Гола в смъртта

Глава четиринайсета

На следващата сутрин Ив влезе в кабинета на доктор Майра по-развълнувана, отколкото й се искаше да си признае. Майра й предложи стол, Ив седна и скръсти ръце, за да не се издаде с неспокойните си движения.

— Успяхте ли да направите психологически портрет?

— Нали го поискахте спешно? — Всъщност Майра не бе спала почти цяла нощ и бе чела доклади. Използвайки всичко известно на психодиагностиката, тя изгради портрета. — Искаше ми се да поработя още, но засега ще ви дам един общ поглед.

— Добре. — Ив се наведе напред. — Какво представлява той?

— Човек, който държи на точността. Обикновено подобни престъпления се извършват от хора от противоположния пол. Убиецът е мъж с интелигентност над средното ниво, с патологични и воайорски наклонности. Смел е, но не е склонен да рискува, макар че вероятно се преценява като такъв.

Тя сплете пръсти и кръстоса крака.

— Престъпленията му са добре обмислени. За него не е от съществено значение дали ще има полово сношение с жертвите си, или не. Повече удоволствие му доставя самият процес на подготовката: изборът на жертвата, приготовленията и изпълнението.

— А защо предпочита проститутки?

— Заради властта. Сексът дава власт. Смъртта дава власт. А той има нужда да властва над хората, над ситуациите. Първото убийство вероятно е извършено импулсивно.

— Защо?

— Не е могъл да се овладее, поддал се е на изкушението да прояви насилие. В първия момент се е сепнал. За това говорят шумно поетият въздух и несигурното издишване. После се е окопитил. Не иска да го хванат, но иска, дори има нужда да му се възхищават, да се страхуват от него. Затова е направил и записите.

Използва оръжия на колекционери — продължи тя със същия умерен глас — като символ на пари. И отново могъщество и власт. Той ги оставя, за да покаже, че се отличава от останалите мъже. Цени откритото насилие на оръжията и тяхната безличност. Убийство от безопасно разстояние, сочещо равнодушието на извършителя. Взел е решение колко души ще убие, за да покаже, че е организиран и пресмята действията си точно. Амбициозен е.

— Възможно ли е да е набелязал шестте жени от самото начало? Като шест цели?

— Единствената потвърдена връзка между трите жертви е тяхната професия — започна Майра и видя, че Ив беше стигнала до същото заключение, но има нужда да го чуе и от нея. — Всъщност за него е важна професията. Според мен жените са избрани случайно. Твърде вероятно е той да заема висок пост, със сигурност много отговорен. Ако има сексуален или брачен партньор, той или тя са в подчинено положение. Има лошо мнение за жените. Унижава ги след смъртта, за да покаже отвращението си и превъзходството си. За него това не са престъпления, а мигове на лична власт, на себеутвърждаване.

Проституцията, упражнявана от мъж или жена, си остава занимание, оценявано ниско от мнозина. Той не смята, че жените са равни на мъжете. Една проститутка не заслужава презрението му, дори когато я използва, за да се разтовари. Това, което върши, му доставя удоволствие, лейтенант. Бих добавила, изключително голямо удоволствие.

— Това работа ли е или мисия?

— Той няма мисия. Само амбиции. Това не е религиозно или морално изразяване, нито е социална поза.

— Не, изразяването е лично, позата е властта.

— Съгласна съм — каза Майра, доволна, че умът на Ив работи така точно. — За него това е интересно, ново и някак завладяващо хоби, с което е открил, че е способен да се занимава. Той е опасен, лейтенант, не само защото няма съвест, а и защото върши добре онова, с което се е захванал. А успехът го опиянява.

— При шест ще спре — прошепна Ив. — Поне с този метод. Но ще намери някакъв нов начин да убива. Той е твърде суетен и сигурно ще удържи на обещанието си. Същевременно хобито му доставя твърде голямо удоволствие, за да се откаже от него.

Майра наклони глава.

