Големият преден двор

Всеки миг се очакваше да пристигнат официалните гости — екипът от учени, правителствените лица, военните, чуждестранните наблюдатели и представителите на ООН.

Тейн осъзна, че в сравнение с всички тези хора, бе уязвим и безпомощен. Нямаше значение какво ще мисли или каже даден човек — сам той не би могъл да се пребори с целия свят.

Този беше последният ден, в който къщата все още принадлежеше на рода Тейн. След почти сто години тя щеше да има друга съдба.

И за първи път от сто години под нейния покрив нямаше да преспи нито един Тейн.

Той стоеше, гледаше камината и лавиците с книги и усети старите, призрачни сенки да изпълват стаята. Тейн понечи да вдигне ръка, сякаш за да им махне за сбогом — не само на призраците от миналото, но също и на стаята. Обаче още преди да махне, ръката му се отпусна безжизнено надолу.

Каква полза, мислеше си той.

Тейн излезе на верандата и седна на стъпалата. Бийсли го чу и се извърна.

— Много е мил — рече той и потупа мармота по гърба. — Също като някой голям Мечо Пух.

— Да, виждам — отвърна Тейн.

— А най-хубавото от всичко е, че мога да си говоря с него.

— Да, зная — рече Тейн, спомняйки си, че Бийсли си говореше и с Таусър.

Зачуди се какво ли би било, ако можеше да живее в простия свят на Бийсли. На моменти навярно би било доста удобно, реши Тейн.

Плъхоподобните същества бяха дошли в космически кораб, но защо точно в Уилоу Бенд? Защо бяха избрали точно тази къща — единствената в цялото село, където биха могли да намерят съоръженията, с които лесно и бързо да направят своя апарат? Защото нямаше никакво съмнение, че те бяха плячкосали компютъра, за да се снабдят с онова, което им бе необходимо. Поне в това Хенри беше прав. Като се замисли, Тейн осъзна, че все пак Хенри бе изиграл много важна роля в цялата тази работа.

Възможно ли бе съществата да бяха предвидили, че точно през тази седмица и точно в тази къща вероятността лесно и бързо да осъществят плана си ще бъде изключително висока?

Притежаваха ли те способностите на ясновидци въпреки всичките си други дарби и висока техника?

— Някой идва — рече Бийсли.

— Нищо не виждам.

— Нито пък аз — отвърна Бийсли, — но Мармотчо ми каза, че ги е видял.

— Каза ли ти?!

— Нали ти споменах, че двамата си говорим. А ето, и аз ги видях.

Бяха надалече, ала бързо се приближаваха — три точки в далечината, носещи се през пустинята.

Тейн седеше и ги гледаше. Хрумна му да влезе вътре и да си вземе пушката, ала не се помръдна от стълбата, където бе седнал. Пушката нямаше да му бъде от полза. Щеше да е безсмислено. Дори нещо повече — самото му отношение нямаше смисъл. „Най-малкото нещо“, помисли си Тейн, „което човек би могъл да направи, е да посрещне тези същества от друг свят без оръжие и с чисто сърце.“

Те бяха вече по-близо. Стори му се, че седяха в невидими кресла, които стремително се носеха през пустинята.

Тейн видя, че приличаха на хора, поне до известна степен, и че бяха само трима.

Долетяха вихрено и спряха изведнъж на около тридесет метра от стълбите, където седеше Тейн.

Той седеше неподвижен и мълчеше. Какво ли можеше да каже? Беше толкова нелепо!

Хуманоидите бяха малко по-дребни от него самия и черни като пиката на асото пика. Носеха къси, прилепнали по краката панталони и жилетки, които бяха някак по-големи. Цветът на облеклото им беше син като синевата на пролетно небе.

Но не това бе най-лошото.

Те седяха върху седла, с рога отпред, стремена отстрани и нещо като сгъваемо легло, закрепено отзад. Обаче не се виждаха никакви коне.

Седлата се носеха по въздуха, а стремената им бяха на около метър от земята. Хуманоидите седяха спокойно върху седлата си и се взираха в Тейн… както и той в тях.

Най-сетне Тейн стана и пристъпи напред. Тогава тримата скочиха на земята и също тръгнаха към него, а седлата останаха да висят във въздуха — точно така, както ги оставиха.

Тейн тръгна напред, тримата също. Вървяха, докато разстоянието между тях се стопи на два метра и тогава спряха.

— Казват ти здрасти — рече Бийсли, — а също и добре дошъл.

