Жената жерав

IV.

Джордж изработваше последната си апликация.

Вдигна очи от бюрото си. Последната. Какъв особен избор на дума. Разбира се, апликацията не беше последна в буквалния смисъл, просто последна от онези, които Джордж правеше за плочките от тайния комплект на Кумико. Тя щеше да я използва за последната плочка, за онази, която щеше да завърши разказваната в тях история. Кумико искаше да приключи с този проект преди сватбата, но със сигурност след нея щяха да последват още и още плочки.

Значи, тази апликация не беше последна. Не и окончателно последна. Не.

Джордж избърса капка пот от челото си и отново се захвана за работа. Не стигаше това, че упоритата температура от последните дни правеше всичко пред очите му да изглежда необичайно ярко, а напоследък го гризеше и непрестанна тревога: внезапният годеж с Кумико, нейната постоянна тайнственост сега, когато се беше впуснала в страстен опит да довърши серията от плочки, караниците с Аманда, с която в последно време май не можеше да разговаря, без да й се сопва.

Най-важен обаче си оставаше фактът, че беше преспал с Рейчъл. Джордж буквално не можеше да повярва, че това се беше случило в действителност, а не просто в някой негов сън. В интерес на истината, беше й се обадил като насън, като насън тя беше дошла в дома му в онзи случаен момент, в който Кумико отсъстваше, като насън двамата бяха прекарали нощта в леглото му. Сексът беше насилен и безрадостен — навярно по същия начин се чувстват наркоманите, когато ефектът от дрогата отмине — но принципно Рейчъл беше права. Макар и съвсем за кратко, той можеше да я притежава (както и тя него) изцяло — нещо, което никога не се беше случвало между него и Кумико, нещо, което — както му се струваше — никога не можеше да се случи. Кумико беше непознаваема, колко още доказателства му трябваха за това? Тя беше подобна на някаква историческа личност от миналото или на богиня, а той беше уплашен, и ядосан, и…

— Глупак — прошепна си сам на себе си, разряза от горе до долу страницата, която държеше, и я изхвърли.

Беше преспал с Рейчъл. Беше преспал с Рейчъл. Беше преспал с Рейчъл. Кумико не знаеше за това, нямаше начин да узнае, а и сам Джордж неясно как интуитивно чувстваше, че и самата Рейчъл ще си мълчи. Но какво значение имаше това? Злото беше сторено.

— Не изглеждаш много добре, Джордж — обади се Мехмет иззад плота до входа на ателието, където се предполагаше, че работи върху поръчка от баджове за една конференция, но вместо това се занимаваше с дизайна на програмите на някакво дребно театрално представление, в което — незнайно как — се беше добрал до поддържаща роля. Доколкото Джордж можеше да прецени, пърформансът щеше да се състои в директно общуване на голи мъже с публиката. Сцената се намираше над закусвалня за риба и пържени картофки.

— Наред съм — излъга Джордж. — А ти май, както ми се струва, не работиш.

Мехмет пропусна забележката покрай ушите си.

— Знаеш ли, всички ние все така продължаваме да чакаме да узнаем датата.

— Каква дата?

Мехмет ахна.

— Датата на сватбата ти. Предполагам, че ателието ще бъде затворено в този ден.

— Да, сигурно.

— Не се ли вълнуваш?

— Работя в момента, Мехмет, а ти също би трябвало да работиш.

Мехмет се обърна отново към компютъра си.

— Не знам защо изобщо се занимавам.

Джордж вдигна очи.

— Кажи де, защо изобщо се занимаваш?

— Ъм?

— Можеш да си намериш работа на куп други места. Дори и да не играеш на сцената, можеше да работиш нещо по-близко до театъра, а не в печатница. Да продаваш билети за представленията, може би. Или да станеш екскурзовод…

— Екскурзовод? — Мехмет буквално изплю думата.

— Знаеш какво имам предвид.

— А ти какво ще правиш без мен, Джордж?

— Вероятно същото, каквото и в момента. Само дето по-малко ще ми пречат да работя.

За минута Мехмет се повъртя наляво-надясно на стола си, без да сваля поглед от шефа си.

— Наистина не схващаш, нали?

— Моля?

— Не схващаш какви стават хората, когато са край теб. Как започват да се държат.

— Какво, за бога, имаш…

— Хората са лоялни към теб, Джордж. Ти ги вдъхновяваш да са такива. С дъщеря ти сте най-близки приятели. С бившата ти жена сте най-близки приятели…

— Едва ли най-близки…

— А Кумико, която е красива, и талантлива, и достатъчно загадъчна, за да има всеки мъж на този свят, избра теб. Не си ли си задавал въпроса защо?

Джордж усети как кожата му пламва, но май не се дължеше на температурата.

— Не и защото аз съм лоялен към тях.

— Защото ти провокираш лоялност. Никой не иска да те разочарова. Факт, който, между другото, кара хората през цялото време да ти се дразнят до известна степен — аз поне ти се дразня — но не те изоставят, защото искат да са сигурни, че всичко с теб е наред — Мехмет сви рамене. — Всички те харесват. А ако и ти ги харесваш, е, това трябва да означава, че те заслужават да бъдат харесвани, нали?

Последното вероятно беше най-милото нещо, което Мехмет му беше казвал през цялото им познанство и сред цялата каша на живота си в момента, Джордж почувства как го изпълва внезапен замайващ прилив на обич и доброта.

— Уволнен си, Мехмет.

— Какво?

— Не се сърдя. Не съм и недоволен от работата ти. Е, поне донякъде. Но ако останеш тук, цялата работа ще свърши с това, че ще поемеш цялото ателие, а това би бил най-тъжният обрат в целия ти живот. Ти заслужаваш нещо много по-добро.

— Джордж…

— В банката имам купища пари от проклетите картини. Ще ти дам щедро обезщетение. Но ти трябва да направиш решителната крачка, Мехмет. Наистина трябва да я направиш.

В първия момент Мехмет изглеждаше готов да спори, но после замълча.

— Колко щедро ще е обезщетението?

Джордж се засмя. Почувства се странно, не се беше смял отдавна.

— За мен беше удоволствие да работим заедно, Мехмет.

— Какво, да напусна веднага, така ли?

— Разбира се, че не. Тия баджове трябва да се довършат.

Джордж се върна към апликацията, внезапно обзелата го лекота бързо изчезна. Хвърли поглед към първата плочка, която бяха изработили двамата с Кумико, плочката, която все така висеше на стената над главата му. Драконът и жеравът, заплахата и просветлението, които го гледаха в отговор. Чудото на първото сътворение. Как беше успял да го постигне тогава?

И как, мътните да го вземат, се предполагаше да го постигне сега?

В деня след партито Кумико тихичко беше подредила една по една всички плочки от тайния си проект по лавиците с книги в гостната на Джордж, подпирайки ги на гръбчетата на книгите, и сега митът се развиваше стъпка по стъпка по стените на стаята. Мандалата на душата на Джордж, прегърнала плочките на Кумико. Джордж ги беше преброил. Трийсет и една.

— Остава само една — беше казала Кумико.

— Краят на историята — беше отвърнал Джордж. — Щастлив ли ще бъде?

Тя му се беше усмихнала и сърцето му се беше понесло някъде високо, високо.

— Зависи от това какво разбираш под „щастлив“.

Джордж беше плъзнал поглед по плочките.

— Всичко изглежда толкова несигурно, не мислиш ли? Сякаш щастието на всеки един от двамата може да бъде отнето всеки момент.

Кумико го беше погледнала внимателно.

— Боиш се, че твоето щастие ще ти бъде отнето, Джордж?

— Нима има човек, който не се бои от това?

Тя беше обмислила отговора му, докато се взираше в предпоследната плочка.

— Още само една — беше промълвила — и тази история свършва.

Още само една, помисли сега Джордж, свел поглед към апликацията в ръцете си, чудейки се каква ли форма щяха да образуват малките изрезки този път, мислейки в каква ли посока трябваше да поеме мисълта му днес. Тази апликация беше предназначена за последната плочка на Кумико, но тя, както винаги, категорично беше отказала да му подскаже що за изображение би желала да получи. Е, отказала май беше силна дума, по-скоро отново се беше изплъзнала от въпроса на Джордж, но дните минаваха и той се тревожеше все повече и повече. Нещата все по-силно му заприличваха на изпит, на който той определено се проваляше.

— Ти си художник, Джордж — беше му казала Кумико. — Трябва да приемеш това. А тъй като си художник, сам ще разпознаеш формата, която излезе изпод ръката ти.

— Но каква е формата, която ти изработваш? За да знам поне…

— По-добре е, ако не знаеш.

И тогава Джордж не се беше сдържал:

— Както винаги.

След това не точно се бяха скарали, но помежду им се беше възцарила хладна учтивост. Нещата бяха стигнали до момент, в който трябваше да се разрази голям скандал, момент на поне един сериозен сблъсък между двамата, който или щеше да ги раздели окончателно, или — тази втора възможност Джордж смяташе за по-вероятна и то не защото сам той копнееше за нея — щеше да ги сближи още повече. Вместо това Кумико беше настояла (учтиво) да се прибере в апартамента си, като обясни, че й е необходимо да довърши работата си по трийсет и двете плочки сама, преди да предприеме последната стъпка и да се пренесе окончателно при Джордж.

Той беше решил, че тя има предвид еднодневна раздяла, но после втори ден беше изминал, а след това и трети, а после и още няколко дни, докато най-сетне изтече цяла седмица, а Кумико все така работеше, все така се колебаеше да се премести в дома на Джордж. Седмица, в която температурата тормозеше Джордж, тормозеха го следващите един след друг провали в собствената му работа по последната апликация, а после, в една грозна, грозна вечер след ден, когато той не беше успял да се свърже нито веднъж с Кумико, в главата му изплува смъртоносната мисъл, че тя всъщност не го обича.

А това беше мисъл твърде страшна, за да бъде понесена в самота.

Отне му само миг, един-единствен необясним миг, но след него Джордж се хвана, че е извадил телефона си и набира номер, който се оказа не нечий друг, а номера на Рейчъл.

Тя беше дошла веднага, въпреки късния час, и се беше държала — в известен смисъл — неуравновесено.

Но това не го беше спряло.

— Това за големия проект ли е? — изникна зад рамото му Мехмет и Джордж направо подскочи.

— Господи, Мехмет, за малко да си отрежа палеца — рече. После се обърна да погледне момчето. — Какъв голям проект?

— Носят се слухове.

— Какви слухове? Просто сме си взели малко почивка, това е всичко.

— Плъзнали са по всичките електронни информационни канали, Джордж, из места, които ти дори не знаеш как да намериш. Приказките си вървят и това, че ти искаш да ги спреш, не им прави никакво впечатление.

— За какво говориш?

Мехмет въздъхна, сякаш говореше на бавноразвиващо се детенце.

— Досега плочките се продаваха повече от добре. После вие изведнъж спряхте да ги правите…

— Не сме спрели, просто…

— Моля ти се. Как реагират хората, когато не могат да имат нещо, което искат? Превръщат се в бебета. Дай ми, дай ми, дай ми. Ако искахте да намалите търсенето, трябваше да пуснете на пазара милион нови плочки, а не нула.

Джордж се върна пак към апликацията.

— Нещата изобщо не зависят от мен. Няма никакъв голям проект. Не и за продажба.

