Жестокият експеримент

4

Наложи се да тегли още пари от банката за новите покупки, след това я изчака на уговореното място. Подвикна й през прозорчето на колата: „Алфа“, но тя се оглеждаше в друга посока, та се наложи да го повтори и потрети.

Тя притича, грейнала заедно с оранжевия сак, който се блъскаше в краката й.

— Прощавайте, аз съм като малките кученца, дето още името си не знаят, а и колата ви не запомних.

Хвърли сака на задната седалка, изпъна чифт дълги и силни бедра, обути сега в избелели джинси; стари бяха и маратонките й. Кокетното бяло каскетче, заменило половиндекаровата стряха, дооформяше вида й на студентка от някоя артистична специалност.

Той още не бе се справил напълно с разкаянието си, а сега към него се прибави и тревогата щеше ли да бъде равностоен партньор на тази млада жена.

— Не е ли малко багажът ви за дама като вас?

— Та вие не ме поканихте за цял живот? — Тя изписка комично: — Ау-, какво изтърсих! Не се плашете, нямам намерение да напускам мъжа си! Ей, ама какво става с мен?

Преображението й в бъбриво момиче го вълнуваше приятно и като че ля му трябваше още съвсем мъничко, за да се отпусне.

— Трябва да е наистина много добър, щом ви пуска така.

— Той замина вчера — простодушно призна тя. — Сам ми предложи да остана, а аз му казах, че може би ще бъда с приятели на яхта. Разбира се, не му казах с кого, навремето прекалено много изливах пред него студентския си възторг от вас. А той все работи и работи, не мога да го накарам два дена истински да почива. И вие ли така?

Той отбеляза в себе си, че тя, значи, още оня ден си е била решила да му се натресе на лодката, но не се възбунтува. Всички жени, които бе имал, все по някакъв подобен начин бяха го завладявали. Вместо това се усети гузен пред мъжа й.

— Страх, мила Алфа. Панически страх, че природата може да е решила да ти открие нещичко за себе си тъкмо когато си се изключил за възприемане.

Колата бавно си търсеше място из тесните улички, по-близо до търговския център.

— На лодката поне не си ли почивате?

Бе влязъл вече в негласно — и непосилно, знаеше това — съперничество с младия доцент, но то разпали преподавателското му красноречие:

— У Айнщайн има един термин „Жесток експеримент“. Мисля, че го употребяваше в някакви разсъждения за Достоевски. Паралел правеше с нашите методи. Както ние поставяме природата в неестествени, в мъчителни за нея условия, режем я, разлагаме я, разбиваме атомите й, същото правел и Достоевски с героите си, като ги поставял пред неразрешими проблеми, в безизходни ситуации. Може и обратното да е било, няма значение.

Той откри най-после една пролука в редицата от коли, където успя да влезе без маневра.

— Та исках да кажа, като ме хване отчаянието, заставам гол на носа, на самия ръб и викам, и крещя, и плача. Ето ме, направи си с мен един експеримент, най-жестокия експеримент си направи, последния! С гръм ме изгори, удави ме с бурите си, но ми открий поне още нещичко за себе си, поне в последния миг…

Изключи мотора и чу последните си думи прекалено гръмко, засрами се, обърна се към нея за извинение, но позна в плахата й устременост към него, че е извоювал една победа, и пожела да усили ефекта й, превръщайки разказа си в артистична самонасмешка.

— Дааа, никак не ми е весело на моята лодчица! А понякога знаете ли какво правя? Нарочно разигравам положението на корабокрушенец. Отивам чак в центъра на морето, дето е розата на ветровете и дето никой не минава, заключвам консервите, водата, запечатвам компаса и радиостанцията, преструвам се на финикиец, комуто тепърва предстои да открива движението на звездите и морските течения, за да видя дали няма да съзра нещо, което човечеството не е довидяло, нещо, което може би самата ни система на образование пречи да забележим. Затова, мила Алфичке, оня ден ви казах, че няма самота на лодката ми.

Тя се облегна силно на седалката, загледа се в посивелия от старост сенник над стъклото.

