Големия лош вълк

25.

Никой още не знаеше кой точно е Вълка. Съгласно информацията на Интерпол и руската полиция, той беше умен и прецизен оператор, първоначално обучаван за полицай. Както повечето руснаци, и той можеше да мисли хладнокръвно и практично. Тази вродена способност понякога се посочваше за една от причините станцията „Мир“ да стои толкова дълго в Космоса. Руските космонавти просто бяха подобри от американските при решаването на ежедневните проблеми. Ако на руския космически кораб нещо неочаквано се повредеше, космонавтите го оправяха.

Същото правеше и Вълка.

През този слънчев следобед той караше черния си кадилак към северната част на Маями. Трябваше да се види с един човек — Йежи Титов, по някои въпроси на сигурността. Йежи обичаше да мисли за себе си като за първокласен дизайнер на уебсайтове и инженер новатор. Имаше докторат от „Кал-Бъркли“ и не пропускаше да го изтъкне. Но беше само поредният нещастен перверзник с грандомански илюзии и отвратително поведение.

Вълка удари силно по металната врата на апартамента на Йежи в многоетажната сграда с изглед към залива. Носеше шапка и дълго яке, в случай че някой го забележеше.

— Добре, добре, постискай малко! — извика отвътре Йежи. Изминаха още няколко минути, преди да отвори вратата. Беше облечен в сини джинсови шорти и размъкнат избелял памучен пуловер, върху който бе щамповано ухиленото лице на Айнщайн. Падаше си по шегите този Йежи.

— Предупредих те да не ме караш да идвам — рече Вълка, но се усмихваше широко, сякаш бе изрекъл нещо много смешно. Йежи също се усмихна. От една година двамата бяха бизнес партньори — доста дълго време някой да изтърпи Йежи.

— Идваш съвсем навреме!

— Какъв късметлия съм — промърмори Вълка, докато влизаше в дневната. Мигом му се прииска да си запуши носа. Апартаментът бе невероятно мръсен — осеян с кутии от пици, мазни пликове от сандвичи, празни картонени — кутии от мляко и десетки, може би стотици стари броеве на „Новое русское слово“, най-тиражния рускоезичен вестник в Съединените щати.

Вонята на развалена храна беше достатъчно отвратителна, но още по-непоносим бе самият Йежи, който винаги дъхаше на салам, престоял на слънце. Ученият мъж поведе госта си към спалнята, която бе свързана с дневната. Обаче се оказа, че не беше спалня, а нещо като лаборатория на изключително неорганизиран човек. Върху грозния мръснокафяв килим на пода бяха разхвърляни кутии с компютърни процесори, захранващи блокове, хард дискове, дънни платки.

— Ти си свиня — заключи Вълка и отново се засмя.

— Но много умна свиня — отбеляза Йежи.

В средата на стаята бе поставено голямо бюро. Три плоски екрана оформяха полукръг около разкривен стол. Зад екраните се виждаше истинска плетеница от кабели. Имаше само един прозорец с постоянно спуснати щори.

— Сайтът ти вече е напълно защитен — похвали се Йежи. — Абсолютно, на сто процента. Никакви издънки не са възможни. Точно както на теб ти харесва.

— А аз си мислех, че и досега е бил защитен — вметна Вълка.

— Е, сега е още по-защитен. В наши дни човек никога не може да е достатъчно сигурен. Ще ти кажа и още нещо — завърших последната брошура. Класика, истинска класика!

— Да, само с три седмици закъснение.

Йежи сви кокалестите си рамене.

— И какво от това? Почакай само да видиш работата ми. Гениална е. Можеш ли да разпознаеш гения, когато го срещнеш? Това е гениално.

Вълка огледа страниците, преди да каже нещо на новоизлюпения гений пред себе си. Брошурата бе отпечатана върху лъскава хартия на цветния лазерен принтер, марка „Хюлет Пакард“. Цветовете бяха наелектризиращи. Корицата изглеждаше идеално. Макар и с една причудлива елегантност, сякаш човек гледаше каталог на „Тифани“. Тя със сигурност не приличаше да е създадена от някой, който живее в подобна дупка.

— Казах ти, че момичетата с номера седем и седемнайсет вече не са с нас. Всъщност са мъртви — рече накрая Вълка. — Нашият млад гений е забраван, така ли?

— Подробности, подробности — махна пренебрежително Йежи. — Като заговорихме за това, ти ми дължиш петнайсет хиляди долара в брой за доставката. Това може да се смята за доставка.

Вълка бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади един „Зиг Зауер 210“. Застреля Йежи между очите. След това, за майтап, застреля и Айнщайн между очите.

— Струва ми се, че и ти вече не си сред нас, господин Титов. Подробности, подробности.

Вълка седна пред лаптопа и записа върху компактдиск каталога за продажбите. После унищожи компютъра и взе диска със себе си. Прибра също и няколко броя на „Новое русское слово“, които бе пропуснал. Щеше да изпрати екип да се отърве от тялото, а по-късно да изгори и цялата тази воняща дупка. Подробности, подробности.

26.

Онази сутрин пропуснах часовете по „Техники при ареста“. Реших, че навярно знам по предмета много повече от преподавателя. Вместо това се обадих на Мони Донъли и й казах, че имам нужда от цялата й информация за търговията с бели робини, която можеше да има връзка със случая „Бялото момиче“. Особено ме интересуваше дейността на канала в САЩ напоследък.

По-голяма част от аналитиците на Бюрото се помещаваха в отделна сграда на шестнайсет километра от Куонтико, но Мони имаше офис в сградата на самата Академия. След по-малко от час тя стоеше на прага на моя спартански кабинет. Подаде ми два диска. Изглеждаше доволна от себе си.

— Това би трябвало да ангажира вниманието ти за известно време. Съсредоточила съм се само върху привлекателни бели жени. Неотдавнашни отвличания. Разширила съм кръга на разследване до търговския център — собственик, служители, съседите в Бъкхед. Направила съм ти копие от докладите на полицията и Бюрото относно разследванията. Всичко, за което ме помоли. Подготвил си домашното си, така ли е?

— Още съм новак в играта. Старая се да работя колкото се може по-добре. Нима това е толкова необичайно тук, в Куонтико?

— Всъщност да. Особено за агенти, които идват при нас от полицейски управления или от военни поделения. Обикновено те предпочитат оперативната работа.

— Аз също я обичам — признах на Мони, — но не и преди да стесня кръга. Благодаря ти за материалите, изобщо за всичко.

— Знаеш ли какво говорят за теб, доктор Крос? — изненадващо попита тя. — Че си нещо като ясновидец. С голямо въображение, може би дори с необичайна дарба. Можеш да мислиш като убиец. Тъкмо заради това те включиха в случая „Бялото момиче“ още от самото начало на разследването. — Мони продължаваше да стои на прага. — Слушай, ако ми позволиш, ще ти дам един съвет, макар да не си ме молил. Не бива да обръщаш внимание на Гордо Нуни. Той взема прекалено на сериозно малките си игрички по ориентация. Освен това поначало е от лошите момчета. А има и връзки.

— Ще го запомня — кимнах. — Значи все пак има и добри момчета?

— Абсолютно. Сам ще се увериш, че повечето от агентите наистина са надеждни. Добри хора, най-добрите. Е, това е, успешен лов! — завърши Мони. После ме остави да чета. Предстоеше ми много, много четене.

Започнах с две отвличания, извършени в Тексас, за които мислех, че може да имат връзка с онова в Атланта. Но още докато четях детайлите, кръвта ми кипна. Мариан Норман, двайсетгодишна, бе изчезнала в Хюстън на 6 август 2001 г. Заедно с приятеля си от колежа обитавали малка вила, собственост на баба й и дядо й. Мариан и Денис Търкъс щели да завършат през есента и възнамерявали да се оженят през пролетта на 2002 г. Според всичките им познати и приятели, те били най-добрите деца в света. Никой не е виждал, нито е чувал нещо за Мариан след онази августовска нощ. На 30 декември същата година Денис Търкъс опрял дулото на револвера до слепоочието си и се самоубил. Оставил писмо, в което казвал, че не може да живее без Мариан, че животът му свършил, когато тя изчезнала.

Вторият случай се отнасяше за петнайсетгодишно девойче, избягало от дома си в Чилдърс, Тексас. Ейдриън Тулети била похитена от един апартамент в Сан Антонио, където живеела заедно с още три момичета. Всички се занимавали с проституция. Съседите съобщили, че са видели подозрително изглеждаща двойка — мъж и жена, които влезли в сградата в деня, в който Ейдриън изчезнала. Един от съседите помислил, че може да са родителите на момичето, дошли да отведат дъщеря си у дома, но оттогава никой не бе видял или чул нещо за нея.

Дълго гледах снимката й — тя беше хубава блондинка и би могла да мине за една от дъщерите на Елизабет Коноли. Родителите й бяха учители в начално училище в Чилдърс.

Този следобед получих още лоши новини. Една модна дизайнерка — Одри Мийк, е била отвлечена от гаража на търговския център „Прусия“ в Пенсилвания. Двете й малки деца били свидетели на похищението. Тази част от информацията ме изуми. Децата бяха казали в полицията, че похитителите са били двама — мъж и жена.

Започнах да се подготвям за пътуване до Пенсилвания. Обадих се на Нана и както никога, тя прояви разбиране. След което получих съобщение от офиса на Нуни. Нямаше да замина за Пенсилвания. Трябваше да се явя в часовете си.

Решението очевидно идваше от горе и аз не разбирах какво ставаше. А може би не биваше да разбирам.

Може би всичко това беше някакъв изпит?

27.

Знаеш ли какво говорят за теб, доктор Крос? Че си нещо като ясновидец. С голямо въображение, може би дори с необичайна дарба. Можеш да мислиш като убиец. Това бяха думите, които Мони Донъли ми каза същата сутрин. Но ако това беше истина, защо бях отстранен от случая?

Същия следобед отидох на училище, но бях разсеян и ядосан. Измъчваха ме угризения: Какво правех във ФБР? В какво се превръщах? Не исках да се боря със системата, но бях поставен в невъзможна позиция.

На следващата сутрин трябваше да се подготвя за часовете по „Законност“, „Престъпления на белите якички“, „Нарушение на човешките права“, „Упражнения по стрелба“.

Бях сигурен, че курсът по „Нарушение на човешките права“ е много интересен, но някъде там имаше две изчезнали жени — Елизабет Коноли и Одри Мийк. Може би едната или и двете все още бяха живи. Навярно можех да помогна да бъдат намерени — ако наистина бях толкова дяволски надарен.

Тъкмо довършвах закуската си, седнал до кухненската маса в компанията на Нана и котката Роузи, когато чух тупването на сутрешния вестник върху верандата.

— Не ставай, нали се храниш. Аз ще го взема — казах на Нана и скочих от стола.

— Нямам възражения — отвърна тя и отпи от чая със самоувереността на съвършена възрастна дама.

— Трябва да си пазя силите, нали знаеш.

Нана все още лъскаше всеки сантиметър от къщата и приготвяше по-голямата част от храната. Преди две седмици я сварих, покачила се на сгъваемата стълба, да почиства улуците под покрива.

— Няма страшно! — извика ми тогава тя. — Имам отлично чувство за равновесие, а освен това съм лека като парашут.

„Уошингтън Поуст“ всъщност не лежеше на верандата, а се мъдреше полуразтворен на пътеката. Дори нямаше нужда да се навеждам, за да прочета първа страница.

— По дяволите! — изръмжах.

Това не беше добре. Всъщност беше ужасно. Не можех да повярвам на очите си!

Водещото заглавие бе шокиращо: ОТВЛИЧАНИЯТА НА ДВЕТЕ ЖЕНИ МОЖЕ БИ СА СВЪРЗАНИ. Но имаше и по-лошо. В статията се съдържаха подробности, които само няколко души от ФБР знаеха. За нещастие, аз бях един от тях.

Основното в статията беше историята за мъж и жена, които са били видени при последното отвличане в Пенсилвания. Призля ми. Подробностите, съобщени от децата на Одри Мийк, представляваха информация, която ние в никакъв случай не искахме да стигне до пресата.

Някой бе изпял историята на „Поуст“, някой, който бе направил връзка между двете отвличания. С изключение на Боб Удуърд, нито един от работещите журналисти във вестника не би могъл да го постигне сам. Те не бяха толкова умни.

От кого бе изтекла информацията за „Поуст“?

Дали някой не се опитваше да провали разследването?

28.

В понеделник сутринта не заведох Джени и Деймън до училище. Седнах зад пианото в компанията на котката и посвирих Моцарт и Брамс. Мина ми виновната мисъл, че трябваше да стана по-рано и да помогна в кухнята за бездомни към църквата „Сейнт Антъни“. Обикновено работя в кухнята два пъти седмично, най-вече през почивните дни.

Онази сутрин движението беше ужасно и пътуването до Куонтико ми отне почти час и половина. Представях си ГСА Нуни, застанал на портала, да ме чака нетърпеливо да пристигна. Поне имах време да помисля върху настоящото си положение. Реших, че засега е най-добре да посещавам редовно часовете си. Да изчакам. Ако директорът Бърнс иска да се занимавам със случая „Бялото момиче“, той щеше да ме уведоми. Ако ли не, няма да се бутам сам между шамарите.

