Жената от леса

96

Кутията за обувки беше на масичката, но Лейла не посегна да я отвори. Паркър си помисли, че притежава отличен усет за драматизъм.

- Харесвах Карис - каза тя. - В някой друг живот можеше да станем приятелки. Но в този нямахме време за това. Тя просто дойде и си отиде.

Не се ли притесни, когато тя замина и повече не се обади?

- Не. Тя ме предупреди, че ще бъде така - че трябва да бъде така. Заради мъжа, от когото бягаше, и онова, което му бе причинила.

- Кой беше той?

- Карис го наричаше Върней. Не знам първото му име, а Карис ми каза да не търся информация за него дори и по интернет. Доби знаеше повече, но не много, а и не го сподели с мен.

- А ти опита ли се да научиш нещо за Върней?

- Разбира се, но много по-късно - месеци, може би година, след като Карис си тръгна. От любопитство.

- И?

- Оказа се, че има повече хора с това име, отколкото очаквах, но аз знаех, че този е колекционер на книги, затова започнах да преглеждам форумите и блоговете. Бях предпазлива. Създадох си нов имейл, с който да се регистрирам, и за браузър ползвах само „Тор“, за да не могат да ме проследят лесно. Една вечер отворих пощата си и видях ново съобщение, без обратен адрес. Вътре пишеше: „Защо търсиш Върней?“. Имаше прикачена снимка: момиченце, на не повече от три-четири годинки. Голо. Мъртво. Изтрих акаунта и спрях да търся. Мисля обаче, че Върней беше изчезнал. Говореше се за това в някои от форумите, преди всички да спрат да го споменават, а старите публикации бяха изтрити, сякаш някой беше казал на всички да си мълчат.

- Сподели ли с някого?

- Не. Бях направила грешка. Не исках да я умножавам, като предизвикам тези хора да ме намерят.

Биваше си я тази жена.

- Какви ти разказа Карис за Върней?

- Не много. В началото бил мил. Това тя не можеше да проумее. Чувстваше се глупачка, но не е първата жена, заблудена от мъж. Когато разбрала за какво става дума - порнография, влечение да гледа насилие над деца, - вече било късно. Била бременна и той не я изпускал от очи. Сигурна била, че щом се роди бебето, ще я убие. Никога не я заплашвал с това, но тя го знаела. Искал само детето. Освен това имал странен интерес към окултната литература - не романи и разкази, а стари книги. Наричат ги гримоари. Казвал на Карис, че в тази страна, а може би и в целия свят, няма човек, който да ги познава по-добре от него. Получавал писма откъде ли не, адресирани просто до „Господин Върней“. Търсели го много хора, защото бил специалист, но те не били от тези, които биха помогнали на бременна жена. Това били хора, които споделяли неговите интереси, и то не само по отношение на мистицизма: гледали заедно филми на екрана в библиотеката и си разменяли файлове с насилие. Обичали болката. По това време на Върней вече не му пукало какво знае Карис. Бил спрял да се преструва. В третия триместър обаче забелязала промяна. Вълнувал се, продавал части от колекцията си, за да събере повече пари. Сторило ѝ се, че вървят някакви преговори, защото чувала странни телефонни разговори и спорове. Накрая той я заключил в мазето и я зарязал там. Имала храна и вода, книги и списания, малка баня с тоалетна. Стояла там два дни и две нощи, а когато Върней се прибрал, носел нова книга. Затова я бил заключил: за да може да излезе и да си купи някаква книга. Сборник с приказки.

- Приказки?

- Приказките на Братя Грим, отпечатани в Лондон през 1908 година от „Констабъл“, с илюстрации от Артър Ракам. Оригиналното издание на Ракам е много ценно. Някои екземпляри от него се продават по хиляда долара в интернет. Има и подписано издание - то върви за над десет хиляди.

- А неговото подписано ли било?

- Не.

- Чакай малко: заключил е Карис Ламб в мазето за два дни само за да се сдобие с книга с приказки, за която е платил хиляда долара?

- Един човек в Англия бил убит за първото му издание на „Шумът на върбите“ - отвърна Лейла. - То струвало близо седемдесет хиляди.

- Има голяма разлика между хиляда и седемдесет хиляди.

- Особено за книга, която не съществува.

Паркър се почувства така, сякаш е пропаднал в заешка дупка.

- Не разбирам.

- Няма „Приказки на Братя Грим“ с илюстрации от Артър Ракам от 1908 година. Това издание е излязло чак през следващата година.

- Значи книгата е била фалшификат?

- Не, или поне така твърдял Върней. Той имал нужда от публика и Карис била единствената му възможност. Искал да се похвали на някого какво е намерил.

- И какво е било то?

Лейла побутна кутията към него.

- Защо сам не погледнеш?

97

Оуен Уийвър се обади на дъщеря си, докато тя чакаше на опашката за банкомата. Сметката ѝ щеше да намалее до трицифрена сума, но чакаше заплата в петък, а с малко късмет щеше да изкара прилични бакшиши в събота и неделя, особено ако навиеше няколко маси да се изръсят за вино.

- Здрасти, татко.

- Мисля да заведа Даниел на кино. Да видим дали това ще пооправи настроението му.

- Добре. Той подремна ли?

- Унесе се за малко на дивана, но още не е на себе си.

- Просто е уморен.

- Да.

Тя долови съмнението в гласа му.

- Случило ли се е нещо друго?

Оуен се почуди дали да ѝ разкаже за разговора си с Даниел за мъртвите майки, но реши засега да го запази за себе си. Това само щеше да я разстрои.

- Просто понякога е странен.

- Мисля, че го е наследил от дядо си - отвърна Холи.

- Така ли? А се е научил да отговаря от теб.

- Приятно кино, татко. Не прекалявайте с пуканките и вземи малки безалкохолни.

Даниел седеше до прозореца на стаята си. Вече се здрачаваше и над гората витаеше мъгла, но му се струваше, че въпреки това вижда силуета на жената между дърветата. Ако отвореше прозореца, може би дори щеше да чуе как го вика по име.

Но той нямаше никакво намерение да отваря прозореца.

- Истината ли казва? - попита той.

Говореше на момичето в ъгъла - онова, което все стоеше с наведена глава и сякаш привличаше мрака връз себе си, за да скрие лицето си. Даниел трябваше да се страхува от нея, както от жената -защото момичето също беше мъртво, само че то не го плашеше, само го караше да се чувства сънен и отпуснат, като лекарството за кашлица, което майка му понякога му даваше, когато го боляха гьрдичките. Виждаше отражението на момичето в огледалото, но когато погледнеше през рамо, то изчезваше.

какво ти каза?

- Че трябва да слушам мама, да слушам нея.

тя не ти е майка

- Казва, че е.

понякога, когато умрат, хората оставят тук част от себе си

- Каква част?

тъжна част, но това не са наистина те, само тяхната болка

- Тя идва до прозореца ми.

самотна е

- Иска да отида с нея.

в никой случай не бива да го правиш

- Може да ме накара.

не може

трябва сам да го поискаш

ти искаш ли?

- Не. Искам само тя да се махне.

и това ще стане

Кога?

скоро

- Откъде знаеш?

защото скоро ще получи име, а с него - и покой

- Кой ще ѝ даде име?

Момичето не отговори веднага.

може би баща ми

Даниел премести поглед от отражението на момичето към жената в гората.

- Може ли да го помолиш да побърза?

98

Паркър взе кутията от обувки. Явно не беше докосвана от дълго време, защото пръстите на Лейла Патън бяха оставили следи по праха. Той повдигна капака. Книгата лежеше върху подложка от вестници. Ръбовете ѝ бяха протрити по ъглите, а по корицата се виждаха леки петна.

- Какво е казал Върней на Карис? - попита Паркър.

- Че книгата сама по себе си не е важна - само страниците в нея. Обяснил ѝ, че са променили тома и датата, защото така правят. Били част от стар, вековен атлас. Върней твърдял, че страниците могат да пренаписват.

- Да пренаписват книги?

- Да пренаписват светове. Внимавай как я докосваш.

- Крехка ли е?

- Не, но може да ти призлее. Чакай да ти намеря ръкавици.

Лейла се върна с чифт кожени ръкавици. Бяха малки за Паркър, но все пак успя да пъхне пръсти в тях. Извади книгата от кутията и я огледа отвън, преди да я разгърне. От вътрешната страна на предната корица имаше екслибрис, на който бяха изписани две букви „Д“, а под тях - думата „Лондон“. Посочването на мястото беше необичайно и характерно по-скоро за магазин или заемна библиотека, отколкото за частна колекция.

Паркър разлисти книгата до мястото, на което страниците започваха да се различават от досегашните. Един голям лист, много по-стар от останалите и изработен от нещо като тънък пергамент, беше сгънат на две и пришит между другите коли. Видимите му страни бяха празни и неразрязани в горния край. Паркър прелисти до следващата вложка, която изглеждаше по същия начин.

Той внимателно повдигна една от страниците, за да види какво пише отвътре. Там също нямаше нищо. Защо някой би си правил труда да пришива празни страници в книга? Освен ако всъщност не бяха празни. Той се опита да си спомни различни варианти за невидимо мастило - лимонов сок, вино, оцет, захарен разтвор, телесни течности и прочее, които стават видими само след прилагане на топлина или определени химикали.

- Тук няма нищо - каза той.

- Не винаги.

- Как така?

- Понякога, ако оставя книгата отворена достатъчно дълго, виждам рисунъци.

- Какви рисунъци?

- Ще прозвучи откачено.

Не и за мен.

Лейла си пое дълбоко дъх.

- Добре. Не са точно рисунъци, а по-скоро призраци на рисунъци. Понякога приличат на географски карти, друг път повече на архитектурни скици, но с големи детайли.

Това потвърждаваше хипотезата на Паркър: използвано беше някакво мастило, което се активираше от топлина или светлина.

- Какво изобразяват?

- Средата, в която се намира книгата. Например тази стая.

- Чакай малко, искаш да кажеш, че се променят?

- Казах ти, че ще прозвучи откачено.

- То не звучи откачено, то е откачено. Има разлика.

- Доста малка.

- Сигурно си права.

Паркър се върна в началото на книгата. Годината беше точно тази, която Лейла бе казала: 1908. Печатна грешка? Това не беше ли от онзи тип детайли, които правеха книгата още по-ценна?

- Погледни текста - каза Лейла.

Паркър забеляза, че някои думи и дори буквите с тях са разместени, така че приказките са станали нечетими, все едно нещо тотално се беше объркало в печатарския процес.

- Ако ги погледнеш отново утре, може да са различни - каза Лейла.

- Как така различни?

- Буквите може пак да са се разместили. Ако ги гледаш достатъчно дълго, ще започнеш да виждаш послания. В началото ми се струваше готино - плашещо, но интересно, докато...

- Докато какво?

- Докато не образуваха думите „Не гледай, путко“ на страница четиринайсет. Оттогава не съм отваряла книгата.

Тя загриза нокътя си.

- И илюстрациите...

99

Били Оушън отдавна не беше ходил в „Ходжис“, поне откакто навърши достатъчно години, за да пие легално. „Ходжис“ беше от онези барове, в които светлината винаги е малко, музиката е силна, а хората си гледат работата, освен ако нещо не ги отклони насила от това - което рядко се случваше. Намираше се в южната част на окръг Съмърсет, между Хармъни и Корина, и почти не привличаше случайна клиентела поради непредразполагащия си интериор и най-вече заради вида на тоалетните, които бяха пословично нехигиенични. Но един „Бъд Лайт“ беше долар и петдесет, а и храната не беше толкова гадна, ако не я задържаш дълго в устата си.

Куейл беше седнал на една маса далеч от бара, а пред него стоеше чаша с прозрачна напитка. Били го позна по стила на облеклото. Теоретично беше възможно и преди тук да е идвал човек с кадифено сако и плетена копринена вратовръзка, но ако беше така, то се бе случило в далечното минало и травмата беше избледняла от колективната памет на заведението. Куейл изглеждаше странно в този бар, но не изглеждаше смутен от обстановката. Някои хора умееха да завладяват пространството около себе си и да си създават неприкосновено убежище, където и да попаднат. Куейл беше от тях.

Били седна срещу него и една сервитьорка дойде да вземе поръчката. Той забеляза, че тя не обръща никакво внимание на Куейл, погледът ѝ се хлъзгаше по него като вода по импрегнирана обувка. Този човек явно не излъчваше добра енергия.

- Британец значи? - поде Били.

- Възприемам се на първо място като англичанин, след това като британец. Така държим шотландците и уелсците на разстояние, да не говорим за ирландците.

Били се обърка, но не му пукаше толкова, че да пита за разяснение.

- Какво правите тук?

- На отдих съм.

- На почивка?

- И така може да се каже.

Били пет пари не даваше и за това.

- Е - каза той, щом бирата му пристигна, - кой е гръмнал пикапа ми?

- Един мъж на име Чарли Паркър. Частен детектив.

Били преглътна информацията заедно с бирата си.

- Знам кой е. И как разбрахте, че е той?

- Защото е обществена тайна или поне донякъде. Полицията знае; предполагам, че баща ви също. Но полицията няма да направи нищо, защото няма доказателства, а и като че ли има негласно правило да не закача Паркър. Що се отнася до баща ви, не знам. Може би се безпокои, че ще се изкушите да направите някоя глупост и да се изложите на риск.

- А Паркър защо ще се заяжда с мен?

„Защо ще се заяжда“, повтори Куейл наум. Интересен израз. Той му казваше всичко, което би искал да знае за човека насреща.

- Той дружи с цветнокож мъж на име Луис. Доколкото разбирам, Луис е намерил някои елементи от украсата на пикапа ви за неприемливи, а Паркър му е помогнал да осъществи енергична форма на протест.

Били се изправи.

- Трябва да се обадя по телефона.

Той излезе навън и набра Дийн Харпър, бившия служител на баща си. Не бяха се чували от уволнението на Харпър, но Били не се страхуваше толкова от него, когато не се налагаше да се срещнат на живо.

- Какво искаш? - попита Харпър, когато Били се представи.

- Да ти върна работата.

- Това е най-малкото, което можеш да направиш, след като ми я изгуби.

- Липсваш на стареца. - Това беше вярно. Бащата на Били съжаляваше, че е разкарал Харпър, но не обичаше да се отмята от взетите решения. Смяташе, че така би изглеждал слаб. В случая с Харпър обаче вероятно можеше да бъде убеден да направи изключение. - Няма да е трудно да го навия.

- И ще го направиш от добро сърце?

- Приеми го като извинение. Искам само една дума в замяна.

- И каква трябва да е тя?

- Да или не.

- А въпросът?

- Относно пикапа ми: Чарли Паркър ли е името, което си чул?

Не получи отговор или поне не такъв, какъвто искаше.

- За бога, Били, зарежи тази работа.

- Искаш ли си работата или не?

- Искам я, естествено.

- Тогава отговори на въпроса ми.

- Да. Отговорът е „да“. Но...

Били не изчака да чуе останалото. Прекъсна разговора и се върна при Куейл.

- Потвърждение ли търсихте? - попита той, когато Били седна на масата.

- Може би.

- Винаги е препоръчително да се чуе второ мнение. И какво открихте?

- Че може да казвате истината.

- Че казвам истината.

- Добре, така да е. Какво искате в замяна - пари ли?

- Не, искам само да ви помогна да си отмъстите.

- Защо го правите?

- Защото Паркър ми пречи и ще се радвам някой да отвлече вниманието му.

- Пречи на „почивката“ ви?

- Точно така. Освен това съм готов да ви заплатя за отделеното време. Можете да използвате парите за нов пикап, предполагам, с по-скромна украса.

Били се ухили.

- Май нищо добро не сте замислили. Я кажете, лош човек ли сте?

Куейл се усмихна и светлините на бара проблеснаха като умиращи звезди в бездната на очите му.

- Идея си нямате.

Усмивката на Били угасна.

- За какво отмъщение говорим? - попита той.

- Паркър ви е отнел нещо скъпо за вас. Предлагам и вие да сторите същото. Едно птиче ми каза, че той има стар „Мустанг“, на който много държи. Защо не го подпалите?

Били знаеше за какво говори. Беше виждал колата в града. Идеята изглеждаше чудесна. Мустангът не струваше колкото пикапа, но сантименталната му стойност компенсираше.

- Отпред ме чака една приятелка - продължи Куейл. - Може да се каже, че е спец по разрушенията. Какво ще кажете да ви запозная? Няма смисъл да отлагаме.

100

Лейла Патън включи лаптопа си.

- Виж - каза тя, - това са част от оригиналните илюстрации на Ракам от изданието от 1909 година.

Картините на екрана изненадаха Паркър. Смяташе, че познава по-добре илюстрациите от книжките с детски приказки - ярки, основни цветове, рицари, яхнали коне, вълци с нощни шапчици. Творбите на Ракам нямаха нищо общо с традицията, освен темата. Цветовете им бяха приглушени, образите - чувствени и всичко беше пропито от зловещо, призрачно чувство, особено горите и дърветата, с кора като животинска кожа и клони, напомнящи крайниците на отчаяни, измършавели същества.

Впечатляващо, нали?

- Красиви са - отвърна Паркър. - Смущаващи, но красиви.

- Още не си видял нищо смущаващо.

