Железният крал

IУЛИЦА БУРДОНЕСамо за една седмица парижани създадоха около присъдата на принцесите-прелюбодейки цяла легенда за разврат и жестокост. Плъзнаха улични измислици и дюкянджийски самохвалства: един твърдеше, че е научил истината направо от някакъв свой приятел, който продавал подправки в замъка Нел, друг пък имал братовчед в Понтоаз… Народното творческо въображение се въртеше най-вече около Маргьорит Бургундска и й отреждаше особено чудновата роля. Приписваха на Наварската кралица не един любовник, а десет, петдесет, всяка вечер различен… Разказваха куп небивалици и с малко боязливо страхопочитание сочеха кулата Нел, която сега денонощно се охраняваше, с цел да се отстранят любопитните. Защото историята не беше приключена. Няколко трупа бяха извадени от реката в околността. Говореше се, че наследникът на престола се затворил в своя замък и изтезавал слугите, за да узнае от тях подробности за разгулния живот на жена си, и после хвърлял телата им в Сена.

Една заран хубавата Беатрис д’Ирсон излезе от замъка д’Артоа. Беше в началото на май и слънцето играеше по прозорците на къщите. Беатрис вървеше, без да бърза; приятно й беше да усеща как прохладният вятър гали челото й. Вдишваше пролетните ухания и се радваше на мъжките погледи, особено на ония от простолюдието. Стигна до квартала Сент Йосташ и навлезе в улица Бурдоне. Тук бяха дюкянчетата на обществените писари и търговците на восък, които изработваха плочки за писане, свещи и подова смазка. Но тук се въртеше и друга търговия. Скришно в някои къщи се продаваха на високи цени и с крайна предпазливост съставките на всякакви магии: змийски прах, стрити жаби, котешки мозък, косми от улични жени, както и разни билки, брани на месечина, от които се приготвяха любовни питиета или отрови, предназначени да накарат някой враг „да легне под тревата“. Често наричаха тоя тесен проход „магьосническата уличка“, защото там до пчелния восък, основно вещество за правене на магии, беше отворил пазар самият дявол.

С безгрижен вид и примамващ поглед Беатрис д’Ирсон влезе в едно дюкянче, на което вместо надпис имаше голяма свещ от боядисана ламарина. Фасадата беше тясна, а помещението — дълго и мрачно. От тавана висяха вощеници от всякакви размери, а по рафтовете край стените бяха натрупани лоени свещи и кафяви, червени и зелени восъчни питки, които се използуваха за запечатване. Въздухът силно миришеше на восък и всеки пред-мет беше станал малко лепкав.

Търговецът, стар човек с голям калпак от неизбелена вълна, правеше сметките си с помощта на едно сметало. Като видя Беатрис, той се усмихна с беззъбата си уста.

— Майстор Анжелбер… — каза Беатрис — ида да ви платя сметката на двореца д’Артоа…

— А, добре правите, уважаема госпожо, добре правите, защото в наше време парите по-бързо си отиват, отколкото идват. Всеки наш доставчик иска да му се заплати в брой. Но най-вече ни съсипва данъкът! Щом продам стока за една ливра, плащам данък едно дение. Кралят печели от моя труд повече от мен.

Той потърси между плочките със сметките си плочката на дома д’Артоа и я доближи до мишите си очи.

— Значи, имате четири ливри и осем петачета, ако не се лъжа. И още четири дениета — побърза да добави той, тъй като беше свикнал да прехвърля върху купувача данъка, от който толкова се оплакваше.

— Аз… съм ги изчислила шест ливри… — рече бавно Беатрис и сложи две монети върху тезгяха.

— А, ето един хубав начин на заплащане, от такъв се нуждаем повечко!

Той опита монетите със зъбите си, после добави съучастнически:

— Сигурно ще искате да видите вашия човек? Аз съм много доволен от него, добре служи и не е приказлив… Майстор Еврар!

От задната стаичка се показа един куц човек. Беше около тридесетгодишен, сух, но як, с кокалесто лице и дълбоки тъмни орбити на очите.

Майстор Анжелбер тутакси се сети, че има някаква бърза работа.

— Залостете вратата след мен. Ще отсъствувам около час — рече той.

Щом остана сам с Беатрис, куцият я улови за ръцете и рече:

— Елате!

Тя го последва в дъното на дюкянчето, мина зад завесата, която той повдигна, и влезе в килера, където бяха складирани пити суров восък, каци с лой, вързопи фитили. Имаше и един тесен сламеник, сместен между стар сандък и варосаната стена.

— Моят замък, моите имения, командерията на рицар Еврар! — усмихна се куцият с горчива ирония, сочейки това мизерно обиталище. — Но все пак за предпочитане пред смъртта, нали?

И като сграбчи Беатрис за раменете, рече задъхано:

— А ти си за предпочитане пред вечното блаженство. Колкото говорът на Беатрис беше бавен и спокоен, толкова неговият беше бърз и задъхан.

Беатрис се усмихна с онова свойствено за нея изражение, сякаш винаги се подиграваше с хората и с нещата. Изпитваше извратено удоволствие да чувствува, че някой зависи от нея. А този човек й беше подвластен по две линии.

Беше го открила една сутрин свит като подгонен звяр в един ъгъл на конюшнята в замъка д’Артоа. Трепереше и едва се крепеше от страх и глад. Бивш тамплиер от една командерия в Северна Франция, Еврар бе успял да избяга от затвора тъкмо когато на другия ден щяха да го изгорят. Избягнал беше кладата, но не и изтезанията. След трикратния разпит кракът му остана завинаги крив, а умът му малко побъркан. Понеже бяха му строшили костите, за да го накарат да признае дяволски деяния, макар че беше напълно невинен, той реши за отмъщение да предаде душата си на дявола. Като позна омразата, забрави вярата. Бълнуваше само за магии, за сборища на вещици и за осквернени жертвеници. Улица Бурдоне беше тъкмо място за това. Беатрис го настани у Анжелбер, който го хранеше, даваше му подслон и найвече го укриваше от властите. Така Еврар, притаен в лоеното си леговище, се мислеше за истинско въплъщение на дяволската сила и се хранеше със сладострастни видения и с надежди за мъст.

Ако лицето му не се загрозяваше навремени от един нервен тик, той не би бил лишен от известна сурова привлекателност. В погледа му имаше огън и страст. Докато опипваше трескаво Беатрис, без да среща от нейна страна съпротива, тя все така невъзмутимо му каза:

— Сигурно си доволен… Папата е умрял…

— Да! Да! — отвърна Еврар злорадо. — Лекарите му дали да гълта стрити изумруди. Хубаво средство за изпокъсване на червата. Които и да са, тези лечители са мои приятели. Проклятието на магистър Жак започва да се сбъдва. Единият вече пукна. Божията ръка удря бързо, когато човешката помага.

— И дяволската също — рече Беатрис усмихнато. Той беше повдигнал полата й, без тя ни най-малко да се възпротиви, и с лепкави от восък пръсти милваше красивото твърдо бедро, гладко и топло.

— Искаш ли да му помогнеш да удари още веднаж? — попита тя.

— Кого?

— Най-върлия ти враг… който ти строши крака…

— Ногаре… — промълви Еврар.

Той се отдръпна малко назад и лицето му се сгърчи на три пъти от нервния тик. Сега пък тя се доближи.

— Можеш да си отмъстиш… ако желаеш… Нали вие му доставяте осветление? Продавате му свещи.

— Да — рече той.

— Какви?

— Дълги свещи от бял восък със специално обработен фитил, които дават малко пушек. За двореца си употребява големи жълти вощеници, тях купува от другаде. А тия, тъй наречените законоведски свещи, употребява само когато пише в кабинета си, и изгаря по две дузини на седмица.

— Сигурен ли си?

— Вратарят му идва да ги взема на гроси. И той посочи един шкаф.

— Следващата му доставка е вече приготвена, до нея е доставката за Марини, а тази е за Майяр, кралския секретар. С това те осветляват всички престъпления, които се раждат в мозъците им. Бих желал да мога да изплюя отгоре им дяволска отрова.

Беатрис продължаваше да се усмихва.

— Мога да ти дам равностойно нещо… — рече тя. — Зная средство да се отрови една свещ.

— Възможно ли е?

— Който диша пламъка на такава свещ в продължение на един час, никога вече не ще види друг пламък… освен адския. Това средство не оставя диря и срещу него няма лек.

— Откъде го знаеш?

— Е, то си е моя работа… — Беатрис вдигна рамене и сведе клепки. — Един прах… стига да го смесиш с восъка…

— А защо искаш да убиеш Ногаре? — попита Еврар. Все така кършейки рамене, сякаш кокетираше, тя отговори:

— Може би защото и други като теб искат да си отмъ — стят. Ти не рискуваш нищо…

Еврар размисли малко. Погледът му ставаше по-остър, по-блестящ.

— Тогава да не губим време — разбърза се той. — Не е чудно да замина скоро, но ти не казвай никому. Племенникът на великия магистър, месир Жан дьо Лонгви, започна да ни събира. Той също се е заклел да отмъсти за месир дьо Моле. Ние не всички сме мъртви, макар че лукавият е влязъл в нас. Онзи ден дойде един от бившите ми братя, Жан дьо Пре, който ми донесе поръчение да бъда готов да тръгна за Лангр. Хубаво би било да отнеса в дар на месир дьо Лонгви душата на Ногаре. Кога ще мога да получа тоя прах?

— У мен е… — рече спокойно Беатрис, като отваряше кесията си.

Подаде на Еврар едно пликче, което той отвори предпазливо. Съдържанието му се състоеше от два вида прах, недобре размесени — единият сив, другият белезникав на кристалчета.

— Това е пепел — посочи Еврар сивия прах.

— Да… пепел от езика на човек, погубен от Ногаре. Изсуших го във фурна посред нощ… Служи за повикване на дявола.

После, показвайки белия прах:

— А това е отрова от змията на фараона35. Убива само при горене.

— И казваш, че ако и двата праха се поставят в свещ… Беатрис кимна уверено. Еврар се колебаеше, поглеждаше ту пликчето, ту Беатрис.

— Само че трябва да го направиш пред мен — предупреди тя.

Бившият тамплиер отиде да донесе мангал и раздуха въглените му. После извади една свещ от приготвените за пазителя на печата, постави я в калъп и я тури на огъня да се размекне. След това я разцепи с нож на дължина и изсипа съдържанието на плика.

Беатрис обикаляше около него и мърмореше заклинания, в които три пъти се повтори името Гийом. Калъпът бе поставен отново на огъня, след това охладен в легенче с вода. Споената отново свещ по нищо не, издаваше извършената операция.

— За човек, свикнал да си служи най-вече с меч, работата не е лошо извършена — рече Еврар с жесток и самодоволен израз на лицето.

И той сложи свещта там, откъдето беше я взел, като добави:

— Нека бъде добър вестител на вечността.

Отровната свещ в пакета не се отличаваше от другите. Сега тя беше като най-голямата печалба в някаква адска лотария. Кой ли ден слугата, натоварен да зарежда свещниците на пазителя на печата, ще я изтегли? Беатрис тихо се засмя. Но Еврар вече се обърна към нея и я прегърна с две ръце.

— Може би се виждаме за последен път.

— Може би да… може би не… — отвърна тя. Той я повлече към одъра.

— Какво правеше… когато беше тамплиер… за да останеш целомъдрен? — попита тя.

— Никога не съм можал да бъда — отговори той глухо.

Тогава хубавата Беатрис вдигна поглед към гредите, на които висяха черковни свещи, и се отдаде на илюзията, че я обладава дяволът. Впрочем Еврар не беше ли също куц?

IIСЪДЪТ НА СЕНКИТЕВсяка нощ месир дьо Ногаре, рицар, легист и пазител на печата, работеше до късно в кабинета си, както бе правил това цял живот. И всяка сутрин графиня д’Артоа узнаваше, че нейният враг видимо се радва на отлично здраве и с папки под мишница бодро крачи към кралския дворец. Тогава графинята отправяше тежък поглед кьм придворната си дама.

— Търпение, госпожо… Една гроса, това прави дванадесет дузини. По две дузини на седмица…

Но Мао не се отличаваше с търпение и започна да си съставя твърде лошо мнение за смъртоносните свойства на фараонската змийска отрова. Откъде да знае дали отровната свещ е отишла по предназначението си, дали не е била разменена или сбъркана и дали някой прислужник не е изтървал точно тази свещ. За да бъде човек сигурен, трябва лично да я е поставил в свещника.

— Езикът не може да се измами, госпожо… — уверяваше Беатрис.

Мао не вярваше много-много на магията.

— Скъпо платени машинации — нищожни резултати! Преди всичко добрата отрова се приема през устата, а не чрез пушек — заявяваше тя.

Обаче когато вечер Беатрис й донасяше свещника, тя винаги питаше с известно безпокойство:

— Да не би да са свещите на легиста?

— Разбира се, не, госпожо… — отвръщаше Беатрис. И все пак една сутрин кьм края на май Ногаре противно на навиците си закъсня за съвета; влезе в залата, когато кралят беше вече седнал. Поклоня се ниско и се извини, но като се наведе, зави му се свят и бе принуден да се улови за масата.

Най-спешният въпрос беше изборът на нов папа.

От четири седмици папският престол беше вакантен и кардиналите, събрани съгласно последните нареждания на Климент V на конклав в Карпантрас, водеха борба, която нямаше изгледи да свърши скоро.

