Годината на Кобрата

Четвърта глава

Пътуването ни започна на следващата сутрин — дълъг керван от огромни скърцащи бойни колесници с пешаци, слуги и роби помежду им. Моите наемници и писари пътуваха в каруци отзад. Минавахме през странен на цвят пейзаж на път към хетската армия на север. Зловещо пътуване като насън през земи, където бодлива мимоза с бледи листа съжителстваше с ароматен прещип. Изненадан бях от резките промени в светлината, когато слънцето осветяваше различните скали: бял варовик, тъмни ивици базалт или червеникавите глинести възвишения.

От време на време влизахме в малки селца с белосани къщи, почернели от огъня покриви и по някоя овца или козел, заровили муцуна в сметта. Жителите излизаха със захабени небоядисани роби, за да ни видят и да просят храна с дълги разкривени пръсти. Понякога спирахме на тези места да се нахраним и починем. Вече разбирах жаждата на хетите за по-богати земи. Тази земя бе толкова различна от тучната зеленина на Нил, плодородните ливади, равнини и имения с градини, където асфодели цъфтяха покрай полета зреещ на слънцето овес. Всичко, с което това място можеше да се похвали, бяха калени колиби, голи скали и стръмни зелени поляни, в които маслинови дръвчета растяха до бук, ела, кипариси и величествени кедри. Имаше много за строене, ала малко за оран.

Разбира се, признаците на бушуващата война бяха навсякъде. Безкраен поток от хора бягаше на юг, черни облаци дим замъгляваха хоризонта и все по-често срещахме патрули от хетски пешаци с конусовидни шлемове или пък кавалерийски взводове сред облаци прахоляк. Опитах се да науча колкото се може повече. Хетите действаха хитро: не нападаха бегълците, а се придвижваха на юг заедно с тях със заповед да завземат стратегически пристанища, градове и укрепления.

Влязохме в долината на Лахиш ден след падането на града. Лагерът на хетите се простираше до хоризонта и обграждаше почернелите от пожара градски стени — море от палатки, набързо сковани бараки и стратегически павилиони. Въздухът вонеше на дим, кръв, изпражнения и конски фъшкии. Облаци сив дим се издигаха иззад пропуканите градски стени. Самият лагер на хетите бе защитен от палисада, чиито порти се пазеха зорко от стражи в бляскаво въоръжение и колесници, които бяха готови да полетят.

Минахме по моста към едно истинско свърталище на ужаса, сякаш всички демони от отвъдното се бяха стекли из пясъка и скалите, с огнени червени коси и лъскави черни очи, изпълнени със злост. Пищящи пленници биваха влачени към пазарището в центъра на лагера, за да бъдат продадени на най-щедрия платец. Възрастните биваха издърпвани за косите и жестоко удушавани. Жените биваха събличани и опипвани, семейства — разделяни, а имуществото им — трупано на купчини пред палатките на Командирите на Хилядата воини, за да бъде по-късно разделено между войниците. Трима наемници, заловени да крадат от общия склад, бяха разпнати на колове, а мъчителите им сякаш не чуваха пронизителните писъци. Готварски огньове пукаха и пращяха. Пияни войници се полюляваха напред-назад, макар че редът се поддържаше от стражи от царските отряди с характерни остри шлемове, плетени метални ризници, кожени поли и боядисани ботуши. Никой не дойде към нашата малка свита от трийсет наемници и десетина писари. От време на време долиташе по някоя ругатня и на няколко пъти се наложи да извадя меча си, когато ни замеряха с конски фъшкии, но иначе нищо особено не се случи.

