Жената жерав

V.

Никой нямаше нужда от нея през следващия час, коридорът пред кабинета й случайно се беше опразнил, така че навярно щеше да й се размине, дори и ако си заключеше „случайно“ вратата за няколко минутки, така че какво толкова? Аманда закачи плочката си на стената в дъното на новия си кабинет, само за да я види как ще изглежда.

Изглеждаше… е, изглеждаше невероятно. И как иначе? Планината от думи на хоризонта, в птицата от пера на нощното небе отгоре, застинали завинаги така, че никога единият да не може да достигне другия, но и винаги — болезнено, красиво — да се гледат един друг. Изображение на тъгата, но и на покоя и на историята. Всеки от тях съзерцаваше любовта и това му носеше утеха.

Поне това беше начинът, по който Аманда обичаше да тълкува картината.

В края на краищата, нямаше как да държи плочката тук. Първо, беше твърде ценна. След смъртта на Кумико цените на няколкото оцелели, вече продадени плочки бяха ударили тавана, и макар плочката на Аманда да увеличаваше и бездруго оскъдния им брой, единственият друг човек, който знаеше за съществуването й, беше Джордж, на когото тя я беше показала в деня на погребението на Кумико. Беше притеснена, дори уплашена как ли ще реагира баща й на факта, че е крила плочката от него, но той каза, че я разбира напълно, разбира и желанието й да продължава да я пази в тайна.

При всички положения плочката беше нещо изключително лично и за двама им, кръстопътят, на който животите им се бяха физически пресекли с живота на Кумико. И с кого Аманда можеше да сподели по-истински това преживяване, ако не с Джордж?

Няма с кого другиго, помисли си Аманда, докато гледаше плочката толкова дълго, колкото й позволяваше смелостта. Няма с кого.

После с въздишка я свали от стената, прибра я в кесийката, която Кумико й беше дала и я заключи в чекмеджето. После отвори вратата на кабинета, седна зад бюрото си и обърна очи към новата гледка зад новия си прозорец.

Прозорецът гледаше просто към един мръсен канал, но и това си беше някакво начало.

След нощта на пожара преди толкова седмици, Рейчъл не само удържа на думата си и напусна работа, но и изчезна напълно. Мей докладва, че апартаментът на Рейчъл също бил напуснат, били останали само няколко дрехи и един куфар, а Рейчъл само била звъннала за минутка по телефона да каже „довиждане“ на предполагаемата си най-добра приятелка.

— Какво точно ти каза? — попита Аманда обляната в сълзи Мей, докато обядваха.

Мей тъжно сви рамене.

— Каза, че най-сетне е прогледнала истински и че не може да повярва каква огромна част от живота си е пропиляла напразно. Каза, че иска да види какво се крие отвъд хоризонта и че повече от всичко ми желае аз също един ден да поискам същото.

— Е, това е мило от нейна страна.

Лицето на Мей отново се сгърчи за плач.

— Нали! Как мислиш, дали си е ударила главата при пожара?

Мей не прояви особена изненада — нито пък изобщо обърна кой знае какво внимание — когато Фелисити Хартфорд директно повиши Аманда на мястото на Рейчъл: развитие, организирано според Аманда от самата Рейчъл. Е, ако това беше вярно, то Аманда щеше да приеме повишението с подобаващо достойнство.

— Надявам се разбираш, че правя това, само защото си жена — каза й Фелисити. — Очевидно, не можем да имаме четиринайсет директори на отдели мъже, въпреки несъмненото превъзходство, което демонстрираха останалите кандидати за поста над твоите смехотворни така наречени качества…

— Искам собствен кабинет — отвърна Аманда.

Фелисити я зяпна така, сякаш Аманда току-що се беше съблякла по бельо.

— Моля?

— Том Шанъхън си има кабинет. И Ерик Кърби си има. И Били Сингх си има…

— Имаме и доста директори на отдели, които си нямат собствени кабинети, Аманда. Не ти се полага специално отношение, само защото си…

— Ти не мразиш жените.

При тази забележка Фелисити Хартфорд само беше примигнала.

— Мила, това е един изключително необичаен коментар.

— Ти мразиш всички. На мен това не ми е проблем, аз също не съм голям фен на хората по принцип, но ти си го изкарваш на жените, защото е по-забавно, нали? Ние се борим по по-особен начин. По-интересно ти е.

— Ще съм ти благодарна, ако промениш малко тона си…

— Затова ти предлагам сделка. Ти ми даваш собствен кабинет, а аз няма да те докладвам и да те подложа на твърде неудобна среща с ръководството, на която съответно да представя запис на всяка твоя дума в настоящия ни разговор — после Аманда извади мобилния си телефон и показа на Фелисити, че той продължава да записва. — А сега искам да те питам само още нещо.

Лицето на Фелисити се беше вкаменило.

