Големия лош вълк

78.

Стейси Полак стоеше със сериозна и властна физиономия пред агентите на петия етаж на Хувър Билдинг. В помещението нямаше столове, понеже бе предназначено само за кратки съвещания. Аз стоях най-отзад, но след успеха в Ню Хемпшър и арестуването на господин Потър всички присъстващи знаеха кой съм. Бяхме спасили още един отвлечен — Франсис Дийгън щеше да се оправи. Освен това намерихме телата на Бенджамин Коуфи и още двама мъже, засега неидентифицирани.

— Макар и да не съм свикнала нещата да се развиват според нашите желания — започна Полак и се засмя, — приемам този успех и изказвам благодарности на екипа, участвал в операцията. Това е много добър пробив. Както мнозина от вас знаят, Вълка е нашата главна мишена в списъка ни на Червената мафия, вероятната главна мишена. Говори се, че е замесен във всичко: търговия с оръжие, изнудване, спортни измами, проституция, пазар на бели робини. Изглежда, името му е Паша Сорокин. Казвам изглежда, защото, когато става въпрос за този тип, нищо не е сигурно. Имаме сведения, че е започнал своята „кариера“ в московските предградия. По някакъв начин е успял да постъпи в КГБ, където е бил три години. След това става пахан — мафиотски бос, в руския подземен свят, но решил да емигрира в Америка, където напълно изчезва от сцената. Всъщност ние известно време го смятахме за мъртъв. Очевидно не е, ако може да се вярва на господин Потър. Можем ли да му вярваме? — Полак погледна към мен. — Между другото, да ви представя агент Алекс Крос. Той ни помогна при ареста в Ню Хемпшър.

— Смятам, че можем да вярваме на Потър — казах аз. — Той знае, че ние се нуждаем от него. И определено разбира, че трябва да ни посочи вероятна следа, която да ни отведе при Паша Сорокин. Също така ме предупреди, че Вълка ще отвърне на удара ни. Неговата мисия била да бъде най-великият гангстер на света. Според Потър точно това бил Вълка.

— Тогава защо се занимава с търговия на бели робини? — попита един старши агент. — В тази работа няма чак толкова много пари, а рискът е голям. Какъв е смисълът? Струва ми се глупаво. Може би са ни изпързаляли.

— Ние не знаем защо действа по този начин. Съгласен съм, че нещо не се връзва… Но може това да е просто неговият стил, коренящ се в произхода му — обади се агент от нюйоркския клон, ръководещ групата за Русия. — Той иска да има пръст навсякъде. Свързано е с миналото му из московските улици. Освен това Вълка има слабост към жените. Той е смахнат извратеняк.

— Не мисля, че ги харесва — възрази една жена, агент от Вашингтон. — Честно, Джеф.

— Носи се слух, че преди две седмици е влязъл в клуб в Брайтън Бийч и е убил една от бившите си съпруги — продължи агентът от Ню Йорк. — А веднъж дори продал две свои братовчедки като бели робини. Това, което се знае за Паша Сорокин, е, че не се бои от нищо. Смятал, че ще умре млад в Русия. Самият той е изненадан, че все още е жив. Обича да живее на ръба.

Стейси Полак отново взе думата:

— Нека ви разкажа нещо за този човек, за да добиете представа с кого си имаме работа. Изглежда, първоначално Паша е успял да убеди ЦРУ да го изведе от Русия. Точно така — ЦРУ го е вкарало в Америка. Предполагало се, че ще им предостави много важна информация, ала никога не го направил. Когато за пръв път се появил в Ню Йорк, започнал да продава бебета от някакъв апартамент в Бруклин. Според слуховете, за един ден продал шест бебета на заможни семейни двойки за десет хиляди долара всяко. Напоследък е измъкнал с измама двеста милиона от банка в Маями. Той обича това, с което се занимава, и очевидно си разбира от работата. А ето че сега знаем кой уебсайт посещава. Може би дори ще успеем да влезем в него. Работим по въпроса. Никога не сме били толкова близо до Вълка. Или поне така ни се иска да вярваме.

79.

Тази нощ Вълка беше във Филаделфия, рождено място на американската нация. Не го показваше, но беше неспокоен и разтревожен. Ала това състояние го зареждаше с емоции. Караше го да се чувства по-жив. Харесваше му и да е невидим — никой не знаеше кой е той, можеше да отиде навсякъде и да прави всичко, което си пожелае.

Тази вечер гледаше мача на „Флайърс“ срещу „Монреал“ във „Фърст Юниън Сентър“. Беше уредил предварително резултата, но до момента нищо не се бе случило и тъкмо затова беше разтревожен и ядосан.

Свършваше втората третина, а резултатът беше 2:1 за „Флайърс“! Беше седнал в средата на залата, четири реда зад наказателното поле, съвсем близо до центъра на играта. За да се разсее, наблюдаваше тълпата — смесица от юпита в делови костюми с разхлабени вратовръзки и обикновени работници, нахлузили широки тениски на „Флайърс“. Изглежда, всички се бяха въоръжили с картонени чаши с бира и пликчета с чипс.

Погледът му се насочи обратно към мача. Хокеистите се носеха по блестящия лед със зашеметяваща скорост, придружавани от свистящи звуци, когато остриетата на кънките им се врязваха в леда.

— Давай, давай. Направете нещо! — крещеше Вълка.

Тогава внезапно видя Иля Тептев да напуска поста си. Последва сблъсък, шайбата излетя и — гол! За канадците! Тълпата избухна в ругатни:

— Ти си схванат левак, Иля! Тъпак!

В залата се разнесе гласът на говорителя:

— Гол за канадците в деветнадесетата минута и тридесет и втората секунда, голмайстор е номер осемнайсет — Стиви Боуен.

Третината завърши с резултат 2:2. Забучаха машините за изглаждане на леда и игралното поле отново заблестя.

През следващите шестнадесет минути резултатът остана 2:2. Вълка искаше да извие вратовете на Тептев и Добушкин. Тогава канадският център-нападател Боуен проби противниковата защита и се озова в половината на „Флайърс“. Подаде пас към десния нападател. Удар, със замах! Пресрещна го Алексей Добушкин, който изпрати шайбата зад вратата на отбора си. После се плъзна вдясно, стреля наслуки през леда — напряко на вратата — и шайбата бе прихваната от Боуен, който със силен удар я запрати в ъгъла на мрежата.

Гол — за канадците!

Вълка се усмихна за пръв път през тази вечер. После се извърна към придружителя си — седемгодишния си син Дмитрий, чието съществуване щеше да изненада всички, които смятаха, че познават Вълка.

— Да си вървим, Дмитрий, мачът свърши. Канадците ще спечелят. Точно както ти казах, че ще стане.

Дмитрий не беше убеден за крайния резултат, но вече бе разбрал, че не бива да спори с баща си.

— Прав си, татко — съгласи се момчето. — Както винаги, си прав.

80.

Тази вечер в единайсет и половина възнамерявах за пръв път да вляза в „Леговището на Вълка“. Но за това се нуждаех от помощта на господин Потър. За целта Хомър Тейлър бе доведен във Вашингтон. Нуждаех се от очите му.

Двамата седяхме близо един до друг в оперативната стая на петия етаж на Хувър Билдинг. Тейлър бе с белезници. Беше нервен и аз предположих, че го бяха връхлетели съмнения за нашето споразумение. Явно страхът от Вълка не му даваше мира.

— Не си мисли, че няма да се добере до теб. Той е неуморим. И е побъркан — за сетен път ме предупреди професорът.

— И преди съм имал вземане-даване с побъркани и съм успявал да се справя — уверих го. — Споразумението ни все още ли е в сила?

— Да, нима имам друг избор? Но ще съжаляваш. Както, боя се, и аз.

— Ние ще те защитим.

Той присви очи.

— Ти така казваш.

Вечерта беше доста натоварена. Най-големите компютърни специалисти от Бюрото се бяха опитали да разбият паролата за влизане в „Леговището на Вълка“. Но всички опити бяха завършили с пълен неуспех. Провал претърпя и атаката с така наречената „груба сила“, с която агентите често успяваха да дешифрират закодирани данни, използвайки комбинации от цифри и букви.

Нищо не даде резултат. Специфичните характеристики на кръвоносните съдове на ретината и разположението на петната върху ириса бяха в основата на новите и уникални методи за идентификация. За сканирането се изискваше светлинен източник с нисък интензитет и оптична връзка.

Потър допря едното си око до уреда и след това фокусира погледа си върху червената точка. Отпечатъкът от ретината му беше взет и изпратен. След секунди получихме достъп.

Тук е Потър — написах аз, докато извеждаха Тейлър от оперативната зала. За през нощта щяха да го отведат във федералния затвор в Лортън, а след това да го върнат в Ню Ингланд. Престанах да мисля за него, ала не можех да забравя предупреждението му за Вълка.

Тъкмо си говорехме за теб — каза някой, чийто прякор беше господин Трекър.

Аз пък се чудех защо ми горят ушите — написах и се запитах дали за пръв път бях влязъл във връзка с Вълка. Дали той беше онлайн? И къде се намираше? В кой град?

Бях в средата на оперативната зала, използвана от СИОЦ. Около мен се бяха събрали повече от дузина агенти и техници. По-голямата част от тях бяха и компютърни специалисти. Сцената приличаше на учебен кабинет, оборудван по последна дума на техниката.

Г-н Трекър: Всъщност не говорехме точно за теб, Потър. Ти си параноичен. Какъвто си бил винаги.

Погледнах към имената на останалите участници в чата.

Нямаше никой с прякор Вълка. Дали това означаваше, че не беше онлайн в „Леговището на Вълка“? Или господин Трекър беше Вълка? Дали в момента ме наблюдаваше? Дали бях издържал теста?

Нуждая се от заместник на Устър — написах аз. Потър ми беше казал, че кодовото име на Франсис Дийгън е Устър.

Сфинкс 3000: Изчакай реда си. Сега говорехме за моята доставка. Мой ред е. И ти го знаеш, сладкишче.

Не отговорих веднага. Това беше първият ми тест. Дали Потър щеше да се извини на Сфинкс 3000? Не мислех, че би го направил. По-скоро щеше да отвърне с нещо язвително. Или не? Предпочетох засега да си затрая.

Сфинкс 3000: Да ти го начукам. Знам какво си мислиш. Ти си извратено копеле.

Сфинкс 3000: Както казах преди малко, бях прекъснат. Искам една южна красавица, колкото по-сдържана и колкото по-погълната от себе си, толкова по-добре. Искам ледена кралица, която смятам да разтопя. Напълно. Искам да ухае на „Шанел“, да се облича в парцалки на „Мио Мио“27 и да носи бижута на „Булгари“ дори когато ходи да пазарува. С високи токчета, разбира се. Не ми пука дали е висока или ниска. Красиво лице. Щръкнали цици.

Тоскабела: Колко оригинално.

Сфинкс 3000: Майната му на оригиналното и съжалявам, че ще трябва да се повторя, но да ти го начукам. На мен ми дай някогашния рокендрол. Знам какво искам и съм си го заслужил.

Стърлинг 66: Нещо друго? За тази южняшка красавица? На колко години да бъде — двайсетина, трийсет?

Сфинкс 3000: Това е добре. И двете, а може и малко отгоре.

Луи XV: А не искаш ли тийнейджърка?

Стърлинг 66: Колко дълго смяташ да я задържиш?

Сфинкс 3000: Една незабравима нощ на екстаз и дива забрава… само една нощ.

Стърлинг 66: И после?

Сфинкс 3000: Ще се отърва от нея. Е, ще получа ли своята богиня?

Настъпи пауза.

Никой не отговори.

„Какво става?“ — запитах се.

Разбира се, че ще я имаш — отвърна Вълка. — Но бъди внимателен, Сфинкс. Бъди много внимателен. Наблюдават ни.

81.

Не бях сигурен как да реагирам на Вълка или на съобщението на Сфинкса. Дали да се намеся в разговора? Дали той знаеше, че бяхме по следите му? И откъде би могъл?

Стърлинг 66: Какъв ти е проблемът, господин Потър?

Това беше моят шанс. Исках да се опитам да изкарам Вълка от леговището му. Дали щях да успея? Знаех, че всички в оперативната зала ме гледат.

Нямам проблем — написах аз. — Просто съм готов за друго момче. Знаеш, че съм щедър. Нима винаги не съм бил?

Стърлинг 66: Готов си за друго момче? Та ти съвсем наскоро получи Устър. Не беше ли само преди седмица?

Да, но той вече ни напусна — написах.

Сфинкс 3000: Това е много забавно. Толкова си сладък, Потър. Какъв очарователен психопат убиец.

Изглежда, Сфинкса не харесваше Потър. Предположих, че е взаимно.

Аз също те обичам — написах. — Би трябвало да се видим и да се опознаем.

Стърлинг 66: Когато каза, че „ни е напуснал“, предполагам, имаш предвид, че е мъртъв?

Г-н Потър: Да, скъпото момче си отиде от тази земя. Но вече преодолях мъката си. Готов съм да продължа.

Сфинкс 3000: Страхотно.

Тези заяждания започнаха да ми лазят по нервите. Кои, по дяволите, бяха тези ненормални копелета? Къде бяха? Извън киберпространството?

Имам нещо наум — написах. — От известно време го наблюдавам.

Сфинкс 3000: Обзалагам се, че е прекрасен.

Аз: О, такъв е. Единствен по рода си. Любовта на живота ми.

Стърлинг 66: Същото каза и за Устър. В кой град е?

Аз: Бостън. По-точно, Кеймбридж. Той е студент в Харвард. Работи над доктората си. Мисля, че е аржентинец. През лятото играе поло.

Стърлинг 66: Къде налетя на него, Потър?

Следващата реплика заимствах от самия Хомър Тейлър.

Всъщност аз по-скоро отскочих от него. Толкова е твърд.

Сфинкс 3000: Къде го срещна? Разказвай, разказвай.

Аз: Бях на симпозиум в Харвард.

Стърлинг 66: Относно?

Аз: Милтън, разбира се.

Стърлинг 66: И той присъстваше?

Аз: Не — аз буквално налетях отгоре му. В тоалетната. Наблюдавах го през целия ден. Разбрах къде живее. От три месеца го изучавам.

Стърлинг 66: Тогава защо купи Устър?

Очаквах този въпрос.

Аз: Импулс. Но това момче в Кеймбридж, то е истинската ми любов. Не е нещо временно.

Стърлинг 66:_ Значи знаеш името му? И адреса?_

Аз: Знам ги. Записани са в тефтерчето ми.

Стърлинг 66: Няма ли да открият Устър? Сигурен ли си?

Докато пишех, в главата ми звучеше гласът на Потър.

Аз: Мили боже, не. Не и ако някой не реши да поплува в септичната ми яма.

Сфинкс 3000: Колко скандално, Потър. Харесва ми.

Стърлинг 66: Е, ако чековата ти книжка е подръка.

Вълка: Не. Ще почакаме малко. Твърде скоро е, Потър. Пак ще се свържем с теб. Както винаги, нашият разговор ми достави удоволствие, но имам и друга работа.

Вълка излезе от сайта. Беше изчезнал. По дяволите, беше дошъл и си бе отишъл, без да го усетим! Както винаги, мистериозен и неуловим. Кое беше това копеле?

Останах още няколко минути в сайта и побъбрих с останалите — изразих разочарованието си и моето нетърпение да направя покупката. После и аз излязох от сайта.

Огледах оперативната зала и колегите си. Неколцина започнаха да ръкопляскат, донякъде на шега, но повечето с искрено възхищение. Нещо като солидарност между ченгета. Почти като в доброто старо време.

Най-сетне почувствах, че ме приемат.

82.

Чакахме съобщение от „Леговището на Вълка“. Всички в препълнената стая искаха на всяка цена да го заловят. Той беше особено опасен и извратен престъпник, но освен това ФБР се нуждаеше от тази победа; много хора, които заработваха заплатите си, зависеха от нея. Залавянето на Вълка щеше да бъде огромна победа. Само ако можехме да го открием. А ако успеем да се доберем и до всички останали луди копелета? Сфинкса. Тоскабела. Луи XV. Стърлинг.

Но нещо ме притесняваше. Ако Вълка беше толкова могъщ и непобедим, както изглеждаше, защо изобщо се бе замесил във всичко това? Защото винаги се е занимавал с всякакви видове престъпна дейност? Или защото самият той бе сексуален маниак? Докъде можеше да ме отведе този начин на мислене?

Той е побъркан, но все пак…

С изключение на няколкото часа, когато се прибрах у дома, за да видя децата, през следващия ден и половина останах в Хувър Билдинг. Както и повечето агенти, работещи по случая, дори Мони Донъли бе емоционално ангажирана. Продължихме да събираме информация, особено за руските мафиоти в Щатите, но най-вече очаквахме съобщение от Вълка за господин Потър. Ще вземе ли поръчката? Какво кроеше копелето?

Няколко пъти говорих с Джамила, със Сампсън, с децата и мама Нана. Дори с Кристин. Трябваше да разбера какво е решила за малкия Алекс. След разговора ни не бях сигурен дали тя самата знае, което беше още по-обезпокоително. Усетих някакви противоречиви нотки в гласа й, когато говореше за отглеждането на Алекс, макар да ми заяви, че е готова да заведе дело за попечителство. Имайки предвид всичко, което бе преживяла, ми беше много трудно да продължавам да й бъда ядосан.

По-скоро бих пожертвал дясната си ръка, отколкото да се откажа от своето малко момченце. Само мисълта за това караше главата ми да пулсира от болка и правеше още по-трудно дългото очакване.