Влязохме в царското заграждение. На входа се намираха принцът на Лахиш и главните му придворни — чисто голи, с изтръгнати езици и прогорени очи. Бяха завързани на колове с кръстосани крака — живи мъртъвци, чиято едничка слава сега бе да бъдат лизани от жълтеникавите песове в лагера. В ограждението се издигаше огромен олтар, построен с камъни от градските стени, облян в кръв и заобиколен от хетските знамена от конски опашки. Около него бяха струпани голите тела на мъже и жени с прерязани гърла, насинени и оцапани — зловещи жертвоприношения на Ша-рума, хетския бог на бурите. Цялата плячка от скъпи дрехи, сребърни и златни плочки, инкрустирани бокали и скъпи оръжия беше струпана накуп. Наблизо коняри обучаваха колона заловени коне, а на ниски маси писари преглеждаха заграбените от храмовете и библиотеките на Лахиш ръкописи.

Стражи повдигнаха платнището на царската палатка и бяхме въведени в натежала от парфюми тъма, осветена от маслени лампи. За миг останахме неподвижни, замаяни от бързата смяна на светлината, после един глас ни подкани да се приближим. Назад в сенките седяха още стражи, но погледът ми беше привлечен от група мъже, седнали на няколко маси в далечния край на палатката. Огледах се. Наоколо лежеше още плячка — сандъци и ковчежета, ракли и кожени дисаги, отворени и преливащи от ценности: фигурки от слонова кост, бродирани платове, драгоценни камъни и перли. Група млади жени само по препаска седяха скупчени като изплашени яребици с ръце, завързани със златни въжета. Свитата ни оставиха навън. Протестите на Джарка първи нарушиха мълчанието.

— Нямаш ли ни доверие, лорд Джарка? — обади се невидим глас. — Каня ви да се приближите. Вие сте официалните пратеници на Царя на Двете земи. Елате, очаквахме ви.

Няколко слуги притичаха да вземат наметалата ни. И двамата с Джарка отказахме да предадем бойните си колани, с което предизвикахме кикота на невидимия ни домакин, но той не протестира. Поканиха и трима ни към редицата приготвени маси. Седнах на средната възглавница. Слугите бързо донесоха плата с ярешко със сметана, крехко агнешко в билки и преливащи с червено вино кани с формата на пеликани. Бокалите ни представляваха странни медни купи.

— Яжте, пийте — изкомандва гласът.

Не му обърнах внимание, а посегнах към колана си. Мигновено чух свистенето на извадена от ножницата кама. Отворих кесията си и извадих малките глинени плочки, покрити с кожа, и свитъците папирус, увити в лен.

— Защо трябва да вършим всичко на тъмно? — изджавках аз.

Отново същият кикот. Един слуга донесе маслени лампи — големи алабастрови купи — и силният им пламък освети хората около нас — войници, съветници и жреци. Съсредоточих вниманието си върху фигурата в центъра — висок мъж със сива коса, гладко обръснато ъгловато лице и странни сини очи. Облечен беше в плетена роба, носеше пръстени, гривни и брошки, по които личеше, че е водачът на хетите. Цар Супилиум се представи, а после и останалите. Мъжът, към когото се обърнах, седеше отдясно на царя — беше принц Зананза, най-големият му син и престолонаследник. Приликата беше очевидна: той имаше същите бледосини очи, но лицето му беше мургаво, с изрядно подрязани мустаци и брада, а обръсната на темето по хетския обичай черна коса бе обилно намазана с масла. Супилиум прегледа плочките и свитъците и целуна царския картуш.

— Изненадан ли сте, че говоря египетски, лорд Маху? Отгледан съм в двора на Аменхотеп Великолепни — времена, когато ако фараонът само вдигнеше пръст, народите на Деветте лъка се разтреперваха от страх.

— Това не се е променило — отвърнах аз.

— Така ли? — обади се принц Зананза на език, достоен за всеки царедворец в Тива. — Наистина ли е така? — повтори той и вдигна бокала си. — Добре дошли. Поздравявам ви за красотата на булката ви. Надяваме се, че пътуването ви обратно няма да е прекалено тежко. Разбрахме за бойната галера — замълча, за да се наслади на смеха, последвал забележката му. — Ние ще се погрижим за безопасността на пратениците на фараона — посочи нашите бокали. — Може да са обковани с мед, но вътре са черепите на враговете на баща ми.