Позицията и желанието на френския крал бяха добре известни. Филип Хубави искаше седалището на папата да остане в Авиньон, където бе го настанил, да му е под ръка; искаше папата по възможност да бъде французин; искаше огромната политическа организация, каквато представляваше църквата, да не разиграва кралството, както често беше правила.

Двадесет и тримата кардинали, събрани в Карпантрас, дошли отвред — от Италия, Франция, Испания, Сицилия, Германия бяха се разделили почти на толкова лагери, колкото бяха на брой.

Теологически спорове, съперничества, семейни вражди подхранваха борбите им. Особено между италианските кардинали, между семействата Каетани, Колона и Орсини, съществуваше непримирима омраза.

— Тези осем италиански кардинали — каза Марини — са съгласни помежду си само в едно — да върнат папското седалище в Рим. За щастие не са съгласни по отношение на кандидата.

— С време и това съгласие може да се постигне — забеляза монсеньор дьо Валоа.

— Ето защо не бива да им се дава време — отвърна Марини.

В този момент Ногаре почувствува гадене, което притисна стомаха му и затрудни дишането му. Поиска да се изправя на стола и усети, че трудно управлява мускулите си. После неразположението му изчезна, той пое дълбоко въздух и избърса челото си.

— Рим е градът на папите за всички християни — рече Шарл дьо Валоа. — Центърът на света е в Рим.

— Това несъмнено допада на италианците, но не и на френския крал — забеляза Марини.

— Вие не можете все пак да поправите стореното от вековете, месир Ангьоран, и да попречите престолът на свети Петър да бъде там, където той го е поставил.

— Но и да иска, папата не би могъл да остане в Рим! — извика Марини. — Ще бъде принуден да бяга от политическите фракции, които разкъсват страната, и да се крие в някой замък под закрилата на войски, които не му принадлежат. Много по-защитен е от нашата здрава крепост Вилньоф на отсрещния бряг на Рона.

— Папата ще остане на местожителство в Авиньон — рече кралят.

— Познавам добре Франческо Каетани — подзе отново Шарл дьо Валоа. — Много образован и много достоен човек, комуто бих могъл да влияя.

— Не желая тоя Каетани — възрази кралят. — Той е от рода на Бонифаций и ще подхване пак заблужденията по грамотата Unam Sanctam36.

Филип дьо Поатие наклони напред дългия си торс в знак, че подкрепя напълно своя баща.

— Мисля — рече той, — че в тая работа има твърде много сплетни и те взаимно се унищожават. Наша задача е да проявим най-голяма издръжливост и най-голяма твърдост. След минутно мълчание Филип Хубави се обърна към Ногаре. Пазителят на печата беше съвсем пребледнял дишаше тежко.

— Вашият съвет, Ногаре?

— Да… господарю — избъбра той с усилие и с трепе реща ръка потърка челото си. — Моля да ме извините… тази ужасна горещина…

— Но съвсем не е горещо! — учуди се Юг дьо Бувил. С глас, който сякаш идеше отдалеч, Ногаре едва можа да произнесе:

— Интересите на кралството и на вярата налагат да се действува в този смисъл.

И млъкна. Всички се учудиха, че говори толкова малко, и то само за да изкаже една съвсем мъглява мисъл.

— Вашият съвет, Марини?

— Бих предложил, господарю, да използуваме пренасянето тленните останки на папа Климент в Аквитания съгласно изказаното от него желание и да отидем да попритиснем малко конклава. Месир дьо Ногаре би могъл да бъде натоварен с тая благочестива мисия, като бъде снабден с необходимите пълномощия, придружен от внушителен ескорт, въоръжен както подобава. Ескортът ще обезпечи пълномощията.

Шарл дьо Валоа извърна глава; не одобряваше употребата на сила.

— Ще се ускори ли разтрогването на моя брак? — попита Луи Наварски.

— Мълчете, Луи… — смъмра го кралят. — И за това имаме грижа.

— Да, господарю… — рече Ногаре, без дори да съзнава, че говори.

Гласът му беше дебел и дрезгав. Съзнанието му се размътваше и пред очите му предметите се разкривяваха. Сводовете на залата сякаш ставаха високи като тия на „Сент Шапел“, после изведнаж се спуснаха и ставаха ниски като подземните помещения, където имаше навик да разпитва затворниците.

— Какво става? — попита той и се опита да разкопчае дрехата си.

После внезапно се свлече, коленете му се свиха до корема, главата увисна и ръцете се впиха в гърдите. Кралят скочи, скочиха и всички присъствуващи… Ногаре издаде задавен вик, повърна и се строполи на земята.

Заведе го в дома му Юг дьо Бувил, главният шамбелан, и кралските лекари незабавно се отправиха за там. Съветваха се дълго. Какво докладваха на краля, не се узна. Но из двора и из целия град заговориха за някаква непозната болест. Отрова? Твърдеше се, че са опитвали най-силните противоотрови.

Държавните работи останаха през този ден в застой.

Когато научи новината, графиня Мао каза само: „Добре, значи, си плаща.“И седна на трапезата. Обаче обеща на Беатрис, ако пазителят на печата умре, да й подари пълно официално облекло, сиреч шестте парчета: риза, долна фуста, рокля, безръкавник, манто и качулка — всичко от най-фина материя, и в добавък една хубава кесия, закачена на колана.

И действително Ногаре плащаше. От няколко часа вече не познаваше никого. Лежеше в леглото си, разтърсван от спазми, и храчеше кръв. Нямаше сили дори да се наведе над легена и кръвта се стичаше от устата му по дебело сгънат чаршаф, който един слуга от време на време сменяше.

Стаята беше пълна с хора, Приятели и слуги се редуваха край болния. В един ъгъл, сбрани накуп лукаво си шушнеха неколцина роднини и изчисляваха плячката от мебелировката. Ногаре ги различаваше само като неясни сенки, блуждаещи някъде много далеч, без цел и без причина. Други видения, зрими само от него, връхлетяваха върху му.

Енорийският свещеник, дошъл да го изповяда, чу само хъркания и неразбираеми думи.

— Назад! Назад! — изрева той ужасено, когато го миропомазваха.

Лекарите се спуснаха. Ногаре, обезумял, с изкривени очи, се гърчеше в постелята и отблъскваше призраци… Беше изпаднал в ужас.

Паметта, която вече нямаше да му служи, се изсипваше наведнаж като обърната бутилка, станала вече излишна, и му показваше всичките агонии, на които беше присъствувал, всички убийства, които беше заповядал. Умрели при разпитите, умрели в затворите, умрели на кладите, умрели върху колелото, умрели на бесилката, всички те се блъскаха в него, за да дойдат и умрат втори път. Той се мъчеше, с ръце на гърлото си, да отстрани нажежените железа, с които бе виждал да горят толкова гола плът. Краката му почнаха да треперят. Чуха го как извика:

— Клещите! За бога, махнете клещите!

Миризмата на кръвта, която повръщаше, той смяташе за миризма на кръвта от жертвите си. В последния си час най-сетне Ногаре се почувствува на мястото на изтезаваните и това беше неговото наказание.

— Нищо не съм правил от себе си. Само кралят… Служих на краля…

Пред съда на смъртта легистьт правеше последен опит да ее измъкне.

Присъствуващите гледаха повече с любопитство и с отвращение, отколкото с вълнение и състрадание как един от истинските господари на кралството потъва в небитието.

Надвечер стаята се опразни. Само бръснарят и един доминиканец останаха при Ногаре. Слугите налягаха направо на пода в преддверието и се завиха презглава с плащовете си. Когато през нощта Бувил дойде, изпратен от краля, принуди се да ги прескача, за да мине. Попита бръснаря как е болният.

— Нищо не може да помогне — отвърна тихо бръснарят. — По-малко повръща, но все бълнува. Остава само да чакаме господ да го прибере.

Ногаре хъркаше и единствен виждаше как мъртвите тамплиери го чакат в дълбокия мрак. С пришити на раменете кръстове те стояха, наредени по дължината на един пуст път, който завършваше от двете страни с пропаст и се осветяваше от пламъците на клади.

— Еймон дьо Барбон… Жан дьо Фюрн… Пиер Сюфе… Брентеняк… Понсар дьо Гизи…

Мъртъвците си служеха със собствения му глас, неузнаваем вече за него, за да му се представят.

— Да, сир… заминавам утре…

Когато Бувил, старият служител на короната чу тези прошепнати думи, сърцето му се сви от мъка и той се врече да ги докладва на краля.

Но неочаквано Ногаре се надигна, с издадена напред брада, с изпънат врат, и му извика заплашително:

— Катарско семе!

Бувил погледна доминиканеца и двамата се прекръстиха.

— Катарско семе! — повтори Ногаре и падна възнак върху възглавниците, В необятния трагичен пейзаж от планини и долини, който той виждаше в себе си и който го отвеждаше към страшния божи съд. Ногаре тръгваше отново на далечното си пътешествие. През един септемврийски ден той яздеше под ослепителното италианско слънце начело на шестстотин конници и около хиляда пехотинци към скалите край Анани. Сциара Колона, смъртен враг на папа Бонифаций VIII, човекът, който бе предпочел да остане три години гребец в берберски платноход, отколкото да бъде предаден на папската власт, яздеше редом с него. И Тиери д’Ирсон участвуваше в експедицията. Малкият градец Анани доброволно отвори вратите си. Нашествениците минаха през катедралата и нахълтаха в двореца Каетани и папските апартаменти. Старият осемдесет и осем годишен папа с тиара на главата и кръст в ръка, сам в огромната напусната зала, видя как влиза въоръжената орда. Когато го поканиха да абдикира, той отвърна: „Ето врата ми, ето главата ми. Ще умра, но ще умра като папа.“ Сциара Колона го удари с желязната си ръкавица. Тогава Бонифаций VIII извика на Ногаре: „Катарско семе! Катарско семе!“ — Аз ги спрях да не го убият — простена Ногаре. Той пак се оправдаваше. Но скоро започна да плаче, както бе плакал Бонифаций, когато го смъкнаха от престола му. Пак беше се почувствувал на мястото на другия…

Разсъдъкът на стария папа не бе устоял на покушението и обидата. Докато го връщаха в Рим, Бонифаций продължаваше да плаче като дете. После изпадна в буйна лудост, псуваше всеки, който го доближеше, влачеше се на четири из стаята, където го пазеха. След един месец почина при криза на буйствуване, като отблъскваше последното причастие.

Доминиканецът стоеше наведен над Ногаре и непрекъснато го прекръстваше. Не можеше да проумее защо сега бившият отлъчен от църквата упорито отблъскваше последното миро, с което бяха го миросали преди няколко часа.

Бувил си отиде. Бръснарят, който знаеше, че е излишен до момента, когато ще трябва да подреди смъртника, клюмаше на стола си. Доминиканецът навремени спираше да премята броеницата си и отиваше да осекне свеща.

Към четири часа сутринта устните на Ногаре произнесоха тихо:

— Папа Климент… рицар Гийом… Крал Филип… Дългите му пръсти, тъмни и плоски, дращеха по завивката.

— Горя — рече още той.

После прозорците побледняха под плахата светлина на зората, а на отсрещния бряг на Сена се раздаде нежният звън на една камбана. В преддверието прислужниците се раздвижиха. Един от тях, влачейки крака, влезе да отвори прозорец. Из Париж се носеше мирис на пролет и на листа. Градът се пробуждаше с неясен глъч.

Ногаре беше умрял и тънка струйка кръв съхнеше под ноздрите му. Доминиканецът каза:

— Господ го прибра!

IIIДОКУМЕНТИТЕ НА ЕДНО ЦАРУВАНЕЕдин час след като Ногаре предаде богу дух, месир Ален дьо Парей, придружен от кралския секретар Майяр, дойде да изземе всички документи, книжа и преписки, намиращи се в жилището на пазителя на печата.

После самият крал направи последно посещение на своя министър. Пред покойника той остана съвсем кратко време. Бледите му очи се втренчиха в мъртвия, без да мигат, сякаш му задаваше обичайния си въпрос: „Вашият съвет, Ногаре?“И като да остана разочарован, че не получава отговор.

Тази сутрин Филип Хубави не направи всекидневната си разходка из улиците и пазарищата. Завърна се направо в двореца и с помощта на Майяр започна да преглежда папките на Ногаре, оставени в кабинета му.

След малко при краля пристигна Ангьоран дьо Марини. Кралят и неговият съуправител се спогледаха, секретарят излезе.

— Папата след месец… а още след месец Ногаре… — каза кралят.

В начина, по който произнесе тези думи, личеше тревога, едва ли не отчаяние. Марини седна на посочения му стол. Помълча, после каза:

— Разбира се, това са странни съвпадения, сир. Но такива неща вероятно се случват всеки ден и ние не им се учудваме, понеже не ги знаем.

— Остаряваме, Ангьоран, и това е вече достатъчно проклятие.

Той беше на четиридесет и шест, а Марини на четиридесет и девет години. По онова време малцина достигаха петдесетте.

— Всичко това трябва да се разпредели. — Кралят посочи папките.

И те се заловиха за работа. Една част от книжата щеше да се постави в архивите на кралството, които се помещаваха в самия дворец37. Други, засягащи текущи въпроси, щяха да се пазят у Марини или да се предадат на легисти, а трети от предпазливост щяха да идат в огъня.

В кабинета цареше тишина, слабо-нарушавана от далечните провиквания на продавачите и глухата глъчка на Париж.

