Годината на Кобрата

Дванайсета глава

На следващата сутрин станах рано. Подобно на спомен от кошмар, предупреждението на Джарка ме отрезви. Небето бе още тъмно. Седнах на покрива и загледах в полумрака как мъглата се върти и къдри сред палмите покрай реката. Вятърът беше много студен, сякаш като предупреждение за ужасите на предстоящия ден. Седнах на една рогозка в ъгъла на външната страна и засърбах разредено вино с мед. Събитията от изминалата нощ препускаха като искри през душата ми. Ай ме бе заплашил, Мерире бе по-злокобен отвсякога. Гледах как небето на изток бавно порозовява с приближаването на слънцето. Напомни ми за алените рани по трупа на онзи наемник. Ай не ми вярваше, не получих никаква висока служба, щяха да чакат за най-дребния знак за предателство от моя страна. Единствената причина да не ми посегне бе, че съм Чедо от Кап и нападение срещу мен щеше да предизвика враждебността на останалите, както и да им подскаже, че те също са набелязани за премахване. Беше въпрос на изчакване, но изчакване на какво? Ехнатон беше мъртъв. Той и мечтите му се бяха превърнали в пепел. Запитах се защо е бил изпратен наемникът. Явно е носел по-подробно послание, но какво? Може би Джарка имаше право. Време беше да се спасяваме, но къде? В Мемфис или отвъд пътя на Хор?

Изпаднах в нещо като транс, почти не усещах засилващото се слънце и първата щипеща жега на деня. Замислих се за съкровището си. Сетих се за търговците в Мемфис и Делтата, с които имах тайно споразумение. Джарка се качи и попита дали ще ходя в града. Прошепна нещо за Пентжу, но аз не го слушах. Погледна ме някак странно и замина. Слугите донесоха храна и кани леденостудена вода. Децата изтичаха в градината да играят, гонеха се около Езерото на чистотата. Мерт и Набила, заедно с помощничките си, се присъединиха към тях. Някой беше донесъл торба от финия златен прашец, който се хвърля на процесии. Децата гонеха Мерт и Набила и хвърляха шепи от него по главите им. Загледах се в тази сцена на домашно доволство и се запитах още колко ще продължи.

По-късно Набила се качи при мен, придружавана от слуга, който носеше ветрилото и слънчобрана й. Не беше преоблякла робата си, но бе сложила тънък мрежест шал със сребърни пискюли срещу слънцето. Каза, че искала да пообиколи пазарите из града, и преди да попитам, посочи слугата, който бе преметнал кожен колан през рамо, и обяви, че има достатъчно сребърни дебени и златни уни. Целуна ме леко по устните, очите й бяха очертани с черно и изпълнени с живот. Беше нервна, но аз бях прекалено разсеян да забележа. Отиде до стълбите, после се обърна, погледна ме и се усмихна. Красив жест! Помислих си, че ще се върне отново, но тя поклати глава, сякаш говорейки на себе си, и слезе. Чух топуркането на обутите й в сандали крака, дърдоренето на слугата, после всичко замря.

Тогава за последен път видях Набила, моята красива съпруга само от няколко месеца. Претърсих всичко. Подкупих когото можах, другаде умолявах. Понякога заплашвах, но никой не знаеше къде е. Само Ай и Нахтимин знаеха истината и я занесоха в гроба си заедно с останалите ужасяващи тайни на жестоката им битка за власт.

Винаги съм си мислил за онзи ден като време на тишината, на тайнствен ужас и скрита опасност, но отначало беше толкова тихо. Останах на покрива. Един слуга донесе слънчобран, после и втори за подносите с плодове. Пих прекалено много и се събудих с подпухнали очи и език. Къщата и градината бяха смълчани. Децата бяха се прибрали на хладно. Чуваха се единствено крясъкът на някаква птица, непрестанното жужене на насекомите, а после и виковете на слугите, които тичаха към една от страничните порти. Грабнах бойния си колан, закопчах го и се затичах тромаво по стълбите. Джарка вече беше в приемната. Беше преобърнал една маса и стол и крачеше напред-назад, като сочеше покрития в прах Собек.