Тя отвори една илюстрация на Ракам от „Белоснежка и Червенорозка“, в която двете млади жени от заглавието стояха до голямо повалено дърво с оголени криви корени и гледаха джуджето, затиснато от тежкия ствол. Сцената напомни на Паркър за гроба на Карис Ламб.

- Можеш да намериш еквивалента в книгата - каза Лейла.

Паркър прелисти страниците, докато намери въпросната илюстрация.

- Готово.

- Сега ги сравни.

Изглеждаха подобни, с изключение на малкото петънце на фона на илюстрацията в книгата, където гората чезнеше в тъма.

- Изглеждат еднакви.

- Почакай малко.

Лейла отиде при един шкаф до пианото и извади лупа от чекмеджето. Паркър изведнъж се почувства много стар. Трябваше му лупа, за да види нещо, което двайсетинагодишните съзираха с просто око. Отчаянието явно се беше изписало на лицето му, защото Лейла побърза да го успокои:

- И аз не ги забелязвах в началото. Освен това те се променят. Както вече казах, отдавна не съм отваряла книгата.

Паркър взе лупата и я поднесе над петънцето. От мрачната гора го гледаше обезобразеното дете, което беше видял в Портланд. Лицето му беше полускрито и тялото му беше само загатнато, но без съмнение бе то.

Проверих много версии на илюстрацията в интернет - каза

Лейла. - Това... нещо го няма никъде другаде, само тук.

Паркър погледна отново страницата. Сега му се стори, че вижда по-голяма част от детето - главата, десния крак, - а положението му се бе променило, сякаш се беше приближило до падналото дърво.

Лейла го наблюдаваше.

- Хайде, кажи го.

- Имам чувството, че се движи,

- Доста уклончива формулировка.

- Всяка друга е плашеща.

Лейла взе лупата от ръката му и също се взря в картината, като внимаваше да не докосва книгата. Паркър също я разгледа още веднъж и прелисти страницата.

- И никога не си споменавала за това пред когото и да било? Не си изпитала нужда да потърсиш помощ?

- За какво, за илюстрациите в някаква книга? От 911 не поемат спешни случаи от литературен характер. - Тя се усмихваше, но ѝ личеше, че е на ръба да заплаче. Тайните, които бе пазила толкова дълго, бавно излизаха наяве, като от срязан цирей. - Беше ме страх. Отначало си мислех, че полудявам, и това беше лошо, но после осъзнах, че не съм луда, и това беше още по-лошо. Съжалявах, че съм се съгласила да пазя книгата.

- А защо го направи?

- Защото Карис каза, че не иска да е у нея, в случай че Върней я открие. Предполагам, че се надяваше да я използва като коз, ако се стигне до най-лошото. Нали се сещаш - че той ще си получи книгата, ако пусне Карис и бебето. Мислех си, че е просто обикновена книга. Нямаше значение какво си мисли някакъв педофил. Сборник с приказки с няколко допълнителни страници, при това празни. Ако липсата ѝ му вгорчаваше живота, толкова по-добре. Но за всеки случай Карис помоли Доби да ѝ намери друг екземпляр за примамка. Не се изрази по този начин и не му каза защо ѝ е нужна. Просто го помоли за подобно издание и той бързо намери. Помня, че куриерът я достави още на другия ден. Доби беше спазарил добра цена, но все пак беше скъпа. Карис обаче си я плати. Настояваше за това.

- И когато замина, взе другата книга със себе си?

- Да, но Доби мислеше, че е взела и двете. Не би допуснал да задържа оригинала, а предполагам, че и сам не би го взел. Но той знаеше повече за Върней от мен.

Докато Лейла говореше, Паркър продължаваше да прелиства книгата.

- Във всяка илюстрация ли има допълнителен елемент?

- В повечето.

- Покажи ми.

Лейла не възрази. Трябваше да стане за малко, за да помогне на майка си да отиде до тоалетната, а после да направи още чай, но накрая Паркър вече не хранеше никакви илюзии за странността на книгата. В илюстрациите на Ракам бяха скрити хибридни същества, напомнящи на кошмарните изкусители от виденията на свети Антоний в картините на Грюневалд и Роса, на мъчителите в „Обречените се спускат в ада“ на Синьорели, на изтезаваните души в „Градината на земните удоволствия“ на Бош^[32].

Докато натрапниците в илюстрациите се разкриваха пред погледа му, Паркър започна да си мисли, че това не е случайно съвпадение: че тези художници са се сблъскали с първични образи, заровени дълбоко в човешкото съзнание; споделен спомен за онова, което ни преследва, за да ни прати в сетния мрак, бегъл поглед към онова, което следи човечеството иззад стъклото и чака да го погълне.

Ала зверовете в книгата бяха по-непосредствени от виденията на художниците. Не бяха измамни, но не бяха и реални, а по-скоро въплъщаваха потенциалното присвояване на една реалност, заразена от друга. Паркър беше признателен за ръкавиците, които му беше дала Лейла Патън. Смяташе, че е постъпила разумно, като е скрила книгата и не я е разгръщала твърде често. В противен случай би се изложила на риск от замърсяване и може би вътрешна поквара.

Книгата криеше още една изненада за Паркър, и то неприятна. Илюстрацията към „Бялата змия“ изобразяваше слуга, разговарящ с риба, а на заден план - брезова гора. Измежду дърветата ги гледаше размазано, жълто-черно лице.

- Това е ново - каза Лейла. - Какво му има на лицето?

Паркър погледна през лупата, макар вече да предчувстваше отговора. Главата беше образувана от насекоми.

- Оси - каза той.

А Богът на осите сякаш му намигна.

Сам стоеше в градината на баба си и дядо си и разговаряше с Дженифър.

- Какво търси татко?

детето

- Не е само то.

какво виждаш?

- Истории. Нещо старо в образа на човек, но празно отвътре.

Дете, но не дете.

Дженифър вдигна ръка и замахна във въздуха, сякаш да пропъди досадно насекомо.

- И оси.

Книгата беше затворена, съществата в нея - скрити, а онези отвън - защитени от погледа им.

- Кой е Богът на осите? - попита Лейла.

- Някои го наричат Онзи, Който Чака Зад Стъклото - отвърна Паркър. - За други той е Погребаният бог. Ти религиозна ли си?

- Не ходя често на църква, но бих казала, че вярвам в нещо по-голямо от самата себе си.

- Е, Погребаният бог е неговата противоположност.

- Дяволът?

- Небогьт. Или Небог. Може да са повече от един.

- Откъде знаеш всичко това?

- Чувам слухове.

Паркър върна книгата в кутията.

- Искаш ли да я взема? - предложи той.

- Мисля, че да. Достатъчно дълго спазвах обещанието си към Карис. - Тя прехапа устни. - Съжалявам, че животът ѝ е свършил така, сам-сама в гората.

- Не е била сама. Някой е бил с нея - и то човек, който е имал добрината да я погребе и да се погрижи за детето ѝ.

- И смяташ, че е родила момченце?

- Така предполагаме.

- Може би ще бъде по-добре да не го намерите.

- Не съм сигурен, че това е вариант, предвид всичко, което се случва. Има опасност детето да стане поредната жертва на търсенето на тази книга. Надяваме се само, че ще го открием преди другите -например Върней.

- Върней не търси нито детето, нито книгата.

- Откъде си толкова сигурна?

- Върней е мъртъв.

- Защото си го прочела във форумите?

- Не само. Карис се надяваше да го убият, задето е изгубил книгата. Каза, че ако никой не дойде да пита за нея, мога да приема, че Върней е мъртъв. И точно така стана.

- До неотдавна.

- Всъщност да.

- Опазила си добре тайната ѝ.

- Нямах голям избор, но Доби е мъртъв заради това. Какво ще правиш с книгата?

- Още не знам. Едно е сигурно: няма да я държа у дома.

- Звучи разумно. Има ли още нещо, което искаш да знаеш?

- Разкажи ми за вечерта, в която загина Доби.

101

Палида Морс обикаляше тихите стаи в дома на Холи Уийвър и попиваше детайлите на домашния уют, от който тя винаги щеше да бъде лишена. Представи си как подпалва къщата, за да я изравни със земята.

Как изчаква Холи, баща ѝ и момчето, за да убие всички: първо стареца, а после детето, така че Холи да гледа как издъхват пред очите ѝ.

Морс пропъди въжделенията. Куейл ясно я бе инструктирал само да намери книгата и да си тръгне. Щом я вземеха, можеха завинаги да напуснат тази страна.

Морс влезе в стаята на Даниел Уийвър и отиде право при библиотеката. На втория ред стоеше екземпляр от „Приказките на Братя Грим“ с илюстрации от Артър Ракам, издание на „Констабъл“ от 1909 година. Нямаше екслибрис от вътрешната страна на корицата, но празните страници бяха там, а и не се виждаше друга такава книга. Годината обаче не беше същата и някой беше добавил нова приказка, написана на ръка и старателно илюстрирана.

Чу се звук от приближаващи автомобили и в прозореца светнаха фарове. Семейство Уийвър се прибираха. Морс взе книгата, без да бърза, мина през кухнята и излезе през задната врата, като натисна копчето на дръжката, за да заключи отново след себе си. Беше действала много внимателно, така че беше слабо вероятно Уийвърови да забележат нахлуването ѝ в дома им.

Колата ѝ бе спряна наблизо. Морс виждаше очертанията ѝ от другата страна на гората. Най-прекият път минаваше межу дърветата, но тя се поколеба. Не знаеше защо, но гората я притесняваше, а тя се беше научила да не пренебрегва интуицията си. В тъмнината голите дървета приличаха на скелети: разкривени мъже, прегърбена жена. Морс заобиколи по края, а щом стигна на сигурно място в колата си, набра първия от двата номера, с които трябваше да говори.

- Намерих един екземпляр - каза тя на Куейл, - но може да не е този, който ни трябва. Годината на издаване е 1909 и екслибрисът липсва, но допълнителните страници са на място.

- И нямаше друга?

- Аз поне не видях. Възможно ли е да са продали оригинала?

- Ако беше така, щях да чуя. Може да се е повредила от годините и да са пренесли страниците в друг екземпляр. Така или иначе, само те са от значение. Ще разбера, щом ги видя.

- А ако не е тази, която ти трябва?

- Тогава ще се наложи да питаме Уийвърови къде е другата.

Второто обаждане беше до Били, защото беше време да го включат в играта. Двамата с Куейл го бяха убедили, че ще бъде по-добре да не използва собствения си пикап, защото можеше някой да го види и запомни. Освен това Морс щеше да му помогне да преодолее охранителната система около дома на Паркър.

- Откъде знаеш, че има охранителна система? - попита Били.

- Защото знам кой е - отвърна Морс.

Което звучеше логично, като се замисли човек.

Морс взе Били от паркинга на „Тилтид Килт“ до „Мейн Мол“. От раницата му лъхаше на бензин.

- Надявам се, че си взел запалка? - попита тя.

- И кибрит също.

Морс подкара на изток. Били се мъчеше да диша през уста, защото тази жена вонеше непоносимо. Бензинът убиваше част от смрадта, но не достатъчно. Качиха се на шосето към Скарбъро и подминаха къщата на Паркър. Като не видяха светлина и признаци на живот, направиха обратен завой, спряха на следващата отбивка след неговата и угасиха фаровете. Били грабна раницата си, слезе от колата и изчака Морс.

- Имаш ли маска? - попита тя. - Тук има камери.

- Мамка му.

Морс извади една евтина маска за ски и му я подаде, след което надяна своята на главата си.

- Следвай точно стъпките ми - каза тя.

- Може ли да има мини?

- Просто прави каквото ти казвам.

Били се подчини. Прескочиха една канавка и прекосиха малка горичка. Морс извади айфона си и включи камерата, оглеждайки земята пред себе си. След минута рязко спря и вдигна ръка.

- Какво има? - попита Били.

Екранът беше частично скрит от ярка бяла светлина.

- Инфрачервени лъчи - обясни Море. - Ако минеш през тях, алармата ще се задейства, а вероятно и камерата ще те снима - тук или по-нататък.

Лъчите преминаваха на различна височина - един беше на педя над земята, друг - на метър, така че дребно животно да не закачи и двата едновременно. Били мина между тях, напътстван от Морс, след което взе телефона и на свой ред ѝ помогна. Изплъзнаха се от още едни инфрачервени лъчи и стигнаха до къщата. Морс отново вдигна ръка, за да го спре, и посочи охранителната камера на стената над входната врата.

- Доста е очевидна - отбеляза Били.

- Защото другите не са.

Мустангът не беше прибран в гаража, а бе паркиран отдясно на къщата и покрит с платнище. Може би Паркър се надяваше да го ползва по-често с настъпването на пролетта. Морс дръпна покривалото.

- Давай - каза тя.

Само че застанал вече тук, пред колата на Паркър и на крачка от отмъщението, желанието на Били започна да се изпарява. Нещата бяха стигнали твърде далеч. Ако направеше това, Паркър щеще да го погне. И колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че сам си е виновен. Идеята за флагчетата беше на Хеб Колдикът, за да дразнят негрите и педалите, и всички лигльовци, които влачат тази страна към дъното и я превръщат в посмешище. Обеща, че нищо няма да се случи. Каза, че либералите щели само да въртят очи и да си траят, защото така правели тези хора. Ако им кажеш да ходят да се ебат, точно това щели да направят. Нямало да посмеят да направят друго, уверяваше го Хеб, защото вечно се страхували. Само че Хеб не беше взел предвид Паркър и хората като него, които май не се страхуваха от нищо.

- Много хубава кола - каза Били и наистина беше така.

Ако я подпалеше, нито светът щеше да стане по-хубав, нито той щеше да си върне пикапа, нито другите щяха да спрат да го ползват за боксова круша. Щеше просто да бъде поредният глупак, увеличаващ грозотата на света.

- Искаш ли сам да се връщаш през гората? - попита Морс. -Смяташ ли, че можеш да стигнеш до колата, без да задействаш алармата, и мислиш ли, че още ще те чакам? Запали я, Били.

Били не искаше да се връща сам през гората. Не искаше да задейства алармата и ченгетата да долетят, след което баща му да го вади под гаранция и за пореден път да му обяснява, че е направил и себе си на идиот, и цялото си семейство. И още по-лошото - ако междувременно се появеше Паркър барабар с онзи негър?

Майната му.

Каза си, че очите му сълзят от бензиновите изпарения, докато заливаше колата с тубата, а после напои един парцал, запали го и го хвърли върху капака; докато пламъците се разгаряха и покривалото стана на пепел, докато огънят обхващаше цялото купе, докато стъклата се пръскаха и боята ставаше на мехури, докато гумите се топяха и резервоарът пламна, докато в нощното небе се вдигаха черен дим и искри.

Докато колата гореше, а заедно с нея и цялото му бъдеще.

102

- Британец? - попита Паркър.

Лейла Патън описваше клиентите, минали през заведението вечерта, преди Доби да загине. Бяха предимно местни, но имаше и неколцина непознати. Не беше нещо необичайно. Кадилак беше встрани от главния път, но много хора предпочитаха малките шосета пред магистралите. Както казваше Нийл Йънг: там се срещат интересни хора.

Да, британец - потвърди Лейла. - Всъщност англичанин.

Натърти на това. Беше почти смешно. И друг път сме виждали туристи.

Е, често са заблудени, но минават оттук.

- Опиши ми го.

Вече казах всичко това на Хилик, но той не обърна особено внимание.

- Пробвай да кажеш и на мен.

- Хубаво де, беше около метър и осемдесет висок. Добре облечен - в кадифе и туид, копринено шалче. Напомняше ми на главния актьор от онзи стар филм за близнаците гинеколози.

Паркър се сещаше.

- Имаше кафяви очи - продължи Лейла - и носеше червени кръгли очила. Запомних го, защото четеше поезия, докато се хранеше. В Кадилак рядко се вижда някой да чете поезия, независимо дали се храни.

- Кафяви очи? Сигурна ли си?

- Да. Обикновено не забелязвам такива неща, но очилата му бяха много странни. Привличаха погледа.

Нямаше съмнение, че това беше англичанинът, Смит Две, въпреки разминаването в цвета на очите. Онзи в „Мечката“ беше синеок, но това лесно се постигаше с цветни лещи. Червените очила също бяха избрани нарочно. Достатъчно беше да смени лещите, да захвърли очилата и да среше косата си по друг начин, така че дори наблюдателната Лейла Патън да не може да познае мъжа, влязъл в ресторанта на Доби в онази тиха пролетна вечер, за да почете стихове, докато...

Това беше въпросът. Защо му беше да се показва? Защо да рискува?

- Имаше ли жена с него?

- Не, беше сам.

- А на някоя друга маса? Много бледа? С платинено руса коса? Очи като белина във вода?

- Пфу. Не. Не си спомням такава.

Възможно ли бе жената да е претърсвала фургоните, докато англичанинът е наглеждал заведението, в случай че Доби реши да се прибере по-рано и да остави персонала да затвори? Или е искал да огледа добре онзи, който е попречил на кроежите му, който е предложил помощ и подслон на Карис Ламб, без да очаква нищо в замяна, и който накрая щеше да заплати за сторената добрина с живота си? Паркър клонеше към второто. Това беше същият импулс, който беше довел англичанина в „Голямата изгубена мечка“. Беше любопитен, но нагъл. Каквато и да беше професията му, вършеше я твърде отдавна. Беше станал непредпазлив и самодоволен.

- Той е - каза Паркър.

- Какво имаш предвид?

