Грабеж по сценарий

1

Нищо не привлича тълпата по-бързо от мъртва знаменитост.

Докато двамата с Кайли пристигнем на местопрестъплението, пред кино „Зигфелд“ вече се бяха струпали безброй опечалени, понесли свещи, цветя, плюшени играчки и снимки на покойната Елена Травърс.

Вестникарите от Дейли Нюз щяха да обобщят събитието само с една дума в заглавията на утрешния брой: ФЕНДЕМОНИЯ!

— Зак! Зак Джордан!

Вдигнах глава и видях приближаващия се към нас Ставрос Келепурис. Той е сержант от старата школа, строг към подчинените си и още по-строг към самия себе си, което е и главната причина колегите му или да го уважават, или да го мразят до мозъка на костите си. А понякога и двете.

— Зак, сигурен бях, че ще натресат този случай на „Специални клиенти“ — започна той още докато се здрависвахме. След това се обърна към Кайли: — А вие трябва да сте детектив Макдоналд.

— Наричай ме Кайли. Приятно ми е най-накрая да се запознаем, сержант — кимна тя. — И за протокола, случаят не ни беше натресен, а ни го спуснаха отгоре. Какво знаем до момента?

— Имаме мъртва кинозвезда, шофьор на лимузината в спешното отделение с куршум в гърба и двама избягали престъпници. А също и видеозапис, който няма да ви даде кой знае каква друга информация.

— Прав си — съгласи се Кайли. — Вече го гледахме.

— Целият проклет град го е гледал — смръщи се Келепурис. — Тук имаше не повече от петдесетина души, дошли да видят звездата за премиерата жива. Ала щом я проснаха в локва кръв на тротоара, веднага долетяха цяла орда лешояди с камери на телефоните си, надяващи се да уловят частица от холивудската история.

— Запознай ни набързо със случилото се преди изстрелите — помолих го аз.

— Вечерта беше спокойна, имаше само от обичайните папараци, които обикновено се стремим да задържим зад огражденията, но те не създаваха проблеми. Разполагах с повече ченгета от необходимото.

— Защо?

— Всичко е част от холивудските приумици… Травърс носеше огърлица за няколко милиона долара, а от отдел „Реклама“ решили, че ще изглежда по-добре, ако е заобиколена от дванайсет ченгета, които да я пазят, вместо само от четири. Студиото плаща на градската управа за охраната, така че са можели да наемат колкото си щат. Всички тук бяхме просто статисти в сини униформи или поне докато този ужас не ни дойде до главите.

— Обясни ми нещо повече за мъжа, който е бил в колата с нея.

— Казва се Крейг Джефърс. Той е личният й фитнес инструктор, но от това, което чух от него, излиза, че са имали и друг тип връзка, която не са афиширали открито.

— Има ли и друго, което не сме видели във видеото? — попитах аз.

— Изглежда, всичко е започнало като обикновен грабеж, нападателят е сграбчил огърлицата и понечил да побегне. Бил един от двамата, спрели с оръжия лимузината. Не мисля, че са възнамерявали да наранят когото и да било. Просто са искали да се доберат до това безумно скъпо нещо.

— А какво се е объркало?

— Джефърс. Той е бодибилдър — от типа мачо до мозъка на костите. Решил да се прави на Джейсън Стейтъм и да избие оръжието от ръцете на единия от нападателите, само че не станало точно както смятал.

— Да, такива задници са мъжете — отбеляза Кайли и поклати глава.

— Ти си истински късметлия, Зак — ухили ми се Келепурис. — Партньорката ти ми харесва. Даже на приказки звучи точно като жена ми.

— Има ли нещо друго? — попитах.

— Аз съм само охрана, Зак, не съм тук като ченге, така че не съм се ровил на по-дълбоко. Освен това Джефърс изглеждаше твърде съсипан, за да отговаря на много въпроси. Това, което е направил, е повече от тъпо, но човек няма как да не го съжалява. Ръцете на горкото копеле ще бъдат изцапани с кръвта на Елена Травърс до края на живота му.

— Ето затова те харесвам, Ставрос — кимнах аз, — никога не се притесняваш да споделиш открито мнението си.

— Съжалявам, че ще трябва да те разочаровам, детективе, но това не е моето мнение. Това бяха думи на самия Крейг Джефърс.

2

Подминахме смачканите останки от лимузината и камиона с прожекторите и се отправихме към червения килим, където се виждаше Чък Драйдън, коленичил до тялото на актрисата.

Драйдън, който отдавна се славеше с харизмата си на средностатистически затворнически надзирател, вдигна поглед, щом ни чу да приближаваме. Обичайната му сурова физиономия се посмекчи, когато забеляза Кайли, но въпреки това предпочете да заговори директно за работа, без каквито и да било предисловия.

— Отнесла е 9 мм куршум в корема — започна той. — Починала е от кръвозагубата.

— Благодаря. — Кайли го дари с отработената си усмивка, която говореше, че той е любимият й разследващ на местопрестъплението.

Влязохме във фоайето на кино „Зигфелд“, то беше изцяло опразнено, ако не се брояха няколкото ченгета и мъжът, който седеше на пода с гръб към стената, заровил глава в шепи.

— Господин Джефърс? — попита спокойно Кайли.

Той вдигна глава. Очите му бяха зачервени, а лицето му — изкривено от болка.

— Казах й, че съжалявам — започна той, — преди да умре, я прегърнах и й казах, че съжалявам. Тя не отговори, но съм сигурен, че ме чу.

— Ще открием човека, който направи това — обеща Кайли и приклекна до него.

— Аз го направих! — изстена той. — Вината е толкова моя, колкото и на всеки друг!

— Може ли да поговорим? — Кайли се изправи.

