Трета частСледите на вълка

52.

Не се прибрах във Вашингтон чак до десет часа на следващата нощ и знаех, че ме очакват големи неприятности. Джени, а вероятно и всички останали в къщата, с изключение на малкия Алекс и котката, щяха да са ми сърдити. Бях обещал да отидем на басейна, а ето че вече бе твърде късно за каквото и да било, освен за сън.

Когато влязох, Нана седеше с чаша чай в кухнята. Дори не ме погледна. Спестих си една лекция и се запътих нагоре по стълбите, надявайки се Джени да е още будна.

Моята прекрасна малка дъщеря седеше на леглото си, заобиколена с няколко списания, сред тях и „Американско момиче“. Любимият й стар плюшен мечок Тео бе сгушен в скута й. Джени не си лягаше да спи без него и когато нямаше още годинка и майка й бе жива.

В единия ъгъл на стаята котката Роузи се бе свила на пухкав кравай върху дрехите за пране на Джени. Едно от нещата, на които Нана бе успяла да ги научи, беше двамата с Деймън сами да си перат дрехите.

Замислих се за Мария. Съпругата ми беше добра и смела, една чудесна жена, която бе убита при случайна стрелба на улицата в Саутийст. А аз така и не можах да открия убиеца й. Но за мен случаят не беше приключен. Може би все някой ден щеше да изскочи нещо. Тя все още ми липсваше. Понякога дори казвах малка молитва: Надявам се да ми простиш, Мария. Старая се да дам най-доброто от себе си. Обичаме те много.

Джени сигурно ме бе усетила, че бях там, докато я наблюдавах и мислех за майка й.

— Помислих, че си ти — рече тя. — Напоследък шестото ми чувство работи доста добре.

— Чакаше ли ме? — подхвърлих, докато се вмъквах в стаята. Някога беше гостна, но миналата година я преобразувахме в стая за дъщеря ми. Измайсторих рафтове, върху които тя подреди керамичната си менажерия от периода й „Съджърнър Трут“, включваща стегозавър, кит и черна катеричка. Имаше още касичка за дребни монети, една вещица, привързана към метла, и любимите й книги.

— Не съм те чакала. Дори не мислех, че изобщо ще се прибереш.

Приседнах на ръба на леглото. Над него, поставена в рамка, висеше репродукция от картина на Магрит17, изобразяваща тръба с надпис: Това не е тръба.

— Искаш да ме поизмъчиш, така ли?

— Естествено, то се подразбира от само себе си. Днес цял ден очаквах да се топна в някакъв басейн.

— Имаш право. — Сложих ръка върху нейната. — Съжалявам. Наистина съжалявам, Джени.

— Всъщност не е нужно да ми го казваш. Не бива да съжаляваш. Осъзнавам, че това, което правиш, е важно. Разбирам го. Дори Деймън го разбира.

Стиснах ръцете на своето момиченце. Толкова много приличаше на Мария.

— Благодаря ти, миличка. Точно тази вечер имах нужда да го чуя.

— Знам — прошепна тя. — Усетих го.

53.

Тази вечер Вълка беше пристигнал във Вашингтон по бизнес. Поръча си късна вечеря в заведението „Рутс Крис Стек Хаус“, намиращо се на Кънектикът Авеню, близо до „Дюпон Съркъл“.

Докато се хранеше, към него се присъедини Франко Грималди, нисък и набит тридесет и осем годишен капо18 от Ню Йорк. Двамата разговаряха за обещаващия проект да превърнат района на Тахо в Мека на хазарта, съперничещ на Лас Вегас и Атлантик Сити; разговаряха също за професионалната хокейна лига и последния филм на Вин Дизел; както и за плана на Вълка да спечели един милиард долара от една-единствена сделка. След това руснакът каза, че трябва да си тръгва. Имал друга среща във Вашингтон.

— Да не би да е с президента? — попита Грималди.

Вълка се засмя:

— Не, той не може да свърши нищо както трябва. Защо да се срещам с такъв некадърник? Той би трябвало да се срещне с мен, ако иска да хване Бен Ладен и терористите. Аз довеждам всяка работа докрай.

— Я ми кажи нещо — попита Грималди, преди Вълка да си тръгне. — Онази история за Палумбо в строго охранявания затвор в Колорадо… Ти ли го направи?

Руснакът поклати глава.

— Пълна измислица. Аз съм бизнесмен, а не някакъв касапин. Недей да вярваш на всичко, което чуваш за мен.

Босът на мафията наблюдаваше как непредсказуемият мъж с прякор на хищник напуска ресторанта. Беше почти сигурен, че той е убил Палумбо. А също и че президентът наистина трябваше да се свърже с него заради „Ал Кайда“.

Около полунощ Вълка излезе от черния си додж вайпър в Потомак Парк. От мястото си виждаше контурите на луксозния джип на отсрещната страна на Охайо Драйв. Лампичката в купето примигна и един пътник слезе. Ела при мен, гълъбче — прошепна руснакът.

Мъжът, който приближаваше към него, беше от ФБР и работеше в Хувър Билдинг. Движеше се сковано, с неравномерни и нервни крачки — също като мнозинството правителствени функционери. Липсваше му самоуверената елегантност на изискания джентълмен. Бяха предупредили Вълка, че не би могъл да си купи полезен агент и че ако все пак го направи, не може да се доверява на информацията му. Но той не бе повярвал. С пари можеш да си купиш всичко, дори и хора — особено ако са били подминати от повишения и награди в службата. Това важеше и за Америка, и за Русия. Дори тук, където цинизмът и огорчението се бяха превърнали в национална емблема, важеше с пълна сила.

— И така, някой говори ли за мен на петия етаж на „Хувър“? — попита той.

— Не ми харесва да се срещаме по този начин. Другия път пусни обява в „Уошингтън Таймс“.

Вълка се усмихна, но в следващия миг заби пръста си в брадичката на агента.

— Зададох ти въпрос. Някой говори ли за мен?

Агентът поклати глава.

— Още не, но скоро ще започнат. Направиха връзка между убитата двойка в Лонг Айланд със случаите в Атланта и търговския център „Прусия“.

— Разбира се, че ще я направят — кимна руснакът. — Знам, че твоите хора не са глупави. Те просто са твърде ограничени.

— Не ги подценявай. Бюрото се променя. Много скоро ще тръгнат по петите ти и ще те преследват с цялата мощ, с която разполагат.

— Няма да е достатъчна — рече Вълка. — Освен това, може би аз пръв ще тръгна по петите им — с цялата мощ, с която разполагам. С малко „бум!“ ще изравня къщата им със земята.

54.

На следващата вечер се прибрах вкъщи преди шест часа. Вечерях спокойно с Нана и децата, които бяха изненадани, но безкрайно щастливи, че съм си у дома толкова рано.

Телефонът иззвъня към края на вечерята. Не исках да се обаждам. Може би още някой бе отвлечен, но сега не ми се щеше да се разправям с това. Не и тази вечер.

— Аз ще го вдигна — обяви Деймън. — Сигурно е за мен. Някое гадже. — И грабна звънящия телефон от кухненската стена.

— Много ти се иска да е момиче — позлорадства Джени от масата. — И то вечер. Сигурно е някой, който продава микровълнови печки или предлага изгоден банков заем. Те винаги се обаждат по това време.

Тогава Деймън посочи към мен. Не се усмихваше. Всъщност лицето му беше пребледняло, сякаш стомахът внезапно го бе присвил.

— Татко — рече той с нисък глас. — За теб е.

Станах от масата и посегнах да взема телефона от ръката му.

— Добре ли си? — попитах го.

— Госпожа Джонсън е — прошепна Деймън.

Докато поемах слушалката, гърлото ми се бе свило. Сега аз бях този, на когото му прилоша. В същото време се чувствах ужасно смутен.

— Ало? Алекс на телефона — казах в слушалката.

— Обажда се Кристин, Алекс. Аз съм във Вашингтон. За няколко дни. Бих искала, докато съм тук, да видя малкия Алекс — заговори тя, сякаш предварително си бе подготвила речта.

Усетих как лицето ми пламва. Защо се обаждаш тук? Защо сега? — исках да попитам, но не го направих. Вместо това предложих:

— Искаш ли да дойдеш тази вечер? Вече е късно, но ще го подържим още малко буден.

Тя се поколеба.

— Всъщност си мислех за утре. Може би около осем и половина сутринта? Удобно ли е?

— Удобно е, Кристин. Ще бъда тук.

— О! — рече тя, сетне заговори малко забързано: — Не е нужно да оставаш у дома заради мен. Чух, че вече работиш за ФБР.

Стомахът ми се присви. Двамата с Кристин Джонсън се разделихме преди година, най-вече заради случаите на убийства, които разследвах тогава. Тя бе отвлечена заради работата ми. Накрая успяхме да я открием в един затънтен район в Ямайка. Алекс беше роден там. По онова време не знаех, че Кристин е бременна. След това отношенията помежду ни никога не бяха същите. Чувствах, че вината е моя. После тя се премести в Сиатъл. Нейна беше идеята Алекс да остане да живее при мен. Тогава посещаваше психиатър и ми каза, че не била емоционално стабилна, за да бъде добра майка. А сега беше във Вашингтон за няколко дни.

— Какво те води във Вашингтон? — попитах накрая.

— Исках да видя нашия син — отвърна тя с тих глас. — Както и някои свои приятели. — Спомних си колко много я обичах, а може би и все още я обичах, но се бях примирил, че никога няма да бъдем заедно. Кристин не можеше да приеме живота ми на полицай, а аз, изглежда, не бях в състояние да се откажа от работата си. — Добре, ще дойда утре в осем и половина — рече тя.

— Ще те чакам — отвърнах й.

55.

В осем и тридесет, точно на секундата, един лъскав сребрист таурус, взет под наем от „Херц“, спря пред нашата къща на Пета улица.

Кристин Джонсън слезе и макар че имаше малко строг вид с прибраната на стегнат кок коса, трябваше да призная, че е красива жена. Висока и слаба, с изваяно лице, което все още не можех да забравя. Когато я видях отново, сърцето ми замря. Въпреки всичко, което се бе случило между нас…

Бях нервен, уморен. Защо ли? Питах се колко енергия бях изразходвал през последната година и половина. Мой приятел, лекар от „Джон Хопкинс“, има полусериозна теория, че линиите на живота ни са изписани върху дланите на ръцете ни. Той се кълне, че по тях може да прочете дали даден човек преживява стрес или болест, какво е здравословното му състояние. Посетих го преди няколко седмици и Бърни Стрингър ми заяви, че съм бил в отлична физическа форма, но че линиите на живота ми нещо се били поизносили през последната година. Това беше отчасти заради Кристин — нашата връзка и скъсването ни.

Стоях на входната врата заедно с Алекс на ръце. После пристъпих навън, докато Кристин приближаваше към къщата. Беше с обувки с токчета, облечена в тъмносин костюм.

— Кажи „здравей“ — прошепнах на Алекс и размахах едната му ръчичка към майка му.

Беше толкова странно и напълно смущаващо да я видя отново. Нашата история беше твърде сложна. По-голямата й част беше добра, но това, с който завърши, беше наистина много лошо. Съпругът й беше убит в дома им по време на един случай, по който работех. Самият аз едва не станах отговорен за нейната смърт. Сега ни деляха хиляди километри. Защо беше дошла във Вашингтон? За да види малкия Алекс, разбира се. Но какво друго я бе довело тук?

— Здравей, Алекс — промълви тя и се усмихна. За един зашеметяващ миг сякаш нищо между нас не се бе променило. Припомних си първия път, когато я видях: тя все още беше директорка на училището „Съджърнър Трут“. Тогава бе спряла дъха ми. За нещастие, все още умееше да прави това.

