Гола в смъртта

Глава десета

На вратата бе застанал същият иконом с каменното лице. Взе палтото на Ив със същото леко неодобрение.

— Изпратете кафе долу в стаята, моля — нареди Рурк и поведе Ив нагоре по стълбите.

Отново улови ръката й, но Ив реши, че това не е сантиментален жест, а по-скоро желание да я води. Когато стигнаха третия етаж, той набързо прегледа колекцията си, избираше оръжията без суетене или колебание.

Не беше от онези, които купуваха само за да притежават нещо. Той купуваше, за да използва онова, което притежава. Дали си даваше сметка, че това е в негова вреда? Или може би това изобщо не го интересуваше.

Прибра в кожен куфар избраното оръжие и тръгна към и стената.

И защитната конзола, и самата врата бяха скрити така ловко в една картина с горски пейзаж, че тя никога не би я открила. Картината, която наподобяваше фотографско изображение, се плъзна встрани и откри един асансьор.

— Този асансьор отива само до няколко специални стаи — обясни той, когато Ив влезе в асансьора с него. — Рядко водя гости в залата с мишените.

— Защо?

— Моята колекция и използването й са запазени единствено за онези, които могат да я оценят.

— Каква част от нея купуваш на черния пазар?

— В теб винаги се обажда ченгето — усмихна се той с нескривана ирония. — Купувам само от законни източници, естествено. — Очите му пробягаха към чантата на рамото й. — Докато записващото ти устройство е включено.

Тя не можа да се въздържи да не се усмихне. Записващото й устройство бе включено, разбира се. И той, разбира се, знаеше това. Тя отвори чантата, извади записващото устройство и демонстративно го изключи.

— А другото? — попита той.

— Много си умен. — И тя пъхна ръка в джоба си. Поддържащото устройство беше тънко като лист хартия. Тя го изключи с нокътя на палеца. — Ами твоето? — Тя се огледа из асансьора, когато вратите се отвориха. — Във всеки ъгъл имаш видео и аудиоосигуряване.

— Разбира се — той отново хвана ръката й и я изтегли от асансьора.

Стаята беше с висок таван и имаше изненадващо спартански вид, особено предвид любовта на Рурк към комфорта. В мига, в който влязоха, лампите се включиха, осветявайки обикновени, боядисани в бледожълто стени, редица от столове с високи облегалки и маси, на една от които вече бе поставена кана с кафе и две порцеланови чашки.

Без да им обръща внимание, Ив тръгна към дългата лъскава конзола в черно.

— За какво се използва това?

— За няколко неща. — Рурк остави куфара, който носеше. Притисна длан към екрана за проверка на идентичността.

— Тука държа известно количество амуниции. — Той натисна поредица от бутони. Един шкаф в основата на конзолата се отвори с плъзгане. — Ще имаме нужда и от това. — От втори шкаф той извади наушници и предпазни очила.

— Това какво е, нещо като хоби ли? — попита Ив и нагласи очилата, после и наушниците, който й прилягаха плътно.

— Да, нещо като хоби.

Гласът му долетя с едва доловимо ехо през защитените й уши. Избра калибър 38-и и го зареди.

— Това е било стандартно оръжие в полицията в средата на двайсети век. През две хилядната година вече предпочитали деветмилиметровите.

— РС–50 са били официално използваното оръжие по време на Градския бунт и през третото десетилетие на двайсет и първия век.

Той повдигна вежди доволен.

— Знаеш си домашното.

— Така е. — Тя хвърли поглед към оръжието в ръката му. — Научих го покрай един убиец.

— Тогава трябва да си наясно, че ръчният лазер, който е на страничния ти колан, до преди двайсет и пет години не е бил популярен.

Тя го наблюдаваше, докато той завъртя барабана и го затвори.

— Лазерът с различните му модификации е стандартно полицейско оръжие от 2023 година. В твоята колекция не забелязах да има лазери.

Насмешливият му поглед срещна нейния.

— Играчки за ченгета. Те са незаконни, лейтенант, дори за колекционери. — Той натисна един бутон. Върху отсрещната стена проблесна холограма — така истинска, че Ив премига, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Картината е отлична — промърмори тя и кимна към изображението на едър, широкоплещест мъж с оръжие в ръка.

— Той е точно копие на гангстер от онова време. А в ръцете си държи АК–47.

— Добре. — Тя присви очи към изображението. Ситуацията й се струваше по-драматична от снимките и видеофилмите, които бе изучавала. — АК–47 или така нареченият Калашников е бил любимо оръжие на наркотрафикантите през миналия век.

