Гола в смъртта

Глава осма

В офиса си, при затворена врата, Ив прегледа диска с убийството на Лола Стар заедно с Фийни. Тя не трепна при пукането на заглушителя. Тялото й вече не се свиваше при нараняването, което куршумът причиняваше на плътта.

На екрана се появи заключителният надпис: Втората от шестте. След това нямаше нищо. Без да каже и дума, Ив зареди първото убийство и те за пореден път наблюдаваха как Шарън Деблас отново умира.

— Какво мислиш? — попита Ив, когато свърши.

— Дисковете са направени с микрокамера „Трайдънт“, модел 5000. Тя е на пазара едва от шест месеца и е много скъпа. Въпреки това е била много търсена по Коледа. Само в Манхатън преди празника са продали повече от десет хиляди, без да броим колко са минали през черната борса. Не чак толкова като при по-евтините модели, но въпреки това са твърде много, за да могат да бъдат проследени.

Той погледна към Ив.

— Познай кой притежава „Трайдънт“?

— „Рурк индъстрийс“.

— Браво. Бих казал, че камерата има значителни преимущества, и дори шефът си е взел една.

— Няма начин. — Тя си взе бележка и пропъди спомена за устните му върху ръката си. — Убиецът използва първокласно оборудване, което сам произвежда. Това арогантност ли е или глупост?

— Глупостта не му е присъща.

— Така си е. Ами оръжието?

— Има няколко хиляди в частни колекции — започна Фийни, докато си похапваше кашу. — Три само в Ню Йорк. Става въпрос за регистрираните — добави той с тънка усмивка. — Не е задължително заглушителят да бъде регистриран, а и сам по себе си не е смъртоносен. Няма начин да го проследим.

Той се отпусна назад и почука по монитора.

— Що се отнася до първия диск, изгледах го. Видях няколко сенки. Това ме кара да съм сигурен, че е записал и нещо друго освен убийството. Но не съм в състояние да го увелича. Онзи, който е редактирал диска, или е знаел всевъзможни номера, или е имал достъп до супер оборудване.

— Ами криминалистите?

— Трябва да отидат тази сутрин по твоя молба. — Фийни погледна часовника си. — Вече трябва да са там. Взех дисковете за сигурност и ги прегледах. Има двайсет минути саботаж, който започва в три и десет по-предишната нощ.

— Този мръсник си е свършил работата без много протакане — промърмори тя. — Това е един скапан район, Фийни, но сградата е първокласна. И двата пъти никой не го е видял, което означава, че той използва някакви специални начини на проникване.

— Или са свикнали да го виждат.

— Защото е бил един от редовните посетители на Шарън. Кажи ми защо мъж, който е бил редовен клиент на скъпа, изискана и опитна проститутка, ще избере неопитно момиче като Лола Стар за втората си жертва?

Фийни сви устни.

— Може би предпочита разнообразието?

Ив поклати глава.

— Може би първия път толкова му е харесало, че сега много-много не подбира. Още четири остават, Фийни. Той още от самото начало ни подсказа, че е сериен убиец. Той го афишира, за да разберем, че Шарън не е от особено значение. Тя е просто една от шестте. — Ив изпъшка недоволна. — Тогава защо се е върнал? — каза тя на себе си. — Какво е търсил?

— Може би криминалистите ще ни кажат.

— Може би. — Тя взе един списък от бюрото си. — Отново ще проверя списъка с клиентите на Шарън, после ще го сравня с този на Лола.

Фийни се прокашля, избра си още едно кашу от торбичката.

— Неприятно ми е да ти го кажа, Далас, но сенаторът настоява да знае докъде сме стигнали.

— Нямам какво да му кажа.

— Трябва да му го съобщиш лично днес следобед. В Източен Вашингтон.

Тя спря пред вратата.

— По дяволите!

— Шефът нареди. Ще пътуваме със совалката в два часа. — Фийни си помисли с примирение за бунта на стомаха си, който го очакваше по време на полета. — Мразя политиката.

Ив все още скърцаше със зъби след кратката среща с Уитни, когато се озова пред кабинета на Деблас в новата сграда на Сената в Източен Вашингтон.

След като ги идентифицираха, двамата с Фийни минаха през скенера и според новия закон за федералната собственост от 2022 г. бяха задължени да предадат оръжието си.