Кристин коленичи в подножието на стълбите и разтвори ръце.

— Здравей, красиво момче — поздрави тя малкия Алекс.

Пуснах го на стъпалото и го оставих сам да реши какво да направи. Той ме погледна и се засмя. После избра мамещата усмивка на майка си, топлината и чара й — и се озова право в прегръдките й.

— Здравей, бебче — прошепна тя. — Толкова много ми липсваше. Колко голям си станал!

Кристин не беше донесла подарък — никакви изкушения, и това ми хареса. Такава си беше тя — мразеше подмазваческите трикове. Само след секунди Алекс се смееше и бъбреше, без да спира. Двамата изглеждаха добре заедно.

— Аз ще бъда в къщата — обявих, след като ги погледах няколко минути. — Влез вътре, когато решиш. Има прясно сварено кафе от Нана. Както и закуска, ако си гладна.

Кристин погледна към мен и отново се усмихна. Изглеждаше толкова щастлива, прегърнала момчето, нашия малък син.

— Засега сме добре и така — отвърна тя. — Благодаря ти. Ще дойда да пием кафе. Разбира се, че ще дойда.

Кристин винаги беше толкова сигурна за всичко, не бе изгубила и частица от увереността си.

Влязох вътре и едва не се сблъсках с Нана, която ни наблюдаваше зад остъклената врата.

— О, Алекс! — въздъхна тя. Нямаше нужда да казва нищо повече. Чувствах се така, сякаш в сърцето ми бяха забили нож.

След малко Кристин внесе малкия вътре и всички седнахме в кухнята да пием кафе. Тя гледаше Алекс, който смучеше от шишето си ябълков сок. Кристин разказа за живота си в Сиатъл — повече за работата си в училището, нищо лично или някакви тайни. Знаех, че също би трябвало да е нервна и притеснена, но по нищо не й личеше.

Тогава тя отново се превърна в онази мила и нежна жена, излъчваща топлина, която можеше да разтопи душата ти. Гледаше към малкия Алекс.

— Какво сладкишче е той — промълви замечтано. — Мило малко момченце, колко ми липсваше! Нямаш представа.

56.

Кристин Джонсън отново във Вашингтон.

Защо се бе върнала сега? Какво искаше от нас?

Въпросите пулсираха в мен, караха ме да се страхувам дори преди да съм добил ясна представа от какво. Разбира се, имах едно подозрение: Кристин беше променила решението си за малкия Алекс.

Навярно е заради това. Защо иначе щеше да дойде тук? Със сигурност — не за да ме види. Или пък заради това?

Все още карах по федералната магистрала 1–95 и бях само на няколко минути път от Куонтико, когато Мони Донъли се свърза с мен по мобилния. От радиото свиреше Майлс Дейвис. Опитвах се да се успокоя, преди да отида на работа.

— Пак закъсняваш — рече тя и макар да знаех, че е шега, малко се засегнах.

— Знам, знам. Миналата нощ бях на парти. Наясно си как се получава понякога…

— Алекс, съобщиха ли ти, че миналата нощ са заловили още двама заподозрени? — попита Мони без други предисловия.

Отново те. Бях толкова изненадан, че не й отговорих веднага. Не бяха ми казали нищо за операцията!

— Предполагам, че не са те осведомили — сама си отговори Мони. — Станало е в Бийвър Фолс, Пенсилвания. Не беше ли това родният град на Джо Намът? Двамата заподозрени са около четиридесетгодишни и притежават книжарница, носеща името на града. Пресата го е надушила преди няколко минути.

— Намерили ли са някоя от изчезналите жени? — попитах я.

— Не мисля. Поне не фигурира в последните доклади. Изглежда, тук никой не знае нищо със сигурност.

— Колко време са били под наблюдение? Всъщност в момента излизам от магистрала 95 и почти съм пристигнал. Ще се видим след няколко минути.

— Извинявай, че съсипах деня ти още от сутринта — промърмори тя.

— Той вече беше съсипан.

Прегледахме внимателно всички материали, но в десет часа все още нямахме задоволителни отговори за ареста в Пенсилвания. Аз знаех няколко неща — в по-голямата си част незначителни подробности, и това беше доста смущаващо. Двамата мъже имаха криминални досиета за търговия с порнография. Агентите от главния клон на Бюрото във Филаделфия бяха получили сведение, че двамата са участвали в някакво отвличане. Не беше ясно точно кой от шефовете във ФБР знаеше за заподозрените, но явно бе имало някаква издънка във вътрешните комуникации. Бях чул за подобен случай, станал няколко години преди да дойда в Куонтико.

Говорих с Мони още няколко пъти през деня, но моят приятел Нед Махони така и не ми се обади, за да ми съобщи за ареста; от офиса на Бърнс също не се опитаха да се свържат с мен. Бях изолиран. Но едно нещо беше сигурно: на паркинга в Куонтико гъмжеше от репортери. От прозореца си виждах микробуса на „Ю Ес Ей Тудей“, както и на Си Ен Ен. Много странен ден. Странен и неспокоен.

Късно същия следобед се улових, че мисля за посещението на Кристин Джонсън у дома. Отново и отново превъртах в съзнанието си сцените от сутринта, как тя си играе с Алекс. Питах се дали бих могъл да повярвам, че бе дошла във Вашингтон само за да го види, както и да се срещне с някои от старите си приятели. Сърцето ми се свиваше от непоносима болка само при мисълта, че мога да загубя Голямото момче, както винаги го наричах.

Каква радост беше той за мен, за децата, за мама Нана. Просто не можех да си представя, че ще ми го отнеме. Нито пък исках да съм на мястото на Кристин.

Преди да си тръгна същата вечер за вкъщи, вдигнах телефона, за да проведа разговора, от който се страхувах. Мислите за малкия Алекс ме накараха да си припомня обещанието, което бях дал. Съдия Брендан Коноли вдигна след няколко позвънявания.

— Обажда се Алекс Крос. Исках само да ви държа в течение. Да ви разкажа за онова, което сигурно сте гледали днес по новините.

Съдия Коноли ме попита дали съпругата му е била намерена, дали има някакви новини за Лизи.

— Все още не са я открили. Но аз не смятам, че арестуваните мъже са замесени в случая с жена ви. Продължаваме да храним големи надежди, че ще я намерим.

Той започна да мърмори някакви думи, които не можах да разбера. След като го слушах няколко секунди, опитвайки се да схвана мисълта му, казах, че ще продължавам да го информирам. Ако, разбира се, си направеха труда да информират мен.

Дълго останах седнал зад бюрото след мъчителния телефонен разговор.

Внезапно осъзнах, че съм забравил нещо друго — днес моят курс се дипломираше! Вече официално бяхме агенти. Останалите бяха получили дипломите си, или „картите“ си, както и новите назначения. Точно в този момент в голямото фоайе на Залата на честта се поднасяха сладки и пунш. Аз не си направих труда да отида на партито. Не знам защо, но ми се струваше неуместно да присъствам. Вместо това се прибрах у дома.

57.

Колко време още й оставаше?

Един ден? Часове?

Макар че вече почти нямаше значение. Лизи Коноли се учеше да приема всичко, което животът й поднасяше; учеше се да бъде по-твърда, да опази душевното си равновесие.

С изключение на това, че бе изплашена до смърт.

Лизи ги наричаше „плуващи сънища“. Още от четиригодишна беше страстна плувкиня. Повтарянето на замах след замах, изтласкване след изтласкване, винаги я пренасяше в друго място и време, помагаше й да избяга. Тъкмо това правеше тя сега, заключена сред тъмнината.

Плуване.

Бягство…

Протягане на дланта, извита леко във форма на чаша, плавни движения на ръцете, издигане на повърхността, загребване на водата. Изхвърляне нагоре до кръста и отново потапяне. Плисък, изтласкване, ободряващата хладина на водата. Чувството на мощ, което я изпълваше…

Мислеше за бягство през по-голямата част от деня или поне това, което смяташе за ден. Започваше да се замисля сериозно и за други неща.

Припомняше си онова, което знаеше за своя затвор — гардеробната — и за жестокия и ужасен мъж, който я държеше в плен. Вълка — това бе името, с което копелето се наричаше. Но защо Вълка?

Намираше се в някакъв град. Почти беше сигурна, че градът е на юг, че е голям. Може би беше във Флорида? Ала не можеше да си обясни защо смята така. Навярно бе дочула нещо и то се бе регистрирало в подсъзнанието й. До нея долитаха гласове от къщата, когато се устройваха големи и шумни партита или сбирки в по-тесен кръг. Вече смяташе, че гнусният й похитител живее сам. А и коя жена би изтраяла такова отвратително чудовище?

Познаваше някои от жалките му навици. Обикновено, когато се прибереше, пускаше телевизора: понякога И Ес Пи Ен19, но по-често Си Ен Ен. Постоянно гледаше новини. Освен това харесваше детективски шоута — „Закон и ред“, „Убийства“, „Криминални хроники“. Телевизорът беше винаги включен, дори късно през нощта.

Вълка беше едър и силен, с вид на садист — обаче внимаваше да не я нарани лошо. Това означаваше ли, че планира да я задържи по-дълго?

Може би щеше да се спаси, ако успее да издържи на това място още малко. Ако не загуби самообладание и не го разгневи толкова силно, че да прекърши врата й, както я заплашваше по няколко пъти на ден. Ще счупя нежната ти шия — ето така! Не ми ли вярваш? Би трябвало да ми вярваш, Елизабет. Винаги я наричаше Елизабет, не Лизи. Беше й казал, че Лизи не е достатъчно красиво име за нея. Ще прекърша шибания ти врат, Елизабет.

Той знаеше коя е тя, както и някои неща за семейството й — за Брендан, Бриджит, Мери, Гуен. Обеща й, че ако го ядоса, не само ще унищожи нея, но и семейството й. „Ще отида в Атланта. Ще го направя просто така, за забавление. Такива неща ме изпълват с живот. Бих могъл да затрия цялото ти семейство, Елизабет“.

Желаеше я все повече и повече — тя знаеше кога един мъж пощурява по една жена. Значи все пак имаше някаква власт над него!

Понякога разхлабваше ремъците й и дори й позволяваше да се разходи из къщата. Вързана, разбира се — на нещо като верига, която той държеше в ръцете си. Беше толкова унизително. Каза й: „Мислиш си, че ставам по-мил и нежен, но не си въобразявай глупости!“.

Е, какво, по дяволите, можеше да прави тя по цял ден в тъмното, оставена сама със себе си, освен да си фантазира?

Вратата на гардеробната се отвори с трясък, тръшна се в стената и Вълка изкрещя в лицето й:

— Мислеше си за мен, нали? Започвам да те обсебвам, Елизабет. Аз съм постоянно в мислите ти.

По дяволите, прав е, мина й през ума.

— Ти дори се радваш на компанията ми. Аз ти липсвам, нали?

Е, тук грешиш, дяволски много грешиш.

Лизи мразеше Вълка толкова силно, че обмисляше невъзможното: да го убие. Може би и този ден щеше да дойде.

Господи, ето какво искам да направя — лично да убия Вълка. Това ще бъде най-страхотното бягство от всичко, рече си тя.

58.

Същата нощ Вълка имаше среща с двама професионални хокейни играчи в „Цезар“ в Атлантик Сити, Ню Джърси. Апартаментът, в който бе отседнал, бе с позлатени тапети, прозорци с изглед към Атлантика и гореща вана в дневната. Облече се в скъп костюм на фино райе, модел на „Прада“, от уважение към гостите си, които бяха големи звезди.


Свръзката му беше богат кабелен оператор, който пристигна в апартамента с хокеистите Алексей Добушкин и Иля Тептев. И двамата бяха играчи на „Филаделфия Флайърс“. Едрите мъжаги бяха супер защитници и ги смятаха за корави момчета, защото се движеха бързо и бяха доста опасни. Вълка не мислеше точно така, но беше голям запалянко на играта.

