Женската сексуалност

Гениталната разлика между мъжете и жените в субективната им представа за възстановена цялост след половия акт

Мъжът: Мъжът, който е изпитал наслада в половия акт, е отново нарцистично единен с представата за тялото си, помирен със своята импотентност между половите актове, т.е. помирен с висящия на фалическото му тяло мек полов орган. Той може да не обича със сърцето си своята партньбрка. В такъв случай за него жената е въображаем, материализиран фалически обект, частичен обект, който е обладал в коитуса. Обладавайки я стенично във фалическото й тяло и прониквайки фалически в нея с втвърдения си пенис (зъб, пипало, крайник за статичната му и динамична представа, избликване за функционалната му представа), той си възвръща цялост-та, запълва липсата, сигнализирана от напрежението на желанието му. Той е доволен от себе си.

Ако жената е дала на партньора си осезаеми за сетивата доказателства, че е изпитала — или ако е симулирала — удоволствие по време на половия акт, освен възстановяване на нарцистичното единство на тялото си, мъжът изпитва усещане за междуличностно съгласие по отношение на удоволствието, символизиращо тогава трети елемент: той е направил нещо, за да даде наслада на една жена. Той отново я е направил жена. Той е горд от себе си.

Случва се мъжът да ревнува от удоволствието, изпитвано от партьорката му, когато не е сигурен, че се дължи нему, а не на другаде придобит опит, повторително събуден у нея. От там идва афинитетът на някои мъже към нищожества, които не могат да съществуват без тях (Пиг-малион), като към девственици, които не могат да ги сравняват с друг. Понякога след дефлорацията, ако само трудността на акта ги е възбуждала, жената се превръща за тях в счупена играчка и те я отхвърлят, защото представлява собствената им кастрация, която продължават да отричат и в същото време предизвикват. От там също идва и афинитетът на някои мъже към жени, които са фригидни с всички мъже им казват, че са такива. Това ги „амбицира“, както твърдеше един от тях, за постигане на удоволствие, обещаващо им фалическо надценяване.

С една дума, избирателността спрямо третия елемент, удоволствието, което вместо да даде на жената, мъжът взема само за себе си, говори, струва ми се, за неразрешена през детството символична кастрация на пасивно анално удоволствие или за телесна представа от времето на непреодоляния анален стадий. Вероятно през периода на изявяването на едиповите конфликтни генитални сили емоционалната среща с бащата в сцена на съперничество за съблазняване на майката е предизвикала у момчето фантазми за първичната сцена, изживяна от него като неприемане на стойността на жената и на женската й вагина — смешен, но и много опасен съперник, и победител, когато жената ражда бебе, което е плът от нейната плът и награда, и което тя кърми с удоволствие, оставащо непознато за мъжа. Такива момченца не се прощават лесно с вниманието на майка си, което са принудени да делят с по-късно родените деца. За тях не само пенисът, който е неспособен да роди дете, но и анално-ректалният изход опитва своята пасивна привличаща сила над бащата в започнатото с майката състезание. Когато достигнат времето на гениталната си зрелост, тези бивши момченца компенсират чрез извънбрачни полови актове, които представляват за тях възнаграждение за аналната им мощ, свързана с неоплодителното удоволствие, и така лекуват раната, нанесена на нарцисизма им от факта, че са дали деца на законната си съпруга, деца съперници в любовта й към него.

Когато някои мъже са останали белязани от страха от убийствена анална кастрация (който е явен у страдащите от натраплива невроза и хомосексуалистите), когато са научили, че именно от корема на жените излизат живите деца, чийто зародиш е получен от мъжа, но че децата никога не се раждат от тялото на мъжа, те желаят жени, фригидни или не, няма значение — впрочем, ако не са фригидни, ще станат, — които да им служат за фетиш на раждащата дупка — ректална или вагинална, за тях не е много ясно; и се свързват с такива жени фетицщ, дори чрез брак, за да имат права над тях и над децата от тях, а не за да са щастливи и да ги направят щастливи. Този род мъже обичат също така да се женят за разведени жени с деца, за да играят пред тях ролята на законен баща и за да ги отделят чрез влиянието си над тях от връзката с истинския баща, особено ако детето е момче. В други случаи те „правят“ дете на някоя жена, за да я похитят законно, и поверявайки го на грижите на майчиния или бащиния му род, лекуват по този начин раната в нарцисизма им, останала от хомосексуалната им фиксация към бащата, когото не са успели да съблазнят, или от оралната, аналната или уретралната им фиксация към майката.

Това е в общи линии всичко субективно присъщо на мъжа в желанието му към жената, което е в действие, за да направи срещата в половия акт значима за него в нар-цистично отношение — независимо от всякаква емоционална междуличностна среща, и поради което всеки физически успешен за мъжа полов акт, каквито и да са удоволствието и последствията за жената, е фалическо утвърждаване, ласкаещо нарцисизма му. Може дори да се каже, че всяко проникване с пениса през някой изход на тялото (мъжко, женско или животинско) на партньора е в основата на факта, че кое да е еротизирано момче, проецирайки се в нечие друго тяло, играейки едновременно ролята на мъж и на жена, на пасивна и на активна страна, може да се чувства победител, когато половият акт е успешен за него. След акта то има добро самочувствие и не го е особено грижа какво усеща другият и дали също е изпитал удоволствие. Сметнах за необходимо да осветля с това кратко проучване мъжката субективност, свързана само със стеничната ерекция, проникването и изпразването. То е нещо като мастурбация с подставен обект, която не винаги му носи чувство на благополучие. Така ще разберем по-добре онова, което придава оригиналност на женската субективност.

