Железният крал

IЕДНА КРАЛИЦА, ЛИШЕНА ОТ ЛЮБОВ!В пълната с жарава камина гореше цял дънер. През зеленикавите обрамчени с олово стъкла на големите прозорци се процеждаше оскъдна мартенска светлина. Върху висок дъбов стол, чието облегало завършваше с трите английски лъва1, седеше кралица Изабел, подпряла с ръка брадичката си и загледана разсеяно в пламъка на огнището.

Тя беше на двайсет и две години. Двете й златисти, вдигнати нагоре плитки приличаха на амфорни дръжки.

Кралицата слушаше как една от френските й придворни дами чете на глас поема от херцог Гийом Аквитански2. За любовта не мога вече да кажа нищо, защото няма я в мене никак, защото няма вече какво да ме радва.

Напевният глас на придворната дама се губеше в тая зала, преголяма, за да може една жена да се чувствува щастлива в нея.

Винаги така е било с мене.

Не получих, каквото обичах, не го постигнах и не ще го постигна…

Лишената от любов кралица дълбоко въздъхна.

— Какви вълнуващи слова! — рече тя. — И сякаш тъкмо за мен съчинени. Ех, минало е вече времето, когато големите благородници, като този херцог Гийом, са били толкова изкусни в поезията, колкото и във войната. Кога, казахте, е живял? Преди двеста години? Би казал човек, че тая поема е писана вчера.

И повтори на себе си:

За любовта не мога вече да кажа нищо, защото няма я в мене никак.

После се замисли.

— Да продължа ли, госпожо? — попита придворната, като държеше пръста си на ярко украсената страница.

— Не, мила моя — отговори кралицата. — Достатъчно се наплака за днес душата ми.

И като се изправи, заговори с друг тон:

— Братовчед ми, монсеньор3 д’Артоа, ме предизвести за идването си. Погрижете се да бъде доведен при мен още щом пристигне.

— От Франция ли иде? Значи, ще се зарадвате, госпожо.

— Бих искала да се зарадвам, но зависи от новините, които ще ми донесе.

В стаята се втурна друга придворна със светнало от радост лице. Казваше се по баща Жана дьо Жоанвил и беше омъжена за сър Роджър Мортимър, един от първите барони на Англия.

— Госпожо, госпожо! — извика тя. — Той проговори!

— Наистина ли, госпожо? — отвърна кралицата. — И какво каза?

— Удари по масата и продума: „Искам!“ Върху красивото Изабелино лице се появи изражение на гордост.

— Доведете ми го! — рече тя.

Леди Мортимър изтича навън и след миг се върна, носейки румено, охранено дете на петнадесет месеца, което остави в краката на кралицата. Червената му рокличка, извезана със злато, изглеждаше твърде тежка за такова малко създание.

— Значи, месир4, сине мой, вие сте казали „искам“ — наведе се Изабел да го помилва по бузката. — Доволна съм, че тази е първата ви дума: това е царска дума.

Детето се усмихваше и клатеше главичка.

— И по какъв повод го каза? — попита кралицата.

— Защото не му давах едно парче сухар — отговори леди Мортимър.

По лицето на Изабел пробяга усмивка.

— Щом е проговорил — рече тя, — искам да не бъде насърчаван да бръщолеви глупости по детски, както обикновено се постъпва с децата. Не е важно дали ще каже „тате“ или „мама“, предпочитам да знае думите „крал“и „кралица“.

В гласа й звучеше голяма вродена властност.

— Вие знаете, драга, кое ме накара да ви избера за възпитателка на моя син. Племенница сте по втора линия на месир Жоанвил Велики, който е бил на кръстоносния поход заедно с моя прадядо монсеньор Луи Светя. Вие ще съумеете да внушите на това дете, че то е колкото англичанин, толкова и французин.

Лели Мортимър се поклони. В това време първата френска придворна се върна и доложи, че монсеньор граф Робер д’Артоа е пристигнал.

Кралицата изправи гръб, облегна се на стола и скръсти ръце на гърдите си в позата на идол. Въпреки старанията си да изглежда винаги царствена, младежкият й вид не се губеше.

Стокилограмови стъпки разтресоха пода. Мъжът, който влезе, беше близо два метра висок, с бедра, прилични на дъбови дънери и юмруци като боздугани. По червените му ботуши от кордовска кожа личеше непочистена кал. С наметалото, което висеше на раменете му, можеше да се покрие цяло легло. Стигаше само да окачи един къс меч на пояса си, за да заприлича на човек, тръгнал на война. При появата му всичко около него започваше да изглежда дребно, крехко, трошливо. Имаше кръгла брадичка, къс нос, широки челюсти и здрав стомах. Нужен му беше повече въздух за дишане, отколкото на другите хора. Тоя великан беше на двадесет и седем години, но възрастта му се губеше в мускулатурата и всеки лесно би му дал десетина години повече.

Приближавайки се към кралицата, графът свали ръкавиците си, после коленичи с изненадваща за такъв исполин пъргавина и стана още преди тя да успее да му разреши това.

— И тъй, месир братовчеде мой — заговори Изабел, — добре ли пътувахте по море?

— Отвратително, госпожо, ужасно — отвърна Робер д’Артоа. — Една буря — да си повърнеш червата и душата! Мислех, че е настъпил последният ми час, дори започнах да изповядвам греховете си. Добре, че са много, та още не бях изредил половината, и пристигнахме. Имам достатъчно и за връщане.

Той се разсмя тъй, че стъклата потрепераха.

— Ей богу, по ми приляга да препускам по земята, отколкото да кръстосвам по солената вода. И ако не беше обичта ми към вас, госпожо братовчедке, и неотложните работи, които имам да ви съобщавам…

— Позволете да завърша думата си, братовчеде — прекъсна го Изабел.

Тя посочи детето:

— Синът ми днес проговори.

После се обърна към леди Мортимър:

— Желая той да усвои имената на всичките си родственици и нека знае, че дядо му е Филип, хубавият крал на Франция. Почнете да казвате пред него „Отче наш“и „Пресвета Богородице“, а също така и молитвата на монсеньор Луи Свети. Тия неща трябва да се утвърдят в сърцето му, преди дори да ги е схванал с ума си.

Тя беше доволна, че можа да покаже на своя роднина, самият той потомък на един от братята на Луи Свети, как бди за възпитанието на сина си.

— Добро възпитание ще дадете на тоя младенец — рече Робер д’Артоа.

— Никога не е рано за науката да царуваш — отговори Изабел.

Детето се опитваше да ходи със залитащите, несигурни стъпки на бебетата.

— Нима и ние сме били такива? — рече д’Артоа.

— Като ви гледа човек, трудно би повярвал, братовчеде — засмя се кралицата.

Оглеждайки Робер д’Артоа, тя си помисли за миг какви ли чувства е изпитвала дребната, невзрачна женица, която беше заченала тая човешка крепост. После отмести поглед към сина си.

Детето се движеше с протегнати ръчички към огнището, сякаш искаше да улови в мъничката си шепичка пламъка. Робер д’Артоа му препречи пътя с крака си. Малкият принц никак не се изплаши, а хвана червения ботуш, който той едва можеше да обгърне, и го възседна. Като вдигаше и сваляше крака си, великанът започна да люлее детето, което се смееше, възхитено от тази неочаквана игра.

— А, месир Едуард — рече д’Артоа, — дали ще посмея някой ден, когато станете могъщ господар, да ви припомня, че съм ви оставял да възсядате ботуша ми?

— Ще можете, братовчеде, ще можете, стига да сте все така верен наш приятел… Сега го отведете — обърна се Изабел към придворната дама.

— Хайде, благоволете да се върнете на земята, месир — рече д’Артоа, като си свали крака.

Французойките се оттеглиха в съседната стая с детето, което, ако съдбата следваше естествения си ход, щеше да стане един ден крал на Англия.

Д’Артоа изчака един миг.

— И тъй, госпожо — заговори той, — в допълнение на уроците си към вашия син можете да му кажете, че внучката на Луи Свети, Маргьорит Бургундска, кралица Наварска и бъдеща кралица на Франция, е на път да получи от народа си прозвището Маргьорит Курвата.

— Наистина ли? — възкликна Изабел. — Значи, онова, което предполагахме, излезе вярно.

— Да, братовчедке. И не само за Маргьорита, но и за другите ви две снахи.

— Жана и Бланш?…

— За Бланш съм сигурен. За Жана обаче…

Робер д’Артоа направи неопределено движение с грамадното си ръчище.

— По-хитра е от другите, но имам всички основания да смятам и нея за фльорца и половина.

Той пристъпи три крачки, изпъчи се предизвикателно и заяви:

— И тримата ви братя са рогоносци, госпожо, рогоносци като най-прости селяндури.

Бузите на кралицата пламнаха. Тя се надигна от стола си:

— Ако това, което ми съобщавате, е вярно, няма да го премълча. Не ще търпя такъв позор — семейството ми да става за посмешище.

— Френските барони също няма да го търпят, бъдете сигурна.

— Знаете ли имена, имате ли доказателства? Д’Артоа въздъхна дълбоко:

— Когато миналото лято дойдохте във Франция с месир вашия съпруг за празненствата, на които имах честта да бъда провъзгласен за рицар заедно с братята ви… защото, нали знаете, безплатните отличия лесно се дават… тогава ви доверих моите подозрения и вие споделихте с мен вашите. Поискахте от мен да следя и да ви уведомя. Аз съм ваш съюзник: извърших първото и съм дошъл да свърша и второто.

— Е? И какво узнахте? — попита нетърпеливо Изабел.

— Най-напред, че някои скъпоценности от касетката на милата ви снаха Маргьорит изчезват. А когато една жена се освобождава скришом от скъпоценностите си, то е или за да ги подари на любовник, или за да подкупи съучастник. Измяната й е ясна, не намирате ли?

— Тя може да заяви, че ги е дала като дарение на църквата.

— Не винаги. Ако например една брошка е била заменена у някой ломбардски търговец срещу дамаскинска кама…

— А вие открихте ли на чий колан виси тази кама?

— За съжаление не — отвърна д’Артоа. — Мъчих се, но загубих дирята. Нашите хубавици са хитри. По-хитри са от елените из моите гори в Конш, които тъй умело прикриват следите си и заблуждават ловеца.

По лицето на Изабел се изписа разочарование. Робер д’Артоа разбра какво се готви да каже кралицата и вдигна ръце.

— Чакайте, чакайте — извика той. — Аз съм добър ловец и рядко изтървам дивеча. Благочестивата, чистата, целомъдрената Маргьорит си е обзавела гнезденце в старата кула на двореца Нел, за да може, според думите и, да се оттегля за молитствуване. Но изглежда, че молитствува само в нощите, когато брат ви Луи Наварски отсъствува. Пък и светлината тогава се вижда там твърде до късно. Братовчедка й Бланш, а понякога и Жана отиват да я посетят. Обиграни хитруши! Ако поискат сметна някоя от тях, лесно ще се измъкне: „Как? В какво ме обвинявате? Та аз бях с нея!“ Една виновна жена се брани лошо, но три сговорни курви са цяла твърдина. Само че, видите ли, в нощите, когато Луи го няма, а кулата Нел свети, по брега край кулата — там, където обикновено е пусто в тоя час — настава доста големичко оживление. Виждали са да излизат мъже не в монашески одежди и които, ако са отивали там за вечерня, би трябвало да минават през друга врата. В двореца мълчат, но народът започна да злослови, тъй като слугите плещят преди господарите…

Докато разказваше, графът се движеше, ръкомахаше, ходеше, тресеше пода и развяваше нашироко наметалото си. Изблиците на неговата преголяма мощ му служеха като изразно средство. Мъчеше се да убеди както с думи, така и с мускули; повличаше събеседника си в някаква вихрушка, а грубостта на езика му, съответствуваща напълно на външността му, придаваше на думите му някаква сурова искреност. Обаче вгледаше ли се по-внимателно, човек се запитваше дали цялото това суетене не е шмекерия на фокусник и игра на комедиант. В сивите очи на граф д’Артоа блестеше упорита, будна омраза. Младата кралица се стараеше да запази трезвост в разсъжденията.

— Говорихте ли за това с краля, моя баща? — попита тя.

— Мила братовчедке, вие познавате крал Филип по-добре от мен. Той толкова вярва в добродетелността на жените, че за да склони да ме изслуша, би трябвало да му покажа как снахите му се търкалят с любовниците си. А откакто загубих делото, положението ми в двора не е много здраво…

— Зная, братовчеде, че са ви онеправдали; ако зависеше от мен, тая неправда щеше да бъде поправена.

Робер д’Артоа се спусна да целува ръката на кралицата.

— Но тъкмо поради това дело — подзе кротко кралицата — би могло да се допусне, че сега целите отмъщение.

Великанът пъргаво се надигна:

— Но, разбира се, госпожо, моята цел е да отмъстя. Откровеността му беше обезоръжаваща. Смяташ, че му поставяш клопка, че ще го хванеш в лъжа, а той се открива напълно пред тебе като прозорец.

— Ограбиха ми наследството от моето графство Артоа5 — извика той — и го дадоха на леля ми, Мао Бургундска…тая кучка, тая просякиня, да пукне дано! Дано проказа разяде устата и, гърдите й да се скапят на парцали. И защо го направиха? Защото с хитрини, с лукавства, а също и като пълнеше шепите на бащините ви съветници със звонкови жълтички, тя успя да ожени тримата ви братя за двете си дъщери курви и за третата курва, тяхната братовчедка.

И той започна да представя как леля му Мао, графиня на Бургундия и д’Артоа, би говорила на крал Филип Хубави:

— „Драги господарю, родственико и приятелю, дали да свържем моята мила Жана със сина ви Луи?… Какво? Не сте съгласен? Предпочитате за него Марго. Добре, тогава дайте Жана на Филип, а сладката ми Бланш на вашия хубав Шарл. Какво удоволствие ще бъде да се любят всички заедно! А пък ако ми се присъди Артоа, което принадлежеше на покойния ми баща, тогава графството ми Франш дьо Бургон ще премине на една от птичките, на Жана, ако речете. По този начин вторият ви син ще стане граф палатен6 на Бургундия и ще можете да го подтикнете към германската корона.

Моят племенник Робер ли? Може да му се подхвърли един кокал на това куче. Замъкът Конш и имението Бомон са му достатъчни и предостатъчни на тоя дебелак. И ето пошушвам нещичко на ухото на Ногаре, отправям хиляда похвали на Марини и… омъжвам едната, омъжвам двете, омъжвам трите.“Но още не минали сватбите, и малките курвета захващат да заговорничат, да изпращат писъмца, да си намират любовници и окичват френската корона с рога. Ах, ако бяха с безупречно поведение, госпожо, щях да преглътна обидата. Но тия бургундски кучки, след като ми причиниха толкова злини, да имат и такова долно поведение, скъпо ще го заплатят, и аз ще отмъстя на тях за всичко, което майка им стори на мен. Изабел остана замислена под този словесен ураган. Д’Артоа пристъпи към нея и й пошепна:

— Те ви мразят.

— Вярно е, че и аз от моя страна не можах да ги обикна още от самото начало, не зная защо — отвърна Изабел.

— Вие не ги обичате, защото са лъжкини, мислят само за удоволствия и нямат никакво чувство за дълг. Но те, те ви мразят, защото ви завиждат.

— В моята съдба няма нищо за завиждане — въздъхна Изабел — и тяхното положение ми се струва по-добро от моето.

— Вие сте кралица, госпожо, и по кръв, и по дух. Ва шите снахи, макар и да носят корони, никога няма да станат кралици. Затова винаги ще гледат на вас като на неприятелка.

Кралицата вдигна към графа своите хубави сини очи и той усети, че този път беше ударил в целта. Изабел беше окончателно на негова страна.

— Знаете ли имената на… мъжете, с които снахите ми…

Тя нямаше грубия език на братовчед си и не беше в състояние да изрече известни думи.

— Не мога да предприема нищо, ако не зная: имената — добави тя. — Научете ги и тогава ви обещавам да дойда веднага в Париж под някакъв предлог, за да туря край на това безобразие. С какво мога да ви подпомогна? Уведомихте ли вуйчо ми Валоа?

— Да ме пази господ! — отвърна д’Артоа. — Монсеньор дьо Валоа е моят най-верен покровител и най-добър приятел, но не може нищо да пази в тайна. Ще разтръби навред онова, което искаме да скрием. Ще вдигне преждевременно тревога и когато речем да сгащим уруспиите, ще ги заварим смирени като монахини…

— Какво предлагате?

— Две мероприятия. Първо, да наредим да се назначи при кралица Маргьорит нова придворна дама, която да бъде изцяло наша довереница и да ни уведомява най-добросъвестно. Имам пред вид госпожа Коменж — тя овдовя наскоро и следва да й се окаже известно внимание. Тая работа може да свърши вуйчо ви Валоа. Напишете му едно писъмце и му изразете вашето желание. Той има голямо влияние над брат ви Луи и бързо ще вкара госпожа Коменж в двореца Нел. По този начин ще имаме наш човек на самото място, и както се изразяваме ние военните — един шпионин вътре в крепостта струва повече от цяла армия навън.

— Ще напиша писмото и вие ще го отнесете. После? Същевременно ще трябва да приспите недоверчивостта на снахите ви спрямо вас и да им се подмажете, като им изпратите мили подаръци. Подаръци, еднакво подходящи и за жена, и за мъж, които те да получат тайно, без да знае нито бащата, нито съпругът, в знак на скрито приятелство помежду ви. Маргьорит опустошава касетката със скъпоценностите си заради един непознат красавец; ще бъде истински провал за нас, ако, след като сме я снабдили с подарък, за който няма да дава сметка никому, не го видим окачен върху търсения от нас юнак. Нека им дадем случай да се издадат!

Изабел помисли за секунда, после плесна с ръце. Появи се първата придворна дама.

— Мила приятелко — обърна се към нея кралицата, — донесете, моля ви, кесията, която търговецът Албизи ми изпрати тази сутрин.

През късото време, докато чакаха, Робер д’Артоа най-сетне се откъсна от своите сплетни и съзаклятия и започна да разглежда залата с религиозните й стенописи, нейния грамаден, облицован с дърво таван, който имаше форма на корабен кил. Всичко беше още ново, но подтискащо и студено. Мебелировката беше красива, макар и малко оскъдна.

— Не е приветлив домът, в който живеете, братовчедке. Прилича повече на катедрала, отколкото на замък.

— Дай боже да не се превърне в затвор! — промълви Изабел полугласно. — Колко често тъгувам за Франция!

Французойката се върна и донесе голяма кесия от копринен плат, извезана релефно със златни и сребърни конци и украсена на закопчалката с три едри като орехи скъпоценни камъка.

— Чудо! — възкликна д’Артоа. — Точно каквото ни трябва. Малко тежичка, за да бъде дамска украса, и малко лека за мене, комуто по подхожда паласка, отколкото кесийка на колана. Но за един дворцов младеж да окачи на кръста си и да се перчи с такъв предмет е просто мечта.

— Поръчайте на търговеца Албизи още две такива кесии — нареди Изабел на придворната — и му кажете да побърза да ми ги изпрати.

И щом дамата излезе, добави:

— По този начин бихте могли сам да ги отнесете във Франция, братовчеде.

— И никой няма да узнае, че са минали през моите ръце.

