Железният крал

IБАНКАТА ТОЛОМЕЙ!Месер23 Спинело Толомей си придаде вид на дълбоко замислен, после, като сниши глас, сякаш се боеше някой да не подслушва, каза:

— Две хиляди ливри предварително? Съгласете се, монсеньор, че това е добра сума.

Лявото му око беше затворено, дясното блестеше спокойно и невинно.

Макар че живееше от дълги години във Франция, Спинело Толомей не можа да се освободи от своето италианско произношение. Беше дебел човек, с двойна брадичка и с тъмен цвят на кожата. Посивелите му коси, грижливо подстригани, падаха върху яката на дрехата от тънко сукно, обточена с кожи и пристегната върху шкембето му с колан. Когато говореше, вдигаше дебелите си, изострени на края ръце и ги потриваше лекичко една о друга. Неговите врагове твърдяха, че отвореното му око лъжело, а затвореното говорело истината.

Този банкер, един от най-могъщите в Париж, имаше маниери на епископ. Поне в дадения момент, тъй като разговаряше с духовно лице.

Духовното лице беше Жан дьо Марини, млад, тънък и елегантен, същият, който в деня на епископския съд пред вратите на черквата Света Богородица правеше впечатление на преуморен човек, преди да се нахвърли яростно върху великия магистър. Като архиепископ на Санс, комуто беше подчинена и Парижката епархия, и като брат на Ангьоран дьо Марини, той играеше важна роля в кралството.

— Две хиляди ливри ли? — рече архиепископът и за да прикрие радостната си изненада пред сумата, която банкерът обяви, престори се, че оправя гънките на скъпата си виолетова дреха.

— Бога ми, с тая сума съм съгласен — добави той с безгрижен вид. — Бих желал работата да се уреди по спешност.

Банкерът го дебнеше, както котка дебне някое хубаво птиче.

— Можем да я уредим веднага — предложи той.

— Отлично — отвърна младият архиепископ. — И кога искате да ви бъдат донесени?…

Той прекъсна думите си, защото му се стори, че дочу шум зад вратата. Не, всичко беше спокойно. Отвън долиташе само сутрешната глъчка по улица Ломбардска, виковете на точиларите, на продавачите на вода, на билки, на лук, на мокреш, на бяло сирене и на дървени въглища. „Мляко, булки, мляко… Имаме хубаво сирене от Шампания!… Въглища! Един чувал за един петак…“ През прозорците с триредни островърхи сводове, според сиенската мода, влизаше мека светлина и осветяваше разкошните килими по стените, дъбовите масички, голямата, обкована с желязо ракла.

— Вещите?… — Толомей довърши изречението на архиепископа. — Когато ви е угодно, монсеньор, когато ви е угодно.

Той отвори раклата, извади две торби и ги постави на една писалищна масичка, отрупана с гъши пера, пергаменти, дъсчици за писане и кинжали.

— По хиляда във всяка — рече Толомей. — Вземете ги още сега, ако обичате. Приготвени са за вас. Ще благоволите ли, монсеньор, да ми подпишете тая разписка…

И той подаде на Жан дьо Марини лист и гъше перо.

— Разбира се — отвърна архиепископът и пое перото, без да сваля ръкавиците си.

Но когато понечи да подпише, той се поколеба. В разписката бяха изброени „вещите“, които трябваше да предаде на Толомей, за да бъдат продадени: черковни предмети, златни потири, скъпоценни кръстове, редки оръжия — богатства, иззети на времето от тамплиерските командерии и съхранявани в архиепископството, които обаче следваше да бъдат върнати — отчасти в кралската съкровищница, отчасти в ордена на болногледачите. Това, което младият архиепископ бързаше да извърши, беше направо злоупотреба, чиста проба обсебване. Да се подпише под тоя списък още на другия ден, след като великият магистър беше изгорен…

— Бих желал… — започна той.

— Вещите да не бъдат продадени във Франция, нали? — довърши Толомей. — Това се разбира от само себе си, монсеньор. Non sono pazzo, както казват в моята страна — да не съм луд.

— Исках да кажа… тази разписка…

— Никой освен мене няма да я види. Това е в мой интерес толкова, колкото и във ваш. Ние, банкерите, сме малко нещо като свещениците, монсеньор. Вие изповядвате душите, ние изповядваме кесиите и също сме задължени да пазим тайна. И макар да зная, че тези пари ще послужат само да проявите вашата неизчерпаема благотворителност, няма да продумам думица. То е само за в случай, че ни сполети нещастие — или вас, или мен… да не дава господ.

И той се прекръсти, а после бързо сви като рога двата пръста на лявата си ръка под масата.24

— Няма ли да ви е тежичко? — попита банкерът, посочвайки торбите, сякаш за него въпросът беше изчерпан.

— Слугите ми са долу.

— Тогава… ето тук, моля — рече Толомей, като посочи с пръст мястото върху листчето, където архиепископът трябваше да се подпише.

Жан дьо Марини нямаше как да се откаже. Когато си принуден да вземеш съучастници, длъжен си да им гласуваш доверие…

— Впрочем вие виждате, монсеньор, че при тази цена аз почти не мога да чакам печалба. Ще имам затруднения, а облаги никакви — подзе банкерът. — Но искам да ви услужа, защото сте човек с влияние, а приятелството на влиятелните хора е по-ценно от златото.

Той произнесе това с добродушен тон, но лявото му око оставаше все така затворено.

„Все пак прав е човечецът“ — помисли архиепископът и подписа разписката.

— Тъкмо се сетих, монсеньор — рече Толомей, — знаете ли дали кралят… бог да го пази… е получил хрътките, които му изпратих вчера?

— А, така ли? Значи, от вас е получил тая голяма хрътка, дето не се дели от него и която той нарича Ломбард?

— Ломбард ли я е нарекъл? Много се радвам да чуя това. Кралят, нашият господар, е твърде остроумен — засмя се Толомей. — Представете си, монсеньор, вчера сутринта…

И той щеше да разкаже историята, но на вратата се почука. Влезе един от чиновниците му и съобщи, че граф д’Артоа моли да бъде приет.

— Добре, ще го приема — отговори Толомей и отпрати с едно движение чиновника.

Жан дьо Марини се намръщи.

— Предпочитам да не се срещна с него.

— Разбира се, разбира се — рече снизходително банкерът. — Монсеньор д’Артоа е много словоохотлив.

Той разклати едно звънче. Веднага се разтвори завеса и един младеж с прилепнала по тялото къса дреха влезе в стаята. Същото младо момче, което предния ден без малко щеше да събори краля на Франция.

— Племеннико — обърна се банкерът към него, — изведи монсеньора, без да минавате през галерията, като внимаваш да не го види някой. И занеси му това нещо до улицата — и той подаде двете торбички със злато. — Довиждане, монсеньор!

Месер Спинело Толомей се поклони много ниско и целуна аметиста върху пръста на прелата. После повдигна завесата.

Когато Жан дьо Марини излезе, банкерът се върна при масата, взе подписаната разписка и внимателно я сгъна.

— Coglione! — измърмори той. — Venesio, ladro, ma sopratutto coglione.25

Лявото му око за момент се отвори. След като заключи документа в раклата, той също излезе от стаята, за да посрещне другия си посетител. Слезе в партера и прекоси голямата галерия, осветена от шест прозореца, където бяха разположени щандовете му, защото Толомей не беше само банкер, а и вносител и търговец на рядка бакалия и праматерия, като се почне от подправки и кордовски кожи, та до фламандско сукно, кипърски килими, везани със злато, и арабски есенции.

Десетина души обслужваха купувачите, които непрекъснато влизаха и излизаха. Счетоводителите правеха сметките си с помощта на специални шахматни дъски, върху чиито квадрати трупаха колонки от медни жетони. Цялата галерия ечеше от оживената търговия.

Движейки се бързо напред, дебелият италианец поздравяваше познати, поправяше цени, смъмряше някой служител или отказваше с едно произнесено през зъби niente нечие искане за кредит.

Робер д’Артоа беше се навел над един тезгях с ориенталски оръжия и опитваше тежестта на една тежка дамаскинска кама.

Когато банкерът сложи ръка на рамото му, гигантът се обърна рязко и веднага придоби оня дебелашки весел вид, който обикновено си придаваше.

— Е, монсеньор — рече Толомей, — нуждаете ли се от мен?

— Охо! — възкликна д’Артоа. — Ще ви искам две неща.

— Първото, предполагам, е пари.

— Ш-т! — изръмжа гигантът. — Нужно ли е цял свят да узнае, че съм ви длъжник? Да отидем да поговорим у вас.

Те излязоха от галерията и щом стигнаха в кабинета на първия етаж и вратата зад тях се затвори, Толомей каза:

— Монсеньор, ако е за нов заем, боя се, че няма да бъде възможно.

— Защо?

— Драги монсеньор Робер — отвърна кротко Толомей, — когато водехте делото с вашата леля Мао за наследието на графството Артоа, аз платих разноските. Вие загубихте делото.

— Но го загубих заради подлостта и, това добре знаете — извика д’Артоа. — Загубих го поради сплетните на тая кучка Мао… да пукне дано! Дадоха й Артоа, за да може чрез дъщеря й графството Франш да остане пак на короната. Сделка между обирачи. Но при истинско правосъдие аз би трябвало да бъда пер на кралството и най-богатият барон във Франция. И ще бъда, чувате ли, Толомей, ще бъда!

И той удари по масата с грамадния си юмрук.

— Пожелавам ви го — все така спокойно отговори Толомей. — Но засега вие загубихте делото.

Той беше изоставил маниерите си на духовник и се държеше с д’Артоа много по-свойски, отколкото с архиепископа.

— Все пак аз получих Конш и обещание за графството Бомон льо Роже с пет хиляди ливри доход — отговори гигантът.

— Но графството ви все още не е учредено и вие не сте ми изплатили нищо от дълга си. Напротив.

— Не мога да си получа доходите. Държавното съкровище ми дължи платежите за няколко години… — … голяма част от които сте заложили у мене. Трябваха ви пари за поправка на покривите на Конш, за конюшните…

— Имаше пожар — рече Робер.

— Добре. Освен това имахте нужда от пари за издръжка на сподвижниците си в Артоа…

— А какво ще правя без тях? Само с помощта на тия верни приятели във Фиен, в Суастр, в Комон и другаде един ден моята клауза ще спечели, и то с оръжие в ръка, ако се наложи… И после, кажете ми, месер банкер…

И гигантът смени тона, сякаш му бе омръзнало да играе ролята на мъмрен ученик. Той хвана с два пръста дрехата на банкера и започна полекичка да го повдига: — …Я ми кажете… Вие платихте за делото ми, за конюшните, за моите сподвижници, вярно, но не направихте ли благодарение на мен някои успешни сделчици? Кой ви съобщи преди седем години, че тамплиерите ще бъдат изловени като зайци в забранен участък и ви посъветва да вземете от тях пари, които вие никога няма да върнете? Кой ви извести за обезценяването на парите, така че можахте да вложите цялото си злато в стока, която продадохте с една трета печалба? А? Кой, кажете?

Похватите на финансистите са все същите през вековете и големите банкери винаги са имали осведомители в управляващите кръгове. Главният осведомител на месер Спинело Толомей беше граф д’Артоа — приятел и сътрапезник на монсеньор Карл дьо Валоа, брата на краля, който участвуваше в малкия съвет и му разказваше всичко.

Толомей се освободи, оправи гънката на дрехата си, усмихна се и каза, като примижаваше с лявото око:

— Признавам, монсеньор, признавам. Вие на няколко пъти ми дадохте много полезни сведения. Но за съжаление…

— Какво за съжаление?

— Уви! Печалбите, които благодарение на вас осъществих, далеч не покриват дадените ви назаем суми.

— Наистина ли?

— Наистина, монсеньор — заяви Толомей с най-невинен и дълбоко печален вид.

Той лъжеше и знаеше, че може да го прави безнаказано, защото Робер д’Артоа, колкото и да беше изкусен интригант, не разбираше нищо от парични сметки.

— Аха — рече той сърдито, почеса се по четината и завъртя брадата си наляво и надясно. — Все пак… за тамплиерите… сигурно сте доволен тая сутрин, а?

— И да, и не, монсеньор, и да, и не. От дълго време вече те не вредяха на нашата търговия. А кого ще погнат сега? Нас, ломбардите, както казват. Търговията със злато не е лесен занаят. А пък без нас нищо не може да се направи… А, добре, че се сетих, каза ли ви монсеньор дьо Валоа дали ще се измени още курсът на ливрата паризис, както се носи слух?

— Не, не, нищо подобно… Но този път — продължаваше мисълта си д’Артоа — съм хванал Мао за гушата. Хванал съм я, защото съм хванал дъщерите и племенницата й. И ще ги удуша… крък… като пакостни невестулки.

Омразата придаваше на лицето му твърдост и го правеше почти красиво. Той пак пристъпи към Толомей и банкерът си помисли: „Тоя човек в отмъщението си няма да се спре пред нищо. За всеки случай не е зле да отпусна още петстотин ливри заем…“ После попита:

— Каква е работата?

Робер д’Артоа снижи глас. Очите му блестяха.

— Курвичките си имат любовници и от тая нощ аз знам имената им. Но мълчание! Не искам да вдигам тревога… още не!

Сиенецът се замисли. Беше подочул нещо такова, но не беше повярвал.

— Каква полза можете да извлечете от това? — попита той.

— Каква полза ли? — възкликна д’Артоа. — Слушайте, банкерино, представяте ли си срама? Бъдещата френска кралица и нейните етърви заловени като уличници с някакви хлапетии… Че това е нечуван скандал! Двете бургундски фамилии са се натопили до гушата в тия лайна. Мао губи всякакво влияние в двора, браковете се разтрогват, короната престава да се надява на наследството и тогава аз изисквам възобновяване на делото и го спечелвам.

Той се разхождаше нашир и надлъж из стаята и подът, мебелите, предметите се люлееха под стъпките му.

— И вие ли ще разкриете срама? Ще отидете при краля…

— О не, месер, не аз. Мен няма да ме слушат. Друг някой, с много повече тежест… но който не е във Франция. И тъкмо това е второто нещо, което ще ви поискам. Трябва ми сигурен човек, но не много известен; ще го изпратя в Англия да занесе едно писмо.

— На кого, монсеньор?

— На кралица Изабел.

— Брей! Я гледай! — измърмори банкерът. После настъпи мълчание, само шумът от улицата го нарушаваше.

— Вярно е, че кралица Изабел не изглежда много привързана към снахите си — издума най-сетне Толомей, комуто не беше нужно повече, за да схване целия заговор на д’Артоа. — Вие сте неин голям приятел и мисля, че наскоро ходихте там.

— Върнах се миналата седмица и бързо свърших работата си.

— А защо не изпратите при госпожа Изабел ваш човек или куриер на монсеньор дьо Валоа?

— В нашата страна, където всеки следи всекиго, моите хора са известни, тези на монсеньор дьо Валоа също. Това по-скоро би ми объркало работата. Мисля, че някой търговец, но такъв, комуто можеш да се довериш, ще подхожда повече. Вие имате хора, които пътуват по вашите работи… Впрочем писмото няма да съдържа нещо, което би причинило неприятности на приносителя…

Толомей погледна великана в очите, помисли малко, после разклати бронзовото си звънче.

— Ще се опитам да ви услужа още веднаж — рече той. Завесата се дръпна и се появи същият младеж, който беше изпратил архиепископа. Банкерът го представи.

— Гучио Балиони, мой племенник, наскоро пристигнал от Сиена. Не вярвам комендантът и сержантите на Марини да го знаят вече… Макар че вчера сутринта той се отличи като голям храбрец пред краля на Франция… — добави Толомей полугласно, гледайки младежа с престорена строгост. — Как го намирате?

Робер д’Артоа разглеждаше Гучио.

— Хубаво момче — засмя се той. — Хубаво телосложение, жилави крака, тънка талия, очи на трубадур. Него ли ще изпратите, месер Толомей?

— Той е моята дясна ръка — рече банкерът, — аз, само че не толкова дебел и по-млад, бях като него, представете си, но единствен аз си спомням за това.

— Ако го зърне крал Едуард, както не си поплюва, има голяма опасност да не се върне.

При тия думи великанът избухна в гръмък смях, към който се присъединиха вуйчото и племенникът.

— Гучио — каза Толомей, — ти ще видиш Англия. Утре призори ще тръгнеш. Ще отидеш в Лондон при братовчеда Албизи…

— Албизи ли? Това име ми е известно — прекъсна го д’Артоа. — А, да, това е доставчикът на кралица Изабел…

— Виждате ли, монсеньор?… И така, отиваш при Албизи и оттам с негова помощ ще отидеш в двореца Вестмутие, за да предадеш на кралицата, лично на нея, писмото, което Монсеньорът ще напише. После ще ти кажа по-подробно какво трябва да правиш.

— Предпочитам да диктувам — каза д’Артоа, — по-добре боравя с копието, отколкото с проклетите ви гъши пера.

Толомей си помисли: „Пък е и предпазлив, дяволът, не иска да остави следи.“ — Както обичате, монсеньор. Слушам ви.

И той лично написа под диктовка следното писмо:

„Госпожо,

Нещата, за които се догадихме, се оказаха верни и по-срамни, отколкото ги мислехме. Зная кои са лицата и така добре съм ги разкрил, че няма да се изплъзнат, само трябва да побързаме. Но само вие имате достатъчно власт да свършите работата, на която разчитаме, и с идването си да турите край на толкова низост, която много черни честта на роднините ви. Нямам друго желание, освен да бъда изцяло ваш слуга духом и тялом.“ — Подписът ви, монсеньор? — рече Толомей.

— Ето го — отвърна д’Артоа, като извади от кесията си голям сребърен пръстен и го подаде на младежа. На палеца му имаше също такъв, само че златен.

— Ще дадеш това на госпожа Изабел, тя ще разбере, но сигурен ли си, трубадуре, че ще издействуваш аудиенция, щом пристигнеш?

— Ба, монсеньор — каза Толомей. — Ние сме доста добре поставени пред английските владетели. Когато крал Едуард дойде миналата година с кралица Изабел, той взе назаем от нашите компании двадесет хиляди ливри, които ние събрахме помежду си, за да му ги дадем. Още не ни ги е върнал.

— И той ли?? — извика д’Артоа. — Е, банкерино, ами оная… първата работа, за която говорихме?

— Ех, на вас никога не мога да откажа, монсеньор! — рече Толомей, като въздъхна.

И той извади от раклата си една торбичка, която предаде на д’Артоа с думите:

— Петстотин ливри. Само толкова мога. Ще го минем на сметката ви, както и пътуването на пратеника.

— Браво, банкерино — извика д’Артоа и лицето му светна от широка усмивка, — ти26 си приятел.

Когато си възвърна бащиното графство, ще те назнача за мой ковчежник.

— Ще разчитам много на това, монсеньор — поклони се Толомей.

— Ако ли не, ще те отведа заедно с мене в ада, за да подкупваш в моя полза дявола.

На излизане гигантът изпълни вратата, подхвърляйки като топка в дланта си торбичката със златото.

— Пак ли му дадохте пари, вуйчо? — каза Гучио и поклати неодобрително глава. — Нали бяхте казали.

— Guccio mio, Guccio mio — отвърна кротко банкерът (cera и двете му очи бяха дооре отворени), — помни винаги едно нещо: тайните на големците представляват лихвите на парите, които им даваме. Ето тази сутрин монсеньор Жан дьо Марини и монсеньор д’Артоа ми дадоха срещу заема документи, които струват повече от златото и които ние ще съумеем да преотстъпим, когато му дойде времето. А колкото до златото… ще се постараем да си го наваксаме…

Замисли се за миг и после продължи: — На връщане от Англия ще направиш едно отклонение. Ще минеш през Стари Нофл.

— Добре, вуйчо — отвърна Гучио без въодушевление.

— Нашият тамошен чиновник не може да събере едно вземане от собствениците на замъка Креси. Бащата умрял наскоро, наследниците отказват да платят. Изглежда, че не им е останало нищо.

— И какво да правим, ако нямат?

— Ба, остават им сградите, земите, имат може би роднини. Ще заемат отнякъде и ще ни се издължат. Ако не могат, ще отидеш при коменданта на Монфор, ще искаш опис, ще искаш разпродажба. Зная, че е тежко. Но банкерът трябва да се учи да бъде твърд. Няма милост за дребните длъжници, иначе не бихме могли да услужваме на едрите. За какво мислиш, figlio mio?27

— За Англия, вуйчо.

Връщането през Нофл му изглеждаше неприятна работа, но го приемаше. Цялото му любопитство, всичките му младежки мечти се насочваха вече към Лондон. За пръв път щеше да пътува по море… Животът на ломбардски търговец беше несъмнено приятен, изпълнен с хубави надежди. Заминаваш, пътуваш, носиш тайни послания до кралете…

Старият човек гледаше племенника си с нежност и умиление. Гучио беше единствената обич на това лукаво и изхабено сърце.