— Не знаеш с кого се забъркваш, госпожичке…

— Какво мислиш за паметника на животните, взели участие във войните, онзи, дето е на Парк Лейн?

— Нищожества като тебе ги ям на закуска…

— Какво мислиш за паметника? — сопна се Аманда, усещайки как нервите й се усукват на кълбо в стомаха от напрежението на това надиграване.

Но външно беше запазила пълно спокойствие. Което беше хубаво.

Фелисити раздразнено се отпусна назад на стола си и изпуфтя едно отвратено добре.

— Мисля, че е една смахната излагащия — рече, — сложена там от някакви богати идиоти с…

— … повече пари, отколкото мозък — довърши Аманда.

— Мерзост е да сравняваш голдън ретривър със загинал войник. Имай предвид, че нямам нищо против ретривърите, но, за бога, боднали са и един шибан гълъб на оня паметник. А и целият мемориал за животните е по-голям от мемориала за загиналите австралийци, така че по всичко личи, че сме страна, на която й пука повече за гълъбите, отколкото за австралийците.

— Е — отвърна Фелисити, все така тотално втрещена, — можеш ли да ни виниш? — А после леко се усмихна, видяла физиономията на Аманда. — О — каза. — Разбирам.

След това всяка жена в офиса изведнъж забеляза колко по-лесно — даже направо много леко — беше станало да се работи с Фелисити. И всичко това само заради един обяд седмично с Аманда. Беше малък проблем да изхвърлят мрънкащия Том Шанъхън от кабинета му, но Фелисити се справи и дори остави на бюрото на Аманда картичка от Съюза на загиналите във войните австралийски и новозеландски войници с пожелания за бъдещи успехи.

Беше доста плашещо, но напоследък Аманда мислеше, че постепенно двете стават най-добри приятелки.

— Бих предложил една саксия със зеленина — обади се новият й асистент Джейсън и пристъпи прага на кабинета. Той беше изключително, ама изключително сладък по един уморително фашистки начин и външният му вид не произвеждаше върху Аманда ни най-малко впечатление. Чувствата им явно бяха взаимни; Джейсън беше около пет години по-млад от нея, но сексуално беше причислил Аманда към зоната на здрача за вечни времена.

Но на кого му пукаше? В зоната на здрача се навъртаха значително по-интересни хора.

— Растенията са податливи на емоционално внушение — отвърна тя, без да го поглежда, привидно заета с работа, която дори не беше започвала.

— Ясно — отвърна Джейсън. — Едни документи за теб.

После ги остави в най-далечния край на бюрото. И зачака. Аманда бавно вдигна очи към него, прилагайки изпитания маниер на шеф, който иска да покаже на подчинения, че присъствието му е нежелано.

— Мей Ло пита дали може да си насрочи среща с вас — рече Джейсън.

— И?

— Аз й отговорих, че дълбоко се съмнявам да имате свободни часове в графика, че също така се съмнявам дълбоко, че някакви часове ще ви се освободят до края на седмицата, както и че се съмнявам принципно на вас изобщо да ви пука за каквито и да било срещи — ухили се Джейсън, зелените му очи грееха. — Тя каза, че думите ми просто не са за вярване.

Аманда вече беше направила съответните проверки за удобни клаузи, по които да го уволни още преди да е изтекъл месецът, но сега просто се отпусна назад на стола си и попита:

— Обичаш ли някого, Джейсън?

Момчето я изгледа стреснато за момент, после подигравателната усмивка отново се върна на лицето му:

— По-полека, госпожице Дънкан. Току-виж съм ви тръснал в скута някое дело за сексуален тормоз.

— Имам предвид любов, Джейсън. Не секс. Тъжно, но отговорът ти говори доста за теб самия. Също така знам, че се опитваш да бъдеш саркастичен, но трябва да се обръщаш към мен с „госпожа Лоран“. Не съм променяла името си след развода.

Сега Джейсън явно изгуби търпение.

— Това ли е всичко, госпожо Лоран?

— Не отговори на въпроса ми.

— Защото отговорът не ви влиза в шибаната работа.

Аманда полека почука долната си устна с химикалката — едно оръдие на труда, което Фелисити Хартфорд енергично се опитваше да изхвърли от употреба в офиса под предлог, че цялата работа вече трябва да се върши електронно, но истинската причина беше, че просто искаше да види колко силно ще се подразнят всички. Всъщност, идеята беше на Аманда.

— Виждаш ли, Джейсън — рече тя най-сетне. — Няма проблем в това да смяташ хората за идиоти, защото като цяло действително те са си едни завършени идиоти. Но не всички. Ето тук се крие грешката, която мнозина лесно допускат.

— Аманда…

— Госпожа Лоран. Когато мразиш много хора, в края на краищата се оказва, че започваш да мразиш всички. В това число и себе си. И точно тук идва номерът, разбираш ли? Номерът, който прави живота възможен за живеене. Трябва все някого да обичаш.

