Жената от леса

21

Даниел отвори очи. Стаята му беше тъмна, с изключение на нощната лампа във формата на космически кораб, която светеше до вратата, за да може да стигне до банята, ако се наложи.

На нощното му шкафче стоеше чаша с вода, лампа и телефон играчка, направен от дърво и пластмаса. Майка му го беше купила, когато беше съвсем малък, защото Даниел бе запленен от него в магазина. На копчетата бяха нарисувани животни вместо цифри и когато го вдигнеш към ухото си и натиснеш пилето, чуваш кудкудякане; от овцата - блеене, от кравата - мучене. Телефонът звънеше, ако се завърти ръчката отстрани.

Не беше използвал телефона от много време. В интерес на истината удоволствието от животинските звуци бързо се изтърка, но той не беше достигнал до етапа, в който можеше доброволно да се раздели с която и да е играчка, така че просто го държеше на дъното на допълнителната си кутия с играчки в гардероба. Машинката вероятно щеше да си остане там, докато дойдеше време всичко да бъде изхвърлено или предадено за дарение.

Само че преди две нощи телефонът започна да звъни.

Даниел се обърна на възглавницата си, за да го погледне. Основата представляваше усмихнато лице, чийто нос светеше в червено, когато телефонът звънеше или някое животно издаваше звуци, но сега той беше тих и носът не светеше.

Първия път му отне известно време да забележи звука. Беше потънал в дълбок сън и звънът трябваше да пробие много пластове на подсъзнанието му, за да стигне до него, а когато се събуди, беше объркан. Отначало му се стори, че пищят датчиците за дим в коридора, и без малко да събуди майка си, но скоро разбра, че приглушеното дрънчене идва от собствената му стая. Предположи, че някоя играчка се държи странно заради изхабени батерии, но не можеше да заспи с този шум. Стана и отиде до гардероба, като потреперваше от студ, защото печката работеше с таймер и температурата в момента беше доста ниска. Лампата на гардероба светна автоматично, когато го отвори, и той разхвърля маратонките си и няколко якета, за да стигне до кутията. Оттам насетне беше въпрос на секунди да намери телефона.

Играчката нямаше батерии, но въпреки това някак си звънеше. На всичкото отгоре, дори да имаше батерии, пак не трябваше да издава звук, защото никой не въртеше ръчката. Но ето че той дрънчеше, а червеният нос присветваше и настояваше някой да вдигне слушалката, за да чуе гласа на човека от зоопарка, който го моли да познае дали отсреща се чува крава или лъв, като натисне вярното копче, въпреки че Даниел още като малък се чудеше що за зоопарк отглежда пилета и крави редом с лъвовете.

Тогава Даниел, напълно логично, реши, че единственият начин да спре звъненето е да вдигне слушалката.

През прозореца се чуваше равномерният капчук на топящия се сняг от покрива. Даниел нямаше нищо против тези звуци. Те бяха успокояващи, като дъжд.

Искаше телефонът да звънне.

Не искаше телефонът да звънне.

Първия път, когато го чу, не бе възнамерявал да вдигне слушалката към ухото си. Просто реши, че ако вдигне, шумът ще спре, след което щеше просто да остави играчката и да помоли майка си да я поправи на сутринта или просто да я изхвърли, въпреки че съществуваше риск това да подкладе у нея амбицията за по-щателно съкращаване на колекцията му, а той нямаше никакво желание да насърчава подобни намерения. Реши, че най-добре би било да махне слушалката и толкова.

Но когато вдигна слушалката към ухото си, той не чу гласа на човека от зоопарка, а дъжда, който валеше навън, и някъде издълбоко, като сигнал, който едва се бори с прашенето - женски глас.

ало?, каза жената, ало?

Даниел пусна слушалката и побягна към леглото си, но гласът продължаваше да се чува.

чуваш ли ме?

Можеше да изтича при майка си, но любопитството му беше не по-малко от страха. Неочакван мъжки глас от отсрещната страна щеше да бъде просто смущаващ, но това - това беше странно, а гласът му звучеше почти познато.

Даниел отново взе слушалката.

- Ало?

Жената звучеше сподавено, сякаш едва се сдържаше да не заплаче.

ти ли си?

- Кой е?

как те кръстиха?

Даниел се поколеба. Този разговор несъмнено попадаше в категорията „разговори с непознати“, за които майка му непрекъснато го предупреждаваше, че са нещо лошо, но пък в случая непознатият бе на телефона, а не на живо, и жена, което все пак не беше толкова притеснително.

- Даниел - каза той.

Жената повтори името му няколко пъти, като че ли се наслаждаваше на звученето му в устата си.

прекрасно е най-сетне да те чуя

Даниел не беше сигурен, че изпитва същите чувства, но след като бе стигнал дотук...

- Как се казваш? - попита той.

казвам се карис, отвърна жената.

22

Паркър се срещна с Мокси Кастин в „Баю Китчън“ на Диъринг Авеню. Мокси се наслаждаваше на утринното слънце на масата до прозореца, която обикновено беше резервирана за големи компании, но бяха направили изключение за него. Паркър обърна внимание, че това често се случва с Мокси: правилата дискретно се нарушаваха в негова угода, може би защото той не просто не се съобразяваше, но дори не забелязваше повечето от тях. Така единствените варианти за хората, участвали в създаването им, беше или да се разделят изцяло с правилата си, което би могло да доведе до анархия; да се опитат да ги наложат на Мокси, което неминуемо би довело до разкайване и отчаяние, или да решат, че могат да направят изключение за него, което, по всичко личеше, беше най-благоразумната линия на поведение. Повечето бизнесмени в Портланд гледаха да се грижат за доброто настроение на Мокси Кастин. В един или друг момент за всеки възникваше нужда от адвокат и в тези случаи винаги беше за предпочитане Мокси да е на твоя страна, а не на тази на противника. Пък ако вече не беше ангажиран от него, по-лесно щеше да склони да работи за теб, ако не си го ядосвал в миналото.

Мокси носеше светлосин костюм с толкова ярка вратовръзка, че приличаше на вик за помощ. Пиеше кафе и четеше „Прес Хералд“, а на масата бяха наредени още „Бостън Глоуб“, „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“. Ако някой ден вестникарският бизнес фалираше, вината нямаше да е на Мокси. Все пак двамата с Паркър имаха нещо общо.

- Вече ти поръчах - каза той, когато Паркър седна срещу него.

- Откъде знаеше какво искам?

- Има ли значение? Тук всичко е хубаво.

Паркър не можеше да възрази срещу това, но въпреки всичко предпочиташе да го питат за такива неща.

Мокси прелисти вестника си.

- Виж какво намерих в „Шишарката и врабецът“ - каза той.

На пейката до Мокси лежеше хартиена торбичка с логото на „Шишарката и врабецът“ - екстравагантен магазин за подаръци на Фрий Стрийт. Паркър разгледа съдържанието, докато му наливаха кафе. Опита се да намери подходящите думи, но не успя, така че се задоволи с простото отбелязване на факта.

- Чаши с Героите на Тората.

- Аха.

Бяха общо четири, всяка със син портрет на един от въпросните герои: А. Хилдензаймер, Ицхак Спектор, Р. Елизър Голдбърг и С. И. Рабинович. Паркър нямаше представа защо тези мъже минават за герои в кръговете на Тората. Единственото, което можеше да каже със сигурност, беше, че чашите не изглеждаха непременно по-добре с техните образи.

- Не знаех, че си евреин.

- Никога не е ставало дума, пък и аз съм само малко евреин. А и не е нужно да си евреин, за да оцениш тези лоши момчета.

Изглеждаше напълно сериозен.

- Е - отвърна Паркър, - добра находка.

Под всеки портрет пишеше: „Разменяй с приятели“.

- Явно могат да се разменят - каза той.

- Какво имаш предвид?

- Сигурно, ако имаш две еднакви, можеш да размениш едната, като с бейзболните картички. Нали се сещаш, все едно да размениш Джон Уосдин за Мани Рамирес.

- Защо някой би си купил две еднакви?

- Мокси, аз лично не разбирам защо човек би си купил и една от тези.

Мокси върна чашите в плика с изражение, което Паркър можеше да определи единствено като наскърбено.

- Натъжаваш ме - каза адвокатът.

Закуската им пристигна. Мокси се беше спрял на омлети „Димяща гъсеница“ и за двамата - три пикантни яйца, пържени настъргани картофи, печен лук, листно цвекло с препечена филийка и допълнителна гарнитура от заведението. В „Баю Китчън“ вярваха, че са прецакали клиентите, ако чинията се вижда под храната.

- Яж - рече Мокси, - заслабнал си.

Самият той си беше все толкова едър, въпреки че някак си успяваше да бяга в полумаратони, без да умре. Или беше чудо на медицината, или Бог не смееше да го извика при себе си от страх да не заведе дело срещу него.

Мокси натъпка устата си с картофи и яйце и почука с ножа по вестника. Сочеше кратка статия, в която се казваше, че полицията все още няма никаква следа, която да ги наведе на повече информация за палежа на скъп автомобил в близост до брега предишния уикенд.

- Случайно да си чул, че някой е взривил пикапа на Били Оушън на някакъв паркинг до „Къмършъл“?

- На Били Оушън, певеца?

- Много смешно. Карибската кралица^[8] да се мотае наоколо с шевролет, окичен със знаменца на Конфедерацията. Не - Били Оушън, синът на Боби Оушън.

Истинското име на Боби Оушън беше Робърт Стоунхърст, но всички го знаеха като Боби Оушън, защото държеше офис близо до Океанската гара на Портланд и беше дълбоко свързан с най-различни начинания в сферата на корабния транспорт, риболова, туризма, ресторантьорството, недвижимите имоти и всякакви други средства за въртене на долари, без да се лишава от гледката към морето. Боби беше умен, но синът му беше по-тъп и от пън.

- Това вълнува ли те по някакъв начин? - попита Паркър.

- Да, защото вчера Боби Оушън се появи в кантората ми и заяви, че според него случката е акт на тероризъм, но няма вяра на портландската полиция, че ще свърши нещо по въпроса. Поиска да наема някого, който ще разследва престъплението от негово име.

- Подозира ли мотив?

- Според него става дума за накърняване на правата на сина му по Първата поправка и демонстрация срещу патриотизма като цяло, изхождайки от желанието на Били открито да прославя определени аспекти на бялото си англосаксонско наследство, като например да развява знамето на Конфедерацията.

- В Мейн.

- Точно така.

- Защото къде другаде да го развява?

- Именно.

- И защо Боби Оушън потърси точно теб?

- Защото и двамата сме дарители на Великата стара партия^[9]. Седяхме на една маса на благотворителна вечеря преди Коледа. Той се оплака от супата. Създава ни лоша репутация.

- Може би пропускам нещо, но откога развяването на конфедеративния флаг в центъра на Портланд е израз на патриотизъм?

- Не питай мен. Ако можех да прокарам закон против някоя идея, като изключим очевидните, тя щеше да бъде шибаният „патриотизъм“. Това е национализъм, облечен в по-хубави дрехи. Знаеш ли кои са били патриоти? Нацистите и онези японски копелета, дето бомбардираха Пърл Харбър, и сърбите, които заградиха всички мъже и момчета и ги закопаха в земята край Сребреница, а после се върнаха да изнасилят жените им, докато не им набиха акъл с бомбите. Патриоти създадоха Аушвиц. Повярваш ли в тези лайна, че твоята страна е винаги права дори когато греши, рано или късно ще стигнеш до същото място -яма, пълна с кости.

Мокси натъпка още една вилица в устата си. Трябваше да му се признае, че не позволяваше чувствата да попречат на апетита му.

Паркър помълча няколко секунди.

- Приемам, че не си предложил на Боби помощ в търсенето на правда.

- Не, но можех да изкарам лесни пари, като направо му посоча виновника. Чувам разни работи, някои по-достоверни от други, като например кой е пил в един бар на „Къмършъл“ същата вечер.

Паркър го погледна. Мокси също го погледна.

- Налага ли се да го казвам на глас? - попита адвокатът.

- Не смятам.

- И двамата, мисля, сме съгласни, че въпросният господин не е от хората, които ще се усмихнат любезно, когато пред погледа им се изпречи мастодонт, накичен с бунтовнически знаменца.

- Вероятно си прав.

- Е, та значи: заедно ли бяхте?

- Мислиш ли, че щях да успея да го спра, ако бяхме?

- Ще го приема за „да“.

- Не знаех, че ще гръмне пикапа.

- А какво си мислеше, че ще направи - ще напише писмо на собственика? Трябва да си се досещал, че ще свърши някоя поразия.

- Можеше само да му нареже гумите.

- Ако ти повярвам, че наистина си мислел така, ще трябва да си търся нов детектив, че следващия път някой може да ти предложи вълшебно бобено зърно в замяна на услугите ти.

- Луис преживява тежък момент. Трябва да изпусне парата.

Мокси се опита да надене изражение, напомнящо на съчувствие. Не успя.

- Много хора преживяват тежки моменти, но се въздържат от палежи. Опазил ме Господ да обвинявам портландската полиция дори в опит за расово профилиране, но ако си мислиш, че ченгетата вече не са разпитали наоколо и не са получили описанието на чернокож мъж, който случайно се е намирал в близост до пикапа на Били Оушън малко преди да избухне, не знам в какви облаци витаеш. Надявам се поне да е платил в брой в бара.

- Той винаги плаща в брой. Когато плаща.

- Радвам се, че имаш сили да се шегуваш. Мен да питаш, Боби Оушън и малоумният му син могат да вървят на майната си, а и не вярвам полицията да им свърши повече работа от мен, но никой не иска да гледа горящи коли по брега. Излъчва кофти послание, което означава, че нещата няма да се разминат току-така, а приятелят ти няма нужда от подобно внимание. Гледай да го обуздаеш. А най-добре му кажи да ходи да задоволява подпалваческите си желания в Ню Йорк или Джърси, ако ще. В Джърси непрекъснато гори по нещо. Чудесно ще се впише в обстановката.

Паркър знаеше, че Мокси е прав, само дето не беше сигурен, че Луис можеше да бъде обуздан, още повече в настроението, в което беше в момента. Тук поне Паркър можеше евентуално да го държи под око, а и поразиите, които би могъл да свърши в Мейн, си имаха граници, за разлика от тези в Ню Йорк или, да, в Джърси.

- Ще говоря с него.

- Непременно.

Мокси затвори вестника и го обърна така, че Паркър да вижда статията на първа страница точно над сгъвката.

- Следиш ли това?

Паркър беше разбрал за откритите останки от жена в окръг Пискатакуа. Мейн не беше имунизиран срещу насилие и от време на време изскачаше по някой труп. Дали заради начина, по който се бе появило тялото - стопен сняг, паднало дърво, - дали заради факта, че беше увито в грубо платно, но събитието беше привлякло вниманието на обществеността в целия щат, да не говорим, че медиите допълнително подклаждаха огъня поради липсата на други новини.

- Не знам нищо повече от това, което съм чел във вестниците -каза Паркър.

- А аз знам.

На Мокси трябваше да се вярва. Никое дърво в Мейн не можеше да падне нечуто, ако той беше наоколо.

- Убийство?

- Засега подозрителна смърт. Няма очевидни следи от външни травми.

Това само по себе си беше необичайно. Повечето форми на внезапна смърт оставяха следи, дори по почти оголените скелети. Куршумът пробиваше дупка, ножът одраскваше някое ребро или гръдната кост. Удушаването причиняваше фрактури на малките кости във врата. Лекарствата бяха по-прикрити, но и тяхното присъствие не оставаше незабелязано. Костният мозък задържаше токсини, а космите и ноктите издаваха наличието на наркотици. Тялото си намираше начини да увековечи края си.

Паркър знаеше, че Мокси не би повдигнал темата, ако не разполагаше с информация, която му се искаше да сподели.

- Но?

- Аутопсията показва, че е родила малко преди смъртта си, и то в края на третия триместър. Нещо, свързано с разположението на тазовите кости, но от полицията смятат, че са намерили плацентата и пъпната връв в същото полусъхране- но състояние като тялото.

- Колко време е минало между раждането и смъртта?

- Трудно е да се каже, но не повече от ден-два, ако не и по-малко. При наличието на пъпната връв и плацентата може да са били само няколко часа.

- Връзката ти даде ли приблизителна възраст?

- Около двайсет и пет.

- Значи не е тийнейджърка.

Може и да живееха в двайсет и първи век, но Паркър се потискаше при мисълта колко много момичета продължаваха да крият бременността си от срам или страх от родителския гняв, докато не дойдеше време да родят, сами и необгрижени, при риска от най-тежки последици за майката и детето.

- Не - отвърна Мокси, - въпреки че възрастта не е гаранция, че някой няма да роди далеч от болницата или дома си, независимо дали по своя воля или не.

- Къде тогава е детето?

- Предполага се, че ако е било мъртво, е щяло да бъде заровено заедно с майката. Може да е оцеляло.

- Или заровено някъде наблизо - отбеляза Паркър.

- Защо ще го заравят отделно от майката?

- Или е било отмъкнато от животни.

- Тогава защо не са изяли и майката?

- Сериозно ли държиш да го обсъждаме на закуска? - попита Паркър, докато си мислеше, че бебето би било по-лесно за ядене.

- Не съм чул нищо за следи от животни по тялото.

- Значи майката умира или от усложнения при раждането, или от ръцете на друг човек, а бебето остава при този, който я е заровил в земята?

- Или е оставено някъде - в болница или благотворителна организация.

Рано или късно полицията щеше да започне да проучва архивите за изоставени деца. Една по-точна оценка за момента на смъртта на младата жена щеше да бъде от полза, но изоставянията вече бяха сравнително рядко явление. Засега обаче щяха да работят по версията, че останките на бебето са заровени някъде близо до майката.

Паркър се облегна на стола си и поръча още кафе. Изчака сервитьорката да напълни чашите им и зададе очаквания въпрос:

- Защо те вълнува всичко това?

- Щатската полиция крие някои подробности.

Всъщност беше в реда на нещата полицията да не разкрива всички улики, намерени на местопрестъплението, и особено онези детайли, които можеха да бъдат известни само на човек, тясно свързан с престъплението и евентуално - отговорен за неговото извършване. Така следователите установяваха фалшивите признания и обвинения и отбиваха набезите на лудите и всички останали, които само им губеха времето.

- И ти знаеш тези подробности?

- Точно така, въпреки че само един от тях има връзка с мен.

Паркър изчака.

- Звезда на Давид - издълбана не в падналото дърво до гроба, а на едно друго близо до него.

- Не е задължително да има връзка между звездата и трупа.

- Не, но ако има област, в която този щат не изпитва недостиг на специалисти, то това са дърветата. Засега всичко е ориентировъчно, но звездата вероятно е издълбана приблизително по същото време, когато тялото е било заровено в земята.

- И си сигурен, че е Давидова звезда?

- Изпълнена е много внимателно. Не мисля, че има място за съмнение.

- Някой споменавал ли е за престъпление от омраза?

- Стана дума. Медицинският експерт още чака резултатите от токсикологията. Ще минат пет седмици, докато са готови, но аз не се сещам за много случаи на отравяне от омраза. Освен това е само Давидов щит - никакви свастики, никакви антисемитски символи. Прилича на белег, паметник, ако щеш, нищо повече.

Паркър хвърли поглед към торбичката до Мокси.

- Чашите на Тора.

- Чашите на Тора - повтори адвокатът и вдигна ръка за поздрав. - Може да се изненадаш, но аз вярвам в доброто у хората -защото виждам предимно лошото и оптимизмът е единственото, което ме вдига сутрин от леглото. Мисля, че някой е погребал тази жена, но се е погрижил за детето - надявам се, от благородни подбуди. Не знам дали съм прав, но човекът или хората, които са били замесени в това, сега са доста разтревожени. Когато полицията ги намери - а вътрешното ми чувство подсказва, че това ще се случи, защото човек, който отделя време, за да издяла Давидов щит като импровизиран паметник, не ми изглежда професионален убиец, - те ще имат нужда от съвет и защита. Да речем, че това ще бъде моята услуга към мъртвата жена. И твоя също, въпреки че ще ти бъде заплатено.

- Какво искаш да направя?

- Моят източник е изчерпан. Каквото можех да науча, вече съм научил.

От тези думи Паркър отсъди, че връзката на Мокси е по-скоро някой приближен на медицинския експертен екип, отколкото на щатската полиция.

- Нямам много приятели в Огъста - каза той.

- Аз съм адвокат. Нямам никакви. Научи каквото можеш. Разследвай успоредно с полицията. Иска ми се да вярвам, че детето е живо.

- Напук на всичко.

- Именно.

- Щатската полиция няма да се зарадва, че ходя по петите ѝ.

- Това не е убийство - поне засега, а може и никога да не бъде. Единственото установено престъпление е нерегистрирано погребение.

Сметката дойде. Мокси плати в брой и остави щедър бакшиш.

- Е? - попита той.

- Явно си намерих нова работа - отвърна Паркър.

Адвокатът се ухили.

- Добро момче! Жалко че в случая необичайните ти способности няма да влязат в действие. По дяволите, сигурно няма да се наложи дори да повишиш глас...

23

Два дни бяха нужни на бащата на Холи Уийвър да се прибере в дома си в покрайнините на Гилфорд - два дни, през които Холи умря хиляда пъти, сто от тях само в първите часове след откриването на тялото в гората. Оуен Уийвър караше камион за прехрана и се намираше в Южна Флорида, когато намериха жената. Докарваше си добри пари -по четиресет цента на миля, което беше повече, отколкото печелеше напоследък, защото зимните месеци бяха мъртъв сезон, а той предпочиташе по възможност да работи в Нова Англия. Но зимата беше тежка за много хора в Мейн. Холи работеше като секретарка и рецепционистка в компания за медицински материали в Доувър-Фокскрофт. Имаше късмет да запази пълния си работен ден - и въобще мястото си - през януари и февруари, а през уикендите заработваше допълнително като сервитьорка, далеч от лапите на данъчните. Поне Даниел вече ходеше на детска градина и не се налагаше да плаща толкова много на бавачки, не...

Ами ако разберат? Ако пристигнат със силните си фенери и го вземат?

Тя щеше да умре.

Станаха хиляда и един пъти.

Беше толкова уплашена, че дори не посмя да се обади на баща си от собствения си телефон, когато научи за тялото. Нима онези не подслушваха всички разговори - от полицията, от ЦРУ, от Националната служба по сигурност? Холи си представяше безкрайни бели стаи, пълни с хора със слушалки на ушите, които превключваха от разговор на разговор и дебнеха за ключовите думи: ИДИЛ, експлозиви, убийство, тяло, намерено, плитък, гроб. С разума си знаеше, че вероятно не е така: имаха си компютри, програмирани да улавят определени фрази. Беше го чела някъде или поне така ѝ се струваше. Сигурно можеха да подслушват и уличните телефони? С тях обаче имаше поне малко анонимност. Ако си толкова тъп, че да говориш лоши неща по мобилния си телефон, по-добре сам да наденеш белезниците на китките си и да изчакаш да те отведат.

Тя остави мобилния си до телевизора и изсипа монетите от малката кутийка, която стоеше на полицата над камината - фондът за лакомства, както го наричаше, въпреки че нерядко се налагаше да прибягва до него за нови дрехи и обувки за момчето, което растеше с мълниеносна скорост.

Умря за хиляда и втори път.

Напълни един стар чорап с монетите, закопча Даниел в детското столче в колата, за да не му се случи нещо...

Хиляда и трети път.

Стига толкова.

... и подкара към бензиностанцията, където имаше външен телефон. Валеше дъжд и чистачките оставяха следи по стъклото. Трябваше да ги смени, но нямаше пари за нови, не и този месец, а не искаше да моли баща си, защото вече ѝ беше дал твърде много. Понякога си мислеше, че той продължава да работи само заради нея и Даниел, колкото и да я уверяваше, че обича да скита по пътищата. Твърдеше, че мести скоростния лост дори докато спи в собственото си легло у дома, а пътната книжка на камиона му служеше за дневник.

Баща ѝ принадлежеше на подвид със собствени правила и език. Тя от дете слушаше за „удушвачите на пилета“, които превозваха животни, и за „жокеите на самоубийствата“, чиито камиони бяха пълни с опасни товари. В същото време той се отличаваше от мнозинството си събратя, които се носеха като плавен през живота - без дом или поне без нещо повече от някой плесенясал апартамент, без семейство или поне без такова, с което поддържат връзка; без пари или поне без нищо заделено; без бъдеще или поне без такова, което да се простира отвъд следващото им назначение. Оуен Уийвър не беше от този тип скитници и колкото и да ценеше свободата по пътищата, още повече държеше на дъщеря си и внука си. Но въпреки това обичаше проклетия си камион и усамотението в кабината, а разговорите с колегите, които срещаше по пътя, неизменно започваха с въпроса: „К’во караш?“.

Оуен Уийвър обаче минаваше шейсетте и гърбът го болеше зверски след близо четиресет години зад волана. Холи би могла да продаде къщата и двамата със сина ѝ да се преместят при баща ѝ, който живееше съвсем наблизо, но този дом беше всичко, което имаше, и гордостта не ѝ позволяваше да се раздели с него - освен това колкото и много да обичаше баща си, колкото и много той да обичаше дъщеря си и Даниел, тя добре знаеше, че с него не се живее лесно. Две съпруги, едната от които собствената ѝ майка, можеха да го потвърдят.

Холи още тъгуваше за майка си. Тя беше починала съвсем млада, на трийсет и пет, а баща ѝ се бе оженил повторно почти веднага, вероятно от паника да не остане сам с малка дъщеря на ръце. Много скоро и той, и новата му жена осъзнаха грешката си и се разделиха миролюбиво, но необратимо. Оттогава насам неколцина жени бяха преминали през леглото му, но никоя не се задържа. До дипломирането на Холи Оуен Уийвър поемаше ангажименти само в околността, така че да успява да се прибере вкъщи за вечеря, а често и преди това. Момичето знаеше, че баща ѝ е готов на всичко за нея, буквално на всичко.

Знаеше го още преди да се появи Жената от леса, както вече я наричаха вестниците и телевизиите. От тези думи я побиваха тръпки -имаше чувството, че са прочели приказката, която беше написала за Даниел; онази, която въобще не биваше да записва на хартия.

Тя набра номера на Оуен, пусна монети за три минути и дълго слуша сигнала „свободно“ отсреща, докато накрая гласът на баща ѝ помоли да остави съобщение; тогава тя едва не загуби самообладание, искаше ѝ се да вика и крещи, но се сдържа и някак си съумя да прочете номера на телефона, от който звънеше, с молбата веднага да ѝ се обади. Върна се в колата, защото продължаваше да вали и вятърът се беше усилил, но свали прозореца и изключи радиото, за да не пропусне позвъняването. Даниел замрънка срещу студа и скуката и тя му се скара; той се разплака, а Холи не искаше той да плаче, никога, не искаше да бъде тъжен, никога. Искаше само да бъде щастлив и да знае, че е обичан, и да я нарича „мамо“, винаги.

Телефонът зазвъня. В този момент от тоалетната излезе един мъж и се загледа в апарата, докато Холи слизаше от колата. Тя му махна с ръка, че обаждането е за нея, но как само ѝ се щеше да бе останал още няколко секунди в проклетата кабинка. Не искаше никой да запомни лицето ѝ или марката и номера на колата ѝ, или плачещото дете на задната седалка. Затова странеше от всички, затова живееше в малка къщичка до гората, затова не искаше да се сприятелява с другите майки в училището, затова не беше спала с мъж от раждането на Даниел, затова беше сама.

За да не бъде забелязана, за да не се налага да отговаря на въпроси.

Тя вдигна слушалката.

- Холи?

- Да, аз съм.

- Какво има? Какъв е този номер?

- Телефон на бензиностанция. Трябва да се прибереш колкото можеш по-скоро.

- Защо? Да не си пострадала? Да не се е случило нещо с Даниел? Добре ли сте?

- Да, да, всичко е наред. Моля те, виж местните новини.

Холи знаеше, че баща ѝ не ходи никъде без айпада си. Той му правеше компания в кабината. Гледаше филми на него, четеше книги -всичко.

- Разбира се, сега ще ги погледна. Пускам те на високоговорител, за да освободя ръцете си.

- Чакам.

Холи чу шумолене, последвано от дълбоко поемане на въздух и познатия глас на водещия на новините от „Канал 6“ в Портланд. Остави баща си да осмисли новината, без да го прекъсва. Репортажът свърши и се възцари мълчание.

- Разбра ли? - попита тя накрая.

- Да.

- Страхувам се.

- Недей.

Холи погледна към колата си. Видя, че Даниел я гледа през предното стъкло. Вече не плачеше, а като че съсредоточено се опитваше да разтълкува поведението ѝ, както когато играеха на „Познай животното“.

- Няма да им позволя да ми го отнемат - каза тя.

- Холи...

- Казвам ти, точка. Няма да го допусна.

- Разбира се. Сутринта тръгвам към къщи.

- Внимавай по пътя.

- Непременно. И... Холи?

- Да?

- Всичко ще бъде наред. Това, което направихме...

Холи затвори. Не искаше да чуе думите, изречени на глас. Някой можеше да подслушва.

24

Отношенията на Паркър с детектив Гордън Уолш от щатската полиция в Мейн вече не бяха така топли, както преди, до голяма степен защото Уолш вярваше, че Паркър е замесен в убийството на един мъж в град Бореас от преди близо година.

Това не беше съвсем вярно. Паркър би предпочел въпросният мъж да бе оживял, ако ще и само за да се изправи пред съда за деянията си, но обстоятелствата не предполагаха избор. Покойникът се беше появил с оръжие, твърдо решен да го използва, за да сложи край на живота на Паркър. Последният, не без основание, имаше някои възражения срещу подобен развой на събитията. Оказа се, че Луис е на същото мнение, което го принуди да произведе отдалеч един пушечен изстрел в главата на мъжа, а след това веднага да замине за Ню Йорк, за да избегне неудобните въпроси, които в противен случай неминуемо щяха да възникнат. Междувременно проблемът за степента, в която жертвата е била примамена в капан, си оставаше тема за размисъл за моралните философи и детектив Гордън Уолш от Отдела за тежки престъпления на портландската полиция.

Затова Паркър не се изненада особено от факта, че лицето на Уолш помръкна, когато излезе от бар „Руски“ на „Данфърт“ в неделя привечер. Не беше трудно да го открие: „Руски“ беше популярно заведение сред ченгетата - и местните, и щатските - и те често се събираха там в неделя следобед, предимно за да побъбрят и изпуснат парата, но също така и за да улеснят дискретния обмен на информация. Паркър обикновено избягваше „Руски“ в неделя - това не беше подходящото време и място частен детектив да търси помощ, - но знаеше, че Уолш е сред редовните посетители, и ако го хванеше на улицата, щеше да си спести разкарването. Освен това може би се надяваше бирата да е посмекчила настроението му, но в това отношение го чакаше разочарование.

- Разкарай се - каза Уолш още с приближаването на Паркър.

- Ти дори не знаеш защо съм дошъл.

Уолш не спря, но Паркър тръгна редом с него, което видимо не достави удоволствие на полицейския детектив.

- Знам: защото искаш нещо. Ти винаги искаш нещо.

- Всеки иска нещо на този свят.

- Да не четеш Платон?

- Това не е платонизъм, а реализъм.

- Стига ми реализмът през останалите шест дни от седмицата. Неделята ми е запазена за мечти, а ти определено нямаш място в тях, което впрочем важи и за останалите дни.

- Конкретните желания стоят по-ниско от висшия идеал.

- Моля?

- Това вече може и да е Платон. Или Сократ. Не съм специалист.

Уолш спря.

- Съсипваш ми деня с философстването си. А и със съществуването си като цяло.

- Работиш за служба, която цитира Волтер на сайта си.

Вярно беше. „На живите дължим уважение, на мъртвите - истината“ беше девизът на Отдела за неразкрити убийства на щатската полиция на Мейн, допълнен от мотото Semper memento.

Винаги помни.

- Така ли? Е, не съм го писал аз.

- Уолш - каза Паркър тихо, - дай ми само няколко минути.

Полицаят изпусна част от въздуха в гърдите си.

- Имам нужда от кафе.

- В „Арабика“?

- Да, но тази на „Къмършъл“.

Така щяха да бъдат по-далеч от „Руски“ и от колегите на Уолш, които също биха решили да потърсят ободряване в кофеина.

- Ще се видим там - каза Паркър.

- Нямам търпение.

В кафенето бяха заети само няколко маси. Оставаше само час до края на работното време, а и повечето хора със здрав разум в главите се бяха отправили към домовете си, за да избегнат очаквания по прогноза дъжд, както вероятно бе възнамерявал да стори и Уолш, преди да се натъкне на Паркър. Изглеждаше, че ще вали през цялата седмица, но поне щеше да разтопи остатъците от натрупания лед.

Уолш беше седнал на една маса в дъното с лице към вратата, но добре скрит в мрака. Паркър поръча на бара „Американо“ за себе си и най-сладкото и калорично кафе в менюто за Уолш. За всеки случай взе и достатъчно пакетчета захар, че да предизвика скок в акциите на компаниите за захарна тръстика.

Уолш бе съблякъл палтото си и сега го съзерцаваше с болезнено разочарование, сякаш се беше надявал, че със свалянето на физическия товар от плещите му ще падне и друго бреме, което не можеше нито да назове, нито да определи. Улиците навън бързо потъваха в здрач. За времето, през което двамата мъже бяха стигнали до брега и намерили подслон в кафенето, облаците и късният час с общи сили бяха спуснали пелена от мрак връз града.

- Мразя зимата - каза Уолш. - Слава богу, че свършва.

Той сипа едно пакетче захар в кафето си, после още две, отпи пробно и накрая ги докара до пет.

Паркър посочи празните пакетчета.

- Ако това ще те успокои, надали ще доживееш до следващата.

- Малките удоволствия в живота. Възползваме се, когато можем.

Покрай тях мина млада жена, разнасяща ухание на сапун. Уолш вирна нос като хрътка, надушила плячка. Носеше се мълва, че бракът му е в затруднение и двамата с жена му вече не живеят под един покрив. Макар и да не беше изненадан, Паркър не изпитваше никакво задоволство от тази новина. Гостите на полицейските сватби си знаеха, че е по-добре да пропуснат тостерите и фритюрниците и да заложат на набирането на фонд за двойни адвокатски услуги в случай на развод. Паркър обаче харесваше Уолш, въпреки че взаимността на чувствата им напоследък изглеждаше нарушена, а и съпругата му изглеждаше симпатична жена. Може би щяха да се сдобрят, но само ако Уолш имаше достатъчно акъл да сдържи гъдела в панталоните си.

- Много е млада за теб - отбеляза Паркър, когато му се стори, че вниманието на събеседника му опасно се отвлича.

- Във всичко ми е много.

- Добре че го знаеш.

- Ти да не си станал гласът на съвестта ми?

- Аз и на собствената си не съм.

- Добре че го знаеш.

- Туше.

- Момчетата ти в града ли са?

Паркър се досети, че пита за Ейнджьл и Луис.

- Не мисля, че Луис би се радвал да бъде наричан „момче“.

- Сигурен съм, че няма да го приеме лично.

- Аз съм сигурен в обратното.

- Не отговори на въпроса ми.

Паркър знаеше, че Уолш държи под око двамата му партньори още откакто решиха да прекарват част от времето си в Портланд.

- Не съвсем - каза той. - Ейнджъл е болен.

- Сериозно? И от какво?

- От рак.

Уолш, който до момента се стараеше да поддържа максимално враждебен тон, веднага смекчи гласа си.

- Съжалявам.

- Той също. Рак на дебелото черво втори стадий. Хванаха го, преди да стигне до лимфните възли, но не и преди да перфорира стената на червото. Беше на косъм. Ще му трябва химиотерапия, след като се възстанови от операцията, но косата му няма да окапе. Тревожеше се повече от загубата на остатъците от нея, отколкото на част от червото си.

- Божичко, всички се разболяват от рак. Не помня да е било така преди.

- Винаги е имало по нещо. Просто светът намира нови начини да ни убива.

- Как го приема Луис?

- Както може да се очаква.

- Толкова ли е зле?

- Тихите води са най-дълбоки.

- И студени.