— Не знам дали стана случайно или вие просто… Но като дойдохте… дойдохте като в онази легенда, дето Христос казал на един мъртвец или сакат беше, дето му казал: Стани и ходи! И аз се чувствувам сега така. И това име! Не може да се измисли друго име за някое ново начало. Аз наистина се чувствувам като една мъничка алфа, не, не главна, мъничка, но все пак… Ох, и аз вече не съзнавам какво говоря! Трябва да ми простите оглупяването, но нали преди всяко голямо начало винаги малко си загубваме акъла, било от радост, било от страх!

Тя млъкна и сигурно очакваше най-после да бъде прегърната или поне докосната, но той се уплаши, че с театралщините си бе предизвикал такова признание, прозвучало му прекалено задължаващо за малката любовна авантюра, с представата, за която бе потискал разкаянието си. И не намери какво друго да отвърне:

— Не бива да се боите. Лодката е много стабилна, аз съм доста опитен, а морето в тоя месец е най-спокойно.

Тя прихна лекичко в нервния си смях, навярно за да му помогне.

— Ама нали точно това ви казах, не ме е страх! С вас и в Бермудския триъгълник ще вляза. Ох, как бих влязла в тоя триъгълник, та никога да не изляза оттам!

И окончателно го накара да осъзнае, че изцяло прехвърляше върху него отговорността за това как ще изглежда приключението им. И че ще трябва да положи усилие, за да не се превърне то в мъчение за двамата.

Очите й, все така втренчени в сенника, май отново се готвеха да плачат с тъжните си детски сълзи и той рече строго:

— Дайте сака за митническа проверка! Разтваряйте, разтваряйте! Ще напускаме границата и капитанът е длъжен да знае какво се изнася. По-важно е, разбира се, да видим какво сте пропуснали да вземете.

Тя не схвана шегата му. Измъкна сака от задната седалка, срамежливо поразрови бельото си — бельо, предназначено за прелъстявания. Оказа се, че се е приготвила като за плаж. Нямала тук дрехи, нали е топло.

— И морето, Алфа, е като човека — прекъсна я той назидателно. — Никога не можеш да бъдеш сигурен в логиката на поведението му. Освен това от този миг вие сте член на екипажа, а капитанът съм аз. Повече и от топли дрехи морето изисква дисциплина. Ясно ли е? Юнга Алфа, в жабката има бележник и химикалка, пишете: моряшки свитер, винтяга, гумени ботуши…

След странната й въздишка по Бермудския триъгълник видимо й достави удоволствие да бъде послушна, а това поразсея собственото му усещане, че се държи лигаво и недостойно за възрастта си.

— Едно условие! — рече тя, прегъната над бележника. — Всичко, което ми е нужно, ще купя аз.

— Знам тук един моряшки склад, има всичко и е по-евтино, а на борда най-елегантно е полезното.

— Но ще го купя аз!

— Юнга Алфа, не се ли разправяше във вашите среди, че съм червив от пари?

Научнопопулярните му книги, желани от издателствата и младите читатели, действително носеха повече приходи, отколкото имаше редовният професор, а за хонорувани лекции го канеха често и в чужбина.

— Моля ви, щадете самоуважението ми! — скара му се тя накрая, защото той все не се досещаше, че иска да подчертае свободното си участие в авантюрата.

А в последвалите набези из магазините му показа, че настоява да участвува и в отговорността. Веднъж не го пусна да влезе с нея в аптеката, втори път — в цветарския магазин, откъдето се върна с две чудесно композирани букетчета, за които трябваше да се купуват пък вази. Изобщо пазаруването им се превърна в разточителство, което не можеше да не смути аскетична душа като неговата, но Алфа съумя да му придаде особено очарование.

— Ще погребем после всичко в морето, тържествено, както погребват моряците. В чувал, нали така беше?

И на него за пръв път му се прищя да я прегърне, да скрие зад гърба й своя смут, но се намираха насред града.

