Главата на кралицата

Пролог

Замъкът Фортрингей

февруари 1587

Смъртта вървеше търпеливо по петите й през всичкото време на нейното пленничество. Ден не минаваше, без Мария да долови зад гърба си стаените й стъпки ето, вече почти цели двадесет години. И когато най-сетне смъртта се реши да посегне, направи го с нетърпима кръвожадност.

— Утре в осем.

Граф Шрюсбъри назова деня и часа на нейната казън с глух глас. Той беше член на делегацията, която дойде след вечерня в нейните мизерни покои в мрачната крепост. Мария трябваше да стане от леглото, да се облече и да посрещне мъжете в спалнята си. Мария — вдовстваща кралица на Франция, прокудена кралица на Шотландия и наследница на английската корона, трябваше да стигне до такива непристойни унижения…

Шрюсбъри обяви присъдата, след това Бийл, секретарят на Съвета, изчете с ясен глас заповедта за изпълнението й. Като хипнотизирана Мария не можеше да откъсне поглед от жълтата навосъчена лента с големия печат на Англия, която висеше от края на листа. Всичко се извършваше най-стриктно по правилата на акта за присъединяването.

Да, смъртта бе решила да си послужи с процес, спазващ всички правила на закона.

Нейните тъмничари не склониха да й позволят в тези последни часове и най-малката милост. Когато ги помоли за изповедника си, за да може да се подготви за смъртта, отказаха й най-безцеремонно. Желанието й да й бъдат върнати за малко личните й книжа и документи също не бе удовлетворено. Делегацията отхвърли всяка нейна молба.

Страшната сила на преследвачите й се простираше и отвъд гроба. Мария искаше да бъде погребана във Франция, в Сен Дени или в Реймс, но и това й бе отказано. Кралица Елизабет бе забранила това изрично. Никакво желание на пленницата не биваше да бъде изпълнявано — нито приживе, нито след смъртта.

Всяка плаха молба, всяко желание бяха безпощадно отхвърлени. Посещението приключи, делегацията се оттегли и Мария остана да теши отчаяните си прислужници, борейки се със собствения си ужас.

Утре в осем.

За невъобразимо кратко време трябваше да подреди нещата от цял един живот, живот, траял четиридесет и четири години и познавал момента на най-върховна страст и най-тежки унижения. Дори дванадесет дни не биха стигнали, за да се приготви, а й даваха по-малко от дванадесет часа! Една раздяла, ужасяваща със своята внезапност!

Набързо сервираха вечерята, за да остане поне малко време да уреди толкова много и важни въпроси. Тя прегледа грижливо целия си гардероб и разпредели вещите си между приятели, родственици и членовете на малкото си домакинство. След това написа най-подробно завещание — изложи молбата си да прочетат в нейната Франция заупокойна молитва, завеща щедри дарения на своите служители. Въпреки смъртното си притеснение тя намери сили да помисли в завещанието си и за децата и братята-монаси в Реймс.

А сега вече трябваше да помисли за душата си. Написа последно писмо до каплан де Прейо, като го помоли да бди тази нощ в молитви за успокоение на душата й. Вярата, която я бе крепила през всичките тези години, сега бе подложена на последното, най-тежко изпитание.

Беше към два часа, когато приключи. Затова и последното й писмо до нейния девер, крал Анри Френски, носеше вече датата сряда, осми февруари 1587 година, денят на нейната екзекуция.

Мария погледна напълно облечена. Около нея се скупчиха съкрушени нейните придворни дами, облекли вече черно траурно облекло. Една от тях зачете от стара католическа библия. Кралицата покорно изслуша притчата за добрия разбойник, чак до последните слова на кръста и горчиво промълви:

— Той е бил наистина голям грешник. Но не толкова голям, колкото съм аз.

Тя затвори очи без надежда за сън. Пред покоите й прогърмяваха тежките стъпки на войниците — тя трябваше да знае, че е охранявана най-зорко. От долния етаж ехтеше чукането на дърводелците — сковаваха ешафода. Времето едва се влачеше, сякаш за да направи напрежението още по-непоносимо и да удължи изтезанието.

В шест часа, далеч преди разсъмване, тя стана и се затвори в малката стаичка, в която се молеше обикновено. Цяла вечност тя остана на колене пред разпятието, за да подготви душата си за онова, което предстоеше. Забрави напълно болките в коленете и във всичките си стави. Най-сетне управителят на Нортхемптън изпрати да я вземат. Агонията на очакването свърши. След най-дългата нощ в живота й изгряваше най-краткият ден.