— О, я моля ти се…

— Не е нужно да обичаш всички, защото това също би те превърнало в идиот. Но все пак трябва да обичаш някого.

— Наистина трябва да…

— Аз, например, обичам сина си, баща си, майка си, втория си баща и бившия си съпруг. От любовта малко боли, но това е положението. Обичах и годеницата на баща си, но тя почина, а от това също боли. Но това е рискът да обичаш — Аманда се приведе напред. — Обичам също така и приятелките си, които в момента се заключават в лицето на най-страховитата жена в историята човешките ресурси и Мей Ло. Така, знам, че Мей Ло не е кой знае какво, в тази точка съм съгласна с теб, но въпреки това тя е моя. И ако ти някога си позволиш отново да говориш за нея пред мен по този начин, така ще ти наритам стегнатия-и-несъмнено-епилиран задник, че ще ходиш странно до края на живота си.

— Не можете да ми говорите така…

— Напротив — Аманда се усмихна. — Изчезвай. Върви си и намери кого да обичаш.

Джейсън напусна с гневно изсумтяване. Може би не трябва да го уволнява. Щеше да падне голяма веселба да го държи на работа и да превръща живота му в ад.

О, господи, помисли Аманда. Като шефка ще бъда истински кошмар.

Но усмивката не слезе от лицето й.

После отвори чекмеджето си и отново погледна плочката. Тя я вълнуваше със същата сила, с която я беше развълнувала първия път, когато Кумико й я беше дала на онази пейка, правейки й най-невероятния подарък на света.

Кумико, помисли Аманда и притисна длан към корема си.

Към все така плоския си корем. Към не-бременния си корем.

Защото от всички важни неща, които Кумико й беше казала насред огнения ад, това беше най-важното.

Димът, който посрещна Аманда в къщата на Джордж, беше чудовище. Усещането беше все едно се давеше, но водата, в която се давеше, беше не само вряла, но и жива, и агресивна, и гневна, вода, която искаше да я убие, вода, която всъщност не беше вода, а дим от бушуващия пожар, дим, който не приличаше на нищо друго, освен на самия себе си.

— ДЖОРДЖ! — изкрещя Аманда, но не беше произнесла още първото ДЖ, когато се преви от кашлица. Две крачки след входната врата тя вече се задушаваше, след третата и четвъртата крачка беше напълно ослепяла. Беше влязла в къщата, но не знаеше какво да прави оттук нататък. Постъпката й беше нелепо геройска, но след като я беше извършила, чувстваше смъртен страх, страх не само за баща си и Кумико, но и за Джей Пи, останал отвън сам-самичък. Не биваше да го оставя, но не можеше да остави и баща си, не можеше да го остави да умре така, да изгори в адски мъки. Нерешителността я парализира и само след секунда щеше да доведе до смъртта й.

И тогава таванът се срути.

Една греда я удари по главата и я събори на пода. Светът изчезна в мрак.

Малко по-късно — време, което до края на живота й щеше да остане като една дупка в съществуването й — тя усети една ръка, която я подкрепяше и й помагаше да се изправи на крака. Нежна, но твърда ръка, която неутрализираше всяка съпротива. Аманда се изправи несигурно, главата я болеше, от главата до петите беше покрита с пепел и сажди, но, невероятно, по тялото й нямаше нито едно изгаряне, независимо от огъня, който фучеше край нея.

Аманда вдигна глава и погледна Кумико в очите.

Очите й бяха златни. И тъжни, тъжни с тъга, по-стара от света.

— Не си — каза Кумико. — Съжалявам.

— Знам — отвърна Аманда изненадано. — Направих си тест.

Огънят и димът ревяха, но някак си по-бавно, така че те двете стояха невредими, заобиколени от огнената вихрушка.

— Мислеше, че това би могло да ви свърже отново — каза Кумико.

— Така е — отвърна простичко и с много тъга Аманда.

— Ти вече имаш други връзки. Толкова много.

— Не чак толкова много.

— Но достатъчно.

Кумико погледна надолу към тялото, проснато на пода. Аманда също погледна, знаейки отлично чие е то, но в момента почувства, че това навярно е без значение. Пожарът все още бушуваше, но някак си и отстъпваше, размиваше се в някакъв размазан каданс.

Кумико прокара пръст по гърдите на Аманда и начерта права линия върху суитчъра, който тя беше облякла. Платът се раздели на две, както и кожата на Аманда и плътта под нея. Сърцето й се оголи под светлината на пламъците.

То вече не биеше.

— О — рече Аманда. — Мамка му.

Кумико не отговори, само посегна и обхвана сърцето й с длан.

— Това е ритуал по опрощаване — каза, когато пръстите й се затвориха около сърцето на Аманда. Някаква друга светлина падна върху им някъде отзад, а когато пръстите на Кумико се разтвориха, сърцето на Аманда го нямаше. — Както и това — Кумико прокара същата линия върху собствените си гърди, плътта й също се разтвори и откри нейното биещо, искрящо, златно сърце. Тя бръкна в себе си и го извади, после внимателно го постави в черната каверна, зейнала на гърдите на Аманда.