- Той е убил Доби, вероятно и Естер. Жената, която се е опитала да те отвлече, пътува с него.

- Откъде знаеш?

- Защото съм ги виждал. В момента търсят книгата в Мейн и убиват наред по пътя си.

- Значи са се опитали да ме похитят, защото съм видяла мъжа в ресторанта?

- Ти ли го обслужва?

- Не, Корби.

- А кой друг беше на работа онази вечер?

- Карлос, готвачът.

- Но тях никой не ги е нападал?

- Не, иначе щях да разбера.

- Кой беше любимецът на Доби? Кого харесваше най-много измежду служителите си?

- Не знам. Това си беше Доби. Държеше се еднакво с всички ни.

Сигурна ли си?

Беше добър с всички ни. Просто си беше такъв.

Лейла...

Тя се предаде.

- Добре де, аз бях. Аз се разбирах най-добре с него. Свирех. Четях книги. Гледах стари филми. Грижех се за майка си. Доби ме харесваше. Имаше ми доверие. Понякога, след като затворехме, пиехме по бира, Доби палеше джойнт и просто си говорехме. Какво общо има това?

- Това забелязваше ли се отстрани?

- Не знам.

Паркър обаче знаеше, че отговорът е „да“, или поне за човек като англичанина.

- Вероятно са заплашили Доби, че ще наранят Естер, ако не им помогне - обясни той. - Предполагам, че са казали същото и за теб.

- Е, и?

- Тези хора държат на думата си. Може да се каже, че си имат принципи.

Лейла гледаше в ръцете си. Следващите ѝ думи още повече засилиха уважението на Паркър и затвърдиха решимостта му да не допусне този англичанин и жената с него някога да припарят до Лейла Патън.

- Това означава, че Естер наистина е мъртва.

Не мислеше за опасността, в която се намираше самата тя, а за участта на Естер Бакмейър.

- И аз мисля така. Доби не е успял да ги убеди. Искали са да са сигурни.

Лейла заплака - с онези сълзи, които не променят изражението на човек, защото емоциите, които изразяват, са толкова дълбоки, че самите сълзи са без значение.

- Всички обичаха Естер - каза тя, - или поне всички, които си струва да познаваш. Само тъпаците не я харесваха. - Тя погледна през прозореца към обгърнатите в мрак хълмове. - Чудя се къде са я оставили. Тя заслужава истинско погребение. Заслужава да бъде запомнена.

- Ще се опитам да я намеря.

- Как?

- Ще ги принудя да ми кажат.

Лейла се замисли.

- Никога не съм искала някой да страда - каза тя. - Видяла съм твърде много болка у дома, за да я пожелавам на когото и да било.

- Но?

- Но бих направила изключение за убийците на Естер и Доби.

- Ще видя какво мога да направя. И знам, че това няма да помогне, но все пак ще го кажа: каквото и да им бе казал Доби, нямало е да спаси нито себе си, нито Естер. Тези хора не просто търсят Карис и книгата; те искат да заличат всички, които са имали контакт с тях, а може би и да си отмъстят за създадените проблеми.

Паркър погледна часовника си. Може би щеше да успее да хване последния полет за Бостън, но беше на косъм. В най-лошия случай щеше да вземе първия сутринта. Щеше да се наложи да превъзмогне неприязънта си към хотелите на летищата, но ако се фокусираше върху рецепцията, асансьора и стаята си, в посочения ред, може би щеше да се справи.

- Сигурно трябва да тръгваш - каза Лейла.

- Наистина трябва.

- Радвам се, че поговорихме.

- Аз също.

Той взе кутията с книгата.

Никой никога няма да разбере, че е била у теб.

Ако всичко, което каза, е вярно, това няма да им попречи да

се върнат.

- Не, но аз ще им попреча.

Лейла Патън го целуна нежно по бузата за довиждане.

- Вярвам ти.

103

Били усещаше миризмата на бензин по ръцете си, докато пътуваха по Южен Портланд, и от нея му се виеше свят. Единственото му желание беше да си вземе душ и да се преоблече, не само за да заличи следите от горивото, но и да се опита да изтрие пламъците от съзнанието си. Колчем затвореше очи, виждаше не мустанга на Паркър, а собственото си тяло сред тях.

Двамата с Морс бяха успели да зърнат пожара в огледалото, преди дърветата да го скрият. Били забеляза, че се е вдигнал вятър и духа на запад. Това също го тревожеше: да подпалиш нечия кола беше едно, да изгориш дома на човека - съвсем друго. Той не мразеше Паркър чак толкова. Като се замислеше, даже изобщо не го мразеше. Искаше само да разбере защо Паркър беше намерил за уместно да участва в подпалването на неговия пикап. Можеше просто да го попита. Току-виж се разбрали.

Били искрено съжаляваше за мустанга.

- Може би трябва да се обадим в пожарната - предложи той.

- Имаш ли нерегистриран мобилен телефон?

Не.

Тогава по-добре направо върви да се предадеш в полицията,

защото веднага ще те проследят.

Били не искаше да се предава. Щеше да свикне с това терзание.

- Освен това не мисля, че можеш да се прибереш вкъщи или да се качиш в твоя пикап.

- Защото и двамата знаем, че ще бъдеш главният заподозрян за случилото се, а няма да ти бъде лесно да си намериш алиби.

- Не ми пука. Няма доказателства, а на ченгетата им трябват доказателства.

- Не говоря за тях, а за Паркър. Мислиш ли, че на него му трябват доказателства?

„Не - помисли си Били, - изобщо не му трябват.“

- Ще замина нанякъде - каза той. - Ще напусна щата за няколко дни.

- Така би се държал виновен човек - отвърна Море. - Паркър ще съобщи за пожара. Ще го питат за хора, които е разсърдил напоследък. Може да посочи теб и да каже, че семейството ти е правило опити да го свърже неправилно с криминално деяние. Полицията ще започне да те търси, както и колата, която за последно си бил видян да шофираш.

Нещастното настроение на Били се задълбочаваше успоредно с объркването му. Искаше Морс да спре да говори и да му даде време да помисли. В аргументите ѝ имаше прообойни, но той трябваше да остане сам, на спокойствие, за да ги открие. Не го биваше да мисли под напрежение.

- Имаш ли някое местенце близо до града, където можеш да отидеш за няколко нощи? - попита Морс. - Възможно е Паркър да се вразуми, като види, че нещата са излезли извън контрол, и двамата с баща ти да постигнат споразумение в твоя полза. Аз и господин Куейл нямаме интерес ситуацията да се утежнява. Искаме само вниманието на Паркър да бъде отклонено. Стига да не ни споменеш пред някого, повече никога няма да чуеш за нас. - Тя го погледна изразително. -Излишно е да ти казвам, че така ще бъде най-добре.

Били схвана посланието, но беше готов да го пренебрегне. Ако Паркър поискаше главата му, можеше да се откупи с това, което знаеше за Куейл и Морс. Но засега тя беше права: най-доброто решение би било Били да се сниши за няколко дни и да изчака развоя на събитията. Все някога щеше да се наложи да каже на стареца какви ги е свършил. Може би така щеше да бъде най-добре, защото баща му имаше влиятелни адвокати и ако те се намесеха, Паркър щеше да отстъпи и да потърси компромис.

- А парите ми? - попита той.

- В жабката са.

Били я отвори. Вътре имаше плик с петдесетдоларови банкноти.

- Хиляда долара - каза Морс. - Не е зле като за една вечер.

Били почувства как светът става малко по-хубав.

- Управлявам една сграда в Обър - каза той. - Сега е свободна. Мога да остана там, ако спрем да си купя малко храна и бира.

- Звучи добре - съгласи се Морс.

Паркър успя да хване късния самолет за Бостън в последната минута и дори да се обади на Боб Джонстън в Портланд, преди вратите да се затворят. Джонстън се занимаваше с търговия с редки издания в Мънджой Хил, както и с реставриране и подвързване на стари книги. Беше малко антисоциален, като повечето хора, работещи в специализирани пазарни ниши, но като се имаше предвид по какъв въпрос го търсеше Паркър, това беше предимство. Каза му, че ще мине след единайсет, а Джонстън отвърна да не бърза, защото бездруго никога не си ляга преди един.

Паркър пъхна кутията под седалката пред себе си, без да я отваря. Нямаше никакво желание да гледа съдържанието ѝ.

Били и Морс спряха в един магазин, за да купят чипс, колбаси, хляб, мляко и бира. Дори да ѝ се бе сторило, че това е доста храна за сам човек, Морс не отбеляза нищо. После продължиха към Обърн. Били я помоли да спре отзад, за да не го види някой, че влиза в сградата. Зарадва се, че прозорците на горния етаж са тъмни, дори без издайническа светлина от телевизора. Може би Хеб Колдикът беше заспал... или умрял. И двата варианта устройваха Били, но вторият беше далеч по-добър.

Той слезе от колата. Морс вървеше зад него с втория плик с покупки. Били отключи.

- Оттук ще се справя и сам - каза той и се обърна, а Морс го застреля в лицето.

104

Холи Уийвър се събуди от звъна на мобилния си телефон. Беше полегнала с намерението само да вдигне крака за малко, да погледа телевизия и може би дори да почете книга, но умората и мекото легло бързо я надвиха.

Сънят ѝ не беше спокоен. Гнетеше я чувството, че някой е влизал в дома ѝ. Сигурна беше, че е заключила задната врата и с двете резета, просто защото винаги го правеше, но после, когато я провери, само едното беше на мястото си. Баща ѝ твърдеше, че дори не я е доближавал. Освен това бе усетила странна миризма в къщата, като че ли някой беше влачил умряло животно из стаите.

Холи се почуди дали някога ще намери покой. Той ѝ беше отнет в мига, в който Карис Ламб издъхна. Ето че сега телефонът ѝ звънеше, а единственото, от което се нуждаеше, беше малко спокоен сън. Погледна екрана: беше Дидо Мълис. Дидо беше някогашната ѝ зълва и още стоеше в списъка ѝ с контакти, защото бе единствената роднина на бившия ѝ съпруг, към която Холи хранеше симпатии, и най-вече защото Холи така и не свикна да трие старите номера.

- Дидо - каза тя. - Отдавна не сме се чували.

- Реших, че трябва да знаеш - каза Дидо с пресекващ глас. -Грег е бил намерен прострелян в дома си днес, заедно с приятелката си. И двамата са мъртви.

Паркър пристигна на летище „Лоуган“ и включи телефона си. Имаше съобщение от Мокси Кастин, който го молеше да се обади при първа възможност.

Какво има?

Имам една добра и една лоша новина. Предолагам, че първо искаш да чуеш лошата.

- Давай.

- Някой е запалил мустанга ти.

Паркър се спря насред крачка и човекът зад него понечи да го изругае, но като видя изражението му, реши, че е по-добре да си затрае.

- А добрата?

- Почти сме сигурни кой го е направил.

Оуен и Холи седяха в кухнята. На масата стоеше бутилката „Мейкърс“ и двамата държаха по чаша бърбън в ръка. Както се предполагаше, събитията напоследък се отразяваха на съдържанието на шишето и на дъното му вече беше останал само един пръст от спасителната течност.

- Защо смяташ, че има нещо общо с Даниел? - попита Оуен, макар да не можеше да повярва, че влиза в ролята на скептика. Просто трябваше да попита.

- Грег беше кретен, но дори аз не съм искала да го убия, а имах повече основания от другите. Докато с Дидо още поддържахме връзка, тя ми каза, че Грег бил бесен, като научил за Даниел. Ако не греша, думите му били, че в моята утроба и плевел не може да порасне.

Оуен навлажни устните и езика си с бърбън, надявайки се усещането да се задържи по-дълго.

- Никога не съм го харесвал.

- Казвал си ми го само около хиляда пъти. Включително в деня на сватбата - преди и след венчавката.

- Опитвах се да те спася от самата теб.

Тя го хвана за ръка.

- Знам, но бях влюбена в него.

- Почти колкото той в себе си.

Холи трябваше да признае, че е прав. Грег Мълис живееше така, сякаш целият свят е направен от огледала.

- И имаше голяма уста - добави тя. - Може да е изтърсил нещо за утробата ми и някой да го е запомнил.

- А защо са отишли при него, вместо да дойдат тук?

- Не знам... може би за потвърждение? А може и вече да са били тук.

- Кухненската врата?

- Да, и не само: къщата мирише странно, изглежда ми странно.

- Да се обадим вече на Кастин?

- Това е първото нещо, което ще направим сутринта - отвърна Холи. - Единственото по-лошо от това да ми вземат Даниел е някой да го нарани.

Оуен се изправи.

- Мисля, че двамата трябва да отидете в мотел. Плати в брой и не вземай колата си. Ще повикам такси и ще ви следвам известно време, за да се уверя, че никой не ви наблюдава.

Холи не възрази, само попита:

- Ами ти?

Оуен сви рамене.

- Аз имам щанга за смяна на гуми. Винаги ми се е искало да я използвам за нещо друго.

Паркър се обади на Луис, когато му оставаха още двайсетина минути до Портланд, и се уговориха да се срещнат при Боб Джонстън. Изкушаваше се да се прибере направо вкъщи, но трябваше Джонстън да погледне книгата, а и бездруго нямаше какво да направи за мустанга. Разбира се, много му се искаше да намери Били Оушън, въпреки предупрежденията на Кастин да не прави нищо прибързано, което кънтеше на кухо дори в устата на адвоката.

Луис вече беше пристигнал. Паркър паркира зад него и щом Луис се качи на пътническото място, му разказа всичко, което беше научил от Лейла Патън, включително за страха ѝ от книгата.

- В кутията ли е? - попита Луис.

- Искаш ли да я видиш?

- Не.

Двамата пресякоха улицата и натиснаха звънеца на Боб Джонстън. Той ги пусна да влязат и те се качиха по отрупаните с книги стълби, покрай стаите, пълни с библиотеки и кашони, и работилницата за подвързии и печат, докато стигнаха най-горния етаж. Тук имаше още книги, както и малка кухня, спалня и дневна, в които живееше Джонстън. Не поддържаше магазин, но клиентите можеха да идват тук след предварителна уговорка. Малцина обаче го правеха, а още по-малко бяха тези, които повтаряха, защото Джонстън смяташе, че ако добрият автор е мъртвият, то добрият клиент е далечният. Той представляваше върлинеста особа, любител на жилетките и чехлите, с рижа, биеща вече на сива коса и лице, което сякаш беше образувано от досадни бръчки. Паркър беше купувал книги от него в миналото, предимно за подаръци. Бяха му го препоръчали от „Карлсън и Търнър“ -антикварната книжарница по-надолу по булеварда, въпреки че го бяха изпроводили с вида, с който генерали изпращат войник на мисия, от която има малки шансове да се върне.

Джонстън кимна на Луис, взе кутията от Паркър и я занесе на бюрото, отрупано със стари фактури, лампа, лупа и едноока препарирана котка.

- Препоръчвам да използвате ръкавици - каза Паркър.

- Защо?

- Жената, която ми я даде, ме предупреди, че от докосването ѝ призлява.

- Това е просто книга с приказки.

- Не, не е.

Въздишката на Джонстън ясно издаваше характерната му толерантност или липса на такава към хапльовците на този свят, но все пак порови в чекмеджето и извади чифт бели платнени ръкавици.

- Ако сега затанцува като в мюзикъл, ще трябва да си поговорим - каза Луис.

Джонстън му се намръщи или по-точно бръчките на бездруго смръщеното му чело се врязаха още по-дълбоко.

- А с какво се занимавате вие? - попита той.

- Стрелям по хора - обясни Луис.

Паркър и друг път беше забелязвал, че Луис обича да се забавлява, експериментирайки с откровеността си.

- Аха - отвърна Джонстън, докато надяваше ръкавиците. -Приемате ли поръчки?

- Сключвам договори.

- Все тая.

- Не точно.

- Жалко. Имам списък.

- Дълъг ли е?

- С всеки ден се удължава. Имате ли визитка?

- Да.

- Ще ми дадете ли?

- Не.

Джонстън отново въздъхна. Май често го правеше, помисли си Паркър.

- Явно ще трябва сам да ги убия - рече Джонстън. - Но щях да ви предложа добри пари.

Той отвори кутията и взе книгата. Огледа гръбчето и кориците, прочете данните на изданието и запрелиства илюстрациите, като се поспря на празните страници.

- Странно.

После се вгледа в набора и разместените букви.

- Още по-странно.

Накрая се обърна към настолния си компютър и провери заглавието в няколко сайта.

- Най-странното. Изглежда подправена. Годината е грешна.

- 1908. Една година преди истинското издание - потвърди Паркър.

- Знаете ли нещо по въпроса?

- Не много: само датата и това, че вложките може би имат връзка с някакъв атлас.

- Какъв атлас?

- Може би вие ще ми кажете.

Джонстън завъртя книгата под ъгъл, за да провери дали така няма да забележи някой нов детайл.

- Грешки се случват, въпреки че досега никой не е споменавал за това издание. Възможно е да е било пробно, но липсват данни за такова. Любопитна работа, това мога да кажа. - Той за първи път погледна книгата с неподправен интерес. - Какво се надявахте да разберете?

- Откъде идва. Какво значи екслибрисът. Защо са пришити допълнителни страници. От какво са направени. Наистина ли са празни. Всичко, което можете да ми кажете. Има обаче и едно „но“.

- Слушам ви.