— Обичам американския хокеен стил — обяви той, докато ги приветстваше с широка усмивка и протегнала ръка.

Алексей и Иля кимнаха в знак на съгласие, но не поеха протегнатата ръка. Вълка се обиди, но с нищо не издаде чувствата си, напротив — усмивката му стана малко по-широка. Помисли си, че спортистите са твърде глупави, за да разбират кой е той. Бяха получили твърде много дървени стикове по черепа.

— Нещо за пиене? — обърна се той към гостите си. — „Столичная“? Каквото пожелаете.

— Без мен — отвърна кабелният оператор, който изглеждаше невероятно надут, ала повечето американци бяха такива.

Нет — с безразличие изрече Иля, сякаш домакинът му беше хотелският барман. Хокеистът беше на двадесет и две години, родом от Воскресенск, Русия. Беше висок метър и деветдесет и четири, с късо подстригана коса, едва набола брада и квадратна глава, разположена върху огромен врат.

— Не пия „Столичная“ — заяви и Алексей, който, също като съотборника си, беше облечен в черно кожено яке с тъмно поло отдолу. — Може би имате „Абсолют“ или бомбайски джин?

— Разбира се — сърдечно кимна Вълка и приближи до огледалните витрини на мокрия бар. Докато приготвяше питиетата, обмисляше какво да предприеме. Ситуацията започваше да го забавлява. Този път беше различно. Никой от присъстващите не се страхуваше от него.

Вълка се отпусна небрежно върху мекия диван, отрупан с малки възглавнички, между Иля и Алексей. Огледа поред лицата им, усмихвайки се широко.

— Май доста отдавна не сте били в Русия — поклати укорително глава той. — Ти пиеш бомбайски джин? Нима сте забравили доброто си възпитание?

— Чухме, че наистина си безмилостен и опасен мъж — заговори Алексей, който беше малко над тридесетте и очевидно вдигаше тежести за форма. Беше около метър и осемдесет и тежеше почти сто килограма.

— Не, не съвсем — махна с ръка Вълка. — Напоследък съм просто поредният американски бизнесмен. Нищо специално. Никакви опасности. И така, питах се дали ще сключим една сделка за мача с „Монреал“?

Алексей погледна към кабелния бос.

— Кажи му — рече.

— Алексей и Иля очакват малко повече екшън, отколкото обикновено — отвърна той. — Разбираш ли какво казвам? Екшън!

— Аха — ухили се широко Вълка. — Обичам екшъна — обърна се той към бизнесмена. — Освен това обичам също и това, което се нарича шалит. В моята страна означава да палуваш.

Скочи от дивана със светкавична бързина, на каквато останалите и не подозираха, че е способен. Беше измъкнал малка оловна тръба изпод една от възглавничките и я заби в бузата на Алексей Добушкин. После я огъна около горната част на носа на Иля Тептев. Само за секунди двете хокейни звезди се обляха в кръв като заклани прасета.

Чак тогава Вълка измъкна пистолета си и опря дулото му между очите на кабелния оператор.

— Знаеш ли, те не са чак толкова корави момчета, за каквито ги мислех. Разбирам подобни неща само за секунди — каза. — А сега да поговорим за бизнес. Една от двете големи мечки ще позволи на „Монреал“ да вкара гол през първата третина. Другият ще пропусне във втората. Разбирате ли? „Флайърс“ ще загубят този мач, за който са смятани за фаворити. Ясно ли е? И ако нещо се обърка, тогава всички ще са мъртви. А сега изчезвайте оттук. С нетърпение ще очаквам мача. Както казах в началото, много обичам американския хокеен стил.

И Вълка избухна в смях, докато двете хокейни звезди се измъкваха, залитайки, през вратата.

— Приятно ми беше да се запознаем, Иля, Алексей — извика той, след като вратата се затвори. — Желая ви успех!

59.

Разширената среща на специалния отряд се състоя в офиса на СИОЦ, разположен на петия етаж в Хувър Билдинг, който в Бюрото се смяташе за свещена територия. СИОЦ означава Стратегически информационно-оперативен център, а средният офис беше мястото, където се провеждаха наистина най-важните съвещания от трагедията в Уейко20 до 11 септември.

Аз бях поканен и се питах на кого ли трябва да благодаря за тази чест. Пристигнах около девет и бях въведен от един агент, седнал зад бюрото в приемната.

Офисът на СИОЦ се състоеше от четири стаи, три, от които бяха изпълнени с компютърни терминали, вероятно за разследвания и анализ. Въведоха ме в обширна заседателна зала, в която биеше на очи голямата маса от стъкло и метал. Върху стените бяха окачени часовници, сверени съгласно различни часови пояси, няколко карти и половин дузина телевизионни екрани. Около десетина агенти вече бяха в залата, но в помещението цареше тишина.

Стейси Полак, шефката на СИОЦ, най-после пристигна и вратите се затвориха. Полак представи присъстващите агенти, както и двамата гости от ЦРУ. Тя имаше репутацията на интелигентен администратор, който постига отлични резултати. Беше на тридесет и една и любимка на Бърнс.

Телевизионните монитори на стената показваха последните събития: кадри от заснетата на живо акция, предавана по най-големите телевизионни мрежи. Бийвър Фолс, Пенсилвания — гласеше надписът.

— Това са остарели новини. Възникна нов проблем — обяви Полак от предната част на залата. — Не сме се събрали тук заради издънката в Бийвър Фолс. Поводът е вътрешен, което е много по-лошо. Момчета, ние смятаме, че знаем името на човека, отговорен за изтичането на поверителна информация в Куонтико.

След тези думи се обърна право към мен.

— Един репортер от „Уошингтън Поуст“ го отрече, но какво би могъл да стори? — продължи тя. — Изтичането е свързано с криминалния аналитик Мони Донъли. Вие работите с нея, нали, доктор Крос?

Внезапно конферентната зала сякаш се смали и се стесни. Всички се извърнаха към мен.

— Затова ли съм тук? — попитах.

— Не — отвърна Полак. — Ти си тук, защото имаш опит при случаи със сексуална обсебеност. Разследвал си подобни неща много повече, от всеки, присъстващ в тази зала. Но не това беше моят въпрос.

Помислих внимателно, преди да отговоря.

— Това не е случай на сексуална обсебеност — обърнах се към Полак. — И Мони Донъли не е източникът на информация.

— Бих желала да ми обясниш тези две становища — тутакси ме предизвика тя. — Моля, продължавай. Слушам те с огромно внимание.

— Ще се постарая да бъда максимално точен. Похитителите — група или организация, която стои зад отвличанията, го правят за пари. Не виждам никакво друго разумно обяснение на действията им. Безмилостното убийство на руската двойка в Лонг Айланд е ключът. Не смятам, че трябва да се фокусираме единствено върху последните шест престъпления. Главният въпрос би трябвало да е: Кой има средствата и опита да отвлича мъже и жени срещу заплащане, при това вероятно много високо заплащане? Кой притежава достатъчно опит в тази област? Мони Донъли го знае и тя е отличен аналитик. Тя не е информаторът на „Поуст“. Какво би спечелила?

Стейси Полак погледна надолу и порови в купчината листове. Не коментира нищо от това, което казах.

— Да продължим нататък — рече тя.

Срещата продължи без по-нататъшни дискусии за Мони и повдигнатите срещу нея обвинения. Вместо това дълго се обсъждаше Червената мафия, включително новата информация, че двойката, убита в Лонг Айланд, определено е била във връзка с руските гангстери. Освен това имаше слухове за вероятна мафиотска война между италианци и руснаци, която всеки момент би могла да избухне на източния бряг.

След общата среща се разпръснахме на малки групи. Неколцина агенти седнаха зад терминалите, а Стейси Полак ме дръпна настрани.

— Слушай, не те обвинявам в нищо — каза тя. — Не вярвам, че ти си въвлечен в изтичането на информацията, Алекс.

— Кой обвинява Мони? — попитах я аз.

Тя, изглежда, се изненада от въпроса.

— Няма да ти кажа. Все още не е официално.

— Какво означава това, че „все още не е официално“?

— Никакви действия не са предприети срещу Мони Донъли. Макар че вероятно ще я изтеглим от разследването. Това е всичко, което мога да ти съобщя по въпроса засега. Можеш да се върнеш в Куонтико.

Предположих, че това означаваше, че съм свободен.

60.

Обадих се на Мони веднага щом имах възможност и й казах какво се бе случило. Тя побесня — както и очаквах, но след това се овладя.

— Е, добре, вече знаеш, че не съм толкова сдържана, колкото изглеждам — каза ми. — Майната им, не съм издала нищо на „Уошингтън Поуст“, Алекс! Това е абсурдно. На кого бих могла да кажа — на нашето вестникарче ли?

— Знам, че не си — уверих я. — Слушай, трябва да се отбия в Куонтико, но след това съм свободен. Какво ще кажеш да заведа теб и момчетата ти на едно бързо похапване довечера? Нещо съвсем евтино — додадох.

Тя се разсмя:

— Добре, знам едно място. Кръчмата се казва „Команден пост“. Момчетата обичат да ходят там, ще разбереш защо.

Мони ми обясни как да стигна до кръчмата, която била близо до Куонтико, на Потомак Авеню. След като се отбих във временния си офис в „Клуб Фед“, потеглих за срещата с нея и децата. Мат и Уил бяха само на единадесет и дванадесет години, но и двамата бяха доста едрички, също като баща си.

— Мама каза, че ставаш — заяви Мат, докато се ръкуваше с мен.

— Тя каза същото и за вас с Уил — върнах му го. Всички на масата се засмяхме.

После си поръчахме греховни удоволствия — бургери, пилешки крилца, пържени картофи със сирене, които Мони реши, че си е заслужила след преживяното изпитание. Синовете й бяха възпитани и общителни хлапета и ми разказаха много неща за майка си.

Кръчмата беше интересна — пълна с морски военни трофеи, офицерски знаменца, снимки и дори две маси с малки картечници. Мони каза, че Том Кланси бил споменал бара в „Патриотични игри“, но в романа си бил написал, че върху стената имало снимка на Джордж Патън. Това особено разстроило редовните посетители на бара, след като Кланси станал известен. Кръчмата „Команден пост“ е бар за моряци, а не за пехотинци.

Когато си тръгвахме, Мони ме дръпна настрани. Моряците, които влизаха и излизаха, ни зяпаха с любопитство.

— Благодаря ти, Алекс. Това означава много за мен — каза тя. — Искам да знаеш, че аз не съм издала информация на „Уошингтън Поуст“. Нито на Ръш Лимбах, нито пък на О’Райли или на когото и да било друг. Досега не се е случвало, няма и да се случи. Аз съм лоялен човек до края, който очевидно е доста близо.

— Да, лоялна си, точно това им казах на всички в Хувър Билдинг — отвърнах.

Мони се повдигна на пръсти и ме целуна по бузата.

— Много съм ви задължена, господине — пошегува се тя. — Освен това би трябвало да знаеш, че съм дяволски впечатлена от теб. Впечатли дори Мат и Уил, макар че си представител на врага — възрастните.

— Продължи да работиш върху случая — казах й.

— Подходът ти е точно този, от който се нуждаем.

Мони ме погледна озадачено, но после отсече:

— Ще работя. Майната им на клеветниците!

— Руснаците са — рекох, преди да я оставя при вратата на „Команден пост“. — Трябва да са те. Сигурен съм, че не грешим.

61.

Двама души, силно влюбени — това е красива гледка. Но не и в този случай, не и в тази звездна нощ сред хълмовете на Централен Масачузетс.

