Годината на Кобрата

Втора глава

На сутринта се качихме на царския боен кораб „Славата на Изида“ и напуснахме пристанището, като следвахме бреговата линия в утринната мъгла и се насочихме на североизток към пристанището на Тире. За първи път се намирах на боен кораб насред Голямата зелена вода. Бях запленен от морето: тътнещия хаос на водата, променливото небе, силните ветрове, ритъма на препълнения с войници, моряци и писари кораб. „Изида“ беше гордостта на Царския флот. Имаше дълъг нисък корпус с повдигнати отбранителни фалшбордове, през които се провираха греблата. Носът завършваше във формата на горд златоглав лъв; кърмата също беше повдигната, за да осигурява добра видимост на кормчиите на огромните румпели. По цялата дължина на кораба бяха разположени атакуващи платформи за стрелците с вдигнати мостици за останалите войници. От изкусно гравираната кабина с двоен покрив се издигаше огромната мачта, на върха на която имаше още една платформа за стрелците с лъкове, точно под знака на царския сокол на Хор със сребърни крила — знак, че корабът е под директното командване на фараона.

Щом излязохме от пристанището, огромното квадратно платно с придържащи въжета се разгъна и запляска на вятъра, разкривайки величествената сребърна Некбет — богинята лешояд — и закрилящото отворено червено око, уаджет, на фон от синьо и златно. Корабът се извъртя с рязко движение, от което ми прилоша, а скърцането на дъските и въжетата бе достатъчно да ме прати прегънат надве през парапета. Корабът се движеше с добра скорост и аз можех единствено да стоя, да гледам и да се възхищавам. Капитанът рядко идваше при нас; повечето време крачеше нагоре-надолу, ревеше на наблюдателните постове да следят и за най-малкия знак. Попитах какво има.

— Морски народ! — отвърна той. — Диви воини от островите на север. Били са забелязани по либийския бряг и на разстояние от Делтата. Едва ли ще ни нападнат, но — той се покашля и изплю — винаги е добре да сме нащрек и да отправяме по някоя молитва към Търсача на души.

Помощник-капитанът — съсухрен старец с безкрайни познания за морето, беше по-бавен. Говореше за островите на север и отвъд тях, за огромни тревни равнини, където хората яздят коне и пият мляко от кобилите. Беше пътувал отвъд Праговете и посещавал различните племена, дори такива, които се хранят с човешка плът. Разказваше за вождове, боядисани в жълто, синьо и червено, които след смъртта си биват спускани в дупки в земята, заедно с млади мъже и девойки, погребвани живи, за да ги придружат в отвъдния живот. Беше старец, много приятен за слушане. Описа ни пазарите за човешко месо в джунглите на юг, където — по неговите думи — затворниците се показват, завързани на кол с вериги, а клиентите посочват кое парче ще искат. Когато се продаде цялото тяло, жертвата се потапя във вода до брадичката за едно денонощие, след което се завлича и заколва, а месото се кълца според желанието на купувачите. Смешник! Слушах разказите му с половин ухо, като същевременно гледах как чайките се впускат и гмуркат в морето или пък наблюдавах играта на морските зверове от двете страни на кораба.

Споменавам помощника само защото, изглежда, беше пътувал много и прекарал известно време в Ханаан. Той дори твърдеше, че произлиза от хабиру, и дърдореше за техните легенди и истории: как хабиру преминали през Ханаан и дошли в Египет и как един ден ще се върнат. Отначало помислих, че е шпионин, но дрънкаше прекалено невинно и бе вечно готов да сподели нечий мех вино. Знаеше всичко за така нареченото покровителство над хабиру от страна на генерал Рамзес и тайно сподели, че някои от племето са издигнати подозрително бързо в Царския флот. Реших да му се доверя и му показах картата. Разгледа я внимателно, без да престава да мърмори под носа си.

— Да — обяви накрая той. — Това е Ирунет, област в Ханаан извън Червените земи. Има едно мъртво море, огромно езеро солена вода, в което нищо не потъва и всичко се носи по водата. Казват, че там е свърталището, домът на Тешу — червенокосите, демоните.

— А хора живеят ли там?