Около десет часа на втората вечер телефонът върху бюрото ми иззвъня и аз веднага го вдигнах.

— Как се чувстваш? — Беше Джамила и макар че гласът й звучеше ясно, знаех, че е чак на срещуположния край на страната, в Калифорния.

— Изцеден съм — отвърнах. — Затворен съм в една малка стая без прозорци с осем миризливи хакери от ФБР.

— Страхотно! Значи, доколкото разбирам, Вълкът още не е отговорил?

— Не е само това. — Разказах на Джамила за телефонния разговор с Кристин.

За разлика от мен, тя не изпитваше съчувствие към нея.

— За коя, по дяволите, се мисли тази жена? Тя сама изостави малкото си момче.

— Нещата са по-сложни.

— Ти винаги си готов да оправдаеш другите. Мислиш, че хората поначало са добри.

— Предполагам, че си права. Тъкмо това е причината да си върша работата. Защото повечето хора добри и не заслужават лайната, които са се изсипали върху главите им.

Джамила се засмя:

— Е, нито пък ти. Помисли си за това. Нито пък малкият Алекс, Деймън, Джени, мама Нана. Не че си питал за мнението ми. Повече няма да говоря по въпроса. И така, какво става със случая? Смени темата с някоя по-приятна.

— Чакаме някакъв знак от този руски гангстер и извратените му приятелчета. Аз все още не разбирам защо се е замесил в отвличанията.

— Ти в главната квартира на ФБР ли си, в куба на Хувър? Оттам ли се обаждаш?

— Да, но не е точно куб. На Пенсилвания Авеню има само седем етажа заради строителните виждания на вашингтонските архитекти. И единадесет от задната страна.

— Благодаря за ценната информация. Започваш да звучиш като истински фебереец. Обзалагам се, че сигурно човек се чувства малко зловещо в тази сграда.

— Не, просто си представям, че съм на петия етаж. Би могло да е всяка друга част на сградата.

— Погледни го откъм тъмната страна. Да си в сградата на самия Дж. Едгар Хувър! Да си фебереец. Само мисълта за това ме кара да настръхвам — пошегува се тя.

— Очакването навсякъде е едно и също, Джам.

— Поне си имаш готини телефонни другарчета, с които можеш да си побъбриш.

— Така е, права си — с теб чакането е много по-лесно.

— Радвам се, че го чувстваш така. Имаме нужда се видим, Алекс. Да се докоснем. И да поговорим за някои неща.

— Веднага щом приключим със случая, ще взема първия самолет. Обещавам.

Джамила отново се засмя:

— Е, пожелавам ти да заловиш този знаменит мафиот. Да сгащиш големия лош Вълк, това психясало копеле. В противен случай аз ще се кача на самолета за изток.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

83.

Около десетина агенти се бяха разположили из стаята и похапваха дебели сандвичи с ростбиф и германска картофена салата, отпивайки чай с лед, когато „Леговището на Вълка“ се активира. В средите на ФБР „ростбиф“28 има особено значение, но това е друга история. Хищникът се обаждаше.

Потър, взехме решение по твоята молба — гласеше имейлът. — Обади ни се.

Групата продължи да се храни. Предварително се бяхме разбрали, че няма защо да бързаме да се свържем с Вълка. Ако Потър очакваше обаждането му онлайн, това щеше да събуди подозренията му. Един агент вече бе заел мястото на д-р Хомър Тейлър в Хановер. Бяхме разпространили лъжата, че професорът е повален от тежък грип и за известно време няма да ръководи часовете си. В къщата си от време на време „професор Потър“ даваше някои признаци на живот: поглеждаше през прозореца или пък седеше на предната веранда. Според наблюденията ни никой не бе разпитвал за Тейлър в Дартмът, нито във фермата му в Уебстър. И двете места се наблюдаваха отблизо от наши агенти.

На този етап нямахме представа доколко е внимателен Вълка или до каква степен са се събудили подозренията му. Като цяло не знаехме много за руснака. Нито дали някой от Бюрото не му снася информация.

Беше решено, че ще изчакам час и половина, след като не бях в мрежата, когато Вълка бе осъществил контакта. И той сигурно го знаеше. През изминалия ден не бяхме успели да установим кой е собственикът на „Леговището на Вълка“, нито пък кои са останалите потребители. Това вероятно означаваше, че някой страхотен хакер е защитил много добре сайта. Експертите от Бюрото бяха сигурни, че ще разбият защитата, но досега все още не бяха успели.

Хомър Тейлър отново бе докаран във Вашингтон и ние пак използвахме очите му за сканиране на ретината. След това седнах пред компютъра и започнах да пиша. Следвах модела на комуникация с „Леговището на Вълка“, описан ми от Тейлър като част от нашата сделка.

Тук е господин Потър — започнах. — Мога ли да получа своя любим?

84.

Чаках Вълка да отговори на смахнатия въпрос на Потър. Всички чакахме.

Нямаше отговор. Мамка му, къде бях сгрешил? Бях ли отишъл твърде далеч? Той беше умен, по някакъв начин бе узнал какво му кроим. Но как?

— Ще остана в мрежата още малко — казах и се огледах наоколо. — Искам това, което само той може да ми даде. Предполага се, че съм нетърпелив.

Тук е Потър — написах след няколко минути.

Внезапно върху екрана на компютъра ми започнаха да се появяват думи.

Прочетох следното.

Вълка: Не ставай досаден. Знам кой си.

Невъзпитано е да ме караш да чакам така — написах аз, имитирайки резкия маниер на Тейлър. — Знаеш как се чувствам, какво преживявам.

Вълка: Как бих могъл? Ти си бъзливият ненормалник, Потър, не аз.

Аз: Не е точно така. Ти си ненормалник. Най-безмилостният от всички.

Вълка: Кой го казва? Да не мислиш, че държа заложници като теб?

Сърцето ми заби лудо. Какво имаше предвид? Дали Вълка държеше заложник? Може би повече от един? Възможно ли бе Елизабет Коноли да е все още жива, или ставаше дума за друга?

Вълка: Я ми кажи нещо, жалък педал. Убеди ме, че трябва да ти помогна.

Да го убедя? Как? Изчаках да се появят някакви инструкции. Не последва нищо.

Аз: Какво искаш да знаеш? Аз съм надървен. Не, не е това. Влюбен съм.

Вълка: Какво стана с Устър? И в него беше много влюбен.

Разговорът се насочваше към непознати води. Импровизирах, надявайки се, че ще мога да вляза в тона на Хомър Тейлър. Вторият въпрос ме накара да застана нащрек. Дали това наистина беше Вълка?

Аз: Франсис не беше способен да обича. Той много ме ядоса. Но сега си отиде и никой вече няма да чуе нищо за него.

Вълка: И няма да има никакви последици?

Г-н Потър: Аз съм внимателен. Също като теб. Обичам живота си; не искам да ме заловят. И няма да се случи!

Вълка: Това означава ли, че Устър почива в мир?

Не бях сигурен как да отговоря. С някоя жестока шега?

Аз: Нещо такова. Много си забавен.

Вълка: Бъди по-конкретен. Дай ми проклетите подробности, Потър. Давай!

Г-н Потър: Това тест ли е? Нямам нужда от тези дивотии.

Вълка: Знаеш, че е.

Аз: Септичната яма. Вече ти казах.

Не последва никакъв отговор. Вълка наистина играеше по нервите ми.

Аз: И така — кога ще си получа моето ново момче?

Последва пауза от няколко секунди.

Вълка: Имаш ли парите?

Г-н Потър: Разбира се, че ги имам.

Вълка: Колко имаш?

Мислех, че знам точния отговор на този въпрос, но не можех да съм сигурен. Преди две седмици Тейлър бе изтеглил сто двайсет и пет хиляди долара от сметката си в банка „Лехман“ в Ню Йорк.

Г-н Потър: Сто двайсет и пет хиляди. Парите не са проблем. Прогарят дупка в джоба ми.

Никакъв отговор от Вълка.

Аз: Ти ми каза да не ставам досаден.

Вълка: Добре, може би ще успея да ти намеря момчето. Бъди внимателен! Може да е последното!

Аз: Тогава това ще са и последните сто двайсет и пет хилядарки!

Вълка: Това не ме притеснява. Светът е пълен с ненормалници като теб. Ще се изненадаш.

Г-н Потър: Може би. Как е твоят заложник?

Вълка: Трябва да се връщам на работа… Още един въпрос, Потър. За всеки случай. Откъде си взел името си?

Огледах стаята. О, боже! Не се бях сетил да попитам Тейлър за прякора му.

Един глас зашепна в ухото ми. Гласът на Мони:

— От някоя детска книжка? В училището „Хогуортс“ наричат Хари господин Потър. Може би е оттам? Не знам.

Това ли беше? Трябваше да напиша нещо и то да е правилният отговор. Дали беше взел името си от книгите за Хари Потър? Защото харесваше момчета? Нещо от библиотеката на Тейлър във фермерската къща проблесна в ума ми.

Пръстите ми приближиха към клавиатурата. Спряха се за миг. Сетне написах отговора си:

Това е абсурдно. Името е от романа на Джамейка Кинкейд „Господин Потър“. Да ти го начукам!

Зачаках отговора. Както и всички останали в стаята. Накрая той се появи:

Вълка: Ще ти осигуря момчето, господин Потър.

85.

Пак работех на улиците — работа, която харесвах и с която бях свикнал.

Бях идвал няколко пъти в Бостън и обичах града дотолкова, че дори обмислях идеята да се преместя тук. Чувствах се удобно. През следващите дни ние се бяхме превърнали в сенки на студент на име Пол Завиър. Следвахме го от апартамента му на Бийкън Хил до занятията му в Харвард, след това до „Риц-Карлтън“, където той беше сервитьор, както и до популярните клубове като „Но Бордърс“ и „Рибюк“.

Завиър беше „стръвта“, която бяхме заложили на Вълка и хората му, извършващи отвличанията.

Всъщност ролята на Завиър се изпълняваше от тридесетгодишния агент Пол Готие от клона на Бюрото в Спрингфийлд, Масачузетс. По хлапашки привлекателен, висок и слаб, с бухнала светлокестенява коса, той приличаше на двайсетинагодишен младеж. Беше въоръжен, но освен това го наблюдаваха отблизо шестима агенти по двайсет и четири часа в денонощието. Нямахме представа как и кога хората на Вълка ще се опитат да го отвлекат, знаехме само, че ще го направят.

Аз бях един от агентите, който наблюдаваше Пол Готие по дванайсет часа на ден. Бях предупредил за опасностите да използваш „стръв“ при залавянето на похитителите, ала никой не ми обърна внимание.

През втората нощ от наблюдението, според плана, Пол се запъти към парка Фенс — район, разположен покрай Мъди Ривър, близо до Парк Драйв и Бойлстън Стрийт. Всъщност се казваше Бак Бей Фенс и беше проектиран от Фредерик Ло Олмстед, създателя на Бостън Комън и Сентръл Парк в Ню Йорк. В късните часове на нощта, когато клубовете затвореха врати, истинският Пол Завиър често обикаляше Фенс — на лов за сексуални забавления, и тъкмо заради това бяхме изпратили там нашия агент.

Това беше опасна работа за всички, особено за агент Готие. Мястото беше тъмно и нямаше улично осветление. Високите гъсти тръстики покрай реката бяха добро място за любовни запознанства и срещи, както и за отвличания.

Двамата с агент Пеги Кац се бяхме спотаили в началото на тръстиките. През изминалия половин час тя ми бе споделила, че всъщност не се интересува особено от спорт, но била понаучила някои неща за баскетбола и футбола, защото искала да има за какво да си говори с партньорите си.

— Мъжете си бъбрят и за други неща — отбелязах аз, докато проучвах Фенс през очилата си за нощно виждане.

— Знам. Освен това мога да приказвам за пари и коли. Но отказвам да говоря с твоите надървени копелета за секс.

Задавих се от смях. Кац си я биваше по стряскащите реплики. Често беше иронично-заядлива. Игривите пламъчета в очите й сякаш ти се присмиваха, ако беше герой на шегите й. Ала в същото време беше твърда и безкомпромисна, истински хардлайнер.

— Защо си постъпил в Бюрото? — попита тя, докато чакахме да се появи агент Готие. — Доколкото знам, си се справял добре в полицията на Вашингтон, нали?

Но в този миг посочих към поляната пред нас и сниших глас:

— Ето, Готие идва.

Агент Готие току-що бе излязъл от Бойлстън Стрийт. Вървеше бавно през Фенс по посока Мъди Ривър. Познаваше много добре района от предишните си идвания. През деня тази част от парка се наричаше „градините на победата“. Местните хора отглеждаха тук цветя и зеленчуци и навсякъде се виждаха табели, умоляващи нощните посетители да не ги тъпчат.

В слушалките на ушите си чух шепота на ръководителя на екипа Роджър Нилсен:

— Мъж с шапка на пазач, Алекс. Едър мъжага. Виждаш ли го?

Видях го. Мъжът говореше в микрофона, закрепен на яката на ризата му. Не беше от нашите, значи сигурно бе от другите — от хората на Вълка.

Започнах да оглеждам района за останалите похитители. Та какви други биха могли да бъдат, по дяволите?

— Мисля, че има микрофон — обади се отново Нилсен. — Видя ли го?

— Да, но видях още един подозрителен мъж. Близо до градините, вляво от нас — отвърнах. — Също говори в яката си. Насочват се към Готие.

86.

Бяха трима огромни мъже, които приближаваха към Пол Готие. В същото време и ние се приготвихме за действие. Аз извадих своя глок, но дали наистина бях готов за това, което можеше да се случи в този тъмен парк?

Похитителите гледаха да не се отдалечават от Парк Драйв и аз предположих, че на улицата ги чакаше микробус или пикап. Изглеждаха уверени и спокойни. Личеше си, че са го правили и преди. Бяха професионални похитители.

— Заловете ги сега — казах аз на главен агент Нилсен. — Готие е в опасност.

— Ще изчакаме, докато го хванат — беше отговорът. — Искаме да действаме по правилата.

Не бях съгласен с агент Нилсен и това, което ставаше, никак не ми харесваше. Защо да чакаме? Готие се бе размотавал наоколо прекалено дълго, а паркът беше тъмен.

— В опасност е! — повторих.

Единият от мъжете — блондин, облечен в дълго яке на „Бостън Бруинс“ — махна на Готие. Той изчака непознатия да приближи, кимна и се усмихна. Блондинът държеше малко фенерче в ръка. Освети с него лицето на Пол.

Чувах добре разговора им.

— Хубава нощ за разходка — каза Готие и сетне се засмя. Звучеше нервно.

— Само за любов — отвърна блондинът. Говореше с руски акцент.

Двамата стояха на няколко метра един от друг. Останалите похитители — недалеч от тях.

С ловко движение блондинът измъкна пистолет от джоба на якето си. Приближи дулото му към лицето на Готие.

— Ти идваш с мен. Никой няма да те нарани. Просто ще тръгнеш с мен. Така ще е по-лесно за теб.

Останалите двама се приближиха.

— Нещо грешите — възпротиви се Готие.

— О, и защо мислиш така? — попита блондинът.

— Аз имам пистолет, а не ти.

— Арестувайте ги. Сега — прозвуча заповедта на главен агент Нилсен. — ФБР! Горе ръцете! Отдръпнете се от него! — изкрещя Нилсен, докато ние се втурвахме напред.

— ФБР! — долетя и втори вик. — Вдигнете ръце! Тогава всичко сякаш се завъртя в някаква бясна вихрушка. Другите двама похитители измъкнаха пистолети. Блондинът продължаваше да притиска дулото към челото на агент Готие.

— Отдръпнете се! — изкрещя той. — Ще го убия! Хвърлете оръжията си! Ще го застрелям, кълна се! Не се шегувам!

Агентите продължаваха да се придвижват бавно напред.

В този момент се случи най-лошото — едрият и тромав блондин стреля в лицето на агент Готие.

87.

Преди да се разсее шокът от изстрела, тримата мъже хукнаха да бягат с все сила. Двамата препускаха към Парк Драйв, а блондинът, който бе застрелял Пол Готие, спринтираше по Бойлстън Стрийт.

Той беше едър мъж, но се движеше много бързо. Припомних си, че бях чувал от Мони Донъли как големи руски атлети — дори бивши олимпийски шампиони, са били завербувани от мафията. Дали блондинът не е бивш бегач? Поне тичаше като такъв. Сблъсъкът, стрелбата и всичко останало още веднъж ми напомниха колко малко знаем за руските гангстери. Как работеха? Какъв бе начинът им на мислене?

Втурнах се след него. Адреналинът пулсираше в кръвта ми. Все още не можех да повярвам на случилото се. Можеше да бъде избегнато. А сега Готие вероятно бе мъртъв.

— Заловете го жив! — изкрещях, докато тичах. Така бе по план, само че другите агенти току-що бяха видели как Готие бе хладнокръвно застрелян. Не знаех на колко улични битки са били свидетели досега. Но ние на всяка цена трябваше да разпитаме похитителите. Веднъж само да ги заловим живи.

Започвах да се задъхвам. Може би се нуждаех от допълнителни часове по физическа подготовка в Куонтико или през последните няколко седмици просто бях прекарал твърде много време зад бюрото в Хувър Билдинг.

Продължих да преследвам блондина по алеята, обградена с дървета. Малко по-късно дърветата оредяха и отпред заблестяха кулите на Пруденшъл Сентър и Ханкок. Погледнах назад — тримата агенти ме следваха, сред тях и Пеги Кац, с пистолет в ръка.