— Човек би си помислил, лейтенант, че вече сте прочели доклада ми. Струва ми се, че вече го познавате отлично.

Ив кимна.

— Да, така е. — Имаше един въпрос, който трябваше да зададе, въпрос, който през една дълга, безсънна нощ я бе накарал силно да страда. — За да защити себе си, за да затрудни играта още повече, той би ли платил на някого, за да убие жертва, която е избрал, докато самият той си има алиби?

— Не — погледът на Майра стана по-мек от обзелото я състрадание, когато видя как Ив си отдъхна с облекчение. — Според мен, той има нужда да присъства там. Да гледа, да записва и най-вече да се отдаде на преживяването. Не иска удоволствието да му бъде преразказвано. А освен това е сигурен, че не сте в състояние да го надхитрите. Харесва му да гледа как се потите, лейтенант. Той е човек, който обича да наблюдава другите, и аз съм убедена, че е насочил вниманието си към вас още в мига, в който сте била избрана за главен следовател. Той ви изучава и знае, че се отнасяте сериозно към случая. Преценява това като слабост, която трябва да бъде използвана, и го прави, като ви запознава с убийствата — не на работното ви място, а там, където живеете.

— Той е изпратил последния диск. Пристигна със сутрешната поща, изпратен е от пощенска кутия в центъра на града час след убийството. Сградата, където живея, е под наблюдение, съобразил е това и е намерил заобиколен начин.

— Той е роден администратор. — Майра подаде на Ив един диск и разпечатка от първоначалния портрет. — Той е умен и зрял мъж. Достатъчно зрял, за да владее импулсите си, човек с възможности и въображение. Рядко показва чувствата си. Умът и, както казахте, суетата вървят ръка за ръка при него.

— Много благодаря, че се справихте толкова бързо.

— Ив — каза Майра, преди тя да понечи да стане. — Има и още нещо. Оръжието, оставено при последното убийство. Мъжът, който е извършил тези престъпления, не би направил подобна глупава грешка — да остави след себе си оръжие, което може да бъде проследено. Диагностиката го отхвърли с вероятност от 93,4 процента.

— Беше оставено там — каза Ив с равен глас. — Аз сама го сложих в плика.

— Сигурна съм, че той точно това е целял. Явно се радва, когато може да бъде замесен и някой друг, за да се затрудни още повече разследването. Очевидно е избрал това оръжие, за да ви разстрои, дори да ви нарани. И това съм включила в портрета. Искам да ви кажа, че аз лично съм обезпокоена от интереса му към вас.

— Ще се погрижа скоро да му припари под краката от моя интерес към него. Благодаря ви, докторке.

Ив отиде право в кабинета на Уитни, за да остави психологичния портрет. Ако Фийни имаше късмет, щеше да е потвърдил подозренията й за покупката и доставката на оръжието на убийството.

Ако се окажеше права, това, както и портретът, направен от Майра, щяха да оневинят Рурк.

От начина, по който Рурк бе погледнал към нея, но всъщност през нея по време на последния им разговор, тя разбра, че професионалните й задължения са разрушили интимния мост помежду им.

Убеждението й се затвърди, когато влезе в кабинета, а там откри и Рурк.

Трябва да бе използвал личен превоз. По нормалните канали щеше да бъде невъзможно да пристигне толкова скоро. Той наведе глава и не каза нищо, когато тя прекоси стаята и подаде на командира Уитни диска и папката.

— Психологическият портрет, направен от доктор Майра.

— Благодаря, лейтенант. — Очите му се преместиха към Рурк. — Лейтенант Далас ще ви отведе в залата за разпит. Благодарим за сътрудничеството ви.

Той пак не каза нищо, само се изправи и изчака Ив да тръгне към вратата.

— Имаш право на адвокат — каза тя и повика асансьора.

— Знам. Обвинен ли съм в убийство, лейтенант?