Мехмет сви рамене.

— Няма значение. Само като говорят за него, хората правят така, че проект има. Това е изкуството, нали?

Джордж въздъхна и разтри слепоочията си. Наистина се чувстваше зле. Може би за днес беше работил достатъчно. Изрязваше от страниците на мухлясала бройка от „Златният бокал“10, която беше изровил от кашон с преоценени книги пред един магазин за стоки втора ръка. Джордж подозираше, че точно този роман вероятно крие дълбоко символично значение за настоящата ситуация в живота му, но не го беше чел, нито пък познаваше хора, които да са го чели. Всичко, което знаеше за сюжета, беше краткото описание на задната корица. Подарен бокал, метафора на пукнатината, поразила една любов. Или нещо подобно. Бездруго Джордж беше откъснал корицата и я беше изхвърлил, чак след това се беше захванал с изрязването, мъчейки се да се досети каква точно фигура ще иска Кумико за последната си плочка.

Но страница след страница, след страница изпод ръцете на Джордж не излизаше нищо. Без дори да осъзнава напълно точно какво прави, първите му опити бяха силуети на жени, женски лица, женски тела, облечени и разсъблечени, един път дори се получи извивката на женска гърда със зърното — образ, който се стори на Джордж така ужасно ограничен, че той на мига го смачка и отиде да обядва, засрамен и тъжен. Какво му ставаше?

След това пробва с животни. В края на краищата, образът на жерав го беше събрал с Кумико и ако във въздуха продължаваше да виси думичката „последен“, то навярно още някое животно би било подходящ завършек на нещата. Но под ръцете му всички птици се оказваха пингвини, после всички пингвини се превръщаха във видри. Тигрите му бяха овце, драконите — молци, конете му не бяха нищо повече от геометрични фигури с неубедителни крака.

— О, майната му — каза Джордж и изхвърли поредната, едва ли не стотна модификация. Още веднъж. Още само един опит и след това щеше да се откаже. Може би завинаги.

Той откъсна една последна (пак тази дума) страница от плътната проза на Джеймс и се опита да зачете написаното, за да види дали няма да получи някакво вдъхновение.

Да, почетеното определено пасваше отлично на малкото, което Джордж си мислеше, че знае за Хенри Джеймс. Сигурен беше, че абзацът трябва да е брилянтен, но много повече му приличаше на артистично изображение на творческо писане, отколкото на същинско писане. Нарисувана страница. Апликация без ясни ръбове.

И тогава — защото Джордж си беше Джордж — той усети как го залива вина задето мисли точно като дъщеря си и проявява непочтителност към един отдавна починал писател, тачен ако не от хиляди, то от стотици и чийто златен бокал без съмнение символизираше някакъв дълбок смисъл, който със сигурност можеше да хвърли светлина в собствените затворени прашни стаи на самия Джордж…

Той затвори очи за момент. Хенри Джеймс е навярно последният писател на света, когото човек трябва да чете, когато има температура. Джордж отвори очи, пое дълбоко въздух и прелисти страницата. После я разряза на две с острието на макетния нож.

Защо се беше обадил на Рейчъл? Какво изобщо му се е въртяло в главата, та да го стори?

Ръката му прокара втори разрез, очертавайки двете страни на широк, грубоват триъгълник.

Сякаш беше решил умишлено да пожертва всичко, само за да огорчи Кумико — огорчение, за което Джордж силно се надяваше тя никога да не узнае и което да си остане само един белег върху собственото му сърце, защото от огорченията винаги остават белези.

Джордж прокара още два свободни разреза, извади от страницата една изрязана фигура и я остави встрани.

Не се сърдеше на Кумико, даже никак. Просто се чувстваше… загубен. Сам. Сам, дори когато тя беше до него.

Прокара още разрези върху същата страница над мястото, от което беше извадил триъгълника. Прорезче тук, изрязана фигурка там.

Вината беше изцяло негова. Той никога не се беше опълчвал истински на Кумико, никога не беше искал от нея повече от онова, което тя беше готова да даде и по тази причина Кумико беше напълно права да мисли, да смята, да вярва, че Джордж е напълно доволен от онова, което получава от нея.

Разрез. Разкъсване. Още разрези. Още разкъсване.

И ето че той — от глупост, от лудост — се беше обърнал към Рейчъл, която му беше дала нещо и той й беше дал нещо в отговор, само за да открие, че…

Последен разрез.

… да ти се дава всичко е твърде много. Че да ти дават нещо вече е много. Или поне е достатъчно. Че светът му, светът на един мъж с шейсет и пет процентов потенциал, се изпълва до ръба от получените части от една личност, която му се отдава в цялост, а светът на мъжа затъва и се удавя.

Той искаше Кумико. Не съществуваше нищо друго, което да си заслужава да бъде искано, от което да си заслужава да се нуждаеш.

И, о, моля те, моля те, моля те, нека тя му прости, без да знае защо трябва да му прощава. Това беше всичко, което искаше от Кумико сега — прошка.

Моля те, прости ми…

— Това е страхотно — каза Мехмет, все така застанал зад рамото му, напълно забравен.

— За бога, Мехмет — излая Джордж, отново стреснат. — Обзема ме внезапно желание да прескочим едномесечното ти предизвестие.

— Не, сериозно — прекъсна го Мехмет. — Хубаво е.

Джордж погледна онова, което беше изработил, фигурата, която лежеше сглобена върху работния плот на бюрото, отделните форми, образуващи цялата картина. Трябваше му секунда, за да могат очите му да я видят както трябва, но да, ето я, стоеше пред него несъмнена и категорична.

Ръцете му бяха изрязали вулкан. Изригващ вулкан.

Вулкан, покрит с думи, вулкан, направен от книга. Вулкан, който диша пламък и сяра, и пепел, и смърт. Вулкан, който обявява пълната разруха на света.

Но и който, както винаги става, обявява раждането на нов свят.

Ето го. Това беше. Беше я намерил.

Последната апликация.

Историята вече можеше да свърши.

От ателието той отиде с колата право при апартамента й, изрезката лежеше притисната старателно в нова пластмасова папка-джоб. Изобщо не се притесняваше какво ще каже Кумико, защото знаеше, че вулканът е именно търсеният образ. Беше различен от вулканите, които беше правил досега — безжизнени, отпуснати, тъпи форми, които Кумико никога не използваше — беше различен и от вулканите, които самата тя изработваше. Различен не само заради отликата между хартията и птичите пера; това беше вулканът на Джордж, откъснал се рязко, неосъзнато от пръстите му и пукнатият бокал на Хенри Джеймс можеше ако ще да служи и за ваза, беше все едно, защото тъкмо вулкан беше метафората, от която Джордж се нуждаеше в момента и то не само защото топлината от високата температура бликаше от него като лава.

Мръкваше, когато Джордж паркира пред кооперацията, в която се намираше апартаментът на Кумико, апартамент, в който той не беше пристъпвал по-навътре от прага няколкото пъти, когато беше идвал да я вземе. Никога преди не беше мислил така, но сега това му се стори странно, още един аспект от мистерията на Кумико — тя не искаше той да вижда работното й място, не искаше да има дори спомен за присъствието му там — точно такива бяха думите й — защото това щяло да попречи на гладкия ход на работата. Джордж й беше повярвал начаса, нищо че самата Кумико нямаше проблем да идва по всяко време в ателието, тоест на неговото работно място.

Не й беше звъннал предварително — тя и бездруго отговаряше на приблизително една трета от позвъняванията му — но това не го притесняваше: навярно беше време Джордж да бъде малко непредсказуем. В добрия смисъл. Той паркира, взе апликацията на вулкана и отново я загледа. Чувстваше я толкова уместна, така открита, изгаряща дланта му, едновременно признание и извинение, и толкова гореща, гореща изповед за това каква нужда изпитваше самият той от Кумико, че беше невъзможно Кумико да не я види и разбере, а след това да не добави апликацията към последната плочка и така да затвори общата им история с Джордж и да се събере с него завинаги. С прилив на надежда Джордж се извърна да отвори вратата на колата.

И тогава светът свърши.

От входа на кооперацията излезе Рейчъл.

Рейчъл.

Която живееше далеч от тук.

Пред очите му Рейчъл излезе от входа на тротоара, огряна от осветлението във фоайето зад гърба си и от малкото улични лампи наоколо. След това започна да рови в чантата си за ключовете, на лицето й нямаше усмивка и изразът му издаваше някакво странно смущение.

А после Рейчъл вдигна глава, сякаш дочула нещо и видя Джордж.

Само го стрелна с поглед, очите й отново отразиха светлината и проблеснаха в зелено. След това тя се престори, че не го е видяла, макар че това беше очевидно невъзможно. Рейчъл отново сведе глава към чантата си и се заотдалечава по тротоара, продължавайки да търси ключовете си.

Но преди да изчезне в мрака, Джордж зърна още веднъж лицето й и то все така изразяваше същото особено объркване и дори разочарование.

Джордж плъзна поглед по фасадата на кооперацията към прозореца на Кумико. Стомахът му се премяташе надолу, пропадайки в някаква бездънна яма вътре в тялото му. Как се беше случило това? От къде Рейчъл беше научила къде живее Кумико, при положение, че дори Джордж едва беше успял да я накара да му каже адреса си? Дали двете се бяха срещали и преди? Отдавна ли се познаваха? И какво ли си бяха казали една на друга?

Край. Това можеше да бъде единствено краят. И този край го беше сложил сам той, със собствената си ръка, със своя егоизъм, със своята алчност, да, алчност, но не за парите, които плочките така неочаквано бяха започнали да носят, а алчност за самата Кумико. Той беше алчен за нея. Искаше повече, отколкото тя даваше и макар подобна алчност да противоречеше на всичките му добродетели, на онези черти от характера, които караха хората да го харесват, той продължаваше да я чувства в себе си. Джордж жадуваше за нея, а тя отказваше да задоволи жаждата му.

И сега, не щеш ли, Рейчъл. В кооперацията на Кумико, може би дори в апартамента на Кумико. Където сам Джордж никога не беше влизал в истинския смисъл на думата.

И внезапно, колкото и неразумно, неоснователно и възмутително да беше това чувство, Джордж усети как започва да го изпълва гняв. Юмруците му стиснаха волана с всички сили, устата му се изкриви, неразположението от температурата сега изведнъж избухна, обля го като изпълнено с ярост сияние. Стори му се толкова несправедливо всички наоколо да дирижират живота му и да се преструват, че това не е проблем, защото, видите ли, Джордж е винаги толкова спокоен. Е, проблем е. Мама му стара, време е да стане ясно, че това е един проклет проблем.

Трябваше да види Кумико. Тази ситуация трябваше да получи някакво разрешение. По един или друг начин, нещо трябваше да приключи.

Джордж грабна апликацията и излезе от колата, затръшвайки вратата така яростно, че целият автомобил се разлюля. Закрачи към входа на кооперацията, като не си даде труд да звънне на домофона, а вместо това задържа вратата отворена, за да може една развълнувана майка с две дечица да излезе. Жената го изгледа с подозрение, но после погледът й падна върху апликацията в прозрачната папка под мишницата му и тя каза:

— Кумико?

Джордж само изсумтя едно „Да“ и се вмъкна във входа.