Навън се разнесе шум, викове, смях. Робер д’Артоа се приближи до един прозорец. На двора група зидари издигаха един тежък камък за средата на свод. Едни дърпаха въжетата на скрипеца, други, застанали на едно скеле, се готвеха да поемат каменния блок и цялата тая работа се извършваше с извънредно добро настроение.

— Охо — рече Робер д’Артоа, — види се, крал Едуард все още обича да се занимава със зидарство.

Беше разпознал между работниците и крал Едуард II, съпруга на Изабел, хубав мъж на около тридесет години, с вълнисти коси, широки рамене и стройни бедра. Кадифените му дрехи бяха изцапани с гипс.

— Има повече от петнадесет години, откакто са започнали да преустрояват Вестмутие — каза Изабел ядосано.

И тя, както всички в двора, произнасяше по френски Вестмутие вместо Уестминстър.

— Откакто съм омъжена, ето вече шест години, живея вред мистрии и хоросан. Един месец строят, другия — развалят. Той обича не зидарството, а зидарите. Да не мислите, че го наричат „сир“7? Викат му Едуард, подиграват се с него, а той се радва. Ето, вижте го!

На двора крал Едуард II даваше нареждания, опрян на един млад работник, когото беше прегърнал през врата. Някаква подозрителна фамилиарност царуваше край него.

— Мислех, че с рицаря Гавестон съм изживяла най-големите унижения. Този нахален и самоуверен беарнец така командуваше моя съпруг, че започна да командува и кралството. Едуард му даде всичките скъпоценности от сватбената ми касетка. Види се, става обичай в нашето семейство с женските накити, така или иначе, да се гиздят мъже.

И тя се отпусна като пред роднина и приятел и разкри всичките си мъки и унижения. Всъщност порокът на крал Едуард II беше известен на цяла Европа.

— Миналата година бароните и аз успяхме да унищожим Гавестон. Отсякоха му главата и аз се радвам, че трупът му гние при доминиканците в Оксфорд. Но знаеш ли, братовчеде, дойдох до положението да съжалявам за рицаря Гавестон, защото оттогава, сякаш за да ми отмъсти, Едуард мъкне в двореца най-долните и пропаднали мъже от народа си. Виждат го да обикаля вертепите на Лондонското пристанище, да сяда на една маса със скитници, да се бори с хамали и да се надбягва с коняри. Няма що да се каже, хубави състезания показва. През това време нека управлява кралството който ще, стига да му урежда забавленията и да участвува в тях. Понастоящем с благоволението му се ползуват двамата барони Диспенсър — бащата командува сина си, който пък служи за съпруга на моя съпруг. Мен Едуард вече не ме докосва и ако понякога случайно се сбърка да дойде в леглото ми, толкова ме е срам, че не изпитвам никакво удоволствие.

Изабел говореше, навела глава.

— Ако една кралица не е обичана от съпруга си, тя става най-нещастната от всичките си поданици в кралството. От нея се иска да осигури наследник, а после за живота й никой не дава и пет пари. Коя жена на барон, коя жена на гражданин или на селянин би търпяла това, което съм длъжна да понасям аз… защото съм кралица. Последната перачка в кралството има повече права от мене — може поне да дойде да поиска моята закрила.

— Братовчедке, хубава моя братовчедке, аз, аз бих желал да ви бъда закрила! — продума д’Артоа с жар.

Тя повдигна тъжно рамене, като че ли искаше да каже: „Какво можете да направите?“ Застанали бяха един срещу друг. Той протегна ръце, улови я лекичко, доколкото можеше, за лактите и прошепна:

— Изабел…

Тя сложи ръцете си върху раменете на гиганта. Погледнаха се и ги обзе неочаквано смущение. Д’Артоа се почувствува изведнаж странно трогнат и стеснен от своята телесна сила, сякаш се опасяваше да не строши нещо. Внезапно му се поиска да посвети времето си, тялото си, живота си на тази крехка жена. Пожела я с неочаквана и силна страст, която не знаеше как да изрази.

Обикновено неговите вкусове не го насочваха към високопоставени дами и не беше твърде изкусен в ухажването.

— За онова, което един крал пренебрегва, защото не знае колко е съвършено, много други биха молили бога с две ръце. Възможно ли е да сте лишена на тая възраст от радостите на естеството, вие, тъй свежа, тъй красива! Възможно ли е тия устни да не бъдат никога целувани! Тези ръце… това нежно тяло… Ах, Изабел, вземете си мъж и нека този мъж бъда аз!

Начинът му да изказва желанията си беше твърде груб и красноречието му далеч от красноречието в поемите на Гийом Аквитански, но Изабел не откъсваше погледа си от неговия. Покоряваше я, смазваше я с целия си ръст. От него се излъчваше миризма на гора, на кожа, на коне и на оръжие. Нямаше нито глас, нито външност на прелъстител и все пак я прелъстяваше. Беше мъж, истински мъж, груб и необуздан самец, който диша тежко. Изабел усещаше как цялата й воля отпада и имаше само едно желание: да опре глава на тези биволски гърди и да се остави… да утоли изгарящата я жажда… Тя трепереше малко, но изведнаж се отдръпна и извика:

— Не, Робер, няма да направя онова, за което тъй строго осъждам снахите си. Не искам, не бива! Но като си помисля какво си запрещавам и от какво се отказвам, а пък тия уличници имат щастието да живеят със съпрузи, които толкова много ги обичат… А! Не! Трябва да бъдат наказани, строго наказани!

Именно защото не си разрешаваше да извърши грях, Изабел се озлобяваше срещу сгрешилите. Тя се върна и седна в големия дъбов стол. Робер д’Артоа се приближи до нея.

— Не, Робер — повтори тя, като вдигна ръце, — не злоупотребявайте с моята слабост, ще ме разсърдите.

Изключителната красота вдъхва уважение, не по-малко от величието. Великанът се подчини.

Но случилото се никога нямаше да се изличи от тяхната памет.

„Значи, мога да бъда обичана“ — си мислеше Изабел и изпитваше нещо като признателност към човека, който й вдъхна тая увереност.

— Това ли е всичко, което имахте да ми съобщите, братовчеде? Не ми ли носите и други новини? — каза тя, като правеше усилие да се овладее.

Робер д’Артоа се питаше дали да продължи настъплението, затова не отговори веднага.

— Да, госпожо — рече той най-сетне, — нося и една поръка от чичо ви Валоа.

Случилото се между тях караше думите им да звучат по-другояче и те не можеха да се съсредоточат в онова, което говореха.

— Висшите сановници на Тамплиерския орден ще бъдат в скоро време изправени пред съд и има голяма опасност вашият кръстник, великият магистър Жак дьо Моле да бъде осъден на смърт. Монсеньор дьо Валоа ви моли да пишете на краля и да го помолите за снизхождение.

Изабел не отговори. Беше пак заела обичайната си поза, с подпряна на ръката си брадичка.

— Колко приличате на него така! — възкликна д’Артоа.

— На кого?

— На крал Филип, вашия баща… Тя вдигна очи замислена.

— Това, което баща ми, кралят, реши, е законно — промълви тя най-сетне. — Аз мога да се намеся, когато става въпрос за честта на семейството, но не и за неща, отнасящи се до управлението на кралството.

— Жак дьо Моле е стар човек. Беше благородник и на голям пост. Ако е сторил грешки, изкупил ги е предостатъчно. Не забравяйте, че ви е държал над купела при кръщението ви. Вярвайте ми, голямо злодеяние ще се извърши, и то пак заради Ногаре и Марини! Като разсипват ордена, тия хора от долно потекло удрят върху цялото рицарство и големите барони.

Кралицата изглеждаше затруднена. Очевидно работата не беше по силите й.

— Не мога да съдя — рече тя, — не мога да съдя!

— Вие знаете, че съм много задължен на чичо ви; той ще ми бъде признателен, ако се сдобия с такова писмо от вас. И после милосърдието много приляга на една кралица; то е женско чувство и за него само ще ви похвалят. Някои ви обвиняват в коравосърдечие, вие ще им докажете обратното. Направете го за себе си, Изабел, пък и заради мен.

Тя му се усмихна:

— Макар че приличате на караконджо, сте много ловък, братовчеде. Добре, ще напиша писмото, което желаете, и ще можете да отнесете и него. Кога си заминавате?

— Когато ми заповядате, братовчедке.

— Мисля, че кесиите ще бъдат доставени утре. Твърде скоро наистина.

В гласа й се почувствува съжаление. Пак се погледнаха и Изабел отново се смути.

— Ще чакам ваш пратеник, за да зная дали да тръгна за Франция. Довиждане, братовчедке, ще се видим довечера на трапезата.

Д’Артоа се сбогува и след като излезе, стаята някак особено утихна, също като планинска долина след буря. Изабел затвори очи и дълго седя неподвижна.

Призваните да играят решителна роля в историята на народите често пъти не съзнават колко общи съдби въплъщават в себе си. Двете лица, които току-що бяха привършили своя дълъг разговор в един следобед през месец март 1314 година в Уестминстърския дворец, не можеха да допуснат, че, съгласувайки действията си, ще станат първите виновници за една война между Франция и Англия, продължила повече от сто години.

IIЗАТВОРНИЦИТЕ ОТ ТАМПЛСтената беше варосана. В сводестото помещение, издълбано в подземието, започна да прониква мътна, жълтеникава светлина.

Затворникът, който дремеше, сложил глава върху скръстените си ръце, трепна и изведнъж се изправи настръхнал, с разтуптяно сърце. Видя, че през отдушника се стича утринната мъгла и се ослуша. Биенето на камбаните на парижките църкви Сен Мартен, Сен Мери, Сен Жермен л’Оксроа, Сен-т-Йосташ Света Богородица се долавяше отчетливо, макар и заглушено от дебелите зидове; биеха и камбаните в селата Ла Куртий, Клинянкур и Монмартр.

Затворникът не чу никакъв обезпокоителен шум. Пак неговата вътрешна тревога беше го накарала да скочи стреснато, тревогата, която го обземаше при всяко събуждане, защото неговият сън беше винаги кошмарен.

Вдигна от земята една дървена паничка и отпи жадно глътка вода, за да успокои треската, която вече от много дни го измъчваше. След това остави паницата, за да може повърхността на водата да се уталожи, и се наведе над нея като над огледало. Появилият се там образ, тъмен, с неясни очертания, беше образ на стогодишен старец. Той постоя известно време така, като търсеше в това разлято лице, в старческата брада, в устните, потънали в беззъбата уста, в дългия измършавял нос, който се люлееше на дъното на паницата, нещо останало от предишната си външност.

После бавно се надигна и пристъпи две крачки, докато усети, че веригата на крака му, закрепена о стената, се опъва. Тогава изведнаж закрещя:

— Жак дьо Моле, Жак дьо Моле! Аз съм Жак дьо Моле!

Никой не му отговори; той знаеше, че никой няма да му отговори, но имаше нужда да произнесе собственото си име, за да не се побърка, за да си спомни, че бе командувал армии, управлявал провинции, притежавал власт, равна на кралската, и че докато в него има искрица живот, ще продължава да бъде, дори и в тъмница, великият магистър на Тамплиерския орден8.

От някаква излишна жестокост или пък като горчива подигравка бяха му определили за затвор една подземна стая в голямата кула на замъка Тампл, седалището на ордена.

— И като си помисля, че аз възстанових тая кула! — промълви великият магистър гневно и удари по стената с юмрук.

Ударът го накара да извика. Беше забравил смазания си при изтезанията палец. Но къде ли по тялото му нямаше рани, къде ли не го болеше? Откакто го бяха изтезавали с уреда за стягане на краката, кръвта му не циркулираше правилно в крайниците и той се измъчваше от страхотни изтръпвания… Заклещиха нозете му от коленете надолу в дъбови дъски, които „мъчителите“ затягаха, като набиваха с чук клинове, а студеният, настойчив глас на Гийом дьо Ногаре, пазителя на държавния печат, го увещаваше да признае. Да признае какво?… Не издържа и загуби съзнание.

Върху месата му, изподрани, разкъсани, мръсотията, влагата и липсата на храна бяха извършили своята работа.

От всички изтърпени изтезания най-ужасното без съмнение беше „разтягането“. Окачваха тежест от 180 ливри на ходилото на десния му крак и го издигаха с въже на скрипец до тавана. И все този зловещ глас на Ногаре: „Но признайте най-сетне, месир!“И тъй като той упорствуваше и не признаваше, теглеха го все по-силно и все по-бързо от пода към тавана. И когато усети, че крайниците му се разглобяват, ставите пукат, коремът и гърдите му се късат, накрая извика, че признава, да, всичко, всякакво престъпление, всички пристъпления на света. Да, тамплиерите се отдаваха помежду си на содомия; да, за да станеш член на ордена, трябва да плюеш на кръста господен; да, обожаваха идол с котешка глава; да, занимаваха се с магии, с магьосничество, кланяха се на дявола; да, злоупотребяваха с поверените им средства; да, заговорничеха срещу папата и краля… И какво ли не още?

Жак дьо Моле се чудеше как е можал да остане жив след всичко това. Сигурно защото мъченията бяха умело пресметнати и никога не стигаха дотам, че да причинят смърт, а и неговата издръжливост на стар рицар, свикнал с войната и оръжието, се оказа по-голяма, отколкото я мислеше и самият той.

Застанал на колене, с очи, обърнати към снопа светлина, който идеше от отдушника, старият магистър прошепна:

— Господи, боже мой, защо си вложил по-малко сила в духа ми, отколкото в тялото ми? Достоен ли бях наистина да управлявам ордена? Ти не ме отклони от малодушието; помогни ми, господи боже, да не изпадна в умопомрачение. Не ще мога да издържа повече, не ще мога!

Беше окован вече от седем години и излизаше навън само за да го влачат по следствени комисии и да слуша всякакви закони от легисти, всякакви увещания от богослови. При такъв живот нищо чудно да полудее. Често губеше представа за време. За да се развлича, беше се опитал да опитоми една двойка плъхове, които идваха нощем да гризат остатъците от хляба му. Ту се гневеше, ту плачеше, изпадаше от кризи на благочестие към свирепо желание за жестокост, от униние в ярост.

— Те ще пукнат, ще пукнат! — повтаряше си той. Кои щяха да пукнат? Климент, Гийом, Филип… Папата, пазителят на държавния печат, кралят. Ще умрат.

Жак дьо Моле не знаеше как, но несъмнено в ужасни страдания, за да изкупят злодеянията си. И той неспирно предъвкваше омразните три имена.

Все така на колене, с вдигната към отдушника брада, великият магистър мълвеше:

— Благодаря ти, господи, боже мой, че ми остави омразата. Тя единствено още ме крепи.

После се надигна с мъка и се върна на каменната столица, зазидана в стената, която му служеше и за стол, и за легло.

Би ли могъл да си представи, че ще стигне дотук? Мисълта му непрестанно го връщаше към неговата младост, към оня младеж, какъвто беше преди повече от петдесет години, когато слезе от склоновете на своята родна Юра, за да гони великото приключение. Както всички второродни синове на благородници от оная епоха, той бе мечтал да облече дългата бяла мантия с черен кръст, която представляваше облеклото на Тамплиерския орден. Самото име тамплиер тогава извикваше представи за Ориента и за героични събития, за кораби с издути платна, плаващи по вечно сини морета, за атаки в галоп из пясъчни пустини, за съкровищата на Арабия, за откупени пленници, за превзети и оплячкосани градове, за гигантски крепости. Говореше се дори, че тамплиерите имали тайни пристанища, откъдето се отправяли към непознати континенти…

И Жак дьо Моле осъществи мечтата си; кръстосва морета, води сражения и живя в големи крепости; вървял бе гордо по улици, където миришеше на подправки и тамян, облечен във великолепна мантия, чиито дипли се спущаха чак до златните му шпори.

Беше се издигнал в йерархията на ордена по-високо, отколкото бе стигнал някога в най-смелите си надежди, преминавайки през всички степени, за да бъде най-сетне избран от братята за върховен магистър на Франция и отвъд моретата и да заповядва на петнадесет хиляди рицари.

И всичко това завърши в тази изба, в това разложение, в тая нищета. У малко човешки съдби можеше да се срещне такова приказно щастие, последвано от такова ниско падение.

Докато Жак дьо Моле дълбаеше в стенната мазилка неясните букви на думата „Ерусалим“, откъм тясната стълба, спускаща се към неговата тъмница, се чуха тежки стъпки и дрънчене на оръжие.

Обзе го отново тревога, но този път основателна. Вратата скръцна и се отвори. Зад ключаря Моле забеляза четирима стрелци в кожени туники, с копия в ръце. От дишането им се образуваше бяла пара и забулваше лицата им.

— Дойдохме да ви отведем, месир — рече единият от тях.

Моле се надигна мълчаливо. Тъмничарят се приближи и с няколко силни удари с чук и длето изби нита, който съединяваше веригата с железните гривни около глезените на затворника. Жак дьо Моле загърна посталите си рамене с мантията на славата си, превърната сега в жалка сива дрипа. Кръстът на раменете му висеше на парцали.

В този изтощен, залитащ старец с натежали от веригите крака, който изкачваше стъпалата на кулата, все още беше останало нещичко от военачалника в Кипър, от заповедника на всички християни на Изтока.

„Господи, боже мой, дай ми сила…“ — шепнеше на себе си той. И за да намери тая сила, повтаряше имената на тримата си врагове: Климент, Гийом, Филип.

Мъглата изпълваше просторния двор на Тампл, нахлупваше качулки на кулите по крепостната стена, пъл-зеше между бойниците, обвиваше острия покрив на орденската черква.

Стотина войници с оръжие при нозе бяха застанали около една открита каруца, голяма и четвъртита.

Отвъд стената се носеше врявата на Париж и от време на време покъртително тъжно изцвилваше някой кон.

Насред двора с бавни крачки и безкрайно отегчено лице се разхождаше месир Ален дьо Парей, капитан на кралските стрелци — човекът, който присъствуваше на всички смъртни наказания и придружаваше осъдените до мястото на присъдата или изтезанията. Косите му, с цвят на стомана, падаха на къси кичури по четвъртитото чело. Облечен беше в плетена ризница и препасан с меч, а под мишница държеше шлема си. Като чу да извеждат затворника, той се обърна и великият магистър пребледня, доколкото му беше възможно още да пребледнява.

За разпитите обикновено не се правеха толкова приготовления; нямаше нито каруца, нито всички тези въоръжени хора. Идваха няколко кралски сержанти, повеждаха обвиняемите, прекарваха ги с лодка през Сена, най-често по здрач.

— Значи, има присъда? — обърна се Моле към капитана на стражите.

— Има, месир — отговори капитанът.

— И знаете ли, синко, каква е присъдата? — продължи Моле след кратко колебание.

— Не зная, месир. Имам заповед да ви отведа в черквата „Света Богородица“, където ще ви бъде прочетена.

Настъпи мълчание, после Жак дьо Моле пак се обади:

— Какъв ден сме днес?

— Понеделник след Свети Григори.

Това означаваше 18 март; 18 март 1314 година.9 „Дали ме водят на смърт?“ — питаше се дьо Моле.

Вратата на кулата отново се отвори; стражи изведоха трима други сановници: главния надзорник, нормандския наставник и заповедника на Аквитания.

И те бяха побелели, със сплъстени бради и така измършавели, че парцаливите им наметала се влачеха. Спряха се за миг и запремигаха като големи нощни птици на светлина.