— Не. — Проклинайки го, тя влезе вътре и помоли за Зона В. — Това е стандартна процедура. — Мълчанието му продължаваше, а на нея й идваше да изкрещи. — Дявол да го вземе, нямам друг избор.

— Така ли? — промърмори той и излезе преди нея от кабината при отварянето на вратите.

— Това ми е работата. — Вратите на залата за разпити се отвориха със съскане, после щракнаха след тях. Камерите за наблюдение, които и най-дребният крадец знаеше, че са скрити във всяка стена, се включиха автоматично. Ив седна до малка маса и изчака той да се настани срещу нея.

— Този разпит се записва. Съзнавате ли това?

— Да.

— Лейтенант Далас, водеща разпита, личен номер 5347BQ. Субект на разпита: Рурк. Първи разпит. Субектът се отказва от правото си на адвокат. Така ли е?

— Да, субектът се отказва от правото си на адвокат.

— Познавате ли лицензирана компаньонка на име Джорджи Касъл?

— Не.

— Били ли сте на Осемдесет и девета западна улица, номер 156?

— Не, струва ми се, че не съм.

— Притежавате ли „Рагър Р–90“, автоматично бойно оръжие, произведено приблизително в 2005 година?

— Възможно е. Трябва да проверя, за да съм напълно сигурен. Но нека приемем, че имам.

— Кога сте закупили въпросното оръжие?

— И това трябва да проверя. — Той не мигаше и я гледаше право в очите. — Притежавам голяма колекция и не помня всички подробности, нито си ги записвам в бележника.

— Въпросното оръжие от Сотби ли сте го купили?

— Възможно е. Често набавям експонати за колекцията си от търгове.

— От закрити търгове ли?

— Понякога.

Стомахът й, свит на топка, я присви.

— Купили ли сте въпросното оръжие на закрит търг в Сотби на втори октомври миналата година?

Рурк извади електронния си бележник от джоба си и потърси на въпросната дата.

— Не, нямам запис за подобно нещо. На тази дата съм бил в Токио и съм провеждал срещи. Лесно можете да проверите това.

Дяволите да те вземат, помисли си тя. Знаеш, че това не е отговор.

— При търговете често се използват посредници.

— Така е. — Гледаше я безстрастно. Пъхна бележника обратно. — Ако проверите в Сотби, ще ви кажат, че не използвам посредници. Когато искам да купя нещо, то е, защото съм го видял с очите си. Преценил съм, че за мен то има някаква стойност. Когато реша да участвам в наддаване, правя го лично. При закритите търгове или присъствам лично или участвам с видеотелефон.

— Не е ли обичайно да се използва запечатана електронна оферта или представител, упълномощен да наддава до определена граница?

— Обичайните процедури не ме интересуват особено. Истината е, че по време на наддаването мога да променя мнението си. По една или друга причина предметът може да загуби своята привлекателност за мен.

Тя веднага разбра скрития смисъл на неговото изказване. Опита се да приеме факта, че той е приключил с нея.

— Гореспоменатото оръжие, регистрирано на ваше име и закупено на закрит търг от Сотби през октомври миналата година, е било използвано при убийството на Джорджи Касъл приблизително в седем и трийсет миналата вечер.

— И двамата знаем, че в седем и трийсет снощи аз не бях в Ню Йорк. — Погледът му пробяга по лицето й. — Вие проследихте връзката, нали?

Тя не отговори. Нямаше право.

— Оръжието ви е намерено на местопрестъплението.

— Потвърдено ли е, че то е мое?

— Кой има достъп до колекцията ви?

— Аз. Само аз.

— А персоналът ви?

— Не. Ако си спомняте, лейтенант, шкафовете са заключени. Само аз знам кода.

— Кодът може да бъде елиминиран.

— Не се случва често, но е възможно — съгласи се той. — Ако за влизане не е използван отпечатък от моята длан, всякакво отваряне на шкаф с други средства задейства алармата.

По дяволите, дай ми шанс. Нима той не разбираше, че тя се опитва да го спаси?

— Алармите могат да бъдат изключвани.