Мъжът, който тичаше пред мен, приближаваше Хайнс Конвеншън Сентър. Питах се дали все пак най-после късметът не бе проработил в наша полза: Дали този мъж отпред е Вълка? Бил хубав, нали? Ако е той, можем да го обвиним в убийство.

— Спри! Ще стреляме! — извика агентът зад мен. Но руснакът не спря, а сви към една странична улица, по-тясна и по-тъмна от Бойлстън Стрийт. Зачудих се дали предварително не бе набелязал този маршрут за бягство.

Най-необичайното беше, че той изобщо не се бе поколебал, когато застреля агент Готие. Не се шегувам — бе казал. Кой би убил с такава лекота? И то обкръжен от толкова много агенти на ФБР?

Вълка? За него се предполагаше, че е безстрашен и безмилостен, че смелостта му граничи с лудост. Дали не беше някой от приближените му? Чувах тропота на обувките му по павираната улица. Малко бях успял да скъся разстоянието помежду ни.

Тогава той внезапно се завъртя и стреля в мен!

После се обърна, зареди и отново стреля.

Прикрих се зад една кола. Сетне чух вик. Извъртях се и видях един агент да се свлича на земята. Беше Дойл Роджърс. Блондинът отново се затича. Нямаше да се предаде, беше готов да умре.

В същия миг зад мен прозвуча изстрел! Не можах да повярвам на очите си — блондинът рухна по лице.

Не помръдна нито веднъж, след като падна на земята. Един от агентите зад мен го беше застрелял. Обърнах се и видях Пеги Кац — все още в позиция за стрелба.

Агент Роджърс бе улучен в рамото. Щеше да се оправи. След това се върнах към парка Фенс. Когато стигнах там, разбрах, че Пол Готие е все още жив. Но останалите двама похитители бяха успели да избягат. Отмъкнали кола от Парк Драйв и нашите хора ги изгубили. Лоши новини, възможно най-лошите.

Цялата операция отиде по дяволите.

88.

Не си спомням да съм се чувствал толкова зле след някоя операция през всичките години, прекарани в полицията на Вашингтон. Ако досега се колебаех, вече бях сигурен — бях направил грешка, постъпвайки във ФБР. Те действаха по съвсем различен начин, отколкото бях свикнал. Уж постъпваха по правилата и спазваха буквата на закона, а внезапно нарушаваха всичко. Те притежаваха огромни ресурси и зашеметяващо количество информация, но на улицата бяха аматьори. В Бюрото работеха някои изключителни личности, но имаше и невероятни некадърници.

След стрелбата в Бостън се отправих към офиса на ФБР. Заварих всички агенти, изглеждаха шокирани. Не бих могъл да ги обвинявам. Каква каша, една от най-лепкавите, които бях виждал! Знаех, че главен агент Нилсен носеше основната вина, но какъв смисъл имаше да се отправят обвинения? Двама добри агенти бяха ранени, единият много тежко. И аз се чувствах отговорен, макар че казах на главния агент да действа по-бързо, а той не ме послуша.

За нещастие блондинът, когото преследвах по Бойлстън Стрийт, беше мъртъв. Куршумът на Кац му беше пръснал тила. Вероятно бе умрял мигновено. В себе си нямаше никакви документи за самоличност. В портфейла му намерихме около шестстотин долара и нищо друго. По гърба и раменете си бе татуирал змия, дракон и мечка. Имаше и нещо, написано на кирилица, но нашите експерти все още не го бяха разчели. Татуировки от затвора. Предполагахме, че е руснак, но не разполагахме с име, нито с друго истинско доказателство.

Бяха му снети отпечатъци и направени снимки, след което ги изпратиха във Вашингтон. В момента ги проверяваха и докато чакахме резултатите, нямахме много работа в Бостън. Няколко часа по-късно откраднатият от двамата похитители форд беше намерен на паркинг пред супермаркет в Арлингтън, Масачузетс. Бяха задигнали друго превозно средство от паркинга, но досега сигурно бяха сменили и него.

Пълна издънка във всички посоки. Не можеше да е по-лошо.

Седях сам в заседателната зала, заровил лице в длани, когато влезе един агент. Посочи ме обвинително с пръст.

— Търсят ви от офиса на директор Бърнс.

Бърнс искаше да се върна във Вашингтон — заяви го просто и без заобикалки. Нямаше никакви обяснения, нито обвинения за случилото се в Бостън. Предположих, че явно ще ме държи в неведение още известно време относно плановете си и плановете на Бюрото, а аз не уважавах подобен начин на действие.

В шест часа на следващата сутрин пристигнах в офисите на СИОЦ. Не бях спал през нощта. Всички изглеждаха доста заети и бях доволен, че никой няма време да говори за двамата агенти, простреляни в Бостън.

Няколко минути след пристигането ми се появи Стейси Полак. Изглеждаше също толкова уморена, колкото се чувствах и аз, но сложи ръка върху рамото ми.

— Всички тук сме наясно, че си знаел, че Готие е в опасност, и си се опитал да избързаш с акцията. Говорих с Нилсен. Той каза, че решението е било негово.

— Може би първо трябваше да говориш с мен — отвърнах аз.

Полак присви очи, но не каза нищо повече за Бостън. Накрая отново заговори:

— Има нещо друго. Провървя ни. Повечето от нас прекараха нощта тук. Помниш ли парите, които прехвърлихме в „Леговището на Вълка“? Използвахме доверен човек във финансовия свят — банкер от „Морган Чейс Интърнешънъл“. Успяхме да проследим прехвърлянето на парите до Каймановите острови. След това установихме наблюдение над всички трансакции към американски банки с кореспондентни банкови сметки извън страната. Проследихме всички постъпващи платежни ордери. Според нашия консултант Робърт Хатфийлд, цялата операция била дяволски добре изпипана. Трансакциите се прехвърляли от банка в банка — Ню Йорк, после Бостън, Детройт, Торонто, Чикаго и още няколко града. Но разбрахме накъде в крайна сметка са се отправили парите.

— Къде? — попитах.

— В Далас. Парите са отишли в Далас. И разполагаме с името на получателя. Надяваме се, че той е Вълка. При всички положения знаем къде живее той, Алекс. Отиваш в Далас.

89.

Най-ранните отвличания, които проследихме, се бяха случили в Тексас и повече от десетина агенти и аналитици се заеха да ги разследват в дълбочина. Всичко, свързано със случая, вече бе от първостепенно значение. Детайлите от наблюдението на къщата на заподозрения и местоработата му бяха впечатляващи. Досега не бях виждал нищо подобно. Съмнявам се, че някоя полицейска сила в страната, навярно само с изключение на Ню Йорк и Лос Анджелис, би могла да си позволи подобна кампания.

Бюрото бе свършило огромна работа, за да открие всичко възможно за мъжа, който бе получил парите чрез банката на Кайманите. Лорънс Липтън живееше в Олд Хайланд Парк, предградие на богатите, северно от Далас. Улиците там криволичеха покрай бистри поточета, ромолящи под балдахина на магнолии, дъбове и американски орехи. Площите около всяка къща бяха изискано оформени от скъпи фирми по озеленяване. По-голямата част от обитателите през деня се състоеше от търговски пътници, бавачки, чистачи и градинари.

Сведенията, които бяхме събрали за Липтън, бяха доста противоречиви. Той бе завършил „Сейнт Марк“ — престижна гимназия в Далас, а след това се бе дипломирал в университета в Остин, Тексас. Семейството му и това на съпругата му бяха натрупали богатството си в добрите стари дни на петролния бум, но Лорънс бе излязъл от потомствената схема, разширявайки бизнеса си. В момента притежаваше тексаска винарна, инвестиционна фирма и просперираща софтуерна компания. Именно компютърната връзка привлече вниманието на Мони Донъли, както и моето.

Липтън обаче на пръв поглед притежаваше безупречна репутация. Беше член на бордовете на Музея на изящните изкуства в Далас и на дружеството „Приятели на библиотеката“; членуваше в управителния съвет на „Бейлър Хоспитъл“; беше църковен настоятел на Първа обединена методистка църква.

Дали той беше Вълка? Не ми се струваше вероятно.

На втората сутрин от пребиваването ми в Далас се състоя съвещание в главния офис на ФБР в града. Главен агент Нилсен оставаше начело на случая, но за всички беше ясно, че последната дума щеше да принадлежи на Рон Бърнс. Не мисля, че някой от нас щеше да се изненада особено, ако самият Бърнс се появи на съвещанието.

В осем часа сутринта Роджър Нилсен се изправи пред стаята, пълна с агенти, и зачете от прихванатите с щипка листове.

— Явно през изминалата нощ във Вашингтон са били доста заети — започна той. Но не изглеждаше нито впечатлен, нито изненадан. Очевидно това беше стандартната оперативна процедура за случаи, представляващи особен интерес за медиите. — Бих искал да ви уведомя за последните резултати от наблюдението над Лорънс Липтън. Най-важното заключение е, че засега не разполагаме с никакви доказателства за негови връзки с КГБ или които и да било руски мафиоти. Вероятно по-късно ще изскочи нещо, а може би той просто умело е прикрил миналото си. През петдесетте години баща му се е преселил в Тексас от Кентъки, за да търси щастието си в прерията. И очевидно го е открил, но под прерията — в петролните полета на Западен Тексас.

Нилсен замълча и погледът му обходи присъстващите.

— Напоследък има доста интересно развитие — продължи той. — Сред множеството холдинги на Липтън „Майкро-Мениджмънт“ е собственик на компанията „Сейф Енвирънс“ в Далас. „Сейф Енвирънс“ е частна охранителна фирма. Съвсем наскоро Лорънс Липтън е поискал въоръжена охрана. Питам се защо? Дали тревогите му са свързани с нас, или е изплашен от някой друг? Някой като големия лош Вълк?

90.

Ако не беше толкова ужасяващо, щеше да е смайващо — Лизи Коноли все още бе жива! Успяваше да се държи, представяйки си, че е някъде другаде — където и да е, само не в тази гадна гардеробна. С този напълно откачен тип, който нахлуваше по два, три, а понякога и пет пъти на ден.

Прекарваше по-голямата част от времето си, потънала в спомени. Струваше й се, че всичко в живота й се е случило много, много отдавна. Тя наричаше децата си с имена като Мери Бери, Боби Дол. Почти през цялото време пееха „Големи надежди“ и песните от „Мери Попинс“.

Имаха безкрайно много щастливи спомени, заредени с позитивна енергия — Лизи ги наричаше „щастливи мисли“, — и в тях винаги си споделяха една с друга, както и с Брендан, разбира се.

Какво друго можеше да си спомни? Какво?

През годините имаха толкова много животни, че накрая започнаха да ги номерират.

Честър, черният лабрадор с къдрава опашка като на пекинезче, беше номер 16. Лаеше постоянно, през целия ден и цялата нощ, докато накрая Лизи не му разкри удоволствията на соса „Табаско“. След това най-после млъкна.

Дюк, номер 15, представляваше малка и гладка оранжева топка. Лизи вярваше, че в някой друг живот навярно е бил стара еврейска дама, която постоянно се е оплаквала.

Максимус Килтимус беше номер 11; Стъбълс — номер 31; Китън Литъл — номер 35.

Спомените бяха всичко, което Лизи Коноли имаше, защото за нея нямаше настояще. Никакво.

Тя не биваше да е тук, в тази ужасна къща.

Трябваше да е някъде другаде, където и да е.

Трябваше!

Трябваше!

Трябваше!

Защото сега Вълка беше вътре в нея.

В истинския свят той беше в нея, ръмжащ и блъскащ като животно, а минутите, през които оскверняваше тялото й, изнасилвайки я, й се струваха безкрайни часове.

Но Лизи щеше да се смее последна.

Тя не беше тук.

Беше някъде другаде, рееща се в спомените си.

Вълка най-после си бе отишъл. Ужасното нечовешко същество, чудовището, звярът, й позволи да отиде до банята и й даде храна. Но сега си беше отишъл. Господи, каква наглост — да я държи тук, в къщата си! Кога смята да ме убие? Ще полудея. Отиде си, отиде си… Обърканите й мисли се блъскаха в главата й.

Тя се взря през замъглените си от сълзи очи в непрогледния мрак около себе си. Отново беше завързана, със запушена уста. Колкото и да бе странно, но това я успокояваше. То означаваше, че той все още я желае.

Мили боже, жива съм, защото ме желае някакъв отвратителен звяр! Моля те, Боже, помогни ми! Моля те, моля те!

Замисли се за своите чудесни момичета, а след това за бягството. Разбираше, че всичко е само фантазия, но поне можеше да избяга от реалността.

Вече познаваше всички кътчета в гардеробната, независимо от царящия мрак. Сякаш можеше да вижда в тъмното. Усещаше тялото и съзнанието си, уловени в капан.

Лизи протегна ръце, докъдето можеше да стигне. В гардеробната имаше мъжки дрехи — неговите. Най-близо до нея беше някакво спортно сако с кръгли и гладки копчета. Може би блейзър? Материята беше тънка, което потвърждаваше предположението й, че се намира в някой южен град.

Следващата дреха беше някакво яке. В джоба му напипа малка твърда топка, навярно за голф.

Какво би могла да направи с една топка за голф? Дали можеше да я използва като оръжие?

Джобът се затваряше с цип. Какво би могла да направи с един цип? Как й се искаше да стисне между зъбците отвратителния му татуиран член!

Следваше дълго яке от лека шумоляща материя. От него се носеше силна миризма на тютюн, от която й се гадеше. И накрая любимата й дреха за докосване — меко горно палто, навярно от кашмир.

В джобовете му имаше още „съкровища“.

Едно откъснато копче. Лист хартия, вероятно от бележник.

Химикалка, монети — четири по четвърт долар, две десетцентови и една от пет цента. А може би бяха чуждестранни?

Имаше картонена диплянка кибрит с лъскава корица и релефни букви.

Какво ли бе написано с тях и дали от него можеше да разбере името на града, в който я държаха?

Напипваше и запалка, половин пакетче дъвка, ухаеща на канела, а на дъното на джоба — марля. Толкова незначителни предмети, но в момента важни за нея.

Зад палтото имаше две купчини негови дрехи, все още с найлоните от химическото чистене. Върху първия пакет бе закрепена с телбод нещо като квитанция.

Лизи си представи номера за получаване в червено, написан от някоя служителка.

Всичко това по някакъв странен начин беше особено важно за нея, защото нямаше нищо друго, за което да се залови.

С изключение на силната воля за живот.

И изгарящото желание да си отмъсти на Вълка.

92.

Аз бях част от голям наблюдателен отряд, разположен близо до Хайланд Парк. Според мен много скоро щяхме да арестуваме Лорънс Липтън, може би до няколко часа. Съобщиха ни, че от Вашингтон работят съвместно с даласката полиция.

Взирах се разсеяно в къщата — голяма двуетажна постройка в стил „Тюдор“, разположена върху два и половина акра много скъпа земя. Мястото приличаше на девствен кът, недокоснат от човешка ръка. Покритият с червени плочи тротоар продължаваше от улицата до дъговидната алея за коли, която пък отвеждаше до внушителната къща с шестнадесет спални. Водещите новини за Далас през този ден бяха за пожара в Кеслър Парк, изпепелил имение от 6000 квадратни метра. Домът на Липтън заемаше една трета от тази площ, но независимо от това изглеждаше внушителен — или по-скоро, депресиращ.

Беше около девет часа вечерта. В слушалките ми прозвуча гласът на ръководещия екипа агент от далаския ни клон — Джоузеф Денио:

— Току-що получихме заповед от офиса на директора. Трябва незабавно да се изтеглим. Аз също нищо не разбирам, макар че заповедта не може да бъде по-ясна: Да се изтеглим! Всички да се върнат в офиса, трябва да проучим и обсъдим положението.

Погледнах партньора си за тази вечер, седнал на седалката до мен — един агент на име Боб Шоу. Беше съвсем очевидно, че той също нищо не проумява.

— Какво беше това? — попитах го.

— Откъде да знам? — Шоу поклати глава и примигна объркано. — Ще се върнем в главния офис, ще пийнем малко отвратително кафе и може би някой ще ни обясни какво става…

По това време на нощта за петнайсет минути стигнахме до главния офис. Влязохме в заседателната зала, където заварихме доста уморени, объркани и раздразнени агенти. Никой не беше особено словоохотлив. Бяхме толкова близо до пробив в този случай, а сега ни заповядваха да се изтеглим. Явно никой не разбираше причината.

Най-после шефът на операцията излезе от кабинета си и се присъедини към нас. Джоузеф Денио изглеждаше напълно отвратен, когато качи със замах мръсните си каубойски ботуши върху дългата маса.

— Нямам никаква представа — обяви той. — Ни най-малка представа, приятели. Смятайте, че мисията е обсъдена.

И така, четирийсетина агенти очакваха обяснение за приключилата нощна акция, но такова не „следваше“, както казваха те. Най-накрая старши агент Роджър Нилсен се обади във Вашингтон, откъдето го уведомиха, че ще се свържат с нас. А междувременно трябвало да останем по местата си — дори до сутринта.

Около единадесет Денио получи нова информация от Нилсен и ни я предаде.

— Те работят — каза той и кисело се усмихна.

— Работят върху какво? — подвикна някой от дъното на стаята.

— Дяволите да ме вземат, ако знам, Дони. Работят върху педикюра си. Или върху това как да ни уволнят от Бюрото. Тогава повече няма да има агенти, а следователно няма да има и издънки, които медиите да раздухват. Смятам да си подремна. Съветвам ви да последвате примера ми.

