Жестокият експеримент

24

— Всички играем в някакъв филм — отвърна му тя в примирен опит за мъдри изводи, а несъответствието я правеше почти комична, защото все така си приличаше на хубаво циганче. — Някой такъв стар режисьор, като моя, иска да повтори или пък да отхвърли от себе си нещо, което не е успял да изживее, и почва нас да разиграва.

— Нашият няма да бъде повторение — увери я той, продължавайки да я успокоява.

Гимназистката бе се наплакала, понесе и подигравката му, че страда заради някакъв филм, когато е напълно възможно да са изгубили завинаги цялата Земя с всичките й кина.

Стояха от двете страни на шезлонга и тя очевидно нямаше желание да седне отново в него, след като нищо повече не бе й предложил досега, освен изтощително чакане.

— Ние сами ще си съчиним нашия филм, затова ще бъде друг. — Той все така горещо настояваше, защото много му се искаше да я целуне, а филм с такова заглавие обещаваше не една целувка. Сънят, потънал в мътилката на паметта му, вече не го плашеше с мъчителната несполука за любов. — И така, някой ни е затворил на тази яхта. Впрочем бихме могли да се намираме и в студио, нали? Тая светлина и тишина, снимките са почнали. И така, трябва да изиграем сценария „В началото на пролетта“.

Тя го прекъсна с импулсивния наивитет на младостта си.

— Кой е този някой?

— Е, мило момиче, задавате въпроси, които хората съвсем безсмислено си ги задават толкова хилядолетия! Кой ни е затворил на тая планета и какво трябва да правим по-нататък? Та ние до никъде нямаше да стигнем, ако сами не си решавахме какво да правим! Наричали са го „господ“, наричали са го „природа“, вие одеве го нарекохте „режисьора“, приемам! Готови! Кадър първи! Щрак!

Храбро заобиколил шезлонга, за да бъде в готовност край нея, той протегна дългите си ръце и рязко ги затвори като скриптерна дъска под нослето й. Бъдещата артистка се дръпна, но двойната гънчица над устната й вече участвуваше в играта и го изпълни с ново въодушевление.

— Къде е началото на пролетта? Въздухът? Въздухът мирише на пролет… — Ноздрите му вдъхнаха демонстративно дълбоко, но не уловиха никакъв мирис. — Е, това няма как да се покаже. Но въздухът, да, слънцето напича земята и зимната влага се надига нагоре, забулва цялото поле в инкубаторната си топлина. Капчуците, те все по-нетърпеливо отмерват времето с капките — секунди. — Споменатото време бликна в устата му като горчива слюнка, трябваше да се преглътне. — Какво още става в началото на пролетта?

— Тихият пролетен дъжд звънна над моята стряха — подсказа му ученичката с христоматийното стихотворение. — С първия пролетен дъжд колко надежди изгряха.

— Ще снимаме и надеждите — рече той, защото тя пресилено, като читалищна самодейка, ловеше с уста и длани невидимите пролетни капки. Не искаше да й отнема дъжда. — В плахи акварелни тонове, които постепенно ще сгъстяваме.

Изтича до мачтата, клекна, откъсна нещо в несъществуващия завет на портретните платна. Върна се с танцова стъпка и с ренесансов поклон й поднесе трите си пръста, събрани като за молитвено прекръстване:

— Първото кокиче за теб, моя първа обич!

Тя се постресна от унеса в лицето му, но сигурно й дожаля за играта и старателно пое кокичето.

— Целунете го, целунете го! Влюбените момичета така правят.

Изострените за целувка устни докоснаха нищото в пръстите й, после се засмяха.

— До тук всичко е много банално.

— Разбира се. Но е хубаво, нали? Всички хубави неща са банални, затова ги и повтаряме, я! Исках да кажа, станали са банални, защото ги повтаряме, защото… Ама не ме обърквайте де! Впрочем как ви беше името? — В съзнанието му нахлуха едновременно и от различни посоки множество женски имена. — Все едно, не можем да играем със собствените!

Той отиде при коняка, пи за подкрепа направо от шишето, обърна се и видя, че тя очакваше името си. Викна вдъхновено:

— Алфа! В началото на пролетта, от слънчевите пари, като Афродита от морската пяна, ще се появи едно момиче, чието име лежи в началото на азбуката, а лъчите му извират от глъбините на материята. Става ли?

— Става, капитане! — зарадва се тя, навярно и на намереното от нея обръщение.

Преизпълнен от доволство, той намести капитанската си шапка, с която не можа да се раздели, въпреки че изпотяваше главата му.