— Вярно е, но когато се отвори някой шкаф без мое разрешение, всички входове към стаята се заключват. Няма начин да се излезе, а освен това в същия миг се подава сигнал към охраната. Уверявам ви, лейтенант, напълно защитено е. Пазя онова, което е мое.

Тя вдигна поглед, защото в стаята влезе Фийни. Той й даде знак с глава и тя стана.

— Извинете.

Когато вратите се затвориха зад тях, той пъхна ръце в джобовете си.

— Ти позна, Далас. Електронно участие, платено е в брой и е доставено до едно гише. Един от шефовете на Сотби твърди, че Рурк няма навик да постъпва така. Той винаги участвал лично или чрез директна телевръзка. От петнайсет години насам за първи път се случвало подобно нещо.

Тя въздъхна с облекчение.

— Проверката съвпада с думите на Рурк. Какво друго?

— Проверих и регистрацията на оръжието. Този „Рагър“ се е появил в регистрите на името на Рурк едва преди седмица. По никакъв начин не можем да го припишем на него. Командирът каза да го освободим.

Ив все още не можеше да се отпусне и затова само кимна.

— Благодаря, Фийни.

Тя се вмъкна обратно.

— Свободен сте да си вървите.

Той се изправи, когато тя отстъпи през отворената врата.

— Ей така, без нищо?

— За момента нямаме причина да ви задържаме повече и да ви създаваме неудобства.

— Неудобства ли? — той тръгна към нея и вратите се затвориха зад гърба му. — Така ли го наричаш? Неудобство?

Той, каза си тя, има право да се сърди, да се чувства огорчен. Аз пък моето право — това са служебни задължения.

— Три жени са мъртви. Трябва да се проучи и най-малката възможност.

— Значи аз съм само една от възможностите ти. — Той се пресегна. Внезапното грубо движение, с което сграбчи ризата й, я изненада. — Това ли е причината за случилото се между нас?

— Аз съм полицайка. Не мога да си позволя недоглеждане, нито да подмина нещо.

— Нито да се довериш — прекъсна я той. — За нещо. Или на някого. Ако нещата бяха поели в малко по-различна посока, щеше ли да ме прибереш? Щеше ли да ме изпратиш в пандиза, Ив?

— Остави я! — Фийни крачеше по коридора и в очите му проблясваха заплашителни пламъчета. — Не се занимавай с нея, ти казвам!

— Фийни, моля те, остави ни насаме.

— Така и ще направя. — Без да обръща внимание на Ив, той бутна Рурк. — Не я ругай, големецо! Тя беше готова да се бие заради теб. Така, както стоят нещата, това можеше да й коства работата. Симпсън вече я готви за жертвен агнец, задето е имала глупостта да спи с теб.

— Млъквай, Фийни.

— Далас, остави го да върви по дяволите.

— Казах, млъквай. — Поуспокоена, тя погледна Рурк. — Отделът цени твоето сътрудничество — каза тя, свали ръката му от ризата си, обърна се и се отдалечи с бърза крачка.

— Какво искаше да кажеш с това, дявол да го вземе? — извика Рурк.

— Имам по-важни неща, с които да се занимавам, вместо да си губя времето с теб — отвърна Фийни троснато.

Рурк го притисна до стената.

— Още една дума и ще ти дам възможност да ме задържиш за обида на полицай, Фийни. Само ми кажи какво имаше предвид с това за Симпсън.

— Иска ти се да разбереш, а? — Фийни се огледа за някое уединено местенце, после посочи с глава към вратата на мъжката тоалетна. — Ела в кабинета ми и ще ти обясня.

Компания й правеше котаракът. Ив вече съжаляваше, че ще трябва да върне тромавия, охранен дебелан на семейството на Джорджи. Отдавна трябваше да го направи, но приятелството на пухкавата топка й даваше така нужната утеха.

Интеркомът изписука и това я подразни. Нямаше нужда от човешка компания. Най-малко от Рурк, чието лице видя на екрана.