Това и направихме.

93.

В осем часа на следващата сутрин бяхме отново в офиса на ФБР. Неколцина от агентите изглеждаха малко объркани след предишната нощ. Но най-важното — директор Бърнс беше на пряката линия от Вашингтон. Бях абсолютно сигурен, че той никога не бе говорил пред подчинените си по този начин. Защо го правеше сега, какво ставаше?

Агентите се споглеждаха със сбърчени чела, повдигаха вежди. Никой не разбираше защо Бърнс е толкова заинтригуван от случая. Може би само аз разбирах. Познавах неспокойната му натура, неудовлетвореността му от действията на Бюрото в миналото. Рон беше започнал кариерата си като улично ченге във Филаделфия, издигайки се до най-високия пост в полицейската йерархия. Може би все пак щеше да промени някои неща в Бюрото.

— Искам да ви обясня какво се случи вчера — разнесе се гласът му от усилвателя. Всички агенти в стаята слушахме напрегнато. — Освен това — да ви се извиня. За известно време операцията ни придоби местно значение. Даласката полиция, кметът, дори губернаторът на Тексас бяха замесени в случая.

От полицията в Далас ни помолиха да се изтеглим, тъй като нямаха пълно доверие в действията ни. Съгласих се с тях, защото предпочетох да се опитам да ги убедя, вместо да налагам със сила нашето присъствие в града. Те не искаха грешки и не бяха сигурни, че сме попаднали на истинския престъпник. Семейство Липтън се ползва с добра репутация, а самият Лорънс Липтън има доста високопоставени приятели. Както и да е, даласките власти бяха изненадани, че се вслушахме в опасенията им — и сега решиха да се оттеглят от случая и да не се намесват. Те изразиха уважението си към нашия екип. Ние ще продължим действията си срещу Лорънс Липтън и сме убедени, че ще успеем да заловим копелето. След което ще хванем и Паша Сорокин, Вълка. Не искам да мислите за минали грешки. Просто си свършете добре работата в Далас. Имам пълно доверие във вас.

Бърнс се изключи от пряката линия. Лицата на всички присъстващи агенти светнаха — случилото се бе като вълшебна приказка. Директорът им бе казал неща, които някои от тях бяха чакали да чуят с години; особено добре бе посрещнато изявлението му, че той вярва в техните способности и не се тревожи за евентуални грешки. Ние отново бяхме в играта — очакваше се да закопчаем Лорънс Липтън.

Минути след приключването на разговора мобилният ми телефон иззвъня. Беше самият Бърнс.

— Е, как се справих? — попита той.

Долавях усмивката в гласа му. Сякаш виждах пред себе си дяволито извитите ъгълчета на устните му. Той знаеше как се е справил.

Отдалечих се от останалите и спрях в другия край на стаята, за да му кажа това, което искаше да чуе.

— Справи се добре, те са заредени с енергия за работа.

Рон пое дълбоко дъх.

— Алекс, искам да разобличиш този негодник. Продадох те на висока цена в Далас като ключова фигура в екипа. Купиха те заедно с репутацията ти. Те знаят колко много те ценим. Искам да притиснеш в ъгъла Лорънс Липтън. Направи го по твоя начин.

Усетих, че се изпълвам с енергия, но отговорих сдържано:

— Ще видя какво мога да направя.

— И, Алекс, противно на онова, което казах на останалите, не прави никакви грешки.

94.

Не прави никакви грешки. Това се казваше заключителна реплика, трябваше да му го призная. Рон Бърнс отново започваше да ми харесва. Противно на волята ми. Ала дали аз му вярвах?

Не знам защо, но имах чувството, че Бърнс не е толкова загрижен за грешките. Искаше само да заловим похитителите, особено Паша Сорокин — въпреки че все още не знаехме кой в действителност е той, нито къде живее. Според заповедите на Бърнс, аз трябваше на всяка цена да измисля начин да пречупя Лорънс Липтън, при това бързо, и по никакъв начин да не накисвам Бюрото.

Срещнах се с Роджър Нилсен, за да обсъдим възможните стратегии: вече бяхме възобновили наблюдението над Липтън. Решихме, че е време да го притесним открито, да му дадем да разбере, че сме в Далас и че знаем за него. След телефонния разговор с Бърнс изобщо не се изненадах, че аз бях избран да притисна заподозрения.

Решихме да се видя с Липтън в офиса му в Лейксайд Скуеър Билдинг, намираща се на пресечката на Ел Би Джи Фрийуей и Норт Сентръл Експресуей. Сградата беше двайсететажна, покрита с отразителни стъкла. Беше построена практично, реших аз, докато наблюдавах как огрените от тексаското слънце сини небеса се оглеждаха в остъклените стени. Влязох вътре малко след десет сутринта. Офисите на Липтън бяха разположени на деветнайсетия етаж. Когато излязох от асансьора, записан глас ме поздрави с „добре дошъл“.

Пристъпих в просторната приемна, чийто под бе покрит с огромен виненочервен килим. Тъмнокафяви кожени дивани и кресла бяха пръснати навсякъде покрай бежовите стени. По стените висяха рамкирани снимки с автографи на Роджър Стобак, Нолан Райън и Том Ландри29.

Една много компетентна млада жена в строг костюм с панталон ми каза да изчакам в приемната. Тя седеше с важна физиономия зад бюро от орехово дърво, чиято повърхност проблясваше под дискретната светлина. Имаше вид на двайсет и две, най-много двайсет и три годишна, сякаш току-що завършила училище по изискани обноски. Държеше се и говореше благоприлично, точно както изглеждаше.

— Ще почакам, но кажете на господин Липтън, че съм от ФБР. Много е важно да се видя с него — осведомих я.

Тя ми се усмихна мило, като че ли вече го бе чувала и преди, след което се зае да отговаря на постоянно звънящите върху бюрото й телефони. Седнах и търпеливо зачаках; останах така петнайсет минути. После отидох до бюрото й.

— Съобщихте ли на господин Липтън, че съм тук? — учтиво попитах. — Че съм от ФБР?

— Разбира се, сър — пропя тя с нежен глас, който ме изпълни с неособено уместни за момента усещания.

— Трябва да го видя веднага — настоях и зачаках, докато тя се свърже отново със секретарката на Липтън.

Двете си поговориха за кратко, след което момичето ме погледна строго.

— Имате ли документ за самоличност, сър?

— Имам. Нарича се карта.

— Може ли да я видя, моля?

Показах й новата си карта със значката от ФБР, а тя я погледна като продавачка от закусвалня за бързо хранене, инспектираща сметка за петдесет долара.

— Ако обичате, бихте ли почакали в приемната — рече отново тя, сега вече малко нервно. И аз се запитах какво ли й бе казала секретарката на Лорънс Липтън, какви са били заповедите й.

— Изглежда, или вие не разбирате, или не съм се изразил достатъчно ясно — казах твърдо аз. — Не съм дошъл тук, за да си губя времето, нито пък да чакам.

Момичето кимна разбиращо, но допълни:

— Господин Липтън е на съвещание. Това е всичко, което знам, сър.

На свой ред и аз й кимнах.

— Кажете на секретарката му веднага да го извика от това съвещание. Кажете й да успокои господин Липтън, че все още нямам намерение да го арестувам.

Върнах се обратно, но не си направих труда да сядам. Стоях прав и гледах през огромните прозорци великолепните зелени ливади, стигащи до бетонния край на Ел Би Джи Фрийуей. Но вътрешно кипях.

Бях се държал като вашингтонски уличен полицай. Питах се дали Бърнс би одобрил поведението ми, но това нямаше значение. Той ми беше дал известна свобода на действие, но аз вече бях взел решение, което нямаше да променя само защото бях агент на ФБР. Бях дошъл в Далас, за да заловя един похитител; бях тук, за да разбера дали Елизабет Коноли и останалите, държани някъде като робини, бяха живи.

Чух вратата зад мен да се отваря и се обърнах. Набит мъж с посивяла коса и гневно изражение стоеше на прага.

— Аз съм Лорънс Липтън — излая той. — За какво, по дяволите, е всичко това?

95.

— За какво, по дяволите, е всичко това? — повтори Липтън от прага с гръмогласен тон и заплашителен вид. Говореше ми, сякаш бях амбулантен търговец, когото отпъждаше от двора си. — Предполагам, са ви казали, че имам много важно заседание. Какво иска ФБР от мен? И защо да не може да почака? Защо не сте си направили труда да си запишете час?

Имаше нещо в държанието му, което не се връзваше. Той се опитваше да се представи за печен и твърд, но мисля, че не беше. Просто бе свикнал да прегазва по-слабите бизнесмени. Беше облечен в измачкана синя риза с фирмена вратовръзка, панталони на тънки райета, меки кожени обувки и тежеше най-малко двайсет килограма над нормата. Какво общо би могъл да има този мъж с Вълка?

Погледнах го и казах:

— Става въпрос за отвличане, за убийство. Искате ли да поговорим за всичко това тук, в приемната, Стърлинг?

Лорънс Липтън пребледня. Нафуканият му вид изведнъж се стопи.

— Влезте вътре — рече и отстъпи назад.

Последвах го в помещение, разделено на клетки с ниски прегради, където работеха чиновници. Дотук нещата се развиваха по план. Но интересното тепърва предстоеше. Липтън можеше да се окаже много „по-мек“, отколкото очаквах, само дето имаше влиятелни връзки в Далас. Офисът му се намираше в най-богатата търговска част на града.

— Аз съм господин Потър — представих се, докато вървяхме по коридор, чиито стени бяха покрити с тапети. — Или поне изпълнявах ролята на господин Потър последния път, когато разговаряхме в „Леговището на Вълка“.

Липтън не се обърна, не отговори. Влязохме в облицован с дървена ламперия кабинет и той затвори вратата. Просторната стая беше с високи прозорци, от които се откриваше панорамна гледка. Върху високата закачалка до вратата се виждаше колекция от спортни шапки с автографи на „Далас Каубойс“ и „Тексас Рейнджърс“.

— Все още не разбирам за какво е всичко това, но ви давам точно пет минути, за да ми обясните — рязко заяви той. — Струва ми се, че не знаете с кого разговаряте.

— Всъщност знам отлично. Вие сте най-големият син на Хенри Липтън. Женен сте, имате три деца и хубава къща в Хайланд Парк. Освен това сте замесен в отвличания и убийства и от няколко седмици ви наблюдаваме отблизо. Вие сте Стърлинг и аз искам да разберете едно нещо: всичките ви връзки, а и тези на баща ви, няма да ви помогнат! От друга страна, бих искал да защитя семейството ви, доколкото е възможно. Но това ще зависи от вас. Не блъфирам. Това е федерално престъпление, а не местно.

— Ще се обадя на адвоката си — процеди Лорънс и посегна към телефона.

— Имате това право. Но ако бях на ваше място, не бих го сторил. Не би било разумно.

Тонът ми възпря Липтън. Ръката му се отдръпна от телефона и се отпусна върху бюрото.

— Защо? — попита той.

— Не ми пука за вас — отвърнах. — Вие сте замесен в убийство. Но видях децата ви и съпругата ви, докато наблюдавахме вашата къща. Вече разговаряхме с вашите съседи и приятели. Когато ви арестуваме, семейството ви ще бъде в опасност. Ние можем да ги защитим от Вълка.

Вратът и лицето на Липтън почервеняха и той избухна:

— Какво, по дяволите, ви става? Да не сте полудели? Аз съм уважаван бизнесмен. Никога досега в живота си не съм отвличал или наранявал някого! Това е лудост!

— Вие сте давали заповедите. Парите са идвали при вас. Господин Потър ви изпрати сто двайсет и пет хиляди долара. Или по-скоро ФБР го направи.

— Ще се обадя на адвоката си! — изкрещя Липтън. — Това е нелепо и обидно! Не съм длъжен да понасям подобно отношение от когото и да било!

Свих рамене и го погледнах в очите.

— В такъв случай избирате възможно най-лошия път. Този офис ще бъде незабавно претърсен. След това и къщата ви в Хайланд Парк. Както и домът на родителите ви в Кеслър Парк. Също и офисите на баща ви. Няма да подминем и тези на съпругата ви в Музея по изобразително изкуство.

Въпреки това той грабна телефона. Видях, че ръката му трепери. После прошепна:

— Да ви го начукам, мръсници!

Извадих радиостанцията и заговорих:

— Претърсете офисите и къщите. — Обърнах се към Липтън: — Вие сте арестуван. Сега можете да се обадите на адвоката си. Кажете му, че ще бъдете отведен в офиса на ФБР.

Минути по-късно десетина агенти влетяха в кабинета с великолепната панорамна гледка и скъпо обзавеждане.

Арестувахме Стърлинг.

96.

Паша Сорокин беше наблизо и наблюдаваше всичко с огромен интерес. Може би сега беше времето да покаже на ФБР как се правят тези неща в Москва. Да им обясни, че това не е детска игра, която се играе по правила, измислени от полицията.

Той беше в Далас, пред сградата с офисите на Стърлинг, когато отрядът на ФБР нахлу вътре. Поне десетина от тях явно се бяха отзовали на повикванията. Във всеки случай представляваха странна смесица: някои бяха облечени в тъмни делови костюми, а други — в тъмносини дълги якета с нахалните огромни букви ФБР, отпечатани на гърба. Кого всъщност очакваха да намерят тук? Вълка? Или останалите от „Леговището на Вълка“?

Те нямаха никаква представа къде нагазваха. Тъмните им седани и микробуси бяха паркирани съвсем открито на улицата. По-малко от петнайсет минути след като бяха нахлули в административната сграда, излязоха, водейки Лорънс Липтън с белезници. С патетичен жест той се опитваше да закрие лицето си. Каква сценка! Май искаха да направят шоу от това, но защо?, питаше се Вълка. Да докажат колко са твърди, колко са умни? Е, не бяха… Ще ви покажа какво означава да си твърд и умен. И колко много неща ви липсват, рече си руснакът.

Той заповяда на шофьора си да подкара колата. Мъжът зад волана не се обърна да погледне шефа си на задната седалка. Не каза нищо. Знаеше, че не бива да обсъжда заповедите на Вълка, чиито методи бяха странни, но действаха.

— Мини покрай тях — нареди той. — Искам да им кажа здрасти.

Агентите на ФБР оглеждаха нервно улицата, докато водеха Лорънс Липтън към един от спрените микробуси. До Стърлинг вървеше чернокож мъж, висок и необичайно самоуверен. Паша Сорокин знаеше от своя информатор в Бюрото, че това е Алекс Крос и че е високо ценен и уважаван.

„Нима е възможно чернокожият да е дал заповедта за нахлуването на агентите?“, чудеше се той. В Русия гледаха надменно на американските негри. Сорокин никога не бе надмогнал собствените си предразсъдъци, докато беше там; нямаше причина да го прави и в Америка.

— Приближи още! — нареди той на шофьора и спусна задния прозорец. В мига, когато Крос и Липтън минаваха покрай колата му, Сорокин извади автоматичното си оръжие и се прицели в тила на Стърлинг. Тогава се случи нещо удивително — нещо, което не бе предвидил.

Алекс Крос събори Липтън върху тротоара и се претърколи с него зад една спряна кола. Как разбра Крос? Какво видя, за да действа по този начин?

Сорокин стреля, макар в действителност да нямаше мишена. Но изстрелът отекна високо. Той беше изпратил съобщение. Стърлинг не беше в безопасност. Беше мъртвец.

97.

Откарахме Лорънс Липтън в далаския клон на Бюрото и го държахме там. Аз заплаших, че ще го прехвърля във Вашингтон, ако има намеса от пресата или от местната полиция. Сключих сделка с тях — обещах на даласките детективи, че ще им предоставя Липтън веднага щом си тръгна.

В единайсет часа същата вечер седях отпуснат върху един стол в стаята за разпити. Помещението беше без прозорци, стерилно и клаустрофобично, а аз се чувствах така, сякаш за стотен път съм там. Лорънс Липтън не отговаряше, изглеждаше ужасно. Вероятно и аз.

— Можем да помогнем на теб и на семейството ти — подхванах пак. — Ще ги защитим. Никой, освен нас не може да ти помогне сега.

Казах му самата истина. Особено след стрелбата, която едва не го покоси на улицата.

Най-после Липтън заговори:

— Вече ти казах. Не съм замесен в нито една от тези мръсотии, в които ме обвиняваш. Повече няма да говоря с теб. Повикай адвоката ми. — След тези думи ми обърна гръб.

През следващите седем часа го разпитваха други агенти от ФБР. Това беше третият ми сеанс, но нещата не се подобряваха. Адвокатите му бяха в сградата, ала се оттеглиха. Бяха информирани, че на клиента им официално ще му бъдат предявени обвинения в отвличане и заговор за извършване на убийство и незабавно ще бъде преместен във Вашингтон. Баща му също беше дошъл, но му отказахме достъп до задържания. Докато разговарях с Хенри Липтън, той се разплака и настоя, че арестът на сина му е грешка.

Седях срещу Лорънс.

— Баща ти е в сградата. Искаш ли да го видиш? — попитах го.

Той се засмя саркастично:

— Разбира се. Трябва само да се призная за похитител и убиец. След това ще мога да се видя с него, за да го помоля да опрости греховете ми.

Подминах сарказма му. И бездруго не го биваше особено да се преструва.

— Знаеш, че можем да конфискуваме документацията на компанията на баща ти и да я затворим. Освен това той навярно също е мишена за Вълка. Ние не искаме да нараним членове на семейството ти. Ако, разбира се, баща ти също не е замесен във всичко това — добавих.

