Женската сексуалност

Човешката любов се изгражда още от началото на живота върху доверието в другия. Сърдечното отношение към другия е свързано с външни и вътрешни възприятия, получени при обмена с жизнената среда на нашия организъм. В генезиса си сърдечните трепети са тясно свързани с телесните усещания и с майката-кърмилница, която е подкрепа и храна за тялото на бебето. Присъствието й, изразяващо се в носене на ръце, гашане, манипулиране, е присъствие повтарящо се, източник на благополучие, на избавление от несгодите. Това цялостно в пространството присъствие е и разчленимо, когато бебето улавя с устни цицката, от която бликва поглъщаното от него мляко. То е също така разчленяващо, когато отделя тялото на кърмачето от топлината на люлката и отнема изпод него ароматния сладкиш на изпражненията му, тактилно дразнещ телесната му обвивка. За бебето майката е жизнетворящият първи друг, посредник на възприятия и усещания, представящи я като частично делима за устата и частично деляща за тялото в общата му маса и в областта на седалището.

В потребностите избирателно се повтарят устата и анусът — кожно-лигавични области, граници между външното спрямо организма и неговата вътрешност. С изчезването на напрежението в тях при контакта с тялото на другия и с връщането на напрежението при отсъствието му, по време на което детето изпитва потребности, тези области, чрез които разпознава успокояващото благополучие, стават ерогенни зони. Оттам произлизат и психоаналитичните термини, с които Фройд говори за либидо в оралния стадий и за либидо в аналния стадий. Или за по-кратко: пасивно орално либидо, защото нагоните не се изразяват, й активно орално либидо, доколкото се изразяват. Следователно, у човешкото същество либидото е неотделимо от отношението с другия.

Когато майката отсъства и детето усеща чрез функционирането на организма си метаболични изменения, потребността от подкрепа го подтиква да желае нейното присъствие. Този първи друг, майката, е свързан ритмично и повторително с неговото оцеляване. То я познава и разпознава стъпките й, обичайните жестове, мириса на дъха и тялото й, тембъра на гласа й. Още преди очите му да могат да различават чертите й, то разпознава двата блясъка в лицето на тази, която също го познава и разпознава. Тези далечни в началото възприятия стават все по-точни, съпътстват обещаното приближаване на онова, което липсва за благополучието на детето, и създават доверие между него и майката.

При сучене и преповиване усещането за липса намалява и с него неблагополучието. А когато със задоволяването на потребностите, опосредствани от субстанциалния обмен, изчезне всяко неприятно усещане, ерогенните зони уста и анус са в покой и биват игнорирани. В обятията на майка си заситеното и преповито дете изразява задоволството си със звукови модулации, които са устни сензомоторни спомени. Те предават удоволствието му и са награда и радост за нея. Първият образ на нашето благополучие и щастие — образ, който допълва цялостта на сърцето ни — е това отново намерено лице, модулираният ласкав глас, с който ни обгръща, мирисът й и спокойствието на гнездото, което ръцете й образуват за нас.

Присъствието, утоляващо потребностите в моменти на напрежение, е и образ, към който се отнасят гладът и жаждата, сигнализирани от бебето чрез плач. То забелязва, че плачът му връща присъствието на майката, обезпокоена от това, което му липсва. Види ли, че то не се нуждае от нищо, тя го успокоява с няколко думи, казва му да спи и отново го оставя. Бебето изпитва потребност от присътвието й или го желае, за да общува; потребността и желанието са все още тясно преплетени. А тя със съучастие и разбиране му дава да разбере, че има и друга работа, освен да се занимава с него. Така след няколко слаби хленча, чрез които се опитва да я върне, бебето заспива. Всяко завръщане на майката на повтарящия се сензорен фон, фон на познат субстанциален обмен, подновява познати възприятия и носи други — непознати, нови, които информират детето за нейното променящо се желание чрез модулации в гласа, мимиката, движенията в зависимост от това, което прави за него и с него. Всичко това съставя езика на съучастното общуване между всяко бебе и майката-кърмилница; език, който се превръща в деликатния образ на първия нарцисизъм на съществото му в неговата телесност и функциониране. Така чрез телесното усещане и спомена за деликатните възприятия, съпътстващи поддържането за тялото, в него се вкоренява разбирането на майчиния език и на психодвигателния код на общуване, използван между всяко дете и майка му.

Твърде дългото очакване може да изчерпи потенциала на екзистенциална неразделност, която бебето чувства. Тази неразделност зависи от поддържането на жизнеността на вече символичната връзка с това единствено за него същество, майката, и може да се разруши поради разтегляне на връзката в пространството и времето.

Разпадането на връзката вследствие на загубата на майката, на продължителното й и повтарящо се отсъствие или на последователни промени на хората, натоварени с храненето на детето, оставя винаги следи на тревожност, дължащи се на символичната човешка функция, непрекъснато активна у будното дете. Желанието за общуване, свързано с доверието, което пък от своя страна е свързано със съучастието и разпознаването на другия, пробужда тревожността, макар в същото време тялото на бебето да е успокоено по отношение на потребностите от субстанциален обмен, осъществен с непозната заместница на майката.

Тук вече разграничаването между желание и потребност е явно. Когато подобни изпитания са били преживяни преди шест-седем месечна възраст, тяхното въздействие винаги се долавя в забавянето на езиковата функция и на езиковото психодвигателно развитие, понякога в органични и функционални смущения, свързани със съня, апетита и храносмилането.

До овладяването на езика от детето, което му позволява да контактува с всеки човек, в когото има доверие, доверие, коренящо се в познаването на майката, и до овладяването на двигателната самостоятелност и на сфинктерния контрол, когато майката е предпочитаният помощник на тялото и функциите му — и на придвижването му в пространството, — здравето и болестта у детето са винаги психосоматични, както казваме ние, или по-скоро психофизични. Неразположенията и дисфункциите изразяват накърняване на сигурността както в тялото му, усещанията за което са свързани със спомена за майката, така и в отношението на доверие към другите, произтичащо от съучастието му с майката в състоянието на благополучие, което му липсва. Ако майка му не е с него в изпитанието, то губи свободата да създава връзки на съучастие с околните, и това продължава до връщането на сигурността му. В отсъствието на майката отново може да се постигне физическо благополучие, но не и свързването му с психиката на детето, ако раздялата по време на боледуването му е причинявала страдание поради липса на общуване с майката. Тогава тялото му в качеството си на предмет може да се превърне във фетиш за него или пък някои от усещанията му, отнесени към стар спомен за майката, могат да се фетишизират и да го изолират от общуване с външния свят, като в същото време му дават нарцистична сигурност.

Ето защо, когато боледува, малкото дете не трябва да се отделя от майката, а по-голямото не трябва да се лишава от чести посещения от близките или от майка си. Не болестта е в основата на тежките смущения, които виждаме у някои деца, чиито сериозни заболявания в ранното детство се привеждат като обяснение на по-сетнешната им неадаптираност. Необратимите за някои деца символични увреди, въпреки възвърналото се много добро физическо здраве, са предизвикани от условията на нарушена символична връзка, каквито условия са продължителното отсъствие на майката и близките. Твърде много време е минало, твърде много неща са се случили, твърде много усещания са се натрупали в отсъствието на майката и когато тя или близките се върнат, децата вече не ги разпознават. Защото не ги помнят такива и поради това не те са тези, които очакват да видят отново.

Да се върнем на детето и майката, чрез която то познава себе си. Детето и майката не са сами на света. Много рано то чува как тя говори с други хора, наблюдава в пространството заниманията й с дейности, които не са насочени към него. Всичко, което става в полето на възприятията му, се свързва в еднаква степен с майка му и с него. Близките са свързани с нея — като атрибути и допълнения на нейното и неговото същество — и с дейността й, към която се присъединяват. Когато сменят майката в грижите за бебето и установяват с него връзка на приятна близост, тези други хора, свързани с най-важния за него друг, майката, уплътняват присъствието й с усещанията, които му предават и които го въвеждат в света на хората и в обществото. Те повтарят с различните си гласове звуковете, произнасяни от майката. Когато говорят на него, един звук се повтаря непрекъснато, този на името му; когато говори с тях, майката също произнася, както и другите, звукове, които се свързват с присъствието им и с казаното за тях. Така детето се разпознава и разпознава в другите съучастно желание, което организира все повече уголемяващото се поле на езика му. Този език в широкия смисъл на пумата остава рецептивен, докато, детето не се научи да се изразява.

Но въпреки че гласните струни на кърмачето потенциално могат да възпроизвеждат всички звукове на всички човешки езици, много бързо детето, отглеждано в среда с определен майчин език, губи възможността да произнася звуковете на чуждите езици. Това доказва, че самото тяло е потенциален език за общуване, вече закодиран според един вид кибернетика на фините движения на вътрешната му мускулатура във връзка с това, което прави желанието за общуване осъществимо. Посвещението в интелигентност и чувствителност минава през тялото, което носи техния отпечатък! Би могло да се каже, че най-деликатните му функции са белязани от изписването на мрежа от силови линии, от следи, оставени: от езика на взаимоотношенията.

Желанието на детето да общува организира с тези така опознати близки хора От окръжението му сложна система на взаимоотношения, ориентирана от него към тях. Някои от тях ще станат привилегировани във взаимното съучастие и доверие. Желанието му по отношение на обектите се диференцира чрез модулиране на емоциите, които изпитва към приятелите си. Тяхното отдалечаване, продължително отсъствие или загуба му причиняват страдание. Но най-важният човек за зараждането на тези отношения, майка му, остава основното присъствие, вдъхващо му сигурност, когато страда от коя да е друга раздяла.

Към тези начални архаични отношения с другите се съотнасят след това всички значителни срещи, подобни по своята емоционалност, с партньори, при контакта с които отново изплува споменът за изпитаното удоволствие. Създава се съзвучие в радостта от повторните срещи и съзвучие в тъгата от разделите.

Ако никога не се бяхме разделяли във времето и пространството с тези, с които ни е било приятно да сме заедно, нямаше да ги обичаме. Обичта е движението на сърцето към образа на отсъстващия с цел да облекчим в себе си страданието от отсъствието му. Тя е обличане в мисли и спомени на моментите от неговото присъствие, изобретяването на средства за общуване — от разстояние — с другия, инвестирането на местата във времето, на предметите свидетели на срещите с него, които служат за опора на символичната връзка. Езиковият обмен с другия, споменът за изречените думи, измислянето на думи, за да се вложи смисъл в този спомен, създават вътрешен език. Самото тяло става чрез някои свои възприятия източник на спомени за другите. Страданието от раздялата, което изпитваме и за което другият, от своя страна, свидетелства от разстояние и при повторна среща, е причината две човешки същества да се чувстват съзвучни в желанието и обичта си чрез наранения телесен образ. За всеки от тях този телесен образ се свързва в несъзнаваното с отсъствието на другия.

Сърдечната мъка може да има отражение върху вегетативните функции на тялото, защото другият е винаги обект на пренасяне на връзки, които са много стари, установени по времето, когато биологичното и вегетативното функциониране е било свързано с желанието за общуване и се е конституирало от него. Всяко отсъствие на скъпо същество дори и в зрялата възраст, когато архаичната връзка с родителите е отдавна забравена, събужда страданието от отсъствието на първостепенния друг, майката. А при липсата на словесен обмен с обичаното същество, всеки индивид преоткрива езика на тялото си, който подплатява словесния език, представляващ облекчение за мъката от момента, в който детето може да изразява чувствата си. Когато пък възрастният не може вече да ги изразява, тялото му заговаря вместо словесния му език. Съществува впрочем не само словесен език, има и креативен език, но той става автономен едва след пълната двигателна самостоятелност на детето, т.е. твърде късно, когато по отнолхение на тялото си то вече не се нуждае от помощта на възрастен. Именно тогава похватността на ръцете му позволява да действа и да създава. Ето защо креативностга в труда, във всички форми на изкуство — които са кодове за общуване с другите и за себеизява — е лек за страданието, който символичната човешка функция намира, за да се облекчи в сърдечните изпитания.

Всички свидетелства на културата са следствия от сърдечните страдания или радости на хора, оставили по този начин доказателства за своите вълнения, характеризиращи емоционалното им единение от разстояние с любимо същество, с което са били разделени. Когато техните произведения ни вълнуват, ние осъществяваме срещата, декодираща езика им, стремил се да изрази чувствата им чрез изкуството. Всички, с които общуваме пряко или непряко по този начин, или които общуват така с нас, ни позволяват да усетим сходното ни емоционално устройство на човешки същества, функциониращи по един и същ начин. Чрез тях ние узнаваме кои сме: Радостите, които ни създават, ни позволяват да се разпознаем, цялостни в съществото си и във функциите си, точно както, когато сме били бебета, срещата с майка ни и със съучастния език отново са ни правили щастливи.

Но как стоят нещата с емоциите, засягащи пола при всеки човешки индивид?

Много рано, посредством деликатните си възприятия, всяко бебе разпознава у хората, започвайки от близките си, различието между мъжко и женско. Момчетата и момичетата се различават по това, че първият по важност друг за момчето, майката, чрез своята женственост допълва неясните му, ранно действащи генитални нагони, докато бащата съответства на онова, за което майката няма отговор — будното сексуално желание на момичето. Като първи по важност човек за бебетата от двата пола, майката информира по-малко момчето, отколкото момичето, за задължителната за пълнотата на общуването триъгълна екзистенциална човешка конфигурация. Ако от раждането си бебетата се срещаха само с настойничеството на бащата, щеше да бъде обратното.

Хомосексуалността и хетеросексуалността на човешките същества са в генетична връзка през този пасивен период на ранното детство, когато момчето може да се чувства напълно задоволено с майка си, ако тя живее без мъж и само в общество на жени, докато момичето в женско общество, без никакво мъжко присъствие, не може да усети събуждането на сексуалното си желание. Тогава за момичето майка му — в отношението му на допълнителност към нея е единствената референция на пола му, недиференциран спрямо мъжете и жените. Както способността за говорене е налице у всяко дете, чиито ларинкс и слухов апарат са физиологически здрави, но му е необходимо да чува първия по важност за него, майката, да говори на друг освен него, за да навлезе в езика, така и момичето, което е физиологически здраво в сексуално отношение, трябва, докато е дете, не само да познава мъже, за да усети желание да общува с тях чрез майката и като нея, но и да вижда майка си в избирателно съгласие с един мъж; трябва поне един мъж да проявява внимание към него, бебето момиче, за да може полът му да се събуди за женското желание в съответствие с поведението на майката и за да разбере, че неговото желание за общуване в езика — което може да се задоволява с жените в сменяща се активна и пасивна диалектика е различно по отношение на вълнението, което изпитва, когато говори с татко си, и различно по отношение на сексуалното влечение, което изпитва към него и към другите мъже.

За момичето, още от вътреутробния, а после оралния стадий, майката е фалическата референция, благодарение на която се изгражда фалическия образ на собственото му тяло чрез интроекция на формата на зрялото фалическо тяло. Но когато е налице само майка, първичният нарцисизъм на детето — който се конструира в либидната диалектика на взаимоотношенията по време на вътреутробния живот, а после в оралния и аналния, приема пасивна нагласа, доминираща нагоните, които са активни само в речта и аналното и мануално действие, пренесено от аналното. Колкото до пола и неговия привличащ женски стил в центростремителната му динамика по отношение на фалоса, който е частичен сексуален генитален обект, майката не може да го конструира. Ясно е, че отсъствието на мъжки представител в познатата обстановка на семейния живот, мъжки представител, който се интересува от майката и детето, представлява липса, инвертираща женското сексуално начало в самия корен на нарцисизма на момичето.

Нищо чудно тогава, след като триъгълната едипова ситуация не може да се установи, че детето, жив предмет, излизащ от тялото на жената така както, изглежда, излиза изпражнението, може да се стори на момичето като частичен фалически обект, заместител или на магическите фекалии, или на пениса, раздробен за негова сметка, и че когато стане зряла жена, без да е изживяла едиповия комплекс, детето, което самата тя ражда, не е за нея съперник, а напротив, награда и анулиране на първичната кастрация — за цял живот, ако е син, а ако е дъщеря — до времето, когато ще бъде привлечена от момчетата, нещо очевидно чудовищно за майката, защото никога не го е преживявала. Но, ще кажете, с тази дъщеря тя се е сдобила благодарение на участието на зрял мъж. Да, но това не доказва, че е желала този зрял мъж, нито че има нагласа за обич към детето, нагласа, която да свързва бебето й с баща му; то може да бъде свързано само с любовната зависимост спрямо баба му по майчина линия. В този случай, развивайки се и насочвайки се към своя необичан и нежелан от майката родител, дъщерята служи, в качеството си на малко момиченце, за обект на пренос на собствената си майка, и тъй като развитието на либидото е възможно на всяка възраст, момичето става съперница на жената по отношение на мъжа й. Тези ситуации са патогенни за момичетата.

