Главата на кралицата

8

Никълъс Брейсуел му поиска обяснение още на следващата сутрин:

— Бъркате нещо — бе краткият отговор.

— Не бъркам, Бен.

— Не съм ходил вчера в „Завесата“.

— Видях ви със собствените си очи.

— Видели сте някой, който прилича на мен.

— Престанете да лъжете!

— Не лъжа — разпали се актьорът. — Вчера следобед дори не съм се приближавал към Шордич.

— И къде бяхте?

Крийч млъкна обиден. Беше стиснал устни, издал брадичка напред. Но Никълъс не го остави.

— Знаете, че трябваше да сте тук вчера.

— Никой не ми е казал — отвърна вече по-меко Бенджамин Крийч.

— Аз ви го казах, има свидетели. Не се преструвайте, че и това не си спомняте. Шивачите ви чакаха, не сте се явили.

— Вчера… не ми беше възможно да дойда.

— Зная. Защото вместо тук бяхте в „Завесата“.

— Не е вярно — отсече Крийч. — Бях… — Той гледаше яростно Никълъс. Най-после скалъпи някаква история: — Бях в „Агнето и знамето“. Отбих с по обяд да пийна една чашка, но срещнах неколцина стари приятели. Заприказвахме се, пихме още малко… Знаете как минава времето. Преди да се усетя, със заспал на стола.

— Не ви вярвам нито думичка! — прекъсна го Никълъс невъзмутимо.

— Ваше право, сър.

— Ще ви наложа глоба, Бен.

— Ами, направете го. — В очите на актьора блесна предизвикателство.

— Един шилинг.

Упорството на Крийч премина в уплаха. Един шилинг бе значителна сума за човек, който припечелва седмично само седем пъти по толкова. Натрупал бе достатъчно дългове и не му беше лесно да отпише тези пари. Никълъс просто четеше мислите му, но не изпита никакво съжаление.

— Сърдете се на себе си — продължи строго той. — Кога ще разберете най-сетне! Колко пъти съм си затварял очите, но това вече трябва да престане! Къде е чувството ви за отговорност? Навън чакат десетки безработни актьори, веднага можем да ви сменим с друг. И ако продължавате така, скоро ще го сторим.

— Това не зависи от вас, Никълъс! — процеди през зъби Крийч.

— Предпочитате да обсъдим въпроса с мастър Файърторн?

— Не — отвърна другият, след кратко мълчание.

— Ако беше останало на него, да ви е изхвърлил още преди няколко месеца.

— Тези пари са изработени.

— Ще са изработени, ако присъствате — сряза го Ник. — Но не и като се търкаляте пиян някъде си или като ходите тайно в „Завесата“.

— Не съм бил аз.

— Не съм сляп, Бен.

— Престанете да ме наричате лъжец!

Крийч задиша тежко, раздул ноздри и свил юмруци. Но постепенно се овладя. Импресариото изглеждаше съвсем спокоен, едва ли щеше да го уплаши. Когато се наложеше, Никълъс Брейсуел можеше да се бие не по-зле от всеки друг, имаше великолепно тяло. Крийч нямаше да постигне нищо, ако се нахвърлеше срещу него…

— Един шилинг, Бен.

— Щом казвате.

— И стига вече глупости, сър!

Бенджамин Крийч си позволи още един яростен поглед и се оттегли към другия край на гардеробиерната. Този разговор го накара да изтрезнее напълно.

Семюъл Ръф бе следил репликите от другия край на залата и сега се приближи към импресариото.

— Какво има пак, Никълъс?

— Все същото.

— Попрекалил е с бирата?

— Да, повечко бира и недостатъчно почтеност, Семюъл. Вчера следобед видях този господинчо посред бял ден в „Завесата“. А сега отрича.

— Сигурно има основателна причина за това.

— Какво имате предвид?

— Къде го видяхте?

— Видях го да разговаря с някои от техните хора.

— Ами ето ви и отговора! Не иска да си признае.

— Какво да си признае?

— Нямах намерение да го споменавам, мислех, че знаете. Но явно не е така. — Ръф погледна към Крийч. — Бен Крийч работеше известно време за лорд Банбари.