Отдадените един на друг любовници бяха Винс Петрило и Франсис Дийгън — студенти от трети курс в колежа „Светият кръст“ в Устър, където станаха неразделни още от първата им седмица като първокурсници. Бяха се запознали в общата спалня „Мелъди“ на Изи Стрийт и оттогава дори работеха в един и същ рибен ресторант през първите две лета в Провинстаун. Планираха след дипломирането си да се обвържат в брак и да заминат на голяма обиколка из Европа.

„Светият кръст“ беше йезуитски колеж и — справедливо или не — имаше репутацията на учебно заведение, където хомосексуализмът не се толерираше. Заподозрените студенти се отстраняваха временно или дори ги изключваха съгласно закона за нарушаване на обществения ред, който забраняваше разгулното или неприлично поведение. Всъщност Католическата църква не бе забранила „съблазънта“ между представители на един и същи пол, но хомосексуалният акт често се смяташе за „перверзен в своята същност“ и на него се гледаше като на доказателство за „дълбоко морално разстройство“. И тъй като йезуитите се отнасяха твърдо и безкомпромисно към хомосексуалните връзки между студентите, Винс и Франсис пазеха своята в тайна, доколкото това бе възможно. Но през последните месеци, имайки предвид скандалите сред католическото духовенство, бяха започнали да смятат, че връзката им не е чак толкова голямо престъпление.

Кампусът „Разсадника“ в „Светият кръст“ отдавна се бе превърнал в свърталище на студентите, които искаха уединено да изживеят романтични мигове. Обширната градина с многобройни дървета и храсти гледаше към центъра на Устър, често наричан от младежите Уормтаун21.

През тази нощ Винс и Франсис, облечени в спортни шорти и тениски, нахлупили бейзболни шапки в пурпурно и бяло, крачеха надолу по Изи Стрийт. Бяха се запътили към моравата, оградена с тухлена ограда и известна като Уийлър Бийч. Мястото беше доста пренаселено и затова те продължиха, за да открият някое по-усамотено кътче.

Когато го откриха, постлаха одеяло и се излегнаха върху него, огрени от пълната луна. Двамата се държаха за ръце под обсипаното със звезди небе и разговаряха за поезията на У. Б. Йейтс, когото Франсис обожаваше. А Винс, който се подготвяше за студент по медицина, се опитваше да възприеме, доколкото можеше. Младежите бяха необичайна двойка. Винс беше малко над метър и седемдесет и тежеше почти осемдесет килограма, макар че по-голяма част от тях бяха мускули, изваяни в гимнастическия салон. Набитият студент имаше страст към вдигането на тежести, но си личеше, че се налага здравата да работи, за да се запази във форма. Той беше с черна къдрава коса, обрамчваща нежно, почти ангелско лице, което не се отличаваше твърде много от онова върху детските снимки, една, от които любовникът му държеше в портфейла си.

Франсис караше представителите и на двата пола да го гледат с възхищение и завист. Когато беше в компанията на състудентите си, често се шегуваха с него: Вижте го и умрете от яд, глупаци! Франсис беше висок метър и осемдесет и пет и по тялото му нямаше нито грам тлъстина. Светлорусата му коса бе подстригана в същия стил, както когато учеше в средното училище „Братя християни“ в Ню Джърси. Той обожаваше Винс с цялото си сърце, а Винс го боготвореше.

Те бяха дошли за Франсис, разбира се.

Той трябваше да бъде издирен и закупен.

62.

Тримата яки мъже бяха облечени в широки джинси, работни ботуши и черни дълги непромокаеми якета. Бяха гангстери. На руски се наричаха още бандити. Страховити демони, чудовища от Москва, пуснати на свобода в Америка от Вълка.

Те паркираха черния си „Понтиак Гран При“ на улицата, после се изкачиха по хълма към главния кампус в „Светият кръст“.

Единият се задъха и се оплака на руски от стръмнината.

— Тихо, негоднико — скастри го Максин, който обичаше да се хвали, че е личен приятел на Вълка, макар, разбира се, да не беше. Нито един пахан нямаше истински приятели, особено Вълка. Той имаше само врагове и почти никога не се бе срещал лице в лице с тези, които работеха за него. Дори в Русия имаше репутацията на невидим и мистериозен тип. Тук, в Съединените щати, никой не го бе виждал с очите си.

Тримата главорези наблюдаваха двете колежанчета върху одеялото, които се държаха за ръцете и се галеха.

— Целуват се като момичета — изхили се единият руснак.

— Не и като момичетата, с които някога съм се целувал.

Тримата се засмяха и поклатиха отвратено глави. После тромавият им главатар пристъпи напред. Движеше се изненадващо бързо въпреки ръста и теглото си. Мълчаливо посочи Франсис, другите двама мъже му се нахвърлиха и го издърпаха от Винс.

— Хей, какво, по дяволите, означава това? — разкрещя се Франсис, но виковете му бяха заглушени от широка лепенка, притисната към устата му.

— Е, сега вече можеш да пищиш колкото си щеш — самодоволно изръмжа единият от бандитите. — Пискаш като момиче. Но никой няма да те чуе.

Тримата работеха много бързо, обвиха още черна лепенка около глезените на жертвата и завързаха здраво ръцете зад гърба. После напъхаха младежа в голям брезентов чувал — от тези, в които се носеше спортно оборудване, като бейзболни батове или баскетболни топки.

Винс наблюдаваше всичко, парализиран от ужас. Главатарят им измъкна много тънък и остър нож и преряза гърлото на набитото момче, както навремето беше клал свине в родната си страна. Винс не беше купен, а бе видял похитителите. За разлика от Двойката, тези мъже никога нямаше да завъртят свои игрички, нито щяха да предадат или разочароват Вълка. Нямаше да има повече грешки. Вълка беше съвсем категоричен по въпроса, както само той умееше да бъде.

— Грабвайте хубавото момче. По-бързо! — заповяда главатарят на хората си и всички забързаха към колата. Захвърлиха чувала в багажника на понтиака и се отдалечиха от града.

Работата бе свършена без грешка.

63.

Всичко ще се оправи, повтаряше си Франсис, докато с все сили се опитваше да разсъждава спокойно и логично за станалото. Нищо от това, което му се бе случило, не бе възможно да му се случи! Той не можеше да е отвлечен преди няколко часа от кампуса на „Светият кръст“ от трима страховити мъже. Нито пък превозен до място, което само Бог знаеше къде се намира, в багажника на някаква кола в продължение на четири–пет часа.

А най-важното: Винс не можеше да е мъртъв. Онова жестоко и безсърдечно дяволско изчадие не бе прерязало гърлото на Винс, докато двамата си лежаха на ливадата на колежа. Да, това не се беше случило.

Всичко навярно беше някакъв кошмарен сън, който Франсис Дийгън не бе сънувал от дете. А този мъж, който стоеше сега пред него, това абсурдно същество, обрасло с къдрави туфи светлоруса коса отстрани на оплешивялата му глава, облечено в прилепнал черен кожен спортен костюм — е, то също не можеше да е истинско. Нямаше начин.

— Много съм ти ядосан! Страшно много съм ти сърдит! — крещеше господин Потър в лицето на Франсис. — Защо ме напусна? — изписка зловещо той. — Защо? Кажи ми! Никога не бива отново да ме напускаш! Ужасно се страхувам без теб и ти го знаеш. Това беше много неразумно от твоя страна, Роналд! Франсис вече се бе опитал да се разбере с мъжа — господин Потър, така се бе назовал, но не беше Хари Потър. Ала опитите му не се увенчаха с успех. Младежът бе повторил няколко пъти на разбеснелия се тип, че никога досега не го е виждал. Той не беше Роналд, не познаваше никакъв Роналд! Но с обясненията си само спечели няколко плесника през лицето, единият от които бе толкова силен, че му разкървави носа. Този ненормалник явно беше по-як, отколкото изглеждаше.

Най-после, отчаян и напълно объркан, Франсис прошепна на отвратителното създание:

— Съжалявам, толкова съжалявам. Повече няма да се повтори.

И след това господин Потър започна да го прегръща буйно, като го олигави целия със сълзите си.

— О, господи, толкова се радвам, че се върна. Много се тревожех за теб. Никога вече не бива да ме напускаш, Роналд.

Кой, по дяволите, беше този Роналд? И кой беше господин Потър? Какво щеше да се случи сега? Нима Винс наистина беше мъртъв? Всички тези въпроси пулсираха болезнено в объркания мозък на Франсис. Всъщност за него не беше особено трудно да се разплаче в прегръдките на Потър и дори да се вкопчи в него, опитвайки се да спаси живота си. Да притисне лице към черния кожен костюм и да шепне отново и отново:

— Съжалявам, толкова съжалявам. О, господи, наистина съжалявам.

А Потър отвърна:

— Аз също те обичам, Роналд. Обожавам те. Ти никога повече няма да ме напуснеш, нали?

— Няма, обещавам. Никога няма да те напусна.

Тогава Потър се засмя и се отдръпна рязко от момчето.

— Франсис, скъпи Франсис — прошепна той. — Кой, по дяволите, е Роналд? Аз само си играя с теб, момче. За мен това е само игра. Ти учиш в колеж, вече трябва да си го разбрал. И така, нека да поиграем игрички, Франсис. Хайде да отидем в обора и да си поиграем.

64.

Получих един странен имейл от Мони Донъли във временния си офис. Пишеше, че не е била отстранена. Поне не още. Освен това имала някакви новини за мен.

Трябва да те видя довечера. На същото място, по същото време. Много важни новини.

М.

И така, малко преди седем пристигнах в кръчмата „Команден пост“ и се огледах за Мони. Какви бяха мистериозните новини, които имаше? Барът беше претъпкан с клиенти, но аз я видях. Не беше особено трудно — тя беше единствената жена. Освен това осъзнах, че в кръчмата „Команден пост“ само ние двамата с Мони не бяхме от флотата.

— Не можех да говоря по телефона в Куонтико. Как ти се струва това? Ти самият на кого имаш доверие? — попита тя, когато приближих към нея.

— Можеш да ми вярваш, Мони. Какви новини имаш?

— Отдъхни си. Мисля, че наистина са добри.

Издърпах един стол и седнах до нея. Поръчахме бира и тя заговори веднага щом барманът се отдалечи.

— Имам един добър приятел в ИИЛ — започна тя.

— Това е Инженерно-изследователска лаборатория в Куонтико.

— Знам я. Изглежда, имаш приятели навсякъде.

— Истина е. С изключение на Хувър Билдинг. Както и да е, приятелят ми ме осведоми за едно съобщение, което се получило в Бюрото преди два дни, но не му било обърнато внимание, защото е сметнато за обаждане на луд. Отнася се за един уебсайт, наречен „Леговището на Вълка“. Изглежда, можеш да си купиш любовник, както и да поръчаш да отвлекат избран от теб човек. Предполага се, че сайтът е изключително добре защитен и никой не може да проникне в него. Тъкмо в това е уловката.

— Тогава нашият хакер как е проникнал в сайта?

— Тя е гений. Подозирам, че тъкмо заради това са я пренебрегнали. Искаш ли да се срещнеш с нея? Тя е на четиринайсет години.

65.

Мони имаше адреса на хакера в Дейл Сити, Вирджиния — само на деветнайсет километра от Куонтико. Агентът, получил първоначалното обаждане, не го беше проследил, което ни притесняваше, но пък, от друга страна, решихме, че той не би имал нещо против, ако свършим тази работа вместо него.

Всъщност не възнамерявах да вземам Мони със себе си, но тя категорично заяви, че ще ме придружи. Така че оставихме нейния джип пред къщата й и потеглихме с моята кола към Дейл Сити. Вече се бях обадил и бях говорил с майката на момичето. Тя ми се стори нервна, но каза, че се радва, задето от ФБР най-после са решили да дойдат да поговорят с Лили. После добави, че „никой не можел да си позволи дълго да пренебрегва Лили. Ще разберете какво имам предвид“.

