Жената от леса

1.

Барът беше едно от по-новите попълнения на брега на Портланд, въпреки че това беше доста относително, като се имаха предвид бързите темпове на развитие на града. Паркър се чудеше дали в живота на всеки човек настъпва момент, когато му се ще прогресът да поспре. Друг път обаче му се струваше, че цялото това лъскане на фасадите се дължи именно на факта, че повечето хора си остават такива, каквито винаги са били. И все пак му се искаше поне някои фасади да изглеждаха постарому, поне още малко.

Съществуването на бара беше указано само от една малка табела на тротоара, защото той се намираше на гърба на един стар склад встрани от улицата и в противен случай щеше да бъде трудно, ако не и невъзможно, някой да го намери.

Може би и затова Луис толкова го харесваше. Ако зависеше от него, той щеше да махне и тази табела и да издава подробности за местоположението на бара само на онези, чиято компания бе готов да изтърпи, а това означаваше, че издръжката на заведението щеше да падне изцяло върху плещите на около петима души в целия свят.

Тази вечер не се налагаше да прибягва до подобни тактики, за да се радва на така желаното спокойствие. Имаше само шепа клиенти -млада двойка на една от ъгловите маси, двама по-възрастни мъже, които ядяха бургери на бара, Паркър и Луис. Паркър току-що беше получил чаша вино. Луис пиеше сухо мартини. Може и да не беше първото му, но при него бе трудно да се каже.

- Как е той? - попита Паркър.

- Объркан. Боли го.

Няколко дни преди това партньорът на Луис, Ейнджъл, беше претърпял операция в нюйоркска болница, при която му бяха извадили тумор с размерите на яйце и част от дебелото черво. Процедурата не беше минала съвсем гладко и възстановяването нямаше да е лесно.

Очакваше го химиотерапия на всеки три седмици през следващите две години и риск от нови образувания. По тази причина обаждането на

Луис, за да го информира, че е в града, изненада Паркър. Самият той мислеше да отскочи до Ню Йорк, за да отиде на свиждане на Ейнджъл и да предложи помощта си на Луис. Вместо това Луис седеше на масата до него в Портланд, а партньорът му лежеше в болницата, натъпкан до уши с лекарства.

Луис и Ейнджъл обаче бяха уникален случай сами по себе си: престъпници, любовници, убийци и кръстоносци за кауза, която нямаше друго име освен това на Паркър. Движеха се през живота със свой собствен ритъм.

- А ти как си?

- Гневен - отвърна Луис. - Загрижен и уплашен, но преди всичко гневен.

Паркър не каза нищо; само отпи от виното си, заслушан в корабната сирена, която се чуваше в нощта.

- Не предполагах, че ще се върна толкова бързо - продължи той, сякаш отгатнал неизречения въпрос на Паркър, - но трябваше да си взема някои неща от къщи. А и без Ейнджъл не се чувствах добре в нюйоркския апартамент. Като че стените ме притискаха. Как е възможно това? Как може да ти се струва по-тясно с един човек по-малко? В Портланд е друго. Не е толкова свързано с него. Затова днес отидох да го видя, а после продължих направо към „Ла Гуардия“. Исках да избягам.

Той отпи от коктейла си.

- А и не мога да ходя всеки ден в болницата. Не искам да го гледам такъв. - Обърна се и погледна Паркър. - Така че предлагам да говорим за нещо друго.

Паркър разглеждаше съсредоточено света през лещата на чашата си.

- Фулчи мислят да си купят бар - каза той.

Поли и Тони Фулчи бяха портландският вариант на Туидълдум и Туидълди, ако човек можеше да си представи последните надрусани (безуспешно) с антипсихотици, с телосложение на бронетранспортьори и склонност към пристъпи на целенасочено насилие, което често, но невинаги, бе предизвикано от сериозна провокация, който термин в техния случай бе крайно размит и варираше от нагрубяване и некадърно паркиране до физическо нападение и опити за убийство.

Луис едва не се задави с питието си.

- Майтапиш се. Нищичко не са ми казали.

- Сигурно са се страхували да не се задавиш - явно с основание.

- Но барът е бизнес. С редовни клиенти. Имам предвид обикновени човешки същества.

- Да, но ги гонят от почти всички дупки в града, с изключение на „Мечката“, и то само защото Дейв Еванс не иска да ги обиди. Пък и държат лошите елементи на разстояние, въпреки че самият Еванс понякога не може да си представи по-лоши елементи от тях самите. Поли каза, че се страхували да не заживеят в коловоз, а и имали малко пари от някакво старо наследство, които искали да инвестират.

- Завещание ли? Що за наследство?

- Предполагам, написано с допряно до челото дуло. Явно си го кътат от години.

- Докато страстите поотшумят?

- Докато съвсем отшумят.

- Сами ли ще го обслужват, или се надяват на някаква клиентела?

- Търсят си барман.

- Ще трябва да е някой по-луд и от тях самите.

- Това се оказва сериозна пречка за начинанието.

- Ти би ли работил в техен бар?

- Поне ще съм спокоен, че няма да имам неприятности.

- Не, ще си спокоен, че няма да имаш външни неприятности.

- Ако успеят да го отворят, ще се наложи да ги подкрепиш. Иначе много ще се засегнат. Знаеш колко държат на двама ви с

Ейнджъл.

- За което си виновен ти.

- Аз просто улесних запознанството ви.

- Както плъховете са улеснили чумата.

- Тц-тц.

Луис допи мартинито си и вдигна празната чаша към бармана.

- Знаеш ли, тази новина ме разведри - каза той.

- Така и предполагах.

- Работиш ли върху нещо?

- Само някакви бумаги за Мокси. Нищо особено.

Мокси Кастин бе един от най-колоритните образи в правния свят на Портланд. Със зле скроените си костюми и клоунски маниери той изглеждаше съвършено ненадежден, но опитът на Паркър го беше научил, че само надеждните люде са готови да надянат премяна, която говори обратното. Мокси плащаше добре и навреме, което го превръщаше в rаrа avis^[2] не само в юридическите кръгове, но и в повечето други области. Освен това Мокси познаваше добре повечето -макар и не всички - дела на Паркър, включително тайното споразумение с Федералното бюро за разследване, което всеки месец носеше определена сума по сметката му в замяна на консултантски услуги. Не можеше да се каже, че Мокси одобрява безусловно тази договорка, но пък и Паркър ясно съзнаваше, че това е сделка с дявола.

- Струваш ми се уморен като за човек, който не прави нищо особено - отбеляза Луис.

- Не спя добре.

- Кошмари?

- Не съм сигурен, че винаги успявам да разгранича сънищата от реалността. Понякога, когато съм буден, е още по-страшно.

Паркър вече разпознаваше признаците на депресията, която витаеше над него още от пубертета, но беше започнала да го измъчва по-осезаемо след онази престрелка, в която едва не загина. Знаеше, че скоро ще му се наложи да потърси уединение. Щеше да изпита желание, дори потребност да остане сам, защото дъщеря му най-често му се явяваше тъкмо в такива моменти.

- Веднъж Ейнджъл ми каза нещо...

Паркър зачака. Луис сякаш беше прочел мислите му или беше съзрял мимолетното бяло на изгубеното дете в очите му.

- Каза, че според него ти виждаш Дженифър и че тя ти говори.

- Дженифър е мъртва.

- Моите уважения, но не това е важното.

- Както казах, трудно ми е да отделя сънищата от реалността.

- Знаеш ли, въобще не мисля, че ти е трудно.

Времето минаваше бавно.

- Някога сънувах баща си - каза Луис.

Паркър знаеше, че баща му беше попаднал в ръцете на агресивни фанатици, които го бяха обесили на дърво и запалили. Много години по-късно Луис ги бе намерил и изгорил дървото, на което беше загинал баща му.

- Идваше в съня ми - продължи той, - обгърнат от пламъци, и устата му се движеше, само че нищо не излизаше от нея или поне аз нищо не разбирах. Питах се какво се мъчи да ми каже. Накрая реших, че се опитва да ме предупреди. Мисля, че ми казваше да не търся отмъщение, защото знаеше в какво ще се превърна, ако го направя. Сънувах го и знаех, че сънувам, но когато се събудех, усещах миризмата му в стаята - на лайна и бензин, дим и овъглено месо. Казвах си, че си въобразявам, че това са познати миризми, че сънят ме кара да сглобявам парчетата по този начин. Но миризмата беше силна, много силна; оставаше по косата и кожата ми през целия ден, а понякога и други хора я усещаха. Питаха ме защо мириша така, а аз нямах отговор или той нямаше да им хареса; предполагам, не харесваше и на мен. Това ме плашеше. Преследваше ме почти цял живот. Само Ейнджъл знаеше за това. Той усещаше миризмата; усещаше я, когато се събудех до него след кошмара, а аз не исках да го лъжа, защото никога за нищо не съм го лъгал. Затова му разказах, както разказвам и на теб сега, и той ми повярва, също както знам, че и ти ми вярваш. Баща ми вече не идва толкова често, а когато ме навестява, това не ме разстройва. Знаеш ли защо? Заради теб. Защото с теб видях неща, преживях неща, които ме накараха да разбера, че не съм луд и не съм единствен. Нещо повече: във всичко това има някаква утеха. Мисля, че затова дойдох тук днес и затова ти се обадих. Знам, че ако изгубя Ейнджъл, ще го намеря отново. Преди това ще направя този свят на парчета и може би ще изгоря като баща си, но това няма да бъде краят за двама ни с Ейнджъл. Той ще ме чака от другата страна и заедно ще продължим нататък, каквото и да значи това. Знам го благодарение на теб. Много хора съм наранил -някои го заслужаваха, други - не, въпреки че тогава разликата не означаваше нищо за мен, а и сега не означава кой знае какво. Можех да мисля повече какво върша, но предпочетох да не го правя. Ръцете ми са изцапани с кръв и още много кръв ще пролея, преди да приключа с този живот, но ще го направя, защото следвам друг път, твоя път; ще пожертвам себе си, защото трябва, защото това е моето изкупление. В замяна ще мога да бъда завинаги с Ейнджъл. Такава е сделката. Кажи го на дъщеря си следващия път, когато я видиш. Кажи ѝ да го предаде на своя бог.

Паркър го гледаше сериозно.

- Колко точно изпи?

Неподвижен покой изпълни целия бар. Всички други изчезнаха. Останаха само те двамата и никой друг.

Луис се усмихна.

2.

Над скована в ледове гора, над покрити със сняг полета, в покрайнините на едно градче в северозападната част на щата, близо до една къща в края на Великите северни гори...

В една приказка.

Момченцето се казваше Даниел Уийвър. То беше на пет години, а лицето му имаше сериозното изражение, характерно само за чертите на най-малките и най-старите. Очите му, много тъмни, бяха втренчени в жената пред него: Холи, майка му, въпреки че ако ги разделяха, никой непознат не би ги събрал отново по външни прилики. Тя беше руса, а Даниел - чернокос, тя - румена, той - блед, като светлина и сянка. Тя го обичаше, беше го обикнала от първия миг, но темпераментът му, също като цветовете, ѝ беше чужд. Подхвърлено дете, би казал някой -оставено в люлката на мястото на истинския ѝ син, по-спокойна и мила душа, отведена дълбоко под земята при по-старите души, за да осветява недрата ѝ с духа си.