Да видим как стоят нещата при момчето, което е било възпитавано от ранна възраст без мъж вкъщи. То бива, както момичето, още от вътреутробния си, а после оралния и аналния живот, насърчавно във фалическата референция на взаимоотношенията, представлявана от майката, да изгражда образ на фалическото си тяло, който поддържа нарцисизма му. Но от гледна точка на либидото, то е едновременно пасивно в орално отношение, активно в орално речево отношение и анално и уретрогенитално във фалическо отношение в мъжкото си желание към майка си. Първичните му нагони, които са уретрогенитални в духа на центробежната мъжка динамика, могат чудесно да се развият и следователно да поддържат напълно мъжкия му нарцисизъм. По времето на възбраната върху инцеста то несъмнено ще има характерологични трудности; с пубертета и осъзнаването, че синовете не могат да изпълнят сексуалното си желание чрез генитално сливане с майката, то не получава истинска кастрация, а само информация, която го въвежда в обществото. Желанието му е потиснато, но не е нито изтласкано, нито сублимирано, тъй като, за да даде изтласкването креативно задоволяване на нагоните, е необходима сублимация. Живата му майка продължава да бъде инвестирана с любов от него, докато по отношение на секса, според силата на нагоните си, то търси задоволяване с временни партньорки. В случай че майката е починала или не е отрицателно настроена спрямо някоя от жените, с които младежът се вижда, той може да пожелае, както и всяко момченце желае, да има дете от тази жена, което всъщност е дете на едиповото желание, пренесено върху нея. Ако бебето, което се роди, е момче, той незабавно придобива нагласа на съперник спрямо него, защото то е неудобният трети за връзката му с жената, и се връща към дуалната връзка със собствената си майка, пренебрегвайки майката и детето. Ако е момиче, той може да бъде за известно време възнаграден, въпреки че гледа на телесната връзка на кърмачето с майка му като на част от жена му, част, отнета от оралното му желание за цялата й личност. Развивайки се, момиченцето ще му обръща внимание поради факта на своето желание, но той няма да има бащинско отношение към него. Винаги ще проявява склонност да приравнява момичето със собствената си майка, бабата на детето по бащина линия, установявайки съперничество между майка си и жена си в областта на грижите за детето. Колкото до сина му, за него той поначало е съперник по отношение на жена му, но и по отношение на баба си по бащина линия, когато тя нормално инвестира в своите внуци, все едно дали са момчета или момичета. Бащата впрочем е много по-чувствителен към избора на собствената му майка спрямо сина му и тъкмо тогава изживява към сина си убийственото едипово съперничество, което никога не е изживявал към друг мъж. Що се отнася до момченцето, чийто баща е така устроен в своя нарцисизъм, то не може да го инвестира с любов, защото, за да се интересува момченцето от баща си, бащата е този, който трябва да му засвидетелства специален интерес, обич и подкрепа в утвърждаването му чрез лични рисковани дейности в битовата и социална сфера, които майките са склонни да възпират и които правят момченцето много по-чувствително към помощта на бащата. Тъкмо чрез тази помощ то се превръща в мъж.

Така при второто поколение се разбира ролята на отсъствието на бащата при първото поколение както за единия, така и за другия родител. Докато в същото време тези зрели хора, които не са имали баща, съзнателно смятат — и ви го казват, — че не са страдали от това. Но да оставим за момента проблема с първоначалното формиране на гениталните нагони.

През периода на първото детство до самостоятелността, която му позволява да ходи и стои изправено, детето е зависимо от всеки възрастен. Това предизвиква в усещането и действието на малкия човек разбиране на всяко поведение като следствие на зависимостта от възрастния, наблюдавано у него спрямо възрастния, извън него между възрастните, или наложено му от действията на възрастните. Детето приема всички тези отношения на зависимост като отношения на сродяване. Всяко сродяване в резултат на зависимост е разделително, в смисъл, че представлява двойка, която партньорите образуват, като за детето това е двойка в оралната и аналната дейност, където единият действа вместо другия, който го подтиква да действа. Единият от елементите доминира или е доминиран. Става дума за съотношение на сили, което не се подчинява само на връзката между обособени маси. При него малкият човек винаги е доминиран. Той е доминиран от възрастните, от които зависи оцеляването му, и заради двигателната си безпомощност и липсата на координация на движенията; това продължава повече или по-малко дълго според свободата на инициатива, която възрастният, предпазвайки го от големите опасности, все лак му предоставя.

Чрез слушането на речта на човешко същество в отговор на речта на друг човек, извън него — в противен случай имаме ситуацията доминиращ-доминиран — детето прониква в етиката на двойката, която, преди това, е магическа двойка, без етика. Две човешки същества са такива за него само ако са способни на сътрудничество или несътрудничество, уговорено чрез словото. И наистина, априори, щом проговори, детето се обръща към предметите и животните и доколкото те не му отговарят, започва да прави разлика между предметите, одушевените същества — животните и хората.

Това съответствие на допълващите се усещане и действие, породено от съдействието, оказано на неговите съчетани потребности и желания, или от отказа от страна на възрастния да задоволи желанията му, поддържа символния човешки живот само ако съществува човешка реч, от една страна, и ако, от друга страна, същността, изпълняваща майчинската функция, от която то зависи за всичко, има човешка прилика, когато я сравнява с други хора. Това ни помага да разберем особения случаи на деца, отгледани от животни, които се развиват, идентифицирайки се с тях, бидейки потенциално хора, и изгубват всяка възможна връзка със съществата от своя вид. Именно поради факта на символната човешка функция този резултат в еволюцията на детето го отделя от неговия човешки образ и от способността му да разпознава себеподобни другаде освен в животинския вид на самката, която го е закърмила, и на събратята му, които, благодарение на нея, са били в контакт с него. Необикновената пластичност на човешкото същество и в частност на неговия ларинкс му позволява да издава сигнали от същия вид като призивите на животните. Така онова, което би могло да стане език в контакт с код на човешкия език, прави невъзможно за отгледаното от животни човешко същество да бъде някога въведено в езика на зрелите хора дори в случай, че бъде намерено и прибрано от тях.

Вижда се, че следствието на фактическото състояние на нещата, установено между детето и неговата хранителка, е пълното, ненакърнимо и сляпо доверие в съдей-ствената и сливаща връзка с цел оцеляване. Това доверие му помага чрез пасивно идентифициране да расте като живо огледало по образа на този, който го представлява в родствената двойка с другия. Поддържано от растежа и развитието си, а също и от желанието си, чрез новите си възможности за интроекция, последвана от активно идентифициране с възрастния хранител, детето се превръща в малък човек, без все още да знае това. То си представя собственото си тяло като подобно на тялото на възрастния. Не познава лицето си, въпреки че познава масата и формата му и че има ерогенни зони по повърхността му — видимият вид на лицето му запазва за него образа на лицето на възрастния.

Опитът пред огледалото разкрива на детето как изглеждат тялото му, лицето му и границите му като индивид в пространството. Отначало то предполага, че неговите мимики, жестове, думи са на друго дете, появило се в зрителното му поле, което не отговаря допълващо и съгласувано, не му говори, а реагира винаги с обратна мимика на жестовете му; и чак след смущаващото и неочаквано изживяване на сблъсъка с тайнствената и равна повърхност на огледалото, разкриващо смисъла си на огледало само ако в него се отразяват познатите близки хора, чието присъствие не е илюзия, детето започва да схваща разликата между зрителния образ, който показват собственото му тяло и лице, и усетения образ, единствения, който е имало дотогава, образът на своето желание. Благодарение на разликата между зрителния и пластичен вид на другите и тяхното умалено и неподвижно сензорно частично изображение — портрет, фотография, скулптура, кино, — благодарение на опита с огледалото детето разбира, че тези уголемени или умалени образи на хората от неговото обкръжение само напомнят за тях в зрителните или осезателните нагони, когато става дума за скулптури, и в двигателните нагони, когато става дума за кино. Поради невъзможността да общува със себе си в огледалото, то схваща, че не може да има желание за обмен и общуване само с образа на другия, когото разпознава, но от когото не е разпознато в същото време, както става при истинска среща в общото за двамата време и пространство — тогава двамата партниращи си и допълващи се събеседници взаимно означават с вида си наличието на желание и съгласие за неговото задоволяване.

Независимо от това, по време на зрелия живот представата за другия, когато той отсъства, предизвиква задържане или възбуждане на желанието. Доказателство ни дават изрязаните от шперплат силуети на готвачи или прикриващи се полицаи край пътищата. Образът на човешко същество с неговите служебни атрибути оказва незабавен ефект върху желанието на субекта, който го съзира. Визуалното изображение не действа като такова; то действа по силата на факта на езиковата условност, запазена в паметта, на междуличностната връзка между субекта и възрастни, които със своя вид, в случая на зрителните нагони, му припомнят езиковите връзки, присъщи на функцията им на готвач или полицай. Тъкмо тази представа предизвиква спомена за междуличностния език, който е в основата на психичната структура на либидото: То (активните и пасивните нагони), Азът (нагоните към уподобяване с първия по важност друг човек, който е възпитал детето, и неговите съгласувани с другите езикови отношения), идеалният Аз (възрастният, в съответствие с когото детето иска да развие своето либидо) и Свръхазът (инхибирането на То в служба на идеалния Аз).

Именно поради опита с гладкото огледало, киното, фотографията, аудиовизуалната техника, звукозаписа на гласа, детето — а впрочем и зрелият човек — разбира чрез посредничеството на присъстващия в тези опити човек образа, който другият си съставя за него по зрителен и слухов път, както и това, че самият той си съставя различен образ за другите чрез частичните нагони, опосредствани от зрителни и слухови образи.

Все чрез тези опити човешкото същество получава възприятие за неумолимата си самота поради факта, че усещането на неговото желание никога не може да се изрази напълно, както и заради това, че никаква взаимност от страна на приятелско човешко същество, колкото и близко да е то, не може да знае страданието му, радостта му; и все пак, за да страда по-малко от самотата си, то трябва непременно да изрази тази взаимност, защото нарцисизмът му я поддържа в равновесие и единство само известно време и тя трябва да бъде постоянно подсилвана чрез контакти с другия. Така е и защото познанието, което дава за себе си чрез словото, и познанието за желанието на другите, което получава от тяхното правдиво или лъжливо слово, излиза от гласа, от дъха, чието седалище е гръдният кош, и защото символичното място на срещата на чувствата, породени от желанието на тяхното излъчване и приемане е разположено в символична органна маса, съответстваща на масата на сърдечната плът. Още повече че при силно вълнение човешкото същество усеща как сърцето му бие с различен ритъм от обикновено и си дава сметка, че това е неочаквана тревога за желанието му.

Чрез загубата или отсъствието, раздялата с приятелите му (тези, които могат да образуват с него съгласувана двойка, подхранваща нарцисизма му) човешкото същество познава сърдечните изпитания. Последните структурират личността му във всяко отношение и стават източник на желания, които могът да бъдат задоволени чрез другите.

Така чрез тези опити човешкото същество открива, че ако не може да се изразява чрез езика и да разбира езика на другите, то е само сред множество, в което неговият избор среща у другите само нищожен отглас, звуково отражение на неразличимия му и пренебрегнат вик.

Либидото е фалическо

Каквото и да е ерогенното място на частичните му желания, обектът на частичното задоволяване на бебето се реферира към фалоса. За устата това е еректилното зърно, което се нагажда към нея и от което бликва млякото, докато ръцете предусещат гъвкавата и издута форма на майчината гръд. За ануса това е формата на седалището и изпражненията. За бебето момче до двайсет и петия месец това е еректилността на пениса, от който блика струята урина. След това еректилността на пениса е в служба само на удоволствието до настъпването на пубертета с изхвърлянето на сперма, което е завършек на еротичната еректилност. Всички частични ерогенни форми са пълни и се реферират към фалоса — било като желание на пениса, било като желание за пенис.

Общият силует на съзрялото тяло в изправено положение, както при мъжа, така и при жената, в морфологично отношение също препраща към фалоса. Това важи и за сексуалните форми: пенисът на мъжа напомня стрела, гърдите на жената — куполи, по различен начин фалически и привличащи зрителните и осезателните нагони. Следователното собственото тяло е тотален фалически обект, а прелъстителните за ерогенните зони области са също фалически, но частични в обема си. Колкото до фините усещания на ушите, очите, носа, осезанието, те също биват валоризирани чрез отнасянето им към фалоса като продълговата форма или дупка и се допълват.

За мъжа женското се свързва с архаичните ценности на майката с пълнотата на гръдта и половия й орган, обещаващ да приеме неговия еректилен пенис, който е нарцистично стойностен за него. За жената мъжът се свързва с фалическите ценности на различието между половете, открито в ранното детство; телесният контакт и желанието на подовия й орган за мъжкия полов орган съдържат обещание за плодовитост: когато се роди, детето ще бъде представител на фалическия символ, въплъщение на свързването на родителското желание на двамата.

Тази изкусителна фаличност, характерна за всички аспекти на либидото на човешкото същество, в същността си се отнася към всички подутини във формата на тялото, представляващи обещание за избликваща изконна сила, оставила в нарцисизма на всеки човек обединяващ спомен от наслаждението, изпитано от задоволяването на желанията. Това обещание за помирение на тялото и сърцето увеличава напрежението на либидото в ерогенните зони, станали такива поради факта на раздялата, на очакваното завръщане и новата раздяла, която придава ценност на желания обект, когато той се отдалечава.

Ето защо въображаемата фалическа представа е винаги в основата на желанието, зовящо другия за междупсихично, междутелесно, междуемоционално общуване, което е обновително и творящо при условие, че удоволствието от него е достигнато. Това е удоволствие от живата цялост, преоткрита благодарение на две желания, съвпадащи в своето рефериране към символичния фалос, който те взаимно се подпомагат да завладеят.

Както видяхме, поради отдалечеността от желания обект в неговата цялост — отдалеченост усещана като отсъствие, когато е пространствена, усещана като минала или предстояща, когато е времева — желанието за телесно обладаване на обекта е придобило фалическо образово и креативно значение у човешкото същество, каквото и да е ерогенното място на неговите частични желания, какъвто и да е обектът, желан от субекта, и какъвто и да е неговият пол. Но всеки от тях, всеки човек е функционално и креативно немощен, когато е сведен до съществуването на самотен индивид, винаги безплоден извън емоционалните срещи.

И ето че отдалечеността на телата, благодарение на която се раждат чувствата, разкриващи любовта, се премахва по време на половия акт, щом телата се прегърнат и половите органи проникнат един в друг. Противоречат ли желанията яа сърцето на желанията на тялото? Да, разбира се, когато езикът на обзетите от желание хора се свежда единствено до сексуалното единение, когато е центриран върху усещанията на телата им, изгубени едно в друго (не казваме ли: „Загубили са си ума от любов“?). Ако никакво слово между тях не продължава да изгражда езика на любовта им и модулациите на чувствата им в наслаждението, което си доставят, а после във взаимото очакване, тогава времето и пространството, изчезнали в половия акт, ги доближават до нечовешкото.

Не е ли това нарцистичното изживяване с примес на агония, което съпътства ефимерността на всички наши земни еротични радости? Тревожността е близо до желанието, толкова по-близо, колкото по-голямо е желанието. Раждането, отбиването, прохождането, контролът на сфинктерите, пълната физическа и функционална самостоятелност в пространството на детето по отношение на тялото на възрастния, морфологичното различие между половете, различните възрасти, смъртта, развалата на плътта отмерват нашето безсилие да се означим другояче освен чрез другия и чрез различията ни: освен телесните различия, които са видими, всички останали източници на динамика, на общуване са ни познати само чрез езика, правдив или не, който свидетелства за различията в мисленето и в чувствата между хората.

Всички тези променящи и постепенни изпитания на еволюцията на либидото се съпътстват от тревожност. Тя е присъща на участта ни на човешки същества и подкрепяна от въображението — намира в символната функция езика, помагащ ни да я понесем при отсъствието на друг, който да чуе този език. Благодарение на нар-цисизма, чрез който се възприемаме като междинен обект в отсъствието на другия, ние си изработваме вътрешен език, отдаваме се на креативно действие. Символната функция и посредничеството на думите, писането, изкуството и работата ни позволяват донякъде да отсрочим страданието си; но инстинктът към смъртта, изкусителен и утешителен за самотния субект, изтощен в желанието да срещне другия, не ни оставя дълго в покой.

Отдаването на възстановителния сън е, уви, краткотрайно за този, който е измъчван от желание и любов. Със събуждането изкусителният и динамичен инстинкт към живота подновява вътрешните терзания на човешкото същество. Дори лековете, които символната функция ни помага да открием, са опасни и на свой ред пораждат тревожност, когато са самотни. В самотното умуване и пророкуване езикът на вътрешния живот може да засенчи живота на интелигентността. Съживяването на спомените може да съсипе сърцето в самотен нарцисизъм и в предъвкване на миналото, или да изроди желанието в умствено мастурбиране с празни проекти за бъдещето.

Косативно действие става клопка и бягство от другите, когато е самотно и никой в обществото не го приема, признава или оценява, ако субектът не намира друг, който да се интересува от делото му.

Дори децата, които родителите очакват с нетърпение да се родят, когато са ги желали, бързо избягват от тях, а ако не избягат, подписват провала на потомството им. Целият живот на човешкото същество минава в надежди за завладяване на фалоса, в находки и в радости, че най-после го е открило, и в разочарования, че го е загубило и отново го желае. И така до старостта.

Може би е различно в последния етап, когато най-сетне преситени от фалически илюзии, приемем откритието, че сме обречени на смъртта. Може би тогава желанието, освободено от ценностите, към които тялото и навиците са ни карали да се стремим, достига до единствената безсетивна, безпространствена и безвремева символика, до динамика, лишена от образа на желанието и известяваща на субекта дългоочакваното духовно наслаждение. Може би това значи да умрем — да достигнем до сетния си пристан, до тясната ивица на постигнатата наслада, щом не сме могли поради незнание да назовем този, когото очакваме, символичния фалос и само него — непозната личност, личност източник на словото на словата, смисъл на нашите сетива и оттам техен отговор. Ще ни разкрие ли последният ни дъх, отвъд сетивното, тайнството на онова, което ни кара да живеем и желаем, и да умираме от желание?

След житейското пътуване в пространствено-времевата цялост на тялото, това ли е съдбата на женското либидо? Така мисля и мисля, че същото се отнася и за съдбата на мъжкото либидо. Но дали някога ще узнаем със сигурност?