— Оръжие за нападение — измърмори Рурк. — Направен е да убива. Щом го активирам, ако улучи целта си, ще почувстваш леко разтърсване. Електрошок с много малка сила вместо много по-драматичната обида на куршума. Искаш ли да опиташ?

— Първо ти.

— Добре. — Рурк го задейства. Мъжът от холограмата се хвърли напред и вдигна оръжието си. Звуковите ефекти незабавно отекнаха гръмогласно.

Грохотът на шума накара Ив да отстъпи бързо назад. Неприлични думи на висок глас, улични звуци, светкавична експлозия от оръдейни изстрели.

Тя наблюдаваше със зяпнала уста, докато от образа потече нещо като кръв. Широкият гръден кош сякаш се пръсна и мъжът политна назад. Оръжието изхвърча от ръката му. После всичко изчезна.

— Исусе!

Малко изненадан, че се фука като момче, Рурк свали оръжието си.

— Човек трудно ще си представи какви рани може да причинява това, ако образът не е като истински.

— Предполагам, че е така. Той уцели ли те?

— Този път не. Разбира се, когато си подготвен и очакваш противника, тогава не е чак толкова трудно да спечелиш.

Рурк натисна още бутони и мъртвият стрелец отново се върна. Отново цял-целеничък и готов за стрелба — Рурк с лекота зае стойката на ченге-ветеран или, помисли си Ив, по-скоро на гангстер.

Образът рязко се хвърли напред и докато Рурк стреляше, останалите холограми се появяваха в бърза последователност. Някакъв мъж с ужасен наглед пистолет, озъбена жена, вдигнала дългоцевен пистолет — Магнум калибър 44, реши Ив, и един малко изплашен малчуган, който стискаше топка в ръце.

Всички се целеха, стреляха, проклинаха, пищяха, навред се лееше кръв. Когато всичко свърши, малчуганът бе останал сам и се обливаше в сълзи.

— Случаен избор като този прави положението по-трудно — обърна се Рурк към нея. — Улучи ме в рамото.

— Какво? — премига Ив и отново го погледна с втренчен поглед. — В рамото ли?

Той се ухили.

— Не се притеснявай, скъпа. Това е само повърхностна рана.

Сърцето пулсираше глухо в ушите й, колкото и да си внушаваше, че реакцията й е направо смешна.

— Отвратителна играчка, Рурк. Нищо, че е като истинска. Често ли играеш?

— От време на време. Искаш ли да опиташ?

Щом можеше да се справи с един сеанс виртуална реалност, помисли си Ив, защо да не успее и с това.

— Да, пусни ми някаква случайна ситуация.

— Ето, затова ти се възхищавам, лейтенант. — Рурк зареди оръжието й. — Стреляш право в целта. Нека първо да потренираме.

Той извика една обикновена мишена с кръгове и център. Пристъпи зад нея, сложи един пистолет 38-и калибър в ръцете й, хвана оръжието заедно с нейните ръце и притисна бузата си към нейната.

— Отваряй си очите на четири, защото трябва да видиш целта, тъй като това оръжие, за разлика от сегашните, не реагира на топлина и движение. — Той нагласи ръцете й както трябва. — Когато си готова да стреляш, натискаш спусъка, няма да помпаш като с лазер. Ще почувстваш леко ритване. Не стреля гладко и безшумно като лазера ти.

— Това ми е ясно — измърмори тя. Беше глупаво да се вълнува от ръцете му, положени върху нейните, от притискането на тялото му, от миризмата, излъчваща се от него. — Притесняваш ме.

Той обърна глава колкото устните му да докоснат крайчеца на ухото й. Това, че не беше пробито, излъчваше някаква невинност и сладост като у дете.

— Зная. Трябва да се стегнеш повече, отколкото си свикнала. Нормално е да трепнеш, но не бива.

— Аз не трепвам. — За да му докаже, тя натисна спусъка. Тялото й се разтърси и това я раздразни. Продължи да стреля, но не улучи центъра на мишената, макар че попаденията й бяха съвсем наблизо. — За Бога, и ти го усещаш, нали?

— Това оръжие придава по-личен характер на схватката. Имаш вярно око. — Той беше впечатлен, но тонът му не го издаваше. — Но едно е да стреляш в някакъв си кръг, а съвсем друго по човешко тяло, пък макар и само репродукция.