— Ще направиш чудесно пътешествие, завиждам ти — рече банкерът. — Малко младежи на твоите години имат случай да видят толкова страни. Учи се, завирай се навсякъде, тършувай, разглеждай всичко, карай другите да говорят, а ти говори малко. Внимавай кой те черпи, не давай на жените повече пари, отколкото струват, и не пропущай да сваляш шапка, когато минава шествие… А ако срещнеш на пътя си крал, гледай този път да не ми струва някой кон или слон.

— Как мислиш, вуйчо — попита усмихнато Гучио, — дали кралица Изабел е толкова красива, колкото разправят?

IIНА ПЪТ ЗА ЛОНДОННякои хора постоянно мечтаят за пътувания и за приключения, за да минат в очите на другите, а и в собствените си очи за герои. После, когато са вече на път и се озоват пред някаква опасност, си казват: „Кой дявол ме караше да се завирам там, където не ми е работа?“ Така стана и с младия Гучио Балиони. Винаги беше копнял да види морето, но сега, когато пътуваше по море, бе готов да плати скъпо, но да се намира другаде.

Бяха започнали приливите на пролетното равноденствие, затова малко кораби се гласяха да вдигнат котва. След като се поперчи по кея в Кале с кама на колана и преметнат през рамо плащ, Гучио най-сетне намери един стопанин на кораб, който се съгласи да го вземе. Тръгнаха вечерта28 и още на излизане от пристанището бурята се разрази. Затворен в едно тясно помещение под палубата близо до голямата мачта („Тук люлеенето е най-слабо“ — беше казал стопанинът), легнал върху тясно дървено одърче, Гучио прекарваше най-тежката нощ в живота си.

Вълните блъскаха като стенобойна машина по кораба и на Гучио му се струваше, че целият свят край него се люлее. Търкулваше се от одъра на пода и дълго се мъчеше да се изправи в мрака, блъскайки се в дървената стена и в навитите на рула въжета, втвърдени от водата. Очакваше всеки момент туловището на кораба да се пръсне. В промеждутъците, когато бурята си поемаше дъх, Гучио чуваше как плющят платната и водата залива палубата. Опасяваше се да не би вълните да са помели целия екипаж и само той единствен да е останал жив на разнебитения кораб, който ту отхвъркваше нагоре, ту политаше към бездната.

„Сигурно ще умра — мислеше си Гучио. — Колко е глупаво да загинеш по тоя начин, на моята възраст, погълнат от морето. Никога вече не ще видя нито Париж, нито Сиена, нито близките си, никога няма да видя пак слънцето. Да бях почакал ден-два в Кале! Каква глупост! Но ако се измъкна, кълна се в Мадоната, оставам в Лондон; ще стана хамалин, слуга, какъвто и да е, но кракът ми вече не стъпва на кораб.“ Накрая момъкът обгърна с две ръце голямата мачта, коленичи в тъмното, вкопчи се в нея и треперещ, с разстроен стомах, с мокри дрехи зачака своя край, като обещаваше дарове на „Санта Мария деле Неви“, на „Санта Мария дела Скала“, на „Санта Мария деле Серви“, на „Санта Мария деле Кармине“, кажи-речи, на всички черкви в Сиена, които знаеше.

Призори бурята утихна. Изнемощелият Гучио се огледа: сандъци, платна, брезенти, котви и въжета се трупаха в неописуем безпорядък; в дъното на кораба, под разместените подови дъски, се плискаше вода.

Капакът към палубата се отвори и един груб глас извика:

— Ей, синьоре, можахте ли да спите?

— Да спя ли? — отвърна Гучио, изпълнен със злоба. — Без малко щях да умра.

Хвърлиха му въже и му помогнаха да се качи на палубата. Лъхна го мразовит вятър и го накара да затрепери в мокрите си дрехи.

— Не можахте ли да ме предупредите, че ще има буря? — каза Гучио на стопанина.

— Ба, наистина, изкарахме тежка нощ. Но вие толкова бързате… И освен това за нас, знаете, това е нещо обикновено. Ей сега ще стигнем брега.

Стопанинът беше възрастен човек, здравеняк, с посивели коси. Гледаше Гучио малко насмешливо. И като посочи с ръка белезникавата линия, която се открояваше в мъглата, добави:

— Ето го Дувър.

Гучио въздъхна и се зави с плаща си:

— След колко време ще пристигнем? Човекът вдигна рамена:

— След два часа, не повече, тъй като вятърът духа от изток.

Трима моряци се бяха изтегнали на палубата, капнали от умора. Друг държеше кормилото и дъвчеше парче осолено месо, без да изпуща из очи носа на кораба и английския бряг.

Гучио седна до стария моряк на завет зад една малка дъсчена преграда, която спираше вятъра, и заспа въпреки светлината, студа и морското вълнение.

Когато се събуди, пристанището на Дувър разстилаше пред очите му четириъгълния си басейн и редиците ниски, грубо иззидани къщи, покрити с каменни плочи. Вдясно от пролива се издигаше жилището на шерифа, пазено от въоръжена стража. Кеят, задръстен от струпаните под навеси стоки, гъмжеше от шумна тълпа. Морският бриз разнасяше миризма на риба, на катран и на гнило дърво. Рибари носеха на рамо тежки гребла и влачеха мрежите си. Деца тътреха по каменната настилка торби, по-големи от тях.

Корабът влезе в пристанището със свалени платна.

Младостта бързо си възвръща сили и илюзии. Преодолените опасности само й придават повече самоувереност и я тласкат към нови приключения. На Гучио му стигаха два часа сън, за да забрави нощните си страхове. Дори беше склонен да си припише заслугата за измъкването от бурята — смяташе, че неговата щастлива звезда е помогнала. Прав на палубата, в поза на победител, сложил ръка върху един вързоп въжета, той гледаше с жадно любопитство как към него се приближава кралството на Изабел.

Писмото на Робер д’Артоа, пришито в дрехата му, както и сребърният пръстен, скрит в кожената чанта, му се струваше залог за голямо бъдеще. Ще проникне в интимния свят на властта, ще опознае крале и кралици, ще научи съдържанието на най-тайни споразумения. Опиянен, той летеше във времето, виждаше се вече като влиятелен посланик, доверено лице и съветник на земни властелини, пред които се прекланяха и найвисокопоставените лица, участвуваше в кралските съвети. Та нямаше ли за пример съотечествениците си Бичио и Мусчиато Гуарди, прочутите тоскански финансисти, наречени от французите Биш и Муш, които повече от десет години бяха ковчежници, посланици и довереници на суровия Филип IV Хубави? Той ще ги надмине и един ден ще се разказва историята на прочутия Гучио Балиони, който навлязъл в живота, като насмалко не съборил краля на Франция на ъгъла на една улица… Пристанищната глъчка вече му се струваше като възторжено приветствие.

Старият моряк прехвърли една дъска между кораба и кея. Гучио се разплати и стъпи на твърда земя. Тъй като не пренасяше стока, нямаше нужда да минава през „доилнята“, сиреч през митницата. Помоли първото срещнато момче да го отведе при местния ломбард.

Италианските банкери и търговци от онова време имаха собствена куриерска и преносна организация. Обединени в дружества на името на основателя си, те притежаваха агенции във всички главни градове и в пристанищата. Тези агенции бяха едновременно банкови клонове, кантори за частна поща и пътнически бюра.

Дувърският ломбард се числеше към дружеството Албизи. Той радостно посрещна племенника на шефа на дружество Толомей и го прие от хубаво по-хубаво. Гучио можа да се измие в дома му, подсушиха и изгладиха дрехите му. Размени френските златни монети с английски и докато му приготвяха коня, богато се нахрани. През време на яденето разказа за бурята и намери повод да се похвали.

Тук се намираше още един човек, пристигнал предишната вечер, на име Бокачио или Бокачо, който беше търговски пътник при дружество Барди. Той също идеше от Париж и в навечерието на тръгването си оттам бе присъствувал на изгарянето на Жак дьо Моле, със собствените си уши бе чул проклятието, та описа събитието със суха, погребална ирония, която допадна на италианските му сътрапезници. Този тридесетгодишен човек с умно, живо лице, с тънки устни гледаше така, сякаш се присмиваше на всичко. И тъй като пътуваше също за Лондон, решиха с Гучио да пътуват заедно.

Тръгнаха по пладне.

Спомняйки си съветите на вуйчо си, Гучио оставяше спътника си да говори, който впрочем само това и чакаше. Изглежда, че синьор Бокачо беше видял много неща. Ходил бе навред — в Сицилия, във Венеция, в Испания, във Фландрия, в Германия, чак до Ориента, и ловко беше се измъквал от множество приключения. Познаваше нравите във всички тия страни, имаше лично свое мнение за относителната стойност на религиите, презираше калугерите и ненавиждаше инквизицията. Интересуваше се също и от жените; даде да се разбере, че е имал доста връзки с тях и знае любопитни анекдоти за много жени — знатни и незнатни. Нямаше добро мнение за добродетелността им и говореше за тях с малко непристоен език, нещо, което накара Гучио да се замисли. Този синьор Бокачо беше свободомислещ ум и съвсем различен от обикновените хора.

— Ще ми се да опиша всичко това през свободното си време, цялата тая богата жътва от случки и мисли, които съм събрал през време на пътуванията си — рече той на Гучио.

— Защо не го направите, сеньор? — попита младежът.

Другият въздъхна, като да изповядваше съкровена мечта.

— Много е късно… На моята възраст не се става писател. Който се е занимавал с печелене на пари, като стане на тридесет години, не може вече да върши друго. Пък и ако напиша всичко, каквото зная, рискувам да бъда изгорен.

Това пътуване през зелените поля рамо до рамо с един толкова интересен другар очарова Гучио. Младежът вдишваше с наслада пролетния въздух, конските копита звъняха в ушите му като радостна песен и той състави отлично мнение за себе си, сякаш сам беше участвувал в приключенията на спътника си.

Вечерта спряха в една странноприемница. Нощувките при пътешествията предразполагат към откровени разговори. Както си пиеха край огъня кани с годал — силна бира, подправена с хвойна, чушки и пъпки от карамфил, — синьор Бокачо разказа на Гучио, че има любовница французойка, която му родила миналата година момче. Кръстили го Джовани.

— Казват, че извънбрачните деца са по-будни и поздрави от другите — забеляза поучително Гучио, който си служеше с някои банални фрази, за да поддържа разговора.

— Сигурно господ ги дарява с душевни и телесни сили, за да ги обезщети срещу липсата на наследство и уважение — отвърна синьор Бокачо.

— Вашият син, във всеки случай, ще има баща, от когото ще може да научи много нещо.

— Стига да не се сърди на баща си, че му е дал живот всред такива лоши условия — отговори пътникът на Барда.

Преспаха в една стая и призори поеха отново на път. По земята още се влачеше мъгла. Синьор Бокачо мълчеше, не обичаше да става рано.

Беше хладно и скоро небето се проясни. Гучио виждаше местност, чиято прелест го възхищаваше. Дърветата бяха още голи, но във въздуха се усещаше мирис на мъзга, по земята се зеленееше свежа, нежна трева. Нивите и хълмовете бяха пресечени на много места от плетища. Осеяната с горички вълнообразна долина, синкавозеленият блясък на рекатаТемза, която се откри от един склон, кучешката глутница през ливадите, следвана от ездачи — всичко пленяваше Гучио. „Хубаво кралство има кралица Изабел“ — мислеше си той.

Колкото повече път изминаваха, толкова повече тази кралица изпълваше мислите му. След като завърши мисията си, защо да не опита да й се хареса? В историята на кралете и на кралствата имаше много примери на още по-удивителни случаи. „Като е кралица, да не би да не е жена! На двадесет и две години е и съпругът й не я обича. Английските благородници сигурно не смеят да я ухажват, за да не разсърдят краля. А пък аз пристигам отдалеч, аз съм таен пратеник, и за да дойда, трябваше храбро да се боря с бурята… коленича, размахвам широко шапка за поздрав, целувам края на роклята й…“И той вече стъкмяваше фразите, с които ще постави сърцето си в служба на младата руса владетелка… „Госпожо, не съм благородник, но съм свободен гражданин на Сиена и струвам не по-малко от който и да е благородник. На осемнадесет години съм и нямам по-съкровено желание от това, да съзерцавам вашата хубост и да ви предложа душата и кръвта си…“ — Ето че наближихме — обади се синьор Бокачо.

Гучио не беше забелязал кога са стигнали лондонските предградия. Къщите стесниха пътя, приятната горска миризма изчезна, въздухът вонеше на изгорял торф.

Младежът се оглеждаше изненадан. Вуйчо му Толомей бе говорил за един необикновен град, а той виждаше да се редят селца с черни къщурки, с мръсни улички, по които се движеха жени с тежки товари, парцаливи деца и войници с мрачни лица.

Внезапно пътниците се озоваха пред моста на Лондон сред голяма навалица от хора, коне и коли. Входът се пазеше от две четвъртити кули, между които вечер опъваха вериги и затваряха грамадните врати. Първото нещо, което се изпречи пред очите на Гучио, беше човешка глава, цялата окървавена, набучена върху едно от стърчащите над вратата копия. Врани се виеха около това лице с изкъпвани очи.

— Английският крал тая сутрин е раздавал правосъдие — рече синьор Бокачо. — Така свършват тук престъпниците или набедените, от които искат да се отърват.

— Интересно знаме за посрещане на чужденците — каза Гучио.

— Начин да им се внуши, че не пристигат в страна на любезности и нежности.

Мостът беше единствен над Темза по онова време. Представляваше истинска улица над водата с притиснати нагъсто една до друга дървени постройки, където се вършеше всякаква търговия.

Двадесет свода, високи шестдесет стъпки, крепяха тази необикновена постройка. Строен е бил близо сто години и лондончани много се гордееха с него.

Покрай подпорите се пенеше мътна вода, по прозорците съхнеше пране, жени изпразваха кофи в реката. В сравнение с лондонския мост Понте Векио във Флоренция приличаше на играчка, а река Арно пред Темза — на поточе. Гучио каза това на спътника си.

— Все пак от нас се учат другите народи — отвърна италианецът.

Изминаха почти двадесет минути, докато се озоват на другата страна, защото навалицата беше гъста, а упоритите просяци се хващаха за ботушите им.

Като стигнаха до другия бряг, Гучио видя вдясно лондонската кула, грамадна и бяла върху сивото небе. После, следвайки синьор Бокачо, влезе в централната част на града. По шумните улици цареше оживление и Гучио бе изумен от чуждестранния говор, оловносивото небе, тежката миризма на дим, просмукала целия град, виковете в кръчмите, нахалството на уличните жени, грубостта на кресливите войници.

Триста крачки по-нататък пътниците свърнаха наляво в улица Ломбардска, където се намираха всички италиански банки. Къщи с незабележителен външен вид, едноетажни, най-много двуетажни, но много добре поддържани, с боядисани лъскави врати, с решетки на прозорците. Синьор Бокачо остави Гучио пред банка Албизи. Двамата спътника се разделиха много сърдечно, изразиха взаимно радостта си от новото си приятелство и се уговориха да се срещнат много наскоро в Париж.

IIIУЕСТМИНСТЪРМесер Албизи беше висок, сух човек с продълговато мургаво лице, гъсти вежди и черни коси, които се подаваха изпод кепето му. Той посрещна госта със спокойна и господарска любезност. В своята тясна дреха от тъмносиньо кадифе, прав, с ръка върху писалищния си прибор, Албизи имаше вид на тоскански принц.

Докато си разменяха обичайните приветствия, погледът на Гучио шареше по дъбовите кресла с високи облегалки и тапицировка от дамаска, по инкрустираните със слонова кост малки столчета, по скъпите килими на пода, по огромната камина, украсена със свещници от масивно сребро. И младежът не можа да се въздържи да не направи набързо сметка: „Килимите… сигурно четиридесет ливри… свещниците двойно повече… къщата, ако всяка стая е като тази, струва три пъти колкото къщата на вуйчо ми.“ Защото, макар и да мечтаеше да бъде таен посланик и рицар — слуга на дамата си, Гучио беше още и търговец, син, внук и правнук на търговци.

— Трябваше да пътувате с някой от нашите кораби… ние също притежаваме кораби… и да тръгнете от Булон, братовчеде — каза месер Албизи, — така щяхте да пътувате по-удобно.

Той поръча да донесат хипокраз, ароматизирано вино, което се пиеше с бонбони. Гучио съобщи целта на пътуването си.

— Вуйчо ви Толомей, когото дълбоко уважавам, е проявил съобразителност, изпращайки ви при мен — заяви Албизи, като въртеше пръстена с голям рубин на дясната си ръка. — Хюг Диспенсър е един от главните ми клиенти, пък ми е и задължен. Чрез него ще уредим срещата.

— Не е ли той сърдечният приятел на крал Едуард? — попита Гучио.

— Искате да кажете любовницата му, фаворитката на краля? Не, аз говоря за Хюг Диспенсър, бащата. Неговото влияние е по-скрито, но е голямо. Той ловко използува безчестието на сина си и ако нещата продължават така, има изгледи той да управлява кралството.

— Но аз трябва да видя кралицата, а не краля! — възрази Гучио.

— Млади братовчеде — отговори Албизи с усмивка, — и тук, както навред, има хора, които не принадлежат нито на едната партия, нито на другата, но използуват и двете, като ги противопоставят една на друга. Зная какво мога да направя.

Той извика своя секретар и надраска набързо няколко реда върху лист хартия, която запечати.

— Ще отидете още днес след вечеря във Вестмутие, братовчеде — рече Албизи, след като изпрати секретаря с писъмцето. — Вярвам, че кралицата ще ви приеме. Ще се представите като търговец на скъпоценни камъни и накити, дошъл нарочно от Италия и препоръчан от мен. Показвайки скъпоценностите на кралицата, ще можете да й предадете и поръчението си.

Той отиде до едно сандъче, отвори го и извади голяма плоска кутия от скъпоценно дърво с медна обковка.

— Ето вашите препоръчителни писма — добави той. Гучио повдигна капака. Пръстени, брошки, копчета, бисери, изработени като украшения, една огърлица от изумруди и рубини — всичко това беше наредено върху поставка от кадифе.

— А ако кралицата пожелае да вземе някоя от тия скъпоценности, какво ще правя?

Албизи се усмихна:

— Кралицата няма да купи нищо направо, защото не разполага с пари и разходите й се следят. Ако пожелае нещо, ще ме предизвести. Миналия месец й изработих три кесии, които още не са ми заплатени.

След обяда, достоен за трапезата на някой барон, макар че Албизи се извини за скромността му, Гучио се запъти за Уестминстър. Придружи го един прислужник от банката, нещо като телохранител, як като вол, който носеше касетката, вързана с желязна верижка за колана му.

Гучио вървеше с вдигната глава и разглеждаше града с такъв горд вид, като че ли на другия ден щеше да му става собственик.

Дворецът, внушителен с гигантските си размери, но претоварен с украшения, му се стори доста безвкусен в сравнение с онова, което в ония години се строеше в Тоскана и особено в Сиена. „Тия хора и без това нямат много слънце, а като че ли правят всичко възможно, за да попречат и на малкото, което имат, да стигне до тях“ — помисли той.

Влезе през парадния вход. Хората от охраната се грееха край големи цепеници. До Гучио се приближи един щитоносец.

— Синьор Белиони, нали? Очакват ви. Ще ви отведа — рече той на френски.

Гучио тръгна, придружен от слугата, който носеше касетката със скъпоценностите.

Минаха през един двор, обграден с аркеди, после през друг, после се изкачиха по широка каменна стълба и влязоха в жилищните помещения. Сводовете бяха много високи и някак особено кънтящи. Докато минаваше през поредицата студени и мрачни зали, Гучио все повече губеше своята самоувереност и въпреки усилията си имаше чувството, че става по-малък. Видя група младежи в богато извезано облекло, с връхни дрехи, украсени с кожи; върху левия хълбок на всеки от тях блестеше дръжката на сабя. Това беше личната гвардия на кралицата.

Оръженосецът каза на Гучио да почака и го остави при благородниците, които го разглеждаха насмешливо и тихо си разменяха забележки.

Внезапно го обзе смътна тревога. Ами ако стане нещо непредвидено? Ако в този двор, за който знаеше, че се разяжда от интриги, го сметнеха за подозрителен? Ако го хванат, претърсят и открият писмото, преди да е видял кралицата?

Когато завърналият се щитоносец го бутна по ръката, той подскочи. Взе касетката от ръцете на прислужника, но в бързината забрави, че е вързана, и повлече слугата. Веригата се заплете. Чуха се смехове и Гучио се ядоса, че е станал смешен. Затова влезе при кралицата оскърбен, объркан и смутен и я видя чак когато се намери пред нея.

Изабел беше седнала. Млада жена с тясно лице и вдървена стойка стоеше изправена до нея. Гучио коленичи и потърси думи за приветствие, но нищо не му идеше наум. Присъствието на трето лице увеличаваше смущението му. Но защо така глупаво си беше представял, че кралицата ще го приеме сама?