Жената: За да се появи желанието в гениталната област на жената съгласно функционалните нужди на пениса, т.е. за да стане възможно проникването, необходимо е женската й характеристика да е била приета добре от родителите й при раждането и оралният период в детството, включително отбиването, да е преминал благополучно. Ако е останала отрицателна или е продължила да предявява изисквания за майчиния фалически частичен обект (гърдата), тя може, чрез оралното инвестиране на вагината си, да представлява заплаха от осакатяване за пениса на мъжа в половия акт. Трябва също вагината и да е била валоризирана в периода на траур по аналното магическо дете, каквито е мислела, че са бебетата за жените, за да се предотврати опасността от изнасилване, което може да претърпи, ако инвестира вагината си, подобно на анус, с центробежна фалическа динамика по отношение на частичния обект. Необходимо е следователно желанието на жената да бъде безразлично по отношение на вагината й, която да не е инвестирала изобщо, нито активно, нито пасивно, просто да я игнорира, или да я приема като място на притегателен зов за центростремителен пенис, ценен с това, че е по-могъщ, отколкото разрушителните избори, с които жената би могла да се чувства изпълнена.

Но нейният кръгов вулво-вагинален отвор може да бъде също пасивно инвестиран и с анално либидо. В този случай жената не изпитва нито желание, нито отвращение. Тя се оставя в ръцете на мъжа и може да си създаде субективно обединена фалическа представа за себе си и за полов орган с анално-ректален характер, свободен за частичен обект, приличащ на фекалия. Но тогава трябва фалическата й личност да е била инвестирана с нарцисизъм, за да се съревновава със съблазнителните жени в привличането на мъжа от разстояние, което й носи наслада от победата. Всъщност става дума за жени, на които мъжете са необходими като сексуални обекти, а не за да утвърждават нарцисизма им. Външният им образ често е no-скоро този на женския маскарад, отколкото на женствеността.

Осъществяването на коитуса не изисква нито истинско установяване на едиповия комплекс, нито — и още по-малко — неговото разрешаване. За него е необходимо още в предгениталния период да се приеме отлагането на задоволяването и преноса на синовната зависимост от майката или бащата върху партньора. Тази зависимост може да се съпътства от много голяма афективна амбивалентност. Фантазмите за орален садизъм по отношение на половия орган на партньора не са непременно конфликтни за нея. Такива са само в случай на бременност, тъй като плодът е представител на мъжа в неговата фалическа и сексуална дейност и жената изпитва чувство за вина, свързано с миналата покорност към майката, която й е попречила да влезе в едиповия конфликт. Може би този факт е донякъде причина за повръщането през бременността.

Ако мазохистичните или садистичните анални съставки, отнасящи се към този предедипов период, доминират, интервалите между половите актове са придружени от болки в корема. Бременните също изпитват болки или са крайно придирчиви към грижите и вниманието към тях заради „особеното“ им състояние. Раждането е болезнено, от болестно-дефекационен тип, с разкъсване — центробежно изнасилване, но половите актове не са болезнени. Когато раждането е психопатологично — изключвам случаите на анатомически невъзможно раждане, — то се дължи на тревожността на родилката, причинена от продължили през цялото й детство описания на премеждията на собственото й раждане от страна на майката. И тъй като в интроецираните спомени за това раждане майката се е валоризирала, описвайки родилните си мъки, когато на свой ред стане майка, дъщерята не може да постъпи иначе, освен по възможност да я надмине в катастрофалните страдания, които, повтарям, са напълно неоправдани от анатомична гледна точка.

За да може една жена, неминала през разрешаването на едиповия комплекс, което я е направило генитална, да бъде привлекателна за мъжа, тя трябва да инвестира тялото си с орално и анално либидо. Трябва да умее да изглежда хубава и добре сложена. Това й е необходимо, за да се чувства равноправна на пазара на жените. И когато се гледа в огледалото, което е най-добрият й приятел, трябва да й е приятно да се харесва, идентифицирайки се по този начин в зрителните си нагони с мъж, на когото се харесва като жена. Фактът, че нещо от този период остава у всяка жена, може би се дължи на дългото неравно съперничество с майката, готово да се пробуди в присъствието на жени, които мъжете, харесващи и на нея, продължават да гледат. Споменатото инвестиране проличава във вниманието, отделяно от жените на грижите за тялото и облеклото — грижи, малко познати на мъжете, освен през юношеството, когато не са още уверени в социалната си боеготовност, в смелостта си с момичетата, в проникващата си ерекционна сила, накратко, в себе си. Но юношеското безпокойство минава бързо и по-късно жените им или шивачът, или бръснарят трябва да карат мъжете да се грижат за тоалета и външния си вид.