За днес имахме часове по това, което в Бюрото наричаха „упражнения с практическо приложение“. Имахме за задача да разследваме измислен банков обир в „Хоган Али“, включително и разпит на свидетелите и касиерите в банката. Инструктор ни беше друг много компетентен ГСА — Мерилин Мей.

Около половин час след началото на упражнението агент Мей уведоми курса за измислена автомобилна злополука, станала на километър и половина от банката. Ние се заехме с разследването на катастрофата, за да установим дали има връзка с обира. Изпълнявах упражнението съвсем добросъвестно. Но през изминалите години няколко пъти бях участвал в действителни разследвания като това и ми беше доста трудно да приема всичко на сериозно. Особено след като някои от съкурсниците ми провеждаха разпитите съвсем стриктно, съгласно учебното ръководство. Помислих си, че навярно са гледали по телевизията твърде много полицейски екшъни. На моменти агент Мей искрено се забавляваше.

Стоях на местопрестъплението с един нов курсист, който, преди да се присъедини към Бюрото, е бил капитан в армията, когато чух да изговарят името ми. Обърнах се и видях административния помощник на Нуни.

— Главен агент Нуни иска да ви види в кабинета си — оповести помощникът.

Господи, сега пък какво? Този тип е луд!, мислех си аз, докато крачех към администрацията. Забързах нагоре по стълбите към кабинета на Нуни.

— Затвори вратата, ако обичаш — нареди ми той. Седеше зад изподраскано старо дъбово бюро с вид на човек, току-що узнал новината за кончината на скъп приятел.

Започнах да се сгорещявам под якичката.

— Бях по средата на упражнението.

— Знам какво правиш. Аз съм писал програмата и графика — изръмжа той. — Искам да поговоря с теб за първа страница на днешния „Уошингтън Поуст“. Видя ли я?

— Да, четох я.

— Тази сутрин говорих с бившия ти шеф. Той ми каза, че и преди си използвал „Поуст“. Предупреди ме, че имаш приятели там.

Сдържайки гнева си, отвърнах с овладян глас:

— Имах един добър приятел в „Поуст“. Той беше убит. Вече нямам приятели там. И защо ще изнасям информация за отвличанията? Какво бих спечелил?

Нуни размаха заплашително пръст към мен.

— Знам как работиш! И знам към какво се стремиш — ти не желаеш да си в екип. Нито по някакъв начин да бъдеш контролиран или да ти се влияе. Е, няма да стане на твоето! — Нуни вече крещеше. — Ние не вярваме в златните момчета или в специалните ситуации. Не смятаме, че имаш по-голямо въображение или творчески дух и съобразителност, отколкото останалите ти съкурсници. Така че се връщай в час, доктор Крос. — После добави по-меко: — И умната.

Без да кажа повече нито дума, аз напуснах кабинета. Кипях от гняв. Върнах се към сцената на измислената катастрофа, която агент Мерилин Мей много скоро съвсем логично свърза с фалшивия банков обир, извършен в „Хоган Али“. Една от програмите, написани от Нуни. И насън да я бях писал, щях да се справя по-добре. Да, сега вече наистина бях бесен! Само че не знаех към кого да насоча яда си. Не знаех как да играя тази игра.

Но исках да спечеля.

29.

Още една покупка бе направена — при това голяма.

В събота вечерта Двойката бе влязла в един бар, наречен „Халиърд“12, намиращ се край брега в Нюпорт, Роуд Айланд. „Халиърд“ бе различен от повечето гей клубове в така наречения „Розов квартал“ в Нюпорт. Тук-там се мяркаше по някой и друг каубойски ботуш или широка кожена лента за китка с капси, но повечето от мъжете, които редовно посещаваха мястото, бяха с разрошени коси и моряшки дрехи, с популярните слънчеви очила.

Диджеят току-що бе избрал едно парче на „Строукс“ и няколко двойки танцуваха унесено на дансинга. Руснаците не се отличаваха от останалите посетители. Слава носеше синя тениска и моряшки панталон, бе намазал с гел дългата си черна коса. Зоя бе накривила върху главата си безвкусно моряшко кепе, с което приличаше на много хубав младеж. Дегизировката й бе надминала очакванията й, защото вече бе получила няколко предложения.

Двамата със Слава търсеха определен тип и много скоро след пристигането си зърнаха доста обещаващ обект. Както разбраха по-късно, името му беше Бенджамин Коуфи — студент последна година в Провидънс Колидж. Бенджамин беше разбрал, че е гей, докато работеше като помощник на свещеника в църквата „Сейнт Томас“ в Барингтън, Роуд Айланд. Не че свещеникът го бе докоснал или прелъстил. Но докато беше там, Коуфи откри сходна душа в прислужника на олтара и двамата станаха любовници, преди да навършат четиринайсет години. Продължиха да се срещат и в гимназията, но след това Бенджамин се премести.

В Провидънс Колидж той все още пазеше в тайна сексуалните си предпочитания, но в „Розовия квартал“ можеше да си позволи да бъде себе си. Двойката наблюдаваше внимателно красивото момче, докато то си бъбреше с тридесетинагодишния барман, чиито мускули изпъкваха под мигащите светлини над главата му.

— Момчето спокойно може да е на корицата на някое модно мъжко списание като Gentleman’s Quarterly — отбеляза Слава. — Той е нашият човек.

Един висок и мускулест здравеняк, наближаващ петдесетте, приближи към бара. Непосредствено зад него вървяха четирима млади мъже и жена. Всички от групата бяха облечени в бели моряшки панталони и сини ризи „Лакоста“. Барманът се извърна от Бенджамин и се ръкува с по-възрастния мъж, който представи спътниците си:

— Това са моряците Дейвид Скала, Хенри Галпирин и Бил Латанзи. Сам Хюс е готвач. А Нора Хамърман също е моряк.

— А този — каза барманът — е Бен.

— Бенджамин — поправи го момчето и лицето му се озари от сияйна усмивка.

Зоя погледна крадешком към Слава и двамата не можаха да сдържат усмивките си при тази пародийна сценка.

— Младежът е точно това, което ни трябва — кимна тя. — Прилича на изчистена версия на Брад Пит.

Бенджамин определено беше от типа, който клиентът търсеше: слаб, рус, леко дързък, вероятно все още тийнейджър, с чувствени червени устни и интелигентно излъчване. Това бе едно от главните изисквания — интелигентността. Купувачът не искаше някое от онези педита, които сами се предлагаха по улиците.

Минаха десетина минути и Двойката последва Бенджамин, който се запъти към тоалетната. Вътре беше много чисто, с бели подове и стени, по които висяха за украса заплетени на моряшки възли въжета. В ъгъла се виждаше тоалетна масичка, а върху нея бяха подредени шишенца с одеколон, освежители за уста и кутия от тиково дърво, пълна с ампули амилнитрит.

Бенджамин се отправи към една от кабинките, а Двойката го бутна и влезе след него.

Момчето се обърна.

— Заето е. Господи, да не сте надрусани! Хайде, чупката.

— Какво да ти счупим — ръка или крак? — засмя се на шегата си Слава.

Двамата го повалиха на колене.

— Хей, хей! — извика уплашено младежът. — Някой да ми помогне! Помощ!

Една тънка кърпа бе притисната плътно към носа и устата му и той загуби съзнание. След това Зоя и Слава повдигнаха Бенджамин и придържайки го от двете страни, го изведоха от тоалетната. Приличаха на приятели, помагащи на някого, на когото явно му бе прилошало.

Измъкнаха го през задната врата към паркинга, пълен със скъпи коли и джипове. Не им пукаше дали ще ги видят, но внимаваха да не наранят момчето. Никакви синини. Младежът струваше много пари. Някой отчаяно го искаше.

Още една покупка.

30.

Името на купувача беше господин Потър.

Това беше кодово име, което той използваше, когато искаше да направи покупка чрез Стърлинг. Потър беше във възторг от Бенджамин и не пропусна да го каже на Двойката, когато му го достави във фермата му в Уебстър, Ню Хемпшър, с население малко над 1400 души. Това бе място, където никой не проявяваше любопитство към себеподобните си. Къщата във фермата, която Потър притежаваше, бе частично ремонтирана, изградена от стари бели дървени плоскости, на два етажа, с нов покрив. На около стотина метра зад нея имаше обор от червени тухли, наричан „къщата за гости“. Тъкмо там държаха Бенджамин, както и останалите преди него.

Къщата и оборът бяха заобиколени от повече от двеста и петдесет декара гори и земеделска земя, принадлежала някога на семейството на Потър, а понастоящем — негово владение. Той не живееше във фермата, а в намиращия се на около осемдесет километра Хановер, където се трудеше с пот на челото като професор по английски език в Дартмът.

Господи, не успяваше да откъсне очи от Бенджамин. Разбира се, момчето не можеше да го види. Не можеше да говори. Не още. Имаше превръзка на очите, устата му бе запушена, а ръцете и краката му бяха закопчани с полицейски белезници.

Като се изключи това, върху тялото си Бенджамин нямаше нищо друго освен сребристи прашки, с които изглеждаше неотразим. Видът на изключително красивия млад мъж накара дъха на Потър да секне за кой ли път, откакто бе станал негов господар. Най-влудяващото нещо, свързано с учителската му работа в Дартмът през последните пет години, беше, че можеше да гледа, но не и да докосва момчетата, които се обучаваха там. Беше адски мъчително да бъде толкова близо до копнежите и желанията на сърцето си и да не може да ги осъществи. Но сега му се струваше, че мъчението си е заслужавало. Бенджамин беше неговата награда за чакането.

Приближаваше се все повече до момчето, сантиметър по сантиметър. Накрая плъзна ръка в гъстата вълниста руса коса. Бенджамин подскочи, после започна неконтролируемо да трепери. Това беше хубаво.

— Нормално е… да се страхуваш — прошепна Потър. — В страха има някаква странна радост. Повярвай ми, Бенджамин. Аз вече съм го преживял. И знам точно как се чувстваш в момента.

Потър едва се сдържаше! Това бе невероятно, прекрасно — сбъдването на една мечта! Дълго беше му отказвано това сладко и забранено удоволствие, а сега ето тук, пред него, беше този абсолютно идеален, красив, невероятен млад мъж.

Бенджамин се опитваше да говори през парцала, натикан в устата му. Потър искаше да чуе сладкия глас на момчето, да види как чувствените му устни се движат, погледа в очите му. Наведе се напред, целуна парцала, затъкнат в устата, и почти почувства устните на Бенджамин под плата, долови мекотата им.

В този момент господин Потър не можа да издържи повече. Трескаво задърпа парцала, мълвейки неразбираеми слова, а тялото му трепереше, сякаш през него бе преминал електрически ток. Той свали превръзката и погледна Бенджамин в очите.

— Може ли да те наричам Бенджи? — прошепна той.

31.

Отвлечената Одри Мийк наблюдаваше противния си, перверзен и вероятно луд похитител, докато той спокойно и невъзмутимо приготвяше закуската й. Тя беше овързана с разхлабено въже, но не можеше да се движи. Не вярваше, че всичко това й се случва, беше се случило и вероятно щеше да продължи да се случва. Държаха я в хубава и удобно обзаведена вила, която се намираше бог знае къде, а в съзнанието й все още продължаваха да се редуват сцени от онзи невероятен момент, когато я сграбчиха в търговския център и я разделиха със Сара и Андрю. Мили боже, дали те бяха добре?

— Какво става с децата ми? — отново попита Одри. — Трябва да съм сигурна, че са добре. Искам да говоря с тях. Няма да изпълня нито едно твое желание, докато не ги чуя. Дори няма да ям.

Настъпи неловка тишина, сетне Художествения директор заговори:

— Децата ти са добре. Това е всичко, което мога да ти кажа. Трябва да се храниш.

— Откъде знаеш, че са добре? — кресна тя, сетне добави омаломощено: — Няма откъде да знаеш.

— Одри, ти не си в позицията да изискваш каквото и да било. Вече не. Онзи живот остана в миналото ти.

Мъжът беше висок, може би метър и осемдесет и пет, с добро телосложение, с гъста черна брада и блестящи сини очи, които й се сториха интелигентни. Предположи, че е някъде около петдесетте. Беше й казал да го нарича Художествения директор. Не даде никакви обяснения за името си, нито пък й каза защо беше всичко това.

— Аз самият бях загрижен и затова се обадих у вас. Децата бяха там с бавачката и съпруга ти. Кълна се, че не бих те излъгал. В това отношение съм различен от другите.

Одри поклати недоверчиво глава.

— И защо трябва да ти вярвам? Да вярвам на голите ти думи?

— Мисля, че би било добре. Защо не? На кого другиго можеш да се довериш тук? Освен на себе си, разбира се. И на мен. Това е всичко. Ти се намираш на километри от всички други хора. Тук сме само ние двамата. Моля те, свиквай с това. Обичаш бърканите яйца малко рохки, нали?

— Защо правиш това? — простена Одри, набирайки смелост, тъй като той все пак още не я бе заплашил открито. — Какво търсим ние двамата тук?

Мъжът въздъхна.

— Всичко с времето си, Одри. Засега нека го определим като нездрава обсебеност. Всъщност е доста по-сложно, но за момента нека да не задълбаваме повече.