Аманда я улови за китката.

— Не мога. Ти не можеш.

— И въпреки това ще го приемеш. Вземи сърцето ми. Дай му прошка. Сториш ли това, даваш прошка и на двете ни. Това е всичко, от което и ти, и аз имаме нужда.

Ръката й продължи движението си, а Аманда не оказа повече съпротива. Кумико положи собственото си сърце в гърдите на Аманда и неговата златна светлина заструи дори през белега, който остана, когато Кумико затвори раната над него.

— Ами ти? — попита Аманда, вгледана в златните очи на Кумико.

— Сторено е — отвърна Кумико. — Най-сетне. Свободна съм.

Двете обърнаха гръб на тялото на пода на антрето, а то вече беше едно друго тяло. Най-сетне и завинаги друго. Кумико преведе Аманда през пламъците, през горящите стени на гостната и кухнята, а пламъкът не ги и докосна, а димът им се стори като една незначителна грижа.

Стигнаха до края на пожара, а там една врата се отвори и отвъд нея лежеше светът.

— Трябва само да прекрачиш прага — каза Кумико в ухото й. — Трябва само да кажеш „да“.

Аманда дръпна хартиена носна кърпичка от кутията на бюрото си и си изтри очите.

Незнайно как се беше опомнила в момента, в който, препъвайки се, излизаше от задната врата на къщата на Джордж, цялата мръсна, но без драскотина. Беше капнала от умора след оня момент с падането на тавана и невъзможния страшен дим, наводнил вътрешностите й, но в следващия момент зърна Джей Пи и сякаш отново се пробуди. Видя и баща си, легнал на тревата. Видя и все-така-необяснимо присъстващата Рейчъл. След това беше вдишала дълбоко безмилостно студения, но спасително свеж нощен въздух.

Пожарната пристигна скоро след това и началникът на пожарникарите с овладяно достойнство им съобщи, че на пода на антрето е открито овъглено тяло, като жертвата е намерила смъртта си под срутилия се таван или, още по-вероятно, е паднала заедно с тавана от горния етаж.

Тогава Джордж и Аманда ридаха прегърнати. Впоследствие плакаха заедно още много пъти.

— Добре ли си? — чу се глас.

Аманда внимателно затвори чекмеджето на бюрото си и през сълзи се усмихна на Мей.

— Да. Просто… спомних си някои неща, нали разбираш.

Мей мрачно кимна.

— Как е новият кабинет?

— Тих. Което много ми харесва. Ти скоро също ще си имаш твой кабинет. Ще го измислим, особено сега, когато обядвам с началството веднъж седмично.

Мей пак кимна.

— Може ли тази вечер да дойда един час по-късно? Бавачката ми имала час по кларинет, а и не съм сигурна какво точно да облека.

Джей Пи беше във Франция при баща си — макар че изпълнените с носталгични изблици разговори по скайпа да бяха вече убедили Анри, че една седмица е повече от достатъчна, детето си прекарваше страхотно, а следващото гостуване при татко му вече беше планирано за лятото — така че Аманда и Мей бяха решили да излязат на клуб тази вечер. Нито едната от двете не гореше от особен ентусиазъм, но ако се приберяха рано и завършеха вечерта с вино и телевизия, какъв беше проблемът?

— Разбира се — отвърна Аманда, — но никакво отказване. Трябва да дойдеш.

— Ти също — отвърна Мей и си отиде.

В края на краищата, Аманда имаше и работа за вършене, при това доста в качеството си на нов шеф. Оказа се, че Рейчъл е била наистина изключителен експерт и сега наследничката й трябваше да направи всичко възможно да поддържа същото ниво.

Но първо посегна към телефона си.

Макар че беше показала на Джордж плочката подарък, Аманда все още чувстваше, че не може да му разкаже за халюцинацията си в пожара, за това как е изпаднала в безсъзнание след рухването на тавана и как едно странно видение или каквото беше там, я беше извело през пламъците до задната врата на къщата, като така беше спасило живота й по абсолютно невероятен начин. Но докато набираше номера на баща си, Аманда притисна ръка към гърдите си.

Не, там нямаше никакъв белег. Не, тя не вярваше, че вътре в нея бие златно сърце. И не, изобщо не вярваше, че призракът на Кумико я беше извел вън от огъня.

Но може би все пак вярваше, че когато смъртта беше дишала във врата й, мозъкът й беше изправил пред очите й образа на Кумико, която да успокои страховете й, да направи така, че всичко отново да бъде наред, да й даде шанс да заживее истински.

Което си беше важно. Не, то беше повече от важно.