Джефърс също се надигна. Беше едър светлокос мъж, на ръст около метър и деветдесет, с широки рамене, дебел врат и релефни гърди, които изпълваха окървавената му риза до пръсване. Имаше известна вероятност човекът просто да беше уцелил генетичния джакпот, но самият аз съм достатъчно грамотен фитнес маниак, за да мога да разпозная фигура, формирана под въздействието на стероидите. Непропорционално развитата горна част на тялото и силно изпъкналите вени по ръцете му, както и обилното акне говореха сами за себе си. Крейг Джефърс определено беше любител на стероидните напитки.

— Бяхме спрели на червения светофар — заговори той, — тогава от нищото се появиха двама въоръжени. Принудиха шофьора да свали страничните стъкла на колата и единият от тях насочи пистолет към Елена. Сигурен съм, че тя щеше да му даде огърлицата си, ако й я беше поискал, но не — онзи реши да забие ноктите си в шията й и да я отмъкне. Копелето я одра до кръв, нарани я и тя изпищя. Точно това ме вбеси — писъкът й.

— И как по-точно ви вбеси? — заинтересува се Кайли.

— Нещо в мен се пречупи. Посегнах към оръжието му. Знам, че винаги ни учат да не го правим, но човек не разсъждава, когато го залее вълната от адреналин. Сграбчих китката му с една ръка и тъкмо щях да го цапардосам с другата, когато пистолетът гръмна.

Чувал бях тази история и преди — мъж, „въоръжен“ само с излишък от тестостерон, решава да си опита късмета в ръкопашен бой срещу оръжие. На Джаки Чан му се получава във филмите, но не беше сработило за Крейг Джефърс в реалния живот.

— И какво стана след това? — попита Кайли.

— Той стреля още веднъж. По-късно разбрах, че е покосил шофьора. Всичко останало ми е като в мъгла. Спомням си ясно единствено Елена.

— Опитайте да опишете двамата нападатели — подкани го Кайли.

— Носеха черни плетени шапки и зелени хирургически маски, които скриваха лицата им. Онзи, който посегна през прозореца отзад, беше без ръкавици и успях да видя ръцете му. Беше бял.

— Какви бяха взаимоотношенията ви с Елена Травърс? — попитах го аз.

— Обичах я.

— Били сте и неин личен треньор, нали?

— Така започна всичко, но преди шест месеца я поканих да излезем на среща. Не мислех, че нещата между нас могат да се получат, но се случиха. Направо не ми се вярваше… Елена можеше да има който си поиска мъж в Холивуд, но пожела да бъде единствено с мен. Бях готов да прекарам остатъка от живота си с нея, а сега… — Джефърс поклати глава.

Разпитът приключи, но с Кайли го оставихме за миг да помисли над загубата си.

Тримата просто стояхме и мълчахме в центъра на обширното фоайе на кино „Зигфелд“ с червения плюшен мокет и проблясващите над главите ни кристални полилеи. Бяхме заобиколени от половин дузина огромни снимки на Елена Травърс, които ни наблюдаваха от всеки ъгъл. Накрая Джефърс пръв наруши тишината:

— Вината е изцяло моя — зашепна той. — Ако Елена беше дошла с Лео, както беше уговорено, сега все още щеше да е жива.

И така изведнъж се оказа, че разпитът ни все пак не беше свършил.

— Кой е Лео? — попитах аз.

3

Оказа се, че Кайли вече познаваше Лео.

— Съмнявам се, че и той ще ме помни — подхвърли тя, когато се върнахме в колата.

— Та как иначе? Ти си най-незабравимото ченге в службата — подкачих я аз.

— Онази вечер не бях в ролята си на ченге. Беше парти от филмовата индустрия и бях там в качеството си на госпожа Спенс Харингтън. Лео беше толкова заслепен от блясъка наоколо, че едва ме поздрави. Хората като него не си губят времето да разговарят със съпруги на хората, които правят филмите.

Открих телефонния номер на Басет в джиесема на Елена Травърс. Обадих му се и обясних, че искаме да му зададем няколко въпроса.

— И ние с брат ми също имаме няколко въпроса — отговори той. — Може ли да дойдете в нашия апартамент?

Докато стигнем дотам, улицата отпред се беше напълнила с новинарски бусове, папараци и обичайната тълпа от зяпачи, привлечени неудържимо от убийството. Две полицейски патрулки и двама регулировчици в светлоотражателни жилетки обезопасяваха пространството и поддържаха реда.

Покрай работата си в „Специални клиенти“ имах възможност да се запозная от първо лице с живота на по-високопоставената половина от обществото. Братята Басет, разбира се, не бяха точно представители на „по-високопоставените“ — те бяха еднопроцентова извадка от единия процент най-високопоставени, а така нареченият им апартамент представляваше по-скоро нещо като дворец.

В миналото, когато Ню Йорк е бил все още индустриален център на страната, Манхатън бил изпълнен с огромни промишлени сгради, предназначени за търговия или производство, като сред тях рядко се срещали и жилищни постройки. В началото на осемдесетте години, след законодателна промяна, предприемчиви богаташи получили възможността да докопат тези студени, неприветливи, пълни с плъхове здания почти на безценица.

Усетили се рано, братята Басет бяха успели да превърнат един шестетажен склад на Западна двайсет и първа улица в два впечатляващи апартамента, всеки на три нива. Лео живееше в долната половина на сградата. С Кайли взехме асансьора до третия етаж.

От входната врата се влизаше направо в просторна стая с висок таван, огромни прозорци и обзавеждане, което сякаш беше излязло от някой музей. Двамата мъже, които ни очакваха, изобщо не приличаха на братя. Единият беше едър и широкоплещест, с прошарена сива брада и пронизителни студени сини очи. Беше облечен в избелели джинси и невзрачна тениска.

— Макс Басет — представи се той.