И защо нашето човешко съществуване да не е просто празен такт като тактът, който се отмерва преди да започне музикално изпълнение? А като говорим за отмерване, целият ни живот не е ли по мярата на нашата обусловеност от другите, тясно свързани в общуването, целият ни живот не е ли в хармония или не с другите? Ние сме отмервали тази вътрешна музика, отмервали сме нашите изразителни слова. Когато се разделяме с тялото си и изказваме на нашите спътници последните си любовни чувства с последната си дума, може би като изпълнителя оставяме инструмента, на който сме свирили музика за ушите на другите хора и за нашите уши. Тогава умът ни започва да очаква нечувана музика, да очаква чувства отвъд тези, които затвореното ни сърце е познало, чувства, идващи от времето, когато сме страдали от всички наши раздели. След като тялото ни се върне в земята, от съединените елементи на която е съставено, какво слово, облекчено от знаци, облекчено от емоции, какво непроизносимо за нашия човешки ларинкс слово ще чуем, което ще подпише истината за дългия ни колкото миг във вечността живот?

Но през този живот, всеки ден и всеки час, жените срещат или си мислят, че срещат мъжете; дори ако са напразни поради свършека на всеки един от нас и поради свършека на свършека на всички човешки същества, тези срещи дават в своето време и пространство, ден след ден, смисъл на техните емоции, желания, мисли, действия и това е предметът на нашия разговор. Така че да продължим…

Едипов комплекс; кастрационен страх, подчиняване на вътрешноприсъщия закон на желанието, отказване от кръвосмешението, генитално значение на падането на зъбите, правило на четирите „г“

Белезите на несъзнаваното изпитание с характер на посвещаване, каквото е падането на млечните зъби, се откриват в много сънища. В тях се извършва работа по архаично нарцистично деинвестйране на субекта, който сякаш изразява в изживяваното от него емоционално изпитание, със или без свое знание, нещо като частична смърт, приемана като единствен изход от либиден конфликт. Спящият изразява символично чрез фантазма, останал от детството му — а именно промяната на устата, загубила зъбите си, че реактивната агресия не му служи за нищо и че трябва да я изостави в изпитанието, през което преминава. У него трябва да се прояви друг начин на адаптиране към събитията, който с цената на мутация ще му позволи да преодолее изпитваното екзистенциално неразположение.

Този наблюдаван факт в съдържанието на сънищата на възрастните ме навежда на мисълта и наистина доказателство за това получаваме, наблюдавайки децата, че не може да става дума за едипов комплекс преди опадването на млечните зъби, последвано от пробиването на постоянните зъби. Освен това, особено при момичето, не може да става дума за едипов комплекс, преди то да се е отказало от всякаква помощ от страна на майката, свързана с телесен контакт. Това отказване, проявило се за първи път по впечатляващ начин вследствие на падането на млечните зъби, настъпва след отпращането на възрастния, който дотогава е оказвал непосредствена телесна подкрепа на безпомощното преди шестата година дете. Отпращането вече е било предшествано от отказването от рождената майка, отказване станало двустранно възможно поради прохождането, а после поради самостоятелния вървеж, придружен от двигателни инициативи на детето. От своя страна отказването от рождената майка е настъпило известно време след отказването от символичната майка по време на отбиването, предшествано на свой ред от чувството за безпомощност, изпитвано при раждането: изгубване на пъпната връзка, дотогава жизнено необходима за човешкия индивид, който поради оцеляването си е видоизменил своите усещания за симбиоза в утробата в усещания за въздушно дишане и сучене от майчината гръд. Отбиването и словесният език (деликатна символична връзка между устата на детето и ухото на майката, заменила връзката между устата и гръдта при телесния допир на бебето с кърмещата майка) са два мутационни момента, които означават за детето преминаването на по-висш етап в развитието му към бъдещия ръст на зрял човек. И двата момента са били възможни благодарение на зъбите.

Тези последователни отделяния, записани несъзнавано в паметта на тялото, привилегироват ерогенната зона, отредена за телесен допир след последната раздяла — телесната раздяла преди самостоятелното движение в социалния живот.

Нека видим как стоят нещата с тези първи ерогенни зони. Едната от тях, устата, е белязана с нарцистично лишение поради падането на зъбите. Другата, клоако-ге-ниталната зона, навремето е изпитала лишение, при което дефекацията е загубила предназначението си в естетическите и етическите отношения с другите и е останало само еротичното удоволствие от тези функции, извършвани насаме. Благодарение на изтласкването на аналните нагони при контрола на сфинктерите се предизвиква действието на същите тези нагони в нарцистичната и езиковата изобретателска и креативна дейност. Остават слуховите нагони за удоволствието от слушането, зрителните нагони за удоволствието от виждането и добре познатото любопитство на момичетата. Остава вкусът към храната, но невъзможността за отхапване и трудното дъвчене, дразненето на венците, измъчвани от натиска на новите зъби, променят удоволствието, давано от устата. Остава и нещо много важно. Това е гениталната ерогенност, посоката на удоволствието, за която казахме, че, що се отнася до фалоса, е центростремителна за избрания инцестен обект. И момичето се ориентира изцяло към това първо генитално удоволствие, когато по времето на първичната кастрация е изпитвало гордост, че е момиче, чувайки от родителите си и особено от баща си, че е сладичка и миличка. Близките възрастни хора също изиграват ролята си, заявявайки, че е, както се казва, „копие на майка си“. И тъй като, каквато и да е майка му, за всяко момиченце тя е образец за красота, това слово го възнаграждава и му позволява да премине бързо през първичната кастрация и да развие гордостта от женското си тяло и пол, без никога повече да завижда на момчетата за центробежния им пенис. Желанието на момичето, на което женствеността наистина е била дадена като ценност, се откъсва и от аналния фантазъм за бременността и раждането и гениталното му либидо се ориентира спрямо частичния пенисен обект в осъзнато центростремително желание.

Падането на млечните зъби дава нов порив на желанието на момичето за самостоятелност по отношение на помощта от майката и от всяка друга жена, помощ, която то отблъсква (например, иска да избира от гардероба си това, което смята, че го гизпи най-добре и отказва да облича дрехите, които майката иска да му наложи, настоява да се вчесва по свой начин и т.н.). Гледайки се в огледалото, момичето иска да докаже на възрастните и на себе си, че е красиво и желано, че може да прави всичко вкъщи като, и дори по-добре, от майка си, проявявайки чудеса от изобретателна сръчност и похватност. С една дума то „дава всичко от себе си“, за да се хареса на бащата и да го накара да казва, че го предпочита пред всички жени. Това е времето, когато момиченцата най-обичат песните и приказките, в които бедната девойка спечелва благоволението на царя, а по липса на цар, на принца — царския син (по-големия брат). А когато го, прелъсти: „Те заживели щастливо и имали много деца!“ Момичето завоюва мъжа благодарение на красивото и невидимото в своя полов орган, който примамва мъжкия пенис. Когато този на бащата е завоюван, идват насладата от фалически и нарцистични ценности, щастието и сигурността в чудесното, фалически инцестно потомство.

У децата от двата пола, тук говорим за момичето, истински едипово е само съчетаването на сублимираното в архаичните нагони с първото генитално желание, което детето интензивно изживява спрямо бащата с оглед на оженване (дума, която за детето означава семейството във всички значения на термина; в нашия метафоричен език на възрастни се съчетават10 цветове, вкусове), което предполага край на малоценността, изпитвана дотогава спрямо майката. Детето иска да приключи с тази тристранност, където смътно се смесват любов и желание.

Гениталното желание говори, иска да завладее любовта на мъжа и да спечели прерогативите, запазени дотогава за майката — леглото на бащата и плътската любов с него. За да знаем за какво става дума, трябва — а това е много важно в терапевтичните дейности с децата — да се запази наименованието едипов комплекс за означаване на желанието, което заема целия въображаем свят, желанието за раждане на дете от любовната прегръдка и половия акт със собствения родител от другия пол. Личността на последния бива надценена, става фалически слънчева, ослепителна в очите на момичето, покорено в своята емотивност и пол. Без този елемент едиповият комплекс все още не е пълен и разрешаването му посредством разбирането на изказаната възбрана върху инцеста няма смисъл.

Момичетата, които вече разбират социалния език, това, което се казва и това, което не се казва, не винаги изразяват в поведението си тези любовни чувства по словесен или ясен начин; и все пак въпросните фантазми не са само несъзнавани, но и съзнавани. Те съставляват смисъла на тяхното желание и винаги се придружават от генитални усещания. Понякога, тъй като не познава еротичния им смисъл, момиченцето може да помисли, че е „болно“ и, привличайки смътно вниманието на майка си към зоната на гениталните пътища, да предизвика безпокойството й, а майката от своя страна чрез въпросите си да индуцира у детето истински психосоматични заболявания. Всъщност момичето е болно от любов. В признаци, които се вземат за органични симптоми, родители и лекари напразно търсят органичната причина, чието отстраняване да прекрати ерогенния симптом, превърнал се в патогенен. Колко мними цистити, апендицити, вулвити са соматичният израз на тези скрити вълнения.

Сблъсквала съм се със случай на дете, което се будеше от спазми на матката и крещеше от болка. Друго дете имаше такова нервно подуване на корема, че можеше да се мисли за бременност. Само след един разговор с двете момиченца, по време на който те ме бяха насочили чрез рисунките и думите под тях, разбрах, че е дошъл моментът да се разкрие възбраната върху инцеста на тези невинни деца, попаднали в психосоматичната безизходица на невъзможен за разрешаване едипов комплекс. След като проумях, че женствеността им е замесена в конфликта, превърнал родителите им в тревожни марионетки, без дори да им казвам, за да не ги безпокоя (хората не са много склонни да проявяват разбиране към подобни желания, които у момичетата им се струват перверзни, каквито не са), обясних на всяко от тях възбраната върху инцеста и смесването, което правят всички момиченца между обичта, проявяваш от баща им към тях, и любовта с полово желание, изпитвана към жена му, а не към тях. Прибавих утешителните думи, че мама, като всички други жени, също е била момиченце, влюбено в своя татко, дядото на детето по майка, и че именно като разбере този житейски закон за хората момиченцето ще стане девойка. Добавих, че то ще порастне, ще стане като майка си, ще може да обича момчета, а и още отсега може да си избира приятели, годеници; че когато един ден стане голямо момиче, с развито тяло, ще си има мъж като майка си, която се е запознала с баща му, когато двамата са били младежи; и че защото са се обикнали и желали полово, се е родило самото то. Двете момиченца бяха излекувани за по-малко от два сеанса и цялото им следващо развитие премина съвсем благоприятно.

Един ден ми беше доведено друго момиченце в състояние на неописуема тревожност: можеше да върви само ако възрастен го държи за ръка, като с другата затваряше очите си. Това състояние се проявило след операция от апендицит. Детето казваше, че вижда пред себе си затворена врата и че ще се блъсне в нея. Затова вървеше зад възрастния, който го водеше. Консултирали се с психиатър, той им говорил за последици от общата упойка и споменал за халюцинации. Дал им и адреса на психоаналитик, който се случих аз. Според анамнезата детето имало повръщания, които довели „от предпазливост“ до отстраняване на апендикса, като диагнозата била съмнителна, а апендиксът се оказал здрав. Майката била в петия месец на четвъртата си бременност. Понасяла добре състоянието си, но в началото имала позиви за повръщане. Шестгодишното момиченце беше най-голямото дете в семейството. Чувстваше се сигурно с мен, защото беше седнало, и говореше за по-малките си (но не много по-малки!) брат и сестра като баба за своите внуци — разнежено и снизходително. Преди внезапното избухване на верижните симптоми, за нея казвали, че е истинска женичка вкъщи, загрижена за покоя (до смърт!) на майка си и за това нищо да не липсва на баща й. Впрочем беше много интелигентна за възрастта си и отлична в училище. И при нея разкриването на забраната за инцест премахна „лудостта“ и й върна възможността отново да върви, с една дума да живее като момиченце на нейната възраст, интересуващо се повече от приятелите и игрите си, отколкото от брат си, сестра си и баща си. Между нас никога не стана дума за символиката на затворената врата. Тя беше изчезнала. Но момиченцето само заговори за важен фантазъм — за микробите, които мъжът предава на жената, за да се родят бебетата. Как го прави ли? Слага ги във вълшебна течност, която й дава да изпие, и също с пишката си, ето, показвайки половия си орган, ето тук, откъдето излиза (бебето). Бях се поколебала дали да приема да лекувам това дете, защото самата аз бях бременна и знаех, че ще трябва да прекъсна психоаналитичната си дейност през родилния период и следващите седмици. Не съм била права, защото тъкмо по-напредналата ми бременност в сравнение с бременността на неговата майка позволи на детето веднага да направи пренасяне върху мен и несъмнено придаде убедителност на истините, които му разкривах. Детето се възстанови напълно много преди да родя. Но от предпазливост предложих на родителите да ми го доведат малко след като родих бебето си. Няма да бъдете учудени от интереса му към факта на раждане на детето, което впрочем то не видя, само говори за него, чувайки плача му в апартамента. Беше удоволствие да чуя как ми се подиграва, че мога да се интересувам от бебе, което пищи като коте, сигурно е грозно и ужасно; какво ли не чух за това бебе и какви ли рисунки не видях, които караха малката ми пациентка да се залива от смях, още повече, че детето ми беше момче, а тя би искала в тяхното семейство четвъртото дете да бъде момиче. Тогава се наложи да повторя, че дори и да е момиче, тя не би могла да си играе на майка с него, защото бебето ще си има татко и мама, също като нея, и че трябва да почака да стане жена, да си има мъж, за да има тя самата бебета. При тези думи лицето й помръкна и тя ми каза: „Ти си лоша!“ После се разделихме. След това родителите говориха с мен в нейно присъствие колко са щастливи от пълното й излекуване, от възвърналата й се веселост и дори от подигравателните й предвиждания, че детето ще бъде момче, защото тя искала момиче и пожелала да му стане кръстница, което желание родителите смятали да удовлетворят. Тук се намесих и казах: „Не мисля, че ще е благоприятно за бъдещото бебе, ако е момиче, да има за кръстница сестра са“ Бебето, което ще се роди, няма никакъв интерес от подобна връзка с родителски заместник, дублираща връзката с по-голямата сестра и отговорността, която тя може по-късно да поеме спрямо по-малката. Напротив, избирането на кръстница измежду приятелите би осигурило на новородената, освен родителите й и по-големите братя и сестри, още един човек извън семейството, който да я обича и евентуално да замести мама и татко в случай на беда. За щастие родителите ме послушаха, защото е вредно дете с едипов комплекс да инвестира в по-малки брат или сестра като заместители на инцестното дете, което би искало да има. Това не само е лошо за по-голямото дете, но е и катастрофално за бебето, с шест-седем години по-малко, тъй като за него майчиният образ ще бъде раздвоен между майката и голямата сестра, която си приписва майчински права, обикновено садистични, върху своята псевдодуховна псевдодъщеря.

Но да оставим тези примери, които приведох тук само за да илюстрирам твърденията си. Едиповите фантазми могат да бъдат вербализирани като действителни факти. Желанието на субекта за инцестния обект се заявява като довело до задоволяване от страна на обекта — често срещана митомания, която, пренесена от бащата върху близък възрастен, понякога води до съдебни грешки с всичките им последствия или, обратно, до неоснователно обвинение в лъжа, социално деградиращо за момиченце с едилов комплекс, което още не прави разлика между въображаемо и действително. Последното се констатира лесно в неяснотата и неправдоподобността на разказите му, отнасящи се до всеизвестни факти.

Момиче, което бащата глезел, когато било малко, но после поизоставил заради по-малката сестричка, се насочило към млад учител, единственият мъж от преподавателите в училището. Заявила, че е бременна от него. Бил влязъл по нейно искане в стаята й през прозореца, който била оставила отворен за него. Въпреки ужасеното отричане на младия мъж, историята се развила, както можем да си представим. Девойката била една от отличничките в класа, доста оформена физически, имала вече една-две нередовни менструации. Тогава още не съществували биологически тестове за бременност. Учителят бил уволнен, ученичката, която възбудила духовете в пансиона, била изключена и тъй като произхождала от заможна среда, я завели в Швейцария… След прегледа на специализираната комисия — с отрицателен резултат, швейцарските лекари посъветвали родителите да я оставят на пансион в Швейцария, за да се възползва от психотерапия, на която родителите се доверили след смайването си от този инцидент, вдигнал голям шум в техните среди. Научих тази история от устата на момиченцето, станало зряла жена, и когато се опитвах заедно с нея да разбера случилото се, тя ми каза, че по времето, когато започнала митоманските си твърдения, не разбирала, че става дума за нещо сериозно. Знаела добре, че не е вярно, но казала на съученичките си, стигнало до ушите на учителите и т.н. Не можела да се откаже от думите си, без да се изложи. Случило ли се всъщност нещо между нея и учителя? Били ли в приятелски отношения? Ни най-малко, той бил учител по физическо, а тя била пълничка. Един път, когато не можела да направи някакво упражнение, й казал: „Така е, защото си дебела, трябва да ядеш по-малко!“ Тези думи дълбоко я засегнали и несъмнено несъзнателно преобърнали първите данни на едиповия комплекс. Тогава майка й била бременна със сестра й, а баща й след раждането на последната като че ли занемарил каката. Трябвало да си отмъсти. Но ни най-малко не си давала сметка за това. „Впрочем, разправяше тя, всяка нощ сънувах, че идва в леглото ми. Спомням си, че вечер разигравах театър на родителите ми, казвайки, че ме е страх да не влязат крадци в стаята ми и да ме откраднат, и така си издействах вратата на стаята ми да стои отворена. По този начин можех да ги наблюдавам. Но открехвах прозореца зад пердето, надявайки се, че някой ще дойде в леглото ми, както в сънищата ми.“ Това момиченце, станало вече жена, беше напълно здраво; без да разбере, то беше прекарало едиповия се комплекс по драматичен за семейството му и дори за него начин.