— Сякаш сме тръгнали да го убиваме — измърмори Фийни, докато крачеха с охраната по килима в червено, бяло и синьо.

— Не бих имала нищо против да поразмърдам тези тук.

— Обградена от костюми и блестящи обувки, Ив чакаше отпуснато да завърши проверката на вътрешната камера пред кабинета на сенатора.

— Ако искаш моето мнение, Източен Вашингтон е обхванат от параноя след терористичното нападение. — Фийни се изхили подигравателно в камерата. — Пострадаха десетина законодатели и те никога няма да го забравят.

Вратата се отвори и Рокман, изпънат като войник, с костюм на тънко като игла райе, им кимна.

— Отдавнашните спомени са предимство в политиката, капитан Фийни. Лейтенант Далас — добави той и кимна повторно, — ценим високо вашата бързина.

— Нямах представа, че сенаторът и моят началник са толкова близки — каза Ив, когато влязоха вътре. — Нито че и двамата така щедро прахосват парите на данъкоплатците.

— Може би и двамата считат правосъдието за безценно. — Рокман направи жест към проблясващото бюро от черешово дърво, което сигурно струваше цяло състояние. Зад него стоеше Деблас.

Според Ив промяната на температурата в страната — беше твърде хладно според нея, — както и отмяната на законопроекта за два мандата му се бяха отразили благотворно. По сегашния закон един политик можеше да запази мястото си до края на живота си. Единственото, което трябваше да направи, бе да склони избирателите да гласуват за него.

Деблас очевидно се чувстваше като у дома си. Неговият облицован с ламперия кабинет беше притихнал като катедрала с благоговейната атмосфера, създавана от всеки един предмет, с бюрото, прилично на олтар, и местата за посетители, внушаващи същото раболепие, както и запазените столове в църквата.

— Седнете — сърдито ги подкани Деблас и сплете едрите си ръце върху бюрото. — Последните ми сведения са, че не сте напреднали много със залавянето на чудовището, което уби моята внучка. Май тъпчете на едно място. — Тъмните вежди бяха надвиснали над очите му. — Трудно ми е да разбера това, като имам предвид ресурсите на полицейския отдел в Ню Йорк.

— Сенаторе. — Кратките инструкции на командира Уитни се въртяха в главата на Ив: бъди тактична, дръж се учтиво и не му казвай нищо, което той не знае. — Използваме тези ресурси, за да разследваме и събираме доказателства. Макар отделът да не е готов да извърши арест в момента, прави се всичко възможно, за да бъде изправен пред правосъдието убиецът на вашата внучка. Нейният случай е най-важната ми задача и имате думата ми, че ще остане такава до окончателното й приключване.

Сенаторът изслуша кратката реч с подчертан интерес. След това се наведе напред.

— В този проклет бизнес съм от толкова години, колкото е два пъти възрастта ви, лейтенант. Затова не си играйте с мен. Не разполагате с нищо.

По дяволите тактичността, реши Ив в същия миг.

— Това, сенатор Деблас, е едно сложно и деликатно разследване. Сложно — като се има предвид характерът на престъплението, деликатно — заради произхода на жертвата. Това, че аз съм най-подходящата за водене на разследването, е решение на командира ми. Вие имате право да го оспорите. Но да ме карате да се откъсвам от работата си, за да дойда тук и да защитавам пред вас онова, което върша, е губене на време. На моето време. — Тя се изправи. — Нямам да ви съобщя нищо ново.

Фийни също се изправи почтително.

— Сигурен съм, че разбирате, сенаторе: деликатността на подобно разследване обикновено означава бавно напредване. Трудно е да ви молим да проявите обективност, когато става дума за внучката ви, но ние с лейтенант Далас нямаме друг избор, освен да бъдем обективни.

Деблас махна към тях с нетърпелив жест да седнат.

— Очевидно чувствата ми се намесват. Шарън беше важна част от моя живот. Каквато и да е станала, колкото и да съм бил разочарован от избора й, тя беше моя кръв и плът. — Той пое въздух дълбоко и въздъхна. — Аз няма да се задоволя с частична информация.

— Не мога да ви предоставя нищо друго — повтори Ив.

— Можете поне да ми кажете за проститутката, която е била убита преди две нощи. — Очите му се стрелнаха към Рокман.

