Жестокият експеримент

14

Тя отсъства прекалено дълго за сваряването на едно кафе, но бе се и преоблякла. Сега му се стори още по-близка в тази комбинация от бял фланелен панталон и бяло-розово поло, с бели платненки на бос крак. Полото открояваше с нова предизвикателност освободените й от тесния сутиен гърди. И страха сякаш бе съблякла от себе си. Приличаше на жена, която в момента се безпокои само дали ще бъде харесана.

— Там има цял куп дрехи. Богата дама ви е била на гости. За съжаление с по-добра линия от моята.

— Нима не са ваши, Алфа? — усмихна се той, закривайки с длан корабния дневник на коленете си. Бе го намерил, захвърлен зад едно от платната с обработения грунд.

— Не, моите никакви ги няма.

— Наистина ли? А кога успяхте така приятно да напълнеете?

— Уф, след като се омъжих и нали по цял ден зубкам за държавните изпити.

Той все по-влюбено гледаше огъванията на тялото й през златистите очила на уискито. И много му се искаше тя вече да си е спомнила ако не повече от него, то поне онова, което той откри в дневника.

— Значи намирате картината за хубава?

— Малко е страшничка, но е хубава.

— Кошмарна е! — рече той, макар да бе я приел за своя.

— Хрумването е оригинално. Нарисувай краката на човека и ще видиш целия път, който е извървял.

Точно това бе си рекъл и той преди малко, търсейки оправдание за неизвестно кога нарисуваното произведение. Засмя се:

— Вие сте чудесна, Алфа! По тая логика обаче е достатъчно да нарисуваш и само подметките му. Както и да е! Сядайте и пийнете глътка. Алкохолът развързва спомените. — Натика чашата в ръката й, разтвори дневника. — И прочетете тука последните страници, докато аз си пия кафето. Ваш е почеркът, нали?

Неговите спомени съвсем не бяха се развързали така, както й обещаваше, но прочетеното се снаждаше с някои неща, хаотично изплували в паметта му. Още при първото четене у него се засилиха усещанията, че действително е преживял описаното въпреки невъзможните дати над страниците, които отнасяха всичко с години напред. Същата дата обаче стоеше с неговия почерк и над страничките в каютата, а в техния конспект имаше подчертана забележка: Би трябвало да се появи нарушаване на причинно-следствената връзка.

Това нарушение, което толкова очароваше ума на физиците, той умееше доста ефектно да обяснява на студентите, но то съществуваше само като математическа абстракция в света на микрочастиците, а ето че тук май се онагледяваше. В съзнанието му се омотаваха в мътна вихрушка неподредими събития от вчерашния ден с преживелици, които не знаеше откъде са се взели или са били сътворени от сънищата му. След като прелисти още веднъж по-спокойно книгата, носеща за автор неговото име, той прочете най-напред в нея желанието си да напише такава книга, натъкна се и на познати •формулировки, а накрая, като абсурден спомен, в черепната му кутия се разположиха стаята в Почивния дом на учените, пишещата машина, танцът на пръстите му, които се опитваха да изразят неговото преклонение пред природата.

Търси най-напред емоционалното си единение с нея, съветваше той в предисловието въображаемия си млад читател, за когото пишеше книгата. Разчупи в себе си мисленето на прагматичния човек! Тъкмо онова, което ще ти се стори парадокс, може да се окаже закон на нейната логика, затова търпеливо се вслушвай в езика й, не пристъпвай към нея с нож в ръка, обичай я и тя ще ти отвърне с обич… Все съвети, които сега хем му се струваха мъничко наивни с проповедния си тон, хем бе готов още утре да ги поднесе отново на студентите.

Слисаният шепот на жената в шезлонга го върна към все още необяснимото им съвместно попадане на яхтата.

— Изглежда, аз съм го писала, а на, никак не помня!

— Видяхте ли, Алфа! Напразно ме изкарахте виновен.

— Но защо ме наричате така?

Удиви се и той — бе го произнесъл съвсем механично.

— Не знам. Може да съм ви обявил за някакво начало, за начало на всичко това — замахна той с ръка, внимавайки да не разлее чашата си.

— Що за глупава шега — тоя брачен протокол!

— Нека не бързаме да определяме нещата. Тук някой си прави доста по-жестоки шеги с нас.

— Но аз съм омъжена! Нищо, нищичко не разбирам!

Не го разбираха и раменете й, заоблени от полото в невинна безпомощност. Страдаха под него и гърдите й от своето неразбиране.

— Пък аз, знаете ли, имам чувството, че е вярно и че някога много, много съм ви обичал.

— Моля ви! — извика тя, а сълзите й рукнаха необикновено едри, с тъмни отблясъци.