Различно, но също така митомански и оклеветяващо, защото в първия случай момиченцето не допускало ни най-малко, че неговите твърдения злепоставят младия учител по физическо, тези фантазми на желанието могат да бъдат проецирани върху възрастен, когото момичето обвинява, че го преследва, фантазмите могат да идват от цензуриран едипов сън, в който личността на бащата е заменена от мъжки образ, взет от близкото окръжение, или дори от напълно непознат човек. Понякога те предизвикват истинска налудност за преследване — детето уж е жертва на майката (лошите мащехи от приказките), която желае смъртта му или иска да го отрови, или изгони от къщи, защото ревнува — в детското въображение — мъжа си заради любовта му към дъщерята. Има случаи, при които детето с едипов комплекс успява да раздели родителите си чрез хитрото си злословие по адрес на майката, което бедната жена не проумява, а мьжьт и още по-малко. Разбира се, бащите са слепи, защото бащинската обич е сляпа като любовта. Понякога, когато кастрационният страх, присъщ на едиповата криза, е твърде голям, фантазмите могат да принудят майката да потърси помощ от интернист за детето, от психиатър за бащата или за детето, а сега и от психоаналитик; това става в случаи, когато фантазмите придобият псевдоналудна форма или форма на „откачено“ детско поведение, което разрушава семейното равновесие. В повечето случаи в ежедневието тези фантазми биват доста успешно изтласквани от момичетата, или дори ако не са изтласкани поради стила на гениталното либидо и на желанието, чиято динамика по отношение на фалоса е центростремителна у тях, те могат да не ги проявяват, а само да наблюдават реакциите на бащата, когото предполагат, че са прелъстили. Но не им стига смелост да повярват в това. Наистина, всички момичета по време на едиповата криза са еротоманки в къси роклички по отношение на татко си. Когато спят, приятните сънища, в които нагоните на желанието са задоволени, се редуват с тревожни сънища със смъртта на майката, на бащата или с влудяващо преследване от зла горила с татковото лице. Момиченцата не разказват охотно на майка си тези сънища. По-лесно им е да ги разказват на баща си и най-вече на приятелките си в училище и фантазмите се носят в групата на малките момичета, борещи се всички с един с същи проблем.

Всяка теория за едиповия комплекс трябва, струва ми се, да определя съставните характеристики на подхода по отношение на момента на ясното словесно изразяване на възбраната върху инцеста, придружена от обещания за позволено желание в отношенията извън семейството и за бъдеще, в което гениталните желания на момичето, вече подчинени на закона на отношенията между възрастни, ще могат да му донесат, ако е подготвено за тях, радостите, които е очаквало от кръвосмесителните срещи.

За да изясня идеите, свързани с едиповия проблем, изработих следното правило, което наричам правило на четирите „Г“, доколкото е изцяло свързано с гениталното. Когато се налага да лекуваме момиченце със смущения — впрочем същото важи и за момчето, — трябва чрез свободните асоциации, разказите на детето, фантазмите му, т.е. след като детето е предразположено към доверие и говори охотно за фантазмения си живот, да отчетем дали са добре групирани четирите субективни представи (фантазми), отнасящи се до сътветстващо на пола му желание.

1. Хетеросексуалният родителски обект е валоризиран и, пряко или непряко, половият му орган също е валоризиран.

2. Половият орган на детето, неговата женственост или мъжественост, тук неговата женственост, тъй като става дума за момичетата, е за него обект на гордост, а личността му — обект на нарцисизма му. Момичето се намира за красиво.

3. Половите отношения го интересуват и то проявява любопитство към тях.

4. Желае да има деца и охотно казва, че баща му ще бъде техен баща.

И най-накрая, детето говори за приятните си сънища, които са едва завоалирани задоволявания на генитално желание и в които бащата играе някаква роля; говори за тревожните си сънища, в които майката играе зловредна роля, или за сънища, в които детето е в отчаяние от случващите му се нещастия. Ако обаче събеседникът попита: „А ако това се случи наистина, а не само на сън?“ — детето незабавно се включва, казвайки: „Аз ще се грижа за всичко вкъщи, ще правя всичко, каквото прави мама.“ Най-сетне, тези фантазми са едипови — достатъчно зрели, за да възприеме детето възбраната върху инцеста — само ако субектът е достигнал практически до самостоятелност в поведението си, в грижите за себе си, т.е. ако момиченцето е способно да се справя без помощта на възрастния, което предполага, че интегрирането му в групата е напълно опосредствано и символно по отношение на либидиата способност на дете на неговата възраст.

Тези дълги разсъждения имат своето значение, както ще видим, за обясняването на причините за непълното и неправилното установяване на едиповия комплекс, когато желанието е инвертирано по отношение на обекта или когато детето не придава стойност на женствеността си — следователно, когато социалното разбиране на възбраната върху инцеста идва по време на растежа на детето и разрешаването, в смисъл на освобождаване от конфликта на преплетените тревожност и желание, не може да се извърши. Неосвободено от архаичните си генитални желания, нито от страховитите представи за кастрация, осакатяване или изкормеше, детето, от една страна, е психически неустойчиво в общество, а от друга, нагоните му не са в негова услуга, за да бъдат използвани в творческо сублимиране.

Трябва да се каже, че пречките много често са предизвикани от екзогенните социални и семейни трудности, докато всеки едипов комплекс е ендогенен. Трудностите, дошли от външната среда, предизвикват неврози, които се прибавят към неврозата, дължаща се на неразрешен конфликт, Те могат да бъдат предизвикани от контра-едипов комплекс на невротични и още инфантилни родители, или от липсата на родители или на единия родител, или от действителните им перверзни нагласи. Наложени върху субекта, достигнал до възрастта да разреши едиповия комплекс, и засягащи фантазмите и изплуването им до съзнанието, подобни трудности понякога правят невъзможно възникването на този специфичен за формирането на човешката личност комплекс след третата година, после развитието му до връхната му точка — едиповата криза, и накрая разрешаването му. Да резюмираме горните теоретични постановки така: Теоретично необходими за достигане на нивото на разрешаване на едиповия комплекс са следните ендогенни либидни условия: субективното съществуване на фантазмите на четирите „Г“ и субективното съществуване в социалната смесена полово и възрастово среда на практическа самостоятелност що се отнася до телесните нужди на субекта и до свободната му инициатива по отношение на тях.

Добавям, че се изправяме наистина пред едипов комплекс едва когато детето е загубило млечните си зъби и че не може да има разрешаване на едиповия комплекс в смисъл на символизиранията, съпътстващи този определящ момент, преди устата на детето да си възвърне напълно функционално съзъбие, т.е. до постоянните зъби и чак до последните, които ще се появят на дванайсетгодишна възраст след едиповия комплекс. Това се дължи на тревожността, предизвикана от падането на млечните зъби, структурираща тревожност, която помага на детето да преодолее другата тревожност, свързана с архаичните конфликти, пробуждащи се по времето на едиповата кастрация. По-нататък ще се спра подробно на причините за тази позиция.

Наблюдението върху децата при психоанализа и върху децата по време на растежа ни показва, че терминът едипов комплекс трябва да се запази само за конфликтните сексуални явления, които настъпват след установяването на личната самостоятелност на детето в отношенията му по поддържане на собственото тяло, т.е. за момичето, когато може да живее в общество без опекунството на майката, от което само се е отделило, но най-вече когато осъзнава факта, че свързването на две тела в половите отношения с цел раждане на дете е съгласувано между две зрели и свободни личности. Самите условия за получаването на този образ на цялостното и генитализирано тяло имплицират цяла една диалектика на ли-бидото, което е архаично, орално и анално (в своята еротика на прибавянето и в своята еротика на отнемането), и физиологично и емоционално развитие, което детето достига едва след един минимум от тревожни изпитания, преживяни в собственото му тяло; за него тези изпитания означават промоция, когато са преодоляни, и то констатира впоследствие мутационната им стойност в отношенията си с всички други от предишните поколения и от следващите поколения в семейството му, а не само когато не е в конфликт със своите връстници. Трябва да се знае, че в многодетните семейства наличието на по-големи братя и сестри и по-малки братя и сестри усложнява разрешаването на едиповия комплекс поради факта на съперничество на по-големите с по-малките и опитите им да получат афективни предимства от родителите си и че, от друга страна, по-малките могат да служат за прикриване на тревожността от инцестно безплодие на по-големите чрез изобразяването на инцестни деца.

Тази едшюва фаза, която от възникването до разрешаването си би трябвало заради психическото здраве на жената да продължи най-много до осем-девет годишна възраст (конституиране на постоянните зъби), понякога продължава неправомерно поради отсъствието на някоя от фантазмените стойности, които нарекох с името „четири Г“, или на допълнителното условие, каквото е действителната самостоятелност в поведението. Една от честите спънки за възникването на едиповия комплекс и за неговото разрешаване — изоставянето на инцестната любов, е субективното смесване на екскременталните вътрешности и маточно-околоматочните вътрешности. Това смесване се дължи, от една страна, на ендогенен страх от кастрация и от изнасилване, изпитван от момичето поради желанието за инцестния обект, свързан с гениталната си локализация на телесен обмен, обмен, който познаването на инцестното табу — било то хетеросексуално или хомосексуално — не е осветлило чрез ясна вербализация; от друга страна смесването произтича от нерядко невротичното отношение на майката и бащата на момиченцето, заемащи спрямо него своята остатъчно неразрешена едипова позиция.

След загубата на едиповите надежди, която винаги е тежко изпитание за нарциеизма, живото и креативно междуличностно функциониране на либидото на момичето се възстановява. Но един определен начин на живот е приключил. Една сексуална смърт в семейството, след сексуалната смърт на родителите за детето, е била преживяна необратимо, без никое живо протезиращо фалическо същество — баща или майка — да може да предотврати последвалото ендогенно изпитание, специфично за човешкия растеж. И тъкмо тази напълно приета пространствена и времева необратимост, която се състои в приемането на себе си като безплодна вдовица на баща си и позволява сублимирането на така изтласканите нагони, отнасящи се до инцестното в желанието на всички нива на либидото, както и сдобиването с плода на денарцисизиращия и двойно смъртоносен опит, се нарича разрешаване на едиповия комплекс при момичето.

Едно от изпитанията, което е органично осезаемо и рефлексивно тревожно за всички, е, както казах, падането на млечните зъби, защото плаши всички деца. То ги погребва за един определен начин на усещане и действие на ерогенна зона, която е била селективна и продължава да бъде такава между шестата и седмата година. Всичко, което засяга устата и вкуса, речта за момичетата (които са „устати“), е много инвестирано с активно и пасивно орално либидо във всички сензорни нагони на оралната сфера. Прелъстителката сила на усмивката е изчезнала, беззъбата уста не е приятна гледка, а вкусовото усещане е затормозено от функционалните затруднения на челюстта. Момичето не само е притеснено по отношение на удоволствието от говоренето и храненето, по отношение на ясното изразяване, но и понякога изглежда смешно; падането на млечните зъби винаги го загрозява в собствените му очи пред огледалото и в сравнение с лицето на майка му (за него съвършено) неговото не е достатъчно красиво, за да прелъстява мъжете. У някои момичета, на които им е било много трудно да приемат непенисния характер на половия си орган, падането на зъбите събужда кастрационен страх от онова време, който е изглеждал приспан. Сънищата на момиченцата говорят красноречиво за пробуждането на лошото, приемане на първичната кастрация, която благодарение на падането на млечните зъби те вече могат да преодолеят, стига да са убедени, че постоянните зъби ще поникнат и ще ги дарят с усмивка на девойка.

Няма въображаема или истинска майка, до която да се регресира и която да може да попречи на това истинско, сензорно, органично, нарцистично и междуличностно изпитание. Когато постоянните зъби заместят предишните, този физиологичен опит е донесъл своя физиологичен плод. Новата цялост на устата, последвала нейното опустошаване, представлява несъзнавано и съзнателно преодоляване на изпитание, изиграло ролята на посвещение, за да се възтържествува над тревожността, обзела тази архаично доминираща наранена ерогенна зона, която след това е била обновена, преобразена.

Ето един пример в подкрепа на горното: млада жена дойде за психоанализа поради вагинизъм, който пречел на половите й отношения с млад съпруг, когото много обичала, както и той нея. По време на психоаналитичното лечение — след известен брой месеци, разбира се, жената бе сънувала, че дава на вагината си да яде бифтек и вагината й много го харесва. Свободните асоциации се отнасяха за времето на падането на млечните зъби, когато пуританската й майка я задължавала да яде жилаво месо и й забранявала сладките лакомства и приятните десерти, които момиченцата обича. Преживявайки отново драматичните сцени с невъзможното за дъвчене месо и последвалите наказания, детето в нея отново страдаше, че в онези трудни за всяко момиченце моменти майка й не е проявявала никакво разбиране. Разбира се, не само това беше причината за вагинизма, но то показва как агресивността в женските генитални пътища — защитна агресивност спрямо безчовечната майка, може да накара момичето да пожелае зъби на вагината си; до такава степен, че тези фантазмени зъби в сънищата й изразяваха не агресивност към съпруга й, за когото би могло да се мисли, че е причината за вагинизма, а напротив, бяха знак, че реинвестира в цялото си тяло и в половия си орган оралния нарцисизъм, забранен някога от майка й. В спомените си от детството си тази жена помнеше как баща й, който често отсъствал поради професията си, когато се върнел, казвал на жена си, че където и да са намира, не може да забрави прекрасната й усмивка и блестящите й зъби. Малкото момиче чувало този комплимент на любящ мъж и нарцистичната му малоценност по времето на падането на зъбите му, съчетана с прословутата строгост на майка му по отношение на задълженията и удоволствията, които всяко момиченце трябва винаги да поставя под майчин контрол, придали особена форма на едиповия му комплекс. Последният бе действал върху личността му в отношението й към бащата и заедно с това бе предизвикал задължително орално реинвестиране на вагината му. След като напълно се излекува от вагинизма и можа да анализира тези канибалски вагинални сънища, тя ги разказала на съпруга си и двамата много се смели, а седмица след тези сънища всичко приключи с невъзможната до тогава дефлорация и с пълно оргазмено удоволствие.

При тази жена сънят за вагината със зъби бе съчетан с отсъствие на фригидност към мъжа й. Обратно, в случаите, които ми се е налагало да анализирам, когато жените страдаха от фригидност, а не от вагинизъм, връщането на женската им чувствителност при половия акт се придружаваше от сънища, при които падаха всичките им зъби в зряла възраст. Виждаме, че при анализ един и същи сън, според периода от живота, с който латентното му съдържание то свързва, у една жена може да означава обратното на онова, което означава у друга. В случая с фригидните жени падането на зъбите означаваше приемане на загубата на женския маскарад, който у много жени прикрива инвертиране на желанието; зъбите при фригидните жени могат да символизират пениса, който те си представят, че искат да запазят в желанието си за мъжественост, центрирано върху центробежно генитално желание, докато гениталните нагони на жената с вагинизъм, за които говорих no-горе, са центростремителни по отношение на фалическата динамика.

За да се върна и да завърша с архаичните кастрации, които предхождат другите кастрации у момичето, редно е да се спра на пъпния белег, който е първият и напълно забравен мутиращ опит. Това не пречи да съществува пъпно мастурбиране при момичета, у които вагиналното или клиторното мастурбиране не буди желание, нито дори някаква представа. Падането на зъбите се вписва като подобен, но вече осъзнаван мутиращ опит. При наблюденията изглеждаше, че то още съществува по най-различни начини сред някакви несъзнавани представи за кастрацията като събудена от изпитанията в зрялата възраст нарцистична рана, в по-голяма степен при момичетата, които са били кърмени, отколкото при тези, които са били хранени изкуствено, и в още по-голяма степен у кърмените по-дълго.

Отбиването от майчината гръд, която по отношение на опита и на телесното е фалосоморфна за частичната зона на устата, изглежда присъства за момичето на втория план на гениталното отказване, било то от бащата или от майката. Тоест сънят с падането на млечните зъби може също да придобие, когато се анализира латентното му съдържание, знака на търсене на убежище в утешителна хомосексуалност или знака на неспособност за прелъстяване на мъжете.

Първият фалос като формален и функционален образ е кърмещата гръд. Първото му допълващо по форма сензорно-емоционално и въображаемо възприятие е езикът във форма на U, прилепен към небцето, и първият му статус на витализираща функция е сученето. Езикът установява лигавичния континуум между устата на детето и лигавиците на майчината гръд. Това изглежда е първият начин на жива връзка, отмервана от ритмичните пулсиращи усещания, заглъхващи на пулсиращия фон на кръвообращението и дишането, начин, подкрепян и модулиран от удоволствието както от задоволената потребност, така и от разпознаването на мириса на майката, която, говорейки, докато детето я съзерцава — особено говорейки, докато му дава да суче, установява по време на сученето трептяща непрекъснатост със симбиоза на афективните състояния между нейното тяло и тялото на детето.

