Гола в смъртта

Глава седма

Ив пристъпи към електронната шпионка на Чарлс Монро и се легитимира. Вратата се отвори с плъзгане. Той носеше кашмирена наметка и копринено шалче. Усмивката му бе добре премерена, като всеки детайл от облеклото му.

— Лейтенант Далас. За мен е изключително голямо удоволствие да ви видя отново. — Плъзна пълен с възхищение поглед по тялото й. — Колко жалко, че тъкмо излизам.

— Няма да ви задържам — пристъпи тя напред, а той се отдръпна. — Няколко въпроса, господин Монро, неофициално тук или официално в участъка заедно с вашия адвокат.

Красивите му вежди се вдигнаха в изумление.

— Аха. Мислех, че вече сме приключили. Много добре, лейтенант, питайте. — Той остави вратата да се затвори с плъзгане. — Нека бъде неофициално.

— Къде бяхте по-миналата вечер, между осем и единайсет часа?

— По-миналата вечер ли? — Той измъкна един електронен бележник от джоба си. — Хм. В седем и половина взех една клиентка за представлението в осем часа в театър „Гранд“. Дават постановка по теми от Ибсен — потискащо нещо. Седяхме на третия ред по средата. Свърши малко преди единайсет, после вечеряхме тук, поръчахме си храната. Бях ангажиран с клиентката до три часа сутринта. — Усмивката му проблесна, докато пъхаше обратно дневника си. — Това оневинява ли ме?

— Само ако клиентката ви потвърди.

Усмивката му мигом изчезна.

— Лейтенант, това е ужасно.

— Някой убива хора от вашата професия — сряза го тя. — Името и номера, господин Монро. — Той й продиктува данните с обиден тон. — Познавате ли Лола Стар?

— Лола, Лола Стар… Не ми звучи познато. — Той отново извади дневника си и прегледа адресите. — Очевидно не. Защо?

— Ще чуете за нея в сутрешните новини — каза му Ив. — За сега са само жени, господин Монро, но на ваше място щях много внимателно да подбирам новите си клиенти.

Главата й се пръскаше от болка, когато се отправи към асансьора. Не можа да се сдържи и хвърли поглед към червената полицейска лампа над апартамента на Шарън Деблас.

Имам нужда от сън, каза си тя. Имаше нужда да се прибере и да си почине за час. Но след миг включи своя личен номер, за да освободи печата, и влезе в дома на една мъртва жена.

Цареше тишина. Нямаше никой. Не бе очаквала друго. Някак се бе надявала, че вътре интуицията ще й подскаже нещо, но чуваше единствено пулсиращите си слепоочия. Влезе в спалнята.

Прозорците бяха запечатани със защитен спрей, за да не могат журналистите и любопитните да прелитат и надзъртат в мястото на престъплението. Тя даде команда да се включат лампите, сенките се стопиха и оголиха леглото.

Чаршафите бяха свалени и отнесени в криминалната лаборатория. Секреции, косми и кожа вече бяха анализирани и чакаха с налепени по тях етикети. Върху движещия се дюшек, там, където кръвта се бе просмукала през копринените чаршафи, имаше петно.

И тапицираната табла на леглото бе опръскана с кръв. Дали някой щеше да се сети да я почисти?

Хвърли поглед към масата, Фийни бе отнесъл малкия настолен компютър, за да прегледа твърдия диск и по дискетите. Стаята бе претърсена много внимателно и нямаше какво повече да се прави.

И все пак Ив се приближи до тоалетката и отново провери чекмеджетата едно след друго. Кой ли щеше да поиска всичките тези дрехи, почуди се тя. Коприните и дантелите, кашмирите и сатените на една жена, която бе предпочитала тялото й да бъде докосвано от материи, носени от богатите.

Майката, сети се тя. Защо не бе изпратила молба да получи вещите на дъщеря си?

Нещо, за което трябваше да се помисли.

Тя провери гардероба и отново видя полите, роклите, панталоните, пелерините по последна мода и кафтаните, саката и блузите. После заразглежда обувките — всички бяха грижливо наредени в пластмасови кутии.

Нали е имала само два крака, помисли си Ив с известно раздразнение. Защо са й били нужни шейсет чифта обувки. Изсумтя сърдито, после пъхна ръка в тунела от ботуши.

Лола нямаше толкова много, помисли си тя. Само два чифта с ужасяващо високи токове, чифт момичешки сандали с каишка и чифт обикновени гуменки — това бе всичко, което откриха в тесния й килер.