- Ако се опитваш да отбележиш точки, изчакай да се върне в града, за да му го кажеш в лицето.

- Може и да го направя. А ти още не си отговорил на въпроса ми: той навъртал ли се е напоследък в града?

- А може ли аз да попитам защо това те интересува?

- Не и нека ти напомня, че ако търсиш информация - което предполагам, че е така, след като седим заедно тук, пътят е двупосочен.

Паркър се предаде. Не виждаше как може да възрази на това.

- Беше тук миналия уикенд.

- Видяхте ли се?

- Да.

- Къде?

- На различни места.

- Някое от тях да е било на „Къмършъл“?

- Не помня. И това не ми звучи като размяна на информация. По-точно би било да се нарече „разпит“.

Уолш размести празните и пълните пакетчета захар, дока- то не се получи фигура: свастика.

- Някой е гръмнал колата на Били Оушън.

- Някои не обичат арендби.

- Мислиш ли, че си първият, който се шегува така?

- Дори не е първият път, в който аз се шегувам така.

- Гледай ти. И как стана така?

- Старецът на Били се опитал да наеме Мокси Кастин, за да разбере кой има зъб на сина му или възражения срещу начина, по който изразява политическите си възгледи, защото смятал, че вие сте твърде некадърни, за да го направите.

- Какво му е отговорил Мокси?

- Мокси е евреин. Какво му е казал според теб?

- Мокси е евреин?

- Нали? И аз се изненадах.

Уолш развали захарната свастика.

- Човек трябва да има особена нагласа на духа, за да взриви нечий пикап само защото не одобрява политическите виждания на собственика му.

- Доколкото чувам, Били Оушън няма политически виждания или поне не такива, които да заслужават подобно название - възрази Паркър. - Имаше само пикап, накичен с флагчета на Конфедерацията.

- Всичко това може да е вярно, но взривяването на колата му говори за нестандартно високо ниво на нетърпимост.

- А развяването на знамето на Конфедерацията в най-северния щат - не, така ли? Я стига. След срещата си с Мокси звъннах тук-там. Какво ще кажеш за акцията на Клана във Фрийпорт и Огъста? Говори се, че някой видял двама мъже с пикап като на Били да хвърлят предмети в дворовете във Фрийпорт.

Една сутрин през януари жителите на двата района бяха намерили по алеите си пликчета за сандвичи, в които бяха напъхани камъни за тежест и листовки на Ку Клукс Клан, предлагащи патрул в квартала и безплатна телефонна „Клан-линия“.

- Двама мъже, които по описание приличат на вас с Луис, са били забелязани да пият в съседен бар, преди пикапът на Били да се вдигне във въздуха.

- Нима? А забелязани ли са двама мъже, които по описание приличат на нас с Луис, да го вдигат във въздуха?

- Не.

- Нямам какво повече да кажа.

- Трябва да признаеш, че е страшно съвпадение.

- Какво, чернокож и бял да пият заедно в бар същата вечер, когато е гръмнала колата на някакъв расист?

- Живеем в Мейн - отвърна Уолш. - Тук има чернокожи, които не могат да си намерят чернокожи приятели. Ти си май че единственият ми познат, който всъщност има чернокож приятел.

- Трябва да разшириш хоризонтите си.

- Всеки път, когато го направя, се разкайвам, особено когато става дума за твои познати.

Уолш беше дръзнал да се приближи твърде много до Луис след събитията в Бореас, надявайки се да изкопчи сведения, с които да напредне в разследването, но се беше опарил. Паркър предполагаше, че този опит е засилил вродената му склонност да се муси на стари обиди.

- Ще ми се да можех да ти помогна, но не мога - каза той.

През цялото време говореше със спокоен, дори леко развеселен тон. Нямаше да захапе стръвта и Уолш го знаеше. Двамата допиха кафето си. В заведението вече нямаше други хора.

- Тогава случаят явно ще си остане нерешен - рече Уолш.

- Така може би е най-добре.

- Възможно е. - Тревожното изражение се върна на лицето му. - Знаеш ли, онези листовки по алеите вероятно са били работа на хулигани. Тук нямаме Клан, не и откакто показаха вратата на Ралф Брустър.

Ралф Брустър беше сенатор от Портланд, кандидат за губернатор на републиканците през 1924 г., когато Ку Клукс Клан претендираха за четиресет хиляди членове в щата, които бяха спечелили предимно с подклаждане на антикатолически и антиимигрантски настроения. Брустър отричаше да е член на Клана, но никой не му вярваше, пък и нямаше голямо значение, защото той така или иначе подкрепяше организацията и тя му отвръщаше със същото, което му донесе победа на изборите през 1924 г. Към трийсетте години Кланът в Мейн се изчерпа, отслабен от скандали и липсата на склонност у жителите на щата да отделят твърде много време за омраза помежду си. Такова беше положението и досега.

- Но? - попита Паркър.

Уолш почеса наболата си брада. Изглеждаше готов да си ляга. Паркър не знаеше колко бири е изпил, но бройката им вероятно беше нещо между „препалено много“ и „не достатъчно“. Кафето не му помагаше. Каквото и да го гризеше, явно беше дълбоко.

- Но - отвърна Уолш - напоследък като че ли всички са вдигнали температурата с няколко градуса. Расистката пропаганда и палежите могат само да я повишат още повече, докато някой не пострада. Били Оушън е задник, но онзи, който е взривил пикапа му -също. Ако случайно го видиш, предай му какво съм казал. Ако има проблем, знае къде да ме намери.

Паркър кимна. Нямаше намерение да предава съобщението, но знаеше, че думите на полицая не са лишени от основание.

- Урокът свърши - каза Уолш. - Е, какво искаш да знаеш?

25

Куейл седеше в удобен стол до прозореца на стаята си. На стените бяха закачени картини с пейзажи от щата Ню Хампшир, а подът беше покрит с оригинално дюшеме от деветнайсети век, лъснато до неуместна според него степен. Мебелите бяха или от периода на построяване на хотела, или - в случая с леглото - скъпа репродукция. Искаше му се да беше някъде другаде. Мястото му не беше в тази страна, може би и дори в тази епоха. Той беше човек от по-старо време. Новият свят беше твърде шумен за него, цветовете му - твърде крещящи. От всичко обаче най-силно презираше отчаяното му желание за история, незрелия копнеж по заслужената тежест на годините. Един магазин наблизо се бе нарекъл антикварен, но доколкото Куейл виждаше, целият му асортимент се състоеше от произволни, почти съвременни боклуци. Ако някой го подпалеше, щеше да му направи услуга.

Хотелът се намираше на парцел земя, скрит от останалата част от града от вечнозелена растителност, градините му трудно се виждаха през сумрака и дъжда. Отражението на Куейл го гледаше от стъклото като камея върху тъмна керамика и му вдъхваше спокойствие. Той беше създание на свещите и газените лампи, неуловим обитател на сенките и мъглите, но душата, която го направляваше, беше още по-стара, плод на първичния мрак, предшествал зората на живота. Куейл нямаше спомени от кърмачеството, детството и младостта си. Очите му се бяха отворили направо в ранна зряла възраст и мисията му на тази земя мигом бе разцъфнала в съзнанието му: да открие една книга и да ѝ позволи да свърши делото си. Щом изпълнеше тази задача, Куейл щеше да потърси забрава. Нямаше желание да разбере какво ще стане след това. Беше видял предостатъчно.

Но може би тази представа за живота, разпростиращ се почти до непоносимост, беше само фантазия, разстройство на ума; или пък проявление на чувство за мисия, предавано като рецесивен ген от поколения Куейловци. Имаше надгробни камъни с името Куейл, урни, пазещи праха на Куейл, в земята почиваха кости на Куейл.

Или нечие име, нечий прах, нечии кости.

Тиха светкавица озари небето през отворения прозорец, като безсилна яростна мълния на божество, което се е събудило твърде късно, за да предотврати собствената си гибел. Куейл усети мириса на изгоряло и тънките светли косъмчета на пръстите му настръхнаха, когато протегна дясната си ръка към небето, извил пръст, сякаш призоваваше Стария Бог при себе си и Го предизвикваше да раззине паст, за да осъществи най-после плана Си докрай.

„Тогава и двамата ще заспим - помисли си Куейл, - и така ще е най-добре.“

Утре работата му започваше наново. Преди да издъхне, Естер Бакмейър беше издала името на жената в Мейн, на чиито грижи бяха поверили Карис Ламб: Маела Ломбарди. Вече беше намерил адреса ѝ в Кейп Елизабет и даже беше научил някои неща за нея. Ломбарди беше пенсионирана гимназиална учителка, но също като злощастния Доби не работеше пряко с някоя благотворителна организация. Тя беше таен помощник - брънка в грижливо поддържана верига, която водеше уязвимите към безопасност.

Куейл и Морс погребаха Бакмейър жива, но тя надали щеше да страда дълго под тежестта на камъните и пръстта след всичко, което ѝ бяха причинили преди това. Куейл беше сигурен, че Доби не му е казал истината за обаждането на Карил Ламб от Мейн или че най-малкото е укрил важна информация. Наложи се да потърсят сътрудничество от Бакмейър и тя в крайна сметка бе издала Ломбарди.

Куейл въобще не бе имал намерение да остави Бакмейър жива, въпреки обещанията му към Ерол Доби, а Морс бе изпратена да се погрижи за сервитьорките, които бяха видели лицето му. За съжаление, поредица от затруднения принудиха двамата да напуснат Кадилак, без да изпълнят тази мисия. Това ги безпокоеше, но не прекалено. Куейл вече беше променил външността си с прости средства като по-светла боя за коса, нови очила и сваляне на цветните контактни лещи. Смяташе, че така няма да ги познаят нито те, нито готвачът, но ако останеше време, можеше отново да прати Морс подире им, ако ще само за отмъщение за лъжите на Доби.

Куейл за кратко се замисли дали убийството на Доби и изчезването на Бакмейър могат да уплашат другите, но се съмняваше: огънят беше велик заличител на следите, а гробът на Бакмейър нямаше да бъде открит лесно. Едва когато убиеха Ломбарди, което вероятно щеше да се наложи, след като изтръгнеха нужната им информация от нея, щеше да започне да се очертава връзка между случаите.

Дотогава обаче Куейл щеше да е научил къде и под каква самоличност се крие Карис Ламб. Най-важното бе тя да няма време да избяга, преди да я хване. Този лов се беше проточил твърде много. Изцеждаше ресурсите му и го беше принудил да прелети океана до тази свирепа земя, изоставяйки крепостта си в Лондон. Двамата с Морс бяха взели всички предпазни мерки: пътуваха с напълно законни холандски паспорти, макар и с имена, които нямаха нищо общо с действителността; отпечатъците от пръстите им бяха създадени с помощта на печатни платки и течен желатин, имитиращ тер-мореакциите на човешката кожа; подобна технология бяха приложили и за ирисите на очите си. Не можеше да се направи почти нищо за снимките на лицата им, които притежаваше Департаментът по вътрешна сигурност, но дори тук подготовката им се бе отплатила: лицевите протези бяха прости, поставяха се лесно и още по-лесно се сваляха. Също както Куейл вече не приличаше на мъжа, който бе чел стихосбирка в ресторанта на Доби, така и двамата с Морс бяха само бледи подобия на двойката, преминала през митническия контрол на летище „Вашингтон-Дълес“. Щом дойдеше време да се приберат в Англия, щяха да сложат отново протезите за броени часове. Но въпреки всичко пътуването си оставаше неприятно и само най-екстремна ситуация можеше да накара Куейл да прекоси самия Атлантик.

Книгата обаче го налагаше. Той нямаше да намери покой, докато не я откриеше.

А беше много, много уморен.

Куейл затвори очи и видя как събира последните пръснати листове от тома - това творение със счупено име и счупена природа.

Счупеният Атлас.

26

За първи път Паркър можеше да си позволи да бъде напълно открит с Уолш за някой клиент или случай. Беше приятно, макар на следователя да не му се вярваше, че всичко е точно такова, каквото му се представяше. Паркър не можеше да го вини, като имаше предвид всички полуистини и откровени лъжи, с които го бе удостоявал през годините.

В момента Уолш работеше в Отдела по тежки престъпления - юг в Грей, а разследването на намерените останки се водеше от Отдела по тежки престъпления - север в Бангор. Почти нищо обаче от това, което се случваше в полицейските служби навсякъде в Мейн, не оставаше скрито от Уолш и някои главни следователи.

- Значи Мокси те е наел да разследваш случая само от благородни пориви?

- Нещо такова.

- Ние дори не сме сигурни, че жената е била еврейка.

- Мокси е останал с впечатлението, че Давидовият щит е бил издълбан горе-долу по същото време, когато е била погребана жената.

- Мокси знае доста повече за този случай, отколкото му се полага. Тези детайли още не са разгласени.

- Има си начини.

- Ако разбера кой му снася информация, ще го пратя да разнася химически тоалетни по паркингите и да чисти след пияниците и перверзниците.

- Поне ще си е осигурил защита от Мокси. А и доколкото ми е известно, все още не се води разследване на убийство... или греша?

- Жената не се е заровила сама в земята.

- Това важи за повечето покойници. Кога ще изнесете публично информацията, която имате?

- Когато разполагаме с факти, а не със спекулации. Може да разясниш тази разлика на Мокси - да си знае за следващия път, когато реши да се перчи.

Паркър се облегна назад. Над фериботното пристанище от другата страна на улицата блесна светкавица. Той зачака да чуе гръм, но такъв не последва. Разбира се, знаеше, че тътен е имало, просто беше на твърде голямо разстояние, за да се чуе, като разговор в далечна стая. Свързваше такива бури с лятото, не с началото на пролетта. Странните метеорологични явления го смущаваха.

- Защо си толкова кисел? - попита Паркър.

- Например защото, когато ти се захванеш с разследване, от това никога не излиза нищо хубаво - отвърна Уолш. - Защото мисля, че си бил достатъчно близо до пикапа на Били Оушън, за да ти опърли веждите. Защото съм убеден, че си примамил човек на плажа в Бореас, за да бъде убит. Избери си. Ако не ти стигат, имам и още причини.

- Не става дума за отношението ти към мен, а за една заровена жена и изчезнало дете.

- Не ми се прави на праведник. Много добре знам за какво става дума.

- Тогава какво лошо има да обменим малко информация?

- Ти не обменяш, а вземаш. Толкова много си крил през годините, че трябва да си наемеш трезор.

- Сега се опитвам да бъда откровен.

- Като змия.

- Обиждаш ме.

- Ти си като камъче в обувката, което не успявам да изтръскам, колкото и да се мъча.

- Това ли е начинът да ми кажеш, че не можеш да се откажеш от мен?

Уолш присви очи.

- Откъде е това?

- „Планината Броукбек“.

- Божичко, точно си мислех, че по-зле не може да стане.

Един от баристите се приближи, за да им каже, че заведението затваря.

- Добре - отвърна Уолш и стана.

Паркър го последва. Вървяха заедно до автомобилите си, паркирани недалеч един от друг, като колата на Уолш беше по-близо до входа на „Арабика“. Небето беше раздрано от нова светкавица, толкова ярка и внезапна, че отдолу се видя силуетът на остров Пийкс.

А дъждът продължаваше да вали.

- Не прилича на убийство - каза Паркър. - Що за убиец заравя жертвата си, а после се помайва да гравира знаци?

- Никакъв.

Уолш се качи в колата си и се опита да затвори вратата, но не успя.

- Добър съм - каза Паркър. - Подхвърли ми кокалче.

- Майната и на двама ви с Мокси. Кълна се, че можете да замествате дяволите в пъкъла, когато излязат в отпуск. - Уолш изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче от безсилие, а Паркър нямаше никакво желание да разплаче още един възрастен мъж. -Слушай сега. Мокси е прав: жената е родила малко преди смъртта си; звездата може да е издълбана по същото време; антропологът може да е забелязал нещо, което медицинските експерти са пропуснали.

При намиране на заровени останки процедурата изискваше консултация с антрополозите от Университета на Мейн в Ороно. Щяха да потърсят помощта им и за издирването на детето.

- И какво по-точно?

- Антропологът установи увреждане на плацентата и вероятно съответстваща травма на останките от матката.

- Свързани с раждането или причинени отвън?

- Нарича се абрупцио на плацентата, не го бях чувал до онзи ден. Означава преждевременно отлепване на плацентата от матката преди раждането. Вероятно е станало внезапно и е предизвикало силен кръвоизлив. Състоянието изисква спешно секцио, но жената не е била в болница: била е в гората и може да умряла от кръвозагуба.

- Което означава, че е малко вероятно бебето да е оцеляло.

- Не е невъзможно, но шансовете са малки. Ако е останало твърде дълго без кислород, може да е било мъртвородено. Ще започнем да копаем и ще видим какво ще излезе. Междувременно издирваме самоличността на майката в архивите за изчезнали хора в щата, а също и в НЦКИ, НСИНЛ и Центъра за изчезнали и експлоатирани деца - за всеки случай.

Базата с данни за изчезнали хора на Националния център за криминална информация съществуваше от четиресет години и съхраняваше досиетата за изчезнали хора през годините, получени от ФБР, но те като цяло обхващаха само онези случаи, в които имаше основателна тревога за безопасността им. За целта някой трябваше да бъде достатъчно притеснен от изчезването на даден човек, за да напише доклад до ФБР, а това невинаги се случваше. Другите служби не бяха длъжни да подават информация за изчезнали възрастни хора до националните системи, поради което в САЩ имаше около четиресет хиляди неразпознати тела. НСИНЛ - Националата система за изчезнали и неидентифицирани лица, беше създадена, за да подобри достъпа до информацията за изчезнали хора и да компенсира непълните данни в НЦКИ. Междувременно ДНК пробите от неизвестната жена и остатъците от плацентата щяха да бъдат препратени на Биометричния екип в Националния център за изчезнали и експлоатирани деца. Неговите служители щяха да ги сравнят с пробите в КОДИС -Комбинираната ДНК индекс система, с надеждата да открият съвпадение.

Паркър благодари на Уолш. Информацията от източника на Мокси беше потвърдена, а вече знаеше и още нещо за раждането. Може би дори беше успял да убеди Уолш в благородните си намерения относно този случай.

- Надявам се, че Мокси не ти плаща за това - рече Уолш.

- Това е неизвестна жена, заровена в гората. Но ако откриеш нещо, което ние не сме успели, може дълбоко в сърцето си да се впечатля.

- Ще го имам предвид.

- Знаеш ли, всъщност не съм гледал „Планината Броукбек“.

- Гей каубои.

- И аз така чух. Като стана дума, предай много поздрави на Ейнджъл.

- А на Луис?

- На него предай да си пие успокоителните.

Уолш потегли. Мракът се сгъстяваше. Следващата мълния протегна електрическите си пръсти над земята и морето, сякаш искаше да сграбчи корабите от морето, да изтръгне и живите, и мъртвите от покоя им. Този път обаче Паркър чу тътена. Вдигна яката си, за да се предпази от дъжда, и мислено си пожела бурята да намери по-далечен пристан.

27

Куейл трябва да беше заспал, защото, когато отвори очи, цветовете в стаята се бяха променили и сенките вече не бяха същите. Бледото дете стоеше на килимчето до края на леглото. Беше голо и безполово, с плоски гърди и гологлаво, напомнящо на огромна, недовършена кукла. Ставите му бяха извити назад в коленете като задните крака на кон, а лактите - щръкнали напред, сякаш разглобени и след това нарочно сглобени погрешно. Ноктите на ръцете и краката му бяха жълти и разкривени, а в бялото на очите му не се виждаше нито ирис, нито зеница. На тяхно място в центъра зееха дупки, така че ако някой погледнеше в тях под подходящ ъгъл и достатъчно светлина, можеше да огледа вътрешността на черепа му.

Куейл не помръдна от стола си. Той гледаше Бледото дете така, както друг би гледал молец в стаята си - присъствие, в което няма нищо ново и особено, но въпреки това привлича вниманието. Бледото дете отвори и затвори уста, а главата му подскочи нагоре-надолу, като че кълвеше. Сега приличаше повече на птица без перушина; на голишарче, паднало от гнездото и търсещо помощ от човек, който не можеше да му я предложи.

На вратата, свързваща неговата стая със съседната, тихичко се почука.

- Влез - каза той.

Вратата се отвори и на прага застана Палида Морс. Също като Бледото дете, и тя беше гола, въпреки че пропорциите ѝ бяха на зряла жена. Тялото ѝ беше съвършено бяло, а смъртната му шир се нарушаваше единствено от едва видимите вени, осветени от лампата, които се виеха като далечни реки в снега, и от космите на венериния ѝ хълм, накъдето вероятно се оттичаха тези потоци. На дясната ѝ буза зееше малка, кръгла прободна рана, скрита доскоро от грима. Беше нова и дълбока - спомен от неуспешния опит да се отърве от сервитьорките на Доби, - но не изглеждаше инфектирана.

Морс не виждаше Бледото дете - тя беше различна от Куейл, - но беше свикнала да усеща присъствието на отвъдното, проникващите замърсявания от едната реалност в другата. Тя се спря на границата между двете стаи, като че ли се боеше да нахлуе в неизвестността.

- Какво е? - попита тя и Куейл се сепна от грубия ѝ глас -разстроен инструмент, способен да предава само земното и грозното.

- Дете. Или нещо такова. - Той я погледна. - Но си тръгна. Сигурно го подплаши.

Ако в думите му се съдържаше обида, Морс предпочете да не ѝ обръща внимание, а може и въобще да не я забеляза. След толкова години, прекарани заедно, пътищата, по които се движеше умът ѝ, често продължаваха да бъдат чужди за Куейл. Със същия успех можеше да се опита да разбере миелите на паяк или оса - един хищен, вечно гладен организъм.

- Ако предпочиташ, ще се върна в стаята си - каза тя.

- Не, можеш да останеш.

Тя отиде до леглото му, пъхна се под завивките и го проследи с очи, докато сваляше дрехите си. Лишено от всякакви мазнини, тялото на Куейл представляваше сглобка от мускули, сухожилия и кости, напомняща повече на илюстрация по анатомия, отколкото на живо същество - творение на Везалий или Албинус, прикрито само с тънък плащ от кожа.

Куейл легна върху нея и тя потрепери от студеното докосване. Когато той проникна в нея, тя имаше чувството, че я пронизва леден къс, и докато го притискаше към себе си, си мислеше, че кожата ѝ несъмнено ще залепне за неговата като за лед и щом се разделят, части от епидермиса ѝ щяха да останат полепнали по тялото му, а върху нейното да се оголят червени петна. Той свърши и тя усети как спермата му се разлива в нея с упоителна хладина, разпростира се отвъд утробата ѝ в корема и гърдите, в ръцете и краката, докато достигна червеното сияние на съзнанието ѝ и го притъпи до жълто, после бяло, а след това...

Куейл се отдръпна от нея и се отпусна върху възглавницата си. Морс вече дишаше дълбоко до него, но той не усещаше вонята на диханието ѝ - отдавна беше изгубил сетивата си за вкус и обоняние и се хранеше само по задължение, не за удоволствие, също както не извличаше сексуално удовлетворение от близостта си с Морс. Желаеше единствено топлината ѝ - енергията, която в тези моменти проникваше през леда и вечния мраз на съществото му, за да достигне до малкото остатъчна топлина в тефрата^[10] на аза му. Студът беше проклятието на дългия живот... ако дълга агония като тази можеше да се нарече живот.

Куейл извърна глава и погледна в най-тъмния ъгъл на стаята, до прозореца. От сенките пристъпи Бледото дете, което бе стояло там през цялото време и беше попивало гледките на съвкуплението през зейналите дупки на очите си. То подуши въздуха в стаята и мускусната миризма на секс.

- Щом всичко свърши - каза Куейл - и този свят се промени, можеш да я вземеш. Ти и твоите сродни можете да ги вземете всичките.

28

През нощта бурята връхлетя брега и събуди Паркър с дрънчене на ламарините по покрива и блъскане по прозорците и вратите, като че ли безлико същество търсеше пробойна, за да нахлуе в нова територия. Когато стана на сутринта, дворът беше посипан с изпотрошени клони, а едно старо гнездо лежеше паднало, странно непокътнато на земята.

Въпреки това денят беше най-топлият досега и само тук-там в сенките на дърветата бяха останали кръпки сняг. Паркър избърса един от столовете на верандата и закуси корнфлейкс и кафе, вдигнал крака на парапета и заслушан в птиците, които пееха за негова наслада.

Изпитваше нужда да поговори с дъщеря си, Сам, но знаеше, че тя се приготвя за училище, и не искаше да я притеснява. Към момента двамата с майка ѝ бяха в състояние на напрегнато примирие. Рейчъл беше замразила делото, с което възнамеряваше да остави на Паркър само контролиран достъп до детето, подбуждана от професионалните му занимания и склонността на насилие у хората, с които си имаше работа. Хаосът на неговия живот се беше просмукал в съществуванието на дъщеря му, което е пълно основание тревожеше майка ѝ и тя бе сметнала, че няма друг избор, освен да потърси закрила от съда.

После проблемът утихна също толкова внезапно, колкото се бе родил, но Рейчъл не даде обяснение за промяната. Паркър реши, че няма нужда да разлайва кучетата. Стигаше му, че може да бъде със Сам без надзора на други възрастни, да откликва, когато тя се нуждае от него, без условия и правила, нищо че дълбините на нейното същество оставаха загадъчни като недрата на океана.

Понякога се събуждаше от гласа, който му говореше така ясно, сякаш Сам стоеше до него в стаята. В тези случаи се питаше дали физическото ѝ присъствие не му липсва дотолкова, че да си създава въображаеми образи, за да компенсира. Но друг път, когато беше буден, я чуваше да разговаря с друго дете и думите им се носеха като ехо от Върмонт. Паркър добре знаеше кое е другото дете, защото Сам беше изричала името му и преди.

Дженифър.

Сам и Дженифър: живата дъщеря говореше с мъртвата.

Светът не можеше да бъде по-чуден от това, мислеше си Паркър и се утешаваше, че някой ден ще затвори очи в този свят и ще ги отвори в друг, където ще го чака Дженифър, за да го отведе при своя бог.

Беше седем и половина. Паркър изми чашата и купичката си, качи се в колата и подкара към „Свети Максимилиан Колбе“. Стигна тъкмо навреме за сутрешната литургия. Седна в дъното на църквата, където винаги се чувстваше по-комфортно. Не идваше редовно тук, но католицизмът от детството не го бе напуснал и той все още намираше утеха в богослужението. Остави се на вълната на литургията, потъна в медитацията на познатия зов и ответ и се помоли за децата си, за живото и мъртвото, за съпругата си, която си беше отишла от него, за Рейчъл, която още обичаше, за безименната жена от гората и за детето, което беше родила в сетния си миг - да намерят покой на този или другия свят.

Играчката телефон зазвъня точно когато Даниел Уийвър излизаше от дома си. Друг ден по това време щеше да бъде на градина, но тази сутрин имаше час при зъболекар и си поспа до по-късно. Дядо му го чакаше на вратата, защото майка му не можеше да отсъства от работа.

Откакто дядо му се прибра от последното си пътуване, Даниел усещаше някакво ново напрежение между него и майка си, макар да не знаеше каква е причината. Това не го тревожеше особено, защото двамата възрастни често се спречкваха, предимно несериозно, но понякога достатъчно остро, за да се сърдят един на друг дни наред.

„Дядо ти е твърдоглав човек“, казваше майка му вместо обяснение, което беше много смешно, защото дядо му казваше същото за нея, като сменяше само една дума. Даниел обичаше и двамата, макар че щеше да се радва да си има и татко. „Той замина и после умря“, беше единственото, което бе чувал от майка си за него.

- А знаеше ли за мен?

- Не.

- Защо?

- Защото замина, преди да разберем, че растеш вътре в мен.

- Той какъв беше?

- Също като теб.

- Затова ли с теб не си приличаме?

- Сигурно затова.

Вместо баща си имаше дядо, едър и силен, с дълга, преждевременно побеляла коса, татуировки на ръцете - включително името на Даниел - и обица на лявото ухо. Носеше избелели дънки, ботуши със стоманени върхове и черно палто, което стигаше до средата на бедрата му. Никой друг си нямаше дядо като него. Даниел харесваше това. Дядо Оуен беше много по-готин от дядовците на другите деца, че даже и от бащите им.

- Готов ли си, скаут? - попита дядо Оуен.

- Да.

- Много ли те боли зъбът?

- Малко.

- Искаш ли аз да го извадя, че да не се разкарваме до доктора?

- Не.

- Сигурен ли си? Трябва ми само конец. Връзвам единия му край за зъба, другия - за камиона и - бам! - ще излезе, без да се усетиш.

Даже инжекция няма да трябва.

- Не мисля.

- Ти решаваш. Аз съм готов да го свърша за десет кинта.

- Не.

- А какво ще кажеш да си ги разделим? Пет за теб, пет - за мен.

- Не.

- Много си скучен. Я, телефон ли чувам?

- Играчка.

- А защо звъни?

Даниел сви рамене.

- Не знам.

- Искаш ли да вдигнем, преди да излезем?

Дядо Оуен се шегуваше, но за Даниел не беше забавно. Не, той определено не искаше да вдигне телефона. Искаше само да спре да звъни. Онази жена Карис ставаше все по-настойчива с всяко обаждане. Постоянно молеше Даниел да я намери. Караше го да отиде при нея в гората, но той не щеше. Карис го плашеше. Не знаеше как да опише причината, но му се струваше, че най-близката дума е „глад“. Карис беше гладна: не за храна, за нещо друго. Може би за компания.

За него.

- Ако е счупена, трябва да я изхвърлиш - каза дядо му. - Да не те буди нощем.

„Иска ми се да я изхвърля - помисли си Даниел. - Много даже, но се страхувам. Страхувам се, че тогава Карис ще дойде да ме пита защо не вдигам.

Ще дойде и ще видя лицето ѝ.

Ще ме заведе в гората.

И никой няма да ме намери.“

29

Паркър си тръгна от църквата след последната благословия, следван от другите поклонници, повечето по-възрастни от него. Не беше успял да смъкне кой знае колко средната възраст, но все пак достатъчно, за да има статистическа значимост.

Вместо да се прибере направо вкъщи, той реши първо да се разходи по плажа край Фери Бийч, където беше паркирал, и да се наслади на самотата и шума на прибоя. Улови се, че се връща към думите на Луис - за това как апартаментът му се струва по-малък, а не по-голям, откакто Ейнджъл постъпи в болница. Може да звучеше противоестествено, но на Паркър му се струваше, че разбира какво е имал предвид. Самотата бездруго те караше да се чувстваш така, сякаш стените те притискат, а отсъствието на любим човек носеше усещане за още по-силно ограничение, за отнети възможности. Паркър беше изгубил две жени при съвсем различни обстоятелства: първата, Сюзан -сред кръв и ярост, а втората, Рейчъл - заради разпадането на връзката им. След всяка жестока раздяла тепърва осъзнаваше разговорите, които вече не може да води, въпросите, на които му отвръщаха само призраци. Някои думи могат да бъдат изречени само пред хората, към които изпитваме дълбоки, страстни чувства, също както някои мълчания могат да бъдат споделени само от влюбени. Това беше една от причините мисълта за ново начало да му се струва неимоверна трудна: онова, което ти липсва най-много, идва само с времето, а той имаше повече дни зад гърба си, откол- кото пред себе си.

Божичко, трябваше да си вземе ново куче.

Паркър се върна в колата си и мислено пренареди настоящите си дела според важността им. Беше силно заинтригуван от Неизвестната жена и местонахождението на нейното дете. Реши да замине за Пискатакуа и да огледа района, в който беше намерено тялото. Винаги можеше да се обади на Уолш и да му помогне да удари едно рамо, ако собственото му проучване не свършеше работа. В крайна сметка, винаги имаше надежда. Искаше да огледа мястото не защото си въобразяваше, че ще открие нещо, което полицията е пропуснала, а защото беше нужно за собствения му процес на ангажиране със случая и за деликатния баланс между дистанцията и вникването.

Когато се приближи до дома си, видя един пикап, паркиран близо до началото на имота. Беше „Шевролет Силверадо“, но с няколко години по-стар от онзи, който Луис беше вдигнал във въздуха, и доколкото виждаше, не беше украсен със знаменца на Конфедерацията. Паркър сви по алеята си, а пикапът го последва. Макар да поддържаше почтително разстояние, присъствието му и навлизането в личната му територия го подразниха. Паркър не беше въоръжен, защото не виждаше причина да носи пистолет в църквата, а въпреки съветите на Луис нямаше навика да държи оръжие в колата си. Ако му откраднеха колата, а пистолетът беше в жабката, на улицата щеше да се появи още едно оръжие по негова вина; ако ли пък го криеше в заключен сейф в багажника, нямаше да му бъде подръка, когато му потрябва.

Той погледна в огледалото. Видя само един човек - възрастния шофьор в кабината. Багажникът на пикапа беше празен и открит.

Паркър паркира успоредно на къщата и зачака. Пикапът спря на място. Шофьорът слезе и разпери ръце, за да покаже, че не е въоръжен. Беше шейсетинагодишен, дребен, набит мъж. Приличаше на човек, който е видял немалко тежък физически труд през живота си и вероятно голяма част от него му се е усладил. Косата му беше побеляла и подстригана по войнишки, а лицето му - червендалесто и сбръчкано, обветрено от десетилетия жарко слънце и мразовити зими. Паркър го позна още преди да се представи.

- Господин Паркър? Казвам се Боби Стоунхърст.

- Познах ви.

Боби Стоунхърст, или Боби Оушън, старецът на Били, най-северният конфедерат в цялата страна. Паркър мислено изруга Луис и неспособността му да обърне другата си страна, но гневът му трая само миг. Все пак Паркър не беше чернокож мъж, принуден всеки ден да се бори с чуждите предразсъдъци. А и той самият не беше образец за сдържаност.

- Извинявам се, че навлязох в имота ви без покана и предварителна уговорка - каза Стоунхърст. - Беше импулсивно решение. Надявах се да бъдете така любезен да се съгласите на кратък разговор.

- За какво, господин Стоунхърст?

- Никой не ме нарича така. Казват ми Боби или Боби Оушън. Този прякор ми залепна. Не ме притеснява.

- Защо да не си останем официални?

Дори да се абстрахирате от проблема с пикапа, Паркър знаеше достатъчно за Боби Оушън, за да предпочита да стои далеч от него. Бизнесменът наемаше само бели мъже и жени, но делегираше най-мръсните и неприятните си работи на съмнителни компании, експлоатиращи имигранти, и с това подкрепяше унижението и тъпченето на най-уязвимите хора. Цветнокожите избягваха неговите заведения. В тях те биваха обслужвани бавно и немарливо, свободните маси се оказваха внезапно резервирани за клиенти, които никога не се появяваха, и през цялото време тегнеше смътна, но безспорна атмосфера на враждебност. В същото време Боби Оушън беше щедър дарител на избрани благотворителни организации и подкрепяше инициативите за разкрасяването и подобряването на Портланд. Разбираше се добре с мнозина, стига да бяха от бялата раса и прилично заможни. Хората казваха, че не е лош човек и не бива да го съдят само по недостатъците му. За Паркър обаче те не можеха да бъдат отделени от останалата част: те бяха неговата същност и оставяха мръсен отпечатък върху всичко, което вършеше. Боби Оушън беше развалено месо.

- Не знаех, че сте набожен човек - отбеляза Боби Оушън.

- Следите ли ме, господин Стоунхърст?

- Надявах се да поговорим още по-рано, но видях, че излизате, и случайно се озовахме на един и същи път. Не исках да ви безпокоя преди богослужението. Предположих, че скоро ще се върнете. - Той засмука някакъв остатък между зъбите си и го преглътна. - Католик, а?

- Точно така.

Боби Оушън сви рамене. Огледа Паркър, колата, дома му и вероятно католицизма му. Успя да прикрие явното си разочарование, но едва-едва.

- Сам ли живеете тук?

- Да.

- Голяма къща за сам човек.

- Предлагате ми помощ с вноските ли?

- Доколкото чувам, не ви липсват пари и влияние. Имате ли нещо против да поседна?

- Всъщност да.

- Дал ли съм някакъв повод за враждебност? Не си спомням.