— Да — отвърна той и погледна косо към слънцето. — Нечистите и керну.

— Отшелниците?

— Точно така, отшелници, пустинници, свети мъже. А, да — засмя се. — Чувал съм за тях; за чистите, пазени от нечистите, за неопетнените, пазени от покварените.

Взех меха му с вино.

— Недей да ми говориш гатанки — отсякох аз. — Не съм в настроение!

— Тогава слушай. Там има долина, която е толкова гореща, че я наричат Входа на пъкъла. Там ходят свети мъже, които са се оттеглили от хорския свят. Изхранват се с просия и отглеждат няколко култури. Те изхранват прокажените. Много от тези пък са войници, моряци, пътешественици, които са прихванали болестта по време на пътуванията си. Въпреки това — сви рамене той — те са все още свирепи бойци, яростни като Накту-аа…

Разговорът ни бе прекъснат от предупредителен вик от наблюдателния пост. Изсвири овнешки рог, заудряха барабани и екипажът се завтече към бойните си позиции. Пехотинците грабнаха щитовете и извитите мечове от трюмовете. Капитанът си сложи кожени предпазители и шлем. Същото направих и аз и застанах до парапета. Отначало не видях нещо подозрително, но след като напрегнах поглед и проследих ръката на капитана, успях да различа кълбета дим — зловещо петно насред синьото небе. Вятърът утихна. Гребците изтичаха към пейките и извадиха греблата. Кормчиите захванаха стих от боен химн:

Гребците запяха в отговор и бойният кораб се изстреля като стрела по водата. Сграбчих перилото от уплаха. В един момент бях на кораб сред спокойно море под спиращо дъха синьо небе, в следващия имах чувството, че яздя копието на Сет — оръжие, което се плъзгаше по водата, за да се изправи пред неясна опасност.

Разрази се жесток спор между капитана, помощника и другите офицери. Капитанът клатеше глава, но старият помощник продължи да настоява разгорещено, докато накрая капитанът не смени тактиката. Песента замлъкна. Греблата застинаха, а платното бе прибрано като свитък. Царското знаме на Хор беше свалено. На войниците и моряците бе заповядано да скрият оръжията си от проблясъците на слънцето. И, което беше по-изненадващо, приготвени бяха казани с огън, покрити с напоени в масло черги. Дим се издигаше на черни, задавящи облаци и насълзяваше очите. Капитанът нареди на гребците бавно и тихо да ни приближат и „Славата на Изида“ се скри сред дима, като продължи да се придвижва към мястото на хоризонта, откъдето изригваха черните облаци. Стигнахме до мястото на разрушението. Малка галера бе полегнала във водата — по-скоро разрушен сал със стърчащи тела, кръвта от чиито прерязани гърла оцветяваше водата наоколо. Носеха се като сламки, със завързани зад гърба ръце. Морски хищници с тъмни триъгълни перки вече се събираха за пиршество. Капитанът ни издаде шепнешком заповеди и мигом бяха извадени куки, с които да се издърпа плаващата мачта с прикован за нея човек. Беше закован за дървото с огромни пирони право през гърдите и гърлото.

— Кой е направил това? — попитах аз.

— Варвари — отвърна капитанът.

Закашля се от дима и изрева на съгледвачите да бъдат двойно по-бдителни. Аиау бе думата, която той използва с погнуса. Морски бандити!

— Не — намеси се помощник-капитанът.

Посочи един червеникаво оцветен труп, който се носеше близо до лодката. Обезглавеното тяло бе натежало от вода, а ленената пола се носеше свободно.

— Морски народ — заяви той.

— Господарю — надвеси се над перилата Джарка и посочи мъжа, закован на мачтата. — Този е от „Утринна звезда“.

— Съгласен съм — обади се капитанът и посочи останките от кораба. — „Утринна звезда“ тръгна от Аварис един ден преди нас.

— Господарю!

Джарка ме сграбчи за ръката и ме издърпа настрани. Последвах го с нежелание.

— Трупът на мачтата — прошепна той. — Това не е капитанът на кораба, а Хуанеру.

— Кой?