Другият беше нисък, с овални черти и гарвановочерна коса, чийто цвят можеше да бъде постигнат единствено по химически път. Той носеше червено сако от смокинг, навлечено върху тъмнопурпурна копринена пижама, която изглеждаше така, сякаш току-що беше излязла от гардероба на Хю Хефнър.

— Аз съм Лео — каза той. — Благодаря, че дойдохте. Съсипани сме от загубата, а по телевизията не съобщават никаква достоверна информация. Моля ви, обяснете ни какво точно се случи.

Седнахме и ги запознахме с основните моменти от случая.

— Не разбирам — заяви Лео, — ограбвали са ни и преди. Крадците на бижута почти никога не прибягват до насилие. Защо им е трябвало да я застрелват?

— Ти изобщо нищо ли не чу? — смъмри го Макс. — Застреляли са я, защото онзи идиот, приятелят й, е сграбчил оръжието.

— Значи намекваш, че е станало заради мен? — възрази рязко Лео.

— Божичко, Лео! Как, по дяволите, успя да го извъртиш така, та да излезе, че те обвинявам? — не му остана длъжен Макс.

— Защото точно аз бях този, който трябваше да я придружава. Ако някой беше натикал пистолет в моето лице, щях да му кажа: „Вземай и огърлицата, и портфейла ми, и каквото искаш… Само не ни наранявай“. Ала аз не отидох и сега тя е мъртва.

— А защо не отидохте? — попитах.

— Случи се един глупав инцидент — призна Лео. — Бях…

— По-скоро беше глупаво решение — намеси се Макс. — Той не отиде, защото по сакото му имаше сос за коктейли. На Елена обаче изобщо не й пукаше за това и го помоли да я придружи, но той отказа.

— Благодаря ти, Макс — заяви Лео и се изправи, — сякаш аз самият не се чувствам достатъчно ужасно заради всичко, което се случи. Съсипан съм — обърна се той към мен, — затова, ако имате други въпроси, ще се радвам да ви отговоря утре сутринта. Насаме.

И без да изчака отговора ми, просто се обърна и излезе от стаята.

— Е, виждате за какво става въпрос, детективи — обади се Макс. — Брат ми обича да драматизира. Пада си по зрелищните появи и още по-зрелищните напускания на сцената. Той се държи като истинска примадона дори когато драмата не го засяга лично. Това е една ужасна трагедия. Как бих могъл да ви помогна да откриете хората, които са убили Елена?

— Можете ли да ни опишете огърлицата? — попитах аз.

— Като се има предвид, че аз съм дизайнерът й, да. Има двайсет смарагда, абсолютно еднакви и с перфектно качество, те са по четири карата. Около всеки един от тях е монтиран кръг от диаманти с кръгла и крушовидна форма. Мънички, от по 0,05 карата, но ефектът е ослепителен. Тя изглеждаше прекрасно с нея.

— Кой знаеше, че тя ще носи огърлицата?

— Всички. — Макс поклати глава. — Беше една от поредните приумици на Лео за публични изяви.

— Изглежда, не се разбирате много добре с брат си — отбеляза Кайли.

— Не съвсем… Може би някога е можело човек да разходи Мерилин Монро или Елизабет Тейлър по червения килим, украсени с огърлици от осем милиона долара, с надеждата, че тази маневра ще донесе някакъв вълшебен ефект върху продажбите на марката, но това отдавна вече не е така. Казах на Лео, че все още живее във втората половина на двайсети век. Цялата шумотевица сега щеше да бъде насочена към Елена и никой нямаше да обърне внимание, че носи оригинално бижу на Макс Басет. Е, оказа се, че греша. Сега всички ще ме запомнят като човека, който създаде огърлицата, заради която загина Елена Травърс.

— Господин Басет, който и да е взел огърлицата, ще се опита да я продаде — намеси се Кайли. — Трябват ни нейни снимки, както и лазерното й защитно гравиране, отразено в ОБС и ФБР.

— Пиарката ни Соня Чен ще ви ги изпрати до час — обеща той. После добави: — Впечатлен съм! Не са много ченгетата, запознати с Обединението за бижутерска сигурност.

— Ние имаме малко повече опит в тази област в сравнение с повечето редови ченгета — обясни Кайли.

Пропусна обаче да добави, че за отдел „Специални клиенти“ случаите на откраднати бижута бяха толкова обичайни, колкото обикновените кражби от магазин.

4

При нормални обстоятелства прибирането у дома пет часа след края на работната ми смяна не би се считало за проблем, ала през последното денонощие животът ми беше всичко друго, но не и нормален. Двамата с Черил живеехме заедно.

Или поне се опитвахме, но се оказа, че аз не изпълнявах достатъчно добре своята част от задълженията по съвместното съжителство. Това беше петата ми поредна нощ, в която се прибирах късно, откакто тя се беше преместила да живее при мен. Освен това в два от последните три уикенда ме бяха викали на работа.

Запознах се с доктор Черил Робинсън преди около четири години. Тогава бях все още в списъка с кандидати за отдел „Специални клиенти“, а тя беше полицейският психолог, на когото бяха възложили задачата да оцени пригодността ми. Знам, че хората се преценяват по вътрешната им красота, но е невъзможно да се запознаеш с Черил и да не бъдеш заслепен от външната й хубост. По-голямата част от семейството й са ирландци, но тъмнокафявите й очи и гарвановочерната й коса, както и великолепната й кожа с цвят на карамел, които карат хората да се обръщат след нея, се дължат на нейната ДНК, привнесена от латиноамериканската й баба. Оказа се, че и аз бях поразен от нея мигновено.

По онова време Черил имаше само един недостатък — съпруг. Но хубавите неща се случват на тези, които умеят да чакат. И така преди около година бракът на Черил и Фред Робинсън рухна с гръм и трясък и тогава с нея се превърнахме от приятели в любовници. А след това и в онзи тип хора, които излизат заедно, но все още живеят в отделни апартаменти, защото не са сигурни дали от връзката им ще излезе нещо.