Само че нямаше да бъде вярно. Даниел може и да беше откраднато дете, но не по този начин.

Гневните детски изблици го застигаха внезапно като лятна буря: свирепи пристъпи, придружени от викове и сълзи, а често и от насилие, което се изливаше само върху неодушевени предмети. В такива моменти никоя играчка не беше в безопасност, никоя врата не беше недостойна за тряскане и ритници, но колкото и да бяха страховити, тези настроения си оставаха редки и краткотрайни, а след като отминеха, момчето изглеждаше замаяно, като че ли смутено от собствените си способности.

Висините на радостта му не успяваха да компенсират дълбините на отчаянието му, но какво от това? Въпреки че на Холи понякога ѝ се искаше синът ѝ да приема по-спокойно света, да не бъде толкова подозрителен към него. Но той беше твърде чувствителен и извън обичайната си среда - дома си, къщата на баба си и дядо си и гората, -беше винаги нащрек.

Дори между сигурните стени на собствения си дом той понякога имаше моменти като този, когато го обземаше непонятен страх и не стоеше сам, а намираше утеха в присъствието на майка си и нейните приказки.

Книгата в ръцете на Холи Уийвър беше английско издание на приказките на Братя Грим от 1909 г., с илюстрации от Артър Ракам. Неизвестно защо, в томчето бяха добавени няколко празни страници от различен вид хартия. Това продължаваше да бъде най-ценната книга в дома им, която според интернет струваше стотици долари. Можеше да струва и много повече, ако беше подписана от самия Ракам: тези екземпляри вървяха по десет-петнайсет хиляди долара - повече, отколкото Холи някога бе имала наведнъж и със сигурност повече, отколкото би могла да си представи да плати за книга.

Но Холи не знаеше кой знае какво за колекционирането на книги, а и никога не би ѝ хрумнало да се раздели с тази, дори и да можеше да я продаде. Тя бе част от наследството на сина ѝ, връзка с друга жена, която вече си беше отишла.

Даниел като че ли разбираше важното ѝ значение, въпреки че Холи никога не му бе разказвала за него. Дори в най-яростните си изблици той внимаваше да не повреди книгите си, а тази заемаше гордо място на най-горната лавица. Когато беше уплашен или изнервен, майка му четеше от нея и той скоро заспиваше. Тя имаше чувството, че вече може да рецитира повечето приказки наизуст, но във вземането на книгата от полицата и разтварянето ѝ имаше ритуални елементи, които не можеха да бъдат пропуснати и трябваше да бъдат точно изпълнявани всеки път.

Дори сега, когато приказката, която щеше да му разкаже, не беше напечатана в книгата.

- Разкажи ми специалната приказка - каза Даниел и майка му разбра, че това е една от онези нощи, в които го измъчваха твърде сложни емоции, за да бъдат назовани с думи.

- Коя приказка? - попита тя, защото такъв беше ритуалът.

- Приказката за Жената от леса.

Холи беше измислила това заглавие. Наречете го момент на слабост. Или прикрита изповед.

- Не искаш ли някоя от другите?

Поклащане на главата и огромни черни очи, които не мигат.

- Не, само тази.

Холи не възрази, а прелисти книгата до края, където с червен конец бяха прихванати няколко допълнителни страници. Тя не беше Ракам, но я биваше в рисуването и беше изляла сърцето си в тази приказка за Даниел. Даже беше премерила и изрязала листовете така, че да отговарят на оригиналните, а думите бе написала на ръка с калиграфски почерк.

Тя се покашля. Това беше нейното покаяние. Ако истината някога излезеше наяве, щеше да настоява, че се е опитала да му я каже, по неин си начин.

- Имало едно време - подзе тя - една девойка. Тя била отвлечена от чудовище...

*

Даниел вече спеше, книгата беше върната на мястото си. Холи лежеше в собственото си легло и гледаше тавана. Сега започваше нейното наказание.

Защото и то бе винаги едно и също.

„Имало едно време една девойка. Тя била отвлечена от чудовище. Чудовището принудило принцесата да се омъжи за него и тя родила момченце.“

Очите на Холи се затваряха.

„Ала вместо грозно като чудовището момченцето се родило красиво като майка си. Чудовището се ядосало, защото искало синът му да прилича на него, и рекло на принцесата...“

Гората, пет години по-рано. Снегът валеше и бавно покриваше прясно разровената земя.

„Щом не мога да създам момче, уродливо отвън, ще го направя противно отвътре. Ще бъда жесток към него, за да стане и то жестоко към другите.“

Един мъж се отдалечава, нарамил кирка и лопата на дясното си рамо, а вятърът развява дългата му коса.

„Със сила ще го науча да подчинява другите със сила. Никаква милост няма да имам, за да няма и той милост към хората.“

Мрак и пръст: гроб.

„Ще го извая по свой образ и подобие и ще го направя свой син...“

3

Кадилак, в щата Индиана, далеч не беше най-интересното място, но и не беше напълно сиво. Разполагаше с основната инфраструктура, необходима за минимално човешко удовлетворение - училища, барове, ресторанти, бензиностанции, два търговски центъра, няколко завода -без нищо, доближаващо се до сърце или душа, поради което беше по-малко град от някои селища, върнати сякаш от оня свят към някакво подобие на живот.

Една табела в северните покрайнини оповестяваше побратимяването на града с Кадилак в щата Мичиган, въпреки слуховете, че събитието се е приело като неприятна изненада от жителите на последния - нещо като откриването на неподозиран брат, живеещ извън закона и дебнещ невинни странници, което вероятно обясняваше липсата на сходни рекламни материали по темата в Мичиган.

Или пък, мислеше си Лейла Патън, побратимяването е било подписано, без никой от Мичиган да си е направил труда да посети града в Индиана, и едва когато този пропуск е бил поправен, жителите на Мичиган са осъзнали грешката си и са решили да не споменават повече за връзката си с едноименния си побратим. Единственото, което знаеха хората в Кадилак, Индиана, бе, че никой от Кадилак, Мичиган, не е откликвал на опитите им за комуникация от много години насам и нямаше смисъл да пращат някого, който да разбере защо, тъй като Северен Мичиган беше твърде далеч, за да се разкарва напразно.

Доколкото ѝ беше известно, мичиганският Кадилак беше кръстен на френския изследовател Антоан дьо Ламот-Кадилак - основателят на Детройт, но това се бе случило чак към края на деветнайсети век. Преди това градчето се казвало Клам Лейк - смотано име, откъдето и да го погледнеш^[3]. От друга страна, никой в Кадилак, Индиана, не знаеше откъде се е взело названието на техния град. Най-правдоподобното обяснение беше, че някога на главната улица се е появил „Кадилак“ и някой местен е останал толкова шашнат от тази демонстрация на прогрес, че до края на дните си е говорил само за това. По същата логика Кадилак можеше да се казва Самолет, Феминист или Евреин.

Е, може би без последните две, реши Лейла.

Лейла Патън беше на двайсет и четири, с мъдростта на петдесетгодишна. Ако младежта в градчето се делеше естествено на два лагера - онези, които се надяваха (или се бяха примирили), че ще работят, гледат семейство, остареят и бъдат погребани в Кадилак, и онези, които възнамеряваха да си бият камшика при първа възможност, то Лейла представляваше екстремното крило на втората групировка. Баща ѝ почина, когато беше на седемнайсет - аневризма на пода на металопреработващата фабрика, в която беше работил на смени през целия си живот; отиде си, преди линейката да стигне до портите. Майка ѝ нямаше този късмет. Нейното умиране - от левкемия - беше дълго, бавно и протяжно. Нямаха достатъчно пари, за да наемат болногледачка, така че цялото бреме по грижите за нея падна върху плещите на Лейла и помощта на неколцина приятели и съседи. По тази причина се наложи да откаже стипендията в Музикалния факултет „Джейкъбс“ на Университета на Индиана в Блумингтън. Увериха я, че стипендията ще я чака, докато обстоятелствата ѝ позволят да продължи образованието си, но Лейла виждаше как това възможно бъдеще постепенно се изпарява. Така се случваше с живота: изплъзваше се минута по минута, час по час, все по-бързо и бързо, докато целият се изниже. Човек усещаше как се отдалечава - точно в това беше проклятието - и колкото повече се мъчеше да се вкопчи в него, толкова по-бързо му се изнизваше между пръстите.

Което и беше причината за невидимите изгаряния от въже по дланите на ръцете ѝ.

Цялото това нещо - смъртта, болестите, отложените или отхвърлените възможности - не помогна на Лейла да обикне повече родния си град, особено след като се налагаше да работи като сервитьорка в „Добис Дайнър“. Това означаваше всеки божи ден да обслужва поне половината задници в Кадилак, а другата половина - на следващия ден. Парите обаче ѝ бяха нужни: стипендията беше щедра, но не толкова, че да мине без допълнителни средства, ако не искаше да живее на ориз и фасул. Спестяваше колкото можеше, но болестта на майка ѝ всмукваше парите като вакуум, а бедните умираха по-трудно от богатите.

Така минаваха дните ѝ: в чистене, придумване, готвене, спане, сервиране и свирене на пиано у дома или, благодарение на благоволението на някогашния ѝ учител по музика в гимназията - на по-хубавия инструмент в училищния кабинет. И в молитви: молеше се за чудо, молеше се болките на майка ѝ да свършат, молеше се в „Джейкъбс“ да имат търпение, молеше се някой ден да види как Кадилак се смалява в огледалото на колата ѝ и после изчезва, за да не го зърне никога повече.

О, и в ядно кипене. Отвътре постоянно ѝ кипеше, защото, ако случайно не е станало ясно, Лейла Патън мразеше Кадилак в червата си.

Наближаваше девет и половина вечерта в събота и „Доби“ скоро щеше да затваря. Лейла беше една от последните работещи сервитьорки, както почти винаги през уикендите. Това не я притесняваше особено - тя нямаше толкова много приятели, че да се затруднява с графика. Освен това се погаждаше добре с главния готвач, Карлос, и най-вече със самия Доби, който никога не си вземаше почивни дни и живееше във фургон зад заведението, където от време на време се забавляваше с една местна вдовица на име Естер Бакмейър.

Доби беше нисъчък, пълен мъж, който преваляше шейсетте, с тънка коса, която, ако времето налагаше носенето на шапка, при свалянето на въпросната шапка щръкваше право нагоре. Доби беше роден в Елкхарт, но се беше преместил в Кадилак още като дете, когато майка му се залюбила с някакъв механик на име Ленарт, съсобственик на тогавашния единствен гараж в града. Доби започнал работа за брата на Ленарт, който притежавал един от осемте ресторанта в Кадилак, от които сега бяха останали само четири. Когато дошло време да се оттегли от бизнеса, Доби отдавна бил посочен за негов наследник.