Лорънс поклати глава, но продължи да гледа в пода.

— Той никога не се е замесвал в нещо нередно.

— Точно това чувам постоянно. Преди броени дни четох доста за теб и семейството ти. Стигнах чак до студентските ти години в Тексас. Бил си замесен в две сбивания в Остин, в две изнасилвания на приятелки. Нито един от случаите обаче не е стигнал до съда. Тогава баща ти те е спасил. Този път това няма да стане.

Лорънс Липтън не отговори. Очите му бяха безжизнени и той приличаше на човек, който не бе спал от дни. Синята му риза беше измачкана, подгизнала от пот под мишниците. Косата му бе влажна, покрай бакенбардите му се стичаха струйки пот, които попиваха в яката на ризата. Кожата под очите му бе подпухнала и придобила морав оттенък, който изпъкваше по-силно на ярката светлина в залата за разпити.

— Не искам семейството ми да пострада — рече накрая той. — Не замесвайте баща ми в тази история. Осигурете му закрила.

— Добре, Лорънс — кимнах аз. — Откъде да започнем? Готов съм да поставя семейството ти под полицейска защита, докато го заловим.

— А после? Това няма да спре с него.

— Ще защитим семейството ти.

Липтън въздъхна дълбоко, после рече:

— Добре, аз съм човекът с парите. Аз съм Стърлинг. Може би ще успея да ви отведа при Вълка. Но искам писмени обещания. Много обещания!

98.

Отново се носех към най-дълбоката тъмнина, привличан от нея, както останалите хора — от светлината. Не спирах да мисля за Елизабет Коноли, която все още не бяхме открили, и се страхувах, че вече е мъртва.

Бащата на Липтън го посети два пъти и двамата плакаха заедно. Позволиха на госпожа Липтън да се види със съпруга си. Последваха още сълзи сред членовете на семейството и повечето от емоциите изглеждаха искрени.

Намирах се в стаята за разпити със Стърлинг. Часът беше малко след три през нощта. Бях готов да остана и до по-късно, за да се добера до информацията, от която се нуждаех. Вече бяха уточнени още някои подробности с адвокатите му.

Около два часа, след като повечето адвокатска работа бе приключила, с Липтън отново седнахме да говорим. В стаята бяха и двама старши агенти от офиса ни в Далас. Задачата им бе единствено да си водят бележки и да записват разговора на магнетофон.

Това беше моят разпит.

— Как се забърка с Вълка? — попитах Лорънс, след като отново подчертах загрижеността си за семейството му. Той изглеждаше по-съсредоточен, отколкото преди няколко часа. Усетих, че от плещите му бе паднал голям товар. Вината, предателството към семейството, особено към баща му, сякаш се бяха поуталожили след срещите. От университетските архиви ставаше ясно, че той е бил умен, но объркан и труден студент. Проблемите му винаги са били свързани със сексуалната му обсебеност, но изобщо не е бил лекуван. Лорънс Липтън просто не беше нормален.

— Как се забърках? — повтори той, сякаш сам си задаваше този въпрос. — Разбираш ли, винаги съм имал слабост към малки момичета — дванайсет-тринайсетгодишни, а и по-малки. В наши дни спокойно можеш да си ги осигуриш. А интернет предостави нови източници.

— За какво? Бъди максимално конкретен, Лорънс.

Той сви рамене.

— За ненормалници като мен. Сега всеки може да получи това, което иска и когато го иска. А аз знам как да се ровя за мръсните сайтове. Отначало се задоволявах само със снимки и филми — особено ми харесваха заснетите на живо.

— Намерихме някои от тях в офиса и в дома ти.

— Един ден при мен дойде непознат мъж. Влезе в офиса направо, също като теб.

— За да те изнудва ли?

Липтън поклати глава:

— Не, не… Каза, че искал да знае какво желая в действителност. Ставаше дума за сексуални обекти. И че ще ми помогне да ги получа. Аз го изхвърлих. Но на следващия ден той се върна, беше записал всичко, което съм купувал от интернет. „И така, кажи какво желаеш наистина?“ — отново ме попита. Аз исках малки момичета. Хубави, отворени, без никакви задръжки. Той ми осигуряваше по две или три на месец. Точно такива, за каквито си фантазирах. Цвят на косата, форма на гърдите, размер на обувките, с лунички — всичко, за каквото копнеех.

— Какво ставаше с момичетата? Убиваше ли ги? Трябва да ми кажеш.

— Аз не съм убиец. Обичах да гледам как момичетата се опитват да се измъкнат. Някои успяваха. С други се забавлявахме, после ги освобождавах. Те не знаеха кой съм аз, нито откъде съм.

— Беше ли доволен от сделката?

Липтън кимна и очите му светнаха.

— Много! През целия си живот бях мечтал за подобно нещо. Действителността беше хубава като фантазиите ми. Разбира се, всичко си имаше цена.

— Така ли се обвърза с Вълка?

— О, да, накрая се запознах с него. Поне мисля, че е той. Отначало изпращаше свой пратеник в офиса ми. Но след това дойде да ме види. Като човек е доста стряскащ. Бил от Червената мафия, така ми каза. Стана дума и за КГБ, но не знам какви са връзките му с тях.

— Какво искаше от теб?

— Да участвам в бизнеса заедно с него, да му стана партньор. Нуждаеше се от опита и познанията на моята компания в областта на компютрите и интернет. Сексклубът беше само странична дейност. Той се занимаваше с изнудване, пране на пари, фалшифициране на банкноти. Клубът беше моя територия. След като сключихме споразумението, аз започнах да търся богати извратени типове, които искаха да сбъднат мечтите си. Ненормалници, които бяха готови да похарчат шестцифрени суми, за да си купят роб — без значение мъж или жена. Понякога имаше конкретен обект, а понякога само физически тип. После правеха с него или с нея каквото си пожелаят.

— А защо Вълка се интересуваше от подобен бизнес?

— Клубът му беше нужен, защото искаше да привлече много богати и влиятелни мъже. Вече имахме един сенатор от Западна Вирджиния. Вълка кроеше големи планове.

— В Далас ли живее този мистериозен руснак? Ще трябва да ми помогнеш, ако искаш и аз да ти помогна.

Лорънс поклати глава:

— Не е оттук, не живее в Далас. Нито пък в Тексас. Той е като призрак.

— Но все пак знаеш къде е той?

Липтън се поколеба, ала накрая заговори:

— Той не подозира, че знам. Умен е, но не е спец с компютрите. Веднъж го проследих. Беше сигурен, че съобщенията му са добре защитени, но аз разбих паролата. Трябваше да се подсигуря, в случай че започне да ме изнудва.

Тогава Стърлинг ми каза къде смята, че ще мога да открия Вълка. Както и кой е той. Ако можех да вярвам на думите му, вече знаех името, което Паша Сорокин използваше в Съединените щати.

То беше Ари Манинг.

99.

Седях в луксозната капитанска кабина на яхтата в крайбрежния канал, близо до милионерската зона в Лодърдейл, Флорида. Дали бяхме близо до Вълка? Имах нужда да вярвам, че сме на прав път. Стърлинг ми се бе заклел, че ми казва истината, а той нямаше причина да ме лъже. Точно обратното, трябваше да ми помогне, ако искаше да спаси семейството си.

Тук идваха доста туристи на разходка с моторни лодки, така че реших, че няма да ни забележат веднага. Освен това започваше да се стъмва. Подминахме няколко къщи, повечето построени в средиземноморски или португалски стил, а от време на време се мяркаха и постройки в джорджийски колониален стил — белег за „северни пари“. Предупредиха ни да действаме с кадифени ръкавици, за да не нарушим спокойствието на богатите обитатели на района, което, ако трябваше да бъдем честни, нямаше да е възможно.

На борда на яхтата с мен беше Нед Махони и два от специалните му щурмови отряда. Обикновено Махони не присъстваше лично по време на акциите, но след случая в Балтимор директорът бе променил тази практика. ФБР трябваше да разполага с повече власт по време на операциите.

Докато приближавахме с яхтата към кея, наблюдавах през бинокъла си голямата крайбрежна къща. На пристана върху вълните се полюшваха закотвени няколко скъпи яхти и бързоходни моторни лодки. Бяхме се снабдили с архитектурния план на къщата и бяхме узнали, че е била купена преди две години за двадесет и четири милиона долара. Не нарушавайте ничие спокойствие.

В имението, принадлежащо на Ари Манинг, се вихреше голямо парти. Според Стърлинг, той беше Паша Сорокин, Вълка.

— Както изглежда, всички се забавляват — обади се Махони откъм палубата. — Човече, обичам хубавите купони — храна, музика, танци, шампанско.

— Да, готино е. А неканените гости дори още не са се появили — отвърнах аз.

Ари Манинг бе известен в Лодърдейл и Маями с партитата, които устройваше — понякога два пъти седмично. Екстравагантните купони бяха прочути с изненадите си: специални гости — като треньорите на „Маями Долфинс“ и „Маями Хийт“; рок звезди и комедийни актьори от Лае Вегас; политици, дипломати и посланици, дори високопоставени лица от Белия дом.

— Предполагам, че тази вечер ние ще сме специалните гости, които ще изненадаме всички — ухили се Нед.

— Пристигнали чак от Далас, придружени от специалната си свита — съгласих се аз.

Многолюдното бляскаво парти затрудняваше операцията и може би заради това Махони и аз се опитвахме да се поотпуснем с шеги. Бяхме се разбрали да изчакаме, но шефът на ОСЗ настоя да действаме веднага, докато Вълка бе все още там. Директорът се съгласи, всъщност тъкмо той бе взел окончателното решение.

Един тип в бутафорен моряшки костюм ни махаше енергично да се отдалечим от пристана. Но ние продължихме да приближаваме.

— Какво иска този задник? — попита ме Нед.

— Няма места на кея! Закъснели сте! — изкрещя ни мъжът на пристана. Гласът му се извиси над оглушителната музика, гърмяща откъм задната част на имението.

— Купонът не може да започне без нас! — извика в отговор Махони. После наду сирената.

— Не! Не приближавайте! — продължи да се дере мъжът в моряшки костюм. — Вървете си!

Нед отново наду сирената.

Яхтата блъсна един джет, а типът на кея почервеня, сякаш всеки миг щеше да получи удар.

— Господи! Внимавайте, това е частно парти! Не може просто така да идвате тук. Приятели ли сте на господин Манинг?

— Естествено! Ето я и поканата ми. — Махони извади картата и пистолета си.

Аз вече бях скочил от палубата на кея и тичах към къщата.

Проправих си път през тълпата от чевръсти купонджии, отправила се към осветените от свещи маси. Тъкмо щяха да сервират вечерята. Сочни стекове и омари, изобилие от шампанско и други скъпи вина. Всички бяха облечени в елегантните си парцалки на „Долче и Габана“, „Версаче“ и „Ив Сен Лоран“. Аз пък бях издокаран в избелели джинси и дълго синьо яке на ФБР.

Фризирани глави се извърнаха към мен като към натрапник. Натрапник от ада. Тези хора нямаха никаква представа кой бе домакинът им.

— ФБР! — извика Махони зад гърба ми, крачещ начело на тежковъоръжените си отряди към тълпата.

От Стърлинг знаех как изглежда Паша Сорокин и се насочих право към него. Той беше точно тук. Вълка бе облечен в скъп сив костюм и синя кашмирена фланелка. Разговаряше с двама мъже близо до голямата палатка на сини и жълти ивици, където се печеше скарата. Огромни късове месо и риба се приготвяха от усмихнати и запотени готвачи, всички чернокожи или от испански произход.

Извадих своя глок, а Паша Сорокин се втренчи в дулото. Нито един мускул не трепна по лицето му. Просто се взираше немигащо. Не помръдна, не се опита да избяга. После се усмихна, сякаш ме бе очаквал и се радваше, че най-сетне съм пристигнал. Какво му ставаше на този тип?

Видях как даде знак с ръка на един белокос мъж, прегърнал през кръста кръшна блондинка, поне два пъти по-млада от него.

— Атикъс! — извика Сорокин и мъжът забърза към нас.

— Аз съм Атикъс Стоунстром, адвокатът на господин Манинг — рече той. — Вие нямате абсолютно никакво основание да нахлувате в дома на господин Манинг по този начин. Определено сте превишили правата си и ще ви помоля да напуснете.

— Няма да стане. Хайде да продължим празненството вътре. Само ние тримата — обърнах се към Стоунстром и Сорокин. — Освен ако не предпочитате да ви арестуваме пред гостите ви.

Вълка погледна към адвоката си, после присви рамене, сякаш искаше да каже, че всичко това са дреболии за него. Закрачи към къщата. Но пътьом се обърна към мен, преструвайки се, че току-що си е спомнил нещо, и рече:

— Името на вашето малко момче също беше Алекс, нали?

100.

Тя не беше мъртва! Все още. За добро или за зло…

Елизабет Коноли отново бе потънала в своя собствен свят, където се чувстваше най-защитена. Разхождаше се по прекрасния плаж на северния бряг на Оаху и събираше най-удивителните раковини, една по една, възхищавайки се на седефените им черупки.

В този миг чу виковете: ФБР!

Не можа да повярва.

ФБР беше тук? В къщата? Сърцето й полудя, после едва не спря, след което отново заби учестено.

Нима най-после бяха дошли, за да я спасят? Защо иначе щяха да са тук? О, мили боже!

Цялата затрепери. По страните й рукнаха сълзи. Най-сетне я бяха открили и щяха да я освободят. Вълка щеше да бъде погубен от собствената си арогантност.

Аз съм тук. Аз съм точно тук!, искаше да изкрещи тя.

Внезапно празненството замря. Всички зашепнаха и Лизи не можеше да разбере думите. Ала определено беше чула виковете „ФБР!“, а после някои споменаха за наркотици.

Лизи се замоли дано да не са дошли за наркотици. Ами ако отведат Вълка в затвора, какво щеше да стане с нея? Не можеше да спре да трепери.

Трябваше да даде знак на ФБР, че е тук. Но как? Беше завързана, със запушена уста, а те бяха толкова близо… Аз съм в гардеробната! Моля ви, погледнете в гардеробната!, викаше в мислите си тя.

Беше си фантазирала десетки начини как да избяга, но само след като Вълка отвори вратата и я поведе на каишка към банята или на разходка из къщата. Лизи знаеше, че няма начин да се измъкне от заключената гардеробна. Не и както беше завързана. Не знаеше как да даде сигнал на ФБР.

Тогава чу някой да говори високо. Беше дълбок мъжки глас, спокоен и овладян.

— Аз съм агент Махони със служители от ФБР. Всички веднага да напуснат и да се съберат на моравата зад къщата! Всички веднага да напуснат!

Лизи чу забързаното трополене на обувки по дървените подове. Хората си отиваха. Тя отново щеше да остане сама. Ако отведат Вълка, какво щеше да стане с нея? Трябваше да има начин да съобщи на ФБР, но какъв?

Някой на име Атикъс Стоунстром заговори на висок глас.

После чу гласа на Вълка, който я смрази. Той все още беше в къщата. Караше се с някого. Не знаеше с кого, нито пък разбираше какво си говорят.

Какво да направя? Какво?

За какво си мислех преди?, питаше се тя.

Тогава изведнъж се сети за една стара идея.

Беше я отхвърлила като възможност.

Защото само мисълта за това я плашеше до смърт.

101.

— Радвам се, че си тук, за да го видиш със собствените си очи, Атикъс — каза Вълка на адвоката си.

— Това е най-безпочвен тормоз. Бизнесът ми е безукорен във всяко отношение. Ти го знаеш най-добре. Всичко това е изключително обидно. — Погледна към мен. — Знаете ли колко много мои бизнес партньори засегнахте преди малко?

Едва се сдържах да не отвърна подобаващо на заплахата му към семейството ми и по-специално към малкия Алекс. Но в момента нямах намерение да го разобличавам, исках единствено да го изведа оттук.

— Повярвайте ми, това не е безпочвен тормоз — уверих адвоката. — Тук сме, за да арестуваме клиента ви за отвличане.

Сорокин завъртя недоумяващо очи.

— Да не би вие, хора, да сте полудели? Знаете ли кой съм аз?

Вече бях чувал същата реч в Далас.

— Всъщност знам — осведомих го. — Истинското ти име е Паша Сорокин, а не Ари Манинг. Някои твърдят, че си руският кръстник. Ти си Вълка.

Сорокин ме изслуша, сетне избухна в гръмогласен смях.

— Всички сте големи глупаци. Особено ти. — Посочи към мен. — Само че още не си го разбрал.

Внезапно откъм стая на първия етаж се разнесоха викове:

— Пожар! Нещо гори!

— Ела с мен, Алекс! — рече Махони. Оставихме трима агенти да пазят Сорокин, а ние хукнахме, за да видим как така бе избухнал пожар, и то точно сега.

Наистина имаше пламъци. Изглежда, бяха плъзнали от една малка гардеробна и бяха обхванали големия кабинет, намиращ се встрани от обширния салон. Изпод вратата на гардеробната излизаха задушаващи кълба дим.

Сграбчих горещата дръжка, но малката стая беше заключена. Наведох рамо и ударих силно вратата. Засилих се и ударих още веднъж. Този път дървото изпука. Натиснах отново и вратата се откърти. Обвиха ме гъсти облаци черен дим.

Пристъпих вътре и се опитах да различа нещо. Тогава някакво движение привлече погледа ми.

Различих човешко лице…

Елизабет Коноли беше там — и цялата бе в пламъци!

102.