Пръв нормандският наставник Жофроа дьо Шарне се втурна, като се спъваше във веригите си, и прегърна великия магистър. Старо приятелство свързваше двамата. Дьо Шарне, с десет години по-млад, дължеше цялата си кариера на Жак дьо Моле, който го готвеше за свой заместник.

Върху челото на Шарне личеше белег от дълбока рана, а носът му бе изкривен — последици от някогашна битка, когато един удар с меч бе пробил шлема му. Тоя корав човек със загрубяло във войните лице зарови чело в рамото на великия магистър, за да скрие сълзите си.

— Дръж се, братко, дръж се — промълви дьо Моле, като го притисна в прегръдките си. — Смелост, братя! — повтори той, прегръщайки и другите двама.

Един тъмничар се приближи.

— Можем да ви свалим веригите, господа. Имате право на това.

Великият магистър разпери уморено ръце.

— Нямам петак — рече той с горчивина.

Защото, за да им свалят веригите, при всяко излизане тамплиерите трябваше да отделят по един петак от стотинките, които ежедневно им се отпущаха, за да плащат отвратителната си храна, сламата в килията и прането на ризите си. Допълнителна жестокост, характерна за съдебните похвати на Ногаре!… Като подсъдими, но още неосъдени, имаха право на издръжка, която беше така пресметната, че четири дни през седмицата гладуваха, спяха на голия камък и гниеха в мръсотия.

Жофроа дьо Шарне извади от една стара кесия, закачена на колана му, последните си два петака и ги хвърли на земята — единия за своите вериги, другия — за веригите на великия магистър.

— Не, братко! — направи движение да откаже Жак дьо Моле.

— За какво ми са сега… — отвърна Шарне. — Приемете, братко, заслугата тук даже не е моя.

— Щом свалят веригите ни, може да е за добро — каза главният надзорник. — Може пък папата да е решил да ни помилва.

Оцелелите в устата му зъби бяха неравномерно изпочупени и правеха говора му шушкав, а подутите му ръце трепереха.

Великият магистър вдигна рамене и посочи стоте строени стрелци.

— Да се приготвим да умрем, братя — рече той.

— Погледнете, погледнете какво ми направиха — изстена заповедникът на Аквитания, като си запретна ръкава.

— Изтезаваха всички ни — каза великият магистър.

Той отвърна очи както винаги, колчем му припомняха за изтезанията. Не бе издържал, подписал бе неверни признания и не можеше да си го прости.

Погледът му обгърна обширната крепост — седалище и символ на тамплиерското могъщество.

„За последен път“ — помисли си той.

За последен път гледаше величествения архитектурен комплекс с неговата кула, църква, дворец, къщи, с неговите дворове и овощни градини — цял укрепен град в средата на Париж10. Тук в продължение на два века тамплиерите живееха, молитствуваха, спяха, издаваха присъди, правеха сметки, решаваха далечните си походи; тук се помещаваше дълго време съкровището на кралство Франция, поверено в техни ръце за съхранение и ръководство; пак тук бяха се завърнали те след злополучните походи на Луи Свети, след загубата на Палестина и Кипьр, а след тях се довлякоха техните щитоносци, мулетата, натоварени със злато, кавалерията от арабски коне, чернокожите пленници.

Жак дьо Моле си спомняше това завръщане на победените, в което все пак имаше нещо епично.

„Бяхме станали излишни, но не го знаехме — мислеше великият магистър. — Продължавахме да говорим за нови кръстоносни походи и завоевания. Може би прекалено дълго пазихме гордостта и привилегиите си, без вече да ги заслужаваме.“ От постоянна охрана на християнството бяха се превърнали във всемогъщи банкери на църквата и кралете. А който има много длъжници, има и много неприятели.

Ех, разбира се, кралските машинации бяха майсторски водени. Можеше наистина да се определи точно кога започна драмата — това беше денят, когато Филип Хубави поиска да бъде приет за член на ордена с явното намерение да стане велик магистър. Ръководството студено и недвусмислено отказа.

„Сгреших ли? — питаше се Жак дьо Моле за стотен път. — Не се ли боях твърде много да не загубя властта си? Не, не можех да постъпя другояче. Нашият устав изрично забраняваше приемането на властвуващи принцове в командериите.“ Крал Филип не можа да забрави никога тая несполука. Започна да хитрува, продължаваше да обсипва Жак дьо Моле с благосклонност и приятелство. Та нали великият магистър беше кръстник на едно от децата му? Та нали великият магистър беше стожер на кралството?

Но наскоро след това чрез едно постановление кралското съкровище се прехвърли от кулата Тампл в Лувърската кула. По същото време започна подмолна злостна кампания за опетняване на тамплиерите. Говореше се и се надумваха хората по обществени места и тържища, че тамплиерите вършат спекула със зърнени храни, че те са виновни за глада, че мислят повече как да увеличат богатствата си, отколкото да освободят гроба господен от езичниците. И понеже езикът им беше груб, войнишки, обвиняваха ги в богохулство. Беше влязъл в употреба изразът „псува като тамплиер“. От богохулника до еретика има само една крачка. Твърдеше се, че имат противоприродни нрави и че чернокожите им роби са магьосници.

„Несъмнено мнозина от братята не живееха като светци, пък и безделието им се отразяваше зле.“ Най-много се приказваше, че при церемонията на приемането карали новопостъпилите да се отрекат от Христа да плюят върху кръста и ги подлагали на срамотии действия.

Под предлог, че иска да тури край на слуховете и да запази честта на ордена, Филип беше приканил великия магистър да направи следствие.

И аз приех… — мислеше Моле. — Бях безсрамно заблуден, бях измамен. „Защото един ден през октомври 1307 година…“ Ах, как добре си спомняше Моле този ден… „Беше петък, ден тринадесети. В самото навечерие ме прегръщаше и ме наричаше“ братко „, отреди ми най-почетното място на погребението на снаха си императрицата на Константинопол.“И така, в петък, 13 октомври 1307 година, крал Филип, след една грижливо подготвена полицейска операция, нареди от името на Инквизицията да бъдат арестувани призори всички тамплиери във Франция с обвинение в ерес. И самият пазител на печата Ногаре дойде в седалището на ордена да отведе Жак дьо Моле с още сто и четиридесет рицари…

Чу се команда, която сепна великия магистър. Месир Ален дьо Парей беше наложил шлема си; един войник държеше коня му и подлагаше стремето.

— Да вървим — рече великият магистър.

Избутаха затворниците към каруцата. Пръв се качи Моле. Аквитанският заповедник, човекът, който бе отблъснал турците при Сен Жан д’Акр, стоеше като оглупял. Наложи се да го повдигнат. Главният надзорник непрекъснато мърдаше устните си. Когато Жофроа дьо Шарне на свой ред се качи в колата, някъде откъм конюшните зави куче.

После тежката каруца, запретната верижно с четири коня, потегли. Отвориха главната порта и вътре нахлу силна врява. Няколкостотин души, жители на квартала около Тампл и съседните квартали, се бяха стълпили край стените. Стрелците отпред трябваше да си пробиват път с дръжките на копията.

— Път за кралските хора! — викаха те. Изправен на коня си, все така безстрастен и отегчен, Ален дьо Парей стърчеше над блъсканицата. Но щом тамплиерите се появиха, шумът изведнаж стихна. При вида на четиримата измършавели старци, които каруцата подхвърляше и блъскаше един връз друг, парижани се стъписаха за миг, млъкнаха и усетиха някакво внезапно състрадание.

Но пръснатите из тълпата кралски сержанти11 нададоха викове: „Смърт, смърт на еретиците!“и тогава хората, които винаги са готови да пригласят на властта и да буйствуват, когато не ги заплашва нищо, ревнаха оглушително:

— Смърт!

— Крадци!

— Идолопоклонници!

— Гледайте ги! Не са вече така горди, езичниците проклети! Смърт!

Оскърбления, подигравки, закани се сипеха върху шествието. Но тази ярост оставаше откъслечна. В огромното си мнозинство тълпата мълчеше и нейното мълчание, макар и предпазливо, беше многозначително.

Защото за седем години настроението на народа се беше изменило. Хората знаеха как е било водено следствието. Бяха виждали пред черковните врати тамплиери да показват на минувачите краката си с опадали при мъченията кости. Бяха видели в някои градове на Франция как десетки рицари измряха на кладите. Знаеха, че някои духовни комисии бяха отказали да произнесат присъдите, та се бе наложило да определят за тая работа нови прелати, като например брата на първия министър Марини. Говореше се, че самият папа Климент V отстъпил от немай-къде, защото зависел от краля и се боял да не го сполети съдбата на предшественика му папа Бонифаций, който беше изял плесница на трона си. И после през тия седем години житото не беше станало повече, а хлябът беше поскъпнал още, очевидно не вече по вина на тамплиерите…

Двадесет и пет стрелци с лъкове и копия на рамо вървяха пред каруцата, но още двадесет и пет крачеха от двете й страни и още двадесет и пет завършваха шествието.

„Ех, да беше ни останала поне малко силица!“ — мислеше великият магистър. Ако беше на двадесет години, би се нахвърлил върху някой войник, би изтръгнал копието му и би се опитал да избяга или пък да се бие на място до смърт.

Зад него братът надзорник фъфлеше през изпотрошените си зъби:

— Няма да ни осъдят. Не мога да повярвам, че ще ни осъдят. Не сме вече опасни.

А аквитанският заповедник, излязъл от вцепенението, повтаряше:

— Колко е хубаво да излезеш навън, колко е хубаво да дишаш свеж въздух, нали, братко?

Нормандският наставник улови великия магистър за лакътя:

— Месир, братко мой — прошепна той, — виждам някои в тълпата да плачат, а други да се кръстят. Не сме сами в нашата голгота.

— Тези хора могат да ни жалят, но не и да ни спасят — отвърна Жак дьо Моле. — Други лица търся аз.

Наставникът разбра за каква последна безумна надежда се вкопчваше великият магистър. Неволно и той започна да се взира в навалицата.

Защото значителна част от петнадесетте хиляди рицари на Тампл бяха успели да се изплъзнат от арестите през 1307 година. Едни се укриха в манастирите, други смениха одеждите си и живееха скришно по селата и градовете. Някои пък се добраха до Испания, където Арагонският крал, който отказваше да се подчини на повелите на френския крал и на папата, беше запазил тамплиерските командерии и от тях създаде нов орден. Имаше също и рицари, които някои по-снизходителни съдилища бяха поверили на надзора на ордена на болногледачите. Мнозина от тия бивши тамплиери поддържаха помежду си връзка и бяха образували нещо като тайна организация.

И Жак дьо Моле си мислеше, че може би… Може би имаше заговор… Може би някъде по пътя, на ъгъла на улица Блан Манто, или на улица Бретонери, или пък до манастира Сен Мери ще изскочат група мъже, ще измъкнат изпод дрехите си оръжие и ще се нахвърлят върху стрелците, а през това време други заговорници ще ги замерват с тежки предмети от прозорците. Ако се препречи пътят с една кола, може да се задръсти улицата и да се получи пълна паника…

„А защо ли им е притрябвало на някогашните братя да правят това? За да спасят своя велик магистър, който ги предаде, отказа се от ордена, не издържа на изпитанията…“ — помисли си Моле.

И все пак той не преставаше да се взира в тълпата, докъдето погледът му стигаше, но виждаше само бащи, вдигнали на рамене децата си, деца, които след време, когато чуят името тамплиери, няма да си спомнят нищо друго освен четирима брадясали и зъзнещи старци, заобиколени от въоръжени хора като злодеи.

Главният надзорник продължаваше да си говори самичък, все тъй фъфлейки, а героят от Сен Жан д’Акр непрекъснато повтаряше, че е много приятно човек да се разхожда сутрин.

Великият магистър усети как у него се надига същата безумна ярост, която го обземаше тъй често в тъмницата и го караше да реве и да удря по стените. Непременно щеше да извърши нещо страшно, нещо ужасно… не знаеше какво точно… но чувствуваше нужда да го извърши.

Приемаше смъртта почти като освобождение, но не беше съгласен да умре несправедливо, не приемаше да умре опозорен. Дългият боен навик накара да закипи за последен път старата му кръв. Искаше да умре в бой.

Той потърси ръката на Жофроа дьо Шарне, приятеля, спътника, последния силен човек, който стоеше до него, и здраво я стисна.

Нормандският наставник видя как по хлътналите слепоочия на великия магистър вените се издуха като сини змии.

Шествието стигна до моста пред черквата Света Богородица.

IIIКРАЛСКИТЕ СНАХИПриятна миризма на брашно, топено масло и мед се носеше около сергията.

— Топли, топли вафли! Няма да стигнат за всички! Хайде, граждани, яжте топли вафли! — викаше търговецът пред една пещ на открито. Той вършеше всичко едновременно: точеше тестото, вадеше от пещта опечените сладки, връщаше пари и вардеше стоката си да не я оплячкосат хлапетата.

— Топли вафли!

Беше толкова зает, че не забеляза купувача, чиято бяла ръка пусна една медна монета и взе една златиста хрупкава вафла, завита като рогче. Видя само как същата ръка остави обратно вафлата, от която бе отхапана само една хапка.

— Гледай го ти какъв е придирчив! — рече търговецът, като разбърка огъня. — Намерил си ти чиста пшеница и вожирарско масло!…

В същия миг той се изправи и остана със зяпнала уста; последната му дума заседна в гърлото, защото позна купувача, на когото говореше. Тоя човек беше твърде висок на ръст, имаше грамадни бледосини очи, носеше къса туника и бяла шапчица. Преди продавачът да успее да скалъпи поклон или някакво извинение, човекът с бялата шапчица вече се бе отдалечил в тълпата и той остана да гледа подире му с отпуснатии ръце, а в това време вафлите му прегаряха в пещта.

Търговските улици на града, по думите на пътешественици, пропътували Африка и Ориента, приличаха доста много на пазарището в някой арабски град. Същото непрестанно гъмжило, същите малки дюкянчета, наблъскани едно до друго, същата миризма на пържено, на подправки и на кожа, същият бавен вървеж на купувачите, които пречат на движението на магаретата и носачите. Всяка голяма или малка улица беше специализирана, имаше си своя занаят; тук бяха тъкачите, чиито станове се виждаха в дъното на дюкянчетата, там обущарите чукаха върху железните подставки, по-нататък седларите издърпваха шилата, и най-накрая дърводелците изработваха на струг краката на столчетата.

Имаше улица на птиците, улица на билките и на зеленчуците, улица на ковачите, кънтяща от ударите върху наковалните. Златарите, настанени по продължение на брега, наречен на тяхно име, работеха пред малките си мангалчета.

Между дървените и кирпичени къщи с доближени островърхи покриви се открояваха тесни ивици небе. Земята беше покрита с кал, от която се носеше зловония, и хората, според имотното си положение, газеха из нея с боси крака или с дървени, или пък с кожени обувки.

Човекът с високите рамене и бялата шапчица продължи да върви бавно из навалицата, сложил ръце зад гърба си, без да обръща, изглежда, внимание на блъсканицата. Впрочем мнозина минувачи му правеха път и го поздравяваха. Той им отговаряше с леко кимване. Имаше телосложение на борец; червеникаворуси, сякаш копринени коси, навити на къдри, стигаха чак до яката му и обграждаха лице с рядко красиви черти.

Трима кралски сержанти в синьо облекло държеха под мишница тояги, украсени на единия край с лилия, и следваха на разстояние тоя разхождащ се човек, без да го изпущат от очи, като спираха, когато той спираше, и тръгваха, щом тръгваше.

Внезапно един младеж с тясна горна дреха, теглен от три големи хрътки, които водеше на ремък, изскочи от една уличка и налетя върху този човек, като едва не го събори. Хрътките се заплетоха и яростно залаяха.

— Внимавайте къде вървите! — извика младежът със силно италианско произношение. — Щяхте да паднете връз кучетата ми. Нямаше да е зле да ви ухапят!

Беше най-много осемнадесетгодишен, хубаво пристегнат в тънкия си кръст, с черни очи и изящна брадичка. Мъчеше се да говори с груб глас, за да изглежда мъж.

Оправяше ремъка и продължаваше:

— Non si puo vedere un cretino peggiore… (He съм виждал по-голям глупак!) Но тримата сержанти вече го бяха заобиколили: единият го улови за ръка и му пошушна нещо. Младежът веднага свали кепето си и с голяма почтителност се поклони.

Около тях мълчаливо се струпаха хора.

— Хубави хрътки! Чии са? — попита високият човек, като разглеждаше момчето с огромните си студени очи.

— На чичо ми, банкера Толомей, ваш покорен слуга — отвърна момъкът и се поклони повторно.

Човекът с бялата шапчица продължи пътя си, без да добави нещо. Когато се поотдалечи със сержантите, хората наоколо прихнаха да се смеят на младия италианец, който не помръдваше от мястото си, сякаш още не можеше да проумее какво бе направил; кучетата също бяха притихнали.

— Ехе! Не е вече толкова наперен! — казваха през смях хората. — Гледай го! Щеше да събори краля, а на това отгоре го и изруга!

— Готви се да спиш тая нощ в тъмницата, момчето ми, с тридесет тояги по гърба.

Италианчето се опери на зяпачите:

— Че какво! Не съм го виждал никога, как да го позная? И ако искате за знаете, в моята родна страна няма крал, заради когото да трябва да се свивам до стените. В родния ми град Сиена всеки гражданин може да стане крал. Или някой от вас иска да се заяжда с Гучио Балиони — тогава нека каже!

Той изговори името си предизвикателно. Присъщата на тосканците гордост правеше погледа му мрачен. Отстрани на колана му висеше гравиран кинжал. Никой не се обади. Младежът щракна с пръсти на кучетата и продължи пътя си не чак толкова самоуверен, колкото се показваше, питайки се дали сторената от него глупост няма да има неприятни последици.

Защото преди малко наистина беше блъснал самия крал Филип Хубави. Тоя монарх, чиято власт нямаше равна на себе си, обичаше да ходи из града като обикновен гражданин, да се осведомява за цените, да вкусва от плодовете, да докосва платовете, да се вслушва в разговорите. Опипваше пулса на своя народ. Случваше се чужденци да го питат за пътя. Веднаж един войник го беше спрял да си иска забавената плата. Кралят скъпеше думите си, както и парите, та рядко му се случваше през време на разходките си да произнесе повече от три изречения или да похарчи повече от три сола.12

Кралят минаваше през месния пазар, когато голямата камбана на парижката Света Богородица започна да бие, а наблизо се надигна висока глъчка.

— Ето ги! Ето ги! — развикаха се по улицата. Глъчката приближаваше. Някои минувачи се затичаха по посока на врявата. Един дебел месар се показа иззад тезгяха си с нож в ръка и изрева:

— Смърт на еретиците!

Жена му го дръпна за ръкава:

— Еретици! Толкова, колкото си и ти! Я си стой тук в дюкяна, мързеливецо, повече работа ще свършиш!

Двамата се сдърпаха. Край тях веднага се струпаха хора.

— Признали са си пред съдиите! — продължаваше месарят.

— Съдиите ли? — отвърна му някой. — Знам ги аз тях! Съдят, както им заповядат ония, дето им плащат.

Тогава всички почнаха да се надвикват.

— Тамплиерите са свети хора. Винаги са давали милостиня.