— Лола Стар — отговори той.

— Предполагам, че източниците, от които черпите информация за Лола Стар, са също толкова изчерпателни, колкото и нашите. — Ив предпочете да говори направо на Рокман. — Е, да, смятаме, че има връзка между двете убийства.

— Внучката ми може и да е била подведена — намеси се Деблас, — но тя не е поддържала връзки с хора като Лола Стар.

Значи сред проститутките има класово разделение, помисли Ив уморено.

— Все още не сме наясно дали двете са се познавали. Но сме почти сигурни, че са познавали един и същи мъж. И този мъж ги е убил. И двете престъпления са извършени по един и същ начин. Тръгваме оттук, за да открием убиеца. Преди, надяваме се, да е извършил ново убийство.

— Значи смятате, че ще го направи отново — подхвърли Рокман.

— Сигурна съм.

— Оръжието на престъплението — запита Деблас — същият тип ли е?

— То е част от начина, по който е извършено убийството — отвърна Ив. Нямаше да каже нищо повече. — Има основни и безспорни сходства между двете убийства. Няма съмнение, че човекът е един и същ. — Поуспокоена, Ив отново стана. — Сенаторе, никога не съм познавала внучката ви, но се чувствам лично засегната от убийството. Аз съм по следите му. Това е всичко, което мога да ви кажа засега.

Той я изгледа и видя повече от онова, което бе очаквал.

— Много добре, лейтенант. Благодаря за посещението.

Ив тръгна да излиза заедно с Фийни. В огледалото зърна, че Деблас прави знак на Рокман. Тя изчака, докато излязат навън.

— Това копеле ще ни проследи.

— Какво?

— Кучето-пазач на Деблас. Ще тръгне по петите ни.

— Защо смяташ така?

— За да разбере какво ще правим, къде отиваме. Защо се следи човек? В транспортния център ще му избягаме — каза тя на Фийни и махна на едно такси. — Наблюдавай го внимателно и виж дали ще те проследи до Ню Йорк.

— Да проследи мен ли? А ти къде отиваш?

— Аз ще последвам инстинкта си.

Не беше трудно за изпълнение. Западното крило на терминала на Националния транспортен център винаги беше истинска лудница. В час пик, дори и нещо по-лошо. Тогава всички заминаващи на север пътници бяха отклонявани в линията за сигурност от компютърни гласове. Совалките и маршрутните самолети щяха да бъдат претъпкани.

Ив просто се изгуби сред тълпата на едно кръстовище, където хората се отправяха на юг, и взе подземната железница към Вирджиния.

След като се озова в метрото, без да обръща внимание на тълпите, устремени към крайградските си убежища, тя извади джобния си справочник. Поиска адреса на Елизабет Баристър и указания как да стигне до него.

Досега инстинктът я бе водил безпогрешно. Бе улучила точно метрото, което й трябваше, и сега щеше да направи само една смяна в Ричмънд. Ако късметът не й изневери, щеше да приключи всичко и да се върне в апартамента си за вечеря.

Опряла брадичка на юмрука си, тя си играеше с копчетата на видеоекрана. Канеше се да прескочи новините — нещо, което вече бе превърнала в свой навик, когато на екрана проблесна познато лице.

Рурк, присви очи тя. Този приятел със сигурност продължаваше да й се набива в очите. Със стиснати устни тя включи звука и постави приемника в ухото си.

— … в този международен проект, който ще струва няколко милиарда долара, „Рурк индъстрийс“, „Токаямо“ и Европа ще си подадат ръце — обяви говорителят. — Това отне три години, но изглежда, че колкото по-вече се дискутира, с толкова по-голямо нетърпение се очаква да започне строежът на курорта „Олимпъс“.

Курортът „Олимпъс“, разсъждаваше Ив и се опитваше да си спомни. Някакъв първокласен скъп рай за отдих, припомни си тя. Бъдеща космическа станция, построена за удоволствие и развлечение.

Тя изсумтя. Дали не беше типично в негов стил да прекарва времето и да харчи парите си за скъпоструващи начинания?

Ако не се провали, предположи тя, със сигурност ще умножи състоянието си.

— Рурк, бихте ли отговорили на един въпрос, господине?

Тя видя как Рурк слиза по мраморните стъпала и повдига вежда, когато репортерът го спря.