Тя първа заговори:

— Леди Диспенсър, да разгледаме дали накитите, които ни е донесъл този млад италианец, са наистина толкова чудесни, колкото разправят.

Името Диспенсър съвсем обърка Гучио. Каква работа имаше една Диспенсър толкова близо до кралицата?

По знак на Изабел той стана, отвори касетката и показа съдържанието й. Леди Диспенсър хвърли бегъл поглед и заяви сухо и отсечено:

— Накитите наистина са хубави, но не са за нас. Не можем да ги купим, госпожо.

Кралицата направи нетърпеливо движение:

— Тогава защо вашият свекър настояваше да приема този търговец?

— Вероятно за да услужи на Албизи. Но много дължим вече на Албизи и не можем да купуваме още.

— Зная, госпожо — заяви тогава кралицата, — че вие, вашият съпруг и всичките ви роднини сте толкова много загрижени за средствата на кралството, та човек би могъл да помисли, че тия средства са ваши. Но сега ще ме оставите аз да разполагам с касетката си или с онова поне, което е останало в нея… Впрочем учудвам се, госпожо, че всеки път, когато в двореца дойде чужденец или някой търговец, придворните ми дами французойки се отстраняват като че ли случайно и оставате все вие или вашата свекърва да ми правите компания, която повече прилича на надзор. Предполагам, че ако същите тези накити бяха представени на моя съпруг или на вашия, и двамата биха се възползували да се нагиздят с тях повече от която и да е жена.

Тонът беше равен и студен, но във всяка дума личеше озлоблението на кралицата към това семейство, което, освен дето позореше короната, но и ограбваше кралското съкровище. Защото не само родителите Диспенсър богатееха от кралската любов към техния син, но и самата му съпруга приемаше скандала и даже му съдействуваше.

Засегната от неочакваната нападка, Елеонора Диспенсър се оттегли в един ъгъл на обширната зала, но не престана да наблюдава кралицата и младия италианец.

Гучио успя да възвърне присъщата си самоувереност, която днес така злополучно му бе изневерила, и най-сетне се осмели да погледне кралицата. Сега или никога ще я накара да разбере, че съчувствува на нещастието й и желае да й служи. Но срещна такава студенина, такова безразличие, че сърцето му се смръзна. Сините очи на Изабел имаха същата неподвижност като очите на крал Филип Хубави. Как да заявиш на такава жена: „Госпожо, карат ви да страдате и аз искам да ви обичам!“ Единственото, което можа да стори Гучио, бе да посочи големия сребърен пръстен, поставен в единия ъгъл на сандъчето, и да каже:

— Госпожо, ще ми окажете ли милостта да погледнете този печат и да обърнете внимание върху гравюрите?

Кралицата взе пръстена, видя трите замъка д’Артоа, гравирани в метала, и вдигна очи към Гучио.

— Това ми харесва — рече тя. — Имате ли и други предмети, изработени от същата ръка?

Гучио извади от дрехата си писмото и каза:

— Цените са отбелязани тук.

— Да отидем на светлото, за да ги видя по-добре — отвърна Изабел.

Тя стана и придружена от Гучио, се приближи до единия от прозорците, където можеше да прочете писмото на спокойствие.

— Връщате ли се в Париж? — пошепна тя.

— Веднага щом заповядате, госпожо, — отвърна Гучио със същия тон.

— Кажете тогава на монсеньор д’Артоа, че ще дойда във Франция през следващите седмици и ще постъпя, както сме се уговорили с него.

Лицето й се пооживи, но вниманието й беше погълнато изцяло от писмото, а не от приносителя му. Обаче едно царствено желание да възнагради всеки, който й служи, я накара да добави:

— Ще кажа на монсеньор д’Артоа да ви възнагради по-добре, отколкото бих могла да го сторя аз в момента.

— Честта да ви видя и да ви служа, госпожо, е най-голямата ми награда.

Изабел поблагодари с леко кимване и Гучио разбра, че между правнучката на Луи Свети и племенника на един тоскански банкер има разстояние, което не може да се преодолее.

На висок глас, така че да я чуе жената на Диспенсър, тя каза:

— Ще ви уведомя чрез Албизи какво съм решила относно тая тока. Сбогом, месер.

И тя го отпрати с движение на ръката.

IVЗАДЪЛЖЕНИЕТОВъпреки любезността на Албизи, който го покани да остане няколко дни, Гучио напусна Лондон още на следващия ден, доста недоволен от себе си. Всъщност беше изпълнил отлично мисията си и в това отношение заслужаваше всякаква похвала. Но не можеше да си прости, че той, свободният гражданин на Сиена, а като такъв се смяташе равен на всеки благородник по света, беше се смутил до такава степен в присъствието на една кралска особа. Защото, колкото и да се мъчеше, не можеше да скрие от себе си, че си беше глътнал езика, когато се бе озовал пред английската кралица, която не го удостои дори с усмивка. „Ами че и тя е жена като всяка друга най-сетне! Какво толкова се бях разтреперан!“ — повтаряше си той с досада, но си го казваше, когато беше вече далеч от Уестминстър.

На връщане нямаше спътник, както на идване, пътуваше сам и преглъщаше разочарованието си. Това настроение не го напусна през целия път, дори се засилваше с изминатите левги.

Тъй като не получи в английския двор прием, на какъвто се надяваше, и не бе удостоен само заради красивото си лице с кралски почести, когато се върна във Франция, Гучио заключи, че англичаните са див народ. А колкото за кралица Изабел, ако е нещастна и ако съпругът й се гаври с нея, то тя получава точно каквото си заслужава. „Как така? Човек прекосява морето, рискува живота си за нея, а му благодарят като на слуга! Тия хора са се научили, да се държат царствено, но нямат сърдечно отношение и отблъскват и най-голямата преданост. Да не се чудят тогава, че хората не ги обичат и често им изменят.“ Младостта не се отказва лесно от своите амбиции. Преди четири дни по същия тоя път Гучио се виждаше вече посланик и кралски любовник, а сега си повтаряше яростно: „Ще си го върна тъпкало.“ Как? По отношение на кого? Не знаеше, но се нуждаеше от възмездие.

Преди всичко, щом съдбата и кралското презрение искат да го задържат в положението на ломбард, той ще се покаже такъв ломбард, какъвто рядко се среща. Могъщ банкер, смел и ловък, безмилостен кредитор. Чичо му беше го натоварил да се отбие в Нофл, за да събере едни недобори. Е, добре, длъжниците не подозират каква буря ще се разрази на гърбовете им.

Като взе пътя през Понтоаз, за да се отклони за Ил дьо Франс, Гучио пристигна в Стари Нофл в деня на празника Свети Юг.

Кантората Толомей се помещаваше в една сграда близо до черквата на градския площад. Гучио влезе като господар, прегледа книжата, смъмра персонала. Каква му е работата на управителя? Трябва ли той, Гучио Балиони, племенник на шефа на дружеството, лично да се разкарва за всяко неизплатено задължение? И преди всичко какво представляват тия собственици на замъка Креси, които дължат триста ливри? Осведомиха го. Бащата бил умрял; да, това Гучио знаеше. И после? Нали има, двама сина — единият двадесет, другият — двадесет и две годишен. Какво правят те?… Ходят на лов… Безделници, ясно. Имаше също и дъщеря, шестнадесетгодишна… сигурно грозна — реши Гучио. И майка, която ръководи дома след смъртта на сир дьо Креси. Хора от благороден род, то без стотинка… На колко се изчислява замъкът им, нивите?! Осемстотин, деветстотин ливри. Имаха една воденица и тридесетина крепостни на земите си.

— И не можахте да ги накарате да платят? — извика Гучио. — Ще видите как бързо ще я свърша аз тая работа! Как се нарича комендантът на Монфор? Портфрюи ли? Много добре. Ако до довечера не платят, ще отида при него и ще го накарам да извърши опис. Така!

Той пак се метна на седлото и препусна към Креси, сякаш отиваше да превзема сам някоя крепост. „Парите ми или опис… парите ми или опис. Нека вървят да се оплакват на господа или на светците му.“ Креси, отстоящо на половин левга от Нофл, беше махаличка, застроена по склона на долината на река Молдра, която можеше да се прехвърли с конски скок.

Замъкът представляваше в действителност малка господарска къща, доста разнебитена, без крепостен ров, тъй като реката й служеше за защита, с ниски купички и разкаляно крайбрежие. Всичко издаваше бедност и лошо поддържане. Покривът беше хлътнал на няколко места; гълъбарникът изглеждаше почти празен; покритите с мъх стени бяха напукани, а в съседните гори личаха дълбоки опустошения.

„Толкова по-зле. Парите ми или опис“ — повтаряше си Гучио, като прекрачваше прага.

Но някой беше имал вече същата мисъл малко преди него, и то не друг, а самият комендант Портфрюи.

В двора цареше голяма суматоха. Трима кралски сержанти с украсени с лилия тояги в ръка бяха побъркали със заповедите си неколцина парцаливи крепостни селяни — караха ги да събират добитъка, да връзват воловете по два, да изнасят от воденицата чували с жито, което товареха в една каруца. Виковете на сержантите, тичането на изплашените селяни, блеенето на двадесетина овце, крясъкът на птиците създаваха страшна врява. Никой не обърна внимание на Гучио; никой не дойде да поеме коня му и той го завърза сам за един кол. Един стар селянин на минаване край него рече простичко:

— Голяма беда сполетя тоя дом. Ако господарят видеше отнякъде, щеше да умре втори път. Няма правда!

Къщната врата стоеше отворена и отвътре се чуваше ожесточен спор.

„Изглежда, че пристигам в неподходящ момент“ — помисли Гучио и лошото му настроение се засили. Той се изкачи по стълбището и насочен от гласовете, се озова в една мрачна стая с каменни стени и гредореден таван. Посрещна го младо момиче, което той не си даде труд да погледне.

— Дошъл съм по работа и бих желал да говоря с господарите на Креси — рече той.

— Аз съм Мари дьо Креси. Братята ми са ей там и майка ми също — отговори младото момиче колебливо, посочвайки в дъното на стаята. — Но в момента са много заети.

— Нищо, ще почакам — рече Гучио.

— И за да потвърди намерението си, той застана до камината и протегна ботуша си към огъня.

В дъното на стаята викаха здравата. Заобиколена от двамата си сина — единият брадат, другият голобрад, но и двамата едри, червендалести, собственицата на Креси се мъчеше да се противопостави на едно четвърто лице, което, както Гучио разбра веднага, бе самият прево.

Госпожата дьо Креси или господарката Елиабел, както я наричаха съседите, имаше искрящи очи, мощна гръд и четиридесетгодишно пищно тяло в траурно облекло.29 — Месир прево — викаше тя, — моят съпруг направи дългове, за да се въоръжи за краля, и се върна от войната с повече синини, отколкото печалби, а през това време в къщи я карахме без мъж, както можехме. Винаги сме си плащали данъците и налозите и сме давали на църквата. Кой друг из нашия край е дал повече, можете ли да ми кажете? И то все за да угояваме такива като вас, месир Портфрюи. Дядовците ви са шляпали боси из локвите, а вие сега идвате да ни ограбвате.

Гучио се огледа наоколо. Няколко селски трикраки столчета, два стола с облегала, скамейки, прикрепени до стената, сандъци и един застлан дървен одър, изпод който се подаваше сламата — това представляваше цялата покъщнина. Над камината висеше един стар избелял щит, бойният щит на покойния сир дьо Креси.

— Ще се оплача на граф дьо Дрьо — продължаваше господарката Елиабел.

— Граф дьо Дрьо не е крал, а аз изпълнявам кралската заповед — отвърна комендантът.

— Не ви вярвам, месир. Съвсем не допускам, че кралят ще заповяда да се отнасяте с благородници от двеста години като с престъпници. Ако е тъй, кралството не отива на добре.

— Дайте ни поне време! — каза брадатият син. — Ще плащаме на части.

— Стига разправии — отряза комендантът. — Давал съм ви отсрочки и вие нищо не сте платили.

Той беше кръглолик с къси ръце и говореше отсечено.

— Работата ми не е да слушам оплакванията ви, а да събирам недоборите — продължи той. — Дължите на кралското съкровище триста и тридесет ливри. Ако нямате, толкова по-зле. Описвам и продавам.

Гучио си помисли: „Тоя юнак приказва точно тъй, както аз се готвех да приказвам, и като свърши, няма да остане нищо за вземане. Злополучно пътуване, няма що. Дали да се присъединя още сега към него?“И го хвана яд на тоя прево, дето му скубеше тревата изпод краката.

Девойката, която го посрещна, беше застанала недалеч от него. Той я погледна по-внимателно. Русичка, с чудесни къдрици изпод шапчицата, с блестяща кожа и изящно тяло, стройно и добре сложено. Гучио трябваше да признае, че много прибързано си е съставил лошо мнение за нея.

Мари дьо Креси от своя страна изглеждаше твърде стеснена от присъствието на чужд човек на тая сцена. Не се случваше всеки ден да минава по тези места млад кавалер с приятно лице и богато облекло; цяло нещастие наистина, че това стана тъкмо когато семейството й се показваше в най-неблагоприятна светлина.

В дъното на стаята спорът продължаваше.

— Не ти ли стига да загубиш съпруга си, ами трябва още и да платиш шестстотин ливри, за да запазиш покрива над главата си. Ще се оплача на граф дьо Дрьо — повтаряше господарката Елиабел.

— Вече ви изплатихме двеста и седемдесет, които взехме назаем — каза брадатият син.

— Да направите опис, значи да ни обречете на глад, да ни продадете, а това е равносилно на смърт — обади се вторият син.

— Заповедта си е заповед — отвърна комендантът. — Аз си зная правата; ще направя опис и ще продам.

Гучио се почувствува засегнат като актьор, комуто са отнели ролята, и се обърна към девойката:

— Тоя комендант ми е много противен. Какво иска той от вас?

— Не зная, а и братята ми не знаят; малко разбираме от тия работи. Отнася се до данъка за прехвърляне наследството след смъртта на баща ни.

— И затова ли ви иска шестстотин ливри? — попита Гучио, като смръщи чело.

— Ах, месир, нещастието ни преследва — пошепна тя. Погледите им се срещнаха, приковаха се за миг и на Гучио му се стори, че девойката ще заплаче. Но не, тя твърдо устояваше на сполетялата я беда и хубавите й тъмносини очи се сведоха само от свенливост.

Гучио размисли, после рязко се обърна, прекоси стаята и застана пред представителя на властта.

— Позволете, месир прево! Не сте ли на път да извършите кражба?

Комендантът го изгледа изненадан и го попита кой е.

— Няма значение — отвърна Гучио — и гледайте да не го узнаете много бързо, ако, не дай боже, сметките ви излязат криви. Аз обаче също имам известно основание да се интересувам от преките наследници на сир дьо Креси. Благоволете да ми кажете, на колко изчислявате това имение?

И тъй като комендантът се опита да се държи високомерно и заплаши, че ще повика сержантите си, Гучио рече:

— Внимавайте, вие говорите с човек, който преди пет дни е бил на гости у английската кралица и има възможност утре да уведоми месир Ангьоран дьо Марини как се държат неговите подведомствени. И така, отговорете, месир, колко струва това имение?

Тези думи произведоха голямо въздействие. При името дьо Марини комендантът се смути. Семейството дьо Креси мълчеше учудено и напрегнато, а Гучио усети, че пораства с два пръста.

— Креси е оценено от съда на три хиляди ливри — отговори най-сетне управителят.

— Три хиляди? Наистина ли? — възкликна Гучио. — Три хиляди за тая селска къща, когато замъкът Нел, един от най-хубавите в Париж, жилище на монсеньор наварския крал, е записан за пет хиляди ливри в данъчните регистри! Скъпо оценява вашият съд!

— Има и земи.

— Всичко заедно струва деветстотин, изчислено най-точно, зная го от сигурен източник.

Комендантът имаше от рождение на челото си около лявото око широко петно с цвят на винена утайка и докато говореше, Гучио се втренчваше в това петно, нещо, което окончателно обърка коменданта.

— Бихте ли ми казали сега — подзе Гучио, — на колко възлиза наследственото мито?

— Четири соли на ливра в нашата община.

— Лъжете на едро, месир Портфрюи. Във всички общини митото за благородниците е две соли. И аз зная законите, не само вие… Този човек използува вашето невежество, за да ви обере като негодник — обърна се Гучио към семейство дьо Креси. — Плаши ви с краля, но не ви казва, че е откупил събирането на данъците и бериите, че ще внесе в държавното съкровище колкото се полага, а връхнината ще тури в джоба си. И ако ви накара да продавате, кой ще купи имението дьо Креси не за три хиляди, а за деветстотин или за петстотин, или едва за сумата на задължението? Да не би вие, месир прево, да имате това похвално намерение?

Цялото раздразнение на Гучио, досадата му, ядът му можаха да се излеят, да намерят отдушник. Той се разгорещи. Най-после му се отдаде случай да поважничи, да вдъхне уважение, да се покаже големец. Преминавайки със скок в лагера, който възнамеряваше преди това да атакува, той поемаше защитата на по-слабите и ставаше изправител на неправдите.

Що се касае до коменданта, дебелото му кръгло лице беше пребледняло и само виолетовото петно над окото пазеше тъмния си цвят. Той размахваше късите си ръце като патешки криле, уверяваше, че е добросъвестен, че друг води сметките. Може да са направили грешка… неговите чиновници или пък тия от съда.

— Е, хубаво! Ще поправим вашите сметки — рече Гучио.

И на бърза ръка той му доказа, че семейство дьо Креси дължи, като се пресметне и главницата, и лихвите, не повече от сто ливри и няколко соли.

— Хайде сега, дайте заповед на хората си да развържат воловете, да върнат житото във воденицата и да оставят на мира честните хора!

И като улови коменданта за рамото, той го отведе до вратата. Последният се подчини, извика на сержантите, че е станала грешка, че трябва да се извърши проверка, затова ще дойде друг път, а засега всичко да се върне на мястото му. С това смяташе да се отърве, но Гучио пак го домъкна в стаята и му рече:

— А сега върнете ни сто и седемдесет ливри!

Той дотолкова се вживя в ролята на защитник на семейство дьо Креси, че говорейки от тяхно име, започна да казва „ние“.

Тук вече комендантът се задави от ярост, но Гучио бързо го успокои.

— Доколкото разбрах, вие вече сте получили двеста и седемдесет ливри, нали?

Двамата братя потвърдиха.

— Тогава, месир прево… сто и седемдесет — и Гучио протегна ръка.

Дебелият Портфрюи започна да хитрува: внесеното било внесено. Трябвало да се прегледат сметките на общината, пък и нямал такава сума у себе си. Щял да дойде друг път.

— По-добре би било за вас, ако я имате в чантата си — заяви Гучио. — Сигурен ли сте, че тая сутрин не сте събирали никакви суми?… Инспекторите на месир дьо Марини действуват бързо и във ваш интерес е тая работа да приключи начаса.

Комендантът се поколеба. Дали да извика сержантите си? Но този младеж изглеждаше необикновено буен, пък и на хълбока му висеше хубава кама. Освен това двамата братя дьо Креси бяха здравеняци и можеха само като се присегнат, да вземат ловджийските си копия, оставени върху един сандък. Селяните сигурно ще застанат на страната на господарите си. Калпава работа, по-добре да не се забъркваш в нея, особено ако рече да стигне до ушите на Марини… Той се предаде, извади изпод дрехата си голяма кожена кесия и наброи надвзетото. Едва тогава Гучио го пусна да си върви, но извика подире му от вратата:

— Щя запомним името ви, господин прево!

После се върна в стаята засмян до уши, като показваше всичките си хубави, бели и гъсти зъби.

Семейството дьо Креси тутакси го заобиколи, обсипваше го с благословии и го наричаше спасител. Във всеобщото увлечение Мари дьо Креси улови ръката му и я целуна, но, изглежда, се уплаши от смелостта си.

Гучио, предоволен от себе си, се чувствуваше отлично в новата си роля. Беше се проявил като истински храбрец, като странствуващ рицар, който пристига в непознат замък, за да помогне на изпадналата в беда девойка и да отърве от злосторници вдовицата и сираците.

— Но в края на краищата кой сте вие, месир, комуто сме толкова задължени? — попита Жан дьо Креси, младият син с брадата.

— Наричам се Гучио Балиони; племенник съм на банкера Толомей. Дойдох да прибера задължението ви.

В стаята се възцари мълчание: Всички се спогледаха изумени и уплашени и на Гучио се стори, че някой му съблича лъскавите доспехи.

Госпожа Елиабел се окопити първа. Тя бързо прибра оставеното от коменданта злато и с притворна усмивка и весел тон заяви, че държи преди всичко благодетелят им да сподели тяхната вечеря.