— Побързай! — повика ме тя още в мига, в който отворих входната врата на апартамента ми.

— Съжалявам, че закъснях — започнах аз. — Бях…

— Знам, знам — прекъсна ме тя. — Новините в единайсет тъкмо започват.

Седеше на дивана, облечена в черни къси панталонки и тюркоазен спортен потник, а косата й беше прибрана в конска опашка. Потупа с ръка възглавницата и аз се настаних до нея.

— Сигурно умираш от глад — каза Черил и се наведе към мен, за да ме дари с целувка.

Така си беше, но е невъзпитано да се прибереш с пет часа закъснение и най-напред да попиташ какво има за вечеря. Така или иначе не ми се наложи, тъй като Черил ми беше приготвила чиния със сирене, маслини, салса и чипс. Беше я оставила на масичката за кафе, а до нея имаше бутилка вино и две чаши. Нахвърлих се на храната като прегладнял вълк, опитвайки поне за момент да забравя за убийството на Елена Травърс.

Новинарският репортаж беше изпълнен с кадри от досегашната филмова кариера на актрисата. Показваха катастрофиралата лимузина и тялото й, проснато на червения килим, а накрая и кадър с изчезналата огърлица. А като се има предвид и фактът, че с Кайли бяхме преки участници в три от последните високопрофилни престъпни случая през последната година, репортерът беше счел за необходимо да насочи камерите и към нас. Спомена ни по име и показа как влизаме в кино „Зигфелд“, за да разпитаме Крейг Джефърс.

Репортажът завърши с кадър на тийнейджърка с мокри от сълзи бузи, която беше коленичила и поставяше букет цветя пред импровизиран мемориал.

— Ужасно е — отбеляза Черил, която също всеки момент щеше да се разплаче. — Радвам се, че с Кайли сте ангажирани по този случай. Ще го разрешите.

— Няма да е лесно — възразих. — По всичко изглежда, че е обир, който е тръгнал лошо, така че няма пряка връзка между убиеца и жертвата.

— Не бъди толкова обезкуражен. Успявали сте да разрешите и далеч по-сложни случаи.

— Знам, но това ще означава, че ще ми се налага да работя извънредно, заради което съжалявам.

— Престани! — смъмри ме тя.

Не разбрах къде точно бях допуснал грешка, но ясно си личеше, че има нещо.

— С какво да престана? — попитах аз.

— Да се извиняваш.

— Мислех си, че жените харесват извиненията — оправдах се, дарявайки я с една от момчешките си усмивки. — Особено ако са придружени от цветя или бижута.

Черил изключи звука на телевизора, което определено не беше добър знак.

— Не знам какво харесват другите жени, Зак, но на тази, с която живееш, определено не й допада да се извиняваш по команда — заяви тя.

— Не съм сигурен какво имаш предвид…

— Искам да кажа, че ти току-що се опита да ми се извиниш предварително, че ще работиш извънредно. Това е манипулативно. Опитваш се да предотвратиш евентуална негативна реакция от моя страна за следващия път, когато ще се прибереш късно у дома.

— Мислех си, че просто поемам отговорност за действията си.

— А аз си мисля, че просто си просиш извинителна бележка. Как е възможно Черил да се сърди? Нали вече я предупредих, че ще става така?

— А какво мога да кажа? Чувствам се виновен всеки път, когато оставам до късно на работа.

— И защо? Ти си ченге. Знам, че работиш ужасно много. Всъщност може би помниш, че аз съм един от хората, които ти помогнаха да започнеш тази работа.

— Е, в такъв случай какъв е най-добрият ми ход, докторе? — заинтересувах се аз. — Трябва ли да продължа с извиненията, или да падна на колене и да се моля да ми простиш за това, че съм ги изрекъл?

Това свърши работа и тя се разсмя.

— Имам по-добра идея — заяви Черил. — И двамата изкарахме цяла вечер вторачени само в смъртта. Хайде да направим нещо жизнеутвърждаващо.

При тези думи тя ме хвана за ръка и ме поведе към спалнята. Приглуши осветлението до нежнозлатист нюанс и започнахме да се разсъбличаме. Правехме го бавно, избягвайки умишлено да се докосваме. И оставяхме точно толкова място между телата си, колкото да нарасне трепетното напрежение от това, което предстоеше.

— Още не — прошепна тя, когато се изправих пред нея напълно гол и очевидно готов. Обзе ме усещане за сладка агония и наелектризиращо очакване. Тя дръпна завивките и легна на леглото. — Сега — едва промълви.

Наведох се и телата ни нежно се докоснаха. Целунах гърдите й в мига, в който без никакво усилие се плъзнах в нея.

И така под приглушената светлина и в прегръдките на жената, която все повече започвах да обичам, бавно взе да избледнява суровата реалност на значката и оръжието, които носех всеки ден. Тревогите ми от миналото и страховете ми за бъдещето тихо се стапяха.

Нямаше думи, съществуваше само успокояващото усещане да бъда с единствения човек на този свят, който наистина имаше значение за мен. Преживяването беше наистина жизнеутвърждаващо.

5

На следващата сутрин влязох в закусвалнята на Гери и се настаних в любимото ми сепаре. Самата Гери излезе иззад тезгяха, за да ми донесе кафе.

— Видях те по новините снощи — започна тя.

— Как изглеждах?

— Ами така, сякаш имаше огромна нужда да се наспиш. Ала съдейки по начина, по който се домъкна тук тази сутрин, предполагам, че не си успял. Закуската ще ти помогне — добави тя. — Какво да бъде?

— Яйца на очи, бекон и препечена филийка — поръчах аз.

— Ще искаш ли и нещо друго към тази английска закуска? — попита тя.

— Не, благодаря.

