Жената от леса

65

Ако някой още вярваше, че Съединените американски щати са безкласово общество, достатъчо беше да влезе в Бостънския колониален клуб, за да осъзнае грешката си. Но тъй като всички, които вярваха, че Съединените американски щати са безкласово общество, трудно биха получили членство в Колониалния клуб или достъп до резиденцията му на Къмънуелт Авеню, освен през входа за обслужващия персонал, те спокойно можеха да съхранят илюзиите си. Сградата имаше величествено стълбище, на което съперничеше само Метрополитан Клуб в Ню Йорк, огромна кутия за пури и винена изба, оценявана на седемцифрена сума. В едно безкласово общество такова място не би могло да съществува.

Никой не молеше да бъде приет в Колониалния клуб; подобна дързост гарантираше доживотен отказ. Поканените предоставяха банковите си сметки, без да питат за цената на членството. Споменаването на пари би предизвикало внезапно и необратимо оттегляне на поканата, както и осъзнаване, че финансовото им състояние не е толкова стабилно, колкото са си мислили. Оттеглянето, а дори и пропуснатото подновяване на членството в Клуба се отразяваше на акциите, а слуховете, възникнали от подобни инциденти, бяха довели до поне две самоубийства.

В Стария свят класата се определяше от кръвта: колкото по-стара беше кръвната линия, толкова по-големи бяха претенциите за аристократизъм. В Новия свят основният показател бяха парите: по-старите пари означаваха по-добра класа. А в Колониалния клуб повечето пари бяха много стари. Списъкът с правила беше дълъг, но можеше да се сведе до следното обобщение:

Куейл пристигна в Клуба малко преди пладне и веднага беше въведен в сумрачното фоайе, където записаха името му и го поканиха да влезе през вътрешната врата. Там го очакваше друг служител, който го придружи до една от по-малките частни зали. Главният Бакер вече седеше на единствената маса в помещението, предназначена за четирима, но приготвена за двама, и пиеше сухо шери преди обяда.

Двамата мъже не си подадоха ръце. Не бяха нито приятели, нито колеги или бизнес партньори. Не ги свързваше нищо, освен съглашенията, които бяха подписали, и дори те бяха сключени с различни богове.

Отнякъде се появи сервитьор, за да вземе поръчката на новодошлия. Куейл заяви, че ще почака виното с храната, но дотогава поиска голяма чаша студено мляко. И двамата мъже избраха еленско месо за основно ястие, след което останаха в напрегнато усамотение.

- Как намирате колониите? - попита Главният Бакер с тон, подсказващ, че би предпочел Куейл изобщо да не ги беше намерил.

- Смущаващи.

- Били ли сте тук и преди?

- Никога не съм изпитвал желание. Никой човек с ум в главата не намира за нужно да напуска Лондон.

- Доктор Джонсън^[21].

- Перифраза, но да.

- Казват, че бил меланхолик.

- Наред с другите си недостатъци.

- В такъв случай може би Лондон не е бил толкова благотворен за него.

- Може би, но аз намирам средата там за благоприятна за здравето и дълголетието.

- Особено за дълголетието.

Куейл прие духовитата забележка с леко кимване. Сомелиерът донесе вино и им наля. Тъй като бяха поръчали еленско, Главният Бакер беше избрал „Гран Крю Класе Поияк“ от 1996 г. Вече дегустираното и декантирано вино се разгръщаше прекрасно. Куейл получи чашата си с мляко, а скоро след нея дойдоха и супите. Главният Бакер опита своята, одобри и започна да се храни. Куейл остави купичката си недокосната.

- Все още не сте попитали защо поисках тази среща - каза той.

- Доколкото ми е известно, за всичко, което вършите, има само една причина: вашият Атлас.

- Не моят Атлас. Атласът.

Главният Бакер нямаше намерение да спори за притежателни местоимения и определителни членове. Колкото и да се стараеше да го прикрие, единственото му желание беше Куейл да се разкара час по-скоро от тия брегове, и англичанинът вероятно отдавна се досещаше за чувствата му.

- Би трябвало да се интересувате по-сериозно от въпроса -добави Куейл.

- Защо?

- Атласът е променил света, променя го в момента и ще го промени завинаги.

- Не виждам доказателства за това.

- Не гледате внимателно: войни, глад, наводнения, фанатизъм, омраза...

- Светът не си ли е бил винаги такъв?

- Не и в такива привидно цивилизовани времена. Наблюдавам регресия. Атласът бавно си проправя път.

- Само че вие говорите така от поколения насам... или поне искате да ни убедите в това.

- Съмнявате ли се в мен?

- Вие сте адвокат. Естествено, че се съмнявам.

- А ако изключим професията ми?

Главният Бакер сви рамене.

- Слушам истории за мъж, който живее в стаи, непочиствани от времето на кралица Виктория, който твърди, че е бил роден преди Реформацията, и който чака възстановяването на някакъв сборник с карти, защото вярва, че той ще преобрази света достатъчно, за да даде възможност на Небоговете да се завърнат, и така ще сложи край на дните му и най-сетне ще му позволи да умре. Поправете ме, ако някъде греша.

- Във вашите уста звучи почти скучно.

- Чувал съм и по-странни истории.

- Не, просто сте успели да се заблудите. И това не е „история“.

След тези реплики настъпи тишина, която продължи, докато сервитьорът отнесе супените чинии. Главният Бакер гледаше внимателно адвоката в цялата му небрежна елегантност и реши, че външността му не съответства на предишните описания. Беше по-слаб, дори по-млад. Ако слуховете бяха верни, дълголетието на Куейл минаваше незабелязано в Лондон, защото на различни интервали от време умираше по някой самотен член на фамилията, за да бъде наследен от друг - син, племенник, братовчед. Така единият ставаше мнозина, а мнозината - един.

От друга страна, Куейл може би просто беше луд.

Влязоха двама сервитьори с еленското. Беше толкова леко запечено, че по средата приличаше на желирано, но те не се оплакваха. Щом вратата се затвори, възобновиха разговора си, като че ли кървавото месо им бе напомнило за повода да се срещнат.

- Човек може да си помисли, че не желаете да завършим делото си - каза Куейл.

- Нашето дело?

- С вас не преследваме ли една и съща цел?

- Не. Вие служите на вашите господари.

- От същия вид и характер като Погребания бог.

- Въпреки това.

Куейл се приведе напред. Беше хапнал от еленското и по брадичката му лъщяха малки капки от соковете му.

- Разяснете ми позицията си - каза той. - Моля ви. Копнея да я разбера, както и вас самия.

Главният Бакер го изгледа с открита враждебност, дори отвращение.

- Вашият Атлас е мръсно нещо. Ако това, което твърдите, е вярно и Атласът бъде възстановен, нищо няма да оцелее. Светът ще стане на пепел, а Небоговете ще гледат как догаря, преди да насочат вниманието си към войната със Старите.

- И така ще освободят Погребания бог. Вашия бог.

- Може би.

- Вие сте глупак.

Главният Бакер не показа да се е обидил.

- Така ли?

- Вярвате, че можете да преговаряте с Погребания бог. Вие и вашите съзаклятници, поколение след поколение, трупате богатства и влияние и сега не ви се иска да се откажете от постигнатото. Сериозно ли търсите Погребания бог? Може би предпочитате да го оставите там, където е, и да отложите за неопределен момент уреждането на сметките.

Погледът на Главния Бакер обходи стаята, сякаш търсеше сила и утеха от прашните портрети на отдавна починали членове на Клуба и градските пейзажи от деветнайсети век, които бяха така унищожени от прогреса, че отношението между творбите и сегашното състояние на обектите им беше същото като между девственица и проститутка.

Иронично беше, че много от членовете на Клуба, толкова стриктни по отношение на правилата и поведението си тук, загрижени за репутацията и неприкосновеността му, бяха постигнали високите си позиции в обществото багодарение на заговора да разграбят света извън него. Това беше свърталище на мъже и жени, които редовно правеха милионни дарения на музеи и галерии и възприемаха себе си - а и другите така ги възприемаха - като благодетели и пазители на културното наследство на нацията, а се стискаха, когато трябваше да плащат заплати на работниците си или да подсигурят елементарни мерки за безопасност, така че тези хора и техните семейства да дишат чист въздух и да пият вода, незамърсена с бактерии и отрови. Ако беше истина, че зад всяко голямо богатство се крие голямо престъпление - а това важеше както за Стария, така и за Новия свят, ако не и повече, - то членството в Колониалния клуб беше свидетелство за престъпност от най-внушителни мащаби, а най-големият престъпник беше Главният Бакер, защото се беше съюзил със сили, пред които и най-невъздържаните членове на Клуба приличаха на джебчии и дребни мошеници.

Ето че сега пред него седеше Куейл, смърдящ на древност, натежал от гнилоча на вековете, и му напомняше, че сметката трябва да се плати. Кой можеше да обвини Главния Бакер, че търси начин да отложи този момент?

- Нашият живот е кратък - каза Главният Бакер. - Вие говорите като човек, който е живял прекалено много.

- Поне по този въпрос сме на едно мнение.

Главният Бакер хапна още един залък от еленското. Беше добро -храната в Клуба винаги беше добра, въпреки че понякога му се струваше, че в кухнята пестят сметаната - и нямаше да позволи присъствието на Куейл да развали удоволствието му, така че продължи да се храни, докато адвокатът седеше и гледаше как остатъкът от храната му изстива и само малък червен разрез издаваше, че въобще я е вкусил.

- Каквито и резерви да храня по отношение на целта ви - каза Главният Бакер, - ние ви предложихме помощта, която търсехте. Дадохме ви Гилър, а той има отлични препоръки. Уредихме оръжие за вашата... - той се затрудни с избора на дума, защото „пачавра“ му се стори твърде груба, макар и точна - спътница според изискванията ѝ. Струваше ми се, че лична среща между двама ни е не само ненужна, но предвид обстоятелствата - и рискована. Затова продължавам да не разбирам защо обядваме заедно.

- Разкажете ми за Паркър.

Главният Бакер попи уста със салфетката си, за да събере мислите си. В интерес на истината, донякъде очакваше въпроса, като се имаше предвид нахлуването на Куейл в територията на частния детектив, но се беше надявал пътищата им да не се пресекат. Разбира се, това беше невъзможен блян: самият факт, че търсенето на Куейл го беше довело в Мейн, означаваше, че Паркър все някак ще бъде замесен, дори периферно. Участието на детектива се подразбираше, също като това на Куейл и Главния Бакер. Единственият въпрос беше как и той все още нямаше отговор.

- Щом питате, значи вече знаете доста за него. Гилър ли ви разказа?

- Господин Гилър неволно стана повод да се запознаем.

- Видели сте Паркър? А той вас?

Гилър не беше споменал никому за случая, въпреки ясните указания да свежда всяка информация за действията на Куейл до знанието на онези, които бяха уредили ангажимента му. Някой трябваше да му го напомни.

- За пръв път звучите загрижен за благополучието ми -отбеляза Куейл.

- Опитът ни показва, че е добре да стоим далеч от Паркър.

- Именно вашият опит с него ме притеснява.

- Каква е връзката му с вашата работа?

- Изглежда е нает да издири детето на Карис Ламб.

- Сигурен ли сте, че онова е тялото на Ламб?

- Вече почти няма съмнение.

- Тогава ви препоръчвам да започнете да плащате двойно на Гилър, за да удвои и той усилията си. Не искате Паркър пръв да намери детето.

- Може би трябваше просто да наема Паркър.

- Сигурен съм, че винаги можете да го попитате - отвърна Главният Бакер. - Предполагам, че ще бъде доста заинтригуван от вашата гледна точка.

- Сарказмът ви е неуместен, предвид че вие сте допуснали просъществуването на тази заплаха. Защо Паркър не е мъртъв?

- Той беше мъртъв. Явно е бил съживен на операционната маса, и то нееднократно. Така че присъствието му не е резултат от липса на опити да бъде отстранен.

- От ваша страна?

- Не пряко.

- Защо?

- Не мога да посоча една-единствена причина. Предимно защото има съюзници и всяко посегателство срещу него ще ги обърне срещу нас. Ние нямахме нищо общо с нападението, което едва не го довърши, но последиците удариха върху нас. Благодарение на това още пилея ценно време в усилия да спъвам федералното разследване.

Куейл отпи от виното. Почака, но когато разбра, че Главният Бакер не възнамерява да продължи, го подкани:

- И?

Главният Бакер нямаше желание да задълбава толкова, но колкото и да презираше Куейл и да му се искаше той да е изолирана особа, знаеше, че не е така. Куейл беше пратеник на могъщи сили.

- И - каза той - Паркър може би е различен.

- В какъв смисъл?

След като беше стигнал дотук, Главният Бакер нямаше друг избор, освен да продължи, колкото и неприятно да му беше.

- Някои вярват, че в Паркър има нещо божествено.

За миг настъпи тишина. После Куейл се разсмя.

- Защо? Защото е оцелял след стрелба?

- Защото е оцелял след много стрелби.

- Вие и вашите съмишленици сте дори по-нестабилни, отколкото предполагах.

Главният Бакер не реагира на обидата. Американците векове наред бяха търпели снизходителното отношение на британците. Рано или късно се свикваше.

- Вие сте видели Паркър - каза той. - Какво беше впечатлението ви?

- Проницателен. Забеляза интереса ми, въпреки че му бях хвърлил само един бегъл поглед. Забеляза и Морс. Предполагам, че е опасен. За това имам основания. Но божествен? Не.

Главният Бакер нямаше желание да спори.

- Дори да грешим, преценихме, че рисковете от отстраняването му биха надвишили ползите.

- До момента.

Главният Бакер се предаде и остави приборите: явно нямаше да има шанс да се наслади на храната.

- Оставете Гилър да си свърши работата - каза той. - На него може да се разчита и освен това разполага с пари. Готов е да плаща подкупи, за разлика от Паркър. Той ще намери детето.

- А ако Паркър го намери пръв?

Главният Бакер показа зъби - в пряк и преносен смисъл.

- Вие сте гост в нашата страна и тук има някои правила, с които трябва да се съобразявате. Направете каквото е нужно. Ако се налага, оставете курвата си да действа. Но вече ви предупредих: не закачайте Паркър.

- Не отговорихте на въпроса ми. Какво ще стане, ако Паркър намери детето преди Гилър?

- Чуйте ме, Куейл. Не ми пука за вашите изчезнали страници. Не ми пука какво търсите. Не ми пука за Атласа. Не ми пука на колко години сте или на колко си въобразявате, че сте. Не ме интересува какво ще стане, ако или когато възстановите проклетата си книга. Надявам се, че когато това стане, дори най-далечните ми наследници отдавна ще почиват в земята. Не сме ви канили в тази страна, но може да се нуждаете от помощта ни, за да си тръгнете. Можете да не се съмнявате, че с радост ще ви я предоставим, въпреки че тя ще има определена цена, за която двамата с Морс вече сте осведомени. Но Паркър е загадка -отделен, може би ключов елемент от сложна конструкция, и той не бива да пострада, докато не разберем със сигурност какви ще бъдат последиците от това. Ясни ли сме?

- Пределно - отвърна Куейл.

Той остави салфетката си, подреди приборите върху чинията си и внимателно изля млякото си върху ястието.

- Така няма да могат да посегнат на същата храна като вишестоящите - обясни той. - В случай че се изкушат да забравят къде им е мястото.

После се изправи.

- Благодаря за гостоприемството. Ще ми простите, че няма да остана за пудинга, но както правилно отбелязахте, не бива да протакам, ако искам да намеря детето преди Паркър. Морс ще се погрижи за другия ви проблем като компенсация за усилията ви. Паркър ще оставя на вас и се надявам да ви убие заради страхливостта ви.

Главният Бакер не стана от мястото си и не се сбогува. Щом Куейл отвори вратата, там го посрещна едно пиколо, за да го изпрати навън. Вратата се затвори и Главният Бакер остана сам с мислите си, виното и миризмата на кръв и мляко.

66

От Маела Ломбарди нямаше и следа, а мобилният ѝ телефон продължаваше да препраща директно към гласовата поща, поради което Кес Каръл прецени, че е време за Сребърна тревога. Подадоха информация към вестниците и местните телевизионни канали заедно с актуална снимка на Ломбарди, описание на външния ѝ вид и марка, модел и регистрационен номер на автомобила ѝ.

Междувременно Паркър получи обаждане от лейтенант Соланж Кориво. Оказа ѝ пълно съдействие, като запази за себе си единствено името на Моли Боу, но не скри факта, че го прави.

- Ще ми кажете ли защо? - попита Кориво.

- Защото Ломбарди е била връзката на неизвестната жена в Мейн, следователно е единствената, която би могла да я разпознае. Не виждам причина да нарушавам конфиденциалността на други хора, помагащи на жени в риск.

- Тогава защо Ломбарди не се е обадила досега?

- Възможно е жената да не е установила контакт с нея и съответно тя да не разполага с никаква информация.

- А в такъв случай къде е Ломбарди?

Нямаше нужда Паркър да изрежда възможните варианти: Кориво мислеше като него. Първият бе, че Ломбарди е била замесена в това, което е сполетяло жената и детето ѝ, и когато разследването е започнало да набира сили, е решила да избяга. Предвид всеотдайността ѝ към застрашени жени, това изглеждаше малко вероятно, ако не и напълно изключено.

Втората възможност беше Ломбарди да знае коя е жената, но да крие информацията, за да предпази детето. Това все още не обясняваше отсъствието ѝ, освен ако не беше заминала някъде с детето.

Третата възможност беше сведенията, с които разполагаше Ломбарди, да са я превърнали в заплаха за убийците на жената и похитителите на детето, което означаваше, че бившата учителка може вече да е мъртва.

Имаше още един вариант, който обаче трябваше първо да бъде обсъден с Моли Боу, преди Паркър или полицията да предприемат каквото и да било: някой друг също да е заинтересован от мъртвата жена или изчезналото ѝ дете и да е проследил дирите ѝ в мрежата.

Което също не вещаеше нищо добро за Маела Ломбарди.

Паркър обеща на Кориво да поддържа връзка с нея. Замисли се, че напоследък дава доста такива обещания на разни хора от полицията. Може би трябваше да започне да праща телефонните си сметки в управленията.

Едва-що затворил телефона, той отново иззвъня. На екрана се изписа име.

- Моли - каза той.

- Мисля, че трябва да поговорим - отвърна Моли Боу.

67

Мокси Кастин, общо взето, беше спрял да мисли за случая. Беше наел Паркър, с което бе направил необходимото за жената и детето ѝ, в случай че беше оживяло. Мокси не беше добър или особено благочестив евреин, но схващаше тънката разлика между мицве и мицва. Формално погледнато, мицве беше нещо, което човек прави за друг, добро дело; мицва беше израз на Божията воля. Финансирайки издирването на изчезналото дете, Мокси убиваше два заека с един куршум: вършеше добро дело и по всяка вероятност изразяваше Божията воля.

Много от колегите на Мокси в юридическите среди на Мейн бяха на мнение, че е чиста лудост да се замесва с Чарли Паркър. Той не мислеше като тях, въпреки че понякога беше склонен да се съгласи. По свой си начин присъствието на Паркър в живота му сигурно покриваше няколко мицвота^[22].

Освен това Паркър правеше професионалния живот на Мокси интересен, а в някои случаи дори достоен. Точно в момента адвокатът преглеждаше папката на жена, която твърдеше, че се е подхлъзнала на изкуствения сняг в един търговски център, при което е получила фрактура на глезена, изкълчване на рамото и сексуално посегателство от пластмасов елф. Мокси не беше сигурен, че пластмасов елф е в състояние да извърши сексуално посегателство, бидейки неодушевен предмет във формата на митично същество, но от показанията на жената и неколцина шокирани свидетели ставаше ясно, че се е приземила по интимен и неудобен начин върху протегнатия крак на един от елфите на Дядо Коледа. Това можеше да докара още десет бона обезщетение, така че Мокси изиска да увият въпросния елф в найлон и да го запазят за доказателство. Изходът от делото беше пределно ясен, трябваше само да се оцени размерът на щетите, но това трудно можеше да се счете за мицве и категорично не можеше да мине за някой от 613-те мицвот, въпреки че нямаше време да проверява.