Но Шарън беше организирана и суетна душа. Обувките й бяха наредени внимателно в редици по…

Нещо не беше наред. Настръхнала, Ив отстъпи назад. Нещо не беше наред. Всеки сантиметър от килера, голям колкото стая, беше старателно оползотворен. Сега обаче на полиците имаше около четирийсет сантиметра празно място. Обувките бяха нахвърляни в редица по осем.

Не така ги бе видяла Ив първия път или поне не по този начин ги бе оставила. Те бяха наредени по цвят и модел. Чифт върху чифт, спомняше си отлично тя, в редица по дванайсет.

Малка грешка, помисли си тя и леко се усмихна. Но човек, който направи една грешка, ще направи и втора.

— Би ли повторила, лейтенант?

— Той е прередил кутиите с обувки, шефе. — Зъзнеща от студ, тъй като от отоплителната система на колата подухваше едва затоплен въздух, Ив се промъкваше из пътния трафик. Докато пресичаха към Пета улица, един туристически дирижабъл се носеше ниско над улицата, а гидът с гръмлив глас предлагаше небесна разходка с пазаруване. Някакъв идиотски екип със специално разрешително за извършване на ремонт през деня пробиваше тунел на ъгъла на Шесто Авеню и Седемдесет и осма улица. Ив извиси гласа си над оглушителния шум.

— Не е зле да прегледаш дисковете с материала, заснет на мястото на престъплението. Помня как беше подреден килерът. Впечатли ме с това, че някой може да притежава толкова много дрехи и да ги поддържа в такъв ред. Той се е върнал.

— Върнал се е на местопрестъплението? — Гласът на Уитни прозвуча сухо.

— Понякога и изтърканите фрази отразяват действителността. А и още нещо. Тя съхраняваше скъпите си бижута в едно чекмедже с преградки. В едната пръстените, гривните — в друга и т.н. Когато ги прегледах, намерих оплетени верижки.

— Криминалистите…

— Сър, прегледах след криминалистите. Сигурна съм, че е бил там. — Ив потисна чувството на безсилие и си напомни, че Уитни е предпазлив човек. За администраторите това беше задължително. — Минал е през охранителната система и е влязъл. Търсил е нещо — нещо, което е забравил. Нещо, което е знаел, че тя е имала. Нещо, което ние сме пропуснали.

— Искаш ли мястото отново да бъде претърсено?

— Искам. Искам също Фийни отново да разгледа файловете на Шарън. В тях има нещо и то твърде много засяга убиеца, за да реши да рискува и да се върне.

— Ще дам съгласието си. Това няма да се хареса на шефа. — За миг командирът замълча. После, сякаш си бе спомнил, че тази линия е напълно сигурна, той изсумтя: — Да върви по дяволите шефът. Бива си те, Далас.

— Благодаря… — Но още преди да свърши с благодарностите, той бе изключил връзката.

Втората от шестте, помисли си тя, и в уединението на колата потрепери не само от студ. Животът на още четири души беше в ръцете й.

След като пристигна в гаража, тя се закле, че на другия ден ще се обади на проклетия механик. Ако повредата се окажеше същата, която тя смяташе, в такъв случай колата й щеше да остане при него за седмица, докато открие повредения чип в управлението на нагревателя. Идеята да изпише куп докладни, за да поиска да й сменят колата от отдела, беше твърде обезсърчителна, за да се замисля над нея.

Освен това тя беше свикнала с всичките капризи на тази, която караше. Публична тайна беше, че униформените прибираха най-добрите превозни средства земя-въздух. Детективите трябваше да се задоволяват с боклуците.

Щеше да се наложи да разчита на обществения транспорт, или да отмъкне някоя кола от гаража на полицията и после да се разправя с бюрократите. Все още намръщена заради предстоящата разправия, тя си напомни, че трябва да се свърже с Фийни лично, за да отдели една седмица за проверка на охранителните дискове в „Горъм“. Изкачи се с асансьора до своя етаж. Едва бе отключила вратата си, когато ръката й вече беше върху оръжието й.

Тишината в апартамента й се стори подозрителна. Инстинктивно усети, че не е сама. Усети, че кожата й настръхва, и с извадено оръжие обходи с поглед помещението, движейки се плавно наляво, после — надясно.

