Железният карнавал

26

Преспаха в една пясъчна дупка на върха на слегнала се дюна. Вятърът духа през цялата нощ, покривайки ги със светъл и прашен саван, който дразнеше кожата. На сутринта обиколиха плажа, вперили очи в земята с надеждата да открият най-сетне следите на друг оцелял. Джуджетата следяха лутанията им и маркираха всяка тяхна крачка с неприлични или заплашителни жестове, ала нито Давид, нито Тереза благоволиха да ги удостоят даже с един поглед. Към обяд се натъкнаха на отломките от изоставен скафандър, наполовина засипан. Вратичката на пропускателния клапан скърцаше под напорите на бриза като стара фирмена табела, металната броня бе празна и нямаше никаква следа, която да даде поне известна представа за самоличността на онзи. който я бе носил. А ако все пак някой беше оставил послание върху пясъка, то вятърът, бръснещ морския бряг, отдавна го бе заличил…

Повече от час те раздираха гласните си струни във всякакви викове и призиви, по никой не им отговори.

Отчаяни, изтощени, с прилепнали стомаси, двамата се строполиха в подножието на едно бърдо и склопиха очи, предлагайки измършавелите си тела па алчните захапвания на слънцето.

— Не можем да останем тук вечно — приповдигна се Тереза тъкмо когато Давид се хлъзгаше в унеса на съня, — ще умрем от глад. Трябва да намерим някое село, някоя къща…

Да, това беше повече от ясно, ала младежът не изпитваше никакво желание да се помръдне. Лишен от живия компас в лицето на Сирс, той бе принуден да признае на себе си, че пространството го зарежда с необясним страх. Спечели малка отсрочка, като накара момиченцето да вземе хранителната кутия от незнайния скафандър. Може би онзи, дето ги бе изпреварил, не е изразходвал напълно съестните си запаси? Предположението се оказа плодоносно и те успяха да изсмучат по няколко глътки от питателната съсирена кашичка, които — макар че не можаха да успокоят мъчителните болки в стомаха — поне им възвърнаха някаква живителна силица…

С падането на нощта отново нагазиха сред дюните, но не откриха други доспехи. Кой беше загинал? Кой бе смогнал да се добере до брега? Кой се беше загубил? Въпросите оставаха без отговор…

Налегнати от мрачни мисли, те се впуснаха в лутане като сомнамбули, без да се съобразяват с какъвто и да е рационален подход. Тъмнината ги обгръщаше в своето влажно и студено дихание. Най-сетне навлязоха в безплодна местност, чиято нискостърчаща трева хищно впи зъби в ходилата им. Вървяха три часа, после се свлякоха в една пясъчна дупка, неспособни да продължат по-нататък…

Давид дълго прехвърля в съзнанието си образа на разтопения, изгорял и изоставен скафандър, който не бе успял да измъкне от калта. Жертвата на мълнията не можеше да бъде друга, освен някой от двамата, тръгнали преди него и Тереза по време на бягството им от кораба: тоест Сирс или капитан Орноз. Клитония вероятно беше напуснала разбития плавателен съд доста по-късно… Ако се допусне, че бе съумяла да го направи, което далеч не изглеждаше сигурно.

27

Въпреки своето изтощение или може би точно поради това тази нощ Давид спа много лошо. На два пъти се оказа жертва на странни халюцинации. Най-напред сънува, че някаква невидима групичка ги обкръжава, после над него се изреждаха хора да го наблюдават, като лекари край леглото на болен.

— Мъртви ли са? — прошепна един глас, който му беше страшно познат, ала който не можа да определи.

— Не — отвърна женски тембър, — но преносът вече е започнал, погледнете кожата му! Всъщност това сега няма никакво значение!

Давид прошава, мъчейки се да прогони виденията. За частица от секундата напълно безсмислен образ пробяга в съзнанието му: този на животворната самодива, с която бе споделил постелята в Града на Оракулите. Тя беше облечена в бяла блуза и пъхаше в устата му термометър…

Събуди се на разсъмване, с премалели от болки крайници, зъбите му тракаха. Беше адски студено и дебела пелена мъгла се стелеше по земята. Усети веднага нечие присъствие зад гърба си, с пъшкане седна и видя Сирс, клекнала сред отъпканите треви. Лицето й бе сиво, хлътнало. В дъното на орбитите нейните очи, завладени от треската, просветваха с неестествени пламъчета. Макар че не желаеше да си го признае, тя го уплаши… Щеше му се да й поиска обяснения, да и разкаже за техните преживелици, както обикновено го правят корабокрушенците… в книгите. Но много бързо разбра, че младата дама не го слушаше. Изглеждаше… преобразена, озарена като онези мистици, застигнати неочаквано от блаженството на просветлението, недостъпно за простосмъртния.

— Чуй — прошепна му Сирс накрая. — Ние успяхме! Аз отидох на разузнаване… Бях толкоз нетърпелива да разбера…

— Я виж ти! Тя не е ли загинала? — прозя се Тереза, която тъкмо се изтръгваше от ноктите на съня. — Какво е станало с пея? Надрусала ли се е или що?

— Не си ли виждала Клитония? — запита трескаво Давид. — А Орноз? Намерихме един обгорял скафандър, без да можем да го преобърнем. Помислих, че си ти или циганката. Дявол да го вземе, толкова съм доволен, че…

Сирс го хвана за раменете, прегърна го ненаситно, възторжено.

— Ние успяхме! — повтори тя с просълзени очи. — Остров Вортсо! Ние сме на остров Вортсо! Боговете насочваха нашите стъпки! Ела да видиш!

После го дръпна за китката, принуждавайки го да се изправи със скок. Давид изстена. От влажната земя бъбреците му бяха натежали до пръсване. Сирс заобиколи някаква височинка и замря на място, насочила пръст към проядена метална плоча, наполовина погълната от къпинов храсталак. Въпреки ръждата и дантелените окисления все още личаха очертанията па кръг, пресечен от две успоредни прави: едната бяла, другата черна…

— Знамението! — ликуваше младата жена. — Спомни си!

Давид свъси чело. Действително, спомняше си пантомимата на посветените от сектата на Хомакайдо — оня чудноват балет, изпълнен със загадки и ребуси…

— Този символ го имаше — започна машинално да изброява той, — както и други неща: безплодна земя, опипващи слепци, огън, искрящ с непоносими отблясъци…

Тереза шумно се прозя, връщайки го към реалността.

— Трябва да тръгваме! — задъхано каза Сирс. — Хомакайдо е съвсем близо, чувствам го!

Младежът поклати глава. Видът на квадратната плоча метал го отчайваше. Беше си представял величествен надгробен камък, разяден от патината на вековете, черен и бляскав монолит, изпаднал от друго пространство, а откриваше останките на най-обикновен пътеуказателен знак, сгьрбен и ръждясал от капризите на времето. Но може би все пак имаше нещичко романтично в него?

Дамата вече бе взела аванс, като с нетърпелива крачка си пробиваше път сред тревите. Последваха я по петите с натежали от преумора клепачи. В сърцето си Давид усещаше неприятни бодежи, предчувствайки, че никога няма да узнае какво се е случило с останалите. Само в романите оцелелите след корабокрушение сетне се намират на един и същи бряг, готови да започнат с надежда и енергия див, здравословен и спокоен живот…

Тереза бе тази, която първа забеляза силуета на мъжа. Беше седнал на стар кривокрак стол, точно срещу морето; мъж с побелели коси и слабо, изнемощяло тяло. Зад гърба му смътно се мержелееха нащърбените очертания на паянтова къща, наполовина погълната от храсталаците. По-скоро колибка, отколкото къща, стъкмена от речни камъни, слепени с торф.

— Мислиш ли, че ще ни нахрани? — разтревожи се момиченцето.

Давид не можа да отговори. Наистина непознатият имаше вид на изпаднал в най-голяма мизерия. Сирс категорично отказа всякакъв контакт с него.