Достатъчно е да влезем в някой фризьорски салон за мъже и в някой за жени, за да се убедим в това. Рядко може да се види мъж, който да не чете вестник, докато бръснарят се труди върху главата му. При дамите не е така. Най-малкият жест на фризьора се наблюдава, обсъжда се с него и буклите безкрайно се подреждат. Същото е и при пробите на дрехи при мъжкия шивач и при дамската шивачка. Мъжът иска пробата да става бързо. Ако шивачът е доволен, чудесно! Ако не е, жалко! На, него вече му е омръзнало. А при жените знаете как е. Освен ако в желанието си да бъде мъж, жената не е отрекла женствеността си и не предпочита да изглежда като мъж в обноските и облеклото си.

Ако жената няма център, ако желанието й не е насочено към мъжа, когото обича или когото иска да привлече, тя се чувства вдовица, преди да се е омъжила. И наистина е вдовица на баща си, от когото не е родила инцестното си дете. Преди това е била вдовица на майка си, която във фантазмите за първичната кастрация може би й е отнела пениса с одобрението на съпруга си. Разбираемо е, че фалическото, което й остава — изправеното тяло и порасналите през пубертета гърди, е обект, който не е за пренебрегване, за който трябва да се грижи. Докато още никой мъж не е свързан чрез желание с нея, тя изпитва в половия си орган вълнение, което не се потвърждава от никакъв друг знак, освен от менструалната кръв, доказваща безплодната и дупка. Тя прикрива тази дупка чрез дръзкото полюляване на ханша, заоблеността на гърдите, тънката талия, на които тесните дрехи придават финес, а свободните предизвикателна загадъчност, и посредством които незаетата й матка загатва за себе си. Лицето й, чиито ерогенни изходи украсява, лъстивите погледи, престореното й бягство, когато някоя плячка се окаже улучена от разстояние, са за нея спечелени точки, които бележат пътя й в обществото преди да открие любовта.

Някои жени ревнуват от всички жени, които преди тях са привличали желанието на мъжа, или от тези, които по време на разходка той оглежда с интерес. Те искат единствени да притежават личността му, половия му орган, социалната му ценност, аналната му мощ, възхищението му, плодовитостта му. Накратко, всичко, което представлява фалическа стойност за тях. Вероятно поради тази причина те обявяват всички мъже за егоисти, дори и тези, които не са.

Когато желанието на жените още е само вулво-вагинално, то е свързано с нарцистичното орално и анално либидо и поради този факт е несъзнавано кастриращо или, да речем, осакатяващо пениса, похищаващо избликващата сперма и насочено към дете фетиш, обещано като удобен за гледане, опипване и изяждане (чрез целувки) продукт; красиво и добре сложено дете — тук винаги има повече или по-малко пренос на нарцисизма върху заоблените, пълни догоре гърди, — или фетиш на препълнен мехур, който произвежда за тях, жените, в искан от тях час, хубави екскременти, добре оформени, частични плодовити обекти, които му забраняват да задържа за себе си и да дава, когато на него му се иска. Кърмачетата, децата трябва също да не се цапат, да са добре оформени, учтиви, мирни, съвсем като папагалчета, и да правят чест на извлеченото от тях уретро-ректално съдържание. Тези вулво-вагинални жени са пораснали момиченца, фрустрирани от това, че не са се харесвали на бащите си, въобразили си или наистина усетили, че той не ги е обичал, защото не са момчета, и все пак обичали достатъчно майка си, за да искат да се идентифицират с нея. Те никога не са задоволени. Въпреки че не искат да изпуснат мъжа си, те го преценяват като отвратителен съпруг, неспособен да разбере „жертвите“, които жените правят за дома и за децата си; впрочем децата им, които търсят своята самостоятелност, преминавайки през безброй характерологични смущения, им се струват такива, каквито те ги подтикват да бъдат: екскременти (лайнари). Всичко това се преживява емоционално отдалечено от партньора или съпруга и от децата им. Вместо да признаят личността на последните, когато са вече поотраснали и от тях се иска да задоволят очакванията им, те им дават за пример чуждите деца („виж сина на еди кого си“, „виж дъщерите на еди кого си“), които според тях са съвършени. Колкото до съпруга, на него му се дава за пример поведението на друг мъж спрямо жена му: „Той не би постъпил така с жена си! Виж как се грижи за нея“ и т. н. Казах за тези жени, че са останали на стадия на настоятелното орално желание за фалическо осакатяване; в живота те всъщност са едни досадници. Поради вечното си недоволство те нито за миг не оставят намира заобикалящите ги, лишават ги от свободно движение и инициатива, чрез която сексуалният предгенитален дух на детето, момиче или момче, и мъжкият дух на съпруга се изявяват, когато са истински генитални и истински свързани с майката или съпругата, като заедно с това се чувстват свободни.

Вулво-вагиналните характеристики на либидото, ще рече генитални в началото си, но не отишли по-нататък у споменатите нарцистични жени, чието описание е едва пресилено, са различни у мъжа, когато той е нарцистичен съпруг и баща. Това несъмнено се дължи на факта, че неговата гениталност, когато е плодотворна, само подпомага спътницата му, но не води до раждане на дете. Такъв мъж обучава и формира детето за обществото, но го прави от време на време, със сурови, кастриращи наказания, понякога целящи да оскърбят и унижат, като се чувства оправдан в нарцисизма си, поддържайки ценен социален Аз, който успокоява съвестта му. Но не е досадник като майката, несъмнено защото тя носи своя тайно похитен от мъжа плод и иска да го изгради само за себе си. Поради неразрешен едипов комплекс, тя не е достигнала до понятието за генитално сублимиране, без което жената не може да отгледа дете, да му предостави самостоятелност и да го отдели от себе си, за да го даде на обществото.