Натисна бутона на асансьора трийсет и три пъти, преди вратите на кабината се отворят. Докато асансьорът се носеше нагоре, Джордж пристъпваше гневно от крак на крак, като през цялото време ясно чувстваше колко е несправедлив гневът му. Той беше предал Кумико. Тя не беше сторила нищо.

Всъщност, именно това беше нейното престъпление. Тя не беше сторила нищо.

Но, о, колко несправедлива беше и тази мисъл, защото не беше вярна, разбира се, че Кумико беше сторила нещо. Беше му дала целия свят. Само дето тя самата присъстваше в този свят крайно недостатъчно.

Гневът вреше в него, готов да прекипи, готов да изригне.

Вратите на асансьора се отвориха и той закрачи решително по площадката право към нейния апартамент и заблъска по вратата.

— Кумико! — изкрещя. — Кумико!

Вратата се отвори под ударите на юмрука му.

Джордж замълча, когато тя се завъртя безшумно до край и с лек удар се опря в стената. В апартамента цареше тишина. Лампите бяха включени, но вътре нямаше движение, не долиташе нито звук.

— Кумико? — повтори Джордж.

Три крачки и той се озова по-навътре в апартамента й от когато и да било преди, което си беше абсурд, абсурд, с който той не можеше да повярва, че се е примирявал досега. Нищо чудно, че жените не го приемаха на сериозно. Нищо чудно, че собствената му дъщеря му се присмиваше и си въобразяваше, че може да му говори като на…

Джордж спря на място, бавно вдигна юмрук и го притисна до челото си, сякаш имаше главоболие, което се надяваше да прогони. Откъде дойде у него всичко това? Всичката тази беснееща ярост? Кой всъщност беше той точно в този момент?

Какво се беше случило с Джордж?

— Кумико? — повика я той още веднъж, сякаш тя беше онази, която знаеше отговора на този въпрос.

Премина край безмилостно чиста кухня, дотолкова чиста, сякаш никога не е била ползвана, после влезе в също толкова чиста дневна, лишена от каквато и да било индивидуалност, подобно на хотелска стая.

Тук ли живееше тя? Той бавно се завъртя в кръг. Никаква следа от Кумико. Никакви нейни творби по стените — защото накачените в дневната пейзажи с мексикански индианци определено бяха предназначени за хора, считащи изкуството за част от мебелировката — нито растение в саксия или пък някоя хвърлена дреха.

Сякаш в този апартамент не живееше никой.

От дневната извеждаха две врати — първата беше открехната, разкривайки сребристата чистота на безукорна тоалетна, а втората, плътно затворена, навярно водеше в спалнята на Кумико, която трябва да й служеше и за работен кабинет, защото в малкия апартамент друго подходящо място просто нямаше. Между двете врати висеше малко огледало и за миг Джордж мерна в него потното си лице, като едва разпозна себе си под изкривената гримаса на гняв и яростния поглед. Приведе се напред и се вгледа внимателно — дори очите му изглеждаха различно. Изглеждаха почти…

Иззад затворената врата се чу въздишка.

Той се прокрадна крачка напред и се вслуша, но не долови нищо повече. Тъкмо се канеше отново да я повика по име, но се замисли — нима тя не го беше чула досега? Обърна се, погледна отново късия коридор зад гърба си. Защо входната врата беше оставена отворена?

Внезапно го завладя страх. Беше ли се случило нещо? Да не би Рейчъл да е откачила до такава степен, че…

Сграбчи дръжката на затворената врата и нахълта в спалнята, от рязкото движение смазващо му се зави свят, и ето, пред него…

Стои тя.

Застанала пред статив, на който е изправена последната плочка. Той вижда подбраните за нея перца, вече изрязани и пръснати свободно върху черния квадрат. Апликацията все още не е довършена, един поглед му е достатъчен, за да види празните полета, които предстои да бъдат запълнени, полета, които ще довършат окончателния образ, ще го направят разбираем.

Той едва забелязва самата стая, смътно долавя, че е в празно бяло помещение, в което няма абсолютно нищо друго, освен самата тя и стативът, и плочката, а това само по себе си е невъзможно, нали?

Но онова, което вижда съвсем ясно, е също толкова невъзможно.

Тя е облечена в тънка копринена роба в бледорозово с мастиленосини ръбове и снежнобели ръкави. Робата е разтворена отпред, тя я крепи на лактите си — дрехата е отпусната ниско долу на голия й гръб. Отдолу е напълно гола и когато се обръща към Джордж, пръстите й са притиснати между гърдите.

Откъдето тя отскубва едно перо от собствената си кожа.

Защото това изобщо не е Кумико, това е величествена бяла птица, отскубваща едно от перата си, за да го прибави към останалите, които вече е отскубнала, за да изработи от тях апликацията върху плочката на статива. Перото се изтръгва, сякаш тя не може да спре инерцията на веднъж започнатото движение.

Когато перото се изскубва, той вижда как по пернатата й кожа пробягва тръпка от болка, вижда как тя държи перото между дългите си изящно тънки пръсти — стиснала го е в дългата си изящно тънка човка — между дългите си изящно дълги пръсти.

На връхчето на перото трепка една-едничка капка алена кръв, капка, изпълнена с възможности, изпълнена с живот и смърт.

Джордж поглежда в кафявите очи на Кумико — в златните й очи — в кафявите й очи. Вижда изненадата и ужаса в тях, вижда как тя се мята сред всички последици от неговото присъствие тук.

Но най-вече вижда скръб толкова дълбока и древна, че краката му се подкосяват.

Той разбира в миг, че не е трябвало да вижда всичко това.

Той разбира в миг, че ако не беше идвал тук, всичко щеше да бъде наред, че бъдещето щеше да се подреди от само себе си.

Той разбира в миг, че сега вече може само да чака края.

Събуди се на безличния диван в малката безлична дневна на Кумико. Тя стоеше пред него, вече плътно загърната в робата си, макар че така, както беше наведена над Джордж, тя му позволяваше да види кожата на деколтето й и по-надолу, към гърдите й.

Кожа съвсем гладка, разбира се. Без никакви пера.

— Джордж? — повика го Кумико. — Добре ли си?

Той я погледна в лицето и съзря същото разбиране, същата тайна, която караше сърцето му да моли да бъде изпратено някъде, където ще може завинаги само да я съзерцава в мир.

— Какво стана?

— Имаш температура — тя притисна длан до челото му. — Висока при това. Нахлу в спалнята ми, Джордж, и беше страшен на вид. Тревожа се. Тъкмо се канех да повикам лекар. Изпий това.

Той взе чаша вода от ръката, но не отпи.

— Какво видях?

Тя се смути.

— Не знам какво си видял — придърпа робата си още по-плътно около тялото си. — Но по всичко личеше, че видяното силно те разстрои.

— Какво правеше Рейчъл тук?

— Кой?

— Видях я да излиза от входа ти току-що. Видях… — той замълча, изведнъж изгубил всяка сигурност.

Кумико се смръщи леко.

— Сградата е голяма, Джордж. Много хора влизат и излизат. Да, днес следобед се видях с един стар приятел и мога да те уверя отвъд всякакво съмнение, че не става дума за тази жена.

Тя натърти думите „тази жена“ и вината прониза Джордж толкова силно, че му се стори неразумно дори да я разпитва с що за „стар приятел“ се е виждала, и той промълви само:

— Извинявай.

— За какво? — попита Кумико.

Джордж преглътна, усети колко сухо е гърлото му и изпи водата на екс. Може би тя е права, може би наистина има висока температура. Очевидно невъзможно беше да е видял онова, което му се стори, че видя одеве в спалнята, така че може би не беше видял и Рейчъл…

Ако всичко видяно всъщност е било заблуда, то не му беше ясно дали да се радва или да се разтревожи още повече.

— Толкова е трудно да те разбере човек — усети, че прошепва.

— Знам — отвърна тя. — За това трябва аз да ти се извиня — изразът на лицето й се смекчи. — Защо дойде тук днес, Джордж?

— Исках да ти покажа това — отговори той и посегна към апликацията си, която Кумико беше оставила върху масата. Тя я взе от ръката му и се вгледа в нея през прозрачния джоб-папка. Той заговори отново, но очите на Кумико останаха твърдо и с жив интерес приковани върху изрезката, върху думите и страниците, и ъглите, и извивките, и празнините, които оформяха образа на изригващия вулкан.

— Съвършена е, Джордж — каза тя. — Точно такава е, каквато трябва да бъде, ни повече, ни по-малко.

— Оставих се чувството ми да ме води. Дори не знаех какво е, докато не го завърших.

Кумико се приведе напред и сложи меката си длан върху страната му.

— Да. Да, разбирам. Разбирам всичко — тя се изправи, без да изпуска изрезката. — Ти си почивай тук. Лежи си, затвори очи. Няма да се бавя.

— Какво ще правиш?

— Това е последното парченце от историята. Ще го използвам, за да довърша последната плочка.

Джордж прочисти гърлото си, чувствайки, че целият му живот зависи от отговора, който тя ще даде на следващия му въпрос:

— А после?

Но тя се усмихна отново и сърцето му подскочи в някаква ужасена, замаяна радост.

— А после, Джордж — отвърна тя, — ще събера остатъка от вещите си и ще се пренеса в твоя дом като твоя съпруга, при теб, моя съпруг. И ще живеем дълго и щастливо.

И след това тя излезе от стаята, а той остана да лежи, точно както му беше поръчала, сърцето му блъскаше в гърдите, челото му още гореше от температурата, и той превърташе последните й думи отново и отново в мислите си, мъчейки се да проумее как тя беше успяла да направи така, че думите „дълго и щастливо“ бяха прозвучали като „сбогом“.

Аманда държеше теста за бременност над тоалетната чиния, готова да се изпишка върху него.

Беше си го купила веднага след първото повръщане, но досега го беше държала в кутийката, тъй че това, че тази вечер го беше извадила, вече си беше напредък.

Ами ако беше бременна?

Ами ако не беше бременна?

Но ако все пак беше бременна?

В най-спокойните моменти — добре де, в по-спокойните — тя все пак си напомняше, че закъснението на цикъла й съвсем не е толкова голямо. Когато беше тийнейджърка, менструацията й беше толкова нередовна, че майка й и баща й дори се бяха съгласили да пие противозачатъчни известно време след четиринайсетата си година, за да може нещата да се регулират, но когато впоследствие беше спряла да ги пие — след историята с Анри бездруго нямаше кой знае какви причини да ги взима — цикълът й отново стана нередовен, особено след раждането на Джей Пи.

Така че закъснението си беше все още приемливо. Напълно приемливо. Ами да, напълно. Освен това след онзи случай нямаше повече изненадващи повръщания, въпреки слабото, но постоянно гадене и леката, но постоянна температура, които най-вероятно се дължаха на грипния сезон и на факта, че всяко малко дете като Джей Пи си беше жив развъдник на микроби. Точно така. Всичко това си бяха фактори. Именно този отговор щеше да й даде тестът за бременност. Разбира се, именно този отговор.

Но.

Минаваше полунощ, апартаментът отново беше студен и тъмен, изтъняващата луна отново светеше през прозорците на банята. Аманда беше сънувала поредния щур сън, беше се събудила с нуждата пак да се изпишка и ето ти на, сега седеше на тоалетната и се чудеше дали този път ще използва теста или не.