Рискът за жената и фалическата диалектика

Детето интроецира начин на усещане, производен от сексуалното, който оралните и гениталните удоволствия са формирали предварително във връзка с диалектиката на допълнителните функции на пасивните ерогенни зони и на ту присъстващия, ту отсъстващия частичен, еротичен обект. Този начин на усещане във фазата на преобладаващия интерес към генитално сексуалното се появява след усвояването на сфинктерния контрол и на целенасочения вървеж и, както изглежда, не е свързан с някакви потребности. Единствената му цел е удоволствието, което детето получава, опипвайки областта на външните си полови органи. Той е означен от малкия частичен фалос, пъпката, която момичето има върху половия си орган и благодарение на която разбира, че няма пенис, че този нищожен клитор, който може би е ерогенен, не е впечатляващ. Но тъкмо защото го няма, момичето научава, че е момиче.

Момичетата рисуват себе си с чанта, съдържаща неща за ядене, а момчетата — с бастун иди пръчка, като по различен начин предават долната част на тялото на облечените момичета и момчета. Момичетата имат поли и два крака, завършващи с хубави остри обувчици, а в наше време може да са обути и в панталони. Но, както е явно във всички детски рисунки, панталоните на момичетата имат два еднакви по размери крачола, докато единият крачол на господа момчетата в основата на таза е по-широк от другия, сякаш момичетата несъзнателно оставят в геометричната форма на крачола място за пениса, за който знаят, че винаги е налице у момчетата. Колкото до оралната етика и до естетиката, в тези рисунки те са представени от лула, красива вратовръзка у момчето, а у момичето — от панделките, прическите и бижутата. На момиченцата понякога се полага красиво цвете на роклята върху мястото на половия орган, а в ръцете — кукла с размерите на бебе.

Интроецирайки определена социална етика посредством референциални културни орални медиатори на своя пол — например видимата красота, добрия вкус, правилния говор — детето развива личностни социални качества, съответстващи на аналната етика, при която всеки справедлив обмен е размяна с утилитарно значение, където добавяното и отнеманото са винаги изгодни. Тази добавъчна размяна е в полза на неговата дифузна сексуалност, във и върху — цялото тяло, но се усеща като клиторно-вулвена награда при самотното мастурбиране. Във въображаемото тази още нехуманизирана сексуалност, тъй като едиповият комплекс не е преживян, се представлява от предмет с колелца или лапи — животно, ка-мионче, влакче, всяка играчка, която детето тегли, вързана за него с връв, зависеща от него, както то зависи от баща си и майка си, и върху която по-късно сяда, яхвайки я, за да я локализира в половия си орган. Всичко това личи в детските рисунки, в които децата се показват нарцисизирани. Това е самохвалняят им портрет.

Всеки обект на либидното желание, какъвто и да е разглежданият стадий, е префигурйране на фалоса до гениталния момент на ясния сексуален избор на ерогенната доминанта на привлекателния вулво-вагинален отвор, означен от двойствената клиторна фалическа възбуда и еректилната възбуда на вагиналната окръжност. Тази генитална сексуална доминанта е ориентирана от желанието за проникващ мъжки пенис, т.е. от центростремителното желание, валоризиращо момичето; последното усеща готовността на незаетия си, кръгово подут, кастриран от пенис, отворен полов орган, който познава само непряко от привлекателността на своята личност, изтъквана от другия, от мъжа, притежаващ фалоса, от когото се надява да бъде възнаградено чрез сладостно проникване в избраното място на генитално телесно различие.

И така детето достига във фалическата генитална сексуална диалектика до желанието за проникване — в което има активна или пасивна роля, в зависимост от това дали е момче или момиче, — ло това желание събужда кастрационния страх със зъбно-орален характер (раздробяване) и с експулсивен езиков или анален характер (раздяла). Дори без да се взема под внимание факта, че раждането може да е било критично за зародиша, който детето е било преди да се роди, кастрационният страх събужда несигурност за всички телесни образи, какъвто и да е обектът, с който неговото желание се стреми да влезе в генитален телесен контакт.

Диалектиката на центростремително чувствено проникване, причинено или желано (причинено на другия, чийто полов орган има дупка, що се отнася до момчето с центробежната му фалическа динамика), събужда у момичето страх от изнасилване, свързан с оралното раждане („с прекаленото ядене“), което заплашва с пръсване вътрешностите; свързан също със спастичните коремни болки от времето на аналния стадий, с всички прекалено силни усещания в ушите и очите (тикове на очите, глухота, заекване). Съществува също, особено при момичетата, страх от изнасилване от страна на майката, изнасилване, с което тялото им се идентифицира, ако се осмелят да си представят раждане вследствие на проникването в съответствие с биологичната действителност на половия акт. „Как ли пък ще си отмъсти тая?“

Важността за децата от двата пола на страха от кастрация и на страха от изнасилване, свързани с гениталното изкушение, което възрастният предизвиква у детето, ситуира последното по отношение на пола — проникващ фалически при момчето и привличащ фалически при момичето.

Трябва да се каже, че доминиращата фаличност у момчето ще бъде уретралната, а не аналната, защото то има опита от периодичната поява и на ерекциите, не само на екскрементите. То се чувства консервативно, защото пенисът му, пазител и господар на фалическото, е винаги налице, макар и в омекнал вид между ерекциите, докато между дефекациите на ануса му няма нищо. В анално-уретралния период момчето е фалически по-малко кастрирано отпред, отколкото отзад.

Колкото до момичето, първичният кастрационен страх свръхактивира пластичното и стенично инвестиране на крайниците му. Латентният страх се проявява у него много често чрез жестове на крайниците, долепени до тялото, докато, обратно, чувството за женската му гордост прави грациозни жестовете на ръцете и краката му по време на танците, на които толкова обича да се отдава, за да се хареса на господа мъжете. Когато са още под въздействието на първичната кастрация, момиченцата избягват да рисуват фалическите удължения на предметите — крайниците на животните, клоните на дърветата, ръцете на хората — в контакт с предполагаеми кастриращи (осакатяващи) елементи: това се дължи на страха от кастрация и похищение, проециран върху друг и произлизащ от активното им орално поведение, проецирано върху желанието им да похитят фалоса, както и всяко фалическо изображение, което алегорично се свързва с него. Движенията на момиченцата, когато скръстват ръце на гърдите си, сбират краката си, закрилят с ръце куклите фетиши на пениса на бащата, фетиши на собственото им ако, фетиши на оралната им фаличност (всички разсъждения, монолози, психодрами, разигравани с куклите им), когато предпазват още липсващите гърди представляват жестови защитни механизми срещу несъзнавания кастрационен страх, благодарение на който се чувстват повече момичета.

Що се отнася до страха от изнасилване у момчето и момичето, по време на първичната кастрация той събужда всички прекалено силни усещания, изпитвани болезнено в различни рецептивни части на тялото, особено в кухините и чувствителните места, сгъвката на ръката, сгъвките на долните крайници, слуховите и зрителните отверстия и граничните кожно-лигавични изходи — уста, анус, външен отвор на пикочния канал, ноздри. При момчето инвестирането на страха от изнасилване предизвиква продупчен образ на личността му в противоречие с мъжкия дух, който го населява и подтиква да валоризира всички активни и фалически вложения. За да избяга от страховете си от въображаема кастрация вследствие на откритието на липса на пенис у момичето, момчето инвестира повече, за да компенсира във всички фалически поведения на личността и пола си. Поради този факт, възприемайки много рано зрелищна и ексхибиционистка фалическа диалектика, още от анално-уретралния период, то ще развие пенисна чувствителност и заедно с нея фантазми за проникване в предпочитания обект, майката; поради този факт също то ще влезе много по-бързо от момичето в периода на едиповото състояние със съставките му, които неизбежно водят до съпътстващата го тревожност. Момчето пести нарцистично либидо, лко може да припише на баща си отговорността за отказа си от регресивно („на торбесто животно“) завръщане към майката, или от опитите за агресивно обладаване, за изнасилване на майката, желанието му за която е едновременно искане, присвояване и унищожаване на опасния идеал, който е имал за нея, преди да узнае, че тя няма пенис. Кастрационният страх, идващ от личността на бащата, е поради всичко това необходимост у момчето, каквато е и въображаемата убеденост в наличието на пениса на бащата във вагината на майката, като че ли зад представата му за майката стои бащата — неин пазител чак до самата й вътрешност.

При момичето е различно. Страхът от изнасилване валоризира у него фалическия образ на другия, който му дава все повече усещания във вдлъбнатите и дупчести зони на изходите на тялото, в лигавичните отверстия.

Фантазменият ужас от изнасилване валоризира женствеността му и поддържа фантазма за проникването през всички кръгови пръстени, които са евръхинвестирани граници, особено вулвеното и аналното отверстие. Символиката на пръстените с камък — метафорично изображение на клитора над вагиналния отвор.

Ориентиран към фалическа диалектика, притежаващ пенис и стремящ се да го скрие в пасивните отвори на другия, или непритежаващ пенис и стремящ се да го привлече в активните си отвори, такъв е духът на фалическата диалектика на половете при момчето и при момичето по отношение на инвестирането на ерогенния генитален фантазъм в началото на едиповата възраст и по време на формирането на съставките на едиповия комплекс.

За момчето избраният обект е майката и близките роднински жени, които интересуват бащата, а за момичето — бащата като обект на сексуалното желание на майката, ако е такъв, или всеки друг мъж, който е такъв. Тъкмо бащата обаче, дори ако има друг мъж, тъкмо бащата, независимо дали живее или не живее с майката, повече от всеки друг мъж представлява патриархалния стил, отреден му от обществото, защото по закон момичето носи неговото име, а ако не носи името на баща си, в случай че не го е припознал, носи името на дядо си по майчина линия.

След разрешаването на едиповия компекс, което се съпътства задължително от преживяната първична сцена (т.е. фантазма за половия акт между родителите и непоносимия фантазъм, че не си съществувал преди него и че си роден от него), фалическата диалектика ще остане същата, но отказването от детето на инцестното привличане позволява на субекта да превъзмогне най-силните страхове от кастрация и изнасилване, благодарение на инвестирането на отговорност в гениталните пътища, която отговорност му се вменява от обясненията на възрастните в отговор на неговите въпроси. Тогава момичето проецира в бъдещето осъществяването на своето генитално желание, тъй като му е позволено, когато тялото му стане тяло на жена, да се харесва на момчетата извън семейството. Това обещано, законно осъществяване му дава надежди за социален успех и плодовитост, за която след разрешаването на едиповия комплекс то се готви чрез сублимирането на всичките си нагони, както и надежди за достъп до властта на жените в обществото.

За да може да се говори за гениталното либидо като такова, а не само за частична генитална еротика, трябва още себеотдаването на другия за негово удоволствие, както и за свое, да се валоризнра от обещание за удоволствие, признато за етически валоризиращо за жените, които момиченцето вижда в обществото по двойки с мъжете; момиченцето трябва също да знае, че мъжът валоризира в нея жената — и я възнаграждава с пениса си в половия акт, — която го приема и изпитва удоволствие заедно с него.

Мутацията на постедиповото либидо в истинско генитално либидо е завършена едва когато нарцйстичното либидо на жената, станала майка, смени центъра си и се инвестира в детето или в съвместната дейност със съпруга не собственически, а заради радостта от общото участие в детето или в делото. Което означава чрез поведението си в отглеждането и възпитанието на детето майката да му позволи да придобива ден след ден своята самостоятелност, като се отдели от нея и свободно реши едиповия си проблем, т.е. своята личностна и сексуална съдба.

Виждаме, че ролята на думите, чути от момичето от хората, които цени в обществото, и ролята на примера, получен от жените в тяхното майчинско поведение, могат да въздействат върху неговата генитална етика и да опорочат общото развитие на гениталността му, въпреки че е минало през разрешаването на едиповия комплекс. Достатъчно е да чуем как някои жени говорят за проститутките, как ги презират не защото упражняват професия, свързана със сексуалната дейност, и практикуват полови актове, които не им носят друго удовлетворение освен икономическо, а защото според тях — така наречените сериозни жени — проститутките обичат „онази работа“, а да обичаш „онази работа“ не е добре, не е хубаво. Що се отнася до майчинската нагласа, не рядко чуваме жени да се хвалят, че били повече майки, отколкото жени; разбирай, че от момента, в който животът им е поверил грижата за децата, те инвестират върху тях похитителското си, орално и анално либидо и без да знаят — остатъчното си едипово генитално инцестно либидо.

Когато една девойка е станала истинска жена в социалния смисъл на думата, когато е напълно женствена в афективен и потенциално сексуален смисъл, а още е девствена, това означава, че активността и пасивноста на нейните нагони са поставени в служба на личността й за социално реализиране и че пасивните нагони са инвестирали половия й орган съобразно с центростремителната динамика на гениталната женска еротичност по отношение на пениса. Тогава тя може да се развие към разграничаване на обекта, което не е било възможно преди да преживее първичната сцена, когато всяко момче носител на пенис е представлявало за нея цялата покоряваща фаличност, още по-привлекателна поради факта, че е искала да игнорира чрез изтласкване желанието за собствения си баща и за неговия пенис. Преди първичната сцена момичето е очаквало от сношението с кой да е мъж носител на желания пенис да получи уверение, че е жена.

След първичната сцена, преживяна въображаемо като оздравителен шок, в която динамичното й участие като трето лице, въплътило съществото й при създаването му, е означавало за нея желание да бъде, преди още да знае, че е, тя може да каже да или не на това, което желае, и на този, който желае да му бъде спътница, защото знае, че гениталното допълване получава цялата си стойност от разбирателството — едновременно телесно, афективно и интелектуално (в най-щастливите случаи) — и че поема своята отговорност, без да изпада в безропотно подчинение спрямо този, който я е пожелал. Така може да стане жена и може би на второ място майка по един напълно здравословен начин.

Рядко се случва девойка, която се хвали, че се жени, за да има деца, да е напълно здрава. Между дванайсет и осемнайсет годишна възраст децата обикновено са най-малката грижа на девойката. По това време тя е ангажирана в нарцисизъм, обслужващ търсенето на момчета, които да й харесват, и ще пожелае дете тъкмо защото някое момче ще й хареса и ще го обикне. Това ще означава, че си е изградила истински генитално либидо.

Здравата неомъжена девойка не очаква единствено от телесния контакт правото да притежава полов орган, нито правото да се чувства пълноценна личност. Възможността да се радва на тези права й е дадена от ясното познаване на желанието на майка й в гениталния живот с мъжа, който е станал неин родител. Може да се каже, че тя е интроецирала майка си — без гениталния й полов орган, баща си — без гениталния му полов орган, и ситуира своя Аз в процеса на превръщането му в разумна личност, т.е. самостоятелна по отношение на половия орган, чийто смисъл е едно напълно отърсило се от архаичните си инцестни цели желание. Тя е мотивирана да се идентифицира с майка си и другите жени от собствения си женски полов орган, посредник на фалоса в любовта към този, от когото избира да бъде избрана като носител на желанието й и спътник в живота.

В момента на избора девойка или жена, обикнала мъж, има фантазма, че този избор е окончателен (макар обикновено опитът да показва, че няма да бъде такъв), защото себеотдаването й се валоризира в нейната по женски сексуална етика само ако цялостно, пълно ангажира живота й, тялото й, сърцето й и потомството й и ако тя приема едновременно риска от изнасилване и риска от последната кастрация — смъртта. За жената субективната ценност на фалоса произлиза от среща с мъжа на тази цена.

Образова диалектика на срещата, тяло и сърце, желание и любов

Както видяхме, частичните желания имат полов характер в диалектиката на ерогенните зони и на техните частични обекти. Желанието за общуване между двама индивиди е метафора на частичния обект, когато не е обмен на частични обекти. Обменът в общуването поражда смисъл между две присъстващи и съгласувани по отношение на смисъла или желанието същества. Още от формирането на потребностите смисълът, който желанието е придобило, е никога да не се засища отприсъствието на другия само чрез материалните удоволствия, които задоволяват потребностите. Желанието се характеризира с поддържането на непрекъсната връзка с другия, чрез която субектът опознава себе си и другия, посвещаващ го в света. Тази непрекъснатост се поддържа от безкрайната промяна на фините сензорни удоволствия, получени на разстояние от този друг, когото детето разпознава чрез възприятията си. Тъй като всяко човешко същество има пол, сензорните възприятия, които още от рождение получаваме за другите, също са еднакви или различни в зависимост от пола. Между детето и най-важния за него друг — майката — се установява словесна и емоционална връзка, после такава се установява със следващия друг и т.н., ден след ден. От това следва, че в същото време, когато детето се опознава като маса във вр-мево-пространствения континуум на тялото си, се изгражда емоционална сърдечна връзка, която отмерва времето му и придава ценност на съществото му.

Удоволствията и болките, изпитани при срещата с другите, модулират за детето връзката на обич и го посвещават в ценностите, които този, когото обича и който го обича инвестира в личността му. Тези модулиращи се ценности произлизат от доверието му в човека, който за него притежава стойността на фалически представител. Детето вижда във възрастния србствения си образ на индивид в бъдеще, когато достигне пълния си ръст; този индивид е висок, изправен, силен, многопръст и възнаграждаващ детето с усещания за виталност и с възприятия — мирис, чуване, виждане. Детето включва частично в себе си нещо от голямата маса на възрастния и изразява — модулирайки или не своя език — нещо от себе си, което възрастният взема, получава. Детето задържа в себе си образа на модулираните вариации на възприятията от този друг, от другите ценни за него хора, благодарение на които запазва в паметта си знание, получено при телесните контакти и при обмена от разстояние на възприятия в пространството.

Така се изработват скали на ценностите в отношението им към реалния и символичния фалос, който винаги е информиран чрез въображаема линия за връзката на детето с възрастния друг, по когото то се равнява. Ценностите на удоволствието за детето се сблъскват с ценностите на неудоволствието, което неговото поведение предизвиква у възрастния. Всичко, което идва от детето, се качва към възрастния, а всичко, което идва от възрастния, слиза към детето. Такава е фалическата символика в етическите и естетическите ценности.

