Жестокият експеримент

19

Нуждата от помощ скоро го изведе на палубата. Някой трябваше да му подскаже нещичко, да му предложи отправна точка за по-разумно мислене, а друг на тази призрачна яхта нямаше.

— Вие ли сте писали това в дневника?

Студентката лежеше в шезлонга още сърдита заради изгонването.

— Ако вие сте писали останалото.

— Почеркът прилича на моя.

— Ама пак ще кажете, че нищо не помните, нали?

— Пак ще го кажа. Та аз съм женен! И никога не •бих си позволил такова нещо! — дообясни той на първата и усмивка, която, изглежда, означаваше: Е, жена ти тогава ще ти отмъсти и заради мен!

— А аз мога да си го позволя, така ли? — озъби се студентката.

— Не исках да кажа това.

— Съветвам ви повече да не казвате неща, които не искате да казвате.

— Слушайте, ние с вас все пак…

Все пак яхтата е ваша, нали?

Тя сигурно имаше същото право на обяснение, но не схващаше ли това проклето момиче, че заедно трябваше да търсят обясненията! Сетил се за документите •на яхтата, той откри при тях собствения си паспорт, удостоверение за капитанска правоспособност за моторни яхти до еди-колко си тона, постоянно разрешително за излизане в открито море. Всички документи бяха издадени на негово име, носеха неговия подпис и някакви фантастични дати, лежащи в бъдещето. На снимките изглеждаше по-възрастен, но несъмнено бе той. Нима наистина трябваше да приеме смешното твърдение в записките, че времето ги връщало назад?

— Признавате, че сте ме отвлекли, нали?

— Ама за какъв дявол сте ми! — избухна той насред колебанията си дали да й каже за документите.

— В корабния дневник, който държите, драги ми доценте, стои вашето име като собственик! — съобщи му тя нещо, което той вече знаеше, но отказът й да разговарят разумно озлоби и него.

— На вас, ако ви се е прищяло да бъдете отвличана…

Тя скочи от шезлонга, прекатури го.

— Я го повторете!

И той побърза да й обърне гръб, върна се на кърмата.

— Такива… такива мазни като вас знаете ли колко са ми противни! — изкрещя подире му студентката.

Чак раменете му потрепериха от обидата. Та студентите го обичаха, а младежта не греши в преценките си, какво си въобразяваше тая простачка?

Седна в единия край на кърмата, защото каютата го плашеше с удушливите си загадки. Облегна гръб на релинга и се опита да възстанови чувството си за време, но обидата го застави да продължи мисловните си речи в своя защита. И пак не усети появата на противното същество, цъфнало пред него, както изобщо бе се пръкнало в живота му.

— Ало, доцентът, измислихте ли нещо?

— Като го измисля, сам ще дойда.

— Не се сърдете, не исках това да кажа!

— Тогава следвайте собствените си съвети.

Тя дълго мълча, така че той все пак вдигна поглед към нея. Посрещна го изненадващо мила усмивка с някакви палави гънчици вляво над устната.

— Исках да кажа: такива, дето всички се влюбват в тях. Напатила съм се от такива. Но съгласете се, като си помисли човек, ако всичко това е вярно, може и вие, нали, в това състояние…

— Какво аз?

— Може вие да сте се гаврили с мен.

— Не почвайте пак, моля ви!

— В съда всичко ще се разбере! — рече тя по-скоро с някакво сладострастно любопитство, отколкото в истинска закана, но обвинението й беше прекалено гнусно за неговото морално самочувствие.

— Махайте се от тука, чувате ли! Веднага се махайте!

Тъпанчетата му изпукаха от вика и заглъхнаха. А тя само надменно завъртя полата си и влезе в каютата. За да довтаса отново след десетина минути, премятайки демонстративно дълъг кухненски нож.

— Какво, ще разговаряме ли сега?

Той скочи на крака, но релингът не му позволи да се дръпне още назад.

— Не си играйте!