Според такива жени техният съпруг или сексуален партньор би трябвало, като майката и бащата в оралния период, да ги носи на ръце в социалния смисъл на думата, да ги храни, облича, да им доставя удоволствие, да ги показва в обществото като свое фалическо значение и да ги остави да властват над децата — партеногенетични обекти, които те са заченали, родили и отхранили като своя собственост, тъй като са фетиши на любовта им към самите тях; а мъжът би трябвало да им се възхищава във всичко това, за да бъде живо тяхно огледало, в което поне да се съзерцават, щом не могат истински да се почувстват жени; в замяна те никога не проявяват нежност към мъжа си и каквото и да им дава — по тяхна молба или по своя инициатива, — то никога не е онова, което са искали.

Този вид жени не винаги са фригидни те изпитват нимфомански оргазми, обикновено от мастурбационен клиторен тип, прикрит с парчето плът, което мъжът им предоставя, особено ако срещнат мъже, предпочитащи жени-деца, чието удоволствие е клиторно-вулвено и дифузно кожно. Изпитват също особено наслаждение от зърната на гърдите, мастурбирането с които през детството е свързано с клитора и с фантазмени садо-мазохистични емоции. Това са сексуално пасивни или мазохистични жени, напълно зависими в замяна на пълната им или относителна битова и най-вече социална фалическа импотентност.

В общество тези жени изпитват разяждащо чувство за малоценност. Когато към състоянието им на фрустрирани се прибави нова фрустрация, тяхната психосоматич-на реакция е незабавна и всички трябва да научат за нея. Страданието, боледуването в техните очи донякъде компенсират чувството им за малоценност. Странното за наблюдателя обаче е търпимостта на мъжете към такива жени. Докато друга жена, инвестирала генитално вагината си и поради този факт преминала през страха от изнасилване по време на едиповия комплекс, може да предизвика у мъжа желание да я убие, тази, която си го заслужава, попада, както се казва, на мъже, които се оставят да бъдат манипулирани и са грижовни към нея, оплаквайки се скрито, но разрешавайки й да разиграва зловредния за семейството и за децата театър.

Случва се тези жени да бъдат фригидни със съпрузите си, които са социално добре поставени, но то е, когато имат основания да мислят, че ако изпитат наслада, ще възнаградят мъжа. Не са фригидни с любовниците си, от които получават удоволствие в половия акт като компенсация за фалическата мощ — пари или деца, — която не могат да изтръгнат от тях. Накратко, ендогенните им отношения със съпруга са амбивалентни, емоционално атресивни и телесно пасивни; или емоционално пасивни и телесно агресивни, ако ерогенната зона на пениса на съпруга е избрана като фетиш и, още повече, ако социалната зависимост е направила възможен преноса на задоволяващата икономическа зависимост върху съпруга, както при момиченце, на което татко и мама дават парички и купуват дрешки. Ще добавя, че тези жени, каквато и да е впрочем тяхната социална и културна среда, имат твърде малко културни, социални или политически интереси в широкия смисъл на думата. Никога не им стига времето, казват те за свое извинение. Всъщност единственото им желание е незабавно да свръхкомпенсират липсващото им в областта на осезаемите материални неща. Накратко, те са спрели преди едиповия комплекс и не могат да излязат от афективната си изостаналост.

Твърде изненадващо е да се види, че емоционалният и сексуален живот на хората в нашата френска цивилизация все по-често спира развитието си преди разрешаването на едиповия комплекс или регресира до този стадий (след опита на двамата да избягат, каквото неуспешно „бягство от дома“ е сватбеното пътешествие). Едипо-вата ситуация у възрастния е прехвърлена от родителите, които са обект на табу и вече са останали в миналото, върху някои социално или сексуално успели връстници, работодатели или началници. Това е най-разпространеният стил на афективните отношения в обществото. Тази едипова ситуация, непрекъснато поставяна под въпрос с клоунски разнообразявани пионки, се редува със сексуалност (или се вплита в нея), която може да се еротизира при какъв да е контакт, като тази еротизация не е отнесена към личността, притежаваща пробудилото желание тяло, нито към осъзнатата или несъзнавана устойчивост на предгенителните любовни отношения с родителите, роднините и връстниците от двата пола.

На това се дължи — във всяка възраст, в семейството или в социалните групи — цялата нестабилност на сексуалния живот от повторителен, едипов стил, в който индивидът, мъж или жена, се чувства винаги заплашен от кастрация, като този фантазъм валоризира мъжа, тъй като му доказва, че изглежда могъщ на другите, когато самият той не е убеден нито че е могъщ, нито че е опасен за жените (фантазъм за изнасилване). Изглежда, че за съпружеския живот е необходимо да има едно гъд-личкащо нервите скрито или явно присъствие на съперник или съперница, което да е заплаха за двойката. Тази водевилна ситуация поддържа либидния инфантилизъм на съпрузите и увеличава тиража на розовата преса.