— Отлично! И така… В началото на пролетта старият морски вълк се връща от далечно, далечно плаване след много и ужасни бури. Но още от морето през бинокъла съзира на брега в мъглата на пролетните изпарения момичето, което… Е, което най-после ще забие котва право в сърцето му. — Грубо насмешлив пръст ръгаше ребрата и на неговия вкус, че наистина всичко е прекалено банално и сантиментално, но много му се щеше да бъде завърнал се морски вълк. — И така. — рече той за четвърти или пети път, насилвайки въображението си. — Какво още става в началото на пролетта? Тогава нашите баби са зачевали децата си, та да се родят през зимата, когато полето спи и ще имат време да ги отгледат. Може и оттам да сме наследили навика да се влюбваме през пролетта. Абе, природата си знае работата!… Прощавайте, Алфа!

Бе срещнал в очите й враждебност, гънчиците ги нямаше.

— Нищо, нищо, капитане. Продължавайте! — отвърна тя и се отпусна в шезлонга като жена, сломена от безнадеждното чакане на своя морски вълк.

Лишено от подкрепата, вдъхновението му също се умори.

— Алфа, един такъв филм… Искам да кажа, в такъв филм не може да няма целувка.

Жената в шезлонга снизходително прозря за какво е била цялата игра.

— Целунете ме.

Но той вече не знаеше как да го направи — докато не се появи отново закачливата двойна гънчица. Наведе се към нея, още по-плахо я докосна.

Жената се развесели.

— От това би излязло добър кадър.

И той тръгна към коняка; плещите му се смъкнаха в широката карирана риза.

— Съжалявам, но сега няма с кого другиго да изиграете своя филм.

Изрече го вече на чашата с коняк и веднага изтръпна от собствения си цинизъм. Гърбом зачака наказанието. Шезлонгът изстърга по дъските гръмотевично силно в очакващата тишина. Босите стъпала зашляпаха шамари на палубата. Ръцете й го обхванаха през кръста, брадичката й се забоде между плешките му.

— Страх ме е, капитане. Дори интересен сценарий не можем да си съчиним!

Да, това си беше вече отмъщение! Защо обаче продължаваше играта? Хлапашка му работа!

— Целунете ме! — каза хлапето. — Целунете ме истински. — Но на него вече не му се целуваше. — Знаете ли, аз… Мен никой мъж така истински, искам да кажа, истински мъж.

Той се извъртя в ръцете й, които не пускаха кръста му, както не се изпуска спасителен пояс. Повдигна брадичката й, накани се да я утешава с думи, но думите затъкнаха глътката му и бликнаха в юношески порив на плач, накараха го да зацелува сълзите й с отчаяние, което приличаше на страст.

Оказа се странен любовник: ту невъздържан, ту плах и все несръчен като в съня си. А същевременно обременен от спомени за други жени — опит, в който си отказваше да вярва, защото му се струваше смесен от гледаното в кината, от романите, от младежките съновидения. Но тази Алфа — точно толкова позната му и непозната — като че ли изпитваше същото. В единия миг сама ще го потърси по неприлични за седемнайсетгодишно момиче начини, в следващия рязко ще се дръпне, погнусена от собственото си поведение, ще го принуждава дълго да я моли за една последна целувка, която отново я превръщаше в страстно устремена към него жена. Целуваха се и се притискаха един в друг до отмаляване на мускулите, докато устните им болезнено се напукаха. Намокряха ги с по глътка изстинало кафе или топъл коняк и започваха отново. А в паузите гледаха към пролетно слънчевата празнота около себе си. Уютно отделила ги от света, станал им ненужен по време на прегръдките, тя не ги заплашваше, но и не ги подтикваше към друго, освен да се целуват.

Той откри в себе си, че и предметният свят диктува поведението ни, че човекът, творейки собствената си биосфера, непрекъснато си досъздава и господар, далеч по-властен от бог и природа. Сам се присмя на баналността на откритието си и поиска да целува гърдите й, не само през спеклата се от целувките му фланелка.

Алфа отказа.

— Наистина ли никой не ги е целувал?

— Никой — отвърна тя, но май не беше сигурна.

— Нали ще ставаш артистка! Те в киното вече непрекъснато си показват какво ли не, а гърдите са нещо друго, те са символ на красота.

Тя възрази с оная всеки път изненадваща го зрелост, която и него караше да се запитва: кой съм всъщност аз в момента?

— В киното зрителят е анонимен, а разголването е подчинено на художествената идея.

— Режисьорът ли ти го каза? Виж, мило — разпали се той, защото едни нецелувани гърди могат да разпалят и най-преситения мъж. — Ние никога не гледаме гърдите на жената само като мъже. Мисля, че у нас надделяват други неща. Синът у мъжа има повече нужда от тях, отколкото сладострастието.