Кралят се наведе над разтворените книжа. Тук беше цялото негово Царуване, виждаше пред себе си двадесет и деветте години, през които бе ръководил съдбата на милиони хора и налагал влиянието си над цяла Европа. И ненадейно цялата тази поредица от събития, от проблеми, конфликти, решения му се стори чужда на соб-ствения му живот, на собствената му съдба. Неговият дневен труд и неговите нощни тревоги му се показаха в друга светлина, защото внезапно откри какво мислеха и пишеха другите за него. Погледна сам себе си отвън. Ногаре беше запазил писмата на разни посланици, протоколи от разпити, полицейски доклади. Всичко това рисуваше един портрет на краля, в който той не можеше да се познае, образ на далечен човек, суров, нехаен към хорските мъки, някаква отвлечена фигура, въплъщаваща властта и чужда на себеподобните си. Той прочете с крайно учудване две изречения на Бернар дьо Сесе, епископа, който стоеше на дъното на конфликта му с Бонифаций VIII. „Може да е най-красивият човек на света, но знае само да гледа хората и да мълчи. Не е нито човек, нито звяр, това е статуя.“ Прочете също и думите на друг свидетел на своето царуване: „Нищо не може да го огъне, той е железен крал.“ — Железен крал — прошепна Филип Хубави. — Така добре ли съм съумял да прикрия слабостите си? Колко зле ни познават другите и колко неправилно ще съдят за мен!

Натъкна се също на едно име, което му припомни необикновеното послание, получено в началото на неговото царуване. Рабан Комас, китайски несториански38 епископ, беше дошел да му предложи от името на великия персийски хан, потомък на Чингиз хан, съюз, армия от сто хиляди души и война с турците.

Филип Хубави тогава беше на двадесет години. Каква — по-опияняваща перспектива за един млад човек от тази — кръстоносен поход с участието на Европа и Азия, какво начинание, достойно за Александър Велики! В този ден обаче той бе избрал друг път: стига вече кръстоносни походи, стига военни авантюри! Бе решил да насочи усилията си към Франция и към мира. Прав ли е бил? Какъв щеше да бъде животът му и каква империя би основал, ако бе приел съюз с персийския хан? За миг помечта за онова гигантско освобождаване на християнски земи, което би осигурило славата му през вековете… Но нали Луи VII и Луи Свети бяха преследвали същите мечти, превърнали се в погроми?

Кралят се върна към действителността и взе нова купчина пергаменти. Върху папката прочете една дата 1305 годината на смъртта на неговата съпруга кралица Жана, която бе донесла Навара на кралството, а на него — единствената любов в живота му. Никога не бе пожелал друга жена. От девет години, откакто тя бе починала, той не беше погледнал никоя друга. Но едва свалил траурните одежди, трябваше да потушава бунтове. Надигналият се срещу неговите постановления Париж го принуди да се скрие в Тампл. А следващата година Филип бе накарал да арестуват същите тези тамплиери, които му бяха дали убежище и закрила… Ногаре беше запазил бележките си около воденето на процеса.

А сега? Образът на Ногаре щеше да се изличи от света, както са се изличили толкова други. Оставаха само тези изписани листове, свидетелства за неговия труд.

„Колко обречени на забрава неща дремят тук — помисли кралят. — Толкова дела, изтезания, мъртъвци…“ Втренчил поглед, той размишляваше.

„Защо — питаше се пак, — с каква цел? Къде са победите ми? Управляването е дело, което няма завършек. Може би ми остават само няколко седмици да живея. И направих ли нещо, което ще ме надживее?“ Той съзна великата суета на дейността, както я съзнава всеки, завладян от мисълта за близката си смърт.

Марини, подпрял с юмрук широката си брадичка, седеше неподвижен и обезпокоен от сериозния вид на краля. В изпълнение на своята длъжност и задачи съуправителят не срещаше особени затруднения, освен когато трябваше да разбере мълчанието на своя господар.

— Ние накарахме папа Бонифаций да канонизира моя дядо, крал Луи — заговори Филип Хубави. — Но беше ли той наистина светец?

— Неговото канонизиране беше полезно за кралствосветец, се ползува с повече уважение.

— Но трябваше ли впоследствие да употребим насилие над Бонифаций?

— Той беше решил да ви отлъчи от църквата, сир, защото не провеждахте в страната си желаната от него политика. Вие не изменихте на кралския си дълг. Останахте на мястото, което бог ви бе отредил, и заявихте, че не дължите властта си никому, освен на бога.

Филип Хубави посочи един дълъг пергамент.

— А евреите? Не изгорихме ли прекалено много от тях? И те са човешки същества, страдащи и смъртни като нас. Господ не беше го заповядал.

— Вие последвахте примера на Луи Свети, сир, а освен това кралството се нуждаеше от техните богатства.

Кралството, кралството, непрекъснато кралството. „Налагаше се заради кралството… Длъжни бяхме заради кралството…“ Луи Свети обичаше вярата и божието величие. А аз какво съм обичал? — тихо промълви крал Филип.

— Справедливостта, сир, справедливостта, която е необходима за общото добруване и която се стоварва върху отклонилия се от правия път.

— Отклонилите се от правия път бяха мнозина през моето царуване и ще продължават да са мнозина, ако всички времена си приличат.

Той вземаше папките на Ногаре и ги нареждаше върху масата една до друга.

— Властта е горчива хапка — рече той.

— Няма величие без горчивина — отвърна Марини — и спасителят Христос го знаеше. Вашето царуване беше велико. Спомнете си, че присъединихте към короната Дуе, Монпелие, графството Франш, Лион и част от Аквитания. Укрепихте градовете, според както баща ви, монсеньор Филип III, желаеше, за да не бъдат вече заплашвани от чужд произвол отвън и отвътре… Изменихте законите по образеца на стария Рим. Дадохте на парламента правила, за да взема по-добри решения. Дарихте мнозина от поданиците си с кралско гражданство39. В много области дадохте свобода на крепостниците. Не, сир, напразно се боите, че сте сгрешили. Едно разпокъсано кралство превърнахте в страна с едно-единствено сърце.

Филип Хубави стана. Непоколебимата увереност на неговия съуправител го успокои и той се опря на нея, за да превъзмогне една слабост, несвойствена на неговата природа.

— Може би сте прав, Ангьоран. Доволен сте от миналото, но какво ще кажете за настоящето? Вчера се е наложило стрелци да укротяват хората по улица Сен-Мери. Четете какво пишат управителите в Шампания, Лион и Орлеан. Навсякъде негодуват, навсякъде се оплакват от поскъпването на житото и от ниските надници. Негодуващите, Ангьоран, не могат да разберат, че онова, което искат и което бих им дал на драго сърце, зависи от времето, а не от моята воля. Те ще забравят постиженията ми и ще си спомнят само за данъците, ще ме обвиняват, че не съм им осигурил достатъчно храна.

Марини слушаше и думите на краля го тревожеха повече, отколкото мълчанието му. Никога не бе го чувал да признава такива съмнения, нито да показва толкова обезсърчение.

— Сир — рече той, — трябва да решим някои въпроси.

Филип Хубави погледна още веднаж разпръснатите по масата документи от своето царуване. После се изправи, сякаш сам си даде някаква заповед.

— Да, Ангьоран, трябва.

Не че силните хора не знаят що е колебание и съмнение — това са черти, присъщи на човешката природа, само че те умеят да ги превъзмогват по-бързо.

IVЛЯТОТО НА КРАЛЯСлед смъртта на Ногаре Филип Хубави сякаш замина за някъде, където никой не можеше да го последва. Пролетта затопляше земята и къщите. Париж се съживяваше от слънцето, но кралят беше като изгнаник в зимата на своята душа. Пророчеството на великия магистър не излизаше от ума му.

Често отиваше в някоя от полските си резиденции, където предприемаше продължителни ловове — единственото му видимо развлечение. Но тревожни съобщения бързо го викаха отново в Париж. Прехраната на страната беше лоша. Хранителните продукти поскъпваха. Плодородните области не се съгласяваха да изпратят излишъците си в бедните краища. Хората мърмореха: „Много войска, малко храна.“ Отказваха да плащат данъците и се бунтуваха срещу управителите и бирниците. Възползували от кризата, сдруженията на бароните в Бургундия и Шампания се възобновяваха, за да предявят стари феодални искания. Робер д’Артоа също не изпусна изгодата от скандала с принцесите и общото недоволство и започна пак да подстрекава към безредици в земите на графиня Мао.

— Неблагоприятна пролет за кралството — забеляза един ден кралят пред монсеньор дьо Валоа.

— Ние сме в четиринадесетата година на века, братко — отвърна Валоа, — тая година винаги е белязана от съдбата със знака на злочестината.

С тези думи той припомняше една обезпокоителна констатация във връзка с четиринадесетте години на изминали векове: 714 — нашествието на испанските мюсюлмани; 814 — смъртта на Карл Велики и раздробяването на империята му; 914 — нахлуването на маджарите, съпътствувано от големия глад; 1114 — загубата на Бретан; 1214 — коалицията на Отон IV, с голяма мъка смазана при Бувин… победа на ръба на пропастта. Единствена годината 1014 не влизаше в редицата на нещастията.

Филип Хубави гледаше брат си, но като че ли не го виждаше. Отпусна ръката си върху хрътката Ломбард и започна да я гали по врата срещу косъма.

— Обаче този път, братко, нещастието го докарват вашите приближени — подзе Шарл дьо Валоа. — Марини не знае вече мярка. Използува вашето доверие, за да ви мами и ви тласка по един път, изгоден за него, но пагубен за нас. Ако бяхте послушали моя съвет по въпроса за Фландрия…

Филип Хубави вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Там не мога нищо да направя.“ Трудностите с Фландрия се появяваха периодически. Град Брюге, богат и непреклонен, постоянно насърчаваше въстанията на общините. Фландърското графство, чийто статут не беше ясно определен, отказваше да прилага общия закон. От разни неизпълнени договори, от бурни преговори тази фландърска история бе се превърнала в неизлечима рана върху снагата на кралството. Какво беше останало от победата при Мон-ан-Певел? Отново трябваше да се употреби военна сила. Но да се вдигне една армия, трябват средства, а предприеме ли се поход, разходите на съкровището сигурно ще надминат тези от 1299 година, незапомнени дотогава за кралството. Един милион шестстотин четиридесет и две хиляди шестстотин четиридесет и девет ливри разходи с дефицит от близо седемдесет хиляди ливри. А от няколко години насам редовните приходи възлизаха към петстотин хиляди ливри. Къде да се намери разликата?

Марини в разрез с мнението на Шарл дьо Валоа свика народно събрание в Париж за 1 август 1314 година. Той беше вече прибягвал до подобни съвещания с народа, но главно по повод конфликтите с папската власт. Подпомагайки кралската власт да се освободи от подчинението си на Светия престол, гражданите бяха добили право да си казват думата. Сега се искаше тяхното одобрение по финансови въпроси.

Марини подготви най-грижливо тази среща, като разпрати по градовете вестители и секретари и не скъпеше срещи, постъпки, обещания.

Събранието се състоя в търговската галерия, чиито дюкянчета тоя ден бяха затворени. Издигнаха голяма естрада, където насядаха кралят, членовете на неговия съвет, перовете и големите барони.

Марини взе думата прав, недалеч от своята мраморна статуя, и гласът му звучеше по-категорично от обикновено, по-уверено, че изразява истината. Облечен беше скромно. Имаше величествена осанка и държане на оратор. Формално речта му беше отправена към краля, но я произнасяше обърнат към множеството, което по този начин се чувствуваше до известна степен господар. В обширната двойносводеста зала няколкостотин души, дошли от всички краища на Франция, слушаха.

Марини обясни, че хранителните продукти са малко, следователно скъпи и това не е кой знае колко чудно. Мирът, поддържан от крал Филип, беше благоприятствувал за увеличение броя на поданиците му. „Ядем същото жито, но сме повече хора.“ Трябва, значи да се засява повече; а за да се засява, нужно е спокойствие в държавата, съблюдаване на разпоредбите, принос на всяка област към общото благоденствие.

А кой заплашва мира? Фландрия. Кой отказва да даде приноса си за общото добруване? Фландрия. Кой крие житото и платовете си, за да ги продаде в чужбина, вместо да ги отправи към вътрешността на страната, където има голяма оскъдица? Фландрия. Като отказват да плащат данъците и митата40 си, фламандските градове утежняват неизбежно тегобите на другите кралски поданици. Фландрия трябва да отстъпи. Ще я принудим чрез сила. Но за това са нужни субсидии. Ето защо всички градове, представени тук от свои граждани, трябва в техен личен интерес да се съгласят да платят извънреден данък.

— По този начин ще се види кой ще даде помощ срещу фламандците.

Вдигна се глъчка, но веднага се разнесе гласът на Етиен Барбет.

Барбет, управител на монетния двор в Париж, градски съветник, старейшина на търговците и много забогатял от търговия с платна и коне, беше съюзник на Марини. Изказването му беше предварително подготвено. От името на първия град в страната Барбет обеща исканата помощ. Той увлече събранието и представителите от четиридесет и три „добри града“ поздравиха единодушно с одобрителни възгласи краля, Марини и Барбет.

Но макар събранието да свърши с победа, финансовите резултати се оказаха твърде обезсърчителни. Армията бе вдигната, преди да бъде събрана паричната помощ.