Именно това преплитане на едипови обектни отношения създава мнимо гениталния еротичен стил на нашата култура; казвам мнимо генитален, защото гениталното в нея всъщност е само ерогенната зона на всеки. Изглежда, че условията, при които се актуализира ситуацията на предедипов или едипов пренос у възрастния, са необходими и достатъчни за получаването на оргазмена наслада с ободрително и нарцистично нервно-физиологично освобождаване за мъжа, а понякога и за жената; но също така понякога и безполезно за нея, ако тя се счита за достатъчно валоризирана от законното си и взискателно собственическо отношение към правата си над свободата на избор и действие на мъжа, и към правата си върху децата, които се явяват фалйчески фетиши, обслужващи нейните още инфантилни хомосексуални — съзнавани или несъзнавани — желания. Тя иска да има отношение на господар спрямо отдавна порасналите си деца — нейни роби и същевременно обекти, върху които проецира своето ту хомосексуално, ту хетеросексуално желание.

Тези понякога изключително нарцистични и достатъчни условия за проявен хетеросексуален живот на мъжа и на жената ни показват, че в социалния контекст на нашата цивилизация и каквито и да са социалното равнище и икономическото положение на наблюдаваните хора, гениталното функциониране в половия акт и в неговите нарцистични емотивни следствия, и социалните последици от него (запазването на семейството, ако това може да се нарече семейство) могат да съществуват. Защото въпреки че разрешаването на едиповия комплекс у мъжа е относително и липсва напълно у жената, тялото е достигнало физиологична зрелост; хората се смятат за любими, влюбени, желаят се, обичат се, а семействата, макар и вътрешно пропукани, се смятат за почтени, типично френски семейства…

Колкото до съзнаваните или несъзнавани хомосексуални връзки между възрастни, трябва да се каже, че тези, които са съзнавани и приети емоционално и еротично, често предполагат по-голяма ангажираност на двете човешки същества и на двата пола като елементи на двойката и поради това носят по-ценни символични културни плодове от плодовете — деца и дейности — на обикновените хетеросексуални отношения. Така е, защото може би на това общо равнище на еволюция на либидото, при което несъзнаваната едипова ситуация е повсеместно валоризирана — в романите, театъра, живота, — се утвърждава отговорно сексуален избор в противовес на социалния консенсус (за който маскарадът на телата, образуващи двойки с допълващите пола им тела, е достатъчен за успокоението на порядъчните хорица), и може би защото гениталното бездетие (пак това тъжно и неизбежно родителство, понасяно като тежест поне засега и откупващо, ако мога така да се изразя, и най-малоценните в орално, анално и генитално отношение междуличностни и междуполови съюзи) подтиква две обичащи се същества от един и същи пол, неспособни на телесно родителство, да създават троично, да пораждат творчество, да си даряват радост един на друг, накратко, да дават в символичен план плод, който често е заченат генитално по-истински от много деца от плът и кръв, родени от хищни, безразлични или садо-мазохистични полови актове (със или без оргазъм).

Както и да стоят нещата, трябва да се запомни следното:

1. клиторните, вулвените и вагиналните оргазми не означават ни най-малко достигане на женско генитално либидо, а само нарцистично орално и анално оневинено инвестиране на гениталните пътища на наблюдавания субект;

2. еротичната фиксация върху лице от другия пол сама по себе си не означава генитална любов в емоционалния смисъл на думата; емоционалният интерес към потомството сам по себе си не е знак за генетична обект на любов от генитален тип; еротичните или емоционалните фиксации могат да бъдат само нарцистични и, доколкото знаем, в нашето общество те са почти винаги организирани от или заради нарцисизма поради почти пълната липса на сексуално възпитание и поради твърде редките примери за генитален смисъл на структурата на родителската двойка, по която се равняват децата. Смисълът на бащинството е почти изгубен в нашето общество. Ако момчетата започнат да се учат на бащинство, а момичетата се възпитават така, че да достигнат съзряването на своята теоретично възможна гениталност след въвеждането на противозачатъчните средства, може би нашето западно общество ще си възвърне емоционалното равновесие и може би момчетата и момичетата ще навлизат в юношеството след като са скъсали напълно с фиксации от ранния стадий на либидото и след като са преодолели зависимостта от родителите, амбивалентността спрямо двата пола и чувството за фрустрация, което произтича от нея, съпътствано от постоянен латентен страх от кастрация и изнасилване12.

Характеристики на гениталната любов у жената

Любовта на жена към мъжа, от когото е била или не е била оплодена, но с когото е свързана чрез желание и любов, не се изпробва по чувството за вина, което би изпитвала, акаго мами (то идва от страха от кастрация и изнасилване), а по смисъла, който придава на усилията си, положени за развитието на културното дело на обичания мъж, за развитието на децата си, както и, когато има свободата да го направи, за своето развитие. Ще добавя, че тя се грижи за децата на този мъж дори да са родени от друга жена. Желанието и любовта на жена, достигнала такова равнище на зрелост, са осмислени независимо от материалното охолство, което мъжът й предлага, а привързаността му към него не намалява при отдалечаването му в пространството. Емоционалното разбирателство с мъжа, което изпитва със сърцето си, остава и при неговото отсъствие и е изразено и креативно във всички езикови форми, поддържани между нея и мъжа и между нея и възрастните от двата пола, които я заобикалят и които може да се случи да желае, но не едновременно да желае и обича, защото само нейният мъж фокусира и двете ценности. Тя не изпитва непременно този начин на генитална любов към мъж, с когото половите актове са оргазмени и винаги в най-висша степен успешни, нито към мъж, единствено способен да я доведе до оргазъм. Качеството на нейната субективна фалическа стойност идва от постоянно подновяваното чувство, с което се отдава на обичания от нея, а не от локализираното удоволствие, изпитвано при отдаването.