— Не е задължително да е от менюто — усмихна се Гери. — Гледам да се грижа добре за специалните си клиенти.

— О, престани! — възпротивих се аз в мига, в който осъзнах, че ме поднасяше.

Гери Гомпертс е безцеремонна баба еврейка, която никому не цепеше басма и винаги сервираше домашно приготвената си храна, гарнирана с цветисти и духовити мъдрости. И особено с разсъждения за успешните и неуспешните житейски връзки.

— Да ти изглеждам като някой, който има нужда от терапия? — попитах я аз.

— Та кой ти е споменавал за терапия? — изгледа ме невинно тя. — Знам само, че Черил се премести да живее при теб преди три седмици, миналата вечер ти си се прибрал бог знае по кое време, а тази сутрин ми цъфваш по-притеснен от девица, озовала се сред пияни моряци. Ще предположа съвсем произволно, че напрегнатият ти мозък днес е по-затормозен от обичайно. Ако терапията би ти помогнала, то трябва да знаеш, че си дошъл в правилната закусвалня.

— В голяма грешка си — възразих аз.

— Хм, май уцелих болното място. Ей сега се връщам — кимна Гери.

Малко по-късно се появи отново със закуската ми, доля ми още кафе и седна на масата срещу мен.

— Постоянно го правиш — продължи тя. — Появяваш се с тази отчаяна физиономия на човек, който е на голям зор, аз предлагам да ти помогна, а ти започваш да се правиш на недостъпен. Или ми обясни какво става, или ще си намеря някой друг, който оценява по-добре това, което може да стори една жена с опит.

Разказах й.

— Е, значи си зает — сви рамене тя. — Това е свързано с територията. Черил няма да се изнесе само защото си ангажиран в сложен случай и се налага да оставаш на работа до късно.

— Не бъди толкова сигурна — възразих. — Познавам прекалено много ченгета, чиито връзки са рухнали само защото са поставяли работата си на първо място.

— Проблемът не е в работата ти, Зак.

— А в какво е тогава?

Тя взе кутийката с пакетчета захар и я изсипа на масата.

— Какво правиш? — учудих се.

— Това е ресторантската версия на презентация в „Пауърпойнт“. — Гери взе едно розово пакетче с подсладител и едно синьо с обикновена захар. — Синьото си ти, а розовото е Черил. Ето ви, представи си, че сте си у дома — каза тя и сложи и двете пакетчета в празната кутийка. — Това тук е работата — добави и взе една солница, която остави в другия край на масата. — На теб всеки ден ти се налага да ходиш в солната мина — продължи Гери, грабна пакетчето Зак от дома и го премести при работата. — Там си в компанията на още много мъже, всичките в синьо — поясни тя и обгради солницата с още няколко пакетчета захар. — Там е и бившата ти приятелка Кайли — добави и постави едно розово пакетче подсладител в синята купчинка. — На работа двамата с Кайли излизате и прекарвате между десет и четиринайсет часа заедно. — Тя взе двете пакетчета и ги премести на едно свободно място на масата. — Е? Все още ли мислиш, че всичко е заради извънредните часове, или по-скоро се извиняваш на Черил заради това, че прекарваш времето до късно вечер в компанията на Кайли?

— Надявам се, че не ме обвиняваш в нещо подобно — ядосах се аз, — защото целият ти анализ дотук е основан на стара информация. Отдавна съм продължил напред. Кайли остана в миналото. Черил е моето бъдеще. Сапуненият сериал с главен герой Зак Джордан свърши.

— Сигурна съм, че си вярваш, но забравяш едно нещо. Когато Черил се пренесе при теб, заедно преминахте от фазата на излизането във фазата на съвместното съжителство. Сега живееш с нея и се обзалагам, че всеки път, когато до късно през нощта с бившата ти си играете на стражари и апаши, ти се терзаеш от мисълта, че бъдещето ти си стои самичко в любовното гнезденце и чака да се прибереш. — Гери ми подаде кутийката със самотното розово пакетче подсладител и настоя: — Признай си го!

Преди да успея да й отговоря, телефонът в джоба ми извибрира и на екрана се появи съобщение. Беше от капитан Кейтс и гласеше: „“Грейси Меншън". Веднага".

— Гери, трябва да вървя — казах аз и се изправих.

— Почакай минутка — помоли тя и посочи пакетчетата изкуствен подсладител, разпръснати по масата. — А кой ще оправи цялата тази бъркотия тук?

— И откога това е моя работа?

По лицето й се разля триумфираща усмивка.

— Това е част от терапията ти, Зак. Животът си е твой. Трябва сам да си го оправиш.

6

Мюриъл Сайкс беше кмет на Ню Йорк едва от три месеца, но двамата с Кайли вече бяхме в списъка й с телефонни номера за бързо набиране. Бяхме й оказали изключителна помощ във времето, когато все още беше кандидат за поста, и по една щастлива случайност сега тя вярваше в мотото „Отвърни на доброто с добро“.

Началството в отдел „Специални клиенти“ отлично съзнаваше ползите от близките дружески отношения с политиците на власт и беше във възторг от факта, че сме спечелили доверието на кмета. Затова, когато получихме съобщението от Кейтс да отидем в резиденция „Грейси Меншън“, с Кайли нямахме време за губене, за да преценяваме приоритетите си. Сайкс беше нашият приоритет.

Кайли ме чакаше пред сградата на Девети участък.

— Знаеш ли какво иска кметът? — попитах я още щом се качих в колата.

— Не — отговори тя. — Бях в офиса, когато Кейтс получи обаждането. Нямаше повече подробности, тя просто ми нареди да тръгвам.

— Докладва ли на Кейтс докъде сме стигнали по случая с Елена Травърс?