- Не бива да казвате на никого, че сте я виждали.

- Може ли да попитам защо?

- Защото книгата сее трупове.

- Охо. - Джонстън смушка книгата, като че ли я предизвикваше да покаже зъбите си. - Това е добро основание за дискретност. Може да се наложи да я разшия, за да разгледам празните страници.

- После ще можете ли да я зашиете отново?

Джонстън го погледна обидено и описа стаята с жест.

- Господин Паркър, според вас с какво се занимавам тук?

Морс бързичко вкара тялото на Били Оушън вътре и затвори вратата. Не положи големи усилия да го скрие; само го завлачи до дъното на коридора заедно с пликовете с храна. Никой нямаше да го намери до сутринта, а и тогава щяха да го открият само ако го търсят. Надяваше се, че това няма да стане, преди двамата с Куейл да бъдат готови. Почуди се дали да огледа сградата, но тя изглеждаше пуста и вмирисана, а изгнилите стъпала даже се бяха продънили. Нямаше смисъл да рискува да счупи крак на място, където току-що е зарязала труп. Излезе навън и като не забеляза признаци на интерес от околните сгради, качи се в колата си и потегли.

Но не обърна никакво внимание на сградата, от която беше излязла.

Ако го беше направила, може би щеше да забележи слабата светлина на един от прозорците и силуета, очертан зад завесите.

105

Холи събуди Даниел. Той престорено разтърка очи, но тя не беше сигурна, че е бил заспал.

- Искам да си приготвиш малко багаж - каза тя. - Ще отидем на хотел за няколко дни.

Даниел не попита защо, не възрази, само слезе като робот от леглото. Холи видя тъмните сенки под очите му и разбра, че не са се появили само за една безсънна нощ. Притесни се, че потънала в собствените си тревоги, не ги е забелязала по-рано.

Тя го притисна силно в обятията си.

- Миличък, какво има?

Очакваше всичко, но не и този отговор:

- Мамо, книжката с приказки е изчезнала.

106

Паркър стоеше пред овъглените останки на мустанга си. Нощният въздух смърдеше на сгорещен метал и стопена пластмаса, бензин и почерняла гума. По думите на един пожарникар от службата в Скарбъро Паркър имаше късмет, че отрядът е пристигнал, преди вятърът да отнесе пламъците към къщата. При все това източната стена беше обгорена, а няколко прозореца се бяха пръснали от високата температура и всичко вътре беше подгизнало от водата при гасенето на пожара. Стъкларят вече работеше на място. В момента Паркър даваше показания пред един патрулен полицай от Скарбъро, но нямаше какво друго да му каже, освен че няма идея как е пламнал огънят, тъй като по това време е бил някъде във въздуха между Синсинати и Бостън. Охранителните камери не показваха нищо, защото подпалвачът беше дошъл откъм гората, заобикаляйки инфрачервените лъчи, и беше успял да се скрие от камерите отпред и отзад на къщата.

- Подозираме умишлен палеж - каза полицаят на име Котър, който нямаше вид на достатъчно възрастен, за да пие легално. - Сещате ли се за някого, който може да ви има зъб?

Паркър почти не го слушаше. Много харесваше тази кола. Ако ще да беше криза на средната възраст на колела, никой не можеше да го обвини, че не я е заслужил.

- Знаете кой е, нали? - отговори Луис вместо него.

Двамата бяха обмислили варианта Луис да не идва до къщата предвид обстоятелствата, но накрая пратиха всичко по дяволите.

- Да, знам - отвърна Котър.

- И с какво си изкарва прехраната?

- Да.

- Колко страници тогава смятате да запълните?

Котър схвана намека и прибра бележника.

- Ако се сетите за нещо важно, звъннете ми.

Той подаде визитката си на Паркър, който му благодари за отделеното време, а след това отиде да си бъбри с колегите.

- Май не трябваше да подпалвам пикапа на Били Оушън - рече Луис.

- Можеше само да му свиеш флагчетата.

- Но ефектът нямаше да е същият.

- Така е.

- Ще го потърсим ли?

- Не сега. Късно е и съм уморен.

Телефонът на Паркър иззвъня. Беше пак Мокси Кастин. Понечи да затвори, но размисли и подаде апарата на Луис.

- Мокси е. Би ли видял какво иска?

Луис отговори.

- Какво искаш? Аха... аха. - Той закри микрофона с ръка. -Казва да не правиш нищо, докато не се видите утре сутринта в кантората му. Не иска да свършиш в затвора заради една кола.

- Дай ми телефона.

Луис му го подаде.

- Мокси, искам имената на познатите на Били и списък с всички имоти, които управлява от името на баща си, и ги искам до утре наобед.

Луис продължаваше да чува гласа на адвоката. Този човек не правеше разлика между това дали говори вътре или вън.

- Да - каза Паркър, - разбирам, че този вид информация не е моя работа, но съм ядосан и обиден, и много харесвах колата си. Просто го направи, Мокси.

Той затвори. Последният противопожарен автомобил си тръгна, следван от полицейската патрулка.

- Искаш ли компания? - попита Луис.

- Нямаш ли си по-интересна работа?

- Не и докато не тръгнем да търсим Били Оушън.

- В такъв случай, с удоволствие.

Боб Джонстън работеше бавно с книгата, като внимателно преглеждаше всяка страница. Първоначалното объркване от случайната наглед подредба на буквите и думите постепенно прерасна в безпокойство. Забеляза, че усложненията са по-концентрирани около вложките, въпреки че се откриваха в цялата книга.

Още по-интригуващи бяха илюстрациите. Паркър му беше обърнал внимание на разликите между тези от книгата и еквивалентите им в интернет, но Джонстън гледаше на интернет като на дяволско изобретение, въпреки че той улесняваше работата му, като го спасяваше от необходимостта да контактува с реални човешки същества, които имаха навика да дърпат книгите от рафтовете за деликатните гръбчета и не разбираха защо неговите заглавия струват повече от тези в местната книжарница за употребявани книги или, не дай си боже, в интернет магазините. Затова, вместо да сравнява страниците с екрана, Джонстън изнамери по-късно издание на „Приказките на Братя Грим“ с илюстрациите на Ракам в собствената си колекция и сега двете книги лежаха една до друга на бюрото му, внимателно осветени и разположени така, че да движи лесно лупата и над двете.

Трябваше да признае, че досега не беше срещал такава книга. Видно бе, че литографиите са били променени, за да се отпечатат различните варианти, но никой никъде не споменаваше за такова нещо. Твърде много усилия се искаха, за да се отпечата само един екземпляр с разбъркани букви, особено като се имаше предвид изящната изработка. Всъщност, помисли си Джонстън, колкото повече се взираше, толкова по-ясни ставаха добавените образи и работата му възприе своеобразен ритъм: първоначален прочит, почивка за очите, по-внимателно разглеждане, което неизменно водеше до различен, по-странен резултат:

Рога на едно място, втори чифт очи на друго, торс, опашка.

Тези изображения не бяха дело на Ракам, това бе сигурно. Изглеждаха почти средновековни по изълнение, но лишени от характерната за онзи период плоскота. Някои му бяха почти познати: на заден план зад Румпелщилцхен се мъдреше същество, което Джонстън би могъл да вземе за бик, ако не беше яркият му цвят. Сега, на повече светлина, наситеното синьо и чудноватите контури ставаха по-забележими. Звярът имаше глава на бик с остри, жълти рога, но кожата му беше люспеста и ходеше изправен на задни крака.

Илюстрацията не даваше мира на Джонстън. Подобно на много антикварни книжари, той беше натрупал доста знания по различни въпроси, често по-задълбочени, отколкото показваше, но по-повърхностни, отколкото му се искаше. Също както човек с бегли интереси към голямото изкуство би могъл да разпознае „Мона Лиза“ или „Давид“ на Микеланджело, така Джонстън познаваше редица шедьоври от различни епохи, стилове и изразни средства. Беше виждал някъде синия бик - по-точно, синия демон, - но в не толкова отвлечен контекст като детска приказка. Разгледа отново изображението под лупа. Околните сенки все повече избледняваха и то се превръщаше в основния фокус на илюстрацията, измествайки по-традиционните аспекти на гения на Ракам. Пъкленият интернет скоро разкри първоизточника: енорийската църква „Света Богородица“ във Феърфорд, Англия.

Църква във Феърфорд съществуваше още от единайсети век, но сегашното ѝ въплъщение, построено в перпендикулярен стил, датираше от края на петнайсети. Това, което отличаваше „Света Богородица“, освен вековната възраст, беше пълният набор стъклописи от края на Средновековието, създадени между 1500 и 1517 година от холандски майстори, почти със сигурност под ръководството на личния стъклар на Хенри Осми, Бърнард Флауър. Най-прочутият сред тях бил Големият западен прозорец и по-конкретно неговата долна част, защото горната била повредена при буря през 1703 година и сменена през деветнайсети век. На стъклописа бил изобразен Денят на Страшния съд: богоизбраните се възкачвали към небето отляво, обречените се спускали към ада отдясно. Творбата се състояла от седем пана, но интересът на Джонстън беше привлечен от третото от дясно наляво. Там, в долния десен ъгъл, стоеше същият син демон с двузъбец в ръка и обречен грешник на раменете си. Зад него се криеше друго подобно същество, само че червено, и измъчваше нечия бедна душа с бодлив боздуган.

Джонстън премина нататък към „Жабокът принц“ и картината на принцесата, носеща главния герой по изящно дървено стълбище. На стената от дясната ѝ страна висеше гоблен с алени пръски. В оригиналната илюстрация върху него почти не се виждаше фигура, но в алтернативната версия аленият цвят беше по-ярък, а рогатият образ - по-ясен. Различаваше се дори бодливият боздуган в ръцете му.

Защо някой си беше правил труда да добавя елементи от средновековни стъклописи към поредица литографии от двайсети век?

И защо в книгата бяха вложени допълнителни празни страници? Отговорът може би се криеше в самите тях.

Джонстън върна книгата в кутията и я занесе в работилницата си, където се зае да я разшие. Погълнат от работа, той не усети как се е сгъстил мракът, как са заглъхнали стъпките му, сякаш се е изгубил в мъгла, как е притихнала нощта навън.

Той се беше изгубил в книгата.

И може би изгубил срещу книгата.

Паркър наля на Луис чаша вино, но самият той си направи кафе. Проигра отново събитията в Кадилак, като отново и отново се връщаше към англичанина, седнал спокойно в ресторанта на Доби със стихосбирката в ръце, в очакване на подходящия момент да разпита и убие собственика на заведението.

- Сигурен ли си, че е същият? - попита Луис.

- Освен ако няма брат с различни очи, но в този случай ще са замесени и двамата.

- Не звучи особено вероятно.

- Никак дори.

- Какво мислиш да правиш?

- Да го накарам да се покаже. Виждал съм го. Знам как изглежда. Първата ми работа сутринта ще бъде да отида при Кориво и да ѝ дам пълно описание, като ѝ обясня, че въпросният човек може би е замесен в убийството на Маела Ломбарди, умишлен палеж, довел до смъртта на човек, отвличане и опит за отвличане в Кадилак, Индиана, и че всичко това е свързано с намереното тяло, за което вече се смята, че принадлежи на Карис Ламб. Ще пуснем портрета му по телевизията, във вестниците и в интернет. Ще го затрудним максимално и ще чакаме реакцията му.

- А жената с него?

- Вероятно тя е тази, която се е опитала да похити Лейла Патън. Ще разкажа на Кориво и за нея.

- Но не и за книгата?

- Поне засега няма да споменавам за нея.

- Защо?

- От любопитство. Искам първо да разбера какво ще открие Боб Джонстън.

- Дрън-дрън. Искаш да я задържиш, за да можеш да я използваш като примамка.

- Може би.

- Никакво „може би“. Ти си коварно копеле.

- Грубо.

- Добре, вземам си „копеле“ обратно.

- Признателен съм ти. Говори ли с Ейнджъл?

- Да. Изолиран, капризен. Както винаги, само дето сега има повече белези.

- Сериозно.

- Звучеше по-добре от преди. Мислех да се връщам утре, но може да поостана тук, да видя какво ще стане с твоята книга и презокеанския гостенин. За Ейнджъл не мога да направя нищо, което сестрите не правят по-добре от мен.

Паркър остави чашата с кафе. Беше време за сън. Имаше само още един въпрос към Луис.

- Замислял ли си се от какво бягаш?

- Имаш предвид с Ейнджъл?

- Да.

Луис допи виното си.

- От последиците. От скръбта, ако държиш да го назовеш, и дори от самата възможност за нея. Не искам да скърбя за него.

- Затова той ще живее.

- Именно, иначе не бих му простил.

Паркър се изправи.

- Няма да ти кажа, че трябва да се върнеш в Ню Йорк. Сам решаваш. И ако трябва да бъда честен, радвам се, че си тук. Имам чувството, че англичанинът и жената с него са въплъщение на злото.

- Не мислиш ли, че ако разпространиш портрета му, той ще избяга? Ще почака всичко да утихне и ще се върне, когато най-малко очакваш.

- Не. Прекалено близо е до книгата.

- Но не знае, че тя е у теб.

- Именно.

- Което означава, че по някое време ще трябва да го осведомиш.

- Така е.

- А това ще бъде рисковано.

- Да.

- И може да се наложи аз да светя маслото на някого?

- Почти със сигурност.

- Знаеш ли - каза Луис, - животът вече ми изглежда по-хубав.

107

Паркър звънна на Соланж Кориво малко преди осем сутринта. Въпреки че работеше в Бангор, тя се съгласи да се видят в полицейското управление в Огъста, където той щеше да даде описание на англичанина и неговата помощница. Кориво го предупреди, че Уолш вероятно също ще се присъедини, тъй като неговият отдел разследваше убийството на Маела Ломбарди. Благодарение на Паркър полицията вече разполагаше с цялото име на неизвестната жена от гората, връзка с Ломбарди и потенциален заподозрян в лицето на безименния англичанин, при това без никакви разходи и усилия от нейна страна. Паркър се надяваше, че някой ден ще получи благодарствено писмо от губернатора, което да залепи на подметката си.

- Трябва да се върна в Портланд до обяд - предупреди той.

- Да няма връзка със случилото се с колата ви снощи? - попита Кориво.

- Новината е стигнала далеч.

- Не толкова далеч, колкото би трябвало да е стигнал младият Стоунхърст, ако има малко разум в главата.

Паркър замълча. Нямаше да го изкуши да признае нещо, което можеше да му попречи да действа, когато му дойдеше времето.

- Хайде де - продължи Кориво. - Чух, че си е въобразил, че имате нещо общо с инцидента с неговия пикап.

Въпреки разстоянието Паркър изпита неприятното чувство, че е подложен на разпит.

- Май и аз чух нещо такова. Нямам представа откъде му е хрумнало.

- Е, за всеки случай дишайте дълбоко, преди да почнете да тропате по вратите на хората. Помощта ви в разследването не остава незабелязана, но тя може да ви гарантира само някои дребни услуги. Между тях не фигурира да си затваряме очите за вашата вендета със Стоунхърст. Ще се видим в Огъста след два часа.

Тя затвори и остави Паркър да слуша Луис, който беше спал в гостната, а сега се оплакваше от наличното кафе и неспособността на Паркър да купи нормален хляб. Щом приключи с мрънкането и се задоволи с храната, която намери, Луис попита:

- Е,какъв е планът?

- Аз отивам в Огъста, а ти - при Мокси.

- Искаш да започна да издирвам Били?

- Не, искам да правиш това, което правеше през последните дни.

- Тоест нищо.

- Тоест чакаш.

- Защо?

- Защото до следобеда Соланж Кориво би трябвало да е разпространила описанието на англичанина. Ако има късмет, ще открие нещо и за Карис Ламб, защото до момента федералните бази с данни не показват нищо. Освен това ще отправи последен призив за съдействие към човека, погребал Карис, за да го предупреди, че е в опасност. И накрая, тя се съгласи да благодари на двама ни с Мокси за помощта и да провери следата от Индиана.

- Ще пуснеш кръв.

- Това е най-добрият начин да примамиш акулите.

- Ами Били?

- Ще го оставим на мира.

Луис се спря с чашата гадно кафе в ръка.

- Сериозно?

- Все пак ти наистина гръмна пикапа му.

- Защото е идиот.

- И си плати за това. Да, мога да го намеря и да го пребия, но нито ще се почувствам по-добре, нито ще променя него или баща му, или който и да било друг.

- Значи искаш да си играеш на благородство? При хора като тях не работи.

- Не, но ако това продължи, някой може да пострада лошо и дори да плати с живота си. Вероятно няма да бъдем ние, но кашата ще е налице.

- Караш ме да се чувствам още по-внновен за мустанга.

- Радвам се.

- Но не толкова, че да ти купя нов.

- Терзанията ти ми стигат - рече Паркър. - Освен това имам застраховка.

Паркър имаше три коли, предимно в името на по-трудното разпознаване, въпреки че посегателството над мустанга ги сведе до две. Таурусът беше смотан и завинаги опетнен от асоциацията с горящ пикап. Оставаше последната - тъмносиво „Ауди А4“ от 2002 година, с което се чувстваше като счетоводител в търговски център, и то не от добрите.