Старият ми приятел не изглеждаше закръглен и весел както обикновено. Носеше бляскавата кожена пола и колана, обозначаващ службата му, кожа от пантера около раменете, кожени предпазители на китките, здрави походни ботуши на краката. На входа се тълпяха меджаи с типичните плисирани поли от тъмна кожа и накъдрени черни коси. Ярко оцветени пера се развяваха от вързаните на топка на тила коси. На вратовете си имаха висулки с изображение на богинята лешояд, знака на елитния полицейски корпус, който патрулираше из Некропола, Града на мъртвите. Когато се приближих, Джарка замлъкна. Собек тръгна към мен, сграбчи ръцете ми и ме издърпа за прегръдка. Едната му ръка притисна главата ми, така че да не мога да се отдръпна.

— Пентжу е мъртъв — прошепна той. — Внимавай какво казваш и какво правиш.

Изправих се шокиран. Пентжу, пияният ми приятел, някогашният елегантен царски лекар, момчето, което дразнех в Кап, пазителят на толкова от моите тайни!

Наистина това бе Денят на Нощния бог, Сезонът на мрака! Пентжу беше връзката с миналото. Опитах се да успокоя дишането си.

— Бъди разумен — прошепна отново Собек. — Нямам пълна вяра на всичките си хора.

Освободих се от хватката му. Собек стоеше пред мен с почервенели очи — не съм съвсем сигурен дали от прахта или от плач.

— Как? — едва успях да попитам.

— Най-добре ела да видиш. Не съм преместил тялото му.

Казах на Джарка да пази къщата. Той искаше да ме придружи, но аз му изкрещях да остане. Спомням си, че нахлузих чифт сандали и взех един бастун с дръжка с главата на Анубис от една кошница до вратата. Странно как човек помни такива незначителни подробности…

Излязох от дома си и забързах през сенчести пътища, покрай позлатени имения и огромни вили, после в града през величествената Тюркоазна порта. Спомням си врявата, прахоляка и миризмата. Такава противоположност на спокойствието на моя дом. Минахме покрай храмове и дворци, блеснали от злато, сребро, кехлибар и лапис лазули, по широки улици, украсени с ръмжащи лъвове с човешки глави от черен гранит, които се взираха в изсечените от розово дърво сфинксове на отсрещната страна. Стигнахме Великото пристанище при Нил и неговите колони, украсени с изображения на подвизите на предишните фараони и победите им над народите на Деветте лъка. Наложи се да изчакаме бойна баржа. Собек отказваше да говори с мен, раздаваше заповеди и ревеше на хората да сторят път за офицерите на фараона. Най-накрая в пристанището се плъзна кораб със знамето на Хор и се качихме на борда. Нил бе все още пълноводен, течението бе силно и гребците трябваше да се борят с него, докато съгледвачите ни на носа надуваха рогове с всичка сила и предупреждаваха другите съдове да се отдръпнат. Не изпитвахме никакво уважение към хората. Една погребална баржа пренасяше украсен ковчег, придружаван от скърбящи и певци: на тях също бе заповядано да ни пропуснат.

Спуснахме се като стрели към владението на Озирис, огромното пристанище на Града на мъртвите с надвисналите статуи на боговете: Озирис с човешко лице и Анубис с кучешка глава. Чакаха ни още меджаи, придружавани от знаменосец със знаме с изрисуван ширококрил лешояд. Изтичахме през Града на мъртвите, по тесни пътеки и дълги смрадливи улици, където боклукът бе струпан на високи купчини, голи деца ровеха с пръсти сухи изпражнения за огнищата у дома. Вонята на гниеща растителност се надпреварваше с всепроникващата миризма на работилниците за мъртъвци, къщите за балсамиране, където Хората на гробниците правеха печеливш бизнес с изкормването на трупове, почистването им в естествена сода и напълването на труповете с най-различни продукти — от смрадливи черни парцали до скъпи мазила и благовонни масла. Продавачи на ковчези, майстори, скулптори и дърводелци гръмогласно предлагаха услугите си. Опърпани писари се хвалеха, че могат да изпишат всяка буква. Група храмови вестители седяха в един ъгъл и подготвяха кол, на който щеше да бъде набит един грабител на гробове. Виновникът стоеше овързан, разтреперан от ужас в очакване присъдата да бъде изпълнена за назидание на всички, на които някога може да им хрумне да ограбват мъртвите.

