Жестокият експеримент

1

Тя продължаваше да не усеща неговото присъствие — така всепогълната гледаше сладникаво красивите реклами на туристическата агенция. А може би изучаваше и разписанието на крайбрежните кораби. Това му позволи да посъзерцава голия й гръб в яркостта на лятното предпладне с удоволствие, което добродушно се самонадсмиваше.

Онази вечер, когато оглушиха колибата му край реката с рева на автомобилите си, той почти не й обърна внимание сред десетината по курортному разпасани професори и доценти. Не им отиваше да бъдат разпасани, па макар и за двайсет дена, след като през цялата година педантично са си връзвали вратовръзките и са треперели за авторитета си. Разпасаността също изисква талант и поддържане. Комична бе изглеждала и тази единствена сред тях жена, облечена пък като за бал. Но май от някакъв нощен бар бяха му се изтърсили.

Достатъчно разглезен от студентките, за да реши, че тя заради него е разголила гърба си чак до задника, той показа само на нея недоволството си от внезапното им посещение. Край устието на реката, където ги заведе, защото, не се побираха в колибата му, тя бе въздъхнала в опит за разговор: „Тук и звездите като че ли са други!“ Ядосан, че колегите му разбудиха сякаш и близкото море с предвзетото си дърдорене — от околните колиби надничаха вече приятелите му рибари, той й отвърна: „Специално си ги доставям.“ А после не намери сгода да й се извини.

Сега този пренебрегнат тогава гръб никому не се предлагаше. Кестеново лъскав и гладък, още по-тъмен в рамката на белия шантунг, той излъчваше интимното уединение на жена, която се е разсъблякла сама в спалнята си. Меката заоблена симетрия на раменете и нежността на улея между лопатките галеха окото му на геометър и художник с незаинтересуваната си хармония.

Радва се физикът на хармонията на Вселената, не мирясва, докато не направи хипотезите си за нея също хармонични, защото иначе няма и да му ги приемат, а неутолимата му придирчивост все търси изключенията от симетрията. Затова и повече го заинтересуваха едва забележимото изкривяване в гръбначния улей — от ученическата чанта навярно или от модните чанти за през рамо, и бенчиците на лявата й плешка. Потънали дълбоко в тъмната политура на слънчевия загар, те се забелязваха само при по-настойчиво взиране, но той се зае да ги преброи, заинтригуван от разположението им. Те доста точно повтаряха картината на известно съзвездие. Мозъкът му направи асоциацията „съзвездие — събенчие“ и той все така самоиронично се възхити на новооткритата дума, но в следващия миг си спомни, че твърде много хора го познаваха тук. А жителите на градчето, които повече уважаваше, сигурно вече недоумяваха огорчено, ако са видели „своя професор“ да се хили зад голите гърбове на курортистките. Гласът му бе успял да предрезгавее от мълчанието и горещината.

— Маршрут ли си съставяте?

Тя прекалено силно се стресна, а като че ли прекалено дълго не овладя и вълнението си от изненадата.

— О, не! Мъчех се да разбера дали ми се иска да отида някъде.

Плакатите на витрината предлагаха от устремена през снежна гора запенена руска тройка до компанията на свиреп туземец със забита напряко в носа дълга клечка.

— Нищо от това не ме съблазнява.

— Дори човекоядецът ли? С тая клечка той после си чисти зъбите.

Тя възнагради евтиния му виц с бегла усмивка, а вишневият нокът на показалеца й затрепера от настойчивост към витрината.

— Може и да са интересни, но като не ми се пътува нито с тоя параход, нито с оня самолет!

— Е, да, масовият туризъм не е особено привлекателен — съгласи се той, приел за неизбежна превземката у младата съпруга на един преуспяващ учен. Мъжът й, биофизик, беше сред най-способните в своята област.

— Жалки напъни да избавят хората от самотата им! Бях веднъж на такава екскурзия, никога не съм се чувствувала по-самотна. Ако имах пари… Но си нямам пари! — заключи тя с простодушие, което изкупи донякъде предишната й сентенция.

— Пък и аз в момента имам колкото по за едно кафе — рече той, защото се чувствуваше все по-неловко пред витрината на туристическата агенция.

Впечатляващо елегантна, съпругата на биофизика предизвикваше скърцането на всички вратни шипове у минаващите край тях. Сякаш зяпаха подир филмова или естрадна звезда.

Тя изравни крачката си с неговата и му се отплати за поканата с малко нервно, бързореко обяснение:

— Извинявайте, че онази нощ така ви нападнахме, но ми се искаше и да се запозная с вас. Всичките ви книги съм чела! Популярните, разбира се, за другите нямам мозък. Аз и на ваши лекции съм ходила.

— Извинение аз ви дължа — прекъсна я той и хукна през площадчето, за да улови последната свободна маса под чадърите пред кафенето.

Измъчваше се, когато хвалеха книгите му, макар че бяха го прославили сред младежта, която обичаше науките. Защото все още се сърдеше на себе си — ни литератор, ни художник, ни учен! Такава поетично объркана натура при едни физици раждаше гениални открития, от него обаче бе направила автор на научно-популярни четива.

Тя пристигна край масата с няколко капчици пот, задържани от бъдещите й мустачки — сега те все още приличаха на пикантна сянка, изпод която набъбваше откровената чувственост на устните й. Без червило, но опазени някак от плажното изпръхване, те излъчваха свежест.

— Имахте право да се сърдите, нали ви казах! И аз бях много самотна в тази компания.

Думите й събудиха онзиденшната му съпротива.

Не обичаше жените, които веднага се изкарваха самотни. Като искаш да спиш с някого, кажи му го направо, що трябва да го плашиш със самотата си! Той я изчака да седне, почака да избърше бъдещите си мустачки.