Набила бързо остави своя. Аз отпих жадно от моя, както и Джарка.

— Заплашвате ли ни — попитах — с тези приказки за миналата слава на Египет и черепите на враговете ви? Мечът лесно се изхлузва от ножницата си и тъй ще направи и този на фараона, за да посече враговете му.

— А сега вие ли заплашвате? — вдигна глава цар Супилиум.

— Ние не заплашваме — отвърнах твърдо аз. — Дошли сме да разберем какви са намеренията ви — махнах с ръка да покажа палатката. — Лахиш е изпепелен, принцовете му — унизени, а съпругите и дъщерите им са робини на войниците ви.

— Защитаваме границите си.

— Доста далече от дома — вметна Джарка.

— Както и египетската армия — загрубя гласът на Супилиум.

Жуженето на разговорите около нас замря. Той щракна с пръсти. Един слуга притича в светлия кръг и постави глинен съд на земята. При знака на Супилиум той вдигна капака и извади за косата отсечена глава с увиснали остатъци от кожата на врата. Загледах се в лицето с полупритворени очи и разпознах един от Вредителите, с когото се бях срещнал в Тире най-напред.

— Заловихме го — обясни Зананза — на връщане от Тире. Носеше писма от вашия генерал Хоремхеб. Знаехте ли, че великият генерал вече е поел по пътя на Хор?

— Не! — запротестира Джарка. — Не е възможно!

Аз се присъединих към Джарка. Атмосферата в палатката загрозя.

— Така че кажете ми какво правите тук? — изсъска Супилиум. — Защо сте дошли? — размаха ръце подигравателно. — Да преговаряте за мир? Да говорим за политика? Да ни дадете гаранции? Само губите времето ни!

— Казвате, че е носел писма от генерал Хоремхеб — посочих отрязаната глава на ръба на глинения съд, — но това е невъзможно!

— Около двайсет и пет хиляди мъже — занарежда Супилиум като химн. — Пристигнали са в Делтата, където въздухът е хладен, а земята — все още мека. Тръгнали са по пътя на Хор, а провизиите пътуват пред тях — Супилиум изреди оазисите по пътя на царския път през Синай.

— Спрял се е при оазиса на Големите зелени клони. Води двайсет и пет хиляди мъже — повтори Супилиум. — Три от най-добрите легиони — на Изида, Червеноокия Хор и Птах, шест хиляди колесници и още толкова наемници. Подкрепян е от стария си приятел генерал Рамзес.

— Не знаех за това — изпелтечих аз вече наистина изплашен.

Бяхме разкрити като пратеници на фараон, който не желае мир. Щом Хоремхеб и Рамзес вече прекосяваха Синай, нещо трябва да се е случило. Запитах се дали Ай не стои зад всичко това?

— Господарю — вдигна глава Набила. — На път за Тире един египетски търговски кораб беше нападнат от пирати — понечих да й дам знак да внимава, но тя настоя. — Един от загиналите на него беше Хуанеру, пратеник на лорд Ай, Очите и Ушите на фараона — Набила замълча за миг. — Вие очаквахте ли го, господарю?

Супилиум сви рамене и разпери ръце. Зананза хвърли бърз поглед през рамо.

— Да се оттеглим — изсъска Джарка в ухото ми. — Да поискаме време за размисъл.

— Господа — разперих ръце аз с длани нагоре в знак на мир. — Това, което ни казахте, е наистина тревожно. Трябва да го обмислим.

— Въжетата на пъкъла се протягат да ви овържат. Гробовете лежат скрити под краката ви.

Този силен и напевен глас се надигна иззад редицата съветници на Супилиум.

— На кого да говоря днес? Братята и близките ми са променливи; вчерашните другари са днес врагове.