Животът в Града на мъртвите бе като водовъртеж около нас. Някой ми бе казал някога, че в Некропола живеят около четирийсет хиляди души, а всеки ден се извършват около две хиляди балсамирания. Нищо чудно, че кръчмите и бирариите печелеха толкова добре, а мръсните смрадливи улици гъмжаха от проститутки от целия свят. Всички се разпръснаха при задаването на меджаите, цели улици се изпразваха за миг пред очите ни. Мъжете лешояди бяха добре известни с умението да си служат с боздуган и меч. Пресякохме огромното Авеню на балсаматорите и през истински лабиринт от канали стигнахме до сърцето на Некропола. Къщите бяха видимо по-бедни; нямаше толкова много деца и товарни животни, а само тъмни сенки по входовете, които се отдръпваха при появата ни. Най-накрая влязохме в Тайнственото убежище — злокобно място, пазарен площад с къщи от всички страни, а в центъра, заобиколена от прашни смокини, се намираше укрепената къща, в която Пентжу бе избрал да се скрие.

Беше като от сънищата. Построена бе някога за укрепено убежище на меджаите — от сив варовик, с тесни прозорци от всички страни на двата етажа. Отзад имаше малка градина, отпред — главен вход със стъпала, а във всеки край имаше странична врата. Тук ни чакаха още от хората на Собек. Бяха отцепили площада и сега клечаха с готови лъкове в сянката на смокините. Собек обясни, че долният етаж служи за пиене и търговия, а горният бе бордей за митанийски проститутки.

Когато нахлухме през централния вход, всички посетители вече се бяха омели. Група курви с гъсти намазани перуки, почти скриващи лицата им, чисто голи, с изключение на плетените пояси, се бяха сгушили в един ъгъл. Съдейки по замаяните им погледи и нечленоразделния говор, очевидно бяха решили да удавят страха си с щедро предлаганите от мазния тлъст собственик купи вино. В друга стая, чийто вход се пазеше от меджаи, се намираше съвсем различна група. Отначало помислих, че са жени — с дълги перуки, изрисувани лица и бродирани роби. Миризмата на парфюм бе толкова тежка, че можеше с нож да се реже.

— С какво право — извика един от тях и се опита да избута пазачите си — ни задържате тук?

Гласът бе гърлен и мъжествен, с леко фъфлене. Забелязах леката сивкава линия над горната му устна. Дори такова количество бои и козметика не можеха да прикрият мъжкото лице.

— Женчовците! — прошепна Собек и ме побутна напред.

Спомних си как някой ми бе казал, че Пентжу е наел тези травестити да го пазят. Независимо от женствените им маниери и изрисувани лица, Женчовците бяха една от най-свирепите шайки в Града на мъртвите. Проститутки и пасивни хомосексуалисти, сутеньори и сводници, всички специализираха в продаването на човешка плът и не се интересуваха от възрастта или пола на жертвите си.

Минахме през запуснатата приемна, огнището в средата бе препълнено със сива пепел. Груби рисунки по стената изобразяваха момичета от храмовете — хесети и проститутки — във всякакви възможни пози. Мястото вонеше на прегоряла храна и вкиснато вино. Качихме се по стълбите към втория етаж. Стаята на Пентжу бе по средата, в края на много тесен коридор, който миришеше на евтино масло и животинска мас. Тежката врата на стаята беше разбита и висеше накриво на кожените й панти. Вътрешните резета отгоре и отдолу бяха изтръгнати. Самата стая обаче бе изненадващо чиста и подредена, дървеният под бе полиран, а стените — белосани. Колоните в средата бяха дискретно боядисани в свежозелено и синьо. По стените бяха закачени бродирани платна. Имаше две кадилници за тамян — почернели и обгорени, а на масата за ядене бяха наредени буркани със стрити билки. Мрежестата завеса около леглото бе снежнобяла; сандъците и ковчежетата — непокътнати.

