Големият преден двор

Хайръм Тейн се събуди и седна в леглото си.

Таусър лаеше и драскаше по пода.

— Млъквай! — извика Тейн към кучето.

Таусър вирна уши и наклони глава към него въпросително. После захвана отново да лае и да драска по пода.

Тейн разтърка очи. Прокара ръка през четинестата си коса и реши отново да заспи като придърпа завивката си.

Обаче нямаше да може, докато Таусър лаеше.

— А бе какво ти става? — попита той Таусър, но в гласа му нямаше гняв.

— Баф! — отвърна Таусър и продължи упорито да драска по пода.

— Ако искаш да отидеш по нужда, трябва само да бутнеш плъзгащата се врата. Знаеш как става. Нали всеки ден го правиш?

Таусър спря да лае и седна тежко на пода, наблюдавайки как господарят му се измъква от леглото.

Тейн облече ризата, нахлузи панталоните си, но не си даде труд за обувките.

Таусър изтича в ъгъла на стаята, притисна муцуната си към дъската в основата на стената и задуши с влажния си нос.

— Да не си погнал някоя мишка? — попита Тейн.

— Баф! — отвърна Таусър с подчертан акцент.

— Не си спомням някога да си вдигал такава врява заради една мишка — рече Тейн, леко озадачен. — Сигурно си откачил.

Беше красиво лятно утро. Слънчевите лъчи нахлуваха през отворения прозорец.

„Денят е хубав за риба“, рече си Тейн, ала сетне си спомни, че няма да ходи за риба, защото трябваше да отиде до града и да разгледа онази голяма спалня от кленово дърво, за която бе чул по пътя за Уудмън. „Твърде вероятно е“, помисли си Тейн, „да искат два пъти повече от действителната й стойност. Времето е такова, че човек не може да припечели един честен долар. Всички започнаха много да разбират от антики.“

Тейн стана от леглото и се упъти към всекидневната.

— Хайде — рече той на Таусър.

Таусър тръгна с него, спирайки от време на време, за да души из ъглите и да драска по пода.

— Здравата си се наострил — каза Тейн.

„Сигурно е някой мармот1“, помисли си той. „Къщата остарява“.

Той отвори плъзгащата се врата и Таусър излезе навън.

— Остави го този мармот за днес — посъветва Тейн кучето. — Загубил си битката. Никога няма да го откриеш.

Таусър зави зад ъгъла на къщата.

Тейн забеляза, че нещо с табелата, окачена на крайпътния пилон, не беше наред. Една от халките се бе отворила и ламарината висеше.

Той прекоси алеята за колите, мина през тревата, още мокра от утринната роса, и заоправя табелата. Не беше кой знае какво — просто една от халките на веригата се бе отворила. Сигурно беше от вятъра или някой минаващ от тук малчуган. Но пък малко вероятно беше да е малчуган. Тейн се погаждаше с децата и те никога не го безпокояха, както правеха с някои други хора в селото… банкера Стивънс, например. Непрекъснато тормозеха Стивънс. Той се дръпна малко назад, за да се увери, че табелата е закрепена както трябва.

На нея с големи букви беше написано:

Отдолу с по-малки букви се четеше:

А под него:

„Навярно ще трябва да имам две табели“, каза си Тейн, „една за работилницата за поправки и друга за антикварния магазин. Някой ден, когато намеря време, ще нарисувам два нови надписа — по един от двете страни на пътеката за коли. Така ще изглежда по-хубаво.“

Тейн се обърна назад и хвърли поглед оттатък пътя към горите на Търнър. „Красива гледка“, помисли си той. „Такъв голям участък с гора съвсем в края на града… тук имаше птици, зайци, мармоти и катерици и много колиби, изградени от няколко поколения момчета на Уилоу Бенд.“

Един ден разбира се някой много умен предприемач щеше да купи тази гора и да започне да строи жилищни сгради или нещо също толкова неприятно, а когато това станеше, една голяма част — собственото му детство, щеше да бъде изрязана от неговия живот.