Кориво и Уолш вече го чакаха в Огъста. С тях бяха Кес Каръл от Кейп Елизабет и Шарън Мейси, която при всяка среща с Паркър като че ли се беше изкачила с още едно стъпало в полицейската кариера. Въпреки че Мейси официално още работеше в Отдела за криминални разследвания в полицията на Портланд, тя беше и в щатските отряди за борба с тежки престъпления и имаше пряк контакт с главния прокурор. Иначе казано, с нея всички трябваше да бъдат много мили. Двамата с Паркър бяха излизали няколко пъти, но не им се получи. Той се радваше, че не се е държал зле с нея и е плащал сметките в ресторантите.

- Съжалявам за колата ти - каза тя, докато вървяха към залата за съвещания.

- Получавам толкова много съболезнования, че се чудя дали да не организирам бдение.

- Говори се, че Били Оушън трябва да избяга на някое по-безопасно място, например в Сирия.

- Слуховете, както винаги, са неточни.

Мейси повдигна вежди.

- Това не звучи в твой стил.

- Ако го е направил Били, значи е глупак. Ако не го е направил, пак е глупак. Нямам доказателства. Имам само мнение за интелектуалния му потенциал, но не мисля, че съм единственият.

- Може би с възрастта омекваш. Не че има накъде.

- Тихо, че ще започна да съжалявам, задето съм те водил на вечеря.

Той успя да се дръпне тъкмо навреме, за да избегне юмрука по ръката си.

- Идиот - каза Мейси.

- Мила, както винаги. Впрочем, гледам, че ти се е отворила доста работа напоследък.

Новинарските емисии бяха пълни с репортажи за четирите убийства в Мейн в рамките на едно денонощие, след като трупът на Маела Ломбарди беше последван от тройно убийство, включително на жена в напреднала бременност. Щатът обикновено разчиташе на двайсетина убийства годишно, плюс-минус, поне половината от които бяха в резултат на домашно насилие. Това означаваше, че тази седмица се беше навъртяла една четвърт от годишната бройка, а още не бе минало първото тримесечие.

- Тройното е адски странно - отвърна Мейси. - Установихме самоличностите на Грег Мълис и Таня Уейд, но жертвата на кухненската маса беше пълна загадка. Нямаше шофьорска книжка, а портфейлът му беше пълен с визитки. На масата намерихме картичката на някой си Маркъс Лайт, служител от Отдела за закрила на децата и семействата. Лайт живее в Милинокет, но в момента е на сватба в Сан Диего и няма никаква представа как визитката му се е озовала на местопрестъплението.

- Някой се е представил за него?

- Възможно е. За щастие, една от колите на мястото беше регистрирана на името на Айвън Гилър. Ерген, безработен, собственик на хубав апартамент в Бангор.

- Прекадено хубав за човек без работа?

- Прекадено хубав за доста хора с работа. Бил е информатор. Бизнес сделки, политика - ако някой е търсел определени сведения, той е намирал начин да ги купи или продаде.

- Някаква връзка между тези тримата и жертвата от Брунсуик?

- Кони Уайт ли? Трябва да изчакаме няколко дни, докато изготвят експертизите за куршумите, но изглежда, че всички са убити с АСР .385, но после е почистено и гилзи не са намерени. Така че да, стрелецът може да е един и същи, което означава, че трябва да разберем какво свързва Мълис или Уейд с Кони Уайт. Бившата съпруга на Мълис живее в Гилфорд, а приятелката му има бивш съпруг във Флорида. Ще започнем от тях, а после ще разширим кръга. Уайт е била уволнена за подкупи и изнасяне на информация за обществени поръчки, така че може да изскочи нещо оттам. А, и още един странен детайл: убиецът на Кони Уайт е пощадил кучето ѝ, а песът определено е зло създание. Според брата на Уайт звярът е понасял само него и сестра му и никого другиго, но стрелецът явно му е оставил храна и вода във фургона, в случай че остане сам известно време.

- Ами братът?

- Бил е на работа през цялото време и има свидетели.

- Значи търсим сантиментален убиец, който обича животните.

- Страхотно. Ще си го запиша, за да не го забравя. Как се пише „Дулитъл“ - с „а“ или с „ъ“ накрая?

- С „ъ“ - осведоми я Паркър. Вече бяха стигнали до залата. -Или просто се оглеждай за някой с двуглава лама.

Паркър седна и прие предложението за кафе, след което представи внимателно обмислен разказ за наученото в Кадилак. След това описа англичанина и жената от „Голямата изгубена мечка“ на специалист, който изработи портрети на двамата. Докато свършат, вече минаваше един следобед, така че срокът, който сам си беше поставил, отпадна. Мейси и Уолш вече си бяха тръгнали, а Кориво се отби само за да одобри портретите, да благодари на Паркър и за пореден път да го посъветва да стои далеч от Били Оушън.

Оказа се, че Паркър може да помогне и за още едно парченце от пъзела, защото Кориво държеше в ръка снимката от шофьорската книжка на Айвън Гилър - вторият мъж, намерен убит в дома на Грег Мълис. Паркър не им беше описал Смит Едно, защото вече беше съобщил за него на Гордън Уолш, а и Кориво се интересувае предимно от англичанина и неговата сянка. Ето че името на Смит Едно се разкри.

- Вашият Айвън Гилър беше с англичанина в „Мечката“ - каза той. - Опитах се да го проследя след бара, но... го изпуснах.

- Ако англичанинът е същият, който е бил в Кадилак, значи имаме връзка между Карис Ламб и Мълис, Уейд, Ломбарди, Гилър и вероятно Кони Уайт. Всичко това за да намери едно дете?

Паркър се изкуши да ѝ каже за книгата, но моментът отмина. Колкото по-дълго я премълчаваше, толкова повече проблеми щеше да си има, когато - или ако - бъде принуден да разкрие съществуването ѝ. Не можеше да обясни защо я крие, освен като евентуална примамка. Логично беше да сподели с Кориво, но инстинктът го възпираше.

- Хората убиват и за по-незначителни неща - каза той.

- Това не ме успокоява.

Паркър беше напълно съгласен. Сбогува се с нея, а на излизане от сградата телефонът в джоба му забръмча. На екрана се появи името на Мокси Кастин.

- Къде си? - попита адвокатът.

- Тъкмо си тръгвам от Огъста.

- Ела веднага тук. Мисля, че синът на Карис Ламб е тук, при мен.

Паркър спря насред паркинга.

- Какво?

- Просто побързай.

- Обади се на Луис.

- Той е в чакалнята.

- Идвам.

Боб Джонстън работи върху книгата до малките часове на нощта и си легна едва след като успя да извади пергаментовите вложки, но въпреки това не спа добре. Образите от литографиите нахлуваха в сънищата му, а и два пъти се буди от звуци в къщата, включително от упорито потропване, което сякаш идваше някъде издълбоко по стълбището, като че ли наоколо обикаляше животно. Накрая, към седем сутринта, той се предаде, изми се и се опита да закуси, но не успя. Не че апетитът го беше напуснал - закуската така или иначе не беше любимото му ядене за деня, - но храната имаше странен вкус, който можеше да опише единствено като прах и който правеше дори любимото му кафе „Кона“ негодно за консумация.

Друг път това състояние на нещата би било достатъчно, за да се върне в леглото, но сега книгата го зовеше. Беше успял да отдели пергаментовите вложки, но още не беше определил нито от каква кожа са изработени, нито приблизителната им възраст. Подозираше, че са от козя кожа, защото зърнистата страна, от която беше остъргана козината, беше кафеникавосива, а не жълтеникава, както овчата. От друга страна, материята миришеше на нещо друго, въпреки че беше минало толкова време, а и на пипане беше различна. Зърнистата страна беше гладка като кадифе, което показваше, че външният слой е бил внимателно отстранен, а огъването на пергамента беше минимално - още едно доказателство за качеството на материала. С лупата се виждаха следи от космените фоликули, но те изглеждаха по-големи от кози.

Джонстън беше озадачен от усилията, които бяха положени за влагането на пергаментовите листове в друга книга. Най-вероятното обяснение беше невидимо мастило, но предпазливото нагряване с крушка, а след това и с ютия без пара не предизвика резултат. В същото време пергаментът някак си реагираше на човешки допир, като че ли от топлината в него плъзваше мрежа от тънки вени, видими с лупата. Когато сложеше ръка върху някоя от страниците, Джонстън имаше чувството, че долавя пулс.

Връхчетата на пръстите го сърбяха и той се чудеше дали пергаментът не е импрегниран с някакво дразнещо вещество. Той сложи ръкавиците и с облекчение установи, че мрежата от вени изчезна. Ала преди това за миг му се стори, че долавя в тях особен рисунък. Можеше да се закълне, че е видял очертанията на собствената си стая.

Погълнат от пергаментовите вложки, Джонстън не беше обърнал почти никаво внимание на корицата, но сега бе поразен от дебелината на гърба. Беше предположил, че е вмъкнат допълнителен слой, за да се осигури допълнителен обем за вложките и по-голяма здравина. Но когато прокара палец върху него, му се стори, че отдолу има нещо друго.

Джонстън остави лупата, приготви инструментите си и се зае бавно да разшива конците.

Паркър тъкмо потегляше, когато на паркинга излезе Кориво. Тя му даде знак да спре, но той само намали и отвори прозореца си, за да я чуе.

- Бързам! - извика той.

- Трябва да се върнеш - отвърна тя и тонът ѝ никак не му хареса.

- Какво има?

- Ще ти кажа, след като пак седнем на масата. Междувременно трябва да те помоля да ми предадеш оръжието си и ключа от колата си.

Също и телефона.

Зад нея се появиха двама едри полицаи с ръце върху оръжията си, макар и без да ги вадят от кобурите - поне засега. Паркър погледна надясно; изходът на паркинга беше препречен от патрулен джип. В задното огледало се виждаха още трима полицаи.

- Арестуваш ли ме?

- Не.

Паркър знаеше правата си. Ако не беше арестуван, не беше длъжен да сътрудничи и дори да чака. Това означаваше, че полицията не разполага с мотив, но вероятно подозира нещо, а предвид обстоятелствата можеха да задържат колата му. Затова Кориво искаше ключовете и пистолета му. Това с телефона беше леко изхвърляне, но не прекалено. Докато обмисляше възможностите си, една от които беше да предаде всичко и да си извика такси от Портланд, забеляза, че Кориво оглежда дрехите и вътрешността на аудито с нови очи. Ако си тръгнеше, щеше само да отложи неизбежното и може би да си създаде още по-големи неприятности.

Той изключи двигателя и връчи ключовете си на Кориво.

- Ще извадя пистолета си - предупреди той, - гледай да не ме застрелят.

После ѝ подаде оръжието и телефона си. Познаваше процедурата и не се учуди, че когато слезе от колата и тръгна обратно към входа на сградата, го последва ескорт от униформени. Още не беше арестуван, но вероятно скоро щеше да бъде.

Не знаеше само защо.

Достатъчно беше Боб Джонстън да повдигне само инч от облицовката на гръбчето, за да се потвърдят съмненията му. Той продължи да работи с разпорвача и микрошпатулата с равномерно темпо и съвършена концентрация, докато гърбът се отдели изцяло, за да разкрие сгънатия пергамент вътре.

108

Паркър седеше в стаята за разпити и тихо се вареше в собствената си пот. Бяха му дали вода, но не му бяха казали нищо, освен че се чака пристигането на детективи от Обърн, разследващи възможно убийство. Поиска да се обади на адвоката си, но беше информиран, и то лично от Кориво, чието отношение значително бе охладняло, че все още не е обвинен в нищо и не му е нужен адвокат. Паркър ѝ каза да си спести приказките за наивниците и да му даде телефон. Искането му беше изпълнено и той се обади на Мокси.

- Стигна ли вече?

- Задържан съм от щатската полиция или поне натам вървят нещата. Чакат се детективи от Обърн.

- И в какво те подозират?

- Станало е убийство в Обърн. Разпитай и разбери какво се случва.

- Добре, но тук имам една жена и дете, чиито нерви вече са на ръба. Баща ѝ трябваше също вече да е дошъл, но тя не може да се свърже с него по телефона.

Паркър се замисли.

- Премести ги. Кажи на Луис да ги закара в хотел. Обясни ѝ, че е за тяхна собствена безопасност. Не е лъжа, а и така ще бъде по-малко вероятно да избяга.

- Добре. Междувременно ще се обадя на Фил Кейн и ще го пратя при теб.

За разлика от по-големите правни кантори в щата, Мокси нямаше офиси извън Портланд, но поддържаше неформални контакти с няколко надеждни, независими адвокати. Филип Кейн беше бивш прокурор от окръг Кенебек, който през 2006 година се беше преквалифицирал в адвокат по наказателни дела и си беше извоювал репутация на защитник на наркотрафиканти. Зад гърба му го наричаха Кокейн^[33]. Вършеше работата си добре, въпреки че наемането му като цяло се смяташе за признание във виновност.

Паркър благодари на Мокси и се върна в стаята за разпити. Петнайсет минути по-късно Кейн пристигна и веднага поиска да остане насаме с клиента си. Щом вратата се затвори, той седна близо до Паркър и зашепна толкова тихо, че едва се чуваше. Явно страдаше от силно недоверие в полицията.

- Тялото на Били Оушън е открито в изоставена жилищна сграда в Обърн - обясни Кейн. - Вероятно е бил убит късно снощи или рано тази сутрин. Единичен изстрел в главата. Мокси ме осведоми за случилото се с неговия пикап и вашата кола. Имате ли алиби за вчера вечерта?

- Бях вкъщи.

- Сам ли?

- Не, с човека, който гръмна пикапа му.

- Не се шегувайте.

- Не се шегувам.

В такъв случай това може би не е най-доброто алиби.

Боб Джонстън постла чиста памучна кърпа върху работната маса и разтвори пергамента, скрит в гръбчето на книгата. Изненада се от лекотата, с която листът се отвори. Ръкописите се запазват най-добре при умерена употреба, а без нея се втвърдяват, но този беше останал гъвкав и почти идеално съхранен. Изглеждаше толкова нов, че се почуди дали е от същата епоха и дори от същия материал. За експеримент отряза от долния му край много тънка лентичка, дълга около един инч, постави я в метална купичка и я запали над мивката. Парченцето се сгърчи и постепенно се превърна в черно червейче на дъното на купичката, но не изгоря докрай.

Значи гореше като пергамент. Това поне беше нещо.

Джонстън тъкмо се канеше да изхвърли овъгления остатък, когато забеляза, че в единия му край се е появило малко бяло ръбче. Той го гледаше, не вярвайки на очите си. Мина една минута, после две. Джонстън върна купичката на бюрото си, седна на стола си и зачака.

Отне точно един час. По часовник.

За един час парченцето изгорял пергамент се възстанови напълно в първоначалния си вид.

Вратата на стаята за разпити се отвори и вътре влезе Гордън Уолш, следван от Шарън Мейси. И двамата гледаха строго Паркър.

- Имаш късмет, кучи сине - каза Уолш.

Според диспечера първият сигнал постъпил от жена, пожелала анонимност. Съобщила, че предишната вечер чула нещо като изстрел в близост до една сграда в Обърн, а малко след това видяла отдалечаваща се кола. Не се обадила веднага в полицията, защото не искала да вдига шум за нищо, но по-късно решила, че по-добре да заложи на сигурното. Отказала да даде името си и звъняла от уличен телефон. Записала била номера на колата и ѝ се сторило, че зад волана седи мъж. Проверили номера и се оказало, че колата не е нито една от трите, регистрирани на името на Чарли Паркър, лицензиран частен детектив от Скарбъро, Мейн.

От полицията в Обърн изпратили патрулен автомобил. Когато надникнал през мръсното стъкло на задния вход на сградата, полицаят забелязал тяло в коридора. Повикал подкрепление и влязъл, за да установи, че става дума за труп. Шофьорската книжка показвала, че мъртвият е Уилям Стоунхърст. След пристигането на подкреплението претърсили цялата сграда, а един от полицаите едва не пропаднал в мазето през продънените стълби. Открили следи от скорошно обитание в един от апартаментите на горния етаж, включително медикаменти, храна и използвани бинтове, но всички жилища били празни.

Докато претърсвали стаите, от един килер се чул звук, напомняш на плач. Отворили вратата. Зад нея лежал Хеб Колдикът, изпаднал почти в делириум от болка.

- Тя уби Били - изхлипал той. - Кучката уби Били.

Паркър не беше в настроение да любезничи с Уолш, Мейси, Кориво и прочее представители на закона в щата Мейн. Беше отишъл на майната си в Индиана, беше се върнал с описанието на двама индивиди, кандидати за главните заподозрени за пет убийства в Мейн и вероятно още две в Индиана, а за награда го бяха натикали в прегрята, полупразна стая за подозрение в убийството на невъоръжен човек. При други обстоятелства би пратил всички носители на значка по дяволите, но Кориво явно искаше да се реваншира и той сметна, че може да се възползва от услугите ѝ в бъдеще.

След като изпрати Филип Кейн да си търси други клиенти, по възможност действителни извършители на престъпление, Паркър се съгласи да помислят заедно кой би искал да усложни живота му за неопределен период от време. Уолш се пошегува, че ако така стои въпросът, най-добре да извадят данните от последното преброяване на населението, но никой не се засмя и Паркър изпита известно задоволство, като видя смутената му физиономия.

- Залагам, че се е обадила партньорката на англичанина - каза Паркър.

- Защото и ти търсиш детето на Карис Ламб ли? - попита Кориво.