Отговорът я изненада — нима той осъзнаваше, че бе ексцентричен луд? Макар че дали бе добро или лошо това, че той съвсем точно осъзнаваше действията си?

— Бих искал да си колкото е възможно по-свободна. За бога, дори не желая да си вързана! Моля те, не се опитвай да избягаш, защото тогава няма да мога да те държа отвързана. Разбираш ли?

Понякога изглеждаше съвсем разумен. Господи, нима това не беше най-откаченото нещо? Разбира се, че беше. Но на хората постоянно се случваха разни откачени неща.

— Искам да ти бъда приятел — рече той, докато й поднасяше закуската: бъркани яйца, идеално изпържени, препечена филийка ръжен хляб, билков чай, конфитюр от боровинки. — Приготвих всички неща, които обичаш. Искам да се отнасям с теб така, както заслужаваш. Можеш да ми вярваш, Одри. Започни да ми вярваш малко по малко… Опитай яйцата, много са вкусни.

32.

В Куонтико тъпчех на едно място и това никак не ми харесваше. На следващия ден присъствах във всичките си часове, след което прекарах известно време във фитнес залата. Към пет отидох да видя какво бе събрала Мони Донъли по случая „Бялото момиче“. Тя разполагаше с претъпкана стаичка на третия етаж в сградата с трапезарията. Върху едната стена имаше колаж от фотокопия на отделни доказателства от особено жестоки престъпления, подредени според фантазията на някой художник кубист.

Преди да вляза, почуках по металната табелка с името й.

Мони се извърна и се усмихна, като ме видя. Забелязах лъскави снимки на синовете й, един забавен портрет на Мони, фотография на Пиърс Броснан в ролята на неустоимия секси чаровник Джеймс Бонд.

— Виж ти кой е дошъл. Заради скапания ми компютър сигурно ще си помислиш, че Бюрото не е в крак с нашия информационен век, който Бил Клинтън обичаше да нарича Третия път. Предполагам, си чувал вица: Бюрото прилага утрешните технологии днес.

— Имаш ли някаква информация за мен?

Мони се извъртя към компютъра си — IBM.

— Чакай да доразпечатам тези резюмета, които съм подготвила за теб, за да ги добавиш към нарастващата ти колекция бумаги. Знам, че предпочиташ да четеш файловете върху разпечатки, отколкото на екрана. Динозавър!

— Просто така съм свикнал.

Бях поразпитал за Мони и отвсякъде чух едно и също. Тя била умна, невероятно трудолюбива, ала за съжаление недооценявана от ръководството в Куонтико. Освен това установих, че е самотна майка с две деца и се бори да свърже двата края. Единственото „оплакване“ по неин адрес беше, че се трудела прекалено много и всяка вечер, както и през почивните дни, си носела работа за вкъщи.

Мони подреди дебелата купчина листове, които бе разпечатала за мен. От начина, по който подравни краищата, си личеше, че е маниачка на тема ред.

— Натъкна ли се на нещо интересно? — попитах я.

Тя сви рамене.

— Аз само се поразрових из информацията. Открих още подобни случаи. Богати бели жени, за които са получени сведения, че са изчезнали през последната година. Броят им е обезпокоително голям. Повечето от тях са привлекателни блондинки. Явно напоследък на блондинките не им е особено забавно. Но няма някакви регионални особености, за които да се хвана. Географският профил понякога може да ни насочи към центъра на криминалната престъпност.

— Очевидно няма съществени регионални различия. Това е доста лошо. А някакъв повтарящ се период на отвличанията? Изобщо съществува ли някакъв модел?

— Нищо, което да се набива на очи. — Мони поклати глава. — Има много изчезнали жени в Ню Ингланд, в южните и западните щати. Ще се поровя още малко в тази насока. В повечето случаи жените са описани като много привлекателни. И никоя от тях не е била намерена. След изчезването им не се е чуло нищо повече за тях.

Тя ме погледна и помежду ни настана неловко мълчание. В очите й имаше тъга. Усетих, че иска да се измъкне от тази тясна стая, която приличаше на кутийка.

Протегнах ръка към купчината листове.

— Ние се опитваме да ги открием. Обещах на семейство Коноли.

В светлозелените й очи проблеснаха развеселени искрици.

— Винаги ли спазваш обещанията си?

— Опитвам се — отвърнах. — Благодаря за разпечатката. И не работи прекалено много. Иди си у дома и се погрижи за децата си.

— Ти също, Алекс. Погрижи се за децата си. И ти работиш твърде много.

33.

Когато същата вечер се прибрах у дома, Нана и децата ме очакваха на предната веранда. Липсваше само котката Роузи. Начупените им физиономии и раздразнено поведение не бяха добър знак. Досетих се защо всички изглеждаха толкова щастливи да ме видят. Винаги ли спазваш обещанията си?, спомних си въпроса на Мони.

— Седем и половина е. Започна да се връщаш все по-късно и по-късно — отбеляза Нана и поклати глава. — Ти спомена, че можем да отидем да гледаме „Барабанчиците“. Деймън го очакваше с нетърпение.

— Закъснях заради часовете по ориентация — оправдах се аз.

— Именно — кимна Нана и бръчката на челото й стана по-дълбока. — Почакай да започнеш истинската работа и тогава ще се прибираш след полунощ. Ако изобщо се прибереш. Нямаш никакъв личен живот, никакъв любовен живот. Позволи най-после да те хванат всички онези жени, които те харесват, макар че само Бог знае защо! Пусни някоя в сърцето си, Алекс. Преди да е станало твърде късно.

— Може би вече е твърде късно.

— Не бих се изненадала.

— Безмилостна си — въздъхнах аз и се отпуснах на стъпалото на верандата до децата. — Вашата Нана е корава като камък — обърнах се към тях. — Още не се е мръкнало. Искате ли да отидем да вкарваме малко кошове?

Деймън се намръщи:

— Не и с Джени. Няма начин.

— Не и с голямата суперзвезда Деймън — ухили се подигравателно Джени. — Дори Даян Таураси може да го бие на „изключване“.

Станах и се запътих към къщата.

— Ще донеса топката да поиграем на изключване.

Когато се върнахме от парка, Нана вече бе сложила малкия Алекс да си легне. Отново седеше на верандата. Донесох сладолед, захаросани бадеми и кутия шоколадови бисквити „Ореос“ с крем. Хапнахме, после децата се запътиха към стаите си, за да си легнат, да учат или да се мотаят из интернет.

— Започваш да ставаш безнадежден, Алекс — обяви Нана, докато облиза последния сладолед от лъжичката си. — Само това мога да ти река.

— Искаш да кажеш — последователен. И отдаден. Трудно е да се твърди кое е по-точно. Сладоледът и бисквитите с крем ти харесаха, нали?

Тя извърна очи.

— Може би от време на време трябва да поразпускаш, синко. Работата вече не е всичко на този свят.

— Аз се грижа за децата. И дори за теб, жено.

— Никога не съм казвала, че не го правиш. Е, макар че напоследък… Как е Джамила?

— И двамата сме доста заети.

Нана укорително заклати глава — като онези кукли, с които някои украсяват таблото на автомобилите си. После се надигна и започна да събира купичките от сладолед, които децата бяха оставили на верандата.

— Аз ще ги взема — предложих.

— Децата трябваше да си ги приберат. Много добре го знаят.

— Използват да се поглезят, когато съм наоколо.

— Точно така. Защото долавят, че се чувстваш виновен.

— За какво? Какво съм направил? Да не би да съм пропуснал нещо?

— Е, тъкмо това е основният въпрос, на който трябва да си отговориш, нали? Отивам да си лягам. Лека нощ, Алекс. Сладоледът и бисквитите наистина ми харесаха.

После промърмори като на себе си:

— Безнадежден случай…

— Не съм! — викнах зад гърба й.

— Такъв си — рече тя, без да се обръща. Винаги имаше последната дума.

Най-после се качих в моя кабинет на тавана и проведох разговора, от който се боях. Но бях обещал.

Телефонът иззвъня, после в слушалката се разнесе мъжки глас:

— Брендан Коноли.

— Здравейте, съдия Коноли, обажда се Алекс Крос. — Чух го как въздъхна, но не каза нищо и затова продължих: — Все още нямам някакви добри новини за госпожа Коноли. Петдесет от нашите агенти продължават да я издирват в района на Атланта. Обаждам се, защото ви обещах да ви държа в течение и да ви уверя, че работим усилено по случая.

Да, бях обещал…

34.

Нещо в отвличанията не се връзваше. По-раншните бяха извършени много внимателно, а сега внезапно похитителите започнаха да стават небрежни. Моделът не пасваше. Защо? Какво означаваше това? Какво се бе променило? Ако успеех да разбера, може би щяхме да направим първия пробив.

На следващата сутрин пристигнах в Куонтико пет минути преди големият черен хеликоптер „Бел“ на директора да докосне пистата. Новината, че Бърнс е в района, се разпространи мълниеносно. Може би Мони Донъли беше права за едно нещо: това наистина беше информационният век, дори вътре в Бюрото, дори в Куонтико.

Бърнс разпореди да се свика спешно съвещание и аз бях информиран, че трябва да присъствам. Може би отново ме връщаха в разследването? Когато влезе в залата за конференции в администрацията, директорът поздрави двама от агентите. Но погледът му нито веднъж не срещна моя и аз пак се запитах какво правеше той тук. Дали имаше новини за нас? И какви бяха тези новини, които биха предизвикали посещението му тук?

Той седна на първия ред, а д-р Бил Томпсън, шефът на Отдела за поведенчески анализ, излезе отпред. Беше очевидно, че Бърнс присъства като наблюдател. Но защо? Какво искаше да наблюдава?

Един от административните помощници подаде на д-р Томпсън папка с документи. В същото време върху екрана се появи първият диапозитив.

— Извършено е още едно отвличане — обяви на публиката си д-р Томпсън. — Станало е в събота вечерта в Нюпорт, Роуд Айланд. В случая има отклонение от модела. Жертвата е била мъж. Доколкото знаем, това е първият отвлечен мъж.

Той продължи с подробностите, които се придружаваха от прожектирането на диапозитиви върху екрана. Бенджамин Коуфи, студент последна година от Провидънс Колидж, е бил отвлечен от един бар, наречен „Халиърд“, в Нюпорт. Изглежда, похитителите са били двама мъже.

Действали са екипно.

И отново са били забелязани, помислих си.

— Мнения? — попита Томпсън, след като ни запозна с основното. — Реакции, коментари? Не се стеснявайте, нуждаем се от помощ. Все още не сме стигнали доникъде.

— Определено има промяна в модела — обади се един от аналитиците. — Отвличане в бар. Похитеният е мъж.

— Как бихме могли да сме сигурни, че има промяна в модела на този етап? — намеси се Бърнс от предния ред. — Какъв изобщо е моделът при тези случаи?

Въпросите на Бърнс бяха посрещнати с мълчание. Както повечето шефове, той нямаше представа за собствената си сила. Обърна се и изгледа групата. Погледът му най-после срещна моя.

— Алекс? Какъв е моделът? — попита той. — Имаш ли някакви идеи?

Останалите агенти ме наблюдаваха.

— Сигурни ли сме, че похитителите в бара са били мъже? — попитах на свой ред. — Това е първият ми въпрос.

Бърнс кимна в знак на съгласие:

— Не, не сме сигурни, нали така? Единият от тях е бил с моряшко кепе. Може да е била жената от търговския център „Прусия“. Ти съгласен ли си с мнението, че това отвличане не бива да се свързва с останалите? Сменен ли е моделът?

Замислих се над въпроса, опитвайки се в същото време да се вслушам във вътрешния си инстинкт.

— Не — рекох накрая. — Според мен в случая не можем да говорим за поведенчески модел. Не и ако екипът похитители работи за пари. Склонен съм да мисля, че е така. Смятам, че не са престъпления от страст. Но това, което ме притеснява, са грешките. Защо са допуснали грешки? Това е ключът към всичко.

35.

Лизи Коноли бе изгубила представа за времето, освен че й се струваше, че то се движи прекалено бавно. Беше напълно сигурна, че много скоро ще умре. Никога повече нямаше да види Гуен, Бриджит, Мери и Брендан и това я изпълваше с непоносима тъга. Определено щеше да умре.

След като я бяха заключили, не си позволи да се отдаде на самосъжалението или на паниката. Нямаше да позволи страхът да я управлява, колкото и живот да й оставаше. Някои неща й станаха ясни, ала най-важното беше жестокото прозрение, че това ужасно чудовище нямаше да я пусне да си отиде. Никога. Така тя прекара безброй часове, планирайки бягството си. Ала осъзнаваше, че е невъзможно. Беше привързана с кожени каиши и въпреки че опита всячески да ги разхлаби и да се освободи, не успя. Но дори и да бе успяла, никога нямаше да се пребори с похитителя. Той бе най-силният мъж, когото някога бе виждала. Два пъти по-силен от Брендан, който бе играл футбол в колежа.

Какво можеше да направи тя? Може би да опита нещо, когато я пускаше до банята или я отвързваше, за да се храни, но той беше толкова бдителен и внимателен. Ако не друго, Лизи Коноли искаше да умре с достойнство. Дали чудовището щеше да й позволи? Или щеше да я накара да страда?