— Един от личните писари на Ай. Може и да си го спомняш от срещите на Царския кръг, винаги седеше в центъра.

Спомних си елегантния, грациозен мъж с остри черти, тънки устни, бледно лице и хлътнали очи. Върнах се на парапета, закашлях се и размахах ръка да прогоня дима, после погледнах надолу. Ужасът на смъртта винаги ме сварва неподготвен, но независимо от жестоките рани и празния поглед, разпознах писаря.

— Накъде е отивала „Утринна звезда“? — попитах.

— Натам, където и ние — обади се капитанът зад мен. — Пренасяше вино.

Джарка се приближи.

— Защо Ай ще изпраща собствени пратеници? Каква работа има Хуанеру в Тире?

Не успях да отговоря. Докато продължавах да гледам тялото във водата, един от съгледвачите изкрещя.

— Тук са! Два кораба!

Вдигнах рязко поглед. Два дълги кораба, подобни на нашия, но по-малки и ниско във водата, се насочваха право към нас. Вятърът, който разнасяше пушек около мен, издуваше широките им раирани платна. Приличаха на бързо приближаваща глутница вълци. Стратегията на нашия капитан бе да ги привлече близо. Със скрит екипаж и невидими заради дима оръдия, „Славата на Изида“ можеше да мине за търговски кораб, който е дошъл да помогне, но има собствени проблеми заради избухнал пожар.

Изкатерих се на наблюдателната площадка на кърмата и огледах корабите. Нашите гребци бяха залегнали на греблата. Проехтя заповед и „Славата на Изида“ зави рязко наляво и се стрелна към единия от вражеските кораби. Усетих ужасна миризма, воня от струпани едно в друго тела и отходници. Вече с прибрани гребла бойният ни кораб се заби в носа на врага, натисна силно, после бързо се изтегли благодарение на жестоките усилия на гребците на фона на ехтящите заповеди. По време на тази маневра носът на нашия кораб почерня от стрелци, който изпуснаха порой стрели сред претъпканите вражески редици. Скоростта на нападението ни, силата на удара и дъждът от стрели предизвикаха хаос и разруха. Вражеският кораб се наклони и водата нахлу, докато хората се опитваха да скочат или падаха, поразени от нашите стрели.

Слънцето, небето, спокойствието на морето сякаш изчезнаха. Имах чувството, че сме попаднали сред мрачните езера на подземия свят, където водата ври, а въздухът е непрестанно изпълнен с остър дим, смразяващи кръвта писъци и ужаса на битката. До мен Джарка се бе съсредоточил върху огромния си лък. Беше майстор стрелец, на лявата си китка имаше кожен предпазител, а пръстите на дясната бяха увити в козя кожа. Пускаше стрела след стрела, набелязваше целите си внимателно, като се опитваше да балансира върху движещия се кораб.

„Славата на Изида“ бързо се обърна, за да посрещне втория вражески кораб. Хванати неподготвени, членовете на екипажа му се опитаха да се отдръпнат, но заради царящия на борда хаос капитанът още не беше решил дали да избяга, да се бие или да се опита да помогне на своите другари. Не знам дали случайно или умишлено, но нашият кораб закачи вражеския в силен удар и откъсна част от кърмата му. Водата нахлу навътре. С толкова много хора на борда корабът и така плаваше доста ниско и сега мигновено се наклони и водата допълнително засили хаоса.

„Славата на Изида“ се отдръпна. Главният гребец вече имаше време да установи размерите на случващото се. Всъщност морето бе свършило цялата ни работа, докато стрелците ни просто поддържаха дъжда от стрели с онзи смразяващ кръвта звук на черен рояк побеснели оси. Капитанът сигурно би предпочел абордаж и пленяване и на двата кораба, но те вече представляваха останки, които постепенно потъваха и оставяха оцелелите да цапат из водата. Някои се бяха вкопчили в нашите гребла и се опитваха да се покатерят на „Славата на Изида“, но ние ги посрещахме с тояги и брадви. Капитанът ни обаче много държеше да плени някои от вражеските офицери, които се разпознаваха лесно по огромната украса по главите и изкусно изработените ризници. Такива на борда издърпахме доста — с медночервеникава кожа, с квадратно подстригани бради и крещящи в бойни цветове лица.