Затова, когато секретарката се обади по интеркома, Мокси беше признателен за повода да се откъсне от интимните подробности за натъртванията вследствие на падането върху елфа още преди да чуе причината за обаждането.

Жената в гората.

След като отказа да пътува чак до Бангор, за да чуе нещо, което Моли Боу трябваше да му каже още при предишната им среща, Паркър се видя с нея в Огъста, което, макар и да не беше на равни разстояния от Портланд и Бангор, поне беше еднакво неудобно и за двете страни.

Когато стигна до „Дебелата котка“, Боу вече го чакаше. Пиеше нещо със здравословен и органичен вид, вероятно със соево мляко, което според Паркър изначално убиваше смисъла от посещаването на кафене. Приближи се до нея, подаде ѝ ръка и ѝ поиска три долара.

- За какво?

- За кафе. Мисля, че трябва да платиш и бензина ми, но първо ще изчакам да чуя какво ще ми кажеш.

Боу измърмори и извади петарка от чантата си.

- Искам си рестото.

Паркър си поръча „Американо“, остави щедър бакшиш и ѝ върна двайсет и пет цента.

- Рестото.

- Странен човек си ти.

- Идея си нямаш. - Той отпи от кафето си. - Е, какво пропусна вчера?

Боу не обичаше да се чувства притисната и всяка дума беше като трън на езика ѝ.

- Името на Маела не е единственото, което знам.

Паркър бездруго подозираше това.

- Също в Мейн?

- Не, това беше вярно - Маела е единствената в този щат. Другото име е на жена в Сиукс. Тя също се опитвала да се свърже с Маела, а като не успяла, позвъни на мен.

- И?

- Каза ми, че преди няколко седмица при пожар в Кадилак, Индиана, загинал мъж на име Ерол Доби. Имал ресторант и бизнес с редки книги. Бил силно ангажиран с нашата дейност. По същото време изчезнала и приятелката му, Естер Бакмейър, която също участвала.

- Какво смята полицията?

- Няма данни, че не е злополука. Доби обичал да пуши трева вечер и един-два пъти едва се разминал. През 2008 година изгубил част от колекцията си в пожар и оттогава изглеждал по-предпазлив.

- А Бакмейър?

- Доколкото разбирам, тя не е имала волна или неволна склонност към пожари. Двамата с Доби били добри хора. Е, поне Доби е бил, а Естер може още да е. Божичко, знаеш какво имам предвид. Не трябва да говоря за нея в минало време.

- И аз направих същото тази сутрин, докато говорех с полицията за Маела Ломбарди. - Той улови погледа на Боу. - Не съм споменал името ти и Соланж Кориво не настоя, но те предупреждавам, че ако сведенията ти имат връзка с разследването, ще трябва да ги споделя с полицията.

Боу не възрази. Личеше си, че е стресната.

- Вечерта след пожара някой е опитал да отвлече една от сервитьорките на Доби, Лейла Патън, точно пред дома ѝ - продължи тя. - Развикала се и се съпротивлявала, и успяла да докопа нападателката си с ключ. Предполага, че я е одрала лошо по лицето, защото по ключа имало кръв.

- Нападателка?

- Да, била е жена. Маскирана, но без съмнение жена.

- И каква е връзката с Ломбарди?

- Някъде преди пет години - жената от Сиукс не беше съвсем сигурна за датите, защото никой не води архиви - Доби и Бакмейър може би са изпратили една жена към Мейн през Чикаго. Била в напреднала бременност.

- Имала ли е име?

- Карис.

А фамилия?

Не знаеше, а поне един от другите, които са знаели, вече е мъртъв.

Паркър записваше всичко в бележника си. Вече не разчиташе на паметта си така, както в добрите стари времена, когато беше по-млад и енергичен.

- Трябва ми името и номера на жената в Сиукс.

- Не. Тя ми каза всичко, което знае. Гарантирам това. Можеш да ми пратиш и ченгетата, ако искаш, но нищо няма да се промени.

- Съжалявам, но както ти казах, вероятно ще се наложи. Предполагам, че няма да ти създадат неприятности, но ако продължаваш да криеш името си, аз ще си имам проблеми.

- Все едно.

- А Лейла Патън? Някой има ли нейния телефон?

И пак, в добрите стари времена Паркър просто щеше да набере 411, но поне половината от хората, които познаваше, вече използваха само мобилни телефони, да не говорим за тези под трийсет години.

- Ще питам.

Паркър винаги можеше да се пробва с полицията в Кадилак, в случай че Патън беше подала жалба за нападението, но хранеше смесени чувства към ченгетата от малките градове поради опита си в миналото и факта, че поне едно от тях се беше опитало да го бие. Предвид обстоятелствата трябваше да простят предпазливостта му.

- Можеш ли да го направиш веднага?

Боу излезе навън, за да се обади по телефона. Паркър я гледаше как ходи напред-назад. Личеше си, че разговаря, а не просто предава съобщение. Това беше добре.

Той прегледа бележките си. Карис беше необичайно име и със сигурност не бяха много изчезналите жени с него - ако, разбира се, тя беше обявена за изчезнала. Липсата на загрижени хора, които се интересуват дали намерената жена не е тя, подсказваше, че може би не е.

Моли Боу се върна.

- Ще се обади на Лейла и ще я пита дали може да ти даде номера ѝ. Не ѝ казах, че вероятно така или иначе ще я откриеш. Реших, че няма да бъде от полза.

Боу остави телефона си на масата с изключен звук, така че ако някой се обади, екранът да светне, без да вдига шум.

- С теб сме от една кръвна група.

- Искрено се надявам да грешиш. - Тя прехапа устни. - Видях Сребърната тревога за Маела. Тези неща помагат ли?

- Понякога, ако някой просто се е запилял нанякъде.

- Но Маела не е, нали?

- Съмнявам се.

- Не виждам логика. Защо някой ще иска да нарани Маела, Доби или когото и да било друг заради тялото, намерено в гората? Единственото, което биха знаели те, е името ѝ.

- Ако това наистина е Карис, тя е бягала от някого. И тъй като е била бременна, това вероятно е бил бащата или човек, нает от него.

- Но да убиеш човек само за да разбереш какво е станало с едно бебе...?

- Виждала си немалко мъже, готови да убият жените си, задето са се опитали да си тръгнат с децата си.

Боу се замисли.

- Така е. Дори разбирам яростта и нарцисизма, провокиращи подобни действия. Но ако мъртвата жена наистина е Карис, тя е починала много отдавна. Вече никой нищо не може да ѝ направи. Какво би опитвал да постигне този човек чрез Маела и другите?

- Да намери детето. Останалото може да е отмъщение.

- Отмъщение?

Паркър вече мислеше на глас, почти забравил за Боу.

- За намесата. За помощта им за Карис. За прикриването на детето. Трябва да е бащата. Няма кой друг.

Екранът на телефона светна. Боу го взе и отново излезе, като взе химикалката и листчето, които Паркър бързо ѝ подаде. Когато се върна, на листчето беше написан номер.

- Лейла Патън е съгласна да говори с теб - каза тя.

Паркър изпрати Боу до колата ѝ. Слънцето грееше приятно топло върху лицата им. Човек би се изкушил да излезе и без връхна дреха, стига да вярваше в продължителното благоразположение на времето и Господ. Паркър не беше склонен да отдава прекомерно доверие на нито едното.

От другата страна на паркинга една жена поставяше бебето си в кошчето на задната седалка. Докато беше заета с това, другото ѝ дете -около тригодишно момченце - се спусна да бяга. Паркър тъкмо щеше да извика, когато майката видя какво става и сама се завтече да го хване.

Ето колко лесно се случва, помисли си Паркър: стига миг невнимание.

Неизвестната жена вече имаше евентуална самоличност: Карис. Но как беше стигнала дотам никой да не се интересува от нея? Лош късмет? Психично заболяване? Бедност? Всичко това бяха обстоятелства, не извинения. Не можеха да оправдаят безименен гроб. За нея вече беше късно, но за детето може би не. И Мокси Кастин, и Паркър отлично разбираха това.

Той потупа покрива на колата на Моли Боу, когато потегли. Раздразнението ѝ отдавна беше изчезнало, защото на нея също ѝ пукаше.

Все пак бяха от една кръвна група.

Мокси Кастин се опитваше да си спомни последния път, когато е водил толкова смущаващ разговор по телефона като този. Мъжът отсреща звънеше от обществен апарат и изглежда, вярваше, че Мокси разполага със същите ресурси за проследяване като Агенцията за национална сигурност. Прекъсваше разговора на всеки три минути -сигурно беше гледал твърде много филми и смяташе, че това е времето, нужно за установяване на местоположението. Мокси се опита да го убеди, че това не се прави така още от осемдесетте години; не че и тогава беше проследявал обаждания, също както не проследяваше и сега. Непознатият обаче изтъкна, не без логично основание, че точно така би казал човек, който иска да проследи обаждането, и с това изтекоха поредните три минути.

Съдейки по гласа и представите за телефоните и полицейската работа, мъжът не беше млад. Беше родом от Мейн, личеше си по акцента. А най-същественото беше, че този човек можеше да е отговорен за заравянето на неизвестната жена, което означаваше, че би знаел и какво е станало с детето.

- Ние не сме я убили - каза мъжът, когато се обади за трети път.

Мокси записа „НИЕ“ с големи букви в тефтера си до бележките, които си водеше със своя собствена стенография.

- Кои „ние“? - попита той.

Мъжът осъзна, че е допуснал грешка, но вече не можеше да върне думите назад. Мокси погледна часовника си. Бяха минали деветдесет секунди, оставаха още толкова.

- Няма значение.

- Добре.

- Когато я намерихме, беше започнала да ражда сама в гората, но много кървеше. Моята... един от нас знаеше нещичко за първата помощ, но не успяхме да я спасим.

- Как се казваше тя? - попита Мокси.

- Карис - отвърна мъжът след кратко мълчание. - Това беше първото ѝ име и засега друго няма да кажа.

- Ами детето?

- Детето беше живо. И още е. Помоли ни да го гледаме. Искаше да се погрижим за него.

- Защо не се обадихте в полицията или социалните служби?

- Тя ни накара да обещаем, точно преди да умре. Каза, че ако го направим, момченцето ще бъде в опасност от бащата.

„Момче“, отбеляза си Мокси, и реши да рискува.

- Откъде да знам, че ми казвате истината? Не искам да ви засегна, но в такива случаи получаваме какви ли не обаждания.

- Защо ще ви се обаждам, за да ви лъжа?

Мъжът звучеше искрено озадачен. При други обстоятелства Мокси би споделил колко много хора му се обаждат само за да го излъжат, обикновено за да избегнат решетките. Правото не беше

подходящ бизнес, ако човек ценеше истината или правдата. Мокси едва успяваше да не се удави в цинизъм.

- Е, хората говорят какво ли не, защото им се иска да се почувстват значими или се чувстват самотни.

- Аз знам, че не съм значим, а не съм и самотен.

- Някои са просто луди.

- И луд не съм.

- Да, не звучите като луд - призна Мокси, - но няма как да разбера дали ми казвате истината, ако не...

- Издълбах Давидов щит на едно дърво наблизо, след като я погребах.

- Казаха го по новините.

- Издълбах го на един смърч на север. Понечих да добавя и дата, но размислих, така че кората под звездата е наранена.

Това лесно можеше да се провери.

- Добре - каза Мокси, - вече ви вярвам. А защо издълбахте звездата?

- Защото тя носеше такава на шията си. Реших, че така ще бъде редно.

- Пазите ли медальона?

- Времето изтече - каза мъжът и телефонът замлъкна за трети път.

- Свържи се с Паркър и следващия път, като звънне мъжът, го пусни на високоговорител. Искам и той да чуе.

Ала телефонът не звънна повече.

68

Главният Бакер не си тръгна веднага от Колониалния клуб. Прочете вестниците, след което проведе няколко разговора. Както в много други отношения, Клубът имаше строги правила за употребата на мобилни телефони и други подобни устройства. Това по мнението на създателя му беше едно от основните предимства на членството: външният свят ставаше все по-враждебен към тишината и дори към добрите обноски, станеше ли дума за електронни комуникации.

Главният Бакер подозираше, че след време повсеместната употреба на мобилни телефони ще претърпи удар, и се опитваше да ускори този момент чрез подходящи инвестиции. Той беше основният вложител в бъдеща верига кафенета, в които говоренето по мобилен телефон щеше да бъде забранено, а гледането на филми и клипове щеше да бъде възможно само със слушалки. Идеята му бе хрумнала след едно пътуване до Русия. Там беше поканен на среща в московски ресторант, в който съществуваше подобна забрана и всички клиенти трябваше да оставят апаратите си при хостесата на вратата. В случай че някой клиент бъдеше потърсен по мобилния си телефон, служител на ресторанта отиваше да го попита дали желае да приеме разговора и ако отговорът беше положителен, го отвеждаше в специално сепаре, така че да не безпокои другите гости. Главният Бакер беше оптимист и смяташе, че малкият риск ще му се отплати както финансово, така и с още едно убежище от натрапчивите околни.

Само в две от залите на Колониалния клуб беше разрешено да се използват телефони, при това дискретно и максимално тихо. В една от тях сега Главният Бакер започна конферентен разговор, за да осведоми двама от най-близките си партньори за срещата си с Куейл.

- Можем ли да бъдем сигурни, че няма да посегне на Паркър? -попита ясен женски глас.

- Бях възможно най-ясен по въпроса.

- Което не гарантира, че ще се съобрази.

- Лошото е, че пътищата им вече са се пресекли. Конфронтацията може да се окаже неизбежна.

- Тогава да се надяваме, че Куейл ще намери каквото търси и ще си тръгне, преди това да се случи.

- Струва ми се, че си причиняваме значителни неудобства и разходи, за да улесним Куейл - отбеляза другият Бакер, - а в замяна ще получим само влошаване на положението.

- Уведомих го за цената на нашата помощ - отвърна Главният Бакер.

- А тя е...? - попита жената, която явно не знаеше нищо по въпроса.

- Ангажирали сме услугите на послушната му убийца.

Море наблюдаваше от колата си лимузината, която спря на Къмънуелт Авеню. Шофьорът зачака до една от задните врати. След малко от клуба излезе Главният Бакер, преметнал палтото си през ръка, и бавно слезе по стъпалата.

- Какво да правя с него? - попита тя.

- Нищо - отвърна Куейл от задната седалка. - Засега. И ще изпълним молбата му за съдействие, освен ако ти нямаш възражения?

- Нямам, но виждам, че си притеснен. Да не би да е изгубил вяра?

Мисля, че е уплашен.

- От какво?

- От това, което предстои.

Морс леко извърна глава, за да види отражението му в огледалото.

- Когато умреш, и аз ще умра - каза тя. - Не искам да оставам тук сама.

- Трогнат съм - отвърна Куейл, без да я погледне.

- Не бъди жесток. Не и с мен.

Куейл си помисли, че в някой друг живот може би дори би я обикнал.

69

Паркър седеше в кантората на Мокси Кастин. Адвокатът беше записал всички разговори с мъжа, който твърдеше, че е погребал неизвестната жена, и заедно ги прослушаха два пъти.

- Местен е, вероятно от Пискатакуа - каза Паркър, потвърждавайки впечатленията на Кастин. - Но това го разбрахме още от местоположението на гроба.

- Изглежда, детето е при него или поне знае къде е.

- При него е. Иначе нямаше да се обади.

- Което означава, че е притеснен. Мислиш ли, че може да го нарани?

- Ако казва истината, значи е изпълнил последната молба на майката да се погрижи за сина ѝ. Защо му е да го наранява сега? Ако е искал да го направи, нямаше да си прави труда да се обажда. Всъщност не знам защо въобще е решил да ти се обади.

- Не е тайна, че разследваш случая, даже те даваха по телевизията - напомни му Кастин. - Преди си работил за мен, така че не е трудно да се предположи, че аз съм замесен или посреднича по някакъв начин. Предполагам, че иска да сключи сделка, което би било по-лесно, ако сам направи първата стъпка, отколкото ако чака ченгетата - или ти - да почукате на вратата.

- Дали е женен?

- Май да. Каза „ние“, така че има или е имал някаква връзка.

- Трудно е да се откажеш от дете, което си отгледал от пеленаче.

- Може би се надява да не се стига дотам.

- Какви са шансовете?

- Малки.

- Дори ако им помогнеш?

- Дори и тогава.

- Няма да му хареса да го чуе. Ако пак се обади, разбира се.

- Затова няма да му го кажа - отвърна Кастин. - А той ще се обади, сигурен съм в това.

Слънцето вече залязваше, Паркър беше уморен. Беше оставил съобщение на Лейла Патън, но тя още не бе върнала обаждането му. Надяваше се да не е размислила. Нямаше желание да пътува чак до Индиана, за да я търси, още повече когато не знаеше дали има какво да му каже. От друга страна, беше изминавал и по-дълги разстояния при по-малки шансове за успех, а те му се бяха отплащали.

- Как ще се справим с полицията? - попита той.

- Трябва да се срещнем с него, а за целта е нужно доверие -отвърна Мокси. - Няма да го предам на ченгетата, докато не чуя неговата версия.

- Поне потвърди името, което ни даде връзката на Моли Боу.

- Карис - каза Мокси, като че пробваше как звучи. - Май не съм срещал друга жена с това име.

- А ти си срещал предостатъчно.

- Проблемът е, че за повечето съм се женил. Плащам издръжки колкото националния дълг.

- Трагедия. Трябва да се обадим на Кориво, за да ѝ кажем името.

- Искаш ли ти да ѝ звъннеш?

- Не, мисля, че ти трябва да го направиш. Ако предложиш пълно съдействие, това може да ни бъде от полза, когато убедим онзи да дойде с момченцето. А и тя бездруго ще ми се обади, след като говори с теб.

Мокси сплете пръсти върху шкембето си. Костюмът, ризата и вратовръзката му бяха копринени и несъмнено скъпи, но при все това му стояха ужасно. Паркър го познаваше от години, но още не знаеше дали нарочно си избира неподходящи дрехи, или всяка дреха разваляше кройката си върху неговото тяло. Това, мислеше си той, беше една от големите загадки на живота.

- Тревожиш се за Маела Ломбарди - отбеляза адвокатът.

- Още повече след като Моли Боу ми разказа за случилото се в Кадилак, Индиана.

Паркър отново изпитваше познатото чувство, че е заобиколен от множество различни парчета, без да знае дали част от тях или всичките са свързани помежду си, или изобщо нямат никаква връзка. Предизвикателството беше да не се изкуши да съзре закономерност там, където такава липсваше, защото това би го отдалечило от истината.

Беше се научил да разследва всяко парченце само по себе си, без да изпуска от поглед възможните начини за сглобяването им в обща картина. Задачата се усложняваше допълнително от факта, че всяко парченце подлежеше на множество различни интерпретации. Всяко нещо беше едновременно знак и означено. Практическата криминология приличаше на семиологията. Ако живее достатъчно дълго и много му доскучае, помисли си Паркър, можеше да напише учебник по въпроса.

- Искаш ли да отидеш там? - попита Мокси.

- Къде, в Индиана ли?

- Да.

- Ти бил ли си някога в Индиана?

- Не. И май не познавам никого, който е бил. Ти ще си първият.

- Не съм казал, че ще отида.

- Аз не те попитах дали ще отидеш, а дали искаш. Това са два различни въпроса.

- Не съм забелязал кога сте се произнесли, Ваша чест.

- Стари навици.

Паркър наистина нямаше желание да пътува до Индиана, но Лейла Патън не отговаряше на обажданията, а той се притесняваше, че може да избяга. Ако всичко беше наред, пътуването щеше да му отнеме една-две нощи извън дома. Имаше директни полети от Бостън до Синсинати, най-близкото летище до Кадилак, което щеше да му спести прекачването. И все пак това беше Индиана. Не че имаше нещо против щата, просто не му се ходеше там.

- Май гориш от нетърпение да се отървеш от мен - отбеляза той.

Ни най малко. Но ако изчезването на Ломбарди е свързано със смъртта на този Доби и изчезването на Бакмейър, значи някой е готов да докопа детето на всяка цена.

- В такъв случай мъжът, който ти се е обадил, си има по-съществени проблеми от нас и полицията.