Гласът ми се стори познат, макар да бях все още шокиран от разкритията на Супилиум. Зад редицата хети се изправи една фигура и излезе на светлината; седна до отрязаната глава с вперен в нас невиждащ поглед. Облечен беше в скъпа дебела ленена пола, поръбена с червен шев, а горната част на тялото му бе покрита с леопардова кожа. На ръцете си носеше червени ръкавици като онези, давани от фараона на любимците му. Груб шал от кожа на хиена бе загърнат около врата му, а лицето и главата му бяха скрити зад лъвска маска. На врата си носеше сребърна верига с малък златен скарабей. Отместих поглед. Супилиум и Зананза се забавляваха безкрайно на ситуацията.

— Лорд Маху! Песоглавецо от Юга!

Тази гротеска ми се подиграваше. Веднага го разпознах.

— Мерире — прошепнах. — Мерире, бившият върховен жрец на Атон, предател и бунтовник. Мислех, че си мъртъв!

Отколешният ми враг свали маската и разкри познатото маймунско лице, гладко и кръгло като речен камък, със зли черни очи, характерната изпъкнала челюст и устни, присвити в непрестанно презрение.

— Остарял си, Маху, Песоглавецо от Юга.

Продължавах да се взирам в него изумено. Мерире! Мъжът, с когото бяхме отраснали в придворния Кап, жрец по рождение, с вродена убеденост в превъзходството си над другите. По-късно бе станал върховен жрец на Атон при управлението на Великия еретик, чието име не бива да се произнася. След свалянето от власт на Нефертити, Мерире и последователите му опитаха да направят преврат, но бяха прокудени в пустинята. Бе изчезнал и сега отново се появяваше като заплаха — човек, който като мен самия вярваше, че Ехнатон е жив и се крие сред Вредителите.

— Значи си жив — ухилих се аз, за да прикрия изненадата си. — Мерире, краката ти са все така бързи. Сега — подразних го аз — се криеш като хекау, магьосник сред онези, които не са виждали Нил, не са се къпали във водите му, нито усещали хладния дъх на боговете му.

— Обиди, Маху, обиди — наклони се напред Мерире и изпусна шумно въздух към мен. — Онова, което магьосниците и мъжете скорпиони наричат дъха на смъртта. Аз познавам името на Гълтача — запя той. — Призовавам духовете на мъртвите от битките, които яздят в нощта в колесници, теглени от коне с виолетови гриви. — Потупа малката сребърна кутийка, която носеше на верижка около врата си. — У мен е ключът към мястото на духовете на мъртвите.

— А, да — изстрелях аз в отговор, — и крачиш сред цветовете на рая и се носиш по облаците, които ме отнасят сред вечнозелените поля на Озирис.

Отговорът ми предизвика мърморене сред хетите. Мерире свали верижката от врата си, отвори кутията и поръси част от съдържанието й върху пламъка на една от маслените лампи. Междувременно започна да се клати напред-назад и занарежда проклятия от Книгата на мъртвите.

— Кого търсиш, Маху? — прекъсна напева си той и ми се ухили. — Мъртвите са около теб, кого зовеш? Нефертити? — прошепна. — Красивата жена? Или пък леля ти Изития, някой от онези, отишли преди нас във Вечния запад? — изсумтя настрани, после протегна кокалеста ръка и грабна бокала ми и го бутна към мен. — Пий, Маху, Песоглавецо от Юга, пий до дъно и ще видиш нюансите сред сенките.

Подчиних му се и изпих виното, загледан в кълбетата дим на фона на напева на Мерире. Отначало само стомахът ми изкъркори, после сърцето ми спря за миг, сякаш нещо зловещо се бе промъкнало в палатката.

— Погледни дима, Маху.

Послушах го. Видях лица: Нефертити, Изития, мъже, които бях убил, жени, които бях обичал. Колкото повече се взирах, толкова по-ясни ставаха те. Имах чувството, че нещо ме дърпа към дима. Сълзи опариха очите ми. Вдигнах бокала си в поздрав към тези духове от живота ми, но Джарка сграбчи китката ми и закрещя на Мерире на неразбираем за мен език. Беше хабиру, свещените им думи или поне така ми каза по-късно. Катурнах се и се събудих в нашата палатка. Набила беше надвесена над мен, а Джарка бе коленичил при краката ми. Изправих се едва-едва и отпих жадно от разредената бира, стиснал каната здраво. Набила ме накара да пия по-бавно. Чувствах се в треска, главата ме болеше леко, очите ми смъдяха.