„Или не“ си беше един реален вариант. Тестът беше от онзи безсърдечно дигитален тип, създаден, за да елиминира всяка двусмисленост, но черните цифри, плуващи по сивия фон, неволно създаваха усещане за нещо остаряло, сякаш си беше купила тест за бременност от края на осемдесетте. Защо ли не си беше взела от онези сърдечни, дружелюбни тестове с лилавите кръстчета или розовите плюсчета, а беше налетяла на нещо, което преди време би се сторило на майка й като дошло от бъдещето?

Все така много й се пишкаше, стискаше, докато размишляваше и от това се разсънваше все повече в студената баня.

Затвори очи за момент, съсредоточено започна да се вслушва в тялото си, остави съзнанието си да се отпусне, опитвайки се да си даде сметка какво точно се случва в стомаха й, а не само за какво се тревожи. Да, хубаво, може би малко й се гадеше, макар че точно в момента едва ли щеше да повърне и, да, със сигурност причината за това можеше да е температурата.

Остана със затворени очи и продължи да търси знаци за състоянието си из други части на тялото си. Много неща й бяха подсказали, че е бременна с Джей Пи, най-важното от които беше изключителното усещане за пълна увереност. Хормоналните промени, горещите вълни по кожата, чувството, че е препълнена и ще прелее — тя знаеше, че е бременна, още преди да узнае, че знае. Преди още да беше забелязала най-явните симптоми, тя знаеше на някакво базисно ниво, сякаш тялото й беше сто процента наясно с нещата и изобщо не му пукаше, че мозъкът й се беше присъединил към компанията на знаещите с малко закъснение.

Затова сега тя набута мислите си дълбоко вътре в корема си, прокара ги по бедрата и краката си, по ръцете и дланите, по гърдите и гърлото си. Бременността не се случва просто в утробата на жената; цялото тяло се пренаглася, сякаш прислугата в провинциално имение го подготвя за гостуването на кралска особа. Аманда мислено заопипва тялото си и зачака да разбере дали ще узнае нещо.

После отвори очи.

Нагласи се над тоалетната чиния и се изпишка върху теста, после го изплакна, подсуши се и остави пластмасовата тръбичка върху мивката, за да изчака полагаемите се три минути.

Опита се да задържи съзнанието си възможно най-ясно, не мислеше почти за нищо, само леко си тананикаше мелодийка, за която миг по-късно се сети, че е чула от филмчето за Веселите животни: кавър — поне Клеър твърдеше, че е получила това обяснение от Джей Пи — на стар поп хит за Африка. Джей Пи обожаваше песничката, защото от нея беше научил най-дългата дума, която изобщо знаеше — „Серенгети“.

Съсредоточеността й беше прекъсната от звук, приглушен и неясен, който на секундата й напомни за скръбния вик, който беше чула преди няколко нощи. Още преди да помисли да помръдне, Аманда се оказа залепена за прозореца, взряна в тъмния паркинг долу. Звукът обаче продължи да долита ритмично и упорито, определено не както онази нощ и, всъщност, дори не отвън, а някъде от вътрешността на апартамента.

Телефонът й звънеше.

Аманда хвърли поглед към теста върху мивката, все така бавно разкриващ резултата си, и изхвърча от банята. Изруга със злобен шепот, когато си удари палеца на крака в касата на вратата и, подскачайки и от болка, влезе в спалнята си, където мобилният й продължаваше да жужи с печалната народна песен, която беше избрала за рингтон.

Едва беше стигнала до средата на стаята, когато звъненето спря. Аманда се просна напряко на леглото и грабна телефона, за да види кой я търси.

Рейчъл.

Рейчъл?

Рейчъл й звънеше в — тя погледна часовника — 1:14 през нощта?

Що за…?

Преди още да помисли, че може да става дума не за инцидент, а за нещо съвсем друго, телефонът зазвъня отново и така стресна Аманда, че тя насмалко не изпусна апарата.

— Рейчъл, какво по дя…?

Аманда слуша не повече от двайсет секунди и макар в съзнанието й да бушуваха стотици въпроси, тя не зададе нито един, а направо затвори. В рамките на следващите трийсет секунди вече беше навлякла дънки и дебел суитчър. Не беше минала още минута, когато краката й без чорапи вече бяха в обувките и тя бързаше към стаята на Джей Пи, влезе при детето и го вдигна от леглото, както си беше увито в одеялото.

Преди часовникът да покаже 1:17, прегърнала здраво Джей Пи, Аманда изхвърча през входната врата, стиснала ключовете от колата, и затича с всички сили.

25 от 32.

Ръката на господарката не нанася удар.

Вулканът отваря зелените си очи, отначало погледът му издава изненада, но после в него бавно се разгаря, лумва, заискрява ярост.

— Така да бъде, господарке — казва той и се изправя на крака, а главата му достига небето. После прошепва в ухото й, а гласът му разтърсва самите основи на творението им. — Обичам те, господарке моя, а сега омразата ми към теб ще бъде толкова голяма, колкото и любовта ми. Ще бъде голяма като цялата вселена. Ще понесеш наказанието си: ще те преследвам вечно, вечно ще те измъчвам и ще искам от теб онова, което не можеш да ми дадеш.

— И аз те обичам — отвръща тя. — Твоето наказание ще бъде това, че ще те обичам вечно.

Вулканът се привежда до нея.

— Вечно ще бягаш. Никога няма да намериш покой.

— Нито пък ти.

— Разликата, господарке — казва той с грозна усмивка, — е в това, че аз не познавам покоя.

Тя прави крачка назад. После втора и трета, все по-бързо и по-бързо, докато му обръща гръб и полита, устремявайки се към небето.

26 от 32.

— Можеш да бягаш, господарке! — провиква се вулканът след нея. — Винаги ще съм по петите ти!

Но после лицето му се сгърчва в гримаса.

Тя не бяга. Полетът й изписва дъга високо нагоре в небесата, високо-високо, отнася я отвъд този свят, отвъд времето.

Но сега тя извива назад и полита обратно надолу.

Право към вулкана.

Със страшна бързина.

27 от 32.

Тя се носи към вулкана като комета, като ракета, като куршум, изстрелян преди всички начала. Вулканът изправя рамене и се приготвя за битка. Тя лети срещу него, все по-бързо, нажежена до бяло от скоростта.

И тя самата е куршум, отделя се от себе си, гледа се отстрани как лети към вулкана, лети към неговото все така оголено сърце. Насред полета тя забавя скоростта си, проследявайки с очи как част от нея, част-куршум, продължава да се носи напред, пори въздуха, все по-бързо и по-бързо.

Докато удря в целта.

Засяда в сърцето на вулкана и го събаря. Той пада с трясък и мощ, мощ, която създава планети, която разрушава звезди, която раздира небесата и ги белязва завинаги.

Той пада.

28 от 32.

Но не умира.

Вместо това започва да се смее.

— Какво стори, господарке, с подобна сила ли смяташ да ме убиеш? — после сяда, чувствайки ударите на все така биещото си сърце.

Чувствайки и куршума, заседнал в него.

— Прострелях те — казва тя.

— Този куршум е ялов, господарке — отвръща вулканът.

— Този куршум има име. Име, което един ден ще се превърне в твоята смърт. Името му е Позволение.

Вулканът се свъсва, все по-гневен.

— Господарката ми говори със загадки.

— Докато този куршум е в сърцето ти — каза тя, — в сърцето ти ще е и част от мен. А докато част от мен е в сърцето ти… — тя долита съвсем до лицето му, за да проумее той думите й напълно, — … ти е позволено да ме нараниш.

29 от 32.

Настъпва мълчание, светът под нозете им си поема рязко дъх от страх и удивление.

— Какво каза, господарке? — пита вулканът с тих натежал глас.

— Опитай.

— Какво да опитам?

— Да ме нараниш.

Той става неспокоен, обърква се. Но тя го предизвиква и лети дразнещо близо до лицето му.

— Господарке! — казва той ядосано и вяло запраща завеса от лава към нея.

Тя изпищява от болка. Обръща се към него, ръката й е изгорена, кожата й се гърчи и бели над грозната рана.

— Господарке моя! — възкликва той ужасен.

Но тя отлита далеч, където той не може да я достигне.

30 от 32.

— Къде е омразата ти сега, съпруже? — пита тя. — Къде са мъченията, които ми обеща? Вече можеш да ме нараняваш — вирва брадичка. — Какво ще направиш сега?

После му обръща гръб и отлита, не много бързо, не от страх, просто се отдалечава. Отдалечава се от него.

Той затреперва, когато осъзнава напълно какво му е причинила тя. Сторила е ужасно, ужасно дело, много по-лошо от всяка прошка.

Той се разгневява. Разгневява се страшно.

Тя изчезва в далечината, светла точица на фона на черната нощ.

— Ще те преследвам, господарке — казва вулканът. — Никога няма да спра да те преследвам. Ще те преследвам до края на времената и…

Но тя не го слуша.

А той не се впуска в преследване.

Сърцето го боли. Боли го от любов. Боли го от омраза. Боли го от куршума, заседнал дълбоко вътре.

Яростта му расте.

— Господарке — казва гневно. — Господарке.

С тътен се понася над света, рушейки всичко по пътя си, но разрухата не му носи удовлетворение, дребните човечета и народи, бягащи пред него, са нищо, нищо са градовете, потъващи под ударите му, нищо са грамадните гори, горящи от дъха му. Той вдига пак очи към хоризонта. Тя все така е стапяща се точица там, една звезда върху небесната твърд.

— Господарке — повтаря той.

31 от 32.

Ръката му се заравя в гората и изтръгва от там най-високото дърво. Юмрукът му го стиска, докато то става тънко, право и леко. После посяга към метала в градовете, към фабриките, които познава така добре, и от разтопени оръжия, които доскоро са сели смърт, изковава връх на стрела. Украсява стрелата с пера, унищожавайки за тях целия вид на най-красивата птица на света. Изтегля тетива от най-фините сухожилия на света, без да обръща внимание на писъците на рожбата си, когато ги изтръгва от тялото й. Лъка прави от собствената си лава, като не й позволява да изстине напълно, а само толкова, че да стане еластична.

Миг или цяла вечност са му нужни, за да изработи оръжието си, а тя още не е изчезнала отвъд хоризонта. Тя е още там, вечно там, като куршума в сърцето му.

— Това не е краят, господарке — казва той и се прицелва.

После пуска стрелата.

32 от 32.

Стрелата я улучва.

— О, любов моя! — извиква господарката, извиква от болка и ужасна, неизбежна изненада. — Какво стори?

И тя полита надолу и пада, пада, пада към земята.

Пожарът започна така (1).

В горната половина на последната плочка вулканът, направен от думи, изригва яростта си, бълва в света глаголи, прилагателни и причастия, а те поглъщат всичко, до което се докосват. В долната половина, незнайно как, жена, направена от пера, пада от небето. Една-едничка дума — закрита от перата, за да не може да се прочете — е пронизала сърцето й. Тя пада примирена, скръбна, но позата й е такава, че е възможно вече да е паднала и да лежи на земята, захвърлена долу от гневните ръце на вулкана.

Кумико нареди и тази плочка до останалите на лавицата с книги. Освети дневната със свещи във всеки ъгъл, картините трепкаха под топлината на пламъчетата, подобно на миниатюрни слънца в храма на древна богиня.

— Странен край — каза Джордж. — Вулканът се саморазрушава от гняв, жената е вън от обсега на ръката му.