- Възможно е вече да го е разбрал и затова да търси помощ.

- Още една причина да се срещнете колкото може по-скоро.

- Ще направя всичко възможно. Междувременно се прибери да си починеш. Изглеждаш уморен. Не обичам да те гледам такъв. Причиняваш ми душевен смут. Ще ти предам какво е казала Кориво.

Паркър вече беше на вратата, когато Мокси извика, като някаква охранена версия на Коломбо:

- Нещо ново от Боби Оушън и малоумния му син?

- Не.

- Добре. - Мокси се върна отново към книжата си. - Този шибан хлапак е голяма беля.

70

Уличните лампи осветяваха напуканата боя на пикапа, който Били Оушън беше принуден да шофира по силата на обстоятелствата. Всеки път, когато седнеше зад волана на тази употребявана таратайка, се сещаше за покойния си шевролет. И понеже се налагаше да я кара, за да работи и да оправдава заплатата, която баща му плащаше, мисълта за изгубеното съкровище го следваше неотлъчно.

Имотите на Боби Оушън бяха пръснати из Портланд, Южен Портланд, Уестбрук, Горам и Обърн. Основната задача на сина му беше да управлява тези имоти, което той правеше с възможно най-малко старание. Пропускаше поне едно от всеки три позвънявания на служебния телефон, защото човек не можеше да слуша до безкрай оплаквания от влага, шум, тръби, миризми, боклук, плъхове и хлебарки, без да му се прииска да счупи нечия глава. Вечно имаше проблеми, които трябваше да се решават - или да не се решават, според случая.

Небрежното отношение на Били към задълженията му можеше да има по-сериозни последици, ако баща му знаеше за него, най-малкото защото Боби Оушън не желаеше да си има неприятности с градската инспекция. Но тъй като компанията, управляваща имотите, не носеше фамилното име, а повечето наематели бяха бедни или имигранти с минимални познания по английски (фамилията Стоунхърст с удоволствие цакаше пришълците заради дързостта им да се домъкнат в Съединените щати), или умствено изостанали, Били можеше спокойно да ги тъпче, без да се тревожи, че някой ще се оплаче пред по-висша инстанция. Наемателите имаха връзка само с неговата компания, а ако се изключи секретарката, Били представляваше цялата компания.

В негова полза работеха и ниските наеми, както и страхът на обитателите да не се озоват на улицата, в случай че вдигнеха шумотевица. Били знаеше, че те все пак рано или късно ще стигнат до улицата. Облагородяването на града беше довело до четиресетпроцентно повишение на наемите през последните пет години и редица влиятелни личности, сред които и Боби Оушън, постоянно говореха за стабилизация. В крайна сметка и апартаментите на Боби Оушън щяха да станат прекалено скъпи за много хора. На този етап може би си струваше да се вложат малко средства за ремонти и да се намерят наематели на няколко нива над сегашните наеми - може би такива, които можеха да проведат приличен разговор на английски или които не стояха с отворена уста, когато не говореха.

Но докато това се случеше, Били с удоволствие щеше да се възползва от системата, създадена специално за експлоатация на бедните. Баща му не се взираше особено, стига да си получаваше парите, и дребните проблеми не го вълнуваха. Благодарение на това Били се чувстваше свободен да налага глоби в брой за най-дребните провинения, да приема депозитите за сигурни постъпления, използвайки всяко петно по килима или драскотина по етажерките за повод да не ги върне, и да насъсква адвоката си с диплома от кореспондентски курс по право срещу реални или въображаеми нарушения на договорите, който отправяше предимно заплахи за съдебно преследване поради неспазени срокове за предупреждение при напускане, защото дори да беше дадено такова предупреждение, то трудно се доказваше. Тези хора нямаха възможност да плащат на адвокати и счетоводители, защото едва успяваха да сложат нещо на масата, да не говорим, че според разбиранията на Били това не беше храна, а помия. И така, към момента той бе запорирал сметките и заплатите на половин дузина хора, чиято най-голяма грешка беше подписването на договор за наем с такава компания.

Били се надяваше някой ден всичко това да остане зад гърба му. Мразеше да се занимава със запушени тоалетни и препълнени контейнери за боклук. „Чайката“ можеше да бъде първото стъпало към по-мащабни и хубави неща. Баща му щеше да му повери нов бизнес и от Били зависеше да го управлява добре, за да докаже, че е достоен и за по-големи отговорности.

При мисълта за баща си Били неволно докосна лявата си буза, където го беше зашлевил. Вътрешно още го болеше. И то само заради някакви си брошури, защипани под чистачките на хората; само защото

Били беше решил да изрази мнение.

Чудеше се дали негърът, гръмнал колата му, не беше сегашен или бивш наемател в някой от имотите му. Имаше няколко сомалийци в Горам, част от които безспорно имаха особено отношение, но не беше сигурен, че те биха познали знамето на Конфедерацията или биха знаели какво означава. Но пък може просто да бяха видели пикапа и решили да си отмъстят за дупката, в която бяха принудени да живеят. Това обаче също изглеждаше слабо вероятно.

Естествено, възможно бе някой да е научил за доброволните му среднощни дейности в името на расовото прочистване. Били не знаеше почти нищо за Клана, освен чаршафите и горящите кръстове, и нямаше желание да научи, но разбираше значението на марката.

Което го връщаше към знамената.

А те от своя страна към негъра в бара.

Били Оушън нямаше да остави нещата така.

Въпросът беше принципен.

71

Ейнджъл спеше. Беше минал цял ден, откакто се бе върнал в апартамента си в Уест Сайд, където живееше с Луис в сградата, която заедно притежаваха, защото каквото беше на единия, принадлежеше и на другия. Луис си мислеше, че това не е нещо ново за Ейнджъл - като професионален крадец през по-голямата част от живота си, той беше свикнал с непостоянството на собствеността.

В апартамента на партера госпожа Бондарчук гледаше телевизия, заобиколена от джавкащите си померани - пазачи на пазачите. Госпожа Бондарчук беше наемател в сградата още когато Луис я купи, и той не виждаше причина да променя това. Наемът на дамата с помераните беше толкова нисък, че дори тя се притесняваше от това и редовно носеше големи тенджери с манджи и сладкиши, за да се реваншира. Освен това беше неуморен часовой и следеше всичко в сградата и околността, включително хората, които се спираха на улицата за по-дълго, отколкото бе нужно, за да вържат връзките на обувките си, да вдигнат телефона или да спрат такси. Телевизорът ѝ беше разположен така, че само с бегъл поглед наляво да може да се увери, че всичко е наред. Предпочиташе да мисли, че двамата господа на горните етажи са прости наематели като нея самата, и въпреки собственото си източноевропейско, католическо и дълбоко консервативно възпитание беше приятно скандализирана от сексуалната им ориентация. Чувстваше се екзотична балгодарение на познанството си с тях.

Луис взе една мокра кърпа и изтри потта от лицето на Ейнджъл. Приятелят му не реагира и продължи да диша плитко в наркотичния си сън. Тялото му беше съвършено неподвижно с изключение на повдигането и спускането на гърдите му.

„Така ще изглежда, когато умре - помисли си Луис. - Принуждава ме да си го представя.“

Зад гърба му се появи сестрата.

„Не искам да ме напуска. Това ще ме съсипе.“

- Мога да поема, ако желаете - каза тя.

Луис внимателно беше избрал трите сестри, които се редуваха в грижите за Ейнджъл, припокривайки се за по час всеки ден. Агенцията, известна с дискретността си, се беше грижила за принцове, диктатори и престъпници. Последните, според шефката ѝ, винаги бяха най-възпитаните.

- Благодаря - каза той, като върна кърпата в купата, оправи одеялото на гърдите му и приглади гънките. - Имате номера ми. Звънете спокойно за всичко.

Луис знаеше, че трябва да остане при Ейнджъл, но не можеше. Отново бягаше. Беше страхливец.

- Непременно - увери го сестрата, - но всичко ще бъде наред.

Тя седна на стола, а Луис затвори тихо вратата след себе си. Когато се събудеше, Ейнджъл щеше да разбере причината за отсъствието му. Тези моменти на бягство бяха единственият начин Луис да се разтовари от страха, който се трупаше в него, за да бъде по-силен за човека, когото обичаше.

В сградата имаше три апартамента, от които бяха заети само два. Този на втория етаж се използваше за работилница, офис и място за уединение, когато някой от двамата - по-често Ейнджъл, но понякога и Луис - започнеше да ходи по нервите на партньора си. В момента там живееха братята Фулчи, чиято охранителна функция се беше разпростряла и върху първоначалния възстановителен период на Ейнджъл. Луис се молеше да е за кратко, но трябваше да признае, че това улесняваше кръшкането му. Госпожа Бондарчук беше много бдителна жена, но не притежаваше оръжие.

От друга страна, не беше луда.

Въпреки последното, тя изглеждаше странно привързана към двамата братя и особено към Поли, който в момента гледаше телевизия при нея. Тони седеше в дневната им на отворена врата и се занимаваше с огромен модел на кораба „Конститюшън“^[23]. Психотерапевтьт беше препоръчал корабомоделизма като средство за успокоение, а Тони беше преценил, че колкото по-внушителен е моделът, толкова по-голям ефект ще има. Когато го завършеше, неговият „Конститюшън“ щеше да бъде дълъг почти метър.

Пардон, поправка: ако го завършеше. Това беше дванайсетият модел, с който се захващаше. Предишните единайсет бяха разрушени в пристъп на ярост на различни етапи от сглобяването им. Луис мислеше, че терапевтът на Тони се е хванал за тази идея като удавник за сламка.

Луис облече сакото си и взе палтото си. Колата го чакаше отвън. Когато не искаше да шофира, Луис ползваше услугите на един узбек на име Алекс. Нямаше доверие на много хора, но този беше сред тях.

Каза „довиждане“ на братята Фулчи и госпожа Бондарчук. Инстинктивено огледа улицата, преди да отвори външната врата на сградата, макар да знаеше, че Алекс вече го е направил - иначе нямаше да чака търпеливо до колата с изражение, олицетворяващо централноазиатско спокойствие.

- Добър вечер, Алекс.

- Добър вечер, сър.

- Добре ли е семейството?

- Много добре, сър, благодаря, че се интересувате.

Разговорът беше винаги един и същ. Понякога Луис се чудеше дали Алекс би признал, ако някой член на семейството му е болен. А може би, благодарение на стриктните грижи на Алекс, нямаше такава възможност.

Луис беше взел само една малка кожена чанта за полета до Портланд. Вътре имаше химикалка и книга. Сега четеше „Опитите“ на Монтен. Мислеше си, че с удоволствие би се запознал с автора, когото намираше не само за мъдър, но и разумен.

Колата потегли. Луис разтвори книгата, но вместо да продължи нататък, се върна на една страница, която си беше отбелязал по-рано тази седмица, докато чакаше пред стаята и слушаше как една сестра помага на Ейнджъл да се завърти, за да не получи декубитални рани. От предговора беше разбрал, че Монтен е бил близък с млад поет на име Етиен дьо ла Боеси, чиято смърт го е потопила в дълбока скръб. По повод на приятелството им Монтен пишеше: „Ако ме накарат да кажа защо съм обичал моя приятел, чувствам, че не бих могъл да отговоря по друг начин освен така: „Защото това бе той и защото това бях аз“.“^[24]

Луис докосна страницата с пръсти.

Да, помисли си той. Да.

72

Били Оушън спря на паркинга зад триетажната сграда в Обърн. Кооперацията беше временно изпразнена поради проблем с влагата, който формално я правеше негодна за обитание, макар Били да познаваше хора, които биха си плащали, за да живеят в нея, макар и с риск за здравето си. Малко миришеше и само глупак би сложил нещо тежко върху част от дъските, но беше по-добре, отколкото да спиш под звездите.

Били отлагаше ремонта, защото обичайният му майстор, който работеше за малко пари, но пишеше сметки за много, така че двамата с Били да си поделят разликата, се търкаляше в Окръжния затвор на Къмбърланд заради неплатени издръжки. Скоро вероятно нямаше да излезе на свобода, защото дължеше петнайсет бона за децата си, които живееха с майка си в Ню Джърси. Федералният закон забраняваше човек да живее в друг щат, ако дължи над пет хиляди за детски издръжки, което означаваше, че майстора на Били го чакат две години зад решетките и глоба до двеста и петдесет хиляди долара. Дори властите да проявяха съчувствие, той пак нямаше да се върне навреме, за да реши проблема с влагата, преди сградата да почне да се разпада. Ето защо Били беше изправен пред задачата да открие друг достатъчно подкупен изпълнител, който да го замести, а добри хора трудно се намираха.

Той отвори заключващия се багажник в легена на пикала и извади оттам торба с хранителни продукти, каса бира и бутилка „Джони Дръм Блек“. Пъхна бърбъна в джоба на палтото си, за да си спести връщането, и се запъти към сградата. Щом стигна до вратата, едно от перденцата на втория етаж потрепна.

Апартаментите имаха кухни, но Били за всеки случай беше спрял газта до приключването на ремонтите. Електричество обаче имаше, така че гостът му можеше да ползва микровълновата и да гледа дивидита на скапания телевизор. Това обаче не намаляваше мрънкането, като че ли всичко беше станало по вина на Били - а то не беше, въпреки че в момента и той тънеше до шията в лайна и единствената му възможност бе да продължава да гребе. Не виждаше как всичко това може да свърши добре. Надяваше се само да свърши някъде далеч от Обърн и самия него.

Били се качи внимателно по стълбите, като се движеше близо до стената и прескочи четвъртото и петото стъпало. При предишното му идване кракът му беше пропаднал през по-долното, което доведе до леко навяхване и дупка в дъските, напомняща на зъбата усмивка. Само предупредителното изпращяване върху следващото стъпало му спести следващата травма. Този път успя да стигне до втория етаж невредим и изрита вратата, вместо да почука, защото ръцете му бяха заети с друго. След известно шумолене и псувни на прага се появи най-издирваният човек в целия щат.

Доста се забави - изръмжа Хеб Колдикът.

Паркър се прибра вкъщи, за да си вземе душ, но не си направи труда да си приготви вечеря. Знаеше, че Луис пътува към Портланд, и се бяха уговорили да се видят на по късен бургер в „Нош“ на „Конгресна“. Междувременно се чу с Кес Каръл, която потвърди, че няколко души са се обадили след подаването на Сребърната тревога, но нито една от забелязаните жени не приличаше на Ломбарди. Паркър не знаеше дали Мокси вече е говорил със Соланж Кориво за името Карис и събитията в Индиана, но не виждаше причини да не сподели същото с Каръл. Информацията не я зарадва, но ѝ помогна да фокусира вниманието си. Освен това увеличаваше вероятността изчезването на Ломбарди да бъде присъединено към разследването на случая Карис, както вече мислено го наричаше Паркър, ако, разбира се, Кориво приемеше вероятността за връзка между двете.

После отново пробва да се обади на Лейла Патън. Този път не се включи гласовата поща, но след дълго, напразно звънене връзката автоматично прекъсна. Явно Патън беше изключила услугата. Поради липсата на по-добра идея Паркър включи телефона на високоговорител и продължи да натиска бутона за повторно набиране, докато междувременно кипне вода за разтворимо кафе и залъже глада си с няколко бисквити.

Накрая, на четвъртия опит, отсреща се чу женски глас.

- Ало?

- Лейла?

- Да.

- Казвам се Чарли Паркър и съм...

- Не искам да говоря с вас. Нямам какво да ви кажа. Оставете ме на мира.

Очевидно беше размислила. Паркър знаеше, че има броени секунди.

- Ерол Доби - каза той бързо. - Естер Бакмейър.

Чуваше дишането ѝ. Поне не беше затворила.

- Не ви ли интересува какво е станало с тях?

Тя не отговори.

- Лейла?

Жената се разплака и затвори. Когато Паркър се опита да звънне отново, чу само съобщение да опита по-късно. Взе кафето си, отиде в кабинета, включи компютъра и си запази двупосочен билет до Синсинати.

Нищо чудно че Хеб Колдикът не изглеждаше добре. Имаше прободна рана вляво на торса, още една в лявата си ръка, а на гърдите си - трийсетсантиметров разрез, дълбок половин сантиметър, всичките благодарение на Дейл Пътнам, който беше показал завиден дух в последните си мигове на земята.

Колдикът реши да убие Пътнам и Гари Нюхаус още в момента, в който признаха, че са застреляли полицая. Съжаляваше, че не се е отървал от тях, преди да се съгласи да ги приюти под покрива си. Може би не трябваше и да предлага на гаджето си да се чука с единия или направо с двамата, за да му даде време да помисли, но беше късно.

Все пак бързо измисли план. Взе един бус от паркинга, скри Пътнам и Нюхаус отзад, затрупани от одеяла и боклуци, връчи им бутилка уиски, за да се погрижи за спокойното им и мило настроение, и подкара на юг, като гледаше да стои встрани от магистралите и да спазва ограниченията. Бусът още носеше името и контактите на фирма за декорация, прекратила дейността си преди година, което го правеше по-бе- зинтересен за ченгетата от обикновен автомобил. Не го спряха нито веднъж, въпреки че задмина няколко полицейски патрула, и стигна до целта си без инциденти.

А тази цел беше езерото Пинтейл, въпреки че там от години не беше кацала нито патица, нито друга птица^[25]. Това беше сигурно най-отровният водоем в целия щат, не на последно място благодарение на навика на Хеб Колдикът да излива в него всякакви автомобилни мръсотии, включително канцерогенно употребявано масло, празни туби от антифриз и охладителна течност и стари акумулатори. Намерението му беше да добави към тях телата на двамата си спътници и да остави природата да се погрижи за тях.

На брега на езерото имаше барака, която отдавна беше занемарена, но все още имаше четири стени и голяма част от покрива си. Тъкмо към нея той поведе, донякъде против желанието им, Пътнам и Нюхаус, които вече бяха леко пияни, макар и не толкова, колкото му се искаше. Сега съжаляваше, че не бе убил първо Пътнам, но двамата мъже вървяха пред него на влизане в бараката, като Нюхаус беше втори, и му се стори естествено да пусне един куршум в неговия тил, преди да се заеме с Пътнам.

За съжаление, бързо стана ясно, че Пътнам има недоверчив характер. По-рано Колдикът беше успял да вземе пистолета му с разумния довод, че не е добре да разнася ютия, използвана срещу полицай, а Нюхаус бездруго не обичаше огнестрелните оръжия. Пътнам обаче беше задържал ножа си, за който Колдикът не подозираше до момента, в който онзи реши да го използва срещу него, докато тялото на Нюхаус още се гърчеше на пода. Успя добре да го подреди, преди Колдикът да го простреля. Да уцелиш движеща се мишена от близко разстояние, се оказа много по-трудно, отколкото хората си мислеха, особено когато въпросната мишена се опитва да те изкорми.

Фактът, че нарязан, наръган и кървящ, Хеб Колдикът успя да завлачи двете тела до брега на езерото и да завърже тежести за тях, говореше много за физическата и психическата му издръжливост, въпреки че накрая се наложи да легне на земята и да ги избута с крака във водата. Преди да потъне, Пътнам като че ли изпъшка. Колдикът не знаеше дали това са газове, или не е бил съвсем мъртъв, но се надяваше да не е първото.

После измръзнал, изтощен и примиращ от болка, Колдикът се обади на добрия си приятел Били Оушън, събрат по предразсъдъци и съзаклятник във възраждането на Клана в Мейн, за да го помоли да го прибере. Имаше и други приятели, но те бяха по-умни от Били. Щом разберяха в каква каша се е забъркал, най-вероятно щяха да го оставят да мре или даже да ускорят процеса, след което да изхвърлят тялото му някъде, където скоро ще бъде намерено и полицията бързо ще изгуби интерес. Били обаче беше негов човек и отиде да го вземе. Ето защо в момента Колдикът пребиваваше в една от по-нездравословните жилищни сгради на Оушън и се мъчеше да измисли как да се спаси от доживотен затвор.