— Бихте ли казали защо сте отделили толкова много време, пари и усилия за този проект — за който злословниците твърдят, че никога няма да стартира?

— Стартиране е точната дума за съдбата на този проект — отвърна Рурк. — В известен смисъл. Питате защо. Защото от „Олимпъс“ ще направя един истински рай за почивка. Не се сещам за нещо друго, което повече да заслужава време, пари и усилия.

Ти не би го направил, реши Ив и вдигна поглед тъкмо навреме, за да не изпусне спирката си. Втурна се към вратите, като проклинаше гласа на компютъра, който я предупреждаваше да не тича, и направи смяна за „Форт Ройъл“.

Когато отново слезе на земята, валеше сняг. Нежни, лениви снежинки се сипеха по косата и раменете й. Пешеходците с тежките си стъпки ги превръщаха в каша по тротоарите, но когато намери едно такси и му каза накъде да кара, тя откри, че бялата фъртуна е много живописна.

Все още имаше свободни места, които се предлагаха за продан, стига човек да разполага с необходимите пари или престиж. Елизабет Баристър и Ричард Деблас имаха и двете. Техният дом беше на два етажа — поразително красива сграда от розови тухли, разположена на склона на един горист хълм.

Девствено чистият сняг бе застлал просторната ливада и бе отрупал голите клони на черешите с хермелинова наметка. Портата с електронна защита беше една красива симфония от метални орнаменти, ала колкото и изящна да беше, не можеше да спре крадците.

Тя се наведе през прозореца на таксито и насочи значката си към скенера.

— Лейтенант Далас, Нюйоркско полицейско управление.

— Не сте вписана в списъкът на посетителите, лейтенант Далас.

— Отговарям за случая Деблас. Имам няколко въпроса към госпожа Баристър или господин Ричард Деблас.

Настъпи пауза. Ив потрепери от студ.

— Моля, излезте от таксито, лейтенант Далас, и се приближете до скенера, за по-нататъшна идентификация.

— Тук май не пускат лесно — подхвърли таксиметровият шофьор. Ив само вдигна рамене и се подчини.

— Идентификацията потвърдена. Освободете транспорта си, лейтенант Далас. Ще ви посрещнат на вратата.

— Чух, че дъщерята била накълцана на парчета в Ню Йорк — каза шофьорът, докато Ив плащаше сметката. — Ония не си поплюват. Искате ли да ви изчакам настрани?

— Не, благодаря. Но ще помоля за номера ви, за да се обадя, преди да тръгна.

Като вдигна леко ръка за поздрав, шофьорът бързо се понесе напред. Носът на Ив съвсем замръзна, докато й отворят желязната порта.

— Заповядайте, влезте в колата — покани я компютърът. — Ще бъдете отведена в къщата и госпожа Баристър ще се срещне с вас.

— Страхотно! — Ив се качи в очакваща я самоходна кола, която я отведе безшумно до входните стъпала на тухлената къща. След миг вратата се отвори.

Или слугите носеха униформени черни костюми, или къщата бе все още в траур. Ив бе въведена във вестибюла.

Докато домът на Рурк говореше за пари, този тук говореше за стари пари. Килимите бяха дебели, стените — облепени в копринени тапети. От широките прозорци се откриваше възхитителна гледка към стелещите се хълмове и падащия сняг. И към самотата, помисли си Ив. Архитектът трябва да е усетил, че обитателите на този дом предпочитаха да се считат за самотници.

— Лейтенант Далас — изправи се Елизабет. Имаше някаква нервност в предпазливите й движения и в изправената стойка, а в помръкналите й очи Ив видя стаена мъка.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожо Баристър.

— Съпругът ми има важна среща. Ако се налага, ще го прекъсна.

— Мисля, че не е необходимо.

— Дошли сте за Шарън.

— Да.

— Заповядайте, седнете. — Елизабет посочи с ръка към един тапициран в кремаво стол. — Мога ли да ви предложа нещо?

— Не, благодаря. Ще се опитам да не ви задържам много. Не зная каква част от доклада ми сте прочели…

— Целия — прекъсна я Елизабет, — струва ми се. Изглежда доста пълен. Като адвокат разбирам, че случаят е много заплетен. Дано успеете да заловите убиеца.