И сега тя искаше да си поговори с баща си, не за нещо специално, а просто да чуе гласа му, станал по-тъжен и остарял за последните няколко седмици. Искаше да го чуе да казва името й. Искаше тя да каже неговото име. Искаше двамата да кажат името на Кумико.

Заслуша се, докато телефонът звънеше ли, звънеше. Стъпалата на Джордж все още оздравяваха и понякога му беше трудно да извади телефона от бюрото или от чантата си, или от което и да е там място, където го беше оставил. Аманда нямаше нищо против. Щеше да почака.

Освен това искаше да си поговори с баща си за любовта. И за прошката. И за сърцата — за разбитите и за все още биещите.

С едно щракване връзката се осъществи.

— Мила! — възкликна баща й и с топлата радост на гласа му можеха да се нахранят хиляди.

Обективно погледнато, той знаеше, че никога повече няма да изработи друга апликация. Разбира се, още не беше опитвал, беше твърде скоро, твърде скоро. Последните дни не можеше дори да погледне книгите втора ръка, без при това да почувства, че в сърцето му зейва дупка. Но дори и това чувство да отминеше — а той с разума си знаеше, че то ще отмине, но да знаеш нещо и да чувстваш нещо са две напълно различни понятия и вероятно това е причината за всички проблеми, с които се сблъсква човешкият вид — той не можеше дори да си се представи как инстинктивно правеше един разрез тук, друг разрез — там, несигурен каква точно фигура ще се получи в крайна сметка.

А и без нея изрезките нямаха смисъл, разбира се. Просто смешни глупави дреболии без никакво значение. Докато с нея… О, с нея!

Той въздъхна дълбоко.

Усети нежно потупване по гърба.

— Знам, Джордж — каза Мехмет, подминавайки го на път към бюрото, на което посрещаха клиентите. — Излей всичко.

Напоследък Мехмет беше зает с обучението на заместничката си — дребничко момиче от Гана на име Надин, която тъкмо се канеше да започва следването си. Актьорско майсторство. Мехмет я беше наел. Джордж не успя да намери в себе си причина да има нещо против.

Ателието отново се беше върнало към предишното си положение на не-кой-знае-колко-страхотен-но-приличен бизнес, макар че от време на време все още се отбиваха отчаяни купувачи за плочките, с надежда и сълзи в очите. Тръгваха си разочаровани, но само донякъде, защото Джордж им разрешаваше да погледат онова, което светът смяташе за последната непродадена плочка — драконът и жеравът — все така бдяща над него от стената над бюрото му, макар че в момента цената й значително надхвърляше цената на цялото ателие.

На погребението Аманда му беше казала за плочката, която Кумико й подарила, изпълнената с покой и странна тишина плочка, излъчващата атмосфера на странна окончателност плочка, показваща сякаш край на една история по същия начин, по който плочката с дракона и жерава сякаш показваше началото на друга. В една от стаите в дома на Клеър, далеч от другите опечалени, Аманда му беше показала своята плочка и той беше разбрал всичко. Не прие извиненията на дъщеря си, задето я беше държала в тайна, защото никакви извинения не бяха необходими. Той щеше да постъпи по същия начин и се съгласи с готовност плочката и занапред да остане тайна, нещо общо, което щяха да споделят само те двамата.

— Обичам те — каза той на Аманда тогава. — Обичам те толкова много, че сърцето ми се къса. Толкова те обичам, че самата мисъл, че може да си нещастна…

— Знам, татко — беше отвърнала тя, — и това, че знам, ме кара да се чувствам по-добре. Наистина.

Поменът след погребението се беше оказал ден на истината, защото по-късно и Мехмет го беше дръпнал настрани и, искрено разстроен, му беше признал, че всъщност е по-добър актьор, отколкото Джордж беше смятал.

Разбира се, тъкмо Мехмет бил човекът, който пуснал първите слухове за плочките, тайно пращал по мейла подробности на заинтересовани купувачи, той бил дори онзи, който поканил повечето от ужасните хора на партито с надежда те да погледнат на Кумико и Джордж като на ексцентричен феномен.

— Някой трябваше да го направи, Джордж — беше изплакал Мехмет. — Ти просто нямаше да се погрижиш за себе си. Сега не се ли радваш, че имаш всички тези пари?

Джордж дори не се беше ядосал. Мехмет, по някакъв свой си начин, беше сторил всичко само от любов, а оттук нататък не беше възможно Джордж да отрече нещо, сторено от любов. Той дори позволи на Мехмет да направи официален уебсайт за плочките, независимо че нямаше нови за продажба, защото подобна инициатива би била почит към паметта на Кумико.

Той отново погледна към дракона и жерава. Подобно на дъщеря си и той държеше своята плочка толкова близо до себе си, колкото му позволяваше смелостта, носеше я в ателието всяка сутрин и всяка вечер я прибираше обратно вкъщи не само от съображения за сигурност, а защото все още не беше готов да се раздели с нея дори и за ден.

Защото нея я нямаше и плочката беше всичко, което му беше останало за спомен.