Кралят и неговият съуправител пожелаха повече да направят демонстрация на сила, отколкото да водят истинска война. Походът представляваше внушителна военна разходка. Щом войските потеглиха, Марини извести на противника, че е готов да преговаря, и побърза още в първите дни на септември да сключи маркетския договор.

Но веднага след тръгването на войските назад Луи дьо Невер, син на фландърския граф Робер дьо Бетюн, денонсира договора. Това беше провал за Марини. Валоа, който се радваше на всеки неуспех на кралството, ако този неуспех вредеше на съуправителя, обвини публично Марини, че е бил подкупен от фламандците.

Разноските по похода оставаха неизплатени и кралските чиновници извънредно мъчно и при голямо недоволство на провинциите продължаваха да събират извънредната помощ, обещана за едно начинание, завършено вече, и то с неуспех.

Кралската съкровищница се опразваше и Марини бе принуден да дири нови способи против злото.

Евреите бяха оскубвани вече два пъти. Ново стрижене нямаше да донесе много вълна. Тамплиерите вече не съществуваха и златото им отдавна беше се стопило. Оставаха ломбардите.

Още в 1311 година беше издаден декрет за изгонването им, но без намерение да бъде приложен, а само да ги принуди да откупят, разбира се, много скъпо, правото си на пребиваване. Този път не ставаше дума за откуп — Марини обмисляше конфискуването на всичките им имущества и изгонването им от Франция. Търговията им с Фландрия, в нарушение на кралските нареждания, и финансовата помощ, която оказваха на феодалните лиги, оправдаваха подготвяната мярка.

Но орехът беше костелив. Банкерите и италианските търговци, граждани на краля, бяха успели много здраво да се организират в „сдружения“ начело с изборен „главен капитан“. Контролираха външната търговия и господствуваха над кредита. В техни ръце се намираше транспортът, частната поща и дори събирането на някои данъци. Отпущаха заеми на барони, на градове, на крале. Даваха дори милостиня41, когато се налагаше.

Марини подготвя няколко седмици своя проект. Той беше упорит човек, а и нуждата го подтикваше. Но нямаше го вече Ногаре. От друга страна, парижките ломбарди бяха хора добре осведомени, поучени от опита и плащаха скъпо, за да узнават тайните на властта.

А и Толомей бдеше с отвореното си око.

VПАРИ И ВЛАСТЕдна вечер към средата на октомври тридесетина мъже се съвещаваха при затворени врата у месир Спинело Толомей. Най-младият, Гучио Балиони, племенник на банкера, беше на осемнадесет години, а най-старият — на седемдесет и пет. Това беше Боканегра, главен капитан на ломбардските сдружения. Колкото и различни да бяха по възраст и по вид, между всичките тези хора имаше странна прилика в държането, в подвижността на лицето и движенията, в начина на обличането.

Под светлината на дебели свещи, поставени в ковани свещници, тези мургави мъже сякаш бяха от едно семейство с общ език. Племе на бойна нога, не по-малко могъщо от големите благороднически лиги и от събранията на гражданите.

Тук имаше представители на родовете Перуджи, Албизи, Гуарди, на Барди с главния им търговски пътник Бокачо, на Бучи, Загинели, всички произхождащи от Флоренция, както старият Боканегра. Имаше и хора от родовете Салимбене, Буонсиньори, Алерани и Закария от Генуа, а Скоти бяха от Пиаченца. Около Толомей пък бяха сиенците. Между всички тия хора имаше съперничества за влияние, търговски конкуренции, а понякога дори дълбока омраза по семейни причини или поради любовни истории. Но при опасност те се обединяваха като братя.

Толомей току-що беше изложил положението спокойно, но без да прикрива неговата сериозност. Впрочем за никого изненадата не беше пълна. Между банкерите нямаше хора непредвидливи и повечето от тях бяха вече прехвърлили по-голяма част от състоянието си вън от Франция, на сигурно място. Но има работи, които не могат да бъдат изнесени, и всеки мислеше с тревога, с яд или с отчаяние за хубавите си къщи, за недвижимите си имоти, за стоките на склад, за установеното положение, клиентелата, навиците, приятелствата, хубавата любовница, незаконния син…

— Аз може би разполагам — заяви накрая Толомей — със средство, което ако не събори Марини, то поне ще му върже ръцете.

— Тогава няма какво да му мислиш: ammazzalo42! — каза Буонсиньори, шефът на най-голямата генуезка компания.

— Какво е твоето средство? — попита Скоти. Толомей поклати глава:

— Не мога още да го кажа.

— Дългове сигурно! — възкликна Закария. — Че какво от това? Нима тоя вид хора някога са се засрамвали от такива неща? Напротив! Като ни изгонят, ще имат основателна причина да забравят какво ни дължат…

Закария беше злъчен. Неговото сдружение беше малко и той завиждаше на Толомей за клиентелата му измежду големите сеньори. Толомей го погледна и с тон на най-дълбока увереност отговори:

— Нещо много повече от дългове, Закария! Едно отровно оръжие, чиято отрова не искам да пущам. Но за да го използувам, имам нужда от вас всички, приятели мои, защото, когато преговарям със съуправителя, щетрябва да противопоставя на силата сила. Държа в ръцете си една заплаха, ще трябва да я превърна в предложение… за да може Марини да избира между споразумението и борбата.

И той разви идеята си. Искаха да изземат богатствата на ломбардите, за да попълнят недостига в държавните финанси. Марини трябваше на всяка цена да попълни съкровището. Ломбардите ще се престорят на добри поданици и ще предложат непринудено голям заем с малка лихва. Ако Марини откаже, то Толомей ще извади ножа от ножницата.

— Толомей, трябва да ни осветлиш — рече най-възрастният от Бардите. — Какво е това оръжие, за което толкова говориш?

Толомей се поколеба малко, после заяви:

— Ако толкова настоявате, мога да го открия на нашия капитан, но само на него.

Зашепнаха и се спогледаха.

— Si… d’accordo,43 facciamo icosi… — раздадоха ce гласове.

Толомей дръпна Боканегра в единия ъгъл на стаята. Другите впериха поглед в лицето с тънък нос, свити устни и потъмнели очи на стария флорентинец. Доловиха само думите fratello u arcivescovo.44

— Две хиляди ливри, добре пласирани, нали? — каза накрая Толомей. — Знаех, че един ден ще ми свършат работа.

Боканегра се засмя така, че гласът заклокочи в старческото му гърло; после седна на мястото си и като посочи с пръст Толомей, рече само: — Abbiate fiducia45.

Тогава Толомей с плочка и писалка в ръка започна да пита всеки поотделно за сумата на субсидията, която би могъл да отпусне.

Боканегра пръв записа значителната сума от десет хиляди и тринадесет ливри.

— Защо пък и тринадесет? — запитаха го. Per portar loro scarogna.46

— Перуджи, колко ще дадеш? — попита Толомей. Перуджи пресмяташе.

— Ще ти кажа… след малко — отвърна Перуджи.

— А ти, Салимбене?

Генуезците около Салимбене и Буонсиньори изглеждаха тъй, сякаш им късаха месата. Бяха известни като най-ловки в сделките. За тях казваха: „Само да погледне някой генуезец кесията ти и тя се опразва.“И все пак те записаха. Някои от присъствуващите си шушукаха:

— Ако Толомей ни измъкне от тая беда, ще замести един ден Боканегра.

Толомей се приближи до двамата Барди, които говореха тихичко с Бокачо.

— Колко ще даде вашето сдружение? По-старият Барди се усмихна.

— Колкото и ти, Спинело. Лявото око на Толомей се отвори.

— Тогава зная, че е двойно на това, което мислиш. — Още по-тежко ще бъде всичко да загубим — вдигна рамене Барди. — Нали, Бокачо?

Бокачо кимна, но стана и отведе Гучио настрана. Срещата им в Лондон беше създала между тях приятелски връзки.

— Твоят вуйчо наистина ли разполага с начин да строши врата на Ангьоран?

Гучио отговори с най-голяма сериозност:

— Никога не съм чувал вуйчо си да дава обещание, когато не може да го изпълни.

Когато вдигнаха заседанието, вечернята в църквата беше свършила и над Париж се спущаше нощта. Тридесетте банкери излязоха от къщата на Толомей и под светлината на факлите, които слугите им носеха, се изпращаха един друг от врата на врата по тъмните улици из квартала на ломбардите, представлявайки странно шествие на заплашеното богатство, шествие на поклонниците на златото.

В кабинета си Спинело Толомей насаме с Гучио изчисляваше сбора на обещаните суми, както се изчисляват войските преди сражение. Когато свърши, той се усмихна. Тури ръце на кръста си, полузатвори едното си око, загледа се в гаснещото огнище и промълви:

— Месир дьо Марини, вие още не сте победили. Сетне се обърна към Гучио:

— Ако успеем, ще поискаме нови привилегии във Фландрия.

Защото, макар и на крачка от пропастта, Толомей вече си правеше сметка да извлече полза от нея, ако успее да я избегне. Приближи се до раклата, отвори я и извади документа.

— Ето разписката с подписа на архиепископа. Ако рекат да постъпят с нас както с тамплиерите, предпочитам сержантите на месир Ангьоран да не я намерят тук. Ще се метнеш на най-бързия кон и още тозчас ще тръгнеш за Нофл, където ще скриеш това нещо в нашата кантора. И ще останеш там.

Погледна Гучио право в очите и добави сериозно:

— Ако ми се случи някакво нещастие… И двамата чукнаха на дърво. — …ще предадеш този документ на монсеньор д’Артоа, за да го връчи на граф дьо Валоа, който знае какво да прави с него. Бъди предпазлив, защото кантората в Нофл също може да бъде посетена от стрелци…

— Вуйчо, вуйчо — заговори живо Гучио, — имам една идея. Вместо в кантората ще отида в Креси, където господарите са наши длъжници. На времето аз много им услужих и те все още имат да ни дават. Смятам, че ако положението не се е изменило, дъщерята няма да откаже да ми помогне…

— Добре намислено — съгласи се Толомей. — Ти зрееш, момчето ми. У един банкер доброто сърце трябва винаги да принесе някаква полза… Постъпи, както казваш. Но тъй като ще се нуждаеш от тия хора, трябва да им занесеш подаръци. Вземи няколко они47 плат и брюгска дантела за жените.

Каза, че има и две момчета, нали? И че обичат да ловуват? Вземи тогава двата сокола, които получихме от Милано.

Той се върна при раклата.

— Ето няколко полици, подписани от монсеньор д’Артоа. Мисля, че няма да откаже да ти помогне, ако стане нужда. Но помощта му ще бъде по-сигурна, ако с едната ръка му представиш молбата, а с другата — сметката. А ето и задължението на крал Едуард… Не зная, дете мое, дали ще забогатееш от всичко това, но поне ще можеш да станеш опасен. Хайде! Не се бави повече! Накарай да оседлаят коня ти и си приготви багажа. Вземи само един слуга да те придружава, за да не биеш в очи. Накарай го обаче да се въоръжи.

— Сега съдбата на нашите компании е наполовина в твои, наполовина в мои ръце — добави той. — Не забравяй това!

Гучио развълнуван целуна вуйчо си. Този път той нямаше нужда да измисля какво лице да бъде, нито каква роля да играе. Ролята дойде сама.

Един час по-късно той напусна улица Ломбардска.

Тогава месер Спинело Толомей облече палтото си, подплатено с кожа, защото октомври беше хладен. Повика един прислужник, поръча му да вземе факел и кама и се отправи към дома на Марини.

Почака доста най-напред при вратаря, после в стаята на стражата, която служеше за чакалня. Съуправителят водеше живот по кралски маниер и в жилището му имаше голямо движение до късна вечер. Месер Толомей беше търпелив човек. Неколкократно напомни за присъствието си, наблягайки върху необходимостта да говори лично със съуправителя.

— Заповядайте, месер — покани го най-сетне един секретар.

Толомей премина през три големи зали и се озова лице срещу лице с Ангьоран дьо Марини, който вечеряше сам в кабинета си, като продължаваше да работи.

— Ето едно непредвидено посещение — рече хладно Марини. — По каква работа?

Толомей отвърна със същия хладен тон.

— Държавна работа, монсеньор. Марини му посочи стол.

— Обяснете ми.

— От няколко дни се носи слух, монсеньор, че в кралския съвет се подготвя мярка, която цели да засегне при-вилегиите на ломбардските компании. Този слух ни безпокои и много пречи на търговията. Доверието намалява, купувачите също, а доставчиците искат плащане в брой. Длъжниците ни се въздържат да плащат.

— Това не е държавна работа — отвърна Марини.

— Кой знае, монсеньор, кой знае. Много хора тук и другаде се вълнуват. Говори се за това дори вън от Франция…

Марини се почеса по бузата и брадата.

— Хората приказват повече, отколкото трябва. Вие сте човек разумен, месер Толомей, и не бива да давате ухо на тия слухове — рече той, гледайки спокойно един от тези, които се готвеше да смаже.

— Щом ме уверявате, монсеньор… Но фламандската война излезе много скъпа и може би кралското съкровище се нуждае от злато. Така че ние сме приготвили един проект…

— Вашата търговия, повтарям, не ме засяга. Толомей вдигна ръка, като да казваше: „Търпение, още не знаете всичко…“и продължи:

— Макар да не взехме думата на голямото събрание, но и ние желаем да помогнем на нашия любим крал. Готови сме да отпуснем голям заем, в който ще участвуват всички ломбардски компании, без срок и с минимална лихва. Дойдох да ви съобщя това.