Тялото на Пентжу лежеше проснато върху възглавниците покрай подиума точно под счупения прозорец в далечния край на стаята. Приближих се и коленичих до него. Приятелят ми се бе състарил: рядката му коса бе побеляла, прорасналата брада приличаше на старческа. Почти нямаше бижута, ако се изключи една гривна, която му бе подарък от Тутанкамон. Туниката му бе чиста, но сега отпред бе изцапана с вино и повръщано. Лицето му бе сивкаво, с увиснала брада и зейнала уста, а очите му бяха обелени в предсмъртни мъки. Сякаш се бе смалил. Вдигнах туниката. Беше се изпуснал, а по корема му имаше тъмен обрив. Подуших устата му: дъхът му бе много сладък, сякаш е дъвкал стафиди; по езика му имаше белезникаво жълт налеп, също и по устните му — сякаш бе пил пълномаслено мляко. Взех ръката му: плътта бе студена, а мускулите — вкочанени.

Собек приклекна до мен.

— Не е пристъп — прошепна. — Когато пристигнахме, някои от клиентите още не бяха успели да избягат. Един от тях бе лекар от Дома на живота при храма на Мерецегер.

— Отрова?

Собек кимна.

— Казах на лекаря да го прегледа внимателно. Мисли, че е някаква отровна билка, смесена с вино, само че… — стана, избърса потта от челото си и огледа стаята. — Има две кани вино и пет чаши. Не открих отрова в нито една от тях.

— А храна?

— Тази сутрин Пентжу е бил в отлично здраве. Нашият лекар никога не се хранеше преди залез-слънце.

Помолих Собек да изчака няколко минути и коленичих до тялото, като се опитах да го приведа във възможно най-добър вид. Исках да затворя очите, но мускулите вече се вкочаняваха, така че откъснах една лента от чаршафите на леглото и я завързах около лицето му.

После затворих очи и се опитах да си спомня миговете, които двамата бяхме прекарали в смях и закачки, в пиене и пиршества. Не вярвам в Далечния запад. Зад Далечния хоризонт няма нищо. Ако боговете съществуват, то със сигурност не ги е еня, а ако има демони, те със сигурност не са и наполовина толкова жестоки, колкото някои от хората, с които съм се срещал и борил през годините. Казах една поема за приятелството, за слънчеви дни и ароматни вечери с изобилна храната и пенливо вино. После коленичих и погледнах през рамо. Собек и хората му отваряха различните сандъци. Станах, отидох до единия прозорец и се вгледах към прашния площад. Сенките се издължаваха. Привиках Собек и го попитах какво се бе случило всъщност. Той изтри лице с една кърпа, преметна я на рамо и се облегна на стената.

— Пентжу се укриваше, но не знам от какво точно. Не срещам голямо разбиране у собственика или Царицата на удоволствията — подсмихна се Собек. — Така се нарича съдържателката на бордея. Има четири митанийски момичета; изглежда, Пентжу се е сближил с тях — въздъхна той. — Не са от най-красивите, но явно Пентжу се е чувствал спокоен в тяхната компания.

— Знаеш защо — отвърнах. — Хийа, майката на Тутанкамон, беше митанийска принцеса. Тя и Пентжу бяха много близки. Царицата на удоволствията, изглежда, му е напомняла за нея.

— Е, без съмнение добре са се грижили за него. Носели са му храна. Той ги е лекувал — посочи един сандък Собек. — Пентжу е пренесъл и съкровището си и няма нужда да питаш — всичко си е на мястото. Нашият лекар бе добре пазен от Женчовците. Патрулирали са около къщата, а вътре пред вратата му е имало охрана. Те са отвратителни и опасни като змии, нищо че изглеждат така невинно. На никого не е било разрешено да влиза без тяхно знание.

— А днес? — погледнах прозореца и за миг се зачудих къде е Набила.