Мислеше много за миналото си и черпеше утеха от спомените. Младежките й години в Потомак, Мериленд, когато почти всеки свободен час прекарваше в конюшнята. Колежът „Васар“ в Ню Йорк. После „Уошингтън Поуст“. Бракът с Брендан, добрите и лошите времена. Децата. Всичко водеше към онази съдбоносна сутрин във „Фипс Плаза“. Каква жестока шега й бе изиграл животът.

През последните няколко часа, докато стоеше заключена в тъмното, тя се опита да си припомни как бе успявала да се справя при други ужасни случаи в живота си. Повтори си това, което знаеше: с вяра, с чувство за хумор, с ясно разбиране, че познанието е сила. Сега Лизи се опитваше да си припомни отделни примери… всичко, което можеше да й помогне.

Когато беше на осем години, трябваше да й направят операция заради проблем със зрението й. Родителите й винаги бяха много „заети“, затова баба й и дядо й я заведоха в болницата. Докато ги гледаше как си тръгват, в очите й бликнаха сълзи. Когато дойде сестрата и я видя, че плаче, тя се престори, че си е ударила главата. И по някакъв начин успя да преживее този самотен и тежък момент. Лизи бе оцеляла.

После, когато беше на тринайсет, се случи още един ужасен инцидент. Тя се връщаше от уикенд, който бе прекарала със семейството на приятелката си във Вирджиния, и бе заспала в колата. Когато се събуди, беше замаяна, объркана и цялата окървавена. Припомни си как се взираше в безнадеждната тъмнина и бавно започваше да разбира. Докато е спяла, бе станала катастрофа. Един мъж от другата ударена кола лежеше на улицата. Той не се движеше, но Лизи вярваше, че го бе чула да й казва: „Не се страхувай, можеш да останеш на земята или да си тръгнеш“. Решението било нейно — на никой друг. Тя бе избрала да живее.

„Това е мой избор — каза си Лизи в тъмнината. — Мой е изборът дали да живея, или да умра, не е негов. Не е на Вълка. Нито на някой друг. Аз избирам да живея“.

36.

На следващата сутрин всички, които се занимаваха със случая „Бялото момиче“, се събраха в главната зала за конференции в Куонтико. Предварително не ни обясниха подробности, но разбрах, че има важни новини, и то добри. Ала бюрокрацията вече бе започнала да ми идва в повече.

Главен агент Нед Махони, шефът на ОСЗ, се появи, когато стаята вече бе пълна. Той отиде отпред и се извърна с лице към нас. Проницателните му сиво-сини очи се местеха от редица на редица. Изглеждаше по-напрегнат от обикновено.

— Искам да направя едно съобщение. Този път за разнообразие новините са добри — започна Махони. — Станал е значителен пробив. Съобщението дойде от Вашингтон. — Махони млъкна, за да подсили ефекта от казаното, сетне продължи: — От понеделник агентите ни от офиса в Нюарк наблюдават един заподозрян, нарича се Рейф Фарли. Заподозреният е сексуален насилник, рецидивист. Лежал е четири години в затвора в Рейуей, защото проникнал в апартамента на една жена, след което я пребил и изнасилил. Навремето Фарли твърдял, че жертвата му била гадже от работата. Това, което привлече вниманието ни към него, бе, че редовно влиза в един чат в интернет, в който говори много за госпожа Одри Мийк. Твърде много. Знае за нея подробности, включително факти за семейството й в Принстън, за къщата й там, дори за обзавеждането. Освен това заподозреният е наясно как и кога е била отвлечена госпожа Мийк от търговския център „Прусия“. Знае, че при похищението е била използвана нейната кола, марката на колата, както и за децата, оставени в гаража. При следващото си влизане в чата Фарли е съобщил специфични детайли, с които дори ние не разполагаме. Той заявил, че тя е била упоена с наркотик, след което е била откарана в една планинска местност в Ню Джърси. Обаче остава доста мъгляв по въпроса дали Одри Мийк е жива или мъртва. За съжаление в периода, през който го наблюдаваме, заподозреният не е посетил госпожа Мийк. Вече изминаха почти три дни. Ние смятаме, че може би е забелязал, че го следим. Затова решихме, с одобрението на директора, да го арестуваме. ОСЗ вече е на мястото в Норт Вайнланд, щата Ню Джърси, за да помогне на хората ни от местното поделение, както и на тамошната полиция. Операцията ще започне тази сутрин, може би след час. Една точка в полза на добрите момчета — заяви Махони. — Поздравления към всички, взели участие във финалния етап на този случай.

Седях на мястото си и аплодирах заедно с останалите, но изпитвах някакво странно чувство. Аз не бях взел участие в този финален етап, дори не знаех за Фарли и наблюдението над него. Бях някак си изолиран, а през последните десет години не се бях чувствал по този начин, не и откакто започнах работа в полицията на Вашингтон.

37.

Една фраза от съвещанието не преставаше да звучи в главата ми: с одобрението на директора… Питах се от колко време Рон Бърнс е знаел за заподозрения в Ню Джърси и защо е предпочел да не ми го казва. Опитвах се да не се чувствам разочарован, нито да бъда прекалено подозрителен, но все пак…

Нямах добро чувство, когато срещата приключи с аплодисменти за агентите. Бедата бе, че нещо не беше както трябва, но нямах представа какво точно. Просто цялата тази работа не ми харесваше.

Тъкмо излизах от стаята заедно с останалите, когато Махони ме настигна и закрачи до мен.

— Директорът помоли да отидеш в Ню Джърси — рече той, сетне се усмихна. — Искам да пътуваш заедно с мен. Да вървим към хеликоптерната площадка. Ако не арестуваме незабавно Фарли, не мисля, че ще успеем да освободим госпожа Мийк жива.

Около петдесет и пет минути по-късно един хеликоптер „Бел“ се приземи на летище Биг Скай в Милвил, Ню Джърси. Очакваха ни два черни джипа и двамата с Махони потеглихме с пълна скорост към Норт Вайнланд, намиращ се шестнайсетина километра на север.

Спряхме на паркинга на един ресторант от веригата „Интърнешънъл Хаус ъф Пенкейкс“. Къщата на Фарли се намираше на около два километра.

— Готови сме да го нападнем — каза Махони на групата. — Имам добро предчувствие за този тип.

Придружих Махони до един джип. Ние нямаше да сме част от шестчленния екип на ОСЗ, който пръв щеше да нахлуе в къщата, но щяхме да имаме незабавен достъп до Рейф Фарли. Надявахме се да открием Одри Мийк жива в къщата.

Въпреки лошите ми предчувствия, предстоящата акция започна да ме изпълва с напрежение. Ентусиазмът на Махони беше заразителен, а и всяко действие беше по-добро от бездействието. Сега поне правехме нещо. Може би щяхме да успеем да освободим Одри Мийк.

Минахме покрай едно небоядисано бунгало. Видях счупените дъски на верандата, а в предния двор имаше ръждясала кола и газова печка.

— Това е — рече Махони. — Дом, сладък дом. Да спрем тук.

Паркирахме на стотина метра встрани от пътя, близо до група червени дъбове и борове. Знаех, че двама агенти в камуфлажни дрехи вече се бяха притаили в близост до бунгалото. Агентите само наблюдаваха обекта и нямаше да участват в нападението. Имаше още и камера с телеобектив, насочена към бунгалото и колата на заподозрения — червен „Додж Поларис“.

— Мисля, че той спи вътре — осведоми ме Махони, докато двамата си проправяхме път през гората и паянтовата къща изникна пред очите ни.

— Наближава обяд — отбелязах.

— Фарли работи нощна смяна. Прибрал се е към шест сутринта. Приятелката му също е вътре с него.

Не казах нищо.

— Какво? Какво си мислиш? — попита Махони, докато наблюдавахме иззад дърветата дома, само на петдесетина метра от нас.

— Каза, че приятелката му е в къщата? Има нещо гнило в тази работа, не смяташ ли?

— Не знам, Алекс. Според наблюдението, приятелката му е била там през цялата нощ. Предполагам, че те може би са двойката. Вече сме тук. Моята работа е да арестувам Рейф Фарли. Нека го направим… Това са хората от ОСЗ. Аз контролирам положението. Готови! Пет, четири, три, две, едно. Вървете. Вървете!

38.

Двамата с Махони наблюдавахме, докато атакуващият отряд се придвижваше бързо към невзрачната къща. Шестимата агенти бяха облечени в черни бойни облекла и с бронирани жилетки. В страничния двор имаше още два автомобила — малка кола и пикап додж, както и множество резервни части за хладилници и климатици. Отзад се виждаше и писоар, взет сякаш от някоя крайпътна кръчма.

Прозорците на къщата бяха тъмни, макар че вече бе пладне. Дали Одри Мийк бе там? Дали беше жива? Надявах се… Щеше да е огромен успех, ако сега успеехме да я освободим. Особено след като всички вече я смятаха за мъртва.

Но нещо в нападението ме притесняваше.

Не че в момента това имаше значение.

Когато беше замесено ОСЗ, нямаше „любезно почукване“: никакви разговори, никакви преговори или опити за убеждаване. Наблюдавах как двама агенти разбиха предната врата и се приготвиха да нахлуят в къщата на заподозрения.

Внезапно се чу приглушена експлозия. Агентите при предната врата паднаха. Единият не се изправи. Другият стана и олюлявайки се, се отдалечи от къщата. Беше ужасна гледка, пълен шок.

— Бомба! — успя да процеди Махони с изненада, примесена с гняв. — Сигурно е заложил капан на вратата.

В този момент четирима агенти нахлуха в къщата. Направиха го през задната и страничните врати. Нямаше повече експлозии, следователно останалите врати не бяха защитени с бомби. Двама агенти на ОСЗ приближиха към ранения си другар, паднал на прага, и го издърпаха. От експлозията не бе помръднал.

С Махони се затичахме с всички сили към къщата. Той не спираше да повтаря „мамка му“. Отвътре не прозвучаха изстрели.

Внезапно се изплаших, че Фарли дори не е в къщата. Помолих се Одри Мийк да не е изоставена вътре мъртва. Всичко ми се струваше погрешно. Аз не бих провел по този начин подобно нападение. ФБР! Винаги съм ги мразел и не съм им вярвал на тези копелета, а сега бях един от тях.

Тогава чух: Спокойно! Спокойно! Последва: Имаме заподозрян! Заловихме го! С него има една жена!

Каква жена? Махони и аз се втурнахме през предната врата. Навсякъде се стелеше гъст дим. В къщата вонеше на експлозив, но също на марихуана и мазна яхния. Прекосихме малката дневна и се отправихме към спалнята, където гол мъж и жена се бяха проснали върху дървения под. Жената на пода не беше Одри Мийк. Тя беше пълна, поне двайсетина килограма над нормата. Рейф Фарли тежеше към сто и трийсет килограма и не само главата, но и цялото му тяло бяха покрити с грозни валма червени косми.

Над голямото легло без чаршафи се виждаше стар плакат от филма „Непокорния Люк“. Нищо друго в стаята не привлече вниманието ми.

Фарли се разкрещя срещу нас, а лицето му придоби морав оттенък.

— Имам права! Имам шибани граждански права! И вие, копелета, здравата сте загазили!

Изпитах чувството, че той може да е прав и че ако този крещящ мъж е отвлякъл госпожа Мийк, то тя със сигурност вече бе мъртва.

— Ти си този, който здравата е загазил, дебелако! — излая в лицето на заподозрения един агент от ОСЗ.

— И приятелката ти също!

Дали бе възможно това да е двойката, отвлякла Одри Мийк и Елизабет Коноли?

Не мислех така.

Кои, по дяволите, бяха тези хора?

39.

Двамата с Нед Махони стояхме в тясната и тъмна, приличаща на кочина спалня заедно със заподозрения Рейф Фарли. Жената, която ни увери, че била негова приятелка, навлече един мръсен халат, преди да я отведат в кухнята за разпит.

Всички бяхме ядосани от събитията, разиграли се пред къщата. Двама агенти бяха ранени от заложената бомба. Заподозреният Рейф Фарли беше единственото нещо, което приличаше на дългоочаквания пробив в този случай.

Нещата ставаха все по-странни. Като начало Фарли взе да плюе срещу Махони и мен, докато устата му не пресъхна. Всичко това беше толкова странно и откачено, че по едно време с Нед се спогледахме и избухнахме в смях.

— Смятате, че цялата тази шибания е забавна? — със стържещ и грубиянски глас се тросна Фарли от ръба на леглото, където се бе разположил като кит. Накарахме го да се облече — в сини джинси и работна риза — най-вече защото не можехме повече да понесем гледката на пластовете увиснала тлъстина и татуировките — на голи жени и един пурпурен дракон, поглъщащ дете.

— Ще бъдеш обвинен в отвличане и убийство — озъби му се Махони. — Рани двама от хората ми. Единият може да загуби окото си.

— Нямате никакво право да влизате в къщата ми, докато спя! Имам врагове! — извика Фарли и отново се изплю срещу Махони. — Нахлувате в дома ми само защото съм продавал малко трева? Или щото чукам една женена курва, която ме харесва много повече от своя старец?

— За Одри Мийк ли говориш? — попитах го. Внезапно дебелакът притихна. Втренчи се в мен и лицето и вратът му почервеняха. Какво означаваше това? Той не беше добър актьор, нито особено умен.