Поех дълбоко дъх и се хвърлих напред, усещайки как кожата на лицето ми започва да пари. Заповядах си да вляза в стаичката. Наведох се, сграбчих Елизабет Коноли и олюлявайки се, я измъкнах навън. Очите ми бяха плувнали в сълзи и смъдяха, усещах кожата на лицето ми да се подува. Докато махах кърпата, с която бяха запушили устата й, Елизабет ме гледаше с широко отворени очи. Нед Махони свали въжетата, стегнати около ръцете й.

— Благодаря ви — прошепна тя с одрезгавял от дима глас. — О, благодаря ви!

Сълзите, стичащи се от очите й, размазваха саждите по лицето й. Сърцето ми бясно туптеше, докато държах ръката й и чаках да пристигне линейката. Не можех да повярвам, че е жива! Но това беше изключителна награда за денонощните ни усилия.

Ала успях да се наслаждавам на това чувство само няколко секунди. Проехтяха изстрели. Излетях от кабинета, завих зад ъгъла и видях двама агенти да лежат на пода. Слава богу, бяха живи.

— Появи се бодигардът и стреля — простена този, който лежеше по-близо до мен. — Двамата с Манинг изтичаха на горния етаж.

Забързах нагоре по стълбите, следван по петите от Нед Махони. Защо Вълка ще се качи горе? Това нямаше смисъл. Към нас се присъединиха още неколцина агенти. Претърсихме всички стаи. Нищо! Нямаше следа от руснака и бодигарда му. Но защо бяха избягали на горния етаж?

Двамата с Махони претърсихме внимателно още веднъж всичките стаи на втория и третия етаж. Пристигнаха и полицаи от местното полицейско управление, които ни помогнаха.

— Не виждам как би се измъкнал оттук — чудеше се Нед. Двамата се бяхме спрели в коридора, озадачени и разочаровани.

— Тук някъде трябва да има изход. Хайде да огледаме още веднъж.

Върнахме се назад по коридора, като проверявахме няколкото стаи за гости. В другия край имаше още една стълба, вероятно аварийна. Вече я бяхме огледали. Но тогава се сетих за една малка подробност, която бях подминал.

Забързах надолу към първата площадка, където имаше прозорец с широк перваз, а под него — малко канапе. Беше точно така, както си го спомнях. С тази разлика, че на пода бяха паднали две малки възглавнички. Повдигнах горната част на канапето и пред очите ми зейна отвор, който водеше нанякъде.

Нед Махони възкликна високо — беше видял откритието ми. Това бе пътят за бягство на Вълка.

— Да проверим накъде извежда — предложих и се вмъкнах в отвора. Отстрани имаше десетина тесни дървени стъпала. Махони осветяваше с фенерче, докато се спусках надолу.

Разбрах как се бяха измъкнали — един прозорец пред мен зееше отворен. Само на няколко метра под него се виждаше водата.

— Те са в крайбрежния канал — извиках на Нед.

— Те са във водата!

103.

Присъединих се към трескавото претърсване на крайбрежния канал и близкия район, но вече бе почти тъмно. Двамата с Махони проверихме тесните алеи на имението. После подкарахме автомобила покрай булеварда „Лас Олас“ с надеждата, че някой може да е видял двама мъже в мокри дрехи. Но никой не бе зърнал Вълка или бодигарда му.

Не можех да се откажа. Върнах се обратно до именията в Исла Баия. Нещо не беше наред. Как така никой не бе срещнал двамата мъже, отговарящи на описанието? Питах се дали не са имали водолазни костюми, скрити в нишата на мазето. И доколко грижливо Вълка бе планирал бягството си? Какви предпазни мерки беше взел?

Сетне мислите ми се понесоха в друга посока: Той беше арогантен и безстрашен. Не вярваше, че ще можем да го открием и да дойдем тук да го заловим. Той не бе планирал бягството си! Значи може би още беше в Исла Баия.

Исках да споделя предположенията си с момчетата от ОСЗ, но те вече бяха плъзнали из именията. Към агентите от Бюрото се бяха присъединили и местни полицаи, които претърсваха разкошните резиденции във Форт Лодърдейл.

Нямаше да се откажа. Нямаше да позволя на хората да се оттеглят. Но не открихме Вълка, нито пък някой, който да го е видял, в Исла Баия.

— Нищо ли няма, никаква следа? — попитах Махони.

— Нищо — въздъхна той. — Намерихме само един изгубен кокер шпаньол.

— Знаем ли на кого е кучето?

— Не, но ще проверя — отвърна уморено Нед.

Отдалечи се и се върна след няколко минути.

— Собственост е на семейство Дейвис, живеят в другия край на улицата. Ще им занесем кучето. Доволен ли си?

Поклатих глава.

— Не. Хайде двамата да го върнем — предложих му. — Семейството в дома си ли е?

— Струва ми се, че не. Цялата къща е тъмна. Хайде стига, Алекс! Исусе, това е безнадеждно! Хващаш се за сламка. Паша Сорокин изчезна.

— Вземи кучето. Отиваме в къщата на Дейвис.

104.

Бяхме се запътили към къщата на семейство Дейвис с кафяво-белия кокер шпаньол, когато се получи съобщение по радиостанцията: Двама подозрителни мъже. Насочили са се към булевард „Лас Олас“. Забелязаха ни. По следите им сме.

С Махони бяхме само на няколко пресечки от търговския район и след минути се озовахме на мястото. Кокер шпаньолът лаеше на задната седалка. Полицейските патрулни коли на Форт Лодърдейл и седаните на ФБР вече бяха образували стегнат обръч около магазина за дрехи на „Геп“. Пристигаха още полицейски коли, сирените им виеха в нощта. Улицата беше доста оживена и местните полицаи се затрудняваха да спрат пешеходния поток.

Нед приближи колата до кордона. Оставихме прозореца леко отворен заради кучето и хукнахме към магазина. Бяхме с бронежилетки и носехме пистолети.

Магазинът бе ярко осветен, виждах хората вътре. Но не и Вълка. Нито пък бодигарда му.

— Смятаме, че е той — съобщи ни един агент, когато приближихме.

— Колко въоръжени лица има вътре? — попитах го.

— Поне за двама сме сигурни. Но може и да са повече. Всичко е доста объркано.

— Да — кимна Махони. — И аз останах с това впечатление.

През следващите няколко минути не се случи нищо особено — с изключение на това, че пристигнаха още полицейски коли. Както и тежковъоръжен отряд на специалните сили. Появи се и експертът по водене на преговори с терористи. След малко над магазина на „Геп“ закръжиха два новинарски хеликоптера.

— Никой не отговаря на проклетия телефон вътре — докладва експертът. — Продължава да звъни.

Нед ме погледна въпросително, а аз само присвих рамене.

— Ние дори не знаем дали точно те са вътре.

Преговарящият взе мегафона.

— Говоря от името на полицията в Лодърдейл. Веднага излезте от магазина. Няма да преговаряме. Излезте с вдигнати ръце. Които и да сте там, излезте веднага!

Подходът му ми се струваше погрешен, твърде конфронтиращ. Приближих до преговарящия.

— Аз съм Алекс Крос, агент от ФБР. Нужно ли е веднага да го притискаме в ъгъла? Той е много агресивен и изключително опасен.

Експертът по преговорите беше як и набит мъж с гъсти мустаци; беше облякъл бронежилетка, но не беше я завързал.

— Разкарай се оттук, мамка му! — изкрещя той в лицето ми.

— Това е федерален случай — не останах по-назад и аз с крещенето. Изтръгнах мегафона от ръката му.

Преговарящият се нахвърли към мен със свити юмруци, но Махони го събори на земята. Журналистите ни наблюдаваха. Да вървят по дяволите, трябваше да си свършим работата.

— Тук е ФБР! — казах в мегафона. — Искам да говоря с Паша Сорокин.

Тогава внезапно се случи най-странното нещо през тази нощ. Почти не можех да повярвам на очите си.

През вратата на магазина излязоха двама мъже.

Държаха ръце пред лицата си, закривайки ги от камерите или от нас.

— Легнете на земята! — извиках им. Но те не се подчиниха.

Не виждах много добре, но ми се струваше, че бяха Сорокин и бодигардът му.

— Не сме въоръжени! — викна Сорокин достатъчно високо, за да го чуят всички. — Ние сме двама невинни граждани. Нямаме оръжия.

Не знаех дали да му вярвам. Никой от нас не разбираше какво става. Единият от телевизионните хеликоптери над главите ни се снижи още повече.

— Какво става? — попита ме Нед.

— Не знам… Легнете на земята! — изкрещях отново.

Вълка и бодигардът му продължиха да вървят към нас бавно и предпазливо.

Пристъпих напред заедно с Махони. И двамата бяхме с извадени пистолети. Дали това беше някакъв трик? Какво можеха да сторят те пред всички тези оръжия, насочени срещу тях?

Когато ме видя, Вълка се усмихна. Защо, по дяволите, се усмихваше?

— Ето че ни хвана — извика той. — Голяма работа! Обаче нека ти кажа нещо — това няма значение. Имам изненада за теб, фебер. Готов ли си? Името ми е Паша Сорокин. Но аз не съм Вълка. — Засмя се.

— Аз съм само един гражданин, който си пазарува кротко в „Геп“. Намокрих си дрехите. Аз не съм Вълка, господин ФБР. Какво ще кажеш, не е ли забавно? Ощастливих ли деня ти? Моят със сигурност стана по-добър. Както ще стане и този на Вълка.

105.

Паша Сорокин не беше Вълка. Възможно ли бе това? Нямаше начин да го знаем със сигурност. През следващите четирийсет и осем часа беше потвърдено, че мъжете, които заловихме във Флорида, бяха Паша Сорокин и Руслан Фьодоров. Те бяха от Червената мафия, но и двамата отричаха, че някога са се срещали с Вълка. Заявиха, че са изпълнявали „ролите“, които са им били възлагани — според тях, дублиращи роли. Сега искаха да сключат възможно най-изгодната сделка.

Нямаше начин да знаем със сигурност какво точно става, но сделката отне два дни. Бюрото обичаше да прави сделки. Аз — не. Бяха създадени контакти вътре в мафията. Отново възникнаха съмнения дали Паша Сорокин е Вълка. Накрая откриха оперативните агенти от ЦРУ, които бяха измъкнали престъпника от Русия, и ги доведоха в килията на Паша. Те заявиха, че той не е мъжът, на когото са помогнали да избяга от Съветския съюз.

Тогава Сорокин ни съобщи име, което искахме. Име, което напълно ме потресе. И изуми всички. Това беше част от неговата „сделка“.

Той издаде Сфинкса.

На следващата сутрин четирима агенти от ФБР чакаха пред къщата на Сфинкса, докато той тръгне за работа. Решихме да не го арестуваме вътре. Нямаше да допусна това. Просто не можех.

Всички знаехме, че Лизи Коноли и дъщерите й вече бяха понесли твърде много болка и страдания. Не беше нужно те да бъдат свидетели как агентите арестуват Брендан Коноли в семейния дом в Бъкхед. Нямаше смисъл да научават ужасната истина за него по този начин. Той беше Сфинкса.

Аз седях в тъмносин седан, паркиран на две пресечки нагоре по улицата, но от мястото ми се откриваше идеална гледка към голямата къща в джорджийски стил. Бях като вцепенен. Припомних си първия път, когато дойдох тук — разговора си с момичетата, а след това срещата с Брендан Коноли в кабинета му. Мъката му изглеждаше толкова дълбока и искрена, също както на малките му дъщери.

Разбира се, никой не бе заподозрял, че този човек бе предал жена си, че я беше продал на друг мъж. Паша Сорокин се запознал с Елизабет Коноли на парти в дома й. Той я е желаел, Брендан Коноли — не. Съдията от години имал различни любовни връзки. Елизабет напомняла на Сорокин за манекенката Клаудия Шифър, чиито билбордове красели цяла Москва по времето, когато той бил начинаещ гангстер. И така отвратителната сделка била сключена. Един съпруг продал собствената си жена като бяла робиня. Отървал се от нея по най-ужасния начин, който човек би могъл да си представи. Но как бе възможно да мрази Елизабет толкова много? И как бе възможно тя да го обича?

Нед Махони беше в колата с мен. И двамата чакахме началото на операцията: залавянето на Сфинкса. След като не успяхме да пипнем Вълка, той беше вторият ни шанс — утешителната награда.

— Питах се дали Елизабет знае за тайния живот на съпруга си? — промърмори Махони.

— Може би е подозирала нещо. Двамата не спяха заедно. Когато бях в къщата, Коноли ме заведе в кабинета си — там имаше легло. Неоправено.

— Смяташ ли, че днес ще отиде на работа? — попита Нед, спокойно гризейки ябълка. Доста хладнокръвен партньор.

— Той знае, че сме арестували Сорокин и Фьодоров. Предполагам, че ще бъде особено предпазлив. Вероятно ще се прави на порядъчен. Трудно е да се каже.

— Може би трябваше да го арестуваме в къщата.

— Отхапа отново от ябълката. — Как мислиш, Алекс?

Поклатих глава.

— Не мога да го направя, Нед. Как да причиня това на семейството му?

— Добре. Само попитах, приятел.

Продължихме да чакаме. Малко след девет Брендан Коноли най-сетне излезе от къщата. Отиде до сребристото „Порше Бокстър“, паркирано на кръговата алея. Беше облечен в син костюм и носеше черен спортен сак. Подсвиркваше си.

— Отрепка! — прошепна Нед. После заговори в радиостанцията си: — Тук „Алфа едно“… Сфинкса напуска къщата. Качва се в порше. Пригответе се да го поемете. Колата е V6T-81K.

— Тук „Брейвс едно“ — веднага отговориха по радиостанцията. — Виждаме го съвсем ясно. Поемаме го, той е наш.

След това:

— „Брейвс три“ на линия на втората пресечка. Чакаме го.

— Ще бъде там след десетина секунди. Насочва се надолу по улицата. Прави десен завой.

Заговорих спокойно на Махони:

— Искам аз да го заловя, Нед.

Той гледаше през предното стъкло. Не ми отговори.

Наблюдавах поршето, което се носеше с нормална скорост към следващата пресечка. Колата намали преди завоя. И тогава Брендан Коноли изненадващо даде газ. Побягна!

— О, мамка му! — изруга Махони и хвърли ябълката.

106.

Едно съобщение се получи по УКВ честотата:

— Заподозреният се насочва на югоизток. Сигурно ни е забелязал!

Подкарах нашата кола с пълна скорост в посоката, в която бе изчезнало поршето. Успях да вдигна сто километра със седана по тясната извита уличка, от двете страни, на която се издигаха високите порти на богаташките къщи. Все още не виждах сребристото порше отпред.

— Насочвам се на изток — казах в радиостанцията. — Смятам, че се опитва да излезе на главното шосе. — Не знаех какво друго да направя. Минах покрай няколко коли, които се движеха срещу мен по тихата улица. Двама от шофьорите натиснаха клаксоните си. Карах с около сто и двайсет километра в час в жилищен район.

— Виждам го! — извика Махони.

Настъпих силно педала на газта. Най-после ми провървя. Мярнах един син седан да приближава поршето откъм изток. Беше „Брейвс две“. Сега Брендан Коноли беше притиснат от две страни. Въпросът беше дали ще се предаде.

Внезапно поршето изхвърча от дясната страна на пътя и връхлетя в храсталака. Колата се наклони напред, сетне изчезна надолу по стръмния склон.

Не намалих до последната секунда, после ударих рязко спирачките. Гумите изсвистяха и автомобилът се понесе към склона.

— Мили боже! — извика Махони.

— Мислех, че си от ОСЗ — промърморих.

— Добре, партньоре — засмя се той. — Да вървим да заловим лошото момче!

Подкарах седана през храстите и се озовах върху стръмен хълм, осеян със скали и дървета. Тогава видях между клоните как поршето се удари в един дъб и се наклони настрана. Колата продължи да се плъзга още петнайсетина метра и накрая спря.

Сфинкса беше свършен.

Да отидем да заловим лошото момче!

107.

И двамата с Махони искахме да хванем Сфинкса, но за мен това беше личен въпрос. Оставих седана да измине по инерция още петдесетина метра, после набих спирачки. С Махони изскочихме навън и едва не се хлъзнахме надолу по стръмния кален склон.

— Побъркан кучи син! — изкрещя Нед, докато се препъвахме.

— Какъв избор имаше той? Трябваше да бяга.

— Имах предвид теб. Луд ли си, що за шофиране!

Видяхме как Брендан Коноли се измъква със залитане от смачканото порше. Държеше малък пистолет, насочен към нас. Стреля два пъти. Не беше добър стрелец, но куршумите бяха истински.

— Кучи син! — Махони гръмна в поршето само за да докаже на Коноли, че ако искаме, можем да го убием. После извика: — Хвърли оръжието!

Брендан хукна надолу по хълма, но постоянно се препъваше. Ние продължихме да го преследваме, докато приближихме на трийсетина метра от него.

— Остави на мен — казах.

Коноли погледна към нас. Виждах, че е уморен и уплашен. Краката му се преплитаха. Може и да е ходел редовно на фитнес, но не беше готов за подобно преследване.

— Върни се! Ще стрелям! — извика той почти в лицето ми.

Ударих го. Все едно трактор блъсна лека кола — Коноли рухна на земята и се претърколи. Останах прав, дори не се олюлях. Това беше добрата част от операцията ни. Почти компенсира някои наши пропуски и издънки.

Тогава Коноли направи най-голямата си грешка — изправи се.

В следващия миг се хвърлих върху него. Исках да смажа това копеле. Той беше продал собствената си съпруга — майката на децата си.