Доби беше единственият жител на Кадилак, който всяка сутрин получаваше „Ню Йорк Таймс“ на прага си; абониран беше също така за „Ню Репъблик“ и „Нешънъл Ривю“, както и за „Ню Йоркър“, от който изрязваше картинки, които лепеше на плексигласа около касата. Освен големия фургон, в който живееше, притежаваше още три по-малки, в които се помещаваше библиотеката му - Доби беше утвърден търговец на стари и редки книги. Във фургоните имаше и походни легла, на които през годините пускаше да спят разни бездомници в замяна на лека домакинска работа. Някои оставаха само няколко нощи, други - по седмица-две, но малцина се задържаха по-дълго. Повечето бяха млади жени, всичките бяха изтощени и уплашени. Лейла се беше сприятелила с някои, но не виждаше смисъл да любопитства и рядко научаваше нещо за живота им. Имаше обаче и изключения: Алис - момичето, което ѝ показа белезите от изгорено по корема и гърдите, където баща ѝ си гасял цигарите; Хана, чийто съпруг обичал да наказва прегрешенията - реални или въображаеми, като ѝ вади по един зъб за всяко престъпление; и...

Не, по-добре да не мисли за тази, последната, за да не би да каже името ѝ на глас.

В крайна сметка момичетата продължаваха по пътя си или идваха по-възрастни жени с коли да ги вземат. В това, което правеше Доби, нямаше и намек за непристойност, а жителите на Кадилак - в пристъп на човечност, който Лейла се опитваше да игнорира, за да спаси собствените си предразсъдъци - или се правеха, че не виждат, или даже му помагаха, като се грижеха да поддържа сносни запаси от удобни дамски дрехи, тоалетни принадлежности и хигиенни материали.

Естер Бакмейър също участваше. Тя беше доброволец на „Планирано родителство“ в Ню Олбъни и успяваше да помогне много на някои от жените. Естер беше едра, рязка и не търпеше глупости от никого. Не всички одобряваха маниерите ѝ, но те не бяха виждали как утешава шестнайсетгодишно момиче, заразено с венерическа болест от пастрока си. Доби я обичаше тихо, по своя си начин, а тя него - свирепо, по своя си.

Понякога, най-често след една-две-три бири, Доби с копнеж говореше на Лейла колко би искал да види Ню Йорк или столицата Вашингтон, а после си лягаше и забравяше за съблазните на големите градове. Веднъж беше ходил в Чикаго. Твърдеше, че преживяването е било интересно, макар и скъпо, а бирата не била вкусна. Веднъж Лейла го попита защо е останал да живее в Кадилак, след като явно не му пукаше за града повече, отколкото на нея.

- О - отвърна Доби, - виждам как хората скачат насам-натам и си мислят, че ще бъдат по-щастливи във Форт Уейн или Саут Бенд...

Това, според Лейла, говореше красноречиво за нагласата на хората тук: дори когато Доби мечтаеше за бягство, той не излизаше извън границите на Индиана. Това, което тя не можеше да разбере, а

Доби или не искаше, или не успяваше да обясни, беше как един мъж, който даваше убежище на хора в нужда и явно се интересуваше достатъчно от широкия свят, за да чете редовно „Ню Йорк Таймс“ и толкова много списания, че да се чувства виновен за цяла гора, се замисля за прекрачването на границите на щата само когато е пил, а щом изтрезнее, неизменно решава да си остане там, където е.

Но Лейла Патън беше още много млада.

- ... Само че не разбират, че всъщност се мъчат да избягат от

себе си. Аз съм толкова щастлив тук, колкото щях да бъда навсякъде другаде. Имам бизнес, имам книги, имам Естер. Когато умра, ще се съберат неколцина души да ме изпратят и ще кажат, че храната ми е била добра и винаги съм връщал точно ресто. Ти... ти си друго нещо. Ти имаш талант и ако останеш тук, ще се сбръчкаш и умреш. Но помни: когато най-сетне заминеш, остави горчивината си тук. Не я мъкни навсякъде със себе си.

Лейла не смяташе, че Доби разговаря така с другите сервитьорки; със сигурност не и с Корби Брейди, с която затваряха заведението тази вечер. Корби пушеше много, ядеше боклуци, спеше с боклуци и притежаваше онази неприятна хитрост, която в определени кръгове минаваше за интелигентност. Двете с Лейла се понасяха взаимно, но на ръба.

В момента Корби беше заета да наблюдава един от клиентите, което в нейния случай минаваше почти за симпатия. Мъжът бе дошъл сам, седнал на масата в ъгъла до прозореца, с гръб към стената, и си беше поръчал кафе и парче от прочутия ябълков сладкиш на Доби. Носеше сиво сако от туид с бледо каре, син кадифен елек, бяла риза с отворена яка и тъмни панталони. Кафявите му туристически обувки изглеждаха току-що лъснати. Беше преметнал синьото си палто на стола до себе си, но бе оставил шала си - тънко изделие от червена коприна, вързано хлабаво на врата му, което явно служеше повече за стил, отколкото за топлина. Дори Лейла, която беше висока за възрастта си, трябваше да вдигне глава, за да го погледне, когато влезе; със сигурност беше над метър и осемдесет на ръст. Изглеждаше петдесет и пет-шейсетгодишен, а боядисаната му тъмна коса беше сресана на път отляво и падаше свободно над челото му. Имаше високи скули и хлътнали кафяви очи, донякъде скрити зад слабо тонираните стъкла на очилата му, през които четеше, както Корби с изумление установи, томче с поезия. „Бохем“ според Лейла беше най-точното определение: достатъчно екзотичен, за да е напълно възможно, ако беше минал оттук преди век, градчето да бъде кръстено на него.

Стори ѝ се, че Доби също го наблюдава внимателно, но като че ли не беше особено впечатлен от това, което вижда.

- Предупредете, че след няколко минути затваряме - нареди той на сервитьорките.

Лейла погледна часовника. Беше едва без двайсет, а Доби обикновено беше стриктен в тези неща.

- Сигурен ли си?

- Да не би ти да си станала шефът?

Въпросът не прозвуча хумористично. Доби рядко говореше остро на хората, но когато го правеше, най-добре беше човек да го послуша.

Лейла имаше две маси - и двете с възрастни двойки, които познаваше и които бездруго се канеха да си вървят, а Корби имаше само непознатия. Лейла я видя как му занесе сметката. Слабите пръсти на мъжа се протегнаха към нея като краката на паяк, опипващи въздуха пред себе си, и надвиснаха над листчето, без да го докоснат. Погледът му остана все така вперен в книгата.

- Не искам да ви безпокоя - каза Корби, - но тази вечер затваряме по-рано.

Мъжът вдигна показалеца на лявата си ръка в знак за търпение и тишина, докато дочете стихотворението си на страницата, отбелязана с червен книгоразделител, твърде сходен с цвета и тъканта на шалчето му, след което затвори книгата.

- И защо така? - попита той.

- Няма клиенти.

Той се огледа, като че ли за първи път забелязваше обстановката наоколо.

- Съжалявам, не исках да ви задържам.

Мъжът погледна към Доби, който броеше парите в касата. Доби вдигна очи, сякаш усети погледа му, но не ги задържа върху него.

- О, не, не ни задържате - увери го Корби. - Тепърва трябва да чистим. Какво четете?

- Робърт Браунинг.

- Май не съм го чувала.

- Много поезия ли четете?

- Не чак толкова.

- Ето защо.

Той се усмихна. Усмивката му не беше неприятна, но Лейла не усети и никаква топлина в нея. Все едно наблюдаваше опит на хладилник да изразява чувства.

- Харесва ми акцентът ви - продължи Корби. - Британец ли сте?

- Англичанин.

- Има ли разлика?

- И още как. Ябълковият сладкиш беше много добър.

Той бръкна в сакото си, извади кафяв кожен портфейл и сложи две банкноти от десет и пет долара върху сметката.

- Това е много. Сметката е за не повече от седем.

- Няма проблем. Благодаря за тишината и спокойствието. Бяха добре дошла отмора след изнурителния ден.

Корби не знаеше какво означава „изнурителен“, но останалата част от думите ѝ хареса.

- И аз благодаря. В града ли ще останете тази вечер?

На Лейла ѝ се стори, че въпросът прозвуча по-интимно, отколкото беше целта му, но с Корби не можеше да знаеш.

- Зависи. Имам малко работа, която трябва да свърша, но мисля, че ще стане бързо, а понякога години неуспехи се отплащат за минута^[4].

Усмивката на Корби, която не слезе от лицето ѝ през целия разговор, направи всичко възможно да си остане там напук на пълното неразбиране.

- Е, лек път. - Корби понечи да си тръгне, но изведнъж ѝ хрумна нещо и се обърна. - Я ми кажете, вие да не сте актьор?

- Всички сме актьори, госпожице.

Корби се замисли.

- Аз не съм.

- Е - отвърна непознатият със същия неизменен тон на развеселено снизхождение, - значи сте прецакана.

Той стана под зяпналия поглед на Корби, кимна за довиждане на Лейла и Доби и излезе навън. Лейла не можа да сдържи смеха си.

- За бога, Корби - каза тя.

- Знам. Какъв лайнар.

Което само разсмя Лейла още повече, защото Корби, при всичките си недостатъци, почти никога не ползваше нецензурни думи. Тя продължаваше да ходи на църква всяка неделя, макар в града да се говореше, че Корби Брейди стои на колене по-често извън църквата, отколкото в нея, а устата ѝ е пълна с нещо повече от молитви.

Лейла се огледа да види реакцията на Доби, но той се беше запътил към офиса си.

- Странна работа - каза Лейла.

- Кое? - не разбра Корби.

- Ти му пожела лек път, но аз не чувам кола.

Лейла отиде до прозореца и погледна паркинга пред заведението. Беше празен. Корби потвърди, че отзад са паркирани само колите на персонала. Заведението се намираше в самия край на Кадилак и след него нямаше даже тротоари. В посока към града светеха няколко улични лампи, но под тях нямаше и следа от човека, който току-що си бе тръгнал от ресторанта. Тя отиде до вратата и я заключи.

- Аз ще затворя - каза Доби, който се появи в този момент. -Вие се прибирайте, момичета.

Това също беше необичайно. За Доби съботните вечери означаваха някоя и друга бира с персонала, често съпроводена от чиния с хамбургери, приготвени от самия него.

- Карлос - извика той готвача, - погрижи се тези момичета да стигнат, закъдето са тръгнали. Карай след тях, ясно?

Лейла и Корби живееха в западната част на града, а Карлос - в източната. Изглеждаше безсмислено да се разкарва толкова. Кадилак можеше да има много недостатъци, но не беше опасно място. В пределите му не беше ставало убийство повече от десетилетие, а най-големият риск за живота беше да те блъсне пиян шофьор - форма на смъртност, която Кадилак, подобно на много други малки градчета, добре познаваше.

Лейла се приближи до Доби.

- Всичко наред ли е? - попита тихо тя.

- Да, съвсем. Просто за мое спокойствие.

- Познаваш ли този човек?

Доби се замисли.

- Никога не съм го виждал.

- Е, тази вечер определено навакса за изгубеното време. Наблюдаваше го така, сякаш крои да ти отмъкне всички прибори.

- Не ми хареса, това е. Без причина.

- Да се обадим ли в полицията?

