Главата на кралицата

11

След като реши, че е намерил най-сетне напъпила роза, Едмънд Худ загуби напълно ума си по нея. Знаеше, че я обича пламенно и безумно, въпреки всичко! Въпреки и независимо от факта, че тя надали бе най-достойната за такава чест. За него Роуз Маруд бе истинска богиня, нищо че ходеше с престилка, нейното жизнерадостно присъствие изпълни живота му с нови надежди, даде му нов смисъл. Мъчнотиите около поставянето на пиесата му бяха доказали колко голяма нужда има от замайващата утеха на една любов. Единственото му желание сега бе Роуз да бъде негова.

Александър Маруд бе сериозно препятствие за осъществяването на неговите желания. Вечните му тревоги и песимизмът му сега черпеха още по-мрачни сили от паническия страх за собствената му дъщеря. Беше обладан от мисълта, че някой може да я прелъсти. Всеки момент! Не я изпускаше от очи. Ето ти беда, когато даваш подслон на тия нехранимайковци от театъра — никоя жена в къщата ти не е в безопасност. Според разтревожения като квачка стопанин, нямаше актьор, който да не е безпътен развратник, тия хора нямаха никакви морални скрупули, фактът, че две от слугините му бяха бременни, напълно потвърждаваше мнението му.

Едмънд Худ бе следен на всяка крачка. Щом се доближеше до момичето, тутакси изникваше бащата и й намираше някъде работа. А единствения път, когато Маруд не успя да предотврати срещата между влюбения и неговата изгора, довтаса майка й. Беше едра и яка жена, твърде напориста. Острите й бдителни очи моментално обърнаха Худ в бягство.

Но все пак неговият звезден час дойде и той не го изпусна. От прозореца на залата за репетиции той видя своето божество да минава през двора с брат си. Худ вече бе платил на един от сценичните работници да му помогне при нужда и сега му даде знак. Джордж Дарт — най-невзрачният член на трупата — бе избранникът, който трябваше да отнесе стрелата на Амур.

— Да, мастър?

— Тръгвай с мене!

— Къде отиваме, сър? — попита момчето, подтичвайки след Худ надолу по стъпалата. — Сега ли трябва да свърша онова, което искахте?

— Ако е рекъл бог.

Излязоха на двора. Худ хвърли поглед през отворената врата на кръчмата и се зарадва, като видя старите Маруд заети там. Веднага зашепна на Дарт:

— Ето я, говори с брат си отсреща… — Той подаде на Дарт лист хартия, завит на малко руло. — Дайте й това незабелязано!

— Ала как, сър! Нали момчето ще ме види?

— Отклонете някак вниманието му!

— Как става тая работа?!

— Правете каквото ви казвам, и бързо!

— Ще се опитам, сър.

— Трябва да успеете, Джордж! — предупреди Худ мрачно. — Листът е предназначен само за нейните очи. Тръгвайте!

— Да, мастър.

Худ влезе в кръчмата и застана до вратата. Без да изпуска от очи родителите на момичето, той наблюдаваше дребничкия Дарт, който тръгна да се разхожда нехайно из двора. Джордж Дарт надмина себе си. Приближи се към брата и сестрата, пъхна се светкавично помежду им и блъсна силно момчето така, че го запрати далеч настрани. Роуз Маруд остана сама и не разбра как в ръцете й се намери този навит лист хартия…

Тя погледна печата и цялото й лице светна от радостна изненада.

— Отвори го, любов моя! — опита се да й внуши Худ от разстояние. — Отвори го!

Сякаш чула пламенния му зов, тя се подчини, строши печата и разгърна писанието. Изразът на изненада застина в смущение. Смръщила чело от напрежение, тя се взираше в сонета в продължение на няколко секунди, след това обърна листа наопаки и пак го погледна. Беше ужасно! Худ се бе надявал, че неговите четиринадесет редчета ще намерят веднага пътя към сърцето й и в нея ще лумне безкрайна любов, и през ум не му беше минало, че тази възвишена хубост, това олицетворение на съвършенството може да има някакъв недостатък — та бил той и най-дребният. Истината се стовари върху му с брутална внезапност. Роуз не можеше да чете.