И като се наведе, Толомей прошепна едно число. Марини трепна, но веднага си помисли: „Щом като са готови да отделят такава сума, значи, имат двадесет пъти повече.“ Клепачите му бяха зачервени от много четене и безсъние.

— Това е добра идея и похвално намерение, за което ви благодаря — рече той след кратко мълчание. — Все пак трябва да ви изразя учудването си. До ушите ми стигна слух, че някои компании са отправили към Италия цели конвои със злато… Това злато не може да бъде в едно и също време и тук, и там.

Толомей съвсем затвори лявото си око.

— Вие сте разумен човек, монсеньор, и не бива да давате ухо на тия слухове — послужи си той със собствените думи на съуправителя. — Нашето предложение не показва ли нашата добросъвестност?

— Бих желал да вярвам това, което ми казвате, защото в противен случай кралят няма да търпи да се накърнява така имуществото на Франция и ще трябва да тури край…

Толомей не мигна. Изтеглянето на ломбардските капитали беше започнало преди заплахата от изземване, а същото това изтегляне щеше да послужи на Марини като оправдание за мярката. Кръгът ставаше омагьосан.

— Виждам, че поне в това отношение вие смятате нашата търговия за държавен въпрос — отвърна Толомей.

— Мисля, че си казахме, каквото имахме да си казваме, месер Толомей — завърши Марини.

— Разбира се, монсеньор…

Толомей стана и направи една крачка, но изведнъж като че ли се сети за нещо:

— Монсеньор архиепископът на Санс дали е в града? — попита той.

— Тук е.

Толомей наведе замислено глава.

— Вие имате по-често случай да го виждате. Ваша милост, бихте ли имали любезността да му съобщите, че желая да го видя още утре в кой да е час по въпроса, който му е известен. Моето съобщение ще му бъде от полза.

— Какво имате да му казвате? Аз не зная, че е имал работа с вас!

— Монсеньор — отвърна Толомей, като се поклони, — най-голямата добродетел на един банкер е да знае да мълчи. Но тъй като вие сте брат на монсеньор дьо Санс, мога да ви доверя, че се касае за негово добро, за нашето… и за доброто на светата наша майка църквата.

И вече до самата врата повтори сухо:

— Още утре, ако му е угодно.

VIТОЛОМЕЙ ПЕЧЕЛИТази нощ Толомей почти не мигна. „Дали Марини е уведомил брат си? — питаше се той. — И дали архиепископът му е признал какво е оставил в мои ръце? Няма ли да избързат тази нощ да вземат подписа на краля, за да ме изпреварят, или да се наговорят да ме убият?“

Като се обръщаше в леглото си, Толомей с горчивина си мислеше за своето второ отечество, на което смяташе, че е служил добре с труда и парите си. Тъй като тук беше забогатял, той държеше на Франция повече, отколкото на родината си Тоскана и истински, по своему я обичаше. Да не усеща вече под нозете си калдъръма на улица Ломбардска, да не чува на обяд голямата камбана на черквата Света Богородица, да не вдишва миризмата на Сена, да не ходи на събранията в градската приемна — самата мисъл, че ще се лиши от всичко това, му късаше сърцето. „На моите години да отида другаде да създавам наново състояние… И дали ще ме оставят жив, та да отида!“ Едва призори се унесе, но скоро се събуди от силни удари с чукчето по вратата и шум от стъпки по двора. Помисли, че идват да го арестуват, и бързо навлече дрехите си. Влезе един слуга съвсем изумен.

— Монсеньор архиепископът е долу — рече той.

— Кой го придружава?

— Четирима прислужници в раса, но приличат повече на сержанти от комендантството, отколкото на духовни лица.

Толомей се намръщи.

— Вдигни капаците в кабинета ми — рече той.

Монсеньор Жан дьо Марини вече изкачваше стълбите. Толомей го дочака прав на площадката. Дребничкият архиепископ, чийто златен кръст подскачаше на гърдите му, веднага се нахвърли върху банкера.

— Какво означава, месер, това странно поръчение, което моят брат ми предаде снощи?

Толомей размаха тлъстите си малки ръце успокоително.

— Няма от какво да се тревожите, монсеньор, не заслужаваше да се обезпокоявате да идвате. Аз щях да дойда в епископския дворец, когато е угодно вам… Искате ли да заповядате в кабинета ми?

Прислужникът довършваше откачването на външните капаци, украсени с орнаменти и рисунки. Той хвърли трески върху жарта в огнището и скоро запращяха буйни пламъци. Толомей подаде стол на своя посетител.

— Дошли сте с придружители, монсеньор, нужно ли беше? Нямате ли доверие в мен? Нима смятате, че тук ви заплашва някаква опасност? Трябва да кажа, че вие сте ме свикнали на други обноски…

Гласът му се стараеше да звучи приятелски, но тосканският акцент се чувствуваше по-силно от друг път.

Жан дьо Марини седна срещу огъня и протегна да сгрее отрупаната си с пръстени ръка.

„Не е сигурен в себе си и не знае как да ме подхване — помисли си Толомей. — Пристига с голям шум, сякаш идва да направи всичко на пух и прах, а после си гледа ноктите.“ — Вашето бързане да ме видите ме обезпокои — обади се най-сетне архиепископът. — Иначе бих избрал по-удобен час за моето посещение.

— Но часът е удобен, монсеньор, часът е удобен… Спомняте си, че получихте от мен две хиляди ливри като аванс за… вещи, много ценни, които произхождаха от имуществото на тамплиерския орден и които вие ми поверихте за продажба, нали?

— Продадени ли са? — попита архиепископът.

— Една част, монсеньор, голяма част. Бяха изпратени вън от Франция, както се уговорихме с вас, защото тук не можем да ги пробутаме… Чакам сметката и се надявам, че ще получите още пари за тях.

И Толомей, отпуснал дебелото си тяло и кръстосал ръце на корема, клатеше добродушно глава.

— Значи, разписката, която ви подписах, не ви е вече нужна? — попита Жан дьо Марини.

Той криеше безпокойството си, но го криеше зле.

— Да не би да ви е студено, монсеньор? Побледнели сте много — и Толомей се наведе да сложи една цепеница в огъня.

После, сякаш забравил въпроса на архиепископа, продължи:

— Какво мислите, монсеньор, по въпроса, който тая седмица е бил разглеждан в съвета? Възможно ли е да възнамеряват да ограбят богатствата ни, да ни обрекат на мизерия, изгнания, смърт?…

— Нямам мнение — отвърна архиепископът. — Това са държавни работи.

Толомей поклати глава.

— Аз вчера предадох на монсеньор съуправителя едно предложение, предимствата на което той, струва ми се, не оцени добре. Жалко! Готвят се да вземат нашите имущества, защото кралството има недостиг от пари. Ние предлагаме да услужим на кралството чрез един огромен заем, монсеньор, а брат ви мълчи. Не ви ли е казал нещо? Жалко, много жалко, наистина!

Жан дьо Марини се поразмърда на стола си.

— Нямам право да обсъждам кралските решения — рече той.

— Те не са още решения — възрази Толомей. — Не бихте ли могли да обясните на съуправителя, че ломбардите, призовани да дадат живота си, който, повярвайте ми, принадлежи изцяло на краля, и златото си, което също е негово, биха желали, ако е възможно, да запазят живота си? Под живот разбирам правото да останат в кралството. Предлагаме златото си доброволно, а не както искат да ни го вземат насила. Защо да не ни изслушат? Именно за тази работа, монсеньор, исках да се видя с вас.

Настъпи мълчание. Жан дьо Марини седеше неподвижен и сякаш гледаше отвъд стените.

— Какво ми казахте преди малко? — обади се пак Толомей. — Ах, да… разписката.

— Ще ми я върнете — каза архиепископът. Толомей облиза устните си.

— Какво бихте направили вие, монсеньор, ако бяхте на мое място? Представете си за момент… то, разбира се, е само въображение… но представете си, че ви заплашва разорение, а вие притежавате… нещо… някакво разковниче, точно така, разковниче, което може да ви послужи да избегнете това разорение…

Той се приближи до прозореца, защото чу шум на двора. Носачи разтоварваха сандъци и денкове с платове. Толомей машинално пресметна стойността на стоките, които тоя ден щеше да получи, и въздъхна.

— Да… разковниче срещу разорението — повтори тихо той.

— Да не искате да кажете…

— Точно това, монсеньор, искам да кажа и го казвам — заяви ясно Толомей. — Тази разписка доказва, че вие сте продали тамплиерски имущества, които се намираха под кралски секвестър. Доказва, че сте откраднали, и то от краля.

Той гледаше архиепископа право в лицето. „Този път няма връщане. Ще видим сега кой пръв ще се огъне.“ — Ще ви обявят за мой съучастник! — извика Жан дьо Марини.

— Тогава ще увиснем заедно на Монфокон48 като двама нехранимайковци — отвърна хладно Толомей. — Но няма да вися сам…

— Вие сте голям мошеник! — изсъска архиепископът. Толомей сви рамене.

— Аз не съм архиепископ, монсеньор, и не аз присвоих златните дарохранителници, в които тамплиерите поднасяха тялото Христово. Аз съм само търговец и в този момент ние с вас правим пазарлък, независимо дали ви допада, или не. Ето единствената истина от всичките наши приказки. Ако няма конфискуване на ломбардските имущества, няма да има и скандал за вас. Но ако аз падна, монсеньор, и вие ще паднете заедно с мене. И то от по-високо. А брат ви, който твърде много е преуспял, за да има само приятели, ще бъде повлечен подире ви.

Архиепископът стана прав. Устните му бяха побледнели, брадичката, ръцете и цялото му тяло трепереха.

— Върнете ми разписката — продума той, като хвана Толомей за ръката.

Банкерът полека се освободи.

— Не — рече той.

— Ще ви върна двете хиляди ливри, които ми дадохте, и за вас ще остане цялата печалба от продажбата.

— Не.

— Ще ви дам други предмети на същата стойност.

— Не.

— Пет хиляди ливри! Давам ви пет хиляди ливри срещу тая разписка.

Толомей се усмихна.

— А откъде ще ги вземете? Ще трябва пак аз да ви ги заема.

Със стиснати юмруци Жан дьо Марини повтори:

— Пет хиляди ливри! Ще ги намеря. Брат ми ще ми помогне.

— Но нека ви помогне тъй, както аз ви казвам — разпери ръце Толомей. — Лично аз предлагам седемнадесет хиляди ливри на кралското съкровище!

Архиепископът разбра, че ще трябва да промени тактиката.

— А ако издействувам от брат си вие да бъдете изключен от постановлението? Да ви оставят да изнесете цялото си имущество, да откупят недвижимите ви имоти…

Толомей размисли един миг. Даваше му се възможност да се спаси сам. Всеки разумен човек, комуто правят такова предложение, го обмисля и толкова по-голяма е заслугата му, ако го отблъсне.

— Не, монсеньор — отговори той. — Аз ще споделя общата съдба. Не искам да започвам отново някъде другаде и нямам никаква причина за това. Аз принадлежа сега на Франция не по-малко от вас. Гражданин съм на краля. Искам да остана в къщата, която съм си построил в Париж. Прекарах тук тридесет и две години от живота си, монсеньор, и ако е рекъл господ, тук ще го завърша… Впрочем и да искам да ви върна разписката, не мога — тя не е вече у мен.

— Лъжете! — извика архиепископът.

— Не, монсеньор.

Жан дьо Марини улови кръста, който висеше на гърдите му, и така го стисна, че щеше да го счупи. Погледна към прозореца, след това към вратата.

— Вие можете да повикате придружителите си и да накарате да претърсят къщата ми — рече Толомей. — Можете дори да турите краката ми да се пекат на огнището, както е прието да се прави във вашите съдилища на инквизицията. Ще вдигнете голям шум и скандал, но ще си отидете, както сте дошли, и да съм жив, и да съм умрял. Но ако случайно умра, знайте, че нищо няма да спечелите от това. Защото роднините ми в Сиена имат нареждане в случай на моята непредвидена смърт да предадат тази разписка на краля и на великите барони.

Сърцето му биеше до пръсване и потта обливаше тлъстото му тяло и се стичаше по хълбоците.

— В Сиена ли? — възкликна архиепископът. — Но нали вие ме уверихте, че документът няма да излезе от раклата ви?

— Той не е излязъл, монсеньор. Роднините ми и аз, то е все същото.

— Тогава? — попита Марини.

— Тогава, монсеньор — отвърна спокойно Толомей, — нямам какво друго да прибавя към това, което вече ви заявих. Говорете със съуправителя и настоявайте той да приеме-нашето предложение, докато е време. Иначе…

И без да довърши фразата си, банкерът отиде до вратата и я отвори.

Същия ден между архиепископа и брат му се разигра ужасна сцена. Изправени внезапно един срещу друг, в цялата голота на природата си, двамата Марини, които дотогава бяха вървели в крак, сега се разделяха.

Съуправителят обсипа брат си с укори и презрение, а по-младият се бранеше, както можеше, с подлост.

— Лесно ви е да ме мачкате! — викаше той. — Откъде дойде вашето състояние? От кои одрани евреи, от кои изгорени тамплиери? Аз само съм ви подражавал. Достатъчно съм ви служил при разните машинации, услужете ми и вие сега!

— Ако ви знаех какъв сте, нямаше да ви направя архиепископ — отвръщаше Ангьоран.

— Нямаше да се намери друг да осъди великия магистър!