В полумрака на стаята сенките не помръдваха, не се долавяше никакъв шум. Изведнъж усети раздвижване, което накара напрегнатите й мускули да се стегнат, пръстът върху спусъка се приготви за стрелба.

— Отлични рефлекси, лейтенант! — Рурк стана от стола, на който се бе изтегнал. И откъдето я бе наблюдавал. — Изключително добри са и мога да бъда напълно спокоен, че това, което държиш в ръцете си, няма да го използваш срещу мен.

Можеше и да го направи. Малко да го поразтърси. Това щеше да изтрие онази самодоволна усмивка от лицето му. Но всяка стрелба с оръжието водеше до куп писмена работа, с която не й се занимаваше единствено заради отмъщението.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Чакам те. — Очите му гледаха право в нейните и той вдигна ръце. — Аз не съм въоръжен. Нямам нищо против да провериш, ако не вярваш на думата ми.

Съвсем бавно и някак с неохота тя прибра оръжието си.

— Сигурно имаш цяла армия от скъпоплатени и хитри адвокати, Рурк, които ще те оправдаят още преди да съм свършила с обвинението. Но защо ли да не си създам малко проблеми и да те хвърля в пандиза за няколко часа?

Рурк се чудеше дали пък нещо не е превъртял, та му доставяше удоволствие безцеремонността, с която тя му говореше.

— Това няма да доведе до нищо. А и ти си изморена, Ив. Защо не седнеш?

— Безсмислено е да питам как си влязъл, нали? — Кипеше от гняв и си мислеше какво удовлетворение би изпитала, ако можеше да щракне белезниците върху елегантните му китки. — Сградата е твоя и това дава отговор на въпроса.

— Едно от нещата, на които се възхищавам у теб, е, че не си губиш времето за очевидното.

— Въпросът ми е защо?

— След като си тръгнах от офиса ми, открих, че непрекъснато мисля за теб. — Той се усмихна очарователно. — Вечеряла ли си?

— Защо? — попита тя.

Той пристъпи към нея и светлината на лампата остана зад гърба му.

— Проведох няколко разговора, които могат да представляват интерес за теб. Лично… — Той вдигна ръка към лицето й, пръстите му едва докоснаха брадичката й, палецът му се плъзна по леката трапчинка. — Умората в очите ти ме разтревожи. Чувствам се задължен да се погрижа за вечерята ти.

Макар да знаеше, че това е жест, изразяващ детинско раздразнение, тя рязко освободи брадичката си.

— Какви разговори?

Той се усмихна отново и тръгна към видеотелефона й.

— Може ли? — попита той, като вече въвеждаше номера. — Обажда се Рурк. Можете да изпратите поръчаната вечеря. — Изключи връзката и отново й се усмихна. — Нямаш нищо против спагетите, нали?

— По принцип, не. Но не обичам да ме командват.

— Още нещо, което ми харесва у теб. — Тя остана права, но той седна, без да обръща внимание на намръщеното й лице, и извади табакерата си. — Когато хапна нещо топло, това ме кара да се отпусна. Ти не си почиваш достатъчно, Ив.

— Няма откъде да знаеш какво правя или не правя. И не съм казала, че можеш да пушиш тук.

Той запали цигарата и я изгледа през лекия, уханен дим.

— Не ме арестува, че съм влязъл без разрешение, няма да ме арестуваш и за това, че пуша. Донесох бутилка вино. Оставих я в кухнята, за да се шамбрира. Искаш ли малко?

— Онова, което искам… — Внезапно избухна, яростта така бързо я обзе, че не можа да се овладее. С един скок тя се намери пред компютъра си и поиска достъп.

Това го ядоса — достатъчно, за да прозвучи гласът му остро.

— Ако бях дошъл да ровя из файловете ти, нямаше да те дочакам.

— А защо не? Подобна арогантност би ти отивала. — Защитата й беше непокътната. Не бе напълно сигурна дали от това почувства облекчение или разочарование. И тогава видя малкия пакет до монитора си. — Какво е това?

— Нямам представа. — Той изпусна отново струйка дим. — Беше на пода зад вратата. Аз го вдигнах.

Ив знаеше какво е това — размерът, формата, теглото. И знаеше, че когато изгледа диска, ще види убийството на Лола Стар.

Нещо в начина, по който очите й се промениха, го накара отново да се изправи, а гласът му стана нежен.

— Какво е това, Ив?

— Нещо във връзка с работата.

Тя отиде право в спалнята, затвори я и включи защитата.