— Алфа — повтори той името, оставил го само да се натрапва на езика му. — На мен също ми се плаче. Хайде, стегнете се и нека по-трезво…

Препоръча й трезвеност, а отново доля чашата си. Сигурно щеше да се напие и му се искаше да се напие.

— Простете — изхлипа тя. — В мозъка ми е такава бъркотия! — Заизбърсва очите си с ръкава на полото, подсмръкна в детински упрек:

— А на вас ви е весело!

— Защо не? Красива съпруга, уютен дом, предстои ми интересна работа…

Доизрече го и веднага го жегна неопределеният спомен, че скоро е казвал някому нещо подобно.

Тя умееше не само да се изчервява, умееше и да се гневи.

— Престанете да пиете и направете най-после нещо!

— Вие го направете, пък аз ще ви гледам и ще си пия.

Усещаше тялото си младо, нетърпеливо, готово да се захване с работа, но алкохолът разместваше нещата в •измамно ясен ред, а шишето го привличаше все по-силно, както го привличаше и бяло-розовото видение в шезлонга.

— Недейте така, аз ви познавам съвсем друг!

— Сигурно — изсмя се той. — Щом и на катедрата сте ме виждали, и иначе!

— Не си въобразявайте нищо! Аз съм омъжена. Онова, по-рано…

Щеше да запита какво е било „онова, по-рано“ — много интригуващо се вряза то в ухото му, но уискито отново го изпревари.

— Тогава за какво сте избягали от съпруга си?

— Измислете нещо, моля ви! — викна тя, подсетена, че я чакат. — Трябва веднага да си вървя.

— Измислете го вие!

— Вие сте учен, физик сте!

— Не, аз съм професор. Професорът само повтаря онова, което са измислили други преди него.

Позволяваше си такива шеги, защото още вярваше, че му предстоят велики открития. Сега обаче се наложи да удави горчилката в гърлото си с нова глътка. Непонятното не можеше да стане понятно, но можеше да бъде удавено.

— Искате да ви обясня какво е това ли? Добре, ще ви го обясня, пък вие ще ми кажете как да излезем от него. У Айнщайн има едно понятие „жесток експеримент“…

— Знам го — смръкна тя вътрешните си сълзи.

— Браво! Начетено момиче!

— От вас съм го чувала.

— Е, добре, значи — паметливо момиче! Представете си тогава: една чужда цивилизация ни е захлупила в малък гравитационен похлупак и ни е откъснала от света, та да ни изучава в изолирани условия, както го правим и ние в лабораториите си. Или не — развесели се той още повече, защото у нея отново се надигаше красивият гняв. — Може би случайно сме попаднали в някакъв шлюз към антисвета или към паралелния ни свят и сега неусетно се носим нататък. А най-вероятно е някоя летяща чиния, минавайки оттука, да ни е харесала, опаковала ни е в това загадъчно кълбо от светлина и сега ни отнася като експонати за тяхната зоологическа градина.

— Не знаех, че се занимавате и с научна фантастика.

— Всичко, мила Алфа, всичко непознато, в което си блъскаме мозъците, е фантастика. Пак у Айнщайн има една мисъл: Най-прекрасното, което можем да преживяваме, това е тайнственото, загадката…

Тя го прекъсна с огрубяло нетърпение: „Знам я!“

Но съществуваше ли някъде пиян човек, способен да изтърпи такова прекъсване?

— Ето че и това знаете! Да, съпругата е длъжна да помни какво й е казвал мъжът й.

— Мисля, че го има като мото в книгата ви „Край люлката на истините“ — озъби му се тя.

— Книга, каквато също не съм писал.

— Друг ли ви пише книгите?

— Не ставайте зла! В моя мозък е същата бъркотия. Ето, като казахте сега заглавието… Може и да съществува такава книга, всичко вече ми се струва възможно.

Алкохолът по пиянски изби в очите му, загледани в жълтеникавото дъно на опразнената чаша. Засили потребността му да прегърне тази жена или тя него да прегърне, да се скрие в скута й от своята изнемога пред чудовищното безредие, настъпило така внезапно в спокойния му живот.

— Алфа, аз не ви излъгах одеве, когато казах, че много съм ви обичал. Целият го чувствувам, въпреки че не мога да го обясня.

Тя храбро го изгледа, но то бе опит да възпре надигащата се опасност.

— Бях влюбена във вас, наистина. Заразих се от общата лудост на студентките ви. Не мислете обаче, че искам да ви гледам и по бели гащи. Нали така ми казахте, когато дойдох в кабинета ви!

— И на вас ли? — смая се той. — Ех, майка му стара, такова момиче да изтърва!