Ако жената е генитална на равнището на либидото си, отношението й към децата, майчинската й любов към тях е нарцистична по ексцентриран начин, насочена е навън, към свидетелството, каквото са децата за личността на бащата през цялото време на възпитанието им, без значение дали тя самата остава свързана полово с него. Тя не се опитва да получи предимство пред бащата в сърцето на децата, нито да даде предимство на втори или трети спътник в сексуалния си живот. Изпитва майчинска любов към всяко от децата, които растат около нея, към оригиналната им и уважавана заради оригиналността си личност. Подтиква ги към свойственото за тях, а не копирано от нея изразяване на чувствата, към ценното за тях социално изразяване на свободния им, вътрешно присъщ креативен избор, радва се на щастието им, дори ако то ги отдалечава от нея. Щастлива е и ако техните естетически или етически предпочитания са различни от нейните. Когато децата им си избират приятели за забавление или сексуални приятели, този вид жени не започват да пророкуват най-лошото и не се стремят да ги възпрат, като ги накарат да се чувстват виновни към тях. И всичко това не е поради великодушие, а просто защото либидото им е достигнало равнището на истинските генитални нагони и защото онези от архаичните им и генитални нагони, които не са задоволени от телесния контакт, успяват да се сублимират в дейности, носещи им удоволствие и в същото време полезни за обществото. Когато станат баби, те са щастливи от потомството си и са способни да оказват помощ на децата и внуците си, която да не им изглежда като саможертва, като заедно с това не се стремят да заемат в сърцето на внуците си мястото на майка им или на другата им баба. Накратко, във всичко и без усилия, защото това съответства на сексуалния дух на гениталната жена, според възможностите си, ден след ден, те са в услуга на живота и преди всичко на живота на другите хора, в неговата ежедневна действителност и в символичния му аспект.

За разлика от мъжа, който често бива полигамен (в предишната глава проучих причините, които ми се струват разумно възможни за организацията на неговото либидо), гениталната жена не изпитва потребност от чести и зрелищни полови актове, за да бъде нарцисизирана. Когато отмине мигът на интимност, в който тялото й и тялото на партньора й са се слели и от който желанието и любовта й черпят сили, жената се чувства обедняла, ако сърцето й не е влюбено в мъжа, когото желае. Половият акт сам по себе си не й е достатъчен.

Това, което желае, е недостижимо като мястото на собственото й удоволствие, чиито отвор и дълбини никога не могат, дори в максимално отдаване, да означат огромната сила, която я преобразява — в буквалния смисъл — в любовта, защото я дереализира сладостно. Мисълта за обичания човек винаги я връща към изпитанието на безпомощната й любов, защото й се струва, че все още не е съумяла да му даде нищо друго, освен силите си и децата си в замяна на възнаграждението да има истински мъж (а не блян, който безшумно да обича, може би без самата да знае), да бъде напълно осмислена от него — щастие, което й дава сили да живее и да бъде плодовита във всеки миг от живота си, в най-незначителните си занимания, от грижите за своето тяло до грижите за децата, като се мине през грижите за дома, които биха станали безплодно натрапливи, ако този, когото обича, не им придава смисъл отвъд сетивното.

Ето защо в много цивилизации девствениците и вдовиците пренасят любовта си без никакво изтласкване върху символичната личност на някакъв Бог. Може би той е частично въображаем? Полагайки в негово име грижи за дело, чието създаване и законно опазване им принадлежи, те се чувстват възнаградени и не изпитват чувство на фрустрация, каквото виждаме у толкова вдовици, недостигнали гениталното равнище, и у толкова иначе сексуално задоволени от партньорите си жени.

Това себеотдаване придава на някои от тези жени особено излъчване и потвърждава, че гениталната диалектика носи своя плод извън телата, присъстващи във времево-пространственото съществуване, искам да кажа, когато жената, която желае и обича, не може да срещне физически този, когото обича. Когато такива зрели жени посвещават на някакво дело своята гениталност, те следват законите на гениталната диалектика, тъй като тя символизира отдаването на сърцето им отвъд плътската любов, която символично включва. В действителност те не изтласкват либидото си, а го пренасят върху дело, в което намират задоволяване на нагоните си.

Това мнимо себераздаване на гениталния стадий, което в очите на свидетелите изглежда като истинско себераздаване в смисъл на безкористност, защото тези жени олицетворяват предаността, всъщност е доказателство, че гениталната диалектика (чиято природа винаги е либидна, ерогенна, символна, дори в любовните отношения между двама души, конкретно присъстващи в телата си) носи своя плод, който също носи плодове и т. н. Този тип жени творят живот. Силата на истинската преданост, която също е целомъдрена и подчинена на определени правила, представлява сублимирана генитална еротика. Някои от тези жени, чиято генитална зрелост е в основата на социалната им дейност, посветена на грижи за младите, имат витализиращо и креативно майчинско влияние върху онези, които ги вземат за пример, за идеален Аз на развитието си в момента. Между тях, между жените, отдали се на младите, има, разбира се, и символично безплодни жени, но дали са повече отколкото сред жените, които са физически майки? Колкото до верните и щастливи в семейството си жени (а не мазохистки), радостта им, неотделима от цялостния избор на съпруга, идва от това, че усещат нищожността на всекидневните изпитания в сравнение с удоволствието, което са получавали и получават, отдавайки своя ум, сили, сърце на символни социализирани изяви, по-дълговечни от нетрайната им личност, изяви, които като децата от плътта им имат повече право на живот от собствената им личност, а усилията, положени за запазването и развиването им, са етически по-стойностни от грижите за собственото им оцеляване.