— Аз не искам да ям! — заяви тя язвително. — Трябва да развиваме нашите чувства чрез аскетизма! Помнете, че съвсем скоро ще прекрачим прага на светилище! Че ще се явим може би ПРЕД БОГОВЕТЕ! Вие сте длъжни да се пречистите!

Жената направи пауза, после допълни:

— В крайна сметка, ако не можете да надмогнете себе си, вървете, аз ще ви изчакам настрана и ще медитирам…

Давид сви рамене и хвана Тереза за ръката. Ставаше все по-очевидно, че връзката със Сирс бе прекъсната.

Докато се приближаваха към отшелника, някакъв необичаен шум нахлуваше в ушите им. Беше приглушено трептене, настойчив шепот, чудат напев, яростно тананикаи със сключени устни. Нещо, което на младежа се стори заплашително. Инстинктивно той забави крачка и присви клепачи. Въпреки слабата видимост, дължаща се на мъглата, забеляза един нестабилен облак около седналия човек — рояк от миниатюрни черни точици, увиснали във въздуха. Пръстите му се впиха в рамото на Тереза, пречупвайки устрема й. Сега вече звукът раздираше тъпанчетата им. — ТОВА Е РОЙ! — пошепна Давид. — Не отивай по-нататък! Може би са оси…

При тези думи старецът като че ли се изтръгна от своя унес и наклони глава към тях. С голяма мъка Давид успя да сдържи вика си на удивление: насекомите — по-точно пчелите — пъплеха по черепа и бузите му, изстрелваха се с жужене от ноздрите му или от широко разтворената уста. Роякът бе свил своите мъхести гнезда под мишниците и между бедрата на човека. Самите му гърди също се криеха под шумоляща черупка. От ъгълчетата на устните в дълги бухнали вадички се оттичаше мед, размазвайки се по брадичката и врата му. Забелязал корабокрушенците, той предпазливо вдигна ръка.

— Не се приближавайте! Те не ви познават, биха могли да се уплашат и да ви нападнат. Не правете резки движения, седнете настрани…

Говореше, без да помръдва челюсти, а гласът му, съскащ, подобен на вентрилок, изглеждаше съвсем близък. Не посмял да се извърти на пети и да избяга, както му се искаше да стори. Давид се подчини, последван веднага от момиченцето, което гледката явно омайваше. Гласът отново бликна в мощен шепот:

— Кои сте вие? Безплодните земи обикновено не са чак толкоз посещавани. Вече май има шейсет години, откакто не съм виждал никого от моите себеподобни! Да не би случайно да сте поклонници? Е, тогава сте на прав път…

Това беше покана за изповед. Давид се зае да му разказва най-сбито за корабокрушението и за безпаметния поход, който го бе последвал. Говореше, без да повишава тон, разтревожен от въздушното гъмжило на рояка: то ту хлътваше към тях, ту се отдалечаваше, изплитайки около странния старец пелена от звучни спирали.

— Ами вие? — запита Тереза. — Вие какво правите на стола с уста, натъпкана с пчели? Не ви ли жилят?

Мъжът се усмихна и медът, изпълващ устната му кухина, преля отвън.

— Аз съм човек-кошер. Не, те не ме жилят. А желето, което се стича в гърлото ми, ме засища. Не е необходимо да правя каквото и да е движение. Разбираш ли? В биологията този феномен се нарича хранителна общност.

— И какво, така просто ви скимна? Или това е някаква болест?

Почувствал се неловко, Давид се размърда. Не рискуваше ли дързостта на сирачето да настрои срещу тях необикновения им събеседник? За съвсем кратък миг той се видя връхлетян, прободен от хиляди жила и капчица пот залъкатуши по гръбнака му.

— Не, това не е болест — отвърна мъжът търпеливо. — Аз съм творение на слепите богове, един от последните оцелели от рая. Сам по себе си аз представлявам цял един свят. Една умалена вселена, ако така предпочиташ…

После той млъкна и дълго не проговори, като онези старци, които се унасят ненадейно по средата на някое изречение и преминават от будно към безсъзнателно състояние, без дори да променят позата си. Тереза се обърна към Давид, сетне се почука по слепоочието с показалец. Младият човек трябваше да присвие вежди, за да я прикани към повече мяра. И щеше да й предложи да се връщат, когато съскащият глас на отшелника прониза свистенето на насекомите:

— Гладни ли сте? Казвате, че сте претърпели корабокрушение, а аз говоря ли, говоря… Отидете в колибата ми, там ще намерите мед. Понякога складирам излишни запаси. Мания: не обичам да пилея. Подкрепете се. Слънцето няма скоро да се вдигне; щом малките се върнат пак в гнездото, ще можем да побъбрим… Вървете и не правете никакви резки движения, никакви!

Без да чакат да ги подканят. Давид и Тереза се насочиха към колибата. Придвижваха се с безкрайна предпазливост, внимаваха да не допуснат и най-слабия непозволен жест, спираха се на всяка крачка като войници, заблудили се в минно поле. Накрая се озоваха пред каменната ниша и на четири крака се вмъкнаха вътре. Техният събеседник не ги беше излъгал: множество съдове бяха осеяли пода — кратуни, нащърбени гърнета, очукани легени и напукани делви. И всичките бяха пълни догоре с хубав гъст светъл крем, понякога втвърден в големи захарни пити. Те се нахвърлиха върху припасите, размазвайки по дланите и лицето си дъхав клей с вкус на цветя. Много скоро се наложи да спрат, гърлата им бяха пламнали, пръстите — слепнали в съдините. Бе настанала нощ. Отвън жужащият облак преустанови своя летеж, за да загърне тялото на стареца с шумолящ и свилен покров. Ръцете, краката, туловището му изчезваха под амалгамата на плътен пашкул от насекоми, единствено устата и очите му все още се изплъзваха на заравянето. Давид се запита как можеше да търпи допира на тези милиони лапички и да не полудее веднага? Измъкнаха се от заслона, като се впуснаха в благодарности.

— Няма защо! Няма защо! — отвърна им мъжът-кошер. — Аз просто съм твърде несъвършен модел. А нашите, богове, нашите създатели някога бяха сътворили същества по съвсем друг начин!

Давид преглътна.

— Вие… Преди малко вие говорехте за слепи богове… Защо този… недостатък? Трудно е да си представим божества, застигнати от човешки недъзи.

— Причината е в катаклизма. Когато мълнията се стовари върху рая, всички избягаха: създания и създатели… Всички онези, които успяха да се измъкнат от унищожението. Аз, човекът-кошер, ги видях как хукнаха. Видях как те — нашите богове — залитаха, как се олюляваха с прогорени от пламъците очи и с протегнати ръце, ослепени, жалки… Тичаха към морето, понесли на гърба си огнени топки, които разкъсваха всичко… Хвърлиха се сред вълните, потънаха в бездните. Но един ден те ще се появят пак! Един ден те ще изплуват от океана. за да дойдат отново по собствените си места. Ще се завърнат облени, шуртящи, с безжизнени, незрящи зеници, търсещи своя път опипом, клети и величествени… И аз ще ги поведа!

— ВИЕ ЩЕ ГИ ВОДИТЕ? — проскимтя тихо Тереза.

— Да — задъха се отшелникът. — От години поставям жалони… Край пътя. Погледнете зад вас!

Давид обърна глава и се намръщи, прешлените му се бяха схванали като стара, несмазвана система от зъбчати колела. Забеляза варовиков блок, килнал се сред бухнали трънаци. Някой се бе постарал грубо да прояде повърхността му, опитвайки се да придаде някаква форма и да изтъкне поредица от точици, без да успее да ги надари с особена художествена стойност.

— Какво е това?