Тя беше твърде огорчена, за да се държи като страхливка. Не се обади, а вместо това се върна на дивана и с сгуши с котката. Ако имаше подръка одеяло, щеше да го метне през главата си.

Звукът от отключването на вратата малко след това и накара да скочи като ужилена.

— Мръсно копеле! — извика Ив, когато Рурк влезе. — Твърде много си позволяваш.

Той просто пъхна обратно мастър кода в джоба си.

— Защо не ми каза?

— Не искам да те виждам! — В гласа й прозвуча по-скоро отчаяние, отколкото яд. — Запиши си го на челото!

— Не искам да те огорчавам.

— Въпреки това го правиш непрекъснато.

— А ти какво очакваш? Да се държа спокойно, когато ме обвиняваш в убийство ли? Когато си убедена в това?

— Никога не съм го вярвала. — Думите излязоха със съскане, с разпален шепот. — Никога не съм го вярвала — повтори тя. — Но оставям личните си чувства настрана и си върша работата. Сега се махай!

Тя се запъти към вратата. Той я сграбчи, а тя се изви енергично. Рурк дори не се и опита да предотврати удара. Избърса спокойно кръвта от устата си с опакото на ръката, докато тя стоеше настръхнала и дишаше шумно.

— Давай! — подкани я той. — Удари ме отново. Не се притеснявай. Аз не удрям жени, нито ги убивам.

— Остави ме на мира! — Тя се обърна и стисна облегалката на канапето, на което седеше котката и я гледаше хладно. Чувствата напираха и заплашваха да изпълнят гърдите й до пръсване. — Няма да ме накараш да се почувствам виновна.

— Ти ме съсипа, Ив. — Даде си сметка, че тя лесно можеше да го опустоши, и това го изпълни с ярост. — Не можеше ли да ми кажеш, че вярваш в мен?

— Не. — Тя стисна здраво очи. — Господи, не разбираш ли, че щеше да стане още по-лошо, ако бях постъпила така? Ако Уитни не можеше да повярва, че съм обективна, ако Симпсън доловеше и най-малкия признак, че проявявам слабост към теб, щеше да стане по-лошо. Нямаше да получа психологическия профил толкова бързо. Нямаше да мога да накарам Фийни да провери оръжието с предимство, за да елиминира вероятната причина.

— Това не ми беше минало през ума — каза той тихо. — Не се бях сетил. — Рурк сложи ръката си върху рамото й, но тя се освободи и го погледна с блеснали очи.

— Дявол да го вземе, казах ти да дойдеш с адвокат. Специално натъртих на думата. Ако Фийни не беше действал прецизно, те можеха да те задържат. Ти си свободен само защото той успя, а и портретът не съвпадаше с твоя.

Той отново я докосна, но тя пак се дръпна.

— Реших, че нямам нужда от адвокат. Нуждаех се единствено от теб.

— Вече няма значение. — Тя се мъчеше да възвърне спокойствието си. — Всичко мина. Фактът, че имаш неопровержимо алиби за времето на убийството, както и че оръжието очевидно е било подхвърлено умишлено, сваля подозрението от теб. — Тя се почувства зле, непоносимо уморена. — Това може да не те елиминира напълно, но портретите на доктор Майра са ценни като злато. Никой не опровергава диагностиката й. Тя те е елиминирала и това има голямо значение за отдела и адвокатите.

— Не ме тревожеха нито отделът, нито адвокатите.

— А трябваше.

— Изглежда, доста си се безпокоила за мен. Много съжалявам.

— Няма защо.

— Откакто те познавам, твърде често виждам сенки под очите ти. — Той ги докосна с палеца. — Не искам аз да съм причината за тези, които виждам сега.

— Аз сама съм си виновна.

— И аз нямам нищо общо с това, че рискуваш работата си, така ли?

По дяволите Фийни, помисли си тя гневно.

— Аз сама вземам решенията си. Сама си нося последиците.