— Упоен — усмихна се Джарка. — Мерире знае всички дребни номера. Във виното и дима имаше сънен прах. Припадна и те пренесохме тук — направи физиономия. — Мисля, че хетските водачи бяха впечатлени.

— Не от нас обаче — хванах мокрия парцал, който Набила ми подаде, и попих лицето и врата си. Беше ми горещо, както се случва след пиене на прекалено много гъсто вино. — Не са никак впечатлени от нас — повторих.

— Така е — посочи с палец зад гърба си Джарка. — Трябва да си тръгнем до зазоряване. Трябва да вземем наемниците и писарите си, а хетите ще ни продадат колесници и товарни коне. Трябва да тръгнем на юг. Дори водачи не ни предложиха.

— С колко мъже разполагаме в момента? — попитах уморено.

Вдигнах ръка за тишина и се заслушах в звуците навън.

— Хетите вдигат лагера — обясни Джарка.

— Накъде? На юг с нас?

— Не — присви очи Джарка. — Изненадващо тръгват на изток.

— Тръгват на изток? — възкликнах аз. — Защо?

— Не знам, само клюки от лагерните огньове, донесени от главния писар. Очевидно Супилиум е решил да се разправи с асирийците, но това не е наш проблем. Господарю, трябва да се изнесем до утре сутрин.

Налагаше се да се съглася. Изпратих Джарка за втора среща със Супилиум и съвсем скоро той се върна, клатейки глава.

— Не искат да имат нищо общо с нас, любезни са, но непоклатими. Не искат да ни виждат повече.

Станах от леглото, измих се, преоблякох се и излязох на входа на палатката да разгледам лагера. Лахиш продължаваше да гори, дълги ивици дим се издигаха в небето. Виковете и вонята от лагера само подсилваха неприятното ми усещане. Бяхме в сърцето на вражеските редици и единственият ни изход бе да се отправим на юг през неравна, опасна страна в опит да се върнем в Египет. А после какво? Каква бе истинската цел на пътуването ни?

Джарка и Набила се заловиха да организират заминаването. Разполагахме с около четирийсет наемници и четиринайсет писари. Ковчежникът ни се опитваше да купи колесници, каруци и магарета с яки копита. Провизиите и вещите бяха струпани пред палатката ни. Хетите като цяло не ни обръщаха внимание, като се изключат откъслечни подигравки, макар че от време на време някоя групичка пияни войници се втурваше и започваше да сипе обиди, преди да бъде прогонена от офицери с тояги и бели знаци. Свечери се и излезе студен вятър. Реших аз, Джарка и Набила да се храним в палатката. Набила беше спокойна и само видът на ведрото й лице ми даваше надежда, че можем да се справим с опасностите, които ни очакваха. Опитвах се да не чувам писъците и виковете из лагера, докато хетските войници се наслаждаваха на пленените жени.

— Никаква милост — прошепна Набила, седнала с кръстосани крака и поднос месо и зеленчуци в скута си и лице, обрамчено от дългата черна коса. Изглеждаше млада за годините си, но бях сигурен, че е намислила нещо. Известно време си говорихме за хетите.

— Използват ужаса, господарю — отбеляза Джарка, — точно това правят. Оставят за пример някои градове и принцове по пътя си на юг. Не искат ни един враг в тила да застрашава комуникацията им. Война в истинския смисъл на думата.

Представих си такъв враг, който се придвижва надолу по Нил през различните градове на Египет. Но това би било невъзможно, ако Хоремхеб и Рамзес вече минават Синай със събраните ескадрони от колесници и първокласните легиони пешаци.

— Господарю?

Вдигнах поглед. Набила се приближи. Погали ръката ми.

— Мислех си за моето пътуване.