— По-скоро докъде не сме стигнали. Нямаме нищо. Единственото, което можах да й кажа, е, че тези момчета не са били професионални крадци на бижута. Те са двама аматьори, които са направили ужасна грешка и сега ще се опитат да се отърват от огърлицата възможно най-бързо. Обясних й, че сме пуснали слуха за това и се надяваме да получим пробив чрез широката ни мрежа от разузнавачи.

— Широка ли? Обадили сме се само на трима детективи. Кейтс не се върза на тези глупости, нали? — усъмних се аз.

— Разбира се, че не. Но я накарах да се разсмее.

Две минути по-късно пристигнахме пред „Ерейси“ и съобщихме на охраната на портала, че имаме среща с кмета.

— Добре е да побързате — посъветва ни човекът от охраната. — Колата я чака и тя ще отпътува след минута.

Черният джип на кмета беше паркиран пред входа на резиденцията. Веднага разпознах шофьора й.

— Какво става, Чарли? Току-що получихме обаждане, че кметът искала да се види с нас.

— А тя току-що получи обаждане, че губернаторът искал да се види с нея. На всички ни се налага да играем по свирката на някого, Зак — поклати глава той.

С Кайли се изкачихме по стълбите пред входната врата, която в същия момент рязко се отвори и Мюриъл Сайкс излетя отвътре. Носеше топло лилаво манто и хладна намръщена физиономия.

— Добро утро, госпожо кмет — поздравих я аз.

— Любимката на Америка беше убита в града, който аз ръководя. Какво, по дяволите, му е доброто на това? — извика тя. После попита по-меко: — Докъде стигнахте по случая?

— Все още нямаме съществена информация, която да докладваме.

— Нищо съществено, изглежда, ще бъде лайтмотивът на целия ми ден — ядосано промълви Сайкс. — Тъкмо заминавам за Олбъни, където ще се наслушам на лъжи.

Тя слезе по стълбите и тръгна към джипа. Чарли й отвори задната врата, когато се приближи.

С Кайли я последвахме.

— Госпожо кмет — продължих аз, — вие сте наредили да ни повикат тук. Просто искахте да получите информация по случая на Травърс ли?

— Не, по дяволите. Знам, че нямате нищо по случая, след като никой от „Специални клиенти“ в управлението все още не ми се е обадил, за да съобщи, че сте се добрали до нещо.

Тя се качи на задната седалка в колата и Чарли затвори вратата след нея. Сайкс свали стъклото и добави:

— Извиках ви заради нещо друго. Става въпрос за една неприятна история, а не мога да се доверя на кого да е да се занимае с нея, освен на вас двамата.

— Благодаря. А имате ли време, за да ни съобщите повече подробности?

— Детектив, нямам време, дори да си навия часовника. Хауърд ще ви запознае с подробностите. Той ви чака вътре — каза тя, след което вдигна обратно прозореца и джипът потегли по двеста и трийсет километровото разстояние до столицата на щата.

— Никога преди не съм я виждал в толкова скапано настроение — отбелязах. — Не ми се ще в този момент да съм на мястото на Чарли.

— По дяволите — изруга Кайли, — ако това е истинското лице на Мюриъл Сайкс, аз пък не искам да съм на мястото на Хауърд.

Това ме накара да се разсмея. Хауърд Сайкс беше съпругът й. Качихме се обратно по стълбите към входната врата на резиденцията, за да разберем с каква неприятна история възнамеряваха да ни натоварят.

7

Мюриъл Сайкс беше бедно момиче от улиците на Бруклин, успяло да си проправи път до университета и да завърши право, след което е назначена за щатски прокурор на южната част на щата Ню Йорк, а после спечелва кметския пост още от първия си опит. Ако трябваше да се опише само с едно качество, което я беше извело през целия път в кариерата й, то това бе упоритост.

Съпругът й обаче не беше нито упорит, нито беден. Той беше израснал в привилегировано семейство в процъфтяващия нюйоркски квартал Сътън Плейс. И беше проправил пътя си нагоре през системата от частни градски училища до университет от Бръшляновата лига. А впоследствие и до Медисън авеню, където отличният му външен вид и школуваните маниери го бяха превърнали в естествена част от един свят, в който често имиджът е ценен по-високо от съдържанието.

Човекът обаче притежаваше много повече от правилен замах при играта на голф и дарба да забавлява гостите си на вечеря с интересни истории от войната. Хауърд беше истински виртуоз в ръководенето на маркетинг кампании, които печелеха сърцата на потребителите и подслаждаха речите на клиентите му. Беше се пенсионирал на шейсетгодишна възраст, за да менажира политическата кампания на съпругата си, и често му приписваха заслугите за това, че е бил ръководната сила зад издигането на първия кмет на Ню Йорк от женски пол.

Хауърд ни очакваше в дневната на частната резиденция на първото кметско семейство.

— Зак, Кайли, благодаря ви, че дойдохте — посрещна ни той, игнорирайки факта, че всъщност бяхме повикани.

— С какво можем да ви бъдем полезни? — попитах аз.

— Участвам в доверителните фондове на две големи болници в града — отговори той. — Преди месец от болница „Сейнт Сесилия“ е изчезнало медицинско оборудване.

— Какво точно оборудване?

Като един истински професионалист в рекламата и маркетинга, Хауърд ни беше подготвил материали за визуализация. Той отвори папка и извади снимка на устройство с голям екран, което приличаше на огромен айпад.

— Това е преносим ултразвуков апарат, използван за кардиологични прегледи. Тежи четири килограма и половина, което означава, че може да бъде занесен лесно до всяко болнично легло.

— Обаче е бил изнесен извън болницата — предположих аз.

— Този и още два като него — потвърди Хауърд Сайкс. — Струват по двайсет хиляди долара всеки. Първата ми мисъл беше, че това е един от недостатъците, задето правят тези машини толкова компактни — стават лесни за отмъкване. Макар че — продължи той и извади друга снимка — този също е изчезнал горе-долу по същото време.