По този начин детето бива посветено в реалния и символичния фалос чрез достоверността на действителността, която се включва в неговото същество, свързана слухово и зрително с изявите на възрастния, засягащи неговите действия и следователно желанията, предизвикали тези изразяващи желанието действия. Колкото до самото дете, що се отнася до пола му, то е свързано с фалоса от момента, в който възприеме смисъла, че има или няма пенис. Това, което възрастният приема от изразеното от детето, демонстрирайки удоволствието си, му придава етическа и естетическа стойност: детето е красиво и добро. Това, което възрастният отхвърля, е грозно и лошо. Това, което възрастният не забелязва, не е получено от детето и като ценност не представлява нищо за него в отношението му с другия — макар да може да бъде приятно или неприятно като усещане в тялото му, тъй като липсва означаващо, което да го изрази или валоризира. Ценностите, породени от словесното общуване и съхранени в паметта му, информират човешкия субект — по време на детството — за неговия нарцисизъм, съществуващ едновременно със знанието за собственото съществуване, за имането, за правенето в съзвучие, усетено като съгласувано с възрастния настойник и потвърдено от опита. Така възможното и невъзможното в начините на задоволяване, към което се стреми неговото желание в действителността, му помагат да разграничи принадлежащото на тази действителност от неосъществимите фантазми, все едно дали се отнасят до изтеклото минало или до ненастъпилото бъдеще. Това възможно и това невъзможно се сблъскват с обусловеността на субстанциалната действителност на тялото му и материалната действителност на окръжаващия свят и на природата на нещата. Те се сблъскват и с желанието на другите, с липсата им на желание спрямо него (когато не придават стойност на неговото желание) или с желанието им, съучастно с неговото, а също и с противоречащото на неговото желание. В последния случай детето инхибира фантазмите, евентуално насочени към осъществявяне на желанието му, защото образът на възрастния в паметта се намесва, за да възпре породилите го нагони. Именно тогава, както видяхме, символизирането чрез езика може в някакъв момент да използва тези нагони. Когато не са използвани по този начин, нагоните се връщат в тялото като нищо незначещи неща, но тъй като тези нища са динамични сили, те действат и предизвикват вегетативни функционални смущения в организма.

В оралната възраст невъзможното желание идва с отбиването и, както видяхме, способства за символизирането на езика, за да може връзката с другия да продължи и да носи орално задоволяване по по-дълга верига между детето и възрастния — веригата на словесния език. По същия начин в аналността забранените от възрастния видове поведение се поемат от ръцете и тялото, придобило похватност благодарение на неврологичното съзряване и на растежа. Така чрез посредническите елементи, каквито са частичните обекти, предметите, аналните нагони се задоволяват, като желанието се изразява в активността и в пасивността спрямо тези обекти.

От момента на двигателната самостоятелност нататък интроекцията и проекцията, които са метафори на храносмилателния обмен във връзката на обич с другия, биват последвани от идентифициране. Видяхме, че това идентифициране, съпътствано от все по-фино разграничаване на възприятията, разкрива пред детето половото различие и реалността на мъжкия му или женски пол, след което идентифицирането с родителския обект на неговия пол придобива върховно значение за него.

Така човешкото същество получава достъп до самостоятелно поведение в семейната социална среда, разширена до средата, с която общуват близките му, и възприема поведение, което може да се нарече морално, като се има пред вид, че е подчинено на интроецирани ценности. Това поведение е винаги някакси чуждо на етическите и естетическите ценности на облечената в доверие семейна среда, с която то е в хармония.

Момичето се обича, ако се чувства обичано от родителите си и валоризирано от думите и поведението на околните. Ако майка му, сравнена с другите жени и другите мъже, особено с бащата, му изглежда ценен обект, то е още по-мотивирано да се идентифицира с нея. Тогава се събужда динамиката на гениталните нагони, които придобиват основно значение за него. Тази динамика е центростремителна при момичето по отношение на ценния обект, притежаващ пениса — бащата, мъжете. Обичта към майката продължава, но обичта към бащата започва да преобладава, особено ако бащата валоризира дъщеря си с думи и поведение.

Но скоро гениталните органи на момичето започват да търсят телесен контакт, съответен на този, който то интуитивно усеща между майка си — с нея иска да се идентифицира, и баща си — от него иска да изпита същите удоволствия, каквито изпитва майката. Властното желание на момичето се концентрира върху тялото на инцестния хетеросексуален родителски обект и върху половия му орган с цел генитален контакт и раждане на дете, както майка му е имала поне едно дете, дъщеря си, и може би други след нея. В този момент образовите ценности на обичта към възрастния, който служи за пример, се променят, както и тези на обичта към възрастния, който е сексуално желан. Динамиката на половото генитално желание на момичето се усилва толкова, че гласът й се чува по-силно в неговия нарцисизъм от гласа на съхранените в паметта ценности от оралното и анално минало, които са пренесени и метафоризирани в езика.

Все по-силно става желанието за преминаване към действие спрямо тялото на наличния изкусителен обект с цел получаване на очакваното удоволствие от инцестния обект, фантазмите искат осъществяване. Пометена е обичта към възрастния от същия пол, който се е превърнал в неудобна съперница. Пометена е и обичта във формата само на сърдечна привързаност към хетеросексуалния родител. Желанието говори в тялото на момиченцето в присъствието на бащата, любовта изпълва тялото и сърцето му с изгарящо желание за обич в негово отсъствие й подлага инцестното дете на мъките на вярващия, от когото Бог се е отвърнал, когато присъстващият баща не задоволява желанието му за телесен контакт.

Защо другият отказва, не го иска така, както момичето го иска? Нима неговото желание и привлекателност нямат стойност в очите на бащата? Защо той продължава да предпочита майката, да дели леглото си с нея и може би да има бебета от нея? Нима тя, неговата дъщеря, не е хубава, щом единствено действителни са валори-зиращите свидетелства, които възрастният дава на детето чрез езика? Всички тези парливи за момичето въпроси стимулират достъпа му до ценностни качества, които го водят до времето на падането на млечните зъби, когато лицето му наистина погрознява, а усмивката му не е като на жените.

Въпреки че момичето не е получило словесно обяснение за незадоволеността, от която страда, за непризнаването от другия на инцестното му желание, възстановяването на зъбите подновява надеждите му. Така то може още дълго време да дебне и очаква проявленията на желанието у баща си. То може също, когато желанието му не намира никакво помощно средство за поддържане на надеждата, да чувства как се превръща в нищо, щом обектът не проявява интерес към него. В нарцистично отношение то се самоотрича в пола си, регресира към предгенитално задоволяване и дори понякога към задоволяване от изпитването на зависимост по отношение на телесните потребности, на различните неразположения. Така попада в нарцистичен капан и започва да отрича съществуването на другия, чийто образ дори му причинява страдание. Извършва се стерилно изтласкване на гениталното желание. Стерилно в двойния смисъл на думата. Стерилно, защото не е потвърдена годността на генителните нагони, и стерилно, защото желанието за плодовитост, съществуващо неясно у всяко момиче и неполучило точен отговор относно законите за продължаване на живота и относно начина, по който то се е родило от желанието на родителите му един към друг и от желанието им да го създадат, може да изтласка от неговия Аз желанието му да ражда. Без да е изживяло едипова кастрация, т.е. без да е чуло думи относно нелюбовта на баща му и нежеланието му за генитална среща с него, момичето може да достигне в това състояние пубертета, като желанието за раждане се появи отново в онази негова част, наречена инстинкт към смъртта, частта на индивид без минало и без стойност, на обикновена човешка самка. Това желание за раждане превръща девойката в недиференциран обект за каква да е среща с мъж, която да я оплоди, докато лично, като субект, тя нито го е желала, нито познава особеностите на телесния контакт с него — половия акт. Тялото й приема или търпи гениталната среща с друго тяло, среща, която не се е осмислила, тъй като възлюбеният и желан от времето на едиповия комплекс възрастен не й е разкрил хуманизиращите ценности на желанието й извън инцестното му осъществяване.

Словесното разкриване на възбраната върху инцеста, която е законът на всяко човешко общество, носи на момичето голямо облекчение в страданието му. Освен това, разкриването на желанието, което — когато бъде оформена и зряла — ще й позволи да избере хетеросексуален обект извън семейството свободно и с негово съгласие, отново придава стойност на девичето й тяло. След известен период на интегриране на думите, чути от заслужаващ доверието й човек — уведомена и от баща си, който, изпълнен с целомъдрена обич към нея, не изпитва никаква трудност да говори за този закон и да й каже, че чувствата му към нея не са се променили и че целомъдрената обич, с която е инвестирана от него, не съперничи на бъдещата й любов към момчета извън семейството, а те ще я обичат, ако съумее да ги завоюва, девойката възвръща нарцисизма си и се хуманизира в своята гени-талност. Тя няма вече никаква причина да се крие в „редно“ или „нередно“ поведение, което да я откроява в обществото, или в болестно затваряне в тяло, „непредставляващо никаква ценност“, което е рушало нарцисизма й. Любовната фиксация, насочвала мислите й към бащата, водила сърцето й в зависимост от емоциите, идващи от него, разпалвала към него желание, което е изгаряло половият й орган, тази любовна фиксация изчезва.

Тогава какво остава? Остава целомъдрената обич към родителите и близките, остава тяло, което е обект на нарцисизма на момичето като фалическо и което то се стреми да направи възможно най-приятно на вид с цел да привлича момчета извън семейството. Знае се, че между осем и дванайсет-тринайсет години силата на гениталните нагони намалява и че този т.нар. латентен период е период на културна и социална адаптация на момичето. До пубертета, който ще възвърне силата на гениталните нагони, момичешкият Аз, вече очертал се преди едиповата криза в съответствие с идеалния Аз, представляван от майката, съотнесена към бащата, се е откъснал от това преобладаващо съотнасяне поради факта на едиповата кастрация и на познаването на условията за раждането му. Нито майката, нито бащата са вече идеализирани. Те са се превърнали в обекти от неговата действителност, към които се връща целомъдрената му обич, продължаваща обичта от детството. Момичето влиза в този латентен период, подплатявайки своя нарцисизъм с плодовете от сублимацията на кастрираните в едипово отношение нагони, които Свръхазът, интроецирал възбраната върху инцеста, подкрепя чрез действия, адаптирани към законите на обществото и към социалните ценности на неговата група.

Обичта, изразявана чрез всички форми на езика, се развива социално спрямо хомо и хетеросекеулни обекти, целомъдрените отношения с които утвърждават стойността й на девойка. Емоции и мимолетни желания пробуждат любов към някои от тях: момичета със сходна на нейната чувствителност и момчета, които предизвикват у нея чувствени желания, утвърждаващи женската й стойност. Целомъдрената обич в атмосфера на доверие и словесно изразена сърдечност към близките обекти — родители, братя, сестри, приятели — остава, ако тези обекти притежават социална и културна ценност и ако запазват към нея целомъдрено отношение, каквото Свръхазът й бди да бъде нейното към тях; ако уважават законните й желания, които от време на време я привличат в приятелства или любовни връзки към хетеросексуални обекти, срещнати в обществото.

Образът, който девойката има за тялото си, е съвкупен: глава, символично място на мислите й, на екзистенциалния й контрол, сърце, символично място на чувствата й, и тяло в своята цялост — глава, туловище, крайници, — място на нейния Аз. Това тяло има фалическа стойност за нарцисизма й. Колкото до женските й вътрешни органи, които в по-голямата част от времето са безмълвни, те й напомнят за себе си при преходни вулво-вагинални сладостни усещания по време на срещи, които насърчават женствеността й да изразява чувствата си. Но главата й запазва контрола над чувствата и желанията й, както и над действията й, според изискванията на азовия идеал, породен от поредицата срещи с жени, от които се възхищава, към които понякога изпитва несъзнавана хомосексуална страст, учителки, превъзнасяни заради културата им, или жени, ценени в обществото. Разговаряйки с нея, те направляват афинитета на желанията й в намирането на най-адекватния израз чрез учението, културата, социалните дейности, себеизявата и й помагат да достигне до такъв образ за себе си, който ще я направи желана за идеалния тип мъж, постепенно оформящ се в представите й при срещите й с мъже. Тя живее в очакване на своята пълна сексуална зрелост и на увереността, че ще срещне момчето, което ще обикне и пожелае и което ще отговори на любовта и желанието й.

Когато с пубертета и установяването на менструалните цикли гениталните й нагони възвърнат силата си, в сънищата и фантазмите й, във връщането на спомените ще се появи известно вторично изживяване на мутациите от детството. Вече станала жена, тя ситуира именно в корема като централна част на тялото несъзнавания повик на майчинството, за което от появяването на менструалните цикли знае, че тялото й е готово. Според начина, по който едиповият Свръхаз е действал при кастрацията на любовната връзка и инцестното желание, и начина, по който биват повторно изживявани фантазмите за предполагаемо изкормване на инцестното дете-съперница от страна на майката, менструациите цикли са белязани или не са белязани от психосоматични смущения. Плодовитостта, за която тялото й е вече способно, дава метафоричен смисъл на мутационно креативно изменение на цялото й същество, на мисълта и на предвиждането на дефлорацията при първия полов акт.

Осъществяването на желанието й чрез пожелаване партньор, готов да й откликне, ще я утвърди като жена и ще даде на женствеността й смисъл, познат интуитивно още от детството, но може заедно с това да й донесе бременност, превръщайки я в жена и в равна на майка й, от която знае, че е била бременна със самата нея с участието на нейния родител, баща й. Тази бременност, в условията на инстинкта към смъртта, който се открива винаги под инстинкта към живота, говори на утробата на всеки женски индивид, достигнал до генитална зрелост. Но за субекта, за неговия нарцисизъм и за чувството му за отговорност, зависещо от миналото му, от изживяната едипова кастрация, от сублимациите му, от азовня му идеал, бременността носи обвързване с нов живот, животът на мъж или жена, който ще се роди от половия акт — отговорност особено голяма, защото дори детето да е било заченато с любов, тя може да не се окаже трайна.

Създаването на дете ангажира не само отговорността на майката спрямо детето, но и връзката на детето с родовете на майката и на бащата. Жената, която съзнава своята женска сила, знае, че трябва дълговременно доверие в любовта между партньорите и дълго съгласуване между тях, за да могат истинските генитални нагони, обхващащи времето за възпитание на детето, да бъдат в основата на това важно действие. Създаването на дете в момента й се струва лесно, но човешкото му приемане е съвсем друг въпрос, изискващ от нея социална зрелост, която може би още не чувства да е придобила, и социална зрелост на партньора й, в която трябва да е повярвала напълно.

Това обяснява тревожността, изпитвана от една още девствена жена по повод предстоящия полов акт с мъж, в когото е влюбена. Далновидността й и смисълът, който придава на себеотдаването си, я карат да забавя извършването на желания от нея полов акт и да избягва човека, когото обича, въпреки че той я привлича. Много влюбени мъже не разбират това отчайващо и противоречиво поведение на девойките или девствените жени. А то е гаранция за психична и социална зрелост на жената.

Мъжът, който обича истински такава жена заради личностните й качества, не греши в това отношение. Той потвърждава своята решимост, залага своята дума, дава доказателства за любовта си на жената, която не желае нищо повече, за да му се отдаде. Обратно, ловецът на женски сърца, който не е готов да вложи отговорност в половия акт, нито в любовта, нито в генетичните последствия от откъсването на първия цвят, се ориентира предимно към чувствените, незрели или празноглави девойки, но от това не получава нищо (освен голям брой ловни трофеи); това става в най-голям ущърб на жените, изоставени набързо от своя любовник и останали сами с грижите за дете във висша степен ощетено, осиротяло преди още да се роди и лишено от символичните връзки с бащиния род, а понякога дори и с майчиния род.

В литературата се говори много за дефлорации с катастрофални последствия. Имало е такива наистина по времето, когато нашите баби и майки, поради своята неподготвеност, както и поради неподготвеността на мъжете пред задръжките на младата съпруга, не са се чувствали обвързани нито е желанието на мъжа, нито с любов към личността му, а само с вярност към него, без да имат представа как стоят нещата с телесния контакт и с мъжетвеността и емоционалността на мъжа по отношение на жените. Ако тогава я бяха питали за мнението й, жената би заявила, че приема този мъж, защото й го предлагат и защото в нейните очи той играе ролята на посредник в социалния й живот, а не защото го обича. Самата тя била избирана от съпруга си като знак за уреждане на семейното му положение, а не толкова като знак на любовта му. Първият полов акт се равнявал на подпис под търговски договор и се провеждал като ръкопашна схватка. А на младата жена й били нужни само няколко любовни думи и малко съобразяване с нея, за да бъде, освен добра партия, красива и нежна участница в сватбената среща.

Защото материалната осигуреност и семейното обвързване не са достатъчни за жената, за да се отвори към мъжа. Нещо повече, тези произтичащи от разума условия са второстепенни за любовта и желанието й. Важни за нея са взаимността в чувствата и желанието, които са плодове на езика, споделянето на удоволствията, на радостта и гальовността, на силата и нежността. Взаимността е първото, което потвърждава за нарцисизма й фалическата стойност на нейната привлекателност в момента на пълното себеотдаване, зовящо я, дълбоко в нарцисизма й, към наслада и споделен оргазъм.

В наше време половият акт с дефлорация, както и последвалите сексуални отношения не съдържат вече риск от забременяване, който преди противозачатъчното хапче жените трудно и рядко можеха да избегнат. Сега в любовта и в чувствените срещи голяма част от поемането на отговорност към потомството е предоставена на женската свобода. Жената е освободена от фантазма за забременяването, преди да е разбрала как стоят нещата с любовта и желанието. Мъжът не може вече да й наложи нежелана бременност, стига да е била просветена навреме за женските противозачатъчни средства, да е достатъчно разсъдлива, предвидлива и да прояви самообладание, за да ги използва.