— Щастливо освобождение и за двамата, навярно — отвърна Кумико. — Но, да, и печално също така. А и в края на краищата, това дори не е край. Всички истории започват преди началото си и никога, никога не свършват.

— Какво става после с вулкана и господарката?

В отговор тя го хвана за ръката и го изведе от гостната, поведе го нагоре по стълбите към онова, което беше сега общото им легло. Намерението й не беше, изглежда, само плътско, но след като се съблякоха, тя се притисна в него, прегърна го плътно, галейки косата му. Той се вгледа в очите й, отразили лунната светлина.

Те проблеснаха срещу него, златни.

— Знам ли коя всъщност си ти? — попита Джордж.

На което тя отговори само:

— Целуни ме.

И той я целуна.

Долу в гостната трепкащите танцуващи пламъчета на восъчните цилиндри на свещите продължаваха да горят. Една свещ обаче не беше като другите. Пламъкът й подскачаше неравномерно и скоро едната стена на свещта се стопи, восъкът потече отстрани и направи локвичка върху старата масичка за кафе на Джордж. Това не беше голяма беда, но тежестта на восъка наруши баланса на свещта точно толкова, че тя се наклони и пламъкът й също да се доближи до плота на масичката.

По-късно, след физическа интимност така близка и нежна, и съвършена, че за едничка секунда Джордж си помисли, че може би въпреки всичко щастието все пак е възможно, той седна в леглото. Кумико сънено го попита къде отива.

— Да духна свещите — отвърна той.

Но вече беше твърде късно.

Пожарът започна така (2).

След като Кумико подреди всичките трийсет и две плочки по книжните лавици, а Джордж духна свещите, които тя беше запалила, двамата се върнаха в леглото. Правиха любов бавно, почти печално, но с такава блага нежност, че Джордж почувства, че двамата най-сетне са преодолели някакво безименно, странно и тайнствено изпитание и невредими са се добрали до отвъдния му бряг.

Той се вгледа в очите на Кумико, огрени от лунната светлина.

Те проблеснаха срещу него, златни.

— Знам ли коя всъщност си ти? — попита той.

На което тя отговори само:

— Целуни ме.

И той я целуна.

По-късно заспаха и, както спеше, Джордж стана.

Смъкна се надолу по стълбите с тромавата увереност на сомнамбул. В сумрака на гостната закрачи право към първата плочка с началото на историята (Тя се ражда като дъх сред облака…) и я свали от лавицата. После я захвърли небрежно върху масичката за кафе. Направи същото и с втората плочка, хвърляйки я върху първата. Невиждащ, стори същото с всички останали плочки, една по една, докато стигна до последната, довършена по-рано същата вечер. Постави я върху останалите, струпани на безредна купчина, с накъсани перца и хартиени изрезки, намачкани и отлепени от тежестта на плъзгащата се камара.

Все така в мрака Джордж взе кутията кибрит, с която бяха запалили свещите. Драсна една клечка и макар зениците му да се свиха рязко при внезапния блясък, той не трепна, не мигна и не отвърна поглед.

Задържа пламъка до ъгълчето на една от плочките, пъхната някъде към дъното на купчината. Отначало тежкият и плътен матиран картон отказваше да се запали, но полека-лека пламна, тъмносин пламък се плъзна по него, неумолимо сграбчи първата хартиена изрезка, после порасна, стана по-ярък и гладните му езици изникнаха поред върху други две плочки.

Джордж пусна клечката и пое обратно към стълбите, бавно ги изкачи, докато под него пожарът растеше, пълзеше все по-нашироко и набираше сила.

По-късно Джордж нямаше да си спомня нищо от стореното, а дори и да си беше спомнил, нямаше да повярва, тъй като никога през живота си преди не беше ходил насън. Въпреки това той се качи на втория етаж, пъхна се под завивките, положи глава на възглавницата, усети как Кумико се сгуши плътно зад гърба му и затвори очи отново, сякаш изобщо не ги беше отварял.

Пожарът започна така (3).

Докато Джордж и Кумико спяха горе, в тъмната гостна плочките се гледаха една друга от книжните лавици. Те разказваха история за една господарка и един вулкан, които били едновременно нещо повече и нещо по-малко от онова, което казвали имената им. Историята им беше разказана с перца и хартия, но в момента перцата трепкаха и се извиваха, сякаш подхванати от лек ветрец.

Едно перце се откачи от една от плочките, литна във въздуха, заподскача и се замята в трескава спирала…

Там към него се присъедини второ, част от перо от друга плочка, и закръжи около първото…

И после трето и четвърто, после гъмжило, после вълна от пера се посипа от лавиците, понесе се и се заизвива във въртоп, ту сгъстявайки се плътно, ту пръскайки се, перцата се сблъскваха и вкопчваха едно в друго, подобно на пръсти, дърпани от невидими конци. Полека всички пера започнаха да се събират в средата на стаята, където претърпяха някаква промяна, искри запроблясваха в хаоса им, сякаш вътре в облака от пера бушуваха множество малки, заредени с електричество гръмотевични бури…

Тръпка пробяга през облака, всяко перо се стрелна към някакъв известен само нему център…

А там, в един кратък миг перата образуваха величествена бяла птица с широко разперени крила, с шия, протегната нагоре, с глава, извита назад може би в екстаз, може би в ужас, може би в ярост или в скръб…

И после птицата се пръсна с блясък, безброй перца и искри литнаха на всички страни в стаята като след взрив…

Искрите паднаха върху дамаска, върху книги и дърво, върху завесите, паднаха на стотици различни места и на тези места лумнаха пламъчета…

Пожарът започна така (4).

Вулканът отвори зелените си очи и огледа просторната гостна, сама по себе си цяла вселена.

Хоризонтът на тази вселена разказваше една история.

Вулканът слезе от последната плочка, за да прочете историята, в очите му се изписа отначало удивление, а после тъга, докато четеше изобразения по хоризонта разказ. Отначало заплака с огнени сълзи, заплака, защото видя отново господарката, спомни си как се бяха развили нещата между тях.

Но докато продължаваше да чете, започна да се гневи.

— Не беше така — каза той. — Разказаното тук не е всичко.

От гнева си вулканът започна да расте, обикновено това причинява гневът на вулканите. Долините и глетчерите в подножието му затрепериха и се напукаха, разместиха се, докато вулканът ставаше все по-голям и по-голям, все по-висок и по-висок, а гневът подклаждаше пещта, която пламтеше вътре в него.

— Представила си ме неправилно! — изкрещя той. — Отрекла си се от истината!

Вулканът порасна толкова, че изпълни света на гостната, народи побягнаха от него, градове рухнаха под земетресенията, гори и планини пропаднаха в пукнатините, достатъчно дълбоки да погълнат цял океан.

— Няма да търпя това! — провикна се вулканът и вдигна стиснатите си в ярост юмруци. — Няма да търпя това!

После изригна, отприщи пепел и огън в един неудържим катаклизъм, който изпепели цялата вселена.

Пожарът започна така (5).

Къщата беше тиха и заспала. Нищо не помръдваше дори в спалнята на Джордж и Кумико, където двамата спяха, притиснати един в друг, завивките се бяха нагънали около телата им подобно на хълмове след земетръс.

Долу, в пълното мълчание, входната врата на къщата бавно се отвори и вътре влязоха тихи стъпки. Вратата се затвори, все така тихо.

Рейчъл влезе в гостната, стиснала в дланта си ключа, който Джордж веднъж й беше дал и след това го беше забравил. Спря на място и присви очи в мрака, опитвайки се да различи изобразеното на плочките.

Напоследък никак не се чувстваше добре. Цели късове от дните й сякаш изчезваха и тя не можеше да си ги спомни, а когато все пак беше с ясно съзнание, вълните от чувства, които я връхлитаха, бяха едновременно изтощителни и объркващи. Винаги беше знаела точно коя е, това знание беше най-силното й оръжие, но, ето на, един ден, след като скъса с Джордж, се беше събудила и вече не знаеше коя е. Постепенно се оказа, че й е все по-трудно да се справя с това ново положение на нещата, все по-трудно й ставаше да живее с тази несигурност, а облекчение нямаше никъде, сякаш внезапно й бяха дали да носи някакво непосилно бреме, което я забавяше безкрайно, докато останалият живот вървеше енергично напред и я изоставяше някъде далеч зад гърба си.

„Може би“, помисли си Рейчъл, докато прокарваше пръсти по почти неразличимите в мрака плочки, „просто полудявам.“

Какво, за бога, я беше прихванало, че да отиде да се види с Кумико? Не можеше дори да си спомни откъде знаеше къде живее Кумико, вероятно тя самата го беше споменала мимоходом на партито онази вечер. Когато се видяха обаче, двете дори не спориха. Рейчъл спокойно — в интерес на истината, смайващо спокойно — каза на Кумико, че е преспала с Джордж, че той сам й се е обадил и е настоявал да се видят, че тя самата на секундата се е отзовала съвсем доброволно, без дори и да се замисли за чувствата на Кумико.

Кумико беше приела чутото без никакви външни прояви на гняв, освен може би едно леко нетърпение, сякаш беше очаквала тази новина през цялото време, а новината се е бавела ли, бавела.

А после Кумико беше отворила уста да отговори и следващото, което Рейчъл си спомняше, беше, че вече е долу, пред входната врата на кооперацията, и рови в чантата си за ключовете от колата. А това пък беше наистина дразнещо, защото много й се искаше да разбере какво й е отговорила Кумико, макар че точно в момента за нищо на света не можеше да си спомни защо изобщо беше отишла да се види с нея.

И после беше вдигнала очи и беше видяла Джордж, седнал в колата си.

И, о, какъв срам я обхвана. Непоносим срам. Срам, толкова болезнен, че после се наложи да седи още поне двайсет минути в колата си, преди плачът й да поутихне достатъчно, че да може да шофира.

Срамът също нямаше никаква логика. Никога преди не се беше срамувала кой знае колко. И защо беше толкова силен, особено когато Джордж беше този, който…

Не. Не, всичко това беше лудост.

Всъщност, просто потвърждаваше страха й, че тя самата полудява.

Поредното доказателство беше и фактът, че в момента стоеше насред гостната на Джордж — решение, което беше едновременно напълно логично и абсолютно безсмислено, а честно казано, напоследък толкова често се беше чувствала раздвоена по този начин, че й беше писнало. Писнало й беше и от безкрайните сънища, които я спохождаха — нелепи сънища, сънища, в които цели страни правеха любов с нея или летеше над някакви немислими пейзажи, или я прострелваха със стрели, за Бога — резултатът от всичко това беше, че се чувстваше тотално изтощена. Нямаше какво повече да даде от себе си, особено при положение, че тя по принцип нямаше кой знае колко за даване.

Затова, ето я сега, стоеше в дома на Джордж и гневът растеше в нея. Гняв за всичко, което се беше случило. Гняв към живота, който беше престанал да й се струва познат и възможен за живеене. Гняв и за това, че не можеше сама да си даде ясна сметка как точно е дошла до тук. Нито пък защо.

Очите й проблеснаха в зелено. Импулсивно тя грабна кибрита, оставен на масичката за кафе.

И драсна една клечка.

Пожарът започна така. Или така. Или така. Или така. Или така.

Започна и се разгоря.

Аманда хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Джей Пи все така спеше на задната седалка, дори не се беше събудил, когато го беше вдигнала от леглото с все пижамата и завивката.