- Господин Стоунхърст, вие нямате повод да ми гостувате, а ако посещението ви е свързано с работа, номерът ми не е тайна. Можете да ми се обадите, за да си уговорим среща.

- Нямате офис. Това изглежда странно.

- Ако имах офис, трябваше да си седя в него. Има по-подходящи начини да оползотворявам времето си. Консултирам клиентите си в техните домове или месторабота. Когато това не е удачно, срещаме се на места, удобни и за двете страни. Предпочитам да смятам дома си и принадлежащата му територия за неприкосновени.

- Защото някой се е опитал да ви убие тук?

- Дори двама.

- Простете забележката, но май вече разбирам защо.

Паркър погледна искрящите блата над рамото на Боби Оушън, завръщащите се птици, морето. Денят бе започнал хубаво, макар и умислено, но бързо се влошаваше.

- Няма да я простя. Защо сте тук?

- Знаете ли, че се обърнах към господин Мокси Кастин във връзка с акт на насилие върху моя собственост?

- Господин Кастин ме информира. Ако правилно съм разбрал, собствеността е принадлежала на сина ви.

- Документите може да са на негово име, но пикапът е платен с мои пари. Беше подарък за момчето. Реших да приема извършеното лично.

- Ако вярно съм дочул, синът ви е решил да украси пикапа със символите на Конфедерацията. Доколкото ми е известно, линията Мейсън-Диксън все още е на около хиляда километра южно оттук.

- А доколкото ми е известно на мен, Първата поправка гарантира свобода на изразяването.

- Тогава приемете, че който е гръмнал пикапа на сина ви, е упражнявал същото право.

- Шегите ви са неуместни, господин Паркър. Не подхождат на интелигентен човек. Обърнах се към господин Кастин, защото сметнах, че портландската полиция няма да обърне нужното внимание на случая.

- А господин Кастин е отказал да се намесва във вашите работи, както ще направя и аз, ако това е целта на разговора.

Боби Оушън вкопа пета в земята като бик, готвещ се за нападение. Даже наведе глава, но когато отново я вдигна, на лицето му беше изписана усмивка. Това беше реакцията на човек, който е убеден, че противникът му е допуснал грешка, и сега ще се възползва от нея.

- Не очаквах господин Кастин да се ангажира с мен. Господин Кастин е семит. Опитът ми показва, че тези хора се грижат преди всичко за личните си интереси. Тъй като това не е рядко срещано и в другите раси, алчността им не предизвиква у мен нито особена неприязън, нито пък изненада. Вярвам обаче, че при тях тя достига необикновени висоти, а такива различия в расовите характеристики следва да се отчитат.

- Господин Стоунхърст, действително бих желал да напуснете полезрението ми.

Боби Оушън с нищо не показваше, че възнамерява да го направи.

- Мисля, че първо трябва да ме изслушате. Скоро ще ви освободя от присъствието си и ако Бог се смили над двама ни, повече няма да имаме поводи за среща. Отидох при господин Кастин, предварително въоръжен с подозрения за самоличността на виновниците, които неговото държание потвърди. Научих много за вас, господин Паркър. Чувам, че дружите с негри, хомосексуалисти и прочее индивиди с нисък морал. Сред клиентите ви видях бездомник. Простреляли са ви, докато сте издирвали убиеца на проститутка. Мислите си, че защитавате безпомощните от силните, но неволно или съзнателно се заблуждавате. Съюзявате се с хора от своя тип и ги използвате, за да раздухвате пламъците на некомпетентността си. Развявате всякакви знамена, за да оправдаете склонността си към насилие.

Боби Оушън говореше без яд и злоба. Със същия тон би коментирал метеорологичните условия.

- Знаете ли, дядо ми се е бил във Втората световна война - каза Паркър.

Боби Оушън наклони озадачено глава.

- Ако беше жив, щях да му благодаря, но предполагам, че отдавна си е отишъл от този свят.

- Точно така. Почива наблизо по пътя, в гробището „Блек Пойнт“. Сам засипах гроба му с пръст.

- Това е нещо, е което можете да се гордеете. Казвам го най-искрено.

Паркър не му обърна внимание. Не го интересуваше нито мнението на Боби Оушън, нито представата му за искреност. Вече го беше преценил.

- Той никога не разказваше подробно за това, което беше видял в Европа - продължи Паркър. - Знаех, че е служил в Деветдесет и девети пехотен полк и е бил ранен от шрапнел в левия крак при Арденската офанзива. Чак след като умря, научих за геройството на неговия полк. Числено врагът ги е превъзхождал петорно, но за всяка жертва те са отбелязвали по осемнайсет. Дядо ми обаче не беше от хората, които се хвалят как могат да размахват пушката. Той ми разказа друго. Бил е един от първите хора, влезли във Верет, Белгия, през 1945 година. Знаете ли какво намерил там?

- Не, не знам.

- Намерил телата на единайсет афроамериканци от американската армия, заловени от Първа танкова дивизия на СС. Били са бити и измъчвани, а после - убити. Единият от тях е бил лекар, който е загинал, докато превързвал раните на друг човек. Германците ги зарязали там, където са паднали.

- Трябва да призная, че ходът на мисълта ви ме обърква, господин Паркър. Не успявам да видя връзката с настоящия проблем.

- Връзката е, че мъжете, с които се е бил дядо ми, са говорели също като вас. Връзката е, че и те като вас са демонстрирали презрение към онези, които не са споделяли тяхната природа, вяра или цвят на кожата. Връзката е, че виждам откъде е взел невежеството си синът ви.

Боби Оушън си пое дълбоко дъх. Усмивката отдавна беше слязла от лицето му.

- Видели са ви да пиете заедно с един негър на метри от пикапа на сина ми същата вечер, когато е бил взривен. Сигурен съм, че вие двамата сте отговорни за случая. Вие сте слепец, господин Паркър. Живеете до морето, а не виждате промените на вълните. Времето на вашия вид изтича, иде нов ред между хората. Предайте го на вашите негра и педали.

Той се обърна, качи се на пикапа си и бавно излезе на заден ход по алеята на Паркър, след което потегли на запад. Паркър го проследи, докато не се скри от погледа му. Почуди се колко ли по-лош можеше да се окаже денят му, ако не беше отишъл на църква.

30

Паркър се замисли и реши, че би било безсмислено, а може би дори и глупаво, да отиде на мястото, на което беше намерено тялото, без да си издейства предварително разрешение. Обади се на Гордън Уолш, който не звучеше безкрайно зарадван да го чуе, но не беше и особено изненадан. Уолш се съгласи да се обади тук-там и Паркър потегли към Пискатакуа под ясното синьо небе и съпровода на предаването „Тук и сега“ на Общественото радио на Мейн. С годините все повече обичаше да слуша смислени дискусии, докато шофираше. Музиката можеше да избира сам или да остави избора на някой от любимите си канали, но от Националното радио винаги научаваше по нещо. Може би защото постепенно осъзнаваше колко малко разбира нещата в действителност.

Опита се да прогони призрака на Боби Оушън, но гласът, образът и тесногръдието му бяха твърде упорити, отчасти защото, колкото и да беше противен, гневът му не беше лишен от основание и взривяването на пикапа на сина му щеше само да затвърди омразата му. Що се отнасяше до Били, двамата с Паркър нямаха удоволствието да се познават, но Паркър беше чувал достатъчно за него, за да се радва на този факт.

С наближаването на Пискатакуа състоянието на пътищата се влоши и колата му дълго подскача по напукания асфалт от Декстър до Доувър-Фокскрофт, преди да продължи към Борстоун Маунтин. Отбивката за мястото на гроба се познаваше лесно. Отстрани на пътя бяха спрели няколко микробуса на новинарски канали, два големи джипа на шерифската служба на окръг Пискатакуа и един джип на щатската полиция, който тъкмо си тръгваше. Отдел Е от Бангор работеше в Пискатакуа и Пенобскът: по-малко от трийсет служители за район от почти осем хиляди квадратни мили, включително сто мили междущатска магистрала от Нюпорт до Шърман. Голяма част от тази територия попадаше в юрисдикцията на местните власти, но когато ставаше дума за тежки престъпления, щатската полиция поемаше главната роля.

Новинарските екипи нервничеха. Ако скоро не се появеше тяло на бебе, шефовете им щяха да ги пренасочат. Паркър мерна една репортерка на име Нина Еърд, която беше виждал и на екрана, и по улиците на града. Тя пушеше и небрежно цъкаше на телефона си. По едно време вдигна очи към Паркър, след което го погледна отново по-внимателно и даде сигнал на оператора бързо да приготви камерата. Докато съобщаваше името си на заместник-шерифа, той вече усещаше обектива върху себе си и знаеше, че репортерите ще го чакат, когато излезе. Ако между този момент и крайния срок не се появеше нещо по-интересно, лицето му щеше да блесне във вечерните новини.

Заместник-шерифът го пусна да мине и Паркър продължи да шофира по един набразден черен път, който беше толкова тесен, че клоните на вечнозелените дървета и храсти се срещаха над главата му. След около четвърт миля видя много по-голямо струпване на коли и пикапи - полицейски, горски, цивилни.

Паркър вече беше започнал да си набелязва хората, с които трябваше да поговори тук. Сред тях беше Кен Хъбъл - местният лекар в Доувър-Фокскрофт, който предлагаше услугите си на медицински експерт към полицията на доброволни начала. Хъбъл вероятно беше един от първите, видели мястото, на което беше намерено тялото, и Паркър предполагаше, че ще бъде полезно да чуе и неговите впечатления освен тези на полицаите и горските. Засега обаче щеше да се концентрира върху последните.

Появата на труп в далечна гора предизвикваше голямо раздвижване, особено когато съществуваше вероятност наблизо да бъде намерен още един. Въпреки че първоначалният сигнал беше поет от заместник-шерифа на Пискатакуа, съществуваше протокол за убийствата и подозрителните смъртни случаи, така че той благоразумно бе информирал щатската полиция и горската служба. Кен Хъбъл бързо беше изпратен като медицински експерт и така бе започнало набирането на персонал.

На мястото вече работеха дузина полицейски служители, а също и заместник-шерифи, медици и антрополози от Ороно, включително и студенти; всеки, който разсъждаваше логично обаче, се обръщаше към горските, които най-добре познаваха терена и организираха издирването на бебето. Така хората наоколо ставаха близо седемдесет, без да броим обучените кучета, които Паркър чуваше да лаят в гората.

Към него се приближи полицейски сержант. На баджа му пишеше „Алън“, което, доколкото Паркър си спомняше, беше едно от десетте най-често срещани имена в Мейн. Най-разпространеното беше Смит, но това вероятно важеше и за повечето от останалите четиресет и девет щата.

Паркър слезе от колата и двамата с Алън се здрависаха. Алън отговаряше за хората, които влизаха и напускаха мястото, и ако се съдеше по външността му, изборът не беше случаен. Беше на възрастта на Паркър, но с двайсет килограма отгоре и трийсет сантиметра по-висок. Човек трудно можеше да си представи, че се побира в кола, която не е специално пригодена за него.

- Чух, че искате да огледате наоколо - каза Алън.

- Стига да не възразявате.

- Детектив Уолш даде разрешение... макар да добави, че ако паднете в дълбока дупка, няма нужда да бързаме да ви спасяваме.

Ех, този Уолш. Голям шегобиец.

- Ще внимавам къде ходя тогава - отвърна Паркър. - Нещо друго, което трябва да знам?

- Адски е кално, но вие имате хубави обувки. Иначе стандартното - движете се само по маркираните пътеки, не вземайте и не оставяйте нищо. Ще ви бъда благодарен, ако изчакате няколко минути, за да се видите с Гилмор.

Лейтенант Джон Гилмор, координаторът на издирвателната операция от страна на горската служба, се радваше на голямо уважение като за споменатата институция.

- Не искаме да разсърдим горските - съгласи се Паркър.

- Определено. В момента Гилмор разпределя групите, но ви очаква. Имаме кафе, ако искате.

Паркър прие предложението. Тук беше забележимо по-студено, а ледът - по-упорит и вездесъщ, отколкото покрай брега. Той се върна при колата си, намери чифт ръкавици зад пътническата седалка и ги нахлузи на ръцете си. Алън извади термос от своя автомобил и наля две картонени чаши. Двамата продължиха да си бъбрят за незначителни неща, докато от гората се появи Гилмор, следван от двама цивилни с джипиеси. Той също беше едър мъж, макар и не колкото Алън. Каза нещо на цивилните и ги отпрати, след което се приближи до Паркър и Алън. Застанал между двамата, Паркър се чувстваше като осиновено дете, а смущението му намаля едва когато Алън се отдалечи, за да говори по телефона.

- Познавам това лице - отбеляза Гилмор. - И славата му.

- Аз също.

- Ще правите ли проблеми?

- Само ако смятате, че ще бъде от полза.

- Подозирам, че си имаме достатъчно.

Гилмор си наля кафе, а Паркър му разясни причините за идването си, в случай че нещо се е объркало при превода. В замяна Гилмор го осведоми за актуалното състояние на нещата. Бяха опънали заграждение около целия район още в самото начало и горските бяха провели оглед, за да изключат местата, на които не може да бъде заровено тяло, дори и съвсем малко, поради недостъпност или липса на подходящи условия -иначе казано, те не можеха да посочат къде е тялото, но можеха да определят къде не е. Междувременно Асоциацията на спасителите в Мейн беше започнала да набира доброволци за издирването на останките на детето. Целият процес бе отнел седмица, но пък гарантираше, че търсенето ще се проведе по най-ефективния начин. В момента екипи от двама до четирима доброволци с джипиеси и кучета бавно обхождаха внимателно означени зони. Всяка обходена зона се отбелязваше с координати върху карта, за да бъде сигурно, че няма да се пропусне и педя земя, без да се губят време и енергия за ненужни повторения.

- Ако тук има тяло, рано или късно ще го намерим - заяви Гилмор.

- Колко ще отнеме?

- Ако времето е благоприятно - около седмица.

Алън се върна при тях. Гилмор каза още едно-две неща и се върна към по-важните си задачи, като да нагледа работата на екипите и да намери сравнително дискретно място, където да облекчи мехура си.

А Паркър последва Алън по отъпканата пътека към гроба.

31

Куейл следеше новините за женското тяло, открито в гората. Те, естествено, предизвикваха интереса му, но той имаше твърде малко контакти в тази част на света и съвсем никакви - сред силите на закона. Възможно беше това да са останките на Карис Ламб, но можеше да са и на друга млада жена. Докато не бъдеше установена самоличността ѝ, Куейл щеше да продължи лова си. Дори това да беше Карис, трябваше да разбере кой я е заровил там.

Куейл знаеше, че Карис Ламб е получила името на Маела Ломбарди, от която да потърси помощ и подслон в Мейн. След като Карис беше показала готовност да повери сигурността си в ръцете на Доби и Бакмейър без отрицателни последици, Куейл смяташе, че е много вероятно да е направила и следващата стъпка и да се е свързала с Ломбарди след пристигането си в щата.

Ломбарди живееше на Орчард Роуд в Кейп Елизабет, недалеч от голямото начално училище „Понд Коув“ на Скот Дайър Роуд, в което беше преподавала много години. „Орчард“ беше цялата в дървета, а къщите - добре поддържани. Домът на Ломбарди беше една от най-малките. Когато видя скиците в интернет, Куейл си помисли, че точно в такава къща би живяла самотна пенсионирана учителка - едноетажна, с двойни прозорци от двете страни на входната врата, две стаи, в една от които едва се побира спалня, другата - малко по-голяма, дневна, преливаща в кухня, една баня. Беше разположена малко встрани от пътя, в сянката на зрели храсти и плетове. Нямаше гараж, а алеята беше празна. Това не притесняваше Куейл. Той не възнамеряваше да ходи там през деня. На „Орчард“ нямаше улично осветление, така че през нощта единствената светлина щеше да идва от верандите и прозорците на къщите. Нямаше да бъде трудно да стигнат до Ломбарди, а след като двамата с Морс проникнеха в къщата, щяха да имат достатъчно време. Щяха да изтръгнат нужната им информация, а след това Ломбарди щеше да изчезне. Куейл щеше да остави Морс да се погрижи за това.

И така, знаеха къде живее Ломбарди, а също и как изглежда. Имаше снимка на дъртата даскалка в местния вестник от пенсионирането ѝ, а името и физиономията ѝ редовно изскачаха в бюлетините на Дружеството за историческо съхранение на Кейп Елизабет, Образователната фондация, Мемориалната библиотека „Приятели на Томас“ и Лигата на жените гласоподаватели. Куейл се чудеше защо Ломбарди не се е омъжила и няма свои деца. Смяташе да я попита, преди да умре. Надяваше се да не чуе някоя сантиментална дрънканица от типа, че всички ученици били нейни деца. Не беше сигурен, че ще го понесе.

- Къде искаш да отидем? - попита Морс.

Тя шофираше. Куейл така и не се беше научил и нямаше желание тепърва да го прави на този етап от съществуването си. Беше особено признателен за присъствието ѝ в тази страна на огромни автомобили. Отново закопня да приключат час по-скоро с работата си тук, за да се прибере в Лондон - град, в който можеше да отиде пеша до където си поиска или да се качи в уютно черно такси, дори да се слее в тълпата на метрото, въпреки че вече рядко се отдалечаваше от реката.

- Далеч от хората - отвърна той.

- Искаш ли да се върнем в хотела?

Бяха отседнали като семейство в един мотел до „Мейн Мол“ под имена, които съществуваха само върху кредитните карти на временни сметки, открити за избраните им само- личности.

- Не. Намери място, от което мога да погледам морето.

Макар и градска твар, Куейл намираше успокоение в ритъма на океана, в прилива и отлива на водите му.

Поне в този свят.

- Знаеш ли - каза той, докато пътят се виеше пред тях, - смята се, че солта призовава сол; затова ни тегли морето, от което сме произлезли. Аз обаче не мисля така.

- Аха?

Морс не отделяше очи от пътя и с нищо не издаваше интерес, но тя по принцип рядко го правеше. Тялото ѝ може да беше запазило някаква повърхностна топлина, но в сърцевината си Морс беше по-студена дори от Куейл. Най-доброто, на което беше способна, бе мъгляво безразличие.

- В следващия живот ни чака велик океан, в който ще се влеят всички души.

- Даже и твоята?

Куейл я погледна, за да види дали се опитва да се пошегува, но тя беше сериозна. Все пак не можеше да се отрече наличието на сурово остроумие и може би нотка на любопитство. Не беше обичайно Куейл да говори така.

- Не, не моята. Говоря за простосмъртните.

- А защо не и твоята?

- Защото ми е обещана забрава.

- А моята?

- Мисля, че ти ще влезеш във водата. Ще бъдеш съдена.

Морс замълча. На бялата линия пред тях беше кацнала чайка и кълвеше някакво умряло животно. Тя намали, за да ѝ даде време да излети.

- Това притеснява ли те? - попита Куейл.

Тя се обърна към него; колата беше почти спряла. Очите ѝ имаха характерния сив цвят на мръсната пяна в онези езера, които и най-ожаднелите животни отбягваха. Морс му беше отредена още от малка и беше отгледана от поредица от грижливо подбрани приемни родители -докато не стана млада жена, готова да отиде при него, когато държавата вече не се интересуваше от нея. Беше много добра. Може би най-добрата от всички, които го бяха съпътствали през годините.

- И преди съм ти казвала - вярвай в каквото искаш, но аз лично не мисля, че има нещо отвъд този свят. В крайна сметка на всички ни е писана забрава.

- Ами ако грешиш? А ти грешиш.

- Другият свят не може да бъде по-лош от този.

Куейл знаеше всичко за миналото ѝ и за това, което беше изтърпяла, преди да се озове под негова закрила. Верността ѝ към него беше дълбока и безусловна, но не можеше да се каже, че не е свързана и с онова, което неговото влияние ѝ бе помогнало да стори с насилниците си. Куейл гледаше на това като на част от възпитанието ѝ, а Морс беше достатъчно интелигентна, за да съзнава, че удовлетворявайки желанието си за мъст, се е превърнала в създание на Куейл. Цената обаче си струваше. Каквото и да бе преживяла като дете, тя успя да го върне десетократно на мъчителите си, изцяло благодарение на Куейл. Той ѝ беше донесъл покой.

„Грешиш и за този свят, и за другия“, искаше да ѝ каже Куейл, но си замълча. Кой беше той, та да спори за величината на страданието с човек, вече преминал през ада?

„И си обречена.“

32

Падналото дърво, виновно за откриването на гроба, вече го нямаше. Нямаше начин да докарат кран, защото той можеше да предизвика ново свличане на земни маси или да унищожи улики, скрити под най-горния слой почва. Затова го нарязаха с моторни триони и извлякоха парчетата, а на мястото остана само зейналата дупка, закрита в момента с голяма мушама.

Земята тук беше торфена, с известна дървесна растителност върху бедната почва. На младини Паркър често бе обикалял по такива места с дядо си в търсене на жълти и жълтогърли дървесници и ларви на пеперуди. Но тук земята беше набраздена и неравна, гола на много места. Оплешивяващ пейзаж.

Щом свиха от основната пътека, Паркър обу калцуни върху обувките си и последва Алън към гроба. Алън откачи въженцето, за което беше вързана мушамата, и я отметна, за да му покаже вътрешността.

- Предпочитам да не влизате вътре - каза Алън. - Снимахме всичко и го претърсихме, но все пак...

Паркър го разбираше. За момента мястото беше още активно. Замърсяването трябваше да бъде сведено до минимум, а Алън вече му бе направил голяма услуга. А и нямаше защо да се приближава повече: оттук виждаше всичко, което му беше необходимо.

Падналото дърво беше оставило голяма кръгла дупка, допълнително разширена при търсенето на други останки. Миришеше на влага и пръст, и слабо доловима гнилоч, която може да идваше от застоелия въздух под мушамата, но вероятно имаше по-смъртен произход.

Местоположението на тялото беше очертано леко встрани от центъра на гроба. Това вече не се правеше с ленти и пръчки както преди, а с електронни уреди, като главата и слабините се ползваха за маркери. Дупката беше по-малка, отколкото Паркър очакваше. Ограниченият обем на пространството, заемано толкова дълго от жената, някак подчертаваше трогателната ѝ кончина - като че ли се беше сгушила в смъртта, докато дойде времето да бъде открита. Паркър приклекна и долепи ръце между коленете си, сякаш в молитва. Алън стоеше мълчаливо встрани, за да не го безпокои.

- Мислех си колко дребничка е била - каза накрая Паркър.

- Намерена е с крака, свити към гърдите. За да се копае по-малка дупка. Но наистина е била мъничко създание.

Паркър отстъпи назад и изчака Алън да спусне мушамата отгоре.

- Да не сте същият Алън, който хвана Гилик и Одет при Хълтън през... кога беше, деветдесет и осма?

Райън Гилик и Бъртранд Одет бяха съответно сериен изнасилвач и дилър на метамфетамини, които бяха избягали при прехвърлянето им в затвора „Мейн Дженеръл“ след изтичане на газ в стария щатски затвор в Томастън. Отправили се бяха към канадската граница, въоръжени с два пистолета, взети от едно бивше гадже на Гилик - вероятно някоя от онези, които бяха отървали изнасилването. В Хълтън, само на няколко мили южно от границата, двамата блъснали отзад един пикап и инцидентът привлякъл вниманието на преминаващия полицай от Хултън. Одет изпаднал в паника и започнал престрелка. Гилик загинал, а Одет сега се търкаляше в новия щатски затвор в Уорън.

- Деветдесет и девета - поправи го Алън. - Да, аз бях. По новините го изкараха по-драматично, отколкото беше. Когато се наложи да пиша доклад, не си спомнях почти нищо, освен колко се бях уплашил.

Главната прокуратура разследваше всички смъртни случаи, причинени от полицаи. Процесът не беше приятен за никого, въпреки че за над сто случая от последните почти трийсет години все още не беше повдигнато обвинение срещу нито един полицай в Мейн.

- Чух, че сте отнесли куршум - отбеляза Паркър.

- Не, само парче мазилка от рикошет. Уцели ме в кръста. Още ме боли, ако се заседя дълго на едно място.

- Тялото не приема добре такива посегателства.

- Знаех си, че сте наясно.

- Повече, отколкото ми се иска.

Двамата се върнаха заедно на пътеката и Алън показа на Паркър Давидовия щит, изсечен в сиво-кафеникавата кора на един черен смърч от другата страна. Беше сравнително старо дърво, към петнайсетина метра високо, с къси клони, извити нагоре в краищата. Под звездата имаше още някакъв белег, но не толкова ясен - сякаш някой се беше опитал да издълбае надпис, а после бе заличил следите.

- Сигурен ли сте, че е направена по същото време, когато е било заровено тялото? - попита Паркър.

- Само Господ може да каже със сигурност, но според горските е било горе-долу тогава.

- А какво знаем за падналото дърво?

- Вероятно е било горе-долу на същата възраст като това. Тази гора се състои предимно от черни и червени смърчове и малко лиственици. Образувала се е в началото на седемдесетте.

Масивното чело на Алън се свъси. Отстрани напомняше на смръщен великан от Маунт Ръшмор^[11].

- Какво има? - попита Паркър.

- По-лесно ми е да ви покажа, докато разглеждаме данните, отколкото да обясня. Просто е странно.

Една от коленичилите доброволки се изправи и се протегна, опряла ръка на кръста си. Кафявият лабрадор до нея задърпа каишката си, нетърпелив да продължи играта.

- Вие имате ли мнение за всичко това?

- Мен да питате, ако детето беше умряло при раждането, щеше да бъде заровено с майката - отвърна Алън. - Ако някой е отделил достатъчно време да погребе майката и да издяла звездата, защо не е направил същото и с бебето?

- Ами ако е починало по-късно?

- В такъв случай не съм сигурен, че аз лично, колкото и да съм сантиментален, бих рискувал да разровя идеален гроб, за да положа вътре още един малък труп. Бих погребал детето някъде другаде. Може ли да попитам каква е вашата роля във всичко това? Търсите кой я е заровил?

- Работя за един адвокат. Той е евреин. Загрижен е за детето, живо или мъртво. Така че може да се каже, че търся детето.

- Колко християнско. Шегувам се. Но ако търсите детето, а то не е погребано тук, бих заключил, че все пак търсите кой е заровил жената.

Погледът на Алън се зарея в дърветата и над тях, към полята и невидимите градове отвъд.

- А детето може да е навсякъде - добави той.

Паркър не отговори. И неговите мисли се рееха отвъд гроба в краката им. „Защо тук? - питаше се той. - Защо точно на това място?“

- Искате ли да разгледате снимките? - предложи Алън и го върна в настоящето - дупката в земята, дребничкото тяло, намерено в нея, очертанията на отсъствието и загубата.

- Да - отвърна Паркър, въпреки че си мислеше точно обратното, - дайте да ги видим.

33

Даниел Уийвър седеше на дивана у дома, гледаше телевизия и се самосъжаляваше. Майка му се тревожеше за два от долните му зъби, които се бяха разклатили, и за два горни, които също се мърдаха, но зъболекарката обясни, че се случва децата да започнат да сменят млечните си зъби още на четири годинки, и няма причини за безпокойство. За съжаление, намери кариес в един от кътниците му и го попита дали обича сладки неща и безалкохолни. Дядо Оуен призна, че стига да му се удаде шанс, Даниел би гребал с лъжицата направо от захарницата и че още не е открито безалкохолно, което да не харесва.

- Не го е наследил от мен - добави дядо Оуен, - мен хич ме няма по сладкото.

- Ами майка му?

- И тя е като мен. Знам, че слага подсладител в кафето, но това май е всичко.

Даниел ги слушаше от стола, а в ушите му още кънтяха думите „кариес“ и „пломба“, които хич не му звучаха добре.

Зъболекарката се усмихна. Беше по-млада от майка му и ухаеше на ягоди.

Спокойно - каза тя, - никого не обвинявам. Просто не обичаме да виждаме кариеси при толкова малки деца. Сега ще поставим пломба и ще го наблюдаваме, за да не би да развие по-сериозен проблем, но се съмнявам. Междувременно предлагам да изхвърлим безалкохолните и соковете, а бонбоните да запазим само за много специални случаи, става ли?

Този път думите ѝ бяха насочени и към самия Даниел. Той кимна нещастно. Много обичаше и безалкохолни, и фъстъчени блокчета с карамел, и шоколадови бисквитки... списъкът беше дълъг.

- Ще боли ли? - попита той.

- Ще има само леко боцване в началото, за да не усещаш по-нататък нищо, но съм сигурна, че няма да бъде проблем за кораво момче като теб.

Това беше лъжа. Инжекцията болеше и Даниел със срам почувства как от очите му се търкулнаха няколко сълзи. По пътя към къщи дядо Оуен каза, че това било житейски урок.

- Когато някой ти каже, че няма да боли, значи ще боли. Ако ти кажат, че ще боли малко, значи ще боли много. Единственият случай, в който не те лъжат, е, когато от самото начало ти кажат, че ще боли.

Даниел не се почувства по-добре от това откритие.

Устата му вече възвръщаше нормалната си чувствителност и той си мислеше, че би могъл да изпие голяма чаша с кока-кола, без да разлее половината по брадичката и дрехите си, само дето дядо му беше излял всички безалкохолни в мивката и беше направил инвентаризация на бонбоните, като прибра повечето в джобовете си и остави само няколко на най-горния рафт в шкафа, до който Даниел не стигаше даже със стол.

Този ден определено беше гаден.

Дядо Оуен дремеше във фотьойла до него. Отношението му към детските анимационни филмчета беше същото като към бонбоните.

Даниел обикновено ги поглъщаше със същата наслада, както и сладките, но днес образите на екрана го дразнеха.

Тъкмо се канеше да стане от дивана, когато играчката телефон зазвъня.

34

Това не бяха първите снимки от този тип, които Паркър виждаше, и не можеше да се надява, че ще бъдат последните, но се забиха в съзнанието му по особен начин и трябваше да мине известно време, докато разбере защо.

Сиво: тяло, свито в ембрионална поза в утробата на земята, увито в платно вместо плацента, с ръце, вдигнати към устата като че да задушат последния ѝ вик; коленете, притиснати до гърдите, дясната ръка почти скрита под тялото, само пръстите - разперени на хълбока. Косата, каквото е останало от нея: дълга. По черепа още има малко кожа. Разложението щеше да бъде по-подчертано, ако беше заровена в топло време, но студената пръст е запазила тялото. Още се познава, че е жена; изхвърлени останки от човешко същество.

Не, не точно изхвърлени. Това не е просто акт на избавяне от нещо нежелано или прикриване на престъпно деяние. Заравянето изглежда ако не почтително, то поне извършено с чувство за дълг. Положена е някаква грижа, а може би впечатлението е повлияно от белега, звездата в памет на мъртвата - знак за увековечаване, но не и за указване на мястото.

За да остане тя дълго тук: сама, в очакване.

Трябваше да падне мрак, за да се проясни умът му; трябваше да заспи, за да намери отговор. В съня си Паркър стоеше над разложеното тяло на жената, над увитите ѝ тленни останки, и обхождаше с поглед пейзажа от кожа и кости, докато стигна до онова, което беше едновременно част от нея и от друго същество, напомнящо, че нещо продължава да тъне в неизвестност.

Това беше съхранил торфът: малко повече киселина в почвата, изкуствена мушама, задържаща влагата, вместо памучно платно, и досега щеше да е останал само скелетът. Природните сили обаче се бяха съюзили, за да запазят тялото, и сега се виждаха обвивка, коса, нокти. И още нещо: продълговата тъкан с изсушен овал от плът накрая.

Плацентата и пъпната връв.

Това не беше просто жена.

Това беше майка.

Всичко това обаче предстоеше. Засега Паркър стоеше до Алън и разглеждаше снимките и видеофайловете в една от директориите на компютъра му. Алън беше предложил да повика някой от специалистите по събирането на улики, но Паркър не искаше да отвлича другите хора от работата им, пък и беше сигурен, че Алън е не по-зле запознат с разследването от всички останали. За останалото щеше да поддържа връзка с Уолш.

Бързият напредък на технологиите в криминалистиката не спираше да удивлява Паркър. Освен снимките и видеоматериалите имаше 360-градусова панорама, така че във всеки момент полицаят можеше да си представи, че се намира в центъра на разследвания периметър. Алън обясни, че скоро ще използват дронове за картиране, въпреки че тяхното приложение ще зависи от гъстотата на листната покривка в района.

Паркър добре знаеше, че много малко от нещата, които вижда, ще му влязат в употреба, но беше важно да приеме всяка предложена информация. Накрая стигна до последните детайлни изображения на тялото. Следваха снимки на падналото дърво и дупката, която беше оставило то, със и без останките. Някои представляваха просто буци пръст в близък план и Паркър започна да ги прехвърля набързо, но Алън го спря.

Помните ли, че ви споменах за нещо странно?

- Какво пропускам?

- Ще ви прозвучи странно - отвърна Алън почти смутено.

- Повярвайте, трудно можете да ме изненадате.

- Първо, не е имало причина това дърво да падне. Било е здраво, а земята - стабилна. Но след като е паднало, е предизвикало сътресения в хълма, които са довели до изравянето на трупа. После, много особен е начинът, по който пръстта се е разпръснала и открила тялото. - Алън започна да прехвърля снимките, а Паркър гледаше. -Може да се появи и в съдебномедицинския доклад, защото антрополозите останаха доста учудени.

- От какво по-точно?

Паркър губеше търпение.

- От факта, че тялото е било почти изцяло открито, а съдейки по дупката и посоката на разместване на почвата, е трябвало да се покаже само торсът и нищо от кръста надолу.

Паркър се замисли.

- Значи казвате, че някой се е опитал да го изрови, преди да съобщи в полицията?

- Тази земя се управлява от семейна компания на име „Пискатакуа - Корени и клони“. Тялото е намерено от двамата синове. Те са снимали мястото, след като ни се обадиха, в случай че свличането продължи, но твърдят, че не са докосвали нищо, и аз им вярвам.

- Тогава кой?

- Не намерихме следи от стъпки, нито признаци на външна намеса, а навсякъде около гроба имаше разпиляна пръст.

- Животно?

- Както казах, нямаше следи. А да не забравяме, че онази нощ валя и земята беше влажна.

Алън му показа още няколко снимки, след което затвори папката и отмести лаптопа.

- Как тогава си го обяснявате? - попита Паркър.

- Не си го обяснявам.

- А ако това беше някаква история и ние просто си приказвахме?

- Имате предвид, ако мога да си измислям?

- „Спекулирам“ звучи по-професионално.

- Добре, ако „спекулирах“, например за да уплаша децата си край огъня, щях да им кажа, че дървото не е паднало, а нещо го е избутало от земята и после само се е изровило. Когато се е измъкнало навън, се е свило отново и е зачакало някой да го намери. Но това е измислица, а ние се интересуваме от истината.

Паркър помълча няколко секунди, после протегна дясната си ръка.

- Благодаря за отделеното време и помощта ви.

Двамата с Алън си стиснаха ръцете.

- Имам четири деца - каза Алън. - Три момичета и едно момче, най-малкият. Казва се Джейк. Той беше изненадата - последното изтърсване на торбата. Скоро ще стане на пет. Най-малката му кака го води с почти цяло десетилетие, а големите вече са в колежа. Обичаме ги всичките, но жена ми е луда по Джейк. Мисля, че беше решила да нямаме повече деца, а ето че той все пак е с нас.

- Пет години.

- Пет години. Колкото това дете, ако е оцеляло. Просто за да знаете, че не беше въпрос само на колегиална учтивост.

Паркър кимна.

- Може би ще се срещнем отново.

Засега съм тук - отвърна Алън. - Поне не стрелят по мен.

35

Следвайки знаците, Морс стигна до фара на Кейп Елизабет и паркира до едно каменисто образувание от множество слоеве кварцит, натрошен като дървени стърготини, сякаш фарът се възправяше върху останките от вкаменена гора. Тя остави Куейл да броди сам и ту задрямваше, ту слушаше класическа музика. Едва когато се мръкна, тръгна по стъпките на адвоката, пристегнала палтото си заради острия вятър откъм морето. Намери Куейл седнал на един камък под затворения ресторант, загледан във вълните, неподвижен като гаргойл на църква, като част от самата скала. Толкова дълго беше седял в тази поза, че по кожата и дрехите му сякаш се виждаха кристали от сол. За разлика от нея, той не се смущаваше от природните стихии. Да бе сложила ръка върху гърдите му, едва щеше да долови пулса на сърцето му.