Входната врата ни отвори младо момиче в черен гащеризон. Предположих, че е Лили, но се оказа, че съм сгрешил. Ани беше дванайсетгодишната й сестра. Определено приличаше на четиринадесетгодишна. Покани ни и влязохме в къщата.

— Лили е в лабораторията си — уведоми ни момичето. — Къде другаде може да е.

В този момент от кухнята се появи госпожа Олсен и ние се представихме. Тя беше облечена в семпла бяла блуза и зелен сукман от рипсено кадифе. Държеше в ръка омазнена бъркалка и аз не можах да не си помисля каква обикновена домашна гледка представлява. Особено ако това, на което се бе натъкнала Лили, беше истинско. Дали едно четиринайсетгодишно момиче бе открило възможна следа, която да ни отведе до похитителите? Чувал съм за доста случаи, които са били разрешавани и по по-странни начини. Но все пак…

— Ние я наричаме доктор Хокинг22. Като Стивън Хокинг. Нейният коефициент на интелигентност е от същия порядък — заяви майката, размахвайки кухненския прибор за по-голяма убедителност. — Обаче колкото и да е умна, живее само със „Спрайт“ и „Пикси Стикс“. Направо съм безсилна да я накарам да промени диетата си.

— Удобно ли е да разговаряме с Лили сега? — попитах.

Госпожа Олсен кимна:

— Предполагам, че се отнасяте сериозно към цялата работа. Трябва да ви кажа, че постъпвате съвсем разумно. Повярвайте ми, Лили не си измисля.

— Е, ние искаме просто да поговорим с нея. За всеки случай. Не сме сигурни, че наистина има нещо в тази работа. — Което в общи линии беше вярно.

— О, има — настоя госпожа Олсен. — Лили никога не греши. Поне досега не го е правила.

Посочи с бъркалката към стълбите.

— Втората врата отдясно. Днес като никога е оставила отключено, защото ви очаква. Нас ни инструктира да не се бъркаме.

Двамата с Мони се запътихме към стълбите.

— Те нямат представа какво може да е това, нали? — прошепна тя. — Почти се надявам да се окаже, че е фалшива следа.

Почуках на дървената врата.

— Отворено е — разнесе се писклив женски глас.

— Влизайте.

Отворих вратата и огледах спалнята. Единично легло, смачкани чаршафи с щамповани крави, а по стените — плакати от Масачузетския технологичен институт, Йейл и Станфорд.

Тийнейджърка с тъмна коса, очила и шини на зъбите, осветена от синя халогенна лампа, седеше пред един лаптоп.

— Подготвила съм всичко за вас — каза тя. — Аз съм Лили, разбира се. Работя върху един декодиращ модел. Оказа се, че има грешка в алгоритмите.

Мони и аз стиснахме ръката на момичето — беше малка и крехка.

Мони започна първа:

— Лили, в своя имейл ти ни съобщаваш, че имаш информация, която може да ни помогне да разрешим случаите на изчезналите хора в Атланта и Пенсилвания.

— Точно така. Но вие вече сте намерили госпожа Мийк.

— Ти си проникнала в изключително добре защитен сайт. Вярно ли е?

— Първо извърших сканиране на UDP портовете. После се опитах да го подведа чрез IP спуфинг. Главният им сървър се хвана на фалшивите пакети. Вкарах малко код в снифъра. Накрая го хакнах, като скапах DNS-а. Малко е сложно, но това е основната идея.

— Разбрах — кимна Мони.

Реших, че съм постъпил много умно, като я взех със себе си в дома на семейство Олсен.

— Мисля, че те знаят, че съм проникнала в сайта им. Сигурна съм в това — рече тайнствено Лили.

— Кое те кара да мислиш така? — попитах я.

— Те го казаха.

— Ти не си дала много подробности на агент Тиези. Казала си: Помислих, че в сайта някой е „за продажба“.

— Да, но изпортих цялата работа, нали? Агент Тиези не ми повярва. Аз си признах, че съм на четиринайсет и съм момиче. Много глупаво от моя страна.

— Аз няма да ти се разсърдя за това — мило й се усмихна Мони.

Лицето на Лили най-после се отпусна и тя си позволи да се усмихне плахо.

— Доста съм го загазила, нали? Всъщност така е — те вече сигурно знаят коя съм.

Аз поклатих глава.

— Не, Лили — успокоих я. — Те не знаят коя си ти, нито къде се намираш. Сигурен съм, че не знаят.

Ако го знаеха, вече щеше да си мъртва.

66.

Беше толкова странно и малко зловещо да сме в стаята на един вундеркинд — да се намесим в живота на момичето, в живота на семейството й, които вероятно се намираха в смъртна опасност. Лили е била малко сдържана в съобщението си до Бюрото и навярно заради това не бяха обърнали сериозно внимание на информацията й. Освен това беше четиринайсетгодишна. Ала сега, след като се срещнахме и разговаряхме с нея, бях сигурен, че тя разполага с нещо, което действително може да ни помогне.

Тя ги бе засякла да си говорят.

Докато ги е следяла, някой е бил купен.

Тя се бе изплашила за себе си и семейството си.

— Искате ли да поговорите онлайн с тях? — попита Лили с развълнуван глас. — Бихме могли! Ще вадим дали в момента са заедно. От известно време работя върху един страхотен закодиращ софтуер. Мисля, че ще се получи. Макар че не съм съвсем сигурна. Да, ще стане.

Тя се усмихна широко, разкривайки шините си.

Виждах в очите й, че навярно иска да ни докаже нещо.

— Дали това е добра идея? — наведе се към мен Мони.

Аз я дръпнах настрани и сниших глас:

— При всички положения ще трябва да преместим и нея, и семейството й. Те вече не могат да останат тук, Мони.

Лили говореше, без да спира, докато преминавахме през различни стъпки, за да се промъкнем през паролите на сайтовете и всякакви закодирани защити. Аз не схващах нищо от бръщолевенето на четиринайсетгодишното момиче, но Мони, изглежда, разбираше почти всичко. Тя беше ентусиазирана и готова да помогне, но най-вече бе впечатлена.

Внезапно Лили вдигна разтревожено глава.

— Тук нещо не е наред. — Отново се вторачи в компютъра. — О, мамка му! Дяволите да ги вземат! — изруга тя. — Тези мръсници! Не мога да повярвам!

— Какво има? — попита Мони. — Сменили са паролите, така ли?

— По-лошо — процеди Лили, докато продължаваше да натиска бясно клавишите. — Много, много по-лошо. Ах, „конска плюнка“. Не мога да повярвам.

Тя най-после се извърна от светещия екран на компютъра.

— Първоначално дори не успях да открия сайта. Те са инсталирали страхотно динамична мрежа — обхваща Детройт, Бостън, Маями и постоянно сменя адреса си. После, когато най-после ги открих, не можах да вляза. В момента никой не може да влезе в този сайт, с изключение на самите тях.

— Защо? — изненада се Мони. — Какво е станало между последния път, когато си била в сайта, и сега?

— Инсталирали са ай скан23. Почти е невъзможно да го излъжеш. Цялата работа се движи от този тип, който се нарича Вълка. Страшно е опасен и много печен в тези работи. Той е руснак. Също като сибирския вълк. Мисля, че дори е по-умен от мен. А това е адски много.

67.

На следващия ден работех в залата за конференции на СИОЦ на петия етаж на Хувър Билдинг. Същото се отнасяше и за Мони Донъли, която все още имаше чувството, че е била на посещение в ада. Ние не бяхме разгласили наученото от Лили Олсен, за да можем да проверим още някои неща. В главната зала беше доста оживено. Отвличанията се бяха превърнали в главна новина за медиите. През последните няколко години Бюрото беше подложено на значителен натиск; те имаха нужда да спечелят. Не — помислих си, — ние имаме нужда да спечелим.

Голяма част от важните фигури в Бюрото присъстваха на срещата тази вечер: сред тях бяха шефовете на Отдела за поведенчески анализ в източната и западната част на страната (ОПА), шефът на Центъра за разследване на отвличания на деца и серийни убийства (ЦРОДСУ), както и директорът на „Невинни образи“ в Балтимор — отдел, който се занимаваше с издирването и елиминирането на сексуални хищници в интернет. Дискусията отново се водеше от Стейси Полак; явно тя отговаряше за случая.

Един младеж, студент от „Светият кръст“ в Масачузетс, бе изчезнал, а негов близък приятел бил намерен убит в кампуса. Физическата прилика на Франсис Дийгън с Бенджамин Коуфи — студента, отвлечен в Нюпорт — ни бе довела до заключението, че той вероятно е бил избран като заместник на Коуфи, за когото се опасявахме, че е мъртъв.

— Искам одобрение за награда от половин милион долара — каза Джак Арнолд, шеф на ОПА за източната част.

Никой не коментира предложението. Неколцина агенти започнаха да си водят записки или отвориха лаптопите си. Всъщност обстановката беше доста обезсърчаваща.

— Мисля, че разполагам с нещо — обадих се накрая от дъното на залата.

Стейси Полак погледна към мен. Няколко глави се вдигнаха — реакция на настъпилата тишина. Аз станах.

Шибания новак в действие. Представих Мони — от любезност. След това им разказах за „Леговището на Вълка“ и за нашата среща с четиринайсетгодишната Лили Олсен. Споменах също, че Вълка, според информацията на Мони, може да е руският гангстер Паша Сорокин. Трудно беше да се проследи произходът му, особено преди да напусне бившия Съветски съюз.

— Ако успеем по някакъв начин да влезем в сайта „Леговището на Вълка“, мисля, че ще можем да открием нещо за изчезналите жени. Междувременно смятам, че трябва да засилим наблюдението на някои сайтове, идентифицирани от „Невинни образи“. Съвсем логично е да предположим, че перверзниците, които посещават „Леговището на Вълка“, навярно влизат и в други порносайтове. Нуждаем се от помощ. Ако се окаже, че Вълка е Паша Сорокин, ще ни е необходима значителна помощ.

Стейси Полак изглеждаше заинтригувана. Тя поднови дискусията, в която аз и Мони бяхме подложени на кръстосан разпит. Очевидно бяхме застрашили някои от другите агенти в стаята. Тогава Полак взе решение.

— Ще получите нужната помощ — каза тя. — Ще наблюдаваме порносайтовете двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. На този етап това е най-доброто, което можем да направим. Искам нашата Руска група в Ню Йорк също да се включи. Все още не мога да повярвам, че Паша Сорокин лично е замесен в това, но ако се окаже вярно, значи работата е дебела. От шест години се интересуваме от Сорокин! Да, изключително много се интересуваме от Вълка.

68.

През следващите двайсет и четири часа повече от трийсет агенти бяха определени да наблюдават четиринадесет различни порносайтове и чатове. Това беше най-страхотният „полицейски надзор“. Не знаехме кого точно търсим, но се надявахме да засечем поне един, който би споменал сайт, наречен „Леговището на Вълка“. Междувременно двамата с Мони събрахме цялата информация, до която можахме да се доберем, за Червената мафия и по-конкретно — за Паша Сорокин.

По-късно трябваше да си тръгна. Моментът не бе подходящ. Но за това едва ли някога щеше да има подходящ момент. Бях поканен да присъствам на предварителна среща с адвокатите на Кристин Джонсън в Блейк Билдинг, в района на „Дюпон Съркъл“. Тя искаше да си върне малкия Алекс.