Мина доста време, преди да установят със сигурност, че наистина има такова нещо. Хю Уеджис забеляза, че липсват някои дребни неща от гардероба. На Питър Дъгби му изчезнаха някакви нотни листове. Томас Скилън остана без най-хубавата си метла, а Джон Талис пък не можа да намери никъде шапката си. Отначало всеки си мълчеше — липсваха все дребни неща.

Следващата жертва бе Семюъл Ръф.

След репетицията двамата с Никълъс Брейсуел се отбиха да пийнат по чашка в „Главата на кралицата“. Ръф пожела да плати, но когато отвори кесията си, тя се оказа празна.

— Откраднали са ми парите.

— Имаше ли много пари в кесията? — стъписа се Никълъс.

— Само грошове, но честно спечелени!

— И нечестно откраднати, както изглежда.

— Как е могло да стане? — затюхка се Ръф. — Не съм бил сред много хора, та да ме обере някой джебчия… Цял ден бях сред колегите.

Никълъс изпъшка.

— Значи крадецът е измежду нас. — Тук?

— Вие не сте единствената жертва, Сам. Слушам оплаквания вече цяла седмица. На някой му играе ръчичката!

— Хванете този подлец!

— Ще го хванем. А за сметката не се безпокойте. Аз ще я уредя.

— Но само докато си взема заплатата — настоя Ръф. — Ще съм ви длъжник дотогава. Аз винаги си плащам дълговете.

— Какъв ти дълг! Дребна работа.

— И как така нищо да не усетя! — Ръф продължаваше да се взира тъжно в празната кесия. — Който и да е бил, явно много тънко е пипал!

— Кога вадихте пари за последен път?

— По обед, платих си яденето и пиенето.

— А по-късно?

— По-късно не съм я свалял от колана си… — Той изведнъж се сети нещо. — Освен за няколко минути, когато Хю Уеджис трябваше да ми изпробва новия костюм. Гардеробиерната беше пълна с хора.

— Можете ли да си спомните кои бяха?

— Не, не съм и помислил, че трябва да внимавам. Защо?

— Защото там е станало. Един от тях е крадецът.

Семюъл Ръф бе ядосан. След толкова дълга безработица най-сетне бе получил редовна заплата, беше си я разпределил да я харчи най-разумно. Самата мисъл, че някой от колегите му го е обрал, го наскърбяваше. Цялото му настроение се развали.

— Това е лошо знамение — реши той.

— В какъв смисъл?

— Съдбата се обръща срещу мен. Знаех си, че някога ще се случи. — Той въздъхна и сви безпомощно рамене. — Бях толкова щастлив, че съм част от трупата!…

— Ние се радваме, че сте при нас, Сам.

— За мене това беше страшно важно, нямам думи да изразя колко съм ви благодарен за всичко, което направихте за мене. — Той наведе тъжно глава. — Вие ме срещнахте в… труден за мене момент… когато аз…

— Не е нужно да ми обяснявате — каза Никълъс приятелски, за да му спести неудобството. — Разбирам ви.

Всъщност като актьор Семюъл бе като възкръснал от мъртвите. След категоричното си решение да се откаже от професията, той беше получил последен шанс и се бе възползвал от него по достоен за възхищение начин. Гаснещата искрица в душата му се бе разгоряла в буен пламък и той се бе върнал към живота, който обичаше. Никълъс с радост бе наблюдавал как Семюъл Ръф възвръщаше достойнството си.

— А сега всичко свърши — каза актьорът тъжно.

— Не виждам защо, Сам!

— Мастър Гил не желае да ме вижда повече тук.

— Той е само един от съдружниците — напомни Никълъс. — Другите ценят вашите качества, Сам.

— И все пак ще предпочетат да уволнят мен, а не Гил.

— Може би изобщо няма да се стигне дотам.

— Моля ви, опитайте се да ми помогнете! — примоли се Ръф и сграбчи ръката на Никълъс. — Трябва непременно да остана в трупата на Уестфийлд. Сега вече никой друг състав няма да ме вземе. Моля ви, Ник, използвайте цялото си влияние!

— Ще го направя — обеща Никълъс. — Не се отчайвайте!