- Време е - каза тя.

36

Д-р Кен Хъбъл беше от онези лекари, които се срещаха само в носталгичните холивудски филми и телевизионни сериали за ангели, вършещи добри дела. Имаше бяла коса и дълги бели мустаци, а рафтовете в кабинета му бяха претъпкани с благодарствени картички, детски рисунки и снимки на добрия доктор в компанията на различни дребни кученца, някои от които отпреди десетки години. Докато говореше с Паркър, той отпиваше билков чай от чаша с надпис „Най-добрият дядо“.

- Стигнах първи на мястото след откриването на тялото - рече Хъбъл. - Беше отвратителна сутрин, казвам ви. Още го усещам с костите си.

Той описа първоначалния си преглед на Паркър и му показа бележките си, направени на място, като даже му направи копия на документите, които беше препратил към медицинските експерти в Огъста.

- Нещо необичайно? - попита Паркър.

- Освен заравянето на млада майка в земята?

- Да.

Хъбъл подухна чая си.

- Вие сте били полицай, нали?

- Отдавна.

- Но все още можете да направите разлика между закопано и погребано тяло?

- Да.

- Е, тази жена е погребана, гарантирам ви. Ще се учудя, ако медицинските експерти открият признаци на външни травми.

- Външни?

Хъбъл го погледна с присвити очи над рамката на очилата си.

- Да прегледам ли слуха ви?

- Не, чувам чудесно. А вътрешни?

Хъбъл продължи да го гледа все така съсредоточено.

- Например?

- Увреждане на матката.

- Май наистина имате добър слух, след като чувате чак от Ороно.

- Значи е вярно?

Хъбъл сви рамене.

- Скоро всичко ще излезе, така че не пречи да потвърдя това, което бездруго знаете: плацентата е била преждевременно отлепена от стената на матката, което е довело до тежък кръвоизлив и смърт. Непрофесионалист не може да направи нищо вдън гората в такава ситуация.

- Възможно ли е детето да е оцеляло?

- Някой е прерязал пъпната връв с нож, така че, да, вероятно е родено живо. Дали задълго, е съвсем друг въпрос.

Нож. Паркър изобщо не се бе сетил да пита за срязването на пъпната връв. Не беше във форма.

- А намирането на трупа?

- Какво за него?

- Видях снимките. - Паркър замълча, стараейки се да се изрази правилно. - Бих очаквал повече пръст по тялото.

- Било е донякъде скрито от корените на дървото, но все пак изложено на вятъра и дъжда. Не, това не ме притесни особено.

Паркър веднага се хвана за думата.

- А какво ви притесни?

Хъбъл затанцува с пръсти по чашата като пианист, упражняващ гамите.

- Първото ми впечатление беше, че тялото може да е било преместено.

- Защо?

- Местоположението му не отговаряше напълно на формата на земята наоколо. Нямаше точно съответствие.

- Не сте го споменали в доклада си.

- Защото вероятно греша.

- Пак да попитам: защо?

- Ако останките са били местени, това щеше да доведе до значително увреждане: разместване на крайници, перфорация на кожата. Не видях следи от подобно нещо. Най-вероятното обяснение е слягане на почвата в комбинация с вятъра и дъжда.

Въпреки това оставаше нотка на съмнение, защото в противен случай Хъбъл въобще не би го споменал. Паркър не настоя повече. Беше научил достатъчно. Той благодари на лекаря за отделеното време и се поспря до рафта със снимките.

- Много кучета.

- Двайсет и седем досега, и все различни. Вие имате ли куче?

- Вече не.

- А семейство?

- Дъщеря. Живее с майка си във Върмонт.

- Значи сте сам?

- Да.

- Вземете си куче. Ще ви държи във форма, няма да ви позволява да се заседявате на едно място и ще пъди самотата.

- Странно, по-рано днес си мислех точно за това.

- Не бих го нарекъл предписание, но го приемете като съвет от лекар. Късмет в търсенето на детето. Ще ми се да мисля, че е живо. Знаете, човек трябва да се надява.

- Да - отвърна Паркър, - знам.

37

Маела Ломбарди усети, че някой е влизал в дома ѝ още щом затвори вратата след себе си, сякаш мебелите бяха съвсем леко разместени, а светлината на лампите - приглушена. Ноздрите ѝ доловиха миризма на кисело, а под нея – друга миризма, почти мъжка, каквато свързваше предимно с тийнейджъри, отнасящи се небрежно както към навиците, така и към хигиената си. Преди да успее да реагира, някой затисна устата и носа ѝ с парцал и миризмата на кисело надделя над всичко останало.

После мракът я погълна.

38

Паркър шофираше към Скарбъро в тишина. Не изпитваше нито желание, нито потребност да се разсейва с радиото. Навън се здрачаваше, гробът оставаше нейде зад гърба му. Жената беше заровена от някой местен. Пътеката не беше такава, по която би тръгнал човек, непознаващ терена. Като начало, беше прекалено трудна: втората част, водеща до гроба, беше скрита от надвиснали дървета и не беше лесно да се проследи даже през деня. Освен това човек „отдалеч“ не можеше да бъде сигурен, че не стига до някое бунгало или лагер или че не пресича територия, през която често преминават ловци или туристи, или че не се наблюдава от горските. А и самата почва: мека, лесна за копаене.

Корените на смърчовете не бяха дълбоки и беглият оглед би дал възможност на човек с известни познания за гората да намери сравнително чисто място.

И накрая, за тази работа трябваше и малко здрав разум. Дори най-хладнокръвният индивид би се притеснявал да шофира с труп в багажника. Целта му би била да се отърве от тялото възможно най-бързо, което означаваше, че никой, който не познава околността, не би избрал да зарови останките на жената точно тук. Мястото не беше просто откъснато, то беше прекалено откъснато. Не, само местен би преценил, че е подходящо за таен гроб.

Ами детето? Ако не беше заровено близо до майката - а Паркър бе все по-склонен да приеме версията на Алън и Хъбъл, че липсата му в гроба на майката вдъхва известни надежди, че е оживяло, - то този, който беше изкопал ямата, или още държеше детето, или поне знаеше къде е. Това не беше непременно нещо положително: имаше мъже -впрочем и жени, но по-рядко, - чиято низост се подхранваше от бебета. Така или иначе, загадката вероятно щеше да намери своето решение в същия район. Някой от Пискатакуа или близката околност знаеше каква е съдбата на детето.

Не беше изключено да се появи нова информация след пресконференцията на следващия ден, която местните телевизионни канали щяха да предадат на националните. Бебето беше кукичката на въдицата. Труп, намерен в гората, не беше достатъчна новина, за да привлече внимание извън границите на щата, но ако се добавеше, че тя не е просто никому неизвестна жена, намерила твърде рано смъртта си (фактът, че това само по себе си не заслужаваше вниманието на обществеността, не говореше добре за човечеството, помисли си Паркър), а млада майка на изчезнало дете, щеше да се получи интригуваща мистерия.

Едно от сравнително сигурните неща бе, че безименната жена не е от Мейн. В щата към момента за изчезнали се водеха по-малко от трийсет души, повечето мъже, и нито един от случаите на жени не отговаряше на времевия отрязък и възрастовия профил на намереното тяло.

Когато на хоризонта изгряха светлините на Портланд, Паркър вече си беше съставил план за действие, но знаеше, че на всяка крачка ще бъде или една стъпка зад, или една стъпка пред щатската полиция, защото те щяха да следват същия процес. За пръв път Паркър не се надпреварваше със силите на закона и не работеше за клиент, чиито интереси бяха да стои встрани от официалното разследване. В същото време не му беше съвсем комфортно да вземе парите на Мокси Кастин за нещо, което полицията можеше да свърши не по-зле от него, а може би и по-добре.

Той се обади на Мокси и го осведоми какво е научил до момента, а то не беше никак много. Сподели и убеждението си, че човекът, заровил жената в гората, е местен от Пискатакуа, макар това да не значеше, че той или тя - или детето, ако още беше живо - са останали и след това в района и дори в щата.

- Да не би да долавям нотка на недоволство? - попита Мокси.

- Наречи го пристъп на съвест.

- За какво?

- Имам чувството, че полицията се е захванала сериозно с въпроса, което означава, че не ми е приятно да вземам пари, за да правя същото като тях.

- С такива терзания от теб адвокат няма да излезе.

- Ще се опитам да преглътна болката, която ми причиняват думите ти. Но мисля, че трябва да видим какво ще излезе от утрешната пресконференция. Ако полицията получи само ехо, ще говорим отново. Имам някои идеи как да процедираме, в случай че търсим живо дете, но ще отнеме време и няма да бъде приятно.

Паркър се беше обадил на Уолш по пътя. Според детектива следователите вероятно щяха да изчакат да приключи издирването и да се потвърди наличието или липсата на други останки, преди да преминат към следващата стъпка - установяване на контакт с медицинските лица и по-конкретно с педиатрите в щата, за да потърсят информация за необичайни консултации на новородени около времето на смъртта на неизвестната жена. Възможно бе така да изскочат някои улики, но крайният резултат щеше да бъде точно такъв, какъвто Паркър бе казал.

- Защото никой не иска непознат да потропа на вратата му и да попита дали детето му е негова плът и кръв? - предположи Мокси.

- Именно.

- Оценявам честността ти, ако ще да си умреш беден заради нея. Плащам ти не само да разследваш случая, но и да бъдеш сянка на полицията. Пиши си по няколко часа на ден за моя сметка, поне засега. Предпочитам да държиш нещата под контрол.

- Има още нещо.

- Давай.

- Навести ме Боби Оушън.

- Упорит човек.

- Не само. Останал е с впечатлението, че нося някаква отговорност за пикапа на сина му. Освен това те нарече „семит“ с тон, който ме накара да си мисля, че не е имал сериозно намерение да работи с теб. Потърсил те е заради мен. А, и не харесва черни и хомосексуални, въпреки че се изрази с по-различни думи. Заръча да предам на „моите негра и педали“, че „иде нов ред между хората“.

- Твоите негра и педали? Е, поне трябва да звъннеш само един телефон. Да, разбрахме от кого се е учил Били.

- Може да съм споменал нещо в този дух.

- Бас ловя, че е обърнал сериозно внимание. За щастие, напълно греши за участието ти в палежа.

Когато говореше по телефона, Мокси никога не забравяше, че може да чуе запис на репликите си в съдебната зала.

- Така е, но не съм сигурен, че успях да го убедя в това.

- Тогава го остави да си мисли каквото си ще. Боби Оушън не е престъпник. Ако реши да търси отмъщение, то по всяка вероятност ще бъде със законни средства. Може да е тесногръд фанатик, но не е глупак.

- За разлика от сина си.

- Което ни навежда на въпроса: защо не дойде самият Били да търси възмездие?

- Съмнявам се, че баща му е споделил с него заблуден[12]ите си подозрения.

- Защото в противен случай Били може да реагира със завидна глупост.

- И това ще го вкара в затвора, в болницата или нещо по-лошо.

- А човек, който е в състояние да взриви пикап заради украсата му, вероятно няма да понесе добре среща с възмутения му собственик -отбеляза Мокси.

Паркър се замисли за възможния изход от евентуален сблъсък между Луис и Били Оушън.

- Всъщност - каза той, - защо пък не?

39

Били Оушън мразеше да го наричат така. Някога всъщност нямаше нищо против прякора си, особено след като гледа онези филми с Джордж Клуни в ролята на мошеника Дани Оушън. Още повече се изкефи, когато му казаха, че поредицата е вдъхновена от по-стар филм, в който главната роля играе Франк Синатра, а кой може да е по-готин от Синатра от златните години на Бандата на плъховете¹².

Проблемът беше, че баща му беше получил прозвището си с уважение, даже и малко обич. Той беше Боби Оушън, Кралят на пристанището. Хората гледаха да не се спречкват с него, но и той правеше всичко по силите си да не прецаква работниците си - стига да бяха бели, - а ако все пак ги прецакаше, старателно се криеше зад някоя корпорация, която можеше да бъде свързана с него само с догадки.

В реда на нещата беше синът му да наследи прякора, също както някой ден щеше да стане Принц на кейовете, наследник на империята. Само дето не се получи точно така, защото баща му му нямаше достатъчно доверие, за да го посвети във важните решения - онези, които бяха свързани с проекти за милиони долари и които променяха облика на града с печата на човека, започнал някога с чистене на рибешки карантии от подовете на пазарите. Боби Оушън насърчаваше сина си да опознае разнообразните бизнес интереси на семейството отдолу нагоре, да заслужи уважението на хората, които в крайна сметка щяха да допринасят за неговото богатство, като поработи редом с тях, но Били нямаше време за подобни глупости. Нали затова се трепеше старецът: за да може синът му да тръгне от по-високо място, да издигне завета на баща си до по-големи висини, защото не му се е налагало да се цапа с рибешки люспи и глави.

Баща му обаче не виждаше нещата по този начин. Боби Оушън гледаше сина си и мъчно прикриваше разочарованието си. Били приличаше на евтиняшка версия на своя старец: разплут вместо мускулест, муден вместо бдителен, подмолен вместо умен. Беше тъп и егоцентричен, но не дотолкова, че да не усеща истинските чувства на баща си. Само дето не разбираше причината за тях.

Затова, вместо да ходи на срещи със строителни предприемачи или да управлява някой бар или луксозен ресторант и мимоходом да сваля мацки, Били ровеше в праха. Знаеше, че хората се смеят зад гърба му - а понякога, ако бяха пили достатъчно, и направо в лицето му, въпреки че след това винаги се преструваха, че е било на шега. „Нищо лошо не искаме да кажем - уверяваха ги те, - само те майтапехме. Ти си добър човек, Били.“ С потупване по рамото. И пародия на припева от „Когато животът стане корав, коравите знаят как да живеят“^[13] (Това беше още един камък в градината на Били: слушаше много рап, защото ако имаше нещо, което негрите да правеха добре, то беше рапът, въпреки че не можеха да се мерят с Еминем, който стоеше на първо място в класацията на Били. Но Били не обичаше да свързват прякора му с негри. Не беше редно.) Викаха се още питиета и Били се усмихваше и плащаше, защото в това го беше превърнал баща му: в посмешище за шегобийците, в боксова круша за силните.

А накрая, за капак на всичко, някой вдигна шибания му пикап във въздуха.

Били обичаше този пикап. Беше точно това, за което си беше мечтал, само дето още не бе успял да го опознае добре, преди някой да го превърне в купчина димяща ламарина. На всичкото отгоре застраховката трябваше да се плаща всеки месец, само че от едно-друго, включително проблеми с ликвидността, беше пропуснал няколко вноски.

Леле, как побесня баща му, като чу това.

След палежа Били започна да разпитва, но всички му отвръщаха със свиване на рамене. Той беше наясно, че доста хора им имат зъб на двамата с баща му. В малък град като Портланд човек като Боби Оушън не можеше да се издигне, без да настъпи някого по мазола, и част от предизвикания гняв неминуемо рефлектираше върху сина му. Взривяването на автомобил обаче си беше сериозна стъпка. Да го надращят с ключ, да нарежат гумите... в крайна сметка и Били беше вършил такива, че и по-лоши неща с чуждите коли. Но да гръмнеш такава красавица...

За това трябваше да си много извратен.

През последните дни Били бе започнал да подозира, че баща му знае повече за случая, отколкото има желание да сподели със сина си. Усещането му беше породено от един разговор с Дийн Харпър, който някога бе работил заедно с баща му по корабите. Сега, благодарение на лоялността на Боби към онези, които му отвръщаха със същото, Харпър им служеше като шофьор, пратеник и оръженосец. Хората не го смятаха за много интелигентен, но той беше много по-умен, отколкото се представяше, и малко неща се случваха по брега, без той да научи.

Дийн Харпър си имаше слабост и тя беше алкохолът, което не беше уникално за доковете. При това той бе значително по-дисциплиниран в навиците си от повечето хора. Два пъти месечно в петък вечер Дийн се отдаваше на гуляй, който продължаваше до неделя сутринта и междувременно можеше да подплаши и най-големия дявол в пъкъла. Благодарение на това беше влязъл в черния списък на всички сносни заведения в града, както и на някои недотам сносни. Трябва да се признае, че той се радваше на кратък златен период от около два часа в петък вечерта, докато още лющеше бири, преди да се превърне в застрашителния, намусен образ, който веднъж, в помрачението на особено тежко пиянство, се опита да се размаже с риболовно корабче в круизен лайнер. В едно такова състояние на духа Дийн неотдавна беше изтърсил пред Били нещо за някакъв си брикет в бара, малко преди пикапът му „да последва Хинденбург“^[14], което Били не разбра, но допусна, че е свързано с пушек и пламъци.

- Нищо повече не мога да ти кажа, Били - добави Дийн, - твоят старец...

После настроението му изведнъж помръкна и той се зае да потроши една билярдна маса, а за Били остана да плати сметката и да размишлява над чутото.

Брикет, флагчетата на пикапа... ситуацията започваше да се прояснява. Някакъв си негър се беше обидил от естетическите виждания на Били и бе решил да изпепели неговата радост и гордост. Били не беше много на „ти“ с историята, но помнеше, че мнозина смели мъже са загинали за неговото право на свободно изразяване - което Били разбираше като право да обижда когото си поиска, - и жертвата на тези велики личности не трябваше да бъде напразна.

Били не обичаше да нарича цветнокожите брикети или чернилки. Баща му не търпеше такъв език и беше предал схващанията на сина си. Боби Оушън смяташе, че само примитивните хора използват расово обидни думи, така че на обществени места те бяха „чернокожи“, а в другите случаи - „негри“. Човек, казваше Боби, може да презира негрите колкото си иска - а така също латиносите, евреите и арабите, - но трябва да се научи да владее езика си пред хората. Важно беше да изглежда разумен и да маскира предразсъдъците по благовиден начин. Бъди умерен в думите, съветваше го баща му, за да можеш да бъдеш радикален в действията.

Педалите обаче бяха друго нещо. И човек можеше да ги нарича както си поиска.

Боби Оушън мразеше педалите от дън душа.

Затова Били се надъха със смелост и се изправи пред баща си, въоръжен със сведенията, получени от Дийн Харпър. Баща му дори не си направи труда да отрече. Само тихо му изсъска да се прибира в шибания си апартамент и повече никога да не споменава шибания пикап в негово присъствие.

Дийн Харпър също беше пратен да си върви по живо, по здраво, след като прекрачи границата с корабния инцидент, и така Били остана с още по-малко приятели в кръговете на баща си от преди.

Негър, помисли си Били.

Шибан негър.

40

Маела Ломбарди се свести в любимото си кресло. Трябваше да мине известно време, за да започне отново да държи очите си отворени, а главата ѝ пулсираше от силно, гадещо главоболие, напомнящо някои от най-тежките пристъпи на мигрена, които някога бе имала. Чу някого да стене и за малко се обърка, докато не осъзна, че самата тя издава дразнещия звук.

До нея седеше непознат мъж, зачетен в малко томче в скута си, който дори не вдигна очи, когато Ломбарди показа признаци на идване в съзнание. Тя се възползва от възможността да го огледа: фигура -слаба, но не крехка; дрехи - смесица от кадифе и туид, в комбинация с кафяви спортни обувки; лице - студено, но красиво; очи - интелигентни и любопитни, но напълно лишени от топлина. Един от тънките му, елегантни пръсти беше вдигнат над страницата, в която бе съсредоточен, като че ли мислено възразяваше на думите на автора.

Маела се опита да си спомни как се е озовала на фотьойла. Беше изпитала несвойствено усещане в собствения си дом, почувствала лоша миризма или комбинация от миризми, а след това - нищо. Беше достатъчно compos mentis^[15], за да разбере, че не е паднала или припаднала току-тъй, така че който я беше сложил в креслото, не го бе сторил от добро сърце.

Тя изпробва ръцете и краката си. Не бяха вързани. Сигурно можеше да се опита да избяга, но надали щеше да стигне далеч в това състояние, което вероятно обясняваше и липсата на физически ограничители - това и фактът, че беше дребничка, над седемдесетгодишна жена с изтъркани стави и болки в гърба, което силно орязваше възможностите ѝ дори и при най-добри обстоятелства.

А тези определено не бяха такива.

Мъжът заговори, без да откъсва поглед от книгата:

- За какво си мислите?

Маела се опита да отговори, но устата ѝ беше пресъхнала. Усети движение зад гърба си и женска ръка ѝ подаде чаша с вода. Маела понечи да обърне глава, но от това леко усилие гаденето се увеличи неимоверно и тя едва се сдържа да не повърне на пода. Взе чашата с две ръце и отпи. Водата беше благодатно студена и донякъде разпръсна мъглата в ума ѝ. Тя погледна по-внимателно мъжа на стола. Не ѝ се понрави.

- Мислех си - каза тя, като се покашля, - че някои от по-образованите нацисти вероятно са приличали на вас. Не безобразниците като Борман и Рьом, а онези, които са се имали за изискани - може би Хайдрих или Айхман - онези, които са се гордеели, че умеят да използват верните прибори на масата.

Мъжът се усмихна. Усмивката му не беше престорена; изглеждаше искрено развеселен.

- Забележително твърдение от страна на жена, чийто живот зависи от милостта на непознати.

Маела допи водата и остави чашата на малката кръгла масичка отдясно, където обикновено държеше дистанционното за телевизора и пакетче карамелени бонбони с морска сол.

- Не вярвам, че ви е останала милост.

- О, ще останете изненадана.

Едва сега той я удостои с вниманието си. Маела изпита странно усещане - като онова, което понякога обзема човек в галериите за изкуство, когато се загледа в портрет, нарисуван от някой стар майстор, и си даде сметка за разстоянието във вековете.

- Еврейка ли сте? - попита той. - Заинтригува ме аналогията ви преди малко.

- Баща ми беше евреин, но се оженил извън общността, така че според Тората не съм еврейка и не бих могла да бъда, дори и да исках.

- А искате ли?

- Не.

- Защо?

- Баща ми беше единственият в рода, който се е спасил от лагерите. Двамата с майка ми избягали точно преди да ги заловят.

- Останалите явно не са имали късмет. Личното ми убеждение е, че много италиански евреи са оцелели от Холокоста.

- Но и над седем хиляди са загинали.

Похитителят ѝ се съгласи със съжалително кимване.

- Такова минало би накарало някои хора да прегърнат наследството си, а не да го отхвърлят - отбеляза той.

- Живеем в окаян свят. Не виждам причина да давам повод на отблъскващи мъже да ме мразят още повече.

- А защо изобщо биха ви мразили?

- Фактът, че съм жена, обикновено е достатъчно основание, или поне така показва личният ми опит.

Мъжът погледна през рамото ѝ към невидимата фигура зад гърба ѝ.

- Подозирам, че колежката ми би се съгласила с твърдението ви.

- Тя ли ме повали?

- Да.

- Значи ще ме разберете, като ви кажа, че пет пари не давам за нейното мнение. Какво използва?

- Хлороформ.

- Гадно нещо.

- Но не смъртоносно.

- Това ли ме очаква?

- Зависи.

- От какво?

- От резултатността на разговора ни.

- Как се казвате? Не съм привърженик на анонимните разговори.

- Наричайте ме Куейл.

- Нямате ли малко име?

- Вече не. Мой ред е да ви задам въпрос: вярно ли е, че помагате на жени в затруднено положение?

- Няма да отрека.

- И не бива. Това е благородно занятие.

- Държите се покровителствено, но това е ендемично за вашия пол.

- Търся една жена, с която може би пътищата ви са се пресекли. Казва се Карис Ламб.

Маела Ломбарди не реагира нито с думи, нито с промяна в изражението.

Куейл я притисна.

- Познато ли ви е това име?

- Не бих казала.

Шамарът от дясната страна на главата ѝ беше толкова силен и злобен, че Маела усети как нещо в шията ѝ се скъса и когато понечи да я изправи, неволно извика от болка. Устата ѝ се напълни с жлъчка и тя повърна върху себе си и килима, засрамена от това, въпреки че нямаше за какво. Заплака, а не искаше да плаче пред тези хора или пред когото и да било. Цял живот беше защитавала уязвимите от хищните. Жени и деца бяха намирали пътя към сигурността чрез нея. Ако в света имаше справедливост, и Маела щеше да получи закрила в момент, в който се нуждаеше от нея. Но светът не беше справедлив, защото се управляваше от мъже.

Жената отиде в кухнята и се върна с мокра кърпа, с която избърса лицето на Маела и част от мръсотията по пуловера и полата ѝ.

- Знаете ли как се сдобих с тази книжка? - попита Куейл, щом Маела възвърна донякъде самообладанието си.

Маела присви очи и прочете името на корицата: Марк Аврелий.

- Намерих я в библиотеката на Ерол Доби - продължи Куейл, -малко преди колежката ми да го прободе в окото. След това Доби заговори по-свободно. Жалко че не го направи, докато още имаше две очи. И понеже останах разочарован, че ни принуди да прибегнем до такава варварщина, изгорихме колекцията му от книги, като предадохме и тялото му на огъня. После навестихме приятелката му, Естер Бакмейър, и я заведохме на разходка. Умря по-неприятно от Доби, отново защото той не успя да отговори на един прост въпрос. Ясен ли съм?

- Да.

- И така: Карис Ламб?

- Карис Ламб е мъртва.

- Откъде знаете?

Маела изплю парченце стара храна от устата си.

- Трябва да гледате повече телевизия.

41

Историята повтаря, историята пише стихове.

Дядото на Паркър, който беше прекарал по-голямата част от живота си в полицейска униформа, беше виждал с очите си последиците от разпадането на живота в най-различни форми: автомобилни катастрофи, смъртоносни нападения, издъхване по време на сън, на ходене, на вечеря, ловни инциденти, самоубийства, убийства. Възрастният човек дълго бе размишлявал над действията на смъртта и беше стигнал до извода, че фаталният миг не се записва в момента на раждането и Смъртта няма стратегеми. Тя се възползваше от случая и нямаше нужда да се отклонява излишно от пътя си, за да хване плячката си. Хората постоянно влизаха и излизаха от обсега й, но ако пропуснеше някого от първия път, нещастникът неминуемо щеше да се върне отново и тя щеше да нанесе фаталния си удар без никакви усилия. Смъртта беше търпелива. Смъртта беше неизчерпаема.

Освен това Смъртта харесваше определени модели. Движеше се в свой собствен такт.

И така, Джаспър Алън, който беше заловил Гилик и Одет преди канадската граница и получи шрапнел от мазилка за отплата; Джаспър Алън, който носеше името на баща си, дядо си, прадядо си и прочее чак до онзи Джаспър Алън, който се бе бил в обсадата на Форт Сейнт Джордж през декември 1723 г., когато абенаки обградили укреплението на Томастън на Коледа и нападенията продължили трийсет дни след това, а въпросният Джаспър Алън, първи в рода си, изгубил живота си няколко месеца по-късно, когато абенаките пленили китоловните кораби на капитан Уинслоу и сержант Харви и заклали всички бели мъже на бордовете им; Джаспър Алън - баща и съпруг, който след раждането на три дъщери най- сетне беше дарен със син, комуто да предаде името на предците си; Джаспър Алън - щатският полицай, чу метронома на Смъртта и несъзнателно затанцува в такт.

Алън беше на по-малко от петнайсет минути път от дома си, когато спря една „Хонда Сивик“ седан, която летеше по асфалта към Лагранж. Двамата млади мъже вътре се казваха Дейл Пътнам и Гари Нюхаус, макар че това щеше да стане ясно много по-късно, също както и причината за този развой на събитията - чак когато всички замесени, с изключение на един, вече бяха мъртви. Пътнам имаше издадена заповед за арест заради нарушение на пробацията и кражба чрез измяна. Това само по себе си би било достатъчно, за да попадне в окръжния затвор, дори двамата с Нюхаус да не превозваха четиристотин вързопчета с хероин в багажника, всеки по десет пакетчета^[16]. Бяха ударили добра сделка в Ню Йорк: по 30 долара на вързопче, или 12 000 долара за цялата стока, която в Мейн можеше да се продаде най-малко по 15 долара на пакетче. Пътнам и Нюхаус очакваха гарантирана печалба от 48 000 долара, от които трябваше да върнат 18 000 на този, който им осигури парите, и така щяха да им останат по 15 000 на калпак за нова инвестиция. Със сигурност щяха да я направят, защото Мейн беше една голяма вена, която само чакаше дозите си: Нюхаус лично познаваше трима пичове, които ползваха по петстотин пакетчета седмично, по десет на инжекция.

Ето защо последното, което им трябваше, бе някакъв уродлив шибаняк, облечен в синьо, да ги спре заради някакви си десет мили над ограничението, особено като се имаше предвид, че Пътнам, който седеше на волана, тъкмо го отпускаше метът и беше на ръба на истерията. Всичко това донякъде обясняваше защо, докато подаваше шофьорската си книжка, Пътнам намери за уместно да извади един „Хай Пойнт С9“ и да простреля Джаспър Алън под брадичката, за да го убие на място. После двамата мъже изхвърлиха тялото в храстите и подпалиха полицейския джип, за да унищожат камерата на таблото и харддиска в багажника, след което потеглиха към предградията на Линкълн. Там скриха хондата в гаража на порутена къща, която беше на пазара за имоти достатъчно отдавна, за да се предположи, че никога няма да бъде продадена, и отидоха в едно заведение за бързо хранене, откъдето се обадиха на спонсора си, комуто първоначално решиха да не казват нищо за убийството на полицая.

Пътнам беше роден на същия ден като покойния Райън Гилик, а Нюхаус идваше от града на Бъртранд Одет. Тези съвпадения щяха да излязат наяве едва през следващите дни и седмици. Непосредственият ефект от смъртта на Алън - освен една вдовица и четири деца без баща -беше отмяната на пресконференцията, насрочена за следващия ден, и оттеглянето на по-голямата част от щатския екип от претърсването на гроба.

А Смъртта продължаваше да крачи необезпокоена.

42

Куейл придърпа стола си толкова близо до Маела Ломбарди, че можеха да си шепнат и пак да се чуват. Също като при Ерол Доби, това придаваше на разговора им странна интимност, която рано или късно щеше да бъде подсилена от неминуемия акт на проникване, на фаталното посегателство върху плътта, за което и двете страни още не споменаваха.

- Изглеждате много убедена, че са намерили Карис - отбеляза Куейл.

- Периодът съвпада - отвърна Маела. - И колко майки на новородени според вас се заравят в гората?

- Не бих могъл да кажа. Но не е изключено и вие да лъжете.

- Защо бих го направила?

- За да я предпазите.

- Мисля, че още когато дойде при мен, отдавна не търсеше закрила. Не хранеше никаква надежда за себе си. Искаше да спаси бебето.

- Тя ли ви го каза?

- Не беше нужно.

Куейл погледна към другата жена. Маела долови някаква тайна размяна на информация, мълчаливо споразумение, което я накара да разбере, че не е схванала правилно ситуацията. Тук не ставаше дума само за Карис или за бебето. Но за какво тогава?

- Доби и Бакмейър ли я пратиха при вас?

- С помощта на посредник.

- Предупредиха ли ви за идването ѝ?

- Естер го спомена.

- Какво ви разказаха за нейната история?

- Нищо, освен че е загазила и е сигурна, че я преследва зъл човек.

- Бащата на детето?

- Така предполагаше Естер. Вие ли сте това?

- Не.

- Но пък вие сте тук. Значи Естер е грешала.

Куейл размаха пръст с жест, който при други обстоятелства би могъл да бъде взет за добродушно предупреждение.

- Боя се, че играете семантични игрички. Може би искате Палида отново да ви удари? Или също като Ерол Доби сте любопитна как би изглеждал светът, гледан само с едно око?

Маела си пое дълбоко дъх.

- Не желая нито едното.

- Тогава ми отговаряйте директно. Какво ви каза Карис?

- Каза, че бащата на бебето бил окултист и насилник на жени и деца. Каза, че това, което е взела от него, ще го погуби. Това бяха точните ѝ думи. Не ги разясни и аз не я притиснах.

- Защо?

- Защото не това беше моята задача. Макар и за кратко, моята мисия беше да я закрилям, не да я разпитвам.

- Не сте я опазили много, щом е свършила в гроба.

Маела потръпна. Жилото я убоде, но тя бързо се опомни и очите ѝ заблестяха още по-силно. Тя погледна Куейл повече с разочарование, отколкото с отвращение, сякаш беше дете, казало неприлична дума пред нея.

- Това беше недостойно дори и за вас.

- Не ме познавате достатъчно, за да изказвате подобни преценки, но ще приема, че може би сте права. Оттеглям забележката си. В замяна вие може да се опитате да обясните как така една млада жена, която ви е потърсила за помощ, сега е в моргата, след като е прекарала доста години в земята.

- Тя не пожела да остане - каза Маела.

Гласът ѝ трепереше, но в този случай тя не се срамуваше от емоциите си. Те не бяха признак на слабост: беше ѝ мъчно за Карис и изгубеното ѝ дете и се чувстваше виновна, задето не бе съумяла да ги защити. Маела не бе успяла да убеди Карис да остане при нея. Две нощи: това беше цялата почивка, която си даде Карис. Толкова много се страхуваше от гонителите си. Сега, като гледаше този натрапник в дома си, Маела си даваше сметка, че младата жена е имала право.

Защото Куейл, реши тя, по природа или наклонности, не можеше да се нарече човек.

- Но вероятно сте я насочили към други хора, също както Доби и Бакмейър са я пратили при вас.

- Дадох ѝ някои имена - призна Маела и избърса една сълза. -Възнамеряваше да стигне до Канада, а аз имах познати в Квебек и Ню Брунсуик.

- А в Мейн?

- Не. Тя не искаше да се бави повече тук.

Куейл помисли над всичко това и се обърна към Морс.

- Е?

- Мисля, че трябва да я ослепим - каза тя.

- И аз така смятам.

- Не! - Писъкът се откъсна от гърлото на Маела, напомнящ повече на птичи вик, отколкото на звук, издаден от смъртен. - Моля ви, казвам ви истината. Закарах я до автогарата и тя си купи билети за три различни места: Бангор, Монреал и Фредериктън, Ню Брунсуик. После ме помоли да си тръгна, за да не знам на кой автобус ще се качи.

- Нямаше ли ви доверие, че ще опазите тайната ѝ?

- Не и ако ме срещне някой като вас.

Куейл се облегна на стола си. Томчето на Марк Аврелий през цялото време стоеше в лявата му ръка и сега той го погали с пръстите на дясната, като че беше сгушено котенце.

- Вие сте забележителна жена, госпожице Ломбарди - каза той. - Наистина ви се възхищавам.

- Но не достатъчно, за да ме оставите жива.

Вече не знаеше дали плаче заради Карис или заради себе си, или за двете, или за всички - за всички уплашени, наранени, измъчвани жени и момичета, които бяха търсили помощ и утеха при нея. Кой щеше да заеме мястото ѝ сега? На този свят винаги щеше да има твърде малко хора, готови да се изложат на риск заради непознати, и твърде много, готови да наранят и познати, и безименни странници.

- Не - отвърна Куейл, - не чак толкова.

- Проклети да сте и двамата.

- Съжалявам - каза Куейл, когато Море литна надолу и се спусна върху жертвата си. - Но ви обещавам, че няма да боли.

И наистина беше така.

43

Паркър отиде на погребението на Джаспър Алън. Малката методистка църква беше препълнена и тълпата от опечалени се простираше навън, под пролетното слънце. Набързо беше скалъпена уредба от високоговорители, които да предават службата. Бяха дошли представители от полицейските управления в цяла Нова Англия, които искаха да отдадат последна почит на загиналия си колега, и Паркър видя много познати лица. С някои от тях поговори, включително с Гордън Уолш, но като цяло стоеше настрани. Нямаше какво да каже. Беше виждал Алън само веднъж и му беше станал симпатичен. Това беше всичко.