— Тази сутрин Пентжу станал и както обикновено се разходил из Тайнственото убежище и изпил две чаши вино. Според свидетели бил сънен, но весел. После се оттеглил в стаята си с две от митанийските момичета. Тръгнали си малко преди обед. Обикновено на обед заспивал, но днес — въздъхна той — нарушил режима си. Имал двама посетители, две жени, маскирани и скрити зад наметала, макар че стражите твърдят, че са били млади и миришели на хубаво, като придворни дами. Всяка подала по един свитък на стражите, които ги предали на Пентжу.

— Намерихте ли ги?

Собек посочи малка тава за претопляне върху почти скрита зад разбитата врата масичка.

— Въглените са все още топли. Може би папирусите са изгорени тук. Първата жена си тръгнала след около час. Малко след нея пристигнала втората, но посещението било по-кратко.

— И охраната не може да ни каже нищо повече за тях?

Собек поклати глава. Забелязах, че един от меджаите изпразни сандък на земята и започна да ровичка из съдържанието — натрапчив жест, който ме отврати. Извиках му да остави нещата, той ме погледна, после хвърли поглед на Собек, който му кимна и заповяда на него и останалите да излязат. После двамата претърсихме стаята — сърцераздирателна задача. Пентжу бе преместил повечето си вещи, горчиво-сладки от миналото. Запазил беше дори плочката си за писане от ученическите дни в Кап, както и бродираните шалове от деня, когато стана лекар в Дома на живота при храма на Изида. Имаше подаръци от Ехнатон и други членове на Царския кръг: статуя на митанийски бог — без съмнение дар от принцеса Хийа; къдрица в кожена торбичка с изписани царските имена на Тутанкамон; ковчежета за бижута с огърлици от халцедони, бляскави порцеланови гривни, сребърни и златни пръстени, инкрустиран нагръдник и яка с висящ медальон с образа на Хатор — Господарката на смокините. Имаше сребърни дебени и уни и златен прашец в торбички от телешка кожа.

Едно нещо веднага ми направи впечатление. Пентжу пишеше много. Гордееше се, че е писар, поклонник на Тот, но не намерих нито едно писмо или папирусов свитък; само медицински трактати, един за лявото ухо и един за болестите на ануса, както и откъс от химн, хвалебствена песен за славата на Озирис. Бях силно озадачен. Колкото по-внимателно претърсвах вещите му, толкова повече се убеждавах, че е унищожил всичко, което би могло да застраши самия него или други хора. Сякаш е очаквал да бъде арестуван или незабавно екзекутиран: нищо уличаващо, нищо, което да послужи за обвинение към него или другиго. Собек откри един-единствен документ в тайно отделение в едно от ковчежетата за скъпоценности. Оказа се последната воля и завещанието на Пентжу, изготвено от някой храмов писар. Започваше с традиционната за този вид документи протяжна молитва към Озирис и даваше да се разбере единствено, че оставя всичко на митанийската куртизанка, Царицата на удоволствията.

— Ще се зарадва — измърмори Собек. — Сърцето й ще запее от удоволствие.

Изправи се с клатушкане и сложи ръце на кръста. Вгледах се внимателно в него. Всичко се разпадаше, отиваше си. Вчерашните братя и съюзници днес можеха да бъдат съперници, а утре — врагове. На кого бе верен Собек? Можех ли да му имам доверие? Дали имаше пръст в убийството на Пентжу? Със сигурност изглеждаше истински озадачен от случилото се. Въртеше нервно златната си обеца, а по плешивото му теме бе избила пот.

— Става дума за опитен лекар — върна се при мен Собек.

— Пентжу може да беше пияница, но познаваше виното си и беше много предпазлив. Няма съмнение, че е пил отровено вино, но в стаята няма такова. Така че как се е озовало тук, без да остави никаква следа след себе си?

— Освен по горкия Пентжу.

— Да, освен по горкия Пентжу. Изпил го е и е умрял сам.

— Възможно ли е някой друг да е влязъл?

— И да го е насилил да изпие отровата? Съмнявам се — засмя се Собек и отиде при прозореца. — Прозорците бяха затворени. Навън има охрана, също и пред вратата, която пък е била залостена отвътре.