- И какво ще им кажем? Че някой е седял тук и е чел поезия? Доколкото ми е известно, не е противозаконно. Просто съм неспокоен. С възрастта човек става по-подозрителен. Тръгвай, моето момиче. Работното ти време свърши, а съм твърде беден, за да плащам извънредни.

Лейла взе палтото и чантата си от стаичката на персонала и излезе заедно с Карлос и Корби през задната врата.

- Мислиш ли, че беше педал? - попита Корби.

- Кой?

- Онзи, британецът. Беше облечен като педал, пък и тази поезия...

- Божичко, Корби, толкова си...

Доби затвори вратата след тях и Лейла чу щракването на ключа. Докато излезе от паркинга след „Доджа“ на Корби, следвана от пикапа на Карлос, в заведението вече беше тъмно. Първо стигнаха до къщата на Корби; Лейла и Карлос изчакаха, докато тя се прибере, и продължиха още една миля нататък до дома на Патън. Лейла спря, слезе и се приближи до Карлос.

- Притеснявам се за Доби.

Карлос беше на крака от десет часа, а на другата сутрин бе първа смяна. Мечтаеше си само за леглото, но харесваше Лейла, а Доби - още повече.

- Ако кажеш, ще отида да го проверя.

- Благодаря ти.

Лейла се върна при колата си, паркира я и се отправи към входа. Едва когато вратата се затвори зад гърба ѝ, Карлос обърна пикапа и се върна в заведението.

4

Паркър и Луис си тръгнаха заедно от бара. Луис бе слязъл пеша от апартамента си до брега, но не беше в настроение да се качва нагоре.

Бяха последните клиенти на заведението и улиците бяха сравнително пусти, като се изключи някоя и друга кола по „Къмършъл“.

- Затопля се - отбеляза Луис и действително имаше разлика дори за краткото време, което бяха прекарали вътре. Паркър чуваше капчука от покривите наоколо.

- Зимата свърши.

- Просто ей така?

- Просто ей така.

Колата на Паркър беше до бордюра, но на паркинга пред заведението имаше още един автомобил: нов пикап „Шевролет Силверадо“, силно тунингован, с огромни гуми и голяма кутия в багажника. В страната - и дори в щата - имаше места, чийто терен оправдаваше притежанието на подобна машина, но беше очевидно, че този конкретно не изпълнява функциите на работен кон. Самото му съществуване беше акт на самохвалство и опит за сплашване. И за да няма ни най-малко съмнение за намеренията на собственика му, на страничните огледала се ветрееха две малки флагчета на Конфедерацията, а на задното стъкло беше изрисувано едно по-голямо. Пикапът се виждаше от мястото, където седяха в бара, но не беше на никой от клиентите. Паркър беше забелязал, че автомобилът непрекъснато привличаше вниманието на Луис, въпреки че изражението му оставаше неразгадаемо.

- По колко вървят тези според теб? - попита Луис.

- Бих казал трийсет бона за базовия модел, но това чудовище е далеч от него. Предполагам, шейсет-седемдесет преди тунинга и пет кинта за знаменцата.

- Страшна работа е да парадираш с простотията си.

- Човек може да направи чудеса с пет кинта.

Добре, южняшка му работа. Само не разбирам какво прави

тук.

- Глупостта не знае граници.

- Мислиш, че е от глупост?

- Не, мисля, че е човек, който смята деня си за добър, ако е успял да сговни деня на някой друг.

Това не беше първото такова знаме, което Паркър виждаше напоследък, и знаеше, че няма да бъде последното. Не беше толкова наивен да вярва, че гневът и нетолерантността са нещо ново за щата, но не си спомняше някога да са се носили толкова гордо и открито като медали за храброст. Фанатизмът и омразата набираха нови сили.

- Дойде времето на тънещите в мрак и невежество - каза Луис.

- Сигурно си прав, но точно този не си струва да го чакаме.

- Познаваш ли го?

- Не, само типажа. Да изтърпиш да ги слушаш, е все едно да си натикаш бодлива тел в ушите.

Луис огледа пустата улица.

- Ей сега се връщам - каза той.

- Да паля ли колата?

- Бих казал, че е препоръчително.

Паркър тръгна. „Мустангът“ му чакаше зазимен да се запролети, а сега шофираше сребрист „Таурус“ от 2009-а - един от двата безлични автомобила, които използваше в случаите, когато работата му изискваше дискретност. Мразеше тауруса и вече беше решил да го смени с нещо поне малко по-непрактично, но тази вечер се радваше, че го има. Понякога на самия него му беше трудно да си спомни как изглежда колата му, така че се съмняваше някой друг да я е запомнил. Качи се на волана, запали двигателя и зачака. Две минути по-късно Луис отвори вратата и се качи. В дясната си ръка въртеше малко флагче на Конфедерацията.

- Какво, по дяволите, е това? - попита той, като посочи колата.

- Таурус - отвърна Паркър и потегли.

Въздържа се да натисне педала, за да не налети в някой заледен банкет, но страшно му се искаше таурусът да има малко повече огън в търбуха си.

- На бас ли си се хванал? По-бързо щях да се измъкна пеша.

- Да питам ли какво направи?

Не се наложи да чака отговор от Луис. Само след секунди се разнесе отчетливият грохот от взривен автомобил. Паркър продължи да шофира, като се оглеждаше за полицейски автомобили, но такива не се виждаха. Скоро и те щяха да пристигнат. Надяваше се само, че районът около бара наистина е бил толкова пуст, колкото изглеждаше.

- Обзалагам се, че сега му се иска да беше взел нещо на дизел -отбеляза той.

- Да го брои за урок.

Паркър посочи флагчето.

- Това за сувенир ли ще го пазиш?

- Записах си номера му. Може да открия къде живее и да му го върна.

- По пощата?

Луис се загледа в знаменцето.

- Ако има късмет.

5.

Карлос се върна в заведението и видя, че всички лампи са угасени, даже и в офиса. Завъртя през служебния паркинг и забеляза топла светлина във фургона на шефа. След малко на вратата се появи и самият Доби.

- Какво правиш тук? - попита той.

- Госпожица Лейла помолила - отвърна Карлос. - Inquieta. Тя тревожи за теб.

- Прибраха ли се и двете?

- Si.

- Тогава и ти се прибирай.

Карлос пристъпи несигурно от крак на крак. Работеше при Доби повече от десет години и му дължеше много. Доби му плащаше добре и сам предложи да му стане поръчител, когато Карлос поиска да купи къща за семейството си. Това сигурно беше най-добрият човек, когото Карлос бе срещал, и след толкова години заедно се бе научил да разчита желанията му почти с телепатична острота и да преценява настроенията му с точност, на която и Естер Бакмейър можеше да завиди. В този момент Карлос не би казал, че Доби е точно уплашен; да, усещаше се страх, но и яростен гняв.

- Карлос, кълна се, че ако не те видя да отпрашваш с пикапа си до трийсет секунди, ще те накарам да изтъркаш толкова тигани другата седмица, че няма да имаш сили да избършеш задника си, чу ли ме?

- Entiendo.

- И без глупости, Карлос. Няма защо да се тревожиш.

- Entiendo - повтори Карлос.

Не искаше да си има проблеми с полицията. Той и семейството му имаха зелени карти, но двама братовчеди, които живееха с тях, нямаха. Каза си, че Доби знае какво прави, защото Доби винаги знаеше какво прави, въпреки че лъжата сякаш доби измерения от плът и кръв и заседна като буца в гърлото му, така че не можа да каже нищо, дори да се сбогува.

Доби изчака, докато се увери, че Карлос си е тръгнал, след което затвори вратата и се обърна към мъжа, който седеше в любимото му кресло и нехайно прелистваше едно издание на Марк Аврелий, взето от полицата. Синьото му палто лежеше внимателно сгънато до него, а лъснатите му туристически обувки отразяваха светлината от лампата. Зад гърба на Доби се раздвижи друга фигура, по-ниска от първата, почти дребна и лъхаща на кисело, като от стара сперма.

- Много добре - каза мъжът в креслото. - Ако седнете, вече можем да започваме.

6

Паркър остави Луис в апартамента му, като мина по по-живописния път през Южен Портланд. Видеше ли патрулка, го свиваше под лъжичката. Продължи със същата предпазливост към дома си в Скарбъро, очаквайки да намери и там полиция, но като че ли никой не бе станал свидетел на този доста зрелищен акт на престъпно унищожаване на чужда собственост.

На другата сутрин имаше среща за закуска с Мокси Кастин. Паркър не страдаше от липса на пари, но скучаеше. Последните седмици минаваха тихо и спокойно. Занимаваше се със събиране на информация за съдебни процеси и проверка на служители по поръчка на компаниите им, за да минава времето. Безпокоеше се, че ако скоро не се появи по-сериозно предизвикателство, ще бъде принуден да вози Луис насам-натам, та да подпалва разни неща.

Паркър се тревожеше за Луис. Откак го познаваше, двамата с Ейнджъл бяха заедно и рядко се разделяха. Може понякога да се препираха и дори да се караха, но любовта и верността им бяха отвъд всякакво съмнение. Луис вдъхваше сила на Ейнджъл, Ейнджъл смекчаваше суровия характер на Луис. Но Паркър винаги тайничко си беше мислил, че Ейнджъл можеше и да оцелее без приятеля си - не без белези, не без бремето на огромна мъка, докато Луис не би могъл да живее дълго без Ейнджъл. Луис беше човек на крайностите и Ейнджъл беше този, който внимателно го връщаше към нормалността и домашния уют, макар и във форма, непозната за по-голямата част от човечеството.

Ако изгубеше Ейнджъл, Луис скоро щеше да изгуби и себе си и да загине, налагайки своята болка и на останалия свят. Паркър го знаеше, защото, макар да беше по-близък с Ейнджъл, имаше много общо и с двамата. Добре познаваше болката и цената, която човек плаща, когато ѝ се отдаде.

Затова каза една молитва за тези двама мъже и я изпрати към Бога, в чието съществуване - ако не великодушие - вече не се съмняваше. Помоли се и за живата си дъщеричка, и за онази преди нея -детето, което още бродеше из блатата и скиташе между двата свята.

Преди да си легне, погледна прогнозата за времето. Температурите през следващата седмица определено се покачваха. Зимата беше приключила в този щат. Хубаво, помисли си той. Въпреки че беше северно създание, свикнало повече с мрака и студа, отколкото със светлината и топлината, той отдавна беше подминал годишната точка на умора от стихиите и копнееше за гола земя и свежа трева, непокрити от сивкав лед.

После заспа, благословен от сън без видения.

7

Доби седеше на леглото си и коленете му почти докосваха тези на мъжа отсреща. Бяха толкова близо един до друг, че Доби усещаше миризмата на парфюма му. Дори неопитният му нос можеше да каже, че е фин, чист и скъп. Напомняше му на тютюн за лула и на църковните служби от детинство.

Той, от своя страна, вероятно миришеше на мазнина и пот. Отдавна бе спрял да забелязва натрапчивите миризми от заведението върху дрехите и кожата си, но изведнъж се засрами от тях и въпреки че той беше жертвата на нахлуването, се почувства виновен за маниерите и хигиената си.