Започна да се суети, прати децата си с разни поръчки, после ги събра в кухнята и им каза:

— Да внимаваме, все пак той е ломбард. Човек трябва да бъде винаги нащрек с тия хора, особено ако са му направили услуга. Много жалко, че покойният ви баща беше принуден да прибегне до тях. Нека покажем на тоя, който впрочем има твърде приличен вид, че нямаме пари, но да го направим така, че да разбере благородния ни произход.

По една щастлива случайност синовете бяха донесли предната вечер доста дивеч. Откъснаха шиите и на няколко птици и можаха да нагласят два подноса с четири блюда, според както изискваше господарският етикет. Първият поднос се състоеше от немска чорба с пържени яйца, гъска, заешка яхния и печен заек; вторият — от глигански бут, със сос, скопен петел, гъсто мляко и желе от пиле. Скромна вечеря, но все пак съвсем различна от обичайната брашнена каша и леща със сланина, с която семейството най-често се задоволяваше.

Приготвянето на всичко това отне време. От килера извадиха медовина, ябълков сок и дори последните шишета от едно малко стипчиво вино. Софрата беше сложена върху дървени магарета в голяматя стая до една от скамейките. Бялата покривка висеше до земята и сътрапезниците я постилаха на коленете си, за да могат да си изтриват в нея ръцете. Имаше по една калаена паница за двама души. Блюдата бяха поставени насред масата и всеки си вземаше с ръка.

Трима селяни, които обикновено се занимаваха с домашните птици, бяха извикани да прислужват на трапезата, но понамирисваха на прасе и на зайчарник.

— Нашият щитоносец секач! — извини се госпожа Елиабел шеговито и посочи един куц селянин, който режеше филии хляб, дебели като кашкавалени пити. Върху тях се слагаше месото. — Трябва да ви кажа, месир Балиони, че той е преди всичко майстор на цепене на дърва, та затова…

Гучио яде и пи много. Виночерпецът имаше щедра ръка и сякаш наливаше на коне.

Семейството дьо Креси предразполагаше Гучио към велеречие и той говореше с голяма охота. Описа бурята в Ламанш така, че домакините изпуснаха глиганския бут в соса. Разказа за всичко — за произшествията, за състоянието на пътищата, за тамплиерите, за Лондонския мост, за Италия, за администрацията на Марини. От думите му излизаше, че е доверено лице на английската кралица и той така наблегна върху поверителния характер на мисията си, че остави впечатление за предстояща война между двете страни. „Не мога да говоря повече, защото това е държавна тайна и нямам право.“ Когато човек се хвали пред другиго, лесно може да си повярва сам, та и Гучио, виждайки нещата не така, както сутринта, започна да смята пътуването си за голям успех.

Братята дьо Креси, добри момчета, но с не много остър ум, които не бяха ходили никога по-далеч от Дрьо, гледаха с възторг и завист това момче, по-младо от тях, но толкова видяло и патило.

Господарката Елиабел, малко притеснена в отеснялата си рокля, се забравяше да гледа нежно младия тосканец и въпреки предубеждението си към ломбардите, намираше, че русите му къдрици са прелестни, че в блестящите му зъби, тъмните очи и дори в неправилното произнасяне на някои звукове има много чар. Тя ловко го ласкаеше.

„Пази се от ласкателствата — беше казвал често Толомей на племенника си. — Ласкателството представлява най-голямата опасност за един банкер. Мъчно се устоява на похвалите, затова за нас крадецът е по-малко опасен от ласкателя.“ Но Гучио поглъщаше похвалите като медовината. Всъщност той говореше най-вече заради Мари дьо Креси, младото момиче, което не сваляше от него големите си очи и мигаше с хубавите си златисти клепки. Тя слушаше с полуотворена уста, която приличаше на зрял нар, и това възбуждаше желание у Гучио да говори, да говори безкрайно.

Непознатият лесно се превръща в благородник. В очите на Мари Гучио беше странствуващият принц, дошел от далечна страна. Неочакваният, непредвиденият, оная непостижима, често жадувана мечта в човешки образ в хубаво облекло, която внезапно почуква на вратата и заговорва.

Възхищението, което четеше в очите на Мари, бързо накара Гучио да мисли, че тя е най-хубавото и най-привлекателното момиче в света. Пред нея английската кралица изглеждаше студена като надгробен камък. „Ако се появи в кралския двор — си казваше той, — и то облечена I както подобава, само за една седмица ще стане най-ухажваната дама.“ Когато си изплакнаха ръцете, всички бяха малко пияни, а и денят вече гаснеше. Господарката Елиабел реши, че младежът не може да тръгне в тоя час и го помоли да приеме постеля, колкото и скромна да е тя. Увери го също, че конят му е добре нахранен и отведен в конюшнята. Рицарският живот продължаваше и Гучио го намираше възхитителен.

Скоро господарката Елиабел и дъщеря й се оттеглиха. Братята Креси отведоха младия човек в стаята, определена за гости, която, изглежда, отдавна не беше използувана. Щом легна, Гучио заспа със спомена за една уста, сочна като разпукнат зрял нар, от която пиеше цялата любов на света.

VПЪТЯТ ЗА НОФЛСъбуди го една ръка, която се докосна леко до рамото му. Тъкмо щеше да улови тая ръка и да я притисне до лицето си… когато отвори очи и видя надвесени над него буйните гърди и усмихнатото лице на господарката Елиабел.

— Добре ли спахте, месир?

Беше съвсем светло. Гучио, малко смутен, я увери, че прекарал великолепна нощ и сега ще побърза да се облече.

— Срамувам се, че съм така пред вас — рече той. Госпожа Елиабел повика куция селянин, дето беше прислужвал на масата; поръча му да разпали огъня и да донесе леген с топла вода и „платна“, сиреч кърпи.

— По-рано имахме в замъка хубава баня с потилия, но всичко се разруши, защото беше строено още от дядото на покойния ми съпруг, а никога не сме имали достатъчно средства да го възстановим. Сега там слагаме дървата. Ах, животът на село не е лесен!

„Започва да ме обработва за дълга си“ — помисли Гучио. Главата му тежеше от снощното пиене. Той запита за Пиер и Жан дьо Креси. Бяха заминали на лов още в зори. После се поколеба малко и попита как е Мари. Госпожа Елиабел отвърна, че дъщеря й трябвало да отиде в Нофл за някои домакински покупки.

— Подир малко и аз заминавам за там — рече Гучио. — Ако знаех, можех да я взема на коня си, за да не се мъчи пешком.

Той се питаше дали господарката на къщата не бе отстранила нарочно всички, за да остане насаме с него, още повече, че когато куцият донесе легена, като разля половината вода на пода, госпожа Елиабел остана да топли кърпите на огъня. Гучио я чакаше да излезе.

— Измийте се, измийте се, млади господине — рече тя. — Нашите слугини са толкова несръчни, че сигурно ще ви издращят, като ви бършат. А да се погрижа аз за това, е най-дребното нещо, което мога да сторя за вас.

Гучио измърмори едно благодаря и се реши да се съблече до кръста. Като избягваше да погледне домакинята, той обля с хладка вода главата и плещите си. Беше доста слаб, както се следва на неговата възраст, но с хубаво телосложение и тънък в кръста. „Пак добре, че не ми донесе някоя каца, та да трябва да се събличам съвсем гол пред очите й! Тия хора от село са твърде чудати.“ — Щом Гучио се изми госпожа Елиабел се приближи с топлите кърпи и се залови да го бърше. Младият човек си правеше сметка, че ако тръгне веднага и препуска в галоп, има надежда да настигне Мари по пътя или да я срещне в Нофл.

— Каква хубава кожа имате, месир! — рече неочаквано госпожа Елиабел с леко разтреперан глас. — Жените могат да ви завидят за такава нежна кожа… представям си колко от тях жадуват за тая кожа. Тоя кафяв цвят сигурно им харесва.

И докато говореше, тя го галеше с върха на пръстите си по продължението на гръбначния стълб. Гучио усети гъдел, засмя се и се обърна.

Погледът на госпожа Елиабел беше помътнял, гърдите й се вълнуваха и странна усмивка изкривяваше лицето й. Гучио бързо навлече ризата си.

— Ех, хубаво нещо е младостта! — въздъхна госпожата. — Като ви гледам, сигурна съм, че й се наслаждавате добре, че използувате всички облаги, които ви предлага.

За момент тя замълча, после подзе със същия тон:

— Е, любезни господине, какво смятате да направите с нашия дълг?

„Ха сега де!“ — помисли си Гучио.

— Можете да ни поискате всичко, което ви е угодно. Вие сте наш благодетел и ние ви благославяме. Ако пожелаете златото, дето накарахте този мошеник коменданта да върне, то е ваше, вземете го; сто ливри, ако искате. Но виждате нашето положение, пък се и показахте човек със сърце.

Приказвайки, тя го гледаше как си връзва обущата. Според Гучио обстановката не беше благоприятна за делови разговори.

— Който ни спасява, той ли ще ни погуби? — продължи госпожа Елиабел. — Вие, гражданите, не знаете колко е тежко нашето положение. Ако не сме се издължили още към вашата банка, то е, защото не сме могли. Кралските хора ни изсмукват, сам видяхте вчера. Крепостните не работят така, както в миналото. Откакто крал Филип издаде постановленията, с които ги поощрява да се откупват, мисълта за освобождение им човърка мозъците. Не можеш вече нищо да поискаш от тях, тия селяци са готови да се смятат равни с вас и с мен.

Тя поспря малко, за да даде възможност на младия ломбард да прецени колко ласкателно за него звучи това „вие и аз“.

— Прибавете и двете лоши години за посевите. Но стига да даде бог следващата реколта да бъде добра…

Гучио, който мислеше само как да се отскубне и да догони Мари, се опита да отклони въпроса:

— Не зависи от мене, вуйчо ми решава. Но знаеше, че вече е победен.

Можете да обясните на вуйчо си, че у нас парите му са сигурни, пожелавам всичките му длъжници да са такива. Дайте ни още една година, ще ви платим лихвите. Напра вете го заради мен, ще ви бъда безкрайно благодарна — замоли се госпожа Елиабел, като го улови за ръцете. После с леко смущение добави:

— Знаете ли, драги месир, че още щом дойдохте вчера… може би една жена не бива да приказва така… но аз почувствувах симпатия към вас и съм готова да направя всичко, което зависи от мен, за да ви доставя удоволствие.

Гучио не се сети да каже: „Добре де, изплатете си дълга и ще ми направите удоволствие.“ Очевидно вдовицата изглеждаше повече склонна да плати чрез себе си и човек можеше да се запита дали предлага да се пожертвува, за да отложи плащането, или използува дълга си, за да се пожертвува.

Като истински италианец Гучио си помисли, че би било забавно да прелъсти едновременно и майката, и дъщерята. Госпожа Елиабел беше все още привлекателна. Пълните й ръце не бяха лишени от мекота, а гърдите й, макар и внушителни, изглежда, бяха запазили твърдост. Но това би било само допълнително удоволствие, заради което не си струваше да изпуща другата плячка.

Гучио се отърва от ухажванията на господарката Елиабел, като я увери, че ще се помъчи да уреди въпроса, само че трябвало да побърза да отиде в Нофл и да се посъветва с чиновниците си. Излезе на двора, накара куция бързо да му оседлае коня и тръгна. Мари я нямаше по пътя. Гучио препускаше в галоп и се питаше дали наистина девойката е толкова хубава, колкото беше му се сторила вечерта, дали не беше криво разбрал обещанията в очите й и дали всичко това, което може би беше някаква илюзия в резултат на вечерята, заслужаваше толкова бързане. Защото има жени, които, като те гледат, сякаш са готови да ти се отдадат веднага. Но това е естественият им вид; по същия начин гледат някоя вещ, дърво и в края на краищата нищо не дават…

Мари я нямаше и на площада в Нофл. Той хвърли поглед по съседните улици, влезе в черквата, но само за миг — прекръсти се и веднага излезе. Отиде в кантората си и се скара на чиновниците, че са го зле осведомили. Собствениците на замъка Креси били свестни хора, напълно почтени и платежоспособни. Задължението им трябвало да получи отсрочка. Колкото за коменданта, той бил истински негодник…

Докато приказваше, Гучио не откъсваше очи от прозореца. Чиновниците клатеха глави, наблюдаваха тоя млад безумец, който вчера приказваше едно, а днес друго, и си мислеха колко жалко би било, ако банката изцяло остане в негови ръце.

— Може би ще идвам тук често, тази кантора се нуждае от надзор — им каза той вместо сбогом.

После се метна на седлото и камъните се разхвърчаха под копитата на коня му. „Сигурно е кривнала по някоя пряка пътека — мина му през ума. — Ще я намеря в замъка, обаче няма да е лесно да я видя насаме…“ Но едва излязъл от селището, той съзря една женска фигурка, която бързаше към Креси, и позна Мари. И изведнъж чу, че птиците пеят, откри, че слънцето свети, че е месец април и дърветата са покрити с нежна зеленина. Тази рокличка сред ливадите го накара внезапно да види пролетта, която от три дни не забелязваше.

Настигна Мари и спря коня. Девойката го погледна не толкова изненадана от присъствието му, колкото очарована, сякаш й се поднасяше най-хубавият подарък в света. От ходенето по лицето й бе избила руменина и Гучио видя, че тя е още по-хубава, отколкото беше му се сторила вечерта.

Предложи й да я отведе с коня. Тя се усмихна в знак на съгласие и устните й пак се разтвориха като разпукнат плод. Гучио докара коня до една издатина, наведе се и й подаде ръка. Девойката беше лекичка, покачи се пъргаво и конят пое с бавен ход. Известно време мълчаха. Гучио не намираше думи; изведнъж тоя дърдорко не знаеше какво да приказва.

Усещаше, че Мари едва се допира до него. Попита я свикнала ли е да пътува така на кон.

— С баща ми и братята ми… само — отговори тя. Никога не беше пътувала така, облегната на гърба на чужд човек. Поокуражи се и се намести по-добре.

— Бързате ли да се приберете? — попита Гучио.

Тя не отговори и той насочи коня в една странична пътека.

— Хубава страна е вашата — обади се той след ново мълчание, — хубава като моята Тоскана.

Това не беше само комплимент на влюбен. Гучио очарован откриваше прелестта на Ил дьо Франс, извезаните й с гори хълмове, синкавите хоризонти, изправените като стена тополи, ограждащи сочни ливади, и зеленината на поникналата ръж, по-бледа, по-нежна от глоговите храсти, които разтваряха пъпки.

Какви са тези кули в далечината на запад, потънали в лека омара? Мари едва можа да отвори уста и да отговори, че това са кулите на Монфор д’Амори.

Тревога и щастие се смесваха в нейната душа и й пречеха да мисли. Къде отвеждаше тая пътека? Тя вече не знаеше. Накъде я водеше този конник? И това не знаеше. Подчиняваше се на нещо по-силно от страха пред неизвестността, по-силно от заучените правила и предупреждения на изповедниците. Чувствуваше се напълно подчинена на една чужда воля. Ръцете й се вкопчиха лекичко в дрехата, в гърба на мъжа, който в този момент, когато всичко се обръщаше с главата надолу, представляваше за нея единственото сигурно място в света.

Конят вървеше с отпуснати юзди, после се спря сам, за да опасе една млада тревица.

Гучио слезе, пое Мари на ръце и я свали на земята. Но не я пусна, а задържа ръцете си около кръста й, толкова тънък и нежен, че го зачуди. Младото момиче стоеше, без да мръдне, като пленница, неспокойна, но покорна на пръстите, които я притискаха. Гучио почувствува нужда да говори, да изрази любовта и на устните му дойдоха италиански думи:

— Ti voglio bene, tu voglio tanto bene.30 Тя, изглежда, разбра, защото гласът му издаваше смисъла.

Като я гледаше така огряна от слънцето, Гучио видя, че клепките й не бяха златисти, както мислеше, нито пък косите й напълно руси. Тя беше кестенява с руси отблясъци, със светла кожа и големи тъмносини очи, очертани под извитите вежди. Откъде идеше тогава този златист блясък, който се излъчваше от нея? Всеки миг Мари ставаше за Гучио по-определена, по-действителна и в тази действителност красотата й беше по-съвършена. Той я обхвана по-плътно и плъзна ръката си бавно, нежно по дължината на бедрото й, после по корсажа, за да провери наистина ли съществува това тяло.

— Не… — прошепна тя и отстрани ръката му, но сякаш се уплаши да не го наскърби и обърна лицето си към неговото, със затворени очи и слабо открехнати устни. Гучио се наведе към устата й, този чудесен плод, за който толкова копнееше. Двамата стояха така дълго, наоколо птиците чуруликаха, носеше се далечен кучешки лай, цялата природа дишаше и сякаш повдигаше земята под нозете им.

Когато откъсна устните си от нейните, Гучио забеляза наблизо усукания зеленикав дънер на голяма ябълка и това дърво му се стори изумително красиво и свежо, каквото не беше виждал никога дотогава. Една сврака подскачаше в младата ръж, а отрасналият в града младеж стоеше съвсем смаян от тая целувка насред полето.

— Вие дойдохте, най-после дойдохте — промълви Мари.

Сякаш го бе чакала от глъбините на вековете, от глъбините на мрака. Не можеше да откъсне очи от него.

Той поиска отново да я целуне, но този път тя отказа:

— Не, трябва да се връщаме.

Беше уверена, че любовта е навлязла в живота й, и душата й преливаше от щастие. Не желаеше нищо повече.

Когато отново седна на коня зад Гучио, Мари обгърна гърдите на младия тосканец, сложи глава на рамото му и се остави да я люлее ритъмът на движението, свързана с човека, който бог й бе изпратил.

Вярваше в чудото и в смисъла на безкрая. Не й мина нито за миг през ума, че Гучио може да има настроение, различно от нейното, че разменената помежду им целувка за него може да няма такова значение, каквото има за нея.

Едва когато покривите на Креси се показаха в долината, тя се изправи и зае прилична стойка.

Двамата братя се бяха върнали от лов. На госпожа Елиабел никак не й стана хубаво, когато видя, че Мари се връща заедно с Гучио. Колкото и да се прикриваха, двамата млади хора изглеждаха щастливи. Това ядоса дебелата господарка, поиска й се да се скара на дъщеря си, но не посмя пред младия банкер.

— Срещнах госпожица Мари и я помолих да ми покаже околностите на вашето имение — обясни Гучио. — Хубава земя имате.

После добави:

— Наредих да отсрочат платежа на задължението ви за една година. Смятам, че вуйчо ми ще се съгласи. Може ли човек да откаже на такава благородна дама!

Госпожа Елиабел хлъцна от радост и си даде вид на скромен победител.

Отрупаха Гучио с благодарности, но когато той заяви, че ще си тръгва, не настояха много да остане. Този млад ломбард наистина е много мил кавалер, направи им голяма услуга… но откъде да го знаеш какъв е все пак. Срокът за платежа е продължен, това е най-важното. За госпожа Елиабел не беше никак мъчно да повярва, че тук е помогнал нейният чар.

А онази, която истински желаеше Гучио да остане, не смееше да се обади.

За да разсеят настъпилата неловкост, настояха Гучио да вземе със себе си едно голямо парче от сръндака, който братята бяха убили, и го накараха да обещае, че пак ще дойде. Като гледаше към Мари, той обеща.

— Ще се върна заради лихвите, бъдете уверени — рече той шеговито, за да ги заблуди.

Натовариха багажа и Гучио възседна коня.

Господарката на Креси го погледна как се отдалечава към Молдра и като въздъхна дълбоко, обърна се към синовете си не толкова заради самите тях, колкото за да подхрани собствените си илюзии:

— Деца, майка ви все още знае как трябва да се разговаря с благородните млади хора. Надхитрих го тоя и ако не бях му поговорила насаме, нямаше да е така мек.

От страх да не се издаде, Мари беше вече се прибрала в къщи.

Докато препускаше към Париж, Гучио се опияняваше от мисълта, че е всесилен съблазнител и е достатъчно само да се появи в някой замък, за да завладее всички сърца. Образът на Мари в ябълковата градина до реката не излизаше от ума му. И той се вричаше да се върне в Нофл много скоро, може би след няколко дни.

На улица Ломбардска пристигна за вечеря и до късно през нощта разговаря с вуйчо си. Толомей прие без възражения обясненията му относно задължението на дьо Креси — други грижи занимаваха сега стария. Изглежда обаче, че се заинтересува по-специално от поведението на прево Портфрюи.

През цялата нощ Мари изпълваше сънищата на Гучио, но на другия ден той мислеше вече по-малко за нея. В Париж младежът познаваше две хубави двадесетгодишни жени, съпруги на търговци, които не се държаха безсърдечно с него. След няколко дни забрави завоеванието си в Нофл.

Но човешките съдби се създават бавно и никой не знае кои наши постъпки, хвърлени случайно като семена, ще поникнат и един ден ще цъфнат. Никой не можеше да допусне, че целувката на брега на река Молдра ще отведе хубавата Мари дьо Креси до люлката на един крал.

В Креси Мари започваше да чака.