Службата бе семпла: няколко химна, проповед и прощално слово от шефа на Щатската полиция в Мейн, който познаваше лично Алън. Двамата бяха израснали в Милинокет, само с година разлика във възрастта. Смъртните случаи по време на служба бяха рядкост в щата; Паркър си помисли, че сигурно се броят на пръсти, а сред тях Алън беше едва третият или четвъртият, загинал от изстрел. Служителите на закона никога не можеха да свикнат със смъртта на колегите си, дори в градовете с най-много насилие, но шокът в Мейн беше още по-голям, защото това бе един от щатите с най-малко престъпност, като се състезаваше може би единствено с Върмонт.

Паркър слушаше думите на полковника и гледаше един кос, който кълвеше във влажната пръст в сянката на църквата. Това беше първият кос, който виждаше тази година. Обикновено долитаха по-късно през март, следвани от пуйковите лешояди, а после и от червеногръдките и врабчетата през април. Да познаваш птиците, означава да познаваш сезоните - още един аспект на живот тук, който Паркър беше научил от дядо си. Дългата тишина в горите, полята и блатата най-после щеше да бъде нарушена от птичи песни.

Службата свърши. Паркър не се застоя и не отиде на гробищата. Не искаше отново да види разплаканата жена на Алън или шокираните му деца. Твърде често бе срещал скръбта, за да се товари с нея, когато не се налагаше, или да воайорства над чуждото нещастие.

Колата, използвана от убийците на Алън, беше намерена изгорена предишната вечер. Паркър научи от Уолш, че се е появила свидетелка - жена на име Лети Улет, - която твърдяла, че вечерта след стрелбата приятелят ѝ е прибрал двама мъже недалеч от мястото, на което беше намерен автомобилът, и ги е завел у дома. И двамата изглеждали неспокойни, а по-късно тя дочула да говорят за оръжие, но не разбрала нищо повече, защото я пратили на горния етаж да зяпа телевизия и да си гледа работата.

Приятелят, който се подвизаваше под екстравагантното име Хеброн Колдикът - или просто Хеб, - се прехранваше с покупко-продажби на употребявани автомобили, а според Улет марката и моделът на изгорената кола приличаха на една, която до неотдавна стояла на паркинга до дома им. Освен това, макар и неохотно, беше признала, че Хеб Колдикът допълва доходите си с разпространение на „Оксиконтин“, кристал мет и кокаин, а напоследък и хероин.

Всичко това Улет решила да сподели с полицията, защото Колдикът, с когото живеела от осем месеца, ѝ предложил да преспи с „Дейл“, а защо не и с „Гари“, за да ги успокои и разсее, докато самият той свърши някои неотложни неща навън. Когато възразила, че няма намерение да се чука с двама приходящи само за да се намерят на занимание - пък и за каквото и да било друго, - добрият стар Хеб, който изглеждал доста привързан към Улет, я фраснал толкова силно, че тя за кратко изгубила съзнание. Когато се освестила, Колдикът я информирал, че ще се чука с когото той каже, и ѝ наредил да се разхубави за приятелите му, защото щяла да спи с тях, независимо какво ѝ се иска. После я заключил в спалнята, което я навело на мисълта, че връзката им е приключила и най-доброто решение би било да избяга през прозореца и да потърси подслон другаде.

Пренощувала при приятелка, а когато чула за стрелбата по полицай от новините, заподозряна някаква връзка между убийството и гостите на Колдикът. Въпреки това ѝ били нужни още дванайсет часа, за да реши да се свърже с полицията, като колебанията ѝ не били лишени от притеснение за собствената ѝ осведоменост относно наркобизнеса на Колдикът, след като и тя самата имала влечение към коката, но по малко и само през уикенда.

Въпреки подозренията си Улет първо се опитала да се свърже с Колдикът. Казала на следователите, че не го е направила, защото „искала да бъде сигурна за всичко, преди да натопи Хеб“, макар по-късно да признала, че е била готова да му прости по-ранното недоразумение, комбинирано с бой и заплаха с изнасилване, защото досега не я бил удрял и бил много щедър с коката. За жалост, когато се върнала в общата им квартира, Колдикът вече бил изчезнал заедно с двете си приятелчета, кашето кокаин и скътаните 383 долара, които Улет криела в празно пликче от чипс, залепено за задната страна на таблата на леглото. Това било окончателно предателство и Улет зарязала всички надежди за помирение с Хеб Колдикът, като решила да го прати на пангара за всичко, което може да е направил или да не е направил - и него, и скъпите му другарчета, и техните семейства, и техните родени и неродени още деца, че и кучетата им даже.

Полицията бързо установи връзка между Колдикът и някакви си Дейл Пътнам и Гари Нюхаус. Скоро властите в цяла Нова Англия и канадските им колеги от другата страна на границата щяха да ги търсят под дърво и камък, а снимките им щяха да бъдат във всички вестници и телевизии на североизтока.

Поради което на гроба на неизвестната жена щяха да останат само шепа недоволни заместник-шерифи от окръг Пискатакуа, които да се оплакват, че интересните събития пак ги подминават.

44

Заместник-шериф Рене Келет трябваше да признае, че охраняването на празна дупка в земята не беше най-тежката задача на света, но определено беше една от най-досадните. През повечето време слушаше музика на мобилния си телефон и работеше върху дипломната си работа. Току-що беше завършила двугодишно обучение по наказателно право и сега учеше за бакалавър по обществена сигурност. Работата в шерифската служба ѝ харесваше, но амбицията ѝ беше да се премести във федерална агенция, а това не можеше да стане без съответното образование.

От една страна, заработваше допълнителни часове, като седеше в колата си и разкарваше случайни ловци и зяпачи, които се приближаваха до мястото на гроба, и ѝ плащаха да учи. От друга страна, издирването на Пътнам, Нюхаус и Колдикът беше рядко събитие за този щат и беше заредено със значимост и вълнения, които видимо липсваха в тази гора.

Това бе втората смяна на Келет като охрана на гроба и тя се надяваше да бъде последна; човек не можеше дълго да чете и слуша музика в усамотение, без мислите му да се зареят нанякъде, а в такава обстановка посоката им не беше приятна. Може би някой художник или писател би намерил вдъхновение в заобикалящия пейзаж, но тя не беше нито едното, нито другото и вместо да си представя велики картини или да обмисля литературни шедьоври, с тревога си мислеше как напоследък майка ѝ все повече забравя или запомня погрешно разни неща; как, понеже баща ѝ си беше отишъл, щеше да се наложи сама да се грижи за нея, защото по-големият ѝ брат не струваше и пукната пара, когато се наложеше да помогне на някого другиго освен на себе си; как това щеше да се отрази на плановете ѝ да постъпи в Службата за вътрешна сигурност или - ех, мечти - във ФБР; и защо, след като беше привлекателна жена без особени комплекси и странности, интимният ѝ живот беше в пустинна засуха.

Въпреки всичко тя изпълняваше старателно задълженията си. Поне веднъж на час обхождаше пътеката, както за да се раздвижи, така и за да провери покривалото на ямата, защото от север се беше надигнал вятър, който люлееше колата ѝ, а щом беше достатъчно силен за това, нищо чудно да вдигне една мушама и да я запрати към Флорида. Не валеше, което все пак бе известно утешение. Това място бездруго беше мрачно, със или без прясно изровен гроб.

Келет беше сред първите пристигнали на мястото след откриването на тялото. Досега не беше срещала човешки останки в такова състояние. И тя, като всички полицаи, се беше нагледала на мъртъвци, но не беше виждала труп, който е лежал толкова дълго в земята и при все това е в известна степен запазен. Гледката трябваше да ѝ напомни за старите филми на ужасите и да я накара да настръхне, но вместо това тя изпита единствено смазваща тъга, от която още не можеше да се отърси докрай, а и фактът, че прекарваше дълго време край гроба, не ѝ помагаше.

Не ѝ помагаше и мисълта, че някъде наблизо може да има погребано бебе, макар вече да ѝ се струваше, че това е малко вероятно, пък и шефовете ѝ като че ли мислеха по същия начин. Горските почти приключваха с претърсването, а резултат нямаше. Ако бебето беше умряло заедно с майката или скоро след това, логично бе да е погребано заедно с нея. Келет можеше да им го каже от самото начало.

Вятърът се усили и размишленията ѝ бяха прекъснати от специфичен звук: плющенето на мушама, може би онази върху гроба. Веднъж вече се беше налагало да я оправя, но не беше спец по възлите и този недостатък като че ли щеше да продължи да я тормози. Първия път, когато пристягаше въжетата, поне беше още светло, а сега се беше смрачило и трябваше да го прави на светлината на фенерчето си.

Тя слезе от колата и първата капка дъжд я удари по главата тежко, като хвърлена от небето монета.

- О, и това ли!

Не трябваше да вали. Глупави метеоролози... а и колко бяха метеоролози, само те си знаеха. Повечето просто четяха прогнозата. Ако имаха някаква квалификация, тя беше в сферата „Как да изглеждаме добре преди закуска“.

Келет грабна шапката си и я върза под брадичката си, после наметна дъждобрана и се запъти към гората. Дърветата спираха малко пороя, но не можеха да направят кой знае какво. Само за минута пътеката, която си беше коварна и в сухо време, бе станала смъртоносна. Келет внимаваше къде стъпва, но бдителността невинаги е достатъчна: тя се подхлъзна точно когато видя покривалото на гроба, и падна тежко на дясното си коляно. Не я заболя, но крачолът ѝ се изкаля и подгизна. Огледа го и с облекчение установи, че няма скъсано -годината тъкмо започваше, рано беше за купуване на нова униформа.

Келет погледна надясно. И без фенерче се виждаше, че мушамата се вее на вятъра. Тръгна бавно към нея, без да бърза, за да не се подхлъзне отново. Все пак там нямаше улики. Решението да се държи гробът покрит беше продиктувано колкото от стремежа да се следват правилата по книга, толкова и от уважение към тялото, намерено там.

Тя стигна до ямата. Възелът, който беше вързала по-рано, се беше развързал. Тя хвана въжето, но вятърът го изтръгна от ръката ѝ и краят му я удари по бузата. Келет рядко ругаеше - намираше го за признак на лошо възпитание, - но в този момент беше на косъм от изричането на първата сричка на мръсна дума.

- Стига де!

Не беше сигурна на кого говори - може би на Бог, ако Той не беше твърде зает да разтървава людете, твърдо решени да се обезглавят взаимно в Негово име. От друга страна, Бог явно имаше достатъчно свободно време, за да помага на футболистите да отбелязват тъчдауни и на разни прости хорица да печелят от лотарията, така че защо да не отдели няколко секунди, за да не прави живота ѝ по-труден, отколкото бездруго си беше? Келет понякога си мислеше, че Бог определено трябва да подреди по-добре приоритетите си.

Тя отново хвана въжето, но изведнъж замръзна на място. Не беше видяла или чула нещо особено, но ясно долавяше ускорения пулс на сърцето си, напрежението в мускулите на краката си, рефлекса на пилоерекция, от който кожата ѝ настръхна заради съкращението на малките мускулчета в основата на космените фоликули.

Страх, какъвто никога не беше изпитвала.

Келет пусна въжето и посегна към пистолета си, като дясната ѝ ръка се стрелна над лявата и летвата и пистолетът се преместиха в синхрон. Едновременно с това тя се скри зад най-близкия смърч, съзнавайки, че светлината на фенерчето я превръща в лесна мишена, ако остане на открито.

- Тук е заместник-шериф! - извика тя. - Достъпът в района е забранен. Преминавате през сцена на престъпление.

Тя се ослуша, но не чу отговор - само ромоленето на дъжда по листата, клоните и пръстта. Пое си дълбоко дъх и се опита да установи източника на заплаха. Беше обърната с лице към пътеката и колата си, но не виждаше никакво движение в тази посока. Вече се осланяше само на атавистичните си инстинкти, а единственото ѝ предположение беше, че каквото я бе уплашило, се намираше някъде на юг или запад, защото докато се занимаваше с въжето, беше зад нея.

Келет рискува да погледне иззад ствола на дървото и видя ясно очертан силует на едно възвишение между две дървета на юг от гроба. Въпреки дебелите дрехи, беше сигурна, че това е жена. След броени секунди фигурата се обърна и изчезна.

Келет изпусна стаения дъх. Просто зяпач. Не си струваше вниманието. Щеше да отбележи случая в дневника и да предупреди Мел Уайт, когато дойде да я смени, просто за да го има предвид и да се оглежда.

Тъкмо прибираше пистолета в кобура, когато чу влажен, хлъзгав звук и нещо цопна в калта и водата в основата на гроба. Едва тогава Келет забеляза, че кожата ѝ е все така настръхнала, а пулсът - ускорен. Извади отново оръжието и тихо се приближи.

Мушамата продължаваше да плющи под дъжда и не се виждаше добре какво има отдолу, но все пак се забелязваше ясно движение, като че ли някакво голямо животно ровеше в пръстта, за да се скрие от приближаващия хищник.

Шляп.

Тя чувстваше страха му, защото беше същият като нейния, и различаваше формата му, защото беше същата като нейната. Съществото легна свито в ямката, оставена от тялото на мъртвата жена, и въпреки че очертанията ѝ бяха променени при изваждането на тленните останки и последвалото търсене на детето, то като че ли се намести лесно в кухината.

Шляп.

Съществото сякаш осъзна по-непосредствена заплаха от тази, от която беше избягало, и се обърна към Келет. Тя усети миризмата на гнило, видя кухите орбити на очите му, видя корема му - уголемен, но изсъхнал, каквото е било и каквото е могло да бъде. Но това не беше същество само от кости и стара кожа: Келет видя дърво и бръшлян, клони и дребни животински кости, като че ли бе събирало разни неща оттук-оттам, за да запълни собствените си липси. Съществото раззина паст като звяр, може би да извика от тревога или да изръмжи предупредително.

Шляп.

После то отново се раздвижи; видя се една дупка дълбоко в склона, която беше наскоро изкопана или останала скрита, и то впълзя със змиевидни движения в нея, докато накрая се виждаше само едно ходило, кост на пета, а после и тя се скри, и калта запълни дупката подире ѝ, сякаш никога не е била, сякаш присъствието ѝ в този свят беше измислица на неспокоен ум, който помътня. Келет се свлече до дървото, а то я подкрепи, преди тя да падне на земята и да остане там, в съзнание, но сляпа за всичко наоколо, докато двигателят на Мел Уайт не я изтръгна от ступора и тя отиде да го посрещне, без да му казва нищо за това, което беше видяла, освен за фигурата в далечината.

45

Раждаемостта в Мейн бележеше постоянен спад през последното десетилетие, но въпреки това Паркър трябваше да провери почти 13 000 регистрирани живи раждания за годината, в която беше починала жената в гората. Седнал в спокойния си кабинет у дома, той отвори атласа на Мейн на картата на Пискатакуа, отбеляза мястото на гроба, сложи компаса върху него и начерта широк кръг с радиус около петнайсетина мили, който не излизаше извън границите на окръга.

Ако беше прав в догадките си за познаването на местността - а изглеждаше разумно да приеме, че са верни, и да разшири обсега на издирването само ако се наложеше, - то трябваше да провери само сто и шейсет регистрирани раждания през въпросната година. Броят им можеше да бъде допълнително намален след посещението му на гроба: тялото беше заровено на почти метър под земята, което беше значителна дълбочина и предполагаше, че е извършено от човек, който не се е страхувал, че ще го смутят. Въпреки всичко беше трудно да се изкопае такава яма през зимата, защото земята беше твърде корава, така че можеха да се изключат децата, родени през януари, даже вероятно и в края на декември. Изкушаваше се да изключи и февруари, но реши да подходи по-предпазливо: земята тогава не е толкова замръзнала, че да не може да се копае, но достатъчно студена, за да съхрани тялото.

Освен ражданията обаче през същия период в Мейн бяха обработени над двеста законни осиновявания само от държавната агенция за закрила на децата и още много от различни лицензирани частни агенции. Като се имаше предвид раждаемостта, това означаваше, че регистрираните законни осиновявания в окръг Пискатакуа бяха доста малко, и той можеше да изключи всички деца, чиято възраст към момента на осиновяване не отговаряше на параметрите.

Всичко това предполагаше, че човекът, погребал майката, е решил да прикрие своите или нейните следи, като регистрира бебето под името на друга жена или измисли достатъчно убедителна история, за да издейства официално осиновяване. И двете не бяха особено трудни, но Паркър реши да разгледа първо по-простия вариант, а именно регистрирането на раждане.

Според новите изисквания на щата подготовката и подаването на удостоверение за раждане извън болница или друга институция можеше да бъде извършено от един от следните четирима души: лекар или друго лице, присъствало на раждането; бащата; майката; човека, носещ отговорност за мястото, където е настъпило раждането, бил той собственик на хотел или управител на бензиностанция. Ако майката не беше омъжена към момента на зачеването или раждането, данните на предполагаемия баща не можеха да бъдат вписани в удостоверението без писменото съгласие и на двамата с майката.

Иначе казано, нищо не можеше да попречи на някоя жена да се появи с дете на ръце и да подаде удостоверение за раждане в общината, освен ако, разбира се, чиновниците не я познаваха лично, което можеше да породи въпроси за внезапната поява на бебето. Пискатакуа обаче беше вторият по големина окръг в щата, разположен на повече от четири хиляди квадратни мили, но в същото време с разпръснато население от едва 17 000 души, много от които живееха под границата на бедността. Тази статистика говореше за изолация и места като Пискатакуа и Арустук на север като цяло привличаха хора, които предпочитаха да бъдат оставени на мира във всякакво отношение. Това не улесняваше работата на Паркър.

По-голямата част от нужната му информация се съхраняваше от Отдела за обществено здравеопазване в Огъста. Паркър реши да отскочи дотам на следващия ден, за да види какво ще открие. Прегледа визитника си и намери една позната в Асоциацията на общинските служители в Мейн, с над седемстотин членове в целия щат, някой от които може би беше регистрирал раждането на детето на мъртвата жена. Преди да иска услуги обаче, щеше да претърси архивите в Огъста.

Гърбът и хълбоците го боляха от заседяването - спомен от куршумите - и очите му смъдяха. Знаеше, че зрението му се влошава, но не му се щеше да ходи на лекар за нова рецепта.

Някак си беше успял да убеди сам себе си, че очилата са му нужни само за четене и гледане на екрани и няма нужда да ги носи постоянно. Спомни си разговора по темата с Ейнджъл, който демонстрира подчертана липса на съчувствие.

- Суета - гласеше неговото заключение.

- Не е суета, а практичност.

- Ти така си мислиш. Останалите смятаме, че верният отговор е „А: прекалено суетен си, за да си признаеш, че ти трябват очила“. Бас ловя, че боядисваш и косата си.

- Ако го правех, щях да си избера друг цвят, не сив.

- Може би си хитър и я боядисваш само колкото да скриеш най-белите косми.

- Не знам защо изобщо разговарям с теб. Все едно да споря с гумена топка.

- Вземи си очила.

- Каза човекът, който трябваше да бъде заплашен, за да отиде на лекар за болките в корема си.

- Да, и виж докъде ме докара това.

Тук Ейнджъл описа с ръка болничната стая, леглото, абоката във вената си. Беше вечерта преди процедурата - последният път, когато Паркър щеше да се радва на компанията на стария Ейнджъл. При следващата им среща кожата му щеше да бъде посивяла и част от червото му - да липсва.

- Мисля, че сам се опроверга - отбеляза Паркър.

- Не, просто бях твърде глупав, за да се вслушам, преди да е станало прекалено късно.

Гласът му пресекна. Паркър протегна ръка и хвана неговата.

- Късно - да - каза той, - но не прекалено.

- Страх ме е.

- Знам.

- Не само за себе си.

- И това знам.

- Ако умра...

- Няма да умреш.

- Откъде знаеш? Ти дори не виждаш нормално. Ако умра...

- Да?

- Мисля, че Луис винаги е търсил някого, който да го избави от болката, също като теб преди.

- Но ти го спря. Сега е различен.

- Не, не е. Желанието за края още дреме в него. Не му позволявай да ме използва като оправдание.

- Ще се опитам.

- Той те слуша.

- Не мисля. Бъркаш мълчанието със слушане.

- Възможно е. А сега можеш да пуснеш ръката ми.

- Извинявай.

- Няма за какво.

Двамата помълчаха.

- Ако умреш... - каза Паркър.

- Да?

- Няма да започна да излизам с Луис, за да го разведря. Държах те за ръката само за да те успокоя.

- Не ме разсмивай. Боли.

- Само уточнявам.

- Разкарай се.

Паркър стана да си върви, но се спря на вратата.

- Ейнджьл?

- Ъхъ?

- Няма да умираш, чуваш ли?

- Да - отвърна Ейнджьл, - чувам.

46

Луис седеше до леглото на Ейнджъл. Бузите на приятеля му бяха повъзвърнали руменината си или поне така му се струваше. Ейнджъл още беше натъпкан с лекарства, които го караха да се чувства като в мъгла и превръщаха всяко действие в непоносимо усилие. Той спеше, а нощта навън беше обгърнала целия свят.

Минаха два часа, през които Луис чете. Това занимание доскоро не заемаше голяма част от времето му, но в болничната стая започна да открива в книгите бягство от грижите и източник на утеха, когато не можеше съвсем да избяга. Не знаейки откъде да започне, той изнамери класации на стоте най-велики романа на всички времена и от тях комбинира свой собствен списък. Откакто Ейнджъл се разболя, беше прочел „Дивото зове“, „Повелителят на мухите“, „Невидим“ (на Елисън и Уелс, поради объркване в книжарницата, но и двете се оказаха интересни по свой начин)^[17]. В момента беше на „Шумът на върбите“, което в началото му се стори грешка, но колкото повече напредваше, толкова по-приятно чудата му изглеждаше тази книга.

- Защо си още тук? - попита глас от леглото.

- Дочитам си главата.

Ейнджъл звучеше пресипнал. Луис остави книгата и му подаде неразливащата се чаша с гъвкава сламка. Държа я, докато Ейнджъл даде знак, че е пил достатъчно. Очите му изглеждаха по-бистри откогато и да било от операцията насам, като на човек, който се е събудил от дълъг, необезпокояван сън.

- Какво четеш сега?

- „Шумът на върбите“.

- Това не беше ли за деца?

- Сигурно. На кого му пука?

- А после?

Луис бръкна в палтото си и извади сгънат лист хартия.

- Може да пробвам нещо по-старо - каза той, като го прегледа. - Чел ли си Дикенс?

- Да, чел съм Дикенс.

- Какво?

- Всичко.

- Сериозно? Не знаех.

- Като млад четях много, в затвора също. Дебели книги. Чел съм дори „Одисей“^[18].

- Никой не е чел „Одисей“, поне от хората, които познаваме.

- Аз съм я чел.

- И разбра ли я?

- Не мисля. Но я прочетох докрай, което все е нещо.

- И сега четеш. Винаги държиш книга до леглото си.

- Но не както преди. Не е същото.

- Трябва да започнеш отново. - Луис размаха листа. - Имам списък, ако желаеш.

- С „Шумът на върбите“, а?

- Точно така.

- Почети ми малко.

- На глас?

- Да не съм телепат, че да ти чета мислите?

Луис погледна към открехнатата врата. Никога не беше чел на глас в живота си, нито някой му беше чел на него. Помнеше, че майка му пееше, но не му четеше приказки, само понякога откъси от Библията. Замисли се за телохранителите на Ейнджъл. Не му се щеше да се върнат и да го заварят как чете репликите на плъхове и жабоци.

- Срамуваш ли се? - попита Ейнджъл. — Ако умра, ще...

- Добре! Стига с това умиране. От началото ли да започна?

- Не, докъдето си стигнал.

Луис хвърли последен поглед към вратата.

- „Линията на хоризонта се очертаваше ясно и рязко на небето - подзе той, - и на едно определено място тя изглеждаше черна върху фона на някаква сребриста, изкачваща се нагоре фосфоресценция, която ставаше все по-силна и силна. Най-сетне, над ръба на очакващата земя, се издигна луната, бавно и тържествено, докато се откъсна съвсем от хоризонта и се понесе напред, свободна от всякакви пречки. И ето че двамата приятели отново започнаха да виждат просторни ниви и ливади, тихи градини, както и самата Река от бряг до бряг - всичко очистено от всяка тайнственост и ужас, всичко блеснало отново като през деня, само че с една огромна и страшна разлика. Техните познати, често посещавани места ги поздравиха отново, само че в други одежди, сякаш бяха се изплъзнали някъде, облекли тези чисти и нови премени, и се бяха завърнали обратно, усмихвайки се, и свенливо чакаха да видят дали ще ги познаят в тях“^[19].

Всичко беше притихнало.

Ейнджъл отново спеше. Луис спря да чете.

- Това беше адски красиво - рече Тони Фулчи, седнал на пода.

Брат му, Поли, телохранител като него, а сега и литературен критик, кимна в знак на съгласие.

- Да, адски красиво...

47

Куейл и Морс се отправиха на северозапад и си взеха стаи в хотел „Мил Ин“ в Доувър-Фокскрофт. Градът се намираше близо до границата на окръг Пискатакуа, на двайсетина мили югоизточно от мястото, където бяха открити останките на неизвестната жена.

Докато Морс си почиваше, Куейл мислеше за Маела Ломбарди. Съжаляваше за смъртта ѝ както по практически, така и по лични съображения: практически, защото изчезването ѝ щеше да привлече внимание и беше добре двамата с Морс дотогава да са изчезнали от тези ширини; и лични, защото бившата учителка се беше оказала принципна и смела жена, а тези качества все още успяваха да предизвикат възхищението му.

След всички рискове, които двамата с Морс бяха поели във връзка с разпита на Ломбарди, преди да я убият и да се отърват от тялото ѝ, те бяха изтръгнали единствено потвърждение, че Карис Ламб е стигнала до Мейн, и предположение, че намереният в Пискатакуа труп е нейният. Последното обаче беше допълнително подкрепено от пресконференцията, която се бе състояла по-рано този ден, успоредно с продължаващото издирване на убийците на щатския полицай Джаспър Алън. На нея една дама от полицията изнесе подробности за възрастта и приблизителната външност на мъртвата жена, които не бяха известни до момента и отговаряха на описанието на Карис. Освен това тя информира медиите, че на едно дърво наблизо е бил издълбан Давидов щит, който би могъл да има някаква връзка със случая. От покойния Върней Куейл знаеше, че Карис е носела колие с малка еврейска звезда на шията си. Върней бе намирал привързаността ѝ към този символ на майчината ѝ вяра за смехотворна. Куейл подозираше, че това е подсилило още повече удоволствието, което му е доставило обезчестяването ѝ.

Без да го съзнава, Куейл изхождаше от същите предпоставки като Чарли Паркър. Допускаше, че детето на Карис е още живо и вероятно живее в околността. Морс, която беше изпратена да разузнае и едва не бе забелязана от дежурния полицай, смяташе, че мястото, където бе погребана жената, е било избрано заради отдалечеността му и съответно подсказваше, че е била заровена от човек, познаващ района.

Куейл обаче имаше едно предимство пред всички останали, които търсеха изчезналото дете на Карис Ламб, включително полицаите.

Куейл знаеше за книгата.

Вечерта Паркър позвъни в апартамента на Луис и Ейнджъл в Горен Уест Сайд. Когато Луис вдигна, той се поинтересува от здравето на Ейнджъл, след което премина към другия повод за обаждането си.

- Преди няколко дни имах разговор на четири очи с Боби Оушън.

- Хм - отвъра Луис, - и как беше?

- Все едно да потопя мозъка си в жлъчка. Без малко да ми връчи сметката за пикапа на сина си.

- Това момче по навик ли оставя баща си да върши мръсната му работа?

- Съмнявам се, че Били е знаел за посещението.

- Защо?

- Боби Оушън и синът му имат някои общи недостатъци на характера, но генът на глупостта може да е пропуснал едно поколение. Ако Били научи кой е гръмнал неговата гордост и радост, може да си науми да търси възмездие. Боби предполагаше, че това няма да свърши добре за никого, най-вече за сина му, а може би и за самия него.

- И затова е дошъл при теб, та да изпусне малко парата? Съжалявам за причиненото неудобство.

- И по-зле е било.

- Този Били не изглежда отличник.

- Помниш ли нашия приятел Филип от Провидънс?

Филип беше непризнатото отроче на покойния престъпник от Нова Англия Каспар Уеб и жената, която впоследствие щеше да наследи и разруши неговата империя, известна повече като Майка. Филип се беше противопоставил енергично на отношението на Майка към семейния бизнес, смятайки себе си за единствения достоен наследник на бащиното богатство, а сега се говореше, че е заминал на дълга почивка. Само че почивката беше от хоризонтален тип, под солидно количество пръст.

- Трудно ще го забравя - отвърна Луис. - Но се опитвам.

- Е, според мен Били има сходни проблеми с баща си. Изключвам откровените престъпни наклонности, но пък предразсъдъците компенсират.

- Май не трябваше да взривявам пикапа.

- Ще почакаме и ще видим.

Поговориха още малко, като Паркър му разказа за намереното тяло на жена и издирването на детето ѝ.

- Ако е живо, в момента някой вероятно трепери от страх -отбеляза Луис. - Мислиш ли, че е в опасност?

- Не.

- Сигурен ли си?

- Майката е починала от тежък кръвоизлив много скоро след раждането. Най-вероятно е била погребана от човек, положил достатъчно грижи и усилия, за да издълбае от уважение символа на нейната вяра на едно дърво наблизо. Това не прилича на поведение на човек, който би навредил на детето.

- Само на поведение на човек, който е искал дете толкова много, че е бил готов да разкара родната му майка.

- Ако го погледнеш така.

Върнаха се на темата за пикапа. Паркър не беше сигурен какво всъщност знае Боби Оушън освен слухове, но ако вложеше малко време и усилия, вероятно можеше да научи повече. Най-добре за всички замесени щеше да бъде Луис да се разкара за известно време от Портланд, въпреки че като се имаше предвид душевното му състояние, градът скоро щеше да бъде отново удостоен с присъствието му.

- От болницата казаха, че до ден-два ще раздвижат Ейнджъл, ще го захранят и ще го изпишат - спомена Ейнджъл. - Поне такъв е планът.

Паркър знаеше, че Луис възнамерява да наеме медицински сестри, които да помагат на Ейнджъл в началото. Интернистът не го намираше за задължително, но Луис беше наясно, че не става за болногледач. Паркър обеща да мине да ги види. Разбраха се да се чуят след няколко дни.

А Смъртта кръжеше наоколо.

48

Наричаха се Бакери: индивиди, които бяха постигнали значително богатство, власт и влияние, донякъде благодарение на енергията и находчивостта си, но най-вече чрез съюзяването си със сили, по-древни и тайнствени от всяка религия. Така те се бяха обрекли на проклятие и затова им се искаше същото да сполети всички останали.

В момента петима от тях - трима мъже и две жени - седяха на маса в Дъбовия салон на „Феърмонт Копли Плаза“ в Бостън, гранддамата на хотелските барове в града. През последните години заведението се беше преименувало на „ДЪБЪТ бар + кухня“, но този квинтет, подобно на много други особи със синя кръв в града, отказваха да приемат промяната. За тях това завинаги си оставаше Дъбовият салон.

Компанията не привличаше внимание, ако не се броеше внимателното, но ненатрапчиво обслужване от сервитьора. Тази вечер барът забавляваше половин дузина подобни компании от стари редовни клиенти, всички в ежедневно облекло - ежедневно за тях, което означаваше сака и вратовръзки за господата, рокли за дамите. Заменяха коктейлите с джин и бяло вино и отклоняваха предложенията за храна, защото имаха резервация в „Л`Еспалие“ за осем часа. Подобно на срещата им, резервацията беше уредена в последния момент, но без особени затруднения.

- Е? - попита една от жените, гледайки към Главния Бакер, който ги беше повикал, щом питиетата бяха сервирани и нямаше опасност разговорът им да бъдат дочут. - Предполага се, че това не е среща от вежливост.

Главният Бакер вдигна чашата си за безмълвен тост и отпи, преди да отговори.

- Куейл е в Нова Англия.

Жената, която беше задала въпроса, направи кисела физиономия, като че ли виното не допадаше на небцето ѝ.

- Къде?

- В Мейн.

- Защо?

- Следите ли случая с тялото на жената, открито в северните гори?

- Струва ми се, че четох нещо по темата. Не беше ли бременна?

- Не точно, родила е малко преди смъртта си. Куейл смята, че знае коя е. Явно я издирва от известно време.

- Значи вече може да си ходи у дома - обади се един слаб, мургав мъж с вид на тъжен, измършавял гарван. - Издирването е приключило.

Другите кимнаха, един дори се засмя.

„Празноглавец“, помисли си Главният Бакер. Никой не смееше да погледне другите в очите. Всички се бояха да не срещнат отражение на собственото си безпокойство.

- За съжаление, усилията му не са приключили - каза той. -Сега търси изчезналото дете.

- Говорили ли сте с него? - попита гарванът.

- Не пряко, но той установи контакт. Помоли за помощта ни, въпреки че в случая думата „помоли“ е по-скоро евфемизъм.

Куейл действаше самостоятелно, ако се изключи поредицата партньори от женски пол. Някога се радваше на по-голяма публичност, но сега я избягваше. Въпреки това имаше значително влияние и не биваше да му се противоречи.

За какво му е дете на човек като Куейл? - попита другата

жена.

Главният Бакер долови почти загриженост в тона ѝ. Тази дама членуваше в управителните съвети на множество благотворителни организации, включително поне две, специализирани в търсенето на лечение за редица детски болести. Лицемерието ѝ, помисли си Главният Бакер, вероятно беше пуснало толкова дълбоки корени, че и самата тя вече не го забелязваше.

- Не мисля, че се интересува от самото дете - обясни той. - А и наистина да го искаше, вие наистина ли бихте държали да узнаете причините?

Жената не отговори, но мълчанието ѝ беше достатъчно красноречиво.

- Защо тогава упорства? - попита мъжът, който се беше засмял. Изражението му отново се бе върнало до обичайната самодоволна усмивка. Главният Бакер се отнасяше подозрително към хора, които се разсмиват твърде лесно. Смяташе го за дълбока неспособност да открият нещо смешно.

- Майката е притежавала нещо, което Куейл иска. Той смята, че сега предметът се намира при този, който държи детето.

Нямаше нужда да питат защо въпросният предмет е от такова значение за Куейл. Адвокатът имаше един-единствен мотив да съществува: да реконструира Счупения Атлас, който да наложи нов ред в света по свой образ и подобие.

- Каква помощ иска от нас? - попита втората жена.

- Контакти: с полицията, с общинските власти, с всички други, които имат отношение към проблема.

- Ще се подчиним ли?

Естествено.

Като настояваме да бъдем информирани за развоя на

събитията?

- Когато е възможно.

Главният Бакер изчака одобрението да утихне. Доближаваха се до сърцевината на нещата.

- Куейл вярва, че е близо - каза той. - По-близо от всякога.

- Колко близо? - попита гарванът. - Чували сме го и преди. Баща ми е слушал същите твърдения от устата на Куейл.

Нова порция смях.

- Дядо ти също. Както и моят.

Главният Бакер изчака да замълчат. Това бяха хора със стара кръв, а старата кръв биваше апатична и безчувствена.

- Последните липсващи страници - каза той, - ако вярваме на Куейл.

Останалите четирима асимилираха информацията.

- А после? - попита жената с благотворителни наклонности.

- Ако Куейл е прав, светът ще се превърне в отражение на Атласа. Небоговете ще се завърнат, а Старият Бог ще премине в небитието. Всичко ще бъде погълнато от пламъци.

Вече никой не се смееше. Тези Бакери, също като предшествениците си, градяха съществуването си с убеждението, че ще предадат сметката от сделката си на идните поколения. Че нямаше да доживеят да видят последиците от действията си, а може би и този пакт със злото, сключен още с раждането на вселената, това вековно съглашение щеше да се окаже мит, оригинално обяснение за добрия им късмет. Нямаше да се наложи да плащат за успеха си. Небоговете не съществуваха. Нямаше Погребан Бог, изгубен нейде под пръстта и камъните на този свят, който чака да бъде открит, също както нямаше Стар Бог, изискващ благоговение и почит. Имаше само живот и после -нищо.

Но не, те знаеха истината. Просто се надяваха да са си отишли, преди да бъде разкрита.