Уредът приличаше на по-висок брат на робота Арту-Диту.

— Това е апарат за анестезия. Струва четиридесет хиляди долара и тежи около сто и осемдесет килограма. Както виждате, не е от уредите, които просто биха могли да се поберат в раница. Е, има и колелца, но има и вградено електромагнитно устройство за защита, а болницата разполага с охрана на всеки един от изходите си. И въпреки това апаратът е успял да се изпари.

— От болница „Сейнт Сесилия“ подали ли са сигнал за кражбите? — попита Кайли.

— Не. Нямат доказателство, че нещо е било откраднато и затова не са подали сигнал, че липсват. Болницата е решила просто да ги отпише и да отдаде липсата им на лошата охрана.

С Кайли мълчахме просто защото нищо от чутото до момента нямаше смисъл. Сякаш ставаше въпрос за стандартен случай на престъпление, за което жертвата не е подала сигнал, и въпреки това кметът, който добре знаеше, че сме ангажирани по случая с убийството на Елена Травърс, ни караше да зарежем всичко и да се заемем с това.

Най-накрая Хауърд ни разкри пълната картина.

— Участвам и в борда на болница „Мърси“, а преди два дни удариха и нея. Този път са измъкнали оборудване на стойност двеста и седемдесет хиляди долара. Не вярвам в случайните съвпадения, затова се поразрових и установих, че за последните два месеца са били обрани цели девет болници. Общата стойност на щетите възлиза на близо два милиона долара — добави той и ми подаде лист с разпечатка. — Всички подробности са изложени тук.

— И искате от нас да разберем кой стои зад кражбите? — попитах аз.

— Да — кимна Хауърд Сайкс, — но не по обичайния начин.

— Не знаех, че имаме обичаен начин — погледна ме въпросително Кайли. — Ще трябва да ни обясните за какво става въпрос, за да не го правим повече.

Хауърд се усмихна и извади от папката си изрезка от вестник. Бяха заснели мен и Кайли, докато излизахме от къщата на братята Басет.

— Медиите ви обичат — каза той. — Появявате се по първите страници на вестниците, когато разрешите някое нашумяло престъпление, а в случаи като миналата вечер, когато сте разпитвали хората, чиято огърлица е била открадната, сте излезли на пета страница на Поуст. Медиите отразяват всяка ваша стъпка, а моята цел, както и на Мюриъл, е да запазите това разследване в строга тайна. Тази сутрин се е обадила на началника ви и тя също е съгласна с нас.

— Това безспорно е една много неприятна престъпна серия, но научаваме за нея едва сега — отбеляза Кайли. — Защо се налага всичко да е толкова секретно? И защо да не обявяваме случващото се пред обществеността? Понякога оттам се появяват най-добрите ни следи.

— Ако попитате ръководствата на която и да е от тези болници, те ще ви заявят, че секретността е в името на защитата на техните пациенти. Хората искат да се чувстват в безопасност, когато постъпват в болница, и ако научат, че престъпници са откраднали незабелязано оборудване с размерите на хладилник, ще започнат да се тревожат. Какво друго могат да отмъкнат тези злодеи? Портфейла ми? Лаптопа ми? Новороденото ми бебе? Преобладаващата нагласа в болниците е, че около всичко това не трябва да се шуми. Така пациентите се стресират по-малко.

— А каква е истинската причина да не искат да изнасяме публично информация за кражбите? — попитах аз.

— Защото, ако тази история се размирише — подсмихна се Хауърд, — това ще се окаже сериозна пречка пред бъдещото им финансиране и кампаниите за набиране на средства.

8

— Значи трябва да си променим стила — отбеляза Кайли веднага щом потеглихме с колата от алеята пред резиденцията на кмета. — Той сериозно ли говореше? Една от причините да присъстваме в медиите е това, че разкриваме престъпления. Я ми кажи, Батман, как се очаква да разрешим този случай, след като не можем да изнасяме никаква информация публично?

— Защото, Момиче чудо, ние сме способни да разрешим всяко престъпление. Именно затова кметът на Готъм Сити се обърна към нас — обясних аз. — Е, да започнем оттам да поговорим с хората, с които имаме право. Давай да вървим в болница „Мърси“, за да се срещнем с охраната.

Кайли зави наляво по Седемдесет и девета улица и се отправи на юг по магистрала „Франклин Д. Рузвелт“.

— Има само един начин да се достави болнично оборудване за два милиона долара от Ню Йорк до някой си купувач от Третия свят, готов да плати за него — отбеляза Кайли. — И това е — с огромни карго контейнери.

— Добра идея — отбелязах. — Трябва да дадем списъка от Хауърд на Джан Хогъл и да видим дали тя няма да може да засече нещо по корабите, отплавали няколко дни след всеки от обирите. Тя ще успее да ги засече по теглото. Ако са откраднати X килограма оборудване, ще отбележи за проверка всяка експедирана стока, която е тежала приблизително толкова.

— Нямах това предвид — каза Кайли. — Мислех си дали не можем да отидем до доковете и да разпитаме работниците. Онези момчета имат очи и уши навсякъде, а и неколцина от тях са ни длъжници.

— Идеята ти е чудесна — отбелязах аз. — Само че след това снимките ни ще излязат във вестниците като първите две ченгета, уволнени от администрацията на новия кмет Сайкс.

Мобилният й телефон иззвъня. Движехме се със сто километра в час и тя натисна бутона на телефона си, който го превключи директно в режим на високоговорител.

— Детектив Макдоналд — представи се.

— Обажда се Майк Данехи от „Добър избор“ — прозвуча глас от другата страна на линията. — Може ли да говоря с госпожа Харингтън?

Кайли грабна телефона и изключи високоговорителя.

— Госпожа Харингтън е — продължи тя.