Забих един силен прав в носа му — идеално кроше. Вероятно го счупих, съдейки по изхрущяването. Той се свлече на колене, но отново се изправи. Бивш колежански атлет, но настоящ задник.

Носът му плувна в кръв. Добра работа. Забих ъперкът в корема му и толкова ми хареса, че повторих изпълнението. После го подпрях с един бърз откъм едната скула. Ставах все по-силен.

Сграбчих го за гръкляна и Коноли простена. Замахнах широко с ръка и го цапардосах в брадичката. Сините очи на Брендан Коноли се подбелиха. Светлината изчезна от тях и той се свлече в калта. Остана там, където беше и мястото му.

— Така ли действат във вашингтонската полиция? — чух зад гърба си Махони, който бе застанал горе на хълма.

Вдигнах глава към него.

— Точно така действат, Нати Бъмпо30. Надявам се, че си си взел бележка.

108.

Следващите две седмици бяха смущаващо спокойни. Разбрах, че съм прехвърлен в щабквартирата във Вашингтон като заместник-директор на Отдела по разследвания под прякото ръководство на директор Бърнс. Бях захапал „тлъстия кокал“, така ме уверяваха всички. Но на мен чиновническата работа не ми беше по вкуса. Това, което исках, беше Вълка. Трябваше да действам. Не бях постъпил в Бюрото, за да се превърна в книжен плъх в Хувър Билдинг.

Дадоха ми една седмица отпуска и с Нана и децата навсякъде ходехме заедно. Макар че в къщата се усещаше голямо напрежение. Чакахме вести от Кристин Джонсън. Всеки път, щом погледнех към Алекс, сърцето ми се свиваше. Щом го вземах в прегръдките си или го завивах в леглото, си мислех, че може би скоро ще ме напусне. Не можех да позволя това да се случи, но адвокатът ми ме посъветва да свикна с мисълта.

През седмицата, когато бях в отпуск, директорът поиска да се срещне с мен в кабинета си. Отбих се, след като оставих децата в училище. Тони Удс, помощникът на Бърнс, изглеждаше доволен да ме види.

— В момента си нещо като герой. Наслаждавай се на славата си, няма да трае дълго — заяви ми той. Както винаги, говореше като възпитаник на „Айви Лийг“31.

— Съвсем точно описание на работата ми, млади човече.

Запитах се до каква степен Рон Бърнс споделяше плановете си със своя помощник и какво си бе наумил тази сутрин. Искаше ми се да поразпитам Тони за работата, която ми бяха предложили. Но не го направих. Реших, че и бездруго нямаше да ми каже нищо.

Върху масата в директорския кабинет ме очакваха кафе и сладки, но самият директор не беше там. Беше малко след осем. Зачудих се дали е дошъл на работа. Трудно ми беше да си представя, че Бърнс води и друг живот извън службата, макар да знаех, че имаше съпруга и четири деца. Те живееха във Вирджиния, на около час път от Вашингтон.

Най-после Бърнс се появи на прага, облечен в синя риза, с вратовръзка и навити до лактите ръкави. Е, сега знаех, че вече бе имал една среща, преди да се види с мен.

Той се усмихна и сякаш мигом прочете мислите ми.

— Всъщност имам два доста неприятни случая, по които би могъл да поработиш. Ала не те извиках за това, Алекс. Сипи си кафе, отпусни се, все пак си в отпуска.

Прекоси стаята и се настани срещу мен.

— Разкажи ми как вървят нещата при теб. Липсва ли ти работата на детектив в отдел „Убийства“? Все още ли искаш да останеш в Бюрото? Ако желаеш, можеш да напуснеш. Във вашингтонската полиция ще те лапнат като топъл хляб.

— Хубаво е да чуя, че съм толкова желан. Колкото до Бюрото, какво мога да кажа? Ресурсите, с които разполага, са наистина смайващи. Тук има много добри, страхотни хора. Надявам се, че го знаеш.

— Знам го, аз съм любимец на персонала. Е, поне на по-голямата част. Но от друга страна — продължи той, — има и проблеми. Някои работи трябва да се подобрят. Искам да чуя какво мислиш.

— Бюрокрацията. Това е просто начин на живот, превърнала се е в емблема на ФБР. И страхът. В голяма степен той е политически и ограничава въображението на агентите. Те нямат възможност да покажат дори половината от това, на което са способни. Разбира се, подобни оплаквания важат за почти всяка друга работа.

— Дори и за твоята в полицията във Вашингтон?

— Не чак толкова. Защото доста често си позволявах да заобикалям бюрокрацията и разните други глупости, които ми се изпречваха на пътя.

— Добре. Продължавай да заобикаляш глупостите, Алекс — рече Бърнс. — Дори и ако са мои.

Усмихнах се.

— Това заповед ли е?

Бърнс кимна сериозно. Усещах, че е замислил нещо друго.

— Преди да дойда при теб, имах доста трудна среща. Гордън Нуни напуска Бюрото.

— Надявам се, че нямам нищо общо с това. — Поклатих глава. — Не познавам Нуни достатъчно добре, за да го съдя.

— Съжалявам, но ти наистина имаш общо с това. Обаче решението беше мое. Не обичам да прехвърлям отговорността на другите. Аз познавам Нуни достатъчно добре, за да го съдя. Той е бил информаторът на „Уошингтън Поуст“. Този кучи син го е правил от години. Алекс, мислех да те назнача на неговото място.

Смаях се.

— Никога досега не съм обучавал хора. Дори не завърших часовете си по ориентация.

— Но ти можеш да ги обучаваш.

Не бях сигурен в това.

— Вероятно… — отвърнах. — Но аз обичам работата на улицата, тя е в кръвта ми.

— Разбрах те, Алекс. Въпреки това искам да си в Хувър Билдинг. Ще променим нещата. Ще спечелим повече, отколкото ще изгубим. Ще работиш по големите случаи със Стейси Полак тук, в щабквартирата. Тя е една от най-добрите. Твърда, умна и някой ден може би ще ръководи това място.

— Мога да работя със Стейси — отбелязах, но не продължих.

Рон Бърнс ми подаде ръка и аз я поех.

— Няма да съжаляваш, работата ще бъде вълнуваща — увери ме той. — А това ми напомня за едно обещание, което направих. Тук има място за детектив Джон Сампсън и за всеки уличен полицай, който ти харесва. За всеки, който иска да спечелим.

Разтърсих ръката на Бърнс. Истината беше, че и аз исках да спечелим.

109.

В понеделник сутринта бях в новия си офис на петия етаж в щабквартирата във Вашингтон. По-рано Тони Удс ме бе развел из сградата на нещо като опознавателен тур. Някои доста странни и забавни подробности ми направиха впечатление и сега не, можех да си ги избия от главата. Например в цялата сграда вратите бяха метални, с изключение на директорския етаж, където бяха от дърво. Странното беше, че дървените врати изглеждаха точно като металните. Добре дошли във ФБР.

Както и да е, трябваше да се запозная с доста неща и се надявах да свикна с кабинета си, който бе 3,5 на 4,5 метра, при това почти празен. Мебелировката имаше вид на взета назаем от Сметната палата: бюро, стол и шкаф за документи с голяма шифрована ключалка. На закачалката се кипреше черната ми бронежилетка и синьото найлоново яке за акции. Офисът гледаше към Пенсилвания Авеню, което беше доста ободряващо.

Малко след два следобед телефонът ми иззвъня, всъщност това беше първото обаждане в новия ми кабинет. Беше Тони Удс.

— Настани ли се? — попита той. — Нуждаеш ли се от нещо?

— Оправям се, Тони. Всичко е наред. Благодаря за любезността.

— Добре. Алекс, след около час ще напуснеш града. Получихме информация за Вълка в Бруклин. Стейси Полак ще дойде с теб, значи работата е дебела. Ще излетиш от Куонтико в петнайсет часа. Тази операция още не е приключила.

Обадих се вкъщи, събрах документацията за Вълка, грабнах пътната си чанта, която ми бяха казали да държа винаги готова в офиса си, и се запътих към гаража. Пет минути по-късно дойде и Стейси Полак.

Шофираше тя и за по-малко от половин час стигнахме до частното летище на Куонтико. По пътя Стейси ми разказа всичко за следата в Бруклин. Предполагаше се, че истинският Вълк е бил забелязан в Брайтън Бийч. Поне не се бяхме отказали да го търсим.

Един от черните хеликоптери „Бел“ беше зареден с гориво и ни очакваше. Двамата излязохме от седана и закрачихме към хеликоптера. Небето беше яркосиньо, осеяно с бели облачета.

— Хубав ден за катастрофа — засмя се Стейси.

Един изстрел проехтя откъм гората зад нас. Бях отметнал глава назад, смеейки се на шегата й, когато видях как куршумът я улучи и бликна кръв. Съборих я на земята и я закрих с тялото си.

По пистата затичаха агенти. Един от тях стреля в посоката, откъдето бе проехтял изстрелът. Двама приближиха към нас, а останалите се юрнаха към гората. Лежах върху Стейси и се надявах да не е мъртва. Питах се дали куршумът не беше предназначен за мен.

Никога няма да заловиш Вълка, той ще те залови. Паша Сорокин ми го бе казал във Флорида. Сега предупреждението се сбъдваше.

Спешната оперативна среща, свикана през онази вечер в Хувър Билдинг, беше най-емоционалната от всички, на които съм бил свидетел досега в Бюрото. Стейси Полак беше жива, но състоянието й продължаваше да е критично. Повечето агенти изпитваха огромно уважение към нея и не можеха да повярват, че тъкмо тя е била мишената. Двамата със Стейси бяхме на път за Ню Йорк, за да проверим сведенията за Вълка. Сега той беше главният заподозрян за стрелбата. Но дали му бяха помогнали? Дали имаше свой човек в Бюрото?

— Другата лоша новина е — каза Рон Бърнс на групата, събрала се през онази нощ, — че следата в Брайтън Бийч се оказа лъжлива. Вълка не е в Ню Йорк и очевидно напоследък не е бил там. Въпросите, на които трябва да си отговорим, са следните: Знае ли той, че го преследваме? И ако знае, откъде е научил? Дали един от нас му е казал? Обещавам ви, че няма да пощадим сили и ресурси, за да намерим отговорите.

След срещата аз бях от агентите, поканени в по-тесен кръг в заседателната зала на директора. Настроението на всички продължаваше да е унило, но в същото време примесено с гняв. Бърнс отново взе думата. Той изглеждаше силно разстроен от стрелбата по Стейси Полак.

— Когато казах, че ще унищожим онова руско копеле, не говорех празни приказки. Веднага сформирах един НВЦ отряд, който да го преследва и залови. Сорокин каза, че Вълка ще ни нападне, и той го направи. Сега ние ще го погнем с всички ресурси, с които разполагаме.

Присъстващите закимаха в знак на одобрение. Бях чувал слухове за съществуването на НВЦ отряди в Бюрото, но не бях сигурен дали са истински или не. Знаех и какво означаваше съкращението: На Всяка Цена. Точно това имахме нужда да чуем в този момент: НВЦ.

110.

Имах чувството, че всичко се развива твърде бързо, сякаш излизаше от контрол. Може би това беше най-точното определение: случаят излизаше от нашия контрол — Вълка владееше положението.

Две вечери по-късно ми позвъниха у дома. Беше три и петнайсет след полунощ.

— Дано да имаш добра причина — изръмжах в слушалката.

— Не е добра, Алекс. Адът се отприщи. Това е война. — Обаждаше се Тони Удс и звучеше безкрайно уморен.

— Каква война? Кажи ми какво се е случило? — бързо се разсъних аз.

— Обадиха ми се от Тексас само преди няколко минути. Лорънс Липтън е мъртъв. Очистили са го в килията му.

— Как? Нали ние го охранявахме? — недоумявах аз.

— Двама агенти са убити заедно с него. Той го предсказа, нали?

Настана кратка тишина, след което Удс продължи с нисък глас:

— Алекс, те са се добрали и до семейството на Липтън. Всички са мъртви. Хората от ОСЗ пътуват към къщата ти, към тази на директора и дори на Махони. Всички, които са работили по този случай, се смятат за застрашени.

Това ме накара да скоча от леглото. Извадих своя глок от шкафчето, което държах заключено.

— Ще чакам момчетата от ОСЗ — казах на Удс, после забързах надолу по стълбите с пистолет в ръка.

Дали Вълка беше вече тук?

Няколко минути по-късно войната влезе в дома ми и въпреки че това бе един от отрядите на ОСЗ, не можеше да е по-страшно. Мама Нана стана и посрещна тежковъоръжените агенти на ФБР с гневен поглед и стиснати устни, но им предложи кафе. После двамата с нея отидохме да събудим децата колкото е възможно по-внимателно.

— Това не е правилно, Алекс. Не и в нашия дом — прошепна Нана, докато се качвахме горе при Деймън и Джени. — Все някъде трябва да се тегли чертата. Това е лошо.

— Знам, че е лошо. Просто всичко излезе извън контрол. Такъв е светът днес.

— И какво смяташ да правиш?

— В момента ще събудя децата, ще ги прегърна и целуна. И ще ги махна от тази къща за известно време.

— Освен за работата, мислиш ли и за себе си? — попита Нана, когато спряхме пред стаята на Деймън. Той вече беше буден и седеше в леглото.

— Татко?

Нед Махони приближи зад мен.

— Алекс, може ли само за секунда?

Какво правеше той тук, какво още се бе случило?, помислих си с тревога.

— Аз ще ги събудя и ще ги облека — каза Нана.

— Поговори с приятеля си.

С Махони се отдръпнахме встрани.

— Какво има, Нед? Не можеш ли да почакаш няколко минути?

— Копелетата нападнаха къщата на Бърнс, но всички са добре. Успяхме да стигнем навреме.

Втренчих се в очите му.

— А твоето семейство?

— Засега са в безопасност. Но трябва да го намерим и да го унищожим!

Кимнах.

— А сега ми позволи да приготвя децата.

Двайсет минути по-късно семейството ми бе съпроводено до очакващия го микробус. Те се качиха вътре като изплашени бегълци. Светът се превръщаше във военна зона — всеки град и село бяха потенциално бойно поле. Нито едно място не беше безопасно.

Малко преди да се кача в микробуса, зърнах фотограф, заел позиция на улицата срещу нашата къща. Явно снимаше евакуирането на семейството ми. Но защо?

Не бях сигурен откъде го разбрах, но изведнъж проумях със сигурност. Не беше от никакъв вестник. Усетих как в гърдите ми се надига гняв, примесен с отвращение: този човек работеше за адвокатката на Кристин.

111.

Следващите два дни щях да прекарам в Хънтсвил, Тексас — града, където се намираше федералният затвор, в който бе убит Лорънс Липтън, докато бе под специалната охрана на Федералното бюро. Никой там нямаше обяснение как са били унищожени Липтън и двамата агенти.

Това се бе случило през нощта. В неговата килия — нещо като малък апартамент, където е бил държан под охрана. Нито една от видеокамерите не бе записала посетители. Разпитите на служителите не навеждаха на никаква следа към евентуалния извършител. Костите на Липтън бяха натрошени. Замочит — отличителният знак на Червената мафия.

Същият метод бил използван миналото лято при убийството на италианския мафиот Агустино Палумбо. Според слуховете, палачът на Палумбо бил руски мафиот, вероятно Вълка. Престъплението било извършено в строго охранявания затвор във Флорънс, Колорадо.

На следващата сутрин пристигнах в Колорадо. Бях там, за да посетя един убиец — Кайл Крейг, който някога беше агент от ФБР и мой приятел. Кайл бе виновен за повече от десет убийства; той беше един от най-опасните психопати в историята. Аз го залових.

Срещнахме се в стаята за разпити в отделението за осъдените на смърт — в изолираното, строго охранявано крило на затвора. Кайл изглеждаше изненадващо добре. Последния път, когато го видях, беше болезнено слаб, с изпито и бледо лице, с дълбоки тъмни кръгове под очите. Сега бе напълнял с петнайсетина килограма, натрупал мускули. Запитах се какво бе дало надежда на Кайл да се върне енергично към живота?

— Изглежда, всички пътища водят към Флорънс32 — саркастично подхвърли той и се ухили, когато влязох в стаята. — Някои твои приятелчета от Бюрото едва вчера дойдоха тук. Или беше онзи ден? Спомняш ли си, че последния път, когато се видяхме, Алекс, ти ми заяви, че не ти пука какво мисля? От думите ти ме заболя.

Не казах точно това — рекох примирително, защото не исках да го ядосам. — Ти ме обвини, че се отнасям снизходително с теб, а това не ти харесвало. А аз ти отговорих: „На кого му пука вече какво ти харесва или не?“. Но ме интересува какво мислиш. Точно заради това съм тук.

Кайл отново се засмя и оголените му зъби смразиха кръвта ми.

— Ти винаги си ми бил любимец — заключи той.

— Очакваше ли ме?

— Не съвсем. Може би в някое друго време, в бъдещето.

— Имаш вид, сякаш кроиш големи планове. Явно кипиш от енергия.

— Какви планове бих могъл да имам?

— Обичайните велики самозаблуди — пъклени кроежи за убийства, изнасилване и клане на невинни.

— Наистина мразя, когато се правиш на психолог, Алекс. Не се справи много добре на това поприще и имаше защо.

— Знам това, Кайл — съгласих се аз. — Нито един от пациентите ми в „Саутийст“ нямаше пари да ми плаща. Трябваше да започна практика в Джорджтаун. Може би някой ден и това ще стане.

Той отново се засмя.