- Да.

- Което означава, че според тях си близо.

- Пак да.

- А така ли е наистина? - поинтересува се Мейси.

- Ще ви отговоря, щом се върна в Портланд.

- А какво ще кажеш да ни отговориш сега? - попита Уолш, след като се поокопити, и мигом изгуби малкото добра воля, която

Паркър беше успял да извади от дъното на сърцето си.

- А какво ще кажеш вие да си свършите работата? И ако още веднъж ме наречеш кучи син, ще те смажа.

Той взе якето си и се отправи към вратата.

- Тук приключихме.

- Бих искал да наминете, когато имате възможност - каза Боб Джонстън, като се обади по телефона на Паркър.

- Може да минат няколко часа.

- Ще ви чакам. Има нещо, което трябва да видите.

109

Мокси Кастин беше настанил Холи Уийвър и сина ѝ в стая в хотел „Ин ет Сейнт Джон“ в западния край на улица „Конгресна“, близо до някогашната красива гара Юниън, превърната днес в търговски център. Паркър беше отседнал там след завръщането си в Мейн и хранеше само топли чувства към последния железопътен хотел в града. Кастин обаче го избра не от сантименти или естетически съображения, а от гледна точка на сигурността. В хотела нямаше бар и ресторант, така че единствените хора вътре бяха персоналът и гостите, а те трябваше да минат през централното фоайе, за да стигнат до стаите си.

Апартаментът, който избра Кастин, се намираше в непосредствена близост до въпросното фоайе и имаше голи тухлени стени, дъсчени подове и телевизор с плосък екран. Прозорците гледаха към паркинга зад сградата и бяха достатъчно ниско, за да може да се избяга през тях при нужда. Когато Паркър пристигна, Даниел Уийвър седеше на леглото и гледаше филмче, а майка му беше до него. Луис стоеше на пост до прозореца, така че можеше да наблюдава едновременно паркинга и вратата и да стреля безпрепятствано по евентуални натрапници и в двете посоки. Преди да дойдат тук, той се беше уверил, че местоположението на айфона на Холи е изключено, така че да не може да бъде проследена чрез телефона си.

Паркър се представи и попита дали всичко е наред.

- Тревожа се за баща си - сподели Холи. - Вече трябваше да се е обадил.

Паркър погледна към Луис, но той сви рамене:

- Мокси помоли местните ченгета да се отбият у тях. Намерили голям камион и колата на господин Уийвър, но нито следа от него самия. Съседите имат ключ и госпожа Уийвър ги помоли да пуснат ченгетата да огледат. Къщата била празна, без признаци на нахлуване.

- Имате ли представа къде може да е отишъл? - попита Паркър жената.

- Трябваше да е тук, заедно с нас - отвърна тя. - Така се бяхме разбрали. А и къде може да е отишъл без кола?

Даниел местеше поглед между телевизора и възрастните. Беше сериозно дете, с много тъмна коса, която подчертаваше бледата му кожа, а чертите на двамата с Холи бяха толкова различни, че все едно бяха рожби на различни видове. Паркър се почуди какво ли знае хлапето за родителите си, но предположи, че то повече подозира, отколкото знае в действителност. Човек не биваше никога да подценява децата.

Мисля, че трябва да поговорим насаме - каза Паркър.

Не и докато не ми кажете какво се прави за откриването на баща ми.

Паркър познаваше двама частни детективи в Пискатакуа. Единият беше Джулия Ханкок, по-умна от средностатистически мечок и знаеше как да води издирване. Най-важното бе, че поддържаше добри отношения с полицейското управление в Доувър-Фокскрофт, шерифа на окръга, горската служба и щатската полиция.

- Дайте ми минута.

Той излезе навън, обади се на Мокси и му предложи да ангажира Ханкок с търсенето на Оуен Уийвър. Адвокатът се съгласи.

- Не работи евтино - предупреди го Паркър.

- Е, значи е попаднала на когото трябва. Този случай ще ме докара до просешка тояга.

- Когато умреш, ще ти четат кадиш^[34] само десет месеца вместо единайсет.

- Сигурен съм, че това ще бъде голяма утеха за банковия ми мениджър и бившите ми съпруги. Сега ще звънна на Ханкок.

Паркър се върна в стаята, за да осведоми Уийвър за взетите мерки. Едва тогава тя се съгласи да остави момчето. То проследи с поглед майка си, но не измрънка и не показа признаци на безпокойство. Паркър си даде сметка, че детето не е казало и дума, откакто е дошъл.

- Гладен ли си? - попита го той, докато майката чакаше до вратата.

Даниел се замисли и кимна.

- Обичаш ли пица?

Момчето отново кимна.

- А можеш ли да говориш?

Даниел се усмихна и пак кимна, с което спечели симпатиите на Паркър. Жал му беше за това, което преживяваха семейство Уийвър и което неминуемо щеше да последва.

- Е, каква пица искаш?

Даниел отвори уста, но я затвори, без да издаде и звук. Вместо това вдигна ръце като „не знам“.

- Добре, ще вземем няколко различни от „Пица Вила“ отсреща. Само гледай да не нарушиш обета си за мълчание.

Паркър беше научил почти всичко по телефона от Кастин, докато пътуваше от Огъста, но искаше да го чуе отново от устата на Холи Уийвър. Управата на хотела им позволи да ползват още една стая. Двамата седнаха един срещу друг на малката масичка до празното легло, което неловко привличаше вниманието в помещение, заемано от двама непознати.

- Разкажете ми - каза Паркър.

И тя му разказа.

110

Вече се беше стъмнило, когато Холи Уийвър завърши разказа за своето участие в приказката, към който Паркър добави наученото от Лейла Патън, макар и да не сподели всичко с Холи. Цялата история щеше да стане известна много по-късно. Той запали нощната лампа, замислен за странния свят, в който живееха.

- Какво сте разказали на Даниел? - попита той.

- Засега нищо.

- Мислите ли, че се досеща за някои неща?

Холи кимна.

- Да, но не смея да говоря с него. Страх ме е, че ще ме намрази.

Каквото и да се случеше оттук насетне, щеше да бъде трудно за всички. Кой можеше да каже как ще реагира детето, когато научеше истината за раждането си и лъжите, с които се бяха опитвали да го предпазят?

- Чакат ви трудни времена - каза той. - Единственото, с което мога да ви успокоя, е че Карис Ламб е дала живот на Даниел, но вие сте неговата майка - единствената, която познава и която някога ще има. Той е малък, а малките деца са устойчиви. Мокси Кастин е най-добрият адвокат в града и при това е добър човек. Може да се преструва на друг, но е така. Обещанията към умиращите не ви освобождават от последващи престъпления, а законът никак не одобрява тайните погребения. Но Мокси Кастин е на ваша страна и ще направи всичко възможно да убеди полицията, че сте постъпили погрешно, но от добро желание. За съжаление, някои хора загинаха, защото сте крили Даниел, и част от тях можеше да бъдат спасени, ако се бяхте обадили по-рано, веднага след откриването на тялото на Карис. Разбирам защо сте взели това решение, но то не променя фактите.

- Не мога да изгубя Даниел.

- Ще видим какво можем да направим, за да не се стигне дотам.

Той стана, Холи Уийвър - също.

- Сега какво следва? - попита тя.

- Ще преспите тук през нощта, а Луис ще остане с вас. С него ще бъдете в безопасност. По-късно може да го сменя, за да си почине, но ще се учудите колко малко почивка му е нужна. Междувременно Мокси ще обмисли най-добрия начин да започне преговори с полицията. Може би е добре да говорите с Даниел още тази вечер, защото социалните ще се намесят почти веднага. Възможно е, дори е много вероятно, синът ви да бъде настанен в приемно семейство за известно време.

Паркър нарочно използва думата „син“. Знаеше, че Мокси ще прави същото през цялото време. Неговата работа беше да убеди съдията, че никой няма да има полза, ако откъснат Даниел Уийвър от тази жена и баща ѝ или ги хвърлят в затвора. Мокси сигурно вече си беше осигурил помощта на детски психолог и специалист по семейно право.

Само заради една издялана звезда.

- А баща ми? - попита Холи.

- Ще се обадя на Джулия Ханкок, но инстинктът ми подсказва, че щом двамата със сина ви вече сте на сигурно място, трябва максимално скоро да се обадим в полицията. Ще им кажем, че сте съгласна да разкажете всичко, което знаете за Карис Ламб, но се тревожим за баща ви и се нуждаем от незабавната им помощ за издирването му.

- Сигурна съм, че нещо му се е случило.

- Възможно е.

- Той е най-сигурният човек, когото познавам. Обажда се, ако ще се забави на връщане от магазина.

- Ако са го отвлекли, нямат интерес да го нараняват. Ще им бъде нужен като лост.

- За да стигнат до Даниел ли?

В тази жена нямаше никаква хитрина и притворство.

- Не мисля, че някога са търсили Даниел - каза той. - Всъщност търсят една книга, която Карис е откраднала.

Колелцата в главата ѝ веднага се завъртяха.

- Снощи е била открадната една книга от стаята на сина ми. Беше на Карис.

- Тя не е тази, която им трябва. Приличала е на нея, но нищо повече.

- А къде е тази, която търсят?

- На друго място. Но ако са хванали баща ви, много важно е да продължат да мислят, че вие знаете къде е оригиналът.

- С кого ще се свържат?

- Може и с вас, но по-вероятно е да потърсят Мокси или мен.

Баща ви вече им е казал каквото знае или те сами са се досетили. И знаят, че сте защитени.

Холи Уийвър отпусна глава в ръцете си и дълго стоя така. Паркър не беше сигурен, че е виждал по-нещастно същество.

- Може ли да ви питам нещо? - каза тя накрая.

- Разбира се.

- Защо ни помагате?

- Мокси го прави за мъртвите.

- А вие?

- Мокси ми плаща.

- Това не е отговор. Четох за вас. Вие не работите само за пари.

- Да кажем тогава, че го правя за живите. Мъртвите оставям на другите.

Една сива фигура ходеше напред-назад като пленено животно в гората зад дома на Уийвър.

А от сенките го гледаше призракът на дете.

111

Паркър напусна хотела през задния охранителен вход, водещ направо към паркинга. Ръмеше ситен дъжд, който замъгляваше уличните светлини и покриваше колите с патина от влага.

Паркър се замисли за Боби Оушън, който трябваше да погребе единственото си дете, и то защото му беше завещал собствените си предразсъдъци. Смъртта му щеше само да утежни злобата на бащата. Що се отнася до Луис, Паркър се съмняваше, че загубата на Били ще го разстрои прекомерно. Съвестта на Луис беше мъгляво понятие, пребиваващо предимно в дрямка. Луис щеше да приеме кончината на Били като неизбежно следствие от решението му да парадира с невежеството си и да ползва слабите като изкупителни жертви за собствените си комплекси. Според него Били трябваше да знае, че действията му рано или късно ще привлекат вниманието на някого, чиято търпимост към подобни деяния е обратнопропорционална на капацитета му за възмездие.

Насилието предизвикваше насилие, а непремерените думи разпалваха диващина.

Но какво можеше да каже Паркър за самия себе си? Той често бе склонен да използва строгите си морални съждения като оправдание за яростта си. Макар и притъпена, болката не си отиваше. Можеше да спаси други от такова страдание, като действа от тяхно име или извоюва правда, но знаеше, че един от мотивите му е да подхранва собствената си ярост, без да го гризе съвестта.

Той изтри дъжда от лицето си и от мрака на паркинга изплува призрак. Англичанинът вече не приличаше на човека, когото Паркър беше описал в полицията в Огъста. Косата му беше по-сива, очилата -нови, а очите зад тях отново бяха кафяви. Брадата му беше пораснала и той леко накуцваше на левия си крак. Всяка от промените беше незначителна, но взети заедно, правеха човека неразпознаваем.

- Здравейте, господин Паркър - каза той. - Мисля, че е време да поговорим отново.

Боб Джонстън разглеждаше внимателно под лупа илюстрациите към приказките и объркването му нарастваше.

В литографиите вече не се виждаше нищо необичайно. Всички бяха точно такива, каквито ги беше нарисувал Ракман.

Неземните образи бяха изчезнали.

В „Салвидж барбекю“ беше тихо. Паркър влезе, следван от англичанина. Странно се чувстваше с такава компания в семейно ориентиран ресторант, с големи маси, автомати за игра и рола със салфетки.

Англичанинът го беше предупредил да държи ръцете си далеч от оръжието и телефона си.

- Наблюдаваме те - каза той. - Животът на стареца зависи от твоето държание.

Паркър не виждаше никъде жената, но нямаше причина да се съмнява в думите му.

По това време работеше само барът, така че Паркър поръча безалкохолно за себе си и джин за англичанина. Избраха си една по-малка масичка и двамата седнаха така, че да не обръщат гръб на вратата и да могат лесно да видят всеки новодошъл. По-отблизо и извън мрачния интериор на „Мечката“ англичанинът изглеждаше по-стар. Лицето му беше набраздено от малки бръчици, като кожата на прастаро животно, а бялото на очите му беше по-скоро жълто. Излъчваше умората на човек, чието единствено желание е да се наспи.

- Изглеждате болен - отбеляза Паркър.

- Съчувствието ви ме трогва.

- Просто наблюдение. Съмнявам се, че ще живеете още дълго, въпреки че това не е свързано със здравословното ви състояние.

Англичанинът се приведе леко напред, сякаш за да сподели тайна.

- Дори някой или нещо да сложи край на живота ми, това няма да сте нито вие, нито любимият ви черньо.

- Ще му предам думите ви. Да тествам чувството му за хумор. - Паркър отпи от безалкохолното си. - Как да ви наричам? Не ми казвайте „Смит“.

- Казвам се Куейл, но ако се опитате да ме издирите, гарантирам ви, че няма да откриете нищо. И бяхте напълно прав: нямам никакво намерение да живея още дълго.

- А какво искате, преди да умрете, Куейл? Момчето?

- Мисля, че добре знаете отговора. Името ви изскочи в новинарските емисии. Какво си донесохте от Индиана?

- Не знам за какво говорите.

- В такъв случай си губя времето и Оуен Уийвър ще бъде мъртъв преди съмване, освен ако не се научи да диша през пръстта.

- Откъде да знам, че наистина е при вас?

Куейл сви десния си юмрук и го завъртя пред него като уличен илюзионист, а когато го отвори, вътре лежеше златен пръстен с печат.

- От вътрешната страна има дата. Можете да го покажете на дъщеря му, ако искате. Тя ще потвърди, че е на баща ѝ. Но се съмнявам, че има смисъл. Знаете, че не ви лъжа.

Тонът му се беше променил. Не звучеше нито враждебно, нито помирително; нито придумващо, нито заплашително. Не предполагаше спор, като учител, разясняващ житейски истини на прегрешил ученик.

- Искам книгата, господин Паркър. Дайте ми я и Оуен Уийвър ще живее, и никой повече няма да ме види. А ако попитате: „Каква книга?“, ще ви помисля за кретен.

- Не бих желал това. - Паркър не виждаше смисъл да отрича. С това само би обрекъл Оуен Уийвър на смърт, ако вече не беше мъртъв. Книгата беше единственото предимство, с което разполагаше. - Да допуснем, че знам къде е книгата.

- Чудесно - отвърна Куейл. - Ето че напредваме. Уийвър твърди, че единственият екземпляр, който му е известен, е онзи, който взехме от къщата на дъщеря му. Склонен съм да му вярвам, особено след онова, което му причинихме, за да илюстрираме решителността си.

Паркър си пое дълбоко дъх, за да превъзмогне импулса да го удари. Усилията му не останаха скрити.

- Счупеното зараства - каза Куейл. - Дори при старец като него.

- Искаме доказателство, че е жив.

- Ще го получите. Ще му позволим да се обади на дъщеря си. Което ни връща отново към книгата. Не осъзнавах грешката си, докато госпожица Морс не ми донесе екземпляра от къщата на Уийвър. Беше първо издание, но не това, което търсех. Тогава се досетих за замяната. Ерол Доби беше търговец на редки книги и лесно би могъл да намери подобна книга. Дори си е направил труда да вложи допълнителни страници от стар пергамент. Вероятно ги е взел от собствената си колекция или е купил евтин материал от интернет. Нескопосан опит за имитация, но пък нито той, нито Карис са били наясно с какво си имат работа. Когато разбрах, че сте пътували до Индиана, бях сигурен, че не сте се върнали с празни ръце. Доста научих за вас, откакто съм тук. Би трябвало да сте мъртъв, а фактът, че не сте, говори само за устойчивост и известна доза късмет. Вие сте забележителен човек, но нищо повече, каквото и да си въобразяват някои. Какво си въобразявате самият вие, нямам представа.

Паркър не се хвана на въдицата, но мислено си отбеляза името на жената: Морс.

- Относно пергаментовите вложки - каза той. - Какво представляват?

По никакъв начин не намекна, че знае за по-мащабното произведение, на което принадлежат.

В очите на Куейл проблесна непозната светлина, като проблеснали пламъчета в тинести езера.

- Карти или части от тях.

- За скрито съкровище?

- Нещо подобно.

- Много хора загинаха заради тях.

- Представа си нямате. Та къде е книгата?

- На сигурно място. За разлика от вас.

Куейл махна пренебрежително с ръка.