Само присъствието на Джей Пи държеше цялата ситуация свързана с реалността. Физическото присъствие на детето беше абсолютно несъмнено, с уханието на мляко и пот, и бисквити, с близнатото отзад в косата, което караше сърцето й да се къса, с — тя усети как я бодна срамът — петното от боровинков сок върху горната устна, което определено трябваше да бъде измито преди лягане.

Върна очи върху пътя и взе един завой толкова остро, колкото посмя. Не, ако синът й беше тук, и тя беше тук. В нищо друго от цялата история нямаше и капка логика. Рейчъл (Рейчъл!) да й се обади в малките часове, крещейки истерично от ужас и тревога, намираща се при това — и точно тук беше най-трудната за осмисляне част, онази част, която щеше да иска още и още обяснения по-късно — пред къщата на Джордж.

Не се връзваше. Ама по никой начин. Какво прави Рейчъл, паркирала пред къщата на Джордж?

Как така точно Рейчъл е тази, която е видяла пожара?

Самата Рейчъл май също не знаеше отговорите на тези въпроси. Беше си го казала направо:

— Не знам какво правя тук — беше изкрещяла по телефона, — но трябва да дойдеш!

Някак си Аманда беше почувствала, че тревогата на Рейчъл е напълно истинска, че е отвъд всяка лъжа, отвъд всяка смахната глупост и манипулация, която Рейчъл по принцип беше напълно способна да съчини. Ужасът й беше преминал директно по телефонната линия и беше потънал дълбоко във вътрешностите на Аманда, подобно на леден камък.

И ето ти на, сега тя караше към къщата на баща си с пълна скорост.

— Разкарай се — промърмори, засичайки едно изненадващо окъсняло такси. Шофьорът й показа среден пръст, а Аманда разсеяно му върна жеста.

Баща й не живееше кой знае колко далече — най-много на пет километра от апартамента й, макар че в града това при всички положения означаваше поне трийсет минути — сега обаче нямаше никакво движение и скоро колата вече се качваше по хълма, отвъд който се намираше къщата на Джордж.

Тогава Аманда видя дима.

— Мамка му — промълви.

Той се издигаше невъзможно високо във въздуха, право нагоре в ясната, безветрена, смразяващо студена нощ, подобно на ръка, протегната към небесата.

— Не — шепнеше Аманда, докато вземаше последните завои. — Не, не, не, не, не, не, не.

Зави за последен път, очаквайки да види…

Всичко, но не и това.

На улицата нямаше никой. Нито пожарни коли, нито съседи по пижами и пантофи, загледани в пламъците.

Нито следа от баща й и Кумико.

Само Рейчъл, обезумяла, застанала до колата си, и пред нея къщата на Джордж, пламтяща от четирите страни.

Аманда със скърцане наби спирачки на средата на платното.

— Maman? — чу се от задната седалка.

Тя се обърна към детето.

— Сега трябва да слушаш внимателно мама, Джей Пи. Слушаш ли ме?

Като хипнотизирано, момченцето не сваляше очи от огъня зад прозореца на колата.

— Джей Пи!

Детето се обърна и я загледа уплашено.

— Рожбо, няма да мърдаш от колата. Чуваш ли какво ти казва мама? Каквото и да става, няма да мърдаш от колата!

— Un feu — отвърна Джей Пи, отворил широко очи.

— Да, а сега мама трябва да те остави сам за минутка, но се връщам веднага. Веднага се връщам, разбра ли?

Детето кимна и стисна одеялото, в което беше увито. Мразейки се, задето го оставя сам, мразейки жарко и напълно необосновано Рейчъл — е, може би не съвсем необосновано — задето е човекът, докарал я тука посред нощ, Аманда изскочи от колата.

— КЪДЕ Е ШИБАНАТА ПОЖАРНА? — кресна тя.

— Обадих им се — отвърна Рейчъл, напълно втрещена. — Пътуват насам.

— Не чувам сирени! Защо пристигам преди тях?

— Съжалявам, паникьосах се, после се обадих първо на тебе, а след това ми трябваше минутка, докато…

Но Аманда не я слушаше. Пламъци излизаха от прозореца на гостната, по всичко изглеждаше, че вече са обхванали и стълбището. Имаше толкова много дим. Невероятно много дим.

— ДЖОРДЖ! — изкрещя Аманда с пълно гърло. — КУМИКО!

— И двамата са още вътре — каза зад гърба й Рейчъл.

Аманда се обърна към нея.

— Откъде знаеш? И какво, мамка му, правиш изобщо тука?

— Не знам! — кресна Рейчъл. — Дори не си спомням как съм дошла. Просто се оказах тук и имаше пожар, и… — тя се отнесе, на лицето й беше изписан такъв страх, че Аманда се отказа да я притиска повече и просто се обърна пак към пламъците.

После най-сетне дочу сирените на пожарната, но бяха още твърде далече, щяха да пристигнат твърде късно.

Нещо не беше наред тук. Витаеше нещо още по-лошо от пожара, който растеше буквално пред очите й. Прозорците на съседните къщи започнаха да светват един по един, но Аманда имаше странното чувство, че хората са се събудили от виковете й, а едва след това са забелязали пожара.

Погледна отново Рейчъл, чието изражение беше на луда жена. Пристъпи към нея, за да я разпита, да я накара да й каже какво знае, но тогава от горящата къща се чу силна експлозия. Двете не видяха къде точно се беше взривило нещо, но гърмът откънтя в тишината на нощта.

Къщата лумна още по-силно, почти напълно се скри в пламъци и дим. Ако Рейчъл беше права — а Аманда беше сигурна, че тя трябва да беше права — то Джордж все още беше вътре.

Джордж. И Кумико.

А пожарникарите, чиито сирени се чуваха все така в далечината, щяха да пристигнат твърде късно, за да ги спасят.

Аманда сграбчи Рейчъл за блузата на гърдите така здраво, че Рейчъл извика.

— Слушай ме сега внимателно — изсъска Аманда, носовете на двете буквално се допираха. — Джей Пи е в колата ми и сега ти ще отидеш да го пазиш и, Рейчъл, кълна се в живота си, ако нещо, каквото и да е, се случи с него, ще те пробода с нож право в сърцето.

— Вярвам ти — отвърна Рейчъл.

Аманда я пусна, хукна към колата си и пъхна глава вътре.

— Всичко ще бъде наред, рожбо. Ето тази дама ще се грижи за теб няколко минутки. Аз отивам да доведа grand-père.

— Мамо…

— Всичко ще бъде наред — повтори Аманда.

Протегна се през седалката, притисна яростно детето до себе си за миг, после се обърна и се втурна в горящата къща на баща си.

Докато осъзнаят колко лошо е всъщност положението, докато усетят миризмата на дима и видят колко тревожно бързо той нахлува под прага на спалнята, Джордж и Кумико вече бяха в капан.

Все пак направиха опит да избягат — Джордж гол, Кумико в символична нощница — но успяха да слязат само две-три стъпала, преди димът да ги принуди да се върнат.

— Не мога — обади се Кумико, кашляйки думите тревожно дрезгаво.

Димът не просто не можеше да се диша; той сякаш беше живо същество, облак от змии, мъчещи се да се напъхат дълбоко в гърлото, не само да те задушат, но и да те отровят, да те изгорят с мрака си. Във възможно най-лошия момент Джордж истински осъзна за какво точно говорят по новините, когато съобщават как хора са умрели от вдишан дим. Глътка — две бяха достатъчни и след това дробовете спираха да работят, а още глътка — две и човек губеше съзнание завинаги.

В проблясъци тук-там из дима, Джордж видя, че пламъците вече са обхванали основата на стълбите, така че път оттам нямаше, дори и да бяха успели да слязат.

Върнаха се в спалнята и затвориха плътно вратата, за да задържи дима поне за малко. Джордж усети колко опасно му се маеше главата — от дима и от това колко светкавично ги беше сполетяло нещастието.

— Трябва да излезем през прозореца — каза Кумико с почти спокоен глас, но Джордж видя капките пот, които се стичаха по челото й. Температурата в спалнята се покачваше опасно бързо.

— Да — съгласи се той и пристъпи с нея до прозореца. Кумико го отвори, надникна навън. Намираха се точно над кухнята и видяха дима, който бълваше от всички прозорци на долния етаж.

— Високо е — каза тя. — И долу е бетон.

— Аз ще скоча пръв — каза Джордж. — Ти ще скочиш върху мен.

— Кавалер — отвърна тя. — Но нямаме време.

После стъпи на перваза и се надигна, за да се прехвърли.

Експлозия разтърси къщата, стори им се, че взривът дойде от кухнята. Кумико залитна и се отпусна в ръцете на Джордж. Двамата паднаха на пода.

— Газовата уредба — каза той.

— Джордж! — извика уплашено Кумико, загледана някъде зад гърба му. Подът на спалнята беше хлътнал, сякаш се топеше отдолу — факт, който се оказа толкова непоносимо плашещ, че Джордж неочаквано осъзна колко много е разчитал на това подовете да останат здрави, а изведнъж това се оказваше невъзможно.

— Трябва да бягаме! — надвика Кумико рева на пламъците. — Веднага!

Но още преди да помръднат, се чу звук като от гневна прозявка и далечният край на спалнята поддаде и рухна. Един от шкафовете с книги, които Джордж държеше там (предимно документалистика) изчезна за секунда в огъня отдолу. Леглото също започна бавно да се хлъзга по наклонения под.

Кумико сграбчи перваза на прозореца — в момента единственото нещо, за което можеха да се задържат, докато подът продължаваше да се изплъзва изпод краката им. За момент леглото опря в нещо, разтърси се и спря хода си, а пламъците заблизаха матрака. Джордж мерна за миг развихрения ад в гостната, цялата обвита в огнени езици, след това кълбата дим нахлуха в спалнята като приливна вълна.

— Опитай се да се изтеглиш на перваза! — извика той към Кумико. Лежеше под нея, а подът продължаваше да се накланя. Само след секунди всичко щеше да пропадне долу. Джордж избута Кумико нагоре към прозореца и тя се изтегли лесно, стъпила с един крак на перваза, уловила се за рамката от двете страни, готова да скочи. Обърна се да го погледне и страх изкриви лицето й.

— Идвам след теб! — изкашля Джордж, мъчейки се да се изправи.

Тогава с ново разтърсване леглото пропадна, заедно с почти целия под. Джордж също пропадна, но в последния момент увисна на лакти на тесния ръб, останал от пода под прозореца. Краката му увиснаха над горящия долен етаж на къщата и той изкрещя от болка, когато пламъците облизаха голите му стъпала.

— Джордж! — изпищя Кумико.

— Тръгвай! — извика й той. — Скачай! Моля те!

Гълташе дим при всяка сричка, който само с вкуса си притъпяваше всичките му сетива. Опита се да свие крака към себе си, по-далече от огъня долу, усещаше как кожата на петите му става на мехури, димът, болката, страхът — всичко пълнеше очите му със сълзи.

Вдигна очи да погледне Кумико.

Нея я нямаше на прозореца.

Слава богу, помисли Джордж, благодарен, че тя е скочила, благодарен, че поне тя се е спасила. Слава богу.

Почувства как потъва в дима — толкова бързо, толкова бързо — мислите му се забавиха и замътиха, светът с трептене се заотдалечава нанякъде.