— Крайпътен знак! — възкликна мъжът-кошер. — Междинен слог с брайлови надписи77! Така те ще могат да се ориентират въпреки незрящите си очи и да се върнат в града! Хомакайдо… Доверявайки се на своите пръсти, на осезанието си, на своя допир…

За секунда той сякаш щеше да се задуши, после отново изпадна в летаргия. Давид и Тереза се възползваха от това. Отстъпили назад, те се отдалечиха. Напълно безразлична, Сирс не им зададе никакви въпроси.

В мълчание тримата продължиха да вървят, като от време на време се натъкваха на странните крайпътни знаци, пръснати от човека с пчелите. Младежът изпитваше смътно усещане за неразположение. На два пъти се спира, убеден, че някой го наблюдава, но не успя да различи никакъв поглед зад завесата от избуялите високо треви… Спусналата се мъгла бе скрила хоризонта и същевременно засилваше чувството за клаустрофобия.

След около един час местността се разреди. Краката им застъпваха в остъклена почва, подобна на лед, която пращеше под тяхната тежест, разпукваше се и бягаше в дълги мрежести набраздени ивици. Давид приклекна.

— Това е стъкло! — възкликна Тереза. — Дяволите да го вземат! Направо да повярваш, че вървим по огледало!

— Пясък е! — обясни младият мъж. — Пясък, който се е втечнил вследствие на голяма горещина. Например в резултат на експлозия… Експлозията, дето е ослепила боговете…

— Не се влачете! — подвикна им Сирс. — Приближаваме се, чувствам го! Спомни си: заслепяващия огън от пантомимата!

Давид сподави проклятието. Малко по-нататък подминаха овъглена табела, наполовина стопена, върху която все още се различаваха очертанията на кръга и неговият пресечен двуцветен диаметър. После от мъглата изплуваха група постройки. Половин дузина почернели високи кули с дръзка архитектура, чийто определено функционален вид обаче не отговаряше въобще на представата за божествена резиденция!

Тласкани от вятъра, множество дюни бяха завзели пространството, поглъщайки голям брой от по-незначителните конструкции…

— Това ли е твоят… Хомакайдо? — прихна Тереза. — Я гледай ти! Не си представях, че боговете живеят в евтини сгради под наем!

Сирс бе замръзнала на място. Явно разколебана, тя обхождаше с поглед зданията на града-призрак, като че ли неочаквано се бе усъмнила в своите сетива. Давид се окопити и закрачи към най-близката сграда. В момента, в който постави крак върху първото стъпало на стълбището, отново изпита уверението, че го наблюдават.

— Хей! — извика момиченцето. — Виж!

Той се обърна. Тереза се люлееше на някаква обозначителна табела, издигната в средата на кръстовище. Заострените й като стрели в края метални пътеуказатели сочеха поотделно всяка една от постройките. Инстинктивно младежът огледа колоната с надписи:

С.Р.Х.И.Д.С. Билдинг

О.С.Х.А.Л.С. Тауър

Д.А.Н.С. Хол

А.И.А.Т. Хол…

Надписите продължаваха така на повече от метър, изреждайки месторазположението на множеството най-различни служби в комплекса. Вероятно бе административен център или международно средище за конференции. Каквото и да беше, нямаше нищо, което по-специално да лъха на тамян и на вощеници… Давид се вмъкна в кулата. Ако пясъкът бе засипал малко по малко мраморната настилка по пода, то мебелировката, напротив, изглеждаше относително леко пострадала от катастрофата. Макар и осеяни с драскотини, фотьойлите все още бяха в състояние да поемат тежестта на нечие тяло, без начаса да се разпаднат в прах. Той направи няколко крачки към рецепцията… и се вкамени на място, поразен от очевидния факт.

За една безкрайна секунда се зарея извън времето, извън света, увиснал в селенията на космоса, после Тереза го задърпа за ръката и го върна към действителността.

— Лошо ли ти е? Какво видя? Казвай!

Получила ням отговор от младежа, тя се помъчи да определи посоката на погледа му, но забеляза нещо съвсем банално — стена с потъмняла мазилка, върху която се разстилаше едър надпис с метални букви:

— Отиди да извикаш Сирс! — изшептя неразбрано Давид с напълно променен глас. — Бързо!

И без да обръща повече внимание на момиченцето, се затича към близкото табло за съобщения. По-голямата част от служебните информации бяха дотолкова избелели, че бяха станали нечетливи; той обаче успя да намери една брошура, която някаква подложка бе запазила от набезите на горещината. Още на първата страница видя надписа С.Л.О.В.О., а над него — същия знак, на който се бяха натъкнали в безплодната местност: кръга, пресечен от две прави, едната бяла, другата — черна. Отдолу три реда, написани на машина, браздяха пожълтелия лист:

Давид се извъртя на пети, пясъкът под подметките му пронизително изстърга. Сирс пристигна и той й подаде брошурата… Внезапно се почувства изпълнен със злоба — непонятна, унищожителна.

— Разбра ли? — нахвърли се младежът сухо. — Разбра ли? Всичко си идва на мястото: Хомакайдо, слепите богове, знамението, лъчението…

Обзет от някакво неочаквано иконоборско изстъпление, той налетя върху купчините със списания, натъпкани по лавиците, разхвърляйки ги във всички посоки. Под пръстите му те се разпадаха, разронваха се, превръщаха се на прах. В момента, когато се вкопчваше в последната въртяща се стойка, едно заглавие с удебелени букви рязко възпря устрема му като директен удар в черния дроб. Зачете се.

„Професор Хомакайдо, който е сред основателите на С.Л.О.В.О., заяви от трибуната на Обединените нации следното: «Сега, в часа на най-голямата надвиснала опасност, аз ще произнеса само една дума — обединение, — думата, която побира в себе си всичко!»“ Той избухна в истеричен смях.

— Погледни! — задави се в хълцане. — Ето за това изминахме целия този път, за да стигнем до извора на легендата! Какво, не разбираш ли? Привържениците на С.Л.О.В.О. след елементарно фонетично объркване са се превърнали в Пазителите на Словото! Думата, която побира в себе си всичко, не е никаква магическа формула, ами обикновен лозунг! Колкото до Хомакайдо, става въпрос чисто и просто за фамилното име на един учен!

Сирс се бе втренчила в него с налудничав поглед, устните й трепереха.

— Няма никакви богове, дето да ни чакат за среща! — продължи жестоко Давид. — Няма Олимп, няма светилища… Нищо друго няма освен това гробище! Отломки от една научна организация, унищожена вероятно от същите сили, които си е мислела, че контролира. Твоето мистично разследване свърши в купчината преписки на някаква забравена администрация, в останките от епруветки на еди-коя си пропаднала вдън земята лаборатория! А ние се подложихме на всичките тези рискове… На всичките тези рискове…

Той се задъхваше, гласните му струни пълнеха въздуха със злобни хъхрения.

— Слепи богове ли! — намери още ярост у себе си да се присмее. — Ранени, недъгави жертви на последния взрив, удавили се тук и там, бягащи напосоки… Легенда ли, да, да, и то каква само легенда!…

Рухна в един фотьойл, вдигайки облак сух прахоляк, сърцето му болезнено биеше в слепоочията, кръвта пулсираше в страните… Сирс бе започнала да блуждае из хола като сомнамбул. В безжизнените й очи сега не проблясваше никаква искрица разум.

— Не трябваше да се нахвърляш на нея така! — скара му се Тереза. — Не виждаш ли, че вече не е с всичкия си?

Ловкинята седна по турски до фотьойла и се вглъби в съзерцание на една драскотина, набраздила лявото й коляно.

— Между другото ти май също не си съвсем наред! — заключи тя неочаквано с предпазлив тон.