Щеше да измъдрува още нещо такова, но в мозъка му се изкикоти, чут от студентите, доста мръсен виц за женските гърди и той се засрами от просташкото си самоопровержение. Отказа се да настоява, въздъхна мечтателно.

— Сигурно имаш много хубави гърди.

Тя прихна възбудено.

— Мисля, че не са лоши. — И същите пръсти, които допреди миг стискаха с упорството на девственица полите на тениската, с един замах я изхлузиха през главата й, захвърлиха я далеч от дюшека.

Оправи косите си и се поизпъчи, сякаш му позираше, но той не се приближи към нея. Нямаше в него никакъв порив — ни синовен, ни мъжки, само онемяла възхита пред хармоничната полусфера на тия банални като живота, кърмещи живота на планетата жлези.

Алфа не го дочака да се опомни. Прикри голотата си е оня древен жест на лявата ръка, който още повече открива, надигна се за тениската.

— Недей, моля те!

Тя седна веднага; по шийката й аленееха петната от неговите целувки.

— Обичаш ли ме, капитане?

Бе й го казал вече в десетина варианта, а сега нещо го обезпокои — твърде особено прозвуча въпросът й. Наведе се, погали по цялата им дължина мургавите й момчешки твърди крака.

— Какви нежни крачета имаш! Внимавай да не ги деформираш с разни тесни обувки като повечето жени.

— Това им е писано, горките! Обувките за бала вече са купени и са ми тесни. Хей, ама ти не ми каза обичаш ли ме? Ела, ела, недей да клинчиш!

Той зае предишното си място, точно срещу гърдите й, които сега светеха насреща му с възпиращата светлина на семафори, но тя сключи ръце около врата му, бавно запада назад и го смъкна върху себе си. Надуваемият дюшек изпъшка под тях като отчаян от палавщините на своята гимназистка родител.

А после, когато сама бе махнала иглата, когато бе отмотала широката пола от бедрата си, изведнъж така го блъсна, че той се търкулна край дюшека.

Мистичната светлина за пръв път се раздвижи пред очите му, завъртя се в жълто-оранжеви мъглявини, заражда мънички слънца. Натъртеното му рамо изохка.

— Не се сърди, моля те! Аз… аз… Пък и режисьорът изрично каза, че за филма трябвало да бъда момиче. — Разрошена и сякаш обезумяла, тя навличаше тениската, пристягаше полата си, закопчаваше огромната декоративна игла. — Моля те, капитане! Мили!

Но той вече изтрезняваше в облекчителната прохлада на дъските. Нещо мъдро го убеждаваше, че гордостта да бъдеш пръв някъде е слаба отплата за неизбежното обвързване, особено лекомислено пред защитата на дисертацията! Мозъкът му отново запремята видения, приличащи на спомени — от един живот обаче, който с малко неща го съблазняваше.

Спокойно се премести на дюшека, спокойно я повика:

— Легни пак до мен! Не се бой, ще си изиграеш филма и тогава. Като се оженим. Всъщност няма да става нужда дори да сключваме и брак, нали вече сме се разписали. Ама сватба ще си направим, истинска, голяма сватба!

Тя зарадвана се върна в прегръдката му, но женското й мозъче по-добре задържаше такива подробности, помнеше и невероятно отдалечената в бъдещето дата на брачното свидетелство:

— Толкова далече ли? — И все пак още беше по-нетърпелива от него. — Капитане, а ако станем деца?

— Ние и сега май сме деца — бащински я притисна той към себе си. Имаше предвид само нея, разбира се, но и неговата млада плът отново не повярва в опасността. — Няма, ще видиш! Ние пак така изведнъж ще се върнем и аз ще съм известен професор, а ти… — Позапъна се, защото не знаеше към какво тя ще се е насочила: киното, биологията или литературата. — Ти много, много ще ме обичаш. Е, и мъничко ще ме ревнуваш от студентките, но съвсем мъничко, защото ще знаеш, че аз все така си те обичам, както сега.

— Да, ама ще бъдем стари!

— Е, чак толкова стари! Аз бързо-бързо ще стана професор, нали съм вундеркинд.

— А ако не се обичаме тогава? Искам да кажа, като се събудим?

— Невъзможно! — искрено се възбунтува младостта му.

— Обичаш ли ме, капитане? — запита го тя, вече по някакъв стотен начин. — Обичаш ли ме истински?

Той й отвърна с порой целувки, насред които тя се опитваше пак да му се извини, че го принуждава да чака, а той се мъчеше с целувки да заличи някакви бъдещи години, защото в тях не я виждаше край себе си.

Целуваха се още, за да изкупят вината си един пред друг, и се надпреварваха да призовават общото бъдеще; целуваха се, докато тя, обезсилена, заспа като дете насред приказката, която съчиняваше за нея.