— Да, аз също — усмихнах се аз и докоснах нейната ръка с обич. — Въоръжени сме добре.

— Точно това ни тревожи! — намеси се грубо Джарка. Приближи се още и зашепна съзаклятнически. — Господарю, накараха те да пиеш сънен прах, но ти все още си лорд Маху, Песоглавеца от Юга, с остър и бърз ум. Не може да не си мислил защо в крайна сметка ни изпратиха тук — размаха ръка. — Да преговаряме за мир? Лорд Ай сложи край на това. Египетските войски вече са в Ханаан, а хетите ще се бият. Наистина ли ни изпратиха да печелим време? Нямали са нужда от повече време.

— Тогава защо? — запитах аз. — Защо ни изпратиха?

— Да бъдем убити — заключи Набила едва чуто.

Погледнах я.

— Господарю, знам, че сме официални пратеници — каза тя предпазливо. — Хетите няма да ни посегнат, но сега трябва да поемем на юг през опасен и непознат терен.

— И?

— О… — пое дълбоко дъх тя. — Лорд Ай не иска да се върнеш в Египет. Мисля, че Хуанеру е бил изпратен да се погрижи за смъртта ви.

— Да преговаря със Супилиум за нашето убийство?

— Не — поклати глава тя. — Хетите биха отказали да бъдат замесвани в това. Не спирам да мисля за онова отвратително същество в палатката, магьосника, кеб-шер Мерире.

Отвън изсвири рог, изглежда, някакъв сигнал за хетите, тъй като глъчката в лагера изведнъж замря.

— Но Мерире не би посмял да действа, докато сме под закрилата на хетите.

— Той едва ли има нужда от разрешението им за каквото и да е — почти се засмя Набила. — Много е опасен и не ни мисли доброто.

— И все пак — намесих се аз — това е само половината от мистерията. Получихме онова тайно послание, преди да напуснем Египет. Набила, нали ти разказах за него? Сега разбирам защо ни бе наредено да убием Мерире.

— Да, аз също — съгласи се Джарка. — Ще пътуваме на юг през хълмистата земя на Ханаан — замисли се. — Ако фараонът Ехнатон е все още жив, може да се опита да се свърже с нас. Имам чувството, че ще го направи и че други, както и Мерире, ще дебнат — думите му увиснаха във въздуха.

Взех парче агнешко и го натопих в купичката с билков сос. Известно време седях така със затворени очи и дъвчех внимателно. Джарка и Набила имаха право. Имах репутация на хитрец, но се чувствах като глупак, който попадаше от една клопка в друга. Ай просто не ни искаше в Египет, но защо? Сега се намирахме между две армии и предстоящо опасно пътуване на юг. И всички онези слухове, че Ехнатон се крие в Ханаан. Нима Ай наистина вярваше, че бившият му зет ще се разкрие? И после какво? Ще го залови? Ще го убие? Хвърлих бърз поглед на Набила — тя бе потънала в собствените си мисли.

— Както казах по-рано — заяви тя, — ако Ай иска да нанесе удар, убиецът трябва да е сред нашите хора. Ако хетите предложат водачи, ние ще откажем, същото се отнася и за всякакви придружители…

— Продължавай.

— Мисля… — вдигна бокала с вино и се закашля, после се обърна и се изплю елегантно в малката купа до себе си. — Мислих много внимателно, лорд Маху, и то не само за удоволствията с теб! — засмя се дяволито. — Искам да се върна като твоя жена. Искам да се върна в Египет. Не искам да умра в чужда земя и костите ми да се белеят насред пустошта, оглозгани от чакали и лъвове. Ако лорд Ай не те иска в Египет, това означава, че е решил, че никога вече няма да се върнеш. Да, Ехнатон може и да се покаже. Ако това стане, ще се случи нещо ужасно. Всеки един от нас обаче… — задъвка устната си тя — жест, който напомняше Нефертити.