— За какво, по дяволите, говорите? Да не би да сте пушили от моята трева? — попита накрая Фарли.

— Одри Мийк? Онази готина мадама, която беше отвлечена?

Махони се наведе заплашително напред.

— Одри Мийк. Знаем, че ти знаеш всичко за нея, Фарли. Къде е тя?

Малките свински очички на Рейф сякаш се смалиха още повече.

— Откъде, по дяволите, да знам къде е тя?

Нед продължи да го притиска:

— Да си бил някога в чат с името „Четирите любими неща“?

Фарли поклати глава:

— Никога не съм го чувал.

— Имаме запис на разговорите ти, задник такъв — изръмжа Нед. — Май ще трябва да даваш доста обяснения, Луси.

Заподозреният го погледна смутено.

— Коя, по дяволите, е Луси? За какво говориш, човече? Имаш предвид нещо като „Аз обичам Луси“?

Махони умееше да обърква Фарли и да го изненадва, когато е приспал бдителността му. Помислих си, че двамата работим добре заедно.

— Държиш я в гората някъде в Джърси! — изкрещя Нед и го настъпи силно по крака.

— Нарани ли я? Тя добре ли е? Къде е Одри Мийк? — включих се и аз.

— Отведи ни при нея, Фарли!

— Ще се върнеш обратно в затвора. И този път няма да успееш да излезеш оттам! — извиках в лицето му.

Мъжът сякаш най-после се събуди. Присви очи и се втренчи изпитателно в нас. Господи, как само вонеше, особено сега, когато беше изплашен.

— Я почакайте, мамка му! Вече разбрах. Онова място в интернет? Аз просто се перчех.

— Какво означава това?

Дебелите рамене на Фарли се отпуснаха и той сякаш се смали.

— „Четирите любими неща“ е за чешити, които искат да си излеят душата. Всички дрънкат измислици, човече.

— Но ти не си измислил нещата за Одри Мийк. Знаеш истината за нея. Всичко, което си казал, е вярно — притиснах го аз.

— Кучката ме възбужда. Тя е лисица. По дяволите, колекционирам каталози от Мийк, винаги съм го правил. Всички онези манекенки с мършави задници изглеждат така, сякаш се нуждаят от едно хубаво чукане!

— Знаеш подробности за отвличането, Фарли — рекох.

— Чета вестници, гледам Си Ен Ен. Кой не го прави? Казах ви, Одри Мийк ме възбужда. Искаше ми се аз да я бях отвлякъл. Да не мислите, че щях да спя със Сини, ако Одри Мийк беше някъде тук?

Размахах показалеца си срещу Рейф.

— Знаеш неща, които не са били публикувани във вестниците.

Той поклати огромната си глава. После рече примирено:

— Имам радиолокационна антена. Подслушвам полицейските честоти. Мамка му, не съм отвлякъл Одри Мийк! Не би ми стискало. Аз само си приказвам, човече.

— Да, но ти е стискало да изнасилиш Карли Хоуп — вметна Махони.

Думите му сякаш отново го разтърсиха отвътре.

— Не, не! Всичко си беше така, както го казах в съда. Карли ми беше гадже. Не съм я изнасилил. Наистина не ми стиска. Не съм сторил нищо на Одри Мийк. Аз съм никой. Аз съм нищо.

Рейф Фарли се втренчи продължително в нас. Очите му бяха кървясали; всичко у него беше жалко и патетично. Не ми се искаше, но започвах да му вярвам. Аз съм никой. Аз съм нищо. Да, точно това беше Рейф Фарли.

40.

Псевдонимите изглеждаха безобидни, но мъжете, които се криеха зад тях, не бяха. По време на един от сеансите Потър бе нарекъл на шега групата „Монстърс Инкорпорейтед“13 и описанието беше много точно. Те бяха чудовища, всички до един. Те бяха откачени, перверзници…

Съществуваше и Вълка, който бе от съвсем друга порода.

Те си общуваха в един защитен уебсайт, недостъпен за външни лица. Всички съобщения бяха закодирани и се изискваха няколко шифъра: първият преобразуваше информацията, а последният я дешифрираше. Ала най-важното бе, че трябваше сканиране на ръката, за да се получи достъп до сайта. Обсъждаше се възможността да се въведе сканиране на ретината или проверка на анална проба.

Предмет на дискусията беше Двойката и какво да се предприеме във връзка с последните им действия.

„Какво, по дяволите, означава това — какво да предприемем във връзка с тях?“ — попита Художествения директор, когото на шега наричаха господин Мекушавко. Единственият от тях, който понякога ставаше много чувствителен.

„Означава точно това, което казах — отвърна Стърлинг. — Имаше сериозно нарушение на сигурността. Сега трябва да решим какво да направим по въпроса. Случилото се е проява на престъпно нехайство, глупост, а може би нещо още по-лошо. Те са били видени. А това поставя всички ни в опасност“.

„Какви са възможностите ни? — продължи Художествения директор. — Почти се страхувам да попитам“.

Стърлинг незабавно отговори:

„Напоследък чел ли си вестници? Имаш ли телевизор? Екип от двама души е отвлякъл една жена в търговския център в Атланта, Джорджия. Похитителите са били видени. Екип от двама е отвлякъл жена в Пенсилвания — и те също са били забелязани. Нашите възможности? Да не правим нищо или да предприемем нещо крайно. Има нужда от нагледен пример — за останалите екипи“.

„И така, какво ще направим, за да разрешим проблема?“ — попита Марвел, който обикновено беше плах и кротък, но можеше да стане злобен и гаден, когато се превъзбудеше.

„Като начало за известно време прекратих всички доставки“ — заяви Стърлинг.

„Никой не ми е казал за това! — избухна Сфинкса. — Аз очаквам доставка. Както всички знаете, вече съм заплатил цената. Защо не ме осведомихте преди това?“

Няколко секунди никой не отговори на Сфинкса. Не го харесваха. Освен това, всички те бяха садисти. Наслаждаваха се да измъчват Сфинкса или когото и да е от групата, показал моментна слабост.

„Аз очаквам доставката си! — настоя Сфинкса. — Заслужих си я. Вие сте копелета! Мамка ви!“ След което изчезна от сайта. Обиден. Типично за него. Смешно, но в момента на никого не му беше до смях.

„Сфинктера напусна сградата“ — каза накрая Потър.

След което се включи Вълка:

„Мисля, че за тази вечер изгубихме доста време в празни приказки, достатъчно шеги и игри. Загрижен съм за последните събития. Трябва да се справим с Двойката по решителен и безкомпромисен начин. Предлагам да наредим на друг екип да ги посети. Има ли някакви възражения?“

Нямаше никакви, което не беше необичайно, когато Вълка вземеше думата. Пред руснака всички се сковаваха от ужас.

„Макар че всичко това има и някои добри страни — обади се накрая Потър. — Цялата тази суматоха и внимание… вълнуващо е, нали? Кара кръвта ти да кипне. Страшно кефско, прав ли съм?“

„Ти си побъркан, Потър. Наистина си луд“.

„Не ви ли харесва?“

Добре защитеният сайт явно не беше защитен достатъчно.

Внезапно Вълка каза:

„Нито дума повече. Нито дума! Мисля, че към компанията ни се е присъединил неканен гост. Почакайте. Вече излезе… Някой проникна в леговището, но вече си отиде. Кой би могъл да се вмъкне тук? Кой го е пуснал? Който и да е, мъртъв е“.

41.

Лили Олсен беше на четиринайсет години и половина, но се представяше в интернет на двайсет и четири. Бе абсолютно убедена, че нищо повече не може да я изненада, докато не проникна в „Леговището на Вълка“.

Извратените копелета в добре защитения, но все пак недостатъчно защитен чат — всички до един бяха дъртаци, отвратителни и жалки. Обичаха постоянно да говорят за женските интимни части и да правят гнусен секс с всеки и с всичко, което се движеше — без значение на възраст и пол, без да ги е грижа дали е човек или животно. Тези мъже бяха повече от отвратителни — повдигаше й се от тях. Само че тогава нещата загрубяха и на Лили й се искаше никога да не беше чувала за „Леговището на Вълка“, никога да не се бе набутвала в този изключително добре защитен сайт. Те може би бяха убийци!

И тогава водачът им, Вълка, я разкри, че е в сайта заедно с тях и че слуша всяка тяхна дума.

И така, сега Лили знаеше за убийствата, за отвличанията, за всичко, което те си фантазираха, а може би и вършеха. Само че тя нямаше представа дали нещо от това, което бе чула, е истина или не.

Дали беше реално, или просто си съчиняваха разни истории? Може би те бяха само едни отвратителни и болни извратеняци. Лили не беше сигурна, че иска да узнае истината. Чудеше се какво да предприеме след това, което вече бе чула. Тя бе проникнала в сайта им, а това беше незаконно. Ако отиде в полицията, все едно сама да се натопи. Затова не можеше да го стори. Нали така? Особено пък ако всички истории в сайта бяха само измислици.

Момичето седеше в стаята си и обмисляше немислимото. Отново и отново. Чувстваше повдигаше й се, но най-вече беше изплашена до смърт.

Те разбраха, че е проникнала в „Леговището на Вълка“. Но дали знаеха как да я открият? Ако беше на тяхно място, щеше да знае. А ако вече бяха на път към дома й?

Трябва да отиде в полицията. Може би дори във ФБР. Но не можеше да си наложи да го направи. Стоеше като вцепенена, сякаш внезапно се бе парализирала.

Когато чу входния звънец, момичето едва не изпищя от ужас.

— Мили боже! Света дево! Те са!

Лили пое дълбоко дъх, сетне се спусна надолу по стълбите към входната врата. Погледна през шпионката. Чуваше забързаните удари на сърцето си.

Момчето за доставки на пици „Домино“! Исусе!

Беше забравила за поръчката. Пред вратата й не стояха убийците, а само доставчикът на пици. Внезапно Лили се изсмя тихичко на себе си. В крайна сметка нямаше да умре.

Тя отвори вратата.

42.

Вълка рядко беше толкова бесен и някой трябваше да си плати. Руснакът питаеше отдавнашна омраза към Ню Йорк. Намираше го мръсен, безкрайно противен, а хората му — груби и нецивилизовани. Тук беше дори по-лошо, отколкото в Москва. Но днес се налагаше да бъде в този град, където живееше Двойката. А той имаше работа с тях. Освен това Вълка искаше да поиграе малко шах — една от страстите му.

Лонг Айланд бе обичайното местоположение на Слава и Зоя.

И по-точно Хънтингтън.

Вълка пристигна в града малко след три следобед. Припомни си един друг път, когато беше тук — две години след идването си от Русия. В Ню Йорк негови братовчеди притежаваха къща и му помогнаха да се устрои в Америка. Той бе извършил четири убийства „на Острова“, както го наричаха местните. Е, поне Хънтингтън беше близо до летище „Кенеди“. Щеше да се махне от Ню Йорк колкото бе възможно по-скоро.

Двойката живееше в типична къща от предградията. Вълка потропа силно на предната врата и един едър мъж с козя брадичка я отвори. Наричаше се Луканов и беше член на друг екип, който действаше много успешно в Калифорния, Орегон и щата Вашингтон. Някога бе бил майор от КГБ.

— Къде са тъпите шибаняци? — попита Вълка, щом прекрачи прага.

Здравенякът посочи с палец към полутъмния коридор зад гърба си и Вълка закрачи бавно натам. Днес дясното коляно го болеше и той си спомни времето през осемдесетте, когато членовете на една съперничеща банда го бяха поначупили. В Москва неща от този род се смятаха за предупреждение. От своя страна, Вълка не си губеше времето с предупреждения. Той откри тримата мъже, опитали се да го осакатят, и натроши всички кости в тялото им — една по една. В Русия този ужасяващ ритуал се наричаше замочит, но Вълка и другите гангстери му казваха още и „намачкване“.

Той влезе в разхвърляна малка спалня и тутакси видя Слава и Зоя, братовчедите на бившата му съпруга. Двойката бе израснала на петдесетина километра от Москва. Бяха в армията до лятото на ’98-а, след което емигрираха в Америка. Работеха за него от осем месеца и той едва започваше да ги опознава.

— Живеете в истинска боклукчийска яма — отбеляза той. — Знам, че сте с доста пари. За какво ги харчите?

— Имаме семейство у дома — отвърна Зоя. — Твоите роднини също са там.

Вълка присви очи.

— Ах, колко трогателно. Нямах представа, че имаш такова голямо сърце, при това от чисто злато. — Даде знак на Луканов да изчезва и му нареди: — Затвори вратата. Ще изляза веднага щом свърша тук. Може да се позабавя.

Двойката бе преплела тела върху пода. Слава беше по шорти, по които бяха щамповани малки патета. Зоя беше с комплект от черен сутиен и прашки.

Най-сетне Вълка се усмихна.

— Какво да правя с вас двамата, какво?

Слава се засмя с висок и пронизителен кикот. Отначало си помисли, че ще бъдат убити, ала явно всичко е било само предупреждение. Виждаше го в очите на Вълка.

— И така — какво се случи? Разкажете ми по-бързичко. Знаете правилата на играта — рече Вълка.