Давид поиска да възрази, вдигна ръка… Но беше толкова уморен, толкова уморен…

Сънят го изненада неусетно. Главата му клюмна на рамото, покосена от изтощение. Много по-късно през нощта, въобще без да го щади, Тереза го разтърси силно и той се изправи, тракащ със зъби, схванат от болки…

— Сега не е време за сън! — зашепна момиченцето. — Излязох навън, за да… е, с една дума, дръж се здраво! На върха на кулата грее светлина. Чуваш ли? Хайде, стегни се, не се прави на слабоумен! Казвам ти: най-отгоре в сградата има стая, която е осветена като кабината на фар!

— Къде е Сирс?

— На площада. Вече не отвръща, когато й говоря. Изглежда, раят в действителност я е разочаровал. Ела, трябва да се качим горе…

— Но дотам има поне шейсет етажа!

— Асансьорът работи, проверих! Побързай!

Тя настойчиво го дърпаше за ръката и той я последва, като мърмореше. Избута го в прашната тясна кабинка, след което се надигна на пръсти да натисне най-горния краен бутон. На капсулата й бяха необходими не повече от десет секунди, за да достигне последния етаж. Сетне крилото на вратата със свистене се отмести встрани, разкривайки кръгла заседателна зала, в по-голямата си част засипана с пясък. В средата на помещението имаше някакво странно същество: подобие на дърво с хуманоидни форми, плетеница от усукани корени, почернели и изсъхнали. Растителен зародиш с човешки ръст. Давид направи няколко крачки, потърси опората на един стол.

— Можете да седнете — проговори дървото, което отвори очи. — Вече от толкова време чакам някой посетител да дойде… Видях ви, когато пристигнахте този следобед, и задействах генераторния агрегат, като се надявах, че ще разберете посланието… Наричам се… Не, всъщност това няма никакво значение. По-добре да ви разкажа една история, история, която всеки ден разказвам на себе си от близо цял век насам… Историята на Хомакайдо…

28

— … Мисля, че вече сте възстановили последователността на събитията в по-голямата им част — прошепна човекът-растение след дълго мълчание. — И между другото, във всичкото това няма нищо необичайно. Днес навярно са изминали стотина години от времето, когато с всеки изтекъл месец заплахите от война все повече надвисваха над Земята. Тогава се появи един азиатски учен, който се казваше Хиро-Ито Хомакайдо и който намисли да обвърже човека с вселената, да даде живот на една модерна раса. Тя щеше да бъде всъщност нов вид екологичен синтез, като всеки индивид тук щеше да представлява истински концентрат на природата. От само себе си се разбира, че го сметнаха за шарлатанин. Но в тази бъдеща раса ученият виждаше единствения начин да се премахнат границите. Хомо сапиенс да бъде доведен до равнището на висш космически разум и така да се запази мирът. За да постигне това, той създаде Сдружението за Лъчево Обединително Въздействие върху Организмите. И по-голямата част от световната научна общественост го последва по пътя му. Методът му се основаваше на съвсем нов, необичаен способ на действие — специално облъчване, което подчиняваше и най-несъвместимите присади, премахваше всякакви явления на отхвърляне и в същото време отваряше вратите за най-безумните сраствания… Разделянията, преградите, които до този момент изолираха видовете, растенията, минералите, животните, хората, се срутиха… Обединението започваше… Впрочем въз основа на тая предпоставка Хомакайдо изгради своето биологическо кредо: думата, която побира в себе си всичко.

Изхождайки от твърде обширни наблюдения върху симбиотичните съединения и хранителните единици, той обобщаваше, доразвиваше… Реши да установи центъра за научни изследвания на остров Вортсо, чието име само по себе си му се струваше обединяване на противоречията.

Било писано начинанието му да продължи доста кратко. Всъщност едва две години бяха изминали след започване на разработките, когато избухна метеж…

О, никой не беше предвидил реакцията на децата, докарани съвсем наскоро на острова — дойките най-малко от всички. Заговорът бе скроен някъде там, сред пясъците, под опънатите на дългите пръти вериги, на които ритмично поскърцваха окачените им люлки… Нападнаха на разсъмване, втурнаха се по коридорите на лабораториите с крясъци на червенокожи, рушейки с мотики, гребла и лопати, оставени на тяхно разположение, всичко по маршрута си — всеки апарат бе разбит, всяко командно табло. Сякаш вандалско нашествие, те нахлуха сред къси съединения, пробиха си път до голямата компютърна зала, където много умряха на място, ударени от електрически ток.

Бяха като виеща човешка сган, като внезапен морски прилив след земетресение, чиято най-буйна вълна щеше да се извисява на метър и десет. Със същите тези мотики и лопати те линчуваха психолозите и биолозите, сякаш ония бяха мравки, оглозгващи плъх. Когато най-големите дадоха заповед за оттегляне, подобно на бликнал рояк червени скакалци огънят плъзна по сградите на остров Вортсо. Независимият център за биологична симбиоза престана да съществува… През следващите дни хайката продължи с такава умопомрачителна освирепялост, каквато бе присъща само на деца като тях. Образците бяха преследвани безпощадно, неумолимо… По скалите, на плажа, в дебрите на гората. Изпълващите доскоро простора невинни детски гласчета сега се бяха превърнали в бойни и смъртоносни закани, а пък самите безобидни малчугани с боси крачка и къси панталонки — в патрули от бдителни и зорки палачи. Дребосъците вървяха, стиснали в юмруци препарати против насекоми, отстрани на коланите им висяха пулверизатори за изгаряне на тревните площи, а по-големите куцукаха, смазвани под тежестта на прехвърлените през рамо ракети за анихилиране на листата. Надлъж и нашир те кръстосваха острова, впръсквайки, засявайки, инжектирайки растителна, минерална и животинска смърт. Спряха се едва след последния спазъм на последния образец. И тогава се пробудиха — от глад, от студ, от нощния страх и от самотата. Една значителна част от тях измряха от изтощение и болести. Другите поискаха да разбият резервоара с лъчение, заровен дълбоко в островната земя, и погинаха живи изпепелени…

Що се отнася до мен, спомените ми за началото са се запазили непокътнати: картечни откоси, отекващи безконечно във високите бетонни стени на стаята; гумената тръбичка, шибаща празното и изтръгваща иглата за кръвопреливане, която рязко се пречупва и оставя две трети от дължината си във вътрешността на разрязаната вена. Встрани някакъв флакон се възпламенява върху своята поставка от профучал наблизо — куршум. Серум, който сълзи през пукнатините, и сондата, прокапала на пода… Мравки, които се изнизват една по една, образуващи постепенно гъмжаща, обезумяла локва — тя се пръсва сред бинтове и компреси. Орляк скалпели, натрошили прозореца на стерилната стая, преобърнати легла, колички, чиито железа са премазвани, стъпквани с все още упоения си товар… Ръце, които конвулсивно ровят под чаршафите във влажните и лепкави превръзки; нокти, които търсят да разчоплят устните на подути и шупнали рани; пръсти, които проникват в отворилата се снага, пукащи прекалено крехките шевове и разравящи в горещите, тръпнещи дълбини.

Стъклениците, аквариумите се изсипват с гръм на земята, пръскат се мигом, а бляскавите осколки посичат тяхното съдържание; бъркотия от късове плът, която се мята, като че ли се опитва отново да се срасне в едно: смоци, гущери… Един органичен пъзъл в пълен безпорядък. И на всичкото отгоре — огънят, разбира се, предизвикан най-вероятно от истински верижни избухвания на кварцови лампи, съскащи и храчещи снопове искри сред къси съединения.