— Това е и нашето желание. — Игра на нерви, реши Ив, като наблюдаваше начина, по който дългите грациозни пръсти на Елизабет се свиваха и разпускаха. — Моментът е много тежък за вас.

— Тя беше единственото ми дете — каза Елизабет просто. — Ние със съпруга ми сме защитници на теорията за регулиране на населението. Двама родители — каза тя с лека усмивка, — едно дете. Имате ли да ми кажете нещо ново?

— Още не. Професията на дъщеря ви, госпожо Баристър. Това доведе ли до търкания в семейството ви?

С бавни, отмерени движения Елизабет приглади дългата до глезените пола на костюма.

— Това не беше професията, която съм си мечтала да избере дъщеря ми. Това, разбира се, беше нейно лично решение.

— Вашият свекър трябва да се е противопоставил. Разбира се, по политически причини.

— Вижданията на сенатора по въпросите на сексуалното законодателство са добре известни. Като лидер на Консервативната партия той, разбира се, работи за промяната на голяма част от сега съществуващите закони, които засягат онова, което е добило популярност като „Проблеми на нравствеността“.

— Вие споделяте ли неговите възгледи?

— Не, макар че не виждам каква връзка има това.

Ив вдигна глава. О, значи по този въпрос е имало търкания, добре.

— Дъщеря ви вероятно е била убита от някой клиент или личен приятел. Но ако вие не сте одобрявали начина й на живот, тя едва ли е споделяла с вас професионалните си и лични познанства.

— Разбирам. — Елизабет скръсти ръце и се застави да мисли като адвокат. — Вие допускате, че като нейна майка, като жена, която би могла да споделя някои от нейните възгледи, Шарън може да е говорила с мен за някои интимни подробности от своя живот. — Независимо от усилията, които полагаше, очите на Елизабет помръкнаха. — Съжалявам, лейтенант, но това не е така. Шарън рядко споделяше с мен. Най-малко за своята работа. Тя беше… отчуждена от баща си и мен. Всъщност, от цялото семейство.

— Дали е имала любовник — някого, с когото да е била обвързана лично? Човек, който би могъл да я ревнува.

— Не. Мисля, че такъв нямаше. Шарън се отнасяше… — Елизабет пое въздух спокойно — … с пренебрежение към мъжете. Вярно е, че я привличаха, но дълбоко в себе си ги презираше. Тя знаеше, че те я харесват. Знаеше го от много ранна възраст. Но тя ги смяташе за глупаци.

— Обикновено професионалните компаньонки се проучват много щателно. Едно нехаресване, още повече презрение, както се изразихте, е достатъчна причина да се откаже издаването на лиценз.

— Тя беше много хитра. Пожелаеше ли нещо в този живот, винаги намираше начин да го получи. Освен щастието. Тя не беше щастлива — продължи Елизабет и преглътна бучката, която сякаш постоянно засядаше в гърлото й. — Вярно е, че я разглезих. Единствено себе си мога да виня за това. Исках повече деца. — Тя притисна устата си с ръка, докато реши, че устните й са престанали да треперят. — Философски се противопоставях на повече деца, а и съпругът ми имаше ясно виждане по този въпрос. Но това не спря желанието ми да искам деца, които да обичам. Премного обичах Шарън. Сенаторът ще ви каже, че я задушавах от любов, глезех я, угаждах й. Той може би ще излезе прав.

— Бих казала, че майчините чувства са ваше право, не негово.

При тези думи в очите на Елизабет пробяга усмивка.

— Така е. И грешките бяха мои. Както и на Ричард, макар да я обичаше не по-малко от мен. Когато Шарън се премести в Ню Йорк, ние непрекъснато се карахме с нея по този въпрос. Ричард я умоляваше. Аз я заплашвах. И така я отблъснах от себе си, лейтенант. Тя ми казваше, че не я разбирам, че никога не съм я разбирала и че виждам само онова, което ми се ще, за разлика от начина, по който гледам в съда. Но за нещата в собствения ми дом съм оставала сляпа.

— Какво е искала да каже с това?

— Че съм по-добър адвокат, отколкото майка, предполагам. След като тя замина, аз се почувствах засегната. Отдръпнах се, напълно уверена, че тя ще се върне. Но това, разбира се, не стана.