Щом нито мъжкият член, нито оргазмът се търсят заради самите тях, какъв е тогава специфично женският начин на генитално задоволяване?

Този въпрос заслужава да бъде поставен. Не става ли дума за изместено изливане на нейния разтворен полов орган, който вика фалоса, означаващ с избликналата сперма майчинство, желано от нея само ако мъжът, на когото се е отдала, я желае? Ако е така, това изливане се изразява в отдаването на тялото и силите й на мъжа, дори с цената на евентуален отказ от физическо майчинство, за да бъде негова съпруга, за да се идентифицира с блясъка на кариерата му — която е най-голямото му дело и цел, — с неговия материален, афективен и социален успех.

Достатъчно е жената да достигне, отвъд фалическия външен вид на телата, до емоционалната същност на своя пол, за да започне да разбира рефлексивно по-малко себе си, отколкото мъжа; но и това, както по времето на клиторната мастурбация, от която се е откъснала, защото й се е сторила безинтересна, е нарцистична рана за нейната интелигентност, която търси — както тази на мъжа — логиката и разума, облягайки се на механизмите, производни от предгениталните и фалическите сублимации. Разбира се, всички тези истински и динамични мотивации са сексуални. И въпреки че, каквото и да казва за своя избор, дълбоко в себе си тя усеща половия си орган, той остава за нея недосегаем, невидим, полиморфен в еротичните й усещания — от най-податливите за изразяване с думи и за локализиране в периферията, що се огнася до функциите на тялото й, до най-неизразимите с думи и най-дифузните в интимността на вътрешното й тяло, що се отнася до цялата й личност и дори отвъд нейните времеви и пространствени граници, т.е. до най-неразумното, — без това да я изненадва. Половият орган, за който носи отговорността още от детството и който е постоянен източник на безусловни емоции, е формално непонятен за нея извън диалектиката на майчинството, а в самото него има такова разминаване между емоциите, които обещава, и тези, които носи, че майките невинно смесват в предназначението им матката със сърцето — орган може би по-почтен, а може би и по-правдоподобен.

Колкото до плодовитостта, насмалко да кажа плодородието, на нейната сексуалност на всички нива на нагоните, тя също е неоценима от гледна точка на телата и дори на сърцата, когато се отнася до етичните в същността си човешки същества. Смисълът на последните е в смисъла на плода, роден от техния плод, в сублимира-ния генетичен смисъл, а не във формалното раждане, нито в грижите по отглеждането и възпитанието, които жените с основание полагат за децата, нито в зрелищните постижения, производни от еректилната фалическа етика, нито в социалния успех, производен от аналната естетика, все неща, които могат да ги ласкаят за известно време. Техните страдания и блаженства са невъзможни за оценяване, за споделяне, за разбиране и въпреки това са постоянен и преобладаващ източник на радост, когато обичат.

Във всичко това става дума за здрава генитална психология. Какво тогава означава здрава жена?

Траурът по живия плод на любовта, символизирайки детето: събуждане на кастрацията и на страха от нея, потопяване в инстинкта към смъртта

Смъртта на детето й, особено ако е дете от мъжа, когото обича, е най-тежкото изпитание за една жена, и това е валидно на каквато и възраст да е то. За да остане жива и да обича генитално както личностно, така и полово, след това ужасно, драматично преживяване, от жената се изисква огромна жертва. Най-напред тя трябва да премине през изпитанието на чувството за вина, произтичащо от нейния генетичен, винаги нарцистичен Свръх-аз. Грижила ли се е добре за него, ако е било малко? Добре ли го е подготвяла за живота, достатъчно ли се е отдавала на майчинството, не го ли е заразила със своите идеали, вместо да му позволи да се откъсне по-бързо от нея и по този начин да избегне това, което за фалическата му личност е напускане на своя пост — смъртта? Жената бди на този пост като часови на границата между инстинкта към живота и инстинкта към смъртта, там, откъдето се влиза в агресивността в служба на запазването и израстването на тялото на детето й, границата, откъдето се влиза в зачитането на фалическата морфология на живите хора, която никой няма право да разрушава ненужно. Смъртта на този, когото обича, винаги поставя жената под въпрос; но смъртта на дете, момиче или момче, е нещо повече, тя е изчезване, може би разрушаване на символния смисъл, който е дала на живота си, заедно с живота, който е дала на детето. Тя е също траур по нейния ексцентриран върху детето нарцисизъм, сблъскващ се в това изпитание с мъката, изразявана от съпруга й. Защото той често реагира на страданието напълно различно от нея. Тя се сблъсква и с мъката на другите членове на семейството, понякога с безразличието им, с липсващата понякога мъка на братята и сестрите, ако не и с радостта им (един съперник по-малко). Колко изпитания, безсилие и самота!