Мъчеше го раната отляво на торса. Драскотината на ръката не си струваше да се споменава, а разрезът на гърдите вече се оправяше благодарение на комбинацията от антисептици и лепенки за затваряне на рани, но това под ребрата беше друго нещо. Колдикът бе усетил как острието се завърта вътре в тялото му, движено от ръката на Пътнам или собствената му неволна реакция. Били я почисти доколкото можеше и даже направи няколко шева, но раната започваше да мирише и вече не само ходенето, но даже стоенето изправен му причиняваше непоносима болка.

Щом затвориха вратата, Колдикът нападна чипса, прокарвайки го с големи глътки бърбън. Били се зае да разопакова останалите покупки.

- Ти да не си майка ми? - попита Колдикът.

Били не можеше да каже, че не харесва Хеб Колдикът - ако беше така, изобщо нямаше да се стигне до тази ситуация, но и не смяташе, че приликата с майка му дава право да бъде навикван. Все пак реши да запази мнението си за себе си.

- Опитвам се да поддържам ред - отвърна той.

- Да си поглеждал около себе си напоследък?

Вярно, апартаментът не беше идеално чист, но Били не беше виновен, че Колдикът го е засипал с цигарени фасове, кенчета от бира и хартиени опаковки. Особено много го притесняваше пушенето. Ако сградата изгореше барабар с Колдикът, щяха да възникнат въпроси, на които Били нямаше да е в състояние да даде задоволителни отговори.

- А да ти резервирам стая в хотел?

- Не ми се прави на умник. Освен това тук смърди на кенеф.

Всъщност това отново бе по вина на Колдикът. Били му беше оставил препарат за банята, но той като че ли нямаше желание да го използва. Изглежда, нямаше желание дори да проветрява от време на време.

- Само предлагам. Друго не мога да направя.

- Аха, добре.

Това беше най-близкото до извинение, на което Били можеше да се надява.

Той разтовари покупките, прибра бирите в хладилника и седна срещу Колдикът. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади две опаковки „Викодин“ и една с антибиотик. За викодина се беше наложило да се изръси, но поне антибиотика намери в аптечката на майка си. Не беше доктор, но се досещаше, че инфекцията си е инфекция, а раната под ребрата на Колдикът определено беше инфектирана. Освен миризмата и болката вече имаше и температура. Дрехите му бяха подгизнали от пот.

Колдикът размаха лекарствата.

- Браво на теб - рече той, като лапна два викодина и ги прокара с бърбън. Антибиотиците глътна на сухо.

- Може би ще успея да намеря някого да погледне раната.

Във филмите хората като Хеб Колдикът си имаха послушни доктори, към които можеха да се обърнат за помощ, или размахваха пистолети под носа на ветеринари, за да ги излекуват. Колдикът обаче не познаваше нито един лекар, който би рискувал да попадне в затвора заради него, а Били не можеше да допусне някой да заплашва с оръжие д-р Ниан, която се грижеше за френската булонка на майка му и беше много мила жена.

- Няма нужда - отказа Колдикът, - нали вече имам антибиотици. До няколко дни ще съм на крака.

Били се почуди дали наистина си вярваше. Може би викодинът действаше по-бързо от очакваното.

- Трябва да се погрижим за нея, за да помислиш какво ще правиш оттук нататък - настоя Били. - Не мога постоянно да идвам с торбите. Някой ще забележи.

- И какво от това? Имотът си е твой. Единственото, с което изпъкваш на тази улица, е, че си бял.

Прав беше. Този район напомняше на „Кенеди Парк“ в Портланд, където беше пълно със сомалийци, етиопци и малайци и където ходеха новинарските екипи от Мейн, когато искаха да гарантират етническо многообразие пред камерите.

- Знам един тип. Изхвърлиха го от медицинския факултет, но все пак изкара първите три години. Той...

- Били - прекъсна го Колдикът, - зарежи това.

Били се натъжи от този намек за примирение. Не искаше Колдикът да се отказва. Не беше въпрос само на сантименталност: той трябваше да се махне от тази сграда, защото всеки момент старецът можеше да реши сам да провери как вървят нещата и тогава всички надежди за „Чайката“ и други барове щяха да се изпарят яко дим. Но също така знаеше от опит, че няма никакъв смисъл да спори с Колдикът, който по природа си беше упорит и твърдоглав.

- Добре.

Той хапна малко чипс и си взе бира от хладилника. Още не беше изстинала, но му беше все едно.

- Мисля, че пикапът ми е бил вдигнат във въздуха от един негър - похвърли той.

- Мамка му. Как разбра?

- От един човек, който работи за баща ми.

- Кой?

- Дийн Харпър. Уволниха го, задето ми каза.

Били много съжаляваше за станалото. Освен това се страхуваше да не налети на Дийн, когато е пиян, защото беше сигурен, че ще го пребие на място.

- Имах предвид кой негър.

- Нямам представа.

- А смяташ ли да разбереш?

- Да.

- Как?

- И това не знам.

- Ако бях на себе си, щях да ти помогна. Дори да не хванем верния, ще грабнем някой от улицата и ще го накараме да плати за греховте на брат си. Бездруго всичките изглеждат еднакво.

Колдикът се изсмя и Били се засмя с него, макар да не мислеше, че наистина изглеждат еднакви. Не ги харесваше, но не мислеше, че изглеждат еднакви.

Той включи телевизора и двамата заедно гледаха някакъв филм с ченгета, докато Колдикът задряма. Не беше сигурен, че го е усетил, когато си тръгваше. Погледна нагоре към прозорците на апартамента. Плътните завеси скриваха светлината от телевизора, а крушки в лампите бездруго нямаше. Единствената следа от човешко обитание бяха изхвърлените останки от храна.

Били се почуди какво би станало, ако спре да идва; все едно да спре да храни птица в клетка. Може би Хеб Колдикът просто щеше да умре. Или щеше да се опита да се махне оттам, слизайки мъчително по стълбите, докато стигне до петото стъпало отдолу нагоре, което с малко късмет щеше да се продъни под тежестта му и с помощта на вече пробитото четвърто стъпало да прати Колдикът в мазето. Но пък можеше да успее да стигне до улицата и да стъжни живота на Били.

Той се качи в пикапа си и запали двигателя, но остана поне пет минути на място. Гледаше мрака навън и си мислеше, че нещата май няма да се оправят.

Никога.

73

В „Нош“ беше тихо. Барът спокойно подремваше между вечерята и нощните птици, които щяха да започнат да се стичат след музикалните шоута и късните смени в ресторантите. Паркър си намери една маса с достатъчно светлина, на която можеше да чете, и прелисти последния брой на „Портланд Финикс“. Ал Даймън, един от водещите политически коментатори в щата и определено най-заядливият, се набираше за качеството на евентуалните кандидати за губернаторския пост. Каквито и да бяха недостатъците им, поне сегашният титуляр -който беше обявен за „Най-луд американец“ от списание „Политико“ през 2014-а, още преди да започне вторият му мандат; който твърдеше, че наркопласьори извън щата идват в Мейн, за да продават хероин и „да забременяват бели момичета“; който бе предизвикал депутат от демократите на дуел и който вероятно беше отнел терапевтичното куче на жертва на сексуално насилие, което впоследствие нарече Вето - щеше да изпадне в политическа забрава и жителите на Мейн можеха да спрат да се обвиняват един друг, задето са го избрали. Освен, разбира се, онези, които наистина бяха гласували за него, въпреки че трудно можеше да се предположи кои са те, защото си траеха, вероятно от срам.

Що се отнася до Ал Даймън, Паркър си мислеше, че сигурно се иска много енергия, за да бъдеш винаги във форма, а водещият успяваше едновременно с това да бъде и весел, и забавен. Подобно на граф Дьо Сен Симон^[26] в двора на Краля Слънце, въпросът не беше дали

Ал Даймън е ядосан в един или друг ден, а на кого е ядосан.

Паркър прегледа програмата на музикалните събития в града, но реши, че е твърде стар за повечето от тях, защото дори не познаваше изпълнителите. Отдавна беше разбрал, че ако не можеш да изтананикаш нито една мелодия от „Топ 100“, значи остаряваш. Една жена, седнала сама на бара, му се усмихна; той отвърна на усмивката ѝ и се върна към вестника. Това вероятно също беше признак на остаряване: да предпочетеш пресата пред разговора с непозната жена в бара. Но трябваше да се признае, че все пак чакаше Луис, а неговият интерес към общуването с непознати от отсрещния пол беше близък до нулата.

Точно в този момент се появи и той, сякаш за да сложи край на всяко съмнение по въпроса. Жената се усмихна и на него и Паркър спря да се чувства толкова специален. Луис си поръча мартини с маслина. Паркър почти не беше докоснал виното си.

- Ейнджъл? - попита Паркър, щом Луис седна на масата.

- Спи по много. Инфекцията го е отслабила, но според докторите е по-силен, отколкото изглежда.

- Това и ние можехме да им го кажем.

- Хубаво е да го чуеш от специалист.

Поръчаха си бургери и една обща порция пържени картофки. Паркър усети как артериите му се втвърдяват в приятно очакване.

- Това значи ли, че вече не се тревожиш толкова много за него? - попита той.

- Не. Просто се тревожа по различен начин.

- Аха. Колко мислиш да се задържиш тук?

- Няколко дни. Колкото... нали се сещаш.

Паркър не настоя. Говориха за други неща, включително за нарастващата привързаност на Луис към крайбрежния град.

Заради морето е - каза той. - Свикнеш ли веднъж да го

гледаш от прозореца, започва да ти липсва.

Паркър го разбираше. Затова колкото и пъти да обмисляше да продаде къщата си в Скарбъро и да се премести в Портланд, все си оставаше там, дори след като святата неприкосновеност на дома му и собственото му чувство за сигурност бяха накърнени от опита за покушение. Заради блатата и приливните канали, заради соления мирис на въздуха. Заради светлината върху водата и далечния шум на морето, като шепот в края на света.

Заради съзнанието, че водата е неговата връзка с дъщеря му. Беше седял с нея край езерото, свързано с морето, на границата между световете. Беше държал ръката ѝ, беше гледал заедно с нея как една кола спира на пътя над тях, а в нея бяха сенките на покойните му родители, които го канеха да тръгне с тях по Дългия път.

Но той не го направи. Вместо това се върна - към болката, към спомените, към живите. Но морето продължаваше да го зове, също както зовеше и Дженифър. Паркър помнеше една детска песничка, която ѝ пееше като бебе, за да я приспи: „Ако всички морета бяха едно, какво голямо море щеше да бъде...“. Неговото море и морето на Дженифър бяха едно, въпреки че го гледаха от различни брегове. Когато му дойдеше времето, щяха да влязат заедно в него и всяка болка да изчезне.

Храната дойде. Жената на бара продължаваше да се усмихва, но само на себе си. Луис си поръча второ мартини, докато Паркър му разказваше за събитията от последните дни. Пропусна само онова, което беше видял, докато следеше Смит Едно. Не защото се боеше, че Луис нямаше да му повярва - той вече не хранеше никакви илюзии за света на Паркър, - а защото самият той още не разбираше какво точно се бе случило.

- Имаш ли конкретна причина да смяташ, че двамата Смит са свързани с тялото от гората? - попита Луис.

- Не се сещам за друг повод да ме наобикалят. Нямам друг интересен ангажимент, освен ако не са любители на застрахователните измами.

- Ти самият си достатъчно интересен.

- Много си мил, но не си мой тип.

- Жалко че не мога да си взема думите назад.

- Ще ти позволя, дори ще те помоля да го направиш.

- Ти самият привличаш вниманието. Миналото ти привлича внимание.

- Значи са дошли просто да видят лъва в цирка?

- Е, казано по този начин, може би не. - Луис лапна едно картофче с бекон. - По дяволите, много са добри. Смъртоносни, но вкусни.

Един мъж се приближи до жената на бара, целуна я по устните и седна до нея.

- Когато влязох, тя ми се усмихна - отбеляза Луис.

- И на мен също.

- Жалко. Може би просто е дружелюбна.

- Мястото е такова.

- Не чак толкова - възрази Луис. - Да се върнем на зяпачите в „Мечката“.

- Изчезнаха вдън земя.

- Завинаги.

- Не останах с това впечатление.

- Притеснен ли си?

- Малко.

- И никаква информация за Смит Едно?

- Никаква. Питах Дейв Еванс, но онзи крие лицето си от камерите. Явно знае къде са разположени.

Сервитьорката се приближи до масата. Паркър си поръча кафе.

- Продължавам да не го разбирам: кафе с вино - каза Луис.

- Светьт е пълен с болка, а ти се захващаш със стари битки.

- Никакви битки, просто отбелязах. Кога заминаваш за Индиана?

- Утре следобед.

- Мислиш ли, че Лейла Патън още ще е там?

- Ако е обикновен човек. Обикновените хора рядко бягат толкова бързо. А и Портланд изглежда достатъчно далеч от Кадилак. Вероятно се чуди дали ще продължа да я тормозя по телефона, а не дали ще се появя на прага ѝ.

- Искаш ли компания? Никога не съм ходил в Индиана.

- Мислех, че си ходил почти навсякъде.

- Почти навсякъде, освен в Индиана.

- Странна работа, напоследък все това чувам.

Кафето дойде. Паркър предпочете да не обръща внимание на болезненото изражение на Луис.

- При други обстоятелства бих приел - продължи Паркър, - но сега ще те помоля за услуга. Мокси Кастин се опитва да се срещне с човека, заровил Карис, и вярвам, че ще го убеди. Но ако някой търси детето на Карис, двамата с момчето може да се окажат в опасност.

- Предай на Мокси, че съм насреща, ако има нужда от мен.

- Благодаря ти.

- А какво стана с най-северния конфедерат в страната?

- Били ли? Според Мокси си е взел нова таратайка.

- Със същата украса ли?

- Засега не.

- Би било чудесно, ако е извлякъл поука от преживяното.

- Чудесно, но малко вероятно.

Луис взе сметката. Паркър му благодари.

- Не на мен, на Мокси. Ще му пратя сметката за разходите си.

- О, как ще се зарадва да те види.

74

Не беше разумно Куейл да се задържа дълго в Доувър-Фокскрофт, така че Гилър му намери база, от която да работи -ваканционно бунгало в Пискатакуа, близо до Абът, собственост на един наркоман от Хилтън Хед в Южна Каролина, който не задаваше въпроси, стига да изкараше малко лесни пари. Адвокатът намираше за разумно да не се отдалечава от мястото, на което беше открито тялото на Карис Ламб. Той продължаваше да смята, че ако бебето ѝ е оцеляло, то е някъде в района.

Куейл беше сам в бунгалото, защото Морс беше заета с поетия ангажимент за Бакерите. Трябваше да се върне на следващия ден, след като изпълни задачата. Междувременно Гилър вярваше, че се приближава до детето. При последния им разговор по телефона в гласа му личеше известна възбуда. Каза, че е напипал евентуална следа, но са нужни пари в брой. Колко? Пет хиляди долара. Морс му ги остави по пътя си на юг, а видът ѝ бе достатъчно предупреждение, че в замяна очаква резултати.

А колко близо беше Паркър? Ако и той търсеше детето на Карис Ламб, явно следваше пътища, различни от тези на Гилър, защото последният увери Куейл, че частният детектив все още не е потърсил хората, с които е разговарял той.

Гилър беше споменал интересна подробност за Паркър. Давамата с чернокож мъж на име Луис, негова сянка и стрелец, били заподозрени в палеж на пикап в Портланд. Нямало доказателства, така че било малко вероятно да бъдат предприети действия срещу тях, дори полицията в Портланд да имала желание да ги задържи, което според Гилър по принцип било спорно. Собственикът на взривения автомобил обаче -някой си Уилям Стоунхърст, известен повече като Били Оушън, бил твърдо решен да издири виновниците. Според Гилър Били Оушън бил джингоист^[27] и откровен глупак. Тези черти на характера поотделно даваха известни възможности за манипулация, но взети заедно, можеха да бъдат изключително полезни. Куейл нямаше желание да ядоса Бакерите, като действа открито срещу Паркър, но това не му пречеше да използва посредник. Щом Морс се върнеше от Бостън, двамата щяха да си поговорят с господин Оушън.

От единия ъгъл, където не достигаше светлина, го гледаше Бледото дете, без да премигва, стаило тайните си дълбоко в празното си сърце.

75

Айвън Гилър постепенно откриваше ако не колко нежелателно, то поне колко трудно е да се служи на двама господари едновременно.

Формално погледнато, той беше поел ангажимент да помага на англичанина Куейл да открие дете, което се отглеждаше в семейство без роднинска връзка с рождената му майка. Но посредникът го беше предупредил, че от търсенето се интересуват и други важни особи, така че всяко откритие трябва първо да се свежда до тяхното знание, преди да бъде предадено на Куейл.

Това не беше нещо необичайно за работата на Гилър, особено когато ставаше дума за редовни клиенти. Ситуацията обаче се усложни, когато жената на име Морс го дръпна настрани и ясно го инструктира да говори за детето единствено с нея и Куейл. Сякаш двамата бяха наясно с дадените му указания или просто приемаха по презумпция, че е двоен агент, което явно беше благоразумно от тяхна страна. За съжаление, това не намаляваше безпокойството му относно собствената му сигурност, когато Морс и Куейл напуснеха тези брегове и той останеше сам с гнева на недоволните клиенти.

Тази дилема му докарваше мигрена и безсъние, подпомагани от бавно избледняващия спомен за обезобразеното дете в Портланд. Като не можа да измисли друго, той реши да информира англичанина за условията, при които е бил нает. В резултат на това сега, вече с негово разрешение, Гилър подаваше внимателно филтрирана информация на посредника си. Пак можеше да възникне недоволство след заминаването на Куейл, но той спокойно можеше да заяви, че не е знаел нищо извън вече предадените сведения.

Важното бе, че напредваше в издирването на детето. Частичната информация, с която се беше сдобил от агенциите за осиновяване, му позволи да елиминира някои семейства, местните контакти му помогнаха да отхвърли и други, така че останаха само двайсетина деца, чиято дата на раждане съвпадаше с предполагаемото заравяне на майката в края на зимата или началото на пролетта. Ето че сега той шофираше към Брунсуик под лек, но постоянен дъжд, за да се срещне с една жена, която вероятно би могла да стесни допълнително кръга -може би само до едно дете.

Името ѝ беше Кони Уайт. Няколко години по-рано Кони била уволнена от чиновническата си служба в Пискатакуа заради изтичане на информация за търгове за обществени поръчки и получаване на подкупи. Това я беше изпълнило с достатъчно яд, злоба и отмъстителност за десет живота напред. Въпреки че тя никога не бе работила в отдела за вписване на новородени, поради което Гилър не я беше потърсил до момента, един от източниците му твърдеше, че Уайт знае всичко, което става в окръга. Ако можеше да прецака някого и успоредно с това да изкара малко пари, с радост щеше да откликне.

Кони Уайт живееше в двоен фургон на една поляна, заобиколена от дървета и рекичка по западната граница. Местността можеше да се нарече хубава, дори живописна, но без фургона, който изглеждаше отвратително и убиваше пасторалната атмосфера. За един стълб недалеч от вратата беше вързан кафяв мелез. Когато Гилър спря отпред, той започна да лае и да опъва веригата, а стълбът застрашително се разклати. Отстрани имаше кучешка колиба, боядисана в червено, на която беше написано: „Това куче ще те убие“.

Гилър реши да почака в колата, докато дойде някой, който да укроти звяра.

Вратата на фургона се отвори и една жена излезе навън. Не изглеждаше, както Гилър очакваше, съдейки по фургона, кучето и приказките за жлъчта и отровата. Кони Уайт беше слаба и руса, четиресет и пет-петдесетгодишна, хубава за възрастта си. Носеше сини, плътно прилепнали джинси, напъхани в малки жълти кецове, и бяла тениска под син суитшърт на „Ред Сокс“. Тя вдигна ръка за поздрав, а с другата хвана муцуната на кучето, за да млъкне.

Гилър слезе от колата, без да изпуска песа от очи.

- Аз съм Гилър - представи се той.

- Идвайте. Не се притеснявайте от Стийлър. Той е душица -когато му кажа.

Гилър не намери това за особено успокоително и мислено си отбеляза да не ядосва Кони Уайт. Кучето изръмжа, когато го доближи, показвайки острите си зъби и розовите си венци. Поне ще бъде чиста рана, помисли си Гилър.