Ако посетителят се чувстваше неудобно от тази принудена близост, той с нищо не го показваше. Вместо това, въпреки заявлението си, че могат да започват, той продължаваше съсредоточено да прелиства „Към себе си“. Накрая вдигна победоносно книгата.

- Забележително е как ни преследват и най-бледите спомени. От много години не бях чел Аврелий, но ехото от мъдростта му не ме напуска. Нека да споделя нещо с вас, което ми се струва твърде уместно предвид обстоятелствата в момента.

Той си пое дъх и зачете:

- „Ако ви измъчва нещо извън вас самите, болката не се дължи на самото него, а на вашата оценка за него; поради това вие имате властта във всеки един момент да го отхвърлите“^[5]. Не е ли прекрасно? От това можем да заключим, че човек усилва болката си с реакцията си към нея. Вместо да се втренчваме в страданието и да виним себе си или другите за него, по-добре да открием причината и да се опитаме да я отстраним. Това повдига ли някакви въпроси в съзнанието ви?

- Какво искате? - попита Доби.

- Имах предвид въпроси за Аврелий. По случайност това е много ценно издание: Лондон, „Паркър“, 1747 година. Бре, бре. - Той прокара пръсти по подвързията. - Телешка кожа?

Доби кимна.

- Красота. Като за човек, който по цял ден сервира помии на селяндурите, имате забележително добър вкус към литературата. За жалост, отчасти тъкмо той ни доведе при вас.

- Все още не сте ми казали името си, нито причината да сте тук.

- О, за причината вероятно можете да се досетите. Искаме да установим местонахождението на една от многото кучки, които са минали оттук през годините, но ще стигнем до нея след малко. Що се отнася до това кой съм, ще ви кажа, че се подвизавам под името Куейл и съм адвокат - или поне бях преди време.

- А тя?

Жената не беше помръднала от мястото си до прозореца. Въпреки че беше млада, косата ѝ имаше платинен цвят, който не беше постигнат с химия, а порцелановата ѝ кожа блестеше едва доловимо. Даже очите ѝ бяха сивкави. Доби имаше чувството, че ако я замери с нож, острието му ще отскочи, без да ѝ навреди, оставяйки може би само някоя миниатюрна драскотина.

- Ако някога е имала собствено име, и тя самата го е забравила - отвърна Куейл. - Нека да изпитаме знанията ви, за да разберем дали наистина сте начетен човек или просто търговец. Ако знаехте, че някой е решил да я кръсти Палида, каква фамилия бихте предположили на свой ред?

Доби го погледна в очите.

- Морс^[6].

Куейл бавно изръкопляска.

- Много впечатляващо. Нима пропуснах Хораций в библиотеката ви?

- Точно зад вас.

Куейл се обърна и погледът му пробяга по лавиците, докато забеляза едно вехто издание на „Кармина“.

- Вие сте неочаквана наслада за ума - каза той меко, - но се боя, че може да се наложи да се покорите на името ѝ, пренесено от вековете. Тя е персонификация на самата смърт.

Доби скръсти ръце в скута си.

- Говорите надуто - каза той. - Баща ми ме съветваше да не се доверявам на хора, които говорят надуто.

- Извънмерно мъдро. Възхищавам се на самообладанието ви... а може би си мислите, че се шегувам за непосредствената близост на смъртта ви?

- Виждал съм такива като вас. Знам какво предстои. Може би трябва да пратя и двама ви по дяволите. Всъщност точно това смятам да направя. Вървете на майната си и вие, и тенекиената ви жена и не спирайте, докато не стигнете.

- Хм - отвърна Куейл, - позволете да ви обясня защо няма да стане точно така. Вие не сте единственият, който видя лицето ми тази вечер. Вие сте един от четирима, като имам предвид персонала ви, без да броя клиентите ви, но ще станете петима, ако ме принудите да навестя и госпожица Бакмейър - дамата, с която делите занятието и леглото си. Ако ми кажете каквото искам да знам, никой от тях няма да пострада. В противен случай по-късно тази вечер колегата ще изкорми приятеля ви Карлос и ще погребе вдовицата Бакмейър жива. Сервитьорката ми хареса - не тази, която ме обслужваше, а другата. Видях как ви гледа. Тя ви харесва, вие нея - също. Не по непристоен начин, разбира се, но аз забелязах връзката помежду ви. Лейла: така се казваше. Видях го на баджа ѝ. Никога не съм имал вкус към изнасилванията, но в този случай ще направя изключение. А щом приключа, ще оставя Морс да реже.

Доби затвори очи.

- Откъде да знам, че няма да ги убиете така или иначе?

- Ако щях да го направя, щях да започна с Карлос, докато стоеше на прага ви.

- Не се ли страхувате, че ще ви разпознаят?

- Господин Доби, занимавам се е това от дълго време - много по-отдавна, отколкото можете да си представите. И много хора са ме виждали - някои при сходни с вашите обстоятелства, но все пак съм оцелял, така че съм напълно спокоен за това. Лицето на колегата, от друга страна, обикновено е последното нещо, което човек вижда.

Куейл сложи ръка на коляното му и леко го стисна с жест, който издаваше по равно успокоение и заплаха.

- Името на момичето - или жената, ако предпочитате, - което търсим, е Карис Ламб.

8

Далеч на североизток закапа топъл, силен дъжд, който пробиваше плътния сняг и упорития лед. Белите морета се разделиха и от пукнатините надникнаха зеленото и кафявото, скрити отдолу. Твърдата земя бавно омекна под дъжда, който зовеше пъпките и клоните, семената и корените.

Дъждът, който зовеше всичко погребано в нея.

9

Ако се изключат някои извънредни случаи, Доби рядко питаше бездомниците как са го намерили. Все пак той не се рекламираше, не оставяше визитки по ъглите на улиците, не ги закичваше по огледалата в тоалетните. С годините обаче разбра, че онези, на които е помогнал да стъпят на краката си, смятат за свой дълг да предадат вестта и на другите („Има един човек в Индиана...“). Приятелите и колегите на Естер също си бяха записали номера и адреса му, за да ги дават на нуждаещите се.

Специалното при Доби - по-точно, не при него, бързаше да се поправи той, защото суетата обичаше слабите, а специалното при работата му - беше отсъствието на връзка с обичайната мрежа от благотворителни организации и убежища. Той стоеше встрани от тях и това го превръщаше в пристан за онези, които по някаква причина не бяха готови да бъдат погълнати от системата.

И той добре помнеше как бе започнало всичко.

Момичето седеше на пейката пред аптеката на главната улица в Кадилак, подпряла раницата си в краката си и пъхнала ръце дълбоко в джобовете си, за да се спаси от студа. Избелялата табелка на уличната лампа твърдеше, че това е автобусна спирка, но през Кадилак не беше минавал автобус от две години, откакто промениха маршрута му заради орязания бюджет. Момичето, непознато за Доби, беше някъде към края на тийнейджърските си години, но лицето ѝ не се бе развило със същите темпове като всичко останало в нея и още беше детинско. Беше хубава, даже красива, но изяществото ѝ беше някак си крехко, лесно чупливо. Може би и затова Доби се спря. Ако изглеждаше по-корава, може би щеше да продължи по пътя си и животът му щеше да поеме в съвсем различна посока.

По онова време Доби беше в началото на петдесетте и знаеше, че никога няма да стане баща. Два пъти се беше доближавал до сключването на брак, но последната крачка винаги се оказваше трудна: веднъж заради него, веднъж заради отсрещната страна. Не съжаляваше за това; по-добре беше съмненията и трудностите да се проявят преди церемонията, отколкото след нея. Ако се бяха оказали преодолими, пътят му отново щеше да тръгне в друга посока. Но сега около него се навърташе вдовицата Бакмейър и целомъдреният ѝ танц, който беше започнал още по време на последното заболяване на мъжа ѝ, обещаваше да се превърне в по-интимно обвързване.

Въпреки нежността на момичето Доби пак се изкушаваше да продължи по пътя си и да остави някой друг да се погрижи за нея -някой по-подготвен за общуване с тийнейджъри. Освен това беше наясно, че последното, което би искала една жена с проблеми, е възпълен мъж на средна възраст да спре до нея и да ѝ предложи помощта си. Тя имаше всички основания да бъде предпазлива и ако ѝ беше останал капка здрав разум, щеше да се разкрещи до небесата, докато дойдат ченгетата.

Но пък ако всички гледаха така на нещата, пътищата щяха да бъдат осеяни с още повече останки на бедни и изгубени души, отколкото сега, а Доби не искаше да носи отговорността за добавянето на още една жертва към списъка - нито този ден, нито който да било друг. Затова той обърна, спря и слезе от пикапа си. Вече взел решението, си даде сметка, че не знае на какво разстояние да застане и какво да прави с ръцете си, сякаш близостта и хубостта на момичето някак си го бяха върнали в юношеските години.

Тя го погледна косо като животно, предусетило приближаването на потенциална заплаха, за да се подготви за евентуална схватка.

- Да не би някой да ви е излъгал, че това е автобусна спирка? -попита Доби.

Раменете на момичето увиснаха и то за миг притвори очи. Не беше нужно да ѝ се казва нищо повече, за да разбере, че са я пратили за зелен хайвер. Въпрос на време беше някой да я прати за втора порция.

- Значи не е?

- Не и според автобусната компания. Аз нямам думата.

- А защо още има табела?

- Добър въпрос. Отговорът сигурно е, че или на никого не му пука, та да я свали, или че на някого му пука твърде много.

Момичето скри уста в яката на палтото и се обърна на север. Все още не беше погледнала Доби нито веднъж.

- Докъде трябва да стигнете? - попита той.

- До Чикаго.

- Имате роднини там?

- Приятел.

- А откъде идвате?

- Каролина.

- Божичко. Северна или Южна?

- Южна.

- Още по божичко.

Въпреки че устните ѝ не се виждаха, по бръчиците на очите ѝ пролича, че се усмихва.

- А как се озовахте тук, където по принцип даже няма автобус?

Момичето най-накрая го погледна в очите.

- Един друг тип с пикап ме взе на двайсет мили оттук, предложи ми десет кинта за чекия, а като не се навих, ме изхвърли.

Доби потупа собствения си автомобил.

- Е, сигурно известно време ще избягвате пикапите - каза той, защото нищо друго не му хрумна. Думата „съжалявам“ не си струваше изхабения кислород.

- Сигурно.

Доби се загледа на север. С периферното си зрение забеляза, че момичето също обърна глава в тази посока.

- Ако присвиете очи и се вгледате внимателно - каза той, -нагоре по пътя ще видите табела на заведение, което се казва „При Доби“. То е мое, аз съм Доби. В случай че успеете да се откъснете от тази пейка, мога да ви предложа чиния с храна, чаша кафе, а защо не и парче пай след това. А докато се справите с всичко, аз ще звънна няколко телефона и ще пробвам да намеря някого, за предпочитане жена, която пътува към Индианаполис или поне към някое място с автобуси, за да продължите, закъдето сте тръгнали. Как ви звучи?

Момичето помисли.

- Звучи добре.

- Искате ли да взема багажа ви, за да не го мъкнете сама?

- Не, ще си го нося. - После добави: - Благодаря.

- Много разумно от ваша страна и няма защо. Имате ли име за резервацията?

Пак скрита усмивка.