Той не беше в състояние да върне жеста на Аманда и да й признае всичко случило се — или онова, което той смяташе, че се е случило — в задния двор. Това, че Кумико го беше помолила да вземе сърцето й, начинът, по който сякаш се беше размила във въздуха, как го беше целунала и след това беше изчезнала. Всъщност, по всичко личеше, че Кумико изобщо не е била там. Джей Пи си спомняше само Рейчъл, която го довела в двора при grand-père, легнал на тревата.

Джей Пи не беше видял Кумико.

Защото Кумико, разбира се, беше загинала в пожара, пожарът, който разследващите власти решиха, че „навярно“ е причинен от забравена запалена свещ, пожар, в който той и дъщеря му бяха оцелели по чудо.

Несъмнено чудо, помисли Джордж сега и потропа с пръсти по подложката върху бюрото си, върху която доскоро правеше апликациите. Ако Кумико не го беше изнесла от огъня и не го беше положила върху заскрежената трева, то как тогава той се беше озовал там? Несъмнено чудо.

Той все още сънуваше, но сега сънищата му бяха различни отпреди, основно сънуваше образи от плочката на Аманда. Сънуваше тиха, спяща планина и съзвездие с формата на грамадна птица, носещо се над планината. В сънищата си сега той не можеше да я докосне, не можеше да говори с нея, само можеше да я съзерцава на небето, вечна и недосегаема. Това бяха сънища за края на историята.

Но в същото време не бяха точно печални сънища. В тях, разбира се, имаше скръб, той често се будеше ридаещ, но чувстваше и дълбок покой, сякаш след края на дълга, дълга битка. Покой. Освобождение. И ако това освобождение не засягаше Джордж, то без съмнение засягаше Кумико. С всеки изминал ден след обективната й смърт, Джордж се превръщаше все повече в наблюдател в рамките на всеки свой собствен сън. Наблюдател на история, която все повече се превръщаше в минало.

Вдигна очи.

Наблюдател. Наблюдател, който разказва различен вариант на историята. Наблюдател, който би разказал случилото се по различен начин от нея самата. Не за да й противоречи, а за да разкаже случилото се просто със свои думи…

— Господин Дънкан? — повика го висок глас с мелодичен акцент и прекъсна потока на мислите му. Поток, към който той щеше да се върне. О, да.

— Какво мога да направя за теб, Надин?

— Чудех се — почна тя свенливо, — дали мога да закъснея за работа в четвъртък?

— С колко да закъснееш?

Тя се сви.

— С четири часа?

Джордж хвърли поглед на Мехмет, който се въртеше напред-назад на стола пред бюрото до входа на ателието.

— На прослушване ли ще ходиш?

Надин го зяпна изненадано.

— Леле! Как познахте?

— Интуиция.

— О, пусни я, Джордж — обади се Мехмет. — Трябва да я чуеш как пее. Глас като тромпета на Дизи Гилеспи.

— Това нещо хубаво ли е?

— Няма да повярваш колко е хубаво.

— Мога да ви попея — предложи Надин.

— Не точно сега — отвърна Джордж. — Да, можеш да закъснееш.

— Благодаря ви, господин Дънкан — Мехмет шептеше и жестикулираше. — О — допълни момичето, — вижте какво намерихме. Мехмет каза да ви го дам.

Тя протегна смайващо малката си ръчица — Джордж получи рязко прозрение за евентуалния й успех в главната роля на една бъдеща антирасистка и джендър-необвързана постановка на „Оливър!“ — и подаде на Джордж нещо, което отначало му се стори като едно просто парченце хартия.

После той посегна и го взе от ръката й.

И за малко не падна от стола.

— Беше паднало зад бюрото ти — рече Мехмет. — Толкова е малко, сигурно течението го е духнало.

— Никога нямаше да го намерим, ако не бях изпуснала кутията с кламерите, помните ли? — допълни Надин.

Джордж бавно кимна. Кутията беше индустриална опаковка с десет хиляди кламера, която малките ръчички на Надин изпуснаха и произведоха невероятно шоу, като пръснаха съдържанието й из цялото ателие. Джордж беше убеден, че ще намира кламери по пода до деня на пенсионирането си.

Но това бяха само мимолетни мисли, които едва докоснаха съзнанието му, съсредоточено върху онова, което момичето му беше подало.

Беше жерав, изрязан от едно-единствено парче хартия, същият като онзи, който той беше изработил в първия ден от запознанството им, същият като онзи, който висеше на плочката над главата му.

Но това беше невъзможно.

— Това е невъзможно — рече Джордж.

— Не е невъзможно — отвърна Надин. — Просто направих голяма бъркотия.

— Не, не — поправи се Джордж. — Аз направих само един такъв. Кумико го взе. Сложи го на плочката. На тази плочка. Над мен на стената.