— И ти ми говориш за велики самозаблуди. Е, кажи сега защо си тук? Не, аз ще ти кажа: станала е ужасна съдебна грешка и аз съм свободен. А ти си вестителят на добрата новина.

— Има само една съдебна грешка и тя е, че не те екзекутираха, Кайл.

Очите му заблестяха. Все пак аз бях неговият любимец.

— Добре, след като ме очарова, ще ми кажеш ли какво искаш?

— Отлично знаеш защо съм тук, Кайл.

Той изръкопляска шумно с ръце.

— Замочит! Лудият руснак!

През следващия половин час разказах на Кайл всичко, което знаех за Вълка. Е, почти всичко. После хвърлих бомбата:

— Той се е срещнал с теб в нощта, когато е дошъл тук, за да убие Малкия Гюс — Палумбо. Ти ли организира убийството по негова поръчка? Някой го е направил.

Кайл се облегна назад с вид на човек, който пресмята възможностите си, но аз знаех, че вече е решил какво да прави. Той винаги беше с крачка напред.

Накрая се приведе и ми даде знак да се приближа. Не се страхувах от Кайл, поне не физически — дори от допълнителните мускули, които бе натрупал.

— Ще го направя от обич и уважение към теб — рече той. — Наистина се срещнах с руснака миналото лято. Безмилостен тип, никаква съвест. Хареса ми. Дори поиграхме шах. Аз знам кой е той, приятелю. Може би ще успея да ти помогна.

112.

Отне ми още един ден във Флорънс, докато успях да изкопча името от Кайл. А дали можех да му вярвам? Информацията му беше проверена няколко пъти във Вашингтон и Бюрото най-после се увери, че затворникът ни беше дал името на боса на Червената мафия. Лично аз имах съмнения, обаче нямахме никакви други отправни точки.

Може би Кайл се опитваше да ме провали или да дискредитира Бюрото. Или искаше да покаже колко е бил умен, с добри контакти, най-добрият от всички нас. Положението на въпросната персона правеше ареста доста спорен и рискован. Ако задържим този човек, а се окаже, че сме сгрешили, върху Бюрото за дълго време щеше да бъде лепнато срамно петно.

Затова изчакахме почти седмица. Отново проверихме информацията си и проведохме няколко разследвания. Заподозреният беше поставен под наблюдение.

След като се уверих, че сме се подсигурили достатъчно добре, се срещнахме с директора на ЦРУ в кабинета на Бърнс.

— Ние вярваме, че той е Вълка, Алекс — пристъпи направо към въпроса Рон. — Вероятно Крейг казва истината.

Томас Уиър от ЦРУ ми кимна.

— От известно време наблюдаваме заподозрения в Ню Йорк. Смятахме, че в Русия е бил от КГБ, но не разполагахме с достатъчно убедителни доказателства. Никога не сме подозирали, че е от Червената мафия, нито че е Вълка. Не и този мъж. Не и след като се имат предвид отношенията му с руското правителство.

Уиър замълча за миг, без да откъсва изпитателния си поглед от мен.

— Увеличихме нивото на аудио следенето, за да включва и апартамента, в който живее заподозреният в Манхатън. Узнахме, че организира ново покушение. Този път — върху Рон Бърнс.

Директорът ме погледна.

— Той не прощава и не забравя, Алекс. Нито пък аз.

— В такъв случай решено ли е да отидем в Ню Йорк и да го арестуваме?

Бърнс и Уиър кимнаха тържествено.

— Това трябва да е краят на историята — рече Рон. — Върви и залови Вълка. Донеси ми главата му.

113.

Това трябваше да бъде краят на историята. От устата на директора — в Божиите уши.

„Сенчъри“ беше прочута сграда с апартаменти в стил арт деко, намираща се в Сентръл Парк Уест, северно от Кълъмбъс Съркъл, в Ню Йорк. От десетилетия беше любима резиденция на преуспяващи актьори, художници и бизнесмени. Особено на онези, които бяха достатъчно скромни, за да делят територия със семейства от работническата класа, от години минаващи покрай апартаментите им.

Пристигнахме пред сградата в четири часа сутринта. Момчетата от ОСЗ мигновено блокираха трите главни входа откъм Сентръл Парк, Шестдесет и втора и Шестдесет и трета улица. Това беше най-големият арест, в който участвах, и определено най-усложненият: в операцията се включиха части от нюйоркската полиция, ФБР, ЦРУ и Сикрет Сървис. Щяхме да заловим най-важния руснак — шефа на търговското им представителство в Ню Йорк. Самият той уважаван бизнесмен и — както се предполагаше — вън от всякакво подозрение. Ако бъркахме, последиците щяха да бъдат жестоки. Но бихме ли могли да сгрешим? Не и този път.

Изминалата седмица прекарах в „Сенчъри“ заедно с партньора си. Нед Махони беше трудолюбив, честен и безкомпромисен. Шефът на ОСЗ бе гостувал в дома ми и дори премина през теста на Нана, най-вече защото бе израснал на улиците във Вашингтон.

Двамата с Нед и още десетина агенти се изкачвахме по стълбите към мястото, където бяха разположени мезонетите — апартаментът на заподозрения се намираше на двадесет и първия и двадесет и втория етаж. Той беше влиятелен и богат. Ползваше се с добра репутация на Уолстрийт и в банковите среди. Той ли беше Вълка? Ако беше така, защо никога досега не се бяхме натъквали на името му? Толкова ли беше предпазлив?

— Ще се радвам, когато всичко това свърши — промърмори Махони, който изкачваше стълбите, без дори да се задъха.

— Как можахме да се озовем в подобна ситуация? — попитах го. — Тук има твърде много хора.

— Навсякъде е намесена политиката. По-добре свиквай с това. Светът живее с нея. Прекалено много костюмари и недостатъчно бачкатори.

Най-после стигнахме до двайсет и първия етаж. Нед, аз и още четирима агенти спряхме на площадката. Останалите продължиха към двадесет и втория. Изчакахме ги да заемат позиция. Това беше краят. Надявах се да е така. Дали истинският Вълк се намираше на единия от тези етажи?

Чух настоятелен глас в слушалките:

— Заподозреният излиза през прозореца! Мъж по бельо скача от кулата! Исусе Христе! В момента се намира на площадката между двете кули. На покрива е. Бяга.

Двамата с Махони разбрахме какво се бе случило и хукнахме надолу. „Сенчъри“ имаше две кули, които се издигаха от двадесетия етаж. Свързваше ги широк покрив.

Изскочихме на покрива и тутакси съзряхме бос мъж по бельо. Той беше як и плещест, плешив, с брада. Обърна се и стреля по нас с пистолет. Това ли беше Вълка? Плешив, як и широкоплещест? Възможно ли беше този мъж да е босът на мафията?

Той стреля по Махони!

Стреля по мен!

Паднахме като покосени — улучи ни право в гърдите! Адски болеше! Дъхът ми секна. Добре че носехме бронежилетки.

За разлика от мъжа по бельо.

Махони го простреля в коляното; моят първи изстрел го улучи в дебелия корем. Виейки, той се свлече сред бликналата кръв.

Изтичахме към Андрей Прокопиев. Нед изрита пистолета му.

— Арестуван си! — изкрещя той в лицето на ранения руснак. — Знаем кой си.

Между двете кули на „Сенчъри“ се появи хеликоптер. Някаква жена пищеше от прозорците няколко етажа над нас. Хеликоптерът се приземяваше! Какво, по дяволите, беше това?

Мъж изскочи от прозореца на кулата и се приземи върху покрива.

После още един. Приличаха на професионални убийци. Бодигардове ли бяха?

Действаха светкавично и щом докоснаха покрива, откриха яростна стрелба. Момчетата от ОСЗ отвърнаха на огъня. Зазвуча канонада. Двамата бандити бяха улучени и повалени. Никой от тях не се изправи. Хората ни от ОСЗ си разбираха от работата.

Хеликоптерът кацна върху покрива. Не беше нито новинарски, нито полицейски. Дали беше дошъл, за да вземе Вълка и да го отведе? От машината се разнесоха изстрели. Махони и аз стреляхме по кабината на пилота. Последва нова яростна канонада. Сетне стрелбата от хеликоптера спря изведнъж.

За няколко секунди единственият звук, който се чуваше наоколо, беше зловещото бръмчене на витлата.

— Чисто е! — най-сетне извика един от нашите агенти. — Всички в хеликоптера са мъртви!

— Арестуван си! — изкрещя отново Махони на руснака по бельо. — Ти си Вълка. Ти си нападнал дома на директора, семейството му!

Но аз имах наум нещо друго. Наведох се към мъжа и прошепнах в ухото му:

— Кайл Крейг е виновен за това. — Исках да знае и може би някой ден да си отмъсти на Кайл.

Вероятно със замочит.

114.

Надявах се това наистина да е краят. Всички се надявахме. Същата сутрин Нед Махони отлетя за Куонтико, но аз прекарах деня в щабквартирата на ФБР в Долен Манхатън. Руското правителство разпрати протестни ноти навсякъде, където можеше, но Андрей Прокопиев остана задържан. Офисите на ФБР гъмжаха от правителствени чиновници от Министерството на външните работи. Дори няколко фирми от Уолстрийт протестираха срещу ареста. Не ми бе позволено отново да говоря с руснака. На него му предстоеше операция, но животът му не бе в опасност. Беше разпитван, но не от мен.

Към четири следобед Бърнс най-после ми позвъни в офиса, който временно заемах в Ню Йорк.

— Алекс, искам да се върнеш във Вашингтон — започна той без предисловия. — Полетът ти е уреден, очаквам те тук. — Това беше всичко, което ми каза.

Бърнс затвори, така че нямах възможност да му задам никакви въпроси. Беше очевидно, че няма и желание за това.

Около седем и половина пристигнах в Хувър Билдинг и ми беше казано да отида в залата за конференции на СИОЦ на петия етаж. Там ме очаквали. Но явно са бързали, защото срещата вече бе започнала. Рон Бърнс седеше пред дългата маса, което не беше добър знак. Всички изглеждаха напрегнати и уморени.

— Позволете ми да информирам Алекс за последното развитие на нещата — рече Бърнс, когато влетях. — Седни и си поеми дъх. Има малка изненада. Никой от нас не е особено щастлив, ти също няма да бъдеш.

Поклатих глава и стомахът ми се присви. Никак не харесвах малките изненади, достатъчно се бях напатил от тях.

— Руснаците за разнообразие решиха да ни сътрудничат — продължи Рон. — Те не отричат, че Андрей Прокопиев е свързан с Червената мафия. Наистина е така. От известно време самите те го наблюдавали. Надявали се да го използват, за да разбият контрабандата, идваща от Москва. Но… — Бърнс млъкна за миг, сякаш за да изпъне още повече нервите ми. — Но руснаците ни съобщиха, че Прокопиев не е мъжът, когото търсим. Сигурни са в това.

Почувствах се като смазан, не можех да помръдна.

Бърнс поклати глава и продължи:

— Те знаят как изглежда Вълка. В крайна сметка е бил в КГБ. Именно истинският Вълк е нагласил всичко, за да повярваме, че той е Прокопиев. Андрей Прокопиев е един от съперниците му в Червената мафия.

— Борят се кой да бъде руският кръстник ли?

— Руски или всякакъв друг…

Стиснах устни и поех дълбоко дъх.

— Знаят ли руснаците кой е истинският Вълк? Бърнс присви очи.

— Дори и да го знаят, няма да ни кажат. Поне засега. Може би те също се боят от него.

115.

Късно същата нощ седнах зад пианото на верандата. В главата ми се въртяха стихове от една поема на Били Колинс. Казваше се „Блус“. Тя ме вдъхнови толкова много, че съчиних мелодия към нея.

Изгубихме двубоя с Вълка. Често се случва в полицейската работа, ала никой не иска да си го признае. Загубата не беше съвсем пълна, тъй като спасихме няколко човешки живота. Открихме Елизабет Коноли и още двама души; Брендан Коноли беше в затвора. Заловихме Андрей Прокопиев. Ала, изглежда, изгубихме следите на най-големия бандит — поне засега. Вълка все още беше на свобода. Кръстникът можеше да прави каквото си пожелае, а това не вещаеше добро никому.

На следващата сутрин се прибрах рано от работа, за да посрещна Джамила Хюз, чийто самолет щеше да кацне на националното летище „Рейгън“. Както обикновено, докато я чаках, сърцето ми прескачаше от вълнение. Нямах търпение да видя Джам. Нана и децата бяха настояли да дойдат с мен на аерогарата. Малка проява на семейна солидарност.

Аерогарата беше пълна с хора, но наоколо изглеждаше сравнително тихо и спокойно, което навярно се дължеше на високите тавани. Семейството ми и аз стояхме на изхода на терминал А, близо до гишето за проверка. Видях Джам, децата също я зърнаха и започнаха да ме побутват. Тя беше облечена в черно от главата до петите и изглеждаше по-красива от всякога.

— Тя е адски готина — въздъхна Джени и ме докосна по ръката. — Знаеш го, нали, татко?

— Наистина е хубава — съгласих се аз и вперих поглед в дъщеря си. — Освен това е умна. Е, не и по отношение на мъжете, поне досега.

— Ние наистина я харесваме — продължи Джени.

— Вярваш ли ни?

— Вярвам ви. Аз също я харесвам.

— Но обичаш ли я? — настояваше дъщеря ми с обичайния си невинен тон.

Не отвърнах нищо. Този отговор беше само за Джам и мен.

— Е, обичаш ли я? — включи се и Нана.

Замълчах и Нана поклати глава укорително.

— Какво мислите вие, момчета? — извърнах се аз към Деймън и малкия Алекс. Голямото момче запляска с ръчички и се усмихна и този отговор ми бе достатъчен.

— Тя наистина е страхотна — ухили се Деймън, който винаги оглупяваше малко в присъствието на Джамила.

Запътих се към нея, но за миг погледнах назад към семейството си — видях ги как се усмихват доволно. Но в гърлото ми сякаш бе заседнала буца. Не знаех защо. Чувствах се замаян, коленете ми омекваха…

— Не мога да повярвам, че сте дошли всички — промълви Джамила, когато се озова в прегръдките ми. — Това ме прави щастлива. Господи, струва ми се, че ще се разплача! Въпреки че съм твърд детектив от отдел „Убийства“. А ти добре ли си? Не, не си добре. Виждам, че не си.

— О, вече се чувствам отлично. — Държах я здраво, сетне я вдигнах във въздуха и я завъртях около себе си.

За миг и двамата притихнахме.

— Ще се борим за малкия Алекс — заяви тя.

— Разбира се — уверих я. После казах нещо, което никога досега не бях казвал на Джамила, макар че много пъти ми се е искало. — Обичам те — прошепнах.

— Аз също те обичам — промълви и тя. — Повече, отколкото можеш да си представиш.

Една сълза се търкулна по бузата й. Попих я с целувка.

В този миг видях един фотограф да ни снима.

Същият, който беше пред къщата в деня, когато евакуирахме семейството ми.

Същият, когото бе наела адвокатката на Кристин.

Дали бе успял да заснеме сълзата на Джамила?

116.

Те дойдоха в къщата на Пета улица седмица след като Джамила се върна в Калифорния.

Отново те.

И настъпи най-тъжният ден в живота ми. Кристин беше тук заедно с адвокатката си и определения от закона попечител на малкия Алекс от Социалната служба за закрила на децата. Служителката носеше около врата си верижка, на която висеше табелка с името й, и тъкмо нейното присъствие ме притесняваше най-много. Децата ми бяха отгледани с толкова много любов и внимание, никога не бяха малтретирани, нито пренебрегвани. Нямаше нужда от намесата на Социалната служба за закрила на децата. Джилда Харанзо се бе явила в съда и бе извоювала да се дадат на Кристин временни права на попечителство върху малкия Алекс. Беше спечелила с твърдението, че чрез професията си съм застрашавал живота на децата си. Нямах сили да понеса тази ирония на съдбата. Опитвах се да бъда полицай, какъвто хората си го представяха, а какво получих в замяна?

Но знаех как трябва да се държа — заради малкия Алекс. Щях да потисна гнева си и да се съсредоточа върху това, което беше най-доброто за него. Щях да им окажа съдействие, докато им предавах най-малкия си син. Доколкото ми беше по силите, нямаше да позволя нещо да изплаши или разстрои момчето. Дори бях съставил за Кристин дълъг списък с всички неща, които Алекс обичаше.

Но Алекс явно не бе съгласен да сътрудничи. Той изтича зад краката ми и се скри от Кристин и адвокатката. Аз се обърнах и нежно го погалих по главата. Синът ми целият трепереше от гняв.

— Може би трябва да помогнеш на Кристин да заведе малкия Алекс в колата — обади се Джилда Харанзо. — Направи го, ако обичаш.

Наведох се и нежно обвих ръце около Голямото момче. После Нана, Деймън и Джени коленичиха до него за прегръдка.

— Всички те обичаме, Алекс. Ще ти идваме на гости и ти ще дойдеш да ни видиш. Не се плаши.

Нана подаде на момчето любимата му книжка — „Свирка за Уили“33. Джени му връчи протритата от гушкане плюшена крава Му. Деймън прегърна брат си, а сълзите се стичаха по страните му.

— Довечера ще ти се обадя. Ще си поговорим с теб и с Му — прошепнах и целунах скъпото малко личице на сина си. Усетих забързаното тупкане на сърчицето му. — Ще ти се обаждам всяка вечер. Завинаги и след това, мое сладко момче.

И малкият Алекс каза:

— Завинаги, татко.

След това отведоха моя син.