— Трябваше да им вземат парите, но не биваше да ги мъчат.

— Най-големият им длъжник беше кралят. Няма тамплиери, няма и дълг.

— Добре направи кралят!

— Какъвто кралят, такива и тамплиерите — все това е! — рече един чирак. — Нека вълците се ядат помежду си, през това време няма да ядат нас.

В този миг една жена се обърна, пребледня и почна да прави знаци на другите да млъкнат. Зад тях стоеше крал Филип Хубави и ги наблюдаваше с ледения си поглед. Сержантите неусетно бяха се приближили, готови да се намесят. Тълпата в миг се разпръсна, хората се разбягаха, като викаха с все сила:

— Да живее кралят! Смърт на еретиците!

Кралят сякаш не беше чул нищо. Лицето му не трепна, не се промени. Може би му правеше удоволствие да издебва хората, но не се издаваше.

Глъчката се усилваше. Шествието на тамплиерите минаваше в края на улицата и кралят зърна за миг в пролуките между къщите каруцата с четиримата затворници. Великият магистър стоеше прав. Имаше вид на мъченик, но не и на победен.

Тълпата хукна да гледа зрелището, а крал Филип тръгна с отмерени стъпки по внезапно опустелите улици и се върна в двореца.

Нека народът да си помърмори и великият магистър да пъчи пребитите си кокали. След един час всичко ще бъде свършено и присъдата, общо взето, добре посрещната. След един час седемгодишният му труд ще завърши, ще получи окончателен край. Епископският съд беше се произнесъл, стрелците бяха многобройни, сержантите пазеха добре улиците. След един час делото на тамплиерите ще бъде заличено от списъка на обществените грижи и кралската власт ще излезе от него пораснала и засилена.

„Дори дъщеря ми Изабел ще бъде доволна. Ще въздам право на молбата й и по този начин ще задоволя всички. Но време беше да се свърши с това“ — мислеше си кралят.

Той мина през галерията на галантеристите, за да се отправи към покоите си.

Съвсем наскоро Филип беше изцяло подновил и значително разширил двореца, строен върху стари римски основи и преправян толкова пъти през вековете.

В тази епоха на строежите владетелите се надпреварваха в това отношение. В Париж бяха вече свършили онова, което се правеше в Уестминстър.

От старите сгради Филип беше запазил непокътната само църквата Сент Шапел, построена от дядо му Луи Свети. Сега общият вид на централната част на града беше внушителен, тежък и надут.

Когато се касаеше до утвърждаване могъществото на държавата, крал Филип не се скъпеше, макар че в дребните разходи беше много пестелив. Но тъй като никога не пропущаше случая да спечели нещо, беше отстъпил на галантеристите срещу годишно заплащане правото да държат дюкянчетата в голямата дворцова галерия, която поради това наричаха галантерийна, а после я нарекоха търговска галерия13. Това обширно помещение, високо и просторно като двукорабна катедрала, предизвикваше възторг у пътешествениците. Върху капителите на колоните се издигаха четиридесет статуи на четиридесетте крале, които се бяха изредили на франкския престол, като се започне от Фарамон и Мерове. Срещу релефното изображение на Филип IV Хубави беше поставено това на Ангьоран дьо Марини, заместник-прелат и съуправител на кралството, който беше замислил и ръководил строежа.

Галерията беше отворена за всекиго и представляваше място за разходка, за търговия и за приятни срещи. Тук можеше да си правиш покупките и наред с това да се разминаваш с принцове. Тук се определяше и модата. Край сергиите и под големите кралски статуи непрекъснато се движеше народ. Везба, дантели, коприни, кадифета и платове от камилска вълна, пасмантерия, скъпоценни и дребни накити преливаха от пъстрота и искряха върху дъбови тезгяхи, които вечер покриваха с капаци, или отрупваха сергиите, или висяха по върлини. Дворцови дами, гражданки, прислужници ходеха от сергия на сергия, опипваха, пазаряха се, мечтаеха, разхождаха се безцелно. Галерията кънтеше от спорове, пазарлъци, разговори, смях; продавачите се надвикваха да хвалят стоката си и да примамват купувачи. Многобройни бяха и гласовете с чуждестранно произношение, най-вече италианско и фламандско.

Един измършавял веселяк предлагаше везани носни кърпички, които беше наредил върху конопено платно направо на пода.

— Ей, красиви дами — викаше той, — не е ли жалко да се секнете с пръсти или в ръкава си, когато за тая работа имате толкова фино украсено платно, което можете да завържете изящно на лакътя или на кесията си.

Няколко крачки по-далеч друг шегаджия жонглираше с дантелени ленти и ги подхвърляше толкова високо, че арабеските им стигаха до каменните шпори на Луи Дебели.

— Евтино, на загуба! Шест петака оната14. Коя от вас няма шест петака, за да си разкраси ненките?

Кралят прекоси галерията по цялата й дължина. Повечето от мъжете му се кланяха, жените правеха лек реверанс. Макар и да не го показваше, но кралят обичаше оживлението в галантериината галерия и почестите, с които го посрещаха.

Голямата камбана на Парижката света Богородица продължаваше да бие, но звукът й достигаше дотук твърде отслабнал, приглушен.

На края на галерията, недалеч от стъпалата на главното стълбище, бяха застанали трима души — две съвсем млади жени и един младеж, чиято хубост, облекло, а също така и самоувереност привличаха прикритото внимание на проходящите.

Младите жени бяха двете снахи на краля, така наречените „бургундски сестри“. Почти не си приличаха. По-голямата — Жана, омъжена за втория син на Филип Хубави, граф дьо Поатие, беше едва двайсет и една годишна. Висока, стройна, с пепеляво руси коси и с продълговати като на хрътка очи, тя се държеше малко неестествено. Обличаше се с такава простота, че изглеждаше почти предвзета. Този ден носеше рокля от светлосиво кадифе с тесни ръкави и елек, обточен по края с хермелинови кожи, който стигаше до ханшовете й.

Сестра й Бланш, съпруга на Шарл Французки, най-малкия от кралските синове, беше по-дребна, по-закръглена, по-розова, по-непринудена. Тя нямаше повече от осемнадесет години и на бузите й още стояха детските трапчинки. Имаше коси с топъл рус цвят, светлокафяви, много блестящи очи и малки лъскави зъби. Гизденето беше за нея нещо повече от забавление — то беше страст. В него тя стигаше до крайност, която не винаги показваше добър вкус. Украсяваше челото, яката, ръкавите, колана си с толкова накити, колкото можеха да поберат, роклята й беше извезана с бисери и златни конци. Но в Бланш имаше толкова прелест, изглеждаше така доволна от себе си, че всеки на драго сърце й прощаваше това наивно разточителство.

Младият човек, който придружаваше двете принцеси, беше облечен, както подобава на длъжностно лице в кралския двор.

В тази малка групичка се водеше разговор за някакви пет дни и се спореше полугласно със сдържано възбуждение.

— Струва ли си да се ядосва толкова човек за пет дни? — говореше графиня дьо Поатие.

Кралят се появи иззад една колона, която го бе скрила от погледите им.

— Добър ден, деца мои — рече той.

Младите млъкнаха изведнъж. Хубавият младеж се поклони много ниско и отстъпи малко назад с очи, приковани в земята. Двете млади жени прегънаха колена и застанаха мълчаливи, пламнали от леко смущение. И тримата изглеждаха като заловени на местопрестъплението.

— Е, щерки мои, да не би да съм излишен при вашето чуруликане? Какво си приказвахте? — попита кралят.

Не беше никак изненадан от това посрещане, защото бе свикнал да вижда как всички, дори приближените и най-близките му роднини се стесняват в негово присъствие. Някаква ледена стена го отделяше от хората. Не се учуди, но се наскърби. Вярваше, че прави всичко, каквото трябва, за да бъде любезен и приятен.

Първа се съвзе младата Бланш.

— Простете, сир — рече тя, — но не е лесно да поврим думите си пред вас.

— Защо така?

— Защото… говорехме лошо за вас.

— Нима? — рече Филип Хубави, като не знаеше как да приеме шегата.

Погледът му се спря на младежа, застанал отзад, и като го посочи с глава, попита:

— Кой е този благородник?

— Месир Филип д’Оне, екюе15 на чичо ни Валоа — отговори графиня Поатие.

Младежът се поклони отново.

— Вие нямате ли брат? — обърна се кралят към щитоносеца.

— Да, сир, той е от свитата на монсеньор дьо Поатие — отвърна младият д’Оне с несигурен глас, като се изчерви.

— Така е, все ви бъркам — рече кралят. После отново се обърна към Бланш:

— Е, какво лошо приказвахте за мене, дъще?

— Жана и аз сме ви сърдити, господарю, татко мой, защото ето вече пет нощи подред нашите съпрузи не са при нас — толкова дълго ги задържате на заседания в съвета или ги изпращате далеч по кралски работи.

— Деца мои, деца мои, такива работи не се говорят пред хора — възрази кралят.

Той беше свенлив по природа и за него се мълвеше, че откакто бил овдовял, вече девет години, спазвал строго целомъдрие.

Но изглежда, че към Бланш не можеше да бъде строг.

Нейната живост, нейната веселост, въобще смелостта и го обезоръжаваха. Тя го забавляваше, но и малко го оскърбяваше. Той се усмихна — нещо, което му се случваше най-много веднаж в месеца.

— А третата? Какво казва? — попита той.

Под третата разбираше Маргьорит Бургундска, братовчедка на Жана и на Бланш, омъжена за престолонаследника Луи, крал Наварски.

— Маргьорит ли? — възкликна Бланш. — Тя се спотайва, мръщи се и казва, че сте толкова лош, колкото сте и красив.

И този път кралят се поколеба как да възприеме тази закачка. Но погледът на Бланш беше толкова бистър, толкова невинен! Тя единствена се осмеляваше да му говори по този начин и не трепереше в негово присъствие.

— Е, добре, успокойте Маргьорит, успокойте се и вие, Бланш. Синовете ми Луи и Шарл ще могат да ви правят тази вечер компания. Днес е хубав ден за кралството. Тази вечер няма да има съвет. А вашият съпруг, Жана, който отиде в Дол и в Сален да се погрижи за работите в графството ви, вярвам да се върне до една седмица.

— Ще се приготвя тогава да отпразнувам завръщането му — каза Жана и наклони красивата си шия.

Разговорът стана твърде дълъг за крал Филип. Той се обърна рязко, без да се сбогува, и тръгна по стълбите за своите покои.

— Слава тебе, господи! — отдъхна си Бланш, като тури ръка на сърцето си. — Добре се отървахме!

— Щях да припадна от страх — рече Жана. Филип д’Оне беше червен до корена на косите си, но сега вече не от смущение, а от яд.

— Покорно благодаря — обърна се той сухо към Бланш. — Много бяха приятни за слушане тия неща, които говорихте.

— А какво искахте да направя? — извика Бланш. — Сетихте ли се за нещо по-добро? Глътнахте си езика и запелтечихте. Връхлетя отгоре ни, без да го усетим. Има остър слух, както никой в кралството. Ако е дочул нещичко, само по този начин можехме да го заблудим. И вместо да ме упреквате, Филип, по-добре ме поздравете.

— Не започвайте пак — намеси се Жана. — Да вървим, да се приближим до дюкяните, да не изглеждаме като заговорници.

Тръгнаха напред, като отговаряха на поздравите, които им се отправяха.

— Месир — подзе полугласно Жана, — забележете, че вие с глупавата си ревност станахте причина за тази тревога. Ако не бяхте започнали така високо да се оплаквате от Маргьорит, нямаше да се изложим на опасността кралят да чуе повече, отколкото трябва.

Лицето на Филип д’Оне оставаше мрачно.

— Наистина — каза Бланш — брат ви е по-приятен от вас.

— То е сигурно затова, защото с брат ми се отнасят по-добре и аз се радвам заради него — отвърна младият човек. — Всъщност аз съм голям глупак, че се оставям да ме унижава една жена, която ме третира като слуга, вика ме в леглото си, когато й скимне, отпраща ме, щом й омръзна, оставя ме с дни, без да прояви признак на живот, и когато ме срещне, преструва се, че не ме познава. Каква игра играе тя в края на краищата?

Филип д’Оне, щитоносец на монсеньор дьо Валоа, беше от четири години любовник на Маргьорит Бургундска, най-голямата от снахите на Филип Хубави. И ако се осмеляваше да държи такъв език пред Бланш Бургундска, съпругата на Шарл Французки, то беше, защото Бланш беше любовница на брат му Готие д’Оне, щитоносец на граф дьо Поатие. И ако можеше да говори така открито пред Жана Бургундска, графиня дьо Поатие, то пък беше, защото Жана, макар и да не беше още любовница никому, подпомагаше донякъде от слабост, донякъде за развлечение любовната връзка на другите две кралски снахи, уреждаше и улесняваше любовните им срещи.

И така в тази ранна пролет на 1314 година, в деня на съда над тамплиерите, когато това важно дело беше главната грижа на короната, двамата сина на краля, най-големият, Луи, и най-малкият, Шарл, носеха рога, окачени им от двама щитоносци — единият от свитата на техния чичо, другият от свитата на брат им, — и то под покровителството на снаха им Жана, вярна съпруга, но услужлива сводница, която изпитваше нечистото удоволствие да наблюдава чуждото прелюбодеяние.

— Във всеки случай тази вечер няма кула Нел — каза Бланш.

— За мене почти няма да има разлика от дните напоследък — отвърна Филип д’Оне. — Но като си помисля, че тази нощ в прегръдките на Луи Наварски Маргьорит сигурно ще произнася същите думи, побеснявам…

— Е, приятелю, вие прекалявате — надменно го прекъсна Жана. — Преди малко обвинявахте Маргьорит, че има други любовници. Сега искате да й забраните да има съпруг. Нейното благоволение ви кара да забравяте кой сте. Смятам утре да посъветвам нашия чичо да ви изпрати за няколко месеца в неговото графство дьо Валоа, където се намират и вашите земи, за да се успокоите.

Хубавецът Филип д’Оне изведнъж се укроти.

— О, госпожо — промълви той, — мисля, че бих умрял. Сега той беше много по-привлекателен, отколкото като ядосан. Да му е драго на човек да го уплаши само за да види как свежда дългите си копринени мигли и как бялата му брадичка лекичко потреперва. Внезапно той стана тъй нещастен, тъй жалък, че двете жени забравиха тревогите си и се усмихнаха.

— Кажете на брат си Готие, че тази вечер ще въздишам по него — каза Бланш с възможната най-голяма нежност.

Не можеше да се разбере дали говори искрено, или не.

— Не би ли могло… — рече д’Оне след кратко колебание — да се предупреди Маргьорит за онова, което току-що узнахме, в случай че за тази вечер е предвидила нещо…

— Нека Бланш реши; аз вече не се наемам с нищо. Изплаших се много и не ща да се меся във вашите работи. Всичко това ще свърши зле някой ден и наистина аз се излагам ей тъй за права бога.

— Вярно е съгласи се Бланш, — че ти никак не използуваш благоприятните възможности. Твоят съпруг най често отсъствува. Де да имахме с Маргьорит тоя късмет.

— Нямам желание — отговори Жана.

— Или смелост — рече Бланш.

— Вярно е, че дори и да исках, нямам твоята ловкост да се прикривам, сестро, и съм сигурна, че веднага ще се издам.

Като каза това, Жана се замисли. Не, разбира се, тя наистина нямаше желание да мами Филип дьо Поатие, но беше й омръзнало да минава за лицемерно добродетелна…

— Госпожо — обърна се към нея Филип, — не бихте ли могли… да ме натоварите с някаква поръчка до вашата братовчедка?

Жана погледна младежа отстрани с разнежена снизходителност.

— Значи, не можете вече да живеете без хубавата Маргьорит! — рече тя. — Хайде, ще се покажа добра. Ще купя на Маргьорит някакво украшение и вие ще й го занесете от мое име. Но това е за последен път.

Приближиха се до една сергия. Докато двете жени се съветваха и Бланш се насочи направо към най-скъпите предмети, Филип д’Оне се замисли пак върху внезапното появяване на краля.

„Колчем ме види, все ме пита за името ми. Стана вече шест пъти. И все споменава за брат ми.“ Обзе го неясен страх и се запита защо чуствува винаги такова голямо безпокойство в присъствието на господаря. То идеше сигурно от погледа на тези преголеми, неподвижни очи, от техния особен, неопределен цвят, нещо средно между сиво и бледосиньо, като цвета на замръзнало езеро през ранните зимни утрини, очи, които човек не може да забрави часове, след като ги е видял.

Никой от тримата млади хора не беше забелязал един благородник с огромен ръст и червени ботуши, който, застанал насред стъпалата на голямото стълбище, ги наблюдаваше от известно време.

— Месир Филип, нямам в себе си достатъчно пари. Бихте ли платили?

Гласът на Жана изтръгна Филип д’Оне от размишленията му. Щитоносецът с готовност заплати покупката. Жана бе избрала за Маргьорит един кадифен колан, обшит със сребърна сърма.

— О, и аз искам същия! — възкликна Бланш.

Но и тя нямаше пари, та Филип уреди и нейната сметка.

Винаги така ставаше, когато ги придружаваше. Те го уверяваха, че ще му се издължат, но тутакси забравяха, а той като истински благородник не можеше да ги подсети.

— Внимавай, сине — беше му казал един ден месир Готие д’Оне — баща, — най-богатите жени струват най-скъпо.

Той го знаеше от собствен опит, но не му мислеше много, защото членовете на семейство д’Оне нямаха нужда от тънки сметки — именията им във Вемар и д’Оне ле Бонди между Понтоаз и Люзарш им осигуряваха големи доходи.

Сега вече Филип д’Оне имаше предлог да се затича към замъка Нел отвъд реката, където живееха кралят и кралицата на Навара. Ако минеше по моста Сен Мишел, щеше да се озове там за няколко минути.

Поклони се на двете принцеси и се упъти към изхода на търговската галерия.

Благородникът с червените ботуши го проследи с поглед на ловец. Тоя човек беше Робер д’Артоа, пристигнал от Англия преди няколко дни. Той, изглежда, поразмисли, после слезе по стълбата и също тръгна по улицата.

Навън голямата камбана на Света Богородица беше замлъкнала и на острова, където се намираше центърът на града, цареше необичайна напрегната тишина. Какво ставаше в Парижката света Богородица?

IVПАРИЖКАТА СВЕТА БОГОРОДИЦА БЕШЕ БЯЛАСтрелците образуваха кордон, за да задържат тълпата пред черквата. По всички прозорци се трупаха любопитни глави.

Мъглата беше се вдигнала и бледото слънце осветяваше белите каменни стени на Парижката света Богородица. Катедралата беше довършена едва преди седемдесет години и оттогава постоянно работеха върху украсата й. Тя още пазеше блясъка на нова сграда, островърхите сводове и дантелата на централната розетка изпъкваха на светлината, която подчертаваше релефността и на многобройните статуи над преддверието.

Търговците на домашни птици, които всяка сутрин продаваха пред черквата, бяха изтикани до къщите и крясъкът на пилетата, затворени в кафезите, нарушаваше тишината. Именно тази неестествена тишина беше учудила граф д’Артоа при излизането му от търговската галерия.

Капитан Ален дьо Парей стоеше неподвижно пред войниците си.