Тя се умълча за миг, потънала в съжаление.

— Ричард отиде да я види един-два пъти, но освен дето се разстройваше, от това друга полза нямаше. Оставихме нещата на собствената им инерция, оставихме я сама. До неотдавна, когато почувствах, че трябва да подновим опитите си.

— Защо неотдавна?

— Годините минават — промърмори Елизабет. — Надявах се, че ще се умори от този начин на живот, че ще й домилее за семейството. Преди около година отидох да я видя, но това само я ядоса. Отначало взе да се оправдава, а после направо да обижда. Ричард, макар и да се бе примирил, сам предложи да поговори с нея. Но тя отказа да се срещне с него. Дори Катрин се опита — промърмори тя и разтърка разсеяно болката между очите си. — Тя се отби при Шарън само преди няколко седмици.

— Госпожа Деблас е ходила в Ню Йорк, за да се види с нея?

— Не точно. Катрин беше там във връзка със събирането на средства за един фонд и си беше наумила да поговори с Шарън. — Елизабет стисна устни. — Аз я помолих да го направи. Нали разбирате, когато се опитах да подновя връзките, Шарън бе загубила интерес. Бях я изгубила — каза Елизабет тихо — и твърде късно бях направила стъпка за връщане назад. Надявах се, че Катрин би могла да помогне, тъй като е от семейството, но не й е майка. — Тя отново погледна към Ив. — Вие мислите, че е трябвало аз сама да отида отново. Това беше моя работа.

— Госпожо Баристър…

Но Елизабет поклати глава.

— Права сте, разбира се. Но тя отказа да ми се довери. Помислих си, че трябва да уважа желанието й за уединение, както бях правила винаги. Никога не съм била от онези майки, които надничат в дневника на дъщеря си.

— Дневник ли? — Нещо трепна у Ив. — Нима е имала дневник?

— Тя винаги си е водила дневник, още от дете и редовно сменяше паролата.

— И като по-голяма ли?

— Да. Връщаше се към него от време на време, шегуваше се за тайните, които пазела, и хората, които познавала. Те щели да бъдат ужасени от написаното за тях.

В описа нямаше личен дневник, спомни си Ив. Такива неща могат да бъдат с големината на женски палец. Ако криминалистите са го пропуснали първия път…

— Имате ли някой от тях?

— Не. — Елизабет вдигна поглед, внезапно застанала нащрек. — Държеше ги в един сейф, струва ми се. Всичките.

— Някоя банка тук във Вирджиния ли използваше?

— Доколкото знам, не. Ще проверя и ще видя какво мога да открия. Мога да проверя сред вещите, останали тук.

— Много ще съм ви благодарна. Ако се сетите за нещо — нещо, каквото и да било, име, забележка, независимо колко обикновена може да е, моля ви, обадете ми се.

— Ще го направя. Тя никога не е споменавала за приятели, лейтенант. Това ме безпокоеше, дори когато се надявах, че самотата ще я върне у дома. Ще я отдели от живота, който водеше. Използвах дори един мой познат, с мисълта, че той ще бъде по-убедителен от мен.

— Кой по-точно?

— Рурк. — Очите на Елизабет отново се напълниха със сълзи, които се мъчеше да преглътне. — Само няколко дни преди да я убият, аз му се обадих. Познаваме се от години. Попитах го дали ще бъде възможно да й уреди покана за едно събиране, на което знаех, че той ще присъства. Отказа ми, защото Рурк не е от хората, които се месят в семейните отношения. Но аз използвах приятелството ни. Помолих го да се сприятели с нея и да й поговори. Да й каже, че има и други начини една привлекателна жена като нея да осмисли живота си. Той го направи заради мен и съпруга ми.

— Вие сте го помолили да започне връзка с нея? — попита Ив внимателно.

— Помолих го да стане неин приятел — поправи я Елизабет. — Да застане до нея. Помолих него, защото в него имам най-голямо доверие. Тя се беше откъснала от всички нас, а аз имах нужда от някого, в когото да вярвам. Разбирате ли, той никога не би я наранил. Той никога не би наранил човек, когото обичам.

— Защото ви обича ли?

— Защото е загрижен за нас — обади се Ричард Деблас от вратата. — Рурк е много загрижен за нас с Бет и за още неколцина други. Но да ни обича? Не съм съвсем сигурен дали би си позволил да се отдаде на такова несигурно чувство.