И се надигна от дъските. Искаше да отиде за вода, но тя не го разбра.

— Това нищо не значи! Не си въобразявайте, че като сме сами тука…

— Доколкото си спомням, вече бяхме заедно, нали?

— Да, все гледате да ме унижите!

— А! Унижение ли беше? Та аз тогава за вас не бях аз, нали? Беше просто недоразумение. Следователно можем да го забравим. Да го забравим, Алфа — хвана се той отново за шишето. — И да потърсим новото начало. Или оная котва в бордовата книга, която в някакъв луд час е завързала сърцата ни.

Тя не прие наздравицата, още се надяваше да го отклони.

— Олга жена ви ли е?

— Приятелка. Но без особено значение. Приемете, че вече съм скъсал с нея. Иначе съм разведен и съм добра партия. Ама какви ги дрънкам! — извика той внезапно и се изстреля от мястото си към нея. — Та аз съм женен и съм женен за вас! Ей там го пише. И като съпруг…

Тя изпъна отбранително ръце пред себе си.

— Не понасям пиянски приказки!

— О, мила, една съпруга трябва да се научи да понася!

Тя извика „Махнете се!“, но той бе уловил вече протегнатите й ръце, издърпа я от шезлонга, хвърли я на гърдите си, неотмерено силно стисна кръста й.

Тя се изви назад, отказвайки му целувката, и той захапа щръкналото пред устата му поло. Тялото й се вцепени от изненадалата го болка. Той напипа мекия пояс на панталоните й, а звукът от скъсването му, докато го смъкваше надолу, оглушителна изстърга в кошмарната тишина.

— Гледат ни! — изхлипа тя.

Той възтържествува към липсващото небе:

— Гледате ли ни? Добре, гледайте какво правим ние, хората, гледайте как го правим!

И с трясък я събори на палубата.

Разбира се, не постигна нищо, въпреки че тя не му оказа повече съпротива. Навярно и за да изнасилваш се искаше умение, или по-малко интелигентност, или по-малко алкохол. Само изпонатърти коленете и лактите си на дъските. Но тя остана да лежи като изнасилена и той, внезапно изтрезнял, се почувствува нетърпимо гузен. Не посмя да стане, защото щеше да се изправи пред изцъклено отворените й очи. Тя не посягаше дори да се прикрие, сякаш чакаше да довърши онова, за което бе се нахвърлил върху нея. Мълчеше по-страшно и от мълчанието, захлупило ги отново с присмехулно светлия си капак. Дълго набира смелост да протегне пръсти към лицето й. Беше мокро.

— Ще можете ли да ми простите? И аз не знам как стана, не бях на себе си. — Дишането й избухна в ушите му. — Може би от страх. Не знам.

— А аз ви обичах! — викна тя в яростен укор и последвалият плач закънтя чак в дъските под гърба му.

— Алфа, моля ви! Моля ви, аз наистина…

Захласната в плача си, тя не реагираше нито на думите му, нито на милувките му, а когато дланта му предпазливо се спря върху устата й, зверски го захапа.

— Оставете ме!

Болката в дланта му засили след алкохолното изтрезняване. Видя се да лежи на същите дъски със същата жена, друга наистина не бе идвала тук. Бе я милвал, беше изобретявал за нея нежни, мили и докрай безсилни в изказа си думи. А този фенер на мачтата по същия безплоден начин бе сигнализирал за тях някому, който не можеше да възприеме червеното му старание. Какво тогава ги е събрало на яхтата, щом са си толкова чужди?

Тежката светлина проникваше и през клепачите му, подреждаше там с тръпнещия ритъм на болката в дланта детайли от събития, от собствените му преживявания, смътно познати или непознати, а той ги отпъждаше със злоба, защото се озлобяваше на себе си. Глупости, любов! Да бяха се отбили в колибата на някого от рибарите… Чакай, нали и той самият имаше колиба! Да, всичко щеше да се свърши с изтичането на хормоните. Тя положително би избягала и с другиго, щом я е напекло да бяга, той би си поканил друга, ако в същата степен му се е харесала. Хвърли крадлив поглед към голия й, пихтиесто разтреперан от хлипането корем — доста стандартна хубавица, оставиш ли настрана умението й да хапе. Но и хапането не е нещо повече от безсилие.