VIПЪТЯТ ЗА КЛЕРМОНДвадесет дни по-късно малкото градче Клермон на река Оаза се изпълни със съвсем необичайно оживление. От градските порти до кралския замък, от черквата до комендатството, навсякъде гъмжеше от народ. По улиците и по кръчмите хората се блъскаха с весел глъч, а по прозорците се развяваха флагове. Защото глашатаите бяха оповестили рано сутринта, че монсеньор дьо Поатие, вторият кралски син, и чичо му, монсеньор дьо Валоа, идват да посрещнат от името на краля своята сестра и племенница, кралица Изабел Английска.

Стъпила преди три дни на френска земя, Изабел пътуваше през Пикардия. Беше тръгнала от Амиен същата сутрин и ако всичко вървеше добре, надвечер щеше да пристигне в Клермон. Смяташе да пренощува тук и на другия ден заедно с английския си ескорт, към който трябваше да се присъедини и френският, щеше да замине за замъка Мобюисон край Понтоаз, където баща й, Филип IV Хубави, я очакваше.

Малко преди вечерната служба комендантът, капитанът на града и градските съветници, предизвестени за идването на принцовете, излязоха през парижката порта, за да предадат ключовете. Филип дьо Поатие и Шарл дьо Валоа, които яздеха начело, приеха приветствията и влязоха в Клермон.

Зад тях сред облак прах се движеха повече от сто благородници, щитоносци, слуги и въоръжени люде. Една глава стърчеше над всички, главата на Робер д’Артоа. За великан-ездач — великански кон. Този граф-колос, яхнал огромен червеникав кон, першеронска порода, и обут с червени ботуши, в червен плащ и червена копринена надризница, привличаше всички погледи. Докато по лицата на мнозина ездачи умората явно личеше, този човек седеше изправен на седлото, сякаш току-що се беше качил.

И наистина, откакто беше тръгнал от Понтоаз, Робер д’Артоа се крепеше и отморяваше благодарение на острото чувство за отмъщение. Единствен знаеше истинската цел на пътуването на младата английска кралица, само той предугаждаше развоя на събитията и изпитваше тайна тръпчива радост.

Из целия път не преставаше да следи Готие и Филип д’Оне, участвуващи в кортежа — първият като щитоносец от свитата на Поатие, а по-младият като щитоносец на Валоа. Двамата млади хора бяха във възторг от пътуването и от цялото това царствено шествие. В суетността си, за да блеснат повече, те невинно и лекомислено бяха окачили на парадното си облекло хубавите кесии, дадени им от техните любовници. Като видя, че тези предмети искрят на коланите им, Робер д’Артоа усети как гърдите му се изпълват с буйна, жестока радост и едва се сдържа да не се засмее. „Хайде, милички гъсенца глупачета — казваше си той, — усмихвайте се, като мислите за хубавите ненки на вашите любовници. Спомнете си ги хубаво, защото няма вече никога да ги пипнете. И се радвайте на днешния ден, тъй като никак не ми се вярва, че ви остават много дни да живеете.“В същото време подобно на голям тигър, който, прибрал нокти, играе с жертвата си, той се обръщаше към братята д’Оне с дружески приветствия или им подхвърляше по някоя шумна закачка. Откакто беше ги спасил от мнимото нападение край кулата Нел, двамата младежи се смятаха негови длъжници и гледаха да му засвидетелствуват приятелски чувства. Когато шествието спря, те го поканиха да изпие с тях на крак кана вино пред една странноприемница.

— За вашите любовници! — рече им той, като вдигна металическата чаша. — И добре запомнете вкуса на това вино.

По главната улица се трупаше гъста тълпа и забавяше движението на конете. Ветрецът леко разклащаше пъстроцветните парчета плат, с които бяха украсени прозорците. Един куриер пристигна в галоп и извести, че ескортът на английската кралица се задава. Веднага настана голяма суматоха.

— Съберете нашите хора! — извика Филип дьо Поатие на Готие д’Оне и се обърна към Шарл дьо Валоа:

— Навреме пристигнахме, чичо.

Шарл дьо Валоа, облечен изцяло в синьо и малко зачервен от умора, само кимна с глава. Никак не му се правеше това пътуване, затова настроението му беше мрачно.

Шествието потегли по пътя за Амиен.

Робер д’Артоа приближи и изравни коня си с коня на Шарл дьо Валоа. Макар и обезнаследен по отношение на семейното имение, Робер все пак беше братовчед на краля и мястото му се намираше сред първите благородници на Франция. Загледа се в облечената в ръкавица ръка на Филип дьо Поатие, стиснала юздите на черния жребец, и си помисли: „Заради тебе, хилави братовчеде, за да ти се даде графството Франш, на мен ми отнеха моя Артоа. Но преди да е изтекъл утрешният ден, ти ще получиш такава рана, от каквато честта и щастието на един мъж не могат лесно да се възстановят.“ Филип, граф на Поатие и съпруг на Жана Бургундска, беше двадесет и една годишен. По външност и по държание доста се отличаваше от другите членове на кралското семейство. Нямаше нито величествената студена красота на баща си, нито подвижната пълнота на своя чичо. Приличаше на майка си, наварката. Беше дълголик, източен в тялото и в крайниците, много висок, със строго отмерени движения и с ясен, малко сух глас. Всичко у него — поглед, простота на облеклото, сдържана вежливост на думите, показваше благоразумен твърд характер, при който умът надделява над копнежите на сърнето. В кралството той вече представляваше сила, която трябваше да се има пред вид.

Срещата на двете шествия стана на половин левга от Клермон. Четирима вестители от френския двор, наредени насред пътя, вдигнаха дългите си тромпети и изсвириха няколко тържествени звука. Английските тръбачи отговориха с подобни инструменти, но с по-остри звуци. Принцовете се приближиха и кралица Изабел, тънка и стегната на бялата си кобила, прие краткото приветствие на брат си Филип дьо Поатие. След това Шарл дьо Валоа се приближи и целуна ръка на племенницата си; после дойде ред на граф д’Артоа, който се поклони дълбоко и с многозначителен поглед увери младата кралица, че по пътя на техните замисли не се е появило никакво непредвидено препятствие.

Докато се разменяха поздравления, въпроси и новини, двата ескорта чакаха и се разглеждаха. Френските конници преценяваха облеклата на английските, които стояха неподвижни и горди срещу слънцето и носеха с достойнство английския герб, извезан върху надризниците им. Макар че повечето от тях бяха по рождение французи, личеше желанието им добре да се представят като чужденци31.

От голямата синя носилка, украсена със злато, която следваше кралицата, се раздаде детски плач.

— Сестро — каза Филип, — нима пак сте довели с вас нашия малък племенник? Не е ли уморително за такова малко дете?

— Не бих се решила да го оставя в Лондон без мен — отговори Изабел.

Филип дьо Поатие и Шарл дьо Валоа я запитаха с каква цел идва; тя заяви, че иска да види баща си, и те разбраха, че поне за момента няма да узнаят нищо повече.

Кралицата се чувствуваше малко изморена от дългия път, та слезе от бялата си кобила и се настани в голямата носилка, носена от две мулета, покрити с кадифени наметала. Шествията потеглиха за Клермон.

Възползувай от това, че Поатие и Валоа пак застанаха начело на шествието, д’Артоа смушка коня си и тръгна редом с носилката.

— Колчем ви видя, братовчедке, изглеждате ми все по-красива — рече той на Изабел.

— Не лъжете. Не мога да изглеждам красива след една седмица път и прах — отвърна кралицата.

— Когато човек ви е обичал мислено в продължение на дълги седмици, не вижда праха, вижда само очите ви.

Изабел се понамести върху възглавниците. Пак усети оная странна слабост, която я бе обзела в Уестминстър. „Наистина ли ме обича, или ми прави комплименти, както на всяка жена?“ Тя виждаше между перденцата на носилката грамадния червен ботуш с позлатена шпора, опрян на пъстрия конски хълбок; виждаше великанското бедро, чиито мускули играеха по ръба на седлото, и се питаше дали ще изпитва винаги в присъствието на този човек все това смущение, все това желание да се отдаде… Направи усилие да се овладее. Не беше дошла тук за себе си.

— Братовчеде — рече тя, — нека използуваме случая, че можем да си поговорим насаме; поставете ме в течение на онова, което имате да ми казвате.

Набързо и като даваше вид, че говори за пейзажа, д’Артоа я осведоми какво е научил и какво е направил, разказа за наблюдението, под което беше поставил принцесите, и клопката край кулата Нел.

— Кои са тия мъже, които безчестят френската корона? — попита Изабел.

— Те се движат на двадесет крачки от вас и са част от ескорта, който ви съпровожда.

И той даде някои основни сведения за братята д’Оне, за техните имения, рода им и връзките им.

— Искам да ги видя — заяви Изабел.

Робер д’Артоа махна широко с ръка към двамата младежи.

— Кралицата ви е забелязала — рече им той, като намигна.

Лицата на младите хора просияха от радост и гордост.

Д’Артоа ги бутна напред, сякаш искаше да помогне на кариерата им, и докато те се кланяха по-ниско от шиите на конете си, той ги представи, показвайки весела сърдечност:

— Госпожо, това са месир Готие и месир Филип д’Оне, най-верните щитоносци на брат ви и чичо ви. Препоръчвам ги на вашата благосклонност. Те са донейде под мое покровителство.

Изабел огледа хладно двамата младежи, питайки се с какво в лицата и държането си са накарали кралските снахи да се отклонят от дълга. Бяха хубавци, в това нямаше никакво съмнение, а мъжката хубост винаги малко я смущаваше. Изведнъж тя зърна кесиите на коланите им и потърси погледа на Робер, който леко се усмихна.

Сега вече граф д’Артоа можеше да стои настрани. Няма дори да има нужда да играе пред двора неблагодарната роля на изобличител. „Хубава работа свърши, Робер, хубава!“ — си казваше той.

А братята д’Оне със замаяни от надежди глави се върнаха на местата си в редицата.

Камбаните на всички черкви в Клермон, на всички параклиси, на всички манастири биеха силно и в ликуващия градец вече се разнасяха приветствия към тази двадесет и две годишна кралица, която носеше на френския кралски двор най-неочаквано нещастие.

VIIКАКЪВТО БАЩАТА, ТАКАВА И ДЪЩЕРЯТАСребърен светилник, емайрилан в черно, с дебела свещ в средата и кръг от по-малки около нея, осветяваше на масата свитък пергаменти, които кралят току-що беше прегледал. Зад прозорците паркът се губеше в дрезгавината. Обърнала лице към прозореца, Изабел гледаше как дърветата едно по едно чезнат в нощта.

Мобюисон край Понтоаз беше кралско имение от времето на Бланш Кастилска и Филип Хубави беше го направил своя предпочитана резиденция. Този тих дом, обграден с високи стени, му допадаше заради парка и заради обителта, където сестрите-бенедиктинки водеха мирен живот с равномерно редуващи се религиозни обреди. Самият замък не беше голям, но беше тих и затова Филип го обичаше.

— Тук се съветвам със себе си — беше казал веднъж. Идваше със семейството си и с малка свита. Изабел; пристигна следобед, срещна с широка усмивка трите си снахи — Маргьорит, Жана и Бланш, и отговори на приветствията им както подобава.

Вечерята мина бързо и сега Изабел седеше насаме с баща си в стаята, където той обичаше да се уединява. Крал Филип я гледаше с оня вледеняващ поглед, с който гледаше всяко живо същество, дори и собствените си деца. Чакаше я да заговори, а тя не се решаваше. „Ще му причиня голяма мъка“ — мислеше дъщерята и изведнъж усети, че от неговото присъствие, от парка, от дърветата, от тишината в душата й нахлу вълна спомени от детинството и й домъчня за самата нея.

— Татко — рече тя, — татко, аз съм нещастна! Ах, колко далеч ми се струва Франция, откакто съм английска кралица! И колко тъгувам за миналите дни!

С мъка се овладя да не заплаче.

— За да ми съобщите това ли направихте толкова дълго пътуване, Изабел? — В гласа на краля нямаше топлота.

— На кого, ако не на баща си, мога да кажа, че ми липсва щастие? — отвърна тя.

Филип погледна потъмнелия вече прозорец, чиито стъкла леко потреперваха от вятъра, после обърна поглед към светилника, после към огъня.

— Щастието… — произнесе той бавно. — Какво е щастието, дъще моя, ако не примиряване със съдбата?

Седяха един срещу друг на дъбови кресла.

— Кралица съм, вярно — промълви тя тихо, — но отнасят ли се към мен като с кралица?

— Обиждат ли ви?

В гласа му нямаше изненада, защото много добре знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Нима не знаете за кого ме омъжихте? Съпруг ли е този, който пренебрегва брачното легло още от първия ден? Когото нито с грижи, нито с внимание, нито с усмивка мога да накарам да ми продума дума? Който бяга от мен като от прокажена и раздава ласките си не дори на жени, а на мъже, татко, на мъже, а мен лишава от тях.

Всичко това Филип знаеше отдавна и отговорът му беше приготвен отдавна.

— Аз не ви омъжих за мъж, Изабел, а за крал. Не ви пожертвувах по погрешка. Вас ли трябва да уча какви са нашите задължения към държавата и че ние не сме родени, за да се отдаваме на личните си скърби? Ние не живеем свой живот, а живота на кралствата си и можем да намерим удовлетворение само… ако изпълним нашето предопределение.

Говорейки, той се беше доближил до свещника. Светлината подчертаваше красивото му, сякаш изрязано от слонова кост лице.

„Бих могла да обичам само човек, който прилича на него. И никога не ще се влюбя, защото няма да срещна човек като него“ — помисли Изабел.

После каза високо:

— Не за да се оплаквам от злочестината си съм дошла във Франция, татко. Но съм доволна, че ми напомняте за онова себеуважение, което подобава на кралските особи, и също, че щастието не бива да бъде наша цел. Бих желала обаче всички около вас да мислят така.

— Защо дойдохте? Тя си пое дъх:

— Защото братята ми са се оженили за развратни жени, татко, защото аз узнах това и защото не по-малко строго от вас браня честта.

Филип въздъхна:

— Зная, че не обичате снахите си. Но това, което ви разделя…

— Това, което ни разделя, е почтеността, татко. На мен са известни неща, скривани от вас. Изслушайте ме, защото аз не ида само с празни думи. Познавате ли младия месир Готие д’Оне?

— Те са двама братя, аз постоянно ги бъркам. Техният баща беше с мен във Фландрия. Този, за когото става дума, се ожени за една Монморенси, нали? И служи като щитоносец на сина ми Поатие…

— Той служи и на снаха ви Бланш, но по друг начин… Неговият по-малък брат, Филип, който е щитоносец на чичо ми Валоа…

— Да — рече кралят, — да…

Тънка хоризонтална бръчка се появи на челото му, обикновено съвсем гладко. — … Той пък е на Маргьорит, която вие избрахте за бъдеща кралица на Франция. Колкото за Жана, не се знае дали има любовник, но е сигурно едно — тя прикрива любовните наслади на сестра си и на братовчедка си, закриля посещенията на любовниците им в кулата Нел и въобще изпълнява един занаят, известен от най-стари времена… И знайте, че целият двор говори за това, само вие не знаете.

Филип Хубави вдигна ръка.

— Доказателства, Изабел?

— Ще ги намерите закачени на коланите на братята д’Оне. Там висят кесиите, които аз изпратих миналия месец на снахите си. Видях ги вчера у тия млади хора в ескорта, който ме придружи дотук. Не се обиждам от това, че снахите ми ценят толкова малко моите подаръци, но да се дадат такива скъпоценности на щитоносци, може само срещу някаква услуга. Открийте каква е услугата. И ако ви трябват и други факти, вярвам, че ще мога лесно да ви ги доставя.

Филип Хубави гледаше дъщеря си.

Тя хвърли обвинението без колебание, без слабост, с някаква решителност в погледа, с упоритост, в която той позна себе си. Изабел наистина бе негова дъщеря.

Кралят стана и стоя доста дълго прав пред прозореца.

— Елате — рече най-сетне. — Да отидем при тях.

Отвори вратата, прекоси една тъмна стая и бутна втора врата, водеща към обходния път на патрула. Нощният вятър изведнъж ги обгърна и развя широките им дрехи. Кратки вихрушки разтърсваха плочите на покрива. Отдолу идеше миризма на мокра земя. При минаването на краля и дъщеря му край зъберите на крепостната стена се надигаха стрелци и заставаха мирно.

Покоите на кралските снахи бяха в другото крило на замъка Мобюисон. Като стигна до тях, Филип се спря за миг и се ослуша. Зад дъбовата врата се чуваха смехове и радостни възклицания. Кралят погледна Изабел.

— Трябва! — рече той.

Изабел кимна, без да отговори. Филип отвори вратата.

Маргьорит, Жана и Бланш извикаха от изненада и смеховете им тутакси секнаха. Играеха с кукли и възпроизвеждаха една сценка, съчинена от тях, която бяха представили веднъж във Венсан с помощта на един жонгльор32, и много се бяха забавлявали, но кралят не беше останал доволен. Куклите изобразяваха най-главните лица в двора. Имаше малък декор, представляващ кралската спалня, където кралят лежеше в златно легло. Монсеньор дьо Валоа чукаше на вратата и искаше да говори с брат си, но Юг дьо Бувил, главният шамбелан, отговаряше, че кралят не желае да разговаря с никого и е забранил да го безпокоят. Монсеньор дьо Валоа си отиваше много ядосан. След това се изреждаха да тропат на вратата Луи Наварски и принц Шарл. Бувил отговаряше на кралските синове по същия начин. Най-накрая, предшествуван от трима сержанти с боздугани, пристигаше Ангьоран дьо Марини. Тутакси вратата пред него широко се отваряше и му се заявяваше: „Монсеньор, добре дошли. Кралят желае да ви види.“ Филип бе намерил сатирата неуместна и бе забранил да я повтарят. Но младите принцеси тайно престъпваха заповедта и изпитваха особено удоволствие от забавлението тъкмо поради забраната. Разнообразяваха текста и прибавяха все нови хрумвания и шеги най-вече когато разиграваха куклите на съпрузите си.

При влизането на краля и на Изабел те изглеждаха като ученички, уловени в пакост. Маргьорит бързо грабна едно наметало, което се търкаляше на близкото кресло, и се наметна, за да прикрие прекалено разголените си гърди. Бланш вдигна плитките си, които бе разплела, за да изобрази гнева на чичо Валоа. Жана все пак успя да запази спокойствие и каза живо:

— Свършихме, господарю, тъкмо свършихме; но и да чуехте, нямаше да се ядосате. Всичко ще приберем.

И плесна с ръце:

— Ей, Бомон, Коменж, елате…

— Няма защо да викате придворните си дами — пресече я кралят.

Той почти не беше забелязал играта им; гледаше тях. Най-младата, Бланш, беше на осемнадесет години, другите две — по на двадесет и една. Раснаха и хубавееха пред очите му, след като бяха пристигнали в двора по на дванадесет-тринадесет години, за да се омъжат за синовете му. Но, види се, умът им бе останал все същият. Още играеха с кукли… Възможно ли е Изабел да е казала истината? Възможно ли е да се крие толкова женско лукавство в тия същества, които му изглеждаха още деца? „Може би, помисли си той, аз не познавам жените.“ — Къде са съпрузите ви? — попита той.

— В оръжейната зала, господарю, татко мой — отговори Жана.

— Виждате, че не съм дошъл сам — подзе кралят. — Често казвате, че вашата зълва не ви обича. Обаче на мен ми съобщиха, че тя е изпратила на всяка от вас много хубав подарък…

Изабел видя как очите на Маргьорит и Бланш сякаш угаснаха.

— Бихте ли ми показали — продължи бавно Филип Хубави — кесиите, които сте получили от Англия?

Последвалото мълчание раздели света на две: от едната страна — кралят на Франция, английската кралица, дворът, бароните, кралството, от другата — три заловени в грях жени, за които начеваше дълъг кошмар.

— Е, щерки мои! — настоя кралят. — Защо не отговаряте?

Той продължаваше да ги гледа втренчено с огромните си очи, без да мига.

— Оставих моята кесия в Париж — промълви Жана.

— И аз също, и аз също — смотолевиха веднага и другите.

Филип Хубави бавно се запъти към вратата. Снахите, побледнели, следяха движенията му. Кралят каза, без да се обръща:

— Щом кесиите ви са в Париж, ще изпратим тозчас двама щитоносци да ги донесат.

Отвори вратата, повика един от охраната и му заповяда да доведе братята д’Оне.

Бланш не издържа, отпусна се върху една табуретка, без капка кръв в мозъка и с примряло сърце. Главата й клюмна встрани, беше готова да припадне. Жана я дръпна за ръката, за да я накара да се опомни.

Маргьорит машинално извиваше с малките си мургави ръце шията на една кукла.

Изабел не мърдаше. Чувствуваше върху себе си погледите на Маргьорит и Жана. Ролята на изобличителка започна да й тежи. Изведнъж я обзе безкрайна умора. „Ще отида докрай“ — реши тя в себе си.