- Значи - каза гарванът - трябва да сътрудничим на Куейл за собственото си унищожение и гибелта на близките си хора?

Той имаше семейство - деца, внуче. Останалите също. Само Главният Бакер нямаше наследници.

- Винаги е било така - напомни Главният Бакер. - Сега абстрактното заплашва да стане конкретно. Вие какво очаквахте?

- Повече време.

- По всичко личи, че може да не ви бъде дадено. Защо според вас запазих маса в „Л`Еспалие“?

- Мисля, че изгубих апетит - отвърна гарванът.

Главният Бакер го стисна за рамото.

- Намери го. Това може да се окаже последната ни Тайна вечеря.

49

Ако Главният Бакер и неговите сподвижници изпитваха двойствени чувства към гостуването на Куейл, той самият изпитваше не по-малко желание да стои далеч от тях. В неговите очи те бяха лишени от чистота: действаха, водени от личните си интереси, и се домогваха до богатство, като се кълняха в учение, в което вярваха само отчасти, ако изобщо можеше да се каже, че вярваха в него.

Единствен лидерът на малката им групичка заслужаваше известно уважение. Някои подозираха, че Главният Бакер има душа, черна като катран, но Куейл нямаше представа какво е породило у него такава омраза, че да бъде готов да види всичките си събратя, изгорени до пепел, и себе си заедно с тях. Чудеше се дали Погребаният бог нощем шепне на Главния Бакер и го призовава на древен, неписан език, с непонятни думи, но ясен смисъл. Това би обяснило враждебното му отношение към Куейл, който служеше на останалата част от Противната троица.

Куейл обаче хранеше и други съмнения към Главния Бакер. Засега нямаше нито доказателства, нито признаци за колебание или -само шепнешком - измяна от страна на Главния Бакер; само познание за хората и дълбините на техния егоизъм. Главният Бакер беше преуспял човек в цветущо здраве. Уважаваха го. Имаше авторитет.

Нямаше причина да сложи край на всичко това.

Куейл, от друга страна, беше изтерзана душа и единственото му желание бе това страдание да се свърши. Ако имаше начин да го постигне другояче, а не чрез възстановяването на Атласа, той вероятно би го прегърнал без всякакво колебание или поне така си казваше. Беше убеден, че е живял с векове, прокълнат - с ирония, която само един адвокат би могъл да оцени по достойнство - от договор, който не е трябвало да подписва. Спомняше си важни моменти още от Реформацията и преди нея, интимни детайли за случки и индивиди, които нямаше откъде да знае. Преследваха го спомени, които сякаш принадлежаха едновременно на него и на другите; низ от мъже, които носеха неговото име и образ, но не можеше да е все той.

Както винаги, когато изпитваше съмнение, той се боеше, че това ехо е просто проява на мания, докато прозренията, които му позволяваха да отчете собствената си налудност, бяха прояснения, които идваха и си отиваха според прищевките на психозата му.

Лъжи в лъжите: но и той, като Бакерите, не намираше утеха в тях.

Атласът беше истински.

Старият Бог беше истински.

Погребаният бог беше истински.

Небоговете бяха истински.

И Куейл, съвършено уникален, беше истински.

50

Паркър прекара част от следващата сутрин в Огъста, където прегледа актовете за раждане от окръг Пискатакуа. Състави си списък с регистрираните новородени от периода, който го интересуваше, но все още нямаше желание да тръгне да тропа по вратите на хората и да разпитва за нелегални погребения и похищения на деца. Някой щеше да го застреля.

Тери Харкнес - връзката му в Асоциацията на общинските служители в Мейн, се съгласи да разпита за по-съмнителните случаи, но не възлагаше големи надежди. Чиновниците приемаха ролята си сериозно, каза тя, и никой не би приел фалшиво удостоверение, което един ден ще се върне като бумеранг към него. Все пак призна, че що се отнася до домашните раждания, не могат да направят нищо друго, освен да разчитат на думата на единия или двамата родители, а тя лично познаваше две силно религиозни семейства, в които бабите и дядовците отглеждаха внучетата си, за да предпазят дъщерите си от срамното клеймо.

- И не е ли редно тези въпроси да се задават от полицията? -попита Харкнес.

- Чиновникът в Отдела за регистриране на раждания в Огъста каза, че вече са получили молба за съдействие от щатската полиция, тъй като претърсването на мястото на гроба върви към края си - отговори Паркър, - но вероятно няма да имат ресурс да се занимават с това, докато не открият убийците на Джаспър Алън. Предполагам, че полицията скоро ще се свърже и с други ваши представители, но аз мога да им спестя малко главоболия.

- Дори да откриете кой е прибрал детето, трябва да знаете, че той няма да се зарадва да ви види.

- Ако се оставя да бъда воден от предполагаемото удоволствие, което присъствието ми би донесло на някого, изобщо не трябва да излизам от къщи - отвърна Паркър.

Пътнам, Нюхаус и Колдикът се оказаха по-умни, отколкото някой би предположил и до момента успяваха да се изплъзнат от полицията. Общо взето, Колдикът се смяташе за мозъка на компанията, макар че това беше относително, като се имаше предвид, че е средно ниво наркопласьор от Мейн, понастоящем преследван за евентуално съучастничество в убийството на щатски полицай.

Ако Колдикът имаше капка ум в главата, мислеше си Паркър, щеше да зареже Пътнам и Нюхаус в първия възможен момент и да отпраши на север или запад. По-скоро север - може би към Окръга, както всички в Мейн наричаха Арустук, най-голямата територия в щата, заемаща почти 7000 квадратни мили, повечето от които ненаселени гори. Колдикът познаваше терена; неговите предци бяха дошли от дивите гори, близо до Алагаш. Там човек можеше да се изгуби и никой да не го намери, докато не се спъне в костите му.

А ако Колдикът беше наистина умен, но и безскрупулен, щеше да направи нещо повече от това да зареже Пътнам и Нюхаус: щеше да ги убие. В момента полицията разполагаше само със сведенията от приятелката му, че е предоставил колата, използвана при стрелбата, и присъствието на заподозрените в дома му въпросната вечер, което не го свързваше пряко със смъртта на Алън. Въпреки че разликата в помагачеството преди или след извършването на престъпление беше почти заличена от закона, последвалото деяние обикновено водеше до по-малка присъда. В момента Колдикът можеше да бъде съден само за съзнателна помощ на заподозрян или заподозрени да избегнат арест или съдебно преследване, освен ако полицейското разследване не откриеше доказателства, които да го свържат с планирана сделка с наркотици, довела до убийството на Алън. Показанията на приятелката също трябваше да се проверят, въпреки че тя вече беше спряла да отговаря на въпроси и беше поискала адвокат, за да избегне риска също да бъде обвинена в съучастие, а и наркоманите не бяха надеждни свидетели. Така или иначе, Колдикът беше загазил, но щеше да се измъкне по-леко, ако Пътнам и Нюхаус някак си изчезнеха от лицето на тази земя.

Всичко това обаче не засягаше Паркър.

Той се върна на въпроса за мъртвата жена. Какво знаеше за нея? Вероятно не беше от Мейн. Защо тогава беше дошла тук? Кой я беше довел на североизток? Беше бременна, така че имаше вероятност бащата на детето да живее в района. По някаква причина обаче тя не беше родила в болница, а в гората и човекът, присъствал на раждането и последвалата ѝ смърт, не беше счел за нужно да информира властите.

Възможно ли беше това да е бил бащата? И ако да, защо бе решил да зарови тялото и да прикрие раждането, освен ако не се е паникьосал от фаталния изход и не се е уплашил, че може да бъде обвинен за това? Ами ако е бил женен, а детето - плод на извънбрачна връзка? Любовницата пристига в родния му щат с надут корем и той намира начин да я настани някъде, без съпругата му да разбере. След като ражда, той се отървава от нея и от бебето и се връща към безупречния си живот.

Но защо тогава бебето не беше погребано при майката?

Паркър се върна назад. Едно беше сигурно: тази жена бе имала проблеми, защото иначе нямаше да се озове в яма в гората. Беше се озовала на непознато място в напреднала бременност. Към кого е можела да се обърне? Може би към „Планирано родителство“ или някое убежище за жени, но до момента нито една от тези организации в щата не я бе разпознала.

Паркър усети някакъв гъдел в паметта - детайл от миналото, върху който този случай хвърляше нова светлина. После си го спомни добре и отново вдигна телефона, този път за да звънне в Бангор. Човекът, с когото искаше да говори, отсъстваше и щеше да се прибере късно вечерта. Паркър остави съобщение, с което предупреждаваше, че на следващия ден ще отиде да се срещнат лично. Беше наясно, че могат да говорят и по телефона, но от опит знаеше, че дори онези, които не хранеха неприязън към него, ставаха по-разговорливи на четири очи.

Пък и тази вечер имаше други задължения.

51

Куейл не обичаше баровете или поне не този тип барове: шумни, весели, пълни с хора, които биха могли да запомнят нечие лице. Той предпочиташе по-старите, сумрачни пивници, в които мъжете и жените не се споглеждаха и не завързваха разговори с непознати, и дори познатите си едва поздравяваха; места с имена, дошли от времена, когато масите не са можели да четат и странноприемниците са се разпознавали по характерните си знаци.

Може би в тези лондонски кръчми, които се държаха от едно и също семейство поколения наред, съдържателят можеше да спомене на сина си или дъщеря си, докато мият чашите или наливат бира, че клиентът в ъгъла („джентълмен на закона, ако не ме лъже паметта“) има подобна наследствена връзка с любимото им заведение, защото баща му също идвал да пие тук, и неговият баща също („много си приличат, което говори за силна кръв“), въпреки че не можеше да се сети за името на достолепния род от клиенти („беше някаква птича фамилия, сигурен съм“), но и през ум не му минаваше да попита, защото беше убеден, че въпросният господин („сдържан човек, но при все това много приятен“) не би приветствал подобно любопитство и може би причината той и предците му да харесват това място беше именно дискретността на всички негови съдържатели („защото ние знаем кога да обърнем поглед към някого и кога да го отвърнем от него“), и така трябваше да си остане.

Затова Куейл се чувстваше необичайно изложен на показ в сепарето си в „Голямата изгубена мечка“ в Портланд, въпреки че Морс седеше на пост на бара, а столчетата от двете ѝ страни стояха загадъчно празни въпреки многобройната клиентела. Куейл чакаше на чаша джин, но почти не я докосваше. Не му беше приятно да се намира тук и пиенето нямаше да му достави удоволствие. Тази страна го сковаваше като полепнал прах след изригване на вулкан. Искаше вече да се свършва.

Един мъж си проправи път през тълпата. Тялото му така се извиваше, че успяваше да се промуши с лекота и през най-гъстото множество. Бездруго беше дребен и слаб, но се беше научил да е дори по-незабележим. Носеше палто, което изглеждаше по-старо от него, с увиснали под кокалчетата на пръстите му ръкави и протрити ръбове. Очите му бяха кафяви и премрежени, а косата - много тъмна и гъста, започваше близо до веждите, така че на практика нямаше почти никакво чело. Носът му беше тънък и остър. В комбинация с палтото и бързите, точни движения, чертите му придаваха вид на хитър гризач. Куейл го хвана да оглежда Морс и да устоява на погледа ѝ и си помисли, че Главният Бакер може да му я е описал предварително. Мъжът държеше голяма чаша с безалкохолно в едната си ръка, но Куейл си помисли, че вероятността да я изпие е същата, както той - джина си. Непознатият седна на свободното място срещу него в сепарето, без да пита, и остави чашата си на една подложка. Не подаде ръка; вероятно Главният Бакер беше споменал и това: „Господин Куейл предпочита да не се здрависва. Трябва да си благодарен за това, защото в противен случай може никога да не отърсиш хладината му от пръстите си - ако той ти остави толкова, колкото си му подал.“

- Вие сте англичанинът.

Без имена, без предисловия. Гласът му беше твърде висок за възрастен мъж и странно лишен от акцент. Можеше да е от всякъде, абсолютно от всякъде.

- Да - потвърди Куейл.

- Харесва ли ви тук?

- Не. Защо ме доведохте?

- Защото търсите детето. - Той едва доловимо кимна към един мъж от другата страна на бара, разговарящ с по-възрастен, брадат индивид. - Той също.

Беше рожденият ден на Дейв Еванс и в „Голямата изгубена мечка“ се бяха събрали приятели, които искаха да го поздравят. След като Ейнджьл и Луис не бяха на разположение, а братята Фулчи действаха като временни телохранители на инвалида, беше наложително Паркър да присъства. Не че това му тежеше; той дължеше много на Дейв. В труден момент - в личен и финансов план - му беше предложил да работи като управител на бара, а „Мечката“ и до днес му служеше за място за срещи и изнесен офис.

- Чу ли, че Фулчи мислят да отворят собствен бар? -подхвърли Паркър.

- Мислех, че е слух, като данъчните облекчения за бизнеса -отвърна Дейв.

- Не, звучат сериозни. Имат парите. Мисля, че са си набелязали нещо на Вашингтон Авеню.

- Много е близо.

Въпросният булевард беше в другия край на града.

- Ти колко далеч искаш да отидат?

- В Африка. Антарктида. Или нещо друго, започващо с „А“, като Алфа Кентавър.

Паркър се постара да си придаде обиден вид от името на братята.

- Ако продължаваш да говориш така, ще решат, че не ги харесваш. Това би било лошо.

- Колко лошо? Бездруго пият тук.

- Все пак още имаш покрив. И стени.

- Почти.

На стената до мъжката тоалетна още стоеше дупка с формата на юмрук, където Поли Фулчи беше изразил недоволството си от резултата от някакъв хокеен мач. Паркър не беше присъствал на въпросното събитие, но редовните клиенти разказваха, че целият бар се е разтресъл.

Дейв се замисли. Изведнъж лицето му просия.

- Ако си отворят собствен бар, може би ще започнат да пият там.

Паркър реши да изкорени измамната му надежда още в зародиш.

- Хващаш се за сламка. „Мечката“ им е втори дом, а и човек никога не трябва да пие в собствения си бар. Погледни го откъм хубавата страна: откакто започнаха да идват тук, не си имал никакви неприятности.

- Нямахме неприятности и преди да започнат да идват. Мисля, че влияят на кръвното ми налягане. Щом се появят, изпитвам нужда да полегна.

- Винаги можеш да се пенсионираш и да им продадеш „Мечката“.

- Все едно да дам детето си на пирати.

- Хайде, признай си: всъщност ги харесваш.

- Ни най-малко.

- Ще ти липсват, ако изчезнат.

- Много бих се радвал да проверя.

Паркър си взе още едно питие и огледа бара, клиентите, двамата мъже в сепарето до стената. Преди малко беше забелязал, че го поглеждат по особен начин, или поне така му се бе сторило, а той отдавна се беше научил да не пренебрегва инстинктите си за такива неща. Мъжът с кадифеното сако беше възрастен и непознат, но дребничкият караше кожата му да настръхва. Не го виждаше за първи път.

- Онези в предпоследното сепаре до стената - каза той на Дейв. - Единият е облечен като от благотворителен магазин, а другият изглежда така, все едно се е отклонил от пътя си към спиритуалистичен сеанс. Познаваш ли ги?

- Кадифената Златна мина - не. Но дребният е идвал и преди. Не често, но достатъчно, за да не ми стане симпатичен.

- Имаше ли причина?

- Предимно отношението му. Като изключим това, просто предразсъдък. Обикновено е сам, но винаги кръжи по периферията на чуждите работи. От онези хора, които обичат да зяпат как децата търсят изгубените си кученца, понеже той се е постарал да се изгубят преди това. Защо питаш?

- Имам чувството, че ме удостояват с повече от нужното внимание.

- Е, ти си красавец.

- Няма да споря с теб на рождения ти ден. Струва ми се, че дребният не за първи път ме урочасва с поглед тук. Сигурно за това ми светва лампичката.

- Защо ли си мисля, че възнамеряваш да се запознаете официално?

Паркър го потупа по рамото.

- Нали за това са баровете?

Куейл слушаше внимателно дребния си събеседник, който най-после беше изплюл името си - Айвън Гилър. Не държеше да научава повече за него. Единственото, което искаше, беше да разбере какво знае или може да научи за Карис Ламб и детето ѝ.

А вече и за частния детектив на име Паркър.

- Даваха го по телевизията, беше отишъл на гроба - каза Гилър. - Репортерът му обърна голямо внимание. Явно този ден не е имало много новини.

- А вие сте го срещали и преди?

- Не лично, но имаме общи познати, които ми плащат, за да го държа под око и да им предавам всичко, което би ги заинтересувало. Не че се налага да го чуват от мен. Много често научават важните неща и без моя помощ. Ако някъде се забърка каша, той веднага ще я намери. Ако ли не, сам ще я забърка, за да не скучае.

- Създава ли неприятности на вашите познати?

- Това е мисията на живота му. Затова съм още тук.

- По-интересният въпрос е защо той е още тук.

- Имате предвид защо никой не му е светил маслото ли? Някои са се опитвали.

- Явно не достатъчно.

- Ще се учудите. Вие...

На масата падна сянка и двамата мъже вдигнаха очи нагоре, откъдето ги гледаше лицето на Чарли Паркър.

52

Куейл и Гилър не бяха единствените, които тази вечер размишляваха над последиците от намесата на Чарли Паркър.

Холи Уийвър седеше на кухненската маса и пиеше „Мейкърс Марк“, наблягайки на бърбъна за сметка на леда. Бутилката беше коледен подарък от баща ѝ. Холи рядко пиеше твърд алкохол, но един-два пъти месечно си сипваше по едно малко, обикновено докато четеше книга или гледаше някой стар филм по телевизията. Затова всяка Коледа Оуен Уийвър подаряваше на дъщеря си по една бутилка, която обикновено ѝ стигаше до следващата Коледа.

„Не и тази година“, помисли си Оуен. Тази нямаше да изкара и до Великден, освен ако не почнеше да я разрежда.

- Видях го - каза Холи. - По телевизията. Частният детектив, който винаги намирал лошите.

Оуен искаше да я пита кога за последно е сложила залък в устата си и дали изобщо успява да спи, защото видимо се беше стопила след новината за откриването на тялото, а очите ѝ гледаха от червеникаво-синкави кухини. Вместо това обаче каза:

- Ние не сме лоши хора.

- Той няма да направи разликата.

- Няма откъде да знае нещо повече от полицията.

- Засега да, но той не е като полицията. Виж само в интернет: ако и половината от това, което се говори за него, е вярно...

Оуен смяташе, че почти нищо в интернет не е вярно, а повечето от верните неща не си струва да се четат. В същото време съзнаваше, че принадлежи на едно отмиращо поколение, което рано или късно ще отстъпи място на мъжете и жените, вярващи в теории на конспирацията, ехото на собствените си гласове и мненията на догматици и глупаци.

В момента Оуен преглеждаше историята на търсенията на лаптопа на Холи, който стоеше на масата пред него, и се спираше на разни заглавия и статии. Вече знаеше едно-друго за Паркър от собственото си проучване, но Холи беше намерила много повече информация. Дори да имаше преувеличения и измислици, този човек не беше за пренебрегване.

- Но кой може да го е наел? - почуди се Оуен. - Щом е частен детектив, някой му плаща, за да души наоколо.

Холи го погледна. Още беше уплашена, но акцентът на страха ѝ се беше изместил.

- Възможно ли е да са хората, от които бягаше Карис?

- Изключено.

- Откъде си толкова сигурен?

- Чета същите неща като теб и не мисля, че Паркър е човек, който би взел пари от тях. Всички тези случаи - разкрити убийства, намерени изчезнали жени, спасени деца от бог знае каква участ, говорят за някакво морално чувство за редно и нередно.

- Казват, че е убивал хора.

- Така е - призна Оуен, - но никой дори не намеква, че светът е обеднял без тях.

Холи отпи голяма глътка бърбън и пресуши чашата си. Баща ѝ се надяваше поне това да ѝ помогне да заспи. Нямаше да бъде здрав сън, но в сегашното ѝ състояние всяка почивка беше от полза.

- Той ще дойде тук - каза Холи. - Някак си ще ни намери.

- Не можеш да си сигурна.

Тя вече не гледаше към него. Погледът ѝ беше зареян някъде отвъд стъклото на прозореца; пронизваше мрака и гората, прелиташе над полянката, докато накрая се спря върху непознатия мъж, който неумолимо се приближаваше от юг, твърдо решен да ѝ отнеме Даниел.

- Грешиш - каза тя.

- Тогава имаме избор - отвърна Оуен, като затвори лаптопа. Беше видял всичко, което му беше нужно.

- Какъв?

- Чакаме Паркър да дойде, следван от полицията.

- Или?

- Тук се споменава за двама адвокати в Мейн - един в Портланд и един във Фалмът. Паркър е работил и за двамата. Не познавам жената във Фалмът, а и тя като че ли напоследък не е имала вземане-даване с Паркър, но другия, Кастин, съм го чувал. Мога да поговоря с него - само по телефона, без имена. Ще бъда внимателен.

Холи остави празната си чаша и заплака.

- Не. Пак е човек на закона.

- Нужна ни е помощ. Трябва да кажем на някого какво е станало. Трябваше да го направим още когато намериха тялото.

- Няма да ни повярват.

- Ще ги накараме. Това е истината.

- Не мога да го изгубя, татко. Не мога. Ще умра!

Оуен стисна ръцете ѝ върху масата и затвори очи. Отново почувства лопатата в ръцете си, болката в гърба и мишниците, докато копаеше дупката, фигурата на жената в импровизирания саван, тежестта на тялото ѝ, когато я полагаше в земята. Двамата с Холи ѝ бяха дали обещание, но не биваше да го спазват. Оуен видя разгърнат другия път: онзи, в който се обаждаха на полицията след раждането и властите вземаха временно детето, докато приключи делото и Даниел бъде официално признат за син на дъщеря му, но без тайните и без страха.

Приказка.

Защото имаше и друга възможност: някой разпознаваше жената, Даниел биваше даден в приемно семейство, а накрая се появяваше и баща му.

„Не им позволявайте да вземат детенцето ми.“

Думите на умираща жена, чиято хлъзгава от кръвта ръка той държеше в своята; Холи стоеше до тях, прегърнала детето, плачещото момченце; и нещо в гласа на Карис Ламб подтикваше Оуен да каже на дъщеря си да сподави виковете му, да го накара да замълчи с шепот и ласки, с топлината на тялото си и миризмата на кожата си, за да не ги чуят ловците.

Защото, макар да не го изричаха, и двамата знаеха, че Паркър и полицията не са единствените, от които трябва да се страхуват.

„Не им позволявайте да вземат детенцето ми.“

Той знаеше, че е въпрос на време Карис Ламб да бъде идентифицирана.

И тогава те щяха да връхлетят.

53

Въпреки усилията на Гилър да информира Куейл за Паркър, адвокатът сам се изненада от собствената си реакция при появата на детектива.

Отдалеч Паркър приличаше на най-обикновен клиент: среден на ръст, с прошарена коса, тяло, което може би засега отказваше да се подчини докрай на средната възраст или поне се съпротивляваше. Отблизо обаче правеше съвсем друго впечатление. Не че някоя определена черта изглеждаше по-забележителна, въпреки че Куейл беше готов да направи изключение за очите, които издаваха необичайна, мъчно добита проницателност. Ако човек се загледаше в тях, оставаше с усещането, че гледа играта на светлината по повърхността на океана. Зеленикавосините ириси излъчваха състрадание, тъга и потенциал за проява на сила, която, веднъж отприщена, трудно можеше да бъде възпряна. Но Куейл си помисли, че у Паркър има и нещо неземно, като у човек с остър усет към неизразимото. Беше срещал такива хора и преди, но те обикновено бяха аскети, понякога - фанатици. Паркър, доколкото беше разбрал, не беше ни едно от двете. Беше просто много, много опасен.

- Господа - каза Паркър, - надявам се да се забавлявате тази вечер.

Куейл забеляза, че детективът стои малко под ъгъл, като че ли искаше да наблюдава едновременно тях и хората на бара - по-конкретно Морс. Някак си беше доловил присъствието ѝ, въпреки че тя стоеше настрани.

- Определено - отвърна той. - Въпреки че тук е малко шумно за моя вкус.

- Не сте тукашен, нали?

- Гост съм на града.

- Англичанин?

- Да.

- По работа?

- Предимно.

- И що за работа е това?

- Вие да не сте от комитета по посрещането?

- Щатният отговорник отсъства, а аз още не съм ошлайфал комуникационните си умения.

Паркър зачака Куейл да отговори на въпроса му. Тримата мъже бяха наясно какво става. Нито Куейл, нито Гилър направиха опит да възразят срещу натрапеното присъствие на Паркър или да се престорят, че не разбират за какво иде реч: сблъсък с противника, предизвикан от мимолетно нехайство от тяхна страна или реакция на детектива към хищническа заплаха.

- Работя в сферата на правото - каза най-после Куейл.

- Адвокат?

- Да.

- Можеше да го кажете направо.

- Вече не практикувам активно.

- Но все пак сте тук по „работа“.

- Точно така.

До дясната му ръка лежеше разпечатан лист - криптозагадката от новия брой на лондонския „Таймс“. Решаването на тези задачки му носеше удоволствие и по време на отсъствието си от дома се беше абонирал за онлайн изданието. До листа имаше писалка с пълнител, а на десния му показалец се виждаше издайническо петно от мастило.

- Любител на главоблъсканиците? - полюбопитства Паркър.

- Само на този вид.

- Май вече сте я решили.

- Винаги ги решавам, въпреки че понякога ми отнема повечко време от друг път.

- Убеден съм, че там някъде се крие метафора или урок за цял живот.

Ако го открия, непременно ще ви го предам.

Много ще се радвам. Имате ли си име?

Да.

Бихте ли го споделили?

Не.

Паркър кимна кратко, като че ли Куейл беше потвърдил всичко, което искаше да знае за него, след което насочи вниманието си към Гилър.

- Струва ми се, че съм ви виждал и преди.

- Не мога да кажа.

- Добър физиономист съм. А вие?

Гилър сви рамене, без да отговори.

- Питам, защото забелязах, че тази вечер обърнахте известно време на моята особа. Чудя се дали и в другите случаи, когато сте идвали тук, сте правили същото.

- Мисля, че грешите.

Паркър помисли над думите му.

- Възможно е, но се съмнявам. Обзалагам се, че и вие не сте от споделящите имената си.

- Смит - каза Гилър. - Приятелят ми също се казва Смит.

- Е, Смит и Смит, или Смит Едно и Смит Две, както ще ви наричам оттук насетне, радвам се, че разчупихме леда. Следващия път няма да започваме от нулата. Ще се оглеждам за вас, не бих искал да ви изпусна. Дотогава ви желая приятна вечер. - Той се отдалечи, като се поспря само да почукне по бара вдясно от Палида Морс. - На вас също, госпожице.

Куейл очакваше Паркър да се върне при компанията си, но той се завъртя само за няколко секунди и напусна заведението.

- Дали ни чака? - попита Куейл.

- Възможно е - отвърна Гилър. - Но не може да проследи и двама ни едновременно, а ако си тръгнем веднага, няма да има време да повика някого на помощ.

- След кого ще тръгне?

- Ще видим.

- А детето?

- Вече работя по въпроса. Ще държим връзка.

- Предпочитам да е по-скоро.

- Ще го имам предвид.

Двамата излязоха от бара, следвани от Морс. Собственикът и рожденик не им обърна никакво внимание, също както и останалата част от клиентите. Щом се озоваха навън, Гилър сви наляво, без да каже и дума, после пак наляво и се скри от погледа. Другите двама се запътиха надясно, в посока към автомобила си под наем, но когато го наближиха, Морс хвана Куейл за ръката.

- Хайде да се поразходим.

- Ами колата?

- Ще се върна да я взема по-късно.

- Защо?

- Защото той ни наблюдава, а колата може да се проследи. Той е проницателен.

- Достатъчно, за да те забележи.

- Да.

Морс настръхна.

Тя погледна през рамо, но не видя детектива. Изглеждаше озадачена, дори разочарована.

- Защо не идва?

- Защото знае, че сме тук, и знае как изглеждаме - отвърна Куейл. - Може би ще използва други канали, за да разбере защо.

Стигнаха до включването в шосе 295 и Морс спря едно преминаващо такси. Качиха се в него, без да забележат куцащата фигура на отсрещната страна на улицата, помагаща си с яркочервена проходилка. Когато таксито се качи на магистралата, мъжът бръкна в джоба си и внимателно написа съобщение с името на компанията и регистрационния номер на таксито, след което го изпрати на телефона, даден му от онзи човек пред „Голямата изгубена мечка“.

Това бяха най-лесните двайсет долара, които бе изкарвал някога.

54

Боби Оушън също прекарваше вечерта си в бар, само че в „Гнездото на гларуса“ в Уест Енд в Южен Портланд. Неотдавна бе придобил собствеността на заведението чрез една от помощните си компании. През последните осемнайсет месеца свързани с него фирми бяха закупили и други имоти в Брик Хил и Редбанк, както и по булевард „Уестърн“, най-вече за отдаване под наем. Градската управа възнамеряваше да съживи района чрез подобряване на пътищата и тротоарите, зонови промени и обществено-частни инициативи за достъпни жилища. Уест Енд се развиваше благоприятно и Боби Оушън щеше да се възползва от възхода му.

Единственото петно на хоризонта беше собственият му син, който в момента седеше в един ъгъл на „Гларуса“ и вече дрънкаше наляво и надясно за новите собственици. Били беше помолил баща си да управлява заведението и майка му се беше застъпила за него. Как се очакваше Били да стане по-отговорен, изтъкна тя, щом баща му не му гласуваше никакво доверие? Боби смяташе, че тя слага каруцата пред коня, но съпругата му не го слушаше, също както пренебрегваше всички провали на сина си в миналото. Онези ангажименти, твърдеше тя, не били подходящи за него. Били твърде ограничаващи. Той бил общително момче. Хората го харесвали.

Може и наистина да вярваше в това, но на Боби му се струваше, че в нея говори по-скоро гласът на надеждата. Синът им не беше общителен, просто лесно се повличаше по другите. Хората не го харесваха, харесваха парите му, които Били пръскаше с достатъчно лека ръка, за да си създаде кръг от редовни познати. Някои бяха елементарни използвачи, но други бяха по-опасни. Боби не планираше да умира скоро, но вече се тревожеше за бъдещето на бизнеса, който бе изградил с толкова усилия през годините. Били беше единственото му дете и надали щеше да има друго. А за нещастие, беше задник.

Този шибан пикап. Само да не го беше накичил със знамената на Конфедерацията. Но с него не можеше да се говори. Вярно, може би беше наследил фундаменталистките възгледи на баща си по отношение на расата - а така също и по отношение на жените, хомосексуалистите и бедните, - но това не значеше, че трябва да ги развява навсякъде. И да бяха само знаменцата. Били се беше въвлякъл в онази простотия с Клана в Огъста, която си беше чиста глупост. Бе разказал всичко на баща си с усмивка, като че ли очакваше похвала за постъпката си. Боби Оушън обаче беше уважавана личност в щата и се грижеше подкрепата му за подобни каузи да бъде дискретна и до голяма степен анонимна. Какъв ефект щеше да има върху фамилията според сина му, ако го привикаха на разпит за разпространение на литература на омразата? Какво, по дяволите, си мислеше той?

Но не биваше да го удря. Това беше грешка. Ръката му се отплесна и зашлеви Били по главата, преди да се усети. А после - мамка му, мамка му на всичко - момчето взе че се разплака.

Боже Господи.

Така че може би щеше да се наложи да му остави „Гларуса“. Бездруго беше дупка. Рано или късно щеше да се наложи да го затвори за ремонт, а когато започнат да се събират хипстърите, да пусне пица. Били можеше да прави каквото си иска с него една-две години, стига да не го срине съвсем. А ако получеше „Гларуса“, можеше поне да спре да се тръшка за пикапа си. Нямаше доказателства, че Паркър и неговият негър са виновни за случилото се, макар да знаеше, че имат пръст в това, в сърцето си го знаеше. Той щеше да намери начин да ги накаже, но не искаше синът му да тръгва срещу човек като Паркър.

Седнал в сърцето на развеселената компания от мъже и жени, всичките кретени и празноглавци, синът му вдигна чаша за поздрав към баща си и Боби му отвърна със същото. Все пак обичаше сина си, а може би донякъде и той беше виновен, че Били е станал такъв. Но въпреки всичко не можеше да се отърве от чувството, че някоя по-добра версия на момчето е изпаднала от вагината на майка му, преди да стигне до заветната яйцеклетка.

55

Паркър получи съобщението, докато следеше Смит Едно. Познаваше този тип: мишок, подлизурко, слуга, готов да изпълнява чужди нареждания, независимо от моралния облик на поръчителите, стига да плащат редовно - въпреки че представителите на въпросния тип предпочитаха моралът на възложителите им да има сивкави, клонящи към черно тонове.

Което не означаваше, че Смит Едно страда от липса на интелект. Насочи се към Ашмонт, като ходеше с наведена глава и равномерна крачка, без да поглежда назад, макар със сигурност да подозираше, че Паркър го следва, а може дори да се беше уверил в това. Не че имаше значение. Паркър не възнамеряваше да го следва дълго. При първа възможност щеше да го приклещи и да го подтикне да сподели всичката информация, с която разполагаше, за събеседника си от бара, както и за този, който му плащаше да следи Паркър.

Смит Едно наближаваше улица „Котидж“ и Паркър съкрати дистанцията. Следващото голямо кръстовище беше Диъринг Авеню. Смит Едно вероятно не беше от Портланд, защото тогава надали би влязъл точно в „Мечката“, така че или щеше да хване автобус от „Диъринг“, или беше паркирал наблизо.

Щом пресече „Котидж“, Смит Едно се спря, забелязал нещо от лявата си страна, което все още беше скрито от погледа на Паркър. Бавно се извърна натам. За миг нощта сякаш се сгъсти, сенките притъмняха. Паркър усети метален вкус във въздуха, сякаш наближаваше гръмотевична буря. Чуваше автомобилите в далечината, но звукът им беше приглушен, а очертанията на околните къщи започнаха да се размиват. Изведнъж го обзе чувство, че потъва във вода или го обгръща мъгла, въпреки че не откриваше нито едното край себе си. Само Смит Едно остана същият и непроменен. Двамата мъже се оказаха затворени в пространство, изкривено към нематериалното.

В средата на улицата имаше приклекнало дете: бледо и обезобразено, голо, лишено от пол, с неестествено огънати стави на лактите и краката, закрило очи с дясната си ръка, като че ли да ги скрие от светлина, която само то виждаше. То протегна лявата си ръка към Паркър и въпреки разстоянието детективът усети докосването му върху кожата си. Ноктите му бяха остри и студени като игли.

Смит Едно побягна, но Паркър не можеше да се откъсне от детето. То притежаваше някаква реалност, едновременно присъствие и ефимерност. Изглеждаше така, сякаш човек може да мине през него, но горчиво ще се разкайва, все едно е минал през облак от хлорен газ.

Детето бавно засия. Паркър видя мрежата от вени и артерии под кожата му, а така също подобия на вътрешни органи - бели дробове, бъбреци, сърце, макар атрофирали и видимо нефункциониращи, защото дробовете не се издуваха и свиваха, а сърцето не биеше. Светлината се усили и разложи в спектър, но в този момент Паркър чу рев на мотор и вой на клаксон. Едва успял да се притисне в една паркирана кола, по шосето профуча бус, който прегази детето. То се стопи в мига на сблъсъка, а Паркър се размина на сантиметри, предизвиквайки яростните псувни на шофьора.

Детето беше изчезнало. На негово място имаше само голямо парче мръсен лед, вероятно паднало от някоя сграда или камион заради топенето, върху което личеше следата от гумата на буса. Ако някога бе приличало на дете, вече определено нямаше нищо общо.

Смит Едно също беше изчезнал.

Паркър зачака слухът и зрението му да възвърнат нормалното си състояние, но това не се случи. Гадеше му се. Единственото, което му оставаше, бе да се върне в собствената си кола и да седи зад волана, докато сетивата му що-годе се възстановят. Щом се свести, той се обади в таксиметровата компания, която беше взела Смит Две и партньорката му. Обясни, че си е забравил нещо в таксито, и диспечерът му даде мобилния номер на шофьора. Паркър се свърза с него, но беше твърде уморен, за да съчинява още истории. Представи се като частен детектив и му обеща петдесетачка, ако му каже къде е оставил двамата души, които е взел преди половин час от Форест Авеню.