Пристигнах малко преди пет и попаднах на вълната от служители, изливаща се от интересна дванайсететажна постройка, заемаща ъгъла на пресечката между Кънектикът Авеню и Ел Стрийт. Проверих регистъра в партера и видях, че наематели на сградата са фирми като „Мазда“, „Баронс“, „Национален съвет по сигурност“ и няколко адвокатски кантори, включително и тази на „Марк, Харанзо и Данио“, които представляваха Кристин.

Приближих с бавна крачка към асансьора и натиснах бутона. Кристин искаше попечителството над малкия Алекс. Адвокатът й бе уредил тази среща с надеждата да се споразумеем, без да се стига до съд или до алтернативни начини за разрешаване на подобни спорове. Сутринта разговарях с адвоката си и реших той да не присъства, след като това беше „неофициална“ среща. Докато се качвах с асансьора към седмия етаж, се опитвах да се съсредоточа върху една-единствена мисъл: Направи това, което е най-добро за Алекс. Без значение как щях да се чувствам аз.

Посрещна ме Джилда Харанзо — беше слаба и привлекателна, облечена в тъмносив костюм с бяла копринена блуза, закопчана до врата. Адвокатът ми се бе изправял в съда срещу нея и ме предупреди, че е много добра и е „посветена на мисията си“. Беше разведена и притежаваше родителските права върху двете деца. Бившият й съпруг бе лекар. Хонорарите й бяха много високи, но с Кристин бяха учили заедно в прогимназията и бяха приятелки още оттогава.

— Кристин вече е в заседателната зала — каза ми тя, след като се представи. После додаде: — Съжалявам, че се стигна дотук. Този случай е труден, в него няма замесени лоши хора. Ще ме последваш ли, ако обичаш?

— Аз също съжалявам — отвърнах. Макар че никак не бях сигурен дали няма лоши хора. Бях видял доста през живота си досега.

Госпожа Харанзо ме въведе в средно голяма стая, застлана със сив килим, със светлосини стени. В средата на помещението имаше стъклена маса с шест елегантни кожени стола. Върху масата — кана, пълна с вода с ледени кубчета, няколко чаши и един лаптоп.

Кристин стоеше близо до прозорците, гледащи към „Дюпон Съркъл“. Когато влязох, остана мълчалива. После отиде до масата и седна на един от кожените столове.

— Здравей, Алекс — изрече накрая.

69.

Джилда Харанзо се настани зад лаптопа си, а аз седнах срещу Кристин край стъклената конферентна маса. Изведнъж загубата на малкия Алекс ми се стори съвсем реална. Тази мисъл накара дъха ми да секне. Независимо дали това беше добро решение или не, честно или нечестно, Кристин отдавна си бе отишла от нас — на хиляди километри далеч, и оттогава не бе виждала малкия нито веднъж. Съвсем съзнателно се бе отказала от родителските си права. А сега бе променила решението си. Ами ако отново й дойдеше наум да го смени?

— Благодаря ти, че се отзова, Алекс — рече Кристин. — Съжалявам за обстоятелствата. Трябва да ми повярваш, че наистина съжалявам.

Не знаех какво да кажа. Но как можех да не й се сърдя? Живеех с малкия Алекс почти откакто се бе родил и не можех да понеса мисълта да го изгубя. Стомахът ми се присви. Усещането бе, все едно да видиш как детето ти изтичва на улицата право към летящия насреща му автомобил, а ти не си в състояние да му попречиш. Нещастието щеше да се случи, а аз бях безсилен да направя каквото и да било. Седях притихнал на мястото си, потискайки с все сили надигащия се в гърдите ми гняв. Ако дадях воля на чувствата си, сигурно стъклената маса щеше да се пръсне на парчета.

В този момент срещата започна. Неофициална сбирка. Без лоши хора.

— Доктор Крос, благодаря ви, че дойдохте — започна Джилда Харанзо и приветливо ми се усмихна, преминавайки на учтива форма.

— Защо да не дойда? — попитах.

Тя кимна и отново се усмихна.

— Всички имаме желанието да разрешим този проблем, без да се стига до неприятни усложнения. Вие сте се грижили прекрасно за детето и никой не оспорва това.

— Аз съм неговият баща, госпожо Харанзо — уточних.

— Разбира се. Но Кристин вече може да се грижи за момчето, а тя е неговата майка. Освен това е директор на основно училище в Сиатъл.

Усетих как по лицето ми плъзва руменина.

— Тя остави малкия преди година.

— Не е честно, Алекс — обади се Кристин. — Тогава ти казах, че може да остане при теб за известно време. Нашето споразумение имаше временен характер.

— Вярно ли е, че през по-голямата част от времето за детенцето ви се грижи вашата осемдесет и две годишна баба? — намеси се Харанзо.

— Всички се грижим за него. Но явно Нана не е била прекалено възрастна миналата година, когато Кристин остави сина си и замина за Сиатъл. Нана е изключително способна и не мисля, че бихте се радвали да се изправи срещу вас от свидетелската скамейка.

— Работата ви е свързана с дълги отсъствия от дома, нали? — продължи адвокатката.

— Понякога се налага да отсъствам — обясних аз.

— Но за Алекс винаги има кой да се грижи. Той е щастливо, здраво и умно дете, което се усмихва през цялото време. Обичан е. Той е центърът на нашия дом.

Госпожа Харанзо ме изчака да се изкажа, после отново подхвана:

— Вашата работа, доктор Крос, е рискована. Семейството ви неведнъж е било излагано на смъртна опасност. Освен това, имали сте интимни връзки с други жени, след като госпожа Джонсън ви е напуснала. Така ли е?

Въздъхнах. Изправих се бавно от кожения стол.

— Съжалявам, но срещата приключи. Извинете ме. Трябва да се махна оттук. — На вратата се обърнах към Кристин: — Това беше грешка.

70.

Трябваше да се махна от кантората и известно време да отвлека мислите си с нещо друго. Върнах се в Хувър Билдинг, където, изглежда, не бях липсвал на никого. Не можах да спра да мисля, че някои от тези агенти си стоят заврени из главните офиси и нямат представа как се разкриват криминалните престъпления в реалния свят. Вероятно започваха да си вярват, че ако вкараш разни данни в компютрите, машините ще ти изплюят името на престъпника. Престъпленията стават на улицата! Подайте си носовете от залата без прозорци и спарен въздух. Работете навън! — искаше ми се да изкрещя.

Но не казах нито дума. Седнах зад компютъра и прочетох последната информация за руската мафия. Не открих никакви обещаващи връзки. А и не можех да се съсредоточа напълно след срещата си с адвокатката на Кристин. Малко след седем прибрах нещата си и напуснах Хувър Билдинг.

Изглежда, никой не забеляза, че си тръгвам. А после се запитах: Нима това е толкова лошо?

Когато се прибрах у дома, Нана ме чакаше пред входната врата. Бях изкачил само няколко стъпала, когато тя викна към коридора:

— Пази малкия Алекс, Деймън. Ще се върна след минута!

После слезе, накуцвайки, по предните стъпала и ми махна да я последвам.

— Къде отиваме? — попитах.

— Ще се повозим малко с колата — отвърна тя. — Трябва да си поговорим насаме.

Качих се отново в старото си порше и запалих. Нана се отпусна тежко на предната седалка до мен.

— Карай — рече тя.

— Да, госпожице Дейзи.

— Не се дръж нахално, нито пък ми демонстрирай чувството си за хумор.

— Слушам, госпожо.

— Не е зле да ти посмачкат малко фасона.

— Знам, госпожо.

Реших да карам към Шенандоа Маунтинс — приятното място бе едно от любимите на Нана. В началото бяхме доста мълчаливи, нещо твърде необичайно и за двама ни.

— Какво стана при адвокатите? — попита накрая Нана, когато подкарах по шосе номер 66.

Разказах й всичко с подробности, може би защото имах нужда да си излея душата. Тя ме слушаше, без да промълви нито дума, сетне направи нещо изумително. Нана направо изруга:

— Да върви по дяволите Кристин Джонсън!

— Не мога изцяло да я обвинявам — поклатих глава аз. — Колкото и да не ми се иска, разбирам и нейната гледна точка.

— Е, аз също. Тя изостави това малко сладко бебе и замина за Сиатъл. Не беше нужно да ходи толкова надалеч. Това беше нейно решение. Сега ще трябва да си понесе последиците.

Погледнах към Нана. Лицето й бе изопнато, устните — присвити.

— Не знам дали в наше време това се смята за достатъчно голям грях — рекох й.

Тя махна пренебрежително.

— Не мисля, че в наши дни изобщо има нещо, което е грях! Ти знаеш, че аз вярвам в правата на жените, в правата на майките, но освен това смятам, че човек трябва да отговаря за постъпките си. Кристин си тръгна и изостави малкото момче. Абсолютно безотговорно!

— Изкара ли си яда? — попитах я.

Нана скръсти ръце и въздъхна:

— Да, изкарах го. И се чувствам добре. И ти трябва да опиташ някой път да изпуснеш парата, Алекс. Да изгубиш контрол над себе си поне за миг. Да оставиш насъбралото се да се излее.

Изведнъж избухнах в горчив смях.

— Бях надул радиото докрай през целия път от работа до вкъщи и крещях с пълно гърло. Аз съм много по-разстроен от теб, Нана.

За пръв път тя остави последната дума да бъде моя.

71.

Джамила се обади същата вечер около единайсет — осем по нейно време. Не бях говорил с нея от няколко дни, но сега не беше най-подходящият момент за разговори. Появата на Кристин във Вашингтон и срещата с адвокатката й ме бяха оставили напрегнат и объркан. Опитвах се да не го показвам, ала и това беше грешка.

— Нито ми писа, нито се обади — засмя се Джамила непринудено по своя обичаен маниер. — Не ми казвай, че пак си затънал до уши в някой случай в Бюрото…

— Да, в доста смрадлива и отвратителна каша. Ту изплувам, ту потъвам — отвърнах аз. И после набързо й обясних какво се случваше в Хувър Билдинг, колко объркан се чувствам от присъединяването ми към Бюрото — всички онези неща в живота ми, които точно сега нямаха особено значение.

— Още си нов там — успокои ме Джамила. — Дай си малко време.

— Опитвам се да бъда търпелив. Просто не съм свикнал с движенията на празен ход, с похабените възможности.

В слушалката се разнесе смехът й.

— Не си свикнал и да не бъдеш център на внимание, не мислиш ли? Ти беше звезда, Алекс.

Усмихнах се примирително.

— Права си. Това е част от проблема.

— Ти познаваше Бюрото и от другата страна на барикадата. Много добре знаеше какво те очаква.

— Да, сигурно… Но повярвах на доста обещания, които ми бяха дадени, когато подадох молба за постъпване.

Джамила въздъхна:

— Е, май не проявих особено съчувствие, поне не го показвам. Това е един от недостатъците ми.

— Не, вината е у мен.

— Така е. — Тя отново се засмя. — Никога досега не си звучал толкова унило и уморено. Да видим какво може да ти повдигне духа.

Поговорихме за случая, върху който тя работеше в момента, после Джамила ме попита за децата. Но настроението ми си остана мрачно, нищо не можеше да го подобри. Запитах се дали тя е разбрала, после получих отговор.

— Е — рече Джам, — просто исках да те чуя и да разбера как си. Обади ми се, ако има нещо ново. Винаги можеш да разчиташ на мен. Липсваш ми, Алекс.

— Ти също — уверих я аз.

Тогава тя прекъсна разговора с едно тихо: „Дочуване“.

Останах да седя на мястото си, клатейки глава. По дяволите, какъв задник съм понякога! Обвинявах Джамила за това, което се бе случило с Кристин. Докъде може да стигне човек в глупостта си…

72.

— Здравей. Липсваше ми — казах и се усмихнах. — И съжалявам.

Пет минути след като Джамила затвори, аз й се обадих, за да се опитам да й се извиня.