— Как тогава са го открили?

— Един от Женчовците се загрижил и започнал да хлопа по вратата — сви рамене той. — Не последвал отговор. Пентжу бил дал строги заповеди. Ако се случи нещо странно с него, веднага да те извикат.

— Но не са го направили.

— Да, да — погледна ме косо Собек. — А ако си мъртъв, да се обърнат към мен — разпери ръце. — Известно време те нямаше в Тива. Аз съм известен в тази долна дупка. В крайна сметка — добави сухо той — нали се предполага, че съм началник на полицията.

— Предполага?

Кимна по посока на вратата.

— На някои имам доверие, но предполагам на повечето плаща Нахтимин. В двореца без съмнение вече ще са известени за случилото се тук.

— А не искаш ли да знаеш със сигурност? — сграбчих го за ръката аз. — Собек, толкова ли си доволен от хубавата страна на живота, че си забравил миналото? Пентжу беше наш приятел, другар, и е бил убит! — впих нокти в кожата му. — Искам да знам защо!

Собек се съгласи и извика на офицерите да доведат охраната. Двамата седнахме на плетени столове и заразпитвахме Женчовците. Все още си ги спомням — побойници, убийци, мъже без сърце и душа, с безизразен поглед и безчувствени лица, двойно по-зловещи, задето се обличаха като хесети с гъсти намазани перуки, изписани очи, начервени бузи и устни, а мускулестите им тела бяха загърнати в надиплени роби от най-фин лен. Носеха обеци и огърлици; един дори носеше красива яка около тънкия си врат. Походката им бе женствена, поклащаха се леко с високи обувки от щавена кожа сред облаци евтин парфюм. Но бяха истински опасни. Превземките, пърхащите клепачи, женствените движения и фъфленето бяха само на повърхността. Това бяха убийци до мозъка на костите. Убийци, наети да защитават един мъж. Бяха се провалили и сега искаха да си отмъстят. Неведнъж на Собек се наложи да ги заплашва, задето не ни се подчиняват. В крайна сметка не им казахме нищо и те ни отвърнаха подобаващо. Пентжу е бил в добро настроение. Не е излизал от Тайнственото убежище. Обичал е да пие и да се съвкупява с курвите. Плащал щедро, но се страхувал от външния свят.

— А двете посетителки? — попитах аз.

Лидерът на Женчовците, който се радваше на името Златното сърце на Изида, се размърда на стола и разпери изящно пръсти във въздуха.

— Дойдоха една след друга — изфъфли той. — С наметала и качулки. Първата донесе свитък в кожена торба. Аз го занесох на господаря. Изглеждаше доволен и ми каза да я пусна да влезе. Трябва да е останала около един час, после си тръгна. Смятаме, че беше млада. Миришеше на парфюм. Малко след нея дойде и втората.

— Мислиш ли, че тези посетителки са се познавали?

— Не знам — изпухтя Женчото, — но из уличките се говореше, че в близост до Тайнственото убежище е забелязана група наемници.

— Чии наемници?

— Не знам — изписука той. — Тук е пълно с наемници.

— А втората жена? — не се отказвах аз.

— Отново млада и парфюмирана. Качи се по стълбите без проблем. Мисля, че остана около половината време на другата, после и тя си тръгна. Носеше парче папирус, свит на руло и с печат — поклати глава. — И преди да попитате, ще ви кажа, че не знам какво е пишело на него.

— А някоя от тях носеше ли и още нещо?

Мъжът отново поклати глава.

— Господарят ти по принцип имаше ли много посетители?

— О, да — изпърха с мигли Женчото. — Не за първи път го посещаваше жена, но винаги беше тайно — огледа се из стаята. — Ами, свършихме за днес. Въпреки всичко трябва да ни се плати.