- Не по-сигурно от това, на което е Оуен Уийвър. Можете да се обадите в полицията, но те няма да намерят никаква връзка между мен и тези убийства, освен че в Индиана е забелязан човек, с когото имаме някаква бегла прилика. Аз съм юрист, господин Паркър. Знам за какво говоря. Но междувременно Оуен Уийвър ще бъде мъртъв, дъщеря му и синът на Карис Ламб скоро ще го последват. Ще продължим с всички, които имат някакво значение за вас или за вашите приятели, докато не остане никой, който да изрича името ви. И всичко това няма да промени бъдещето, защото рано или късно книгата ще бъде намерена. Търся я отдавна и никога не съм бил толкова близо. Мога да почакам още малко. Търпелив човек съм. Но вие нямате място за преговори. Вече видяхте на какво сме способни. Не добавяйте и собственото си дете към списъка с мъртъвци.

При тези думи всички колебания, които Паркър бе имал относно убийството на Куейл, изчезнаха. Каквото и да се случеше в идните часове и дни, рано или късно щеше да намери Куейл и Морс и да сложи край на живота им.

- Е - каза той, - как ще го направим?

112

Куейл си тръгна пръв, без да се притеснява, че обръща гръб на Паркър. Щом излезе навън, пред заведението спря кола и той се качи на пътническото място. Когато Паркър стигна до тротоара, колата вече беше свила по улица „Форест“ и се скри в мрака на нощта.

Паркър се обади първо на Луис и изчака да се дръпне встрани от Холи и сина ѝ, преди да го осведоми за последните събития.

- Точно както си мислех - каза той. - Куейл пет пари не дава за момчето. Иска само книгата.

- Ще му я дадеш ли? - попита Луис.

- Имам ли избор? Сделката е ясна: книгата срещу Оуен Уийвър.

- Без полиция.

- Без полиция. Каза, че ако мернат сирени, жената ще убие Уийвър. Освен това ни даде само час, така че нямаме време за външна помощ.

Което, ако не греша в броенето, означава, че оставаме ние

двамата.

- Куейл ми каза да отида сам.

- И какво от това?

- Обади се на Мокси. Кажи му отново да премести жената и детето - за всеки случай. С теб ще се видим в „Ин“.

После се обади на Боб Джонстън и му каза, че отива да си вземе книгата.

- Още е на части - отвърна книжарят.

- Тогава я зашийте.

Паркър затвори телефона, но не се върна в колата си. Пресече улицата, качи се в единственото такси на стоянката и помоли шофьора да пообикаля из улиците, като постепенно се насочва към Ийст Енд. През цялото време се оглеждаше назад, но не видя опашка. Не искаше да заведе Куейл право при книгата.

- Тревожите се да не ви следят ли? - попита жената зад волана. Беше дребничка, с бяла коса, а колата ѝ миришеше на някой от онези парфюми, на които никой не слага защита срещу кражба. Паркър я беше мяркал и преди в града. На разрешителното ѝ пишеше „Агата Консек“ и изглеждаше достатъчно стара, за да е карала някога файтон.

- Не и докато вие шофирате, надявам се.

- Добре. Просто да знам.

Агата Консек се беше разминала с шпионското си призвание, а може би, като се имаше предвид името ѝ, не беше - защото показа завидни умения. Минаваше на червени светофари, караше насреща по еднопосочни улици, прелиташе напряко по алеите между къщите, като през цялото време не сваляше поглед от огледалото, дори когато направи рязък обратен завой в една задънена улица и пресече две ленти на скорост. Паркър щеше да бъде още по-впечатлен, ако не го беше страх за живота му. Накрая стигнаха до сградата, в която живееше и работеше Боб Джонстън, и той я помоли да го изчака. Никъде не светеше, но Джонстън явно го очакваше, защото отвори вратата още преди Паркър да е натиснал звънеца. Качи се до най-горния етаж и намери Джонстън седнал на бюрото си. Книгата лежеше полуподредена до него, но пергаментовите вложки още стояха отделени.

- Дори не съм се опитвал - каза Джонстън.

- Какво искахте да видя?

- Откъде да започна?

- Боб, нямам време за игрички. Давайте по-простата версия.

Джонстън разтвори книгата на илюстрацията към „Жабокът принц“ и я подаде на Паркър.

- Няма проста версия - каза той. - Освен ако вие не можете да ми обясните промените.

Паркър веднага разбра за какво говори. Гобленът на стената отново беше незабележим, съществото с глава на бик беше изчезнало. Той прелисти към други илюстрации, включително „Белоснежка и Червенорозка“, като резултатът беше същият. Добавените фигури, които преди се откриваха в литографиите, вече не бяха там.

- Няма ги - каза Джонстън. - До една. И това е само предястието. Вижте какво следва. - Той показа на Паркър третия пергамент, дълъг около петнайсет сантиметра и два и половина широк. -Това беше скрито с гърба на книгата. Предполагам, че е от същото време и произход като другите две.

- Отворихте ли го?

- Празно е... или поне така изглежда.

- Боб...

- Вижте, не мога да бъда сигурен. Отначало си мислех, че виждам вените на животното, защото при смъртта кръвта се събира в кожата. Освен това естествените жилки на пергамента често напомнят на топографски линии. Реших, че сигурно съм ги гледал прекалено дълго и трябва да си дам почивка. Но когато се върнах, те още си бяха там: реки, острови, брегове.

Той разгъна листа и намести лупата и светлината.

- Виждате ли?

Паркър веднага се увери, че Джонстън е прав. Линиите бяха много бледи, но не произволни. Те потвърждаваха това, което Куейл му беше казал: че са части от карта.

- Ако това е някоя държава, то аз не я познавам - каза Джонстън.

Паркър се отдръпна от бюрото.

- Защо е бил скрит?

- Защо хората изобщо крият разни неща? Някой не е искал да бъде намерен, но не му е пукало дали ще се изгуби. Може да го е скрил набързо. Шевовете на гърба не бяха идеални, но ако подвързията беше подсилена, можеше въобще да не го забележа. Може би другите два пергамента са по-маловажни или са непълни без този. Нали се сещате: някой намира книгата, взема видимите страници, изхвърля останалото, но пак не получава цялата информация.

Макар времето да го притискаше, Паркър се замисли. Почуди се какво ли всъщност знае Куейл за книгата и нейното съдържание. Виждал ли я е някога? Колко подробни са били описанията? Съдейки по споделеното от Карис Ламб, човекът, от когото я бе откраднала, я бе търсил с години, и не беше единственият. Знаел ли е Върней, че има три фрагмента, или е смятал, че са само два? Важеше ли същата заблуда и за Куейл?

Изведнъж Паркър получи преднина.

- Но какво е това нещо? - попита реторично Джонстън, докато внимателно движеше облечените си в ръкавици длани по корицата като слепец, търсещ брайлово писмо. - Тези фрагменти не са от пергамент. Някаква кожа е, но не гори. По-точно гори, но не изгаря.

- Как така?

- Самореставрира се. Направих едно парченце на въглен, но след час то пак си беше същото. - Джонстън свали очилата си и разтърка очи. - Трябва да призная, че не съм спал много, откакто ми я донесохте. Наруши почивката ми, но възбуди интереса ми. Искам да науча повече.

- Нали знаете какво казват за любопитството?

- Да виждате котки наоколо?

- Само една препарирана.

- Е, тя умря, но аз съм жив и здрав. Любопитството не ми е навредило.

- Засега.

- Засега - съгласи се Джонстън. - Ако не възразявате, ще продължа да изследвам въпроса.

- Не мога да ви оставя книгата и вложките. Може повече никога да не ги видите.

- Те не са ми нужни. Когато се опитах да направя копия, добавените образи не се възпроизведоха, но успях да копирам поне екслибриса.

- В такъв случай научете каквото можете, но без да привличате внимание.

Джонстън го изпрати до улицата.

- Може ли да попитам какво ще правите с нея?

- Ще я разменя за един живот.

- Звучи опасно. Ще вземете ли приятеля си Луис със себе си?

- Да.

- Вероятно така е по-добре. Кажете му, че не се шегувах за списъка, ако си търси работа.

- Той почти се пенсионира.

- Е, ако му доскучае тогава.

Паркър започваше да се тревожи за Боб Джонстън и мислено си отбеляза да не го ядосва.

- Ще му предам.

- Ще ви бъда признателен.

Докато Паркър се качи в таксито, вратата се беше затворила и всички лампи бяха угаснали.

113

Доказателството, че Оуен Уийвър е жив, дойде на телефона на Холи, докато Паркър още беше при Боб Джонстън. Беше кратко, но потвърждаваше, че баща ѝ още диша, макар да ѝ се стори измъчен, както сподели с Луис. Мокси вече беше изпратил шофьор, който да премести Холи и Даниел на друго място, но Паркър го беше инструктирал да не казва на Луис къде ще ги заведе. Ако нещо се объркаше и се окажеше, че Куейл не лъже за намеренията си, Паркър не искаше нито той, нито приятелят му да разполагат с информация, която би могла да изложи майката и детето на риск.

Паркър знаеше, че може да греши, като не се обажда в полицията. За съжаление, друг избор нямаше. Куейл го притискаше и ограничаваше възможностите му. И за миг не се съмняваше, че Куейл и Морс ще искат да се отърват от Оуен Уийвър, преди да изчезнат, дори за кратко. Те щяха да се върнат пак за книгата, може би с други имена и дегизировки, и убийствата щяха да започнат отново.

Паркингът пред хотела беше тъмен. Някой беше счупил основната външна лампа и колата на Паркър тънеше в мрак. Той отвори вратата и забеляза, че вътрешността на колата не светна. Качи се, без да каже нищо.

Дори не продума на човека, легнал неудобно на пода между седалките и покрит с одеяло, с пистолет в ръка.

Куейл се обади на Паркър, докато шофираше към Пискатакуа, както беше инструктиран.

- Взехте ли книгата?

- Да.

- Тогава си запишете този пощенски код.

Паркър го повтори и го въведе в джипиеса на колата, който веднага изчисли маршрута и го насочи към Уотървил.

- Има ли някого в колата с вас? - попита Куейл.

- Не, но съм стар и недочувам.

- Не се правете на хитър, ако искате да ви върнем Оуен Уийвър жив.

- Ако Оуен Уийвър умре, никога няма да видите книгата.

Куейл затвори, а Паркър продължи на северозапад. Уотървил беше на малко повече от час път от Портланд. Ако предполагаше вярно, това щеше да бъде само първата от поредица от спирки. Почти сигурен беше, че никой не го следи, но с наближаването си до Уотървил вероятно някой щеше да се залепи за него - Куейл или Морс, в зависимост от това кой стоеше при Оуен Уийвър. Поне така би направил самият Паркър, също както би поставил подслушвателно устройство в колата, с която пътуваше. Засега не можеше да знае дали вътре наистина имаше бръмбари и затова си мълчеше. Не искаше да издаде присъствието на Луис. Куейл можеше да има подозрения, но ако всичко минеше както трябва, те щяха да си останат само подозрения.

Паркър пусна радиото, намали звука и остави в колата да се лее британска електронна музика от осемдесетте, без да обръща внимание на тихото, измъчено стенание отзад.

Паркър вече беше в покрайнините на Уотървил, когато телефонът иззвъня отново.

- Слезте от магистралата на шосе 104 към града - каза Куейл.

Паркър се подчини. Куейл остана на телефона, като го инструктира да спре срещу „Макдоналдс“ на главната улица. От двете страни на улицата и в околните паркинги бяха спрени множество автомобили, включително три-четири пред самото заведение. Паркър изчака Куейл да му даде адрес на улица „Аш“ малко по-надолу. Този път не повтори адреса на глас. Луис, който следеше маршрута на собствения си телефон, трябваше да му се довери. Паркър огледа пътя зад себе си и не забеляза някой да го следи, но поне в една от колите пред „Макдоналдс“ имаше човек: силуетът му се виждаше ясно пред волана. Би дал много пари на някого, за да провери дали онзи е сам. Предположението му се потвърди, когато получи още две обаждания едно след друго, които го пратиха да обикаля из жилищните квартали, докато стигна до една задънена улица в „Бътлър Корт“.

Паркър се напрегна. Чу как Луис се размърда и открехна едната врата, в случай че потрябва. Сигналът трябваше да бъде покашляне от Паркър, но това място не изглеждаше подходящо за размяна или опит за отнемане на книгата. Когато телефонът позвъни отново, Паркър не се учуди. Подозираше, че забавянето е било необходимо, за да може опашката му да продължи нататък.

- Нова дестинация - каза Куейл и нещо в тона му подсказа, че наближават края. Джипиесът показваше час и петнайсет минути до Пискатакуа.

- Хайде тогава - каза Паркър сякаш на себе си.

Даниел Уийвър заспа, унесен от движението на колата. Лежеше в скута на майка си, завит с одеялото, което им даде шофьорът, въпреки че вътре беше топло. Той се представи като Карл, поинтересува се дали температурата в автомобила е добра и им показа шишетата с вода в отделенията на вратите, но иначе почти не говореше. Не че не беше загрижен - непрекъснато ги поглеждаше в огледалото и в очите му се четеше топлина, но не искаше да се натрапва. Колата беше мазда хечбек - чиста, без да бъде луксозна. По радиото свиреше тих джаз.

Когато подминаха Огъста, Холи най-после се престраши да попита къде отиват.

- В Бангор - отвърна Карл. - Там ще бъдете в безопасност.

Вече наближаваха покрайнините на града и той слезе от магистралата. Направи няколко завоя и спря пред две къщи с висока ограда и порта, която се отвори пред тях. На вратата на една от къщите стоеше жена и ги чакаше, докато Карл им помогне да слязат от колата. Даниел беше сънен. На Холи ѝ трябваха няколко секунди, докато осъзнае, че жената има синдром на Даун.

- Аз съм Канди - каза тя. - Добре дошли в „Нежния дом“.

114

Паркър беше сигурен, че не се е объркал, когато джипиесът го насочи към един път, означен като частен, ограден с вечнозелени растения, които протягаха черните си силуети към нощното небе. Телефонът звънна отново и той отби и спря, без да поглежда през рамо, когато задната дясна врата се отвори и Луис се измъкна навън.

- Защо спряхте? - попита Куейл, с което окончателно потвърди предположението на Паркър. Където и да беше англичанинът, явно виждаше аудито.

- Пътят е тъмен. Не искам да налетя на някоя канавка.

Почуди се дали Куейл не го наблюдава с инфрачервени очила. В такъв случай можеше само да се надява дърветата да ги крият достатъчно и Луис да се движи ниско до земята. При следващите думи на Куейл си отдъхна.

- Има отбивка вдясно, на около четвърт миля по-нататък. Свий по нея и карай, докато видиш две къщи. Ще забележиш варел за масло на двора. Спри там и чакай с ръце на волана. Остави телефона на високоговорител.

Паркър последва инструкциите. Стигна бавно до завоя, откъдето пътят поемаше нагоре, по-неравен и тесен отпреди. Ако насреща се зададеше друг автомобил, трябваше един от двата да се научи да левитира, но за щастие не се наложи. Стигна до къщите. Първата беше най-обикновена - едноетажна дървена постройка, вероятно с две спални, дневна и баня. Другата беше по-голяма и по-стара, на две нива и с причудливо украсен купол, въпреки че отдавна беше занемарена и обитателите ѝ безспорно я деляха с част от дивите животни наоколо.

Паркър спря до варела, но не изключи двигателя. Не мислеше, че Куейл възнамерява да го убие, поне не преди да вземе книгата, така че когато от храстите вляво се появи Морс с пистолет в ръка, се опита да не се страхува твърде много за живота си. От Куейл нямаше и следа.

- Изключи стартера - каза гласът на англичанина по телефона.

Паркър се подчини и за известно време настъпи тишина. Море се спря, но продължи да го държи на мушка.

- Въоръжен ли сте?

- Да.

- Слезте от колата и коленичете на земята - нареди Куейл. -Кажете на госпожица Морс какво носите и тя ще ви освободи от него.

Паркър отвори вратата и слезе с вдигнати ръце, след което коленичи на влажната земя. След секунда Морс вече беше до него.

- Къде е? - попита тя.

- В кобура под лявото ми рамо.

Тя го заобиколи и застана пред него.

- Извадете го с лявата си ръка, само с палец и показалец.

Паркър някак си успя да го направи и ѝ го подаде като умряла риба.

- Хвърлете го внимателно в краката ми.

Паркър направи и това. Пистолетът падна на сантиметри от десния ѝ крак.

- Други?

- Не.

- Ще ви обискирам. Ако намеря друго оръжие, ще ви застрелям.

Паркър реши, че не му се умира.

- Нож на левия пищял, револвер в кобура на десния глезен.

- Легнете по очи с ръце на тила и сплетени пръсти.

Земята миришеше на разлято гориво, а отблизо се виждаха парченца стъкло. Паркър се опита да не ги допира с лице, докато Морс го обискираше за свое лично спокойствие, след като вече бе взела ножа и револвера.

- Трябва да отидете на лекар - каза той, когато тя доближи лице до неговото и той усети неприятния ѝ дъх. - Може да имате рак.

Морс не отговори, но след малко раздели краката на Паркър с върха на обувката си и го срита силно в топките. Причерня му и се сви на кълбо със затворени очи.

- Дръжте се по-възпитано - каза Морс.

Паркър остана неподвижен известно време, докато се увери, че няма да повърне. Тъкмо се изправяше отново на колене, когато от старата къща излезе Куейл.