Уайт го изчака да влезе във фургона, преди да пусне кучето и да го последва. Екстериорът създаваше много погрешна представа. Вътре беше спретнато и чисто като жената, която живееше тук, въпреки че имаше прекалено много плетива като за вкуса на Гилър. В единия ъгъл стоеше голяма найлонова торба с прежда, а на масата имаше вълна, игли за плетене и наченките на нещо, което приличаше на декоративна завивка.

Уайт забеляза погледа му.

- Така си докарвам по малко пари - обясни тя. - Не много, но стигат. Като стана дума...

Отблизо се забелязваха стоманените ѝ черти: стегнатите устни, хладните очи. Малко месо по костите сигурно би смекчило излъчването ѝ, но не много. Кони Уайт беше цялата в остри ръбове; човек можеше да се пореже на нея, ако не внимава.

Гилър извади по-малкия от двата плика, които носеше, и ѝ показа съдържанието му: 500 долара. Беше готов да плати до 2500, ако информацията си струваше, но не повече. Останалото възнамеряваше да задържи за себе си, както за непредвидени разходи, така и защото, ако нещата се оплескаха, щяха да са му нужни, за да подсигури бягството си.

- Уговорката ни не беше такава - отбеляза Уайт.

Гилър седна. Чувстваше се на познат терен. Имаше дълъг опит в преговорите и владееше изкуството до съвършенство.

- Не сме имали уговорка. Казахте ми колко искате, а аз отговорих, че нямам търпение да разговаряме.

Той плъзна плика по масата и изчака тя да го вземе. Не се наложи да чака дълго.

- Приемете ги като аванс и знак за добра воля - каза. - Ще останат за вас при всички положения.

Пликът изчезна мълниеносно в предния джоб на джинсите ѝ. Не можеше да се каже, че Уайт омекна - надали беше способна на това, - но в очите ѝ се появи нова светлина, ако ще и да беше само отблясъкът на сребролюбието.

- Искате ли кафе? - предложи тя.

- Да.

Това също беше част от процеса на преговорите: приемай всички жестове на гостоприемство, стига да си сигурен, че накрая няма да си платиш за тях.

Уайт наля кафе от каната на печката в две малки чашки. Гилър отказа сметана и захар.

- Отдавна ли живеете тук? - попита той.

- От около шест месеца. Земята е на брат ми. Минали сте покрай неговата къща на главния път. Аз изгубих своята, след като останах без работа. Опитах се да я задържа, но нали знаете - шибани банки.

Гилър знаеше. Съдията беше дал условна присъда на Уайт за обвиненията в корупция, но в тази славна епоха на интернет името ѝ беше опетнено завинаги. Щеше да има късмет, ако си намереше работа като продавачка на хотдог пред някой стадион, а и банкерите обикновено не гледаха благосклонно на осъдени престъпници, освен ако бяха от техните хора.

- Хубаво е тук - отбеляза той. - Не е задръстено с вещи.

- Защото се наложи да продам повечето си вещи, за да свържа двата края. Не мога да го задръстя с неща, които нямам. Приключихме ли с учтивостите?

Гилър прецени, че са приключили.

- Кажете ми какво знаете.

Уайт се облегна и скръсти ръце. Божичко. Гилър се огъна и ѝ показа следващия плик, в който имаше още хиляда долара. Последните хиляда щеше да ѝ даде след това, ако информацията си струваше.

- Има един тип, Грег Мълис се казва, живее в Медфорд. Беше женен за жена на име Холи Уийвър, но се разделиха преди шест-седем години. Сега тя живее в Гилфорд. Има момче, на около пет години, казва се Даниел. В удостоверението за раждане не е посочено име на бащата.

Гилър не показа, че името му е познато, но Даниел Уийвър беше в списъка от двайсет деца.

- След като бракът му се разпадна, Мълис известно време излизаше с приятелка на една приятелка. Искаше деца, но приятелката на приятелката ми не искаше - или поне не от него - и той продължи нататък. Случва се. Тя казваше, че не бил лош човек, просто не виждала бъдеще с него.

Тя млъкна и зачака. Гилър отброи пет петдесетачки и ѝ ги подаде.

Те последваха първите петстотин, само че в друг джоб.

- Мълис обаче страдаше - продължи Уайт. - Двамата с бившата му жена искали дете, но не се получавало. Мълис се страхувал, че проблемът е в него, но се изследвали и се оказало, че жена му е стерилна. Имало вариант да осиновят, но Мълис не щял чуждо дете. Искал свое си. Странно какви ги раждат някои мъже.

Гилър се съгласи, че е странно.

- А после, две години по-късно, жена му регистрира раждане на син - завърши Уайт. - Кажете ми как става това?

- Може да се е лекувала.

- Или бебето е малкият Исус.

- Това ли е всичко?

- Не ви ли стига?

- Не знам и няма да знам, докато не говоря с Мълис.

- Имам адреса му и копие от удостоверението за раждане. Сигурна съм, че можете да откриете и двете сам, но не знам колко цените времето си.

- Още двеста и петдесет. Ако Даниел Уийвър се окаже детето, което търся, ще ви дам останалите хиляда.

Помисли си, че ако информацията ѝ докара ангажимента му с Куейл до успешен завършек, може да ѝ даде и още петстотин.

- Ще ми дадете още две.

- И защо ще го направя?

- Защото парите не са ваши. Знам кой сте. Работите за други хора и не ви пука за детето; единствената ви цел е да го намерите заради онези, които ви плащат. Нямам представа колко заделяте за себе си, но няма да взема жълти стотинки. Вие не си плащате само за информацията, но и за добрата ми воля, и за мълчанието ми, защото бас

ловя, че възложителят ви не мисли доброто на детето, освен ако не ме убедите, че е изгубеният син на милиардер и вие се грижите да си получи наследството, но в този случай ще искам доста повече от три бона.

Речта ѝ си я биваше и в същината си бе неоспорима. Кони Уайт будеше почти възхита с чистата си корумпираност.

- Не знам защо искат да го намерят, ако изобщо става въпрос за Даниел Уийвър - каза Гилър. - Не са от хората, които обичат да ги разпитват.

Предупреждението беше ясно.

- Ще го имам предвид - отвърна Уайт.

- Непременно.

Той ѝ подаде последните двеста и петдесет кинта, след което което размисли и добави още петдесет.

- Това пък защо? - попита Уайт.

- За кафето.

Уайт сгъна банкнотите и му съобщи адреса на Грег Мълис по памет, докато вадеше фотокопието на удостоверението за раждане от купчина сметки и фактури до микровълновата. Гилър си го записа в тефтерчето, прибра копието в джоба си и стана да си върви.

- Можете да останете още малко, ако искате - каза Уайт, като сложи дясната си ръка на гърдите му.

Парите явно бяха раздвижили соковете ѝ. Гилър смътно се почуди защо не е омъжена. Беше достатъчно привлекателна, за да впримчи някой глупак, стига да не я гледа твърде много в очите, за да не види остатъците от душата ѝ.

- Благодаря, но трябва да тръгвам.

Тя не прие отказа лично. Банкнотите, които топлеха джобовете ѝ, вероятно облекчаваха болката.

- Някой друг път тогава. Може би когато ми донесеш останалите пари.

- Може би.

Но не мислеше така. Ако Даниел Уийвър наистина се окажеше изчезналото дете, щеше да се наложи да сподели източника си с Куейл и Морс. Отвличането - а той беше сигурен, че точно това възнамеряват да сторят - не беше нещо, което можеше да мине незабелязано. Когато това станеше, нищо чудно Кони Уайт да решеше, че може да спечели от информацията, с която разполагаше, а това изобщо не устройваше двамата англичани. Нито пък Гилър. Надяваше се Уайт бързо да похарчи парите си.

Размишленията за съдбата на Уайт обаче го накараха да се замисли и за своята. Ако Куейл и Морс бяха готови да запушат устата на Уайт, каква щеше да бъде неговата участ? Още една причина да събере колкото може повече пари в брой и да държи куфара си готов - за всеки случай.

Уайт отвори вратата и излезе първа, за да хване кучето. Трябваше да предупреди Морс за него. Съмняваше се, че Куейл ще дойде лично.

- До скоро - каза Уайт, докато кучето ръмжеше, но Гилър не отговори.

Вървеше мълчаливо към колата си, а дъждът отмиваше следите му.

76

Гарисън Прайър имаше лош ден, но той имаше лоши дни, откакто някои загрижени граждани на Мейн си бяха наумили да възложат някому убийството на частния детектив Чарли Паркър. Резултатът беше не само анихилация на въпросните граждани и разрушаване на половината им град в съчетание с оцеляването на самия Паркър, но и отприщването на още по-яростна буря на възмездието от страна на съюзниците на Паркър - или по-точно, използването на нападението от някои във ФБР като оправдание да притиснат Бакерите.

„Прайър Инвестмънтс“, един от основните инструменти на Бакерите в търсенето на Погребания бог, веднага се оказа под прицела на Отдела за икономически престъпления на ФБР, а щом компанията беше на прицел, значи на прицел беше и самият Гарисън Прайър. Вследствие на това Прайър в момента беше заподозрян по редица престъпления, сред които фалшифициране на финансова информация, късни борсови сделки, машинации с осигуровки, измами и конспирация. Поне част от обвиненията бяха в най-добрия случай пресилени, но не можеше да се изправи в съда и да ги нарече „глупости“. Скандалът го беше принудил временно да се оттегли от президентския пост на собствената си компания, но се погрижи преди това бордът да излезе със становище, изразяващо доверието на членовете му. Е, наложи се сам да го напише и да им напомни, че неговите проблеми са и техни, и той не просто моли, а изисква подкрепата им, за да ги принуди да го подпишат.

За облекчение на Прайър и изненада на адвокатите му ФБР го остави да се пържи няколко месеца, в които редовно се наслаждаваше на компанията му под формата на разпити, но го бяха оставили на свобода с минимална гаранция и до момента с нищо не показваха, че възнамеряват да повдигнат официални обвинения. Паспортът му беше конфискуван и имаше съдебна забрана да напуска Масачузетс без предизвестие, но това бяха единствените ограничения. Вярно, че от офисите му изнесоха цели камиони с документи и компютри, но щеше да се наложи много агенти да прекарат много часове над тях, докато открият и най-дребните нарушения, при това типични за финансовия бизнес и незаслужаващи нищо повече от размахване на пръст и незначителна глоба. Затова и Прайър се чудеше дали цялата тази работа не е била само пускане на стръв с надеждата, че Прайър ще се хване и ще се опита да сключи сделка, като започне да изрежда имена, за да избегне процеса.

През последните седмици обаче до Прайър започнаха да достигат обезпокоителни слухове. Говореше се, че снася информация на агенти във ФБР и ги насочва към определени личности, от които федералните биха могли да се заинтересуват. Прайър отрече, но последваха арести, които сякаш опровергаваха думите му. По съвет на собствените си адвокати бордът преустанови всякакви контакти с него, както и достъпа му до системите и архивите на компанията. Още по-тревожното беше, че Бакерите напълно го изолираха, скоро последвани от по-голямата финансова общност. Изведнъж Гарисън Прайър се оказа без приятели. Вече не можеше да си резервира маса в любимите си ресторанти, а членството му в три клуба беше анулирано.

Той, естествено, знаеше какво правят федералните. Подобни стратегии често се прилагаха в бизнеса. Внимателно се разпространяваха истории за неефективността на някой продукт, за влошеното здраве на дългогодишния президент на някоя компания, за проблеми с безопасността на ново лекарство, все с едничката цел да се повлияе на цената на акциите или да се затруднят конкурентите. Верността на твърденията беше без значение. Веднъж пуснати, слуховете добиваха стойността на истина и никакви опровержения не можеха да компенсират нанесените щети.

Ето че сега самият той беше принуден да отрича обвинения в съучастие, но с това само подсилваше ефекта на лъжата. Притиснат беше да опровергава твърдения, които не можеха да бъдат опровергани, защото липсваше всяко доказателство за реалността им. Дори последната му приятелка спря да вдига телефона си. Единствените хора, които се радваха да го чуят, бяха адвокатите му, защото им плащаше на час за всеки разговор. Понякога си струваше дори само за да побъбри с някого.

Прайър имаше пари. Адвокатските хонорари ядяха от средствата му, но не беше заплашен от бедност, поне в обозримо бъдеще. Но за какво му бяха на човек пари, ако не можеше да се храни, където му се иска, да пътува, където пожелае, да се вижда с хората, които някога е наричал приятели? Какво бяха парите без влияние? Сякаш беше попаднал в чистилището. По цял ден не правеше нищо, а вечер трябваше да пие приспивателни, за да заспи. Въпреки че добре познаваше стратегиите, които използваха срещу него, длъжен бе да признае ефективността им. Защо трябваше да защитава онези, които толкова бързо бяха изгубили вяра в него? Защо просто не отидеше при федералните и не им разкажеше каквото знаеше за Бакерите в замяна на нов живот далеч оттук?

„Защото ще заменя една форма на ограничение с друга. Никога няма да мога да седна с гръб към вратата. Никога няма да мога за затворя очи, ако нямам въоръжена охрана. Винаги ще се страхувам, а и те рано или късно ще ме открият.“

Прайър влезе в сградата, в която живееше. Портиера го нямаше, но вратата на стаичката зад рецепцията беше отворена и се чуваше тиха музика. Прайър се зарадва, че не се налага да си разменят любезности, въпреки изолацията. Федералните бяха претърсили апартамента му и името му беше във вестниците, така че портиерите бяха наясно с проблемите му, също като всички останали в сградата. Гледаха го с нови очи и го поздравяваха с неохота, ако въобще го правеха.

Той се качи с асансьора до шестия етаж. Беше сам в кабината, за което също беше признателен. Премести плика с покупки, за да бръкне в джоба си за ключа. Съдържанието на плика не беше кой знае какво -поне в хранителен аспект, но той се утешаваше с каквото можеше. Беше запазил членството си в клуба за здраве, но беше прекалено известен и там, за да се концентрира върху упражненията, така че беше качил почти пет килограма от началото на разследването. Костюмите вече не му стояха така удобно, както преди, но това беше нищожно неудобство, понеже бездруго вече не му се налагаше да ги носи.

Как от ФБР се бяха насочили към хората, които разследваха и арестуваха? Този въпрос го тормозеше от самото начало. Каквото и да си мислеха Бакерите, имената не идваха от него. Може би друг снасяше информация, но мишените бяха толкова разнообразни - политици, църковни служители, полицаи, държавни служители, бизнесмени, - че източникът можеше да бъде само човек, познаващ цялата мрежа на Бакерите. И всички бяха дълбоко свързани с нея. Някои бяха компрометирани, други се бяха отказали по своя воля от каузата още преди десетилетия. Но нямаше нови хора.

Значи беше стар списък със съзаклятници. Старият списък. Смяташе се, че е изгубен или унищожен, но ако не беше така? Ако някой го беше намерил и споделил съдържанието му с ФБР? Но защо тогава не действаха срещу всички? Защо си избираха произволно индивиди, които нямаха никаква връзка помежду си, освен за да затегнат клещите около самия Прайър? Възможно ли беше някой да подава избрани имена на ФБР, но да пази самия списък за себе си? Кой можеше да бъде това? Отговорът го осени в момента, в който отвори вратата. Защо не му беше хрумнало по-рано? Защото беше твърде потънал в проблемите си, твърде зает да се самосъжалява. Но сега най-сетне умът му се проясняваше.

Паркър. Нямаше кой друг да бъде. Той имаше и контактите, и волята за това.

Прайър затвори вратата след себе си, остави покупките на масата в кухнята и се отправи към дневната. Беше рано следобед. Щеше да се обади на адвокатите си и да поиска да организират среща, ако може, още тази вечер, с представител на „Грейнджър и Мелън“, които се грижеха за правните дела на Бакерите. Щеше да представи подозренията си. Нямаше нужда дори да открива закономерност. Закономерността беше, че няма закономерност.

Той се спря. Усети странна миризма: парфюм и нещо, което той неуспешно прикриваше. Обърна се тъкмо навреме, за да види сянката, която се плъзна по стената отляво. В следващия миг болка прониза шията му и бързо обхвана цялото му тяло. След миг се свлече на пода, потънал в забрава.

77

През деветнайсети век в района на Кейп Елизабет в Мейн бил открит фин шистов пласт - многослойна метаморфна скала, която лесно се дели на плочи. Шистовата структура не е подходяща за строителни материали, но в случая скалата се деляла на свързани блокове, идеални за строеж. Това довело до масовото ѝ употребяване в Портланд, въпреки че по-късно камъкът започнал да се познава по петната, причинени от оксидацията на пирита в блоковете.

В Кейп Елизабет били разработени две кариери за добив на шистови скали. По-малката и по-плитка, известна като Кариерата на Грунди на името на първия си собственик, „Грунди Гранит“, станала отправен пункт за маршрут за разходки сред природата, любим на местните и туристите през лятото, но сравнително пустеещ в другите сезони. Щом времето се оправеше и прелетните птици се завърнеха, любителите на орнитологията и излетите щяха отново да напъплят. Местните доброволци вече се готвеха за разчистване на избуялата растителност и събралите се боклуци.

Засега обаче Кариерата на Грунди продължаваше да служи за свърталище на тийнеджърите, които се криеха тук, за да пият, пушат трева и да се натискат (в случай че тийнейджърите още се натискаха, защото терминът звучеше твърде меко за нещата, които правеха сега и които биха накарали заклетия баптист Остин Грунди да се обърне в гроба, ако знаеше как се използва неговата кариера от днешната младеж).

Четирима представители на въпросната демографска група от мъжки пол се бяха отправили към Кариерата на Грунди, за да пият и пушат, ако не за да се натискат, защото всичките бяха категорично хетеросексуални, въпреки че двама от тях още не бяха имали шанс да приложат на практика интимните си наклонности. Валеше дъжд, но по края на кариерата имаше три дървени заслона с масички, което ги правеше идеални за незаконна консумация на бира, а неприятното време означаваше, че рискът да бъдат обезпокоени от възрастни и най-вече от ченгета клони към нулата.

Водата в основата на кариерата беше сравнително плитка, но много кална. Никой не се пробваше да плува там, а през лятото повърхността ѝ беше постоянно покрита с рояци от насекоми. Комбинацията от дъжд и снеготопене обаче бе довела до покачване на нивото на водата и сега предизвикваше интереса на седемнайсетгодишния Джош Линдли - най-младият, най-умният и най-стеснителният от групичката, - който я съзерцаваше отвисоко.

Джош беше настроен философски, въпреки че това може да беше само ефект от алкохола. Той държеше в ръка „Хайлайф“ - шампанското на бирите, - въпреки че ако шампанското имаше вкус на „Хайлайф“, не му беше ясно защо е целият шум около него. От друга страна, тази бира беше значително по-приятна от някои други напитки, с които нуждата ги караше да се наливат по време на малките си сбирки. Още помнеше двудневния махмурлук след онази вечер, когато слушаха N.W.A.^[28] на телефона на Трой Игън и вдигаха тостове за покойния Ийзи-И^[29] с любимата му „Олд Инглиш 800“, докато не довършиха шестте еднолитрови бутилки, които Трой беше изнамерил отнякъде. Едва по-късно, когато стомахът му вече си беше възвърнал способността да задържа твърда храна, Джош разбра, че това според редица експерти е може би най-гадната бира на света, въпреки че докато я пиеше, не му се струваше толкова зле. Нали беше бира - колко лоша можеше да бъде?

Доста лоша, както се оказа.

Размишленията му бяха прекъснати от силен плисък. Трой Игън и братовчед му, Девин, бяха бутнали поредния сив блок от ръба на кариерата. Някой беше изсипал камара такива зад заслона. Някои задници го правеха, защото районът около кариерата беше лесно достъпен от шосето. Идваха с колите си и понякога изхвърляха стари фотьойли, хладилници и печки във водата, въпреки че повечето ги зарязваха в тревата, за да бъдат изесени от общината.

- Ей го фонтана!^[30] - изкрещя Трой и Девин се засмя, макар Джош да беше сигурен, че не знае откъде идва тази фраза, а се смее само защото и Трой се смее. В един от заслоните четвъртият член на малката им банда, Скот Ветеси, се опитваше да намери подходяща денслиста в „Спотифай“.

