на тази страховита, опияняваща каша, в това вцепеняване на духа, където меланхолията се просмукваше в сърцето с ненаситността на спаружена гъба.

— Виждал съм необикновени страни — подзе капитан Орноз. — Веднъж на Ситония слязох на един остров, загубен сред дебрите на океана. Беше място, обречено на смърт. Учените бяха предвидили неговото унищожение още преди петнайсет години. Знаеше се всичко за зловещата дата: ден, час. Всичко в края на краищата, но никой не се мръдваше. Когато се заинтересувах повече, ми обясниха, че приближавал метеор с постоянна траектория и неизменна скорост. Точката му на сблъскване била строго установена: покривала се с площта на острова. Иначе казано, скалният отломък щеше да размаже цялата територия, щеше да се вклини в островчето като камък в гнездото на пръстен. И нищичко нямаше да остане. Метеорът и парчето земя, предопределено да го поеме в себе си, щяха да се насложат точно като двете страни на монета! И още по-безумно беше, че катастрофата се предвиждаше за след месец, а никой като че ли не бързаше да си стяга багажа. Един експерт ми довери, че установил редица необичайни явления сред туземното население. С течение на времето, докато фаталната среща наближавала, физиологичната структура на жителите се променяла. Мъжете и жените ставали все по-красиви, раждали деца с дивна прелест. Целият им генетичен потенциал еволюирал към съвършенство. С приближаването на смъртта те се превръщали в свръхчовеци. Сякаш непредотвратимият край спомагал за тяхното пречистване, за развитието на заложбите им… Странно, нали? Нарекоха острова Наковалнята, спомням си много добре… Наковалнята…

— Метеорът падна ли?

— Да, на предвидената от експертите дата. Никой не оцеля. Хората бяха предпочели да останат върху тази наковалня, в очакване чукът да ги размаже на каша. Вие как мислите, това нормално ли е?

Давид неопределено махна с ръка. Нямаше никакво желание да философства. Капитанът отново се затвори в своето мрачно настроение, опечален като охлюв, върху който е била хвърлена щипка сол и той се вмъква обратно в черупката си. Младият мъж се отдалечи. Разказите на моряка неочаквано го бяха накарали да се почувства зле, силна погнуса се надигаше в стомаха му. Опита се да си представи корабокрушението на плавателния съд, набързо спуснатите спасителни лодки, оставени на яростта на джуджетата, които нямаше да пропуснат да ги преобърнат. Колко време още щеше да издържи корабът? Бе се надявал да получи някаква информация, а вместо това Орноз го заля с порой от метежни спомени. Само че дали и капитанът знаеше повече от пътниците? Нямаше нищо по-несигурно от отговора на този въпрос.

Когато се прибра в своята каюта, Сирс му посочи една пожарникарска брадва и кука за абордаж, които беше успяла да отмъкне, без да събуди подозрението на матросите. Дали не смяташе да си пробива път в морето като изследовател, проправящ си просека сред лианите с мачете в ръка? Поиска да й каже, че е смешно, но не му стигна кураж. Наместо това й разправи за Червените библии и за Наковалнята. Имаше чувството, че тя не го слуша.

22

На сутринта бяха събудени от лютивата миризма на дим, която ги накара да се задавят в дълбока кашлица, та чак дробовете им се раздраха. За миг Давид си помисли, че корабът се е подпалил. Но Сирс, вече изскочила в коридора, му извика, че ставало въпрос само за дъските от палубата. Пропити с восък и хвърлени в котелното, те протестираха по свой собствен начин, като разстилаха тази мъгла с мирис на ланолин73. Тереза ги очакваше на защитния заслон. Вятърът прилепваше плисираната й пола към бедрата.

— Ей там, долу! — викна тя, сочейки с пръст пред себе си. — Има буря!

Давид присви очи. Действително, над вълнореза се бе разбесняло някакво хаотично гъмжило от протегнати ръце. Беше като спирала, която се носеше напред и се разширяваше.

— Те знаят, че нямаме повече с какво да ги храним — измърмори дълбокомислено момичето, — горещият корпус е отприщил гнева им. Ще направят всичко, за да ни зачернят живота…

— Болката няма да им даде време да предприемат каквато и да е стратегия! — прекъсна я Сирс. Тереза вдигна рамене.

— Дори и това не е сигурно! — натърти тя с инатлив тон. — Сега джуджетата са предупредени. Ще си натопят ръцете в тинята и ще си приготвят ръкавици от кал, които ще изсушат. Ще продължават така, докато дланите им не бъдат покрити с достатъчно дебел пласт, който да ги изолира от изгарянията на кила. И друг път съм ги виждала да го правят. Изненадата вече не е на наша страна. Капитанът напразно ни одимява!

И щом изрече тези думи като проклятия, девойчето им обърна гръб и, куцукайки, се отдалечи. Давид бе разтревожен.

— Мислиш ли, че има някакво право? — запита той Сирс.

Младата жена присви клепачи.

— Вероятно! Това малко дяволче, изглежда, си знае работата. Да, в случай на корабокрушение Тереза би могла да ни бъде полезна. Иди се позанимай с нея, тя явно си търси някое татенце. А ти разполагаш с твърде сигурни козове — можеш да й бъдеш едновременно и баща, и дядо!

Изпаднал в лошо настроение, Давид се отдръпна. Иронията на Сирс пораждаше у него желанието да повърне. Приближи се до Тереза, ала сирачето остана глухо към всякакви опити за разговор и не закъсня да го изостави, подсвирквайки си предизвикателно.

— Трудно дете е! — забеляза гувернантката, която неочаквано се бе появила. — Но затова пък е изключителна ловкиня!

И като се огледа нервно, за да се увери, че никой не може да ги чуе, тя поверително кимна:

— Много съм обезпокоена. Всичките тия слухове за корабокрушение… Какво мислите по въпроса? Отговорността ми е толкова голяма!

— Предполагам, че имате предвид децата?

Мадмоазел хлъцна.

— Естествено, че не! Става дума за бисерите! Тези моряци не ми вдъхват никакво доверие. Възможно е да се опитат да отмъкнат скъпоценните камъни, възползвайки се от евакуирането на кораба. Не искам да ги обвинявам, разбира се, обаче подобна отговорност ми тежи… Такова богатство! Бих ли могла да разчитам на вас в случай на катастрофа?

Поразен, Давид направи някакъв вял жест, който можеше да мине и за потвърждение. Утешена, бавачката изчезна, като се превземаше. „Дърта глупачка!“ — каза си той и се смъкна на една купчина дървета. Бяха побъркани, всички бяха побъркани…

Без да е успял да проследи хода на своите мисли, младежът изведнъж осъзна, че изпитва желание да прави любов. Желанието беше изгарящо, опустошително, унищожително. Подчинявайки се на бликналата страст, той се изкачи по стъпалата в коридора и почука на циганката. Отвори му Жорж-Юбер. Клитония се беше излегнала върху кушетката с изморен вид. Пушеше. Веждите й се надигнаха, когато разпозна госта.

— Искам да правя любов с вас — изрече младият мъж. Инженерът почервеня. Врачката се усмихна и протегна длан. Давид пристъпи напред.

— Ще ви оставя — прокашля се Жорж-Юбер, като изчезна с калкулатор в шепата.

— Мислех си, че вече няма да дойдеш — каза му Клитония. — Обещавам, че няма да ти гледам ръцете!

Тя отметна чаршафа с коляно. Той видя, че беше гола…

23

С първите часове на утрото вълнорезът се заби като клин в пулсиращия водовъртеж на бурята. Металното туловище веднага се надигна, обзето от конвулсивни потръпвания. Килът, разтърсван от неудържими спазми, започна да стене с всичките си съединения. В каютите, в трюмовете и долните помещения спящите се изтърколиха от хамаците и от койките. Всичко онова, което не беше стабилно застопорено, начаса се люшна във вихрен танц от единия до другия борд на кораба, разбивайки с трясък разни прегради. Давид и Клитония скочиха върху кревата, за да се изплъзнат от слепия устрем на някаква бъчва, която току-що бе продънила касата на вратата в експлозия от дребни трески. Едва влязло вътре, бурето направи половин завъртане, като се олюляваше, после отново хлътна в коридора, търкаляйки се с грохот. Под краката им килът пращеше зловещо. Отвън шумотевицата на аплодисментите заглушаваше виковете, сякаш плющене на силен порой.