- Мей.

- Добре, Мей, надявам се, че съвсем скоро ще се видим пак.

Доби се качи в пикапа си и потегли, а петнайсет минути по-късно Мей отвори вратата на ресторанта, седна на бара и омете такова количество храна, че бизнесът му изпита краткотрайно затруднение. Той междувременно се обади на Естер; тя дойде и седна на една маса в ъгъла с момичето. Когато се върна при Доби, Мей плачеше, а и самата Естер бе на ръба да се разплаче.

Него ден Мей не тръгна нито за Чикаго, нито за Индианаполис или където и да било другаде. Вместо това преспа във втория фургон на Доби, който беше купил за нарастващата си колекция от книги, и остана там три седмици - повече от всяка друга жена след това. Когато все пак си тръгна, за да се настани в убежище в Чикаго, Доби имаше чувството, че е изгубил крайник. След време Мей смени убежището с апартамент, който беше толкова тесен, че трябваше да излезе навън, за да раздвижи мислите си, но беше сигурен, топъл и само неин. Сега вече живееше в по-голям апартамент в Сейнт Пол, Минесота, с малкото си момченце и мъж, който не караше пикап и не беше кретен. Не минаваше Коледа, без да прати картичка на Доби, и през два-три месеца му звънеше по телефона, а преди няколко години даже дойде и отседна в стария фургон, за да отпразнуват заедно рождения му ден през ноември.

И така, Мей беше първата, но след нея имаше още много. Доби ги помнеше всичките, дори онези, които преспиваха само за една нощ във фургона, но Карис Ламб си спомняше особено отчетливо, защото тя беше много, много уплашена.

И много, много бременна.

10

Топлият дъжд вече валеше усилено и в горите на Мейн, по полята и блатата и с песента си възвестяваше идването на пролетта.

По какво се отличава една горичка от друга: по особената подредба на дърветата, по необичайната комбинация от храсти? В случая - по разреза върху кората на един черен смърч, напомнящ на стар белег от рана, която отдавна е зараснала, но още се вижда, ако човек знае къде да гледа. Наречете я звезда, изрязана зад пълзящия бръшлян, сякаш онзи, който я беше направил, е искал да остави някаква следа подире си, без да привлича излишно внимание.

Знак, гроб.

Дъждът шепнеше име.

Идеше сезонът на пробужданията.

Сънливецо, събуди се.

11

Куейл наблюдаваше чертите на Доби така, както човек гледаше филм, прожектиран на екран в очакване на разкрития - или измислици. Доби никога не бе смятал, че има неразгадаемото лице на покерджия, но в момента беше сигурен, че дори да притежаваше тази дарба, тя нямаше да му помогне с Куейл. Струваше му се, че очите на този мъж говорят много за него: безспорна проницателност и известна доза жесток хумор, но съвършено несмутени от човещина. Пред него се чувстваше като пред строгия поглед на малък бог.

- Нека си представим, че вие вече сте отрекли познанството си с Карис - каза Куейл, - а аз в отговор съм възразил, че не ви вярвам, и съм ви отправил предупреждения, които би било твърде неразумно от ваша страна да пренебрегнете. Така ще си спестим доста неприятности.

- Не знам къде отиде - отвърна Доби.

- Да не избързваме толкова. Кога дойде тук и колко остана?

Доби вече беше решил, че най-добрата му и вероятно единствена надежда бе да отговаря на всички въпроси възможно най-подробно, като същевременно предлага възможно най-малко информация, за да спечели време. Молеше се Карлос да се е доверил на интуицията си и да се е обадил в полицията, така че шерифът Дуайт Хилик в момента да събира хората си. Сигурно можеше да даде някакъв знак на готвача, че не всичко е наред - малко смигване или жест, но жената през цялото време му шепнеше какво точно да каже и зорко следеше лицето и ръцете му. Гласът ѝ звучеше изненадващо меко, но дъхът ѝ смърдеше по-лошо и от тялото, като че ли през цялото време правеше свирки на болни тираджии по паркингите, без дори да си мие устата помежду им.

Куейл щракна с пръсти пред лицето му.

- Върни се при мен - каза той. - Надявам се, че само се опитваш да си спомниш по-точно, а не да протакаш или съчиняваш лъжи.

- Остана няколко дни.

- Кога?

- Преди пет години някъде, може и повече. Не си спомням точната дата, но беше горе-долу по това време на годината. Още беше студено.

- Защо не остана повече?

- Някои се задържат, други - не. Тук идват момичета, които имат нужда от време, за да си починат и да помислят как да оправят живота си, да си намерят работа и да започнат да изкарват пари. Винаги мога да им осигуря по някой и друг час работа. Има и други, които са прекадено уплашени, за да останат. Страхуват се да спрат някъде, защото се боят, че това, от което бягат, може да ги настигне.

- Като например?

- Лоши спомени, лоши хора.

- А аз кое от двете съм според вас?

- Може би и двете.

- Знаете ли, пропилели сте си живота в ресторантьорския бизнес. Трябвало е да постъпите в колеж. Имали сте бъдеще в психоанализата. Е, вече нямате никакво бъдеще. Карис каза ли ви защо бяга? Помислете внимателно. Ако се усъмня дори и малко във вашите твърдения, ще се наложи да сверя отговорите ви с госпожица Бакмейър.

- Беше мъж - каза Доби. - Бягаше от мъж. Какво друго да е?

- Спомена ли името му?

- Не съм я питал. Обикновено не го правя.

- Сигурен ли сте?

- Да. Нямам нищо против да споделят с мен каквото желаят, но не ги разпитвам за подробности.

- Защо?

- Защото съм чул достатъчно и не мога да понеса още много.

- Толкова ли сте чувствителен?

- Виновен. Това, което някои мъже правят с жените, ме кара да се срамувам от пола си.

Жената до вратата продължаваше да наблюдава паркинга, отпуснала пистолета със заглушител до тялото си. За миг Доби се почуди какво ли я е докарало дотук, какво ли ѝ бяха сторили мъжете -защото със сигурност бяха мъже; беше се научил да разпознава следите им. Каквото и да беше преживяла, то я беше превърнало в нещо ужасно, но това нямаше да спре Доби също да я нарани, ако се наложи. Не мислеше обаче, че може да стигне до нея, преди да стреля, ала вероятно можеше да се справи с Куейл. Малкото шкафче до леглото му беше пълно с ненужни боклуци - стари монети, зарядни устройства за телефони, които вече дори не се произвеждаха, счупени моливи, болкоуспокоителни лекарства с изтекъл срок, но покрай тях се търкаляха и нож КА-БАР с фиксирано острие и револвер „Сайдуиндър“ с „Магнум“ 22-ри калибър. Ако успееше да повали Куейл, да го използва като щит и да бръкне в шкафчето си...

- Не - каза Куейл.

- Не ви разбирам.

Куейл бръкна в един от джобовете на панталона си, извади оттам монета и я подхвърли на Доби, който инстинктивно я улови.

- Погледнете внимателно - каза Куейл.

Доби го направи. Беше четвърт долар от Канзас, малко поочукан и одраскан, с надпис, който повече приличаше на „Упояваме се в Бога“, защото капка масло не беше позволила да се отпечата добре. Сигурно струваше стотина долара, макар и не в това състояние. Доби я позна, защото това беше една от монетите, които държеше в нощното си шкафче. Беше я взел от касата и добавил към колекцията си от редки предмети с надеждата някой ден да я продаде.

- Колежката прибра пистолета и ножа, но сферите ѝ на компетентност не се разпростират до нумизматиката - обясни Куейл. -Кажете ми, господин Доби, знаете ли историята за граф Дьо Шале?

Доби се забави секунда-две с отговора. Ако Карлос беше повикал полиция, вече щяха да бъдат тук. Пистолетът и ножът бяха изгубени. Животът му беше изгубен.

- Не, сър - каза той накрая, - не я знам.

- Въпросният граф, Анри дьо Талейран-Перигор, бил френски благородник, приближен на Луи Тринайсети, който направил грешката да участва в заговор срещу кардинал Ришельо, а той, подобно на много велики конспиратори, никак не обичал конспирации срещу самия себе си. Ришельо наредил Анри да бъде екзекутиран, но съратниците на графа подкупили палача да изчезне нанякъде с надеждата животът му да бъде пощаден. Ришельо обаче поверил задачата на друг затворник, също осъден на смърт, но за съжаление онзи не притежавал нужните умения за успешна декапитация. Нужни били трийсет и четири удара, за да отсече главата на Анри, а до двайсетия графът бил още жив. Поуката за вас, господин Доби, е, че дори когато човек е сигурен в смъртта си, тя може да настъпи лесно или с големи болки. И така: Карис Ламб. Какво. Ви. Каза. Тя?

- Каза, че бяга от самия дявол.

Куейл се облегна назад.

- Бих искал да ви уверя, че не е говорела буквално - каза той, -но ще ви излъжа.

12

Земята никога не е същата след зимата. Сезонът за кратко запечатва пейзажа и го задържа на пауза, но с цената на още по-голямо преображение през пролетта.

Замръзналата земя се размеква, ледът отдолу се топи, пръстта потъва и запълва всички пространства. Но процесът не е равномерен: количествата лед и бързината на топене се променят, а резултатът е, че някога равната повърхност през годините се нащърбва и набраздява, докато някой ден разкрие всичките си слабости.

Смърчът беше сред най-старите в горичката. Можеше да се очаква, че някой ден ще падне, или поне така щяха да казват след това, като че ли надвисналото откровение беше част от естествения ред на нещата.

Не всички бяха съгласни с това. Дървото, шепнеха по-запознати, не беше толкова старо, а склонът, на който растеше, беше сравнително стабилен. Имаше ерозия, но не толкова силна, че дървото да остане без почва под корените си, а и със сигурност това нямаше да се случи толкова рязко след едва започналото топене.

Но дървото все пак падна и когато това стана, дъждът намаля; вече валеше по-бавно и спокойно, сякаш небето беше съучастник в това, което предстоеше да се случи.

13

Карис Ламб беше стигнала чак до Сиймор, Индиана, когато се обади в ресторанта да пита за Доби, но той бе отишъл за бройлери в един склад в Кълъмбъс. Телефона вдигна майката на Корби, Уанда Брейди, която имаше опит в кетъринга и го заместваше следобедите два пъти седмично. Уанда беше достатъчно проницателна, за да забележи тревожната настойчивост в гласа на жената и да склони ако не да ѝ даде номера на Доби, то поне да му предаде съобщението ѝ.

- Казва, че е избягала от кофти ситуация и е бременна - каза Уанда, когато Доби вдигна мобилния си телефон. - Седнала е в „Старбъкс“ в Сиймор.

Доби набра номера, който Уанда му даде, а жената отсреща се представи като Карис и каза, че е чувала, че Доби помага на хора като нея.

Доби не се имаше за добър човек. Правеше всичко това, защото съвестта му не позволяваше да постъпва другояче, но опитът го беше научил на известна предпазливост. Неведнъж се беше случвало жени и момичета, на които беше помогнал, да бъдат проследени от гаджета, съпрузи или роднини, след което или да бъдат принудени да се върнат при насилниците си, или сами да решат да го направят, понякога по причини, за които Доби не искаше дори да се замисля.