— Може би просто започна да става прекалено лесно. Искахме малко повече предизвикателство. Грешката е наша, Паша. Проявихме небрежност.

— Никога не ме лъжи — процеди през зъби Вълка. — Имам си източници. Те са навсякъде!

Той се отпусна в креслото, което приличаше на мебел, преседяла в тази ужасна спалня поне сто години. От седалката, която хлътна под тежестта му, се вдигна облак прах.

— Харесваш ли го? — обърна се Вълка към Зоя. — Братовчеда на жена ми?

— Аз го обичам — отвърна тя и кафявите й очи омекнаха. — Винаги съм го обичала. Още откакто бяхме тринайсетгодишни. И ще го обичам.

— Слава, Слава — измърмори Вълка и пристъпи към мускулестия мъж, приседнал върху пода. Наведе се, за да го прегърне. — Ти си кръвен роднина на бившата ми съпруга. И ти ме предаде. Продаде ме на враговете ми, нали? Със сигурност си го направил. Колко ти платиха? Надявам се да е много.

После завъртя главата на Слава, сякаш отваряше голям буркан с туршия. Вратът му изщрака — звук, който Вълка бе заобичал през годините. Неговата запазена марка в Червената мафия.

Очите на Зоя се разшириха от ужас. Но тя не издаде нито звук и това бе доказателство колко корави бяха в действителност двамата със Слава и колко опасни са били за организацията.

— Впечатлен съм, Зоя — рече той. — Нека си поговорим.

Той се взря в красивите й очи, помътнели от страх.

— Виж, ще налея на двама ни по чаша истинска водка, руска водка. После ще ми разкажеш за себе си. Искам да узная какво си направила с живота си, Зоя. Сега възбуди любопитството ми. А най-вече ми се ще да изиграя партия шах. Никой в Америка не знае как се играе шах. Една игра, а след това ще отидеш на небето при своя любим Слава. Но първо водка и шах. А, разбира се, и ще те чукам.

43.

Заради тайните, които Зоя бе принудена да му издаде, Вълка трябваше да направи още една спирка в Ню Йорк. Колко жалко. Това означаваше, че няма да може да хване последния полет от летище „Кенеди“ и щеше да пропусне хокейния мач от професионалната лига довечера. Жалко наистина, но се налагаше да свърши и тази работа. Предателството на Слава и Зоя бе застрашило живота му, а освен това бе накърнило репутацията му.

Малко след единайсет той влезе в един клуб, наречен „Пасажа“, в Брайтън Бийч, Бруклин. Отвън клубът приличаше на изоставен склад, но отвътре беше красиво и богато обзаведен, почти като най-елегантните места в Москва.

Вълка видя доста стари познати: Гоша Чернов, Лев Денисов, Юра Фомин с любовницата си. Сред присъстващите беше и неговата скъпа Юлия. Бившата му съпруга бе висока и слаба, с големи гърди, които й бе „купил“ в Палм Бийч, Флорида. На подходящо осветление все още изглеждаше красива. Не се бе променила много от онези години в Москва, където беше танцьорка, откакто навърши петнадесет.

Тя седеше на бара заедно с Михаил Бирюков — последния крал на Брайтън Бийч. Двамата се бяха настанили пред голям фотос от Санкт Петербург, изпипан в сладникавия холивудски стил, както си помисли Вълка.

Юлия го видя, че приближава, и смушка Бирюков. Местният пахан се обърна, за да погледне, докато Вълка бързо приближаваше към него, и удари с фигурката на черния цар силно по масата.

— Шах и мат! — изрева, засмя се, сетне прегърна Юлия.

— Не се ли радвате да ме видите? — попита ги Вълка. — Ще се почувствам обиден.

— Ти си мистериозен човек — изръмжа Михаил. — Мислех, че си в Калифорния.

— Пак сгреши — рече Вълка. — Между другото, имате много поздрави от Слава и Зоя. Видях ги преди малко на Лонг Айланд. Обаче не можаха да дойдат тук.

Юлия присви рамене — хладнокръвна и безсърдечна кучка.

— Те не означават нищо за мен — каза тя. — Далечни роднини.

— Нито пък за мен, Юлия. Сега само полицията ще се интересува от тях.

Внезапно я сграбчи за косата и я повдигна от стола й с една ръка.

— Ти си им казала да ме прецакат, нали? Сигурно добре си им платила! — изкрещя в лицето й. — Ти си била. И той!

Със зашеметяваща бързина Вълка измъкна шиш за лед от ръкава си и го заби в окото на Бирюков. Гангстерът издъхна мигновено.

— Не… моля те — с усилие изрече Юлия. — Не можеш да го направиш. Дори и ти!

Вълка се извърна към всички присъстващи в клуба:

— Вие сте свидетели, нали? Какво? Нима никой няма да й помогне? Да не би да ви е страх от мен? Добре — така и трябва. Юлия се опита да ми отмъсти. Тя винаги е била тъпа патка. Бирюков — той беше едно просто и алчно копеле. Амбициозно! Кръстникът на Брайтън Бийч! Какво е това? Той искаше да заеме мястото ми!

Вълка повдигна Юлия още по-високо във въздуха. Дългите й крака ритаха неистово и една от червените й чехли полетя и падна под близката маса. Никой не се наведе да я вдигне. Нито един от присъстващите не помръдна, за да й помогне. Или да провери дали Михаил Бирюков е все още жив. Всички вече знаеха, че лудият в клуба е Вълка.

— Вие сте свидетели на това, което се случи. Това ще последва, ако някой се осмели да се опълчи срещу мен. Вие сте свидетели! Вече сте предупредени. Както в Русия. Така и сега в Америка.

Вълка обви лявата си ръка около шията на Юлия. Завъртя я силно и вратът й се счупи.

— Вие сте свидетели! — изкрещя той срещу руснаците. — Убих бившата си съпруга. И този плъх Бирюков. Видяхте ме! А сега вървете в ада!

След тези думи Вълка излезе с тежки стъпки от клуба. Никой не направи опит да го спре.

Както в Русия.

Така и сега в Америка.

44.

Бенджамин Коуфи бе държан в тъмно дълбоко мазе под обора, където първоначално го доведоха. Преди три, а може би четири дни? Не си спомняше точно, бе изгубил представа за дните.

Студентът от Провидънс Колидж едва не откачи напълно, когато направи едно смайващо откритие в строгия си затвор в мазето. Той бе открил Бог — или може би Бог го бе намерил. Първото и най-изумителното нещо, което почувства, бе Божието присъствие. Бог го бе приел и може би вече бе дошло времето и той да приеме Бог. Бе осъзнал, че Господ го разбира. Но защо той не можеше да разбере Бога? Всичко това нямаше смисъл за Бенджамин, който бе посещавал католически училища от детската градина до последната си година в Провидънс, където изучаваше философия и история на изкуството. Той достигна и до още едно заключение в тъмнината на „затворническата си килия“ под обора. Винаги бе мислил, че по природа е добър човек, но сега знаеше, че не беше; и това нямаше нищо общо със сексуалността му, както лицемерната църква го бе накарала да смята. Както той го разбираше, лош човек бе този, който постоянно и съзнателно причиняваше зло на другите. Бенджамин беше виновен за отношението си към родителите и близките си, към съучениците си, към любовниците си, към така наречените си най-добри приятели. Той беше долен подлец, винаги се бе държал високомерно, всячески подчертавайки превъзходството си над останалите, и постоянно бе причинявал ненужна болка на околните. Откакто се помнеше, се държеше все по този начин. Той беше жесток, сноб, педант, садист, изобщо пълно лайно. Винаги бе оправдавал лошото си поведение с болката, която му бяха причинили другите хора.

Затова ли сега нещата се обърнаха по този начин? Може би. Ала това, което наистина го смая, бе проблясъкът, че дори и да се измъкнеше жив оттук, той вероятно нямаше да се промени. Всъщност вярваше, че би използвал преживяното като извинение да продължи да бъде долно копеле през останалата част от живота си.

Студено, студено, толкова ми е студено — помисли си той. — Но Бог ме обича безрезервно. Това също никога няма да се промени. Тогава Бенджамин осъзна, че се чувства безкрайно объркан, че от няколко дни постоянно плаче. Целият трепереше и си мърмореше някакви несвързани неща. Вече не знаеше какво да мисли и какво чувстваше. Повече не разбираше нищо.

Мислите му постоянно се щураха напред-назад. Той наистина бе имал страхотни приятели, беше що-годе приличен син; тогава откъде изникнаха тези ужасни мисли в главата му? Защото се намираше в ада, затова ли? Адът се оказа едно смърдящо тясно мазе под някакъв полуразрушен обор, някъде в Ню Ингланд, вероятно в Ню Хемпшър или Върмонт. Справедливо ли бе всичко това?

Може би се предполагаше, че трябва да се покае и че няма да бъде освободен, докато не го стори. А вероятно всичко това щеше да продължи вечно.

Припомни си нещо от последната година в католическото училище в Грейт Барингтън, Роуд Айланд. Енорийският свещеник се бе опитал да обясни вечността на ада пред класа на Бенджамин. „Представете си една река, на чийто отсрещен бряг се издига планина — бе казал свещеникът. — А сега си представете, че на всеки хиляда години възможно най-дребното врабче започне да пренася с човчицата си планината от едната страна на реката до другата. Когато мъничкото врабче пренесе цялата планина от другата страна на реката, това ще бъде само началото на вечността“. Но Бенджамин просто не повярва на измислиците на свещеника. Пламъци и сяра завинаги? Някой щеше да го открие много скоро. Някой щеше да го освободи оттук.

За нещастие, не вярваше искрено в това. Как щяха да го намерят? Никой не би могъл. Боже, полицията нямаше късмет да залови снайпериста във Вашингтон, а Малво и Мохамед не бяха много умни. Но господин Потър беше.

Трябваше скоро да престане да плаче, защото господин Потър вече му беше ядосан. Заплаши да го убие, ако не спре. О, боже, но нали тъкмо заради това плачеше толкова силно сега. Не искаше да умре, не и само на двайсет и една, когато целият живот беше пред него.

Един час по-късно? Два часа? Три? Чу силен шум над главата си и отново се разрида. Сега вече не можеше да спре да циври, целият облян в сълзи. Не можеше да спре и сополите си. Подсмърчаше и се сополивеше още от малък. Престани, Бенджамин, спри! Спри!, говореше си наум той, ала не можеше да престане.

Тогава капакът на тавана се отвори. Някой слизаше долу.

Спри да плачеш, спри да плачеш веднага! Потър ще те убие.

И в този миг се случи най-невероятното нещо, един обрат на съдбата, който Бенджамин никога не беше очаквал.

Чу дълбок глас — не беше на Потър.

— Бенджамин Коуфи? Бенджамин? Тук е ФБР. Господин Коуфи, долу ли сте? Тук е ФБР.

Сега той трепереше още по-конвулсивно и плачеше толкова силно, че едва не се задуши от парцала, затъкнат в устата му. Заради парцала не можеше да извика, не можеше да даде някакъв знак на ФБР, че е тук, долу.

ФБР ме е открило! Това е чудо. Трябва да им дам някакъв знак. Но как? Не си отивайте, аз съм тук, долу! Аз съм точно тук!

Светлина от джобно фенерче освети лицето му.

Можеше да види човека зад светлината като силует. Тогава цялото лице изникна от сенките.

Господин Потър се мръщеше към него от отвора на капака. После изплези езика си.

— Казах ти, че това ще се случи. Не ти ли го казах, Бенджамин? Ти сам си виновен. А си толкова красив. Господи, във всяко друго отношение си просто съвършен.

Мъчителят му слезе по стълбите. Пленникът видя стар чук в ръката на Потър. Тежък ковашки чук. Заляха го вълни на страх.

— Аз съм много по-силен, отколкото изглеждам — обяви Потър. — А ти беше много лошо момче.

45.

Истинското име на господин Потър беше Хомър О. Тейлър и той бе хоноруван професор в катедрата по английски език в Дартмът. Блестящ — със сигурност, но все още на хонорар, все едно никой. Кабинетът му беше малък, но уютен, сгушен в една кула в северозападния ъгъл на сградата „Либъръл Артс“. Той го наричаше „моята мансарда“, мястото, където господин Никой работеше в необезпокоявано усамотение.

Беше прекарал там по-голямата част от следобеда, заключил вратата, и едва сдържаше нервите си. Освен това тъгуваше по красивото си мъртво момче, неговата последна трагична любов — третата!

Част от Тейлър копнееше начаса да се отправи към фермата в Уебстър, за да бъде с Бенджамин, само поне още няколко часа да гледа мъртвото му тяло. Колата му — „Тойота 4 WD Ранър“ — беше паркирана отпред и само след час щеше да бъде там, ако настъпеше газта. Бенджамин, скъпо момче, защо не беше добър? Защо извади на повърхността най-лошото в мен, когато в сърцето ми имаше толкова много любов?

„А беше такъв красавец!“, страдаше в мислите си Тейлър. Мъката от загубата му го терзаеше, ставаше непоносима. Страдаше и за друго — бе претърпял голяма финансова загуба. Преди пет години той наследи малко над два милиона долара. Но те започнаха да се стопяват твърде бързо. Прекалено бързо. Вече не можеше да си позволи да плаща както последния път, ала как ще си наложи да спре?