- Хайде, пичове - провикна се той, - стига толкова.

- Още един - отвърна Трой. - Този ще бъде истинска дълбочинна бомба. Истинско чудовище.

Така си беше. Нямаше никакъв начин двамата с Девин да го вдигнат сами.

- Джош! - извика Трой. - Ела насам. Ти също, Бети.

Джош се приближи, Скот също, въпреки че му беше писнало да го наричат Бети, което се римува с Вети. Джош трябваше да признае, че този блок наистина щеше да вдигне голям фонтан. Той пресуши бирата си и остави шишето на земята. Нямаше как да знае, но това щеше да е последният „Хайлайф“ в живота му. Оттук насетне дори етикетът щеше да предизвиква неприятни спомени у него.

Четирите момчета заедно избутаха блока до ръба на кариерата, където той се заклати в очакване на финалния тласък.

- Бомба! - извика Трой и Девин пак се засмя, а скалата полетя надолу, удряйки се в стената на кариерата и събаряйки камъни по пътя си, докато не се стовари на дъното. Последва мощно изригване на вода, също като от подводна бомба, както беше обещал Трой. Девин нададе победоносен вик и другите се присъединиха, но възгласите им скоро притихнаха, докато не остана да се чува само гласът на Девин, преди и той да замлъкне.

От водата се подаде задницата на кола, избутана нагоре от силния удар на блока върху предния ѝ капак. Багажникът се отвори. Вътре лежеше труп на вързана жена.

Джош Линдли не помръдна, не продума, не повърна. Не искаше дори да гледа, но колкото и да се мъчеше, не можеше дори да отмести очи. А после осъзна, че се е обърнал, но още вижда тялото в багажника, и знаеше, че ще продължи да го вижда и че това ще бъде един от товарите, които ще носи на раменете си с годините, чак до гроба.

Той извади мобилния си телефон и набра 911.

А Трой Игън вече изхвърляше бирата.

78

Гарисън Прайър отвори очи. Лежеше гол във ваната с вързани зад гърба ръце, а краката и устата му бяха залепени с тиксо. На тоалетната до него седеше жена. Бледа кожа, сиви очи и почти бяла коса под светлосинята найлонова шапка: по-скоро отмит образ, отколкото живо същество, като стара, избледняла картина.

Главата на Прайър тежеше. Насили се да я вдигне и я удари болезнено в чешмата зад себе си. Усилието изчерпа и малкото му останала енергия, така че той остана в тази поза, с неприятно забития чучур в тила си. Крайниците го боляха и едва се сдържаше да не повърне от страх да не се задави.

Гледаше жената и тя го гледаше. И колкото повече я наблюдаваше, толкова по-отвратителна му се струваше, като че ли дълбоката грозота не можеше да се скрие отблизо. Събраните в скута ѝ ръце ѝ придаваха едва ли не благопристоен вид на стара мома. Прайър не видя оръжие и за първи път усети нотка на надежда. Може би това беше само предупреждение - Бакерите му напомняха за дълга му към тях. Нямаше кой друг да е пратил жената в апартамента му, защото никой друг не би рискувал да нахлуе така в жилището му. Ако само успееше да я накара да свали тиксото от устата му, можеше да ѝ каже до какъв извод е стигнал за списъка и Паркър. Щеше да я помоли да звънне един телефон и всичко да приключи. Опита се да покаже с очи, че му се гади. Искаше само шанс да обясни.

Жената вдигна ръце от скута си, показвайки малка кожена кесия. Тя изсипа съдържанието ѝ на мраморния плот от дясната си страна: скалпели, кукички и пинсети, лъщящи под изкуствената светлина. До тях имаше квадратен найлон, който тя разгъна и облече като дъждобран. После стана и го изпъна надолу, за да покрие добре дрехите ѝ. Накрая нахлузи чифт ръкавици.

Едва тогава отвори уста.

- Да си знаете: поискаха да бъде болезнено. - Тя избра един дълъг скалпел. - Боя се, че доста ще измърляме.

79

Телефонът на Паркър иззвъня, докато чакаше, за да се качи на самолета за Синсинати. Съжаляваше, че не е успял да вземе по-ранен полет, защото в този беше пълна лудница, но нямаше как да отложи сутрешната си среща с един свидетел по дело за нападение, което трябваше да се гледа след няколко дни.

- Лоши новини - каза Мокси. - Намерили са тялото на Маела.

Паркър се дръпна настрани и застана пред един празен гейт, за да говори на спокойствие.

- Къде?

- На дъното на Кариерата на Грунди. Самоличността още не е потвърдена, но изглежда, някой я е заключил в багажника на колата ѝ и я е бутнал във водата.

Опашката се скъсяваше, самолетът се пълнеше. Мокси плащаше за първа класа, така че проблемът не беше дали ще има място за ръчния му багаж. Чудеше се дали въобще да се качва. Взе бързо решение. Нямаше с какво да помогне в разследването на убийството на Ломбарди, но можеше да отиде в Индиана, както беше планирал, за да разбере какво знае или подозира Лейла Патън за смъртта на Ерол Доби и изчезването на приятелката му Естер Бакмейър. Карис беше връзката между Доби, Бакмейър и Ломбарди, а Лейла Патън, която беше работила за Доби, видимо бе уплашена. Паркър искаше да я попита защо.

- Онзи мъж не се ли е обаждал повече?

- Не.

- Когато се свърже, използвай Ломбарди. Сплаши го, за да дойде. Така можем да защитим него, сина на Карис и всички останали, които знаят какво е станало. Дръж Луис наблизо. Намери му стол в ъгъла.

Опашката беше свършила и Паркър чу името си по високоговорителя.

- Трябва да тръгвам.

80

Холи Уийвър и баща ѝ гледаха с по едно око вечерните новини, които предаваха на живо от шосето до Кариерата на Грунди, където се бяха събрали множество полицейски и следствени автомобили, също като при откриването на Карис.

- Божичко - възкликна Холи, но в тона ѝ не се криеше шок, само отвращение от склонността на някои човешки същества да причиняват страдание на други.

Новината не привлече твърде много и вниманието на Оуен Уийвър, който седеше на съседния фотьойл и пиеше бира. Тялото в кариерата беше чужд проблем. Те си имаха свои собствени.

Дъщеря му продължаваше да отлага срещата с адвоката Кастин. Не я винеше. Такава крачка би задействала вълна от събития, която спокойно можеше да завърши със загубата на Даниел, най-малкото временно, ако не и завинаги, както и със затвор за единия или и двамата възрастни. Но Холи му беше ядосана. Той ѝ беше предал съвсем точно разговора си с адвоката и тя смяташе, че е издал твърде много. Беше разкрил името на Карис и пола на детето ѝ, а не се бяха разбрали за това. Оуен трябваше да признае, че се е пообъркал при разговора си с Кастин и може би е трябвало повече да държи езика си зад зъбите, но и той, като повечето разумни хора, цял живот беше отбягвал адвокатите. Челният сблъсък с един от тях, макар и по телефона, бе повече от изнервящ.

Холи се обърна към него.

- Размислих - каза тя.

- Не можеш да размислиш точно сега.

- Мога и ще го направя. Ако се издадем, ще ни отнемат Даниел. Ако си траем, има шанс никой никога да не разбере. Всичко скоро ще утихне, защото полицията си има по-сериозни тревоги, като например да открие убийците на онзи полицай, а сега и на жената от кариерата. Колко дълго според теб ще търсят детето?

- Но Кастин вече знае.

- Какво знае? Името на Карис и това, че е родила момче. Нищо повече.

- Ако не му се обадим, той ще съобщи в полицията.

- Нека.

- А частният детектив?

- Какво може да направи той - да принуди родителите на всички петгодишни момченца в щата да направят ДНК тестове? Ако дойде, ще му дам имената на всички мъже, с които съм спала. Даже ще си измисля няколко, а той сам да реши кого съм решила да не вписвам в удостоверението за раждане.

Баща ѝ потръпна. Като всеки мъж с дъщеря, една малка част от него много искаше да вярва в непорочното зачатие.

- Холи...

- Даниел е мой. Това е решението ми. Взех го и повече няма какво да говорим.

Тя се отправи към кухнята и задрънча със съдовете, докато приготвяше вечеря. Нямаше да спори повече с нея, поне засега. Имаше опит с покойната ѝ майка, на която Холи приличаше в твърде много отношения, и се беше научил кога да отстъпва. Пък може би и тя имаше право: ползите от самопризнанията бяха пренебрежимо малко. Вероятно бурята скоро щеше да размине, а случаят да потъне в архивите в някое мазе в Огъста.

На вратата се позвъни. Даниел беше на гости на свое приятелче и тъкмо по това време трябваше да го върнат, но когато Оуен отвори вратата, на прага стоеше Шийла Барам. Семейство Барам живееше в имота на изток от Уийвър и двете семейства се радваха на добри отношения, въпреки че двамата Барам бяха по-близо до възрастта на Оуен, отколкото до Холи, а децата им отдавна бяха напуснали дома и създали свои собствени семейства. Понякога гледаха Даниел, когато се налагаше Холи да работи до късно, а Оуен беше на път, въпреки че момчето се оплакваше от телевизионните програми, които гледаха те -предимно стари шоута с игри и религиозни предавания, - както и от наличието на броколи във всяко ястие.

Оуен покани Шийла да влезе, а Холи я поздрави от кухнята.

- Всичко наред ли е? - попита той.

- Горе-долу - отвърна Шийла. - Виж, може да си въобразявам, но днес забелязах някой да обикаля около къщата ви.

- Кой някой?

- Ами... беше жена. Видях я от кухнята. Изглеждаше мръсна и мисля, че не носеше обувки. Сигурно е била бездомница. Стори ми се, че изпробва прозорците, за да влезе през тях и да открадне нещо. Повиках Хенри и му казах да я изгони, защото кой знае колко време щеше да мине, докато дойде полицията.

Хенри Барам беше едър мъж, ветеран от Виетнам. Оуен не би го предизвиквал с лека ръка.

Холи отиде при тях.

- Какво е станало?

- Шийла казва, че една жена може би се е опитала да проникне в къщата по-рано днес.

- Докато Хенри дойде, вече си беше отишла - продължи Шийла. - Според него не беше успяла да влезе, но понеже имаме ключ, все пак реши да огледа и вътре. После провери и твоята къща, Оуен. Надявам се, че нямате нищо против.

Следобеда Оуен беше ходил до банката, което беше единствената причина да отсъства.

- Не, разбира се - каза той.

- Благодарни сме ви за загрижеността - добави Холи.

- Сметнахме, че ако искате да съобщите в полицията, по-добре сами да го направите. Ние сме винаги наоколо. Знаете го Хенри - не обича да излиза от къщи, освен за да отиде на църква.

- Няма смисъл да занимаваме полицията - отвърна Холи, като старателно отбягваше погледа на баща си. - Ще гледаме да не забравяме алармата и да заключваме вратите и прозорците. Но не споменавайте за това на Даниел, моля ви. Не искам да се тревожи.

Шийла се съгласи, че така ще бъде най-добре. Двамата ѝ благодариха отново и тя си тръгна.

- Странно, не мислиш ли? - попита Холи.

- Казваш да не викаме полиция? - отвърна Оуен. - Сигурна ли си?

- Да си го татуирам ли на челото? Няма да говорим с полицията. За нищо.

- Мисля, че ще го запомня. - Баща ѝ взе палтото си от закачалката и едно фенерче от чекмеджето под нея. - Ще погледна отвън, да глътна малко въздух.

Той обиколи двете къщи. Единствените следи от опит за проникване бяха до прозореца на Даниел: по дограмата и стъклото личаха пръски кал, като от мръсни пръсти, които са се опитвали да го отворят. Оуен ги избърса с ръкава на палтото си.

Както беше казала Холи, нямаше смисъл да тревожат момчето.

81

Телефонът на Били иззвъня, докато почистваше боклука пред „Сънлайт Хейвън“ в Южен Портланд. Комплексът с дванайсет апартамента беше най-доходният имот на Стоунхърст с добре поддържана градина отзад и светли стаи с високи тавани. Жилищата в него се отдаваха само на представители на бялата раса, независимо от всички препоръки, които представяха останалите. Един от апартаментите на най-горния етаж в момента беше свободен и Били имаше насрочен оглед след час, но някой беше изхвърлил торби със смет отвисоко в неуспешен опит да уцели контейнера и боклуците се бяха пръснали из целия двор. Затова сега Били се надпреварваше с вятъра за хартиени опаковки, събираше изгнили огризки от плодове и си мислеше, че животът определено се е изсрал в обувките му.

Погледна екрана на телефона, но номерът беше скрит. Мразеше, когато хората правеха така, и обикновено оставяше разговорите да се прехвърлят към гласовата поща. Този път обаче вдигна, в случай че се обаждат евентуалните наематели и им се е наложило да заемат чужд телефон.

Гласът отсреща звучеше досущ като на онези актьори в тъпите класически филми, които оповестяваха, че вечерята е сервирана. Майка му обичаше да ги гледа.

- С господин Стоунхърст ли разговарям?

- Същият.

- Господин Уилям Стоунхърст?

Били не помнеше откога не са го наричали така, освен когато майка му беше ядосана.

- Аха. Кой е?

- Името ми е Куейл. Мисля, че знам кой е запалил пикапа ви.

82

Даниел Уийвър се събуди от драскане по прозореца. Завесите бяха спуснати, в къщата беше тихо. Майка му си беше легнала малко след като Даниел се прибра, а дядо Оуен си беше отишъл дори по-рано, така че въобще не успя да го види. Стори му се, че майка му е малко по-спокойна, отколкото изглеждаше напоследък. Тя сложи Даниел да седне и го попита как е минал денят му, а после го прегърна, и на него му хареса. Много му хареса.

Драскането се повтори. Даниел седна в леглото си.

Каза си, че сигурно е някое животно - енот или котката на семейство Барам, Соломон, която понякога обикаляше и търсеше храна.

Звукът спря и той се успокои. Знаеше си. Глупаво... Драскането беше заменено от тихо почукване и гласа на Карис, която го викаше по име.

даниел

Момчето затрепери.

даниел

Коремът му се сви и той усети лош вкус в устата си.

отвори прозореца

Той простена и затисна устата си с ръка, но беше късно.

чувам те

- Не - прошепна той.

не ядосвай мама

Даниел запищя с всичка сила.

83

Полетът на Паркър кацна в Синсинати в осем вечерта. Можеше да пренощува в хотела на летището и да тръгне за Кадилак сутринта, но тази мисъл го потискаше - в тези хотели всички искаха да бъдат някъде другаде, поради което те по същество представляваха екзистенциални дилеми с кофти барове - така че взе кола под наем и се отправи на запад.

Според информацията в интернет Кадилак можеше да се похвали с всичко на всичко два мотела - един семеен, тип бунгало, напомнящ декор на филм на ужасите, и един от веригата „Холидей Ин“. Паркър избра втория. Стигна малко преди полунощ и си легна веднага, без да дърпа завесите, така че сутринта се събуди от слънцето. Облече черно сако с бяла риза и тъмни джинси, красиво подчертани от черните обувки „Олукай Мауна Кий“. Искаше да излъчва известна доза достолепие при срещата си с Лейла Патьн - не стряскащ, само достатъчно стряскащ.

Пропусна закуската в хотела в полза на „Сънисайд Дайн Ин“ на главната улица. Избра си маса до прозореца, където хапваше препечени филийки, пиеше кафе, четеше „Индианаполис Стар“ и наблюдаваше високата, стройна брюнетка с избродиран надпис „Лейла“ отляво на гърдите, която обслужваше клиентите на бара.

Не беше трудно да я намери: в имотния регистър в Кадилак имаше само една жена на име Патън, а номерът на социалната ѝ осигуровка неотдавна беше вписан в списъка със служители на „Сънисайд“. Паркър нямаше никакво намерение да я заговаря на работното ѝ място; просто имаше късмет да я открие там, докато закусва. Като лицензиран частен детектив той беше успял да проучи и автомобила ѝ в регистрите на щата и знаеше, че кара „Фолксваген Ню Бийтъл“ от 2005 г„ който в момента беше паркиран в сектора за служители на паркинга на заведението. Заприказва се с обслужващата го сервитьорка, Тамира, и се поинтересува колко дълги са смените им. Пресметна, че Патън вероятно ще работи докъм два следобед. Дори да си тръгнеше по-рано, той имаше домашния ѝ адрес, но предпочиташе да ѝ се представи на публично място. Ако я изненадаше вкъщи, тя можеше да хлопне вратата под носа му, а и имаше пълното право да повика полиция, ако той упорства.

В Кадилак още се чувстваше онзи живец, характерен за малките градчета, които големите търговски вериги не бяха успели да превземат. Един бог знаеше какво са си мислили от „Холидей Ин“, като са решили да отворят хотел тук. Сутринта Паркър беше преброил едва десетина коли на паркинга им и поне две от тях бяха на персонала.

Той плати сметката, излезе от заведението и подкара към покрайнините на града, докато намери ресторанта на Доби. Заведението беше заключено, а входът на паркинга беше препречен с верига. Отпред имаше табела с надпис: „Затворено“, а отдолу: „Почивай в мир, Ерол Доби. Ще ни липсваш“.

Паркър беше прочел бележките в пресата за пожара, но останките от фургоните, в които бе живял Доби и съхранявал, по думите на един от репортерите, „една от най-изисканите частни библиофилски колекции в Южна Индиана“, бяха изнесени. Паркър прекрачи веригата и обиколи наоколо. Само почернялата трева и бетон свидетелстваха за пламъците, отнели живота на Доби, въпреки че се забелязваха следи и по задната стена на ресторанта. На земята до служебния вход лежаха четири букета с цветя - два повехнали и два свежи. Огледа ги за картички и послания, но не намери.

След това Паркър се насочи към полицейското управление в Кадилак, но първо се обади на Соланж Кориво.

- Мокси Кастин обади ли ви се? - попита той.

- Да, въпреки че някои колеги изразиха учудване, дори скептицизъм от отзивчивостта му - както впрочем и от вашата.

- Нека да позная: Уолш.

- Няма да посочвам имена.

- Но съм прав, нали?

- Естествено, че сте прав. Като изключим това, какво мога да направя за вас?

- Били ли сте някога в Индиана?

- Не.

- А искали ли сте да отидете?

- Не особено.

- Тогава може би ви спестявам разкарването, защото в момента съм там.

Паркър чу шумолене на хартия.

- В Кадилак ли?

- Познахте от първия път.

- Ерол Доби.

- И Естер Бакмейър, които може би са препратили неизвестната жена...

- Карис, според мъжа, който се е свързал с Кастин.

- ... към Маела Ломабрди.

- Покойната Маела Ломбарди - поправи го Кориво. -Денталният анализ потвърди самоличността ѝ. Не се наложи да молим племенницата да разпознае тялото след престоя му във водата.

- Причина за смъртта?

- Не е удавяне. Днес сутринта говорих с медицинските експерти. При потъването Ломбарди е била вече мъртва, но за момента не знам нищо повече. Забелязахме сравнително прясно убождане на едната ръка, така че ще чакаме резултатите от токсикологията. Сега сте вие: имате ли да ми кажете нещо или търсите услуга?

- Търся услуга, но ще има полза и за вас. Възнамерявам да посетя полицейското управление в Кадилак. Ако се наложи, ще потвърдите ли надеждността ми пред колегите си?

- Хм...

- Не слушайте Уолш. Той ми е кисел за много неща.

- Все пак „хм“.

- Може би все пак ви се иска лично да посетите Индиана, но нека ви предупредя, че двупосочният билет е доста скъп, а тук няма какво особено да се види, освен ако не сте фен на НАСКАР. Хайде, Кориво: ако не разкарването, ще ви спестя поне малко проучвания.

- Добре, добре. Но ще ни информирате за всичко, което научите, и няма да ядосвате никого.

- Хм...

- Много смешно.

Паркър ѝ благодари и затвори.