Собек му нареди да слезе обратно долу, доведоха Царицата на удоволствията. Тя се дотресе в стаята. Уродлива гледка беше: очите бяха почти изцяло скрити зад пластове сланина, бузите й блестяха от мазнина. Увита бе в множество дипли лен, а движенията й напомняха на кораб с опънати на вятъра платна. Имаше повече бижута от принцеса. Драгоценни камъни проблясваха по ушите, шията, гърдите, глезените, пръстите и китките й в добавка към огърлица от малки звънчета, чийто звук съпровождаше всяко нейно движение. Независимо от дебелината й, в нея имаше някакъв финес и спокойствие, които напомняха за Хийа. Поради липса на трон седна на походното столче, разгледах я по-внимателно. Външният вид наистина лъже: блесналият й поглед и веселата усмивка демонстрираха пълна липса на уважение към Собек и меджаите, но същевременно начинът, по който изпъди Женчовците, говореше за смелост, която трябва силно да се е понравила на Пентжу. Имаше и заразителен смях. Похвали Пентжу и изпляска алчно с ръце, когато Собек я осведоми, че всички вещи на доскорошния й любовник остават за нея. После поплака малко — сълзи се стичаха по огромните й бузи, раменете й се тресяха, — попи очи с опакото на ръката си. Посочи тялото на Пентжу.

— Трябва да бъде преместен. Днес е доста горещо, ще започне да се вмирисва.

След това премина на родния си език и с пискливо носово дърдорене започна да се клати напред-назад. Реших, че вероятно се моли. Отговори на повечето на въпросите на Собек, но не можеше да ни даде кой знае каква информация: Пентжу се бе преместил в Тайнственото убежище. После наел нея и момичетата. Собственикът доставял храна и вино, а чрез него се появили и Женчовците. Пентжу заявил, че обича митанийките и иска да се скрие от жестокостта на света.

— Ядеше и пиеше — възкликна тя, после посочи леглото, — а понякога всички идвахме при него.

Мисълта за Пентжу, обгърнат от пластовете тлъстини на Царицата на удоволствията — да не говорим и за онези, които важно наричаше „придворни дами“, — бе безкрайно комична и аз едва сдържах смеха си.

— Говореше ли за миналото? — попитах аз.

— Не — приведе се напред и ме погали под брадичката с пръст. — Ти си лорд Маху.

Погледът й се промени, за миг се стрелна встрани. Предупреждаваше ме да внимавам със Собек и вероятно, че има нещо, което ще ми каже по-късно насаме. Оттам нататък започна да бълва клюки като маймуна на клон. Не знаела нищо за тайнствените посетителки, за миналото на Пентжу или за работата му като лекар. Аз изчаквах, позволих й да отегчи Собек. След известно време го помолих да разпита собственика и той излезе тромаво. Аз приближих стола си по-близо.

— Аз съм Маху, Песоглавеца от Юга — прошепнах.

— Така значи — приведе се тя още по-близо. — Разбираш митанийския език. Пентжу ми разказа за принцеса Хийа — премина на митанийски, говореше бавно, внимателно. — Това е всичко, което зная. Господарят беше много уплашен. Твърдеше, че е станал свидетел на голямо зло — убийството на един бог — вдигна ръка и ми даде знак да мълча. — Много се боеше от лорд Ай, но беше и много ядосан. Така и не ми каза защо. Каза, че дните му са преброени, че няма да изкара годината. Мисля, че изпрати някакъв скъпоценен бокал в двореца като подкуп.

— Кой го взе?

— Не знам и не ме интересува. Каза ми, че ако ти не се върнеш, боговете ще се намесят, но ако все пак се върнеш, истината ще бъде при Пазителите. Каза, че е прозрял виденията на нощта, но твърдеше, че сега тайната е у Пазителите, у шабтите, които пазят господаря му. Повече не мога да ти кажа — посочи тялото. — Имай милост, трябва да го преместя.

Отиде и извика няколко слуги. Чух я да спори със Собек на стълбите, но накрая взе връх. Преместих се на леглото и седнах. Собек ме извика. Докато ставах, кракът ми се оплете в чаршафа. Наложи се да клекна, за да го измъкна, и по ръката ми полепна финия златен прашец, който бе разпилян на пода: не едрите зърна, използвани от купувачите на пари и търговците, а онзи фин прах, като пясък, с който децата си играеха. Спомних си как Набила тичаше из градината и децата я гонеха. Клекнах и погледнах втренчено ръката си. Не, не ставаше дума за съвпадение. Спомних си как Джарка бе отбелязал, че Набила знае къде е Пентжу. Една от днешните му посетителки трябва да е била тя. Но защо? Къде беше сега? Какво, в името на Маат, е правила тук? Защо не ми бе казала? Да не би да е била приятелка на Пентжу?