Таусър се подаде иззад ъгъла на къщата. Той вървеше покрай стената и душеше в основата й, а ушите му бяха щръкнали ентусиазирано.

— Това куче се е побъркало — рече Тейн и влезе вътре.

Отиде в кухнята, шляпайки с босите си ходила по пода.

Напълни чайника с вода, сложи го върху колелото на печката и завъртя ключа под него.

Включи радиото, забравяйки, че е повредено.

Когато не се чу никакъв звук, Тейн си спомни, че то не работи и го изключи, отвратен. „Ето, така стоят нещата“, помисли си той, „поправям работите на чуждите хора, а за своите все нямам време.“

Влезе в спалнята, сложи си обувките и оправи леглото.

Когато се върна в кухнята, откри, че печката пак не работи — колелото под чайника беше все още студено.

Тейн изрева и ритна печката. Вдигна чайника и сложи ръка върху колелото. След няколко секунди усети слаба топлина.

— Пак проработи — каза на себе си той.

Обаче Тейн знаеше, че някой ден ритането на печката вече няма да може да помогне. А дойдеше ли този момент, щеше да се наложи той да поработи върху нея. Навярно някой кабел вътре беше прекъснат.

Тейн постави отново чайника върху колелото.

Отпред, в двора се чу пукот и той излезе, да да види какво става.

Бийсли, градинар — шофьор — общ работник — и тъй нататък, на Хортън караше на заден ход един стар, разбрицан камион нагоре по алеята. До него седеше Аби Хортън, съпруга на Х. Хенри Хортън — най-важният човек в селото. Отзад на камиона, привързан с въжета и отчасти покрит с пъстър юрган на червени и лилави шарки, се мъдреше огромен телевизор. Тейн го бе поправял в миналото. Беше излязъл от мода още преди десет години и все пак по всички норми и правила бе най-скъпият апарат, украсявал някога някой дом в селцето Уилоу Бенд.

Аби скочи от камиона. Тя беше жива и енергична жена и обичаше да командва.

— Добро утро, Хайръм — каза Аби. — Можеш ли отново да поправиш този телевизор?

— Не съм виждал нещо, което да не мога да поправя — отвърна Тейн, ала въпреки това изгледа апарата с нещо средно между неприязън и изумление.

Беше го човъркал не веднъж и знаеше какво го очаква.

— Може да ви струва повече, отколкото е цената му — предупреди той Аби. — Всъщност имате нужда от нов телевизор. Този апарат е остарял и…

— Точно това казва и Хенри — рече злобничко Аби. — Хенри иска цветен телевизор, но аз няма да се разделя с този. Знаеш, че той не е само телевизор, а има и радио-грамофон. Пък и дървото и стилът му подхождат много на другите мебели. Освен това…

— Да, зная — прекъсна я Тейн, който бе чул всичко това преди.

„Горкичкият Хенри!“, помисли си Тейн. „Какъв живот води само! По цял ден е в завода за компютри, навсякъде все него показват, на толкова хора е началник, а вкъщи е роб на жена-тиранин“.

— Бийсли! — извика Аби с добре школуван тон на армейски сержант. — Качи се отзад и го отвържи!

— Да, гос’жа — рече Бийсли — повлекан и дънгалак, който не изглеждаше особено умен.

— И внимавай с него! Не искам никакви драскотини!

— Да, гос’жа — отвърна Бийсли.

— Аз ще ти помогна — предложи Тейн.

Двамата се качиха отзад и започнаха да развързват старото чудовище.

— Тежко е — предупреди ги Аби. — Вие двамата действайте внимателно.

— Да, гос’жа — рече Бийсли.

Апаратът беше тежък и неудобен за пренасяне, ала Бийсли и Тейн го замъкнаха зад къщата, после нагоре по стълбите, през задната врата, по стълбището надолу към мазето като през цялото време Аби ги следваше впила орловия си поглед в тях, нащрек да предотврати и най-малката драскотина.