На горния край на стълбището, което започваше от преддверието, бяха застанали прави четиримата тамплиери с гръб към тълпата и с лице към духовния съд, разположил се между отворените крила на голямата порта. Епископи, свещеници, писари бяха насядали в две редици.

Тълпата насочваше любопитството си главно към тримата кардинали, изпратени специално от папата в знак, че присъдата не може да бъде обжалвана пред Светия престол, а така също и към монсеньор Жан дьо Марини, младия архиепископ на Санс, брат на съуправителя на кралството. Архиепископът заедно с великия инквизитор на Франция беше водил цялото следствие.

Зад членовете на съда се виждаха кафявите и бели раса на тридесетина монаси. Единственото светско лице в това събрание беше комендантът Жан Плоабуш, прево16 на Париж, къс набит човек на около петдесет години, с намръщено лице, който не изглеждаше много доволен, че се намира тук. Той представляваше кралската власт и отговаряше за реда. Очите му шареха от тълпата към капитана на стрелците и от капитана към архиепископа на Санс.

Слабата слънчева светлина играеше по митрите, по жезлите, по червените кардиналски дрехи, по пурпурните мантии на епископите, по хермелиновите наметала, по златото на нагръдните кръстове, по стоманата на ризниците, по шлемовете и оръжията. Тези отражения, тези цветове, този блясък усилваха контраста с обвиняемите, за които беше поръчано цялото това великолепие, четиримата парцаливи стари тамплиери, притиснати един до друг и сякаш изваяни в пепел.

Монсеньор Арно д’Ош, кардинал на Албано и пръв легат, застанал прав, четеше мотивите на присъдата. Четеше бавно и предвзето, наслаждаваше се на собствения си глас, доволен от себе си и от това, че привлича вниманието на публиката. На места се показваше потресен от ужаса на изнасяните от него престъпления. После подемаше с раболепна тържественост и описваше ново злодеяние, хвърляше нови обвинения. — … Като взе пред вид, че братята Жеро дю Пасаж и Жан дьо Кюни, както и мнозина други преди тях, признават, че при приемането им в ордена са били накарани насила да плюят върху кръста, защото той бил, според както им казали, парче дърво и че истинският бог бил на небето… Като взе пред вид, че на брата Ги Дофен било внушено, че ако някой от по-горестоящите братя бъде измъчван от плътски желания и пожелае да се удовлетвори чрез него, той трябва да се съгласи… Като взе пред вид, че великият магистър Жак дьо Моле при разпита призна и каза…

Хората напрягаха слух, за да доловят изкълчените от предвзетост думи. Легатът прекаляваше, а изложението беше безкрайно дълго. Народът започна да проявява нетърпение.

Като слушаше обвиненията, лъжливите показания, изтръгнатите признания, Жак дьо Моле си шепнеше:

„Лъжа… лъжа… лъжа…“ Гневът, който беше го обзел през време на пътуването в каруцата, растеше. Кръвта все по-силно биеше в измършавелите му слепоочия.

Не беше се случило нищо, което би прекъснало кошмара. Никаква група от бивши тамплиери не бе изскочила от тълпата. — … Като взе пред вид, че братът Юг дьо Пейро призна, че е задължавал новоприетите да се отричат три пъти от Христа…

Главният надзорник се обърна към Жак дьо Моле със страдалческо лице и промълви:

— Братко, братко, нима аз съм казвал такова нещо?

Четиримата тамплиери бяха сами, изоставени от небето и от хората, обхванати сякаш в гигантски клещи от войниците и съда, между кралската и църковната власт. Всяка дума на кардинапа-легат стягаше менгемето.

Как следствените комисии не поискаха да разберат, макар сто пъти да им беше обяснявано, че на такъв изпит за отричане от Христа новоприетите биваха подлагани само за да се закалят и да издържат, в случай че бъдат заловени от мюсюлманите и накарани да се откажат от вярата си.

Великият магистър изпитваше неудържимо желание да сграбчи легата за гърлото, да го удря по лицето, да го души. И не само легата би искал да изтърбуши, но и младия Марини, този хубостник с митра, който заемаше пози на преуморен човек. Но ако можеше, преди всичко би искал да спипа тримата си истински врагове, тия, дето не присъствуваха — краля, пазителя на държавния печат и папата!

Безсилната ярост замъгляваше очите му с червено було. Трябваше нещо да се случи… Обзе го такова силно замайване, че се уплаши да не се строполи на плочите. Не забелязваше, че също такъв гняв беше обхванал Жофроа дьо Шарне, а зарасналата рана върху яркочервеното чело на нормандския наставник беше съвсем побеляла.

Легатът прекъсна за малко декламирането, отпусна големия пергамент, кимна леко с глава надясно и наляво към членовете на съда, пак вдигна пергамента към очите си, духна отгоре му, сякаш да махне праха, и продължи: — … Пред вид на това, че подсъдимите признаха и по-твърдиха, осъждаме ги… на стена и на мълчание за останалите дни от живота им, за да получат чрез сълзите на разкаянието прошка за греховете си. I nomine Patris17…

Легатът бавно се прекръсти и изпълнен с величие, седна, навивайки пергамента, който след това той подаде на един свещеник.

В първия момент тълпата не реагира с нищо. След такава поредица от престъпления смъртното наказание беше толкова несъмнено, че присъдата на стена, сиреч доживотен затвор, тъмница, вериги, хляб и вода — се стори на хората като голяма милост.

Филип IV Хубави беше добре пресметнал удара. Общественото мнение щеше без затруднение, почти лекомислено да приеме този завършек на една трагедия, която бе го вълнувала цели седем години. Първият легат и младият архиепископ на Санс си размениха съучастнически усмивки.

— Братя, братя — мотолевеше главният надзорник, — добре ли чух? Няма да ни убият! Помилват ни!

Очите му се пълнеха със сълзи, а беззъбата уста се разтваряше, сякаш се смееше. Тази отвратителна радост отприщи пороя. Внезапно от горния край на стълбата се разнесе глас:

— Възразявам!

И този глас бе толкова мощен, че отначало никой не повярва, че излиза от устата на великия магистър.

— Възразявам срещу тая несправедлива присъда и твърдя, че престъпленията, в които ни обвиняват, са измислени.

Сякаш огромна въздишка разтърси тълпата. Съдът се раздвижи. Кардиналите се спогледаха като гръмнати. Никой не очакваше такова нещо. Жан дьо Марини скочи от мястото си. Свършено беше с мързеливите пози, лицето му беше бледо, той трепереше от ярост.

— Лъжете! — извика архиепископът. — Вие сте признали при следствието.

Стрелците инстинктивно се сгъстиха, очаквайки заповед.

— Виновен съм само дето се поддадох на вашите ласкателства, заплахи и мъчения. Заявявам пред бога, който ни слуша, че орденът е свят и непорочен.

И като че ли бог наистина го чу, защото гласът на великия магистър, отправен към вътрешността на катедралата, се отрази в сводовете и се върна като ехо, сякаш друг, по-дълбок глас, някъде от дъното на черквата повтаряше всяка дума.

— Вие сте признали содомията! — заяви Жан дьо Марини.

— При изтезания! — отвърна Моле.

„… при изтезания…“ — отекна гласът, който сякаш идеше от дарохранителницата.

— Изповядвали сте ерес!

— При изтезания!

„… при изтезания…“ — повтори дарохранителницата.

— Отричам всичко! — рече великият магистър. „… всичко…“ — отвърна с тътнеж цялата катедрала.

Нов събеседник се намеси в тоя странен диалог. Жофроа дьо Шарне също се нахвърли върху архиепископа на Санс — Злоупотребиха с нашата омаломощеност, станахме жертва на интригите и лъжливите ви обещания. Вашата омраза и вашата отмъстителност ни погубват. Но аз също заявявам пред бога: ние сме невинни и ония, които говорят друго, лъжат.

Тогава монасите, застанали зад съда, се развикаха:

— Еретици! На кладата! На кладата еретиците!

Но ругатните им не произведоха желаното въздействие. Тласкано от благородно негодувание, което често го насочва към помощ на смелия нещастник, болшинството от народа взе страната на тамплиерите.

Започнаха да сочат юмруци на съдиите. По всички краища на площада станаха сбивания. От прозорците се развикаха. Замириса на бунт.

По заповед на Ален дьо Парей половината от стрелците се уловиха за ръце и образуваха кордон, за да спрат натиска на тълпата, а другата половина с насочени копия застанаха насреща.

Кралските сержанти удряха слепешката когото сварят с тояги, украсени с кралската лилия. Кафезите с птиците се прекатуриха и крясъците на стъпканите кокошки се смесиха с виковете на хората.

Всички съдии станаха прави. Жан дьо Марини се сговаряше с парижкия комендант.

— Каквото и да е, монсеньор, решете каквото и да е, само не оставяйте нещата така — настояваше комендантът. — Ще пометат всинца ни. Вие не познавате парижаните, когато се разбунтуват.

Жан дьо Марини вдигна епископския си жезъл в знак, че ще говори. Но никой не искаше да го слуша. Обсипваха го с ругатни.

— Мъчител! Лъжеепископ! Господ ще те накаже!

— Говорете, монсеньор, говорете! — викаше комендантът.

Боеше се не само за поста си, но и за кожата си. Спомни си бунтовете през 1306 година, когато къщите на заможните граждани бяха оплячкосани.

— Двама от осъдените са обявени за еретици! — опита се напразно да надвика шума архиепископът. — Те са се отдали на своята ерес, отхвърлили са църковното правосъдие; църквата също ги отхвърля и ги предава на кралския съд.

Думите му се изгубиха във врявата. После целият съд, като стадо подплашени токачки, се прибра в Света Богородица, чиито врати тутакси се затвориха.

Комендантът даде знак на Ален дьо Парей и група стрелци се втурнаха към стъпалата. Докараха каруцата и набутаха вътре осъдените, като ги удряха с дръжките на копията. Те се подчиниха с пълно смирение. Великият магистър и нормандският надзорник се чувствуваха изтощени, но уталожени. Бяха постигнали най-сетне душевен покой. Другите двама не разбраха почти нищо.

Стрелците пробиваха път за колата, а в това време прево Плоабуш даваше нареждане на сержантите си да разчистят колкото може по-скоро площада. Той се въртеше на всички страни съвсем объркан.

— Отведете затворниците в Тампл — извика той на Ален дьо Парей, — а аз отивам да докладвам на краля.

VМАРГЬОРИТ БУРГУНДСКА, КРАЛИЦА НАВАРСКАПрез това време Филип д’Оне стигна в замъка Нел. Помолиха го да почака в чакалнята пред апартаментите на наварската кралица. Минутите сякаш нямаха край. Филип се питаше дали Маргьорит беше задържана от досадници, или чисто и просто изпитваше удоволствие да го кара да се топи. Тя си служеше с такива похвати. А може би, след като измине един час в разтакаване из стаята, сядане, ставане, ще му съобщят, че кралицата не приема. Той беснееше.

Преди четири години, когато любовта им започна, тя не постъпваше така. Или може би да. Не си спомняше вече. Тогава в опиянението на начеващото любовно приключение, в което тщестлавието имаше не по-малък дял от любовта, той с готовност би стърчал пет часа само за да зърне любимата си, да докосне пръстчетата й или да чуе от нея една пошушната дума, обещание за нова среща.

Времената бяха се променили. Трудностите, които съставляват сладостта на зараждащата се любов, стават нетърпими след четири години; често страстта загива от онова, което я е породило. Постоянната несигурност на срещите, отменяването им, дворцовите задължения плюс странностите на Маргьоритиния характер бяха докарали Филип до ожесточение, което се изразяваше в постоянно предявяване на права и в гняв.

Маргьорит понасяше по-добре положението. Тя се наслаждаваше на двойното удоволствие — да мами съпруга си и да дразни любовника си. Беше от ония жени, които подхранват желанията си с гледката на причинените от тях страдания, докато и това зрелище им омръзне.

Не минаваше ден Филип да не си каже, че голямата любов не вирее в прелюбодеянието, и да не се зарече да скъса тази толкова оскърбителна връзка.

Но беше слаб, нерешителен и влюбен. Подобно на играч, който все повече се заплита в играта, той тичаше подир предишните си мечти, напусто дадените подаръци, прахосаното време, изтърваното щастие. Нямаше смелостта да стане от масата и да каже: „Стига съм губил.“ И така, той седеше, изпълнен с гняв и със скръб, и чакаше да благоволят да го приемат.

За да разсее нетърпението си, Филип седна на една каменна столица в нишата на прозореца и загледа как конярите извеждаха яздитните коне, за да ги поразкарат из попската ливада, а хамалите внасяха късове месо и връзки зеленчук.

Замъкът Нел се състоеше от две различни постройки, но долепени една до друга. От една страна, замъкът в тесния смисъл на думата изграден отскоро и, от друга — кулата, строена преди век като част от градските укрепления на Филип Август. Филип IV Хубави беше придобил замъка Нел от граф Амори дьо Нел преди шест години, за да го направи резиденция на първородния си син. Наварския крал.

В миналото кулата се използуваше само от стражата или служеше за склад. Напоследък обаче Маргьорит реши да обзаведе някои от стаите, за да може, както заявяваше тя, да се уединява и да се отдава на размисъл върху молитвениците си. Нуждаела се от усамотение.

Луи Наварски не се учуди, защото Маргьорит беше известна с чудатостите си. В действителност тя направи тия преобразования само за да може да приема по-лесно хубавия Филип д’Оне.

Това накара младежа да се замае от гордост. Заради него една кралица беше превърнала една кула в любовно гнездо.

По-късно, когато брат му Готие стана любовник на Бланш, кулата приюти и новата двойка. Предлогът беше лесен: Бланш идваше да посети братовчедка си, своята етърва, а Маргьорит душа даваше да се покаже услужлива съучастница.

Но сега, като гледаше голямата мрачна постройка с назъбен покрив, тесните отвори, поставени нарядко и високо, не можеше да не се запита дали и други мъже не изживяват с любовницата му също такива бурни нощи… Изминалите пет дни, през които не беше получил никакво известие, макар че бяха толкова удобни за срещи, не потвърждаваха ли подозренията му?

Вратата се отвори и една прислужница го покани да влезе. Той беше решил този път да не се оставя да бъде залъгван. Прекоси няколко зали, после прислужницата се отстрани и Филип влезе в една ниска стая, претрупана с мебели, където се носеше добре познатият му силен жасминов парфюм, който търговците получаваха от Ориента.

Беше му необходимо известно време, докато свикне с полумрака и горещината в стаята. Буйно разгорена жарава пламтеше в каменното огнище.

— Госпожо… — промълви той.

От дъното на стаята се чу малко дрезгав, сякаш сънен глас.

— Доближете се, месир.

Нима Маргьорит се беше осмелила да го приеме в стаята си без свидетели? Обаче Наварската кралица не беше сама и Филип се успокои, но същевременно и разочарова. Една придворна дама, увила главата и брадичката си с бялата вдовишка забрадка, везеше полускрита зад завесата на леглото. Маргьорит лежеше изтегната на леглото в подплатена с кожи домашна дреха, изпод която се подаваха голите й крака — малки и пухкави. Да приеме мъж в такова облекло и в такава поза, беше само по себе си вече голяма дързост.

Филип пристъпи напред и с тон, съответствуващ на дворцовите изисквания, но който противоречеше на израза на лицето му, заяви, че графиня дьо Поатие го изпраща да се осведоми за здравето на Наварската кралица, да я поздрави и да й поднесе от нейно име един подарък.

Маргьорит го изслуша, без да мръдне и без да го погледне.

Беше дребна, чернокоса, с кехлибарен цвят на лицето. Казваха, че притежава най-красивото тяло в света, и тя самата твърде много съдействуваше за разпространението на този слух.

Филип гледаше пълничката чувствена уста, късата брадичка с дупчица в средата, закръглените гърди, които повдигаха овалния изрез на дрехата, прегънатата ръка, оголена от широкия ръкав, и се питаше дали Маргьорит не е съвсем гола под кожената роба.

— Оставете подаръка на масата — рече тя, — ще го видя подир малко.

Тя се протегна, прозина се така, че се показаха късите и бели зъби, тънкият език и червеното набръчкано небце — също както се прозяват котките.

Не беше погледнала още нито веднаж младия човек. Затова пък той чувствуваше, че придворната дама го оглежда внимателно. Не беше виждал досега сред придворните на Маргьорит тая вдовица с дълго лице и твърде приближени очи. Насили се да прикрие растящото си раздразнение.

— Трябва ли да предам някакъв отговор на графиня дьо Поатие, госпожо? — попита той.

Маргьорит най-сетне благоволи да го погледне. Тя имаше възхитителни очи, тъмни, кадифени, които сякаш галеха предметите и хората.

— Кажете на етърва ми дьо Поатие… — започна кралицата.

Филип пристъпи малко и направи нервно движение с пръсти, за да й подскаже да отпрати вдовицата, но Маргьорит като че ли не разбираше; усмихваше се, но не на Филип, а в празното пространство.

— Или не — поправи се тя, — ще й напиша писмо, за да й благодаря, а вие ще го отнесете.

После се обърна към придворната:

— Драга моя, време е да ме облечете. Направете си труд да видите дали роклята ми е готова.

Вдовицата мина в съседната стая, но не затвори вратата.

Маргьорит се надигна, като откри красивото си гладко коляно и мина край Филип, пошушвайки му едва чуто:

— Обичам те!

— Защо те няма от пет дни? — попита той по същия начин.

— О, прелест! — извика тя, разгръщайки донесения колан. Какъв вкус има Жана и колко ме радва нейният подарък.

— Защо не те виждам? — повтори Филип тихо.

— Ще отива чудесно с новата ми кесия — повиши гласа си Маргьорит. — Месир д’Оне, имате ли време да почакате, докато напиша две думи за благодарност?

Тя седна на една масичка, взе паче перо, лист хартия,18 и написа една-единствена дума. Направи знак на Филип да се доближи и той можа да прочете: „Предпазливо!“ После извика към съседната стая:

— Госпожо дьо Коменж, доведете дъщеря ми, още не съм я целунала тази сутрин.

Чуха как придворната дама излезе.

— Предпазливостта — рече тогава Филип — е добро извинение, за да се отстрани един любовник и да се приемат други. Зная, че ме мамите.

По лицето й се появи израз на досада и раздразнение.

— А аз виждам, че вие нищо не разбирате. Моля ви повече да внимавате за думите и дори за погледите си. Двама любовници се издават пред околните най-вече, когато започнат да се карат или да си омръзват. Контролирайте се повече.

Говорейки така, Маргьорит не се преструваше. От няколко дни усещаше около себе си някакъв неясен дъх на подозрителност. Луи Наварски беше подхвърлил пред нея за успехите й сред мъжете, за страстта, която възбужда у тях. Съпружеска шега, в която прозвуча неискрен смях. Дали не беше забелязано Филиповото нервничене? На двамата слуги от кулата Нел — вратаря и прислужницата, — дошли от Бургундия, които тя тормозеше, но същевременно обсипваше със злато, можеше да се довери като на себе си. Но някоя непредпазлива дума винаги може да се изтърве. Пък и тая госпожа дьо Коменж, която й натрапиха за угода на монсеньор дьо Валоа и която се вреше навсякъде с траурните си одежди…

— Значи, признавате, че ви е омръзнало? — рече Филип д’Оне.