Да, съуправителят знаеше, че упражняването на властта задължава към недостойни съглашения. Но беше смазан сега, като видя резултата в собственото си семейство. Човек, който приема да продаде съвестта си срещу една митра, е способен и да открадне, и да предателствува. Тоя човек беше брат му — там е цялата работа…

Ангьоран дьо Марини грабна проекта си за постановление срещу ломбардите и яростно го хвърли в огъня.

— Толкова труд за нищо — рече той, — толкова труд!

VIIТАЙНИТЕ НА ГУЧИОКреси, облян от пролетното слънце, със своите дървета, през чиито листа се процеждаше светлината, и със сребристия трепет на Молдра беше останал в паметта на Гучио като щастливо видение. Но когато през тази октомврийска утрин младият сиенец, който непрекъснато се озърташе да не би по петите му да вървят стрелци, стигна до височините на Креси, за момент се усъмни, че е сбъркал пътя. Есента като че ли беше смалила замъка. „Толкова ли ниски бяха кулите? — питаше се Гучио. — И може ли за половин година паметта така да ми изневери?“ Дворът беше се превърнал в кална локва, където затъваха целите копита на коня му. „Тук поне изгледите да дойдат да ме търсят са нищожни.“ Хвърли юздите на слугата си и слезе.

— Да се разтрият конете и да се нахранят. Вратата на замъка се отвори и Мари дьо Креси се появи. Вълнението я накара да се облегне на рамката.

„Колко е хубава! — помисли Гучио. — И не е престанала да ме обича.“ Тогава пукнатините на стените изчезнаха и кулите на замъка възвърнаха някогашните си размери.

Но Мари вече викаше към вътрешността на къщата.

— Мамо! Месир Гучио дойде!

Госпожа Елиабел посрещна сърдечно младия човек, целуна го по двете бузи и го притисна към могъщата си гръд. Образът на Гучио често бе изпълвал нощите й. Улови го за ръка, накара го да седне, поръча да му донесат ябълково вино и баница.

Гучио се зарадва на посрещането и обясни идването си, така както си беше наумил. Пристигнал в Нофл, за да постави в ред кантората, която била лошо ръководена. Чиновниците не прибирали навреме вземанията… Госпожа Елиабел веднага се разтревожи.

— Вие ни дадохте цяла година отсрочка — рече тя. — Зимата се задава след една много слаба реколта и ние още нямаме…

Гучио започна да го усуква. Господарите на Креси са негови приятели и той не ще позволи да ги безпокоят. Но бил си припомнил поканата да им гостува… Госпожа Елиабел се зарадва. Никъде в селището, увери го тя, не ще намери по-големи удобства, нито по-добра компания. Гучио поиска да свалят багажа от коня на слугата му.

— Донесох някои платове, които, надявам се, ще ви харесат… Колкото до Пиер и Жан, за тях имам два добре обучени сокола, за да ловуват още по-добре, ако въобще това е възможно.

Платовете, дантелите, соколите възхитиха всички и бяха посрещнати с шумни благодарности. Пиер и Жан, все тъй пропити от силна миризма на земя, коне и дивеч, отрупаха Гучио с хиляди въпроси. Този гостенин изникна като по чудо точно когато се гласяха да прекарат дълги скучни месеци, и затова им се стори още по-мил, отколкото при първото му посещение. Като че ли се знаеха с него отдавна.

— А какво стана с нашия приятел прево Портфрюи? — попита Гучио.

— Продължава да задига, където му падне, но не вече у нас благодарение на бога… и на вас.

Мари се движеше безшумно из стаята, навеждаше се да стъкне огъня или сменяше сламата на одъра, където спяха братята й. Тя мълчеше, но непрекъснато гледаше Гучио, който, щом остана за миг насаме с нея, нежно я улови за лактите и я привлече към себе си.

— Няма ли нещо в очите ми, което да ви напомня щастието? — послужи си той с една фраза, която беше прочел наскоро в един рицарски роман.

— О, да, месир! — отвърна Мари с треперещ глас. — Непрекъснато си представях, че сте тук, колкото и далеч да бяхте. Нищо не съм забравила, нищо не е избледняло в паметта ми.

Той потърси някакво извинение, загдето не е дошъл шест месеца и не е пратил никакво известие, но за негова изненада Мари съвсем не го упрекна, а му благодари, че е пристигнал по-рано, отколкото го е очаквала.

— Вие казахте, че ще се върнете след една година за лихвите — рече тя. — Не съм ви се надявала по-рано. Но и да не бяхте дошли, щях да ви чакам цял живот.

От Креси Гучио беше отнесъл лекото съжаление за едно незавършено приключение, за което, откровено казано, не беше мислил много през тия месеци. Но завари една сляпа любов, разцъфтяла, пораснала като растение през пролетта и лятото. „Какво щастие за мен! Тя можеше да ме е забравила, да се е омъжила.“ Неверните по природа мъже, колкото и самонадеяни да изглеждат, често пъти са твърде скромни в любовта, защото съдят за другите по себе си. Гучио се удивляваше, че е можал да вдъхне толкова рядко и силно чувство, което тъй малко беше подхранвал.

— Аз също, Мари, постоянно мислех и нищо не можа да ме откъсне от вас — рече той с необходимата за такава голяма лъжа жар.

Те стояха един срещу друг еднакво развълнувани, еднакво смутени от думите и жестовете си.

— Мари — заговори пак Гучио, — не съм дошъл тук нито за кантората, нито за някакво вземане. От вас не искам и не мога да скрия. Би било оскърбление за любовта, която ни свързва. От тайната, която ще ви поверя, зависи животът на мнозина, също и моят собствен живот… Вуйчо ми и негови богати приятели ме натовариха да скрия на сигурно място документи, важни за кралството и за тяхното собствено спасение… В този момент сигурно са пратени стрелци да ме търсят.

Поддавайки се на слабостта си, той пак започна да надува нещата.

— Има двадесет места, където можех да потърся убежище, но аз дойдох при вас, Мари. Животът ми зависи от вашето мълчание.

— Аз съм, която завися от вас, господарю мой. Имам вяра само в бога и в онзи, който пръв ме държа в прегръдките си. Вашият живот е мой живот. Вашата тайна е моя тайна. Ще скрия това, което желаете да скрия, ще мълча, както желаете да мълча, и тайната ще умре с мен.

Сълзи замрежиха тъмносините й очи.

— Това, което трябва да крия, се намира в едно оловно ковчеже, голямо колкото два юмрука. Има ли тук някакво място?

Мари помисли малко.

— В пещта на старата баня, може би… Не, зная по-сигурно място. Ще отидем утре сутринта. Братята ми излизат още в зори на лов. Малко по-късно и майка ми ще излезе, защото ще трябва да отиде до селището. Ако пожелае да ме вземе със себе си, ще кажа, че ме боли гърло. А вие се преструвайте, че спите до късно.

Настаниха Гучио в голямата прохладна и чиста стая, където беше вече спал по-рано. Той си легна с кама на кръста и оловното сандъче под възглавницата. Не знаеше, че в този час драматичната среща между двамата братя Марини се беше състояла и че постановлението срещу ломбардите се беше превърнало вече в пепел.

Събуди го заминаването на двамата братя. Приближи се до прозореца и видя Пиер и Жан дьо Креси, яхнали дръгливите си кончета, да минават през вратнята със соколите на ръка. После вратите се хлопнаха. Малко по-късно една сива кобила в доста напреднала възраст бе доведена за госпожа Елиабел, която на свой ред замина, придружена от куция слуга. Тогава Гучио обу ботушите си и зачака.

Малко след това Мари го извика от приземието. Гучио слезе със сандъчето под дрехата си.

Параклисът беше малко сводесто помещение с варосани стени във вътрешността на замъка, към източната му част.

Мари запали свещ от кандилото, което гореше пред доста грубо изработената дървена статуя на свети Йоан Евангелиста. В семейство Креси първородният син винаги носеше името Жан. Тя заведе Гучио до олтара.

— Този камък се вдига — и тя посочи една малка плоча с ръждясала халка.

Плочата беше доста тежка. При светлината на свещта Гучио видя един череп и парчета от кости.

— Кой е този? — попита той, като направи рога с пръстите си.

— Някакъв прадядо — каза Мари. — Не зная кой.

Гучио постави оловното ковчеже в дупката до белезникавия череп. После камъкът бе турен отново на мястото му.

— Тайната ни е запечатана пред бога — каза Мари. Гучио я прегърна и поиска да я целуне.

— Не, не тук в черквата — дръпна се тя страхливо.

Върнаха се в голямата зала, където една слугиня подреждаше на трапезата мляко и хляб за закуска. Гучио се подпря на камината и когато слугинята излезе, Мари дойде при него. Тогава сплетоха ръцете си, Мари сложи глава на рамото му и остана така дълго, за да опознае, да отгатне това мъжко тяло, на което беше се врекла пред бога, че ще принадлежи.

— Ще ви обичам винаги, дори ако вие ме разлюбите — промълви тя.

После отиде да налее топлото мляко в паниците и да разчупи хляба. От всяко нейно движение бликаше щастие.

Изминаха четири дни. Гучио ходи с братята на лов и не се върна с празни ръце. Посети няколко пъти кантората в Нофл, за да оправдае пребиваването си. Веднаж срещна прево Портфрюи, който го позна и угоднически му се поклони. Този поздрав успокои Гучио. „Ако бяха предприети някакви мерки срещу ломбардите, месир Портфрюи нямаше да е толкова учтив. И ако в някой от близките дни той трябва да ме арестува, златото, което нося, ще ми стигне да му намажа ръката.“ Господарката Елиабел очевидно не подозираше нищо от случилото се между дъщеря й и младия сиенец. Гучио се убеди в това от един случайно доловен разговор между нея и по-малкия й син. Гучио беше в стаята си на горния етаж, а господарката Елиабел и Пиер дьо Креси разговаряха край огъня в голямата зала и гласовете им долитаха през комина.

— Наистина жалко, че Гучио не е благородник — казваше Пиер. — Би бил подходящ съпруг за сестра ми. Представителен е, образован, с добро обществено положение… Питам се дали не би трябвало да помислим.

Господарката Елиабел посрещна много лошо тая идея.

— Никога! — възкликна тя. — Парите ти замайват главата, синко. Ние понастоящем сме бедни, но нашата кръв ни дава право на най-добри брачни съюзи и аз няма да дам дъщеря си на момче от простолюдието, което на всичко отгоре не е и французин. Тоя младеж наистина е много мил, но да не му хрумне да задиря Мари. Веднага ще го поставя на мястото му. Един ломбард! Впрочем той няма такива намерения. Ако възрастта не ме караше да бъда скромна, бих ти признала, че той гледа повече мен, отколкото нея и това е причината, дето се е лепнал тук като кърлеж.

Гучио, макар и да се усмихна на илюзиите на домакинята, беше огорчен от нейното презрение към произхода и знанията му. „Тия хора вземат от нас пари назаем за хляб, не си плащат дълговете, а ни смятат за по-долни и от крепостните си селяни. А какво ще правите, драга ми госпожо, без ломбардите? — мислеше Гучио ядосано. — Добре де! Опитайте се да омъжите дъщеря си за голям велможа и ще видите дали тя ще се съгласи.“ Но в същото време се чувствуваше много горд, че е накарал една благородна девойка да се влюби толкова силно в него. И точно тая вечер реши да се ожени за нея напук на всички пречки, които биха се явили.

Седнаха да вечерят и той гледаше Мари, като си мислеше: „Тя е моя, тя е моя!“ Всичко в това лице — хубавите извити клепки, полуотворените устни — всичко сякаш отговаряше: „Ваша съм.“И Гучио се питаше как може другите да не виждат това?

На следващия ден Гучио получи в Нофл съобщение от вуйчо си, който го уведомяваше, че засега опасността е минала, и го викаше да се върне незабавно.

И така младежът заяви, че важна работа го вика в Париж. Госпожа Елиабел, Пиер и Жан изразиха живо съжаленията си. Мари не каза нищо и продължи да шие везмото си. Но когато остана насаме с Гучио, тя изказа тревогата си. Нещо лошо ли се е случило? Заплашен ли е Гучио?

Той я успокои. Напротив, благодарение на него, благодарение на нея ония, които искаха гибелта на италианските банкери, бяха победени. Чак тогава Мари избухна в сълзи, че той ще замине.

— Вие ме оставяте, а то е все едно, че умирам — казваше тя.

— Ще се върна веднага щом мога — отвръщаше той и покриваше с целувки лицето й. Спасението на ломбардските компании не го радваше много, би искал опасността да трае още.

— Ще се върна, хубава Мари — повтаряше Гучио, — кълна се, защото нищо на света не желая повече от вас.

И този път говореше искрено. Беше дошъл да търси убежище, отиваше си с влюбено сърце.

Тъй като вуйчо му не споменаваше в съобщението нищо за укритите документи, Гучио реши да извади заключение, че трябва да ги остави в Креси. По този начин си създаваше предлог за завръщане.

VIIIСРЕЩАТА В ПОН-СЕНТ-МАКСАНСНа 4 ноември Филип Хубави трябваше да отиде на лов в гората на Пон-Сент-Максанс. Заедно с първия си шамбелан Юг дьо Бувил, секретаря си Майяр и неколцина приближени той нощува в замъка Клермон на две левги от уговореното място.

Кралят изглеждаше успокоен и в такова добро настроение, в каквото отдавна не бяха го виждали. Държавните работи не го тревожеха. Отпуснатият от ломбардите заем пооправи държавното съкровище. Зимата щеше да укроти разбунтувалите феодални владетели от Шампания, както и фландърските общинари.