Всъщност бях осъзнал колко много Набила прилича на онази отдавна мъртва кралица: красива, игрива, флиртуваща и с остър като бръснач ум. Улових погледа на Джарка и леката подозрителна искрица. На много малко хора вярваше. Мислите му бяха за мен отворена книга. Обмисляше вероятността самата Набила да е тайният убиец. Съпругата ми остави косата да скрие лицето й, погледна бързешком Джарка и я прибра отново.

— Всеки един от нас — повтори тя — може да е предателят и това включва и мен, нали? Трябва да приемете причините ми да искам да се върна в Египет. Готова съм да дам какъвто обет поискате, че не съм предател. Искам да дам и втори обет, на който бог кажете, че сред нас има предател, убиец, само че не знам кой е той. Само че…

— Само че — довърши вместо нея Джарка — какво може да направи един човек срещу толкова много?

Понечих да отговоря, но в този момент платнището на входа се повдигна и главният ни писар притича със ситни крачки с разтревожено лице и сбърчени устни. Шумът навън бе утихнал.

— Господарю, имаш посетител. Кеб-шерът — почти изплю думата той. — Дошъл е със свитата си.

Казах на Набила да остане вътре и следван от Джарка, излязох от палатката. Вече се смрачаваше, Мерире бе подбрал момента много добре. Небето беше тъмносиньо, нашарено от лъчите на залязващото слънце. Черните облаци дим от Лахиш се носеха на този фон. Мерире бе седнал на известно разстояние, а зад него — орда диваци със свирепи погледи, боядисани в цветовете на войната лица и обилно намазани мустаци и бради. Всички носеха животински кожи, а качулките им представляваха дълги платна, повдигнати от двете страни, така че да приличат на прилепи — впечатление, подсилвано от дългите кожени щитове на гърбовете им, които напомняха крила. Тези леко вдлъбнати щитове се издигаха доста над гърбовете им и имаха по две дупки за гледане. Както установихме по-късно, когато хората се раздвижеха, те издаваха зловещ шепнещ звук, пляскане като от ято страховити същества, впуснали се в празен каменен двор. Това беше свитата на Мерире, Вечерните прилепи, взели името си от онези зли сенки, които прелитат през небето между здрача и нощта. Мерире открай време обичаше показността. Седеше мълчаливо, лицето му беше скрито зад ужасната маска, заобиколен от мълчаливите редици диваци, седнали или коленичили, и въоръжени с извити мечове, тояги и боздугани. Самото им мълчание вдъхваше достатъчно ужас.

Затътрих се натам, като междувременно почесах слабините си в знак на презрение. Взех шепа пясък, сякаш с намерение да го посипя в лицето на Мерире. Някогашният ми другар, учен и приятел свали маската си и се ухили.

— Поздрави, лорд Маху, по-добре ли се чувстваш?

— Естествено — приближих се колкото можах и седнах, не на колене като него, а разкрачен, все едно възнамерявам да се облекча. Останах доволен от тихия протест, предизвикан от тази обида сред компанията на Мерире. — Кой мислиш, че съм аз, Мерире? — прошепнах леко приведен напред. — Малко момче, което нощем се плаши от призраци? Виждам, че имаш свирепи войни, които да те пазят и да ти се подчиняват. Какво очакваш да направя? Да се подмокря? Да коленича и моля за милост?

— Тръгнал си на юг, нали, лорд Маху?

— Да — оголих зъби като куче аз. — Потегляме на юг утре. Искаш ли да се присъединиш?

— Може и да ви придружим — подсмихна се Мерире, — колкото да се уверим, че няма да се изгубите.

— О, не се съмнявам в това — оставих пръстта да изтече през пръстите ми. — Мерире… — главата ми беше толкова близо до него, че долавях различните парфюми по тялото му, но колкото и силни да бяха, не можеха да скрият мириса на гнилоч, на смърт, на засъхнала кръв.

— Мерире, аз и ти… — посочих с пръст двама ни — това не може да продължава.

— Ще се срещнем отново, лорд Маху.