— Ох, че сте досаден, знаете ли! — отвърна тя. — Обичат ви, а вие все се сърдите.

— Добре де, тази вечер няма да имам случай да ви досаждам. Няма да има съвет, кралят сам ни каза. Ще можете да успокоявате съпруга си, колкото пожелаете.

По израза на лицето й Филип би могъл да разбере, ако не беше заслепен от яда си, че поне откъм тая страна няма защо да се тревожи.

— А пък аз ще отида в публичния дом — добави той.

— Много добре! — каза Маргьорит — Ще ми разправите после как го правят ония момичета. Ще ми бъде приятно.

Погледът й светна; тя подигравателно облизваше устни с върха на езика си.

„Мръсница! Мръсница! Мръсница!“ — помисли Филип. Не знаеше как да я нападне, по нея всичко се плъзгаше като вода по стъкло.

Тя се приближи до една отворена кутия и извади оттам някаква кесия, която Филип не беше виждал.

— Ще ми стои чудесно — говореше Маргьорит, като нанизваше колана в гайките пред едно голямо калаено огледало и слагаше кесията на кръста си.

— Подари ми я…

Тя понечи да каже чистосърдечно истината, но като видя как е настръхнал, изпълнен с подозрения, не можа да се въздържи да не се позабавлява с него.

— Подари ми я… един.

— Кой?

— Отгатнете.

— Наварският крал?

— Съпругът ми не е толкова щедър.

— Тогава кой?

— Познайте.

— Искам да зная, имам право да зная — увлече се Филип. — Това е мъжки подарък, от богат мъж, от влюбен мъж, защото има основание да бъде влюбен, предполагам.

Маргьорит продължаваше да се разглежда в огледалото, туряше кесията на едното си бедро, после на другото, после насред колана и при тези поклащания подплатената с кожи роба ту откриваше, ту закриваше крака й.

— Монсеньор д’Артоа — подхвърли Филип.

— О, какъв лош вкус ми приписвате, месир! — възкликна тя. — Тоя дебелак, който винаги дъхти на дивеч…

— Тогава сир дьо Фиен, той се увърта около вас, както и около всички жени.

Маргьорит наклони глава настрани.

— Сир дьо Фиен ли? — рече тя замислено. — Не съм забелязала, че се интересува от мене. Но щом казвате… благодаря, че ме уведомихте.

— Аз все пак ще узная.

Тя искаше да добави: „Ще се сетите може би за английския“, но я прекъсна госпожа Коменж, която влезе, водейки пред себе си принцеса Жана. Тригодишното момиченце пристъпяше бавно в тежката си, обшита с бисери рокличка. На майка си приличаше само по кръглото изпъкнало чело, което издаваше упоритост. Но беше русичко, с дребно носле, дълги клепки над светли очи и можеше да бъде както от Филип, така и от Наварския крал. И в това отношение Филип никога не можа да узнае истината, а Маргьорит беше твърде хитра, за да се издаде по този толкова важен въпрос.

Колчем видеше детето, Филип се питаше: „Дали е мое?“ Припомняше си дати, търсеше признаци. И си мислеше, че по-късно ще се покланя ниско пред една принцеса, която може би е негова дъщеря, и не беше чудно да я види възкачена на двата престола — наварския и френския, тъй като Луи и Маргьорит засега нямаха друго потомство.

Маргьорит вдигна на ръце малката Жана, целуна я по челото, установи, че има свеж вид и я върна на придворната с думите:

— Ето, целунах я. Можете да я отведете.

В очите на госпожа Коменж ясно се четеше, че няма да се остави да я измамят. „Трябва да се отърва от тази вдовица“ — помисли си Маргьорит.

Влезе друга придворна и попита тук ли е Наварският крал.

— По това време обикновено не е при мен — отговори Маргьорит.

— Защото го търсим из целия замък; кралят го вика.

— Известно ли ви е по каква причина?

— Доколкото разбрах, госпожо, тамплиерите са отхвърлили присъдата. Край черквата Света Богородица народът се вълнува, стражата е подсилена навсякъде. Кралят свика съвета…

Маргьорит и Филип се спогледаха. Една и съща мисъл им мина през ума — съвсем чужда на държавните дела. Възможно е събитията да принудят Луи Наварски да прекара част от нощта в кралския палат.

— Може би денят няма да завърши, както се очакваше — рече Филип.

Маргьорит го погледна и реши, че достатъчно го е измъчила. Той беше станал отново почтителен и сдържан, но очите му просеха щастие. Тя се трогна и го пожела.

— Възможно е, месир.

Съгласието помежду им бе възстановено. Тя взе хартията, върху която бе написала „предпазливо“, и я хвърли в огъня.

— Това писмо не струва. После ще изпратя друго на графиня дьо Поатие. Надявам се, че ще мога да й съобщя нещо по-приятно. Сбогом, месир.

Когато излезе от замъка Нел, Филип д’Оне не беше вече същият човек. Една само обнадеждваща дума и доверието му в любимата, в самия него, в целия живот се възвърна, денят му се струваше лъчезарен. „Не ме е разлюбила. Аз съм несправедлив към нея“ — мислеше той.

В помещението на охраната се сблъска с Робер д’Артоа. Човек би рекъл, че великанът следва младия щитоносец по петите. Но не беше така. Д’Артоа в момента имаше други грижи.

— Монсеньор Наварски у дома си ли е? — обърна се той към Филип.

— Зная, че го търсят за кралския съвет — рече Филип. — Да му съобщите ли дойдохте?

— Да — отговори Филип, поставен натясно, и веднага съобрази, че направи глупост, защото лъжата му много лесно можеше да се провери.

— И аз за това го търся — каза д’Артоа. — Монсеньор дьо Валоа желае да поговори с него преди това.

Разделиха се, но тази ненадейна среща породи съмнение у великана. „Дали не е той?“ — питаше се Робер, докато прекосяваше широкия, покрит с плочи двор. Преди час беше забелязал Филип в търговската галерия в компанията на Жана и Бланш, сега го намираше пред вратата на Маргьорит… „Тоя хлапак или им служи като куриер, или е любовник на една от трите. Ако е така, скоро ще го узная.“ Защото госпожа дьо Коменж нямаше да пропусне да го осведоми. Освен това имаше свой човек, натоварен да следи през нощта околностите на кулата Нел. Мрежата беше заложена. Ако тая птица с красива перушина се улови, толкова по-зле за нея.

VIКРАЛСКИЯТ СЪВЕТКомендантът на Париж дотича съвсем запъхтян при краля и го завари в добро настроение. Филип IV Хубави тъкмо се любуваше на три големи хрътки, които току-що бе получил заедно със следното писмо, писано несъмнено от ръката на италианец.

„Многообични и многопочитани кралю, господарю наш, Един мой племенник, напълно разкаян за големия си грях, дойде да ми признае, че тези три хрътки, които е водил със себе си, са блъснали Ваше Господство при преминаването Му. Колкото и да са недостойни да Му бъдат предложени, аз не се чувствувам ни най-малко заслужаващ да ги запазя при себе си сега, когато са докоснали такова високопоставено и могъщо лице. Получил съм ги наскоро от Венеция. Прочее, моля Ваше Господство милостиво да ги приеме и да ги задържи, както Му е угодно, като знак на най-благочестиво подчинение. Спинело Толомей от град Сиена“ — Какъв ловък човек е този Толомей! — каза кралят.

Той, който отказваше всякакъв подарък, не можеше да устои пред кучета. Притежаваше най-хубавите кучешки хайки в света и да му се подарят такива великолепни ловджийски кучета като тези, значеше да се поласкае единствената му страст.

Докато комендантът му докладваше случилото се в черквата Света Богородица, Филип IV Хубави продължи да разглежда трите хрътки, да им повдига бърните, за да види зъбите и черната муцуна, да опипва гърдите им, обрасли с пясъчножълта козина. Нямаше съмнение, че животните са докарани от Ориента.

Между краля и всички животни, най-вече кучетата, се установяваше непосредствен, скрит и мълчалив сговор. За разлика от хората кучетата никак не се бояха от него. Най-голямата от трите хрътки вече беше си сложила главата върху коляното на новия си господар.

— Бувил! — извика кралят.

Юг дьо Бувил, първият шамбелан19, човек на около петдесет години, с коси някак чудновато разпределени на черни и бели кичури — нещо, което му придаваше прилика с пъстър кон, се появи начаса.

— Бувил, да се свика незабавно малкият съвет. После отпрати коменданта, давайки му да разбере, че отговаря с главата си за най-слабото безредие в града, и остана да размишлява, заобиколен от кучетата си.

— Е, Ломбард, какво ще правим сега? — шепнеше Филип Хубави, като галеше по главата голямата хрътка и по този начин й даваше ново име.

Ломбарди по него време наричаха без изключение всички банкери или търговци от италиански произход. И тъй като кучето бе получено от такъв, името се наложи от само себе си.

Сега малкият съвет бе събран не в обширната съдебна зала, която побираше повече от сто души и се използуваше само за големите съвети, а в малко: съседно помещение, където беше запален огън.

Членовете на стеснения съвет бяха заели места край една дълга маса. Те щяха да решават съдбата на тамплиерите. Кралят седеше в горния край, облакътен върху страничните облегалки, подпрял с ръка брадичката си. От дясната му страна беше седнал Ангьоран дьо

Марини, съуправител и ректор на кралството, до него Гийом дьо Ногаре, пазител на държавния печат, по-нататък Раул дьо Прел, член на Върховния съд, и още трима легисти — Гийом Дюбоа, Мишел дьо Бурдоне и Никол дьо Локетие; отляво на краля седяха най-големият му син, Наварският крал, когото най-сетне бяха намерили, Юг дьо Бувил, великият шамбелан, и частният секретар Майяр. Две места оставаха свободни: на граф дьо Поатие, който се намираше в Бургундия, и на принц Шарл, последния кралски син, заминал тази сутрин на лов, та затова не можаха да го настигнат. Отсъствуваше още монсеньор дьо Валоа. Бяха пратили да го потърсят в замъка му, където вероятно заговорничеше с някого, както правеше обикновено преди всеки кралски съвет. Кралят реши да започнат без него.

Пръв заговори Ангьоран дьо Марини. Този всемогъщ министър, всемогъщ благодарение на пълното си единомислие с краля, нямаше благородническо потекло. Беше нормандски гражданин и преди да стане сир дьо Марини, наричаше се Льо Портие. Неговата изумителна кариера бе му спечелила колкото почитатели, толкова и завистници. Създадената специално за него титла съуправител го направи alter ego20 на краля. Този четиридесет и девет годишен човек с яка снага, широка брадичка и грапава кожа живееше разкошно от грамадното състояние, което беше натрупал. Известен беше като най-ловкия оратор в кралството и с дълбочината на своята политическа мисъл далеч надхвърляше епохата си.

Достатъчни му бяха само няколко минути, за да обрисува пълната картина на положението; изслушал беше вече докладите на неколцина, между които и на брат си, архиепископа на Санс.

— Комисията на светата църква предаде великия магистър и нормандския наставник във ваши ръце, сир — рече той. — Позволено ви е отсега нататък да се разпореждате напълно с тях по ваше усмотрение, без да се отчитате пред когото и да било, дори и пред папата. Какво по-хубаво от това за нас?

Той прекъсна думите си; вратата се отвори и монсеньор дьо Валоа се втурна като вихрушка. След като кимна едва забележимо по посока на краля и без да си даде труд да се осведоми какво се е говорило в негово отсъствие, новодошлият се провикна:

— Какво чувам, сир, братко мой? Месир Льо Портие дьо Марини (той наблегна силно върху Льо Портие) намира, че всичко върви отлично. Излиза, братко, че вашите съветници не са много придирчиви. Питам се ще видят ли някой ден, че всичко е тръгнало на зле!

Макар и с две години по-млад от краля, Шарл дьо Валоа изглеждаше по-стар и колкото брат му беше хладнокръвен, толкова той беше припрян. Личеше, че като млад е бил хубав, но сега имаше задебелял нос и червени петна по лицето от военни походи и чревоугодничество, пуснал беше шкембе и се обличаше с ориенталски разкош, който при всеки друг би изглеждал смешен.

Този размирен принц, роден тъй близо до френския престол, не се примири никога, че не можа да седне на него, и преброди света, за да си намери друг престол. На младини беше получил Арагонската корона, но не съумя да я запази. След това се опита да възстанови в своя полза Арлското кралство. После се кандидатира за престола на Германската империя, но пропадна твърде плачевно при избора. След като овдовя с принцеса Анжуйска-Сицилийска, той се пожени за Катрин дьо Куртене, наследница на Източната латинска империя, и стана император на Цариград, но само на книга, защото тогава във Византия царуваше действителният император Андроник II Палеолог. Но дори и този въображаем скиптър скоро му се изплъзна вследствие повторното му овдовяване и премина в ръцете на един от неговите зетьове, принц дьо Тарант.

Най-славните му дела бяха светкавичният му поход в Аквитания през 1297 година и тосканската кампания в 1301 година, когато, подкрепяйки гвелфите срещу гибелините, опустоши Флоренция и изпрати в изгнание поета Данте. За тези заслуги папа Бонифаций VIII му даде титлата граф Романски.

Валоа живееше като крал, имаше свой двор и свой канцлер. Ненавиждаше Ангьоран дьо Марини по много причини: заради простонародния му произход, заради званието съуправител, заради статуята му, поставена всред кралските в търговската галерия, заради враждебната му политика спрямо феодалите, изобщо заради всичко. Като внук на крал Луи Свети Валоа не можеше да се примири кралството да бъде управлявано от човек, излязъл от простолюдието.

В този ден той пристигна облечен в синьо и в злато от шапката, та чак до обущата.

— Четирима полумъртви старци — подзе той, — чиято съдба, както ни уверяваха, беше решена… и то как, уви!… подронват кралския престиж и всичко е наред! Народът оплюва съда… какъв съд, съставен от немай-къде, да си го признаем, но все пак църковен институт… и всичко е наред. Тълпата реве „Смърт!“, но срещу кого? Срещу прелатите, срещу коменданта на града, срещу стрелците, срещу вас, братко мой!… И всичко е наред. Е, добре, така да бъде, да се радваме, че всичко е наред.

Той разпери красивите си, отрупани с пръстени ръце и седна, но не на запазеното за него място, а на първото попаднало му кресло, в долния край на масата, сякаш за да подчертае с това своето несъгласие.

Ангьоран дьо Марини остана прав. Иронична бръчка се врязваше в широката му брадичка.

— Монсеньор дьо Валоа трябва да е зле осведомен — каза той кротко. — От четиримата старци, за които говори, само двама са възразили срещу присъдата. Колкото до народа, всички, които ми докладваха, уверяваха, че мненията са били твърде противоречиви.

— Противоречиви! — извика Шарл дьо Валоа. — Но това, че могат да бъдат противоречиви, е вече цяло безобразие! Кой пита народа за мнението му? Вие, месир дьо Марини, и е понятно защо. Ето резултата от прекрасната ви идея да събирате граждани, крепостни селяни и всякакви простаци и да ги карате да одобряват решенията на краля21. Сега народът си присвои правото да съди.

Във всяка епоха и във всяка страна винаги са били налице две партии: реакционна и прогресивна. Две тенденции се сблъскваха и в кралския съвет. Шарл дьо Валоа, който се смяташе за законен шеф на големите барони, въплъщаваше феодалната реакция. Политическото му верую се състоеше от няколко принципа, които той защищаваше с ожесточение: право на частни войни между феодалите, право на големите феодали да секат свои монети, поддържане на установения морален и законен ред сред рицарството, подчинение на Светия престол, считан за върховна арбитражна власт. Всичко това бяха институции и обичаи, останали от миналите столетия, които обаче Филип Хубави, подтикван от Марини, премахна или се канеше да премахне.

Ангьоран дьо Марини представляваше прогреса. Големите му идеи бяха централизация на властта и на администрацията, уеднаквяване на паричните знаци, независимост на светската власт от църковната, външен мир чрез укрепяване на ония градове, които представляваха ключови позиции, и установяване на постоянни гарнизони в тях, вътрешен мир чрез общо засилване на кралската власт, увеличаване на производството чрез осигуряване на разменната търговия и търговските сделки. Прокараните и възнамерявани от него мероприятия наричаха „новости“. Но медалът си имаше и обратна страна. Скъпо струваше изхранването на умножената полиция, както и строежът на новите крепости.

Тъй като феодалната партия непрекъснато го нападаше, Ангьоран се помъчи да спечели за краля подкрепата на оная класа, която колкото повече се развиваше, толкова повече осъзнаваше своето значение — буржоазията. При някои трудни положения и най-вече по повод стълкновенията със Светия престол той беше свиквал в централния дворец гражданите на Париж заедно с бароните и прелатите. Същото беше направил и в провинциалните градове. За пример му служеше Англия, където от половин век редовно действуваше камарата на общините.

Във френските събрания още не ставаше дума да се обсъждат кралските решения, а само да се изслушват техните основания и да се одобряват. Колкото и да беше свадлив, Валоа съвсем не беше глупав. При всеки удобен случай се опитваше да подкопае доверието към Марини. Отдавнашната им скрита вражда в последните месеци бе прераснала в открита борба.

— Ако големите барони, измежду които вие сте най-големият, монсеньор, бяха проявили повече готовност да се подчинят на кралските постановления, нямаше да има нужда да се опираме на народа.

— Хубава опора, няма що да се каже! — развика се Валоа. — Бунтовете през 1306 година, когато кралят и самият вие се принудихте да се укриете от въстаналия Париж в Тампл… да, припомням ви го, в Тампл!… съвсем не ви послужиха за урок. Помнете ми думата, че ако върви така, няма да мине много време, и гражданите ще почнат да управляват без краля. Вашите събрания ще издават постановленията.

Кралят мълчеше, подпрял брадичката си с ръка и устремил широко отворените си очи право напред. Той много рядко премигваше; клепачите му оставаха неподвижни в продължение на цели минути и това придаваше на погледа му оная странна втренченост, от която толкова хора се плашеха.

Марини се обърна към него, сякаш с покана да използува властта си и да прекрати този спор, който се отклоняваше от предмета.

Филип Хубави вдигна леко глава и каза:

— Братко, днес не се занимаваме със събранията, а с тамплиерите. Неприятна история не беше много отдавнашна, само от преди единадесет години, и противниците на Ногаре никога не пропущаха случай да му я напомнят.

— Ние знаем, монсеньор, че вие винаги сте поддържали тамплиерите — отвърна той. — Сигурно сте разчитали на тях, за да си извоювате, макар и в ущърб на Франция, този призрачен цариградски престол, на който, изглежда, не сте и сядали.

На обидата той отговори с обида и лицето му придоби по-нормален цвят.

— Гръм и мълния! — извика Валоа, скочи и столът му се прекатури зад него.

Изпод масата се раздаде кучешки лай, всички присъствуващи се стреснаха, само Луи Наварски избухна в нервен смях. Разлаяла се беше голямата хрътка, която лежеше в краката на краля, защото не беше още свикнала с такива бурни сцени.

— Луи, млъкнете! — рече кралят и погледна сина си с леден поглед.

После щракна с пръсти, извика: „Ломбард, мирно!“и притегли главата на кучето към бедрото си.