През нощта беше навалял сняг, първият сняг през годината, ранен, необичаен. Утринният мраз беше прикрепил този бял прашец връз полята и горите и бе превърнал пейзажа в заскрежена шир, обърквайки цветовете на природата. Дъхът на хората, кучетата и конете разцъфтяваше в студения въздух като големи пухести цветове.

Ломбард тичаше зад коня на краля. Макар да беше зайчар, той участвуваше и в лова на елени, като се движеше сам, но често пъти насочваше другите кучета към дирята. Хрътките се ценят заради зрението и бързината им, но обикновено се смята, че нямат обоняние. А Ломбард имаше нос като поатевенско куче49.

На горската полянка, определена за сборен пункт, огласяна от кучешки лай, цвилене на коне и плющене на камшици, кралят остана доста време да разглежда великолепната си кучешка глутница, да разпитва за окучилите се хрътки и да разговаря със своите кучета.

— Охо, охо, помощниците ми! Хопа, красавците ми! Хо! Хо! Хо!

Уредникът на лова дойде да му докладва. Бяха подгонили с кучетата няколко елена, единият от които голям, седемгодишен, бил, както уверяваха кучкарите, с дванадесет разклонения на рогата — едър, царствен, най-благородното животно в гората. На това отгоре изглежда, че бил и от така наречените елени-единаци, които се движат сами, без стадото, от гора в гора, и са по-силни и по-диви.

— Да се подгони! — заповяда кралят. Отвързаха кучетата, заведоха ги до клонките, набучени по следите на елена, и ги пуснаха по дирята, а ловците се пръснаха из местата, откъдето еленът би могъл да изскочи.

— Ето го! Ето го! — разнесоха се скоро викове. Забелязали бяха елена. Гората се огласи от кучешки лай, свирене на рогове, конски тропот и прашене на счупени клони.

Обикновено подгоненият елен обикаля известно време около мястото, където са го вдигнали, върти се в гората, хитрува, обърква дирите си, търси някой по-млад елен, за да направи смяна с него и да измами кучетата, връща се на чертата на подгонването.

Но този изненада ловците и без да се завира в храсталака, хукна право на север. Усещайки опасността, той тръгна по инстинкт към далечните гори на Ардените, откъдето вероятно бе дошел. Водеше лова така час, два, без особено да бърза, точно колкото е нужно, за да поддържа разстоянието между себе си и кучетата, и като усети, че хайката започна да го изоставя, изведнаж засили своя бяг и изчезна.

Кралят беше силно възбуден; той прекоси гората, за да го изпревари и да излезе в окрайнината й и да го изчака при излизането му в равнината.

Но няма нищо по-лесно от това да изтървеш лова. Човек мисли, че е на стотина тоаза50 от кучетата и от останалите ловци, защото ги чува ясно, но миг по-късно се озовава в пълна тишина, в абсолютна самота, сред една катедрала от дървета и се чуди къде се е дянала тая кучешка глутница, която лаеше толкова силно, и каква магия направи другарите му невидими.

При това този ден звуковете не се предаваха ясно във въздуха и кучетата гонеха трудно поради падналия навред скреж, в който се губеха миризмите.

Кралят се беше заблудил. Пред него се простираше бяла равнина и всичко чак до хоризонта — ливадите, късите плетища, ожънатите стърнища, покривите на едно село, къдравите линии на съседната гора — всичко беше покрито все със същата искряща чиста пелена. Слънцето се беше подало.

Кралят внезапно се почувствува чужд на света. Усети леко замайване, поолюля се на седлото, но не обърна внимание, защото беше як и силите никога не бяха му изневерявали.

Цял погълнат от мисълта, дали еленът е вече излязъл от гората, или не, той подкара коня бавно по окрайнината, като търсеше по земята следите на животното. „В този скреж лесно ще ги забележа“ — мислеше си той. Недалеч видя един селянин.

— Хей, човече!

Селянинът се обърна и тръгна към него. Беше крепостен, на около петдесет години. На краката си имаше гетри от грубо платно, а в дясната си ръка държеше дебела тояга. Свали кепето и откри посивелите си коси.

— Не видя ли да бяга един голям елен? — попита кралят.

Човекът кимна:

— Да, господарю, такова животно, каквото казвате, мина край мен преди малко. Мъкнеше коша си и беше изплезило език. Сигурно е вашето животно. Няма много да го гоните; както го видях, беше жадно, а вода ще намери само в блатата на Фонтен.

— Имаше ли кучета подире му?

— Никакви кучета, господарю. Но вие ще хванете дирята му ей там при големия бук. Ще ви отведе при блатата.

— Кралят се учуди.

— Ти, изглежда, познаваш тоя край и лова.

По лицето на селянина разцъфна добродушна усмивка. Малките хитри очички се втренчиха в краля.

— Познавам горе-долу и местността, и лова — отвърна човекът — и пожелавам на такъв велик крал като вас дълго да му се радва, ако е рекъл бог.

— Значи, позна ме?

Човекът пак кимна и рече с гордост:

— Виждал съм ви да минавате и друг път, при друг лов, а също и монсеньор дьо Валоа, вашия брат, когато дойде да освободи крепостните в графството.

— Ти освободен ли си?

— Благодарение на вас, господарю, не съм вече крепостен, какъвто бях роден. Зная цифрите и мога да държа перо, за да пресмятам, когато ми потрябва.

— Доволен ли си, че си свободен?

— Доволен… разбира се, че съм. Така да се рече, чувствуваш се другояче, не като умрял приживе. И ние всички знаем, че на вас дължим постановлението. Повтаряме си го често като молитва: „Тъй като всяко човешко същество е създадено по образ и подобие божие, трябва да бъде свободно по естественото си право…“ Хубаво е да чуеш това, когато си се смятал ни повече, ни по-малко като животните, и то завинаги.

— Колко плати за освобождението си?

— Шейсет и пет ливри.

— Имаше ли ги?

— Трудът през целия ми живот, сир.

— Как се казваш?

— Андре… Андре Горски ми казват, защото тук живея.

— Кралят, който обикновено не беше щедър, изпита желание да даде нещо на тоя човек. Не милостиня, а подарък.

— Бъди винаги добър служител на кралството, Андре Горски — му каза той, — и пази това за спомен от мен.

Той откачи своя рог от слонова кост, обкован със злато и украсен с красива резба, който струваше повече, отколкото човекът бе платил за свободата си.

Ръцете на селянина затрепераха от гордост и вълнение.

— О, о, я виж! Я виж… — бъбреше той. — Ще го сложа под статуята на света Богородица, за да закриля къщата. Бог да ви пази, господарю.

Кралят се отдалечи, изпълнен с радост, неизпитвана от много месеци. Един човек беше разговарял с него сред пустото поле, човек, който благодарение на него беше свободен и щастлив. Тежкото бреме на властта и на годините изведнаж олекна. Добре беше си вършил работата като крал. „От висотата на трона винаги знаеш кого удряш, но никога не знаеш дали доброто, което желаеш да сториш, е наистина сторено и кого ползува.“ Неочакваното одобрение, което получаваше от низините на своя народ, му беше по-ценно и по-мило от всички дворцови хвалебствия. „Трябваше да разпростра разкрепостяването във всички области… Тоя човек, дето го видях преди малко, ако го бяха образовали на младини, щеше да стане по-добър прево или градоначалник от мнозина други.“ Той мислеше за всички андреевци от горите, от долините или от ливадите, за всички жан-луи от полята, за жаковците от колибите или лозята, чиито деца, освободени от крепостничеството, биха съставлявали големи резерви от хора и енергия за кралството. „Ще видя да поговоря с Ангьоран да разширим постановленията.“В този момент дочу късо и дрезгаво „бау…бау“ вдясно и позна гласа на Ломбард.

— Така, така, миличък! Гони там, гони там! — извика той.

Ломбард беше попаднал на дирята и тичаше с големи скокове, навел нос до самата земя. Не кралят беше изтървал дивеча, а останалите ловци, и Филип Хубави изпита младежка радост при мисълта, че сам с любимото си куче ще убие големия елен.

Той препусна в галоп и губейки представа за времето, последва Ломбард през поля и долове, през ровове и прегради. Стана му горещо и пот потече по гърба му.

Изведнаж видя нещо голямо и тъмно да бяга по бялата равнина.

— Дръж! — извика кралят. — Напред, Ломбард, напред!

Това наистина беше преследваният елен, голямо черно животно със светлокафяв корем. Той не бягаше вече така леко, както в началото на лова; гръбнакът му очертаваше формата на кош, за който беше споменал селянинът, а това беше признак на умора. Спираше, поглеждаше назад и пак хукваше с тежки скокове.

Ломбард залая по-силно, като го видя, и започна да го настига.

Рогата на елена привлякоха вниманието на краля. От време на време нещо проблясваше в тях, после угасваше. Всъщност в елена нямаше нищо приказно, както се разказваше в легендите, например за неизтощимия елен на свети Юбер с кръст на челото. Това беше само едно голямо изморено животно, което беше бягало, без да хитрува, подгонено от страха си, направо през полето и което скоро щеше да изпадне в безизходно положение. Сподирен от Ломбард, еленът навлезе в една букова горичка и вече не се показа. И твърде скоро лаят на Ломбард придоби онази звънкост, малко удължена и засилена, но по-яростна и по-изострена, която зазвучаваше у кучетата, когато изтощеният дивеч спираше.

Кралят на свой ред навлезе в горичката; през клоните се провираха лъчите на студеното слънце и багреха скрежа в розово.

Кралят спря и подръпна дръжката на късия си меч. Усещаше между краката си как бие сърцето на неговия кон. Той самият беше се запъхтял и вдишваше студения въздух на големи глътки. Ломбард продължаваше да лае. Големият елен стоеше облегнат на едно дърво, навел глава толкова ниско, че муцуната му опираше о земята. От мократа му козина се вдигаше пара. Между огромните му рога блестеше кръст, поставен малко накриво. Това беше мигновено видение, защото внезапно учудването на краля се замени с най-голям ужас — тялото му бе престанало да му се подчинява. Поиска да слезе от коня, но ходилото му не излизаше от стремето. Краката му натежаха като каменни. Ръцете му изпуснаха юздите и останаха неподвижни. Опита се да извика, но от гърлото му не излезе никакъв звук.

Еленът, изплезил език, го гледаше с големите си трагични очи. Кръстът в рогата му угасна, после пак светна. Дърветата, земята, целият свят се разкриви пред очите на краля. Той усети, че нещо се пръсна със страшна сила в главата му, после пред очите му се спусна пълен мрак.

Когато малко по-късно другите ловци пристигнаха, намериха краля на Франция паднал в краката на коня си. Ломбард продължаваше да лае срещу големия елен-единак, в чиито рога се забелязваха две сухи клонки, закачили се в някой храсталак; те блестяха на слънцето, целите заскрежени.

Но никой не обърна внимание на елена. Докато кучкарите усмиряваха хайката, той пак побягна, малко отпочинал, последван само от няколко настървени кучета, които щяха да го гонят чак до вечерта или да го вкарат и удавят в някое блато.

Юг дьо Бувил се надвеси над краля и извика:

— Кралят е жив!

Направиха набързо носилка, като окастриха със сабя два клона, свързаха ги с каиши, постлаха манта и положиха краля. Той се размърда малко, колкото да повърне и да се облекчи отвсякъде, като патица, когато я удушват. Очите му бяха изцъклени и полузатворени.

Отнесоха го така до Клермон, където през нощта говорът му отчасти се възвърна. Извиканите незабавно лекари му пуснаха кръв.

Първата дума, която произнесе с мъка към бдящия над него Бувил, беше:

— Кръстът… кръстът…

Бувил помисли, че кралят иска да се моли и отиде да му донесе едно разпятие. После Филип Хубави каза:

— Жаден съм.

Призори поиска със заекване да го отнесат във Фонтенбло, където беше роден. Папа Климент също, очаквайки смъртта, бе поискал да се върне в родното си място.

Решиха да пренесат краля по вода, за да не го друсат много. Настаниха го в голяма плоска лодка, която го понесе по течението на Оаза. Приближените му, слугите и стрелците от екскорта го следваха с други лодки или на коне покрай брега.

Новината изпревари странното шествие и крайбрежното население се стичаше, за да види великата повалена статуя. Селяните сваляха шапки, както при молебен в нивята. Във всяко село стрелците отиваха да търсят мангали с жарава, които поставяха в лодката, за да затоплят въздуха около краля. Отгоре беше надвиснало еднообразно сиво небе, натежало от снежни облаци.

Господарят на Вореал дойде от своя замък, разположен на един завой на Оаза, за да поздрави краля. Той видя, че лицето на владетеля е придобило мъртвешка бледост. Кралят му поблагодари само с потрепване на клепачите. Къде беше се дянал оня атлет, който на времето само като натиснеше по рамената двама въоръжени бойци, и ги превиваше.

Денят беше къс. Запалиха големи факли пред лодката и червената светлина заигра по бреговете. Шествието заприлича на огнена пещера, заплувала в нощта. Така стигнаха при устието на Сена и оттам в Поаси. Отнесоха краля в замъка. Той остана там десетина дни и, изглежда, малко се съвзе. Говорът му се възвърна. Можеше да става, но беше все още вцепенен. Поиска да продължи към Фонтенебло и с огромно усилие на волята настоя да го качат на кон. Пътува така внимателно до Есон, но там трябваше да се откаже — тялото не се подчиняваше повече на волята.