- Не бива да я дразните - посъветва го той. - Имала е тежък живот.

Болката бавно отшумяваше, но гаденето се усилваше. Паркър вече определено искаше да размаже Морс.

Куейл приклекна до него.

- Книгата - каза той.

- Оуен Уийвър - отвърна Паркър.

- Няма да стане така. Ако книгата не е в ръцете ми до трийсет секунди, ще рискувам и ще кажа на госпожица Морс да ви убие.

Паркър не виждаше смисъл да спори.

- В багажника е.

- Дайте ми я.

Паркър някак си успя да се изправи. Чувстваше се нестабилен и го болеше, но поне стоеше на крака. Морс и Куейл също се приближиха до багажника на колата, но от различни страни. Бояха се, че може все пак да не е сам, но гледаха не където трябва.

Паркър отвори багажника. Книгата лежеше в кутията за обувки с предната корица нагоре.

- Подайте ми я - каза Куейл.

Паркър взе книгата и я вдигна, така че да се видят празните страници.

- Оуен Уийвър - повтори той.

- Господин Уийвър? - извика Куейл. - Покажете, че сте жив.

- Добре съм - обади се един глас от къщата. Паркър предположи, че е на втория етаж, защото един от прозорците беше отворен.

Паркър подаде книгата на Куейл и той протегна ръка да я вземе. Миг преди да я докосне, Паркър я пусна и тя се разпадна, а листовете ѝ се разпиляха на вятъра.

В този момент се случиха едновременно няколко неща.

Куейл проследи хвърчащите листове и посегна да ги хване. Морс се прицели и стреля, но не срещу Паркър, а срещу фигурата на Луис, която се показа между дърветата. Паркър се хвърли на земята, удряйки бездруго натъртените си топки, и запълзя към собствените си оръжия.

А накрая първият етаж на старата къща избухна в пламъци.

115

Холи Уийвър направи чаша горещ шоколад на сина си и чай за себе си. Даниел отдавна трябваше да е в леглото, но не му се спеше. Сякаш предчувстваше, че двамата трябва да си поговорят.

В „Нежния дом“ беше тихо. Четири от стаите бяха заети - две от жени и деца и две само от жени. Холи вече си беше разменила няколко думи с две от тях и бе научила имената им, но децата - момичета на възрастта на сина ѝ - вече си бяха легнали. Моли Боу, която се представи, след като Канди въведе Холи и Даниел в къщата, го успокои, че ще се запознаят на закуска.

Холи не беше чувала за „Нежния дом“, въпреки че познаваше немалко жертви на домашно насилие. Трудно беше да си жена на този свят и да не чуваш слухове или дори да виждаш доказателства, но през ум не ѝ беше минавало, че и тя може да се окаже на такова място. Чувстваше се засрамена. Искаше ѝ се да тропа по вратите и да обясни на всички, че не е тук, защото съпругът или гаджето я бие, заплашва да я изнасили или тормози детето ѝ. Криеше се зад тези стени, защото един жесток мъж искаше да убие нея и момченцето ѝ. Осъзнаваше обаче, че ако каже това, жените ще кимнат с разбиране и ще ѝ напомнят, че всички са там, защото се страхуват да не пострадат или бъдат убити от ръцете на някой мъж и че отношенията им с него нямат никакво значение. Тук никой не беше по-добър или по-лош от останалите и нямаше нищо срамно в това да потърсиш помощ, когато ти е нужна.

Холи и Даниел седнаха на двойното легло, в което щяха да спят. Тя прегърна сина си, докато той пиеше шоколада си, и промълви:

- Трябва да ти кажа нещо.

116

При престрелка събитията се развиват бързо, особено когато участниците се намират на близко разстояние един от друг, както от опит бе научил Хеб Колдикът. Схватката пред „Окей Корал“ продължила само трийсет секунди, но завършила със смърт или раняване за шестима от деветимата участници^[35]. Докато Паркър успее да вземе пистолета си и се приготви да стреля, Луис вече се беше свлякъл до едно дърво и кръвта му изтичаше от една рана на рамото и друга в слабините, Куейл и Морс бягаха през гората с по-голямата част от книгата, дворът беше окъпан от заревото на пожара, а Оуен Уийвър крещеше някъде в къщата.

За петнайсет секунди всичко беше отишло по дяволите.

Паркър се погрижи първо за Луис. Рамото изглеждаше само лошо одраскано, но раната в слабините беше сериозна. Той свали якето си, смачка го на топка и каза на Луис да притисне силно мястото. Партньорът му простена, но успя да задържи компреса.

- Уцелих я - каза той, - но тя не падна.

На Паркър му се искаше да тръгне след Куейл и Морс и да види как тяхната кръв изтича, но не можеше да остави нито Луис, нито Оуен Уийвър в пламтящата сграда. Стори му се, че чу звук от запален двигател, но не обърна внимание.

Обади се на 911 и докато обясняваше къде се намира, извади едно одеяло от багажника на колата и го намокри с вода. После напои и един парцал, уви го около устата си и тръгна към къщата.

Температурата и димът бяха непоносими. Огънят вече поглъщаше стълбите. Нямаше начин да се разпространи толкова бързо без акселерант. Куейл изобщо не бе имал намерение да остави някого жив. Паркър се покри с одеялото и хукна приведен по стълбите, докато пламъците ближеха обувките му. Крачолите на джинсите му се запалиха и той усети как кожата на краката му става на мехури, но се спря чак горе на площадката, за да ги угаси.

Оуен Уийвър лежеше на една страна в стаята отляво, вързан за стол. Беше събут, а лявото му ходило изглеждаше силно подуто и с обезобразени пръсти, за което вероятно трябваше да благодари на Морс. Мъжът сигурно беше паднал, докато се е опитвал да се освободи, и може би беше добре, че е станало така. Пламъците още не бяха стигнали дотук, но димът беше, а въздухът бе най-чист близо до пода. Паркър коленичи до него и огледа свинските опашки, с които беше вързан. Ножът му бе останал отвън, а не смееше да строши подлакътниците и краката на стола с ритници, за да не нарани самия Уийвър.

Паркър се огледа и видя парче стар картон. Нави го на руло и го насочи към пламъците, които вече бяха стигнали до площадката. Стълбището и стените бяха изцяло обхванати от огъня, така че явно нямаше да избягат оттам, ако въобще успееха да се измъкнат.

Картонът се запали и Паркър се върна в стаята, като затвори вратата след себе си. Поднесе пламъка към свинските опашки и те се разтопиха, макар и изгаряйки кожата на Уийвър. От болката съзнанието му се върна. Щом го освободи от стола, Паркър му помогна да се изправи и да стигне до прозореца.

- Ще ви спусна долу - каза Паркър, докато Уийвър се опитваше да стои на един крак и да не допира ранения до земята. - Ще ви заболи, като паднете, но не колкото ако изгорите жив.

Уийвър кимна, но очите му бяха като стъклени. Паркър схвана, че каквото и да става оттук насетне, старецът ще бъде само пасивен участник.

Прозорецът беше залепнал от боята и Паркър разби стъклото с крак. Погледна навън с надеждата да види приближаващи пожарни автомобили като на филм, но едва чуваше сирените в далечината, а може би и това си въобразяваше. Луис още лежеше, подпрян на дървото, но вдигна ръка, за да покаже, че се държи.

Пламъците вече излизаха между дъските на пода, а димът беше толкова гъст, че столът, за който беше вързан Оуен Уийвър, не се виждаше. Паркър разчисти стъклата от дограмата и провеси стареца през прозореца с краката надолу. Спусна го, колкото можеше, за ръцете, докато краката му не стигнаха на около шест метра над земята.

- Пускам ви - каза той. - Опитайте се да свиете крака.

Уийвър обаче висеше безжизнено, със затворени очи и отпусната глава. Паркър го пусна. Старецът се стовари тежко на земята, но като по чудо падна на дясната си страна и спести още една травма на левия си крак.

След секунди го последва и Паркър.

Този път наистина чу сирени.

117

Даниел остави Холи да спи и излезе от стаята. „Нежният дом“ беше притихнал. Момчето слезе по стълбите, макар да не знаеше къде отива и какво търси. Знаеше само, че трябва да остане сам за малко.

Мъчеше се да проумее това, което бе чул, въпреки че част от него винаги го беше подозирала. Усещаше, че има нещо нередно; зърваше го в погледа на майка си, когато си мислеше, че не я вижда. Да, тя беше неговата майка, но имаше и друга. Тя го беше излъгала, и двамата с дядо Оуен го бяха лъгали, но Даниел не им се сърдеше. Беше само объркан и тъжен, но не и ядосан. Не знаеше защо, но беше така.

Намери стаята за игра и седна сред всичките кукли, игри и пъзели. На стената имаше голяма картина с планина на фона на синьо небе, нарисувана с ярки цветове като в анимационно филмче.

Анимационно филмче, не приказка.

Чу шум от една от кутиите с играчки. Сякаш се беше надявал да стане така и с надеждата си го бе предизвикал.

Звънеше телефон.

Той започна да рови, докато го намери: пластмасов телефон на колелца, напомнящ на онзи, по който му звънеше Карис.

Но тя вече не беше просто Карис. Беше нещо повече.

Даниел взе телефона в скута си, вдигна пластмасовата слушалка и я притисна до ухото си.

- Мамо?

Дженифър гледаше сивата фигура, коленичила между дърветата и говореща с гласа на мъртвата шума.

Беше сгрешила. Мислеше си, че баща ѝ ще даде име на жената и ще ѝ донесе покой, но се случи друго. В тези сетни мигове това вече не беше сянката на Карис Ламб. Карис Ламб беше Преди, но се преобрази от плача на едно дете. После дойде друго.

Дойде Мама.

Щом чу гласа на детето си, което я беше познало, сивата обвивка започна да се разпада на клечки, пръст и прах, които се разнесоха в мрака, докато остана единствено споменът, стаен в сърцето на едно момче.

Даниел затвори телефона. Беше уморен. Вече му се спеше.

Видя Канди на вратата. Не знаеше откога стои там.

- Ела - каза му тя, - ще те заведа при майка ти.

Даниел се поколеба само за миг, после ѝ подаде ръка.

118

Оуен Уийвър оцеля. Беше получил увреждане на дробовете и щеше винаги да накуцва, но щеше да живее.

Луис също оцеля. Притесняваше се, че основният му полов орган вече никога няма да бъде същият, но лекарите го увериха, че ще му служи толкова добре, колкото и преди, само за кратко ще трябва да му даде почивка. Паркър, който беше изкълчил глезена си, го посъветва да мисли за по-целомъдрени неща. Луис му каза да върви на майната си.

И Ейнджьл оцеля, въпреки че беше станал по-тих и понякога се улавяше, че брои дните си.

По отношение на Даниел Уийвър щеше да има болка, взаимни обвинения, съдебни процеси, решения за попечителство. Мокси Кастин щеше да направи всичко по силите си, за да помогне, и понеже беше изпечен адвокат, никой нямаше да отиде в затвора и Даниел Уийвър нямаше да нарича „мамо“ никоя друга жена освен Холи Уийвър. Приказката за Жената от леса щеше да се слее с местните легенди и като при всички хубави истории голяма част от истината щеше да остане завинаги скрита.

Мъжът на име Куейл изчезна, а заедно с него и жената на име Морс, въпреки че тя остави следи от кръв подире си - в пряк и преносен смисъл.

Луис наистина я беше уцелил.

Паркър реши засега да прибере единствения пергамент, който беше запазил от книгата, в сейф, поне докато Боб Джонстън установеше произхода му.

Накрая Паркър се срещна със специален агент Едгар Рос и му разказа почти всичко, което знаеше за Куейл и тайнствените пергаменти. Направи го с известна неохота. Веднъж Рос беше пратил частен детектив, който да следи Сам, дъщерята на Паркър. Паркър още не беше разбрал защо, но за момента предпочиташе да не издава, че знае за случая.

Затова нямаше пълно доверие на Рос.

Всъщност никога не бе имал.

119

Главният Бакер седеше в библиотеката на Колониалния клуб и пиеше уиски.

Мислеше.

Тревожеше се.

Куейл и Морс бяха изчезнали. Не се бяха възползвали от помощта му, а бяха избрали маршрут през Мексико, което говореше за известна липса на доверие. Въпреки сведенията, че Морс е била ранена в сблъсък с Паркър, видно бе, че Куейл се е сдобил с фрагментите от шибания си, скъпоценен Атлас.

Главният Бакер беше посветил много време и енергия на опити да осуети търсенето на Погребания бог. Усилията му бяха подкрепени и от други Бакери, които също като него искаха да се запази досегашното статукво. Имаха богатство, власт и влияние, които щяха да предадат на следващото поколение: стара кръв в нови съсъди.

Но ако Куейл не беше умопобъркан и Атласът наистина беше способен на това, което той твърдеше, светът вече се движеше към нов ред и границите му се разместваха, за да се подготви за идването на Небоговете и войната със Старото. Бакерите нямаше да бъдат пощадени. Никой нямаше да бъде.

Освен ако не намереха начин да спрат Куейл.

120

Били Стоунхърст беше погребан в една ясна сутрин сред цветя, птичи песни и пролетно възраждане, когато никой млад човек не бива да ляга в земята. Имаше хор, имаше стиснати ръце и съболезнования за опечалените родители. След това бяха поднесени напитки и бюфет в една зала в Южен Портланд, недалеч от гробището. По време на приема майката на Били неведнъж удари мъжа си по лицето. После си тръгна и повече не се върна.

Две седмици по-късно Боби Оушън обяви оттеглянето си от бизнеса и се зае да разпродава компаниите си. След още две седмици двамата с жена му съобщиха официално за раздялата си. По това време той вече беше поставил, в памет на сина си, началото на Фондация „Уилям Стоунхърст“ за американски идеали, която скоро щеше да се съюзи с Американската партия за свобода, Американското възраждане, Съвета на консервативните граждани и Института за национална политика, както и с други организации, борещи се за власт на белите.

Боби Оушън се беше превърнал в олицетворене на омразата.

Паркър се натъкна на Гордън Уолш след един филм в „Никелодиън“. Уолш беше с жена, която Паркър не познаваше, и беше махнал халката си. Представи я като Джесика, без да споменава други подробности. Двамата с Паркър излязоха пред киното, за да я изчакат, докато отиде до тоалетната. Разговаряха за първи път след злополучното задържане на Паркър в Огъста.

- Исках да ти се извиня, че те нарекох кучи син - каза Уолш. -Вярно, понякога наистина си кучи син, но не мисля, че е най-съществената ти черта.

- Трябва да започнеш да печаташ поздравителни картички с този текст.

- Имам и други. Но ще добавя и него.

- Разбра ли какви ги върши Боби Оушън?

- Това с крайно дясната политика ли? Да. Не че се изненадах.

- Не е хубаво.

- Не е. - Уолш подуши нощния въздух. - Усещаш ли нещо?

В този момент Джесика се присъедини към тях.

- Какво да усещам? - попита Паркър.

Уолш сложи лявата си ръка на рамото му, а с дясната посочи към булевард „Къмършъл“, морето и един паркинг, по който още личаха следи от пожар.

- Дъх на пушек - каза той. - Не биваше да позволяваш на Луис да запали пикапа.

Паркър за миг онемя.

- Прав си - каза той накрая.

- Така ли?

- Не трябваше да оставям чернокож мъж да се разправя с расист. Трябваше сам да го направя.

121

Авторите на главоблъсканиците в лондонския „Таймс“ много се гордееха с работата си и рядко канеха или търпяха външна намеса. Нужни бяха много увещания, намеса на агент от Федералното бюро за разследване и обещания за редица дребни услуги за компанията майка -както и за самите автори, - за да допуснат вмъкването на няколко специални думи в кръстословицата от 30 март. Въпреки това решението беше изпълнено с голямо недоволство, защото на следващия ден щеше да се наложи да се извиняват на зорките си читетели, хвърляйки вината върху мистериозен, безименен стажант.

Лондонската винарна „Ямайка“, изпълнена с дървени ламперии във викториански стил, се намира в пешеходната зона „Сейнт Майкъл“ между улиците „Корнхил“ и „Ломбард“, недалеч от Темза. На 30 март, малко след обяд, на една маса в дъното седеше мъж, облечен в кадифе и туид, пиеше кафе и решаваше загадката от „Таймс“. Беше редовен клиент на „Ямайка“, въпреки че известно време не го бяха виждали тук, а сега изглеждаше по-тревожен от обичайното и по-рязък с персонала.

Този ден кръстословицата беше доста нескопосана. Десет вертикално беше ясно - синонимът на „търси“ беше „издирва“. Озадачаваше го следващата дума, която беше „зеленолист зеленчук“. Последните букви съвпадаха с „кейл“, но кой знае защо, по средата се мъдреше едно излишно „у“. Явно беше станала грешка. Щеше да има оплаквания.

Адвокатът Куейл се спря. Погледна девет хоризонтално; известният джаз музикант трябваше да е Чарли Паркър.

Огради получените думи.

ЧАРЛИПАРКЪР

И

З

^Д

И

Р

В

А

К

У

Е

Й

Л

Куейл се огледа. Беше сам, никой не го наблюдаваше. Проблемът беше, че вече не се чувстваше сам и ненаблюдаван.

Той сгъна вестника и излезе от „Ямайка“, за да се слее с тълпата.