Значи, предизвиква я. Добре тогава, готова съм, помисли си тя.

— Колко патрона има в това нещо?

— Ще го презаредим. — Любопитството и самолюбието му го накараха да избере една трудна поредица.

— Готова ли си?

Тя му хвърли един поглед и зае позиция.

— Да.

Първото изображение представляваше възрастна жена, която стискаше пазарска торба с двете си ръце. Ив едва не отнесе главата на страничния наблюдател, преди пръстът й да замръзне. Вляво проблесна движение и тя стреля, преди той да успее да стовари желязната тръба върху старицата. Леко убождане в лявото й бедро я накара отново да се премести и този път погледът й улови плешив мъж с подобно на нейното оръжие.

След това взеха да връхлитат светкавично и агресивно.

Рурк я наблюдаваше като хипнотизирай. Не трепва, отбеляза той. Очите й бяха безизразни и хладни. Очи на ченге. Знаеше, че адреналинът й е повишен, а пулсът й бие учестено. Движенията й бяха бързи, но уверени и заучени. Стискаше зъби, ръцете й не трепваха.

Той я желаеше, осъзна го, когато стомахът му се сви. Желаеше я отчаяно.

— Два пъти ме улучи — каза тя сякаш на себе си. Сама отвори гнездото и презареди, както бе видяла да прави Рурк. — Веднъж в бедрото и веднъж в корема. Това значи, че съм убита или в критично състояние. Пусни нещо друго.

Той се подчини, после мушна ръце в джобовете си и се загледа в нея.

Когато свърши, тя го помоли да опита с швейцарския модел. Откри, че го предпочита заради тежестта и бързината му. Това определено беше предимство пред един револвер. Беше по-бърз и по-добре стреляше, а зареждането отнемаше броени секунди.

Нито едно от оръжията обаче не пасваше така добре на ръката й, както лазерът и все пак тя откри че и двата типа оръжие бяха ефикасни по един примитивен начин.

Пораженията, които нанасяха — разкъсаната плът, рукналата кръв превръщаха смъртта в нещо отвратително.

— Някакви поражения? — попита Рурк.

Макар образите да бяха изчезнали, тя се взираше в стената и в образите, изпълващи съзнанието й.

— Не. Нищо ми няма. Какви рани са? — промълви тя и остави оръжието. — Кой би могъл да се изправи пред подобно нещо — недоумяваше тя, — без да е поне мъничко луд?

— Ти би могла. — Той свали защитните си очила и заглушителите. — Достатъчно. Изкарала си теста. Коствало ти е много, но си го издържала.

Тя внимателно остави заглушителите си до неговите.

— Откъде знаеш?

— Откъде знам, че днес си била на проверка ли? Имам връзки. Как съм разбрал, че това ти е коствало много? — Той взе в ръка брадичката й. — Прочетох го в очите ти — добави тихо той. — Сърцето ти воюва с разума. Именно това те прави толкова добра в професията. И така привлекателна за мен.

— Аз не се опитвам да те привлека. Опитвам се да намеря мъжа, който е използвал оръжията, с които току-що стрелях. Онзи, който го е направил не за да се защити, а за да си достави удоволствие. — Тя погледна право в очите му. — Не си ти, нали?

— Не, не съм.

— Но знаеш нещо.

Той погали леко трапчинката на брадичката й с възглавничката на палеца.

— Не съм сигурен — каза, отиде до масата и наля кафе. — Оръжия от двайсети век, престъпления от двайсети век с мотиви от двайсети век? — Той хвърли поглед към нея. — Това е моето заключение.

— Това е повече от очевидно.

— Кажи ми, лейтенант, можеш ли да се върнеш назад във времето, или силата ти е в настоящето?

Тя сама си бе задавала този въпрос.

— Мисля, че съм достатъчно гъвкава да се справя и с двете.

— Не, не си, но си умна. Който и да е убил Шарън, е бил голям познавач, дори маниак на тема миналото. — Веждите му се вдигнаха присмехулно. — Аз съм запознат с някои неща от миналото и несъмнено изпитвам нежни чувства към тях. Но мания? — и той вдигна небрежно рамене. — Сама ще трябва да решиш.

— Работя по този въпрос.

— Сигурен съм, че е така. Нека използваме старомодните методи — никакви компютри, никакъв технически анализ. Най-напред изучи жертвата. Вярваш, че Шарън е изнудвала. Тя е била сърдита жена, упорита, която е имала нужда от власт. И е искала да бъде обичана.