— Ами мастър Гил?

— Трябва да се опитаме да го придумаме.

— Дали ще отстъпи, как мислите?

— Всеки може да бъде накаран да промени мнението си.

— Дано да е така! — Ръф пусна ръката на Никълъс и се облегна назад с уморена усмивка. — Каква промяна в живота ми! Като си помисля, че когато се срещнахме за първи път в странноприемницата, бях решил да се връщам у дома.

— Вие наистина се върнахте у дома, Сам.

— Мислите ли?

— Да, в театъра, той е вашият дом.

Ръф кимна в знак на съгласие и усмивката му стана някак тайнствена. Наведе се през масата и каза тихо:

— Да ви направя ли едно признание, Ник?

— И то е?

— Мразя кравите. Не понасям тези животни.

— О, вие направихте много повече, приятелю.

След като платиха бирата си на Маруд, двамата излязоха навън. Вечерта вече прибулваше светлия слънчев ден. Поспряха се пред входа и Ръф отново се отдаде на чувствата си:

— Не бих понесъл да се разделя с всичко това, Ник! Той разтърси сърдечно ръката на импресариото и се запъти към квартирата си. Никълъс хвърли последен поглед към двора и точно се канеше и той да тръгва по Грейсчърч стрийт, когато му се стори, че забеляза на един от прозорците някакво раздвижване. Беше в гардеробиерната.

Какво значеше това? Всички членове на трупата се бяха разотишли по домовете си, гардеробиерната бе заключена — винаги я заключваха заради скъпите костюми. Първата му мисъл бе да се промъкне до прозореца и да надзърне, но това можеше да привлече вниманието на онзи вътре. Реши да се върне в кръчмата и да проговори с Маруд.

— Може ли да ми дадете ключа от гардеробиерната?

— Още не са ми го върнали, мастър Брейсуел.

— У кого е?

— Представа нямам, сър.

— Дайте ми ключа от съседната стая.

— Ама да не е станало нещо? Какво има? — завайка се ханджията.

— О, нищо — каза нехайно Никълъс, за да не раздухва работата. — Сигурно Хю Уеджис е останал да поработи над костюмите. — Той взе ключа. — Благодаря, мастър Маруд. Ще ви го донеса обратно.

Качи се тичешком и натисна бравата. Вратата бе заключена. Той отиде до вратата на съседната стая, отключи я безшумно, мина предпазливо по скърцащите дъски на пода и прилепи ухо на междинната врата. Чуваха се някакви приглушени шумове. Нямаше съмнение, крадецът действаше.

Безкрайно внимателно Никълъс вдигна резето и открехна вратата, само колкото да погледне в стаята. Онова, което видя, го смая толкова, че той започна да премигва — не вярваше на очите си, най-малко това бе очаквал!

В единия ъгъл на гардеробиерната Барнаби Гил целуваше някаква млада жена. Бяха се прегърнали нежно, актьорът беше самата рицарска галантност, преливащ от страхопочитание към дамата. Ако не беше толкова изненадан, Никълъс направо би се трогнал от тези чувства.

Докато отваряше още малко вратата, тя изскърца на пантите. Влюбените подскочиха и извърнаха уплашени лица към него. Сега вече смайването му бе пълно. Жената носеше костюма и перуката за новата пиеса…

Беше Стийвън Джуд.

Стажантът стана червен като божур. Барнаби Гил беше бесен.

— Какво търсите тук, сър? — излая той.

— Мярна ми се нещо на прозореца…

— Но това вас не ви засяга! Давам на момчето някои указания, това е всичко. Ето, приключихме вече.

— Да, мастър Гил — каза Никълъс спокойно.

— Можете да си вървите — каза актьорът надменно.

— Преди това ще придружа Стийвън до вкъщи.

— Махайте се!

Заповедта прозвуча изключително гневно, ала Никълъс не мръдна от мястото си и издържа отровния поглед. Барнаби Гил бавно отстъпи. Ако импресариото речеше да разкаже какво е видял, той щеше да се окаже в отвратително положение, Файърторн и останалите знаеха за неговата слабост към момчета, но се бяха разбрали да не закача стажантите. Кратката прегръдка със Стийвън Джуд можеше да му излезе солена.