— Ще ви заколя, ей! — вдигна тя ножа, а веднага след това изпищя.

Писъкът й, дълъг и пронизителен, съпроводи падането му, сякаш го издаваше собственото му тяло в предсмъртния си миг. Тръбата на релинга като че ли сама бе се забила под кръста му, превъртя го над себе си и го обърна надолу с главата. Тилът му глухо издумка в бордовата стена.

Точно така я усещаше в началото: отделена от тялото, главата му сама полетя нанякъде. Той замаха ръце, пръстите му болезнено изтропаха в нещо кораво и гладко, опитваха да се забият в него. Тялото му, останало някъде там горе, все още викаше и крещеше, докато той най-после прогледна в пожарните отблясъци пред очите си. Падането стана осезателно бавно, а ноктите му допълнително го забавяха с конвулсивни дращения по бялата стена. Сякаш бе скочил в дълбока, топла вода, чиито пластове оказваха своята съпротива. Не за пръв път бе скачал така и не само от кулата на плажа. А и стената се напипваше като хлъзгавия цимент на плувен басейн. Окопитил се, той залепи длани в нея, сви крака и успя да се обърне, без да напуска спасителната й близост. Викна:

— В трюма има въже.

То се заспуска неочаквано бързо над него — малката пакостница и сама бе се сетила къде са въжетата. Безпокоеше го само още възможността да се хлъзне под извивката на корпуса, към кила, и да се отдалечи, но въжето се залюля току над челото му и той го улови.

— Навийте го на тръбата!

Изкачването беше лесно. Босите му ходила залепваха по стената, но горе студентката в бурно престараване го хвана под мишниците, силно го дръпна към себе си, загуби равновесие, падна на гръб, а той се стовари върху нея.

— Божичко, божичко, какво щях да направя! — зарева тя, като хапеше врата му с обезумели целувки.

Той натисна раменете й, откъсна се от прегръдката, разтреперан от умората и паниката, с парещи от въжето длани. Малката се гърчеше в епилептично разкаяние и за миг го изкуши също да я ритне.

— Хайде стига! Нищо нямаше да стане, стига, ви казвам!

Хвана я за тънката китка и грубиянски я вдигна от дъските, защото нервните й гърчове се силеха да му напомнят нещо, което сякаш някога бе преживял, а искаше да забрави. Студентката обаче не се задържа на краката си и той я подхвана през кръста, поведе я към каютата, питайки се злорадо къде е останал целият й досегашен курназлък. А вече на прага ръката му се заизпълва с топлината на безпомощното кръстче и с мъничко бащинска грижовност.

Положи момичето върху леглото, напълни чашата от термосовата кана, която стърчеше в ложето си на масата, натика стъкления ръб между тия розово мургави устни, които в своята страдалческа отпуснатост изглеждаха сега привлекателно нежни.

То лакомо изгълта водата и веднага разпери към него бляскаво мокри очи — с толкова бързо въздействие на водата досега не бе се сблъсквал.

— Ама аз се шегувах! Как можахте да си помислите?

— Нищо не съм си помислил.

— Чакайте! — улови то ръката му. — Не ме оставяйте, моля ви!

Същинско дете си беше и го доизпълни с бащинско всеопрощение.

— Какво? Ще преговаряме ли сега?

— Отгде да знам, че сте такъв страхливец. Пък аз си падам малко артистка.

Той изтръгна ръката си от нейната, но момичето скочи подире му.

— Не ме слушайте какво приказвам, чакайте! Така съм объркана самата! Седнете тука, до мен седнете, моля ви!

Той приседна на половин метър от нея, но тя все пак достигна ръката му, издърпа я към гърдите си и легна отново на възглавницата.

— Кажете, че ми прощавате.

— Добре де, прощавам ви.

— Не така, искрено! И ме погалете! Погалете ме, иначе няма да престана да плача. — И тя наистина вдигна ръката му към бузата си.

— Доста сте претенциозна!