Сега пък се намръщи Рурк. Той отиде в кухнята, намери чашите и наля от бургундското вино. Тя живееше скромно, помисли си той. Беше общо взето подредено, почти нищо не издаваше произхода или средата й. Не се виждаха снимки, нито сувенири. Докато бе сам в апартамента, много му се искаше да влезе в спалнята й и да открие там нещо за нея, но бе устоял на изкушението.

Въздържа се не толкова от уважение към личния й живот, колкото от желание да я опознае, общувайки с нея, вместо от заобикалящия я свят.

И все пак той отбеляза обикновените цветове и липсата на специално осветление. Тя не живееше тук, доколкото виждаше той, тя съществуваше. Тя, предположи той, живееше в своята работа.

Той отпи от виното. Хареса му. След като загаси цигарата си, занесе двете чаши във всекидневната. Щеше да бъде изключително интересно да разреши загадката Ив Далас.

Когато тя се върна след двайсетина минути, един облечен в бяло келнер тъкмо привършваше подреждането на чиниите на малката масичка до прозореца. Колкото и да бяха великолепни, ароматите не успяха да възбудят апетита й. Главата отново тупкаше, а тя бе забравила да пие лекарство.

Рурк отпрати келнера тихо. Проговори едва когато затвори вратата, и остана насаме с Ив.

— Съжалявам.

— За какво?

— За онова, което те разстрои. — Като се изключеше почервеняването, предизвикано от изблика на гняв, когато влезе в апартамента, тя бе бледа, но сега страните й бяха станали безцветни, а очите — мрачни. Когато той тръгна към нея, тя поклати глава яростно.

— Махни се, Рурк.

— Да се махна е лесно. Това е най-лесното. — Той нарочно я прегърна и усети как тя се стегна. — Дай си минута отдих. — Гласът му бе равен, но настоятелен. — Какво ще стане, ако се отпуснеш за миг?

Тя отново поклати глава, но този път в жеста имаше умора. Чу как от гърдите й се изтръгна въздишка и като се възползва от това, той я притегли към себе си.

— Не можеш ли да ми кажеш?

— Не.

Той кимна. Това не трябваше да го засяга, тя не трябваше да има значение за него. Но твърде много неща около нея го вълнуваха.

— Тогава на някой друг — прошепна той.

— Няма друг. — На мига осъзна как това би могло да бъде изтълкувано и тя се дръпна назад. — Не исках да кажа…

— Знам, че не искаше. — Устните му едва се извиха в усмивка, но в нея нямаше радост. — Но и за двама ни няма да има никой друг, поне за известно време.

Крачката, която тя направи назад, не беше отстъпление, а показваше дистанциране.

— Твърде много неща смяташ, че се разбират от само себе си, Рурк.

— Нищо подобно. Нищо не приемам наготово. Но ти само работиш. Повече, отколкото трябва. Вечерята ти изстина.

Тя беше твърде изморена, за да се противопостави, твърде изморена, за да спори.

— Ходил ли сте в апартамента на Шарън Деблас през последната седмица?

— Не, защо?

Тя го изучаваше внимателно.

— Защо изобщо някой би могъл да отиде?

Той не каза нищо, после осъзна, че това не беше тривиален въпрос.

— За да вземе нещо — предположи той. — За да се увери, че не е оставил никакви улики.

— Като собственик на сградата ти би могъл да влезеш така лесно, както и тук.

За миг стисна устни. Раздразнение, определи тя: раздразнението на един мъж, който е изморен да отговаря на едни и същи въпроси. Това беше дребен, но сигурен знак за неговата невинност.

— Да. Мисля, че това не би представлявало никаква трудност. Мастър кодът ще ми позволи да вляза вътре.

Не, помисли си тя, неговият мастър код не би проникнал през полицейската защита. Това би изисквало друг подход или поне експерт по защитата.

— Сигурно сте установили, че след убийството някой е влизал в апартамента.

— Така е — съгласи се тя. — Кой се грижи за защитата ти, Рурк?

— Използвам „Лоримар“ и за бизнеса си, и за дома си. — Той вдигна чашата си. — Така е по-лесно, тъй като компанията е моя собственост.

— Разбира се. Предполагам, че самият ти знаеш достатъчно по въпроса за защитата.

— Може да се каже, че тя е мое хоби. Затова купих и компанията. — Той нави на вилицата си малко спагети и я поднесе към устата й. Тя прие. — Ив, готов съм да призная всичко, само и само да залича това тъжно изражение от лицето ти. Но каквито и да са престъпленията ми, а те несъмнено са много, сред тях няма нито едно убийство.