„Славата на Изида“ се отдалечи още малко от мястото на разрушението и остави зад себе си купчини трески. Дрехи, полуотворени ракли и навити въжета подскачаха между приличните на измряла риба тела, от чиито гърбове стърчаха безброй стрели. Все по-силният вятър разнесе последните ивици дим и миризмата от касапницата. Вече не се чуваха викове, само звуците на морето, скърцането на кораба — онзи миг тишина след всяка битка, когато осъзнаваш какво си направил, какво се е случило и колко лесно може да бъде отнет човешкият живот.

Един от нашите офицери се обърна към залязващото слънце с високо вдигнат меч.

Екипажът поде с гръмогласен припев до небесата. Настроението на капитана се подобри и той нареди да се пробият буретата вино. Бойните заповеди бяха отменени, всички се върнаха към нормалната си работа. Бърз преглед показа, че са повредени носът и няколко гребла отляво; иначе „Славата на Изида“ беше непокътнат. Сред екипажа имаше няколко ранени, а трима бяха изчезнали — вероятно паднали през борда. Един от тях беше старият помощник-капитан.

— Трябва да се е хлъзнал при сблъсъка с втория кораб — отбеляза капитанът с тъга. — Елате.

Отидохме до перилата, изрекохме благодарност и поръсихме с тамян. Беше ми жал за помощник-капитана — беше добра компания и можеше да ми разкаже още за Ханаан. „Славата на Изида“ се впусна напред. И от двете страни тела и останки се удряха в корабите, а моряците, вече с уталожени страсти, се бяха наредили по перилата в търсене на оцелели.

— Ето там! — зоркият поглед на един от съгледвачите сочеше в светлата диря от залязващото слънце. — Вижте, във водата има жена.

Проследих погледа му, но не видях нищо. Корабът се приближи, моряците се събраха по страните с протегнати извити пръти. Един от тях, подканян от капитана, се спусна по едно гребло и издърпа младата жена от водата. Бях я взел за вързоп парцали, но сега видях разпиляна черна коса, окървавено лице и мокра роба. Издърпаха я на борда, а капитанът провери шията й за пулс.

— Жива е! — заяви той. — Получила е удар в тила.

Пренесоха жената на палубата и я сложиха върху парче зелена рогозка, докато всички се опитваха да докоснат заобленото й тяло. Корабният лекар отстрани съсиреците и почисти носа и гърлото. Издърпа робата й и всички видяхме дълги, слаби крака, широки хълбоци и тънка талия. Между бедрата й блестеше кръв, но други рани нямаше. Мъжът подуши и сви рамене.

— Ако я държим топла, не би трябвало да има опасност.

Капитанът нареди жената да бъде занесена в каютата му, после засенчи очи с длани и се обърна към водата.

— Да тръгваме! — изрева той и корабът се огласи от тропота на бягащи крака. Проследихме издигането на знамето с образа на Хор, пускането на въжетата и издуването на платното.

— Загубих добър човек, помощника си — прошепна капитанът. — Прав беше: пиратите помислиха, че сме търговски кораб в опасност. Това обаче, което ме интересува повече, е, защо толкова лесно се подведоха.

Накара да изнесат специалния му стол пред кабината — малък трон с извити крака с краища във формата на овнешки глави. После сложи яката си от златни и сребърни пчели, облече плетена роба и седна като един истински фараон, дошъл да възнесе правосъдие, докато обутите му в леки сандали крака почиваха върху малко столче във формата на готова за скок пантера. Доведоха вражеските офицери и аз застанах до него. Отначало само стояха и гледаха безизразно, после започнаха да се подиграват и да си шепнат на своя език, без да обръщат внимание на преводача. Изплюха се пред него, а един дори се обърна и се опита да се изпърди в лицето му. Капитанът нареди да го увесят за китката за една греда; разпориха стомаха му, а вътрешностите му увиснаха като намотано въже сред бликащата кръв. Затворникът започна да пищи, а вонята от тази ужасяваща гледка задави всички ни. Капитанът нареди да се подготви огън, после червата му бяха натопени в масло и запалени. Пленникът започна да се гърчи в агония от лазещите все по-нагоре пламъци.