— Така ли?

— Ами да. Бяхме заедно там.

Докато в гардеробиерната обсъждаха бъдещето на Крийч, в една стая на горния етаж бъдещето на Ръф висеше на косъм. Не минаваше репетиция на трупата, без Барнаби Гил да вдигне скандал. В момента влагаше цялото си актьорско майсторство в поредната свада. Едмънд Худ понасяше всичко стоически, ала Лорънс Файърторн беше побеснял. Той търчеше като луд из стаята, всичко в него вреше и кипеше.

— Той изобщо не е подходящ за трупата.

— Но защо? — попита Худ.

— Защото аз го казвам, сър.

— Но това не е достатъчно, Барнаби.

— Този човек няма никакво отношение към работата.

— Възразявам — каза Худ. — Семюъл Ръф е може би единственият ни служител, който се отнася съзнателно към задълженията си. Сериозен е и чудесно се сработва с трупата.

— Да се маха!

— И защо, моля?

— Защото не мога да го понасям.

— Той ще се зарадва да го чуе — намеси се Файърторн с хитра усмивчица. — Хайде, Барнаби, не си струва да говорим за такива смешни неща!

— Аз настоявам той да бъде уволнен.

— Това е просто някаква глупава приумица!

— Говоря съвсем сериозно, Лорънс. Той се опълчи срещу мене и трябва да си плати.

— Защо не го извикате на дуел? — предложи най-невинно Худ.

Гил изтри усмивките от лицата им, като вдигна един стол и го стовари с все сила на пода. Ноздрите му трепереха, въртеше очи като кон в подпалена конюшня.

— Трябва ли да ви напомням колко много ми е задължена трупата? — започна Гил. — Въпреки всички превъзходни предложения аз останах верен на Уестфийлд. Колко други трупи са ме канили, отказвах всеки път, защото смятах — а ето че съм се лъгал — смятах, че тук съм нужен и ценен…

— Тия приказки вече сме ги чували — прекъсна го Файърторн, разтреперан. — Все едно и също!…

— Говоря сериозно, Лорънс. Той трябва да се махне.

— Но защо, за бога?! Защото ви бодна с онази проклета флорета?

— Защото ме изнервя.

— О, вас всеки ви изнервя, Барнаби! Значи ли това, че всички трябва да напуснем?

— Оставете шегите, сър. Работата е сериозна.

— Тогава и аз ще говоря сериозно — обяви Файърторн и застана мирно, стиснал ръце в юмруци. Очите му фиксираха дребничкия Барнаби. — И двамата знаем какво се крие зад цялата тази работа. Младият Дики Хънидю.

— Мерете си думите, Лорънс!

— Точно това правя, и то заради момчето. — Файърторн вдигна предупредително пръст. — Не съм от хората, които си пъхат носа в личния живот на другите. Живей и остави и другите да живеят, така казвам аз. Но има едно правило в нашето малко общество, което трябва да се спазва, Барнаби, и вие го знаете не по-зле от мене! Разбирате ли ме?

— Да.

— Със стажантите по никакъв начин!…

— Това няма нищо общо със случая, Лорънс.

— Казах, каквото имах да кажа, сър.

— Искам да се присъединя изцяло към неговите думи — обади се Худ. — По въпроса за Семюъл Ръф вие сте абсолютно без подкрепа. Всички останали са доволни от него.

Барнаби Гил беше страшно обиден. Отиде бавно до вратата, отвори я, изправи се в цял ръст и вложи в гласа си цялото презрение, на което бе способен:

— Не желая да споря по този въпрос.

— А досега какво правихте? — подигра го Файърторн. — Спорихте. И то само колкото да се намирате на работа.

— Изборът е съвършено прост, господа — каза Гил.

— Изборът?

— Или той ще си върви, или аз!

И той драматично затръшна вратата след себе си.