Мерире се изправи рязко и се извиси над мен с тояга в едната ръка и кама в другата. Чух някакъв звук и се обърнах. Джарка стоеше на входа на палатката ни с огромния си лък в една ръка и стрела в другата.

— До следващата ни среща, лорд Мерире — станах, изплюх се настрани и се върнах в палатката.

Станахме в ранни зори. Все още треперех от студ, докато набързо хапнахме овес с мляко и се опитвахме да се стоплим на лагерния огън. Навсякъде около нас хетите се раздвижваха, лагерните началници и офицери вървяха по пътеките, придружавани от тръбачи, и налагаха дисциплина, на която дори Хоремхеб би завидял. Ние се концентрирахме единствено върху това да се махнем възможно най-бързо. Свиках писарите и наемниците, които насядаха в полукръг, докато говорех. Разказах им за предстоящото пътуване и опасностите. Предложих, най-вече на по-възрастните, да се върнат в Тире, където можеха да изчакат следващия египетски търговец. Всички отказаха. На тях също им беше дошло до гуша от хетите и се тревожеха, че могат да се забавят с месеци, дори години, в някой чуждоземен град. До един ме увериха, че са готови за тръгване. Разгледах лицата им и си спомних думите на Набила; питах се дали някой или дори всички не са убийци, които дебнат за удобна възможност. Накарах ги да дадат повторно обет за вярност. Обещах да се движим възможно най-бързо и ги уверих, че имам точна карта. Обясних, че хетите се изтеглят на изток, докато ние ще се придвижваме бързо на юг и ако боговете са благосклонни, ще пресрещнем египетската армия, която в момента пресича Синай. Хората вече бяха чули слуховете и мнозина закимаха усмихнато.

Няколко часа по-късно, натоварили вещите си на петте колесници и каруци, които ковчежникът ни бе успял да купи заедно с ред товарни коне, напуснахме хетския лагер и тръгнахме по прашната пътека насред пустошта. Известно време ни ескортираше група хетски колесници. Офицерите просто искаха да се уверят, че се махаме, не че ги интересуваше безопасността ни. Беше началото на лятото — най-доброто време за бойни походи и официални посещения. Земята под краката ни беше твърда. Писарите ми също бяха купили груби рисунки на Ханаан и с помощта на моята карта планирахме пътуването си през долината на река Йордан. Носехме само най-необходимото — хранителни запаси, допълнителен кат дрехи, вода, и всички бяха със здравите кожени ботуши, които бяхме купили в Тире.

Първите няколко дни бяха доста приятни — керван от мъже, коне и трополящи колесници, поели в ранни зори под затоплящото се слънце. Около обяд намирахме сянка — пещера или някакъв оазис — и оставяхме съгледвачи по дърветата. Почивахме до късния следобед, после поемахме отново и не спирахме, докато съгледвачите не се върнеха с новина за подходящо място за нощувка. Следвахме дисциплина като истински войници на вражеска територия, използвахме колесниците като защитна стена и имахме винаги попълнени запаси от вода. Джарка и някои от наемниците бяха добри ловци. Хранехме се с достатъчно прясно месо, а щом се отдалечихме достатъчно от хетския лагер и от всепроникващата миризма на плът, кръв и дим, настроението ни също се подобри.

Трябва да сме пътували вече пет дни, когато срещнахме Мълчаливите. Канехме се да влезем в една долина, когато двама от съгледвачите ни дотичаха обратно с лъкове в ръка.

— Господарю! — едва си поемаха дъх.

Аз вървях до колесницата, в която седеше Набила с покрити с дебело раирано наметало глава и рамене, за да се предпази от слънцето. Беше дошла със слънчобран и първите четири часа от пътуването ни прекара да сипе ругатни по адрес на хетския дивак, дето го беше откраднал.

— Господарю — съгледвачът посочи надолу по пътя. — Някакви чужденци ни чакат.

— Колко? — попитах веднага. Понечих да надуя рог за опасност, но той се намеси.

— Не, не, господарю, те идват с мир: дланите им са вдигнати, но няма да говорят с нас.