- За петдесет кинта ще ви кажа и кой е убил Кенеди - отвърна шофьорът.

Паркър предпочете да узнае адреса. Оказа се едноетажен мотел на Първо шосе. Все пак попита шофьора и дали е чул нещо от разговора на клиентите си.

- Те изобщо не си говореха. Не изглеждаха дружески настроени, дори един към друг.

- Защо?

- Когато ме спряха, бяха хванати за ръце, но щом се качиха, седнаха далеч един от друг, до двете врати.

Паркър му благодари и обеща, че ще остави парите в плик в офиса на компанията на другата сутрин. После се запъти към мотела, показа картата си и двайсетачка на възрастния мъж на рецепцията и го информира, че се интересува от двама гости, мъж и жена. Описа ги с колкото можеше по-големи подробности и посочи приблизителното време, по което са се прибрали тази вечер. Мъжът погледна внимателно картата, след което му я върна, а двайсетачката задържа.

- Не - каза той. Носеше тениска с надпис: „За боулинга трябват топки“.

- Какво не?

- Не, тази вечер нямаме клиенти с това описание.

- Сигурен ли сте?

- Заети са четири стаи - две с млади двойки и две със стари. И като казвам стари, имам предвид много стари. Толкова стари, че може вече да са се гътнали.

- Можеше да ми го кажете, преди да вземете двайсетачката.

- Да си я беше задържал, докато чуеш отговора. Отдавна ли си в този бизнес, синко?

- Мисля вече да се пенсионирам.

- Сериозно?

- Сериозно. Може да продам бизнеса и с парите да си купя туба с бензин, за да изгоря този мотел.

- Не ми пука. Той не е мой. А и като гледам как пръскаш парите си, няма да ти останат за кибрит, камо ли за бензин.

- И сигурно не сте видели такси да взема двама души отвън преди известно време?

- Видях такси, но не съм видял кой слиза и се качва. Не е моя работа.

Паркър реши, че вечерта няма тепърва да стане по-добра. Човек трябва да знае кога да се откаже.

- Ще ме разберете, ако не ви благодаря за отделеното време. Струва ми се, че ви платих достатъчно, за да си спестя любезностите.

- Няма проблем. Но ако някой ден се чудиш къде да преспиш, ще ти направя добро предложение.

- За някое друго място, надявам се - отвърна Паркър и си тръгна.

Паркър още се чувстваше замаян, когато сви по алеята пред дома си. Провери охранителната система с телефона си. Беше му станало навик, откакто едва не го убиха, но все още го дразнеше, защото му напомняше за уязвимостта му. Системата светеше в зелено. Никой не беше прониквал в имота му тази вечер. Ако някой го беше направил, телефонът щеше да даде предупредителен сигнал, а най-близката камера да изпрати снимка на нарушителя.

Той паркира, влезе вътре и отиде право при шкафчето с лекарствата. Изрови оттам някакви хапчета, които трябваше да лекуват едновременно главоболие и гадене - остатък от медикаментите, които му бяха предписали след престрелката. Дори не беше сигурен дали още са в срок на годност, но глътна две и се отправи към кабинета си. Седна до прозореца и се загледа навън в луната над блатото и соленоводните потоци, които се виеха като стопени сребърни нишки към океана.

Мислеше за Смит Едно и Смит Две, и за жената, която беше с тях. Може би щеше да успее да проследи Смит Едно. Все някой трябваше да го познава и да знае къде се подвизава. Другите двама бяха по-интересни. Сигурно трябваше да остане с тях и да остави Смит Едно за друг път.

Всичко това обаче беше само повод да се разсее, да отвлече мислите си от онова, което беше видял на „Котидж“. Дете или парче лед, добило странна форма заради умората и нощните сенки? Само че Смит Едно също го беше видял. Нещо повече, то го беше уплашило. С когото или каквото да си имаше работа, Смит Едно явно бе пропуснал да прочете дребния шрифт в договора.

Паркър усети, че го наваля сън. Знаеше, че трябва да си легне, но не му се искаше да стане от стола си, да откъсне поглед от блатата. Знаеше защо. Надяваше се да зърне Дженифър, да усети нежния воал на присъствието ѝ. Това беше нейното време - нощта, когато баща ѝ се намираше в неназованото пространство между будността и безсъзнанието.

Но Дженифър не се появи и той заспа.

56

Куейл вървеше сам по брега на река Пискатакуа. Светлините на хотела бяха останали далеч зад гърба му. Морс спеше в собственото си легло, в собствената си стая. Ако поискаше да бъде с нея, щеше да я повика.

Пътуването до Доувър-Фокскрофт не беше приятно. Срещата с Гилър в Портланд беше грешка, защото привлече вниманието на Паркър. Куейл разбираше защо Гилър намираше за важно да научат за частния детектив. В краен случай можеше да приеме, че е необходимо да се срещне лично с Паркър, за да добие представа за потенциалната заплаха, която той представляваше, но при всички положения Гилър трябваше да намери друг начин.

Куейл пушеше - порок, на който дълбоко се наслаждаваше, но ставаше все по-трудно да му се наслади в тези нетолерантни времена. Пушеше само „Чансълър Трежърър“, със сребърни филтри в метална табакера. Бяха скъпи, но парите не бяха проблем за него. Имаше повече, отколкото човек можеше да похарчи и за десет живота.

Куейл добре знаеше това.

Светьт извън квадратната миля в Лондон, която възприемаше като своя, не го интересуваше особено. В интерес на истината, не го интересуваше дори светьт извън собствените му стаи, защото те криеха безкрайности. Поддържаше само епизодични контакти с хора, чиито тревоги бяха свързани с неговите. Мислеше единствено и само за Атласа и нищо друго.

Ето защо до момента му беше убягнал фактът за съществуването на Чарли Паркър. Сведенията на Гилър обаче, потвърдени от кратката му среща с детектива, пробудиха безпокойство толкова силно, че му действаше почти освежително. В един тъй дълъг живот страхът беше добре дошло разнообразие в монотонното ежедневие.

Смущаваше го неспособността на всички останали и най-вече на Бакерите да се разправят веднъж завинаги с Паркър. Според Гилър мнозина се бяха опитвали, но без успех, като най-близо до целта беше стигнал един представител на засегната група в малкото градче Просперъс в Мейн. Бакерите имаха предостатъчно основания да убият Паркър и ресурсите да осъществят намеренията си. Защо тогава още не го бяха направили? Какво им липсваше?

Към края на цигарата му хрумна един възможен отговор. Той хвърли фаса, който изсъска в черната река, и се насочи обратно към хотела. Трябваше да проведе един разговор. Щеше да поиска обяснение от Главния Бакер.

Основания? Да, Бакерите имаха такива.

Ресурси? Да.

Но воля и желание?

Това тепърва щеше да се разбере.

57

Малко преди обед на другия ден Паркър се отправи към Бангор. Въздухът беше ясен и свеж, а когато спря за кафе по пътя, разговорите в заведението му звучаха изпълнени с онази надежда, която винаги бе намирал за характерна за северните щати. Тя идеше с пролетта, избуяваше с лятото и напълно се изчерпваше до началото на зимата.

Покрай рождения ден на Дейв Еванс и недотам приятните събития, последвали празненството, Паркър беше пропуснал голяма част от отразяването на последната пресконференция, дадена от щатската полиция. Конференцията бе проведена с известно закъснение заради фалшиви сведения, че Хеб Колдикът е бил забелязан до Краусвил, близо до границата с Канада, поради което новинарските екипи едва бяха успели да подготвят репортажите си за вечерните емисии. В резултат на това Паркър беше принуден да навакса с телефона си и с „Портланд Прес Хералд“.

Видно беше, че доминиращата тема е издирването на Колдикът и двете му приятелчета, а на неразрешената загадка на Жената в гората бяха отделени само няколко минути. След убийството на Алън бе настъпила реорганизация на полицейските ресурси и сега разследването се водеше от Соланж Кориво, лейтенант от щатската полиция. Паркър не я познаваше, така че тя беше или нова, или наскоро повишена. Това беше логично: основният фокус бе залавянето на убийците на Алън, а по-маловажните случаи се връчваха на когото може. От друга страна, състоянието, в което беше открито тялото - заровено малко след раждане заедно с останките от плацентата, - навеждаше на мисълта, че една жена би изглеждала по-приемливо в очите на обществеността.

И в този случай съображенията им бяха основателни. Паркър влезе в уебсайта на Канал 6 и изтегли видеото от конференцията, като си сложи слушалки, за да не безпокои другите клиенти на заведението. Кориво беше трийсетинагодишна и говореше бавно и ясно. Представи пред пресата почти всички детайли, които Паркър вече знаеше, и подчерта, че полицията има няколко цели: да идентифицира жената, да уточни обстоятелствата около смъртта ѝ и да установи местоположението на детето ѝ, защото при претърсването на района не е открита и следа от бебе.

- Убийство ли разследвате? - попита един репортер, без да се представи.

- Нямаме доказателства, че е било убийство. По-вероятно изглежда жената да е починала поради усложнения при раждането, но много бихме искали да разберем как се е озовала в тази ситуация. Възможно е някой да е смятал, че ѝ прави услуга, като я погребва и взема детето, за да се погрижи за него - продължи тя с по-мек тон. - Но тази жена може да е имала майка, съпруг или партньор, които са държали на нея, и те имат право да знаят какво се е случило с нея и с детето ѝ. Затова, ако имате информация, която би могла да ни помогне, моля ви, съобщете я, за да им дадем покой. Не търсим виновници и ще проявим максимално съчувствие, но колкото по-дълго продължи това, толкова по-трудно ще бъде да намерим добро решение за всички засегнати.

С тези думи клипът свърши. Паркър бе впечатлен. Кориво се беше справила чудесно: без заплахи, но с твърдост. Той отмести телефона и вестника, прибра очилата си и поръча още едно кафе за из път. Щом излезе навън, звънна на Гордън Уолш.

- Гледах пресконференцията - каза той. - Откъде намерихте тази Кориво?

- От полицията на Преск Айл.

- Добра е.

- Кажи го на тъпаците, дето реват за категорични действия. Щяхме да я наемем, ако ще да беше от Марс. Както сам каза, добра е. Да не се обаждаш само за да ни похвалиш?

- Имах време за убиване. Какво правиш?

- Сериозно.

- Снощи срещнах един тип в „Мечката“. Дребен, не знам имаше ли метър и шейсет, прилича на плъх, който наскоро се е научил да си шие дрехи. Не беше местен от Портланд, но според мен е от Мейн, въпреки че не си личеше по акцента. Мисля, че се нарича „целенасочено неутрален“. Беше с един англичанин, който твърдеше, че е адвокат, и една жена, която не е виждала слънце от смъртта на Рейгън насам.

- Име?

- Представи се като Смит, но не съм склонен да му вярвам.

- Не думай. И защо те интересува?

- Струва ми се, че ме следи. Не редовно, но от време на време.

- Много оскъдна информация ми даваш.

- Ще говоря с Дейв Еванс. Може да има нещо на камерите в бара.

- В такъв случай изпрати ми снимки и ще разпитам, но не ти обещавам нищо. Още ли се занимаваш с онази жена за Мокси?

- Да. Даже в момента ще правя точно това.

- Ако научиш нещо, сподели с Кориво.

- Готово. Имаш ли номера ѝ? - Уолш му даде директния телефон и мобилния номер на лейтенанта.

- Как е Ейнджъл?

- Оправя се.

- Радвам се да го чуя. А другият?

- Няма промяна в състоянието.

- За това не се радвам толкова.

- Но пък можеше да се очаква.

- Така е. Не забравяй: Кориво.

Разбрах. Благодаря.

Не съм казал, че ще изляза пак с теб - отвърна Уолш и

затвори.

Отвън „Нежният дом“ не се беше променил много от последното посещение на Паркър. Службата му на убежище за уплашени и насилвани жени все така не се рекламираше и само стоманената порта с електронно управление и фактът, че оградата е направена не от дървени, а от метални колчета, подсказваше, че вътре се крие нещо различно от малка жилищна кооперация.

Паркър спря до бордюра и натисна звънеца на портата, вдигнал лице към камерите над вратата и едно дърво наблизо. Очакваха го, но въпреки това минаха трийсетина секунди, докато го пуснат да влезе. Причината му беше известна: докато две камери наблюдаваха него, други оглеждаха улицата за нещо подозрително - например някой кисел съпруг или гадже, които са решили да се възползват от отварянето на портата, за да нахлуят вътре. На улицата имаше паркирани автомобили, но всички бяха празни, а пешеходците бяха далеч и видимо заети със собствените си грижи. Въпреки това, когато портата се отвори, Паркър влезе бързо, без да се обръща с гръб към нея, докато отново не се затвори след него.

Канди го чакаше на входната врата. Носеше любимите си розови чехли със зайчета, косата ѝ беше леко разрошена, а усмивката ѝ, която не се бе променила и на йота, излъчваше безусловна радост от появата на Паркър. Канди имаше синдром на Даун и беше дъщеря на първоначалните създатели на „Нежния дом“, вече покойници. Тя продължаваше да живее и работи тук и обликът на мястото до голяма степен се дължеше именно на нея. Тя беше връзката му с миналото и символ на идеята. Канди беше въплъщение на нежността.

- Чарли Паркър - каза тя. - Какво правиш тук, миличък?

Канди го притисна в силна прегръдка и той ѝ отвърна, затворил за миг очи за света.

- По-добре ли си вече? - попита тя.

- Да, защото те виждам.

- Но са те простреляли.

- Да.

- Не давай да стрелят по теб.

- Добър съвет. Ще го имам предвид в бъдеще.

От къщата излезе още една жена - едра, с масивен бюст и маниери, които излъчваха едновременно сила и състрадание. Косата ѝ беше посивяла и на Паркър му се стори, че забелязва нехарактерна предпазливост и даже умора в движенията ѝ. Това беше Моли Боу. Ако Канди беше сърцето на „Нежния дом“, то Моли беше мозъкът, мускулите и сухожилията.

- Не съм флиртувала! - побърза да каже Канди, щом я забеляза.

- Сигурна ли си?

- Стига де! Чарли Паркър е мой приятел. - Тя се обърна към него за потвърждение. - Нали?

- Разбира се. Нося ти подарък.

- Подарък? За мен? - Паркър ѝ подаде пликче, в което имаше творчески комплект със стикери, звездички и брокат. Канди обичаше да прави картички за жените и децата в Дома. Оставяше ги на възглавниците им или ги мушваше под вратите. Когато надникна в пликчето, лицето ѝ засия.

- Благодаря ти! - каза тя и отново го прегърна. - Отивам да ти направя картичка.

- Много ще се радвам.

- Картичка за рожден ден.

- Но аз нямам рожден ден.

- Няма значение.

Паркър трябваше да се съгласи. Човек не бива да изпуска възможността да получи картичка с благопожелания.

- Добре, значи картичка за рожден ден.

Канди влезе в къщата. Паркър се приближи до Боу и я прегърна, но му направи впечатление, че тя се държи на разстояние.

- Как си, Моли?

- Бива.

- Само бива?

- Пребиха ме.

- Кога.

- Преди месец.

- Не знаех.

- Не искахме да се разчува. Информирахме полицията, но гледахме да не тревожим жените. Как да се чувстват сигурни тук, ако виждат, че и за себе си не можем да се погрижим?

- Кой беше?

- Нямам представа. Носеше скиорска маска. Вероятно някой кретен, чиято жена или приятелка е минала оттук. Хвана ме на излизане от киното. Трябваше да паркирам по-близо до лампите. Опита се да ме завлече в храстите. Мисля, че искаше да ме изнасили, но се задоволи да ме нарита.

Много ли е зле?

- Две счупени ребра, много синини. Успях да опазя носа си, което все е нещо. Винаги съм харесвала носа си.

- Нямах това предвид.

- Знам. Физически вече се оправям. Но психически... С теб май имаме много общо, а? Влизай сега. Ще ти направя кафе, а ти ще ми разкажеш какво те води насам.

Фасадата на „Нежния дом“ може да си беше същата, но вътре бяха настъпили значителни промени. Пристройката откъм задната страна на основната сграда предлагаше две зали за срещи и терапевтични сеанси, малка клиника и нова кухня.

- Получихме пари от завещание - обясни Боу. - Достатъчно, за да направим всичко това. Вече имаме и медицинска сестра, която идва три пъти, и терапевт два следобеда в седмицата.

Тя направи кафе за двамата и заръча на Канди, която правеше картичка за Паркър на бюрото, да вика, ако се нуждае от помощ. Двамата с Паркър отидоха в по-малката от новите стаи, като оставиха вратата леко открехната. Седнаха един срещу друг. На масичката помежду им имаше кутия с кърпички.

- Е, какво те води при нас?

- Жената, която намериха в Пискатакуа.

- Не знам много повече от това, което излезе по телевизията и във вестниците. Казват, че не било убийство, а е починала от усложнения при раждането.

- Вероятно постнатален кръвоизлив заради отлепяне на плацентата, или поне така разбрах от медицинския отдел. Няма следи от други травми.

- А ти разследваш случая, така ли?

- Донякъде.

- За кого?

- Мокси Кастин.

- Мокси Кастин е адвокат. Значи те е наел за свой клиент?

- Не, той ми го възложи.

- Защо?

- На едно дърво до гроба е издялан Давидов щит. Мокси е евреин. Иска да намери детето в знак на почит към мъртвите.

- Тоест наел те е да работиш за мъртвите.

- Да.

- Май доста често работиш за мъртви.

- Работя и за живите.

- Но не толкова.

Паркър се съгласи.

- Възможно ли е да си имала контакт с нея?

- Не мисля. След призива на полицията прегледах архивите. Имали сме няколко бременни жени в този период, но възрастта не съвпада. Има ли шанс да е местна?

- Малко вероятно е. Щеше да се води някъде, някой щеше да я търси. Знаеш как е в нашия щат - село от трийсет и пет хиляди квадратни мили.

- Можеше да кажеш всичко това по телефона, вместо да се разкарваш. Защо искаше да ми видиш очите?

От другата стая се чуваше тананикането на Канди, докато работеше.

Жената е била бременна и не е била от този щат. Фактът, че в крайна сметка се е озовала под земята, говори, че по всяка вероятност си е имала проблеми. Какво я е довело в Мейн?

- Роднини? Приятели? - предположи Моли.

- Защо тогава никой не я е потърсил?

- Може би бащата е местен или живее тук.

- Въпросът си остава. Защо не се е обадил?

- Защото той я е убил.

- Никой не я е убивал. Просто си е умряла.

- Била е оставена да умре от кръвозагуба. Има много начини да убиеш една жена. При някои не се налага и с пръст да я пипнеш.

- Добре, да кажем, че приемам това. Но защо ще я остави да умре, а ще задържи детето? Да погледнем обективно: какъв е смисълът да прикриваш смърт след раждане и да заровиш тялото в гората, което си е доста рисковано, само за да скриеш едно бебе?

- Мога да измисля разни причини - отвърна Боу, - но нито една от тях не дава надежди за благополучието на детето.

- Може да си права. Но ти започваш от края и вървиш назад. Аз съм на много крачки след теб.

- Къде по-точно?

- Там, където тя идва в щата и търси помощ.

- Ако приемем, че е било така.

- Моли...

- Добре де, добре. Търсила е помощ, но не е идвала при нас.

- А ако беше потърсила някоя институция, щеше да присъства в архивите. Някой щеше да си я спомни.

- Точно така.

- Към кого би се обърнала една жена, която е много уплашена и в голяма опасност, а не иска да я запомнят?

Моли го изгледа, но не каза нищо.

- „Нежният дом“ е дискретен - продължи Паркър, - но фактът, че е възможно някой да те дръпне в храстите и да те пребие, най-вероятно заради работата ти тук, говори, че хората знаят за теб. Понякога дискретността не стига.

- Хвърляш въдицата напосоки.

- Познаваш ме достатъчно, за да знаеш, че не е така.

- Какво намекваш тогава?

Паркър беше говорил с много хора, дори с бившата си жена, Рейчъл, която беше психолог и имаше опит с жертви на домашно насилие. Тя беше звъннала тук-там и бе получила информация, която не можеше да потвърди със сигурност, но според нея не беше само мълва.

- Чух слухове.

- Какви?

- За сигурни къщи. Които си препращат една на друга жени и деца в риск. Всичко се случва тихомълком и се помага само на най-отчаяните, онези, които са на косъм от смъртта. Без да се въвличат полицията, щатските и местните служби. Жените влизат в единия край на тунела и излизат от другия, който е някъде много далеч.

- Измишльотини.

- Не съм убеден.

Моли се облегна на стола си и скръсти ръце. Поведението ѝ не предвещаваше желание за споделяне на тайни.

- И ако - казвам ако - това е вярно, не мислиш ли, че тези хора биха помогнали за разкриването на самоличността на жената?

- Не и ако се налага да обяснят откъде я познават.

- Искаш от мен да предам нечие доверие.

- Моли, тук има някакъв много сериозен проблем. Правя всичко по силите си, за да пазя източниците си и да не застрашавам нищо, което ти и други хора сте изградили с големи усилия, но трябва някак си да проследя веригата. Тази жена заслужава нещо по-добро от анонимно погребение, а и някой някъде знае къде е детето ѝ.

Боу бавно разтвори ръце и Паркър отново си помисли колко уморена изглежда. Не беше само побоят. Човек не можеше до безкрайност да гледа раните, които мъжете нанасяха на жените, и да не се поддаде, поне за кратко, на отчаянието.

- Не би трябвало да знам нищо по въпроса, но все пак - каза тя. - От твоите уста излиза, че съществува някаква структура или тайна организация, но не е така. Няма мрежа, няма йерархия. Има само хора, които искат да помагат, поддържат бегла връзка помежду си и знаят колко важно е да не привличат внимание.

- Никой няма да разбере за това, даже и Мокси.

- Господи - въздъхна дълбоко Моли. - Ще ти дам едно име, но...

Паркър чакаше.

- Ще се наложи да кажеш, че аз те изпращам, и ще загубя доверието ѝ. Ще изгубя доверието на всички.

- Съжалявам.

- Не е вярно. Харесвам те, много те харесвам, но ти в много отношения си мъж като всички останали. Убеден си в правотата на собствената си кауза. Знаеш най-добре и си готов да заплашваш, извърташ и увещаваш, докато не получиш каквото искаш. После поглеждаш хаоса, който си сътворил, вдигаш рамене и се извиняваш.

Паркър не отговори. Знаеше, че донякъде е права, а това, за което не беше, нямаше никакво значение.

- Трябва да говориш с Маела Ломбарди - каза Боу. - Живее недалеч от теб, в Кейп Елизабет.

Името беше познато на Паркър.

- Бивша учителка.

- Да.

Той се опита да си я спомни. Струваше му се, че я е виждал веднъж на някакво събиране. Помоли Боу за контакти и тя му даде домашния и мобилния ѝ номер, както и адреса ѝ.

- Има ли и други като нея в Мейн?

- Не ми е известно.

- Ако имаше, щеше да знаеш.

- Да.

- А в Нова Англия?

- Нямам такава информация.

- Сигурна ли си?

- Не прекалявай, Паркър.

А когато Моли Боу предупредеше някого да не прекалява, добре беше той да се съобрази с това.

- Благодаря ти - каза Паркър.

- Не ми благодари. Няма да се почувствам по-добре.

Тя стана. Срещата им беше приключила. Тъга обзе Паркър: знаеше, че приятелството им вече никога няма да бъде същото. Тя го изпрати до вратата, където чакаше Канди с картичка в ръка. Той я взе и заедно с нея получи още една прегръдка, след което Канди се прибра в стаята си да подремне. Паркър и Боу останаха сами. Ръцете ѝ отново бяха скръстени пред гърдите. Прегръдката на Канди явно щеше да бъде последната, която Паркър щеше да получи тук.

- Знам - каза той, когато излезе през прага. Улицата още беше пуста.

Какво знаеш?

Че ме излъга.

Тя го погледна и изчака да продължи.

- Можеш да посочиш кой те е нападнал. Ако не със сто процента сигурност, то с деветдесет и девет.

Боу дълго мълча. Паркър си помисли, че ще го остави да си тръгне, без да му отговори.

- Нямам доказателства - каза тя най-сетне.

- Той ще го направи отново. Ако не с теб, с някоя друга жена.

- Няма да ти кажа името му.

- Не съм и питал.

За първи път тя изглеждаше разочарована от него.

- По свой си начин го направи.

И затвори вратата в лицето му.

58

Даниел Уийвър вече не отговаряше на звъна на играчката телефон. Взе това решение, след като видя репортажа за мъртвата жена по новините, които дядо Оуен обичаше да гледа - въпреки че напоследък май не му харесваха много, поради което Оуен не разбираше защо продължава да ги следи с такова внимание.

Играчката обаче не се отказваше. Вече не звънеше, когато майка му или дядо му бяха наблизо - не и след онази сутрин преди часа при зъболекаря, когато дядо му обърна внимание. Като че ли жената, която се представяше като Карис, не желаеше да привлича тяхното внимание.

Искаше да говори само с Даниел и с никой друг.

Но Даниел не искаше да си говори с мъртъвци.

Той нямаше доказателства, че Карис е мъртвата жена. Просто знаеше, че е така, също както знаеше, че думите, изричани от куклата на вентрилока, идват от човека, колкото и неподвижни да са устните му. Искаше Карис да се махне. Нямаше представа защо е избрала него. Не разбираше защо казва, че е чакала дълго, за да го чуе. Той беше само едно обикновено момче.

И когато говореше с Карис, нямаше чувството, че насреща му стои възрастен, по-скоро сякаш разговаряше с Джордан Ансел - най-големият син на господин Флойд Ансел, собственикът на обществената пералня в града. Нещо лошо беше станало с Джордан Ансел още докато е бил в корема на майка си и сега едното му око беше по-малко от другото, а лявата му ръка беше мършава и не можеше да вдигне нищо с нея. Той вече беше голям, но още живееше с родителите си, които му плащаха, за да глади прането. Джордан Ансел задаваше въпрос и уж изслушваше отговора, а после казваше нещо съвсем несвързано. Разговорите с него можеха да започнат с темата за времето, а после да скочат от дъжда върху камъните, кучешката козина и да приключат с обувките. Джордан Ансел изпитваше необичаен интерес към това, което хората носеха или не носеха на краката си. Той всъщност не слушаше какво му говорят. Чуваше, но не слушаше.

И с Карис беше така. Питаше нещо и повтаряше „да, да, да“, докато Даниел ѝ отговаряше, като че ли думите му живо я вълнуваха, но тонът ѝ оставаше неизменен, пък и Даниел сам разбираше, че не всичко, което ѝ говори, е интересно. Щом запасите ѝ от „да, да, да“ се изчерпеха, тя минаваше директно на въпроса, също като Джордан Ансел с маратонките и каубойските ботуши:

кога ще дойдеш?

кога ще те видя?

Първия път Даниел я попита къде живее и Карис се засмя, като че ли неволно беше казал нещо смешно.

в гората

- Къде? В къща ли?

не е къща

И пак същият смях, от който косата на Даниел настръхваше.

- Къде тогава?

между дърветата

- Като вещица?

може би добра вещица

- Как ще те намеря?

ти само тръгни, аз ще те намеря

- Но накъде да вървя?

на север

- Накъде е север?

изчакай слънцето да започне да залязва и гледай да стои от лявата ти страна

- Не мога.

защо?

- Защото в гората е опасно.

аз ще те пазя

на теб също ще ти хареса

ще ти покажа тайни места

после ще поспим

Карис го молеше да отиде в гората отново и отново; и понякога даже се ядосваше, че Даниел не разбира защо това е толкова важно.

Започваше да говори бързо-бързо, толкова бързо, че той не разбираше всички думи и те се сливаха в поток от звуци, който накрая запращяваше и избухваше в тишина. После Карис се обаждаше отново -след час или след ден, - сякаш предишният разговор никога не се е състоял, и диалогът започваше отначало.

кога ще дойдеш?

кога ще те видя?

Но това беше преди Даниел да разбере коя е Карис. Вече беше сигурен, че не иска да ходи при нея и нейните тайни места, не искаше да разбере къде спи, защото, когато се опиташе да си представи мястото, виждаше червеи и буболечки и усещаше студена, влажна пръст около себе си.

Знаеше, че трябва да сподели с някого - с майка си, с дядо си, но Карис ясно му беше показала, че не би желала това. Тя беше негов приятел, не техен. Ако им кажеше, те щяха да се ядосат, тя - също. Гласът ѝ се променяше и Даниел се плашеше, защото разбираше, че дълбоко в себе си Карис винаги е гневна.

И тъжна, но преди всичко гневна.

Всичко това трябваше да спре. Даниел се боеше да заспи. Сънуваше телефона и звънът му го будеше, дори наяве да не издаваше звук. Глупавата усмивка под циферблата го плашеше до смърт, а малките черни очички, които се въртяха в пластмасовите си гнезда, му напомняха за онова умиращо куче, което двамата с дядо му намериха край пътя преди няколко месеца. Беше прегазено от кола. Черепът му беше размазан, козината - разкъсана и окървавена, но очите му още се въртяха. Дядо Оуен каза на Даниел да чака зад едно дърво, докато намери голям камък.

Кучето не издаде и звук, дори и накрая.

Даниел знаеше, че трябва да се отърве от телефона, но се страхуваше да го хвърли в боклука, защото щеше да се наложи да обяснява на майка си и дядо си защо не го е отделил в кутията за благотворителност. А той не смяташе, че това би било добра идея. Не искаше Карис да започне да тормози някое друго дете. Не можеше и да изгори телефона, защото нямаше как да го направи само с кибрит, дори да докопаше няколко клечки.

Затова реши да го зарови.

Изчака удобен момент, когато майка му беше на работа, а дядо му спеше. Дядо Оуен обикновено си подремваше между четири и пет следобед, за да зареди батериите, преди да започне предаването на Род Колдуел, а след това и на Лестър Холт по телевизията. Казваше, че на Роб Колдуел може да се вярва, поради което обичаше да го гледа в новините. Казваше също, че и на Лестър Холт може да се вярва, но Колдуел беше местен, а било по-важно да можеш да вярваш на някой местен. Даниел не разбираше защо, освен ако дядо му не възнамеряваше да даде ключовете от камиона или портфейла си на съхранение у някой журналист.

И така, докато дядо Оуен похъркваше на фотьойла, а Уилона отклоняваше предложение за брак в „Добри времена“, Даниел излезе на двора, отиде при дръвчетата, делящи техния имот от съседния, и се зае да копае с малката лопата, която беше взел специално за тази цел от бараката. Пръстта се оказа по-твърда, отколкото очакваше, така че се позабави и изцапа дрехите си, но в крайна сметка успя да изрови достатъчно голяма дупка, за да се побере телефонът. Искаше му се да беше по-дълбока - ако може, чак до Китай, - но се боеше, че дядо му ще се събуди и ще го търси, така че сложи вътре телефона и започна да я заравя. През цялото време гледаше настрани, защото пластмасовите очички го следяха като живи, но накрая и те бяха засипани с пръст. Отъпка мястото, за да го изравни с околната земя. Изглеждаше малко по-различно, но не толкова, че някой да забележи, освен ако не търси специално това.

Върна се тъкмо навреме, за да се измие и свали мръсотията от ръцете и ноктите си, преди дядо Оуен да се размърда. Коленете на панталоните му бяха изкаляни и той съжаляваше, че не се е сетил да вземе парче картон или стара кърпа, върху които да коленичи, но вече беше късно. Събу дънките, натъпка ги на дъното на коша за пране и обу нови. Не бяха същия цвят, но дядо му нямаше да забележи разликата.

Щом приключи с всичко това, Даниел отиде в кухнята и се загледа през прозореца към мястото, на което беше заровил телефона. И да звънеше, вече нямаше да го чува. Никой нямаше да го чува. Надяваше се Карис да се откаже. Може би щеше да се върне там, откъдето беше дошла... където и да беше това. Беше видял как изнасят тялото ѝ на носилка по телевизията. Изглеждаше много малко. Даниел се чудеше дали и приживе е била толкова дребна, или смъртта я е смалила. Сигурно бяха останали само костите ѝ. Но как тогава говореше с него? Скелетите не говореха, освен в анимационните филми. Даниел беше чул майка си и дядо си да казват, че мъртвата жена била отнесена в моргата, а когато попита какво значи това, майка му обясни, че това е мястото, където държат мъртъвците, преди да ги погребат, въпреки че изглеждаше подразнена, дето пита или дето е чул разговора им - не беше сигурен кое от двете. Дали в моргата имаше телефони? Сигурно. Така ли му звънеше Карис? Измъкваше се от чекмеджето (защото в моргата държаха труповете в чекмеджета, като папките на дядо Оуен), подрънквайки с голите си кости по пода, и се скриваше под масата, за да се обади на Даниел?

Не, Карис не беше в никакво чекмедже, защото му беше казала, че живее в гората, и Даниел дори чуваше шумоленето на клоните по телефона. Накрая реши, че няма смисъл да се тормози с такива въпроси. Карис бе призрак, а призраците не бяха като хората. Сигурно си имаха свой собствен начин да правят едно или друго. Просто му се искаше тя да прави нещата си някъде другаде. Дали не трябваше просто да я заровят отново? Може би чекмеджето не ѝ харесваше, въпреки че според Даниел да те заровят в пръстта е още по-лошо, да не говорим ако те изгорят, както правеха с някои мъртъвци.

Чу, че дядо Оуен го вика.

- Всичко наред ли е?

- Да - отвърна момчето.

Много се надяваше наистина да е така.

59

Айвън Гилър не знаеше нищо за никакви атласи и погребани богове. Той не ходеше на църква и вярваше, че смъртта задушава всички искри на съзнателност. Не обичаше насилието и поради това не притежаваше оръжие, въпреки че редовно си имаше работа с негови привърженици. Гилър беше търговец, а основната му стока -информацията. Беше източник и канал, и вършеше добре работата си.

Срещата му с адвоката Куейл беше уредена с помощта на поредица от доверени лица и обещание за значителен бонус над обичайното заплащане, ако успее да помогне на англичанина да приключи делата си, което, както ясно беше намекнато, щеше да способства по-скорошното му напускане на северноамериканския континент. Гилър беше наясно, че поръчката в крайна сметка идва от същите хора, които му плащаха да следи Паркър, въпреки че никога не ги бе срещал лично, а и нямаше желание. Доколкото имаше представа за делата им, беглото познанство беше опасно, а близкото можеше да бъде фатално.

В началото поръчката изглеждаше най-обикновена, но Гилър вече съжаляваше, че се е замесил. Първо, самият адвокат. Гилър познаваше много адвокати и можеше да преброи на палците си тези, на които имаше доверие, но Куейл сякаш беше излят от дестилираната есенция на най-презряното в адвокатската професия. Гилър подозираше, че когато Куейл умре, ще се окаже, че всичките му кости са леко огънати.

После идваше Морс, сянката на Куейл, която се обличаше като даскалица и смърдеше като дюшек в бардак. Гилър не помнеше да е виждал по-отблъскваща жена: със смъртнобледа, лъщяща кожа, дребни зъби, пръсти като крака на паяк и глас с мелодичността на ъглошлайф. На Гилър му идеше да се скрие в мазето от нея.

Трето, Паркър. Времето, когато го наблюдаваше от дискретно разстояние, беше отминало. Паркър вече познаваше физиономията му и вероятно в момента правеше постъпления да я свърже с име, различно от Смит. И нищо добро нямаше да излезе от факта, че Паркър се е заинтересувал от съществуването на Гилър.

И накрая, най-лошото: немаловажният въпрос за обезобразеното дете - защото какво друго можеше да бъде? - което бе зърнал предишната вечер. Може би щеше да успее да се залъже, че е било плод на въображението му или подсъзнателна халюцинация, предшестваща висока температура, само че Паркър също го беше видял. В първичните дълбини на съзнанието си Гилър беше сигурен, че присъствието му по някакъв начин е свързано с Куейл и Морс, но не възнамеряваше да им се обади за разяснение. Знаеше само, че се е забъркал в ситуация, която не вещае нищо добро за никого и най-вече за самия него, така че ще бъде най-добре да се измъкне колкото може по-бързо и ефективно от нея.