Отстъпих, струва ми се, и раменете ми се блъснаха във вратата на тоалетната, която се отвори. Кубът хладен мрак ме погълна. Острата миризма на дезинфектант веднага ме накара да избълвам погнусата, назряла в утробата ми, захвърли ме давещ се върху първия умивалник. В бързината главата ми се хласна в огледалото, което се разпука звездообразно. Стоях вкопчен в студения емайл, заслушан в пращенето на пламъците и пръсването на стъклата от другата страна на вратата. Там бяха Додж и останалите, и Сара, и Бъди — смешен и гол като всички нас, рухнал върху тоалетната чиния с разширени зеници и уста, пълна с пчели. Както обикновено, насекомите от ноздрите му пъплеха досущ като космати топки по бузите, по устните, по зъбите му. Този път обаче животинките бяха почувствали неговия страх и мехурчетата от няколко ужилвания вече цъфтяха сред плетеницата от бръчки. Бъди се давеше в хрипове, с мъка преглъщаше меда, стичащ се по гърлото му и който инак му беше достатъчен да се нахрани. Виждах и Додж, обърнат три четвърти към мен, пребледнял, обливащ със силни струи урина стената, застлана до половината с плочи. След всеки негов напън и плисък по една екзотична миниатюрна рибка с напречни линии избликваше от пениса му, за да се просне с мек плясък и умре на земята с потръпващи хриле. Той страдаше жестоко, притискайки семенната си торбичка-аквариум с ръце. Колкото до Сара, тя ме беше загърбила, бе потопила лицето си в синкавозеленото отражение на изпъстреното тук-там с петна огледало. Сивият смок, който се беше загнездил и обитаваше ануса й, любопитно подаде глава между нейните крака. Поколеба се, после се уви около лявото й бедро — люспеста жартиера, измамливо неподвижна, готова да се вмъкне обратно в бърлогата си при най-малката възникнала опасност; да се сгуши, да се хлъзне дълбоко в топлия и пропит с влага тунел, какъвто представляваха за него червата на момичето…

„Съжителство човек/животно — пишеше в наръчниците. — Инжектиране на минерални и растителни елементи в биологичната структура на хората…“ Това беше в началото, съвсем в началото. Отпечатаният текст беше дълъг, много дълъг. Със замъглени, ситни букви, сред които изплуваха няколко по-удебелени реда: „Отсега нататък политическите затворници ще имат възможност да избират между двата вида затвор: а) трудово-поправителен лагер; б) участие в изследователската програма за ЕКОЛОГИЧНА СИМБИОЗА в държавен научен център със съкращаване наполовина на наказателния срок.“

Подписах, както много други, зачерквайки с дебелия връх на полагащия се по устав молив квадратчето б. Никой не може да избяга от трудово-поправителен лагер. Умираш преди това. Хеликоптер със слепи илюминатори ни изсипа — нас, изпълнената с напрегнат страх тълпа, смърдяща на кир и на пот — насред някаква жълта бетонирана писта, покрита с линейки и въоръжени санитари. И онази миризма, онзи вкус… Може би наблизо имаше море, може би бяхме на остров. Грохотът от перките на хеликоптера, набиващ се в ушите, ми попречи да доловя приглушените тръпки на океана. Сетне вече бе много късно — линейките фучаха по пътя и…

След затвора и карцерите стаите килии ни се сториха прекрасни, бели, толкова бели…

Принципът на присажданията не ме плашеше. Облекчението, че съм напуснал централния пандиз, притъпяваше всичко останало… На другия ден нищо не се случи, нито на по-другия, както и през следващите дни впрочем… После незабелязано, недоловимо жизненият ни ритъм се промени, еволюира към вегетативния. Да чакаш. Без цел. Да различаваш усещания. Да имаш някакви елементарни, най-незначителни контакти. А може би слагаха нещо в храната и то…

Да живееш постоянно гол със странното чувство, че отново си възвръщаш тялото, че отново ставаш негов господар. Слънцето, което не изгаряше вече кожата: никненето на тревата, което не предизвикваше никакви сърбежи, дори и цял следобед да се въргаляш в нея.

Присажданията дойдоха след това, постепенно. Най-напред дървесните люспи: те се наредиха като керемиди и на точици набодоха по раменете, а сетне обхванаха гърба, нараствайки, обтягайки го подобно раковина. Дървена броня, чиито корени се бяха всмукали в плътта ми; доспехи, които не можех да сваля от себе си, освен ако не се одерях жив, и които пробуждаха понякога у мен смътно чувство за клаустрофобия. После нежна като на бреза кожица върху корема ме превърна в човек-дърво. Нокти и зъби от кремък бяха бавно инкрустирани в епидермиса и венците ми — сякаш скъпоценни камъни, поставяни с голяма пестеливост в обков от бижутер със стерилни гумени ръкавици.

И лицето с жизнерадостната студенина на жената в бяла престилка. Нейните устни се движеха над бръчките по кората на слепоочията ми, рискувайки да се охлузят от прекалено сухата дървесина (проблеми с овлажняването), върху която все още висяха някои от кичурите ми. „Концентрат на природата — шепнеше тя с жар, — екологичен микрокосмос. Вие сте всичкото това. Освободете се от тези глупави представи, че сте чист вид, физическа цялост. Трябва да пожелаете да бъдете кръстосан, да се превърнете в минерална, растителна, животинска сплав…“

И ноктите й отчопляха проби за изследване от бялата кора по бедрата ми. „Причинявам ли ви болка? — питаше ме тогава. — Хайде, хайде, човек или ще бъде хибрид, или повече няма да го има!“ След което гласът й заглъхваше към друго легло, към друга стая килия.

Подир един месец ме запознаха с Гала. В началото това бяха съвсем кратки срещи в някой застлан с бели плочи коридор, вонящ на дезинфекция. Тя никога не ме гледаше, говореше с празен, отнесен поглед… Разказва ше ми за миролюбивата манифестация, за арестуването… За деня, в който бе наругала съдебните заседатели, за присъдата.

Съединиха ни с нея. Без нито дума аз се изпъвах върху корема й, между твърдите й бедра, там, където се усещаше как кожата се обтяга по билата на гладките камъни. В тези моменти слухът ми долавяше вълненията на подземната река, клокочеща отвътре и къпеща органите. Приливите и отливите караха женската плът да потръпва между петънцата мъх и ниска трева, избили в коравите зърна на гърдите. Потокът течеше и се изливаше, от нейната утроба във вид на леденостуден водопад, от който чак дъхът секваше. Колко пъти потапях пениса си в тази плискаща се вода, дебнейки момента, когато притокът и студът й щяха да ме разкъсат на две? Срамната ми кост докрай проникваше в процепа и слабините на Гала, размазвайки безбройните чепчици черно грозде, които — щръкнали от снопчето виолетово лозе, покрило венериния й хълм — ме дращеха от вътрешната страна на бедрата… И пращенето на листата, вкусът на стеблата под зъбите. Аз я размачквах, разравях я като градина, която, отново буренясала, трябваше пак да се прекопае. Мазни, сладникави и лепкави, чепките грозде се сплескваха по лицето ми, а моята уста навлизаше в нея тогава, когато осите сякаш изплитаха край челото ми нежна, пърхаща корона. Езеро се плискаше в нейния корем. Водорасли застилаха костите й. След акта обичах да се опиянявам от миризмата на тиня и подмоли, извираща всеки път върху нас. Оставах неподвижен, очаквайки влагата, която проникваше в кората ми, издуваше дървесината, сладострастно ме разпускаше. Тогава добивах усещането, че съм мъртво, изсъхнало парче дърво, носещо се по повърхността на някакво езеро. Моето езеро… Но Гала бе от земя. От бъбреците до тила цялата горна част на тялото й беше покрита с тънък, гъст пласт зелена трева, мека и еластична при допир. Можех да заравям пръстите си в тази морава, да докосвам едва-едва чернозема на лопатките, мазен и жилав. А после от раменете й плътта се зараждаше отново. Все едно прикачена, зашита към останалите части на торса с големи тревисти бодове. Лицето беше голо, с гладка кожа, бяло, само един лишей — твърд и грапав — служеше за коса. Ала по ръцете и краката нямаше никакви следи от кръстосване. Когато се запознах с нея. Гала все още не бе подслонила никакво животно. Беше просто минерална и растителна комбинация. Едва по-късно й присадиха в бъбречната кухина мравуняк, макар че тя предпочиташе риби, саламандри или поне тритони. Открай време бе искала да бъде обитавана, да усеща, че някой живее в нея, че е пълна с нещо, че е натежала. Да очаква ударите с опашки на невидими плувци, да се чувства като жив аквариум от плът, земя и кости. После беше оплодена. О, Господи! Спомням си: бременността, раждането и… новороденото. Нашето дете от пръст, което трябваше да пазим от дъжда. Едно тъмно дете от хумус и чернозем, което се ронеше при най-малкия опит да пристъпи с краченцата си. Бе още твърде младо и крехко, за да бъде засято… само няколко стръка зеленинка, свенливо наболи над челото му. Нашето землисто, торфено отроче, толкова неоформено и размазано, че при най-слабия повей се пръсваше с обрулени филизи. Беше тъй нестабилно. Нашето дете, станало жертва на пороя… Намерихме го една вечер, превърнало се в разстлала се кал, попиваща между чакъла. Под поривите на есенния вятър то се разлагаше — жалка, разтопена течна маса…