Поне две от тези жени впоследствие бяха направили точно това, което Доби молеше всяка една да не прави, а именно да споменава името му на когото и да било, освен ако човекът не се намира в сходна ситуация с тази, от която те самите бяха избягали. Резултатът в първия случай беше заплашително обаждане по телефона. Във втория случай се стигна до пряка среща с мъж на име Дерик Флин - познайте чии родители не са могли дори да напишат правилно собственото име на сина си, - който пристигна в ресторанта с „Рюгер“ на кръста, благодарение на закона в Индиана, който не възразяваше срещу откритото носене на оръжие. Доби беше с две ръце за Втората поправка, но при всички положения гледаше на човек, който влиза в заведение, магазин или обществен парк с размахано оръжие, като на духач от най-висша класа, и това важеше с двойна сила за собствения му ресторант.

И така, Дерик Флин седна на бара, поръча си кафе и подхвана с Доби общ разговор, който упорито се въртеше около темата за мъжете, които си пъхат носа в живота на другите мъже и по-конкретно в работите им с жените. Това наведе Доби на спомена за трийсет и пет годишната Петра Флин, която бе дошла при него няколко месеца по-рано с толкова синини по торса и бедрата, че на по-оскъдна светлина можеше да мине за чернокожа, ако не бяха лицето, ръцете и краката от коленете надолу. Тях побойникът беше оставил недокоснати, за да може да носи рокли и да не го засрамва пред хората.

Дерик Флин не прояви агресия, не го заплаши, даже не му повиши тон, но четиресетте минути, прекарани с него, бяха едни от най-неприятните в живота на Доби, който през цялото време се чудеше дали ако този мъж, облечен в камуфлаж, с който напомняше на въоръжена крастава жаба, започне да стреля, ще убие само него, или няма да пощади и персонала му.

Накрая Флин благодари на Доби за отделеното време, плати си кафето и си тръгна. Прибра се у дома и понеже вече беше набрал енергия, преби така злостно жена си, че сърцето ѝ спря и сега той лежеше в щатския затвор в Мичиган. Мъжете като него бяха една от причините Доби да бъде особено предпазлив, когато някоя жена го помолеше да я вземе отнякъде, вместо сама да дойде при него.

- Кой ви даде името ми? - попита той.

- Едно момиче, което работи в едно кафене в Ковингтън, Кентъки - отвърна Карис. - Казва се Дорийн: Дорийн Прасковения пай. Каза, че така ще се сетите за нея.

Права беше. Докато беше при него, Дорийн се тъпчеше само с кафе и прасковен пай. При тези количества захар и мазнини, които поглъщаше, трябваше да стане сто кила, а тя бе лека като перце. Единственото обяснение беше, че енергията от кафето някак си успяваше да неутрализира калориите от сладкишите.

- Казвате, че сте бременна?

- Прехвърлих осмия месец. Господин Доби, трябва да стигна колкото може по-далеч от Ковингтън. Стигнах дотук благодарение на добрината на непознати, но не е достатъчно. Той сигурно вече ме търси и ако не ми помогнете, ще ме намери. Възможно е така или иначе да ме намери, но не мога да спра дотук. Той ще ме върне обратно и ще ме убие. Ще изчака да родя бебето му и ще ме убие.

- Кой е „той“?

- Не искам дори да ви казвам името му. Той е лош, но някои от хората, с които се е свързал, са още по-лоши. Не искам да споделям повече, отколкото се налага. Честна дума, така е по-добре.

И Доби ѝ повярва. Понякога човек просто знае. Каза на Карис Ламб да го чака в „Старбъкс“, докато я вземе, и наистина го направи. Тя беше слабо, тъмнокосо момиче с твърде големи очи, но в нея имаше и нещо жилаво, нещо кораво. Доби я качи в пикапа си и я закара в ресторанта. През следващите дни и нощи тя разказа на двамата с Естер историята си: за мъжа, който в началото изглеждал добър и различен, културен, малко по-възрастен; мъжа, който преподавал литература в частен колеж, бил достатъчно богат и колекционирал книги; мъжа, който, щом се пренесла при него, я превърнал в затворничка и тя осъзнала, че през цялото време я е подготвял за това, защото изнасилванията били неговата страст; мъжа, който я предупреждавал, че ако се опита да избяга, първо ще убие майка ѝ и сестра ѝ, а после ще я разпори с градински ножици; мъжа, който твърдял, че говори с духове; мъжа, който...

- Вие сте истинска Шехерезада - прекъсна го Куейл, - която разказва приказки, в случая примесени с истина, за да спечели време до сутринта.

- Попитахте ме за Карис Ламб - отвърна Доби, - и аз ви отговарям.

- Но също така ме лъжете. Не много, но достатъчно. Карис ви е казала името на мъжа, от когото бяга: Върней. Момичето в Ковингтън се казва Ава, а не Дорийн, въпреки че не познавам хранителните ѝ вкусове. Именно тя се е свързала с вас от тревога за Карис, която наистина я е посещавала редовно на мястото, където е работела, въпреки че това е било магазин за здравословна храна, а не кафене. Върней е смятал, че е покорил Карис и е пречупил волята ѝ, поради което ѝ е давал известна свобода на движение, макар да я следял изкъсо. Ава, която също била жертва на насилие, усетила нещо подобно у Карис и бавно, внимателно започнала да изкопчва информация от нея. Разговаряли с бележки на гърба на касовите бонове, което само по себе си било достатъчно, за да потвърди подозренията на Ава, но не и да привлече вниманието на закона. Но Карис или не искала, или се страхувала да избяга.

Майка ѝ и сестра ѝ обаче загинали в автомобилна катастрофа и изведнъж тази част от заплахите на Върней се обезсмислила. Вероятно това я тласнало към действия - това и бременността. Карис продължавала да се притеснява, че от полицията няма да повярват на твърденията ѝ за изнасилване и пленничество. Щяло да бъде нейната дума срещу тази на Върней и ако не ги убедяла, това щяло да бъде краят ѝ. Дори да успеела да избяга, страхувала се, че Върней и приятелите му ще я проследят. Тогава Ава ѝ предложила да се обърне към вас.

Карис не можела да се свърже директно с вас, защото нямала достъп до телефон, но вие, господин Доби, сте можели да се свържете с него. Вие сте направили първата крачка, използвайки общата ви страст към редките книги като повод да проникнете в живота му. Подобно на много колекционери, Върней купувал и продавал книги. Вие сте купили нещо от него, започнали сте кореспонденция и в крайна сметка сте се срещнали. Върней имал ясно изразени интереси, предимно към еротична и окултна литература. А вие, със своята фургонна библиотека, сте успели да станете спец в езотериката, истински библиофил.

Нужно било голямо търпение да постигнете целта си: да дадете мобилен телефон на Карис, да проследите навиците на Върней, за да откриете най-добрата възможност да отведете Карис, да можете да реагирате на секундата, но Върней бил винаги нащрек. Домът му бил подсигурен и работел на пет минути с кола оттам. На Ава ѝ хрумнала идеята за спешен медицински проблем - неочаквана болка по време на бременността, която наложила посещение в клиника на „Планирано родителство“, откъдето, благодарение на контактите на госпожица Бакмейър, било организирано бягство през задния изход, където чакала Ава, за да откара Карис на север до Сиймор, а вие да я поемете нататък.

Изпълнили сте плана толкова успешно, че ми отне години да открия нишката и да започна да дърпам. Въобще не ми беше хрумнало да проследя книжните интереси на Върней, което беше глупаво от моя страна, но приятелката ви Ава взе че се премести на север и помогна на една жена в Тера Хоут - домакиня на име Петра Флин. Може би си спомняте съпруга ѝ, Дерик. Той поне ви помни. Така стигнах до Ава, а после и до вас. Ава попълни доста от празните места в историята. За съжаление, се отвори свободно работно място в магазина за здравословни храни.

Доби не можа да се сдържи. Нахвърли се върху Куейл и успя да сграбчи гърлото му с ръце, но Морс се оказа по-бърза и силна, отколкото изглеждаше, и мигновено връхлетя отгоре му. Доби се просна на леглото от силния удар в главата; Куейл застана зад него и го притисна, а жената го възседна като бледа посестрима на демона от „Кошмара“ на Фюсли^[7]. Тя погледна към Куейл и Доби като в мъгла видя как онзи кимна.

Пистолетът бе оставен настрани. Морс извади кожена кесия от палтото си и я отвори. Вътре имаше малък набор с хирургични инструменти. Тя хвана един тънък скалпел с палеца и показалеца на лявата си ръка и го вдигна над лицето на Доби.

- Предупредих те - каза Куейл.

И Палида Морс заби скалпела в дясното око на Доби.

14

Дъждът откри разкривени корени.

Дъждът откри камък и тъмна, рохка пръст.

Дъждът откри череп.

15

Болката се беше притъпила, но само в сравнение с първоначалната агония.

Доби отново седеше на леглото си, с гръб към стената, притиснал кърпа с лед към остатъка от дясното си око, която вече се беше напоила с кръв и очни флуиди. Със свободната си ръка Доби държеше чаша бърбън, налят от Куейл. Морс се беше върнала на поста си до прозореца, а Куейл - на стола си.

- Съжалявам - каза Куейл, - но сам си го докарахте. В определен смисъл, всичко сам си докарахте. Бройте го за наказание за добрите си дела или поне за едно от тях. Интересува ме само Карис.

Той прокара пръст по гръбчетата на най-близките книги до себе си.

- Никога не съм допускал, че един фургон може да има такъв елегантен интериор - каза той, обхождайки с поглед дъбовите лавици, които Доби сам беше направил и поставил, антикварните мебели, изнамерени от различни търговци през годините според променливите му финансови възможности, персийските килими, изящните лампи.

И книгите, всичките книги.

- Ще ви оставим тук, при книгите ви - каза Куейл. - Обещавам. Почти свършихме.

Той се наведе напред и се взря в посърналото лице на Доби.

- Върней е мъртъв. Помислих си, че може да искате да знаете. Той беше побъркан индивид дори по най-ниските стандарти, въпреки че сигурно сте наясно с това от разказите на Карис. Беше любител на изнасилванията, но тези вкусове обикновено водят до затвора, така че той реши да замени прясното месо за нещо познато и сигурно. Карис беше сигурно втората или третата жена, която отвличаше, но твърдеше, че я е задържал от истинска любов. Твърдеше, че това я прави различна, въпреки че рано или късно и тя щеше да свърши при другите в пръстта под сутерена му. Вярвам, че е възнамерявал да остави детето ѝ живо. Не го питах защо по очевидни причини. Както сам отбелязахте, човек си има граници на това, което може да чуе.

Разбира се, възможно е някоя от другите също да е забременяла от него, но да не е доносила до термин. Това също е въпрос, който не съм си правил труда да разнищя. Бременността на Карис обаче явно е накарала Върней да предприеме нов подход. Може би му е допадала идеята да си отгледа своя собствена жертва, защото никога не ми е изглеждал бащински тип. Но когато Карис изчезна, стана важно Върней също да се разкара. Ако тя си развържеше езика пред когото трябва, кой знае какви сили можеше да се появят на прага на Върней. Ех, Карис, Карис, колко неприятности ни докара...