Усети ясно как хватката му се разхлабва.

Някак смътно почувства как пада в бушуващия огън долу.

А после усети ясно как някой го хвана.

В съня си той лети.

Димът се вие на кълба около размаха на две грамадни крила. Отначало Джордж мисли, че крилата са негови, но те не са. Джордж е уловен, носят го, не е сигурен кой и как, но хватката около тялото му е здрава.

Здрава, но нежна.

Крилата замахват отново, бавно, но с такава несъмнена сила, че Джордж вече не се бои, макар че под нозете му бушува пожар, който може да погълне света. Минават през стена от дим и изведнъж въздухът става по-хладен, по-свеж, по-лесен за дишане.

Той лети в пространството извън пожара, спуска се полека надолу като падаща стрела.

Но дори в съня си той знае.

Една дълга шия, увенчана с алена корона, две златни очи се обръщат да го погледнат един-единствен път, очи, също пълни със сълзи.

„Сълзи на тъга“, мисли Джордж. „Сълзи на бездънна скръб.“

И той изведнъж се уплашва.

Полетът продължава надолу. Земята се приближава. Джордж докосва с нозе тревата, влажната й хладина е като балсам за кожата му, която — той сега си спомня — е обгорена и опъната от болка.

Докато го полагат нежно на земята, той дълго и тежко простенва.

Той вика, той плаче.

Той скърби.

Докато дълги бели пера не изтриват сълзите му, не галят челото и слепоочията му, не го обвиват в мека, мека белота.

Той копнее сънят му да свърши.

Той копнее сънят му никога да не свършва.

Но той свършва.

— Джордж?

Той примигна и отвори очи, почти в същата секунда започна да трепери неудържимо. Лежеше гол върху заскрежената трева в задния си двор.

— Джордж? — отново го повика гласът.

Той вдигна очи. Кумико. Коленичила в тревата, а той е легнал в прегръдките й. Тя беше все така по нощница, но явно не усещаше студа.

— Как успяхме да…? — попита той и веднага се закашля, плюейки тревожни катраненочерни храчки.

Когато я погледна отново, очите й бяха златни.

И пълни със сълзи.

Джордж усети как нещо заседна в гърлото му, но този път не беше виновен димът.

— Познавам те — каза той и това не беше въпрос.

Тя бавно кимна.

— Да, познаваш ме.

Той докосна изцапаната й със сажди буза.

— Защо си тъжна тогава? — прокара палец по брадичката й. — Защо винаги си толкова тъжна?

Чу се трясък и двамата погледнаха към къщата. Пламъците бяха обхванали изцяло покрива, изяждайки дома на Джордж с ужасяваща ярост.

— Плочките — изкашля той тихо. — Ще трябва да ги направим наново.

Но Кумико не отговори и Джордж прокара длан по бузите й, за да изтрие потеклите сълзи…

… както перата бяха изтрили неговите сълзи…

… и каза:

— Кумико?

— Трябва да ми простиш, Джордж — отвърна тя тъжно.

— За какво? Аз съм този, който има нужда от прошка. Аз съм онзи, който…

— Всеки има нужда от прошка, любов моя. Но безброй години не се намери никой, който да предложи опрощение на мен — златните й очи пламнаха, но може би просто отразяваха пожара зад тях. — Докато не открих теб, Джордж — продължи тя. — Ти си онзи, който може. Ти си онзи, който трябва.

— Не разбирам — отвърна Джордж, все така в прегръдките й, все така легнал в скута й.

— Моля те, Джордж. Моля те. После ще си отида.

Джордж се надигна и седна, разтревожен.

— Как така? Не, не можеш да си отидеш. Аз тъкмо те намерих.

— Джордж…

— Няма да ти дам прошка. Не и ако това ще те накара да си отидеш.

Тя положи ръка на гърдите му, сякаш да го успокои. Очите й останаха приковани върху дланта й и това накара Джордж също да сведе поглед натам. Пръстите на Кумико се разпериха широко…

… и сякаш започнаха да се променят. Изпод тях изникна ветрило от пера, бели като луната, бели като светлината на звездите, бели като най-съкровено желание.

И после изчезнаха.

— Не мога да остана — каза тя. — Невъзможно е.

— Не ти вярвам.

— С всеки изминал момент става все по-трудно, Джордж — отвърна тя и ново ветрило от пера се разпери изпод пръстите й. И отново изчезна.

Джордж се изправи още и седна нормално, макар че му трябваше време, за да запази равновесие. Главата му силно се маеше, без съмнение точно затова и виждаше всички тези подобни на сън неща. Пожарът пламтеше в немислими цветове, в зелено, виолетово и синьо. Тъмното небе над тях беше твърде ясно в тази зимна нощ. Звездите светеха така остро, че можеха да порежат ръката, ако човек се протегне да ги докосне. На Джордж му беше студено, колко студено му беше само…

Едновременно с това пламтеше, гореше цял, огънят сякаш се надигаше от ранените му стъпала и с нова ярост пълзеше в кръвта му, караше го да се гневи толкова силно, че…

— Не — каза Кумико, но сякаш не говореше на него. — Ти вече направи достатъчно. Знаеш, че е така.

Джордж примигна насреща й.

— Какво? — но огънят в него отслабваше, давещото чувство на изригващия гняв отминаваше, изчезваше и се превръщаше в спомен. Той присви вежди. — Преди малко очите ми бяха зелени, нали?

Тя се приведе към него и го целуна, нейните очи бяха все така златни, въпреки че Джордж стоеше на пътя на пожара и беше невъзможно пламъците да се отразяват в зениците й.

— При теб намерих покой — каза тя. — Покой, който желаех отчаяно, покой, който дори в един момент се надявах да продължи вечно — тя обърна глава към огъня. — Но това явно е невъзможно.

— Моля те, Кумико. Моля те.

— Трябва да вървя — тя улови ръката му в своите. — Трябва да бъда освободена. Трябва да получа опрощение. Не мога повече да крия копнежа си за прошка.

— Но аз съм последният човек на света, който трябва да ти прощава, Кумико. Аз спах с Рейчъл. Дори не знам защо…

— Това не е важно.

— Това е най-важното от всичко.

Той се дръпна от нея. Времето сякаш беше спряло. Възможно ли беше пожарът да пламти така яростно, а никакви пожарникари да не се тълпят наоколо? Възможно ли беше вече да не усеща студа, въпреки че все така седеше върху заскрежената трева? Възможно ли беше Кумико да му говори така?

— Сега вече те познавам — каза Джордж. — Това е всичко, което исках. Това е всичко, което някога съм искал…

— Не ме познаваш…

— Ти си господарката — Джордж изрече думите спокойно, но твърдо. — Ти си жеравът. Ти си жеравът, от който извадих стрелата.

Тя му се усмихна тъжно.

— Всички ние сме господарката, Джордж. Аз съм твоят жерав, а ти си моят — тя въздъхна. — И всички ние сме и вулканът. Историите се променят, помниш ли? Променят се в зависимост от това кой ги разказва.

— Кумико…

— Преди малко не се изразих правилно — тя нежно изтри саждите от бузата му. — Ти действително ме познаваш, Джордж, и аз те моля да ми простиш за това познание. То те въведе в погрешната история и тя ще те погълне цял — и после тя повтори одевешните си думи, думи, пълни с тъга, но и с копнеж. — Всеки има нужда от прошка, любов моя. Всеки.

Джордж не сваляше очи от нея, а тя посегна към гърдите си и с нокътя на показалеца си прокара линия надолу по кожата си. Кожата се раздели като земна пукнатина и се разшири, докато отдолу се видя сърцето й, биещо, живо. Кумико хвана ръката на Джордж и я насочи към сърцето си.

— Кумико, не — каза Джордж и грамадна скръб притисна гърлото и гърдите му.

— Вземи го — каза тя. — Вземи сърцето ми. Освободи ме.

— Моля те, не ме карай — отвърна Джордж с пресекващ глас, а неговото собствено сърце се късаше. — Не мога. Обичам те.

— Това е най-истинският акт на любов, който един човек може да направи за друг, Джордж. Това прави живота изобщо възможен. Това прави живота възможен за живеене.

Сърцето й биеше, оголено в гърдите, лъскаво от кръв, от него се издигаше пара в студения въздух.

— Ти ще си отидеш — каза Джордж.

— Така или иначе ще си отида. Но мога да си тръгна като пленница, мога да си тръгна и свободна. Моля те. Моля те, стори това за мен.

— Кумико…

Но думите му изневериха. И тогава Джордж усети, че разбира молбата й. Тя го обичаше, но дори и тази любов не можеше да я задържи прикована към земята. Тя го молеше да й прости това, че я е познал, и това също по някакъв начин имаше смисъл. Докато историята, която тя разказваше за себе си, беше именно тази история, а не онази, която той сам настояваше да чуе, всичко щеше да бъде наред.

Но той беше настоявал на друга история. Беше проявил глупавата, глупавата алчност да познае Кумико. И беше получил желаното.

Беше я познал.

Но нима любовта не беше точно това? Познание?

Да. Но и не.

И сега тя беше права: друг изход нямаше. Оставаше да се реши единствено по какъв начин тя ще си отиде от него.

Джордж задържа ръката си пред гърдите й в колебание.

— Да не си посмял! — прогърмя един глас над двора.

Рейчъл стоеше до задната вратичка в оградата, очите й блестяха в зелено така силно, че Джордж ги виждаше ясно дори в сянката, сякаш тя цялата гореше отвътре. Джей Пи стоеше до нея, смучеше палчето си, разрошен и стреснат, с одеялце с Весели картинки, наметнато на раменете.

— Рейчъл? — рече Джордж. — Джей Пи?

— Grand-père? — рече иззад палчето си детето. — Мама влезе в…

— Да не си посмял да го направиш! — изкрещя Рейчъл и повлече Джей Пи толкова рязко напред, че той извика от изненада. — Да не си посмял!

Джордж се опита да се изправи, но с обгорените стъпала това беше невъзможно. Кумико обаче се надигна зад гърба му, стъпи на крака, раната на гърдите й вече я нямаше (той всъщност не я беше видял наистина, нали? Това беше от замайването след вдишания дим…). Кумико се изправи някак странно пред Рейчъл и протегна ръце, сякаш готова за бой.

Джей Пи пусна ръката на Рейчъл и изтича при Джордж.

— Мама влезе в къщата! — рече, отворил широко очички.

— Какво? — Джордж погледна към ревящия огън, един ад без изход. После се обърна към Кумико и извика:

— Аманда е вътре! Аманда е в къщата!

Но светът беше спрял на място.

Вулканът крачи към господарката през бойното поле, а светът след него гори. Господарката е все така ранена, той вижда, че кръв капе от протегнатото й крило. Това, че тя все още страда, го радва, но в същото време сърцето му се къса.

— Няма да го направиш — казва й вулканът. — Това не е твое решение. А мое.

— Знаеш, че думите ти не са истина — отвръща господарката. — Знаеш, че аз предоставих решението на него — смръщва се. — Без значение е колко енергично ти се опитваш да го разубедиш.

Вулканът се подсмихва подигравателно.

— Това тяло — казва, имайки предвид формата, която е заел в момента. — То ми се съпротивлява по изненадващи начини. Аз го обитавам от деня на раждането му, но то е… — в очите му проблясва нещо, подобно на възхищение. — … удивително силно.