Никълъс му хвърли красноречив поглед. В този кратък, мълчалив миг бе сключена сделка: срещу своето мълчание Никълъс можеше да задържи в трупата Семюъл Ръф. Твърде неприятен компромис, ала Гил трябваше да се примири.

Стийвън Джуд още пламтеше от срам, от което можеше да се предположи, че за първи път се е поддал на съблазнителя. Никълъс твърдо реши, че ще му е и за последен път. Беше време да поговори сериозно с момчето.

— Преоблечи се, Стийвън!

Разтреперан и объркан, стажантът се обърна към Гил. Актьорът направи напразен опит да излезе от положението и махна с ръка — един вид, освобождава импресариото да си върви.

— Не е необходимо да го чакате! — каза той нервно. — Аз лично ще отведа момчето в къщи. Така че засега ви казваме сбогом.

— Преоблечи се, Стийвън — повтори Никълъс спокойно.

След дълго колебание Гил кимна на младежа, Стийвън Джуд се зае да сваля костюма и перуката. Никълъс отвори вратата и направи път. Барнаби Гил разбра намека. Без да се обръща назад, той бързо напусна мястото на последното си разочарование. Бяха му осуетили още едно завоевание.

Неделното утро завари Лорънс Файърторн на обичайното му място в църквата „Свети Леонард“ в Шордич. До него седяха жена му, децата му, стажантите и прислугата. Той пееше сърцата и многословна проповед по евангелието на Свети Марко. Имаше вид на напълно щастлив глава на семейството по време на църковна служба. Никой от насядалите наоколо богомолци не би и помислил, че жената до него, външно преливаща от майчинска нежност, таи в сърцето си желание да убие своя достопочтен съпруг.

Заплахата от страшната Армада бе умножил броя на богомолците в протестантските църкви. Дори не чак дотам набожни души потърсиха закрилата на новата религия. Страхът от испанците подгонваше хората в храмовете, където се молеха за спасение, а победата над Армадата бе отпразнувана в препълнени църкви. Сега, през лятото и есента на 1588 година, нямаше божи служител в града и по графствата, който да се оплаква и да укорява паството си в липса на смирено усърдие. Страхът от Армадата и заплахата от Рим караха хората да се тълпят пред амвоните и не дотам издигнати духом пастири, като прогонваха и последната носталгия по тържествените тайнства на старата религия.

Лорънс Файърторн никога не бе занемарявал религиозните си задължени. Бе достатъчно възрастен, за да помни латинските меси, въведени по времето на кралица Мери, но се зарадва, когато Елизабет върна протестантското богослужение. Много скоро го завладя магията на Книгата на простите молитви, чийто език беше истинска наслада за артист от неговата класа. Църковните ритуали по начало съдържат театрален елемент и Лорънс с готовност се учеше от всеки пастор, който проявяваше артистично дарование от амвона.

Когато коленичи за последен път преди края на службата, той не затвори очи в смирена усмивка. Остана с поглед, вперен в олтара, а на лицето му бе изписано блаженство. Марджъри Файърторн го изгледа изненадана, недоумявайки откъде това просветление и благоговение. Но онова, което вдъхновяваше съпруга й съвсем не бе христовата вяра. Покривката на олтара го беше накарала да засияе — истинско царскосиньо, везано със злато. Точно като корсажа, който лейди Розамунд Варли бе носила в „Завесата“…

В ушите му още звучаха думите на проповедта:

„Истина ти казвам, изпращам своя пратеник пред твоето лице…“

Без да губи време, Никълъс Брейсуел побърза да съобщи на Семюъл Ръф добрите новини. Без да споменава за обстоятелствата, накарали Гил да промени мнението си, той само информира актьора за новосъздалата се ситуация. Ръф толкова се зарадва, че за малко не задуши импресариото в прегръдките си.

— Радвам се от все сърце!

— Щастлив обрат за всички ни.

— Вашето умение да убеждавате е страхотно!

— Само влагам здрав разум, нищо повече.

— Налага ли се и аз да говоря с мастър Гил?