Криво-ляво Давид и циганката успяха да съберат дрехите си. Коридорчето се оказа свободно, бъчвата бе избила един илюминатор и изчезнала в празното. Несвързани ревове се носеха от всички страни, крясъци на ярост или на паника. И младият мъж си помисли,,че предвиждането на Тереза е било правилно. Горещият корпус въобще не впечатляваше джуджетата, сега вече те здравата го разклащаха настрани от борд до борд. Сирс и Жорж-Юбер се бореха с трусовете на пода и, вкопчили се в медните перила, се опитваха да стигнат до палубата. Навън суматохата беше в разгара си. Лазещ на четири крака по юта, капитанът обсипваше с ругатни изтръпналите от ужас матроси, които се блъскаха край заслона, за да успеят да се напъхат в някоя от спасителните лодки.

Една от тях се пръсна под тежестта на тълпата, която я изпълваше, и като камък се стовари право върху пигмеите, размазвайки десетина на място. Давид зърна как открилата се при падането цепнатина се затвори за няколко секунди подобно рана от повърхностно одраскване. Полутичащ, полупълзящ, той се повлече към котелното на задната палуба. Леговището бе такова, че човек като нищо можеше да изхвърчи през борда при най-малкия напън. Орноз му се притече на помощ, протегнал му широката си мазолеста длан. Едва в този момент младежът забеляза, че от фланговете се надигаха истински димни стълбове.

— Тръскаха ни като слива и в крайна сметка прекатуриха котела! — изкрещя му капитан Орноз. — Жаравата се пръсна през всички люкове и сега огънят е плъзнал по твиндека.

Не успя да каже повече, защото рязък тласък откъм кърмата го подхвърли нагоре, преобръщайки го презглава. Вкопчил се в едно въже, Давид видя как спътниците му залитат по палубата. Изтръгнатите от предния ден дъски бяха отворили опасни пролуки в настилката паркет, така излъскан по-рано, и всяка фалшива стъпка можеше да ги тикне с челото напред в някоя от зейналите дупки. В другия край на кораба мадмоазел събираше сирачетата, като не преставаше да притиска до хилавата си гръд коженото ковчеже, в което бе скътала цялата жътва от бисери, за които „носеше отговорност“. При всяко остро извиване момиченцата се завъртаха около себе си, сякаш бяха кегли, и надаваха писъци на хванати в капан мишлета. С голяма мъка гувернантката успя да им намери място в една лодка. Напречните разклащания подмятаха спасителните черупки като махало и в същото време правеха невъзможна каквато и да е маневра по спускането им. И лодките продължаваха да стоят в първоначалното си положение, трагично увиснали на своите греди — люлки, излезли като че ли от някой кошмар, чиито кошове заплашваха всеки момент да разкъсат въжетата.

Младежът приклекна и се помъчи да открие Тереза сред разбушувалата се бъркотия от ръце, мъртвешкобледи лица и надигнати поли, ала нов удар го запрати в перилата на капитанския мостик. Натъртил ребрата си, той изрева от болка.

Гъст димен облак блъвна от бака, потапяйки гувернантката и нейните възпитанички в спираловидни разплуващи се валма от гъбеста чернилка. „След трийсет секунди всички ще бъдат задушени!“ — помисли Давид, борещ се да заеме вертикална позиция. Ръката на Сирс се вкопчи в рамото му. Инстинктивно той хвана през кръста младата жена и я издърпа на юта. Дясната й вежда беше разцепена, кръв заливаше половината от лицето й. Тя му извика нещо, което така и не разбра. Вятърът поваляше дима и го духаше право насреща им. Торнадо от огнени езици се изви, облиза дрехите им, после се отдръпна, оставяйки след себе си множество тлеещи кратери.

— Трябва да слезете! — изкрещя капитанът. — Слизайте бързо!

Сочеше им люка, водещ към старата офицерска столова. Те нахълтаха вътре с главите напред, останали без дробове.

— Ами къде е Клитония? — запита Давид, като едва дишаше.

Сирс неопределено махна с ръка.

— Беше зад мен, с Жорж-Юбер. Сигурно ще дойде…

— Оттук! — развика се капитанът. — И побързайте, дяволите да ви вземат!

Бе извадил изпод своята риза ключ и се мъчеше над голям катинар, бранещ достъпа към някаква каюта. Давид хапеше бузите си. Клитония все така не идваше. За секунда си призна, че не беше възможно Сирс да се е възползвала от димната завеса, за да ликвидира онази, която още отначало подозираше в шпионаж за Пазителите на Словото. Благодарение на суматохата щеше да е достатъчен само един удар в тила, само едно препъване, един неочакван тласък… Образите се нижеха в съзнанието му, а от тях дланите му се вледеняваха. Най-накрая изсеченото като че с нож лице на циганката се появи в очертанията на люка. Саждите бяха нашарили скулите й с причудливи татуировки.

— Къде е Жорж-Юбер? — успя да учлени тя между два пристъпа кашлица.

Младият човек тъкмо щеше да отвори уста, когато капитан Орноз грубо го дръпна за ръката.

— Помогнете ми да избутаме по жлебовете тая врата, мътните да я вземат! Или всички ще си оставим костите тук!

Без да се опитва да разбере, Давид се опря в крилото от тиково дърво и напъна. Вратата най-сетне благоволи да се хлъзне с оглушително стържене, разкривайки подобие на огромен дрешник, където блестяха и дрънчаха чудновати метални предмети…

— Какво е това? — учуди се Сирс. — Комай са доспехи?

— Може и така да се каже — изпъшка Орноз, който едва си поемаше дъх. — В описа на инвентара се водят като нещо от рода на „спасителна екипировка за ползване от офицерския състав и от някои специални пътници“.

Давид се облещи. Половин дузина издути брони се клатушкаха върху своите поставки в ритъм с трусовете на кораба. Бяха същински пашкули от бронз, с огромни болтови съединения, чиито шлемове с остъклени гнезда за очите, защитени от стоманени напречни рамки, страшно много приличаха на антични скафандри. Тези зеленясали черупки с дебели издължени крайници бяха снабдени с щипци на мястото на китките и просветваха заплашително.

— Трябва да ги облечем! — кимна капитанът. — Това са дрехи за оцеляване, единствените, които ще ви позволят да се придвижвате сред пигмеите, без да бъдете разкъсани на място! Ако така ви харесва повече, нека ги наречем спасителни костюми, пригодени за специфичните условия на Морето на джуджетата!

— Искате да ни накарате да се напъхаме в това? — възкликна Клитония, повдигнала недоумяващо вежди.

— Но те сигурно тежат хиляди тонове! Никога няма да можем да мръднем и кутрето си в тях!

— Напротив! — изръмжа Орноз, който започваше да се нервира. — Всяка броня е снабдена с мотор и акумулатор към него. И най-малкият от вашите жестове ще бъде увеличен, прехвърлен, умножен от цяла система биели74 и лостове. Нямам време да се задълбочавам в обяснения. Автономията им на действие е три дни: след като този срок изтече, ще се окажете затворници в неподвижен механичен скелет. Затова не се туткайте. В шлема ще откриете компас, както и тръбичка, свързана директно с резервоар с хранително-воден разтвор. Е, ще ви позволява да дишате…

Той направи пауза, изкашля се, сетне продължи с известно смущение:

— Скафандрите са доста стари, нали виждате! Така че нищо не е било предвидено за изхвърляне на органичните отпадъци… Разбирате ме какво искам да кажа… Конструкторите са пожелали да избягнат наличието на многобройни отвори и шлюзови камери с цел да се предложат минимум уязвими пространства… От лявата страна във всеки шлем има кратък инструктаж. Ще импровизирате. А сега — решавайте се или живи ще се опечем!