Луи Наварски, когото бяха започнали да наричат Луи Вироглавия, т.е. Кавгаджията, Сбъркания, Луи Смахнатия, наведе глава, за да подтисне лудешкия си смях. Макар и навършил вече двадесет и пет години, умът му беше като на петнадесетгодишен. Приличаше по някои физически черти на баща си, но погледът му беше блуждаещ и косите безцветни.

— Сир — започна Шарл дьо Валоа тържествено, след като великият шамбелан се наведе и вдигна стола му, — сир, братко мой, бог ми е свидетел, че винаги съм гледал само вашите интереси и вашата слава.

Филип IV Хубави вдигна очи към него и Шарл дьо Валоа се почувствува не така сигурен, но все пак продължи:

— Само за вас мисля, братко, като гледам как леко се руши онова, което направи кралството могъщо. Без тамплиерския орден, това убежище на рицарството, как бихте могли да предприемете нов кръстоносен поход, ако се наложи?

Този път Марини се нагърби с отговора.

— При мъдрото царуване на нашия крал — рече той — не сме имали кръстоносен поход именно защото рицарството живее спокойно, монсеньор, и не е ставало нужда да бъде отвеждано отвъд морето, за да изразходва буйността си.

— А вярата, месир?

— Иззетото тамплиерско злато, монсеньор, обогати държавната хазна повече, отколкото цялата търговия, която се извършваше под прикритието на църковните хоругви; пък стоките се пренасят добре и без кръстоносни походи.

— Месир, говорите като безверник.

— Говоря като служител на кралството, монсеньор. Кралят почука лекичко по масата.

— Братко, днес въпросът е за тамплиерите… Искам вашия съвет.

— Моят съвет… моят съвет ли? — повтори Валоа, поставен натясно.

Той беше готов винаги да оправя света, но не и да даде определено мнение.

— Е, добре, братко, тези, които тъй добре водиха тая работа (той посочи Ногаре и Марини), ще ви посъветват как да я довършите. Що се отнася до мене…

И той направи движение, като да си умива ръцете.

— Луи… Вашият съвет? — попита кралят. Луи Наварски трепна и се поколеба.

— Дали да предадем тамплиерите на папата? — рече той най-сетне.

— Луи… млъкнете! — каза кралят и размени с Марини поглед, изпълнен със състрадание.

Да се препрати великият магистър на папата, това значеше всичко да започне отначало, всичко да се постави под съмнение както по същество, така и формално, да се обезсилят изтръгнатите с толкова труд решения на някои духовни събори, да се унищожат седемгодишни усилия, да се даде път на всякакви разисквания.

„Нима ще трябва тоя глупак, тоя малоумен невежа да ме замести на престола? — мислеше Филип IV Хубави. — Ех, да се надяваме, че дотогава ще поумнее.“

Проливен мартенски дъжд плисна навън и заудря по стъклата на обкованите с олово прозорци.

— Бувил? — обърна се кралят към следващия. Великият шамбелан беше въплътена привързаност, послушание, вярност и старание да угоди, но нямаше предприемчив ум. Той се питаше какъв отговор би желал господарят.

— Размишлявам, сир, размишлявам… — измънка той.

— Ногаре, вашето мнение?

— Нека изпадналите в ерес да понесат наказанието, предвидено за еретиците, и то незабавно — отговори пазителят на печата.

— Народът?… — попита Филип, поглеждайки към Марини.

— Народното вълнение, сир, ще се уталожи тутакси, щом причинителите му престанат да съществуват — каза съуправителят.

Шарл дьо Валоа направи последен опит:

— Братко — рече той, — имайте пред вид, че великият магистър имаше ранг на владетелен принц и да се посегне на главата му, би значело да се накърни уважението, което се полага на кралските особи…

С един поглед кралят пресече думите му. За миг настъпи тягостно мълчание, после Филип Хубави произнесе:

— Жак дьо Моле и Жофроа дьо Шарне ще бъдат изгорени тази вечер на еврейския остров, срещу градината на двореца. Бунтът беше публичен — и наказанието ще бъде публично. Месир Ногаре ще редактира присъдата. Казах.

Той стана и всички го последваха.

— Искам всички, които сте тук, да присъствувате на наказанието, господа, също и синът ми Шарл. Нека бъде предизвестен — добави кралят.

После извика:

— Ломбард!

И излезе, сподирен от кучето.

На този съвет, в който участвуваха двама крале, един бивш император, един вицекрал и няколко велможи, бяха осъдени на смърт чрез изгаряне двама големи военачалници и църковни водачи. Но нито за момент никой не помисли, че се касае за живота на хора от плът и кръв, ставаше дума само за принципи.

— Драги мой племеннико — каза Шарл дьо Валоа на Луи Вироглавия, — днес присъствувахме на гибелта на рицарското съсловие.

VIIКУЛАТА НА ЛЮБОВТАНощта настъпи. Тих ветрец понесе дъх на влажна земя, на тиня, на плъзнала мъзга и подгони големи черни облаци по беззвездното небе.

Една лодка се откъсна от брега до Лувърската кула и заплува по Сена, чиито води проблясваха като добре излъскан щит.

Двама пътници, метнали през рамо краищата на плащовете си, седяха в задния край на лодката.

— Днес е дяволско време — говореше лодкарят, като натискаше бавно веслата. — Сутринта мъгла — нищо не виждаш на пет крачки. Сетне по пладне ето ти го слънцето — показа се и рекохме: иде пролетта. Докато издумаме, заваля лапавица, та чак до мръкнало. Сега пък излезе вятър и сигурно ще се засили… Дяволско време.

— Карай по-бързо, байно — каза един от пътниците.

— Карам, карам, колкото мога, само че съм стар, знаете, по свети Михаил ще сторя петдесет и три. Нямам вече сили като вашите, млади господа — отвърна лодкарят.

Беше облечен в дрипи и, види се, приятно му беше да се пооплаче.

На известно разстояние вляво, по еврейското островче, се движеха светлини, а по-далеч блестяха прозорците на двореца в старата част на града. Откъм тая страна имаше голямо движение на лодки.

— Е, господа, няма ли да отидете да погледате как ще пекат тамплиерите? — пак заговори лодкарят. — Казват, че кралят и синовете му щели да бъдат там. Вярно ли е?

— Изглежда — отговори пътникът.

— И принцесите също ли ще бъдат?

— Не зная… сигурно — каза пътникът и обърна глава настрана, за да покаже, че не желае да продължава разговора. След това пошепна на другаря си:

— Тоя приятел не ми харесва, много приказва. Вторият пътник вдигна равнодушно рамене, помълча и после пошушна:

— Как ти съобщиха?

— Чрез Жана, както винаги.

— Милата графиня Жана, колко много сме й задължени.

С всеки удар на веслата кулата Нел се приближаваше — висока черна твърдина, изправена срещу тъмното небе.

— Готие — заговори пак първият пътник, като тури ръка на рамото на другаря си, — тази вечер съм щастлив. А ти?

— Аз също се радвам много, Филип.

Така разговаряха двамата братя д’Оне, отивайки на срещата, която Бланш и Маргьорит им определиха веднага щом бяха разбрали, че съпрузите им ще отсъствуват нея вечер. И пак графиня дьо Поатие се постави в услуга на чуждата любов, като се нагърби с известието.

Филип д’Оне едва сдържаше радостта си. Тазсутрешните му страхове бяха се изпарили, подозренията му изглеждаха нелепи. Маргьорит беше го извикала, Маргьорит го очакваше. След няколко минути ще я държи в прегръдките си и той се вричаше да бъде най-нежният, най-веселият, най-пламенният любовник, какъвто можеше да съществува.

Лодката спря до наклона, в който се впиваха основите на кулата. При последното си разливане реката беше оставила тук дебел пласт тиня.

Лодкарят подаде ръка на младите хора, за да им помогне да слязат.

— Така, значи, байно, разбрахме се — му каза Готие д’Оне, — ще ни чакаш тук и ще гледаш да не те забележи някой.

— Цял живот, ако ви е угодно, млади господарю, щом ми плащате за това.

— Достатъчно ще бъде половината нощ — рече Готие. Той му даде една сребърна монета — дванадесет пъти повече, отколкото му беше таксата — и му обеща още толкова за връщането. Лодкарят ниско се поклони.

Като внимаваха да не се хлъзнат и да не се изкалят прекалено много, двамата братя изминаха няколко крачки и се озоваха пред една тайна врата, на която почукаха според условния знак. Вратата се открехна, една прислужница със запалена свещ в ръка ги пусна да влязат, залости здраво вратата и ги поведе по една вита стълба.

Влязоха в голяма кръгла стая, осветена само от пламъците на огъня във фуниеобразното огнище, чиято светлина се губеше в пресечките на островърхия таван.

И тук, както в стаята на Маргьорит, ухаеше на жасминова есенция. Всичко беше просмукано от нея — поръбените със злато тъкани по стените, килимите, многобройните кожи на диви животни, постлани върху ниските легла по ориенталски обичай.

Принцесите не бяха тук. Прислужницата каза, че ще ги предизвести, и излезе.

Младежите свалиха наметалата си, доближиха се до огнището и машинално протегнаха ръце към огъня.

Готие д’Оне беше двадесетина месеца по-голям от брат си Филип, с когото много си приличаше, само че беше по-нисък, по-набит и по-рус. Имаше едър врат, розови бузи и гледаше на живота весело, а не като Филип, който ту се терзаеше, ту се възторгваше от безумна страст. Беше женен, и то добре, за една Монморанси, от която имаше вече три деца.

— Все се чудя — каза той, като грееше ръцете си — защо Бланш ме взе за любовник и въобще за какво й е любовник. За Маргьорит е лесно обяснимо. Стига човек да види Вироглавия с неговия идиотски поглед и с хлътналите му гърди, а после да погледне и теб отстрани, и веднага би разбрал. А освен това, нали знаем…

Той намекваше за тайни на брачното ложе, за любовната немощ на младия Наварски крал и за глухата вражда между съпрузите.

— Но никак не разбирам Бланш — подзе Готие. — Мъжът й е хубав, много по-хубав от мен… Не, братко, не отричай. Карл е по-хубав, съвсем прилича на крал Филип. Обича Бланш и мисля, че каквото и да ми разправя, и тя го обича. Тогава защо? Аз се наслаждавам на успеха си, но не му виждам основанието. Не е ли само защото Бланш не иска да остане по-назад от братовчедка си?

Разнесоха се леки стъпки и шепот откъм галерията, която свързваше кулата със замъка, и двете принцеси влязоха.

Филип се спусна към Маргьорит, но изведнаж се спря; на колана на любовницата си забеляза кесията, която толкова беше го раздразнила сутринта.

— Какво ти е, красавецо мой? — попита Маргьорит с протегнати ръце, като му подаваше устните си. — Не си ли щастлив?

— Щастлив съм, госпожо — отвърна той сухо.

— Какво става пак? Каква нова муха…

— Това… за да ме дразниш ли? — Филип посочи кесията.

Тя се засмя сърдечно.

— Колко си глупавичък, колко си ревнив и как ми се харесваш! Не разбра ли, че се пошегувах? Та аз ще ти я подаря тази кесия, ако това може да те успокои.

И тя бързо откачи кесията от колана си. Филип направи движение на отказ.

— Гледайте го тоя лудньо как кипва само от една думичка.

И като правеше гласа си дебел, тя започна да представя ядосания Филип.

— Това е някой мъж! Кой е този мъж! Искам да го знам!… Робер д’Артоа… сир дьо Фиен…

И отново се понесе нейният хубав, кръшен смях.

— Една роднина ми я изпрати, невернико, щом като искаш да знаеш всичко — подзе тя. — И Бланш получи същата, и Жана. Ако беше любовен подарък, щях ли да ти я предложа? Сега вече тя е любовен дар, но за теб.

Засрамен, но и доволен, Филип д’Оне разглеждаше с възхищение кесията, която Маргьорит му тикна в ръцете насила.

Маргьорит се обърна към братовчедка си:

— Бланш, покажи твоята кесия на Филип. Аз му дадох моята.

И пошушна на ухото на Филип:

— Бас държа, че след малко и твоят брат ще получи същия подарък.

Бланш вече лежеше на ниското легло и Готие, коленичил до нея, покриваше с целувки шията и ръцете й. Тя се полуизправи и с глас, малко отмалял от копнеж по предстоящата наслада, каза:

— Не е ли твърде неблагоразумно това, което правиш, Маргьорит?

— Съвсем не — отговори Маргьорит. — Никой не знае, пък и ние не сме ги още носили. Ще трябва само да предупредим Жана. Освен това да подариш кесия не е ли най-доброто средство да се отблагодариш на милите благородници за тяхната любезност?

— Тогава и аз не искам моят хубав любим да бъде по-малко обичан и по-малко гиздав от твоя.

Тя също откачи кесията си, която Готие прие без усилие и стеснение, тъй като брат му беше вече взел своята.

Маргьорит хвърли към Филип поглед, който означаваше: „Не ти ли казах?“ Филип й се усмихна. Не можеше никога нито да предвиди постъпките й, нито да я разбере. Това ли беше същата жена, която сутринта го накара с жестокостта, с кокетството, с вероломството си да обезумее от ревност, а сега му правеше подарък за двадесет ливри и стоеше в прегръдките му покорна, нежна, тръпнеща?

— Струва ми се, че те обичам така силно само защото не те разбирам — пошепна той.

Никакъв друг комплимент не можеше толкова да поласкае Маргьорит, както този.

Тя с благодарност свря лицето си в шията му, но изведнъж се отдръпна, ослуша се и извика:

— Чуваш ли? Тамплиерите… Водят ги на кладата. Очите й блеснаха, лицето й се оживи от нечисто любопитство, тя повлече Филип към прозореца — висока бойница, издълбана напреко в дебелата стена — и отвори тясното стъкло.

В стаята нахлу шумната глъчка на тълпата.

— Бланш, Готие, елате да видите! — извика Маргьорит.

Но Бланш простена блажено:

— О, не, не мърдам оттук; много ми е хубаво! Отдавна между двете принцеси и техните любовници беше изчезнал всякакъв свян; те бяха свикнали да се отдават на страстта си, без да се крият едни от други. И ако Бланш понякога отвръщаше очи и прикриваше голотата си в някой тъмен ъгъл, то Маргьорит, напротив — изпитваше по-голямо удоволствие, когато гледаше как се любят другите и когато излагаше на показ своята любовна игра.

Но в този момент, притиснала се до прозореца, тя беше погълната от онова, което ставаше на Сена. Долу, на еврейския остров, сто души стрелци, наредени в кръг, държаха високо запалени факли; и пламъците на всички тия факли се люлееха от вятъра, събираха се и образуваха осветена пещера, в която ясно се виждаше огромната клада и помощниците на палача върху купищата дърва. Зад стрелците се простираше ливада, където обикновено пасяха крави и кози, а сега нагъсто се тълпеше народ; по реката се точеше върволица от лодки, претъпкани с хора, любопитни да видят екзекуцията.

Една по-тежка лодка, пълна с прави въоръжени стрелци, бе потеглила от десния бряг и вече се доближаваше до острова. Два високи сиви силуета с чудновати шапки слязоха от нея. Отпреде им се очертаваше кръст. Глъчката на тълпата се усили, превърна се във вопъл.

Почти в същия миг ложата в една от кулите, наречена Водната кула, построена над самата дворцова градина, светна. Наскоро след това се очертаха сенки в тая ложа. Кралят и неговите съветници заемаха местата си.

Маргьорит избухна в смях; смях кръшен, буен, който сякаш нямаше край.

— Защо се смееш? — попита Филип.

— Защото Луи е там и ако беше светло, можеше да ме види.

Очите й блестяха, черни къдрици играеха по изпъкналото й чело. С рязко движение тя оголи красивите си кехлибарени рамене, смъкна на земята дрехата си, сякаш искаше през разстоянието в мрака да подразни ненавистния си съпруг, и притегли ръцете на Филип към бедрата си.

В дъното на стаята Бланш и Готие лежаха сплетени един в друг и тялото на Бланш проблясваше като седеф.

Долу сред реката грохотът се засилваше. Привързваха тамплиерите о кладата и след малко щяха да я запалят.

Маргьорит потръпна от нощния хлад и се приближи до огнището. Постоя така, загледана втренчено в огъня, като се грееше на жарта, докато горещината започна да й пари. Пламъците шареха кожата й с игриви отблясъци.

— Те ще горят, ще се пекат — издума тя задъхано с прегракнал глас, — а през това време ние…

Очите й, впити в огъня, търсеха адски картини, които да послужат за храна на удоволствието.

Внезапно тя се обърна с лице към Филип и му се отдаде права, както нимфите от легендата са се отдавали на фавните.

Върху стената се простря сянката им, огромна, стигаща чак до тавана.

VIII„ПРИЗОВАВАМ ПРЕД СЪДА ГОСПОДЕН…“Дворцовата градина беше отделена от еврейския остров само с един тесен ръкав на реката. Кладата бяха издигнали така, че да гледа към кралската ложа във Водната кула.

По двата мочурливи бряга на Сена непрекъснато прииждаха любопитни и самото островче не се виждаше от народ. Лодкарите тая вечер забогатяха.

Стрелците бяха вече строени, сержантите пръснати из навалицата, въоръжени команди завардваха мостовете и изходите на всички улици, водещи към реката.

— Марини, можете да похвалите коменданта — обърна се кралят към своя съуправител.

Вълнението, което сутринта вдъхваше опасение за бунт, завърши с народен празник, панаирджийска веселба, жестоко развлечение, което кралят предлагаше на столицата си. Настроението беше като при храмов празник. Между почтените граждани, надошли със семействата си, сновяха и нехранимайковци. Публичните жени, набедени и начервени, дотичаха от малките улички иззад черквата Света Богородица, където упражняваха занаята си. Хлапетата се мъчеха да минат напред и се провираха между краката на възрастните. Неколцина евреи, скупчени плахо на групи, с жълти кръгове върху наметалата, бяха дошли да гледат тази екзекуция, в която този път по изключение не те бяха пострадавшите. Красиви дами в дрехи, подплатени с кожи, дошли да търсят силни изживявания, се притискаха до своите любовници и от време на време леко изпискваха.

Времето беше студеничко, вятърът духаше на пориви. Светлината на факлите превръщаше речната повърхност в червен мрамор.

Месир Ален дьо Парей, с железен шлем на главата и както винаги с отегчен вид, седеше на кон пред своите стрелци.

Около кладата, по-висока от човешки ръст, палачите и техните помощници с червени качулки се суетяха, оправяха редиците на дървата, приготвяха съчки за запас, стараеха се да свършат добросъвестно работата си.

Великият магистър на тамплиерите и наставникът на Нормандия бяха вече завързани за стълбовете на върха на кладата. На главите им стърчаха позорните книжни митри на еретиците.

Един монах вдигаше към лицата им разпятие и им отправяше последните увещания. Тълпата се смълча, за да чуе какво говори монахът.

— След малко ще се представите пред бога. Има още време да изповядате греховете си и да се покаете… Умолявам ви за последен път…

Осъдените стояха неподвижни горе на кладата между небето и земята, не отговаряха и само брадите им се развяваха от вятъра.

— Отказват да се изповядат, не се разкайват — се понесе шепот всред присъствуващите.

Тишината стана по-гъста, по-тягостна. Монахът беше коленичил пред кладата и четеше молитви на латински. Главният палач взе от ръцете на един от помощниците си запалената кълчищена факла и я завъртя няколко пъти, за да раздуха пламъка й. Едно дете заплака и се чу как изплющя шамар.