А после се наложи да присадят на едно и също място в телата ни сезоните. И зимата. Върху раменете на Гала — дъжда и калта, които всеки път й напомняха за рожбата… и я караха тихичко да ридае. Адският пек, сушата, безветрието превръщаха нейния корем в застояла локва, бълваща отвратителната миризма на мъртва риба…

И шупливата дървесна тъкан за мен. Чувството за влага, мисълта за разложение или никнещи гъби, които често ме обземаха. Всяка сутрин оглеждах кората си, дебнейки за мухъл и червеи. Ръцете ми скърцаха на вятъра; нощем, когато обладавах моята спътница, краката ми изтръгваха концерт от най-отвратителни звуци. Живеехме с надеждата да дойде пролетта, а с нея и първите кълнове…

Случваха се също и непредвидени събития, те убиваха безпощадно. Една приятелка на Гала стана жертва на земетресение; подземните вълни се зародиха някъде в долната част на корема й вследствие на оргазъм. След което трусовете бързо се усилиха, разкапвайки кредата на хълбоците, надробявайки мрамора на бъбреците. Тя се разпадна късче по късче, без да може нищо да се направи.

Зимата беше тежък сезон и за животните. Най-често измираха насекомите и тогава телата ни се покриваха с мърша. При всяко движение на главата усещах как мъртвите пчели се изсипват във врата и очите ми.

Ами отклоненията в растежа? Необяснимото разпространение на отделни присади! Кремъкът, завладяващ лицето и срастващ се в челюстите, правещ те съвсем безмълвен; остъкляването на очните ябълки, тебеширената слепота, мраморната парализа… Сутрин някои жени се събуждаха до статуи, застинали в последни конвулсии. А имаше и проблеми с несходство на характерите в моменти, когато това най-малко можеше да се очаква. Териториални конфликти между животните. Земните пчели от ануса претендираха за подмишниците, запазени с предимство за мравуняците. Заради туй избухваха хиляди несекващи и жестоки локални войни, придружени от непоносимо жужене. А после не оставаше нищо друго, освен да се изчистят от тялото трупчетата с изтекли вътрешности, изтръгнати крайници и натрошени крилца. „Такива свади са в ущърб на всички!“ — крещяха изследователите.

Бяха прави естествено, но как да бъдат избягнати? Как да попречиш на онзи смок, който, увил се на спирала в дъното на нечие влагалище, неочаквано е пожелал да изгълта няколко колонии мравки? Понякога дори и човекът, не можейки повече да издържа някой да го обитава отвътре, гледаше да се отърве от своите окупатори. Колко ли змии бяха изтровени? Колко ли отрова беше нахвърляна на пчелите? Е, това вече бе симптом за психическо разстройство. Неспособни веднъж завинаги да се пречистят, да се освободят от представите си за собственост, за физическа цялост, за отсъствие на примеси, идваше ден, в който неминуемо някои хибриди се чувстваха унизени, осквернени… Получовек, полунещо…

Да, често нощем с най-толеми подробности ме спохожда финалната сцена. През вратата на тоалетните, оставена открехната, огънят бълваше спирали от пламъци, които, гаснейки, цапаха плочника в черно… Наблюдавах отражението си в огледалото. Тъканта на „плътта“, свързването на ставите неминуемо ме караха да си представям парче изгоряло дърво… овъглено, разядено, ронливо… Дърво със ситно къдрава глава и крака-корени. Додж и другите не бяха помръднали. Вече знаех, че децата се бяха разбунтували. Група сирачета, пристигнали съвсем наскоро, предоставени за новите опити по присажданията…

Неочакван метеж, непредвидим, скроен някъде сред пясъците, под опънатите на дългите пръти вериги, на които поскърцваха окачените им люлки. Бяха нападнали посред нощ, виеща човешка сган, линчувайки психолози, пазачи и биолози. Раздаващи смърт с лопати, мотики. Като мравки, дооглозгващи плъх, превъзхождащи го единствено по брой. Без разлика дечурлигата унищожаваха жертви и палачи. Те потопиха в басейна една жена-канара, за която съзнаваха много добре, че не би могла да изплува; с огнепръскачи започнаха да преследват някакъв мъж от глина, превръщайки го в течаща локва. Те нахвърляха термити по кората ми. Не знам какво е станало с Гала… Какво друго да ви разкажа?

Безвъзвратно повреден, резервоарът с лъчение експлодира, като остъкли безплодната пустош на километри наоколо. От силния блясък повечето от техниците останаха със завинаги прегорели ретини. Мнозина се удавиха, побягнали от ада, други отлетяха, възползвайки се от малкото спасителни совалки, все още годни да влязат в действие.

Няколкото оцелели от погрома образци се скриха дълбоко… Създадоха поколение. Времето мина… Джуджетата, които обитаваха морето, идват директно от лабораториите на Хомакайдо. Оказаха се просто проекти, мутанти на първо ниво. Не вярвайте на онези, дето ви разправят, че били дошли от не знам коя си планета на Слънчевата система… Те са родени тук, но твърде бързо след войната емигрираха, приспособиха се към някогашните водни басейни, полупресъхнали от експлозиите и употребата на термични оръжия.

Дори на самия остров не са останали много хора. Аз и този, старият Бъди — мъжът-кошер, — който сега е съвсем полудял. Измисли си някаква евтина митологична историйка, която втълпяваше на поклонниците, минаващи оттук някога. „Боговете все още не са се завърнали! — казваше им. — Елате пак догодина!“ И ония глупаци му вярваха! В края на краищата дойде денят, когато повече никой не се появи, не знам защо… Хората забравиха Хомакайдо, забравиха остров Вортсо… Така е по-добре.

А сега си тръгвайте. Аз вече съм просто едно старо дърво. Изсъхнало, болно, столетно. Имам нужда от тишина и спокойствие. Някой ден отново заповядайте да ме видите, тогава пак ще си поговорим… Ах, да, тъкмо на място — не бихте ли могли да помислите как да монтирате пълна лейка с вода поради споменатата причина?… Липсва ми вода, пък на моята възраст почти нямам куража да се движа…

29

Давид се върна в асансьора, съзнанието му бе натежало от някаква смътна, наслоила се картина. Лошо предчувствие го стягаше в стомаха. Историята вземаше обрат, който никак не му се нравеше. Впуснал се в търсене на Светия Граал78, той изпадаше в ролята на чистач, ровещ боклукчийските кошчета на науката с върха на своята кука…

Натисна копчето за партера, без да е воден от какъвто и да е съзнателен импулс. Десет секунди по-късно вратата се хлъзна встрани… Едва тогава младежът ГИ видя.