— Не би било особено разумно — побърза да го спре Никълъс. — Забравете старите дрязги, Сам! Каквото било, било. Сигурен съм, че мастър Гил няма интерес да повдига повече този въпрос.

Бяха дошли в „Главата на кралицата“ за сутрешната репетиция и чакаха пред гардеробиерната. Никълъс не би могъл да направи на приятеля си по-голям подарък от съобщението за оставането му в трупата. Обикновено сериозното лице на Ръф сега сияеше от радост.

Разговорът им бе прекъснат от един гръмък баритон:

— Ник, драги мой!

— Добро утро, мастър.

— Добро утро, сър — промълви бързо и Ръф и се отдръпна настрани.

Лорънс Файърторн дари Ръф с приятелска усмивка и се обърна изцяло към Никълъс. Импресариото добре знаеше какво ще последва.

— Искате да предам някакво съобщение?

— О, без никакво бавене, драги Ник!

— Не би ли могъл Джордж Дарт да свърши тази работа?

— Не, за бога! — прогърмя Файърторн драматично. — Това е работа за мъже. Не може да бъде възвестена от някакво си момченце със заешко сърце.

— Но аз съм нужен тук — опита се да се аргументира импресариото.

— Друг ще поеме временно вашата работа, драги. Сега имате по-важна задача.

Файърторн извади от жакета си едно писмо, лепна му шумна целувка и го подаде на Никълъс.

— Ще предадете това.

— Да, мастър.

— Ще чакате за отговор.

— Ще чакам.

— Актьорът зае позата, в която вчера викарият на „Свети Леонард“ бе проповядвал от амвона, и издекламира тържествено: „Истина ти казвам, изпращам своя пратеник пред твоето лице…“ После избухна в непочтителен смях, тупна Никълъс по гърба и влезе в гардеробиерната, за да даде възможност на цялата трупа да се посгрее от лъчезарното му настроение.

Семюъл Ръф се приближи, вдигнал високо вежди.

— Дали правилно предугаждам коя е дамата? — запита тихо той.

— Да, Сам.

— Знае ли мастър Файърторн с какво име се ползва тя?

— Точно това е една от причините, да е тъй силно привлечен.

— Едва ли ще е толкова въодушевен, Ник, ако знаеше онова, което знам аз. Лейди Розамунд Варли раздава благоволението си твърде щедро.

— Това не е тайна.

— Сигурно е така — каза Ръф и понижи глас. — Но дали знае, че на времето тя беше любовница и на лорд Банбари?

Чипсайд беше най-големият и най-шумният от лондонските пазари — безкрайни редици от сергии, кошове, кошници, купчини и чували, селяни и всякакви люде, които предлагаха своите произведения. С биене на камбана отваряха пазара в ранни зори и той моментално закипяваше като дяволски котел, изригващ оглушителна врява и всевъзможни миризми. Най-добрите птици и най-тлъстото мляко човек можеше да намери на Лийдънхол стрийт, риба се купуваше обикновено на Фиш стрийт хил или по кейовете Куинсхайт и Билингсгейт, ала Чипсайд държеше палмата на първенството и предлагаше най-богат избор.

Никълъс Брейсуел крачеше покрай несвършващите се купища от стоки, потънал в мисли. Чувстваше се твърде не на място в ролята на куриер. Не стига, че ценеше високо жената на Лорънс Файърторн, но му беше и неприятно да го използват да урежда интимните работи на шефа. А сега се бе прибавил и един съвсем нов и твърде объркващ момент. Ако лейди Розамунд Варли е имала наистина интимна връзка с лорд Банбари, логично би било той да я използва като пионка, за да атакува трупата на съперниците. Достатъчно беше тя да отвлече Файърторн от основните му задължения, за да причини сериозни поражения на Уестфийлдовата трупа…

Никълъс стигна до катедралата Сейнт Пол. Въпреки че падналият наскоро гръм бе повредил кулата, готическата сграда все още доминираше над града и привличаше лондончани като магнит. Около църквата се бяха скупчили магазини и къщи, цяла армия джебчии и всякакви скитници намираше тук тлъста плячка — и в катедралата, и извън нея. Колкото и да бе потънал в мислите си, Никълъс машинално сложи ръка върху кесията си, за да не я оплячкосат крадците.