— Не е ли време да я освободиш? — пита господарката.

— Не е ли време и ти да освободиш него? — отвръща вулканът.

Господарката поглежда надолу към Джордж, замръзнал в един миг от времето, гласът му, пресекнал в момент на отчаяна молба, молба, на която господарката знае, че трябва да отвърне.

— Той ме обича — казва тя и е сигурна, че казва истината.

— Така е, признавам — отвръща вулканът, а очите му горят. — Макар че му бяха предоставени безброй възможности да разруши любовта, която ти му даваш в замяна. Велики разрушители са тези същества.

— И това го казва един вулкан.

— Освен че рушим, ние и изграждаме.

— Не можа да застанеш между нас. Макар че се опита.

— Неизбежно е, господарке. В мига, в който те позна, той влезе в нашата история, а вътре в нея аз мога да го нараня много по-лесно.

— Така ли мислиш? Мислиш, че е лесно?

— Ти вече започна; да го нараняваш — вулканът посочва с жест пожара зад гърба им. — Аз заех това тяло и подпалих света ти. Подпалих и неговия свят. Това е само началото на всичко, което аз и ти ще му причиним, господарке.

— Сигурен ли си, че ти си подпалил пожара? Можеш ли с пълна увереност да твърдиш, че тази разруха е предизвикана от теб?

Вулканът се смръщва.

— Няма да слушам гатанките ти, господарке — поглежда Джордж. — Краят на нашата история не е такъв. Знаеш го.

— Историите изобщо нямат край.

— А, да, права си, но също така и грешиш. Историите свършват и започват отново във всеки един момент. Всичко зависи от това кога ще спреш да разказваш.

Вулканът вече се е приближил плътно до господарката. Цяла вечност двамата не са били толкова близо един до друг, но в същото време близостта им винаги е била пълна. С едно потръпване вулканът излиза от тялото на Рейчъл, зелените му очи греят, а Рейчъл рухва на тревата и изпада вън от бойното поле. Вулканът посяга към собствените си гърди и ги разтваря, оголвайки гранитното си сърце, биещо сред разтопено олово.

Куршумът е все така заседнал в него.

— Искам това да свърши, господарке — казва той, тържествено и тихо. — Победата е твоя. Сега разбирам, че винаги е била твоя — и коленичи пред нея.

— Победа няма — отвръща тя. — Няма триумф за мен.

— Искам от теб същото, което ти поиска от него, господарке, нищо повече. Освободи ме. Дай ми прошка, сега моля за нея.

— И кой ще остане на света, за да даде прошка на мен? Не смятам, че в края на историята той ще успее да събере сили да ме пусне да си ида.

— Това е вечният парадокс, господарке. Единственият, който може да ни освободи, е твърде добър, за да го стори.

Той отпуска глава назад, затваря очи и й предлага оголеното си сърце, биещо в кратера му.

— Сега. Моля те.

Тя може да чака още, знае го. Може вечно да удължава тяхната обща история, но също така знае, че никога няма да излезе от този миг тук и сега, не и докато историята им не бъде доразказана веднъж завинаги. Вулканът е прав. Историята им може да завърши само така. Друг финал никога не е бил възможен.

И затова господарката потъва в скръб, плачът й е по-огромен от небесата, сълзите й са цял океан.

Вулканът чака мълчаливо.

Движението й е съвсем леко. Първо посяга към гърдите му и вади оттам куршума, куршума — частица от самата нея. Стисва го в юмрука си и когато отново разтваря пръсти, от него няма и следа. Вулканът ридае, покрусен от загубата му. Господарката изтрива сълзите от очите му и зачаква той отново да се овладее, връща му жеста на учтиво търпение, който той току-що й беше направил.

— Господарке — прошепва вулканът.

Тогава тя повторно посяга вътре в него и с въздишка на прастара скръб пронизва сърцето му с пръсти. В ръката ù сърцето се разсипва мигом на пепел, която вятърът за секунда отнася.

— Благодаря ти — казва вулканът, облекчението струи от него с последните вълни огън и умираща лава. — Благодаря ти, господарке моя.

— А кой сега ще вземе моето сърце? — пита тя, а вулканът се надига, възправя се и застива, достигайки хоризонта и превръщайки се чисто и просто в една планина.

Навярно дори се готви до отговори, но не може, защото вече се е вкаменил.

Рейчъл рухна на земята до краката на Джордж. Той все така притискаше Джей Пи плътно до гърдите си и не снемаше поглед от Кумико, изправена и сякаш замръзнала на място. Той извика името й още веднъж. И още веднъж.

Най-сетне тя явно го чу.

— Джордж?

— Аманда е в къщата! Влязла е да ни спасява!

Кумико вдигна очи към бушуващия огън.

— Да — каза. — Да, разбирам.

За един кратък странен миг, цялата й фигура сякаш трепва и се размива. Джордж не можа да се сети за по-подходяща дума за видяното. Впоследствие той се връщаше към този момент, взираше се в спомена, стараейки се да долови нещо отвъд видяното, защото наистина имаше усещането, че именно в онзи миг се беше случило най-важното. Джордж не знаеше, никога нямаше да узнае какво е точно то, но това моментно размиване на Кумико, онази секунда, в която тя едновременно и беше до него, и не беше, обозначаваше неизличимия момент, в който историята свърши. Момент, който за Джордж трая най-малко цяла вечност.

Но моментът всъщност трая едва секунда. Размиването изчезна толкова бързо, колкото беше започнало, но когато Кумико отново коленичи до него в тревата, Джордж усети, че тя е някак си различна, различна по някакъв неопределим начин, сякаш всички граници пред нея бяха паднали.

— Какво стана току-що? — попита той. — Нещо…

— Тя е в безопасност, Джордж — отвърна Кумико. — Аманда е в безопасност.

— Какво? От къде знаеш? От къде…?

Но тогава тя отново вдигна ръка към кожата на гърдите си и повторно прокара права линия по нея с нокътя на пръста си. Кожата й се отвори, процепът се разшири, за да разкрие…

— Кумико, не — прошепна Джордж. — Какво си сторила?

Тя сложи длани на страните му, сълзите бликаха от златните й очи.

— Ти ме спаси веднъж, Джордж. После с любовта си ме спаси и втори път.

После притисна устни до неговите и двамата се целунаха. Джордж усети вкуса й — вкус на шампанско и на полет, и на цветя, и на един току-що роден свят, и на мига, в който я беше видял за първи път и в който тя за първи път му беше казала името си, и всичко лумна като свръхново слънце, така ярко, че той стисна очи.

Когато ги отвори отново, тя беше изчезнала.

— Защо плачеш, grand-père? — попита Джей Пи, може би миг, а може би и цял живот по-късно. После прошепна енергично: — И защо си гол?

— Тя си отиде — рече той, неуспял да задържи думите неизречени.

— Кой?

Джордж изтри сълзите от очите си.

— Дамата, която току-що беше тук. Не можеше да остане повече — после се прокашля. — И сега твоят grand-père е много тъжен заради това.

Джей Пи примигна.

— Коя дама?

— Добре, това вече е наистина странно — каза Рейчъл и седна в тревата с такова изражение, сякаш се опитваше да осъзнае къде, да му се не види, се намира. Видя пожара и придоби напълно втрещен вид, а после видя и Джордж, и Джей Пи и видът стана още по-втрещен.

— Добре ли си? — попита Джордж.

Рейчъл изглежда прие въпроса напълно сериозно, даже сложи ръка върху гърдите си, за да провери дали сърцето й все още бие.

— Знаеш ли? — отвърна тя. — Мисля, че съм добре — после се изправи с леко залитане, но все пак стъпи здраво на крака. — Мисля, че съм наистина, ама наистина много добре — и се засмя. После се засмя отново.

— Maman! — изкрещя изведнъж Джей Пи, скочи от Джордж и се втурна към една фигура, която, колкото и да беше невъзможно това, тъкмо излизаше олюлявайки се от задната врата на горящата кухня. (От заключената задна врата на горящата кухня, мерна се за секунда в главата на Джордж).

Аманда.

Лицето и дрехите й бяха черни от дима, бялото на отчаяните й очи светеше комично ярко под дебелия пласт сажди. Тя кашляше в шепата си, но току–що беше излязла явно невредима от стената огън, останала сега зад гърба й.

— Джей Пи! — извика и тя и се затича, срещна детето на средата на моравата, грабна го и го вдигна в яростна прегръдка. После се запрепъва към Джордж. — Татко!

— Не мога да стана — отвърна той. — Краката ми…

— О, татко! — отвърна Аманда и го придърпа в саждената си прегръдка.

Джордж почувства, че в обятията на дъщеря му и последните му вътрешни прегради се сринаха.

— Тя си отиде — промълви той. — Отиде си.

— Знам — отвърна Аманда. — Знам.

— Тя си отиде.

И тогава Джордж почувства тази истина като куршум, забил се в сърцето му.

Аманда здраво притискаше баща си към гърдите си, докато той се разтърсваше от ридания, Джей Пи плюеше театрално, за да се почисти от саждите, омърляли го, докато беше целувал майка си, а Рейчъл стоеше права и наблюдаваше и тримата.

— Благодаря ти — прошепна й Аманда над главата на тресящия се от хлипове Джордж. Рейчъл я изгледа неразбиращо. Аманда кимна към Джей Пи.

— О — отвърна Рейчъл, обърна се пак към пожара и го загледа как гори. — Няма проблем. — После промълви сякаш на себе си: — Абсолютно никакъв проблем.

Чу се трясък и рязко шумене в момента, в който пожарникарите най-сетне, най-сетне насочиха маркучите си към огъня откъм улицата, към задния двор се понесе нежна мъглица от пара. Пламъците върху покрива на мига изчезнаха под водните струи и на тяхно място се закълби гъст пушек.

— Не можем да заобиколим сега — каза Аманда, когато едната страна на къщата се срина в пламтящ каданс върху алеята за автомобили отстрани. — Трябва да изчакаме, докато го изгасят.

— Un fue11 — повтори Джей Пи.

До момента feu-то беше горяло достатъчно дълго, така че на всички вече им беше неприятно горещо, затова Аманда нежно смъкна Веселото одеяло от раменете на сина си.

— Дали да не дадем това на grand-pere за малко?

— Той е гол — отбеляза щастливо Джей Пи.

Аманда наметна Джордж с одеялото и го покри добре.

— Всичко свърши — каза той.

— Знам, татко — отвърна Аманда, разтривайки гърба му. — Знам.

— Тя си отиде.

— Знам.

Той я погледна объркано.

— Ти пък откъде знаеш?

Но без да получи отговор, Рейчъл ги прекъсна:

— Аманда?

— Да?

— Би ли казала в службата, че в понеделник няма да дойда на работа?

— Занасяш ли ме нещо…?

— Моля те, Аманда, просто те моля. Като приятелка.

Аманда отново се закашля, без да сваля очи от Рейчъл.

— Да, добре, няма проблем.

— Всъщност — продължи Рейчъл и обърна гръб на пожара, — би ли им съобщила, че изобщо няма да се връщам на работа? — и тя обви ръце около тялото си, а Аманда все така я гледаше и се мъчеше да прецени какво в Рейчъл изведнъж я беше направило да изглежда толкова различна.

А после осъзна причината: Рейчъл изглеждаше свободна.