Тук отново виждаме ролята не само на лекарите, на медиите, но най-вече на възпитаването на самостоятелност у девойките, не за бъдат превърнати във вятърничави същества, които не придават на любовта вкуса на сърдечно обвързване, нито на желанието словесния смисъл на символичната среща, създаваща очарованието и радостта от телесния контакт между мъжа и жената, а за да може изпитанието от една любов, която би се оказала нетрайно споделена, да не бъде усложнено, преди влюбените да си дадат сметка за това, от отговорността за дете, заченато против съзнателната воля на родителите.

На всички ни са известни случаи на деца, за които нито единият, нито другият от разделените родители не иска или не може да поеме отговорността или които нито един от двамата не иска да остави за гледане на другия в случай на развод. Това са печалните условия за толкова много деца, принудени да плащат цената на незрелостта на своите родители. Узаконяването на аборта в първите седмици от бременността, което го лишава от драматизъм, е, уви, за някои жени причина да го приравняват с противозачатъчните средства. Към аборта би трябвало да се прибягва по изключение, предвид на много сериозните последици в несъзнаваното на майките и на живите им деца — всички психоаналитици разполагат с несъмнени доказателства за това, които долавят извършването му и винаги реагират на него, дори ако понякога то е останало тайна за бащата. Абортът, който е по-малкото зло от запазването на плода, заченат против волята на родителите и износван в състояние на тревожност или символично отхвърляне от майката, позволява на жените да не раждат дете, предварително лишено от всички шансове, на които би имало право при изпълнени с обич и отговорност родители, и преди всичко правото да бъде прието от тях с радост, да заеме полагащото му се място в дома и в сърцата им.

Благодарение на напредъка на биологията и еволюцията на нравите телесните контакти по време на половите актове вече не обвързват сляпо жените с майчинство, за което знаят, че не могат да поемат отговорността. При все това половият акт като осъществяване на желанието, подтикнало жената към него, остава за нея акт на обвързване спрямо себе си и спрямо мъжа в много по-голяма степен отколкото при него спрямо самия него и спрямо жената.

Да се върнем за малко към начина, по който се структурира момичето от момента на пълната независимост на придобилото му самостоятелност тяло по отношение на коитуса. Всички телесни съприкосновения, при които има проникване през границите на кожата на човешкото същество, се усещат и от двата пола като опасни, твърде добавящи (страх от изнасилване, страх от смъртта) или твърде отнемащи (страх от кастрация, от похищение) за тялото и за сърцето.

Няма тяло без глава според опита, преживяван след прохождането. И няма сърце без полов орган след началото на емоциите, които посвещават детето в стойността на всяко негово поведение. Целият предгенитален живот води човешките същества от двата пола, без дори да го съзнават, до валоризиране на главата, тялото, крайниците в половите отношения, които единствено сърцето хуманизира в езика чрез йерархията на етическите и естетическите ценности, свързани с думите и израженията на родителите, предизвикани от поведението на децата. Добро е това, което възрастният обяви за добро. Това, което възрастният не приема, на което не обръща внимание, остава във възприятията на детето без оценка. То е нищо. Това, което възрастният отхвърля, е лошо. По лицето, разположено на главата на възрастния, който е по-голям и по-силен от детето, то познава какво му харесва или не му харесва посредством действието на отворените или затворени изходи, действието на хармонизираните или нехармонизирани неми или звучни мимики, посредством казаното с думи, и игнорира и отхвърля онова, което не се приема от облечения в доверието му възрастен настойник. Видяхме, че около третата година, след констатирането на разликата в пола на момичетата и момчетата, идва момент, когато на въпроса как се е родило, детето получава или не получава отговор. Във всеки случай, какъвто и да е отговорът, то си създава фантазми относно началото на живота и наблюдавайки бременните жени, само разбира, че тази аномалия с корема, която изчезва, когато в люлката има бебе, доказва, че бебето е расло в женския корем, дори и ако нищо не му е обяснявано.

Знаем, че фантазмите на момичетата за зачеването са орални, докато фантазмите на момчетата обикновено са свързани с проникване на тъп предмет. Момичето, приело действителността на своя пол, идентифициращ го като жена, се води, както видяхме, от желание за пениса на другия в диалектика, която още не знае, че е генитална, и която е с пасивна и центростремителна динамика по отношение на частичния обект. При момчето е обратното. В тази възраст, наречена предедипова, първичната сцена в реалността на гениталния акт между мъж и жена е непоносима, защото е свързана с образ за тялото, произлизащ от диалектика, в която активното побеждава, разрушавайки частично или напълно пасивния обект в оралния, аналния и фалическия стадий. Момчето е задължено да се откаже, съзнавано или несъзнавано, от съзнателния, падащ се нему акт спрямо своя обект, майката, акт на проникваща формално агресивна инициатива в еротичната игра, която интуитивно усеща между двамата възрастни. То се отказва поради креативното въздействие на въображаемото, съчетано със случайната реалност, която в символичен план би предизвикала разрушаването на неговата свързваща психохарактеро-логична и физикотсоматична структура.

Понякога на някое момче, което бие момичетата, което е агресивно и войнствено настроено към нежния пол, чуваме да казват следната формула: „Жената не се удря дори с цвете.“ Тази формула е напълно противоположна на мъжкия дух на фалически еротизъм. Обратно, тя е валидна по време на едиповата криза, когато жената е желаният инцестен обект. Задържането, което това наставление култивира, облекчава за известно време кастрационния страх, който би достигнал момчето като бумеранг, ако изяви желанието си, нападайки наистина майка си. От друга страна, момичетата приемат факта, че момчетата са силни, че обичат да се бият като знак за тяхната стойност. Ето защо, каквото и да говорят майките вкъщи, момичетата съумяват да си изкарат боя от момчетата.

Анкета, проведена в една болница, където в хирургическата зала повечето жени се лекуваха от побой и счупвания, причинени от мъжете им, показа, че 80% от жените намират факта, че мъжът бие жена си за нормален и за знак за неговата любов. Съжаляват само, че някои мъже прекаляват.

Нека се върнем към момичето в предгениталния период, когато неговият едипов комплекс започва да се проявява в желанието да се идентифицира с майка си по отношение на баща си. Предгениталният образ, който има за тялото си и за женския си пол, го поставя в очакване на пениса на мъжа, когото ще успее да съблазни. Естествено, ако е възможно, този мъж ще бъде баща му. Фалическото надценяване на последния може, тъкмо защото е надценяване, да остане в едиповото статукво без особена тревожност, ако майката е безразлична, и без едипова кастрация, защото дори и да знае от наблюдение, че инцестът не е нещо обичайно в обществото, момичето ни най-малко не се интересува от истинските генитални отношения. Дъщерята просто е подвластна на баща си и ако той не е целомъдрен в обичта си към нея, тя може заради него да отхвърли ценностната скала за добро и лошо, която е изградила в детството си заедно с него.

Тъкмо това става при инцестно изнасилване, което не се случва толкова рядко, колкото се мисли, и което е катастрофално за символичното бъдеще на момичето, въпреки че не разрушава единството на личността му в подчинеността на бащата, единство, съзвучно с единството й с обществото. То е катастрофално и за децата, които могат да се родят от кръвосмесителната връзка между баща и дъщеря. Колкото до инцестната връзка на момичето с по-голям брат, тя се среща извънредно често, като в началото й момичето не съзнава, че тя не е в етическия социален ред на нещата поради факта на фалическото надценяване на семейния обект — брат или баща.

Познавах млада жена, чиято възраст всъщност трудно можеше да се определи и която на осемгодишна възраст, след смъртта на майка си, станала любовница на четиринайсетгодишния си брат. В продължение на десет години поддържала ежедневно сексуални отношения уж тайни от бащата, който впрочем пиел. Жената съвсем не бе лекомислена, беше интелигентна, а в обществото — великодушна и предана. След като брат й заминал на наемна военна служба в далечна страна, тя се отдала на християнска благотворителност и по тази линия се запознала с мъжа си, който така и не научил за кръвосмесителните отношения, поддържани от жена му и зет му. Учудвал се само, че жена му никога не пожелала да се види с брат си и винаги правела така, че да отсъства, когато той идвал да ги посети през отпуските си във Франция. Когато ми разказваше за това, жената уточни, че открила много бавно, чак на зряла възраст, че кръвосмешението между брат и сестра не е толкова обикновено нещо, колкото си мислела. Не можеше да прости на брат си, но нищо повече. По времето, когато се запознах с нея, бе доста добра майка за децата, които бе родила от мъжа си, за когото се омъжила доста късно. Разказа ми също, че след като се омъжила, се мислела за безплодна, защото, докато била девойка, много искала да има деца от брат си, от което той за нейно голямо учудване се ужасявал. Решила да се омъжи едва когато от негово писмо научила, че е станал баща. Не правела връзка между женитбата си и съобщението за това бащинство. Направи я едва когато сподели с мен, че ревнувала, че брат й има дете от друга жена. Тогава решила и тя да се омъжи за друг мъж и да има деца.

Престижът на мъжа — двойно фалически представител с тялото и с пениса си — е такъв, че повечето влюбени жени възприемат всички възгледи на мъжа си и пасивно подвластни на желанието му, приемат всичко от него. Някои се съгласяват дори на бракове, които остават неконсумирани с години.

Един познат лекар попаднал на жена, отдавна в менопауза, овдовяла преди няколко години и бездетна, която говорела за покойния си мъж с любов и нежност, но която при рутинното вагинално туше по време на общ преглед изпитала притеснение; не знаела, че има дупка отпред. След като я разпитал внимателно, лекарят научил, че сексуалните й отношения били винаги отношения на анално проникване. Желаела да има деца и се съветвала с лекари, но мъжът й винаги я придружавал, разговарял настрана с лекаря, който никога не я преглеждал след разговора със съпруга. Всеки път й казвали: „Госпожо, вие сте напълно нормална, чакайте, може би един ден ще забременеете.“ Но този ден така и не дошъл. Може би ще си помислите, че тази жена е била наистина наивна и със слабо сексуално желание. Вероятно, но като се има предвид колко незрели остават понякога момичетата, тя не е някакво изключение. Тази жена била единствено дете и идеализирала баща си, починал, когато била много малка, а майка й я омъжила преди да умре. Съпругът заместил и бащата и майката, бил офицер като баща й и много внимателен с нея. Считаше, че е била много щастлива с него, като се изключи това, че нямали дете. Впрочем, за щастие на детето. Едновременно баща и майка — точно това търсят много жени в съпруга и се ласкаят в нарцистично отношение, че са жени на такъв съпруг. В техните очи на възрастни момиченца той е всестранно надарена престижна личност, която те предано и покорно обичат.

От психоанализата знаем, че отношенията на телесен контакт между детето и възрастния винаги служат символно на креативната междучовешка връзка; всеки обмен на тялото с друг обект се усеща като добър или лош според това дали активните или пасивните нагони са успокоени (субектът е оправдан) или свръхактивирани (субектът е подложен на увеличено напрежение, което го променя в усещанията му, но и може също, посредством напрежението, да открие другояче своя катарзис или да сублимира нагоните си в дейност, пренесена върху друг обект, не върху този, който би искал да заинтересува). Ако няма нито промяна, нито оправдание от другия на дадено желание, т.е. ако друщят нито го оправдава, нито му обръща внимание, контактът, опитът за обмен отговаря на несъстояла се среща; субектът, воден в тази дейност от желанието си, е представлявал нищо за другия и чрез изтласкване и нехуманизиране на гениталното си желание посредством езика, той може никога да не узнае за него.

Що се отнася до половия орган на жената в неговите живи и потенциално сладостни дълбини, без съгласието и свидетелството на мъжа, който изпитва наслаждение в нея и може би й доставя наслада, но заспива веднага след половия акт и никога вече не отваря дума за него, жената, която никога не е чувала думи преди да опита половия акт, за да знае какво представлява насладата, не чува думи и след това и не знае дали нейното желание е безразлично за него или представлява нещо за него. Колко семейни двойки са в това положение, двойки с деца, в които жената, която не е имала случай да срещне други мъже или се е пазила от такива срещи поради прекомерна заетост или традиционна вярност, не се събужда никога и без да знае, става повече или по-малко фригидна!

Виждаме тези семейни двойки, когато децата им, развиващи се добре до възрастта на едиповия комплекс — а понякога дори и до пубертета, — изведнъж изпадат в ха-рактерологични състояния или в нещо като ларвен живот, в който нищо не ги интересува, или пък проявяват тежки невротични симптоми, бидейки в същото време отлични ученици; виждаме впрочем и бащите на тези деца, които работят много и никога не са вкъщи, и майките, които се съсипват от домакинска работа, защото цялата отговорност за децата ляга върху тях. Половият им орган е отречен, потънал в сън и те компенсират, изпитвайки удовлетворение в паричната зависимост от мъжа, а когато работят, за да осигурят семейния бюджет, са смазани от умора и сърдито отричат ценността на съпруга си: „Нали знаете какви са мъжете! Щом масата е сложена, децата са си легнали и къщата е подредена, с тях всичко е наред!“ Понякога добавят: „О, ние чудесно се разбираме, децата никога не са ни виждали да се караме!“ И как да ги видят, като никога не са ги виждали и да се обичат.

Да се върнем на момиченцето, навлязло в едиповия комплекс. В отговор на прословутия въпрос за раждането си или за бъдещите си деца, то получава обещание за плодовитост и научава от майка си, че ще се омъжи. Ако майката е умна, тя ще отговаря ден след ден на всичките му въпроси за любовта и желанието. Едва тогава ще започне гениталното му възпитание, т.е. символичното му посвещаване в съответствието между желанието и любовта, поставени в служба на взаимното щастие, което си даряват мъжът и жената, и в служба на отговорно майчинство, чието свръхвалоризирано място на сладостни усещания е кухината на половия орган. Въвеждайки го в забраната на инцеста, с думите си майката ще позволи на момичето да си представя във фантазиите си мъж, който няма да е баща му.

Подобно словесно сексуално възпитание на момичето трябва да се провежда от майката, пък било и само за да му даде право на бъдеща гениталност и за да го освободи, посредством желанието му към хетеросексуални обекти, от възбраната, която така дълбоко го е белязала в първото му желание. И наистина, необходимо е някой облечен в доверие възрастен, от когото момичето знае, че е обичано, да му даде правото на друга, не инцестна гениталност, въпреки че самото то може да не си представя, че съществуват и други видове гениталност. Без думите, отменящи възбраната, момичето би могло да отрече стойността на здравото съществуване и на смисъла на усещанията, за които много трудно намира думи и за които е безкрайно щастливо да научи от някоя жена, че имат смисъл. Ако няма такова словесно посвещаване, извършено от жена, ако бащата и майката в непринудени разговори не позволяват на момичето да има приятелски отношения с момчета и любовни фантазми, свързани със случайни хетеросексуални обекти, желанието може да остане инхибирано и с появата в пубертета на менструацията и на гениталните нагони — отново изтласкано.

Но каквато и да е получената чрез възпитание подготовка на девойката за бъдещата сексуална среща с мъжа, когото ще обича и когото ще пожелае, тъкмо думите на този мъж при сексуалната им среща ще я разкрият истински пред нея самата. Това не е нещо, което е могла да чуе или прочете в литературата. Защото каквито и да са били фантазмите й и каквото и да се е говорило преди половия акт, то си остава фантазми и думи, докато не изпита наслада при телесния контакт и не бъде утвърдена в наслаждението си чрез етическата и естетическата оценка, засвидетелствана й от мъжа. Именно това в тяхната среща — и защото такава среща е истинска — създава корените на трайна любов, като с всяка следваща среща любовта на двойката се усъвършенства. Ако обаче езикът изчезне помежду им, ако думите липсват, желанието у жената към мъжа постепенно ще угасне11. Защото тъкмо чрез изразяването на своите желания и емоции човешкото същество, което никога не може да се самопознае, а по отношение на пола си жената никога не може да се самопознае — бива опознато, за да придобие отговорно съществуване и да избяга от нищото, което го праща в небитието. Що се отнася до жените, когато срещите на телата не се придружават от срещи на сърцата, срещи на красивия език, на емоционалния език, те са несъстояли се срещи в човешкия смисъл на думата.

Нека отидем още малко по-далеч. Главата е символичното място на мислите, на екзистенциалния контрол, на човешкото поведение. Сърцето е символичното място на нашите емоции, на нашите чувства. Тялото е символичното място на нашия Аз, а в женското тяло, ограничено във формите си и с ясните граници на ерогенните изходи, се намират местата, които посредничат на насладите от удоволствието. Жената ситуира в централната част на тялото — корема, мястото на зова към мъжа, който, ако е обичан, винаги бива свързван чрез фантазми с плодовитостта, била тя нежелана или желана. Плодовитостта метафорично означава креативна промяна на цялото й същество и поради дълбочината на желанието й и на отворения й полов орган зовът за проникваща среща с мъжкия полов орган получава истински генитален смисъл. Но ако утробата и половият орган на жената са тясно съчленени помежду си, то и коремът и сърцето й са преплетени поради факта, че са разположени в неделимата маса на торса и че са толкова по-малко диференцирани в гениталната й диалектика, колкото по-охотно истинското отдаване на сърцето се допълва от отдаване на тялото. И много честа, преди да има опит в сексуалните срещи, или ако опитът й не я е научил на нищо, жената мисли, че е влюбена в човек от другия пол само защото от момента, в който е покорена от присъствието му, желае да приеме в себе си неговия пенис.