С такива мисли в главата Гилър се обади на човека, който го беше свързал с Куейл, надявайки се да анулират джентълменското си споразумение, доколкото можеше да се нарече такова. Въпросният господин беше възрастен търговец на редки монети и марки, макар да се говореше, че е подсигурил старините си с високоспециализиран тип порнография в доброто старо време, преди интернет да пресуши печалбите от разпространение на печатни материали и ленти. Човекът върна обаждането след по-малко от час, но ясно показа, че сделката за Куейл не може да бъде развалена и че не само здравето на Гилър, но и здравето на много хора по линията, включително самия него, зависи от благоразположението на английския адвокат.

Е, вече беше ясно: Гилър здравата се беше прецакал. Оставаше му само един вариант: да даде на Куейл каквото искаше, да си прибере парите и може би дълго време да не вдига телефона.

За тази цел Гилър се зае да прозвъни множество познайници, които му дължаха услуги.

Главният Бакер се занимаваше с реставрацията на старо орехово бюро от 1740 година. Когато го купи, беше в окаяно състояние, но това бе част от предизвикателството и съответно от удоволствието. Краката не подлежаха на спасяване, оригиналните дръжки бяха сменени с викториански недомислици, но дървото и обшивките бяха невредими и бюрото някак си беше съхранило оригиналната си кожена повърхност, както и ключалката с ключето.

Работеше над това изделие вече почти година, а неотдавна беше изнамерил подходящи дръжки от друго подобно, но смъртно ранено бюро. Неговото обаче скоро щеше да бъде готово за продажба -естествено, чрез агент, без да се споменава името му. Очакваше да му вземе около две хиляди долара на търг. Това нямаше ни най-малко да заплати вложените усилия, но той не го правеше за пари, а заради усещането, че връща нещо почти от отвъдното. Затова и внимаваше да не издава участието си в реставрацията: заобиколен беше от хора, които гледаха на този свят като на наказание и биха сметнали дори най-дребния жест за естетическото му усъвършенстване за признак на сериозен душевен проблем, налагащ задълбочено разнищване.

Мобилният му телефон иззвъня. Той избърса маслото от ръцете си и вдигна.

- Да?

- Куейл - каза женски глас. Беше Ерин, която се грижеше за подробностите в делата на Бакерите.

- Сега пък какво?

Кратко мълчание.

- Иска да се срещнете.

Главният Бакер си беше изградил определен профил и кръг от познати - професионални и лични, - които не знаеха нищо за низките му занятия, внимаваше да се среща дори с другите Бакери само един-два пъти годишно и никога не беше виждал лично Куейл. На теория Куейл дори не знаеше истинската му самоличност, но на практика...

- Предполагам, че не мога да откажа?

- Винаги можете. Друг въпрос е дали е препоръчително.

Главният Бакер обмисли създалото се положение. Може би беше време да поиска услуга в замяна на помощта, която Куейл вече бе получил. Щеше да каже на Ерин да предаде нужните детайли. Куейл нямаше да откаже. Твърде много искаше Атласа.

- Посочи ли заведение?

- Остави избора на вас. Какво ще кажете за вашия клуб?

Бостънският клуб на Главния Бакер беше едновременно луксозен и дискретен. Редовно се претърсваше за подслушвателни устройства от всякакъв вид, а прозорците бяха покрити с противосигнален филм, за да блокират безжичната комуникация и да осуетят използването на лазерни микрофони. Мястото беше сигурно убежище за всички, които се притесняваха от подслушване от страна на конкуренцията, властите или многобройните представители на закона, и благодарение на това Главният Бакер можеше да си позволи да събира спиращи дъха членски вноски.

- Защо не? Ще им кажа после да го дезинфекцират.

- Това надали е най-добрата нагласа, с която да подходите към срещата.

- Благодаря за загрижеността ти. А сега организирай каквото трябва. И, Ерин?

- Да.

- Стой далеч от него.

- Той има само този номер.

- Тогава, след като го осведомиш за часа и мястото на срещата - и за една малка услуга, която възнамерявам да поискам, ще ти изпратя детайлите - искам да си смениш телефона.

Това беше необичайно ниво на предпазливост дори за Бакерите. Телефонът беше нов. Ерин едва-що беше успяла да даде номера на другите.

- Желаете ли допълнителна защита? - попита тя.

- Няма начин - отвърна Главният Бакер. - От Куейл не можеш да се защитиш.

60

Паркър позвъни на Маела Ломбарди от колата си, но и мобилният, и домашният ѝ телефон го прехвърлиха към гласова поща. Предположи, че Моли Боу вече се е опитала да се свърже с нея, за да я предупреди, че му е дала номерата ѝ, което сигурно беше разумно. Ако Ломбарди укриваше отчаяни жени от бруталните им мъже, надали имаше добро отношение към мъжкия пол като цяло. Дори в сегашното си настроение Боу вероятно би улеснила нещата.

През повечето време Паркър се движеше в посоката, противоположна на натовареното движение, и попадна в задръстване чак в покрайнините на Портланд. Зачуди се дали да не остави срещата с Ломбарди за другата сутрин, понеже се беше стъмнило, а не искаше да безпокои възрастната жена, която може би вече вечеряше пред телевизора. После се сети, че тази възрастна жена е помогнала на достатъчно жертви на насилие, за да напълнят метрото, и вероятно е свикнала да я вдигат от дивана в неудобни моменти. Пробва телефоните за четвърти път, но отново без успех. Докато преминаваше по моста Каско към Южен Портланд, реши да звънне на Моли Боу. Нямаше да се изненада, ако бе успяла да предупреди Ломбарди и сега учителката беше заета да заковава кепенците на прозорците си, но в такъв случай подценяваше упоритостта на Паркър.

Боу звучеше напрегнато по телефона, но това може би беше остатък от предишния им разговор.

- Един бърз въпрос - каза Паркър. - Говорила ли си с Маела Ломбарди?

- Не. Опитах се, но не успях да се свържа.

- Аз също.

- Къде си?

- В Южен Портланд. Пътувам към Ломбарди.

- Обикновено вдига телефона. Рядко е изключен - по очевидни

причини.

- Ако е имала намерение да пътува извън града, кого би предупредила?

Мълчание.

- Не мога да ти дам повече имена. И това на Маела не биваше да ти давам.

- Добре, разбирам - отвърна Паркър и наистина беше така, макар че много му се искаше да не разбира. - Ще огледам къщата и ще се ориентирам. Но ако ти се обадя отново, бъди готова да позвъниш на някои хора. Засега обаче недей да тревожиш никого.

Моли се съгласи. Нямаше кой знае какъв избор, а много мразеше да няма кой знае какъв избор. Осведоми най-подробно Паркър за това, но той затвори телефона - вече беше схванал основното.

Къщата на Ломбарди беше тъмна, на алеята нямаше кола. Той натисна два пъти звънеца на вратата, в случай че е заспала, а после обиколи имота. Всички врати и прозорци бяха заключени и не изглеждаха насилвани. Той светна с фенерчето си, за да огледа вътре.

Тъкмо се канеше пак да се обади на Моли Боу, когато в отсрещния двор се появи една жена. Паркър ѝ показа картата си. Беше четиресетинагодишна и дългата ѝ, преждевременно посивяла коса говореше или за огромна самоувереност, или за блажен непукизъм. Съдейки по небрежното, но скъпо облекло, би заложил на първото, но въпреки това смяташе, че прическата не ѝ прави услуга. Вероятно някой би я описал като „представителна жена“, но не и той. Кари Грант беше представителен. Много мъже бяха, но Паркър намираше, че за жените е по-добре да избягват такива определения.

Съседката се представи като Дакота, което пасваше на останалата част от описанието ѝ, и сподели, че живее на „Орчард“ от десет години. Познаваше добре Маела Ломбарди, бяха работили заедно в няколко местни организации. Попита дали има нещо тревожно и Паркър отговори, че засега няма, но много би искал да разговаря с учителката.

- Не съм я виждала от няколко дни - каза Дакота.

- Това необичайно ли е?

Дакота се намръщи и сбърчи нос. Така изглеждаше още по-млада, ако човек не гледаше проклетата ѝ коса.

- Всъщност да. Обикновено ме предупреждава, когато ще пътува, за да наглеждам къщата ѝ. Не че наоколо често стават обири, но е хубаво човек да бъде предпазлив.

Оказа се, че Маела Ломбарди има племенница на име Джанет Хауърд, която живее наблизо, на Арлингтън Лейн, и Паркър подкара натам. Паркира пред къщата и натисна звънеца. Отвори му млада жена, която можеше да мине за петнайсетгодишна, ако не бяха трите малки деца - две момченца и едно момиченце, - които я дърпаха за ръцете и я наричаха „мамо“, като в същото време любопитно надничаха към непознатия мъж на вратата.

- Джанет Хауърд?

- Да?

За втори път през последния половин час Паркър се идентифицира и обясни, че би искал да разговаря с Маела Ломбарди.

- Леля ми живее на „Орчард“ - отвърна Хауърд. - В момента вероятно си е вкъщи.

- Не е. Чудех се дали ви е казала, че ще пътува някъде?

- Маела никога не пътува. Не одобрява почивките.

- Би ли ви предупредила, ако все пак ѝ се наложи да замине?

- Може би, но както вече казах, тя си е домошар. - Жената изшътка на децата си и за няколко секунди настъпи тишина. - Да се обадя ли в полицията?

Паркър отвърна, че решението е нейно, но ако иска първо да огледа къщата, той с удоволствие би я придружил.

- Няма на кого да оставя децата. Тази седмица мъжът ми е нощна смяна.

Паркър виждаше, че тя започва да се тревожи.

- Ами жената, която живее срещу нея - Дакота? Бихте ли се съгласили тя да влезе с мен? - предложи той.

Хауърд прие с радост идеята и само помоли един от двамата да ѝ се обади веднага щом огледат къщата. Паркър се върна на Орчард Роуд, където Дакота вече чакаше в двора на Ломбарди - Джанет Хауърд ѝ се беше обадила, за да я предупреди, че е позволила на Паркър да влезе в къщата. Той все още не смяташе, че има опасност за замърси евентуално местопрестъпление: напълно възможно беше Ломбарди да е заминала за ден-два, да е паднала, да се е разболяла. Освен това не нахлуваше в частна собственост, тъй като имаше разрешение от племенницата ѝ. Но за всеки случай сложи ръкавици и отключи входната врата с ключа на Дакота.

Алармата не се задейства: това беше първото необичайно нещо, което направи впечатление на съседката.

- Маела винаги включва алармата, когато излиза - каза тя. - По дяволите.

Тя повика Маела по име, но никой не отговори. Паркър я помоли да изчака до вратата и да не пипа нищо, докато той огледа вътре.

Не му трябваше много време, за да установи, че къщата е празна. Леглата бяха оправени, кухнята и банята - безупречно чисти. По лавиците на библиотеката имаше много поезия, книги за алтернативен начин на живот, феминистки съчинения, издания на полумистични автори като Карлос Кастанеда, Робърт М. Пърсиг и Халил Джубран, но сравнително малко художествена литература. Върху сандъка, служещ за малка масичка в дневната, също беше струпана купчина книги в същия стил, заедно с най-новия брой на „Мейн Сънди Телеграм“, отворен на страницата с главоблъсканиците. До вестника имаше химикалка и бифокални очила.

Дакота не беше помръднала от мястото си до вратата, но Паркър я виждаше, тя него - също. Тя стоеше, пъхнала дълбоко ръце в джобовете си и присвита от безпокойство.

- Тук винаги ли е толкова подредено? - попита той.

- Маела е такъв човек.

Паркър отново погледна очилата. Предвид възрастта ѝ, Ломбарди вероятно имаше нужда от точно такъв модел и при шофиране.

- Случайно да знаете дали има резервни очила в колата си?

- Не, съжалявам. Сега, като го споменахте, си мисля, че наистина кара с очила, но не знам дали има отделни.

Паркър отново излезе навън и провери пощенската кутия. Имаше само рекламни материали. Върна се в къщата и я огледа още веднъж, като този път отдели по-голямо внимание на всяка от стаите, но не откри нищо интересно. Накрая провери телефонния секретар. Имаше две съобщения от Моли Боу и няколко празни позвънявания от собствените му опити да се свърже по-рано.

Мобилният телефон на Дакота иззвъня. Тя погледна екрана.

- Племенницата ѝ.

- По-добре вдигнете.

- И какво да ѝ кажа?

- Че леля ѝ я няма и ще се отбия да поговорим възможно най-скоро.

Дакота вдигна, а Паркър продължи да се оглежда между трапезарната маса и свода на кухнята, мъчейки се да открие някаква причина за безпокойство, но той не познаваше Маела Ломбарди и нейния стил. Единственото му сведение от Дакота беше, че Ломбарди поддържа безупречен ред в дома си, а той не искаше да вдига излишна тревога. Съседката твърдеше, че не е виждала Ломбарди от няколко дни, но в това нямаше нищо необичайно. Същото важеше и за факта, че племенницата ѝ не знаеше за отсъствието ѝ. Нямаше нищо незаконно в това една възрастна жена да се поразходи, без да информира армията, военноморските сили и националната гвардия. Алармата не беше активирана, но може би е бързала и е забравила да я включи.

И все пак нещо не беше наред, усещаше го с нюха си... В стаята се носеше слаба, но неприятна миризма. Най-силна беше до фотьойла, който гледаше към телевизора. Паркър коленичи и забеляза едва видимо петно по дамаската, както и едно на пода. Приближи се и го подуши. Някой бе повърнал тук, и то наскоро. Пипна едно от петната с пръст. Беше леко влажно.

И какво толкова? Възрастните хора също се разболяваха. Това нищо не значеше. Само че Маела Ломбарди поддържаше изрядна чистота и ако беше повърнала, щеше да почисти по-добре след себе си. Разбира се, това не беше основание да натисне паникбутона, но все пак бе странно.

Не виждаше какво повече може да направи тук. Благодари на Дакота за помощта ѝ, изчака я да заключи (обърна внимание, че активира алармата) и се върна при Джанет Хауърд. Седна на кухненската маса, където децата ѝ играеха на компютърни игри, и я попита колко често се чува с леля си.

- Не всеки ден - отвърна младата жена с нотка на вина в гласа.

- Но се разбирате добре, нали?

- Като цяло, да.

Паркър стъпваше предпазливо. Не му се щеше да я отблъсне.

- Не искам да любопитствам.

- Различаваме се по някои въпроси.

- Какви например?

- Хм... тя е доста либерална.

- За какво?

- За всичко. Гей бракове, аборти. Обществени проблеми, сещате се.

А вие не сте.

- Никой не може да бъде либерален колкото Маела.

- Колко често се чувате все пак?

- Обаждам ѝ се веднъж седмично или на десетина дни, за да се уверя, че е добре.

Паркър си даде сметка, че отново е там, откъдето беше тръгнал. Представа си нямаше дали Маела Ломбарди е изчезнала или не.

- Леля ви да е боледувала напоследък?

- Маела? - засмя се Хауърд. - Здрава е като бик. Защо?

- В къщата миришеше на повърнато. Не много, но се усещаше, видях и петна.

- Не е в стила на Маела, макар да се съмнявам, че би си признала, ако не се чувстваше добре. И на собственото си погребение ще твърди, че всичко е наред.

Усети се какво е казала и на лицето ѝ се изписа смущение.

- Божичко. Да се обадя ли в полицията?

- Няма да навреди. Жената е възрастна.

Хауърд не изглеждаше въодушевена, но и кой би бил в такава ситуация?

- Маела няма добро мнение за полицията - каза тя.

- Защо?

- Такива са разбиранията ѝ. Ако повикам ченгетата, дано наистина да е изчезала. Ако просто е излязла на кино и вечеря, здравата ще се ядоса.

61

Даниел Уийвър седеше приклекнал до вратата на стаята си и слушаше препирнята между майка си и дядо Оуен. Двамата често се караха, предимно за дреболии, и той беше свикнал с фоновия шум на повишените им гласове. И майка му, и дядо му живееха на високи децибели. Майка му твърдеше, че дядо му е оглушал от многото години, прекарани по камионите, и трябва да му се крещи. Той пък отвръщаше, че поне си има оправдание.

Този път обаче кавгата звучеше различно и затова Даниел подслушваше. Беше научил, че когато възрастните гледат да говорят тихо, обикновено има какво да се чуе.

- Послушах те. - Това беше дядо Оуен. - Дадох ти време да помислиш, но нещата няма да се разминат. Колкото повече чакаме, толкова по-малък шанс имаме да ни изслушат.

- Ще ми го вземат.

Даниел напрягаше слух, за да чуе думите на майка си.

- Ще наемем добър адвокат.

- С какво? Да не би адвокатите вече да приемат купони? Мълчание.

- Не можеш да продадеш камиона.

- Уморих се. Вече не издържам на дълъг път. Още има пари в него - не колкото ми се иска, но все нещо ще му взема.

Чу се дрънченето на чиниите и приборите, които майка му прибираше по шкафовете.

- Трябваше да бъдем честни от самото начало.

- Тя ни накара да обещаем.

- А не биваше - отвърна дядо Оуен. - Не беше честно.

- Но пък виж какво ни даде в замяна.

Един стол изскърца от тежестта на някой, който седна на него.

Трябва да беше майка му, помисли си Даниел, защото дядо Оуен винаги охкаше, когато сядаше или ставаше.

- Ние направихме нещо нередно, но не много - продължи дядо Оуен. - Ще видят, че му е по-добре при нас. Властите не обичат да настаняват деца при приемни семейства, ако може да се избегне. Много е скъпо.

Майка му заплака. На Даниел му се искаше да изтича да я утеши, но щеше да се издаде, че е подслушвал. Можеше само да седи и да слуша. Не искаше никой да го отделя от майка му и дядо му. Ако някой се опиташе да го направи, щеше да избяга. А ако не можеше да избяга, щеше да се съпротивлява.

- Казах ти, ще се обадя от уличен телефон. Ще внимавам да не говоря твърде дълго. Ще изпробвам почвата, ще видя какво ще каже Кастин и след това заедно ще обсъдим всичко, преди да предприемем каквото и да било.

- А ако не ни хареса това, което ни каже?

Даниел зачака отговора с притаен дъх.

- Можем да заминем. Някъде далеч оттук.

Дядо Оуен звучеше като човек, когото убеждават да прескочи твърде широк поток.

- Но?

- Ако го направим, може да се издадем.

- И тогава ще ни хванат, нали? Ще изпратят онзи детектив, Паркър. Той ще ни открие. Не искам този човек по петите си. Той ме плаши.

- Е, да се обадя ли?

Този път мълчанието продължи толкова дълго, че може би беше пропуснал отговора на майка си. Накрая обаче гласът ѝ се чу съвсем,съвсем тихо:

- Да. Но не сега.

- Господи...

Даниел чу звука от отместване на стол и се скри под завивките тъкмо навреме, преди майка му да отвори вратата. Престори се на заспал. Тя приседна на леглото му, без да го докосва, без да го буди, а той чуваше дишането ѝ, усещаше парфюма ѝ, чувстваше свирепата жар на любовта ѝ. Накрая тя си тръгна, а той се обърна, сякаш се завъртя насън, за да я види за последно, преди да е затворила вратата след себе си.

62

Паркър седеше в кабинета у дома си и осведомяваше Мокси Кастин за почти несъществуващия напредък в разследването, когато алармата на телефона му се задейства. След няколко секунди пред къщата спря необозначен автомобил с мигаща лампа, показваща, че шофьорът е служител на полицията. Паркър вече беше говорил с Моли Боу, за да я предупреди за вероятността Маела Ломбарди да е изчезнала и да я помоли за разрешение да насочи полицията към нея. Все още не го беше получил.

- Не трябваше изобщо да ти казвам за Маела. Ако полицията се замеси, ще бъда принудена да издам и други имена.

- Няма как да те принудят за каквото и да било. И нали нямаше „такава информация“?

- Тогава защо ще ги пращаш при мен?

Паркър трябваше да признае, че този аргумент не е съвсем лишен от логика, но пък не беше и съвсем издържан. Ако Ломбарди наистина беше изчезнала, то Боу беше спомогнала за първоначалното задвижване на издирването ѝ, така че беше постъпила добре, като бе споменала името ѝ на Паркър, независимо от съображенията си за конфеденциалност.

В същото време Паркър трябваше да признае, че: а) Ломбарди можеше изобщо да не е изчезнала и б) дори да беше, изчезването ѝ не беше непременно свързано с намерените останки в Пискатакуа. Работата ѝ с жени в риск я правеше прицел на отмъстителните пориви на много изоставени партньори, както Боу можеше да потвърди от личен опит. Възможно бе Боу да разполага с информация, която би помогнала на полицията да открие Ломбарди, но правеше всичко по силите си да стои встрани от разследването.

Понякога главата го заболяваше от тази професия.

Дори да имаше някакви съмнения за повода за посещението, те скоро бяха разсеяни, когато вратата на колата се отвори и от нея слезе цивилен полицай. Казваше се Кес Каръл - съкратено от Кестрел, което беше най-екзотичното име сред познатите на Паркър, а ръстът ѝ от метър осемдесет и осем на боси крака пък я правеше най-високата жена, която бе срещал - и беше единственият детектив в полицията на Кейп Елизабет. Паркър беше имал удоволствието да работи с нея по няколко случая и всеки път бе оставал впечатлен от праволинейността ѝ. Каръл беше над петдесет и пет годишна и можеше отдавна да се е пенсионирала, но работата като че ли ѝ носеше удоволствие, а Паркър беше последният човек, който можеше да оспори такъв аргумент.

Той отвори вратата още преди да е натиснала звънеца и я покани на кафе. Каръл седна на кухненската маса, докато домакинът ѝ намери чаши. Кафето вече цвърчеше.

- Извинявай за късното посещение - каза Каръл.

- Бездруго нищо не правех. Предполагам, че идваш заради Маела Ломбарди?

- Обади се племенницата ѝ и каза, че е говорила с теб.

- Притеснена ли беше?

- По-скоро смутена, не спря да се извинява.

- Двете не са много близки.

- И тя така каза. Ти обаче си подпалил чергата под краката ѝ.

- Може да няма причина за тревога.

- След като ти си замесен?

Паркър наля кафе за двамата и сложи мляко и захар на масата.

- Е? - попита Каръл, като си наля мляко. - Каква е историята?

- Всичко тръгна от неизвестната жена от Пискатакуа. Мокси Кастин ме нае да открия коя е и какво е станало с детето ѝ. Не мога да ти кажа откъде съм го научил, но е възможно - само възможно -Ломбарди да е имала някаква връзка с въпросната жена.

- Продължавай.

- Опитвах се да разбера защо една бременна жена би се озовала в Мейн, за да свърши в импровизиран гроб след раждането. Ако е имала роднини тук, отдавна щеше да се е разбрало.

- Освен ако точно те не са я заровили - или пък бащата.

- Но защо им е да крият смърт при раждане? Това не е престъпление, освен ако не се докаже умишлена немарливост.

- Знаеш как е в този щат. Навлезеш ли в затънтената провиниция, въобще не можеш да обясниш защо хората правят едно или друго. Та какво те отведе при Ломбарди?

- Казаха ми, че поддържа неофициално убежище за жени, бягащи от домашно насилие. Ами ако онази жена е бягала от бащата на детето си? Ако е била отчаяна? Ако се е бояла да се обърне към щатските институции или „Планирано родителство“ и прочее организации? Дори да не я е виждала лично, Ломбарди може да познава някой, който я е виждал.

- Но не смяташ ли, че Ломбарди би ни потърсила, ако имаше някаква информация?

- Точно това се надявах да я попитам. Може би е искала да предпази мрежата от убежища, защото, доколкото схващам, тя е само една брънка в цялата верига.

- Или?

- Или жената я е принудила да обещае, че няма да я издаде.

- Защо?

- Защото този, от когото е бягала, е бил толкова страшен, че е заплашвал не само нейния живот, но и този на детето ѝ и на всеки, който би ѝ помогнал.

- Много смело предположение.

- И по-смели съм правил.

Каръл отпи от кафето и се задави.

- Това е отвратително.

- Органично, без кофеин.

- И каква му е идеята?

- Кара ме да се чувствам добродетелен.

- Е, щом ти помага. - Каръл не отмести чашата, а предпочете да я държи с ръце, наслаждавайки се поне на топлината, ако не на вкуса ѝ. Пролетта може да беше дошла, но нощите продължаваха да носят белега на зимата. - Що се отнася до Ломбарди, не съм склонна да подам Сребърна тревога, докато не мине още малко време.

Сребърната тревога беше сигнал за изчезнал възрастен човек, при който се поставяха табели по шосетата, подканящи шофьорите да се оглеждат за тях.

- Казах на племенницата ѝ, че нищо не ѝ пречи да разпространи молбата си по таблата за обяви в квартала, Фейсбук, Туитър и прочее - добави Каръл, - а ако Ломбарди не се обади до сутринта, ще задействам процедурите. Хауърд обаче беше категорична, че леля ѝ никога не е показвала признаци на деменция. Ако се е качила в колата си и е потеглила нанякъде, значи е знаела какво прави и къде отива.

- Освен ако не е тръгнала против волята си.

Паркър ѝ разказа за петната и миризмата.

- Знаеш ли - отбеляза Каръл, - много сенки ти се привиждат. Трябва да оставиш безкофеиновото кафе и да пробваш обикновено. Може да ти помогне.

Каръл пробва отново кафето, за да се убеди, че наистина е толкова неприятно, колкото ѝ се беше сторило първия път, след което изля остатъка в мивката и остави чашата.

- Познаваш ли Соланж Кориво? - попита тя.

- Само по име.

- Ще се наложи да ѝ предам всичко, което ми каза.

- Това са спекулации. Сама виждаш колко са ненадеждни.

- Надеждни или не, сега тя води случая и всяка информация ѝ е важна. Очаквай да ти се обади по някое време утре, особено ако Ломбарди още не се е появила. Ще иска да узнае повече за възможната връзка между Ломбарди и жената в гората.

- Аз нямам нищо против, но източникът ми може да има.

- Съмнявам се, че ще ѝ пука. Пие кафето си с много кофеин и яде месото сурово.

Паркър ѝ благодари и я изпрати до колата ѝ.

- Как е дъщеря ти? - попита тя, като отвори шофьорската врата. Беше виждала Сам няколко пъти и веднъж дори я беше возила с включена сирена. Детето остана много впечатлено.

- Добре е.

- Във Върмонт беше, нали?

- Да.

- Далечко е.

- Така е.

Каръл стисна леко ръката му със странно нежен, интимен жест.

- Пази се.

- Ти също.

Паркър проследи колата ѝ с поглед. Обзе го неочаквана самота, от която очите му запариха.

63

Даниел Уийвър лежа дълго буден, или поне така му се стори, и размишлява върху чутото. Чувстваше, че разговорът на майка му и дядо му някак си беше свързан с Карис. На нея ли бяха дали обещание? И какво беше това обещание, което явно засягаше и него? Отговорът витаеше някъде по краищата на съзнанието му, но той не искаше или не можеше да го пусне на светло.

По някое време заспа и сънува объркани сънища, докато не се събуди като че от будилника на майка си в съседната стая. Когато отвори очи, видя, че още е тъмно, а звукът не идваше от къщата, а от някъде отвън.

Даниел отметна завивката си и стана от леглото. Приближи се до прозореца и дръпна завесите.

На перваза, изцапана с пръст, стоеше играчката телефон.

И звънеше.

Телефонен звън събуди Сам в стаята ѝ във Върмонт. Звукът ѝ беше непознат, не като от мобилните телефони на майка ѝ, баба ѝ или дядо ѝ, нито като стационарния телефон в основната къща, който никой не използваше, но баба ѝ и дядо ѝ отказваха да изхвърлят, защото „човек никога не знае“, каквото и да значеше това.

Звънът беше неприятен, дрънчащ и идеше някъде отдалеч. Не ѝ харесваше, искаше ѝ се да спре. Беше уморена, а до сутринта имаше много време. Нещото сякаш звънеше от другата страна на прозореца, но това беше невъзможно... освен ако имаше някой в градината, някой, който не трябваше да е там.

Сам тихичко стана от леглото и отиде до прозореца. Двете с майка ѝ живееха в ремонтираните конюшни до къщата на баба ѝ и дядо ѝ. Постройките бяха свързани със стъклен коридор, който служеше и за оранжерия. Стаята на Сам се намираше на втория етаж и беше отделена от тази на майка ѝ с малка баня. Прозорецът ѝ беше сглобен от рисувани и прозрачни стъкла, наскоро сменени, след като една птица се удари в тях по-рано тази година.

Сам отвори прозореца. Градината беше тъмна и не се виждаше никакво движение, но тя продължаваше да чува телефонния звън, при това по абсолютно същия начин, както зад затворения прозорец. Имаше чувството, че загадъчният апарат е потопен под вода.

Обърна се към фигурата, седнала на перваза - нейната заварена сестра, Дженифър. Лицето ѝ блестеше зад кичурите коса, скриващи най-тежките рани, нанесени ѝ преди много години от Пътника.

Дженифър, която се скиташе между световете.

- Защо си тук? - попита Сам.

Дженифър я хвана за ръката. Докосването ѝ беше студено, но не безжизнено. Тялото ѝ като че ли съществуваше в състояние на лека вибрация, сякаш през него постоянно преминаваше слаб електричен заряд. И въпреки че Сам не се страхуваше от Дженифър, дори я обичаше по свой си начин, физическият контакт не ѝ харесваше. От него се замайваше и я заболяваше глава.

Но понякога за Дженифър бе по-лесно да общува чрез докосване. Тя беше създание на емоциите и импулсите. Повече чувстваше, отколкото мислеше.

Сега Сам също трябваше да почувства.

Езерото, до което седеше Дженифър и наблюдаваше преминаването на мъртвите, отиващи към морето; приближаването на майка ѝ или някаква нейна форма, водеща непозната жена за ръка; размяната на думи и тревоги; връщането на двете жени там, откъдето са дошли, поспирането за обичайния разговор между Дженифър и майка ѝ.

как е баща ти?

жив

ти още ли стоиш при него

да

ако решиш да си тръгнеш, само кажи

няма да го оставя

довиждане тогава

Без целувки, без прегръдки. Но това вече не беше истинската майка на Дженифър. Беше запазила нейния лик и част от спомените ѝ, но никой не излизаше същият от Морето на вечността. Който влезеше в него, се изгубваше - постепенно, но докрай. Всеки път, когато майката на Дженифър се връщаше, тя носеше все по-малко от някогашния си аз. Дженифър знаеше, че накрая тя вече изобщо няма да помни дъщеря си или мъжа, когото беше наричала свой любим, бащата на Дженифър и Сам.

Контактът между двете момичета прекъсна.

- Коя беше жената с нея? - попита Сам.

казва се Карис

- И какво иска Карис?

тъжната част от нея да намери покой

Дженифър отново докосна сестра си, като този път само погали дланта ѝ с показалец, и Сам разбра защо жената на име Карис е потърсила помощта ѝ. След смъртта си Карис отишла в морето, но част от нея останала тук, заровена в дупка в земята, сред високи дървета и птичи викове. Тази част била опасна, изпълнена със страх, гняв и болка, но също и със страшна, изродена любов. Тя имала своите желания. Искала детето си. Опитвала се да го прибере при себе си, да го скрие сред пръстта и корените, да полегнат заедно там, докато дойде време и то да заспи под земята.

баща ни се опитва да открие името ѝ

- А той знае ли за детето?

още не

- Не можеш да оставиш момчето да отиде там. Тя ще го убие.

Без да иска, но ще го направи.

знам

Едва тогава Сам забеляза, че вече не чува телефонния звън. Беше спрял.

И Дженифър я нямаше.

64

Даниел не искаше да вдига телефона. Не само че се страхуваше от гласа от другата страна. Той беше заровил играчката, но някой я беше намерил и я беше оставил на перваза. Не просто някой: беше го направила Карис, което означаваше, че тя не е само безплътен глас, говорещ от пластмасова слушалка. Тя можеше да копае в пръстта. Можеше да напуска гората.

Можеше да го нарани.

Не биваше да оставя телефона да звъни, защото майка му щеше да чуе и трябваше да я излъже или, по-зле, да ѝ обясни защо играчката е на прозореца. Карис го беше предупредила да не казва на никого за разговорите им и макар Даниел вече да се питаше дали това не е по-скоро за нейно удобство, отколкото за негово, знаеше, че в забраната се крие неясна заплаха, която сега, с физическото присъствие на Карис, добиваше нови измерения.

Той вдигна слушалката.

- Ало?

Стори му се, че гласът на Карис е по-ясен от преди. Може би заради гнева, но Даниел чуваше и слабо ехо, както когато майка му позволяваше да си говори с дядо Оуен по мобилния ѝ телефон, въпреки че той беше в съседната стая. Чуваха се два гласа: единият реален, отблизо, а другият от апарата в ръката му.

Също като сега, защото Карис беше наблизо.

много съм разстроена

как можа да го направиш?

как можа да заровиш телефона в земята?

- Съжалявам - каза Даниел.

извиненията не поправят стореното, господинчо

защо го направи

кажи ми

Даниел заплака

и сълзите няма да помогнат

те са за бебетата, а ти не си бебе

защо зарови телефона?

- Уплаших се.

от какво?

от мен?

Даниел не искаше да отговори. Не искаше да ядоса Карис още повече.

чакам отговор

Какво му оставаше?

- Да.

Изведнъж гневът на Карис се стопи.

о, миличък, съжалявам

не бива да се страхуваш от мен

никога не бих ти сторила зло

аз те обичам

трябва да разбереш, че

те обичам толкова...

Телефонът в ръката му замлъкна. Вниманието му беше привлечено от момичето, което стоеше на тревата, с леко наведена глава, така че да не вижда лицето ѝ, вперило поглед в гората в края на двора. Косата ѝ беше руса, а босите ѝ крака сякаш не докосваха земята под себе си. Не помръдваше, но когато заговори, гласът ѝ - по-тих и мек от този на Карис, но с донякъде сходна тоналност - се чу съвсем отблизо, като че ли беше в стаята на Даниел, а не на двайсет крачки разстояние на земята навън, още студена от спомена за зимата.

върни се в леглото

Даниел остави слушалката. Не му хрумна да попита момичето кое е и откъде е дошло. Дълбоко в себе си знаеше, че няма да получи отговор на нито един въпрос.

- Какво да правя с телефона? - попита той, хълцайки, защото още плачеше.

аз ще се погрижа за него

- Опитах се да го изхвърля, но Карис много се разсърди. Не искам пак да я ядосам.

аз ще поговоря с нея

- И тя няма да се ядоса?

ще я помоля

- Искам да се махне. Искам да ме остави на мира.

знам

- Но ти не ѝ го казвай.

няма

Даниел погледна за последно телефона, след което затвори прозореца и дръпна завесите. След секунди от перваза се чу звук, като че ли някой го взема оттам.

- Дано да не се ядоса - молеше се той, - дано да не се ядоса, дано да не се ядоса...

*

Дженифър стоеше в края на гората с гръб към двете къщи на Уийвърови, а дърветата пред нея се разпадаха от осезаеми присъствия на сенчести форми, разтварящи се в мрака.

остави го на мира

Не получи отговор, но знаеше, че Карис, или каквото беше останало от нея и още носеше нейното име, беше там и слушаше. От какво точно се беше създала, Дженифър не знаеше - различни кости, може би и човешки, и животински.

плашиш го

Сив проблясък, снишен като животно. Дженифър го проследи с очи.

ще го нараниш

Да, ето я. Гледаше към Дженифър, вече изправена.

не мога да го допусна

Карис я мразеше.

Дженифър остави телефона на земята и се отдалечи. Играчката почерня и задимя. Очите се стопиха, жицата на слушалката се втечни и закапа по шумата. Накрая всичко пламна и телефонът изгоря, осветявайки лицето на Дженифър и дърветата наоколо, докато не стана на пепел. После вятърът я поде и разпръсна в гората, докато не остана и помен от нея.

Карис също беше изчезнала.