— Разбрал си това само от две виждания?

— Донякъде оттам. — Той й предложи кафе. — И донякъде от разговорите с хора, които са я познавали. Всички нейни приятели са я смятали за красива, енергична жена, но и доста потайна. Жена, която се е разделила със семейството си и въпреки това често е мислела за него. Обичала е живота и в същото време редовно е изпадала в мрачни настроения. Предполагам, че вече сама си разбрала това.

Ив се раздразни.

— Нямах представа, че се интересуваш от полицейско разследване, Рурк.

— Бет и Ричард са мои приятели. Приемам приятелствата си сериозно. Те скърбят, Ив. И не ми харесва това, че Бет се самообвинява.

Тя си спомни изплашените очи и изпънатите нерви. Въздъхна.

— Добре, приемам това. С кого си говорил?

— Както вече казах, с приятели, с познати, с колеги. — Той остави кафето си настрани, докато Ив отпиваше от нейното, и закрачи. — Не е ли странно колко различни мнения и усещания можеш да откриеш за една жена. Попитай някого и ще разбереш, че е била отмъстителна, пресметлива. Попитай друг и ще ти каже, че е била неспокойна душа, жадуваща нови и нови вълнения, трети пък ще сподели, че обожавала спокойните вечери насаме със себе си. Нашата Шарън е имала богато амплоа.

— Пред различните хора се е представяла с различни лица. Това е често срещано явление.

— Кое лице, или коя роля са я убили? — Рурк извади цигара и я запали. — Изнудването. — Той замислено пусна тънка струйка цигарен дим. — Щеше добре да се справи с това. Обичала е да дълбае у хората — нещо, за което не й е липсвал чар.

— И теб ли те очарова?

— И още как. — Безгрижната усмивка отново проблесна. — Но не бях подготвен да си разменяме информация на тема секс. Дори да не беше дъщеря на мои приятели, а само професионалистка, пак нямаше да ми хареса. Предпочитам друг тип жени. — Очите му отново се спряха продължително върху Ив. — Или поне така си мисля. Все още не съм проумял защо силните, независими и дръпнати жени ми харесват повече.

Тя си наля още кафе и го изгледа над ръба на чашата.

— Не ми звучи като ласкателство.

— Не съм имал подобно намерение.

— Нека продължим със случая. Ако Шарън Деблас е била убита от някоя от нейните жертви на изнудване, къде се вписва Лола Стар?

— Това е проблем, нали? — Рурк въздъхна замислено. — На пръв поглед няма нищо общо помежду им освен професията. Твърде съмнително е, че те са се познавали, или че са имали един и същи тип клиенти. И все пак има един, който, поне за кратко време, е познавал и двете.

— Някой, който ги е избрал.

Рурк повдигна вежди и кимна.

— Ти го каза по-добре.

— Какво имаше предвид, когато каза, че не съм била наясно в какво се забърквам?

Колебанието му бе толкова кратко и така добре прикрито, че остана почти незабелязано.

— Не съм уверен дали си наясно каква власт има Деблас или каква може да използва. Скандалът с внучката му може да допринесе за това. Той иска да стане президент и да управлява не само тази страна, но да упражнява влияние и извън нея.

— Искаш да кажеш, че смъртта на Шарън е политическа? Как така?

Рурк смачка цигарата си.

— Той може да изкара внучката си жертва на общество, в което сексът се използва за печалба. Как може един свят, който разрешава легализирана проституция, пълен контрол върху забременяването, сексуално регулиране и така нататък, да не поеме отговорността за резултатите?

Ив можеше да оцени положително дебатите, но поклати глава.

— Деблас иска да елиминира забраната върху огнестрелните оръжия. Тя е била убита с оръжие, което според сегашните закони не се произвежда.

— Което го прави по-коварен. Дали тя щеше да бъде в състояние да се защитава, ако също бе въоръжена? — Когато Ив понечи да изрази несъгласие, той поклати глава. — Едва ли има значение какъв би бил отговорът на този въпрос, важен е самият въпрос. Забравили ли сме нашите създатели и основните принципи на страната? Нашето право да носим оръжие. Жена, убита в собствения си дом, в леглото си, жертва на сексуална свобода и беззащитност. Нещо повече, да, много повече, на морален упадък.

Той се отправи към конзолата и я изключи.

— Е, ти ще кажеш, че убийство с пистолет е по-скоро правило, отколкото изключение, стига човек да може да си го позволи, но това няма да се чуе. Консервативната партия печели популярност и той ще бъде острието на копието.