За миг беше обзет от хиляди противоречиви чувства: изненада, унижение, облекчение, желание да се смее и да плаче. Истинска въртележка от електрически заряди разпъна на кръст нервните му фибри, блокира жизнените му функции в къси съединения. С разтуптяло се до полуда сърце той се строполи на един стол и пое три пъти дълбоко дъх, преди да повдигне глава. Те продължаваха да бъдат там, седнали благоразумно срещу него в потъмнелите фотьойли на рецепцията. Сред тях бяха животворната самодива, за която си мислеше, че е умряла; напудреният монах в червена кожена пелерина; служителят от центъра за подмладяване с фризираните си мустачки, облечен крещящо с изтънчеността на панаирджийски търговец и фосфоресцираща папионка. Крайно изтощена. Сирс чакаше отстрани с безизразен поглед, а китките й бяха стегнати в белезници. Поиска да я заговори, но цикликът вдигна ръка, пресичайки порива му.

— Безполезно е — измърмори със странния глас на жена, на каквато му харесваше да се преправя. — Тя вече нищо не възприема. Мисля, че е засегната от нервно разстройство. Понесе много болезнено истината. Струва ми се, действително вярваше, че ще срещне Бог в края на пътуването. А вие подозирахте ли, че е параноичка? Твърде интересен случай на мистична лудост…

Давид въздъхна, съзнанието му се беше изпразнило.

— Наистина ли не знаехте? — възкликна учтиво монахът. — Наистина ли никога не се усъмнихте в нещо? Младият човек отвори уста, пак я затвори. Езикът му бе натежал цял тон.

— Бяхте забележителен — продължи цикликът с аленочервените устни, — без вас ние никога нямаше да открием пътя до Хомакайдо. Беше същинско предизвикателство. Почти невъзможно начинание.

— Значи сте искали точно това? — изпъшка Давид. — Да откриете забравения маршрут? След като сте положили толкова усилия, за да го заличите? Не сте последователни!

— Шттт… Штттт… Успокойте се, младежо. НЕ АЗ, а моите предшественици са заличили този път. Монаси фанатици, мракобесници. Пълна противоположност на ордена, към който принадлежа. Доста дълга история е, само че аз не съм тук да разказвам и обяснявам. Защо са се опитали да ликвидират и най-малкия спомен за поклонничеството? Защо е имало такова ожесточение да се унищожат картите, описанията… водачите! Честно казано, не знам. Пък и всичко това датира отпреди почти един век. Предполагам, че в онези смутни времена фиаското на Хомакайдо е било възприето като божие наказание, като санкция — в известен смисъл — заради гнусно богохулство. Впоследствие оцелелите от бедствието решиха да направят повсеместно прочистване. Започнаха преследвания, за да продължат дълги десетилетия. Сякаш неприлична татуировка, мястото на греха беше изличено с нагорещено желязо от паметта на хората. И в отговор на това поклонниците се помъчиха да си предават като наследство тайната за пътя. Монахът кимна умислено, сетне допълни:

— Бившите поддръжници на С.Л.О.В.О. искаха да се покаят, да измият греховете си. Потрудиха се да премахнат и най-малката следа от скандала. Превърнали се в Пазители на Словото, те ревниво бдяха да се погаси и най-слабата жарава. Положиха за унищожението толкова усилия, колкото и за сътворението. Надяваха се, че, изменили тъй внезапно на себе си, ще изкупят миналите си престъпни деяния и високомерна лудост… Да, ето как всъщност Пазителите на Словото се преобразиха в часовои на мълчанието… поне аз така си ги представям. Разбира се, имаше непокорни глави, вътрешни борби, секретни и кървави заговори, непонятни чистки. Най-после, след твърде много смърт, един ден тайната беше загубена… Времето и кръвта бяха оправдали осквернението. Ала на хоризонта се задаваше разкол. Орденът постепенно се разцепи на две братства: немите — фанатични привърженици на забвението; и говорещите, които на всяка цена искаха да намерят зародиша на толкова вълнения и смут…

— И вие сте естествено…

— Говорещ ли? О, да! Бяха ми необходими години за сверяване на сведенията, години за внимателни и подробни проучвания, докато открия съществуването на татуираното предсказание върху гърдите на мумията в медната църква. От друга страна знаех, че някаква полудяла мистичка гниеше в тъмниците на религиозните затвори, научих, че се казва Сирс и че баща й е бил един от последните, притежаващи откъслечна информация за голямата истина. Само тя беше способна да намери загубения път! Нейните знания, познанства, ореолът й на мъченица… всичко се подреждаше в тази насока. Просто трябваше да й се даде стимул. Сбъдването на предсказанието щеше да изиграе ролята на катализатор. Хрумна ми, че бих могъл да използвам нейната лудост. След като наредих да й присадят, без тя да разбере, подкожен имплант, действащ като радиолокационен фар, аз улесних бягството на тая жена. Предварително и достатъчно силно я бяхме „настроили“ под хипноза, за да я направим чувствителна към вас по такъв начин, че когато ви види за първи път, да изпита същински психически шок-един вид прозрение!

Тук цикликът помълча и продължи:

— Наистина трябваше да се спазват приблизителните дати от предсказанието, да се остане във времето. И тъкмо онзи добряк капитан Орноз, който е сред най-способните агенти на прословутата, но за съжаление фалирала Компания на Червените библии, се натовари със задачата да ви „наеме“. Пресявайки през сито досиетата на центровете за подмладяване, той отдели вашата молба. Всичко у вас отговаряше отлично на изискванията — бяхте стар и самотен, без роднини, изгарящ от патологична страст към синтези и колекции… Типичен пример за човек, отдръпнал се от обществото, който щеше да се нагърби с издирването, без да създава много проблеми. Уловката с думата, която побира в себе си всичко, ми изглеждаше великолепна стръв: вашите млади и съвсем нови зъби нямаше да я изпуснат и със сигурност щяха да захапят…

— Но защо бяха нужни толкова усложнения? Не беше ли достатъчно някой от доверените ви агенти да изиграе ролята и…

— Не. Да се използва човек от нашите служби бе твърде опасно. Съвсем естествено ние знаехме за съществуването на привърженици на Хомакайдо, ала да прокараме сред тях свой шпионин беше изключително трудно. Нямахме представа с какви начини на разследване реално разполагат тези фанатици, специализирали се в пантомимата ребус. Орноз ни разказа за телепатични проучвания, за хипноза и дроги на „истината“. Един вклинен агент щеше да бъде разкрит за четирийсет и осем часа. Даже повече от допустимо е Сирс и сектантите от Града на Празненствата хиляди пъти да са ви сондирали, дрогирали, хипнотизирали, за да се уверят във вашата невинност. Ето защо на нас ни бе необходим някой, който да е девствен… прозирен!

— Значи сте изиграли комедията с подмладяването… Измислили сте смъртта на самодивата, разпространили сте новината в града…

— Точно така. Трябваше да се съобразяваме с различните етапи на предсказанието, трябваше да убедим Сирс, че всичко се развива според законите на съдбата. Въпреки това рискът си оставаше твърде голям. Ние не можехме да контролираме реакциите на тълпата. Признавам, че често треперех за вас. Следвах ви по петите, бях готов да се намеся в случай на линчуване. Беше доста трудно, но Сирс на свой ред много по-често успяваше да ви измъкне от блатото. Станаха и други гафове по време на пътуването… Религиозни фанатици, държани настрана от операцията, се опитаха да ви елиминират. По-точно Корк, докато преминавахте през Града на Празненствата. Трябваше най-накрая да го уведомим, да го вразумим, преди да ви е задържал и провалил мисията…

— А симбиотът… Онзи… Бливие, когото открихме убит, когато отидохме да получим сведения?

— Той беше шпионин, защитаващ интересите на немите, и щеше да предизвика вашата загуба. Орноз се зае с него веднага щом имплантираният чип ни донесе, че ще поемете по пътя за Града на Вентрилозите. Отдавна знаехме, че Оналд дьо Бливие води двойна игра, между впрочем доста умело, и че ще ви насочат към неговия дом…

— Корабът?…

— Е, когато видяхме, че никой няма да ви качи на борда, наложи се да наемем този катастрофирал баркас79, продадохме билети, осигурихме пътници. Опасявахме се да не се изкушите да предприемете пътуването с някоя случайна лодка. Корабокрушението естествено не беше предвидено. Орноз не можа да се измъкне, съжалявам за това. Бе поразен от мълнията в момента, в който се опитвахме да го изтеглим на хеликоптера…

— Значи сте продължавали да ни следвате?