За да даде пример, капитанът се доближи до една от броните, като избута някакво подобие на гръбначен клапан. Улавяйки се за ръчките, застопорени от двете страни, той намъкна краката си един след друг в предназначените за това кухини; после, навел глава, хлътна до раменете в търбуха на скафандъра. Давид се досети, че доспехите бяха малко по-широки от нормалното човешко тяло. Въпреки снажната си фигура Орноз приличаше на джудже, пъхащо се в ризницата на гигант.

— Клапата се затваря отвътре — допълни капитанът. — Не забравяйте да пуснете резетата, иначе гномовете ще ви измъкнат оттам като охлюв от черупката му. Сетне задействайте пневматичната възглавница, за да наместите главата си на нивото на илюминатора. Хайде! Озовете ли се долу, бягайте право на юг! Ако се движите с добро темпо, ще стигнете до сушата след два дни. Успех!

Гръбначният клапан се затвори със сухо изщракване и необичаен шум от застопоряване се разнесе от вътрешностите на бронзовия колос. В продължение на десет минути не се случи нищо, после зеленясалата броня бавно се разтърси от ръждив вой. Целият настръхнал, Давид забеляза как топчестият шлем докосна тавана.

„Ще падне! — не можа да не си помисли той. — Ще продъни пода и ще се просне право в трюма сред жаравата на пещта!“

Тази представа го накара да потрепери и затова с истинско облекчение въздъхна, когато видя как грамадата се олюля и пое по пътя за палубата. Придвижваше се напред със смехотворно поклащане, в което нямаше нищо човешко, и всяка секунда очакваха да се строполи с грация върху някой скален къс, да се отърколи в експлозии на китайски порцелан. Сирс ги изтръгна от вцепенението.

— Хайде, на какво разчитате? Огънят да подпали и задната палуба ли?

— Ами Жорж-Юбер? — запротестира циганката.

Сирс сви рамене и почна да се вмъква в най-близкия спасителен скафандър.

— Давид! — извика тя бавно и властно. — Побързай! Не чувстваш ли топлината?

И имаше право. Вече от няколко минути горещ полъх жареше кожата им.

— Клитония! По-живо! — прикани я младежът.

— Ще изчакам още мъничко! — завайка се циганката.

— Върви напред, ще те настигна…

Давид се поколеба, разкъсван между срама и страха. В крайна сметка се хвърли напред към бронзовата черупка, издърпа вратичката зад гърба си и слепешком избута резетата. Вътре, в железния търбух на бронята, бе тъмно. Остра, парлива миризма раздразни ноздрите му. Обзе го отвратително усещане за клаустрофобия. Все едно че го бяха затворили в кухото тяло на статуя или захлупили в саркофаг. Едва устоя на порива да излезе, но впоследствие се овладя. Лутайки се, напипа някаква олющена манивела, която щом бе задействана, надигна между бедрата му седалка на колело. Издигането доведе очите му до равнището на прозрачния отвор. Дебелото стъкло, пълно с мехурчета, изкривяваше изображенията. В коридора циганката се мяташе като удавница. Той стисна зъби и напъха ръце в кухините, отварящи се от двете страни на туловището. Стотина датчици веднага се прилепиха към мускулите му, отбелязвайки динамичните му импулси, замествайки двигателната му сила. Разнесе се бръмчене, сподирено от остра оцетна миризма. Вероятно бяха батерии. Направи в празното няколко последователни движения, които скафандърът правдоподобно повтори, макар и с леко закъснение. „Супер е!“ — извика през прозорчето, ала Клитония, изглежда, не го чу.

Давид се заклати след Сирс, завладян от ужасяващото и опияняващо впечатление, че е каменен колос, жива статуя. Огънят разкъсваше палубата, поглъщайки една след друга летвите от паркета. Групичка моряци временно се бяха закрепили в равновесие върху тясната площ на подемен кран. Обърнаха се към него, размахаха му юмруци. Един от тях вдигна мускет, прицели се и стреля. Бронята се разтърси от удар, който изтръгна звук, подобен на камбанен звън. Младежът разпери ръце в отчаян опит да се задържи на крака. Металният пашкул заплашително се олюляваше. Само на три метра процеп насред паркета позволяваше да се видят червенеещите се вътрешности на кораба в пламъци. „Ще се гмурна!“ Тази увереност се изписа с огнени букви в съзнанието на Давид. „Ще се гмурна!“ Той усети, че тръгва напред, затворил очи. Нещо се намеси, задържа го. Някакво рамо от бронз. Сирс? Капитанът? Нямаше време да провери, дърпаха го към задната палуба. Внезапен трус на корпуса извади от равновесие неговите нападатели. Съвсем ясно зърна как четиримата моряци губят опора и бавно падат, последвани от тънкия силует на мускета, който описа грациозен дъговиден скок, преди да изчезне от полезрението му. Вкопчи се в планшира, впи клещите, които му служеха за ръце, в насеченото дърво. На няколко метра отпред друг кошмарен скафандър се поклащаше неестествено, мъчейки се да привлече вниманието на Давид. Той забеляза един скрипец и дълга верига, навита на макара. Може би искаха да му покажат изхода? Вдигна дясната си щипца: „Разбрах! 0’кей!“ И въпреки това все още не смееше да се реши, все още не се осмеляваше да прекрачи долу. Нещо го възпрепятстваше да го направи, нещо смътно продължаваше да го задържа на борда на разбития съд. Струйка саждив дим проникна в шлема, той се закашля. Беше му топло, адски топло. Бронята ставаше нагорещена досущ като дъно на тенджера. Младият човек се отмести, измъквайки се от пламъците, ближещи го по корема. Дяволите да го вземат! Какво още чакаше? Орноз вече бе изоставил кораба, Сирс сигурно го беше последвала почти веднага. Тогава?

Обърна се. Бе хипнотизиран от гледката на моряци, които взаимно се посичаха заради една лодка. Гредата, на която висеше спасителната черупка, отведнъж поддаде и тя се прекатури, изсипвайки накачилите се в нея пътници. На Давид му призля. Колко от тях бяха успели да избягат? Колко ли лодки джуджетата бяха смогнали да преобърнат? Дъските на палубата застрашително се огъваха под краката му, трябваше да се размърда. Закрачи към скрипеца. В мига, в който се навеждаше да хване брънките на веригата, погледът му беше привлечен от купчина платнища, потръпващи в конвулсивни гърчове. Вероятно бяха стари корабни платна, с които са се опитвали да задушат пламъците. Щеше да довърши наченатото движение, когато искрица проблесна в съзнанието му. С мъка успяващ да запази равновесие, той запристъпва към камарата намокрен текстил, наклони гръд и с един замах на щипците преобърна малката бала. Тереза нададе пронизителен писък. Беше се сгърчила на земята, затиснала уши с ръце, роклята й се бе вдигнала и увила около кръста. Някъде беше загубила едната от лакираните си обувки и голият й чорап, разкъсан от треска, разкриваше порозовялата плът на ходилото. Ловкинята изпищя отново. Детските очи се облещиха, обезумели от ужас при вида на металното зеленясало чудовище, което се навеждаше над нея. Преди Давид да успее да й каже кой е, тя на четири крака се понесе в бяг, разтърсвайки смешно задничето си, очертало се в плътно прилепналите и зацапани от саждите пликчета. Тичаше, без да си дава сметка за опасността, насочваше се право към пламъците. Давид с голямо усилие се извъртя, избута резетата и отвори задния клапан на скафандъра, а после блъсна шлема върху скобите му и подаде лицето си навън:

— Тереза!

Трябваше три пъти да повтори, докато неговият вик се вреже в съзнанието на момиченцето. Слисана до немай-къде, малката го наблюдаваше, раззинала уста. Тънички струйки слюнка се стичаха и сключваха почернелите й устни.