На шестима от служителките й бе позволено да я придружат. В ушите им още звучеше заповедта на кралицата им да се държат смело. И сега те черпеха сили от нейното храбро държание и смирение. Каквито и грехове да беше извършила през живота си, Мария бе решена да го завърши с достойнство.

Повече от триста души се бяха скупчили в големия хол, любопитни да я зърнат. В очите им гореше някаква странна смесица от омраза и страхопочитание. Съзнаваха, че пред тях стои една легенда — Мария, кралицата на Шотландия, една непредсказуема, властна и импулсивна жена, загубила две корони и трима съпрузи, католическата престолонаследница на тази протестантска страна, жена, чието присъствие даже би могло да разпали бунт, макар да бе заключена зад решетки и стени.

Дори младежкото очарование да бе изчезнало, дори красотата да бе помръкнала, дори лице и тяло да бяха натежали, с приведени рамене, измъчвана от вечните си ревматични страдания, така че трябваше да се подпира на ръката на един от офицерите, това беше една достолепна, величествена фигура, с онази горда, с нищо несравнима осанка на людете от кралска кръв, пред която тълпата немееше.

Носеше рокля от черен сатен, с гарнитури от везано черно кадифе и украса от лъскави черни копчета с формата на жълъд, целите обточени с перли. През процепите на ръкавите й се виждаше пурпурночервена подплата. Обувките й бяха черни, чорапите целите в бродерии, със сребърни кантове. Бялата колосана шапчица бе покрита с дантели, дълъг бял воал падаше назад върху раменете и гърба й, като да беше някаква горда, призрачна невеста.

Мария държеше в ръката си венец и молитвеник, две броеници висяха на колана й. Когато й помогнаха да изкачи трите стъпала, погледът й падна върху купчината слама, която скриваше оръдието на палача. Санът й й даваше право на милостиво, бързо обезглавяване с остър меч, ала тук тя видя само брадвата на простия палач. Още един, последен тежък удар върху нейната гордост…

С пълно самообладание тя изслуша как притесненият Бийл нервно изчете пълномощието за екзекуция. Мария остана недосегаема. Едва когато епископът на Питърсбъроу се изстъпи и по канона на протестантската религия започна някаква бомбастична реч, кралицата показа признак на вътрешно вълнение.

— Господин епископ — каза тя студено, — аз стоя твърдо в старата римокатолическа вяра и съм готова да пролея кръвта си за нея.

Бе издържала досега на всички подкани да се отрече от вярата си. И в този момент даде отпор на своите съдии, като издигна високо разпятието и с ясен глас изрече молитвата си, първо на латински и след това на английски. След като обяви своята вярност към католическата религия, тя бе готова да преклони глава пред участта си.

Палачът и две от нейните придворни й помогнаха да се съблече. Към червената си риза тя бе облякла корсаж от червена коприна, целия в дантели. Отзад на врата той бе изрязан дълбоко, специално за страшния момент… Навлякоха й червени ръкави и тя застана там, цяла в цвета на кръвта.

Привързаха очите й с бяла, извезана със злато кърпа и обърнаха кърпата нагоре, за да прибере косите. Остана открит само вратът. Кралицата промълви думите на някакъв латински псалм, намери опипом дръвника и сложи внимателно глава на него. Помощникът хвана тялото й, за да не се размърда.

Сламата прошумоля, извадиха брадвата и тя описа своята смъртоносна дъга във въздуха. Но не улучи врата, заби се в главата. Кръвта пръсна по бялата кърпа. Тълпата, която наблюдаваше сцената в някакво пъклено упоение, неволно изохка. Брадвата се вдигна отново, светкавичният удар този път попадна във врата. Но все пак не успя да отдели напълно главата от тялото. С ужасяващо старание палачът започна да кълца и последните жили, които все още държаха царствената глава.

Ала церемонията все още не беше приключила. Закачулената фигура на палача се наведе, сграбчи трофей за косите, изправи се и извика кресливо: „Да живее кралицата!“. Отговориха му само ужасените писъци и стонове на присъстващите. В ръката си палачът държеше само една кестенява перука.

Главата, останала без изкуствените коси, падна и се претърколи към ръба на подиума. Изпод червените поли на кралицата изскочи уплашено кученце и заподскача тревожно в кръвта около господарката си. Жалното му скимтене бе единственият звук; в залата на Фортрингей.

Всички стояха като вцепенени. Взираха се ужасени в малката светла глава, с късо отрязани сиви коси. И тогава видяха нещо, което ги накара да изтръпнат. Устните все още шаваха.