Довърши пътуването в носилка. Снегът пак валеше и заглушаваше стъпките на конете.

Във Фонтенбло дворът се беше вече събрал. Във всички камини на замъка гореше огън. Когато кралят влезе, промълви:

— Слънцето, Бувил, слънцето…

IXЕДНА ГОЛЯМА СЯНКА НАД КРАЛСТВОТОВ продължение на десетина дни кралят се луташе из душата си като заблуден пътник. Имаше моменти, когато, макар и да се уморяваше бързо, пак се заемаше с работата си, безпокоеше се за държавните дела, искаше да провери сметките, с властно нетърпение настояваше да му се дават за подпис всички писма и постановления. Никога не беше проявявал такава охота за подписване. После внезапно изпадаше в помрачение, рядко произнасяше думи, и то без връзка и без смисъл. Потъркваше челото си с отслабнала ръка, чиито пръсти трудно се прегьваха. В двора се говореше, че кралят не е на себе си. В действителност той започваше да се откъсва от света.

За три седмици болестта превърна този четиридесет и шест годишен мъж в старец с изпито лице, който живееше вече само наполовина, затворен в една стая на замъка Фонтенбло. И тази постоянна жажда, която го мъчеше и го караше да иска непрекъснато да пие!

Лекарите уверяваха, че той няма да прескочи трапа, а астрологът Мартен, подбирайки внимателно думите си, възвести, че някакво ужасно изпитание предстои в края на месеца на един могъщ западен монарх, изпитание, което ще съвпадне със слънчево затъмнение. „През този ден, пишеше вещият Мартен, над кралството ще падне голяма сянка…“И внезапно една вечер Филип Хубави усети пак под черепа си онова страхотно избухване, пропадането в мрака, което беше вече изпитал в гората на Пон-СентМаксанс. Този път нямаше нито елен, нито кръст. Само едно едро тяло се беше проснало в леглото, без да чувствува грижите, с които го обграждаха.

Когато изплува от този мрак, за който той не можеше да знае дали е траял час или два дни, първото нещо, което различи, беше една дълга бяла фигура с тънък черен венец, надвесена над него. Дочу глас, който му говореше.

— А, брат Рено — едва продума кралят, — познах ви, разбира се, но ми се виждате като обвит в мъгла.

И тутакси добави:

— Жаден съм.

Брат Рено, доминиканец от Поаси, накваси устните на болния с малко светена вода.

— Повикаха ли епископ Пиер? Пристигна ли? — попита тогава кралят.

Поради някакъв обрат на мисълта, какъвто често се среща у умиращите и ги връща към най-ранни спомени, кралят имаше натрапчивата мисъл в своите последни дни да иска до леглото си един от своите другари от детинство, Пиер дьо Латий, епископ на Шалон и член на съвета му. Недоумяваха защо е това желание и търсеха скрити причини, а то беше само случайно хрумване.

— Да, сир, пратихме да го извикат — отвърна брат Рено.

Той действително беше изпратил бърз куриер към Шалон, но доста късно, с надеждата, че епископът няма да свари краля жив. Защото брат Рено имаше да играе роля, която не искаше да отстъпи на никой друг духовник. В действителност кралският изповедник беше в същото време и велик инквизитор на Франция — на съвестта на двамата тежаха едни и същи тежки тайни. Всемогъщият монарх не можеше да изиска приятел по свой избор да му помага при голямото пътешествие.

— От дълго време ли ми говорите, брат Рено? — попита кралят.

Доминиканецът, с брадичка, потънала в тлъстини, и будни очички, беше натоварен сега, под прикритието на божията воля, да изтръгне от краля онова, което живите още очакваха от него.

— Сир — рече той, — бог ще бъде доволен, ако поставите в ред държавните дела.

Кралят замълча, после попита:

— Брат Рено, изповядах ли се?

— Да, сир, завчера. Хубава изповед, всички й се възхитихме, вашите поданици също ще бъдат възхитени. Вие се разкаяхте, загдето сте изтощили народа си и най-вече църквата с прекомерни данъци. Заявихте също, че не молите за прошка мъртвите, жертва на вашето правосъдие, тъй като вярата и правосъдието трябва да си съдействуват.

Великият инквизитор повиши гласа си, за да могат присъствуващите да чуват добре.

— Така ли казах? — попита кралят.

Той не знаеше вече. Наистина ли беше произнесъл тия думи, или брат Рено ги измисли, за да му припише такава поучителна кончина, каквато подобава на всяка велика личност. Само промърмори:

— Мъртвите…

— Ще трябва да ни известите вашата последна воля, сир — настоя брат Рено.

Той се поотмести и кралят видя, че стаята е пълна.

— А — рече Филип Хубави, — познавам всички ви.

Изглеждаше учуден, че може лесно да разпознава лицата.

Всички бяха се събрали край него: лекарите му, шамбеланът, брат му Шарл, изпъчен високомерно, брат му Луи, застанал малко встрани от другите с обърната яка, Ангьоран, Филип льо Конвер, неговият легист, секретарят Майяр, който единствен седеше пред една малка масичка… всички неподвижни и тъй мълчаливи, така мъгляви, че сякаш бяха замръзнали в приказната безконечност.

— Да, да — повтори той, — познах ви.

Този великан в дъното, с глава, щръкнала над всички други, беше Робер д’Артоа, размирният му родственик… Една висока жена малко по-нататък запретваше ръкавите си като акушерка. Видът на графиня Мао му припомни за осъдените принцеси.

— Избраха ли папа? — попита той.

— Не, сир.

Няколко въпроса се блъскаха, преплитаха се в изтощения му ум. Всеки човек е склонен да мисли, че светът е създаден едновременно с него и когато го напуща, страда, че го оставя недовършен. Това особено важи за един крал.

Филип Хубави потърси с очи първородния си син.

Луи Наварски, Филип дьо Поатие, Шарл Французки стояха изправени до възглавето един до друг като сраснали пред агонията на техния родител. Кралят бе принуден да извие глава, за да ги види.

— Преценете, Луи, преценете — пошепна той — какво значи да бъдеш крал на Франция! Проучете в най-къс срок състоянието на кралството.

Графиня Мао се провираше внимателно, за да се доближи, и всеки се догаждаше какви прошки и какви милости се готви да изтръгне от умиращия.

Брат Рено погледна граф дьо Валоа, сякаш го подканяше: „Монсеньор, намесете се!“ След малко Луи Наварски ставаше крал на Франция и всеки знаеше, че той е под пълното влияние на Валоа. Така че авторитетът на последния нарастваше пропорционално и великият инквизитор се обръщаше към него като към фактически господар.

Валоа препречи пътя на Мао и застана между нея и леглото.

— Братко — рече той, — няма ли да промените нещо в завещанието си от 1311 година?

— Ногаре умря — отговори кралят.

Валоа кимна със съжаление на великия инквизитор, който със същия израз на съжаление разпери ръце, сякаш искаше да каже, че е жалко, дето толкова са се надявали. Но кралят добави:

— Той беше изпълнител на моята воля.

— Тогава ще трябва да продиктувате една прибавка към завещанието си, за да назначите нови изпълнители, братко — опита се отново Валоа.

— Жаден съм — прошепна Филип Хубави. Пак му намокриха устата със светена вода. Валоа отново заговори:

— Смятам, че продължавате да желаете аз да бдя за изпълнението на вашата воля.

— Разбира се… И вие също, Луи, братко мой — каза кралят с очи, обърнати към граф д’Еврьо.

Майяр беше започнал да пише, като произнасяше полугласно обредните формули на кралските завещания. След Луи д’Еврьо кралят посочи другите изпълнители на завещанието си според това, кого срещаха очите му. Тези очи сега, когато бледността им бе леко помрачена, правеха още по-силно впечатление. Той назова също Филип льо Конвер, после Пиер дьо Шамбли, приближен на втория му син, а също и Юг дьо Бувил.

Тогава Ангьоран дьо Марини пристъпи напред, за да може снажната му фигура да се набие в очите на умиращия. Съуправителят знаеше, че от две седмици Шарл дьо Валоа повтаряше непрестанно пред изтощения крал своите оплаквания и своите обвинения: „Марини е причина за вашите тревоги, братко… Марини ограби съкровището… Марини направи нечестен пазарлък за мира във Фландрия… Марини ви посъветва да изгорите великия магистър…“ Щеше ли Филип Хубави да посочи Марини между изпълнителите, както всеки очакваше, за да му даде по този начин последно потвърждение за своето доверие?

Майяр гледаше краля с вдигнато перо. Но Валоа избърза:

— Мисля, че числото е попълнено, братко.

И направи повелително движение към Майяр да приключи списъка. Марини побледня, стисна юмруци на колана си и високо произнесе:

— Господарю!… Аз винаги съм ви служил вярно. Моля да ме препоръчате на вашия син.

Кралят за миг се поколеба между двамата съперници, които се бореха за влияние върху него, между Валоа и Марини, между брат си и своя пръв министър. Колко много мислеха за себе си и колко малко за него!

— Луи — рече той уморено, — да не се оскърбява Марини, ако докаже, че е бил верен.

Тогава Марини разбра, че клеветите са хванали място. Пред такова явно изоставяне той се запита дали Филип Хубави някога го е обичал. Но Марини познаваше властта, защото я притежаваше. Държеше в ръце администрацията, финансите, армията. Той знаеше какво е „състоянието на кралството“и че без него няма да могат да управляват. Скръсти ръце, вдигна мощната си челюст и вгледан във Валоа и Луи Наварски от другата страна на леглото, в което умираше неговият господар, той сякаш предизвикваше на бой бъдещия крал.

— Сир, имате ли други желания? — попита брат Рено. Юг дьо Бувил закрепи върху един от свещниците готовата да падне свещ.

— Защо е така тъмно? — попита кралят. — Нощ ли е още, не е ли съмнало?

Макар че беше посред пладне, една бързо настъпила неестествена, обезпокоителна тъмнина обгръщаше замъка. Оповестеното затъмнение, което беше започнало сега, стана пълно и покри със сянка цялото френско кралство.

— Връщам на дъщеря си Изабел — рече изведнаж кралят — пръстена, който ми бе подарила, оня с големия рубин, наречен „Черешата“.

Той замълча за миг, после попита отново:

— Пристигна ли Пиер дьо Латий?

Тъй като никой не отговори, кралят продължи:

— На него оставям хубавия си изумруд. Продължи да завещава на разни черкви, на Булонската света Богородица, тъй като дъщеря му се беше венчала в нея, на Сен-Мартен дьо Тур, на Сен-Дени златни лилии, като уточни „по хиляда ливри всяка“.

Брат Рено се наведе над него и му пошушна на ухото:

— Сир, не забравяйте нашия манастир в Поаси.

По хлътналото лице на Филип мина сянка на досада.

— Брат Рено — рече той, — на вашия манастир давам хубавата библия, в която саморъчно съм направил бележки. Ще ви бъде полезна, на вас и на всички изповедници на френските крале.

Великият инквизитор, макар и да очакваше повече, не издаде разочарованието си.

— На сестрите от Сен Доминик в Поаси завещавам големия кръст на тамплиерите. И сърцето ми да бъде отнесено там.

Кралят завърши списъка на даровете си. Майяр прочете на висок глас прибавката към завещанието. Когато стигна до последните думи — „от краля“, Валоа дръпна към себе си престолонаследника и като го стисна здраво за ръката, каза:

— Прибавете „и със съгласието на Наварския крал“. Филип Хубави кимна почти незабелязано глава в знак на примирено одобрение. Неговото царуване беше свършило. Стана нужда да му държат ръката, за да подпише пергамента. Той прошепна:

— Свърши ли се?

Не! Последният ден на един френски крал не беше още завършил.

— Ще трябва сега, сир, да прехвърлите кралското чудотворство — каза брат Рено.

Той покани присъствуващите да се оттеглят, за да може кралят да предаде на сина си тайнствено свързаната с кралската особа способност да лекува живеницата. Проснат на възглавниците, Филип IV Хубави изпъшка:

— Брат Рено, вижте колко струва светът! Ето краля на Франция!

В предсмъртния му час искаха от него още едно усилие — да предаде на наследника си способността, действителната или предполагаема, да облекчава едно невинно заболяване.

Филип Хубави не можа да каже молитвите и чудотворните заклинания — беше ги забравил. Това стори брат Рено. И Луи Наварски коленичи пред баща си, сложи неестествено топлите си ръце в застиналите ръце на краля и прие тайнственото наследство.

След този обред отново допуснаха придворните в стаята и брат Рено започна да чете молитвите на умиращите. Присъствуващите повтаряха след него и когато стигнаха до стиха „In manus tuas, Domine“… „B твоите ръце, господи, предавам духа си…“, една врата се отвори. Пристигна Пиер дьо Латий, приятелят на краля от детинство. Погледите се отправиха към него, докато устата продължаваха да шепнат.

— In manus tuas, Domine — каза епископ Пиер; присъединявайки се към другите.

Обърнаха се към леглото и молитвата заседна в гърлото им. Железният крал беше мъртъв.51 Брат Рено се доближи, за да му затвори очите. Но клепачите, които никога не мигаха, се вдигнаха от само себе си. На два пъти великият инквизитор се опита да ги затвори, но напразно. Стана нужда да превържат с кърпа погледа на този монарх, който влезе с отворени очи във вечността.