Тя наведе очи и започна да се храни. Притесняваше се, защото той разбираше колко е нещастна.

— Какво имаше предвид, когато каза, че аз само работя?

— Ти обмисляш нещата много внимателно, претегляш всички „за“ и „против“, различните възможности. Ти не си човек на импулса и макар да съм убеден, че можеш да бъдеш прелъстена, ако моментът се изчисли точно и ако се подхожда правилно, това няма да е обикновено преживяване.

Ив го погледна.

— Това ли искаш да направиш, Рурк? Да ме прелъстиш?

— Това ще стане, Ив — отвърна той. — За съжаление не тази нощ. Има и нещо друго. Искам да открия какво те прави такава, каквато си. Искам да ти помогна да получиш онова, от което имаш нужда. А в този момент ти се нуждаеш от убиеца. Ти се самообвиняваш — добави той. — Това е глупаво и само те ядосва.

— Аз не се самообвинявам.

— Погледни се в огледалото — каза Рурк тихо.

— Нищо не можех да направя — избухна Ив. — Не можех да направя нищо, което да им попречи.

— Нима си длъжна да предотвратяваш събитията? Всичко, което се случва?

— Точно това трябва да правя.

Той наклони глава.

— Как?

Тя стана от масата.

— Като проявявам прозорливост. Като се появявам навреме. Като си върша работата.

Тук имаше нещо повече, разсъждаваше той. Нещо в нея я измъчваше. Той кръстоса ръце.

— Сега не го ли правиш?

Образите отново нахлуха в съзнанието й. Смъртта. Кръвта. Пропуснатото.

— Сега те са мъртви. — От това усети горчилка в устата си. — Трябва да е имало нещо, с което съм могла да ги спра.

— За да спреш едно убийство, преди да се случи, трябва да се озовеш в главата на убиеца — каза той спокойно. — Кой може да живее с тази мисъл?

— Аз мога — отвърна му тя. И това беше самата истина. Тя можеше да понесе всичко, освен провала. — Служи и защитавай! — това не е само фраза, това е обещание. Ако не мога да удържа на думата си, аз съм едно нищо. А аз не ги защитих. Мога да им служа само когато са мъртви. Дяволите да го вземат, та тя беше дете. Едно мъничко дете, което той наряза на парчета. Защото аз закъснях. Не успях да стигна навреме, а трябваше.

Докато си поемаше дъх, тя изхлипа и това я стресна. Притисна устата си с ръка и се преви на канапето.

— Боже! — беше всичко, което успя да каже. — Боже, Боже.

Той се приближи. Инстинктът му подсказа, че трябва да я хване здраво, вместо да я притисне към себе си.

— Ако не можеш или не искаш да говориш с мен, трябва да говориш с друг. Знаеш го.

— Мога да се справя. Аз… — Но не успя да продължи, защото той я разтърси.

— Какво ти коства това? — извика той. — А какво значение би имало то, ако го споделиш? Освободи се от него поне за миг.

— Не зная. — Може би това беше страхът, осъзна тя. Тя не беше сигурна дали можеше да носи значката си или оръжието си, или да се справи с живота си, ако си позволеше да се замисли по-надълбоко или да се поддаде на чувствата си. — Аз я виждам — каза Ив и пое дълбоко въздух. — Виждам детето, щом затворя очи или престана да се концентрирам върху онова, което трябва да бъде направено.

— Разкажи ми.

Тя се изправи, взе двете чаши с вино и се върна на канапето. Дългата глътка, която отпи, освободи пресъхналото й гърло и успокои изострените й нерви. Всичко се дължи на умората, каза си тя. Затова се чувстваше толкова отмаляла и не можеше да се справи.

— Позвъняването дойде, когато бях на половин пресечка оттам. Тъкмо бях приключила един друг случай и бях привършила с въвеждането на данните. Съобщението бе отправено към най-близкия участък. Семейното насилие — това винаги е мръсна работа, но аз бях на крачка от случая и затова го поех. Някои от съседите бяха наизлезли и говореха един през друг.

Сцената изплува пред очите й — като отлично направен видео запис.