Той я наблюдаваше как размишлява, докато си налива още кафе.

— Хрумвало ли ти е някога, че той може да не иска убиецът да бъде заловен?

Изненадана, тя вдигна поглед.

— Защо да не иска?

— Опасно предизвикателство, нали? Може би убиецът е прекрасен, непоклатим стълб на обществото, който в същата степен е бил подведен. Но със сигурност има нужда от изкупителна жертва.

Той изчака миг, докато я наблюдаваше как премисля всичко.

— Кой смяташ, че е наредил проверката ти по средата на случая? Кой наблюдава всяка стъпка, предприета от теб, наблюдава всяка степен от разследването ти? Кой рови в твоето минало, в личния ти живот, както и в професионалния?

Изумена, тя остави чашата си.

— Подозирам, че Деблас е оказал натиск за тестовете. Той не ми вярва, или е решил, че не съм достатъчно компетентна да ръководя разследването. Както и да бъдем следени от Източен Вашингтон. — Тя въздъхна дълбоко. — Откъде знаеш, че ме проучва? Защото ти го правиш, така ли?

Той нямаше нищо против гнева в очите й, нито против обвинението. Предпочиташе го пред безпокойството.

— Не, защото аз го наблюдавам, докато той следи теб.

Той се приближи до нея и нежно докосна зле подстриганата коса.

— Уважавам личния живот на хората, които ме интересуват. А ти ме интересуваш, Ив. Не зная защо, но нещо се прекършва в мен, като те видя.

Тя заотстъпва назад, ала той я улови по-здраво.

— Всеки път, когато те видя за малко и ти поставиш убийството между нас, това ме изморява.

— Между нас има убийство.

— Не. Ако има нещо, то е, което ни доведе тук. Не можеш вечно да прикриваш чувствата си, Далас.

— Такава съм.

— Тогава ти си онази, която желая. — Очите му потъмняха от нетърпеливо желание. Чувството на безсилие, което изпита, бе адресирано единствено към него самия.

Кафето бе вляло енергия в нея.

— Аз не се страхувам от теб, Рурк.

— Така ли? — Той се приближи още и сложи ръцете си върху реверите на ризата й. — Какво мислиш, че ще стане, ако прекрачиш линията?

— Доста неща — измърмори тя. — Това не е достатъчно. Сексът не е от първостепенно значение за мен. Използвам го по-скоро за развлечение.

Ядът му премина в усмивка.

— Съвсем вярно. Когато се прави добре. Не е ли време да ми дадеш възможност да ти покажа?

Тя сграбчи ръцете му, като не беше сигурна дали иска да го прегърне или отблъсне.

— Не бива. — После се отказа от съпротивата.

Тя се притисна към него.

Ръцете й го обгърнаха, пръстите й разрешиха косата му. Тялото й се притисна към неговото и се опъна като струна, по която пробяга тръпката на желанието. Устните му бяха горещи и сластни. Целувката му направо я възпламени.

Бързите му, нетърпеливи ръце вече издърпваха ризата от джинсите й. Докоснаха голата плът. В отговор тя издърпа неговата, изгаряща от нетърпение да мине през коприната и да стигне до плътта.

Представи си как я поваля на пода и дъхът му се учести. Но си помисли, че всичко щеше да свърши прекалено бързо и рязко се отдръпна. Лицето й бе пламнало, а устните й — набъбнали.

— Не тук! — Той я понесе към асансьора. Когато вратите се отвориха, вече я събличаше — трескаво и несръчно. Изведнъж пръстите му попаднаха на кобура й.

— Свали това проклето нещо от себе си. Махни го.

Тя го откопча и той остана да виси на едната й ръка.

— Защо се навличаш така?

— Следващия път няма. — Той свали раздърпаната й риза. Отдолу беше облечена с тънка, почти прозрачна фланела, която разкриваше малки стегнати гърди и втвърдени зърна. Той ги обхвана с ръце и видя как тя затвори очи.

— Справяш се добре — промълви тя задъхано и се подпря на страничната стена, за да не падне.

Когато вратите отново се отвориха, те вече не можеха да се откъснат един от друг. Чантата и кобурът й тупнаха на земята.

Хвърли един поглед към стаята: широки прозорци, огледала, приглушени тонове. Усети аромата на цветя и дебелия килим под краката си. Докато се мъчеше да свали памучните си панталони, тя зърна леглото.