Отново и най-вече смъртта на дете е нарцистичното изкушение на инстинкта към смъртта, на който жената е много по-подвластна от мъжа, особено ако е сексуално развита, т.е. освободена от необходимостта да насочва гениталния избор на фалическия нарцисизъм на личността си към самата себе си. Става дума за нарцистичното изкушение за бягство във фантазмите, в магията, във всичко, което би я свързало въображаемо с детето, превърнало се в неин липсващ крайник, и отричащо нейната действителност в изгубилото всякакъв смисъл времево-пространствено съществуване. А и на съпруга си, който страда до нея, тя не може, не знае как да помогне. Каква е тогава ползата от нея? И кой да я подкрепи, да й даде да разбере, че такова изпитание може да бъде превъзмогнато?

И най-сетне, може би оздравително, смъртта на дете пробужда агресивността срещу безчовечната майка природа, изместена върху боговете, или Бог за монотеистите, този Бог, на който жената се уповава като на майка и баща и който сега е безсилен, или пък се е превърнал в предедипова ревнива, отмъстителна същина. Ако Бог съществува, как допуска да спре младият живот, преди тя, старата, да е умряла? Как позволява да бъде покосено в разцвета си същество, създадено за живот? Още по-лошо — когато мисли за детето си в студената земя, жената се чувства обзета от сили за бунт и омраза. Никакъв излязъл от гърлото й писък не би могъл да облекчи изпитваната болка, по-страшна от изкормването, което в детството си е представяла като нещо ужасно, а днес в символичната реалност на тялото си изживява в любовта. А как би искала тази любов да бъде достатъчно силна, за да върне живота на детето й.

Единствената нагласа на жена, която вижда около себе си своите близки, децата, жадни за вниманието й, съпруга, на когото е необходима, е всекидневно подновяваното приемане на първичния, кастрационен страх, нарцистично пробуден в нея и удесеторен от страданието й на майка, оплакваща смъртта на реалното си дете. В моментите на уталожване на отчаянието си тя възприема смъртта като събитие, засягащо въображаемо притежание, което илюзорно е мислила за реално; не означава ли това събитие, че всъщност не е дала истински на личността на детето си свободата да разполага със съдбата си и че това важи за всичко, което мисли, че дава? Последната мисъл й помага най-добре да понася изпитанието, осакатяването, и да върне на тези, които я заобикалят, малко от правото на смях, удоволствие и радост, а на съпруга си — думите, които ще му покажат, че е с него и след трагедията. Никакво нарцистично възнаграждение не произтича от тази извършваща се в нея работа. Такъв траур е изпитание, немислимо като смъртта за този, който не го е познал и преодолял. И наистина, някаква част от нея е умряла с детето, което е незаменимо като всеки човек, но което в спомените й е свързано с толкова радости от младостта и семейството й, че тя си дава сметка, че не го е оставила да отнесе всичко и че е дошъл моментът, когато страданието й поутихне, да му върне задържаното.

Тогава тя може да даде на детето си правото на собствена смърт, което най-сетне я освобождава, без обаче някога да заличи трагичния миг на това върховно осакатяване на зрялата й гениталност. Подобно на земя, над която е преминал циклон, с месеците и годините приветливият пейзаж се възстановява и при майката, която е изгубила детето си и е превъзмогнала изпитанието. Съпругът й отново я вижда радостна и готова да му се отдава. Децата й могат да говорят за починалия, без лицето й веднага да помръква. Тя също обича да си припомня моменти от съвместния живот и приятелите й преоткриват ведрата и непринудена жена, която са познавали, която е избрала да живее, без да се взира в своето нещастие. Когато казвах, че е заплашена от инстинкта към смъртта, не говорех за това, което обикновено се нарича меланхолна депресия, това съвсем не е същото. Не ставаше дума за изкушение да се самоубие, нито за чувство, че е недостойна да живее. Въпреки, че у една още не генитална жена би могло да се появи изкушението за самоунищожение. Не, най-често тази повторна кастрация, която съдбата й е наложила, предизвиква в нея еволюция на либидото към генитално развитие в действителността и в сублимации, които иначе не би познала. Може би тя ще бъде измежду малцината, които ще могат при подобно нещастие, сполетяло други хора, да им дадат без сладникавост, без патогенно съжаление, без идентифициране, възможността да бъдат по-малко самотни в изпитание като нейното.

Означимо ли е желанието на жената за самата нея?

Като полово същество, жената е немислимо явление за човешкия вид. Жената е и човешко същество, казва Фройд. Тя преценява собствената си сексуалност на човешко същество с понакуцващата хомосексуална логика, която е запазила от предгениталното си детство. Следователно именно благодарение на своята бисексуалност тя може да опита да се разглежда в гениталната ей роля. Каквото е за мъжките представители на вида, това е и за себе си: същество, което в телесно отношение е символ на недосегаемост, колкото и да се отдава, символ на безразсъдство, колкото и да говори; символ на неетичност, колкото и да е морална. Жената може само да формулира това съждение и същевременно може само да се чувства възнаградена, че е за мъжа, когото обича и когото желае, необходимият за неговото желание абсурд, активната съучастница на въплъщаването на Аза в среща, отговорността за която е неспособна да поеме с ясно съзнание.