— Ами, добре тогава, кажи им, че… ей, я чакай! Ти откъде знаеш всичко това?!

— Мармотчо ми казва и аз ти го предавам. Значи, ти ще казваш на мен, аз — на Мармотчо, а той — на тях. Така трябва ад стане. Той затова е тук.

— Брей, да му се… — избъбри смаяно Тейн. — Излиза, че ти наистина можеш да говориш с тях.

— Нали ти казах, че мога?! — възмути се Бийсли. — Казвал съм ти, че и с Таусър мога да говоря, но ти ме мислеше за луд.

— Телепатия е! — възкликна Тейн.

Ставаше все по-лошо. Не стигаше това, че плъхообразните същества знаеха всичко, ами сега знаеха и за Бийсли.

— Какво рече, Хайръм?

— Няма значение — отвърна Тейн. — Кажи на този твой приятел да им преведе, че се радвам да се запозная с тях и дали мога с нещо да им помогна.

Той стоеше и притеснен поглеждаше към тримата хуманоиди. Забеляза, че жилетките им имаха много джобове, които бяха издути — натъпкани навярно с техния тютюн, техните носни кърпички, техни джобни ножчета и други подобни.

— Те казват — рече Бийсли, — че искат да направят трампа.

— Трампа ли?!

— Ами да, Хайръм. Нали знаеш: искат да изтъргуват нещо?! — рече Бийсли и тихичко се изкиска. — Представи си само — да се разкрият пред един търгаш, при това янки! Хенри така казва за тебе. Казва, че си способен да смъкнеш кожата от гърба на някого по най-мазния…

— Остави Хенри на мира! — сряза го Тейн. — Нека поне веднъж да не го намесваме в нещо.

Тейн седна на земята, трите същества също седнаха и се обърнаха с лице към него.

— Попитай ги какво искат да изтъргуват.

— Идеи — отвърна Бийсли.

— Идеи ли?! Но това е лудост…

И в същия миг Тейн разбра, че не е.

От всички стоки, които можеха да се продадат на един чужд народ, идеите бяха най-ценните и най-лесните за търгуване. Нямаше нужда от складове, не разстройваха икономиката (поне не веднага) и приносът им към благосъстоянието на нацията беше много по-голям от този на търговията с материални стоки.

— Попитай ги — обади се отново Тейн — какво ще искат в замяна на седлата, които яздят.

— Те искат да знаят ти какво имаш да им предложиш.

Ето този въпрос бе най-голямата пречка, защото на него много трудно можеше да се намери отговор.

Автомобили и камиони — двигателите с вътрешно горене… е, може би не. Защото те вече си имаха своите седла. В очите на тези същества Земята бе остаряла от гледна точка на транспорта.

Жилищната архитектура… не, тази идея едва ли струваше нещо, а пък и Тейн бе видял онази къща… Значи, те разбираха от къщи.

Платове? Не, те си имаха платове.

Боя, мислеше си Тейн. Може би нямаха боя.

— Виж дали се интересуват от бои — рече Тейн на Бийсли.

— Питат какво е това. Моля те, обясни им.

— Добре, тогава. Чакай сега — това е предпазно вещество, което може да се нанесе почти върху всяка повърхност. Съхранява се лесно и се нанася. Предпазва от атмосферното влияние и от корозията. Използва се също и за украса. Произвежда се във всякакви цветове, а не е и скъпо.

— Мислено свиват рамене — каза Бийсли. — Заинтригувани са, обаче съвсем слабо. Биха те слушали още. Хайде, кажи им още нещо.

„Така е по-добре“, помисли си Тейн.

От такава приказка той разбираше. Намести се по-добре и леко се наведе напред, оглеждайки безизразните, абаносови лица и опитвайки се да разгадае мислите им.

Не можеше да ги разбере. Тези три лица бяха най-безизразните, които Тейн бе виждал някога.

Всичко му бе вече познато — все едно си беше у дома. Той бе в стихията си.

А в тримата отсреща някак подсъзнателно усети, че има най-добрата търговска оферта, която някога бе получавал в живота си. И точно това го развесели и оживи.

— Кажи им — рече Тейн, — че не съм съвсем сигурен какво искат да чуят. Може би съм говорил прекалено бързо. В края на краищата идеята за боята е адски ценна.

— Те казват, че не се интересуват особено. Но би ли им разказал още нещо, просто от уважение към тях?

„Захапаха въдицата значи“, помисли си Тейн. Само да можеше умно да изиграе козовете си…

И той се нагласи удобно, готов да се пазари както трябва.