Нямаше подобни приключения в живота си. Няколкото му поредни връзки представляваха полубракове, които траяха, докато жените се уморяха да чакат узаконяването им, а той инстинктивно го избягваше след несполучения ранен брак. Ето защо продължи да прикрива своята неувереност, като се преструваше на властен и опитен мъж, на истински морски капитан, и погледната с други очи, тая несвойствена му нахаканост, с която подсъзнателно воюваше и срещу мъжа й, изглеждаше не по-малко комична от преструвките на сервитьора Чарли-Чавдар пред клиентите на кафенето.

— Юнга Алфа — заповяда й той, когато най-после разтовариха на палубата купищата покупки, а заповедта му също излезе неприлично пресилена, защото и пасажери никога не бе имал на борда си. — Сега вие оставате да подредите, а аз ще отскоча до пристанищния контрол при моите приятели. Понеже ще излезем извън териториалните води, трябва да ви регистрирам. За колко време?

Бяха видели вече края на своето приключение, сега се налагаше да определят и времетраенето му.

— Не можете ли да ме скриете? Ще бъде по-романтично.

Той обаче усети в думите й само безпокойство за семейното благополучие и тръсна нещо, което пък съвсем не му отиваше, все в стила на морските вълци.

— Така аз мога да ви изнасиля и да ви хвърля в морето, без никой да узнае.

— Дори ще ви помоля за това! — отвърна му тя втрещяващо рязко и той й се извини с разкривена усмивка.

— Исках да кажа… Имате още възможност да се откажете — и предвкуси облекчението, което би изпитал, ако тя наистина си тръгнеше, но сега пък тя се изсмя с оня неин неприятно взривен смях.

— А, не! Няма да ви доставя това удоволствие! Щом сте ме поканили, ще ме изтърпите! Хайде, вървете да ме регистрирате, вие си решете за колко!

И с разтреперани пръсти затърси в чантата паспорта. Той го улови заедно с ръката й, несръчно целуна ръба на дланта и побягна от собствената си яхта.

Пристигна с отново претоварена кола — напитки, лакомства, още храна за цели месеци, две грамадни хладилни торби с лед. А бе регистрирал излизането си само за три дни. Тя усърдно му помогна да пренесат багажа и не го запита дори когато й върна паспорта, решила навярно от количеството храна, че пътешествието им ще трае повече. Предишните покупки си лежаха на палубата недокоснати. Той се изправи пред тях, позадъхан и потен от бързането.

— Боях се да не сбъркам, капитане — оправда се тя, преди да бе я запитал, а в гласа й имаше нещо подмилкващо се. Изглежда, искаше да потуши предишния сблъсък. — Май че още не съм се родила за самостоятелността.

— Но какво правихте толкова време, не беше ли ви скучно?

— Седях в шезлонга, гледах морето и се мъчех да ви се отплатя също с някое хубаво име, но и за това съм некадърна. Ще ви викам „капитане“, може ли?

— А самоуважението на еманципираната жена? — подигра я той.

— И то трябва да се извоюва. Дотогава съм на вашите заповеди, капитане.

Явно бе мислила и за други неща, седейки така в шезлонга, а очарователният начин, с който бе се насочила към сближението им, отново го смути като неочаквано любовно обяснение. Той се завърта по палубата, уж делово огледа струпания багаж, огледа яхтата, бяла и хубава, притихнала в същото, очакване на заповедите му, рече:

— Тогава, ако искате, още веднъж да се простите със сушата? Аз трябва да прибера колата в двора на един приятел.

— Ааа, не — изсмя се тя и с един нов смях, гърлен, сладостно мек. — Не мърдам оттука.

— Ще взема после такси.

— Няма да скучая. Само ми кажете кое къде да туря.

— Алфа — реши той, че така ще му е по-лесно, когато се върне. — Да преминем на „ти“, а?

Тя опря пръсти в каскетчето си с въодушевлението на новоназначен юнга.

— Ест, на „ти“, капитане!

Отново бе настъпил моментът да я целуне, но вместо това той рече: „После ще подредим заедно!“ — сякаш с това й обещаваше още непостигнатата близост. А когато, запалил колата, й махна през прозорчето, си помисли, че би трябвало и да се върне с повечко чувство за хумор, ако иска нещата да тръгнат в добра посока.