Джордж Дарт бе потънал в мрачни мисли за своята жалка участ. Тъй като бе най-младият и най-незначителният сценичен работник, все на него пробутваха най-долната работа, всеки в трупата можеше да го командва. Но най-много мразеше, когато го изпратеха да разлепва афиши из целия град. Отвратителна работа! Кучетата лаеха по него, хлапетата го дразнеха и му се присмиваха, търговците го ругаеха и пъдеха, пуританите бърчеха носове, крадци се навъртаха наоколо му, сводници му додаваха най-безсрамно… Чувстваше се напълно безпомощен.

Сегашната му задача го изправи пред нов проблем. Натоварен с цял куп афиши за „Глориана триумфант“, току-що излезли от печатницата, той пое по трънливия си път из Чипсайд, като използваше всеки стълб и всяка ограда за своята цел. Едва си пробиваше път, буквално трябваше да се бори за всеки сантиметър през гъмжилото на пазара, нещо твърде трудно, като се има предвид дребния му ръст. Най-сетне Джордж Дарт закова и последния плакат пред „Момичето и свраката“.

Тръгна да се прибира, все още окайвайки наум тежката си съдба. Непрекъснато го разкарваха насам-натам. Все тичаше за някъде, вечно бе на път между две места, нямаше спиране. Просто не го оставяха да се задържи някъде, да бъде в центъра на онова, което става. Като че ли се беше родил разносвач! Всяко пристигане означаваше вече и тръгване, всяко спиране беше само колкото да получи указания за следващата цел. Като да беше пощенски гълъб… Обсъден вечно да хвърчи…

Самосъжаленията му бяха пресечени като с нож. Свърна по една от уличките, по които беше накачил вече сума плакати. Повечето от тях бяха изчезнали, останалите бяха нацапани с някаква боя. Джордж Дарт изстина при мисълта, че ще трябва отново да идва с куп афиши.

Докато се озърташе из потока хора му се стори, че наоколо гъмжи от подозрителни злодеи. Всеки един от тези минувачи можеше да е съсипал целия му труд…

Джордж Дарт се разрева. От другата страна на улицата един млад човек го наблюдаваше. Мъжът се усмихваше самодоволно. Беше Роджър Бартолъмю.

Стажантите продължаваха да недоумяват. Представа нямаха как са могли да се откъртят целите греди в таванската стаичка, чудеха се кой може да го е сторил… И дали беше само глупава шега? Дали не бе направено нарочно, за да бъде осакатен Ричард Хънидю? Или може би някой искаше тях да злепостави? Да ги въвлече в нещо много по-сериозно от скроената пакост. Защото ако Ричард беше тежко ранен или дори убит подозрението щеше да падне върху тях…

Стана така, че щастливата случайност, която бе спасила Дики, всъщност помогна и на тях. Марджъри Файърторн им се накара, ала те можеха с чисто сърце да се закълнат, че не те са прерязали гредите около таванското прозорче.

Мартин Иоу, Джон Талис и Стийвън Джуд бяха зачеркнати от списъка на заподозрените. Но техният проблем си оставаше: Ричард Хънидю щеше да играе Глориана…

Момчетата проклеха онзи, който се бе възползвал от първоначалния им план, и се заеха да измислят нещо ново. Сега обаче работата щеше да е опечена. Изпълнение — следващия ден, място на действието — двора на „Главата на кралицата“.

— Страхотен дорест жребец! — каза Йоу възхитен и се облегна на вратата на конюшнята. — Ела да го видиш, Дик!

— Наистина! — надзърна вътре Ричард. — Прекрасно животно. Колко е лъскав само!

— Да му се прииска на човек да го яхне. Да го пояздим ли?

— О, с удоволствие, Джон, но не умея да яздя. Чий е?

— Представа нямам — каза Тилис и метна поглед към Йоу. — Сигурно е пристигнал снощи.

Йоу бе видял стройния дорест жребец, когато пристигаше вчера следобед, а бе и чул какво нареди ездачът му на конярите.

Сега вече нямаше начин Дик да не падне в клопката!

На прозореца на стаята за репетиции бе застанал Стийвън Джуд. Той им даде знак, че Никълъс Брейсуел и Семюъл Ръф са заети, ангелите-хранители на Ричард този път нямаше да могат да му се притекат на помощ.