Полицейското управление в Кадилак беше организирано по почти същия начин като това в Кейп Елизабет: четиринайсет служители, от които петима патрулни полицаи и един детектив. Приемната работеше от осем сутринта до пет следобед всеки ден, а извън тези часове телефоните препраща директно към регионалната диспечерска служба. Тя разполагаше с четирима дежурни полицаи и четирима дежурни чиновници през уикендите, като в момента имаше по едно свободно място и за двете позиции. Паркър знаеше всичко това, защото беше написано на едно голямо табло, а той имаше половин час на разположение, за да се запознае с детайлите, докато чакаше шефа да се върне от ангажимента си навън, който, както се оказа, се състоеше в късна закуска в „Сънисайд Дайн Ин“, и това вероятно не беше първата му закуска за деня, съдейки по напрежението върху копчетата на униформената му риза. Името му беше Дуайт Хилик и след като Паркър му представи повода за посещението си, прояви предпазлив интерес.

- Багажник на кола, казвате?

- Точно така.

Хилик потропваше с химикалката си по бюрото.

- Не сме получавали молба от Мейн за съдействие с информация.

- Ще получите.

- Защо тогава да не изчакам да говоря с колегите вместо с вас?

- Защото аз съм тук, а те не са. Лейтенант Соланж Кориво може да гарантира за мен.

Хилик остави химикалката си.

- Не ми трябват гаранции - продължи той. - Знам кой сте. Проверих ви в „Гугъл“. Планирате ли да застреляте някого?

- Кой ден сме?

- Мисля, че четвъртък.

- Не, днес не планирам да стрелям.

Хилик го гледа поне десет секунди в пълно мълчание.

- Е, добре тогава - каза той накрая. - Да започваме.

84

Макар и почиващо на доста краткотраен контакт, впечатлението на Айвън Гилър беше, че Грег Мълис не е типът на Кони Уайт. Живееше на сметище, работеше в кланица и се държеше като човек, който всяка сутрин се буди с мисълта как ли ще го прецака този ден животът. Поне най-сетне беше успял да заплоди жена - с момченце, според бъдещата майка, - но Гилър беше убеден, че участието му се е изразявало в това да държи очите си затворени. Приятелката му можеше да се нарече непривлекателна, но само ако човек не беше виждал други просто непривлекателни жени, да не говорим за привлекателни. А съдейки по пепелниците, пръснати из цялата къща, миризмата на дрехите и цигарата в дясната ѝ ръка, детето, ако оцелееше до раждането си, щеше да стане Марлборо Мен.

Гилър беше проучил надлежно Мълис, преди да го потърси лично, и знаеше името на бившата му съпруга, домашния ѝ адрес, двете ѝ работни места и училището на сина ѝ - или „сина“ ѝ, както вече възприемаше той Даниел Уийвър. Нужно му беше обаче потвърждение на историята, която му бе разказала Кони Уайт: че Холи Уийвър не би могла да е заченала детето, което наричаше свое. Затова сега Гилър седеше на ожулена масичка в кухня, смърдяща на мас и варени зеленчуци, в къща, която се нуждаеше от сериозно почистване или, най-добре, изпепеляващ пожар.

Мълис седеше прегърбен срещу Гилър и държеше в ръка визитката му, която го представяше като Маркъс Лайт, служител на Отдела за закрила на децата и семействата към Департамента за здравеопазване и социална политика. Гилър разполагаше с множество такива: някои си беше направил сам, а други, като тази, бяха просто чужди визитки, които беше запазил или откраднал. Мълис и приятелката му дори не поискаха да видят служебна карта. Визитката беше достатъчна, за да го пуснат в дома си - е, тя и уверението му, че не само ведомството няма никакви забележки към тях, но и може дори да получат помощ, ако отговорят на някои въпроси.

Гилър не спираше да се удивлява колко лековерни могат да бъдат хората.

Мълис беше метър и седемдесет и два висок; слаб, но не мършав, като че ли сглобен от парчета тел. Някога вероятно бе минавал за хубавец, преди разочарованието да го разяде.

- Споменахте за помощи - каза приятелката му, чието име беше Таня. За да няма съмнения по въпроса, беше го татуирала на опакото на лявата си длан, оградено със сърчице. На дясната имаше същото сърчице с името на партньора ѝ.

- Помощ - поправи я Гилър. - Упълномощен съм да предложа финансова награда на всеки, спомогнал за разкриването на измами.

- Какви измами? - попита Мълис.

- В случая, свързани с подаване на невярна информация за издаване на удостоверение за раждане.

Таня погледна към Мълис.

- Да познаваме някого? - ухили се тя, но той не се хвана.

- Млъквай.

- Майната ти, няма да ми казваш да млъкна.

Но все пак млъкна.

Гилър се покашля.

- Мистър Мълис, фактът че съм тук, означава, че вече съм запознат с характера на измамата. Освен това трябва да ви предупредя, че както мога да ви предложа награда за сътрудничеството, така и съм длъжен да разглеждам укриването на информация като престъпление. Това е много сериозен въпрос. Фалшифицирането на удостоверение за раждане е тежко престъпление и води със себе си съответните правни последици. Не става дума само за глоба: в зависимост от характера и тежестта на престъплението може да се стигне до пет години затвор или повече, ако се окаже, че детето е било изложено на риск.

Мълис остави картичката на масата и леко я побутна към Гилър.

- Не знам нищо за никакви измами.

Гилър прозря всичко. Дори Мълис да беше изпитвал гняв и горчивина към бившата си жена, те се бяха изпарили със зачеването на собственото му дете. Някога я беше обичал и нямаше да участва в отнемането на детето ѝ или дори хвърлянето ѝ в затвора.

- Преди пет години бившата ви съпруга е регистрирала раждане на син.

- И какво от това?

- Тя е стерилна.

- Глупости.

- Моля ви, недейте така, господин Мълис - каза Гилър сериозно.

- Грег, да поговорим насаме - обади се Таня.

- Няма какво да говорим.

Гласът ѝ омекна.

- Грег. - Тя сложи ръка на рамото му. - Само за минута.

Така, както преди малко бе доловил следи от някогашна любов у Мълис и почтеност, която годините не бяха успели да стъпчат докрай, сега Гилър разпозна искрената обич и загриженост в изражението на приятелката му. Стана му мъчно за тях и искрено съжали, че издирването го е довело до техния праг.

Двамата излязоха от стаята и затвориха вратата след себе си, но стените бяха тънки и част от думите се донасяха до ухото на Гилър.

- Вече знаят... не е твоя работа... помисли за нашето бебе... затвор...

Докато спореха, той вече набираше телефонния номер. Бяха му казали всичко, което искаше да знае. По-нататъшните събития вече не бяха в негови ръце.

85

Куейл седеше в колата под наем срещу къщата на Уийвър. Благодарение на старанието на Гилър вече разполагаше с множество сведения за живота на Холи Уийвър, включително къде учи момчето, което тя наричаше свой син, но нямаше представа как изглежда самото дете. Знаеше обаче кога свършват часовете в Начално училище „Сейбър Хил“ и трийсет минути преди това си намери удобно място в изоставен паркинг, от който можеше да наблюдава пътя към двата имота на Уийвърови.

В един часа следобед от алеята излезе син „Крайслер“, струващ

по-малко от бензина, който щеше да му е нужен, за да стигне до автоморгата, и зави на юг по шосето. Шофираше го белокос мъж с черно палто, който оправяше колана си в движение. Това трябваше да е Оуен Уийвър, бащата на Холи. Куейл знаеше доста неща и за него: веднъж овдовял, веднъж разведен, собственик на камион, без особени финансови средства и без изгледи за бъдещи на този късен етап в живота му.

Куейл следва крайслера, докато стигна до училището. Паркира на едно свободно място малко след него, откъдето можеше да наблюдава как възрастният мъж пресича улицата, за да се присъедини към групата родители, обикалящи около входа. Чу се училищният звънец и след минути първите деца излязоха. Сред тях беше тъмнокосо момче, което ходеше по-бавно от другите, като че ли раницата на гърба му тежеше повече, отколкото трябва, но все пак успя да се усмихне немощно на дядо си.

Куейл издиша. Цялото му тяло се отпусна от облекчение, като на тежко болен човек, най-сетне съзрял края на мъките си. Хванати за ръка, Оуен Уийвър и момчето пресякоха улицата под зоркия поглед на англичанина.

Странно, помисли си Куейл, колко много приличат някои момченца на майките си.

Не му беше нужно друго потвърждение от Гилър. Беше намерил детето на Карис Ламб.

86

Първия път се включи гласова поща, но Гилър имаше време за втори, по-успешен опит, преди виковете откъм кухнята да стигнат до кресчендо, последвано от тишина. Чу стъпки в коридора и остави телефона. Мълис влезе. Таня стоеше зад него и плачеше.

- Хайде, махайте се - каза Мълис. - Нямаме какво повече да ви кажем.

- Много съжалявам, че избрахте този път.

- Казах нещо. Махайте се от дома ми.

На вратата се позвъни - не веднъж, а продължително, без посетителят изобщо да вдига пръст от звънеца. Зад мътното стъкло се виждаше женски силует.

- Кой е, по дяволите? - попита Мълис.

Таня се приближи до вратата.

- Не отваряй! - каза мъжът ѝ.

- Няма смисъл - обади се Гилър достатъчно силно, за да го чуят въпреки дрънченето.

Мълис се обърна към него.

- Какво казахте?

- Казах, че няма смисъл. Не можете да я спрете.

- Искате да кажете, че тази кучка е с вас?

Таня инстинктивно сложи ръце върху корема си, сякаш така можеше да защити бебето си.

- По-добре отворете.

Очите му пареха. Усети сълза на бузата си. Плачеше за Мълис, за Таня, за нероденото им дете.

За себе си.

- Отворете и да приключваме.

87

Луис седеше с опънати крака в приемната на Мокси Кастин, погълнат от четивото си. В момента редуваше Монтен, „И изгрява слънце“ и „Ню Йорк Таймс“: едно есе, една глава, няколко статии. Когато не четеше, размишляваше върху прочетеното.

Мокси го наблюдаваше от вратата на кабинета си.

- Знаеш ли какво ме попита една клиентка по-рано?

- Не.

Луис се беше върнал на Монтен и дори не вдигна поглед от книгата.

- Искаше да знае какво престъпление си извършил.

- Надявам се, че си помислил добре, преди да ѝ отговориш.

- Оставих го на въображението ѝ.

- Сигурно така е най-добре.

Луис прелисти страницата.

- Вратовръзката ти - каза той, пак без да вдига очи.

Мокси попипа въпросния аксесоар.

- Какво ѝ е?

- А, нищо.

- Скъпа вратовръзка е.

- Сигурен ли си?

- Касова бележка ли искаш?

- Не си върви с костюма.

Аз харесвам контрастите.

Добре, защото не мога да си представя костюм, с който ще си отива.

- Има излъчване.

- С изключение на клоунски.

- Италианска е.

- Значи на италиански клоун.

Мокси отиде при огледалото до бюрото на секретарката си и се огледа. Обърна внимание, че секретарката не смее да вдигне очи и нищо не казва. Мислено си отбеляза да ѝ напомни, че е важно да подкрепя човека, който плаща заплатата ѝ.

- Накара ме да се съмнявам в себе си.

- Радвам се - отвърна Луис.

Мокси закопча сакото си, намръщи се и пак го разкопча.

- Може да е малко крещяща за този костюм - съгласи се той.

- Крещяща е дори за „Тайм Скуеър“.

- Добре де, убеди ме. Ще я сменя. Ще я сменя и повече няма да я слагам. Ще я пратя за благотворителност.

- Прати я в училището за клоуни.

- Стига с тия клоуни.

Мокси влезе намусено в кабинета си, порови в шкафа и се върна с по-убита на цвят вратовръзка. Сложи си я пред огледалото и се обърна към Луис.

- По-добре ли е?

Луис бегло го погледна.

- По-добре е. А сега, за костюма...

Мокси чу как секретарката се задави зад гърба му.

- Ако се обърна и видя, че се смееш - каза той, - си уволнена.

88

Дуайт Хилик може да имаше нужда от малко вталяване, но не беше глупак. Той преведе Паркър стъпка по стъпка през всички детайли за пожара, откриването на тялото на Ерол Доби и изчезването на Естер Бакмейър, без нито веднъж да се запъне, поколебае или погледне в папките или бележките си.

- Значи това се разглежда като нещастен случай? - попита Паркър.

- Тялото на Доби беше силно обгоряло, но нямаше следи от други наранявания, нито следа от горивни материали, ако изключим хартията.

- А Доби е обичал да пуши трева.

- Да. Няма да е първият, загинал заради изпусната цигара. Още чакаме резултатите от токсикологията, но те ще дойдат чак след месец. От друга страна, изчезването на Естер пробужда някои съмнения.

- Тя заподозряна ли е?

- Официално бихме искали да я разпитаме. Неофициално, не смятам, че има нещо общо.

- Ами жените и момичетата, които са отсядали при Доби в миналото?

- Какво за тях?

- Има ли причина да подозирате някой сърдит? Гадже, съпруг?

- Не сме изключили тази възможност. Повикахме щатската служба по пожарна безопасност и частен специалист, които да установят причината и произхода на пламъците. Разследването продължава, но както казах, няма следи от акселеранти, поне засега. Но при толкова хартия и една клечка кибрит е достатъчна.

- Да се върнем на жените, които са минали оттам. Знаехте ли, че Доби и Бакмейър поддържат неофициално убежище?

- Да.

- Някакви данни за непристойно поведение от страна на Доби?

- Не.

- Не ви ли е минавало през ума?

- Вие не познавате Доби. Аз го познавах. Не се сърдя, че питате. И аз щях да направя същото на ваше място, но той просто не беше такъв.

Паркър зададе още няколко въпроса, за да си доизясни и потвърди някои неща. Щом приключи, Хилик звънна на детектива -бивш служител на полицията в Индианаполис на име Шиърс, и го помоли да се отбие, въпреки че този ден беше в почивка. Шиърс дойде почти веднага и тримата заедно се отправиха към ресторанта на Доби, където още веднъж повториха всички детайли и Шиърс допълни каквото можеше, преди да продължат към къщата на Бакмейър. Шиърс преведе Паркър през всички стаи, които вече бяха претърсени от детективи и следователи от щатската полиция в Индианаполис, защото убийствата извън големите градове бяха под нейната юрисдикция. Нямаше следи от нахлуване, но нямаше и признаци, че Бакмейър е възнамерявала да пътува, дори за кратко. До мивката дори стоеше недовършена кутия с разтопен сладолед заедно с лъжичката.

Паркър излезе навън и изчака на слънце Хилик и Шиърс да заключат. Очакваше в Индиана да намери равни пейзажи, но районът около Кадилак беше горист и хълмист. Красиво място, помисли си той, въпреки че не би живял тук.

- А Лейла Патън? - попита той, когато полицаите се присъединиха към него.

Хилик намести шкембето си.

- Да, странна работа. Казва, че е била нападната след прибирането си от ресторанта. Персоналът и много хора от града се бяха събрали там след пожара - да се утешат взаимно, да оставят цветя, да се помолят, и Лейла тъкмо се била върнала вкъщи. Не можа да ни разкаже много, но беше сигурна, че нападателката е била жена. Носела маска и в момента, в който ѝ станало ясно, че няма да се получи, побягнала. Лейла чула кола, но не я видяла.

- Разбрах, че е успяла да я пореже.

- Да, с ключ.

- Смятате ли, че може да има връзка с другите инциденти?

- Не го изключвам. Градът ни е малък. Много неща се случват под повърхността, като в повечето малки градове, но фатален пожар, изчезване и опит за похищение в рамките на двайсет и четири часа е нещо крайно необичайно. Така че, да, възможно е да има връзка, но не ми хрумва каква. Е, имам предположение: сигурно има нещо общо с момичетата на Доби, но двамата с Естер не са водили документация или поне не сме намерили. Възможно е и да е изгоряла заедно с всичко останало.

- Лейла е била на смяна вечерта преди пожара, нали така?

- Да.

- И не е видяла нищо необичайно?

- Не, освен някакъв тип, който четял поезия. Не мисля, че това е престъпление, въпреки че зависи от стиховете.

Паркър го погледна. Хилик също го погледна. Паркър погледна Шиърс.

Не питайте мен - рече детективът, - не съм критик. Само

работя тук.

- Лейла каза, че Доби не харесал онзи със стихосбирката - каза Хилик. - Бил изнервен, но твърдял, че не го познава, и Лейла му повярвала. Описа ни го, но звучеше като Ралф Уолдо Емерсън^[31]. А и често се случваше Доби да не хареса някого. Беше си особняк.

- Не харесваше мъже, които носят сандали с чорапи - вметна Шиърс.

- Определено - потвърди Хилик.

И тримата се съгласиха, че в това има резон, и продължиха нататък.

- Значи Лейла Патън е нападната пред дома си, вероятно за да бъде отвлечена - заключи Паркър. - Успява да влезе вътре и да заключи, след което се обажда в полицията. И това е всичко.

- Точно така - каза Хилик.

- А защо някой ще се опитва да я отвлече?

- Вие сте прочутият частен детектив.

- Защото - продължи Паркър, - която и да е била тази жена, ако наистина е била жена, тя е подозирала, че Патън знае нещо или е видяла нещо, което би могло да бъде от полза за разследването. Но според вас в показанията ѝ не е имало нищо особено.

- Което не означава, че не знае повече - отбеляза Шиърс. -Лейла Патън е умна жена. По-умна от мен във всеки случай.

Той изчака Хилик да го обори, но онзи не го направи.

- Много мило - рече Шиърс.

- Значи нападението може да е било предупреждение? -предположи Хилик.

- Ако има връзка между сполетялото Доби, Бакмейър и Ломбарди, то говорим за решителни действия, а не за предупреждения -отвърна Паркър.

Хилик пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се огледа да изрита нещо. Като не видя нищо подходящо, се задоволи да изругае на висок глас. Зад гърба му беше гаражът на Естер Бакмейър с нейния „Нисан“. Където и да беше, не беше отишла там с колата си. И никой от тримата мъже на двора ѝ вече не мислеше, че някога ще се върне.

- Харесвам Лейла - каза Хилик, след като поизпусна парата. -Добро момиче е. И Шиърс е прав - умна е.

- Значи може да крие нещо от вас?

- Предполагам, но не виждам защо не би искала да ни помогне да разберем какво става.

- Може би е уплашена.

- Да, но тя е кораво момиче. Майка ѝ е на легло от много отдавна. Бог ще прояви милост да си я прибере, но нито веднъж не съм чул Лейла да се оплаче. Искам да кажа, че ако Лейла Патън има информация, която може да ни насочи към умишлено престъпление срещу Доби или Естер, бих очаквал да я сподели.

- Е, какво тогава крие? - попита Паркър.

- Хм, щом сте тук, може би вие ще разберете.

89

Гилър седеше на кухненската маса и гледаше входната врата. Грег Мълис лежеше наполовина в коридора, наполовина в дневната, така че Гилър виждаше само краката му, единият от които още потрепваше. Таня се беше свлякла до стената, а краката ѝ бяха опънати пред тялото. Куршумът я беше уцелил в гърдите и я беше убил на място.

Палида Морс стоеше над тялото ѝ, сякаш озадачена от преображението на смъртта - блед призрак с нова къща, в която да витае. Синята найлонова шапчица, под която беше скрита цялата ѝ коса, ѝ придаваше още по-странен вид. В отпуснатата си ръка държеше пистолет със заглушител, който още димеше. Гилър никога не беше чувал изстрел от оръжие със заглушител. Изненада се колко тихо прозвуча: не чак като покашляне, но като гневно излайване.

Морс коленичи и сложи ръка върху корема на Таня.

- Усещам как рита - каза тя, като се обърна към Гилър.

Той не отговори. Беше слязъл в пъкъла и сега един от адските демони му говореше на език, който не желаеше да разбира. Той запуши ушите си и затвори очите си, но въпреки това чу следващите думи на Морс:

- Вече спря.

Чу приближаващи се стъпки и усети миризмата на Морс, отчетлива въпреки дима, кръвта и миризмата на умиращите. Тя беше нейната квинтесенция, проявлението на нейната загадка. Тя беше нейното име. Тя беше самата Смърт. Гилър осъзна, че всеки миг от неговото битие, от сливането на сперматозоида и яйцеклетката, през болките и радостите на любовта и загубата, до последното прояснение на това бедно място, с всичките разцепени дърва и вмирисана храна, е водел насам, така че той се определяше от това, което бе предизвикал тук, и малкото добрини, които бе сторил през живота си, щяха да се разпилеят като пепел от последното припламване на съществуването му.