— И би трябвало да съжаляваш, глупчо. Радвам се да се уверя, че прочутото ти шесто чувство все още не те е напуснало — заяви тя.

— Е, не беше чак толкова трудно да се досетя. Решаващото доказателство бе под носа ми. Това беше най-краткият телефонен разговор, който сме водили. И навярно най-неловкият и обезсърчаващ.

— И така, какъв е проблемът? В работата или нещо друго? Това съм аз, Алекс. Можеш да ми се довериш. Обаче трябва да те предупредя, че ходя въоръжена.

Засмях се на шегата й, после поех дълбоко дъх и бавно въздъхнах:

— Кристин Джонсън се върна в града. Оттук нататък става по-лошо. Дошла е за малкия Алекс. Иска да вземе попечителство и вероятно да го отведе в Сиатъл.

От другата страна на линията за миг настана мълчание.

— О, Алекс, това е ужасно! Говори ли с Кристин?

— Днес следобед бях с адвокатката й. За разлика от нея, на Кристин й е трудно да бъде хладнокръвна и безкомпромисна.

— Алекс, тя виждала ли ви е двамата с малкия, как се държиш с него? Вие сте като в онзи стар филм „Крамер срещу Крамер“. Дъстин Хофман и онова малко сладко момченце.

— Всъщност тя не ни е виждала заедно, но аз я видях с Алекс. Той пусна в действие целия си чар. Прие я обратно напълно безрезервно. Малък предател.

Сега Джамила се ядоса.

— Малкият Алекс си е такъв. Винаги идеалният джентълмен. Също като баща си.

— А и… тя му е майка. Двамата имат общо минало, Джам. Всичко е толкова сложно.

— Не, не е. Не и за мен, не и за някого с мозък в главата. Тя го изостави, Алекс. Постави между себе си и него близо пет хиляди километра. Остана надалеч повече от година. Кой може да е сигурен, че няма пак да го стори? И какво смяташ да правиш сега?

Това беше големият въпрос…

— А ти какво мислиш? Какво би направила на мое място?

Джам се засмя кратко.

— О, познаваш ме — щях да се боря със зъби и нокти.

Най-после се усмихнах.

— Точно това смятам да направя и аз. Ще се боря с Кристин със зъби и нокти.

73.

Телефонните разговори за тази нощ не бяха приключили. Веднага щом свърших да говоря с Джамила, телефонът отново иззвъня. Беше градско обаждане. Запитах се дали не е Кристин. Наистина не желаех да обсъждаме съдбата на Алекс точно сега. Какво можеше да ми каже тя — и какво можех да й кажа аз?

Телефонът не спираше да звъни. Погледнах часовника си — минаваше полунощ. Поколебах се, преди да вдигна слушалката.

— Обажда се Рон Бърнс. Извини ме, че те безпокоя толкова късно. Току–що пристигнах във Вашингтон с полет от Ню Йорк. Поредната конференция за контратероризма, каквото и да означава това, по дяволите! Изглежда, никой не знае как точно да се пребори с копелетата, но всички си имат теория.

— Играй по техните правила. Разбира се, това би притеснило неколцина души — отвърнах. — И със сигурност не е политически или обществено правилно.

Бърнс се засмя.

— Стреляш право в целта. И никак не се боиш да изложиш идеите си.

— Като заговорихме за това… — започнах аз.

— Знам, че си малко ядосан — прекъсна ме той. — Не те упреквам след всичко, което се случи. Ти ни предупреди за шикалкавенията на Бюрото. Трябва да разбереш нещо, Алекс. Опитвам се да обърна много трудно подвижен океански лайнер. В Потомак. Имай ми малко повече доверие. Между другото, защо си още във Вашингтон? Защо не си в Ню Хемпшър?

Аз премигнах неразбиращо.

— Какво е станало там? О, мамка му, не ми казвай…

— Имаме заподозрян. Никой не ти е съобщил, така ли? Твоята идея да се проследят всички споменавания на „Леговището на Вълка“ сработи. Добрахме се до един!

Не можех да повярвам на ушите си.

— Никой не ми е казал — повторих. — Не съм излизал от къщи, откакто се върнах от работа.

По линията за миг настъпи тишина.

— Ще проведа няколко разговора. Вземи самолета утре сутринта. В Ню Хемпшър ще те очакват. Повярвай ми, наистина ще те очакват. И, Алекс, имай ми малко повече доверие.

Малко повече, помислих си. Но отвърнах:

— Добре.

74.

Изглеждаше едновременно невероятно и странно, но един уважаван професор по английски в Дартмът беше обектът на наблюдение от ФБР в Ню Хемпшър. Напоследък той бе влязъл в чат, наречен „Табу“, и се бе похвалил, че съществува изключителен уебсайт, където можеш да си купиш всичко, ако имаш достатъчно пари.

Агентът на СИОЦ бе свалил странния разговор с господин Потър…

Приятел: Колко точно са достатъчно пари, за да си купиш „всичко“?

Г-н Потър: Повече, отколкото имаш, приятелю. Както и да е, там има ай скан, за да се пазим от такава паплач като теб.

Пакетът: Поласкани сме, че тази вечер си с нас.

Г-н Потър: „Леговището на Вълка“ е отворен само три пъти седмично. Разбира се, никой от вас не е поканен.

Оказало се, че господин Потър е прякор, използван от д-р Хомър Тейлър. Виновен или не, д-р Тейлър в момента бе гледан като под микроскоп. Двадесет и четирима агенти в екипи от по двама работеха на осемчасови смени, наблюдавайки всяка стъпка, която правеше той в Хановер. През седмицата професорът живеел в малка викторианска къща близо до колежа и ходел пеш на работа. Бил слаб, плешив, прилично изглеждащ мъж, който се обличал в английски костюми с вратовръзки в ярки цветове и тиранти, които нарочно контрастирали на облеклото. Винаги изглеждал много доволен от себе си. От управата на колежа узнахме, че преподава драма от времето на Реставрацията и епохата на Елизабет. Този семестър водел и семинар за Шекспир.

Часовете му били изключително популярни. Самият д-р Тейлър имал репутацията на преподавател, който винаги е на разположение на студентите си, дори на тези, които не изучавали предмета му. Освен това бил известен с остроумието си и циничното си чувство за хумор. Често провеждал часовете си, играейки различни сцени от произведенията, които преподавал, като влизал и в мъжките, и в женските роли.

Подозирали, че е гей, но никой не знаел професорът да има някаква сериозна връзка. Притежавал ферма на около осемдесет километра — в Уебстър, Ню Хемпшър, където прекарвал повечето си почивни дни. Понякога пътувал до Бостън или Ню Йорк и прекарал няколко лета в Европа. Никога не бе имало инцидент със студент, макар че някои от момчетата го наричали „пакостник“, при това на всеослушание.

Имайки предвид атмосферата в колежа, Наблюдението над Тейлър беше доста трудно. Надявахме се, че нашите агенти не са били забелязани, но не можехме да сме сигурни. Според тях, Тейлър не бил засечен да върши нещо друго, освен да ходи на работа и да се прибира вкъщи.

На втория ден в Хановер аз седях в колата за наблюдение — тъмносин „Краун Вик“ — заедно с агент Пеги Кац. Тя бе отраснала в Лексингтън, Масачузетс. Беше много сериозна личност, чието основно хоби бе живият й интерес към НБА. Можеше да говори с часове за мъжката или за женската професионална баскетболна лига, което и правеше по време на общото ни наблюдение.

Другите агенти през тази нощ бяха Роджър Нилсен, Чарлс Повесник и Микеле Булярело. Повесник беше специалният агент, ръководещ акцията. Аз не бях съвсем сигурен къде точно се вписвам, но те знаеха, че съм изпратен от Вашингтон, от самия Рон Бърнс.

— Добрият доктор Тейлър излиза. Може да стане интересно — чухме двамата с Кац по предавателя. От мястото, където бяхме паркирали, не можехме да видим къщата му.

— Движи се към вас. Вие първи го поемете — нареди ръководещият наблюдението специален агент Повесник.

Пеги запали фаровете и ние приближихме до ъгъла. После зачакахме Тейлър да мине покрай нас. Неговата тойота се появи миг по-късно.

— Насочил се е към шосе 89 — докладва тя. — Кара с около седемдесет километра в час, в рамките на ограничението, което според мен вече го прави подозрителен. Може би се е запътил към фермата си в Уебстър. Макар да ми се струва малко късничко за бране на домати.

— Нилсен ще го изпревари на шосе 89. Вие останете отзад. Двамата с Микеле ще сме точно зад вас — нареди Повесник.

Това ми звучеше познато и очевидно и за агент Кац, защото тя промърмори само едно: „Добре“, след като изключи радиостанцията.

След като излезе от шосе 89, Тейлър направи няколко отбивки по тесни странични пътища. Движеше се с приблизително сто километра в час.

— Изглежда, се разбърза — отбеляза Пеги.

След това тойотата на Тейлър промени посоката си и пое по един черен път. Трябваше да изостанем, за да не ни забележи. Наоколо се бе спуснала мъгла и карахме бавно, докато открихме безопасно място да паркираме край пътя. Другите коли на ФБР все още не бяха пристигнали; поне ние не видяхме нито една от тях. Излязохме от седана и се запътихме към гората.

Тогава видяхме, че Тейлър спря пред тъмна фермерска къща. След известно време в къщата се появи светлина, после още една. Агент Кац стоеше притихнала и аз се запитах дали някога преди това бе участвала в подобна операция. Не мисля, че беше.

— Виждаме колата на Тейлър пред къщата — докладва тя на Повесник. После се обърна към мен и попита шепнешком: — А сега какво ще правим?

— Не зависи от нас — отвърнах й.

— А ако зависеше?

— Щях да се приближа. Бих искал да проверя дали изчезналият младеж от „Светият кръст“ е в къщата. Не знаем до каква степен е в опасност.

Повесник отново се свърза с нас:

— Отиваме да хвърлим един поглед. Двамата с агент Крос останете там, където сте. Пазете гърбовете ни.

Пеги се обърна към мен и тихо се засмя:

— Повесник иска да му гледаме праха, не смяташ ли?

— Или по-скоро да го дишаме — отвърнах.

Може и да не беше участвала в акция, но явно сега много й се искаше.

Имах чувството, че желанието й ще се изпълни.

75.

— Ето там, запътил се е към обора — казах аз и посочих Тейлър. — Какво прави?

— Повесник е от другата страна на къщата. Вероятно не може да го забележи — предположи агент Кац.

— Нека да видим какво е намислил.

Тя се поколеба.

— Няма да попадна в престрелка, нали?

— Не — уверих я припряно. Ала внезапно всичко се усложни. Исках да последвам Тейлър, но усещах, че трябва да се грижа и за Пеги.

— Да вървим — рече накрая тя, очевидно взела решение. — Тейлър не е в къщата, насочил се е на югозапад — уведоми партньорката ми Повесник. — Ние ще го последваме.

Двамата с Кац претичахме стотина метра. Трябваше да изминем разстоянието, без да изпускаме професора от поглед. Лунната светлина ни помагаше, но в същото време и Тейлър можеше да ни забележи. Щяхме лесно да го загубим, особено ако заподозреше нещо.

Ала явно той не обръщаше кой знае какво внимание на ставащото наоколо — поне така изглеждаше отстрани. Това ме наведе на мисълта, че е свикнал да се промъква нощем в района, без да се тревожи, че някой може да го съзре. Все пак беше негова частна собственост. Видях го, че влезе в обора.

— Ще трябва пак да се обадим — рече Кац.

Поколебах се, защото се боях, че агентите ще дойдат прекалено бързо и ще вдигнат шум. Колко от тях имаха опит в подобни операции?