— Лоуренс пише в своя „Апокалипсис“: Когато някой ми каже, че е самотен, аз знам — той е загубил Вселената.

— Нима всички вече сме я загубили? — кокетно си повя тя с кърпичката.

— Мараба, професоре! — викна сервитьорът над главите им, взрял се може би да разбере как се задържа без презрамки, само на гърдите й, роклята на новата клиентка.

— Здрасти! — отвърна му той. Сервитьорът беше от сезонните печалбари, които не топваха дори крака си в морето, но много се стараеха да приличат на морски вълци. — Първо, махни тия столове! Ще пиете ли от моето питие? По това време аз съм на малък джин с тоник и лимонче.

— Да опитам! — отвърна тя и той подвикна след поръчката:

— Ей, столовете!

Сервитьорът намусено се върна да ги премести, за да не сядат други на масата им. Навярно бе решил, че професорът му отказа обикновената си дружеска любезност, та да се изфука пред „мадамата“.

Тя бе доловила комичния конфликт.

— Тук май всички ви познават.

— Аз пръв някога им се натресох край реката, затова.

— Скромничите. Вас просто навсякъде ви обичат. С изключение на колегите ви, разбира се. Но те ви завиждат.

— И мъжът ви ли?

— Не, моят доцент си няма време за простите човешки преживявания.

— И за какво толкова ми завиждат милите колеги? Всичките си имат вили, не колиби от тръстика, всичките карат по-скъпи коли, всички си взеха млади и хубави жени като вас.

— Те и колибата ви смятат за снобизъм.

Това искрено го засегна.

— Нямам пари за вила, па не ми и трябва. Аз спя там само докато си приготвя лодката, в пристанището е много шумно…

— Ама защо им обръщате внимание! — засмя се тя. — Те са загубили Вселената, а вие не сте.

Той не си позволяваше да се отделя от другите, въпреки всичкото, заради което ги осъждаше; рече хладно:

— Вижте, осъзнатият самотник третира света като сборище от егоисти, които не ги свързва нищо друго, освен материалният интерес. Затова най-напред загубва човечеството. А като забравя, че Вселената не се състои само от човечество, изгубва и нея. Мисля, че нещо такова е искал да каже Лоурънс.

Тя не усети неволно нанесената й обида. Очите и много тъмни, подозрително бляскави, плашеха със странната си екзалтация, която сякаш не бликаше само от опита й за флирт, а и от някаква разпалена сега стара болка.

— Но нима един толкова умен човек като вас не е самотен?

— Човекът е лошо самотен не заради ума си, самотен го прави тълпата. В града ние се намразваме един друг, защото ни е тясно. Екологически проблеми на вида, както казват модерните антрополози. Не можете да си представите каква благодат е далеч от брега. Там аз обичам всички. Дори ония на скутерите и водните велосипеди! За съжаление никой не учи човека на това умение да се усамотява.

— А и не всеки може да си има лодка, нали?

Той реши да види защо тя продължаваше да се заяжда, но отново срещна само подозрителната екзалтация на очите й.

— Не се сърдете, просто и аз ви завиждам! Човек наистина трябва да обича нещо, което стои над него, иначе е загубен.

Той търпеливо и дълго бе се приучвал да изслушва хората, да се отнася сериозно към думите им.

— Знаете ли, когато ме питат обичам ли морето, винаги се разколебавам. Аз съм градско момче и целият ми живот премина в кина и класни стаи, в аудитории и кабинети. Имах нужда от подобна връзка, измъчваше ме липсата й. Понеже не ме биваше за експериментатор, аз се захванах с теорията и природата пак си оставаше за мен математическа абстракция, произволна, игра на някакви си там частици, такъв или инакъв мисловен модел. Нали разбирате? И само далеч от бреговете аз се усещам пред нея като пред нещо осезаемо цялостно. Как да ви го обясня — една противоотрова срещу професионалната изпортеност! Освен това винаги ме е било страх, още от дете. Трябваше да надвия този страх. — Той побърза да приключи оправданията си, защото нещо в него занастоява да съобщи и друга причина за упоритата му битка със страха от водата. — Та исках да кажа, снобизъм или не, щом идваш тука не само като летовник, длъжен си да създадеш някаква лична връзка с морето.

Обедният час обезлюдяваше кафенето, бе опразнил и площада пред него. Маранята сънливо се гърчеше над асфалта. Магазинчетата бяха спуснали пъстрите си щори и всичко приличаше на приключил панаир, оставил подире си нажежената печал по отминало веселие.

— Сънувате ли го? Каква зодия сте?

— На сън още ме е страх от него — отвърна той, но премълча отношението си към модното увлечение по астрологията. То го обиждаше като учен.

— Амбивалентност ли му викаха? Любов-омраза?

— Не, казах ви, за мен морето нито е любовница, нито изобщо… както разправят за моряците. Само един-единствен кабинет по космогония. А човек може да обича кабинета си, нали? Може понякога и да го мрази.

Въпреки неговата търпелива сериозност, тя си остана все така непонятно възбудена, закачлива.

— Не особено уютен кабинет.

— Не знам да е направено някое велико откритие в уютните кабинети. Впрочем аз и тука не съм създал нищо.

— А защо не го рисувате? Не видях в колибата ви картини…

— Защото му се плаша. А вие обичате ли го?

— Само като място, където се добива тен — засмя се тя.

И дръпна лакти от масата, защото сервитьорът заподрежда най-после кафетата и чашите, като припряно мърмореше извиненията си, че машината трябвало да бъде зареждана и докато загреела…

Познал, че келнерът си отмъщаваше чрез забавянето, той вяло го укори:

— Можеше поне джина да донесеш. Чарли, Чарли!

— Виноват, професоре! — нахално се захили той и се оттегли с пресилен поклон.