Най-накрая го свалиха и го изхвърлиха през борда като чувал. Останалите пленници мигновено се съгласиха да говорят в замяна на бърза смърт. Признаха, че са от Пусам, северно от Ханаан, част от флотилията, която хетите бяха довели на юг. Пленили бяха галерата с вино и я бяха използвали като примамка за капана, в който сами бяха попаднали.

— Не са виждали египетски боен кораб преди, нито пък познават мощта му — обърна се към мен капитанът и се усмихна кисело. — Ние също познаваме морето. Изглежда, са патрулирали; ядрото на флотилията е все още далече на север и се събира като лято лешояди над тлъст труп. Лорд Маху — въздъхна той, — предполага се, че ти преговаряш с хетите, докато Божествения се готви за война. От мен да знаеш, хетите ще ти се усмихват мило, но тайно мислят да воюват.

— Попитай ги за жената и за мъжа, закован на мачтата — поисках аз. Преводачът го направи, но сви рамене.

— Господарю, нищо не знаят. Жената е била с египтянина, който е носел картуша на Божествения.

— Нещо друго?

Преводачът попита същото всички останали пленници, но те поклатиха глави: не заеха нищо, освен че са заловили египетски царски служител. Бяха го убили заедно с другите, но нямаха представа какво носи или защо е там.

Огнените отблясъци на залеза преобразиха небето и морето. Капитанът нареди от кабината да бъде донесен наосът на неговия бог покровител, Хор Направляващия, и да бъде поставен на видно място на кърмата. На пленниците бяха раздадени пълни купи вино; изпиха ги жадно. Смрачаваше се и запалиха кадилниците с тамян, чийто остър мирис се разнесе из бойния кораб и екипажа, който се бе събрал да гледа разпита. Капитанът изплакна устни и ръце с вода, смесена с природна сода, после скри лице в шепи и започна молитвата си. След това хвана бойната си тояга и пред очите на всички екзекутира пленниците един по един. Водеха ги пред него с вързани зад гърба ръце и коса, прибрана в жертвен кок на главата. Капитанът ги хващаше за косата, прошепваше молитва към Хор и размазваше мозъка им.

Падна нощ — тиха, тъмна и без звуци, с изключение на шепота на морето, скърцането на кораба и изръмжаването от капитана, последвано от онзи тъп звук от строшаване на череп. Пленниците умираха с достойнство, никой не помоли за милост. След това капитанът изгълта бокал вино и поръси последните капки около труповете, преди да нареди да бъдат изхвърлени през борда, а палубите — почистени.

Качих се на кърмата.

— Господарю — обърнах се. Джарка седеше ухилен до уши. — Най-добре ела с мен. Младата жена се събуди.

Онази нощ, след ужасната битка и зловещата церемония, започна нов етап от живота ми. Набила, жената от морето, изглеждаше достатъчно добре в импровизираната си туника и стройни крака, прибрани върху рогозката на капитана. Беше се постарала да изглежда привлекателна и държеше бокала с вино елегантно, като истинска тиванска дама. Мирисът на изгоряло масло от лампите ме накара да се закашлям на влизане през ниската врата. Капитанът клечеше пред нея, а на нашареното му лице се четеше истинско изумление.

— Ти ли си лорд Маху? — посочи ме тя с чаша. — Да, трябва да си ти, а това е просто капитанът — отново посочи с чаша. — Похвалих го за свършената работа, много хитър номер. Предупредих морските пирати, но както повечето мъже, те не ме послушаха — докосна раната на устата си. — Паднах върху една стълба.

— Морските пирати насилиха ли те, господарке? — долетя гласът на капитана.

— Да ме насилят, не — придърпа косата си назад. — Това е месечното ми течение. Казах им, че не се съвкупявам с маймуни.

— И? — попитах аз и седнах до капитана.

— Засмяха се. Казаха, че съм смела, така че ще ме запазят за един от главатарите си.

— И?

— Казах им, че са прасета и миришат. Опипваха косата и лицето ми; тъпи са като свине. Предупредих ги, че наблизо има царски боен кораб.