— Милостиви Боже!

Като огромно езеро в тъмносиньо. Издигнато върху платформа под арката на прозорец, който се извиваше като небесен свод. Срещу леглото се виждаше камина от бледозелен камък, където пращяха уханни дърва.

— Тук ли спиш?

— Тази вечер нямам намерение да спя.

Тя се бе замечтала, но той бързо я изтегли нагоре по двете стъпала към платформата и я катурна върху леглото.

— Трябва да тръгна в седем часа.

— Стига приказки, лейтенант.

Тя се разсмя, претърколи се върху него и впи устни в неговите. Обзе я диво, необуздано желание; ръце не й стигаха да се насити на плътта му.

Изрита ботушите си, остави го да издърпа джинсите й. Заля я вълна от удоволствие, когато го чу да стене. Отдавна не бе усещала напрежението и топлината на мъжко тяло — много отдавна.

Тя стана нетърпелива, искаше да го възседне, по-скоро да се задоволи. Ала той смени позата им, задуши възмутените й протести с дълга страстна целувка.

— Защо бързаш толкова? — прошепна той и плъзна ръка надолу към гърдите й, без да откъсва очи от лицето й. Пръстите му започнаха да си играят със зърната й. — Дори не успях да те погледам.

— Желая те.

— Зная. — Той се повдигна, плъзна ръка по бедрото й. Кръвта пулсираше в слабините му. — Дълго, стройно… — Ръката му пак стисна гърдата й. — Малка. Нежно изваяна. Кой би си помислил?

— Искам те в мен.

— Искаш в теб само една част — прошепна той.

— По дяволите! — изстена тя, когато той наведе глава и пое гърдата й в уста.

Тя изви тялото си, прилепи се към неговото, докато той продължаваше да я смуче — отначало нежно, а после по-ненаситно и задъхано. Тя едва сдържаше стенанията си. Ръцете му неспирно разпалваха малките еротични огнища на страстта.

Тя не беше привикнала на подобно нещо. Сексът, който познаваше, беше бърз, обикновен, с една-единствена цел — задоволяване.

Тя се помъчи да пъхне ръка между телата им, да го опипа. Ала той улови китките й и вдигна ръцете й над главата.

— Недей!

Той я погледна в очите — паника, дори страх, но и желание.

— Не можеш винаги да се владееш, Ив — каза той и плъзна ръката си надолу. Тя потрепери.

— Недей! — повтори тя и изстена.

— Недей, какво? Да използвам слабостта ти ли? — Той погали с пръст чувствителното място напред-назад. Тя се опита да се измъкне изпод него — въздух не й стигаше. — Изглежда вече е твърде късно — промърмори той. — Искаш да получиш удоволствието без интимност? — Той започна бавно да целува шията й с отворена уста, после заслиза надолу, докато тялото й трепереше като опъната струна под него. — Това може и без партньор, но тази нощ той е тук. Възнамерявам да ти дам толкова удоволствие, колкото и ще получа.

— Не мога. — Тя се изпъна срещу него, изви се като дъга, но всяко неистово движение носеше ново и опустошително усещане.

— Хайде! — Той умираше от нетърпение да я има. Плъзна се обратно върху нея, усещайки всяко потръпване на тялото й, докато лицето му отново се приближи до нейното. Той притисна дланта си върху към хълмчето между бедрата й.

Изсъска през зъби:

— Ах, ти мръсник такъв. Не мога.

— Лъжеш — каза той тихо, после плъзна пръста си надолу в нея. Стенанието му се смеси с нейното, когато откри, че е стегната, гореща и влажна. Полагайки усилия да се владее, той се вгледа в лицето й, на което вече не се четеше паника, а изумление и безпомощност. Тя почувства как в нея нещо избухна, после копието на удоволствието я прониза — остро и топло. Сетне замаяна и объркана, тя се отпусна безучастна.

Той полудя.

Издърпа я нагоре така, че тя застана на колене над него, а главата й тежко се отпусна върху рамото му.

— Искам пак — настоя той. — Още веднъж, дявол да го вземе. — Всичко стана толкова бързо.

Той изръмжа, бутна я по гръб, повдигна бедрата й високо и проникна в нея.

Ноктите й оставиха следи по гърба му, бедрата й се повдигаха трескаво, докато той се мяташе неудържимо.

В един миг ръцете й се плъзнаха безсилно от поръсените му с капчици пот рамене и той се изпразни в нея.