— Тереза, идвай!

Това, което правеше, бе лишено от всякакъв смисъл. Той напълно го осъзнаваше. Под подметките му, снабдени със специални шипове, ютът пращеше като купчина съчки в огнище. Най-сетне ловкинята събра нужното присъствие на духа, стана и се завтече към него. Зениците й грозно се бяха разширили от страха, ноздрите й се свиваха астматично.

— Слушай! — изкрещя Давид, за да надвика пукането на разразилата се жарава. — Това е спасителен скафандър — нашият единствен шанс за оцеляване. Достатъчно широк е за възрастен и за дете, поне така си мисля. Ще се качиш, ще седнеш зад мен и ще прекараш ръце около врата ми, разбра ли?

Тя поклати глава. Наложи му се да се напъха в доспехите, като в същото време подсигури устойчивостта на машината. Когато Тереза се озова зад него, той й нареди да наведе чело и да издърпа подвижния пропускателен клапан. С огромно облекчение чу резетата да изщракват.

— Добре ли затвори?

Гостенката не отвърна, но стисна юмруци. Дишането й изпълваше черупката — обезумяло, съскащо. Давид направи няколко крачки. Центърът на тежестта леко се беше изместил и конструкцията бе станала по-малко устойчива, отколкото преди. Шлемът не беше чак толкова широк за двете им глави и Тереза се принуди да прилепи нос в плешките на младежа.

— Болят ме краката! — изстена тя с детски глас, когато той се хващаше за котвената верига с щипците.

— Прокарай ги отпред — каза й и се концентрира в спускането. — Обхвани с тях кръста ми и не мърдай повече!

Помъчи се да не се отнася рязко с нея. Докато се смъкваше покрай борда, увиснал в празното и крепящ се единствено на силата на своите клещи, достатъчно бе малката да изпадне в истерия, за да го накара да загуби контрол над скафандъра. Нито единият, нито другият нямаше да устои на такова сгромолясване от четирийсет метра.

Най-сетне успя да прекрачи планшира. Щипците му бяха целите в никел от скобите, накачени към брънките на веригата. Започна своето олюляващо се като махало на стенен часовник придвижване над вълнението от стегнати длани. Датчиците релета, прилепнали за пръстите му, предаваха точно всяко негово движение на металните крайници, които повтаряха пантомимата с половин секунда закъснение. Зад гърба му Тереза плачеше и мокреше ризата му; ръцете й с такава сила се бяха вкопчили в шията на Давид, че той с мъка смогваше да си поеме дъх. Брънка след брънка те се спускаха. На моменти огнени езици блъвваха откъм бордовете, близваха бронята за няколко секунди, очерняйки стъклото на прозорчето, после всичко се нормализираше. Най-накрая слязоха до железния корпус. На много места обагреният метал бе променил цвета си в червено. Младежът опита да се отдалечи от него, но без никакъв реален резултат. Във вътрешността на доспехите температурата беше достигнала тази на пещ и те вече дишаха само нагрят въздух.

— Горещо ми е! — проплака Тереза. — Задушавам се! Трябва да отворим вратичката!

— Не мърдай! — гневливо й отвърна Давид. — Ако изблъскаш клапана, живи ще се опечем!

За голямо негово облекчение тя не настоя и мъжът можа спокойно да довърши слизането. Когато жестоките удари изплющяха по краката на скафандъра, той разбра, че е стигнал до повърхността на морето. Сетне шуплив шум му извести, че бяха стъпили върху земята. Пусна веригата, отдръпна се. Прозорчето, зацапано със сажди и пръски кал, въобще не му позволяваше да обхване ширналия се пейзаж. По-скоро се досети, отколкото зърна отломките на кораба, изхлузил се и полегнал на една страна. Огнени стълбове обгръщаха кила от зачервена стомана. Стотици и стотици джуджета бяха погинали, премазани от туловището на стария параход. Събратята им обаче не преставаха да вдигат невероятна врява около спасителната броня, като млатеха по черупката с разперени длани. Давид не можеше да наклони глава, та да ги види; само ударите, вече удвоили се, свидетелстваха за тяхното присъствие, пробуждащо във вътрешността на бронзовия калъп отгласи на камбана. Младежът реши да кръстосва и размахва ръце пред себе си, разсичайки със сила въздуха. За момента това беше единственият начин, който успя да измисли, за да си проправи път сред враждебното стълпотворение, блъскащо се около корема му. За голяма негова изненада съпротивата, която му оказаха, отслабна и той можа да придвижи напред единия си крак, а после и другия, без да се препъне в никаква преграда.

И все пак, ако морето се разтваряше пред него, зад гърба му вълните начаса се затваряха, изливайки върху гръбначния клапан порой от гневни юмруци. Улови се, че си мисли с известен страх: „Дано резетата издържат!“ За първи път, откакто се беше вмъкнал в доспехите, той огледа шлема. Компасът бе разположен царствено точно срещу носа му. Вляво се намираше меден часовник, чиято задача бе да изчислява енергийните запаси на скафандъра, множество концентрични кръгове разделяха времето на дни, часове, минути. Забеляза, че отчитането в обратен ред вече е започнало и че началният потенциал от седемдесет и два часа е намалял : двайсет и седем минути. Емайлирана плоча, покрита с дребни знаци, изреждаше качествата на „дрехата за щеляване“. Така научи, че в случай на крайна опасност ще му бъде възможно да наелектризира залавящите ципци, но че тази изтънченост ще съкращава автономията му всеки път с поне четири часа. Хранителна гръбичка се показваше под прозорчето за наблюдение като мундщук на лула. Въобще не можеше да се огъва и Давид се запита как ли Тереза ще стига до нея, щом шлемът не е толкова широк, че да позволява вмъкването на техните глави. Помисли за секунда, не намери никакво задоволително решение и пропъди проблема от съзнанието си. Беше прекалено изморен, за да разнищва докрай подобни дилеми.

— Къде са останалите? — неочаквано попита Тереза, като се размърда зад гърба му. — Мадмоазел, Сирс, циганката?

Давид направи физиономия, която тя не можеше да забележи.

— Капитанът слезе, Сирс — също. Имаха скафандри. Клитония трябваше да ме последва… Чакаше Жорж-Юбер. Гувернантката пък скочи в една лодка с твоите дружки…

— Значи са мъртви — заключи момиченцето безапелационно. — Джуджетата не дават никакъв шанс на спасителните лодки. Особено когато са пълни с ловкини на бисери.

— Ти защо не беше с тях?

— А ти съжаляваш ли за това? Раздразнен, той вдигна рамене. — Добре знаеш, че не.

В продължение на половин час не си проговориха. Мокрото тяло на Тереза натежа върху гърба на Давид, докато прегръдката й отслабваше. Сломена от вълнение, тя беше заспала. Диханията им се смесваха, атмосферата вече тегнеше. Проветряването, предвидено за един човек, бе недостатъчно. Младежът дишаше учестено, слепоочията му струяха в пот. Ударите продължаваха да валят и караха доспехите да потръпват, без да ги отклонят от решително поетия път. „Право на юг! — беше казал капитанът. — Два дни бърз ход.“ Бе напълно възможно, управлението на скафандъра не изискваше никакво по-специално физическо усилие, а тежестта на момиченцето не можеше да се счита за натоварваща. В крайна сметка нещата вървяха по-скоро добре. И докато си повтаряше тази декларация на убеждение, ненадейно потрепера, разтревожен от необичайна гледка. На десет метра над него в самия небосвод се носеха половин дузина сирачета. Всяко едно беше увиснало за гумен балон, явно напълнен с хелий — сивкав мех, който се надигаше като чудовищна и мека гърбица между раменете му. Значи както толкова други, лодката на гувернантката също бе сполетяна от гибелна участ. Но преди тя да потъне, някои момиченца бяха намерили у себе си достатъчно присъствие на духа, за да си послужат с портативните аеростати, които обикновено използваха при лов. Балоните ги бяха изтръгнали от вилнеещата тълпа и оттогава те се носеха из въздуха на произвола на ветровете — непохватни, тромави лястовички в плисирани бонбонено розови роклички. Разбира се, такова едно разрешение можеше да бъде само частично, аеродинамичните подемни възможности на меховете оставаха твърде ограничени във времето. С всеки изминат час те постепенно щяха да издишат, да се нашуплят. Малко по малко щяха да губят от височината си, приближавайки девойчетата до повърхността на океана, до вълнението от протегнати ръце, сгърчени пръсти, нащърбени нокти… Давид изтръпна отвратен. Не можеше нищо да направи за тях. И за да му е чиста съвестта, почна да ръкомаха, като завика с всички сили:

— На юг! ЛЕТЕТЕ НА ЮГ!