Погледни ме - каза Морс.

Той отвори очи и чу името си от дулото на пистолета.

90

Паркър, Хилик и Шиърс решиха, че най-добре би било Паркър да говори с Лейла Патън насаме. Хилик смяташе, че всеки опит да сплашат младата жена би се увенчал с неуспех, чиято величина би била правопропорционална на размера на сплашването. Иначе казано, ако се сблъскаше с тримата едновременно, Патън би била три пъти по-непреклонна.

Когато Патън най-после излезе от заведението след края на смяната си, Паркър чакаше до колата си. Беше паркирал достатъчно далеч, за да не рискува да я стресне, но достатъчо близо, за да не може тя да се качи във фолксвагена си, преди той да я заговори.

- Мис Патън?

Тя се спря до колата си и той забеляза как бързо плъзна ключа си между средния и безименния пръст на дясната си ръка и сви юмрук. Явно нямаше да допусне да я изненадат отново. Присви очи срещу Паркър и слънцето, което блестеше зад гърба му.

- Видях ви по-рано в заведението - каза тя. - Кой сте и какво искате?

Паркър се спря малко преди да влезе в обсега й.

- Казвам се Чарли Паркър. Говорихме по телефона, но не стигнахме далеч. Сметнах, че ще бъде по-добре да се видим на живо.

Тя не се отпусна, но премести ключа в ръката си, за да отключи вратата.

- Казах ви вече: не знам нищо.

- Умират хора, Лейла, и не само тук. Мисля, че същите изверги, които са убили Доби и Естер, са убили и една жена в Мейн, след което са изхвърлили тялото ѝ в каменна кариера. Мисля също, че ще продължат да убиват, докато не постигнат целта си.

Патън се спря и се обърна към него.

- Естер е изчезнала, не е убита. Доби загина в пожар.

- Съмнявам се, че вярвате в това, също както не вярвате, че Доби се е затрил заради един джойнт.

- Не знам в какво вярвам.

Беше я спечелил. Усещаше го по гласа ѝ.

- Държали сте и на двамата.

- Да.

- Отделете ми тогава няколко минути. Може би знаете повече, отколкото си мислите.

- Трябва да се прибирам при мама. Тя е болна.

Паркър само слушаше. Каквото и да кажеше, нямаше да помогне. Чакаше и наблюдаваше как съпротивата напуска Лейла Патън. Тя огледа безмълвно паркинга, заведението и целия Кадилак, сякаш се чудеше как и дали някога ще успее да избяга от всичко това.

- Ако това е вярно - каза тя накрая, - вие ще спрете ли тези хора?

- Да.

- Това не е ли работа на полицията?

- Понякога аз се справям по-добре.

Лейла го премери с поглед и той като че ли не отговори на изискванията ѝ. Паркър не го прие лично.

- Сам?

- Имам на кого да разчитам за помощ, когато се наложи.

- И досега налагало ли се е?

- От време на време.

- Сигурно можех да ви проверя в „Гугъл“, но мразя да го правя. Тръпки ме побиват от него.

- Съгласен.

- Ако все пак ви бях потърсила в нета, щеше ли да ми хареса това, което щях да намеря?

Тя вече го гледаше в очите. Паркър беше сигурен, че има какво да му каже.

- Надявам се. Може би не всичко, но по-голямата част - да. Дори аз не съм възхитен от всичко, което съм вършил.

Когато заговори отново, гласът ѝ беше толкова тих, че вятърът едва не отнесе думите ѝ, преди да стигнат до Паркър.

- Страх ме е, че тя ще се върне.

- Коя?

- Жената, която се опита да ме нарани.

- Тя ли го каза?

- Тя нищо не каза.

- Но...?

Патън сбърчи нос като малка животинка, надушваща хищник.

- Миришеше гадно - не като човек, който не се е къпал, а отвътре. Сигурно не разбирате какво имам предвид. Не го обяснявам добре.

Паркър се приближи.

- Будите се нощем и усещате миризмата ѝ, като че ли е в стаята при вас - каза той. - Когато сте потисната или уплашена, я усещате в храната си. Долавяте следи от нея в разваленото мляко, отворените канали, прегазените животни по пътя.

- Да. Точно така е. Ще се махне ли някога?

- Не, не и ако ви е докоснала. Ще остане.

- И какво прави човек тогава?

- Надява се да премахне източника ѝ от света и се научава да живее със спомена. - Паркър се усмихна. - Какво ще кажете за това: ако ми отделите малко време, аз ще говоря. Ще ви разкажа за себе си и откъде знам тези неща. Когато приключа, ако още не ми вярвате, ще си тръгна и повече няма да ви безпокоя. Ще си хвана самолета на изток и ще намеря друг начин да спра това, което се случва. Няма да ви замесвам, но...

Той не довърши изречението си.

- Но аз вече съм замесена, нали? Това щяхте да кажете.

- Да.

- И онази жена ще се върне, нали?

- Възможно е. Вие сте или пропуск и ще се върне, защото се налага, или просто обича да го прави и ще се върне, защото ѝ харесва. При хората като нея, изгнили отвътре, обикновено е второто.

- Защо не го казахте по-рано? Можехте да ме заплашите, за да размисля.

- Не съм дошъл да ви заплашвам и нямаше защо да размисляте. Вие вече знаехте как е редно да постъпите. Просто имахте нужда някой да го потвърди. И няма да го направите за себе си. Не ми приличате на такъв човек. Ще го направите, за да спасите другите, но няма нищо лошо междувременно да спасите и себе си.

- Хубава реч.

- Често се упражнявам.

- Сигурно ви се налага. - Тя отвори вратата на колата си. -

Карайте след мен.

91

Оуен Уийвър седеше с внука си на дивана в дневната и гледаше анимация, създадена специално за да продава играчки на децата и така да докара максимална печалба с минимални усилия.

Даниел беше изкарал тежка нощ и се беше събудил с писъци от кошмар, което беше необичайно за него. Съответно Холи също бе имала тежка нощ, защото той бе настоял да спи в леглото ѝ, макар че и след това почти не беше спал. Друг път Холи би го оставила у дома да си почине, но Оуен имаше час при лекар, за който чакаше от седмици, а семейство Бара бяха на погребение в Бангор, така че нямаше кой да го гледа. По тази причина Даниел - унил и с натежали клепачи, беше принуден да изкара един нещастен ден в „Сейбър Хил“.

Очите на детето гледаха в екрана, но си личеше, че не вижда почти нищо. Оуен се опита да го убеди да си легне и поспи, но Даниел настоя да остане, а колчем притвореше очи, се размърдваше, като че ли нарочно искаше да стои буден.

- Ей - каза Оуен.

Даниел го погледна.

- Не се страхувай да заспиш. Аз съм тук и няма да те оставя. Ако искаш, ще седя на дивана до сутринта, освен когато трябва да ида да се изпишкам, защото не искаме да седим на напикан диван, нали?

Даниел дори не се усмихна. Обикновено се заливаше от смях, когато някой друг споменеше за тоалетните си нужди. Челото му се сбърчи още по-дълбоко.

- Защо не приличам на мама?

Оуен се постара лицето му да заеме възможно най-непроницаемо изражение.

- Какво искаш да кажеш?

- Каквото казах. Защо не приличам на мама? Нейната коса е съвсем светла, а моята е тъмна.

Оуен знаеше, че не е само това. Детето просто още нямаше нужния речник, за да изрази сложните си чувства.

- Защото двамата сте различни хора. Може би си взел повече от баща си.

- Ти си казвал, че никога не си виждал татко.

- Гадая. Просто така стоят нещата. Аз винаги съм приличал повече на баща си, отколкото на майка си. Ако бях взел повече от нея, щях да съм по-хубав.

Даниел отново не се усмихна.

- Защо мама никога не говори за татко?

Откъде идваше всичко това?

- Защото се натъжава.

- Защо?

- Просто се натъжава.

- Защото е умрял ли?

- Да. Защото е умрял.

Погледът на Даниел се плъзна към прозореца и гората отвъд.

- Може ли някой да има две майки?

Мили боже.

- Хм... сигурно. Приятелката ти в училище, Дина, има две майки. Баща ѝ се е оженил повторно и Дина ходи при него и новата му жена два пъти в месеца. И се разбират чудесно, нали?

Даниел кимна.

- Това ли имаше предвид?

Момчето поклати отрицателно глава.

- Ами ако майка ти умре? И ти отидеш при друга майка?

Оуен усети стягане в гърдите. Ако ей сега лявата му ръка се схванеше и получеше инфаркт, изобщо нямаше да се изненада.

- Да, и?

- Мъртвата майка още ли ще ти бъде майка?

Оуен бродеше изгубен в непозната територия. Тук нямаше правилни отгооври. Можеше да бъде само честен.

- Да - каза той, - още ще ти бъде майка.

Брадичката на Даниел потрепери и Оуен го притисна в прегръдките си.

- Но коя е истинската? - изхлипа Даниел. — Коя е истинската?

92

Можеха да минат дни, ако не и седмици, докато открият трупа на Гарисън Прайър, ако противопожарната аларма в кухнята не се беше задействала по грешка и дразнещият звук не бе принудил съседите да повикат управителя на сградата. Сега група детективи и федерални агенти гледаха каквото беше останало от тялото на Прайър и парчета, изрязани от него и захвърлени в мивката в банята.

- Някой определено не го е харесвал - отбеляза един от агентите.

То нямаше много-много какво да му харесва човек - отвърна друг.

- Е, сега е още по-малко.

Чуха движение зад гърба си и се обърнаха, за да видят специален агент Едгар Рос от Ню Йорк. Въпреки че разследването се водеше от Бостън, най-заинтересувани от развитието му бяха колегите им в столицата и Ню Йорк, и по-конкретно самият Рос. Той видимо не одобри чувството за хумор на колегата си, но остави само изражението на лицето му да издаде чувствата му. Накрая, след една неловка минута, си тръгна.

- Как успя да дойде толкова бързо, по дяволите? - попита първият агент.

Колегата му сви рамене.

- Казват, че имал къща в Кеймбридж.

- На държавна заплата?

- Не знаеш ли? Рос има много пари. Не го мисли. Мамка му, той дори е член на един от ония лъскави клубове...

93

Кони Уайт внесе половината пари, получени от Гилър, в банковата си сметка, купи си дърво от местния магазин за хоби и занаяти, а останалото похарчи в „Маршал“. В друг случай би спестила нещичко за всеки случай, но беше видяла изражението на Гилър, когато му каза за момчето на Холи Уийвър: името му говореше нещо, така че със сигурност щеше да се върне с още пари. Не се притесняваше, че ще я прецака. Може да беше обигран в преговорите - като всеки бизнесмен,

- но тя поразпита за него и разбра, че е човек, който държи на думата си. Противното не би се отразило добре на репутацията му на честен брокер.

Уайт спря пред фургона си, но Стийлър не излезе от колибата си, както друг път. Той беше мързелив до безобразие, но познаваше звука от колата ѝ и никога не пропускаше да я посрещне. Веригата му се виеше вътре в колибата. Беше странно, но тя не се притесни.

- Стийлър?

В отговор се чу лай, но не от колибата, а от вътрешността на фургона. Сигурно брат ѝ, Еди, беше наминал - тя от седмици го молеше да погледне уплътнението на фурната - и беше пуснал кучето вътре, макар да знаеше, че не бива, защото Стийлър беше луд по преждата и обожаваше да разчепква кълбата със зъби и нокти. Но Еди много го обичаше и кучето го знаеше.

- Мамка му, Еди - изруга тя, като отвори вратата и влезе вътре,

- казвала съм ти да не...

На масата седеше непозната жена, а Стийлър стоеше до нея, сложил предните си лапи в скута ѝ, и махаше с опашка. Той обичаше господарката си и много харесваше брат ѝ, но добрите му чувства към човеците се изчерпваха с това.

До този момент.

Жената носеше синя найлонова шапчица, под която беше прибрана цялата ѝ коса. Имаше кожа на удавник и очи на кукла. В следващия миг погледът на Уайт се отмести от натрапницата и Стийлър, прикован от пистолета, който се появи зад гърба на кучето. Заглушителят правеше заплахата още по-реална. Уайт беше гледала достатъчно филми, за да знае, че никой не слага заглушител на пистолета си, ако не смята да го използва.

- Хубаво куче имате - каза жената.

Уайт се опита да избяга и Морс я застреля в гърба.

94

Лейла Патън живееше на улица с еднакви едноетажни постройки в квартал от седемдесетте години. Повечето къщи бяха в добро състояние, въпреки че нейната носеше белезите на недостатъчни грижи поради липсата на време, пари или и двете. Паркър спря на алеята и слезе. Изчака Патън да влезе първа, за да се увери, че майка ѝ е добре, както го беше помолила. Минаха десетина минути, през които улицата беше напълно замряла, с изключение на една черна котка с умряла птичка между зъбите. Накрая се отвориха два прозореца в предната част на къщата и Патън му помаха да влезе.

Паркър не каза нищо, но още от вратата разбра защо е отворила прозорците. Къщата миришеше на дълго боледуване, на бавно гаснене и усилия мъките да бъдат облекчени. Някъде се чуваше телевизор. Една жена се закашля, после утихна.

Патън го чакаше в дневната. Вътре беше подредено като в стая, която рядко се използва. Може би предварителната информация влияеше на сетивата му, но на Паркър му се струваше, че това място очаква оплаквачки. Единственият различен детайл беше пианото в ъгъла. Той не разбираше много от пиана, но това беше чисто, без прах, а по килима до него личаха следи от честото местене на столчето, което подсказваше, че инструментът не служи само за украса.

- Искате ли нещо за пиене? - предложи Патън. - Мислех да направя зелен чай.

- Звучи добре.

Тя го остави сам. Той се приближи до камината и разгледа снимките върху нея. На много от тях се виждаше по-младата Лейла, често заедно с масивен мъж, който се опитваше да прикрие преждевременното оредяване на косата си, после се предаваше пред неизбежното, а накрая изчезваше от галерията, като че ли съдбата, след като му бе взела косата, не беше останала доволна и беше решила да прибере и останалото. Имаше и нисичка, тъмнокоса жена, която си беше слаба от самото начало, но продължаваше да отслабва, докато също не изчезваше от снимките, за да запечата образа си такъв, какъвто е бил, преди болестта да стане най-ярко изразената ѝ черта. Съдейки по видимата възраст на дъщерята, Паркър предположи, че последните снимки на майката са направени преди четири-пет години, може би по същото време, когато Карис е минала през Кадилак на път към смъртта си в горите на Мейн.

- Тя не обича да ги гледа.

Патън беше влязла в стаята с поднос, на който имаше чайник в китайски стил, две малки чашки в същите багри и чиния с домашни сладки. Остави всичко на ниската масичка и се приближи до Паркър.

- Имах предвид майка ми. Не обича да си спомня каква е била преди, но аз обичам.

Паркър не каза, че съжалява. След толкова години грижи за майка си Лейла Патън сигурно беше чула всички баналности на света.

- Колко още ще можете да я гледате у дома? - попита той.

- Още няколко месеца - отвърна тя спокойно, но без да го погледне. - После ще ѝ бъдат нужни постоянни грижи, чак до края.

- Има ли подходящо място наблизо?

- Не или поне не такова, в каквото бих искала да я настаня. Ще се наложи да продадем къщата, за да покрием разходите, но аз бездруго не мислех да оставам тук.

- Къде ще отидете?

- После ли? Някъде с хубава гледка. Но преди това в Блумингтън - в Музикалното училище „Джейкъбс“, ако още ме искат. Преди време ми предложиха стипендия, но аз не можех да приема заради майка си. Казаха, че ще ми я запазят, но не знам докога. Вече се боя да попитам.

- Това добро училище ли е?

Тя се засмя.

- Добро ли? Най-доброто в страната, по-добро от „Бъркли“ и „Джулиард“, въпреки че „Къртис“ във Филаделфия доста го доближава.

- Нека да позная: пиано.

- Личи си, че сте детектив. Но как разбрахте?

- По възглавничките на пръстите ви.

Патън инстинктивно погледна ръцете си.

- Но най-вече по голямото пиано в ъгъла.

- Хитро - рече Патън, - също като детективите в книгите.

Тя наля чай и двамата си взеха по една курабийка. Патън седна на дивана, а Паркър се настани на един фотьойл и се опита да ѝ обясни защо трябва да му се довери. Тя слушаше, а когато задаваше въпроси, той се стараеше да отговаря искрено. Ако нямаше желание да отговори, ѝ казваше. Не искаше да я лъже.

Направи го, защото вярваше, че младата жена пред него таи нещо, което иска да сподели и което може би иска да свали от плещите си. Дори то да не му помогнеше в разследването, щеше да се радва, че е облекчил бремето ѝ, защото понякога от нас се иска просто да слушаме. Едва по-късно щеше да си даде сметка, че в тази стая, докосната от смъртта, той бе оголил душата си пред една непозната и с това бе намалил мярата на собствената си болка.

Паркър спря да говори. Лейла - защото тя вече беше Лейла и щеше завинаги да остане така - го докосна по ръката.

- Ламб - каза тя. - Фамилията на Карис беше Ламб, но ме помоли да го пазя в тайна.

После стана и отново излезе от стаята. Когато се върна, носеше кутия от обувки, която остави на масичката.

- Карис ме помоли да пазя доста тайни.

95

Куейл чакаше Морс да се върне. Убийствата от последните часове бяха извикали лека руменина по бледата ѝ кожа, като че ли отнемайки живота на другите, тя беше поела част от жизнената им енергия, за да компенсира липсата на своя.

Куейл вече познаваше изискванията ѝ. Беше постлал парче найлон от вътрешната страна на вратата, върху което Морс стъпи, за да съблече дрехите си и застане гола пред него. След това прекрачи извън найлона и го събра във вързоп. По-късно щеше да накисне съдържанието му в белина и да го изхвърли. Още по-добре би било да го изгорят, но димът можеше да привлече вниманието към бунгалото.

Морс си взе душ и облече чисти дрехи. Потънал в мислите си, Куейл още не беше помръднал от мястото си. Без да го безпокои, Морс се сви на дивана и веднага заспа.

Куейл беше много близо до това, което търсеше толкова отдавна, но предпазливостта налагаше да стърпи изкушението си да доведе по-скоро нещата до край. Не искаше да се превръща в главно действащо лице в преследване, поне докато не напуснеше това място, за да се върне в Англия.

Колко време щеше да мине, преди да намерят телата на Мълис, Уайт и останалите? Предполагаше, че няма да е дълго. Не се страхуваше, че някой може да е забелязал Морс, защото тя беше твърде добра, за да го допусне, но човек не можеше да предвиди всичко и винаги имаше риск някой да си спомни, че е видял непознат автомобил на пътя. Най-добре щеше да бъде Морс да изостави колата си. Гилър им беше намерил два автомобила, гарантирано чисти, но оттук нататък един щеше да им свърши работа.

Холи Уийвър работеше, а момчето ходеше на училище, така че през по-голямата част от деня в къщата нямаше никого. Оуен Уийвър беше проблем, защото собственият му дом беше твърде наблизо, но и той излизаше от време на време. Ако ли не, щеше да се наложи да го разкарат, но най-добре би било да намерят каквото търсят, да го вземат и да изчезнат, без да оставят повече трупове след себе си. Колкото по-голяма беше касапницата, толкова по-голяма беше вероятността да ги хванат, а те вече бяха покосили достатъчно хора. Досега не бяха имали избор, но Куейл не виждаше смисъл да нараняват Уийвърови, освен смътното желание за възмездие, но то щеше да бъде задоволено, щом вземеше това, което искаше.

Трябваше да помисли и за Паркър, защото той също издирваше сина на Карис Ламб. Гилър вече го нямаше, за да му каже колко близо е детективът, но Куейл беше измислил начин да отвлекат вниманието му. Можеше да струва още един труп, но за щастие, ентусиазмът на Морс изглеждаше неизчерпаем.

Тя наистина беше забележителна жена.