Братята д’Оне влязоха забързани, развълнувани и в желанието си да покажат своето усърдие и да се изтъкнат, едва ли не се блъскаха.

Изабел посочи с ръка.

— Татко — рече тя, — тия млади благородници, изглежда, са предугадили вашето желание, защото ето че са донесли закачени на коланите си кесиите, които поискахте да видите.

Филип Хубави се обърна към снахите си:

— Можете ли да ми обясните защо тези щитоносци притежават подаръците, които вашата зълва ви е направила?

Никоя не отговори.

Филип д’Оне погледна Изабел учудено, като куче, което не разбира защо го бият, после обърна очи към брат си, сякаш търсеше закрила. Готие гледаше със зяпнала уста.

— Стража! При мен! — извика кралят.

Гласът му отекна необичайно и страшно в замъка и в нощта. Студени тръпки полазиха по гърба на присъствуващите. Повече от десет години, по-точно от битката при Мон-з’ан-Певел, когато бе разпалил войската си и изтръгнал победата, не бяха го чули да вика и бяха забравили силата на гласа му. Впрочем това бяха единствените думи, които кралят произнесе по този начин.

— Извикайте капитана си! — рече той на един от притичалите се войници. На другите заповяда да стоят до вратата. Тежки стъпки затрополиха тичешком по обходния път на караула и след миг месир Ален дьо Парей влезе гологлав, като довършваше да пристяга оръжието си.

— Месир Ален — каза кралят, — отведете тези двама щитоносци. В тъмница и във вериги! Те ще отговарят пред моя съд.

Готие д’Оне понечи да се хвърли на колене.

— Господарю — промълви той, — господарю…

— Стига! — спря го кралят. — Отсега нататък ще говорите на месир Ногаре… Месир Ален — продължи той, — принцесите ще бъдат пазени тук от вашите хора до ново нареждане. Забранявам да излизат. Забранявам на всички — слуги, роднини, дори и на съпрузите им, да влизат тук или да говорят с тях. Вие отговаряте.

Колкото и неочаквани да бяха тези заповеди, Ален дьо Парей ги изслуша, без да мигне. Нищо не можеше да учуди човека, който беше арестувал великия магистър на тамплиерите. Кралската воля беше за него единствен закон.

— Да вървим, господа — обърна се той към двамата братя и им посочи вратата.

Тръгвайки, Готие пошепна:

— Да се молим богу, Филип, всичко е свършено… Стъпките им, заглушавани от стъпките на стражата, заглъхнаха по плочите.

Маргьорит и Бланш слушаха тия стъпки, които отнасяха любовта, честта, щастието, целия им живот. Жана се питаше ще успее ли някога да докаже невинността си. Маргьорит рязко запокити разкъсаната кукла в огъня. Бланш отново беше близо до припадък.

— Ела, Изабел — рече кралят.

Двамата излязоха. Младата английска кралица беше победила, но се чувствуваше много уморена и странно развълнувана, защото баща и беше казал: „Ела, Изабел.“ От детинството й насам за пръв път бе се обърнал към нея на „ти“.

Тръгнаха един след друг по обходния път на караула. Източният вятър гонеше по небето грамадни черни облаци. Кралят мина през кабинета си, взе сребърния светилите и отиде да търси синовете си. Голямата му сянка се очерта по една извита стълба. Сърцето му тежеше и той не усещаше, че по пръстите му капе разтопен восък.

VIIIMAO БУРГУНДСКАКъм средата на същата нощ двама конници от ескорта на кралица Изабел потеглиха от замъка Мобюисон. Това бяха Робер д’Артоа и неговият прислужник Лорме — едновременно слуга, доверено лице, другар на път и в бой и верен изпълнител на всякакви поръчения.

Откакто беше се свързал с граф д’Артоа, Лорме льо Долоа, беглец от двореца на бургундските графове поради някакво провинение, заради което трябваше да бъде обесен, не се отделяше нито за минута от господаря си и просто вървеше по петите му. Удивително беше как тоя дребен, вече прошарен човек, дебеличък и с широка задница, се грижи непрекъснато за своя млад господар-гигант, следва го навред, за да му помага при всяко начинание, както например неотдавна при засадата на братята д’Оне.

Разсъмваше, когато двамата конници стигнаха до вратите на Париж. Подкараха бавно запотените коне, от които се вдигаше пара, и Лорме започна здравата да се прозява. Макар и прехвърлил петдесетте, той издържаше на продължителна езда повече от всеки млад щитоносец, но безсъницата го съсипваше.

На площад дьо Грев, където обикновено се събираха работници, които диреха работа, имаше майстори-предприемачи от кралските работилници и собственици на плавателни съдове. Те шареха из групите и търсеха помощници, хамали или посредници. Робер д’Артоа мина през площада и влезе в улица Моконсей, където живееше леля му Мао д’Артоа.

— Виждаш ли, Лорме — рече великанът, — искам тая плувнала в лой кучка да узнае нещастието си от моята уста. Ето наближава миг на голямо удоволствие в моя живот. Искам да видя злобната мутра на моята леля, когато й разкажа какво се случи в Мобюисон. Искам тя да дойде в Понтоаз, искам сама да спомогне за своя провал, когато почне да реве като магарица пред краля, искам да пукне от ад. Лорме широко се прозя.

— Ще пукне, монсеньор, ще пукне, бъдете сигурен! Вие правите всичко необходимо за тая работа.

Стигнаха до внушителния дворец на графовете д’Артоа и Робер пак заговори:

— Не е ли цяло безобразие, дето тя се разполага в това обширно жилище, построено от моя дядо? Аз трябваше да живея тук!

— Ще живеете, монсеньор, ще живеете.

— И ще те направя вратар със сто ливри годишно.

— Благодаря, монсеньор — отвърна Лорме, като че ли беше вече назначен на високата длъжност и парите бяха в джоба му.

Д’Артоа скочи от першеронския си кон, хвърли юздите на Лорме и удари няколко пъти с желязното чукче тъй, че да я продъни.

Обкованото с гвоздеи крило се отвори и един едър пазач с будно лице и дебела като ръката му тояга се показа на прага.

— Кой е? — попита пазачът, възмутен от такова силно тропане.

Но Робер д’Артоа го бутна настрани и влезе. Десетина слуги и слугини се занимаваха със сутрешното почистване на дворове, коридори и стълбища. Робер изблъска всичките и стигна до жилищните помещения на леля си.

— Хей!

Дотича един изплашен слуга с ведро в ръка.

— Леля ми, Пикар, трябва веднага да видя леля си. Пикар, човек с плоска глава и редки коси, сложи ведрото и рече:

— Тя закусва, монсеньор.

— Добре де, какво от това? Доложи й, че съм дошел, но бързо!

Той бързо придаде на лицето си израз на вълнение и скръб и последва слугата.

Мао, графиня д’Артоа, пер на кралството, бивша регентка на графството Франш, беше обемиста жена на възраст между четиридесет и четиридесет и пет години с едро и здраво телосложение и масивни хълбоци. Тлъстото й лице издаваше сила и воля. Челото беше широко и изпъкнало, косите все още съвсем кестеняви, горната устна малко повечко обрасла, но устата червена. Всичко у тая жена беше извън мярката: чертите, крайниците, апетитът, гневът, алчността, амбицията, жаждата за власт. С енергичността на военачалник и упоритостта на легист тя управляваше двора си в Арас, както беше го управлявала по-рано в Дол, бдеше зорко над земите си, изискваше подчинение от своите васали, уважаваше силата у другите, но изобличения враг удряше безмилостно.

Двадесет години тя водеше борба с племенника си и добре го опозна. Щом се появеше някакво затруднение, щом сеньорите започваха да ритат срещу закона, щом някой град отказваше да плаща данъци, Мао веднага откриваше, че в тая игра пръст има Робер.

Той е див вълк, жестоко и лицемерно вълчище — казваше тя за него. — Но аз съм по-умната и Робер ще си строши главата от престараване. От много месеци насам те почти не си говореха и се виждаха само по задължение в двореца.

Тази сутрин, седнала пред малка масичка, поставена до леглото й, графиня Мао нагъваше филия след филия със заешки пастет, който съставляваше първото блюдо от сутрешната й закуска.

Робер се мъчеше да се преструва на разтревожен и печален, тя пък, щом го видя да влиза, се постара да изглежда най-непринудено безразлична.

— Е! Какво сте се разшетали още в тъмно, племеннико, пристигате като хала! Защо е това бързане?

— Лельо — извика Робер, — всичко е загубено! Мао не мръдна, само най-спокойно изля в гърлото си пълна чаша рубинено арбоазко вино, което предпочиташе пред всяко друго.

— Какво загубихте, Робер? Още един процес ли? — попита тя.

— Лельо, кълна се, че съвсем не е време да си разменяме остроти. Нещастието, което се стоварва върху нашия род, не търпи шега.

— Кое нещастие за единия би било нещастие за другия? — подхвърли Мао с невъзмутим цинизъм.

— Лельо, ние се намираме в ръцете на краля!

Мао не можа да прикрие лекото безпокойство в погледа си. Питаше се какъв капан й се гласи и какво означава цялото това предисловие.

С привично движение тя запретна ръкави над месестите си тлъсти лакти. После удари по масата и извика:

— Тиери!

— Не мога да говоря пред никого освен пред вас — извика Робер. — Това, което ще ви кажа, засяга семейната чест.

— Ба, пред канцлера ми можеш да кажеш всичко. Тя не се доверяваше и искаше свидетел.

За един кратък миг двамата се измериха с поглед — тя нащрек, а той с наслада от комедията, която разиграваше. „Викай си хората — мислеше Робер. — Викай, нека всички чуят!“ Интересна гледка представляваха тия двама души, когато се наблюдаваха и измерваха, застанали един срещу друг като два бика от една раса и една кръв, които толкова си приличаха и толкова се ненавиждаха.

Вратата се отвори и Тиери д’Ирсон влезе. На тоя дребен надут човек с остър бял нос и кръглолик, който беше главен свещеник в катедралата на Арас, канцлер на Мао и малко нещо неин любовник, съвсем не липсваше самоувереност, нито авторитет.

Той поздрави Робер и като го гледаше с полузатворени очи така, че се принуждаваше да си държи главата силно наклонена назад, каза:

— Вашето посещение е рядко събитие, монсеньор.

— Изглежда, че племенникът ми има да ми съобщава за някакво голямо нещастие — рече Мао.

— Уви! — изстена Робер и се отпусна на един стол. Той замълча и Мао започна да издава признаци на нетърпение.

— Ние с вас, лельо, сме имали недоразумения — подзе той.

— Нещо много повече, племеннико, грозни крамоли, които завършиха без полза за вас.

— Разбира се, разбира се, и бог ми е свидетел, че съм ви желал всички възможни злини.

Той пак пусна в ход любимата си хитрост — пълна откровеност и признаване на лошите си намерения, за да прикрие ножа в ръката си.

— Но никога не бих ви пожелал такова нещо, защото знаете, че съм кавалер и много държа на честта.

— Но какво има? Говори най-сетне! — не издържа Мао.

— Вашите дъщери, моите братовчедки, са уличени в прелюбодеяние и задържани по заповед на краля. И Маргьорит заедно с тях.

Мао не прецени изведнаж удара. Тя не повярва.

— От кого научи тая басня?

— Лично от мен самия, лельо. Целият двор в Мобюисон го знае. То стана късно снощи.

Правеше му удоволствие да къса нервите на Мао, като й разкрива случилото се на части, и то само онова, което намери за добре.

— Те признали ли са? — попита Тиери д’Ирсон все така с полузатворени клепачи.

— Не зная — отговори Робер. — Но младите д’Оне са в ръцете на вашия приятел Ногаре и в този момент са на път да признаят и заради тях.

— Моят приятел Ногаре… — повтори бавно Тиери. — И невинни да са, от неговите ръце ще излязат по-черни от катран.

— Лельо — продължи Робер, — тая нощ аз изминах десет левги от Понтоаз до Париж, за да дойда да ви съобщя, защото никому не мина през ум да го направи. Все още ли мислите, че се ръководя от лоши чувства?

Мао погледна племенника си и в нещастието си помисли: „Може пък да е способен понякога на човещина.“ После, сърдито рече:

— Искаш ли да хапнеш?

Само от тая дума Робер разбра, че наистина е засегната.

Той взе от масата един студен фазан, разчупи го на две и започна да яде с ръце. Изведнъж видя, че леля му странно променя цвета си. Най-напред деколтето й над обшитата с хермелинови кожи рокля стана огненочервено, после вратът, после долната част на лицето. Виждаше се как кръвта нахлува в главата й, стига до челото и го обагря в тъмночервено. Графиня Мао се улови за сърцето.

„Ха така де — помисли Робер. — Умира, ей сега ще пукне!“ Но остана разочарован, защото графинята се съвзе и като замахна с ръка, помете заешкия пастет и сребърните чаши и паници, които с трясък се търкулнаха на пода.

— Мръсници! — изрева тя. — След всичко, което направих за тях, уредих им браковете… Да се оставят да ги уловят като уличници. Хубаво! Нека загубят всичко, нека ги затворят! Да ги набият на кол, да ги обесят!

Свещеникът-канцлер не мръдна. Беше свикнал с яростните избухвания на графинята.

— Точно това си казвах и аз, лельо — каза Робер с пълна уста. — Много зле се отплащат за всичките ви грижи.

— Трябва незабавно да замина за Понтоаз — извика Мао, без да го слуша. — Трябва да ги видя и да им кажа какво да говорят.

— Съмнявам се, че ще успеете, лельо. Те са изолирани и никой не може…

— Тогава ще говоря с краля, Беатрис! Беатрис! — извика тя.

Една завеса се повдигна. Висока девойка на около двадесет години, черноока, със закриглена корава гръд, развити ханшове и дълги бедра влезе, без да бърза. Щом я видя, Робер д’Артоа се усети привлечен от нея.

— Беатрис, ти чу всичко, нали? — попита Мао.

— Да… госпожо… — отговори девойката малко насмешливо, като удължаваше края на думите. — Бях зад вратата… както обикновено.

Мудността в говора и движенията й се забелязваше и в начина, по който ходеше и гледаше. Тя й придаваше някаква гъвкава мекота и едно неестествено благодушие, но в очите и, между дългите черни мигли, блестеше подигравка. Очевидно хорските нещастия, човешките борби и драми я радваха.

— Племенницата на Тиери — посочи я Мао на Робер. — Направих я своя първа придворна дама.

Беатрис д’Ирсон гледаше Робер д’Артоа с лукава безочливост. Личеше любопитството й към този великан, за чиито злодеяния беше чувала да се говори толкова много.

— Беатрис — подзе Мао, — поръчай да впрегнат носилката ми и да оседлаят шест коня. Заминаваме за Понтоаз.

Беатрис продължаваше да гледа Робер право в очите и сякаш не чуваше. Имаше в това хубаво момиче нещо, което дразнеше и смущаваше. С мъжете още от пръв поглед като че ли установяваше споразумение да не им оказва никаква съпротива. Но в същото време ги караше да се питат дали е съвсем глупава, или тайничко се подиграва с тях.

„Хубаво парче… добре бих прекарал една вечер с нея“ — помисли Робер, като я гледаше как излиза, без да бърза.

От фазана беше останала само една кост и той я хвърли в огъня. Сега усети жажда, взе от масичката металическата кана, от която Мао си бе наляла, и отпи голяма глътка.

Графинята ходеше напред-назад из стаята и постоянно си засукваше ръкавите.

— Няма да ви оставя сама в този ден, лельо — рече д’Артоа. — Ще ви придружа. Това е семеен дълг.

Мао вдигна очи към него, все още малко недоверчива. Най-сетне се реши и му протегна ръце.

— Ти си ми правил много пакости, Робер, и обзалагам се, че ще ми правиш още, но днес, трябва да призная, постъпи като добро момче.

IXКРАЛСКА КРЪВДневната светлина бавно проникваше в ниския дълъг зимник на замъка в Понтоаз, където Ногаре разпитваше двамата братя д’Оне. Пропя петел, след него други, ято врабчета прелетя край самите отдушници, отворени за проветряване. Един запален факел пращеше на стената и смесваше острата си миризма с миризмата на изтезаваните тела.

— Факел! — тихо рече Гийом дьо Ногаре.

Един от палачите, който беше се облегнал до стената да си почине, отиде до ъгъла на зимника и взе нов факел. Запали го от жарта на един мангал, върху който се нажежаваха железата за изтезаване, станали вече излишни. Свали от подпорката изгорелия факел, угаси го и сложи на негово място новия. Очите и на двамата „мъчители“, както ги наричаха, бяха зачервени от умора. Мускулестите им космати ръце, оплескани с кръв, висяха отпуснати край кожените престилки. Тежка миризма се излъчваше от телата им.

Ногаре стана от столчето, на което бе седял през време на разпита, и мършавият му силует се удвои в трептящата по сивите каменни зидове сянка.

От вътрешността на избата се чуваше запъхтяно дишане и плач — братята д’Оне стенеха в един глас.

Ногаре се наведе над тях. И двамата неимоверно много си приличаха. Кожата беше еднакво сива, набраздена от влажни ручейчета, а под слепналите от пот и кръв коси прозираше формата на черепите. От разкъсаните устни излизаше продължително стенание и телата се разтърсваха от гърчове.

Готие и Филип д’Оне бяха някога щастливи деца, после щастливи младежи. Бяха живели с прищевките и удоволствията си, с амбиции и суета. Увличаха се, както всички деца от тяхното обществено положение, по оръжията, но бяха страдали само от леки болести или от въображението си. Едва до вчера бяха участвували в кралския кортеж и всички надежди им се струваха оправдани. Беше изминала само една нощ оттогава, и те не бяха вече нищо друго освен пребити животни, и ако все още бяха в състояние да желаят нещо, то беше смъртта.

Ногаре разглежда известно време младежите, без да покаже каквото и да било състрадание или погнуса, после се изправи. Чуждото страдание, чуждата кръв, ругатните на жертвите му, тяхната омраза и отчаяние не го засягаха. По природа беше безчувствен и това му помагаше да служи на върховните интереси на кралството. Имаше за призвание общественото благо, както други имат за призвание любовта.

Призвание — това е благородно название на страстта. Тази душа, изкована от олово и желязо, не знаеше що е съмнение и не познаваше граници, когато се отнасяше до държавните интереси. В неговите очи хората не значеха нищо, пък и той самият твърде малко.

Историята винаги е познавала такава особена категория хора, фанатизирани служители на реда. За тези отдадени на един отвлечен и безгранично властен идол същества човешкият живот няма никаква стойност, щом догмите на институциите са нарушени; сякаш забравят, че обществото, на което служат, е съставено от хора. Когато Ногаре изтезаваше братята д’Оне, той не слушаше техните стенания, той само премахваше причините на безредието.

— Тамплиерите бяха по-издръжливи — каза Ногаре и повече нищо не добави. При това сега му помагаха не служители от парижката инквизиция, а само местни мъчители. Усещаше тежест в слабините и болки в гърба. „Сигурно изстинах“ — помисли си той. Накара да затворят отдушниците и се доближи до мангала, където жарта още мъждукаше. Протегна ръце, разтърка ги, после си разтри и кръста, като си мърмореше.

Двамата мъчители, облегнати до стената, дремеха прави.

През цялата нощ Ногаре беше собственоръчно писал на една тясна масичка, защото кралят не желаеше на разпита да присъствува нито секретар, нито писар. Сега събра изписаните с показания листове и ги подреди в кожена папка. После въздъхна, тръгна към вратата и излезе.

Мъчителите се доближиха до Готие и Филип д’Оне и се опитаха да ги привдигнат, но се успяха, затова взеха на ръце тези изтезавани от тях тела и като болни деца ги отнесоха в съседната килия.

Старият замък в Понтоаз, който служеше вече само за седалище на гарнизона и за затвор, се намираше на около половин левга от кралската резиденция Мобюисон. Ногаре измина разстоянието пеш, придружен от двама сержанти от градското управление. Вървеше бързо в сутрешния, натежал от уханията на влажната гора хлад. Пресече двора на Мобюисон, без да отговори на поздрава на стрелците, и влезе в сградата. Неговото появяване предизвика шушукания, но той не им обърна внимание, както не забеляза и шамбеланите и благородниците в караулното помещение, които имаха вид, като да изпълняват нощно бдение при мъртвец.

— При краля — рече той и един щитоносец се спусна да го отведе към кралските покои. Пазителят на държавния печат се озова лице с лице пред кралското семейство.

Филип Хубави седеше облакътен на своя стол, подпрял брадичката си с ръка. Под очите му се очертаваха тъмни сенки. До него стоеше Изабел. Двете златисти плитки край лицето й засилваха твърдостта му. Тя бе причинителят на нещастието, в очите на другите споделяше отговорността за драмата и по силата на оная странна връзка, която свързва издайника с виновния, чувствуваше се почти обвиняема.