Сърцето е символичното място на различните видове обичане. То се е създало през детските и младежките години, години на орално и анално доминиране, после на генитално доминиране в отношението към фалоса, желан в динамика, която за момичето е центростремителна, но винаги е свързана с фалически ценни една за друга телесни връзки.

Загубването на усещането за границите на тялото й, такива, каквито съществуват от завоюването на изпрат вения стоеж и ходенето по време на коитуса и на сладострастните усещания, които с приближаването му вълнуват жената и разстройват състоянието й, носи релаксация, която иначе съществува само при настъпването на съня и променя емоционалните и екзистенциалните модуси, познати на женския Аз — неговият нарцисизъм изисква представителност на телесното единство, обмислена грациозност на поведението, за която е необходимо владеене на мускулния тонус. Коитусът с мъжа, на когото жената предоставя достъпа до вдлъбнатите области на половия си орган, непознати и за самата нея, отнема на нарцисизма й ориентирите на подготвилите го условия. При жената траурът по центробежния пенис по време на първичната кастрация, после траурът по въображаемото дете от бащата, после траурът по съблазняването на бащата, често са били преодолявани само благодарение на фалическата свръхкомпенсация на социалната й личност — нерядко достигаща до женски маскарад и до потенциална фригидност. Затова в най-добрия случай, благодарение на една етика на интериоризиране на афектите в недостъпно място, сексуалната възбуда, причинена й от присъстващия друг, потвърждава кастрацията не на клитора й, а на образа на предгениталното й, после едипово, после следедипово тяло, като в същото време фокусира всичките й нагони в служба на удоволствието при приемането в нея на мъжа. Този процес, който отнема силите й, е необходим, за да може свободно да изпита сексуална наслада в това невидимо и неподвластно на етическите и естетическите ценности и поради това непознато за нея място.

По време на половия акт главата, представляваща съзнанието и инхибиращата критичност, първа разхлабва контрола си. Следват крайниците, неспособни да поддържат мускулния си тонус с увеличаването на вагиналната възбуда. Най-после, ако сексуалната наслада продължава да нараства, изчезват опорните точки на това, което е представлявало тялото за другия и за собствената личност (външното) и за самото себе си (вътрешното), на това, което е представлявало сърцето, обичало без контакт, и половият орган, от разстояние желал контакта и проникването. Тази дереализация се усеща като заплаха за всички нарцистични опорни точки на субекта, т.е. като нещо, сравнимо със смъртта.

Тъкмо небитието, нищото, на чийто риск се излага жената в половия акт, е това, от което най-много се е страхувала в процеса на структуриране на своето съзнание като субект на съзнателно социално съществуване. Унижавана в сърцето или в пола си през девическия си живот, може би още неуверена в своята привлекателност, ако мъжът не я успокоява с любовни слова по време на коитуса, тя може да бъде завладяна от впечатлението, че не е нищо повече от обект за удоволствие за партньора си, което окончателно подписва изгубването на стойността й като субект. Може би това е причината за честата първична фригидност. Несъмнено това е причината за вторичната фригидност с неуспешна дефлорация или за полови актове, вършени по навик с партньор иначе обичан, но несклонен към предварителна игра, към нежни думи, без които в половия акт мъжът изглежда на жената като мотивиран единствено от своята разгоненост; това може и да не е така, но той не помисля да го каже, сигурен в любовта си към своята партньорка и неосведомен за личностната обусловеност на желанието при жената, за разликата между мъжа и жената, която не е само самка и която иска, за да остане желанието й живо, мъжът да й казва, че я обича и че изпитва удоволствие от сексуалните срещи с нея. Познавам не един и двама мъже, обичащи истински жените си, които с мълчанието си по време на половия акт развалиха добре тръгналите си семейства. Те просто не знаеха, че за жената нещата не се разбират от само себе си.

Нарцисизиращото йерархизиране на перцептивни ориентири, възприети и запазени въображаемо в паметта, е позволило на момиченцето да се изгради според определени етически и естетически ценности. През юношеството личността на девойката е продължила да се изгражда в своето социално адаптиране към девствения й полов орган според морал, засягащ само фалическата етика и естетика — на това, което се вижда. Нейното активно или пасивно креативно поведение се е възприемало винаги като „добро“, когато е било приятно за нея, полезно и структуриращо за личността й във връзка със социалната й група, и „лошо“ в обратния случай. Всичко това е вече непотребно в нарцистичната дереализация, съпътстваща половия акт, от който жената получава наслада. Що се отнася до вълненията й, искам да кажа вълненията на сърцето, когато жената започне да изпитва наслада и пулсът й неимоверно се ускори от възбудата, сърцето също напълно престава да съзнава, покорява се и изчезва в странната наслада, която я кара да пропада в небитието. Това именно се нарича пропаднало момиче: такова, което е бцло като жена с някой мъж. Достатъчно е само вълненията на сърцето или на половия й орган да са били по време на детството й предмет на известна подигравка, на присмех, към който околните толкова лесно прибягват, когато видят девойка да се изчервява при приближаването на младеж, и опасността от себеот-даването несъзнавано се свързва с изгубването на собствената стойност.

Има жени, които възприемат съпружеските полови отношения като злоупотреба с доверие, ако не и като изнасилване, поради липсата на сексуално и еротично възпитание на съпруга, поради емоционалните му задръжки, победени само от нуждата му да се изпразни — нужда, която той най-невинно смята за доказателство за любовта си, защото е верен съпруг и много често твърде доволен от жена си. Истината е, че той просто не умее да изрази любовта си в климат на удоволствие чрез взаимна сексуална игра и че най-вече не се сеща да изпрати с нежни думи полученото от него, но не и от нея еротично задоволяване.

Причината за тази особеност на съзнанието на жената за нейната женственост се дължи на факта, че установяването на йерархизираните ориентири на сърцето и на тялото й е абстрактно по отношение на половия й орган, който тя не може нито да локализира, нито да оправдае без словото на своя партньор и без да възприема като действително любовна реалността на техните отношения, които, що се отнася до нея, изглеждат обезценени от мълчанието му.

И наистина, в самотните фантазми на момичетата и жените няма никакъв отговор, адресиран до любовницата, която ще бъдат, нито достатъчна силна памет за любовницата, която са били понякога. Свидетелствата на еротичната литература ги засягат само с въображаемата си страна и с представите, които могат да създадат, но не им казват нищо за самите тях в настоящата действителност. Може би това е причината воайорството да се среща толкова рядко при жените. Но основната причина е отсъствието — извън осезаемото в действителността на половия акт и в условията, които споменах — на ориентир за възприятията на другия. За жените тяло без сърце е лишено от смисъл и означената сексуална диалектика е възможна само когато са формулирани етическите и естетическите ориентири, които в противен случай липсват, защото половият орган е невидим.

Думите нямат еднакво значение за жените и за мъжете и едни и същи думи, отнасящи се до усещането за желание, нямат същото значение за две жени, като при това разликата е по-голяма, отколкото при двама мъже говорещи за сексуалната си наслада.

При мъжете явно е различно и думите, отнасящи се до сексуалната наслада и желанието, им позволяват отлично да се разбират. Мъжете явно се разбират, когато например говорят за броя на сношенията си за една нощ или за количеството на спермата си. Изглежда това укрепва мъжкия им нарцисизъм. Говоря за доказани неща. Всичко това се дължи несъмнено на обстоятелството, че от една страна половият им орган е извън тялото и че от друга, могат да го контролират до момента на оргазма в половия акт. Всички мъже са воайори. Ако някой би измислил мъжки стриптийз за жени, той не би имал никакъв успех.

Обратно, въпреки че, както казах, всяка жена е различна, характеристиките, специфични изобщо за жените, струва ми се обясняват различния избор и истински безумните генитални фиксации, които наблюдаваме у тях, защото в интимността на сексуалния обмен „нищо вече на прилича на нищо“. И ако жената търси единствено сладостните усещания, носени нарцистично от чувството, че обича този, който я желае, или че желае този, който нито я обича, нито я желае, и ако съотнесем това търсене към липсата на етика, засягаща сексуалната й женственост, виждаме да се открива пътят на най-абсурдното, най-неразбираемото (най-лишено от всяко етическо и естетическо значение за нея и за друг човек) желание, чиято перверзност е може би в някои случаи все още средство за фалическа защита срещу опасността, която хетеросексуалната среща в половия акт й носи.

Жената, която е по-генитална от мъжа по отношение на нагоните си, по природа е подложена на опасността от инстинкта към смъртта, привлекателен за нарцисизма й в момента на първичния кастрационен страх, когато е още невръстна, привлекателен и в момента на страха от изнасилване, свързан с желанието, привлекателен и спрямо обектите на нейния избор в момента на изживяването на гениталното отдаване, на отпускането на тялото, на пълното изоставяне на нарцисизма, което е условие за нейната наслада, т.е. когато единствената й любов съвпада жизнено с единственото й желание.

Възможно е също едва доловимото потенциално преобладаване на инстинкта към смъртта, на който жените могат да са подчинени — като едновременно са подчинени и на пасивните си генитални нагони, когато себеотдаването им на партньора ги води до пълно отпускане и когато поемат с мъжа риска за гениталния си нарцисизъм, — да привлича нарцистично мъжа и да събужда в него първичния кастрационен страх от времето, когато тревожещата голота на момичетата, видяна за първи път, го е омагьосвала до ужас, до степен да не вярва на очите си. Отдадената в любовта жена продължава да го омагьосва, но валоризира притежанието на пениса му, стимулира фалическия му тонус в утвърдените му ценности на мъжкар.

Възможно е също страхът от изнасилване — който може да се събуди несъзнавано в жените, тъй като е бил свързан у момичето с усещането на първото генитално желание в центростремителната му динамика по отношение на фалоса, след като то е започнало да изпитва гордост от принадлежността си към пола, уподобяващ го на майка му да предизвиква у мъжа желание, белязано от живата, агресивна, центробежна динамика, датираща от неговото уретро-анално фалическо либидо. Той се чувства стимулиран от съответствието със своите фантазми за зрелищни фалически момчешки подвизи, които го подбуждат да докаже силата си пред беззащитната жена. Без да подозира, в него може да се събуди садизмът, останал от архаичните нагони. Най-неразвитите мъже изпитват тогава склонност към прояви на физическо насилие върху жените. Генитално най-диференцираните, що се отнася до мъжествеността им, фокусират в пениса ерекционната сила и желанието за проникване в жената. Поради възможността за пълно разполагане с тялото на жената, създадена от релаксацията при нарастващото наслаждение у нея, поради фокусирането на желанието й върху дълбоките й генитални пътища, което води до загуба на чувствителността на кожната покривка, до преди малко толкова голяма към ласките, на мъжа му се струва, че жената се превръща в послушен предмет. Към това се прибавя и желанието на жената да бъде обладана, проникната, което е немислимо и невероятно за всеки истински мъж, което му вдъхва ужас, и може би, още по-лошо, желанието на влюбената жена да бъде оплодявана от мъжа при всеки полов акт. И наистина, желанието за раждане е фантазъм, който е винаги налице в несъзнаваното на жената, когато изпитва наслада, фантазъм, който понякога я кара, без тя самата да знае, да моли за това, стенейки от удоволствие, дори ако е хирургически кастрирана или е предпазена от противозачатъчни средства. Не е ли това желание в апогея на наслаждението от половия акт сигнал за преобладаването на инстинкта към смъртта? Не доказва ли то, че преди субекта у жената присъства анонимният и аморфен екземпляр, който в разгара на наслаждението, когато жената загубва контрола над своето историческо и диференцирано същество, се съобразява с императива за продължението на вида? Не се ли превръща жената за ушите на своя партньор в безумна самка, изпразнена от всякаква субектна логика?

Динамичната специфика на дадена жена — както в нейното генитално желание, в съотнасянето й към реалния и символичния фалос, чийто единствен посредник е обичаният от нея мъж, така и в субектното обуславяне, структуриращо нейната личност, действията, мислите, фантазмите, чувствата й, които придават прелест на езиковите срещи на двамата и им помага да се разбират, да работят и водят съвместното си социално дело — тази динамична специфика става неразбираема за мъжа, когато същата жена е негова партньорка в наслаждението от половия акт. Дали тези особености на женското генитално либидо са причина за страха, който толкова мъже изпитват, когато, привлечени от истински генитални жени, от тяхната интелигентност и желани сърдечни качества, почувстват, че жените ги желаят и започват да се влюбват в тях? Тогава им се струва, че всичко в жените, които са мислели, че познават и разбират, става странно. Това ли е причината Фройд да казва, че жените нямат Свръхаз, както момченце би казало: „Момичетата нямат пишка“? Как да го разбираме? В диалектиката на телесната среща на желанието между мъжете и жените, на срещата на любовта, на срещата на езика, въпросите, които се поставят на мъжа, останал насаме с все същата жена, са безброй! На мъжа му се струва, че приближава непознати брегове, където нарцисизмът му се разклаща и губи увереност.

Мнозина предпочитат да не постоянстват, защото се боят от опасността, която се крие в това, че са с все същата жена, въпреки че тя е съблазнителна. Нали на жената се е гледало като на съучастник на дявола? Дали защото, чувствайки се приканени да я следват, мъжете се плашат от „там докъдето“ това би ги довело? Удоволствията на жените, когато те не се задоволяват с частични обекти като по времето на незрялата си младост и достигат чрез мъжете до наслада, близка до символичния фалос, както и исканията за удоволствия, на които мъжете обичат да откликват, когато желаят жените, ги засягат в тяхната чувствителност и в самото им същество. Цената им е неизвестна, но се заплаща с любов. Това ли е вечната последица от идентифицирането или съперничеството, което в тяхната мъжка диалектика поддържа тонуса им в човешкото общество, или става дума за още по-архаичната интроекция на желанието за другия, която им напомня за детството с майката и е готова отново да се появи? (Докато гениталната жена, фокусирайки желанието и любовта си върху мъжа, когото обича, не познава вече тези архаични процеси. Тя се задоволява да бъде самата себе си, като преживява и приема всяка кастрация в любовта, благодарение на която живее и обича.) Или пък се касае за епистемологичния нагон, основополагащ за мъжката интелигентност в своята съотне-сеност към символичния фалос, нагон, който, приложен към жената, губи всякакъв ориентир? За мъжете смисълът на женското наслаждение граничи с непонятното и световъртежът пред тази бездна ги плаши.

Защото запазилият своята цялост мъж се пита какво могат да струват на нарцисизма му любовта и желанието на жената. Жената има склонност да бяга от първия полов акт, от първата наслада, преди която усеща настъпваща в нея мутация. Сега е негов ред да бяга от любовта и желанието на жената, която му дължи спокойната си зрелост и верността на желанието си към него. Каква е тази метаморфоза в нейната пълна и незнайна зрелост, от предчувствието за която мъжът бяга? Орфей платил с живота си непохватната си вярност към Евридика и желанието си да я погледне. По-умел ли е мъжът от Орфей? Не е ли по-добре да се раздели докато е време с тази жена, която при всеки полов акт скрива от него винаги невидимата форма на своето желание, която при всяка прегръдка го оставя в неизвестност за смисъла на любовта си? Незнайно и невидимо са двата ориентира, заради които все някога мъжът изоставя жената, защото го карат на свой ред да се докосне до инстинкта към смъртта, непоносим за нарцисизма и цялостта му. Клиничните и социалните наблюдения показват, че в повечето случаи, ако не и винаги, компанията на подобна едновременно обичана и желана жена става уморителна или за любовта или за желанието на мъжа.

Такава е за жената диалектиката на срещата на тялото и сърцето, съединени в нейното желание и в гениталната й любов към мъжа, и такива са следствията й върху съдбата й:

— да бъде изоставена или в действителността на срещите на тялото или в действителността на срещите на сърцето, понякога и в двете, от мъжа, който я е поканил и посветил, без тя да знае, в символичния фалос, привличайки я отсам и отвъд нейната действителност;

— или да трябва да изостави този, който в тялото и сърцето си й е дал ролята на единствен реален частичен фалос.

Водена от гениталното си желание, превърнало се в смисъл и безумие на живота й, жената не може и не желае да знае нищо за въображаемия фалос, който пред-ставлява за мъжа и за това, че той се е заел с неговото завоюване, когато действително или въображаемо я желае, той, който е нейната конкретна представа за фалоса в действителността и който прави възможно нейното либидно и афективно съзряване; мъжът, който с личността си е фалическият представител на тази част от нея, която остава, когато тя загуби телесните си и въображаеми ориентири. Пак мъжът, ту присъстващ, ту отсъстващ с частичния си фалос, носещ й наслада, я посвещава в езика на жените, който не би могла да говори с никого, нито дори със себе си, ако него го нямаше.

Мъжът, който в тялото си притежава частичния фалос, обречен на гениталността, а в сърцето си е воден от желанието да дава повече, отколкото да взема, също е в търсене на символичния фалос в желанието и любовта си към нея. Но жената може само да му отнеме това, което има, и докато той я опознава все повече, надеждата, че ще му даде онова, което търси, ще му разкрие тайната на онова, което я прави щастлива и спокойна, без да притежава пенис, все повече се отдалечава. Той не може да понесе, че тя потучава от него посвещението в символичния фалос — какво ли тогава коварно му е отнела? — нито да приеме, че тя не желае постоянно като него и по същия начин, в унисон, нарцисизиращия за него частичен фалос или фалоса в действителността, когато познава любовта, която чрез него й дава живот. Не може да приеме също, че, останала нарцистична, когато е такава, тя не питае към неговото тяло култа, който изпитва към своето, нито издига в култ като него частичния му обект, пениса.