Големият преден двор

Тейн се върна късно, защото денят му се оказа напрегнат и доста успешен. Не само, че натовари големия кленов креват с балдахина на камиона си, но взе също и един люлеещ се стол, решетка за камина, свитък стари списания, една старомодна биячка за масло, един орехов скрин и едно старо писалище, което някой малоумен и завеян декоратор беше боядисал в ясно зелен цвят. В пазарлъка бяха включени телевизорът, ловджийската пушка и пет долара. А най-хубавото от всичко бе това, че той така добре се представи! В този миг хората от Удмън навярно си умираха от смях за гдето така го бяха преметнали.

Тейн се чувстваше малко засрамен от това — те бяха толкова сърдечни хора. Държаха се с него така мило и го поканиха да остане за вечеря. Седяха и си говориха с него, разведоха го из фермата и дори го помолиха да се обажда винаги, когато има път към тях.

Той пропиля целия си ден и това никак не му хареса, но може би си струваше. Струваше си да си изгради такава репутация — на човек, който страда от размекване на мозъка и не знае цената дори на един долар. По този начин един ден може би Тейн щеше да успее да завърти по-добър бизнес в квартала.

Той чу телевизора, още щом отвори задната врата. Звукът беше ясен и силен и Тейн затрополи надолу по стълбите към мазето, обхванат от паника. Защото сега, когато бе изтъргувал телевизора без крачета, апаратът на Аби беше единственият долу, а той бе повреден.

И наистина беше телевизорът на Аби. Стоеше точно, където го бяха поставили той и Бийсли тази сутрин и нищо му нямаше… изобщо нищо му нямаше. Предаваше дори цветно!

Цветен телевизор ли!!!

Тейн спря най-долу на стълбите и се подпря на перилата, за да не падне.

Апаратът продължаваше да предава в цветове.

Тейн го заобиколи и мина откъм задната му част.

Капакът беше свален и облегнат на една от скамейките зад телевизора. Виждаха се вътрешностите му, които весело блестяха.

Тейн клекна на пода на мазето и премига към осветените вътрешни части — изглеждаха доста по-различни от обикновено. Той бе поправял апарата много пъти преди и смяташе, че има добра представа за това как трябва да изглеждат частите му. А сега те му се струваха различни, макар че колкото различни бяха, Тейн не можеше да каже.

По стълбите се чуха нечии тежки стъпки и до него долетя гърмящ и сърдечен глас.

— Е, Хайръм, виждам, че си го поправил!

Тейн скочи на крака, сякаш беше на пружина и остана прав, скован и занемял.

Хенри Хортън стоеше на стълбите, леко разкрачен и щастлив.

— Казах аз на Аби, че няма да е готов, обаче тя ми рече да дойда, въпреки това… Ей, Хайръм, ама той предава цветно! Как го направи бе, човек?!

Тейн се усмихна мъртвешки.

— Просто пипнах тук-там — отвърна той.

Хенри слезе по стъпалата с тежката си стъпка и застана пред телевизора. Ръцете му бяха на гърба и той се взря в апарата по възможно най-началнически начин. Сетне поклати глава и каза:

— Никога не бих помислил, че е възможно.

— Аби спомена, че си искал да гледаш цветно.

— Ами да! Разбира се, че исках! Ама не и от този стар телевизор! Никога не съм очаквал този стар апарат да стане цветен. Как го направи, Хайръм?

Тейн изрече най-тържествено самата истина:

— Не мога точно да кажа — отвърна той.

До една от скамейките Хенри намери малко буре, търкулна го и го изправи пред старовремския телевизор. Седна предпазливо, после се отпусна, за да му е по-удобно.

— Така върви светът — рече той. — Има хора като тебе, ама те не са много — просто американци, които обичат да се ровят из боклуците. Човъркат навсякъде. Пипнат тук, пипнат там и преди да се усетят, хоп, измислили са нещо.

Хенри седеше върху бурето и се взираше в телевизора.

— Наистина е хубав — каза той. — По-добър е от цветните, които продават в Минеаполис. Отбих се в един-два магазина миналия път, когато бях там и хвърлих поглед на цветните телевизори. Да ти кажа честно, Хайръм, нито един от тях не беше толкова хубав, колкото този.

Тейн обърса чело с ръкава на ризата си. В мазето някак ставаше много топло. По цялото му тяло бе избила ситна пот.

Хенри намери голяма пура в един от джобовете си и я подаде на Тейн.

— Не, благодаря. Не пуша.

— И може би добре правиш — рече Хенри. — Отвратителен навик.