— Виждал съм сто пъти да правиш тия изрезки — намеси се Мехмет. — Милион пъти опитваш, докато го докараш — сви рамене. — Не смятам, че истинските художници правят така, ама щом при тебе сработва…

— С този жерав не съм постъпвал така — прошепна Джордж, без да откъсва очи от фигурката. За нея наистина не беше правил никакви проби. Сигурен беше. Най-вече защото жеравът в ръката му изобщо не приличаше на гъска.

После отново заплака, тихо, неудържимо. Надин, вече свикнала с плача му след една седмица работа в ателието, сложи окуражително ръка на рамото му.

— Моят баща почина, когато бях на дванайсет години — каза. — Мъката не отминава. Но се променя.

— Знам — кимна Джордж, все така с жерава в ръка, толкова малък, така съвършен. Беше изрязан от страница без думи, целият чист и бял.

Страница без думи, помисли Джордж.

— Прави бяхме да ти го дадем, нали? — пристъпи напред Мехмет. — Намерихме го и аз реших, че, тъй като ти и без това изгуби почти всичко в пожара…

Почти всичко беше доста далеч от истината. Джордж нямаше дори какво да облече, след като беше избягал чисто гол. По-лошото беше, че в огъня беше останал и старият му мобилен телефон, в който бяха всички снимки на Кумико. Нищо не беше останало и в нейния апартамент, защото тъкмо онзи ден тя беше пренесла окончателно и последните си вещи в дома на Джордж.

Не беше останало нищо, освен тялото й, което погребаха — решение, от което погребалният агент деликатно се опита да ги отклони, определяйки го като американско и непрактично, но тъй като така и не беше открил никакви родственици на Кумико, с които да се съобрази, в крайна сметка Джордж й купи нова рокля, нов шлифер и нов куфар, възможно най-подобен на онзи, който тя винаги носеше — всички те бяха погребани заедно с нея, въпреки че тялото беше толкова лошо обгорено, че така и не му позволиха да го види. Джордж нямаше представа дали дрехите изобщо са били използвани според молбата му.

Дори не беше успял да я целуне за сбогом.

Само дето я беше целунал, разбира се.

— Пак ти повтарям, Джордж — обади се Мехмет, докато Джордж продължаваше да плаче тихо, — вземи си още отпуска. Ние тук ще се справим, докато стъпалата ти оздравеят както трябва, докато си намериш нова къща и, докато, знам ли, си в траур.

За миг Джордж се замисли над това предложение. Беше разумно. Клеър и Ханк с непоколебима доброта го бяха прибрали от болницата и веднага го бяха настанили в една твърде луксозна стая в хотела на Ханк. Макар че Джордж разполагаше с неприлично голяма сума в банката от продажбата на плочките, двамата бяха отказали да получат и стотинка и несъмнено искрено му бяха предложили да остане в хотела колкото поиска. Джордж прие, че просто искат да го наглеждат и като никога установи, че няма нищо против това.

Нощите, разбира се, бяха тежки, но дните бяха дори още по-тежки, докато най-сетне оздравя достатъчно, за да идва отново всеки ден в ателието, куцайки на патериците и предизвиквайки изненадата на скандализирания Мехмет. Мехмет от своя страна, въпреки вечното си мрънкане, се беше справил изключително добре в отсъствие на шефа и Джордж не се съмняваше, че ще продължи да се справя, докато нещата се поуспокоят, особено при положение, че в момента момчето изобщо не бързаше да напуска.

Но не.

— Не — отвърна Джордж и изтри сълзите си. — Имам нужда да правя нещо. Не мога просто да си седя ей така по цял ден. Трябва да съм зает с някакви задачи.

Звънчето над вратата се обади и в ателието влезе клиент.

— Вървете да се оправите с него — каза Джордж. — Аз съм наред.

Мехмет и Надин го погледаха мълчаливо още миг, после отидоха да приемат поръчката за поредната серия тениски за ергенско парти. Джордж веднага чу как Мехмет дава на Надин поредния невероятно погрешен пример за правилно обслужване на клиенти, но остави да мине покрай ушите му.

Защото отново се беше взрял в хартиения жерав.

Беше невъзможно. Никога не беше изрязвал тази фигурка. Или? Не. Първо на първо, беше изработена твърде майсторски. Твърде ярка, твърде стегната, истински жерав. Невъзможно беше да е негова. Невъзможно беше да са я намерили тук.

Но в задния му двор да долети жив жерав със стрела в крилото също беше невъзможно. Невъзможно беше и почти случайното начало на работата върху плочките, превърнали се в такъв необясним успех. Всъщност, Кумико във всеки свой аспект сама по себе си беше откровено невъзможна.

Той наистина ли вярваше, че тя беше жеравът? Наистина ли вярваше, че е дошла при него, за да му донесе щастие, но той се беше оказал твърде алчен да знае още и още за нея? Наистина ли вярваше в случилото се в задния двор по време на пожара? Наистина ли тяхната история беше завършила така?