— Май че е гладен — каза Йоу.

— Ето ти една ябълка, дай му я — каза Талис и измъкна плода от джоба си. — Хей, Дик, дай му я!

— Не смея, Стийвън!

— Няма да те ухапе! Сложи я на дланта си и му я подай. Ето така. — И той разпери длан. — Хайде де!

— Страх ме е, Мартин.

— Конете обичат ябълки. Дай му я.

Бяха толкова настойчиви, че Дик най-сетне се престраши. Йоу открехна вратичката на клетката и влезе няколко крачки заедно с Дик. Жребецът се дръпна към отсрещната страна на бокса, заби глава в празната ясла и обърна лъскавата си задница към тях.

Ричард се приближи колебливо, с протегната напред ръка. Животното започна да бие леко с копито в шумящата слама. Ричард не забеляза, че Йоу излезе от бокса и затвори вратичката, сега Ричард Хънидю бе вече сам с огромния жребец.

— Дай му ябълката, Дик! — подвикна Йо.

— Дръж я под муцуната му — додаде Талис.

— Хайде бе, човек!

Докато Ричард бавно протегна разтреперана ръка, конят вдигна рязко глава, белна очи, присви уши назад и силно изцвили. Лъскавата задница блъсна момчето толкова силно, че то политна и заби глава в сламата. Конят се изправи на задни крака и само миг след това светкавицата на копитата му удари на педя от Ричард. Вдигна се облак прах и слама.

Мартин Йоу бе разочарован, ала Стийвън Джуд се почувства по-скоро объркан — странно, но колкото и да му се искаше приятелят му да играе Глориана вместо Ричард, мисълта че някакъв кон може да убие Ричард Хънидю никак не му харесваше…

— Хей! — изкрещя конярчето и дотича уплашено към тях.

— Дик искаше да му даде ябълка — обясни Йоу.

Конярчето отвори вратичката на клетката, хвана Ричард и го извлече навън. Изправи го на крака и го разтърси гневно:

— Защо го направи, глупако?! Този кон приема храна само от господаря си. Да те убие ли искаш!

Ричард Хънидю стана аленочервен и припадна.

Лейди Розамунд Варли винаги искаше невъзможното и не мирясваше, докато не го получи. След като съобщи на шивача какво желае, човечецът се опита да възрази и да помоли за малко повече време. Но тя не отстъпи. Ако желае да я запази като клиентка, да бъде така добър да изпълнява поръчките й. За кой ли път невъзможното стана възможно. В уречения ден шивачът пристигна с помощничките си във Варли Хауз. Лейди Розамунд остана възхитена от работата му, ала бе научена, че лакеите не бива да се хвалят. И започна да му намира кусури.

— Бях казала панделките да са три инча дълги.

— Четири инча, лейди Варли! — поправи я със страхопочитание той.

— И яката трябваше да е батистена…

— Вие казахте от камбрик, лейди Варли. Но можем да я сменим, разбира се.

— Тук горе ми е широка.

— Нали момичетата затова са тук! Веднага ще я стеснят.

Шивачът бе едър, любезен мъж, но изглеждаше някак смален от това вечно навеждане и кланяне. Отвратителният му навик непрекъснато да потрива ръце правеше държането му още по-мазно. Съгласяваше се с всяка забележка обещаваше веднага да поправи грешката си.

— Искам отново да я премеря — обяви клиентката.

— Но след като не отговаря на вашите желания, лейди Варли…

— Чакайте тук!

Тя се оттегли с две камериерки в стаята си, където я съблякоха и й помогнаха да облече новата рокля. Върху ленената риза пристегнаха корсет с банели от китова кост, около бедрата й се полюляваше кринолин, който щеше да придаде красива форма на пищните поли. Отгоре навлякоха множество фусти, захванати към прилепналия корсаж от царскосиньо кадифе, избродирано със злато. И отгоре вече идваше роклята, също от кадифе, но малко по-тъмно, за да има контраст.