Куейл погледна часовника си.

- Наистина е време да вървим, господин Доби. Помислете за милата си вдовица. Помислете за младите си служители. Кажете ни истината и ние ще бъдем далеч оттук още преди съмване. Но ако по-късно разбера, че сте ни излъгали, гарантирам ви, че ще се върнем и ще продължим разпита си с тях.

Доби зарида. Досега се беше удържал, но вече всичко свършваше, а той не искаше последното му дело на тази земя да бъде предателството на Карис Ламб.

- Изпратихме я в защитено жилище в Чикаго - изхлипа той, -но тя остана там само една нощ. Когато доброволецът отиде да я види, нея вече я нямало. Но ми се обади една седмица по-късно. Искаше да ми благодари и да ми каже, че всичко е наред.

- И откъде ви се обади?

- От Портланд, Мейн.

- Кой беше контактът там?

- Нямаше или поне аз не знам. Карис вече беше сама. Каза, че отива в Канада.

- И това е всичко, което знаете?

- Да, кълна се.

Куейл се изправи.

- Тогава приключихме.

Морс се приближи за последен път с хирургическата си кесийка в ръка. Доби се опита да се отдръпне, уплашен от скалпела, но Куейл го държеше здраво, докато жената извади шишенце и спринцовка.

- Няма да боли - каза Куейл. - Все едно заспивате.

Морс напълни спринцовката, почукна иглата и посегна към лявата ръка на Доби. Когато върхът ѝ проби кожата му, той се обърна към Куейл.

- Вие сте мъртви, а дори не го знаете.

- Не съм сигурен какво искате да кажете.

Доби усети как лекарството нахлува във вените му и бързо се изкачва от ръката към рамото му, но все още имаше сила да говори.

- Отвън има някой, който ще ви види сметката. Ще ви разкъса и никой няма да забележи, освен за да се зарадва на смъртта ви.

Очите му вече се затваряха.

- Съжалявам - каза Куейл, - нещата в света не стават по този начин.

- Знаете ли... - отвърна Доби, - твърде много говорите.

И с тези думи умря.

16

Вече не само череп: ребра, бедро, пръсти, преплетени над женски таз, тук-там жълто осапунване, парчета кафеникавосива кожа, прокъсани дрехи и парчета от чувала, в който жената е била заровена.

Защото понякога мъртвите се надигат и пробуждат в мечта за живот.

17

Срещата на Паркър с Мокси Кастин беше отложена с няколко дни заради неразположение от страна на адвоката, което Паркър отдаваше на навика му непрестанно да поглъща несметни количества сладки газирани напитки, макар болният да твърдеше, че е грип.

Това беше добре дошло за Паркър, защото вече беше нападнат от черното куче - тъгата, от която целият свят посивяваше. Той се затвори в дома си, изключи телефона си и зачака Дженифър.

А на север се събираха мъже и жени - полицаи и горски, специалисти по телата и костите, призовани тук от безименните останки.

От жената в леса.

18

Холи Уийвър стоеше до леглото на Даниел. Тази вечер не му беше чела приказката. Нито предишната. Когато му предложи, той отвърна кратко, че е уморен и предпочита да му почете някой друг път. Холи се опита да прикрие облекчението си, особено от факта, че няма да повтаря отново приказката, която сама беше написала за него. Не беше сигурна, че ще успее да стигне до края, без да се срине.

Замисли се дали синът ѝ вече пораства и няма нужда да седи при него, докато заспи; дали това не е разшиването на първия бод, предвещаващо времето, когато изобщо няма да има нужда от нея, а ще напусне дома си заради колеж, работа или любовница и може би повече никога няма да се върне.

Но ако се случи преди това? Ако ѝ го вземат?

Тя целуна Даниел и се опита да заглуши гласа в ума си. Той не ѝ даваше мира още от раждането на Даниел, но откакто бяха открили тялото в гората, ставаше все по-настойчив.

Ако разберат какво сме направили?

- Лека нощ, Даниел. Обичам те.

- Лека нощ, мамо. И аз те обичам.

Ами ако дойдат?

19

Паркър гледаше слънцето, което грееше ниско над блатата и хвърляше златни отблясъци върху морето. Изгряваше, залязваше, изчезваше. Един ден, втори ден. Къщата отразяваше ехото от собствените му стъпки и ничии други. Той прегърна самотата. Още скърбеше, а толкова стара скръб не може да бъде споделена. Човек трябва да я преживява сам.

Колко време мина, откакто му ги отнеха - съпругата му и първото му дете? Имаше ли вече значение? Годините му с тях бавно се изплъзваха, месеците се свиваха до минути, дните - в секунди. Чувстваше как губи спомени. Сюзан и Дженифър, майка и дъщеря, се стопяваха като далечен сън. Затова Паркър трябваше да затвори вратата си за другите хора, поне за малко. В тишината можеше да изрови спомени и да възвърне любимите си същества.

А ако почакаше достатъчно дълго, можеше да го обгърне различна тишина, покой на вслушване.

Той седеше неподвижно до прозореца, зад който светлината бавно чезнеше в очакване на здрача - онзи миг, когато сенките се полюшват на ръба, преди да бъдат изцяло погълнати от спусналата се нощ, - докато не му се стори, че я зърва. Движение там, където нищо не се движеше; изгубено момиче, потрепващо като мушица над пейзажа, а обезобразеното му лице беше милостиво скрито от косите, гората и начеващата нощ.

Дженифър, изгубената дъщеря.

Мъртвата дъщеря.

Едва тогава той отвори уста.

- Кажи ми.

Гласът му накара движението да спре; детето само наклони леко глава, дочуло думите на баща си през преградата на стените, през плетеницата от клони, през мъглите, които искаха да ги задушат.

какво да ти кажа?

- Кажи ми кой съм.

ти си баща ми

- Кажи ми защо съм тук.

за да умреш

- А какъв е смисълът?

не мога да ти кажа

- Уморих се да не знам.

не бива да се страхуваш

- Но е така.

аз ще бъда с теб, когато настъпи

- Ами Сам?

Другата му дъщеря, живото дете, с което мъртвото също говореше.

тя няма да бъде там накрая

- А ще бъде ли в безопасност?

тя винаги е в безопасност

- Съжалявам, че те предадох.

не си ме предал

- Съжалявам, че не успях да те защитя.

ти не можеше да ме защитиш

- Ако бях до теб...

тогава и ти щеше да умреш заедно с мен, заедно с нас

- Аз го исках. Исках болката да свърши.

не бъди егоист, тате

Тате.

- Ти не разбираш.

разбирам

- Не мога да продължавам така.

но трябва

- Защо?

защото те се събират

- Кои „те“?

защото са близо

- Кой е близо?

небоговете

- Небог?

не, тате, не ме слушаш не един, а много

- Не разбирам.

има богове в боговете, три в едно, отражения на старите

- И какво искат Небоговете?

искат да сложат край на всичко

- А как се очаква аз да им попреча?

като живееш

- Да се живее е трудно.

да се умре е по-трудно

Той напрегна взор да я види. Сенките я поглъщаха в себе си.

а ти ще умреш

- Остани.

ще има болка, но аз ще бъда там, за да я споделя

А после?

ще продължим заедно към морето

Черният мрак се сгъсти и тя изчезна.

Паркър затвори очи. Всички тези сънища, всички тези скърби. Краят им не се виждаше.

Но приближаваше.

20

На другата сутрин Паркър се събуди в леглото си, макар да нямаше спомен как се е преместил от стола до прозореца. Изми се, облече се и за първи път закуси с нещо повече от кафе и препечена филия. Черното куче се беше отдръпнало.

Защото Дженифър бе дошла.

Отметна малко работа по разни документи и си резервира билет за Ню Йорк. Време беше за свиждане.

Болничната стая смърдеше на страдание. Ейнджьл още беше слаб, а храната, която му даваха, не постъпваше в организма му през устата, но успяваше да говори по няколко минути, преди да се унесе в неволна дрямка, а когато се разделяха, стисна здраво ръката на Паркър.

- Грижи се за Луис вместо мен - каза той.

Двамата вече бяха водили подобен разговор преди операцията, но Паркър не се учуди, че Ейнджьл не си го спомня.

- Ако възнамеряваш да умираш, по-добре го завещай на някой друг - отвърна.

Ейнджьл не му обърна внимание.

- Само за малко, докато отново си стъпя на краката.

- Той е добре. Светът не е спрял да се върти, защото ти си изгубил някое и друго кило.

- Говоря сериозно.

- Знам.

- Той е изпълнен с гняв. Не му позволявай да направи някоя глупост.

- Вече взриви един пикап. Това брои ли се?

Ейнджьл се замисли.

- Добре де, нещо по-глупаво.

- Ще се постарая.

Луис чакаше отвън. Ейнджьл никога не оставаше сам в болницата, дори без да броим грижите на персонала. Когато Луис не беше там, до леглото му бдяха двама странни, но ефективни стражи -братята Фулчи. Луис си беше спечелил немалко врагове през годините, част от тях благодарение на връзките си с Паркър, и нямаше да е изненада, ако някой се опиташе да му отмъсти чрез Ейнджьл.

- Е? - попита Луис.

- Умът му изглежда напълно бистър.

- Така ли? Вчера ми говореше за религия, но може да е било заради опиатите. Не ми се ще да тръгне да търси Исус.

- Аз не бих се тревожил. Ако Исус разбере, че Ейнджьл го търси, веднага ще смени името си.

Това като че ли поуспокои Луис. Каквито и да бяха разбиранията му за отвъдния свят - а Паркър вече имаше известна представа за тях след разговора им в Мейн, там не се включваха подобни светини.

Паркър остави Луис при Ейнджьл и отиде да вечеря с бившия си партньор, Уолтър Коул, и съпругата му, Лий. Тя остаряваше благородно, Лий - не чак толкова, но и двамата изглеждаха щастливи и доволни. Благодарение на дъщеря си, Елън, вече бяха баба и дядо и се радваха на хубавите страни от присъствието на малко дете без повечето недостатъци. Елън беше помолила Паркър да стане кръстник на момиченцето ѝ, Мелани. Той учтиво отказа, но знаеше, че Елън ще разбере. Преди години я беше спасил от един хищник на име Кейлъб Кайл и травмата от онези събитията още не беше заличена и у двама им. Въпреки това бе трогнат от отношението на Елън. Помежду им винаги щеше да има връзка, а сега тя се простираше и върху детето ѝ.

В града имаше и други хора, с които можеше да се види, включително равин Епстайн и неговата сянка - красивата, няма Лиат, с която Паркър беше прекарал една интересна нощ в леглото. Не искаше да превръща пътуването си в някаква форма на Кръстния път, така че се задоволи само да се отбие в „Никола“ на Първо авеню и да си купи малко вносни италиански деликатеси, след което взе такси за летище „Кенеди“ и се качи на самолета за Портланд.

Когато пристигна, си купи един брой на „Прес Хералд Трибюн“ с ясното намерение да го прочете, щом се прибере вкъщи, но умората го надви и той си легна, без да научи за откриването на полузапазените останки на една жена в горите на Мейн.