Искаше друго момче. Нуждаеше се да бъде обичан. И да обича някого. Друг Бенджамин, само че да не е емоционална развалина, каквато беше бедното момче.

Затова той остана в кабинета си през целия ден, за да избегне мъчителната едночасова консултация в четири следобед. Преструваше се, че проверява курсовите работи за края на срока, в случай че някой почука, но не погледна нито една страница.

Беше обсебен от страданието си.

Най-после в седем часа се свърза със Стърлинг.

— Искам да направя друга покупка — каза той.

46.

Една вечер посетих Сампсън и Били и прекарах чудесно с тях в приказки за бебета. Дори се постарах здравата да изплаша големия лош Джон Сампсън. Вече говорех и с Джамила поне веднъж на ден. Но разследването по „Бялото момиче“ започна да се сгорещява и аз знаех какво означава това. Вероятно щях да бъда отстранен от случая.

Една семейна двойка — Слава Василев и Зоя Петрова, били намерени убити в къщата, която бяха наели в Лонг Айланд. Узнахме, че съпрузите са пристигнали в Съединените щати преди четири години. Подозираха ги, че вкарват в страната жени от Русия и Източна Европа с цел проституция, както и да раждат деца, които да бъдат продавани на заможни семейни двойки.

Мястото на престъплението гъмжеше от агенти от офиса на ФБР в Ню Йорк. Снимки на убитите бяха показани на двамата ученици, видели отвличането на Коноли, и на децата на Одри Мийк. Те бяха идентифицирали двойката като похитителите. Чудех се защо телата са били оставени там. За назидание? На кого?

Двамата с Мони Донъли се срещахме всяка сутрин в седем, преди да вляза в часовете по ориентация. Анализирахме убийствата в Лонг Айланд. Тя бе събрала всичко, което успя да открие за съпруга и съпругата, както и за други руски престъпници, действащи на територията на Съединените щати. Бяха от така наречената Червена мафия. Мони имаше директна връзка с Отдела за борба с организираната престъпност в Хувър Билдинг, както и със специалната група, която се занимаваше с разследването на Червената мафия в нюйоркския клон на Бюрото.

— Нося страхотни гевречета от Вашингтон — заявих аз, когато в понеделник влязох в малкия й кабинет десет минути след седем. — Най-добрите в града. Но защо не ми изглеждаш особено въодушевена?

— Закъсня — рече Мони, без да отмества поглед от екрана на компютъра си. Тя бе усвоила смешния, привидно непукистки начин на говорене, предпочитан от хакерите.

— Гевречетата си заслужават закъснението — уверих я. — Повярвай ми.

Мони най-после вдигна поглед към мен и се усмихна. Хубава усмивка, заслужаваше си чакането.

— Знаеш, че се шегувам, нали? За да поддържам имиджа си на коравото момиче, Алекс.

Аз се засмях.

— Свикнал съм с полицейския хумор.

— О, поласкана съм — промърмори тя, завърнала се отново към непукисткия маниер. — Той ме смята за ченге, а не просто за обикновен чиновник. Знаеш ли, че започнах в отдела по отпечатъците? От самото дъно.

Харесвах Мони, но имах чувството, че се нуждае от значителна помощ. Тя бе специализирала криминология в Мериленд, където, освен това се бе отдала на друга своя интересна страст — изобразителното изкуство. Мони продължаваше да взема уроци по рисуване и дизайн, а съдейки по колажа върху стената, явно беше доста добра.

Тя не успя да прикрие прозявката си.

— Съжалявам. Снощи гледах до късно с момчетата „Алиас“14. Баба им доста ще се озори, докато ги вдигне тази сутрин.

Личният живот на Мони беше още едно нещо, по което си приличахме. Тя беше самотна майка с две малки деца и предана баба, която живееше само на една пресечка от дома й. Бабата беше майката на бившия й съпруг — нещо доста показателно за брака й. Когато двамата с Мони се срещнали, Джак Донъли играел баскетбол в отбора на Мериленд. Още в колежа имал слабост към алкохола, но положението се влошило, когато се дипломирал. Мони каза, че той никога не успял да преглътне, че е бил звездата в гимназията, а след това само поредният защитник за „Мериленд Теръпинс“15. Мони беше висока точно метър и петдесет и две и се шегуваше, че никога не е спортувала с топка. Каза ми също, че прякорът й в Мериленд бил Спаз16.

— Изчетох всичко за жените, които са били купени и продадени от Токио до Рияд — рече тя. — Освен че историите изпълниха сърцето ми с огромна мъка и жал, ме обзе и гняв. Алекс, говорим за най-отвратителната търговия с роби в историята. Какво ви има на вас, мъжете?

Погледнах я.

— Аз не купувам, нито продавам жени, Мони. Нито пък някой от приятелите ми.

— Извини ме. Май съм малко предубедена заради Джак Плъха и още неколцина съпрузи, които познавам. — Погледна към екрана на компютъра. — Ето какъв е изборът ми на цитат за деня. Знаеш ли какво е казал тайландският премиер за хилядите жени в страната му, продадени, за да проституират? Тайландските момичета просто са много красиви. А ето пък какъв е коментарът му по повод на едно десетгодишно момиче, също продадено: Хайде сега, нима вие не харесвате млади момичета? Кълна се в Бога, че наистина го е казал.

Седнах до Мони и се втренчих в екрана на компютъра й.

— Излиза, че някой е разработил много доходен пазар на бели жени от богатата прослойка. Кой? И докъде се разпростира този пазар? Европа? Азия? Съединените щати?

— Убитата двойка може да бъде пробив за нас. Руснаци. Какво мислиш? — попита тя.

— Може би е някаква банда, действаща извън Ню Йорк. Брайтън Бийч. Или главната им квартира е в Европа? Напоследък руската мафия е разпростряла пипалата си навсякъде по света. Стряскащото „Руснаците идват!“ е отдавна остаряло. Те вече са тук.

— Бандата „Солнцево“ представлява в момента един от най-големите престъпни синдикати в света — осведоми ме Мони. — Знаеше ли го? Тук също са доста мощни. И по двата бряга. На практика Червената мафия в Русия понастоящем е много слаба. Те успяха да изнесат тайно оттам почти сто милиарда и голяма част от тези пари са тук. Знаеш ли, имаме информация, че на територията на Лос Анджелис, Сан Франциско, Чикаго, Ню Йорк, Вашингтон и Маями действат големи престъпни отряди. Червените купуват банки на Карибските острови и в Кипър. Вярваш или не, но те са поели контрола над проституцията, хазарта и по-голямата част от прането на пари в Израел. В Израел!

Най-после успях да вметна:

— Миналата нощ прекарах няколко часа в четене на докладите на Международната организация срещу робството. И там се споменава Червената мафия.

— Ще ти кажа още нещо. — Тя ме погледна. — Онзи младеж, който бе отвлечен в Нюпорт… Знам, че моделът е различен, но въпреки това смятам, че той също е част от това. Как мислиш?

Бях съгласен с нея. Освен това смятах, че Мони притежава страхотен уличен нюх за човек, който почти не подава нос от офиса си. Несъмнено тя бе най-готиният човек, с когото се бях запознал в Бюрото. И ето ни сега двамата, седнали в тесния й кабинет, се опитваме да разрешим случая „Бялото момиче“.

47.

След времето, прекарано в „Джон Хопкинс“, аз така и никога не престанах истински да бъда студент. И това ми бе от полза във вашингтонската полиция, придавайки ми някакъв мистичен ореол. Надявах се, че същото ще бъде и в Бюрото, макар че не се оказа точно така. Запасих се с достатъчно количество силно кафе и се зарових в разследването за руската мафия. Трябваше да науча всичко за нея и Мони Донъли се оказа охотна помощничка.

Докато четях, си водех бележки, макар че обикновено запомням най-важните неща и не ми се налага да ги записвам. Според материалите на ФБР, сегашната руска мафия в Америка била много по-различна и доста по-могъща, отколкото навремето Коза Ностра. За разлика от италианската мафия, руснаците били организирани в множество мрежи, които си сътрудничели помежду си, но не били зависими една от друга. Поне не изцяло. Най-голямото предимство на този по-свободен модел на организация бе избягването на повдигане на прокурорски обвинения от страна на правителството. Не би могла да бъде доказана никаква заговорническа дейност. Съществуваха два напълно различни типа руски гангстери. „Трошачите на кости“ се занимаваха с изнудване, проституция, грабежи, търговия с наркотици и хазарт. Тяхната група се наричаше „Солнцево“. Вторият тип руски гангстери действаха на много по-високо ниво, най-често се занимаваха със застрахователни измами и пране на пари. Те бяха престъпниците от сферата на „новите капиталисти“, наричани „Измайлово“.

За момента реших да се съсредоточа върху първата група, по-долната прослойка. И по-специално на групите, занимаващи се с проституция. Според доклада на Отдела за борба с организираната престъпност в Бюрото, управлението на бизнеса с проституция не се различавало особено от това на голяма баскетболна лига. На практика група проститутки можели да бъдат продавани от един собственик на друг, намиращи се в различни градове. В доклада имаше забележка, че според анкети, направени сред седмокласнички в Русия, проституцията фигурирала на пето място сред предпочитаните професии, които биха искали да практикуват, след като завършат. В материала имаше и няколко исторически отпратки, които илюстрираха манталитета на престъпниците: умни и безмилостни. Според една от историите, пропити с черен хумор, руският цар Иван Грозни заповядал да вдигнат храма „Василий Блажени“ с условието да бъде достоен съперник на най-големите катедрали в Европа, а дори и да ги надмине по великолепие и грандиозност. Царят останал очарован от резултата и поканил архитекта в Кремъл. Когато строителят пристигнал в двореца, чертежите му били изгорени, а очите му избодени, за да не може никога повече да създаде подобна катедрала за някой друг владетел.

В доклада имаше още няколко по-съвременни примера, но този особено добре показваше как работи Червената мафия. Точно срещу това се борехме ние, ако зад случая „Бялото момиче“ стояха руснаците.

48.

Щеше да се случи нещо невероятно.

Беше великолепен следобед в Източна Пенсилвания. Художествения директор се наслаждаваше на ослепително синьото небе, по което пробягваха мистичните сенки на белите облаци. Дали постъпвам правилно? — за кой ли път се запита той, откакто бе предприел това пътуване. Въпреки колебанията си, смяташе, че постъпва правилно.

— Трябва да признаеш, че е красиво — каза на спътничката в луксозния си джип мерцедес. Ръцете й бяха здраво завързани.

— Красиво е — отвърна Одри Мийк. Допреди няколко часа бе убедена, че никога повече няма да види външния свят, няма да вдъхне уханието на тревата и цветята. Но къде я водеше този откачен? Отдалечаваха се от бунгалото му. Къде отиваха? Какво означаваше това?

Жената беше изплашена до смърт, но се стараеше да не го показва. Води непринуден разговор — каза си тя. — Предразположи го да говори.

— Харесват ли ти джиповете от този модел? — попита Одри и мигом осъзна колко налудничаво бе прозвучал въпросът й.

Насилената му усмивка, но особено очите му й подсказаха, че той също го мисли. Ала въпреки това й отговори учтиво:

— Всъщност да, харесвам ги. Отначало си помислих — това е последното доказателство, че богатите хора са невероятно глупави. То е все едно да поставиш емблемата на мерцедес върху ръчна количка, след което да платиш тройна цена за нея. Но наистина ми допада странната форма на возилото, грубите линии на дизайна, разните глезотии — като блокиращите диференциали. Разбира се, сега ще се наложи да се отърва от колата, нали?

Господи, тя се боеше да попита защо, но може би вече знаеше. Бе видяла какъв джип караше той. Може би някой друг също го бе забелязал. Освен това беше запомнила лицето му. Затова дружелюбното му поведение нямаше смисъл. Или може би имаше?

Внезапно Одри Мийк осъзна, че изобщо не й се говори. Никакви думи не можеха да излязат от пресъхналите й устни. Този мил мъж, както се самоопределяше, който й бе заявил, че иска да бъде неин приятел, но я бе изнасилил няколко пъти, скоро щеше да я убие. А след това какво? Щеше да я погребе в красивата гора? Или да захвърли тялото й в някое дълбоко езеро с привързан към тялото й камък?

Очите на Одри се наляха със сълзи, а мислите се блъскаха безцелно в замаяния й мозък. Не искаше да умре. Не сега, не по този начин. Обичаше децата си, съпруга си — Джордж, компанията си. Беше й коствало толкова време и толкова много жертви и усилена работа, за да уреди живота си. И сега да се случи това… По дяволите тази нещастна случайност, този невероятно лош късмет!

Художествения директор сви рязко по прашен и тесен път и увеличи скоростта. Къде отиваше? Защо караше толкова бързо? Къде беше краят на пътя?

Но очевидно нямаше да стигнат до края. Той натисна спирачките.

— Господи, не! — изпищя Одри. — Не! Моля те! Недей!

Той спря колата, но не изгаси двигателя.

— Моля те! О, моля те… не го прави. Моля те! Не е нужно да ме убиваш — отчаяно захленчи жената.

Художествения директор се усмихна едва доловимо.

— Прегърни ме, Одри. След това слез от колата, преди да съм си променил решението. Свободна си. Няма да те нараня. Разбираш ли, твърде много те обичам.