Косата на лейди Розамунд бе боядисана в златисто-червен цвят, подредена в изкусна фризура по последната мода — дръпната назад и вдигната в златна корона от къдрици, падащи над челото. Твърдо колосана кръгла плисирана яка обрамчаваше бледото й красиво лице. Няколко скъпоценности, парфюм, шапчица, ръкавици и фини обувки допълваха тоалета, за да сътворят едно неповторимо, изящно творение. Беше помислено за всяка дреболия, за най-малката подробност.

Високите огледала, стигащи почти до тавана, й позволяваха да се види от всички страни. Лейди Розамунд направи все пак няколко забележки, но видимо беше доволна. Докато се разхождаше гордо из стаята, тя отново се сети за предишния собственик. „И епископът не би ми устоял…“

Тя се спусна по стълбите, позволи на шивача и на помощничките му да я отрупат с комплименти, след това плесна с ръце и ги освободи.

— Оставете ми сметката си.

— Да, лейди Варли.

— Съпругът ми ще ви заплати, когато има време.

Останала сама, тя се втурна към най-близкото огледало. Роклята беше истински шедьовър на шивашкото изкуство. Нямаше търпение да я облече и да се появи с нея в „Завесата“. Файърторн ще бъде зашеметен…

Едмънд Худ стоеше до прозореца на залата за репетиции и гледаше мрачно към вътрешния двор. Напрежението на творческата работа го бе изтощило както винаги, чувстваше се направо смазан. „Глориана триумфант“ беше безспорно чудесна драма, ала предназначението й бе да удвои славата на Лорънс Файърторн и да подпомогне любовта му. За Худ щеше да остане само една многословна благодарност и някоя дребна роля в четвърто действие… Чувстваше, че злоупотребяват с него. Дарбите му се поставяха в услуга на други хора. Най-красивият сонет, който бе написал от години насам, беше присвоен от друг човек. Беше му болно. Той тихичко редеше стиховете на сонета. Колко би искал този сонет да накара някоя жена да се влюби в него!… Ето, от месеци вече не се е влюбвал. Душата му вехнеше и гинеше без сладката мъка на любовта…

За Едмънд Худ тръпката на любовното ухажване беше най-върховното преживяване. Той бе романтик до мозъка на косите си, за него нямаше нищо по-възвишено от сладката отдаденост на едно чувство, от безрезервното обожание на любимата.

О, той съвсем не беше като Файърторн! За този порочен сладострастник беше важно самото завоюване, там той влагаше главните си усилия. Худ бе готов на всякакъв компромис. Би се съгласил да има и любима, която да не е от благородно потекло като лейди Варли. В момента беше толкова потиснат и обезверен, че би приел всяка жена, само любов да е!…

Докато дълбаеше в тези мрачни мисли, той съзря нещо, което го накара да трепне — дъщерята на ханджията прекоси с пъргави нозе двора, развяла тъмни коси на вятъра. Худ отдавна я бе забелязал, всеки път я гледаше с особено удоволствие. Надали имаше и двадесет години и, за щастие, не приличаше ни най-малко на своя баща. Беше весело и чистосърдечно дете, истинска радост за очите.

Но като я наблюдаваше сега, откри у нея неща, които не бе забелязал преди. Беше гъвкава, грациозна и жизнерадостна. Не, това не беше щерка на кръчмар. Тя беше като принцеса от приказките, също като в онази история за момичето, отгледано от дърваря… Худ пое дълбоко въздух, защото изведнъж осъзна и още нещо: нейното име беше Роуз. Роуз Маруд…

Мелодията на сонета звънна в самата му душа.

Посещението на Никълъс Брайсуел в „Завесата“ бе кратко, но то му подсказа някои несложни идеи за поставянето на „Глориана триумфант“ и той изгаряше от нетърпение да ги осъществи, фактът, че разполагаше с един пълен репетиционен ден — истински лукс, впрочем — му даваше възможност да се развихри. Наложи се да отхвърли някои от първоначалните си виждания, ала много от идеите, в това число и върховната сцена на морската битка, щяха да останат. Сега вече можеше да се отпусне. Беше решил техническите проблеми, пиесата щеше да тръгне. Поне за себе си бе сигурен, че няма да има провали.