— Да, благодарение на микрочипа предавател на нашата мила Сирс. За да ви проследим, използвахме единия от трите последни хеликоптера, все още в действие на планетата. Надявам се, че оценявате подобни прояви на интерес?

— Но защо? Защо са били необходими всичките тези работи, средства… За какво е била цялата тая машинация?… За да откриете произхода на една легенда? — Хайде, хайде! Не бъдете толкова наивен! Знаех твърде много за намеренията на професор Хомакайдо, бях сигурен, че никакъв бог не ви очаква на място. И не мистицизмът направляваше моите действия, за разлика от тези на горката ни Сирс, която вероятно никога няма да се възстанови…

— Тогава какво?

— Елате тук, вземете тоя бинокъл и погледнете към вътрешността на острова. Ще видите подобие на червенеещ кратер в центъра на овално пространство, изпълнено с остъклен пясък… Това огнено кълбо е резервоарът на Хиро-Ито Хомакайдо! Омагьосан котел, чието лъчение премахваше явленията на отхвърляне по време на сеансите за присаждане… Тъкмо този резервоар е непокътнат и му е достатъчно съвсем малко, за да влезе отново в строя.

— Ще продължите изследванията?

— Разбира се, че не. Кой в наши дни би се оказал дотолкова глупав, та все още да вярва, че човек може да постигне обединение с космоса? Не. Онова, което ние искаме, е да уловим тази огромна маса енергия! Да я обуздаем и да я насочим, като я отклоним от първоначалната й функция… Ще възобновим индустрията, ще подкараме колите, ще вдигнем в небето самолетите, ще завъртим турбините! Ето ви друга грандиозна програма, вместо да се превръща човешкото същество в „микрокосмос на вселената“! Няма подивна любовна песен от мъркането на мотора, уважаеми господине, и нито едно божествено слово не струва колкото шума от пневматичния чук, разбиващ тротоара!

— Значи всичко е било подправено, фалш! — неочаквано измънка Давид. — Още от самото начало! Всичко…

Цикликът се отърси и повдигна рамене.

— Така е! Самодивата не е мъртва, Сирс е просто една смахната за окайване, а пък вашето издирване — обикновено засичане на местоположението… Всичко се развива донякъде като в Града на Празненствата, който вече познавате — онзи карнавал там не е нищо друго освен прикрита, тайна война…

— Железният карнавал?

— Да, железният карнавал… Вие присъствахте на един карнавал и толкоз. Дори младежкият ви костюм представлява всъщност маскировка.

— Какво искате да кажете с това?

— Говоря за вашата младост. Тя е само преходна, мимолетна. След няколко дни вие ще възстановите истинската си възраст. Празненството свърши, господин Сат! Оркестърът прибра инструментите си, конфетите са мръсни, серпентините — намачкани. Налага се да върнете маската, която са ви заели!

Той се изправи и кожената му пелерина тежко изшумоля.

— Ние също заминаваме — въздъхна. — Ще дойдем по-късно с работници и материали. След няколко месеца. Не знам дали ще имам удоволствието да ви срещна отново… На вашата възраст човек комай никога не може да предвиди нещата? В случай че ви няма тук при следващото ми идване, още отсега ви пожелавам всичко най-добро. Без никакъв зъл умисъл!

Монахът се извъртя на пети, сподирен от мълчаливата групичка. Самодивата дърпаше Сирс за белезниците, които злокобно потракваха.

— Пак ли ще я интернирате? — възпротиви се Давид. — Оставете я тук, тя няма да безпокои никого, тя…

Ала никой не обърна внимание на думите му. Десет минути по-късно той дочу рева на хеликоптер, разсичащ небето.

30

Изведнъж Давид се събуди от силен удар. С полудяло сърце мъжът се замята сред облегалките на фотьойла, докато най-сетне разбра, че Тереза за кой ли път беше скочила в скута му. От няколко дни тя системно използваше този метод да го изтръгва от съня и той сериозно бе взел да се пита дали ще издържи и една седмица на такива обноски.

— Ухаааа! Колко си стар тая сутрин! — прихна малката с ръка на устата.

Давид я отблъсна, като сумтеше, пресече засипания с пясък хол и се шмугна в тоалетните. В нашареното с петна огледало проучи лицето си, опипа изопнатите гънки по шията, взря се в бръчките. Косите му все още изглеждаха „много добре“. Излезе.

— Говориш врели-некипели! — смъмра я. — Едва съм навършил петдесет и пет години. Какво ли би казала, когато възвърна действителната си възраст?

— Каквоооо? Нима още ще остаряваш? Не е възможно, човек не може да бъде толкова стар!

— Напротив, може!

— Така ли? Значи си бил истинска мумия, преди да те срещна?

— Точно така. Дори четвърт век изкарах в една гробница.

Тя го изгледа накриво, очарована и недоверчива, опитваща се да разбере дали не й се подиграваше. Ала разкъсвана от любопитство, не успя да се сдържи, вкопчи се в ръкава му и гальовно, умилкващо промълви:

— Хайде, ще ми разкажеш, нали? Давид се усмихна, спусна се по няколко стъпала. Този ден нямаше вятър, пясъкът щеше да ги остави на мира. Тереза отново подхвана своята атака, отново се зае с прелъстителното си деяние.

— Мога ли да те целуна?

Той свъси вежди, поднесе й буза. Устните й лепнеха силно.

— Бррр! — нахока я. — Пак си ходила да бъркаш в меда на добрия Бъди! Устата ти е прилепваща като ръцете на роботите от фарандолата! А и каква е тази нова мания? Сега вече ме и целуваш?

— Дааа, защото си стар! Значи може! Разрешено е. Но забележи — бих предпочела да го върша преди! Само че като млад ти се правеше на свенлив… Да, да, така е. В края на краищата не беше много активен…

Давид я остави да си играе на съблазнителка, слушайки я с половин ухо. Бе способна да бърбори по цели дни, вадейки поука след поука. Запита се дали щеше да отиде при човека-дърво, за да му занесе лейката — повод, около който всекидневно се пораждаха безконечни препирни. В това число влизаше и Бъди, човекът-кошер, напразно опитващ се да го накара да усвои брайловото писмо и сетне да му помага в изсичането на камъни жалони… Но паметта на Давид изневеряваше, а пък в тази област Тереза се оказа много по-добър ученик. Тя вече не се плашеше от пчелите и насекомите се съгласяваха да кацат по бузите, ръцете и раменете й, без да я жилят…

Накрая той се реши да отиде в „бахчата“ — късче заслонена земя, където растяха диви зеленчуци, напълно подходящи за ядене. Вероятно следобеда Тереза щеше да посвети на залавянето на морски птици, които после да приготви в превъзходно печено. Денят бе прекрасен. Щом се спуснеше вечерта, мъжът щеше да заспи с пълен стомах, унасян от нежното бъбрене на момиченцето.

И когато на другата сутрин се събудеше, щеше да е на шейсет и пет години…

На следващия ден — на седемдесет.

Скобата се затваряше. Не бе опечален. Както и бе подозирал още от първата вечер във влака, носещ го към Града на Оракулите, всичко се беше оказало просто измама. Едно болезнено удължение. За да се подмладиш, трябва да имаш желанието да започнеш отново… А Давид нямаше желание да започва отново. Нито да става свидетел на бъдния индустриален подем, да слуша грохота на машините, бученето на пневматичните чукове. Не! Беше решено! Той щеше да се оттегли в зеленчуковата градина80.