Дланта му настояваше да се разнежи от хладната гладка кожа, очите й обаче продължиха да го смущават. Това момиче имаше очи като пръстена на жена му — много едър, много тъмен аметист. Купи й го за годишнината от сватбата, а бе го харесал заради странния му блясък, в чиято кафяво морава глъбина сякаш лежеше някакво страдание. Но като че ли и друг път бе срещал такива очи, и не толкова отдавна.

— Прав сте, аз съм един съвсем изпортен човек! — рече студентката, а страдалческият огън на аметистовите ириси се обгради от венец нови диамантено зърнести сълзи.

— Е, чак изпортена! — възрази той, но бе склонен да й вярва, защото все по-силно му се струваше, че вече си е патил от някаква такава жена. — Ще ми позволите ли сега да запиша нещичко ей там? Няма да излизам от каютата.

Тя още притискаше ръката му към бузата си и му беше неудобно да я дръпне.

— Какво ще пишете?

— Трябва да опиша падането си. Не заради, вас, не бойте се! Беше много особено падане и като че ли потвърждава ония там наблюдения.

— Значи вярвате на записките, така ли? — пак се изплаши момичето и махна ръката му от себе си. — Но тогава значи и онова в бордовия дневник може да е вярно!

Той побърза да се изправи с облекчение от възвърнатата свобода.

— Не знам. Знам само, че като добросъвестен учен… Искате ли да сваря кафе, видях в шкафа. Ако сте гладна, има там разни работи.

— Не, не, може да е отровно!

— А! Кому е притрябвало да ни трови?

— Може да има нещо друго. Нали и двамата сме като упоени, нищо не помним? Или смятате, че онова там, за времето, също е вярно?

Очите й сякаш знаеха повече от него и той се обезпокои от това тяхно знаене.

— Употребявали ли сте опиати?

Момичето така настръхна, че нямаше нужда да отговаря.

— Одеве много вещо душехте чашите. Не крийте нищо от мен, чувате ли! Трябва да разберем тази мистерия.

— Само веднъж — призна си студентката след кратко колебание. — От любопитство.

— Доста опасно любопитство!

— Знам. Бях много отчаяна.

— От какво?

— Това не ви засяга.

— Сега всичко ме засяга, девойче — изрече той внушително от висотата на доцентството си. — И вас засяга всичко мое.

— Ама да не искате да кажете, че аз съм ви упоила и отвлякла? — възмути се тя така пламенно, че той не можа да не продължи думите й.

— Точно така! И вие сте се гаврили с мен, не аз!

Аметистите забравиха страданието си, заискриха с кехлибарени искри.

Той се заслуша в биологичния си часовник — календар, който беше по-объркан и от ръчния му часовник, и от оня в командната кабина.

— Вярно, аз много обичам да се гавря с физици. Кажете, нямаше ли нещо от вас в гимназиалния учебник?

— Една малка глава на края.

— Ама беше най-хубаво написаната, помня я — зарадва се тя. — Наистина ли сте професор? Толкова млад?

— При нас стават подобни недоразумения — понавъси се той и чак след това я поправи. — Доцент съм.

А не беше ли вече професор или се обаждаше убедеността му, че ще стане?

— Защо недоразумение? Вие сте толкова умен и…

— Откъде знаете?

— Ха де! — засмя се момичето — Имам такова чувство. Добре, другарю доцент, сварете кафе. Уф, как съм гладна, и жадна съм, а пък ми се спи, спи…

И сладостно се протегна в леглото. Направи го с безгрижието на малко момиченце пред татко си, а като че ли и друг път, и по друг начин бе се протягала пред него. И той побърза да се скрие в кухненската ниша.

Не искаше да мисли за нея. Или поне не през погледа, с който бе наблюдавал протягането й. Лесно й беше на тая хлапачка! Сигурно младостта я караше да приема така леко целия тоя абсурд, че да му разиграва и разни детинщини отгоре на всичко! Дали все пак не е участвувала в някакъв заговор с опиати?