Капитанът се обърна и ми намигна.

— Такива съм чувал и преди — прошепна.

— Откъде знаехте това? — попитах аз.

— Хуанеру ми каза. Бях с него.

— Той ваш съпруг ли беше?

Тя изхриптя с отвращение.

— Коя сте вие?

— Набила, дъщеря на Снерфу. Вече съм почти на седемнайсет лета — вдигна глава и ме погледна открито с красивите си очи. — Мразех Хуанеру! — едва не се изплю при името му тя. — Вечно се опитваше да се намърда между краката ми, но не успя.

— Защо бяхте с него?

— За да го накарам да бъде мил към майка ми, да не я наранява. До последно не изгуби надежда — изсумтя тя. — Иначе казано, той ми беше доведен баща.

Посочих татуировките по ръцете й.

— Доведеният ми баща искаше да стана изкусна в любовта. Бях хесета, момиче от светилището на Изида. Мразех всичко това, но, както вече казах, трябваше да поддържам настроението му добро. Радвам се, че е мъртъв. Морските хора не го харесаха. Започна да се моли за живота си. С такива мъже човек не бива да го прави. Ако се изправиш пред смъртта, по-добре да запазиш безизразно лице.

Зад мен Джарка не можа да сдържи смеха си. Капитанът изглеждаше напълно омагьосан. Аз бях изумен и едновременно се забавлявах от наглостта на тази млада жена, от пакостливото пламъче в очите й. Тя се приведе и ме посочи с пръст.

— Наркентиу.

— Така ме наричаха преди, Песоглавеца от Юга. Сега съм лорд Маху, Надзирател на Дома на писарите, личен пратеник на фараона при хетите. И така, накъде се беше запътил твоят доведен баща?

— Към Тире.

— За какво?

— Само боговете знаят.

— С кого е трябвало да се срещне?

— Това знае само Нас-ра, посредникът между Бога и човека, господарю Песоглавец.

— Не бъди арогантна или ще те ударя.

— Мисля, че ще ми хареса.

Усмихнах се.

— Разбирам защо морските хора са те харесали.

— Не казах това. Те уважаваха куража ми, по принцип воините реагират така.

— Разкажи ми за мисията на доведения си баща.

— Много тайна, възложена от онази най-отровна сред змиите, великия лорд Ай.

— Не харесваш първия министър на Божествения?

— Нямам доверие на никого, когото доведеният ми баща харесваше или на когото служеше — лицето й стана сериозно, този път сведе глава без преструвка. — Лорд Маху, благодаря ви, че ме спасихте. Бих искала да помогна, но не знам нищо за мисията на доведения ми баща, освен че беше много потайна. Трябваше да слезе в Тире и да се срещне с някого: това трябваше да стане преди вашето пристигане. Носеше някакви документи в малко запечатано сандъче, но — сви рамене — сега то е собственост на Голямата зелена вода. Е — направи физиономия тя, — вече се отървах от баща си, майка ми — също.

— Защо дойде с него?

— Казах ти, за да го предразположа, заради майка ми. Все си мислеше, че един ден ще успее да ме прелъсти. Сега може да се скита на воля в подземния свят и да скърца със зъби, ако са му останали някакви! Между другото, къде е трупът му?

— Наложи се да го погребем в морето — разпери ръце капитанът. — Нямаме уабет, нито място за пречистване.

— Разбира се — усмихна се Набила. — В смъртта, както приживе. Както и да е, щеше само да се вмирише — усмихна ми се ослепително. — Бих искала да се измия отново, лорд Маху, а после може да поговорим.

Излязохме от кабината. Джарка избухна в смях. Капитанът поклати глава и отиде да провери нощната вахта. Застанах до перилата и се загледах в звездите. Питах се какво предателство крои Ай и можех единствено да се утешавам с това, че поне не е успял. Не преставах да мисля за Набила, за твърдото й, красиво лице, за засмените очи, за куража й. Капитанът се върна и попита какво ще правим с нея, като стигнем Тире.

— Тя ще стане част от моето домакинство — отвърнах, без да се замислям аз. — Да, аз ще се грижа за нея.