Плачът край рамото му затихваше и той се дръпна още по-далеч от нея. Предпазливо разтърка лакътя си, погледна дланта. Трябваше да й се сложи компрес, за да се разнесе съсирекът. Най-просташката жажда за удоволствие, тя бе ги събрала, но защо той, умният и предпазливият, бе й се поддал? Нима още не бе се научил по-разумно да си взема удоволствията, да не допуска да го осакатяват? Защото заради тях и чрез тях ослепява съвременният човек за света, не от друго. Ако някога в джунглата самецът се е нахвърлял така върху някоя самка, от това са се пръсвали искрици-деца, за да осветяват още по-силно тъмата на планетата. Той е тичал после до припадък с копие подир сърните, а тя е вадела от земята сладки корени, за да поддържат и разпалват искрите, пръкнали се от огъня им. А те, двамата, обикаляха цял ден магазините, натъпкаха яхтата с деликатеси, за да станело приключението им по-красиво. Чиста патология! За да стане сега агонията им по-дълга, цял месец да трае, защото очевидно нямаше изход оттука. Природата е търпелива, тя ще си доведе своя експеримент до края, ще поиска да види и как се гърчат от глад, как издъхват от жажда.

— Капитане — като повей го докосна плахият й повик и чрез него той отново усети космическата тишина наоколо им. — Капитане!

Никоя жена не бе го назовавала така, а сякаш не за пръв път го чуваше от нейната уста.

— Може би съм сънувала, но аз те помня и друг, много нежен те помня. Сигурно аз също от страх така… Извинявай!

Той помнеше нежността си, но сега я мразеше, защото не успяваше да я свърже с жената, която целуваше рамото му, след като така животински бе го ухапала. Нежността ни е необходима само за да отблъсваме от време на време и от кожата си жестоката трафаретност на живота. За какво ще му се разкайва — той е, който постъпи с нея като пиян простак! Или и нейната памет се бе разбудила по същия начин, та се хващаше за отминалото?

— Аз пък ще те запомня с това! — вдигна той отмъстително дланта си над нея. Отпечатъците от зъбите й върху подулата се възглавничка се наливаха в мораво. Единият им ръб бе изцедил капчица кръв.

— Аз ли го направих? — изплаши се тя и посегна към ръката му, навярно да я целуне.

Той я дръпна. И въпреки че тъкмо в тая трагична безизходица не биваше да се лишава от съюзник и убежище, злобата му сляпо настоя да доубие всичко, което бе ги свързвало.

— Остави детинщините, ти си умна жена! Кажи кое те доведе на яхтата, трябва вече да си си го спомнила. Тук не ни остава друго, освен да бъдем искрени, преди да се е свършила водата.

Рече го и си помисли за водата в другия резервоар, който обслужваше тоалетната. Бе го напълнил оня ден с морска, защото пристанищната свърши. Кога оня ден? Нямаше значение, необходимо бе да измисли начин да я дестилира. Може би в тенджерата под налягане и ако намереше някое маркуче за горния й вентил… Така пропусна началото на признанието й.

— … Сигурна съм, че исках да те обичам. Няколко дена поне да обичам някого. Може би още… да забравя себе си. Или да намеря себе си. Искам да кажа, да видя дали в мен няма и нещо друго. Самото ми решение вече беше нещо по-различно, разбираш ли, даваше ми надежди.

— Мммъ… да! — измрънка той. Винаги се чувстваше виновен, щом усетеше, че някой очаква от него нещо, което той не е в състояние да му даде. — Звучи доста наивно. Хората съвсем откачиха, откакто всеки почна да търси себе си, вместо да си гледа работата. Аман от психоанализи! Прощавай, ама като че ли една яхта може да направи нещо повече от теб, освен плей гърла!

Тя рязко отскочи от него, легна по гръб, затисна с клепачи мократа още чернота на очите си. Беше целувал някога с упоение тези бледо мургави клепачи, прозиращите по тях сини жилчици, а сега те с нищо не го вълнуваха. Треперливата им безпомощност обаче му напомни за специалните упражнения по доброта, с които отскоро бе се заел. Отскоро ли? Пак тая бъркотия във времето! Ама че идиот! Поиска от нея искреност, а веднага я засече!

Алфа сякаш чу разкаянието му, не се обиди.

— За мен не беше развлечение. Никога не съм си позволявала подобни развлечения. Мъжът ми е вторият, не третият, но онзи веднага го намразих. Пък и ти не си плейбой, нали? Забрави ли каква радост беше, особено като правехме покупките, каква чиста радост?

— Вече помня и съм ти благодарен за нея.

— Защо ти на мен, тя си беше само моя. За теб беше обикновено приключение.

И успя отново да го разсърди, защото въпреки примирението в думите й, чу баналната женска провокация.

— Добре, ще обсъдим и тоя въпрос! Хайде, облечи се!

Тя занахлузва легнала панталоните си, стана, обърка се от скъсаното им поясче и силно опъна полото надолу. После, като притискаше ръце отпред, сякаш я болеше коремът, тръгна боса към каютата.