Тереза се стресна, опряла се в гърба му.

— Какво става? — изпъшка с премалял глас. Той й описа необичайната гледка, която се разкриваше пред неговите очи. Момиченцето неприятно се захили.

— Знаеш, че няма смисъл да викаш. Балоните никога не остават надути повече от три часа. Най-често след трийсет минути се пръсват! Много нещастни случаи имахме с тези пособия! На мен самата балонът ми се пука два пъти, за късмет — над палубата. Е, отървах се само с навяхване и изкълчено коляно…

Тя говореше съвсем непринудено и никакво вълнение не трепваше в гласа й.

— Въпреки това те са твои приятелки — възнегодува Давид. — Струва ми се, че…

— Те ме мразят! — яростно произнесе Тереза. — Някои вече ме наричаха парцал. Веднъж всички се изредиха и оклепаха спалния ми чувал с изпражнения! Друг път пък…

Ловкинята се задави и отново захлипа. Давид я потупа по бедрото, после, осъзнал, че жестът му е двусмислен, се изчерви до корена на косите си. Впрочем цялото туй съвместно съжителство адски го притесняваше. Как щеше да постъпи, когато някой от двамата бъдеше застигнат от непреодолимо желание да облекчи естествените си нужди? Да, как? Той се намръщи. Ето че сред мъртъвци и отломки от разбития кораб, сред кръв и пламъци младежът се терзаеше над протоколни въпроси или пък свързани с човешкото благоприличие. Заслужаваше един як бой!

— Смяташ ли, че вратичката ще издържи? — запита внезапно момиченцето. — Започват твърде необичайно да блъскат от другата страна.

— Не се безпокой! — протръби той със сигурност, каквато далеч не изпитваше. — Този метален калъп е направо танк!

Тереза се изсмя нервно.

24

Розовеещото зарево от пожара дълго време танцува по небосвода. Прокобен фар, който другите кораби навярно виждаха от четирите краища на хоризонта, той подпалваше нощта. Със залеза на слънцето морето притихваше, ударите на юмруците по бронята се бяха уталожили. Давид вървеше слепешком, присвил очи, съсипан от изтощение. Главата на Тереза клюмаше в плешките му — свилена топка с горещи устни. Спеше и нещо говореше, бълнуваше откъслечни и непонятни думи, сепваше се, после отново потъваше в дълбоко мълчание, отпаднала, немощна. На младия мъж му се искаше да поспре малко, да поспи и той, но не знаеше какво трябва да направи. Ако отдръпнеше ръце и крака от датчиците, нямаше ли опасност доспехите да се строполят? С ужас си представи огромната бронзова статуя, просната в калта, наполовина погълната, шляпаща напусто и мъчеща се да възстанови своето равновесие. Да седне въобще не бе допустимо: момиченцето изместваше центъра на тежестта, увличайки скафандъра назад. А пък дори и да седнеше, щеше ли да успее да се изправи отпосле или ще се прекатури по гръб като костенурка? Такава вероятност обливаше челото му в пот. Поради липса на друга възможност той клекна, изключи съединенията и прекъсна електрическото захранване. Вентилаторите веднага престанаха да работят, подир което горещината скочи с градуси, превръщайки калъпа във фурна. Тереза застена и се размърда. Тя също се потеше, ризата на Давид бе подгизнала като чаршаф след трескава вечер. Той сподави непристойните помисли и потърси място за нощувка.

Много бързо забеляза, че такава надежда си беше направо предизвикателство. Болтовете го убиваха, стоманените шарнирни сглобки болезнено се впиваха в плътта му, а велосипедната седалка го прежулваше между краката. Малко му бе необходимо, за да се разплаче от яд. Задряма за час или два, като непрестанно се въртеше и променяше позата, дано избегне захапването на арматурните елементи и нитовете. Зората го изненада в почти замаяно състояние. Дрезгавата светлина на утрото проникваше през зарешетеното прозорче, сякаш се процеждаше пред капандура, изпълвайки шлема с неестествено хало75. За няколко мига си помисли, че се е озовал в мансардната си студентска стаичка и че заспива така — забол нос в учебниците, с химикалка в ръка…

— Горещо е! — изпъшка Тереза. — Ще се задушим! Гладна съм!

Давид се окопити, натисна ръчката на съединителя. Влажен въздух веднага започна да циркулира из вътрешността на бронята. Момиченцето се разкиха. Медната стрелка на брояча за обратно отчитане бе спряла на 64. Шейсет и четири часа… Повече от две денонощия и половина. „Два дни усилен ход!“ — беше казал капитан Орноз, но какво ли имаше предвид под „усилен ход“? Отмерена и бърза крачка с цялата тая тълпа от ловци в краката? Давид и неговата спътница по-скоро затъваха в мъчително тъпчене на място; при това темпо щяха да са им необходими четири дни, докато стигнат до сушата! И дума не можеше да става да се предвижда подобна възможност!

— Ти не си ли гладен? — натърти Тереза. — Смяташ ли, че има нещо за ядене в тази железария?

Той се усмихна, опитвайки се да прогони от мисълта си призрака на приближаващите часове.

— Да, обаче възниква проблем. Хранителната тръбичка е в шлема. Аз, разбира се, бих могъл да смъкна седалката, за да издърпам главата си, но това с нищо няма да ни помогне, тъй като ти не можеш да заемеш моето място. И не виждам никакъв начин да те прехвърля отпред. Ще се наложи да отворим задния капак и толкоз!

— Да пробваме все пак със седлото…

— Добре!

Давид завъртя манивелата, смъквайки велосипедната седалка с около трийсет сантиметра. Безполезността на процедурата веднага стана ясна — челото на младежа продължаваше да е във вътрешността на каската, единствено носът и устата му бяха минали по-надолу.

— Ами ако пъхнеш ръката си в шлема? — предложи Тереза. — Изсмукваш храната, после я изплюваш в длан и след това ми я подаваш под мишница?

— Ти за човек-змия ли ме смяташ?

Тя се засмя:

— Опитай въпреки всичко!

Той освободи десницата си от датчиците и се постара да я вмъкне в сферата остъклено желязо. Минаваха само пръстите му. Дланта, още повече китката, оставаше блокирана в извитото дъгообразно туловище на бронята.

— Естествено — заключи Тереза мъдро. — Тая джаджа не е била замислена за нещо подобно!

Пет минути те не си проговориха, всеки погълнат от своите стратегически планове.

— Как може да сме толкова глупави! — възкликна неочаквано момиченцето. — Та ние трябва да имитираме птиците!

— Да имитираме птиците ли?

— Точно така! Майката носи храна в клюна си и директно я пъха в човчиците на малките! Разбираш ли?

— Искаш да кажеш…

— Да, да! Пълниш си устата от тръбичката, а после завърташ манивелата, за да смъкнеш седлото максимално надолу. Аз промушвам глава изпод ръката ти и поемам онова, което ще ми дадеш!

— Каква елегантност! И сте била възпитана в девически пансион, скъпа!

— Глупак! Ако това те притеснява, питам се какво ли ще ми обясниш, когато се наложи да пишкам? Защото, предполагам, твоето такси е естествено без тоалетна! Или се лъжа?