— Ричард. — Увереността на Елизабет се разклати, когато тя се изправи на краката си. — Не те очаквах толкова рано.

— Свършихме бързо. — Той се приближи до нея, взе ръцете й в своите. — Трябваше да ми се обадиш, Бет.

— Аз не… — Тя спря и го погледна безпомощно. — Надявах се, че ще се справя сама.

— Не е необходимо с нищо да се справяш сама. — Той продължи да държи ръцете на съпругата си, когато се обърна към Ив. — Вие трябва да сте лейтенант Далас?

— Да, господин Деблас. Имам няколко въпроса и се надявах, че ще бъде по-лесно, ако ги задам лично.

— Ние със съпругата ми сме готови да съдействаме с каквото можем. — Той остана прав — положение, което Ив прецени като изразяващо достойнство и резервираност.

Нямаше нищо от нервността или крехкостта на Елизабет у мъжа, който стоеше до нея. Той поемаше отговорността, реши Ив, защитавайки жена си и бранейки собствените си чувства с еднаква загриженост.

— Говорехте за Рурк — продължи той. — Може ли да попитам защо?

— Казах на лейтенанта, че съм помолила Рурк да се види с Шарън. За да се опита да…

— О, Бет. — С жест, който изразяваше едновременно отегчение и примирение, той поклати глава. — Какво би могъл да направи той? Защо ще го въвличаш в това?

Тя отстъпи встрани, изражението й бе така отчаяно, че сърцето на Ив се сви от мъка.

— Зная, че ми каза да оставя нещата такива, каквито са, че трябва да я оставим да си отиде. Но аз бях длъжна да опитам отново. Тя можеше да се свърже с него, Ричард. Той беше някакъв изход. — Сега Елизабет говореше бързо, думите й бяха объркани. — Може би щеше да успее да й помогне, ако бях го помолила по-рано. Много малко са нещата, които не би могъл да направи, когато има достатъчно време. Но нямаше време. Нито детето ми.

— Добре — промърмори Ричард и хвана ръката й. — Стига.

Тя отново се овладя, отдръпна се и си пое въздух.

— Какво друго мога да направя аз, лейтенант, освен да се моля за справедливост?

— Обещавам ви справедливост, госпожо Баристър.

Елизабет затвори очи и прие тези думи като упование.

— Мисля, че ще успеете. Не бях сигурна в това, дори след като Рурк ми се обади за вас.

— Той ви се е обадил, за да обсъжда случая?

— Той се обади, за да разбере как сме и за да ми каже, че съвсем скоро ще ме посетите. — Тя почти се усмихна. — Той рядко греши. Каза ми, че сте компетентна, организирана и всеотдайна в работата си. Вие сте точно такава. Радвам се, че успях сама да се убедя в това, и сега, като зная, че вие разследвате на убийството на дъщеря ми, ще бъда по-спокойна.

— Госпожо Баристър — поколеба се Ив само миг, преди да реши да рискува. — Какво бихте казали, ако ви открия, че Рурк е сред заподозрените?

Очите на Елизабет се разшириха, но тя бързо се успокои.

— Ще кажа, че правите една изключително погрешна стъпка.

— Защото Рурк не е способен да извърши убийство ли?

— Не, не бих казала това. — Макар и само за миг, тя изпита облекчение. — Истината е, че не е способен на неразумни действия. Той може да убие съвсем хладнокръвно, но никога беззащитен човек. Той може да убие — не бих се изненадала, ако го е правил. Но не би направил онова, което бе направено с Шарън. Не, не и Рурк. Никога!

— Не — повтори Ричард след нея, като ехо, и ръката му отново потърси нейната. — Не и Рурк.

Не и Рурк, помисли си Ив, когато отново се озова в таксито на път за метрото. Защо, по дяволите, той не й бе казал, че се е запознал с Шарън, за да направи услуга на майка й?

Изнудване. Тя някак не го виждаше жертва на изнудване. Той не бил дал пукната пара за онова, което се говори за него. Но съществуването на дневник променяше нещата и правеше изнудването един нов и интригуващ мотив.

Какво точно беше записала Шарън и за кого? И къде, дявол да го вземе, бяха тези дневници?