Монсеньор дьо Валоа нервно почукваше с пръсти по ръба на масата и въртеше глава, като че ли яката го стягаше. Присъствуваше и другият брат на краля или поточно — брат от същия баща, но от друга майка, монсеньор Луи Французки, граф д’Еврьо, човек спокоен, облечен твърде скромно.

Освен тях тук бяха и главните потърпевши, тримата кралски синове, обединени в общото си нещастие, тримата съпрузи, върху които беше се стоварила тая катастрофа и тоя срам: Луи Наварски, разтърсван от пристъпи на нервна кашлица, Филип дьо Поатие, вцепенен в усилията си да изглежда спокоен, и най-сетне Шарл, чието хубаво юношеско лице беше посърнало от първата скръб.

— Потвърдено ли е, Ногаре? — попита кралят.

— Уви, господарю, срамно, ужасно и потвърдено.

— Прочетете ни.

Ногаре отвори кожената папка и започна:

— „Ние, Гийом дьо Ногаре, рицар, главен секретар на кралството и пазач на френския печат по милостта на нашия обичан господар, крал Филип Четвърти, и по заповед на същия днес на двадесет и пети април хиляда триста и четиринадесета година разпитахме между полунощ и един часа в замъка на Понтоаз със съдействието на мъчителите от управлението на гореспоменатия град господата Готие д’Оне, бакалавър33 на монсеньор Филип, граф дьо Поатие, и Филип д’Оне, екюе на монсеньор Карл, граф дьо Валоа…“ Ногаре обичаше добре изпипаната работа. Разбира се, братята д’Оне най-напред бяха отричали, но пазителят на печата имаше метод за водене на следствието, пред който кавалерските скрупули не издържаха дълго. Беше изтръгнал от двамата млади хора пълни и подробни признания. Времето на началото на любовното приключение, датите на срещите, нощите в кулата Нел, имената на слугите-съучастници и всичко онова, което за виновните бе представлявало страст, любовна треска и наслада, беше изброено, описано и подробно изложено в протоколите на разпита.

Изабел не смееше да вдигне очи към братята си, а и те се стесняваха да се гледат помежду си. В продължение на близо четири години бяха ги подигравали, подмятали, залъгвали. Всяка дума на Ногаре ги изпълваше с мъка и срам.

Изреждането на датите постави пред Луи Наварски един ужасен въпрос: „През първите шест години на нашия брак нямахме деца. Роди ни се дете, чак след като този д’Оне е влязъл в леглото на Маргьорит… В такъв случай малката Жана…“И той вече нищо не чуваше, защото кръвта нахлу в главата му, ушите му писнаха и една мисъл го изпълни: „Дъщеря ми не е от мен. Дъщеря ми не е от мен…“ Граф дьо Поатие обаче се стараеше да не изпусне нищо от четенето. Ногаре не бе можал да накара братята д’Оне да кажат, че графиня дьо Поатие е имала любовник, нито да изкопчи някакво име. А след всички техни признания можеше да се допусне, че ако знаеха това име, ако познаваха любовника й, биха го издали. Обаче графиня дьо Поатие беше играла твърде мръсна роля на съучастница, в това нямаше съмнение… Филип дьо По-атие размишляваше.

— „Смятайки, че въпросът е достатъчно изяснен и при положение, че гласът на затворниците беше станал едва доловим, ние решихме да приключим разпита и да до кладваме на краля, нашия господар.“ Пазителят на печата свърши. Той подреди книжата си и зачака.

Филип Хубави мълча известно време, после изправи глава.

— Месир Гийом — рече той, — вие ни разкрихте болезнени неща. Когато издадем присъдата, ще унищожите всичко това…

И той посочи кожената папка. — … за да не остане друга следа освен скритото в паметта ни.

Ногаре се поклони и излезе.

Настъпи дълго мълчание, после внезапно някой извика:

— Не!

Извикал бе принц Шарл, който бе станал прав. Той повтори: „Не!“, сякаш му беше невъзможно да приеме истината. Ръцете му трепереха, по бузите му се появиха розови петна, не можеше да сдържи сълзите си.

— Тамплиерите… — промълви той като замаян.

— Какво казвате, Шарл? — попита Филип Хубави. Той не обичаше да му припомнят този извънредно пресен спомен. В ушите му, както в ушите на всички присъствуващи, освен на Изабел, още кънтеше гласът на великия магистър:

„Бъдете проклети до тринадесето коляно на вашите родове.“ Но Шарл не мислеше за проклятието.

— Същата нощ, същата нощ — мълвеше той, — те са били заедно.

— Шарл — рече кралят. — Вие сте били много слаб съпруг; опитайте се поне да бъдете силен принц.

Това бяха единствените ободрителни думи, които младият човек получи от баща си.

Монсеньор дьо Валоа още не беше продумал и за него беше истинско наказание да мълчи толкова продължително време. Използува момента и избухна.

— Кълна се в тялото Христово! — провикна се той. — Чудни работи стават в кралството, чак под покрива на самия крал! Рицарството загива, господарю, братко мой, и честта заедно с него…

И той се впусна в злъчно многоглаголствуване, надуто, заплетено и доста коварно. За Валоа всички събития бяха свързани. Кралските съветници с Марини начело искат да унищожат рицарските ордени, но ударът им унищожава и нравствеността. Легистите, „хора от кол и въже“, измислят някакво си ново право, извлечено от римското, за да заместят хубавите стари феодални закони. Резултатите не закъсняха. През време на кръстоносните походи жените стояха сами в течение на години, но знаеха да пазят честта и никой васал не би се осмелил да ги изкуши. А сега, само позор и слободия! Как може? Двама щитоносци.

— Единият от тия щитоносци се числи към вашия двор, братко — прекъсна го сухо кралят.

— Както пък другият, братко, е кандидат-рицар при вашия син — отвърна Валоа, сочейки граф дьо Поатие.

Графът разпери дългите си ръце.

— Всеки от нас — рече той — може да стане жертва на негодника, комуто е гласувал доверие.

— Тъкмо затова — извика разпалено Валоа, който черпеше доказателства от всичко, — тъкмо затова няма по-голямо престъпление за един васал от това, да прелъсти и похити честта на жената на своя сюзерен. Братята д’Оне измениха…

— Смятайте ги за мъртви, братко — прекъсна го кралят и направи с ръка едно движение, пренебрежително и рязко, което изразяваше повече от най-дългата реч. После продължи:

— Единственото, което трябва да решим, то е съдбата на принцесите-прелюбодейки… Позволете, братко, да попитам най-напред синовете си… Говорете, Луи.

Луи Наварски понечи да заговори, но бе обзет от пристъп на кашлица и две червени петна се появиха на бузите му. Изчакаха да му мине задавянето. Когато си пое дъх, той извика ядосано:

— Скоро ще почнат да приказват, че дъщеря ми е копеле. Това ще кажат! Копеле!

— Ако вие пръв го заявите, Луи — отвърна кралят, — сигурно ще се намерят и други да го повторят.

— Наистина… — рече Шарл дьо Валоа и в големите му сини очи изведнаж блесна особена светлина — той не беше още се сетил за това.

— И защо да не го заяви, ако е вярно? — горещеше се Луи, загубил всякакво самообладание.

— Замълчете, Луи… — каза кралят и удари върху подставката за ръце на стола си. — Бъдете любезен само да дадете мнението си относно наказанието, което трябва да получи вашата съпруга.

— Да й се отнеме животът! — извика Вироглавия. — На нея и на другите две! И на трите! Смърт, смърт, смърт!

Той повтори думата смърт със стиснати зъби, а с ръката си сякаш сечеше глави.

Тогава Филип дьо Поатие поиска с поглед думата от баща си и каза:

— Мъката ви заслепява, Луи. Жана няма на душата си толкова тежък грях както Маргьорит и Бланш. Разбира се, тя е много сбъркала, загдето е служила на увлеченията им и с това се е силно провинила. Но месир дьо Ногаре не е получил доказателства за брачна изневяра от нейна страна.

— Накарайте го да я подложи на изтезания, и ще видите дали няма да признае! — извика Луи. Тя е спомогнала да се опетни моята чест и честта на Шарл. Ако вие държите за нас, ще приложите спрямо нея същата мярка, както спрямо останалите две измамнички.

Филип дьо Поатие не отговори веднага.

— Вашата чест ми е скъпа, Луи — рече той. — Но и графството Франш ми е не по-малко скъпо.

Присъствуващите се спогледаха и Филип продължи:

— Вие имате като собственост Навара, Луи, която получихте от майка ни. Вече сте крал и ще имате, да даде господ колкото може по-късно, и Франция. Аз обаче притежавам само Поатие, което баща ни беше милостив да ми даде, и дори не съм пер на Франция. Но чрез жена си Жана аз съм дворцов граф на Бургундия и господар на Сален, чиито солни мини дават по-голямата част от доходите ми. Нека, значи, Жана да бъде затворена в някой манастир, докато нещата се позабравят пък и завинаги, ако това е наложително за вашата чест, но да не се посяга на живота й, ето това предлагам аз.

Монсеньор Луи д’Еврьо, който дотогава беше мълчал, подкрепи Филип.

— Племенникът ми има право както пред бога, така и пред кралството — каза той убедително, но без предвзетост. — Смъртта не е дребна работа, тя вдъхва голяма тревога у нас самите и не бива в изблик на гняв да решаваме да я наложим другиму.

Луи Наварски му хвърли зъл поглед.

В кралския род бяха разделени на две, и то от дълго време. Валоа се ползуваше с привързаността на племенниците си Луи и Шарл, защото те бяха слаби, податливи на влияние и малко се прехласваха пред неговото велеречие, пред неговия изпълнен с приключения живот и пред изгубените му престоли. Противно на тях Филип дьо Поатие беше се метнал на чичо си д’Еврьо, човек спокоен, прям, разумен, който не тормозеше епохата с амбициите си и напълно се задоволяваше със земите си в Нормандия, мъдро управлявани от него. Така че присъствуващите не се учудиха, когато той подкрепи обичния си племенник — всички знаеха тяхното сходство.

По-изненадващо беше поведението на Валоа, който след яростната си реч преди малко остави Луи без поддръжка и също се произнесе срещу смъртната присъда. Манастирът му се струваше прекалено меко наказание за виновниците, но затвора, доживотния затвор — той особено много наблегна върху последното, — ето кое препоръчваше.

Такава снизходителност у бившия титулярен император на Цариград не беше израз на природно добродушие. Тя можеше да произтича само от някаква сметка, сметка, която той веднага си направи, щом Луи Наварски произнесе думата копеле. И наистина…

И наистина как стоеше в дадения момент въпросът с кралското потомство? Луи Наварски нямаше друг наследник освен малката Жана, сериозно заподозряна миг преди това в незаконороденост, нещо, което можеше да попречи на нейното възкачване на престола. Шарл нямаше потомство, жена му Бланш раждаше само мъртви деца. Филип дьо Поатие имаше три дъщери, но скандалът би могъл да засегне и тях… Значи, ако виновните съпруги бъдат екзекутирани, тримата кралски синове ще побързат да се оженят повторно с всичките изгледи да имат други деца. Ако обаче осъдят жените им на доживот, ще си останат женени, възпрепятствувани да сключат брак и да си осигурят поколение.

Шарл дьо Валоа беше човек с въображение. Подобно на ония военни, които, тръгвайки на война, мечтаят всички по-горестоящи от тях офицери да бъдат убити, за да застанат те начело на армията, кралският брат, гледайки хлътналите гърди на племенника си Луи Вироглавия и мършавостта на племенника си Филип дьо Поатие, си мислеше, че някоя болест може да направи съвсем непредвидени опустошения. Случваха се също и злополуки през време на лов, копия се счупваха при турнирите, коне катурваха ездачите и не беше рядкост чичовците да надживеят своите племенници.

— Шарл! — каза човекът с неподвижните клепачи, който в момента беше единственият и истински крал на Франция.

Валоа трепна, сякаш се уплаши, че са прочели мислите му. Но не към него беше се обърнал крал Филип Хубави, а към най-малкия си син.

Младият принц свали ръце от лицето си. Той плачеше.

— Бланш, Бланш! Как е възможно, татко? Как е могла? — изхлипа той. — Тя така ме уверяваше, че ме обича, така хубаво ми го доказваше!

Изабел: направи нетърпеливо презрително движение. „Как се пристрастяват тия мъже към притежаваното от тях тяло и с каква лекота вярват на лъжата, само и само да владеят утробата, която желаят!“ — помисли тя.

— Шарл… — настоя кралят, сякаш говореше на слабоумен. — Какво съветвате да се направи с вашата съпруга?

— Не зная, татко, не зная. Искам да се скрия, искам да замина някъде, да отида в манастир.

Още малко и щеше да поиска той да бъде наказан, защото жена му му е изневерила.

Филип Хубави разбра, че не ще изтръгне нищо повече. Гледаше децата си, сякаш никога не беше ги виждал, размишляваше върху правото на първородния и си казваше, че понякога природата зле услужва на кралския престол. Какви ли глупости би могъл да извърши като крал този безразсъден, необуздан и жесток Луи, неговият наследник? И каква подкрепа би получил от по-малкия си брат, който се съкрушаваше при първото изпитание? Най-способен да царува беше безспорно Филип дьо Поатие, но Луи няма никога да се вслуша в неговите съвети, това си личеше.

— Твоят съвет, Изабел? — попита той ниско, като се наведе към дъщеря си.

— Жена, която е съгрешила — отвърна Изабел, — трябва завинаги да бъде лишена от възможността да предава своята кръв на кралското потомство. И нека присъдата стане известна на народа, за да се знае, че наказанието за жената или дъщерята на краля е по-тежко, отколкото за жената на крепостника.

— Правилна мисъл — рече кралят.

От всичките му деца тя наистина би управлявала кралството най-добре.

— Присъдата ще бъде издадена преди вечерната служба — каза кралят, ставайки от стола си.

И той се оттегли, за да отиде и да обмисли, както винаги, окончателното си решение с Марини и Ногаре.

XПРИСЪДАТАДокато пътуваше в носилката си от Париж за Понтоаз, графиня Мао търсеше подходящи доводи за смекчаване на кралския гняв, но не успяваше да съсредоточи мислите си. Прекалено много мисли, прекалено много страхове, прекалено много гняв я изпълваха срещу безумието на дъщерите и, срещу глупостта на мъжете им, срещу непредпазливостта на любовниците, срещу всички, които от лекомислие, заслепление или от жажда за чувствени наслади застрашаваха нейното изградено с труд могъщество. Какво ще стане с Мао, майката на изгонени принцеси? Тя беше твърдо решила да очерни колкото може повече наварската кралица и върху нея да стовари цялата вина. Маргьорит не беше нейна дъщеря. За собствените си деца Мао ще твърди, че са се увлекли, че са имали лош пример…

Робер д’Артоа водеше групата с бърз ход, за да покаже усърдие. Правеше му удоволствие да гледа как свещеникът-канцлер подскача на седлото си и най-вече да чува пъшканията на леля си. Всеки път, когато от голямата носилка, раздрусвана от мулетата, се чуеше охкане, Робер като че ли случайно засилваше хода. Така че когато най-сетне над върховете на дърветата се показаха кулите върху крепостната стена на Мобюисон, Мао изпухтя облекчено.

Скоро екипажът влезе в двора на замъка. Тук царуваше дълбока тишина, нарушавана само от стъпките на стрелците.

Графинята слезе от носилката и попита офицера от охраната къде е кралят.

— Раздава правосъдие в заседателната зала на абатството, госпожо.

Следвана от Робер, Тиери д’Ирсон и Беатрис, Мао се отправи към абатството. Въпреки умората тя вървеше бързо и стегнато.

Заседателната зала през тоя ден представляваше необичайно зрелище. Под студените й сводове, където обикновено си правеха събиранията калугерки, целият френски двор стоеше като замръзнал пред своя крал.

Когато Мао влезе, гъстите редици от лица се обърнаха към нея и се понесе шепот. Един глас, гласът на Ногаре, спря да чете. Мао видя краля застанал неподвижно с корона и със скиптър и с широко отворени очи.

В ужасната длъжност на съдия Филип Хубави изглеждаше чужд на тоя свят или по-скоро той сякаш се сношаваше с друг мир, още по-огромен от видимия.

Кралица Изабел, Марини, Шарл дьо Валоа, Луи д’Еврьо, тримата кралски синове, както и неколцина велики барони бяха насядали от двете му страни. В подножието на подиума трима дребнички калугери, коленичили, свеждаха към плочите бръснатите си глави. Малко по-назад, с ръце, кръстосани върху дръжката на сабята, стоеше изправен Ален дьо Парей.

„Слава богу, помисли Мао, пристигам навреме. Разглеждат някакво дело за магьосничество или содомия.“ Тя се готвеше да се качи на подиума, където чинът й на пер на Франция й даваше право да заеме място, когато изведнъж усети, че краката й се подкосяват. Един от каещите се грешници беше вдигнал глава — Мао позна дъщеря си Бланш. Трите принцеси бяха обръснати и облечени в шаяк. Мао залитна, като че ли някой я удари в корема, и глухо извика. Машинално се хвана за рамото на племенника си, защото то първо й попадна.

— Много късно, лельо, уви! Пристигнахте много късно — пошушна й Робер д’Артоа, напълно доволен от отмъщението си.

Кралят даде знак на пазителя на печата и Ногаре продължи четенето на присъдата.

— „… и бидейки доказано от гореизложените показания и признания, че са прелюбодействували, горепосочените госпожи Маргьорит, съпруга на монсеньор Наварския крал, и Бланш, съпруга на монсеньор Шарл, ще бъдат затворени в крепостта на замъка Гайяр, и то за останалите дни на живота си, колкото е угодно богу да им определи.“ — Доживот — промълви Мао, — осъдени са, доживот.

— „Още и госпожа Жана, дворцова графиня на Бургундия и съпруга на монсеньор дьо Поатие, бидейки сметнато, че не е изобличена в нарушение на брака и че такова престъпление не може да й бъде приписано, но бидейки установено, че е показала престъпно съучастничество, ще бъде затворена в кулата Дурдан колкото време е необходимо за разкаянието й и колкото е угодно на краля.“ Настъпи кратко мълчание и през това време Мао, гледайки Ногаре, си мислеше: „Той, това куче е направило всичко в своя бяс да шпионира, да доносничи и да изтезава. Но той ще ми плати за това! Ще ми плати за това с кожата си!“ Пазителят на печата обаче не беше свършил четенето.

— „Още и господата Готие и Филип д’Оне, прегрешили срещу честта и престъпили феодалния закон, извършвайки прелюбодеяние с лица, облечени в кралско величие, ще бъдат въртени на колело, живи одрани, кастрирани, обезглавени и обесени на публична бесилка в Понтоаз сутринта, следваща днешния ден. Така присъди нашият премъдър, всемогъщ и любим крал, наш господар.“ Раменете на принцесите потрепнаха при оповестяването на мъченията, които очакваха техните любовници. Ногаре нави пергамента и кралят стана. Залата започна да се опразва и между тези привикнали на молитви стени дълго отекваше хорски шепот. Графиня Мао забеляза, че странят от нея и избягват погледа й. Тя тръгна към дъщерите си, но Ален дьо Парей й препречи пътя.

— Не, госпожо — рече той. — Кралят разрешава само на синовете си, ако пожелаят, да се сбогуват със съпругите си и да изслушат техните разкаяния.

Тя поиска веднага да се обърне към краля, но кралят беше вече излязъл. Излезли бяха и Луи Наварски, и Филип дьо Поатие. От тримата съпрузи единствен Шарл беше останал. Той се доближи до Бланш.

— Аз не знаех… Не исках… Шарл! — проплака тя. Бръсначът беше оставил по голата й глава малки червени петна.

Мао стоеше на няколко крачки, подкрепяна от своя канцлер и придворната си дама.

— Майко — извика Бланш, — кажете на Шарл, че не съм знаела, нека се смили над мен.

Жана дьо Поатие прекарваше ръце по малко щръкналите си уши, види се, не бе свикнала да ги усеща голи.

Облегнат на една колона близо до вратата, със скръстени ръце, Робер д’Артоа се радваше на делото си.

— Шарл! Шарл! — повтаряше Бланш.

В този момент прозвуча гласът на Изабел Английска:

— Без малодушие, Шарл. Бъдете принц!

Тези думи накараха третата осъдена, Маргьорит Бургундска, да избухне яростно.

— Без малодушие, Шарл, без милост! — извика тя. — Вземете пример от сестра си Изабел, която не проумява що е любовен порив. Сърцето й е пълно само с омраза и злъч. Ако не беше тя, вие нямаше никога нищо да узнаеше. Но тя ме мрази, мрази и вас, мрази всички ни.

Изабел изгледа Маргьорит със студен гняв.

— Господ да ви прости престъпленията — рече тя.

— Той ще прости моите престъпления, но от теб няма да направи щастлива жена — извика Маргьорит.

— Аз съм кралица — отвърна Изабел. — Ако нямам щастие, то поне имам скиптър и кралство, което уважавам.