— Н… не. Но по принцип ние няма да поглъщаме течности. Хранителният разтвор е съставен от богати на протеини вещества, които са напълно смилаеми, и не би следвало да се образуват органични отпадъци. Поне на теория…

— О’кей! Иначе ще трябва да си стискаме носовете! Значи да сядаме на масата, докато все още имам апетит, или ще чакаме?

Той се подчини. Жизнеността на Тереза го изпълваше като с балсам. Изглежда, тя нямаше цялостна представа за драматизма на ситуацията, в която се бяха забъркали. А може би така беше по-добре?

Захапа със зъби гумирания накрайник и всмукна дълбоко. Отначало нищо не потече, сетне някаква съсирена кашичка превзе устната му кухина. Бузите му се издуха. С дясната ръка задейства манивелата и извъртя лицето си максимално, свил врат в раменете. В същото това време главата на Тереза се опитваше, доколкото може, да си проправи път под дясната му мишница. Момиченцето се затрудняваше и пъхтеше, призоваваше на помощ всичката гъвкавост на своите гръбначни прешлени, подпирайки се, издърпвайки, дращейки, щипейки, извивайки…

— Готово! — изпъшка то най-накрая.

Давид почувства горещата, широко раззината уста да се долепя до устните му и потисна тръпката си. Разтвори челюсти, за да прехвърли храната в гърлото на малката. Чу я как се задави, закашля се. Скоро езикът на Тереза се активизира, като почистваше грапавата му брада.

— На всичкото отгоре дори не е и вкусно! — възропта тя, върнала се в първоначалната си поза.

Три пъти последователно те подновяваха операцията. Дали девойчето, осъзнаващо напълно вълнението, което пораждаше, вътрешно не се забавляваше?

Той предпочете да не се разпростира в тая насока и с голямо облекчение приведе доспехите в ход.

Цяла сутрин не размениха нито думичка. Атмосферата пак беше натегната. Трябваше да се признае, че непрестанното блъскане на джуджетата, което съвсем наскоро се бе подновило, също оказваше своето влияние. Малко след това се разрази буря, изля тонове вода и превърна тинестото блато в адски мочур. Краката на скафандъра шляпаха в тази разложила се маса с отвратителен шум като от изтичащ се отходен канал.

— Ха, виж ти! — извика Тереза. — Опръска ме една капка! Вътре вали! Тук отстрани е съвсем мокро…

Младият мъж изруга. Всичките гумени подплънки на съединенията бяха наполовина прогнили, влагата проникваше в механичното устройство. Той със страх се запита какво ли щеше да стане с батериите и електрическите вериги? Ако инсталацията се прекъснеше? Ако гръмнеха предпазителите? Ако… Орноз никога не бе и предполагал възможността за някакъв ремонт.

Небето се бе затлачило в калносиво и големи светкавици го раздираха сред оглушителни експлозии. Тереза стискаше Давид през гърдите така, сякаш искаше да задуши младежа.

— Страх ме е! — проплака тя между два гръмотевични тътена. — Живи ще ни поразят!

А миг по-късно жаловито си призна:

— Изпуснах се в гащичките си!

Давид нямаше никакво време да задълбава в нейните душевни състояния. Носеше се слепешком из водата и шибаше джуджетата, като замахваше здраво с опакото на щипците, защитавайки скафандъра от впиващия се клей на почвата. „Водата се е просмукала навсякъде — мислеше си мрачно. — Утре окислението ще начене своето парализиращо пъклено дело: ще спои подвижните елементи, ще втвърди съединенията, ще блокира шарнирите. Не трябва повече да се спираме, иначе няма да можем да тръгнем!“

Студена капка се отцеди и потече по носа му. Бе последвана веднага от втора, сетне от трета, по-тежка.

— Тереза! — извика той, надявайки се гласът му да не прозвучи толкова истерично. — Вземи някакъв парцал и забърши всичко, което е мокро. Много е важно!

— Но аз нямам парцал… — проплака момиченцето.

— Тогава използвай ризата си, полата, пликчетата, каквото и да е! — изкрещя на върха на отчаянието.

Подсмърчайки, малката се подчини. Смъкна корсажа и грижливо обърса съединенията на скафандъра. Час по-късно бурята вече се беше отдалечила. Въпреки това Тереза не престана да се цупи. Часовникът показваше цифрата 59, а те не бяха изминали дори петнайсет километра. Давид усещаше, че е пред прага на нервна криза.

Слънцето се вдигна високо в небето, като промени блатото в поле с разнасящи се зловония. Чувствителни към мъглата, джуджетата затвориха очи и бомбардировката им веднага секна. Това всъщност бе едничката облага от излелия се порой.

Сега, когато дъждът беше умил прозорчето на илюминатора, възможността на младежа да вижда определено се подобри. През мрежата от защитни пръчици той неочаквано съгледа тъмна форма, повалена насред пигмеите. Сърцето му прескочи веднъж. Беше един от спасителните костюми. Затънала дълбоко в калта, машината се предлагаше на погледа само откъм гърба си. Давид установи, че металът е странно обагрен, възсинкав и някои елементи са се разтопили като под въздействието на силна горещина. Болтовете бяха изтекли, превръщайки се в причудливи втвърдени сълзици. Самите крайници сякаш бяха споени с горелка. Целият скафандър изглеждаше така, като че ли бе претърпял един вид изкривяване, някаква обща деформация, напомняща донякъде на онези малки шоколадени човечета, които понякога забравяме на слънце, а после ги намираме превърнали се в разстлала се каша. Той сподели тревогите си с Тереза и тя се възползва от случая, за да излезе с достойнство от своето сърдене.

— От мълнията е! — възкликна. — Нали ти казах! Бил е поразен от гръм, докато вилнееше бурята. Истинско чудо е, че и нас не ни сполетя неговата съдба! Ти какво си мислиш — такава купчина старо желязо! Навярно със същия успех привлича светкавиците като гръмоотвод! Хм, кой ли е?

Давид не отговори. От известно време въпросът изгаряше устните му. Наистина кой беше това? Сирс? Клитония?

Наведе се. Опита да преобърне огромната маса с щипците, но статуята се изплъзваше, хлътвайки още по-надълбоко в тинята. Накрая той избухна в ругатни.

— Няма начин! Дяволите да го вземат! Просто затъва и туйто!

Да можеше само да гмурне поглед в синкавозеления мехур на лицевото прозорче…

— Губиш време — съвсем разсъдливо отбеляза момиченцето.

Давид се изправи, обезумял от ярост. Може би беше Сирс? Или циганката? Как да узнае това? Във всеки случай вече нищо не би могъл да стори за НЕЯ.

Медната стрелка сочеше 57. Отново запристъпва тежко, изригвайки на всяка крачка гейзери кал. Компасът неизменно показваше „право на юг“, ала никаква сянка на хоризонта не предвещаваше близостта на земя.

Три часа след това мъглата се разнесе и джуджетата пак подхванаха своите атаки. Младият човек затвори очи и продължи да се движи като истински сомнамбул. Малко по-късно се изпика в панталоните.

25

Всеки удар отекваше в съзнанието на Давид сякаш отглас на гонг в жива плът. В началото не беше обръщал внимание на това, после постоянните трусове, плесниците, сблъсъците, разклащащи скафандъра, бяха започнали да се разпростират по целия му гръбнак, от прешлен на прешлен, ставаха все по-болезнени и пронизваха тила му като разрушителна вълна на подземен взрив. Сетне пък се бе появила мигрената, която го скалпира до веждите, впи шипове под клепачите му, застърга в дъното на очните нерви. Стари зъбни болки се пробудиха. Беше изненадан от този факт — не се ли бяха подновили и зъбите му?

Зад него Тереза комай имаше треска. Трепереше и се гушеше като смръзнало се животинче. Нощта падаше отново, а с нея — и температурата. Бронята на доспехите бе ледена. Съществуваше, разбира се, система за вътрешно отопление, но указанията уточняваха, че включването й претоварвало много енергийните възможности на спасителния костюм. Така че Давид се въздържа да я използва, улеснен допълнително от медната стрелка, която сега леко докосваше цифрата 48.