Цялото му тяло също настояваше за сън, като след денонощно изтощение от нещо си. Плашеше го, макар да имаше обяснения — малко ли неща му се случиха! Че и това падане! Налагаше се да го опише, подробно, с възможно най-точното възстановяване на усещанията. И да го добави към ония идиотщини. Когато един учен не може сам да стигне до някоя истина, длъжен е поне добросъвестно да описва фактите!

Но факти ли са това? Не приличаше ли раздвоението в мозъка му на оня шизофреничен рев, който временно предизвиква и ЛСД — чел бе за такива опити на психиатрите с доброволци. Странното бе, че тъкмо сегашното му състояние, уж реалното, уж действителното, макар и лениво поради тая умора, постепенно отстъпваше на спомени, които не бяха се случвали в живота му и по време можеха да лежат само в бъдещето, а му се натрапваха като преживелици.

Добре де, доцент ли съм или съм професор, писал ли съм онези книги или не съм ги писал, и само съм мечтал да ги напиша? Къде сме сега, накъде отиваме, отиваме ли изобщо нанякъде, питаше се той, а много по-късно осъзна, че едновременно със сънливите си въпроси спокойно и сръчно бе забъркал кафето в голямото джезве, а ръцете му сами бяха знаели кое къде се намира из вградените долапчета и цялото му грохнало тяло носеше в клетъчната си памет познаването на тази призрачна яхта.

Лесно бе да се твърди, че всеки човек във всеки свой миг представлявал съвкупност от своето минало и родените от желанието му видения за бъдещето, че от тази мешавица се състои нашето сега. Защо тогава си оставаше копнежът ни по ясния и стабилен миг? Кой беше казал: „Обичай мига“? Е, да, на думи и епикуреец да си е лесно! Но я обичай мига, когато насреща ти ще се зададе онова зло и диво момиче?

Пак стигна до студентката, взирайки се в надигащата се пяна на кафето, и пак се опита да избяга от нея. Отказа се да си зададе и въпроса кои са тогава те двамата, кой е той, коя е тя и къде в действителност се намират. Но на физика в него подобни състояния не бяха чужди, често ги предъвкваше пред студентите.

Когато пуснеш един електрон през процепа на дифракционната решетка, ти не знаеш в кой край на мишената, към която го изстрелваш, ще попадне. Само гадаеш, като врачка, по теорията на вероятностите. А самият електрон знае ли го? Или той също се примирява с оня пък принцип, който физиката нарече Случайност на избора? Питай го, драги, електрона питай знае ли си мястото в пространството и посоката, в която е тръгнал. И само след като чуеш отговора му, ще узнаеш дали законите, които си измисляте, са обективни или са самооправдания за собствената ни неопределеност!… И дали човекът не открива във Вселената тъкмо такива закони като Теорията на относителността или Принципа за неопределеността на Хайзенберг именно защото той самият им е подчинен и затова субективно ги разпространява върху цялата Вселена?…

Лелеее, от такъв неопозитивизъм дори Хайзенберг би се обърнал в гроба! — пожела си той да му стане весело, но вече бе се изплашил от неочакваната насока на мислите си — философии, каквито сериозен физик не би си позволил. Дотолкова се уплаши, че мозъкът му съвсем се разплу в умората, приличаща на светлинната мъгла, изпълнила през илюминатора и кухненската ниша. Застави се да бърза: да сипва, да реже, да маже, да подрежда за оная глупачка, която хем го целуваше, хем искаше да го заколи. Никога не бе се виждал така близо до полудяването, но го спасяваха ръцете му със своите сръчни и бързи действия и със странната си памет, която напевно му разправяше стари приказки: как по същия начин, но и с много обич са приготвяли неведнъж закуска за една жена с тъмни аметистови очи, как тя също така неведнъж се е гърчела в тези ръце с тревога, с обич и сласт. И когато ръцете му най-после понесоха табличката към каютата, той очакваше да види тъкмо тази жена.