— Добре ли си?

Вдигнах поглед. Царицата на удоволствията стоеше до мен и ме гледаше с любопитство. Слугите вече носеха трупа към вратата. Скочих на крака. Тя дойде и сграбчи ръцете ми и отново заговори на митанийски.

— Спомних си нещо — каза тихо. — Пентжу го спомена снощи.

— Какво?

— Сторено е голямо зло и за да се намери истината, трябва да се влезе в Царството на мъртвите — обърна се и се отдалечи, като се поклащаше.

Дойде Собек. За миг бях толкова разсеян, че не разбрах какво говори. Той сграбчи раменете ми.

— Маху — доближи на милиметри лицето си до моето той, — Джарка ми каза, че сте убили Каракалите. Мислех да те питам защо, но с всичко това… — махна с ръка той — съвсем забравих.

— Трябваше — изсъсках аз. — Ако бяха ударили, щяха да последват кръвопролития и Хоремхеб го знае. Просто си върви и ме остави за малко сам.

Собек се намръщи, направи гнусен знак с пръсти и слезе по стълбите. Аз седнах на пода с гръб, опрян на леглото, и се опитах да събера хаотичните си мисли. Навън слънцето започна да залязва. Тайнственото убежище се оживи, готвеше се за нощта. Гледах вратата. Собек се появи отново и аз взех решение.

— Маху, какво има, какво не е наред?

Станах и му разказах набързо за Набила. Видях, че бе шокиран от новината. Захапа кокалчето на палеца си и се загледа в прозореца, сякаш копнееше да се махне оттук.

— Собек! — започнах разпалено аз. — Казвам ти истината: скоро всичко ще се разпадне. Всеки трябва да направи избор — сграбчих рамото му. — Преди години се застъпих за теб, спасих ти живота — той се отскубна от ръцете ми и прокле тихо. — Трябва да ми помогнеш!

— Защо?

— Първо, заради приятелството ни, второ, защото трябва да направиш избор, трето, защото Пентжу беше убит, и четвърто, не мисля, че Тутанкамон е починал от естествена смърт!

Собек изруга тихо. В коридора се чу шум. Изтича навън и се развика на офицера, който явно се мотаеше наблизо, да се маха.

— Не тук — прошепна той.

Последвах го надолу, обратно по тесните улички, покрай порутените къщи. Жени и деца, прави и седнали, крещяха обиди по адрес на търговците, които с мъка успяваха да прекарат натоварените със стока животни до най-близкия пазар.

Следвани от специално подбрани меджаи, ние бързахме през тесните стръмни улици, през площадите, а прахта се носеше като гореща мъгла. Собек беше тревожен, нареждаше на хората си да разчистят пътя през шумното гъмжило от овце, гъски, кози, коне и добитък. Дори и така търговците подвикваха иззад огромните плетени кошници по наш адрес и се опитваха да ни примамят с бижута и парфюми и всички евтини стоки на пазара. По ъглите сладкарите печаха сладкия си хляб, касапи предлагаха горещи и подправени гъши бутчета, пътуващи бръснари размахваха столчетата към прашната сянка на входа на някоя къща или палма. Запитах се колко още ще продължи този начин на живот. Ако тези хора знаеха истината или усетеха дори привкус от кошмара, който бушуваше в сърцето ми, щяха ли да са развълнувани като мен? Изкушавах се да се обърна и да побягна, но примката бе прекалено къса. Ако си влязъл във Великия дом да играеш на власт, не можеш просто да си тръгнеш, сякаш е бой с петли, състезание на наддумване или песен. Играта трябваше да бъде изиграна. Въпреки това вътрешно бях разкъсван от терзания от чутото по-рано, а и тревогата ми за Набила непрестанно се засилваше.