Не издържайки повече, той коленичи с калъпа. заключи съединенията и отпусна тила си в облегалката за главата, закрепена в дъното на шлема.

Два пъти бяха спирали, за да се хранят по начина. по който момиченцето беше предложило, но Давид имаше все по-големи затруднения с всмукването на питателната кашица. Може би нещо задръстваше тръбичката. Вероятно някакво втвърдило се съсирено вещество. Не бе посмял да сподели това със своята спътница. Във всеки случай хранителните припаси скоро щяха да привършат, тъй като провизиите бяха предвидени само за ЕДИН-ЕДИНСТВЕН човек. Преди да потъне в небитието, той отново си представи огромната бронзова статуя, наполовина погълната от мочура. Сирс? Клитония? Орноз? Жорж-Юбер? После тъмнината нахлу в съзнанието му, вцепенявайки всякаква проява на разум.

Когато се събуди, с ужас установи, че в своето изтощение предната вечер бе забравил да прекъсне електрическото захранване. Цяла нощ батериите бяха работили и въртели мотора на бавни обороти почти осем часа. Осем часа безвъзвратно пропиляна енергия! Психическата му устойчивост бе толкова лабилна, че той се разхлипа като дете. Разказа за случилото се на Тереза, която се помъчи да го успокои, доколкото можеше.

— Остават четирийсет часа! — обясняваше му. — Та това е цяло денонощие и три четвърти! Няма да имаме нужда от толкоз! Сигурна съм. че преди обяд ще се появи земя! Ще видиш: тогава ще можем съвсем спокойно да изтичаме до тоалетната; дори ще сме склонни да повярваме, че пътуването е било приятно!

Тя едва беше довършила мисълта си, когато юмруците на джуджетата заваляха по доспехите, изпълвайки вътрешността им с непоносимото думкане на барабан. Придвижването продължи — монотонно, отчаяно. Те напредваха — необичаен зародиш от плът, полюлявана и съзряваща в брониран корем, — мъж и жена, възрастен и дете, някогашен старец и съвсем младо момиче…

Ръждата, която сега покриваше шарнирите по скафандъра, обезпокоително забавяше движението. Механичните крака вече се спускаха сред многогласен концерт от пронизителни скърцания.

Когато денят взе да преваля, Тереза нададе дрезгав вой и започна да жестикулира, сякаш коило змии се бе излюпило точно насред бронята. На въпросите на Давид отвърна само с джафкане, подскоци и сълзи. Най-сетне от устните й, деформирани от болката, се изтръгна една думичка: „Спазъм!“

Младежът блокира машината, която цялата се тресеше. понеже момичето се мяташе като риба, и завъртя манивелата, за да спусне седалката.

— Къде те боли?

— На… На бедрото… Там… Подуло се е!

— Опитай се да изпънеш максимално крака си. Но по-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. Той издърпа дясната си ръка назад и напипа с длан нежната кожа. Започна методично да я разтрива. Чувстваше под пръстите си издутината млади и втвърдени мускули, гърчовете на сухожилията. Тереза скърцаше със зъби, като блъскаше главата си в задния клапан. Уплаши се да не би тя да загуби присъствие на духа, да избие резето за сигурност и да изскочи навън, та да се избави от невероятната поза, в която бе принудена да седи повече от трийсет и три часа. Ала момиченцето смогна да се овладее, задоволявайки се да впие нокти в гърба на Давид.

— Сега е по-добре — простена след четвърт час масаж, — вече ме боли по-малко…

В момента, в който произнасяше последните думи, сноп искри освети вътрешността на скафандъра и в лявата си ръка младежът усети мощно електрическо изпразване. Ужасена, Тереза изпищя и захапа дланта си — при нея това означаваше, че е силно смутена. Давид не смееше повече да помръдне. Успя да открие един наполовина стопен кабел, който висеше от дясната страна на доспехите, извил се досущ като овъглено гумено змийче. И въобще не бе нужно да е посветен, за да разбере какво се е случило. Ръкомахайки, сякаш обладана от зъл дух, ловкинята беше сритала електрическата инсталация и изтръгнала захранващите проводи, осеяли механичното устройство. Студена пот изби по челото му. Той напъха глава в шлема, потърси с поглед медната стрелка. Цифрата го удари в стомаха със силата на боксова ръкавица: 10 ЧАСА! Късото съединение беше извадило от строя батерия! Значи оттук нататък скафандърът разполагаше с автономия само за десетина часа… Шестстотин нещастни минути, за да достигнат до сушата! Един вид милостиня, предизвикателство… Младият човек съобщи новината на момиченцето, което се сви като охлюв.

— Вината е моя! — прошепна Тереза. — Но толкова ме болеше…

Давид я потупа по коляното за кураж.

— Знаеш, че нищо не може да се направи, има ли смисъл да си блъскаме главите?

Евтиният му фатализъм изобщо не бе успокоителен. Отправяше глухата си молитва с една-единствена цел — да чуе своя глас, сякаш бе някой осъден на смърт, който в мига, преди палачът да натисне превключвателя на електрическия стол, се е заел с преброяването на нитовете, осеяли облегалката на фотьойла.

С изключителна предпазливост изолира прегорелия кабел, сетне размърда ръце и крака, та да провери възможностите за ответни реакции на дрехата за оцеляване. Щипците вече не се подчиняваха, а лактите — блокирани на четирийсет и пет градуса — като че ли бяха решили да останат неподвижни. Давид не настоя. Само коленете се поддаваха на изискванията на динамичните импулси. Е, не му трябваше повече. Дано престане да мисли, започна да си брои стъпките — преобразуваше разкрачите в сантиметри, в метри, после в километри. Срещу лявото му слепоочие медната стрелка звънтеше на своята спирална пружина; някъде зад вратните му прешлени Тереза тихо ридаеше и сълзите й оставяха два влажни кръга отстрани на гръбнака му — две хладни петна, които се разводняваха с потта. И докато той изпадаше във вцепенение, гласът на ловкинята се надигна в неговото теме, тънък.и разтреперан:

— Ще умрем, нали?

Искаше му се да й отвърне с някаква историйка, изпълнена с хумор, ала не намери нито троха, разумът му въртеше на празни обороти, издишаше.

— Би трябвало да ти кажа нещо — започна тя, запъвайки се на думите, — нещо лошо. Нещо наистина лошо!

— Смяташ ли, че сега е моментът?

— Да, напълно…

— Значи е признание?

— Да…

— Остави, знам вече какво искаш да ми кажеш.

От изненада Тереза изхълца.

— Вече знаеш?

— Да, така мисля. Саботажът… Ти унищожи чувалите със зародиши, нали?

Почувства я как настръхва и се стяга, опряна в бъбреците му. Дланите й бяха ледени, пръстите — вдървени. Подкосявайки краката на малката, той бе допуснал грешка. И ето че тя се затваряше в себе си, омраза лъхаше от цялото й същество. Горещо и гъвкаво животно миг преди това, сега Тереза се преобразяваше в студена и натежала статуя.

— Нямам намерение да ти чета конско, разбери! — промърмори Давид, като се вгледа в небето, притъмняващо над прозорчето.

Тя се отпусна.

— Не исках да се превръщам в парцал! — избълва със злоба. — Не желаех да им чистя цукалата, да попивам пикните им! Аз… Не предполагах, че корабът ще претърпи крушение. Или не си го представях по този начин. Мислех си, че капитанът ще промени курса, че ще хвърлим котва край някой остров, че ще са ни необходими месеци и месеци, докато се върнем обратно в сиропиталището, че…

— Остави — прошепна Давид, неочаквано изморен. — Не си могла да предвидиш, че целият кораб ще пламне. Във всеки случай на твое място и аз щях да направя същото…

— Наистина ли?