Ако историите по света изобщо имаха край. Ако всеки край всъщност не беше нечие чуждо начало.

Не, разбира се, че не вярваше в нищо от това.

И да, отвъд всички мисли и чувства, той знаеше, че всичко това е истина.

Жерав, направен от хартия. Направен от чисто бяла хартия.

Ако това беше послание, Джордж разбра, че знае смисъла му.

Внимателно остави жерава на бюрото, като внимаваше да не го смачка. По-късно щеше да го сложи под стъкло, да го пази с най-голямо внимание, но за момента имаше по-належаща задача. Повече никога нямаше да прави изрезки, не, това беше ясно, но този жерав, независимо по какъв начин беше попаднал в ръцете му, беше изрязан от страница без думи. От страница без написана на нея история.

Страница, чакаща да бъде запълнена.

Джордж грабна първия тефтер, който му попадна под ръка. Беше безплатна мостра от един от доставчиците му с рекламно лого на всяка страница. Джордж го хвърли в коша. Продължи да търси, да отваря чекмеджета, изтъркалвайки стола си до шкафовете с материали. В ателието имаше на склад невъобразимо разнообразие от хартии, от свръхевтини купчини до листа, които човек можеше да използва вместо чаршафи, но, колкото и да не му се вярваше, никъде не се виждаше подходящ тефтер, нито дори тетрадка, като онези за училище. „Всъщност“, помисли Джордж, „дали учениците още използват тетрадки или само лаптопи, смартфони и диктофони, на които си записват уроците?“

— Мехмет! — излая той, стряскайки всички, в това число и клиента. — Къде са тефтерите, мътните да ги вземат?

— Аз имам един — обади се Надин. Измъкна раницата си изпод плота на бюрото, извади зелен тефтер и го подаде на Джордж. — Да си водя записки на лекциите.

— А-ха! — триумфиращо възкликна Джордж. — Значи все още пишете в тефтери!

— Какви ги говориш? — попита Мехмет в лека тревога в гласа, сякаш през цялото време беше очаквал Джордж да получи нервна криза и сега, когато моментът беше дошъл, се беше оказал по-неподготвен, отколкото му се е искало.

— Нищо, нищо — отвърна Джордж и отвори на чиста страница. Надин не беше започнала да използва тефтера. Няма значение, щеше да й купи нов за лекциите. — Благодаря ти — каза й Джордж, после добави: — Извинете — към клиента и с езика на тялото си подчерта, че сега вече би искал да го оставят на мира.

Взе химикалка, задържа ръката си над страницата и се поколеба за момент.

После написа: В сънищата си тя лети.

Почувства как нещо в сърцето му прелива, сякаш гърдите му се изпълват със златна светлина.

Отнякъде долетя далечен звук и една непретоварена част от съзнанието му му подсказа, че звъни телефонът. Той не му обърна внимание.

Защото това беше истината. Да. Знаеше я така, както беше знаел всяка една подробност за нея. Така щеше да я запомни. Тук тя щеше да заживее отново. Щеше да разкаже историята й. Не цялата й история, разбира се, но историята за нея и него, историята, която той знаеше, защото всеки може да разкаже само онова, което сам знае. Една перспектива, една гледна точка.

Но тъкмо затова разказът щеше да е истинен.

В сънищата си тя лети, прочете Джордж.

И се усмихна. Да, това беше началото. По-точно едно възможно начало, но щеше да свърши работа.

Той допря химикалката до листа и се зае да пише още.

— Джордж, хайде, моля ти се — обади се Мехмет и му подаде все така звънящия телефон.

Джордж примигна неразбиращо за момент. Разбира се, телефонът беше неговият. Новият, който мобилният оператор му изпрати след пожара. Без екстри, с непознат рингтон и с въведени всичко на всичко три контакта в указателя. Номерата на дъщеря му, на бившата му съпруга и на главния помощник в ателието.

Аманда, пишеше на малкия дисплей.

— Благодаря ти — каза Джордж и взе апарата.

След пожара дъщеря му му се обаждаше поне по два пъти на ден. Да, това беше нормално. Той гореше от желание да си говори с нея. Нещо повече, вълнуваше се, вълнуваше се от нетърпение да говори пак за Кумико, за книгата, която точно в този момент беше осъзнал, че ще напише.

Но най-много се вълнуваше от желание да говори за последните събития в живота си. За дни, за които щеше да си спомня винаги с болка, да, но и с удивление. Аманда беше единствената, която можеше да го разбере и макар че никога нямаше да може да й каже цялата истина, може би щеше да успее да я напише в книгата си.

И може би чрез книгата Кумико, която беше познавал, щеше да живее, да живее вечно.

„Да“, помисли той и очите му отново се наляха със сълзи.

Да.

Той вдигна телефона с разбито, но преливащо от радост сърце, готов да говори с дъщеря си за смайващото и чудесното в света.