49.

Имаше пробив в случая „Бялото момиче“. Една от жените бе намерена — жива.

Заповядаха ми незабавно да замина за Бъкс Каунти, Пенсилвания, с един от двата хеликоптера „Бел“, които държаха в Куонтико за спешни случаи. Неколцина главни агенти ми довериха, че никога не са се качвали на някой от тях. А ето че аз ставах редовен пътник, и то още по време на обучението си по ориентация. Очевидно да бъдеш довереният човек за бързо реагиране на директора си имаше своите предимства.

Лъскавият черен „Бел“ се приземи върху малко поле в Нористаун, Пенсилвания. По време на полета си мислех за последните часове по ориентация. Изгорихме купчина отрязани човешки нокти, за да знаят всички как миришат мъртъвците. Аз вече знаех и не изгарях от желание да го изпитам още веднъж. Както и да е, не мислех, че в Пенсилвания ще има мъртъвци. За нещастие се оказа, че съм сгрешил.

Агентите от главния офис във Филаделфия бяха там, за да посрещнат хеликоптера и да ме придружат до мястото, където се намираше Одри Мийк. Очакваше да бъде разпитана. Нямаше никакви изявления за пресата, само съпругът й бе уведомен и в момента пътуваше за Нористаун.

— Не съм съвсем сигурен къде точно се намираме в момента — отбелязах, докато пътувахме към местните казарми. — На какво разстояние сме от мястото, където е била намерена госпожа Мийк?

— На осем километра — отвърна един от агентите от Филаделфия. — На десетина минути път с кола.

— Дали е била държана като пленница в този район? — попитах. — Знаем ли го със сигурност? Изобщо какво знаем?

— Тя е казала на полицията, че похитителят й я е довел тук рано тази сутрин. Не е сигурна за посоката, но смята, че са пътували около час. Ръчният й часовник й е бил отнет.

— Предполагам, че е била със завързани очи по време на пътуването.

— Не. Това е странно, нали? Няколко пъти е видяла похитителя си. Както и автомобила му. Изглежда, не му е пукало.

За мен това беше огромна изненада. Не пасваше никак на ситуацията и го споделих.

— Доста заплетена работа — рече агентът. — Но този случай не е ли такъв от самото начало?

Щатските казарми се намираха в червена тухлена постройка, разположена встрани от шосето. Наоколо всичко беше спокойно и аз го приех като добър знак. Поне бях успял да изпреваря пресата. Историята още не беше стигнала до тях.

Забързах към сградата, за да се срещна с Одри Мийк. Нямах търпение да разбера как бе оцеляла по време на това ужасно изпитание. Първата жена, която бе успяла да се измъкне…

50.

Първото ми впечатление беше, че Одри Мийк не приличаше на себе си, още по-малко на жената, позната от обществените й изяви. Това бе съвсем естествено след целия преживян ужас. Госпожа Мийк беше отслабнала, тъмносините й очи бяха хлътнали и приличаха на две мрачни дупки върху измършавялото й лице. Но страните й не бяха изгубили цвета си.

— Аз съм агент Алекс Крос от ФБР. Радвам се да ви видя в безопасност — обърнах се към нея с тих глас. Не исках да я разпитвам точно сега, ала нямах друг избор.

Одри Мийк кимна и погледите ни се срещнаха. Имах чувството, че тя много добре осъзнава каква голяма късметлийка е.

— Лицето ви е леко загоряло. Днес ли получихте този тен? — попитах я. — Докато сте били в гората ли?

— Не знам със сигурност. Откакто ме взе в плен, той ме извеждаше на разходка всеки ден. Имайки предвид обстоятелствата, мога да кажа, че той често беше добър и внимателен с мен. Приготвяше ми сам храната и в повечето случаи ястията бяха доста вкусни. Каза ми, че някога е работил като готвач в Ричмънд. Всеки ден провеждахме дълги разговори. Това беше толкова странно, както и всичко останало. Веднъж, по средата на пленничеството ми, той отсъства от сутринта до вечерта. Бях ужасена, че ме е оставил там, за да умра. Но всъщност не вярвах, че е способен да го стори.

Не я прекъснах. Исках да я оставя да разкаже цялата история, без да я притискам с въпроси. Още не можех да повярвам, че е била освободена. Това не бе честа практика в случаи като този.

Внезапно жената се разтревожи.

— Пристигнаха ли вече Джордж и децата ми? Ще ми позволите ли да ги видя, ако са тук?

— Те пътуват насам — уверих я. — Ще ги доведем веднага щом пристигнат. Бих искал да ви задам няколко въпроса, докато всичко е още прясно в съзнанието ви. Съжалявам, но може да има и други изчезнали хора, госпожо Мийк. Всъщност смятаме, че има.

— О, господи! — прошепна тя. — Тогава ще се опитам да ви помогна. Ако мога, ще го направя. Задайте въпросите си.

Тя беше смела жена и ми разказа всичко за похищението, като дори направи описание на мъжа и жената, които я бяха отвлекли. Отговаряше на това на Слава Василев и Зоя Петрова. След това Одри Мийк ми описа дните, прекарани в пленничество при един мъж, който се наричал Художествения директор.

— Той ми каза, че му харесвало да ме очаква, че се наслаждавал на трепета. Сякаш бе човек, свикнал да се подчинява. Усещах, че иска да бъде мой приятел. Всичко беше толкова ужасяващо и странно. Каза, че ме гледал по телевизията и че бил изчел всички статии за компанията „Мийк“. Възхищавал се на вродения ми вкус и на това, че не парадирам с красотата си и с постигнатото. Принуди ме да правя секс с него.

Одри Мийк се владееше добре. Силата й ме изуми и аз се запитах дали именно тя не бе предизвикала възхищението на похитителя й.

— Искате ли вода? Или нещо друго? — предложих й.

Тя поклати отрицателно глава.

— Видях лицето му — продължи. — Дори се опитах да го нарисувам за полицията. Мисля, че постигнах добра прилика. Това е той.

С всеки изминал момент нещата ставаха все по-странни. Защо Художествения директор й бе позволил да го види, а след това я бе освободил? При нито един от случаите на отвличане, които бях разследвал досега, не се бях сблъсквал с нещо подобно.

Одри Мийк въздъхна и продължи разказа си, докато нервно кършеше пръсти.

— Той ми призна, че бил обладан от непреодолими натрапчиви идеи за чистотата, изкуството, стила и любовта към друго човешко същество. Няколко пъти ми призна, че ме обожавал. Често се самоунижаваше. Описах ли къщата му? Не съм сигурна какво казах тук, нито на полицаите, които ме намериха.

— Още не сте говорили за къщата — отвърнах аз.

— Беше покрита с някакъв материал, нещо като плътен целофан. Напомни ми на творбите на Кристо. Вътре имаше няколко дузини картини. Много ценни. Не би трябвало да ви затрудни да откриете къща, покрита с целофан.

— Ще я открием — съгласих се. — Вече я търсим.

Един танкист с войнишко кепе надникна през вратата, сетне я разтвори широко и Джордж, съпругът на Одри, и двете деца се втурнаха вътре. Това бе толкова невероятен и рядък момент в случаите на отвличане, особено когато изчезналият е отсъствал повече от седмица. Отначало децата изглеждаха изплашени. После баща им нежно ги побутна напред и радостта заличи страховете им. Усмихнати и насълзени, всички се прегърнаха вкупом и дълго останаха така, сякаш никога повече нямаше да се разделят.

— Мамо, мамо! — хлипаше момичето и се притискаше към Одри, явно решено да не я пуска до края на живота си.

Очите ми се навлажниха, докато отивах до работната маса. Одри Мийк бе направила две скици. Погледнах лицето на мъжа, който я бе държал като своя пленница. Изглеждаше съвсем обикновен…

Художествения директор.

Защо си я освободил? — питах се аз.

51.

Около полунощ направихме още един пробив. Полицията имаше информация за къща, покрита с някакъв найлонов материал, в Отсвил, Пенсилвания. Отсвил се намираше на около петдесет километра и посред нощ потеглихме с няколко коли натам. Доста тежък завършек на един дълъг ден, ала никой не се оплака.

Щом пристигнахме, сцената ми напомни за отминалите дни, когато работех за полицията във Вашингтон — и тогава на мястото на престъплението ме очакваха ченгета. Три седана и два черни микробуса бяха паркирани покрай водещото към къщата отклонение от провинциалния път, ограден с високи дървета. Нед Махони, който току-що бе пристигнал от Вашингтон, и аз се срещнахме с местния шериф Еди Лайл.

— Вътре не се виждат никакви светлини — отбеляза Махони, докато приближавахме към постройката, която всъщност представляваше ремонтирана дървена хижа. Единственият достъп до уединената собственост беше тесният и прашен път. Хората от ОСЗ очакваха заповедта му да атакуват.

— Минава един часът — рекох, — но предполагам, че ни очаква. Мисля, че около този тип витае някаква атмосфера на отчаяние.

— Защо смяташ така? — попита Нед.

— Сам я е пуснал. Тя е видяла лицето му, къщата и колата. Уверен е, че ще го открием тук.

— Хората ми си знаят работата — намеси се шерифът с обидения глас на пренебрегнат човек. — Аз също знам какво върша!

Не ме беше особено грижа какво си мисли — бях свидетел навремето как един местен и неопитен полицай се взриви във Вирджиния.

Прекъснах разговора си с Махони и се втренчих в Лайл.

— Успокой топката. Не сме наясно какво ни очаква в къщата, но сме сигурни в едно: той знае, че ще открием това място и ще дойдем за него. А сега кажи на хората си да не предприемат нищо. ОСЗ на ФБР ще влезе пръв! Вие ще ни прикривате. Това проблем ли е?

Лицето на шерифа се обагри в яркочервено и той вирна брадичка:

— Определено е, но на вас изобщо не ви пука, нали?

— Не, никак. Така че кажи на хората си да останат по местата си. Ти също. Не ме е грижа за колко велик се мислиш.

Извърнах се към Махони, който дори не се опитваше да прикрие усмивката си.

— Ама и теб си те бива, човече — рече той. Двама от неговите снайперисти наблюдаваха хижата от петдесетина метра. Виждах, че има остър покрив с капандура. Вътре всичко беше тъмно. — Тук е ОСЗ Първи. Има ли някакво движение там, Килвърт? — попита Нед в микрофона си един от снайперистите.

— Не и доколкото мога да видя, сър. Ще атакувате ли?

Махони ме погледна.

Бавно обходих с очи хижата, после предния и страничните дворове. Всичко изглеждаше спретнато и подредено, добре поддържано. Няколко електрически жици отиваха към стрехата.

— Той е искал да влезем вътре, Нед. Това не ми харесва.

— Заложил ни е капан ли? — попита той. — Е, решили сме да атакуваме.

— Съгласен съм с теб — кимнах му. — Ако нещо се оплеска, местните ще има защо да злорадстват.

— Майната им на тези селяндури! — изсумтя Махони. После изрече в микрофона: — Хотъл и Чарли, говори ОСЗ Първи. Готови за действие. Пет, четири, три, две, едно, старт!

Момчетата от двата ОСЗ се надигнаха от „фаза жълта линия“, което е последният етап на прикритие и изчакване. Преминаха „фаза зелена линия“ на път към къщата. След това повече нямаше връщане назад.

Мотото на момчетата от ОСЗ за подобни случаи беше: „Бързина, изненада и безкомпромисни действия“. Те бяха страхотни, много по-добри и от най-добрите в полицейското управление на Вашингтон. Само след секунди екипите на Хотъл и Чарли бяха в хижата, където повече от седмица е била държана Одри Мийк. Не след дълго Махони и аз нахлухме през задната врата в кухнята. Видях печка, хладилник, шкафове и маса.

Нямаше и следа от Художествения директор.

Липсваше каквато и да било съпротива.

Все още.

Двамата с Нед продължихме предпазливо. В дневната имаше печка с дърва, диван на бежови и кафяви райета, няколко дървени стола. До едната стена се виждаше голям скрин, покрит с плетена вълнена покривка. Всичко бе подбрано и подредено с вкус.

Отново никаква следа от похитителя.

Навсякъде бяха пръснати картини, повечето завършени. Който ги бе нарисувал, очевидно притежаваше талант.

— Всичко е спокойно! — чух глас. Последва вик: — Тук!

С Махони хукнахме по дългия коридор. Двама от хората му вече бяха влезли в това, което приличаше на спалня. Помещението беше пълно с още картини — може би над петдесет.

Върху дървения под бе проснато голо тяло. Лицето му имаше измъчено, но гротескно изражение. Ръцете на мъртвия мъж бяха обвити около гърлото му, сякаш сам се бе удушил.

Това беше човекът, когото Одри Мийк бе нарисувала. Явно смъртта му е била ужасна. Вероятно бе погълнал някаква отрова.

По леглото имаше разпилени листове хартия. До тях лежеше писалка.

Наведох се и започнах да чета една от бележките.

След като свърших четенето, едно изречение продължаваше да звучи в главата ми: Не и до момента, в който получих възможността да взема това, което наистина желаех, от което се нуждаех. Как бе станало? Кой бе този, който превръщаше в реалност фантазиите на тези луди мъже?

Кой стоеше зад всичко това? Сигурен съм, че не беше Художествения директор.