— Кълна ти се! Ами препаратът?

— О, беше лесно! Откраднах го от работниците, които преди три или четири месеца дойдоха да чистят мазетата на пансиона… Сърдиш ли ми се?

— Не ти ли се струва, че действително нямаме време за такива истории?

Тя не настоя и тишината в скафандъра отново се възцари. Давид пропъди от съзнанието си направеното признание, не смяташе да влиза в ролята на съдия. Тереза хиляди пъти беше рискувала своя живот сред джуджетата: това не й ли даваше право на някои привилегии? Случаят бе приключен. Не искаше и да чува повече за него.

Краката на бронята тежаха тонове, калта се превръщаше в лепило. Всмукващите шумове, съпровождащи тяхното придвижване, бяха добили отвратителни отзвуци. Какво щяха да сторят, когато механичното устройство замреше в пълна неподвижност? Щяха ли да изчакат — свили се под закрилата на металното туловище — смъртта да дойде и да им склопи очите? Или настървени за последен спринт, щяха да отворят задния клапан и да изскочат сред тълпите джуджета? Не знаеше нищо за онова, което предстоеше да стане. Но сигурно щеше да бъде дълго и мъчително. Една безславна агония, лишена от всякакъв външен блясък. Едно постепенно затъване в мочурите и урината…

Трябваше да мисли за нещо друго. Дали все пак нейде, в някое закътано местенце на тази огромна броня, нямаше тайничко чекмедже с ампула цианкалий, предназначена за безвъзвратно загубени корабокрушенци? Той се изсмя глупаво, отпусна глава в облегалката и почна да си тананика досадна мелодийка, зловещо напираща.

Краката на скафандъра все по-трудно дълбаеха тинята. Шарнирите скърцаха като колелета на вагон, впуснал се по отсечка ръждясали, похабени релси. Всяка нова стъпка беше изтръгване, износените доспехи се насилваха — агонизиращо, дебелокожо животно, разкапваща се статуя, която напразно полага усилия да се измъкне от своя постамент… И юмруците! Градушката на юмруците, картечните откоси на юмруците, които дупчеха корема, набедрениците на бронята, наколенките, се бяха превърнали в болезнен несекващ земетръс. Искрящ пламък бликна в шлема и опуши в черно прозорчето. Хранителната тръбичка се сви подобно сфинктер76, храчейки съдържанието си в лицето на младежа. Вадички съсирена каша се запросмукваха в машинните кутии, за да превърнат кабелите в гъмжило от електрически къси съединения. На долния етаж Тереза се мяташе, разкъсваше ризата на Давид. Обзет от последен енергиен гърч, скафандърът се затича, разоравайки клоаката с големите си разкрачи. Миризмата на пърлено и изгоряла гума изпълни вътрешността на убежището.

„Това е краят!“ — каза си полузаслепен младият мъж и опипом се помъчи да намери спирачния лост.

— Започва да гори! — изпищя Тереза. — Направи нещо, огънят плъзва навсякъде!

Ала вече нямаше какво да се направи. Бронзовата статуя бе подхванала своята сетна атака, тъпчеше джуджетата, трошеше костите. Обезумяла кола, тя издъхваше в последни експлозии на буталата. Броячите се преобразяваха в пламтящи вентузи, като пърлеха космите и кожата на водача. Давид отскочи назад, измъквайки ръцете си, изтегляйки бедрата си до корема. Останал без управление, скафандърът внезапно се закова, взе да затъва, а после се повали напред в гейзер от тиня. Носът на младежа се блъсна в зарешетеното стъкло на прозорчето. Последваха още един или два — конвулсивни гърча, след което статуята издъхна напълно. Голямата медна стрелка се застопори на нула.

— Калта се просмуква! — изхленчи Тереза. — Погледни! Тече през съединенията…

И имаше право: доспехите протичаха отвсякъде като подводница, разкъсана от налягането. Началото на пожара бе предизвикало издувания и разхлабване на уплътненията; сега бронята се беше превърнала в надупчено, остаряло буре, в отломка от разбит кораб…

Давид опита да се размърда. Ръцете му стържеха в тинестото дъно, ровеха в плетеницата от ненужни електрически кабели. Нетърпима болка го пронизваше в хрущяла на носа, от очите му бликаха сълзи, а от ноздрите шуртеше кръв. Задушаваше се. Момичето се впиваше в хълбоците му, възсядаше го с яростта на отчаянието, отнемайки му възможността да направи каквото и да е движение. Най-сетне той успя да се откопчи.

Останаха така — необичайно разположени, задъхани, вперили погледи в задния клапан. Дишането им беше добило странно метално звучене, въздухът бе напоен с вкуса на йод и ръжда.

Тереза леко докосна резетата с върха на пръстите си и жестът й накара младежа да изтръпне.

— Да не си полудяла! Знаеш ли какво има оттатък?

— Джуджета…

— Да, джуджета! Нима искаш да свършиш разчекната?

— Тогава какво да правим? Не можем да останем тук.

— Не знам.

Калта капеше от всички отвори, упорито трупайки на дъното на скафандъра смрадлив и гниещ дюшек с отвратителна мекота. Трябваше да вземат някакво решение.

— Няма ли начин да преговаряме? — осмели се Давид. — Бихме могли да им предложим дарове, един от нас да остане заложник и…

— Ти подиграваш ли се? — прекъсна го Тереза. — След всичко, което сме им сторили? След номера с нагорещения до червено корпус?

Тишината изпълни калъпа, нарушавана единствено от ехото на техните дихания. Тишината? Давид потрепера. Току-що бе осъзнал, че откакто се бяха преобърнали в тинестото дъно, ничий юмрук вече не удряше по бронята. Сподели със своята спътница откритието си.

— Това може да означава две неща — отбеляза момиченцето. — Или че сме напуснали морето, или че ТЕ мълчат, за да ни НАКАРАТ ДА ПОВЯРВАМЕ, че сме изхвърлени на песъчлив бряг, че сме в безопасност, и така да ни подведат да излезем…

— Коя теория ти изглежда по-правдоподобна?

— Нито една. Трябва отново да се доверим на късмета. Във всеки случай разполагаме ли с някакъв избор?

— Не.

— Аз ще изляза първа. Ако те са над нас, може би ще имаш време да затвориш клапана.

— Защо ти първа?

— Защото съм до вратичката. И защото всичкото това стана по моя вина. Хайде чао! И без хленч и гръмки признания… Аз също съм алергична към отчаяния хумор, не си рови съзнанието да намериш нещо „смешно“!

Тя отблъсна резетата едно по едно. С големи мъки успя да раздвижи металните оси, изкривени от многобройните удари предните дни. Лостовете се отделяха последователно със зловещо стържене, освобождавайки скобите. Минута по-къспо входът на скафандъра престана да е защитен. Давид се бе вцепенил, обезумял. Езикът му, ужасно сух, мърдаше в устата като чуждо животно. Видя ръката на момиченцето да улавя подвижния клапан, сухожилията на китката да се напрягат от усилието…

Плоскостта се хлъзна, пропускайки червените отблясъци на залязващото слънце. Младежът затвори очи, пронизан до дъното на зениците от тази кървава светлина. Почувства как Тереза се надига, понечи да я задържи. Тя вече се бе изправила над него и изваждаше крака си навън…

Нищо не се случваше. Ловкинята беше там, клекнала с разпарцален корсаж и разкъсана рокля, обърнала нацупената си муцунка към хоризонта… Вятърът си играеше с дрипите й на корабокрушенка, разголваше коленете й, осеяни с кръвоизливи. Давид приседна със странното впечатление, че се измъква от ковчег.

— Погледни! — Тереза ликуваше от радост.

Бяха заседнали непосредствено в края на плаж с бял пясък. Слънцето се разливаше в алена позлата от облаците, подпалвайки в зарево очертанията на разкапалите се доспехи. На стотина метра по-надолу, обезумели от ярост, джуджетата размахваха юмруци срещу тях.