Ален дьо Парей се обърна към кралската ложа в очакване на заповед; всички глави, всички погледи се насочиха също нататък. И всички затаиха дъх.

Крал Филип стоеше прав зад перилата на ложата заедно с членовете на своя съвет, наредени от двете му страни, и под светлината на факлите групата изглеждаше като барелеф, издялан в стената на кулата.

Осъдените също бяха вдигнали очи към ложата. Погледите на краля и на великия магистър се срещнаха, измериха се, приковаха се един в друг и се задържаха така. Никой не можеше да отгатне какви мисли, какви чувства, какви спомени се криеха зад челата на двамата врагове. Но тълпата истинктивно долови, че при мълчаливото сблъскване на тези земни господари — единият всевластен в настоящето, другият — в миналото, предстои да се разиграе нещо величествено, ужасно, нещо свръхестествено.

Дали най-сетне великият магистър на Тамплиерския орден ще се смири и ще поиска милост? И дали крал Филип Хубави няма в последния момент да прояви някакво милосърдие и да помилва осъдените?

Кралят махна с ръка и на пръста му блесна пръстен. Ален дьо Парей повтори движението по посока на палача и палачът мушна главнята в съчките. Огромна въздишка се изтръгна от хиляди гърди, въздишка, в която се смесваха облекчение и ужас, смътна радост и страх, отврата и наслаждение.

Някои жени ревнаха, деца криеха глави в полите на майките си. Един мъжки глас изохка:

— Казвах ти да не идваш!

Димът се вдигна на гъсти кълба и вятърът го понесе към ложата.

Монсеньор дьо Валоа се закашля, като се стараеше кашлицата му да не остане незабелязана. Той се дръпна назад между Ногаре и Марини и измърмори:

— Ако така върви, ще се задушим, преди вашите тамплиери да изгорят. Да бяхте поръчали поне да докарат сухи дърва.

Никой не отвърна на забележката му. Ногаре стоеше напрегнат и с пламнали очи лакомо се опиваше от победата си. Тази клада беше плод на седемгодишна борба, изтощителни пътувания, хиляди думи, изречени, за да убеди, хиляди страници, написани, за да докаже. „Хайде, печете се, горете! — мислеше той. — Достатъчно сте ми пакостили. Правото беше на моя страна и вие сте победени.“ Ангьоран дьо Марини подражаваше в държанието си на краля — мъчеше се да остане равнодушен и да гледа на екзекуцията като на държавна необходимост. „Налагаше се, налагаше се“, повтаряше си той. Но като гледаше как умират хора, не можеше да не помисли за смъртта, и то за своята смърт. Двамата осъдени престанаха да бъдат най-сетне отвлечено политическо понятие.

Юг дьо Бувил скришно се молеше.

Вятърът се обърна и димът, който се сгъстяваше и издигаше със страшна бързина, забули осъдените и почти ги скри от очите на зрителите. Чуваше се само как на коловете двамата старци кашлят и хълцат.

Луи Наварски започна да се смее глупашки и да търка зачервените си очи.

Брат му Шарл, най-малкият от кралските синове, извърна глава. Очевидно зрелището го измъчваше. Той беше на двадесет години, тънък, рус, розов, и онези, които знаеха баща му на младини, казваха, че поразително му прилича, само че не е така як, така внушителен като него и представлява бледо копие на оригинала. Прилика имаше, но липсваше твърдостта, липсваха също и духовните дарби.

— Виждам, че у вас, в кулата Нел, свети — рече той полугласно на Луи.

— Сигурно пазачите. И те искат да си оплакнат очите.

— На драго сърце бих им отстъпил мястото си — промълви Шарл.

— Как? Не се ли забавляваш, като гледаш как се пече кръстникът на Изабел? — учуди се Луи Наварски.

— Вярно, месир Жак беше кръстник на сестра ни…

— Луи, млъкнете! — обади се кралят.

За да разсее неразположението си, младият принц Шарл се помъчи да изпълни мислите си с приятни неща. Започна да мисли за своята жена Бланш, представи си чудесната усмивка на Бланш, леката прегръдка на Бланш, където след малко той ще потърси забрава от ужасното видение. Но не можа да отстрани един мъчителен спомен, спомена за двете деца, които Бланш му бе родила, но които умряха почти веднага след раждането си. Виждаше двете малки създания неподвижни в бродираните си пелени. Ще му дари ли съдбата други деца от Бланш, но които да живеят?

Ревът на тълпата го стресна. Пламъците бяха обхванали кладата. По заповед на Ален дьо Парей стрелците изгасиха факлите си в тревата и нощта остана осветена само от огъня.

Пръв бе засегнат от пламъците нормандският наставник. Той направи отчаяно усилие да избегне приближаващия се пламък и отвори широко уста, като че ли не му достигаше въздух. Въпреки въжето тялото се прегъна почти на две, хартиената митра падна и огънят в миг я погълна. Пламъците се виеха около него, после облак дим го обгърна. Когато димът се разпръсна, Жофроа дьо Шарней вече гореше. Той ревеше, задъхваше се и се мъчеше да се изтръгне от кола, който се люлееше из основи. Великият магистър обърна лице към своя другар и му каза нещо, но тълпата, за да надвие ужаса, шумеше толкова силно, че нищо не можеше да се чуе освен думата „братко“, произнесена на два пъти.

Помощниците на палача тичаха, като се блъскаха, носеха нови дърва и разръчкваха огъня с дълги железни пръти.

Луи Наварски, чиято мисъл беше твърде бавна, се обърна към брат си:

— Сигурен ли си, че светеше в кулата Нел? Аз нищо не виждам.

За момент като че ли го обхвана безпокойство. Ангьоран дьо Марини тури ръка пред очите си, сякаш искаше да ги запази от светлината на огъня.

— Добра картина от ада ни показвате, месир дьо Ногаре! — рече граф дьо Валоа. — За бъдещия си живот ли мислите?

Гийом дьо Ногаре не отговори.

Жофроа дьо Шарней беше се превърнал вече в някакъв предмет, който чернееше, пращеше, изпущаше мехури, превръщаше се на пепел и бавно се свличаше в жарта.

Някои жени припаднаха. Други изтичваха до брега и повръщаха във водата почти под носа на краля. Тълпата, уморена от толкова много викане, се умълча. Започнаха да се чуват гласове, че става чудо, защото вятърът упорито духаше в една посока, поваляше пламъците пред великия магистър и огънят още не го докосваше. Как можеше да издържи толкова време? Откъм неговата страна кладата не гореше.

После изведнаж жарта се срути, пламъците лумнаха и се нахвърлиха върху великия магистър.

— Готово! И той също! — извика Луи Наварски. Студените, широко отворени очи на Филип Хубави не мигнаха дори и сега.

И тогава, неочаквано, през огнената завеса се разнесе гласът на великия магистър и всеки от присъствуващите го почувствува като отправен към самия него, като плесник върху собственото си лице. С изненадваща сила, както бе извикал и пред черквата Света Богородица, Жак дьо Моле крещеше:

— Срам! Срам! Гледайте как умират невинни! Срам за всинца ви! Бог ще ви съди.

Пламъкът го близна, изгори брадата му, за миг овъгли книжната му митра и подпали белите му власи.

Ужасената тълпа онемя. Сякаш някакъв луд пророк гореше.

От това горящо лице се разнесе отново страшният глас:

— Папа Климент!… Рицар Гийом!… Крал Филип!… Преди да измине една година, аз ви призовавам да се явите пред съда господен, за да получите справедливо наказание! Бъдете проклети! Проклети! Проклети всички до тринадесето коляно на рода си!…

Пламъците обхванаха устата на великия магистър и задушиха последния му вик. После той се бори със смъртта дълго време, време, което сякаш нямаше свършване.

Най-сетне се огъна на две. Въжето се скъса. Той рухна в жарта, но ръката му остана да стърчи над пламъците, чак докато се превърна цялата на въглен.

Зрителите стояха по местата си, обхванати от смущение и тревога, чакаха напразно нещо и си шушукаха. Тъмнината и ужасът се стоварваха върху им с цялата си тежест. Пращенето на огъня ги караше да изтръпват. Сенки падаха върху гаснещата клада.

Стрелците се мъчеха да избутат хората, но те не се решаваха да си тръгнат. Шепнеха помежду си:

— Нас не ни прокле, само краля, нали?… Папата… и Ногаре…

Всички погледи се устремиха към ложата. Кралят стоеше все така изправен пред перилата и гледаше черната ръка на великия магистър, забита в червената жар. Една изгоряла ръка — ето всичко, което бе останало от знаменития орден на тамплиерските рицари. Но тази ръка бе замръзнала в жеста на проклятието.

— Е, братко — рече монсеньор дьо Валоа със злобна усмивка, — надявам се, че сте доволен?

Филип Хубави се обърна.

— Не, братко — отвърна той. — Не съм доволен. Извърших грешка.

Валоа се изпъчи, готов да тържествува.

— Наистина ли, признавате ли това?

— Да — рече кралят. — Преди да ги изгоря, трябваше да заповядам да им изтръгнат езиците.

Той слезе от стълбата на кулата, последван от Ногаре, Марини и дьо Бувил, и се отправи към покоите си. Кладата вече сивееше, само някоя и друга искра още блясваше за миг и бързо угасваше. Ложата се изпълни с горчивата миризма на изгоряло месо.

— Вони — рече Луи Наварски. — Наистина много силно вони. Хайде да си вървим.

А младият принц Шарл се питаше ще стигнат ли прегръдките на Бланш, за да намери в тях забрава.

IXНОЩНИТЕ СКИТНИЦИБратята д’Оне излязоха от кулата Нел и нерешително затъпкаха из калта, взирайки се с недоумение в тъмнината.

Техният лодкар беше изчезнал.

— Така си и предполагах — каза Филип. — Тоя лодкар никак не ми хареса. Трябваше да бъдем по-предпазливи.

— Прекалено много пари му дадох — отвърна Готие. — Тоя нехранимайко ще да си е направил сметката, че е изкарал надницата и е отишъл да гледа екзекуцията.

— Ако е така, добре ще е.

— А ти какво мислиш?

— Не зная… Тоя байно сам предложи да ни превози, като се вайкаше, че през целия ден не бил изкарал нищо. Казахме му да чака, той си отишъл.

— А какво можехме да направим? Нямахме избор. Той беше единствен.

— Именно — рече Филип. — Освен това много разпитваше.

Той се ослуша да долови шум на гребла, но освен плисъка на водата и разпиленият глъч на хората, които се прибираха по домовете си в Париж, нищо друго не се чуваше. Еврейският остров, наречен от този ден островът на тамплиерите, беше утихнал. Миризма на пушек се смесваше с блудкавия дъх на Сена.

— Не ни остава нищо друго, освен да се приберем пеш — рече Готие. — Ще се оплескаме до уши, но след голямото удоволствие това не е голяма беда.

И те тръгнаха покрай рова на кулата, като се държаха един друг, за да не се хлъзнат.

— Питам се от кого може да са ги получили — обади се внезапно Филип.

— Кое?

— Кесиите.

— Още ли мислиш за това? — отвърна Готие. — Мен, право да ти кажа, никак не ме интересува. Какво значение има произходът, щом подаръкът е приятен.

Говорейки, той пипаше кесията на колана си и усещаше под пръстите си изпъкналостта на скъпоценните камъни.

— Роднина… не може да бъде човек от двора — пак заговори Филип. — Маргьорит и Бланш не биха рискували някой да познае кесиите на нашите пояси. Освен ако… освен ако са ни излъгали, че са подарък, а всъщност да са ги платили от касетките си.

В този момент той беше готов да припише на Маргьорит всякакви душевни добродетели.

— Какво предпочиташ? — рече Готие. — Да знаеш или да имаш?

Изведнаж някой свирна наблизо. Те подскочиха и незабавно се хванаха за камите си. Срещата на това място в тоя час можеше да бъде само лоша среща.

— Кой е там? — извика Готие.

Чу се ново изсвирване и те дори не успяха да застанат в отбрана. Шестима мъже изникнаха в тъмнината и се нахвърлиха отгоре им. Трима нападнаха Филип и го залепиха до стената, като държаха ръцете, за да не може да си служи с оръжието. На останалите трима не им провървя толкова с Готие, който тръшна на земята единия от нападателите си, по-право нападателят сам падна, за да избегне удара на камата му. Но другите двама го склещиха и му заизвиваха ръката, за да го принудят да изпусне камата.

Филип усети, че се опитват да му отнемат кесията.

Да викат за помощ, беше невъзможно. Помощ можеше да дойде само от кулата Нел. Двамата братя съобразиха моментално, че трябва да мълчат и да гледат сами да се измъкнат или пък да загинат.

Опрян на стената, Филип се бранеше яростно. Не искаше да му задигнат кесията. Този предмет изведнаж бе станал за него най-скъпото притежание и за да го запази, нямаше да се спре пред нищо. Готие проявяваше повече склонност към преговори. Нека ги оберат, но да ги оставят живи. Само че не се знаеше дали след като ги оберат, няма да ги убият и да хвърлят труповете им в Сена.

Внезапна някаква нова сянка изплува от тъмнината и един от нападателите извика:

— Пазете се, другари, пазете се! Новопристигналият беше се намесил в борбата и един къс меч блесна в мрака.

— Ах, нехранимайковци, обесници, тъпаци! — развика се той с мощен глас и започна да сипе удари наляво и надясно.

Крадците се разпръснаха като мухи, но той докопа един, улови го за врата и го блъсна в стената. Цялата банда се изпари незабавно и шумът от бягащи крака заглъхна край рова. Настъпи тишина.

Филип д’Оне пристъпи към брат си запъхтян.

— Ранен ли си? — попита той.

— Не — отвърна Готие, като едва си поемаше дъх и разтъркваше рамото си. — А ти?

— И аз не съм. Отървахме се по чудо.

И двамата се обърнаха към спасителя си, който се приближаваше към тях, прибирайки меча си. Той беше висок на ръст, широкоплещест, як. Ноздрите му пухтяха като на животно.

— Е, месир — извика Готие, — трябва да ви запалим голяма свещ. Ако не бяхте вие, сега щяхме да плуваме с корема нагоре. На кого дължим…

Човекът се смееше с висок, сочен, но малко пресилен смях. Вятърът подгони облаците и луната се показа през една пролука. Двамата братя познаха граф д’Артоа.

— А, монсеньор, вие ли сте били? — възкликна Филип.

— Ах, дявол да го вземе, млади момци, че и аз ви познавам. Братята д’Оне, нали? — извика той. — Най-хубавите момчета в двора. Да пукна, ако съм очаквал… Минавах край брега, чувам тупаница и си викам: „Сигурно пребъркват някой мирен гражданин.“ Вярно е, че Париж е пълен с разбойници и тоя Плоабуш, комендантът… трябва да го нарекат Плоакю22… повече е зает да лиже краката на Марини, отколкото да си прочиства града.

— Монсеньор — каза Филип, — не знаем как да ви изразим нашата благодарност…

— Дребна работа — отвърна Робер д’Артоа и стовари лапата си върху рамото на Филип, който се олюля. — За мене беше удоволствие. Естествен порив на всеки благородник е да се притече на помощ на нападнатия. Но когато се касае до познати господа, удоволствието е двойно и аз се радвам, че запазих за братовчедите си Валоа и Поатие най-добрите им щитоносци. Съжалявам, дето е толкова тъмно. Ах, ако луната беше се показала по-рано, на драго сърце щях да разпоря някои от тия вонещи торби! Не посмях да бодна по-силно от страх да не промуша някой от вас. Но кажете, момчета, за какъв дявол се шляехте из тая кал.

— Ами… разхождахме се — смънка смутено Филип. Великанът прихна да се смее.

— Разхождахте се? Избрали сте хубаво място и подходящо време за разходка. Разхождахте се из кал до колене! Ама приказки, а! И искате да ви вярвам. Ех, младост! — рече той весело и пак премаза рамото на Филип. — Винаги на лов за любов и с огън в гащите. Ех, да бях на вашите години!

Изведнаж забеляза кесиите, които блещукаха в тъмното.

— Брей! — извика той. — Гащите пълни с огън, но и добре нагиздени. Хубава украса, момчета, хубава украса!

Той повдигна кесията на Готие.

— Изкусна работа… скъп материал. И съвсем нова. Със заплата на оръженосец такова нещо не се купува. Крадците щяха да направят добра работа.

Той се движеше, ръкомахаше, съвсем рижав на слабата лунна светлина, огромен, шумен, неприличен. Започваше здравата да дразни нервите на братя д’Оне. Но как да кажеш на човека, който току-що ти е спасил живота, да не се бърка там, дето не му е работа!

— Любовта се плаща, милички — продължаваше графът, като вървеше между двамата. — Вашите любовници сигурно са много високопоставени дами, пък и много щедри. Младите д’Оне, кой би помислил такова нещо!…

— Монсеньорът греши — каза Готие доста хладно. — Тези кесии са семейни.

— Точно така, сигурен бях! От семейство, което ходим да посещаваме посред нощ под стените на кулата Нел! Добре, добре, ще мълча. Заради честта на вашите хубавици. Съгласен съм, милички. Трябва да щадим доброто име на жените, с които спим. Да ви пази господ, момчета! И друг път не излизайте, нощем с всичките си накити.

Отново се заля в смях, прегърна двамата братя, чукна ги един о друг и без да им даде време да му благодарят още веднаж, остави ги смутени и раздразнени. После премина по водостока над рова и се отдалечи през полето по посока на Сен Жермен де Пре. Братята д’Оне тръгнаха към градската порта дьо Бюси.

— Дано не раздрънка из целия град къде ни е намерил — каза Филип. — Вярваш ли, че е в състояние да затвори голямата си уста?

— Вярвам — отвърна Готие. — Той не е лош човек, а пък без неговата голяма уста, както казваш ти, и без дългите му ръце нямаше сега да сме тук. Нека не се показваме неблагодарни, да не бързаме.

— Впрочем и ние можехме да го попитаме какво диреше и той насам по това време.

— Търсел е курви, хващам се на бас. И сега сигурно отиде в публичен дом.

Младежът грешеше. Робер д’Артоа само заобиколи през ливадите и след малко се върна на брега около кулата. Свирна лекичко, по същия начин, както преди нападението.

И както по-рано шест сенки изникнаха в нощта, а друга, седма, се надигна от една локва. Но този път сенките се държаха почтително.

— Добре, свършихте работата хубаво и всичко стана, както ви поръчах — рече д’Артоа. — Ето, Карл-Ханс, поделете си това — и той хвърли на главатаря една кесия.

— Вие ми нанесохте силен удар в рамото, монсеньор — каза нехранимайкото.

— Е, то влиза в пазарлъка — засмя се д’Артоа. — Хайде сега, да ви няма. Ако ми потрябвате пак, ще ви обадя.

После се качи в лодката, спряла до рова, която хлътна под тежестта му. Лодкарят беше същият, който беше докарал братята д’Оне.

— Доволен ли сте, монсеньор? — попита той.

Той вече не говореше с хленчещ тон, изглеждаше подмладен с десет години и не прикриваше силата си.

— Напълно, драги Лорме. Ти чудесно изигра ролята си. Сега зная онова, което исках да науча.

Той се изтегна назад в лодката, проточи големите си крака и потопи ръчището си в черната вода.