Колкото повече се приближаваше към Лъдгейт, толкова по-силно ставаше нежеланието му да помага на една любовна връзка, която можеше сериозно да навреди на трупата. Видът на близката странноприемница „Красивия дивак“ го развълнува. В тази сграда той беше попаднал в плен на театъра — тук бе гледал едно чудесно представление на Кралската трупа, което реши съдбата му. Преживяното в онзи хладен априлски ден по-късно го отведе при хората на лорд Уестийлд. Въпреки всичките й недостатъци Никълъс обичаше своята трупа и бе решен да я пази от всякакви посегателства. Ще задуши опасната връзка на Лорънс Файърторн още в заровиш. Налагаше се в интерес на трупата да спасява актьора от собствената му похотливост.

Никълъс премина бързо покрай градските стени по посока на Флийт стрийт и брега. Стигна до разкошната Варли Хауз, предаде посланието, но разбра от слугинята, че нейно благородие не е у дома. Чудесно! Тъкмо нямаше да се наложи да връща отговор.

По пътя към града мислите му отново се върнаха към неговите работи. Уил Фаулър го бе заклел да преследва убиеца му и нямаше ден оттогава, в който Никълъс да не потвърждаваше клетвата си. Червенобрадия трябваше да бъде намерен.

Точно до Флийт стрийт една внезапна мисъл го накара да спре като закован. В „Надежда и котва“ пребитото момиче бе споменало за онези рани по гърба на своя посетител и Никълъс си мислеше, че човекът може да е бил прекаран вързан по улиците, за да изтърпи бой с камшици. Сега изведнъж се сети, че е напълно възможно Червенобрадия да е получил раните си другаде…

Той бързо сви надясно и се отправи с широки крачки към Брайдуел. Хенри VIII го бе построил като кралски дворец на брега на река Флийт — огромна, невероятна постройка от тъмночервени тухли с три вътрешни двора. По-рано тук бяха живели членове на кралското семейство, след това сградата бе наета за осем години от посланиците на Франция. Но от времето на Едуард тук живееха хора от по-нисшите съсловия. Сега Брайдуел бе превърнат в болница и затвор.

Сираци, скитници, дребни престъпници и проститутки обитаваха сега някогашния дворец. Режимът беше строг. Когато Никълъс стигна до сградата, веднага се натъкна на красноречиво доказателство за суровото правосъдие — току-що бяха докарали група разбойници, заловени по пътищата, които изтърпяваха наказанието си — бой с камшици. На възрастните по една дузина удари, на децата и юношите — по половина. Бяха разголили гърбовете им. Хората виеха и ревяха под жестоките удари.

Цяла тълпа зрители жадно наблюдаваше този спектакъл на човешко страдание. Никълъс бързо извърна очи. Беше му отвратително да гледа как се цепи човешката кожа, как навсякъде пръска кръв. По време на морските си пътешествия той често бе принуден да присъства на бой с камшици и тази ужасна гледка винаги караше стомаха му да се обръща. Но дребничкият жилест мъж до него съвсем не споделяше неговото отвращение. Той подскачаше радостно, окуражаваше градските стражници и съпровождаше с ликуващ рев всеки удар.

— И на ония там трябва да им смъкнат кожата! — задъхваше се злобно той. — Бой, бой! По сто камшика на всеки!

— За кого говорите, сър? — попита Никълъс, за да прекъсне екстаза му.

— За ей тия там — отвърна мъжът. — Испанските пленници. Ония от Армадата. Всяка сутрин бой. Това е!

— Но защо, сър?

— Ами не ги ли чувате на какъв кучи език говорят…

Мъжът радостно зацвили и отново насочи вниманието си към своето забавление — крещеше на стражниците да удрят по-силно, кискаше се в упоение при всеки писък на жертвите и кълнеше испанците.

Никълъс бе изпълнен с дълбоко презрение към този човек, но все пак му беше благодарен. Той му припомни, че в Брайдуел държат и испански пленници и католици.

Без да съзнава точно защо, Никълъс Брейсуел имаше чувството, че току-що е направил важно откритие.

Силно развълнуван, той продължи пътя си.