Той пъхна пурата в устата си и я завъртя от изток на запад.

— Всеки човек заема своето място в живота — обяви Хенри като разпери ръце. — Когато става въпрос за такова нещо, ти си човекът, който може да се справи. Ти сякаш мислиш чрез механични изобретения и електронни вериги. Аз пък нищо не разбирам от тях! Дори и от компютри! Нищичко не отбирам, но си наемам хора. Не мога дори една дъска да срежа или да закова пирон. Обаче мога да организирам. Помниш ли, Хайръм, как всички се подсмихваха, когато основах завода?

— Е, имаше нещо такова.

— И още как! Седмици наред си криеха лицата в ръцете, за да не видя хитрите им усмивки. Какво си мисли, че прави Хенри, викаха си. Да отвори фабрика за компютри тук, в този пущинак! Да не би да си мисли, че може да конкурира онези големи източни компании?! И не престанаха да се хилят, докато не продадох няколко десетки компютри и не получих поръчки за една-две години напред.

Хенри извади от джоба си запалка и внимателно запали пурата си, без да откъсва очи от телевизора.

— Тук има много хляб — рече благоразумно той. — Може да донесе сума пари… някой прост адаптор, който ще става на всеки друг телевизор може да бъде цветен.

Хенри звучно се закиска с пура в уста.

— Ако в този миг „Ар Си Ей“ можеха да разберат какво става тук — продължи той, — то не биха си прерязали гръкляните на часа.

— Но аз не зная какво съм направил — протестира Тейн.

— О, няма значение — рече щастливо Хенри. — Утре ще занеса телевизора в завода и ще го оставя на няколко от моите момчета. За нула време ще открият какво си направил.

Хенри извади пурата от устата си, изгледа я изпитателно и после пак я захапа.

— Както казах, Хайръм, тази е разликата между нас. Ти можеш да направиш нещо, но нямаш възможностите. Аз не умея нищо, но мога да организирам, когато вече нещо е направено. Преди да сме свършили с това, ти ще се валяш до колене в двадесет доларови банкноти!

— Но аз не съм…

— Не се тревожи. Просто остави на мен. Аз притежавам завода и всички пари, които са ни необходими. Ще се спогодим за подялбата.

— Много ти благодаря — каза Тейн по навик.

— За нищо — натърти великодушно Хенри. — Просто имам агресивно и напористо чувство за печалбата. Щях да се срамувам от себе си, ако бях пропуснал този случай.

Той седеше върху бурето и гледаше цветното предаване.

— Знаеш ли, Хайръм — рече Хенри след малко. — Често съм си мислил за това, но не можах нищо да направя. Имам един стар компютър в завода, който ще трябва да изхвърли на боклука, защото заема много място, което много ни трябва. Той е един от първите ни модели… нещо като експеримент, който напълно се провали. Наистина е скапана работа. Никой не успя да направи нещо с него. Опитахме няколко подхода, но вероятно бяха погрешни… а може и да са били правилни, обаче ние не знаехме достатъчно, за да ги изпипаме както трябва. Вече толкова години компютърът стои в един ъгъл и аз отдавна трябваше да го изхвърля на боклука, но някак си хич не ми се иска. Чудя се дали няма да ти хареса… просто да се поровиш малко в него?

— Ами, не зная — отвърна Тейн.

Хенри зае благопристойна поза.

— Имай предвид, че изобщо не се ангажираш. Навярно нищо няма да можеш да направиш с него… Честно казано, ще се изненадам, ако успееш, но за опит пари не взимат. Може да решиш да го разпердушиниш на съставните му елементи заради специалното парично възнаграждение. В него има части на стойност няколко хиляди долара. Вероятно ще можеш да ги използваш по един или друг начин.

— Навярно ще бъде интересно — съгласи се Тейн без особен ентусиазъм.

— Добре — рече Хенри с ентусиазъм, който компенсираше липсата на такъв у Тейн. — Ще накарам момчетата да го докарат утре тук. Тежък е. Ще изпратя повечко помощници, та да го разтоварят и да го сложат долу в мазето.

Хенри внимателно се изправи и отръска пепелта от скута си.

— Ще накарам момчетата да вземат и телевизора по същото време — добави той. — Трябва да кажа на Аби, че още не си го поправил. Ако го оставя да влезе вкъщи, така както работи сега, тя ще се вкопчи в него.

Хенри се заизкачва тежко по стълбите. Тейн го изпрати до вратата и видя как фигурата му се изгубва в лятната нощ.