— А пък аз, ако не съм познала щастието, то поне съм познала насладата, а тя струва повече от всички корони на света, затова не съжалявам за нищо.

Изправена пред увенчаната с диадема своя зълва, Маргьорит с оголена глава, с обезобразено от тревоги и сълзи лице, намираше още сили да обижда, да оскърбява и да защищава правата на тялото си.

— Усещах пролетта — заговори тя бързо и задъхано, — усещах любовта на един мъж, топлината и силата на един мъж, радостта да обладавам и да бъда обладавана… всичко онова, което ти не познаваш, което умираш от желание да познаеш, но не ще познаеш никога. Ех, теб сигурно не те бива в леглото, та затова мъжът ти си прави удоволствието с момчета!

Бледа и неспособна да отговори, Изабел направи знак на Ален дьо Парей.

— Не — изкрещя Маргьорит, — ти нямаш право да даваш заповеди на месир дьо Парей. Аз съм му заповядвала и може би един ден пак ще му заповядвам. Той ще приеме още един път да тръгне по мое нареждане.

Тя обърна гръб и даде знак на началника на стрелците, че е готова. Трите осъдени излязоха, минаха двора на Мобюисон под конвой и влязоха в стаята, която им служеше за килия.

Когато Ален дьо Парей затвори вратата зад тях, Маргьорит се хвърли на леглото и започна да хапе завивката.

— Косите ми, хубавите ми коси — хълцаше Бланш. А Жана дьо Поатие се мъчеше да си припомни как изглежда кулата Дурдан.

XIНАКАЗАНИЕТОЗората настъпваше бавно за онези, които бяха прекарали нощта без сън, без надежда и без забрава. Легнали един до друг върху купчина слама в една килия на комендантството в Понтоаз, братята д’Оне очакваха смъртта. По заповед на пазителя на печата те бяха получили медицинска помощ, така че раните им вече не кървяха, сърцата им биеха по-равномерно и в премазаната им плът се беше възвърнала малко силица, колкото да могат по-добре да изпитат мъченията, на които бяха обречени.

В Мобюисон никой не заспа — нито осъдените принцеси, нито техните съпрузи, нито самият крал. Изабел също не склопи очи, непрекъснато преследвана от думите на Маргьорит. Затова пък Робер д’Артоа, след изминатите двадесет левги на кон, беше се стоварил на първото попаднало му легло, в отделението за гости, без дори да събуе ботушите си. Малко преди зори Лорме трябваше да го раздруса, за да не пропусне удоволствието да види как отвеждат жертвите му.

Три големи коли с черни чергила се бяха наредили в двора на абатството и в розовата светлина на зазоряването месир Ален дьо Парей строяваше шейсетте конници в кожени гамаши, ризници и железни шлемове, които щяха да ескортират конвоя най-напред към Дурдан, после към Нормандия.

Зад един прозорец на замъка графиня Мао стоеше и гледаше, опряла чело върху стъклото. Широките й рамене се раздрусваха от ридания.

— Плачете ли… госпожо? — попита Беатрис д’Ирсон с провлечения си глас.

— И на мен може да се случи такова нещо — отвърна остро Мао.

И като видя, че Беатрис е напълно облечена, с рокля, шапка и наметало, добави:

— Излизаш ли?

— Да, госпожо, ще отида да гледам екзекуцията… ако ми разрешите.

Площад Мартроа в Понтоаз, където щеше да се извърши екзекуцията на братята д’Оне, беше вече пълен с народ, когато Беатрис пристигна. Граждани, селяни и войници прииждаха още от зори. Собствениците на околните къщи получиха хубав наем за прозорците си към площада и гъсти редици от глави се притискаха по тях.

Глашатаите още вечерта бяха оповестили присъдата по всички краища на града… „въртени на колело, живи одрани, кастрирани, обезглавени…“ Обстоятелството, че осъдените бяха млади, че бяха благородници и богати, и главно, че престъплението им представляваше скандална любовна история в кралското семейство, възбуждаше любопитството и въображението на хората.

Ешафодът беше построен през нощта. Издигаше се на около два метра над земята и върху него бяха закрепени две хоризонтално поставени колела и един дъбов пън. Отзад се извишаваше бесилката.

Същите палачи, които бяха изтезавали братята, сега в червени дрехи и червени шапчици, изкачиха малката стълбичка към площадката. Двама помощници вървяха след тях, носейки сандъчетата с инструментите. Един от палачите завъртя колелата и те изскърцаха. Тълпата почна да се смее, както при номер на фокусник. Подхвърляха си закачки, мушкаха се с лакти; една кана вино мина от ръка на ръка и стигна до палачите. Те пиха и тълпата изръкопляска.

Когато каруцата с братята д’Оне, обградена със стрелци, се зададе, надигна се голяма глъчка, която се засилваше с приближаването на осъдените. Нито Готие, нито Филип помръдваха. Бяха привързани за каруцата, защото иначе не биха били в състояние да стоят прави. На коланите им върху скъсаните панталони блестяха скъпоценните кесии.

Придружаваше ги един свещеник, дошъл да изслуша измънканата неясно изповед и техните последни желания. Изнурени, треперещи, зашеметени, те, изглежда, не можеха вече да осъзнаят какво става. Помощник-палачите ги изкачиха на площадката и ги съблякоха. Като ги видя голи в ръцете на палачите, тълпата изпадна в транс и нададе рев. Чуваха се подигравки и неприлични думи. Двамата братя бяха сложени върху колелата и завързани с лице към небето. След това зачакаха.

Измина доста време така. Единият от палачите беше седнал върху пъна, другият опитваше с палец острието на брадвата. Тълпата проявяваше нетърпение, задаваше въпроси, започваше да се вълнува.

Изведнаж стана ясно защо е това чакане. Три каруци с вдигнати наполовина черни чергила се зададоха от края на главната улица. За да се постигне крайно изтъняване на наказанието, Ногаре, със съгласието на краля, беше заповядал принцесите да присъствуват на наказанието.

Вниманието на зрителите се раздвои между двамата осъдени, проснати голи под небето, и затворничките-принцеси с бръснати глави. Станаха няколко масови втурвалия, които стрелците трябваше да обуздават.

Като видя ешафода, Бланш загуби съзнание. Жана се беше вкопчила в ритлите на колата и крещеше на тълпата:

— Кажете на съпруга ми, кажете на монсеньор Филип, че съм невинна!

До този момент тя се държеше, но силата й се изчерпи. Зяпльовците се смееха и я сочеха с пръст, сякаш беше някакъв звяр в клетка, махленките я хулеха.

Единствена Маргьорит Бургундска имаше смелост да гледа и застаналите по-наблизо се питаха дали не чувствува някакво жестоко, ужасно удоволствие, като гледа изложен пред очите на всички мъжа, комуто предстоеше да умре, защото беше я притежавал. Когато палачите вдигнаха големите чукове, за да строшат костите на осъдените, тя изрева: „Филип!“, но в гласа й съвсем нямаше страдание.

Нещо изхрущя и за братята д’Оне небето угасна. Най-напред строшиха краката им в пищялките и в бедрата, после палачите завъртяха колелата до половина и счупиха ръцете под и над лактите. Спиците и главините на колелата глухо кънтяха от ударите и дървото хрущеше, както хрущяха костите.

След това палачите, изпълнявайки наказанията по предписания ред, взеха железни инструменти с куки и одраха на големи парцали кожата на двете тела. Кръвта пръскаше и обливаше площадката, та единият от палачите трябваше да си обърше очите. Този вид наказание доказваше, че червеният цвят на дрехите на палачите отговаря на една необходимост. „… въртени на колело, живи одрани, кастрирани, обезглавени“. Ако все още беше останала искрица живот у двамата братя д’Оне, то всякакво усещане, всякакво съзнание беше вече изчезнало.

Когато палачите поеха от помощниците си дългите касапски ножове и кастрираха виновните любовници, вълна на истерия повлече присъствуващите. Блъскаха се, за да видят по-добре, жени крещяха на мъжете си.

— И на теб ти се пада същото, дърти развратнико!

— Виждаш ли какво те чака, ако ми погодиш такъв номер?

На палачите рядко се удаваше подобен случай — да изложат така пълно на показ всичките си способности, и то пред такава възторжена публика. Те се спогледаха и с точно пресметнато движение на жонгльори едновременно подхвърлиха във въздуха предметите на греха.

Един шегаджия се провикна, сочейки с пръст принцесите.

— На тях трябва да ги дадат! Тълпата избухна в смях.

Осъдените бяха свалени от колелата и завлечени до пъна. Острието на брадвата проблясна на два пъти. След това помощниците занесоха до бесилката онова, което беше останало от Готие и Филип д’Оне, от двамата красиви щитоносци, които само преди два дни бяха препускали по пътя за Клермон, занесоха двете разкъсани, кървави тела, обезглавени и кастрирани, повдигнаха ги и ги закачиха за мишците на бесилката.

Веднага след това по нареждане на Ален дьо Парей трите черни каруци, заобиколени от конници с железни шлемове, потеглиха и сержантите от комендантството започнаха да опразват площада. Тълпата се източваше бавно, защото всеки искаше да мине край ешафода и да хвърли още един поглед. Подир това хората на групички, като продължаваха да разискват, се запътиха кой към ковачницата си, кой към месарницата, дюкянчето или градината си, за да подхванат спокойно своята ежедневна работа. Защото в тия векове, когато половината от жените умираха при раждане, а две трети от децата — още в люлката, когато епидемии покосяваха зрялата възраст, а църквата подготвяше човека най-вече за неговия край, когато произведения на изкуството, разпятия, мъченичества, погребения, страшният съд непрекъснато изобразяваха картината на небитието, хората бяха свикнали с мисълта за смъртта и само някакъв изключителен начин на умиране можеше за момент да ги развълнува.

Неколцина най-страстни сеирджии зяпаха как помощниците измиваха инструментите, а двамата палачи си поделиха вещите на своите жертви. И наистина, обичаят им даваше право да вземат всичко, което намерят върху осъдените, от колана до краката. То съставляваше част от възнаграждението им. Така че изпратените от английската кралица скъпоценни кесии, рядка плячка, попаднаха накрая в ръцете на понтоазките палачи.

Една хубава черноока девойка в облекло на благородница се приближи до палачите и тихичко, с малко провлечен глас им поиска езика на единия от екзекутираните.

— Казват, че помагал при женски болести… — обясни тя. — Езика на когото и да е от тях… безразлично…

Палачите я погледнаха подозрително. Дали не й трябва за някаква магия? Защото кому не е известно, че езикът на обесен, особено на обесен в петък, служи за повикване на дявола? Но може ли и езикът на обезглавен да послужи за същата цел?

Беатрис д’Ирсон обаче държеше в шепата си една лъскава златна монета, затова, като се престориха, че прикрепят по-добре едната от набучените на бесилката глави, издърпаха онова, което девойката искаше.

— Само езика ли искате? — закачи я по-дебелият от палачите. — Защото за тези пари можем да ви дадем и другото.

Да, наистина в тая екзекуция всичко беше необикновено…

А по пътя за Поаси бавно се движеха три черни каруци. През всяко село, откъдето минаваха, от третата каруца неизменно се подаваше една жена с бръсната глава и крещеше към показалите се на протките селяни:

— Кажете на монсеньор Филип, че съм невинна! Кажете му, че не съм го опозорила.

XIIПРАТЕНИКЪТ ВЪВ ВЕЧЕРНИЯ ЗДРАЧИ все пак, докато кръвта на братята д’Оне съхнеше по жълтата пръст на площада в Мартроа и кучетата душеха и ръмжаха, Мобюисон бавно се съвземаше от драмата.

Тримата кралски синове не се показаха през целия ден. Пък и никой не отиде при тях освен зачислените им на служба благородници. Напразни бяха и опитите на Мао да бъде приета от крал Филип. Ногаре дойде да й съобщи, че кралят работи и не желае да бъде обезпокояван. „Той, това куче, измайстори всичко и сега ми пречи да се срещна с господаря му.“ Всичко затвърдяваше нейното убеждение, че пазителят на печата е главният виновник за гибелта на дъщерите и, за немилостта, в която тя лично бе изпаднала.

— Господ да ви е на помощ, месир дьо Ногаре, господ да ви е на помощ! — му рече тя със заплашителен тон, преди да се качи в носилката си и да отпътува за Париж.

В Мобюисон пламнаха други страсти и вниманието се насочи другаде. Близките на заточените принцеси се помъчиха да завържат отново невидимите нишки на силата на интригата, та макар и като се отрекат от приятелства, с които до вчера бяха се перчили. Совалките на страха, суетността и амбицията бяха пуснати в ход, за да изтъкат върху нова основа грубо разкъсаното платно.

Робер д’Артоа има благоразумието да не изтъква своето тържествуване; чакаше да обере плодовете. И почитта, с която обикновено се ползуваше бургундският род, вече се насочваше към него. Вечерта го поканиха на кралската вечеря и на всички стана ясно, че му се оказва благоволение.

Малка вечеря, почти траурна, на която присъствуваха само братята на Филип Хубави, дъщеря му, Марини, Ногаре и Бувил. В тясната дълга зала, където се поднасяше яденето, цареше тежко мълчание. Дори Шарл дьо Валоа мълчеше, а хрътката Ломбард, сякаш усетила стеснението у сътрапезниците, беше се отделила от краката на господаря си и лежеше пред камината.

Робер д’Артоа настойчиво търсеше погледа на Изабел, но тя със същата упоритост отбягваше очите му. Не искаше с никакъв знак да покаже на своя братовчед-исполин, с когото бяха преследвали грешни страсти у другите, че е склонна към същите изкушения. Приемаше съучастие само в правосъдието.

„Не ми е съдено на мене любов — си казваше тя. — Трябва да се примиря с това.“ Но признаваше, че не й е лесно да се примири.

Когато между две блюда щитоносците сменяха резените хляб, влезе леди Мортимър и донесе малкия принц Едуард, за да целуне майка си преди лягане.

— Госпожо дьо Жоанвил — обърна се към нея кралят с моминското й име, — приближете до мен единствения ми внук.

Присъствуващите забелязаха начина, по който той произнесе думата „единствения“.

Филип Хубави пое детето и дълго го държа пред себе си, разглеждайки малкото невинно личице, закръглено и розово, с трапчинки на бузките. Чии черти и характер ще приеме то? Дали тия на непостоянния си, податлив на влияние, развратен баща, или на майка си Изабел? „За честта на моята кръв — мислеше си кралят — бих желал да приличаш на майка си, но за щастието на Франция дано даде бог да бъдеш син само на слабия си баща!“ Защото въпросът за наследяването на престола се налагаше с цялата си тежест пред него. Какво би станало, ако някой ден английският владетел намери, че има право да претендира за престола на Франция?

— Едуард, усмихнете се на дядо си — рече Изабел. Малкият принц не изглеждаше да изпитва някакъв страх от кралския поглед. Изведнаж протегна малката си ръчичка, улови златистите коси на владетеля и дръпна една къдрица. Филип Хубави се усмихна.

Тогава всички сътрапезници си отдъхнаха с облекчение, всеки побърза да се засмее, всеки се осмели най-сетне да заговори.

След вечерята кралят освободи своите гости, като задържа само Марини и Ногаре. Седна до камината и дълго мълча. Съветниците му почтително чакаха.

— Кучетата са божи създания. Но знаят ли, че има бог? — попита той неочаквано.

— Сир — отвърна Ногаре, — нам ни са известни много неща за хората, защото самите ние сме хора, но за всичко останало в природата малко знаем…

Филип Хубави пак замълча, вгледан в хищните, оградени с черни кръгове очи на голямата хрътка, легнала пред него с муцуна между предните си лапи. Кучето от време на време мигаше, но кралят — не.

Крал Филип размишляваше върху всемирни и неясни проблеми, както често се случва с владетелите, когато току-що са поели някаква тежка трагична отговорност, и търсеше в необозримото увереност, че съществува някакъв порядък, където безпогрешно се вписват делата и животът му.

Най-сетне той се изправи и рече:

— Ангьоран, мисля, че правилно отсъдихме. Но накъде отива кралството? Синовете ми нямат наследници.

Марини отговори:

— Ще имат, сир, ако си вземат нови жени.

— Те имат жени пред бога.

— Бог може да ги освободи.

— Бог не слуша земните владетели.

— Папата може да разкъса връзките. Кралят погледна Ногаре.

— Прелюбодеянието не е основание за разтрогването на брака — тутакси отговори пазителят на печата.

— Ние обаче нямаме друго средство — каза Филип Хубави. — А аз не мога да се съобразявам с общия закон, дори ако той изхожда от папата. Един крал трябва да има пред вид, че може да умре най-неочаквано. Не мога да разчитам на възможни вдовства, за да осигуря кралското потомство.

Ногаре вдигна голямата си постала и плоска ръка.

— Тогава, господарю, защо не накарахте да екзекутират снахите ви, поне двете?

— Положително бих го направил — отговори хладно Филип Хубави, — ако това не би ме лишило от двете Бургундии. Наследието на престола е важно нещо, разбира се, но целостта на кралството не е по-маловажно.

Марини мълчаливо кимна в знак на съгласие.

— Месир Гийом — продължи кралят, — вие ще отидете при папа Климент и ще му обясните, че един кралски брак не е обикновен брак. Синът ми Луи е мой наследник, той трябва пръв да бъде освободен.

— Ще вложа цялото си усърдие, сир — отвърна Ногаре. — Но бъдете сигурен, че бургундската графиня ще направи всичко, за да ни попречи пред светия отец.

Наблизо се чу конски тропот, после заскърцаха веригите и железата на главната порта. Марини отиде до прозореца, като говореше:

— Светият отец ни е извънредно много задължен, преди всичко за папската си тиара, затова ще приеме съображенията ни. Църковното право дава достатъчно възможности…

По каменната настилка на двора затропаха конски подкови.

— Пратеник, сир — рече Марини. — Види се, иде отдалеч.

— Кой го изпраща? — попита кралят.

— Не зная, не мога да различа гербовете му34… Ще трябва също така да се поговори малко по-строгичко с монсеньор Луи — продължи Марини, — за да не провали с някоя неуместна постъпка собствената си работа.

— Ще имам грижата, Ангьоран — каза кралят. В този момент влезе Юг дьо Бувил.

— Сир, пратеник от Карпантрас. Иска да бъде приет лично от вас.

— Да влезе.

— Папският куриер — рече Ногаре.

В това нямаше нищо чудно. Между Светия престол и двореца връзката беше постоянна, дори всекидневна.

Конникът, младеж на около двадесет и пет години, едър и широкоплещест, беше потънал в прах и кал. Кръстът и ключът, извезани нашироко върху надризницата му от жълт и черен плат, показваха, че е служител на папата. В лявата ръка държеше шапката си и служебния си жезъл. Приближи се до краля, коленичи на единия си крак и откачи от колана си кутийка от абаносово дърво и сребро, която съдържаше съобщението.

— Сир — каза той, — папа Климент почина.

Една и съща тръпка прониза присъствуващите. Кра — лят и Ногаре се спогледаха и пребледняха. Кралят отвори абаносовата кутия, извади едно писмо, подпечатано от Арно, кардинала на Ош, счупи печата и зачете внимателно, сякаш за да се увери в истината.

— Папата, когото ние провъзгласихме, сега принадлежи богу — прошепна той, подавайки пергамента на Марини.

— Кога се е поминал? — попита Ногаре.

— Точно преди шест дни — отвърна Марини. — През нощта на 19 — и срещу 20 — и.

— Един месец след… — рече кралят.

— Да, сир, един месец след… — потвърди Ногаре.

И двамата бяха направили една и съща сметка. На 18 март великият магистър им беше извикал изсред пламъците: „Папа Климент, рицар Гийом, крал Филип, до една година аз ви призовавам пред съда господен…“И ето че първият вече умря.

— Кажете ми — обърна се кралят към пратеника, като му даде знак да стане, — как умря светият отец?

— Сир, папа Климент се е намирал у племенника си месир дьо Гот в Карпантрас, когато е бил обзет от треска и тревожен страх. Тогава казал, че иска да се върне в родната си Аквитания, за да умре във Виландро, където се е родил. Но не можа да стигне дотам, още на първия етап бе принуден да спре в Рокмор при Шатоньоф. Лекарите опитаха всичко, за да го спасят, дори му дадоха да яде стрити на прах изумруди, които, види се, са най-доброто лекарство за неговата болест. Но нищо не помогна. Започна да се задушава. Кардиналите стояха край него. Друго нищо не зная.

Той млъкна.

— Свободен си — каза кралят.

Пратеникът излезе. В залата не се чуваше нищо друго освен сумтенето на голямата хрътка, която спеше край огъня.

Кралят и Ногаре не смееха да се погледнат. „Възможно ли е наистина да сме прокълнати?… — мислеха си те. — Кой от двама ни сега?“ Монархът беше силно пребледнял и седеше вцепенен като мъртвец в дългата си кралска дреха.