Въпреки че бе страшно зает през целия ден, Никълъс се стремеше да не изпуска от очи Ричард Хънидю. Историята с коня беше наистина отвратителна! Нямаше съмнение, че останалите стажанти бяха скроили цялата работа. Но след тази случка те изпаднаха във всеобща немилост и атаките срещу Ричард не се повториха повече. С помощта на Семюъл Ръф и на Марджъри Файърторн Никълъс смяташе, че ще могат да опазят момчето от по-нататъшни беди.

— Дайте пак сцената с боя! — заповяда Файърторн.

— Всички по местата! — извика Никълъс.

— Няма да палим сега топа — реши актьорът. — Да си пестим барута.

— А платната, мастър?

— О, да, те ще ни трябват.

В сцените, където трупата на Банбари бе използвала за мачта дебело дърво, актьорите на Уестфийлд бяха измайсторили едно по-сложно приспособление, с помощта на което можеше да се вдига и сваля истинско платно. Мачтата бе така поставена, че да може да се върти и щом подухнеше вятър, платното се издуваше.

— Дръж здраво, Бен! — нареди Никълъс.

— Държа!

— Ти, Грегъри, заставаш до него за по-сигурно.

— Тъй вярно, мастър Брейсуел!

Драматичното майсторство на Едмънд Худ бе по-голямо от дарбата на автора на „Бог е на страната на флотата“. Докато у Бартолъмю действието приключваше с края на морската битка, „Глориа триумфант“ завършваше със сцена на палубата на флагманския кораб, така че се събираха всички по-важни герои. На борда се появяваше самата кралица на Албион и в пристъп на умиление грабваше меч, за да посвети в рицарско звание своя прославен и верен морски вълк.

Всички знаеха определените им места и Никълъс даде знак на музикантите. Питър Дигби подхвана триумфален марш, докато Нейно кралско величество тържествено стъпи на „палубата“. С високо вдигната глава и изразителна интонация Ричард Хънидю издекламира най-дългия монолог в цялата пиеса, като се опитваше да не обръща внимание на веещите се поли на дрехата си. Файърторн подви коляно, за да приеме благоговейно докосването на рицарския меч, след това целуна ръката на своята владетелка и подхвана собствения си монолог.

Но не успя да го изкара Докрай. Внезапен порив на вятъра откъсна платното от ръцете на Бенджамин Крийч. Преди Грегъри да успее да го хване, мачтата се олюля и се стовари върху сцената.

— Внимание! Пазете се!

— Помощ!

— Скачай, Дик!

Кралицата на Албибон разполагаше само с частица от секундата, за да се подчини на вика на Семюъл Ръф. Мачтата бе вече почти отгоре му, когато Ричард инстинктивно скочи от подиума на двора. Последва оглушителен трясък, но никой не пострада, макар че всички актьори стояха като ударени.

— Господи!…

— Ранен ли си, Дик?

— Мисля, че да…

— Не мърдай от мястото си! — извика Никълъс.

Той скочи до проснатия на земята Дик. Лицето на момчето беше изкривено от болка. При падането бе наранил глезена си, не можеше да стъпи. Още докато Никълъс опипваше крака, глезенът се поду.

Беше истинско чудо, че момчето успя да се изплъзне изпод дебелия ствол. Ако например, се бе спънало в костюма си, никога не би могло да отскочи. Екстравагантната красота на кралицата на Албион сега щеше да лежи размазана под мачтата. И така, Ричард бе избягнал опасността върху палубата на флагманския кораб. Но не можеше и дума да става на следващия ден отново да застане на сцената.

Ако и това не бе истинска ирония на съдбата! Другарите му се бяха опитали всячески да го отстранят, но не успяха. И ето че сега случайността направи онова, което всичките им планове не бяха успели да сторят. Един най-обикновен полъх на вятъра оваканти ролята на Глориана.

Никълъс Брейсуел вдигна момчето на ръце и тръгна към сцената. Бенджамин Крийч, който трябваше да държи мачтата, остана да гледа безмълвно след тях. Не помръдна от мястото си. Само очите му се бяха присвили, като че искаше да скрие радостните искрици в тях.