Не и сега, помисли си той. Не сама.

— Нощта след като бяхме заедно, аз се обадих. Видях, че си разтревожена, но ти отрече. Фийни съвсем точно ми обясни защо си била разтревожена тогава. Сърдитият ти приятел искаше да ми натрие носа, задето съм ти причинил нещастие. И го направи.

— Фийни няма никакво право…

— Вероятно не. Нямаше да има право, ако ми се бе доверила. — Той хвана двете й ръце, за да спре бързото й движение. — Не се отдръпвай от мен — предупреди я той с глух глас. — Бива те да отблъскваш хората, Ив. Но с мен няма да успееш.

— Ти какво очакваше, че ще дойда да ти плача, ли? „Рурк, ти ме прелъсти, а сега аз съм в беда. Помогни ми.“ Върви по дяволите, ти не ме прелъсти. Легнах с теб, защото го исках. Исках го достатъчно силно, за да забравя всичко останало. Каквото съм надробила, сама ще си го изсърбам. Нямам нужда от помощ.

— По-точно не искаш.

— Нямам нужда! — Не искаше да се унижава повече. — Командирът е доволен, че не си замесен в убийствата. Ти си чист. Ако аз бях сгрешила, щеше да е по-различно.

— Ако беше сгрешила в преценката си за мен, това щеше да ти струва значката.

— Да. Щях да загубя значката си. Щях да загубя всичко. Щях да си го заслужа. Но това не стана. Свърши се. А сега си върви.

— Наистина ли мислиш, че ще си тръгна?

Отмаля от нежната интонация, която долови в гласа му.

— Не мога да ти позволя, Рурк.

Той пристъпи, постави ръце върху облегалката на канапето и я хвана като в клетка.

— Аз също не мога да си го позволя. Това изглежда няма значение.

— Виж какво…

— Съжалявам, че те нараних — прошепна той. — Много съжалявам, че не ти повярвах, а после те обвиних, че нямаш доверие в мен.

— Не очаквах да мислиш другояче. Нито да постъпиш другояче.

Това болеше повече от удара в лицето.

— Не. Съжалявам и за това. Ти твърде много си рискувала заради мен. Защо?

Нямаше лесни отговори.

— Вярвах ти.

Той притисна устните си към челото й.

— Благодаря ти.

— Това беше въпрос на преценка — започна тя и когато той докосна с устни бузата й, от устните й се изтръгна несигурна въздишка.

— Ще остана с теб тази нощ. — После целуна слепоочието й. — Ще се погрижа да поспиш.

— Със секс вместо приспивателно?

Рурк се намръщи, но докосна леко устните й със своите.

— Ако искаш. — Той я повдигна. — Нека да проверим дали можем да открием точната доза.

По-късно той се вгледа в нея под приглушените светлини. Просната по корем, тя спеше изтощена. Искаше да изпита удоволствието от допира на кожата й и затова погали с ръка гърба й — гладка кожа, деликатни кости, стегнати мускули. Тя не помръдна.

Той остави пръстите си да се поровят из косата й. Гъста като козината на норка, с отсенки на отлежал коняк и старо злато, подстригана зле. Погали устните й и се усмихна — бяха пълни, стегнати, страстни.

Колкото и да бе изненадан, че е успял да й покаже нещо ново, което не бе преживявала преди, една мисъл не му даваше покой.

Докъде ли ще стигнат двамата?

Когато повярва, че тя е убедена в неговата вина, нещо в него се бе скъсало. Усещането, че е предаден, че илюзиите му са разбити, го правеше слаб.

Тя го бе върнала назад до точката на уязвимост, от която бе избягал. Тя можеше да го нарани. Те можеха взаимно да си причиняват болка. Трябваше внимателно да помисли.

Но в момента въпросът бе кой искаше да причини болка и на двамата. И защо.

Той все още си блъскаше главата над проблема, когато хвана ръката й, сплете пръсти в нейните и се отпусна в прегръдките на съня.