— По-добре се обади — съгласих се накрая.

За няколко минути останалите агенти навлязоха в гората и се спотаиха зад храстите. През пролуките в стените на обора се процеждаше светлина, но от мястото, където се криехме, не можехме да видим много.

Внезапно силна музика раздра тишината откъм обора. Разпознах хоров съпровод, аранжимент на „Куин“. Една лирична мелодия за карането на велосипед. Изключително не на място по това време на нощта, при това някъде в пустошта.

— Тейлър никога не е проявявал насилие, проверено е — каза Повесник, когато приклекна до мен.

— Нито пък е отвличал — допълних. — Но може да държи някого в този обор. Например младежа от „Светият кръст“. Тейлър знае за „Леговището на Вълка“, дори за ай скан. Съмнявам се, че е невинен наблюдател.

— Пристъпваме към залавянето му — нареди главният агент. — Може да е въоръжен, процедирайте внимателно.

Изпрати Нилсен и Булярело да наблюдават далечния край на обора, в случай че професорът опита да се измъкне от някакъв таен изход. Повесник, Кац и аз се запътихме към вратата, през която бе влязъл Тейлър.

— Сигурен ли си в това? — попитах Повесник. — Да го нападнем сега?

— Вече е решено — сковано ми отвърна той.

И ние се придвижихме към вратата на обора. Отвътре продължаваха да се носят с пълна сила звуците на песента на „Куин“: Искам да карам колелото си! Колело! Колело! Всичко беше странно. Бюрото разполагаше с отлични източници на информация и агентите му със сигурност изглеждаха умни и добре тренирани, но в миналото аз винаги съм участвал в подобни опасни операции само с хора, които познавах и на които вярвах.

Дървената врата на обора не беше залостена. Установихме го, когато се притаихме зад един храст, на няколко метра от нея.

Внезапно музиката спря.

Тогава чухме високи гласове. Но не можехме да разберем какво се говори, нито кой говори.

— Да го нападнем сега! — прошепнах на Повесник. — Вече се изложихме на голям риск. Трябва да продължим.

— Не ми казвай…

— Казвам ти — прекъснах го.

Повесник се колебаеше прекалено дълго, но след като бяхме приближили толкова до обора, не биваше да спираме.

— Аз ще тръгна пръв, вие ме следвайте — заявих решително.

Повесник не възрази, нито се опита да ме спре. Кац не каза и дума.

Изтичах предпазливо към обора с изваден пистолет. След секунди отворих вратата. Тя изскърца шумно. Отвътре ме обля силна светлина, която за миг ме заслепи.

ФБР! — изкрещях с пълно гърло. И възкликнах наум: Исусе!

Тейлър ме погледна с очи, пълни с изненада и страх. Държах го на мушка. Той явно изобщо нямаше представа, че е бил следен. В крайна сметка се намираше в своята частна собственост, където се чувстваше в пълна безопасност, нали? Сега го осъзнавах.

В сенките на обора различих още нечия фигура. Човекът беше завързан с кожени ремъци към една отвесна греда, поддържаща тавана. Нямаше никакви дрехи. Нищо. Гърдите и гениталиите му бяха в кръв. Франсис Дийгън е жив!, помислих си. И отново изкрещях, но този път по-овладяно:

— Вие сте арестуван… господин Потър.

76.

Първият разпит на Потър се състоя в малката библиотека в къщата. Помещението беше уютно и обзаведено с вкус и не загатваше с нищо за ужасите, които са ставали в съседната сграда. Потър седеше на пейка от тъмно дърво, а китките му бяха закопчани с белезници. Тъмните му очи се бяха впили в мен, сякаш искаше да ме изгори с поглед.

Седях на стол с висока облегалка точно срещу него. За един дълъг миг се гледахме свирепо. После обходих с очи стаята. Шкафовете за книги и рафтовете бяха изработени по поръчка и покриваха всяка стена от пода до тавана. Върху голямо дъбово бюро бяха поставени компютър и принтер, две дървени кутии за входяща и изходяща поща, купчини от дипломни работи. Никъде нямаше и намек за истинския Тейлър, или „Потър“.

Зачетох се в имената на авторите върху обложките на книгите: Ричард Русо, Джамейка Кинкейд, Зейди Смит, Мартин Еймис, Стенли Куниц24.

Говореше се, че Бюрото често разполага с невероятна по обем информация, преди да се започне разпитът. Това беше напълно вярно в случая с Тейлър. Аз вече знаех за детството му, прекарано в Айова, както и за годините му като студент в Айова и Нюйоркския университет. Никой не бе заподозрял, че има и тъмна страна. Миналата година бил предложен за повишение, очакваше да бъде назначен на постоянно място. Работел по завършването на книгата си върху „Изгубеният рай“ на Милтън, както и върху статия за Джон Дони25. На бюрото се виждаха разпилени чернови за литературни проекти.

Станах и ги прегледах. Той е организиран, всичко е прегледно разпределено по теми — помислих си аз.

— Интересни материали — промърморих.

— Внимавайте с тях — предупреди ме той.

— О, извинете ме, ще бъда внимателен — успокоих го, сякаш всичко, което бе написал за Милтън и Дони, вече имаше някакво значение. Продължих да преглеждам книгите: Оксфордски речник на английския език, томове на Шекспир и Милтън, „Тежестта на дъгата“, каталог на „Мерк“.

— Този разпит е незаконен. Вие би трябвало да го знаете. Искам да се видя с адвоката си — каза той, когато аз отново седнах срещу него.

— О, ние просто си говорим — отвърнах. — Това е само предварителен разговор. Ще изчакаме адвоката ви тук. А сега искам да се опознаем.

— Обадихте ли се на адвоката ми? Ралф Гилд в Бостън! — тросна се Тейлър. — Не се бъзикайте с мен!

— Доколкото знам, е уведомен. Да видим — ние ви арестувахме около осем часа вечерта. Обадили са му са се в осем и трийсет.

Тейлър погледна часовника си. Тъмните му очи горяха яростно.

— Сега е вече дванайсет и половина!

Свих рамене.

— Е, нищо чудно, че адвокатът ви още не се е появил. Та вие дори не сте официално арестуван. И така, доколкото разбрах, преподавате английски език. Докато бях в гимназията, харесвах художествената литература, четях много и все още чета, но да си призная, си падам повече по научната литература.

Тейлър продължи да ме фиксира с кръвнишки поглед.

— Май забравяте, че Франсис беше отведен в болница. Часът е отбелязан при приемането му.

Щракнах с пръсти и леко трепнах.

— Точно така. Разбира се, беше отведен малко след девет. Лично подписах документите — осведомих го. — Аз също като вас съм защитил докторат. По психология, в „Джон Хопкинс“, Балтимор.

Хомър Тейлър мърдаше неспокойно върху пейката. После изведнъж избухна:

— Не можеш да ме уплашиш, шибан задник! Мен не могат да ме стреснат дребни риби като теб, повярвай ми! Съмнявам се, че имаш докторат по психология. Може би от Кукурузения щат26. Или от ченгетата.

Подминах заяждането му и също влязох в тона му:

— Ти ли уби Бенджамин Коуфи? Мисля, че си бил ти. Малко по-късно ще започнем да търсим тялото. Защо не ни спестиш излишни главоболия?

Тейлър се усмихна злъчно.

— Да ви спестя главоболията? И защо да го правя?

— Всъщност разполагам с доста добър отговор на този въпрос. Защото по-късно ще имаш нужда от помощта ми.

— Е, в такъв случай по-късно ще ви спестя главоболията, след като ти ми помогнеш — самодоволно се подсмихна той. — Каква е твоята роля в тази работа? — попита ме накрая. — Символизираш ФБР ли?

Усмихнах се.

— Не. Всъщност аз съм твоят последен шанс. По-добре не го изпускай.

77.

В библиотеката нямаше никой друг, освен нас двамата с Потър. Той беше с белезници, напълно хладнокръвен, нямаше и следа от първоначалния му стрес. Продължаваше да ме гледа заплашително.

— Искам адвокат — повтори.

— Е, ако бях на твое място, и аз щях да искам. И да устроя истинско представление тук.

Изненадващо Тейлър се усмихна. Зъбите му бяха пожълтели.

— Какво ще кажеш за една цигара?

Дадох му една. Дори му я запалих.

— Къде си заровил Бенджамин Коуфи? — попитах отново.

— Значи ти наистина си шефът тук? — рече той.

— Интересно, как се преобръща този свят, нали? Като червея.

Пренебрегнах сарказма Му.

— Къде е Бенджамин Коуфи? Някъде отвън ли е заровен? Сигурен съм, че е някъде там.

— Тогава защо ме питаш?

— Защото не искам да пилея време в разкопаването на полето или в пресушаването на езерото.

— Наистина не мога да ти помогна. Не познавам Бенджамин Коуфи. Разбира се, Франсис беше тук по свое собствено желание. Той мразеше „Светият кръст“. Йезуитите не ни харесват.

— Йезуитите не харесват кого? Кой още е замесен с теб?

— Ти наистина си много забавно ченге. От време на време ми харесва малко тъп хумор.

Протегнах крака си, ударих го в гърдите и го съборих с пейката. Той се строполи на пода, главата му тупна силно, издавайки кух звук. Видях, че това го стресна. И при всички случаи го изненада.

— Въобразяваш си, че ще ме изплашиш ли? — изкрещя той, когато успя да си поеме отново дъх. Сега вече беше бесен, лицето му почервеня, а вените на шията му се издуха. Това беше само началото. — Искам адвоката си! Категорично настоявам за адвокат! — врещеше Потър. — Адвокат! Адвокат! Чува ли ме някой?

Продължи да вика срещу мен — като някое психичноболно дете, което не получава това, което желае. Оставих го да крещи и ругае, докато не пресипна.

Дори излязох навън, разкърших изтръпналите си плещи, пийнах малко кафе и си побъбрих с Чарли Повесник, който се оказа много добро момче.

Когато се върнах вътре, Потър изглеждаше променен. Беше имал време да обмисли всичко, което се бе случило във фермата. Знаеше, че ще разговаряме с Франсис Дийгън и ще открием Бенджамин Коуфи. Може би и неколцина други.

— Предполагам, че бихме могли да стигнем до някакво споразумение — въздъхна шумно той. — Което взаимно да ни устройва.

— Сигурен съм, че можем да се споразумеем — сговорчиво кимнах аз. — Но в замяна се нуждая от нещо конкретно. Как се снабдяваше с момчетата? Каква е схемата? Това искам да чуя от теб.

Зачаках отговора му. Изминаха няколко минути.

— Ще ти кажа къде е Бенджамин — рече накрая той.

Исках нещо повече. Излязох, за да си побъбря още малко с Чарли. Сетне се върнах в библиотеката.

— Купувах момчетата от Вълка — каза Потър. — Обаче ще съжаляваш, че си попитал. Както вероятно и аз. Той ще накара и двама ни да си платим. По скромното ми мнение на колежански професор, Вълка е най-опасният мъж на този свят. Той е руснак. От Червената мафия.

— Къде можем да го открием? Как контактуваш с него?

— Не знам къде е. Никой не знае. Той е мистериозен човек, това е неговата запазена марка. Мисля, че то го възбужда.

Изминаха още няколко часа в разговори, пазарене и убеждаване, докато Потър най-после ми каза онова, което исках да узная за Вълка — мистериозния мъж, който толкова много го беше впечатлил. По-късно през деня си направих записки. Това все още няма смисъл. Нищо от това в действителност няма смисъл. Цялата схема на Вълка изглежда налудничава, помислих си. После си записах в тефтерчето:

Брилянтният замисъл на схемата е може би тъкмо в това, че на пръв поглед няма смисъл.

За нас.

За мен.

Загрузка...