— Една жена по нощница плачеше. Лицето й бе размазано и някакъв съсед си опитваше да превърже дълбоката рана на ръката й. Тя кървеше обилно, затова им казах да извикат бърза помощ, а тя непрекъснато повтаряше: „Той я е хванал. Той е хванал малкото ми момиченце.“ — Ив отново отпи. — Сграбчи ме, цялата обляна в кръв, пищеше и викаше, че трябва да го спра, че трябва да спася детенцето й. Трябваше да повикам подкрепление, но мислех, че няма време за губене. Изтичах по стълбите и още преди да стигна третия етаж, където той се бе заключил, аз вече го чувах. Беше обезумял от ярост. Стори ми се, че чух момиченцето да пищи, но не съм съвсем сигурна.

Затвори очи и отправи молитва това да не е било вярно. Искаше да вярва, че детето вече е било мъртво и не е усещало болката. Беше толкова близо, само на няколко крачки… Не, тя не можеше да живее с тази мисъл.

— Когато стигнах до вратата, приложих стандартната процедура. От един съсед бях научила името му. Извиках го по име, извиках името на детето. Предполага се, че ако използваш имена, това звучи по-лично, по-истински. Легитимирах се и им извиках, че влизам. Но той продължаваше да вилнее. Чувах как чупи вещи. Сега вече не чувах детето. Мисля, че бях наясно. Още преди да разбия вратата, аз вече знаех. Той беше използвал кухненския нож, за да я нареже на парчета. — Когато вдигна отново чашата си, ръката на Ив трепереше. — Имаше толкова много кръв. Тя беше толкова малка, но имаше страшно много кръв. По пода, по стената, той целият беше в кръв. Видях, че още капе от ножа му. Лицето й бе обърнато към мен. Личицето й с големи сини очи. Като на кукла.

За миг замълча, после остави чашата си настрани.

— Той беше твърде замаян и не съзнаваше какво прави. Тръгна към мен. От ножа му капеше кръв, ала той продължаваше да върви. Погледнах го в очите, право в очите и го убих.

— А на другия ден — каза Рурк тихо — ти се гмурна в разследване на убийство.

— Тестът беше отложен. След ден-два ще се явя. — Тя сви рамене. — Психиатрите, те ще си помислят, че това е от убийството. Аз мога да ги накарам да си помислят това, ако се налага. Но това не е вярно. Трябваше да го убия. Това мога да го приема. — Тя погледна право в очите на Рурк и знаеше, че на него може да каже онова, което не бе в състояние да каже пред себе си. — Исках да го убия. Може би дори имах нужда от това. Докато го наблюдавах как умира, си помислих: Той повече никога няма да направи това на друго дете. И бях доволна, че именно аз бях човекът, който го спря.

— Ти мислиш, че не си постъпила правилно.

— Зная, че не съм. Зная, че когато някое ченге получава удоволствие от ликвидирането на някого, нещо с него не е наред.

Той се наведе напред така че лицата им бяха близо.

— Как се казваше детето?

— Манди. — Преди да успее да се овладее, тя изхлипа. — Беше на три години.

— Щеше ли да се измъчваш така, ако бе успяла да го убиеш, преди да я беше хванал?

Тя отвори уста, после я затвори.

— Струва ми се, че никога няма да разбера.

— Права си. — Той положи ръката си върху нейната и видя как се намръщи и погледна надолу. — Знаеш ли, прекарал съм по-голямата част от живота си, ненавиждайки полицията — поради една или друга причина. Струва ми много странно, че при такива необикновени обстоятелства срещнах човек, когото уважавам и харесвам.

Тя вдигна поглед и макар че продължи да се мръщи, не отдръпна ръката си.

— Странен комплимент.

— Очевидно връзката ни е странна. — Той стана и я изправи на крака. — Имаш нужда от сън. — Той погледна към вечерята, която едва бе докоснала. — Можеш да претоплиш това, когато апетитът ти се върне.

— Благодаря. Следващия път ще ти бъда благодарна, ако ме изчакаш да се прибера, преди да ми дойдеш на гости.

— Какъв напредък! — прошепна той, когато стигнаха до вратата. — Значи приемаш да има следващ път. — С нещо като усмивка той вдигна ръката, която все още държеше, до устните си. — До следващия път — каза той и си тръгна.

Мръщейки се, Ив изтри ръката си в джинсите и влезе в спалнята. Съблече се и остави дрехите си там, където паднаха. Легна, затвори очи и си наложи да заспи.

Тъкмо заспиваше, когато си спомни, че Рурк не й каза на кого се е обадил и какво е открил.