И веднага снижи глас, така че едва чувах какво говори, но по изражението й можех да предположа, че новините бяха лоши. Нещо се беше случило със Спенс.

Преди много време, когато с нея все още бяхме новопостъпили кадети в академията, бяхме преживели зашеметяваща и сексуално освобождаваща връзка, продължила двайсет и осем дни. След това, както се пее в някое кофти кънтри, нейният приятел излезе чисто нов и лъснат от клиниката за лечение на зависимости и тя ме заряза, за да се омъжи за него.

През следващите единайсет години Спенс Харингтън не беше докосвал алкохол или наркотици. След това започна отново. Оттогава насетне той непрекъснато ту влизаше, ту излизаше от центрове за лечение, мъчейки да се отърве от налегналия го проблем. Първоначално беше в Кънектикът, Орегон, а сега в клиниката „Добър избор“, която предлагаше дневна програма тук в Ню Йорк.

— Майк, знам какви са правилата, но те са скапани! — повиши раздразнено глас Кайли. — Естествено, че мога да направя нещо! Както и да е.

Отговорът на Майк очевидно не й хареса, съдейки по реакцията й — даде газ и натисна ядно клаксона към жълтото такси пред нас.

— Съжалявам, Майк, но в случая не става въпрос за възможност — възрази тя. — Това е, защото съм негова съпруга.

Таксито пред нас отказа да се отмести, затова Кайли го заобиколи с рязка маневра отдясно, като едва не го изблъска в разделителната мантинела.

— Добре, благодаря ти. Ще поддържаме връзка. — И затвори телефона.

— Какво става? — попитах.

— А, грешен номер — отговори тя и зави с колата към отбивката за Източна 53-та улица.

Отне ни по-малко от минута да стигнем до болница „Мърси“ на Първо авеню. Кайли паркира в забранената за спиране зона, изключи двигателя, обърна се към мен и каза само:

— Спенс е изчезнал.

— Как така? — не разбрах аз.

— Обади се съветникът му, Майк Данехи. Спенс не се е появявал в клиниката през последните три дни.

— Опитали ли са се да се свържат с него?

— О, да. Обаждали са се, за да го уведомят, че го изключват от програмата, но не успели да го открият, така че накрая решили да ми позвънят.

— Какво искат от теб?

— О, Майк беше достатъчно ясен. Предупреди ме да не предприемам нищо. Каза още, че Спенс трябвало да стигне до самото дъно, преди сам да успее да намери начина, по който да се измъкне от това блато.

— Съветът ми се струва добър — отбелязах аз. — Ти обаче май не си падаш много по добрите съвети.

Погледна ме и се усмихна леко.

— Имаш ли нужда от помощ? — попитах.

Тя не отговори.

— Кайли, твоят зависим от наркотици съпруг е изчезнал. Искаш ли помощ? — повторих.

— Да, по дяволите, Зак! Но в момента съм прекалено твърдоглава, за да те помоля.

— Значи всичко е наред. Не се налага да молиш — отговорих.

9

С влизането в офиса на Грег Хътчингс човек не би могъл да предположи, че той беше герой. Бях работил с него и знаех, че е награждаван с куп медали, но тук в болница „Мърси“ нямаше и следа от предишната му работа в нюйоркската полиция.

— Хъч, къде са всички снимки с шефове, които те окичваха с медали? — попитах.

— Тук е корпоративна Америка, Зак. Никой не се интересува от старата ми слава. Интересуват се повече от резултатите, които постигам в голфа, и какво скъпоструващо оборудване за играта съм си купил през уикенда.

— Чух, че сте имали малък инцидент — започнах аз. — Как можем да ви бъдем от полза?

— За начало нека те осветля малко по въпроса за превенцията на кражбите — започна той. — Ако това беше някой супермаркет, от който задигаха замразен грах, щях да инсталирам видеокамери в помещенията. Тук в „Мърси“ обаче, ако искам да наблюдавам скъпите машинарии в центъра за диализи, няма как да инсталирам камери там. Законът за здравното осигуряване забранява видеонаблюдението там, където се намират разпознаваеми пациенти. Ситуацията е, сякаш управляваме музей, охраната трябва да не гледа хората, които разглеждат картините. А така колко време според теб ще мине, преди да започнат да изнасят произведенията на Пикасо през вратите?

— Въпреки това имате камери в публичните зони — обади се Кайли. — Ако някой се опита да излезе оттук с част от оборудването, ще го видите в коридора.

— Мислите ли? — Той се обърна към панела с монитори на охранителната система, монтирани на стената. — Привидно покриваме доста голяма част от района, но в действителност имаме очи само в двайсет процента от комплекса. Болницата не иска да се превръща в Биг Брадър и вместо да монтираме камерите на открито, така че самото им присъствие да действа превантивно, трябва да ги крием зад решетките на вентилацията или зад табелките „Изход“ и детекторите за дим.

Хъч посочи един от мониторите.

— Виждате ли този лаборант? В момента прехвърля подвижния рентгенов апарат от радиологията в следоперативното отделение. А тук се вижда човек с ЕКГ машина, който чака пред асансьора. Ето и тази количка за храна. Как можем да разберем, ако някой е пъхнал апарат за ултразвук под чиниите с крокети от сьомга? Тук всичко е на колела. Мога да го наблюдавам непрекъснато как се придвижва из публичните зони, но няма как да знам дали се връща обратно в кабинетите, или е скрито и измъкнато направо от входните врати.

— Разкажи ни за последната кражба — помолих аз.

— Закупихме шест ултрамодерни апарата за диализа и ги държахме под ключ, докато производителят дойде, за да проведе обучение за използването им. И шестте изчезнаха. Който и да ги е отмъкнал, е знаел кода за достъп до помещението и е бил наясно как да ги изнесе от болницата, без да бъде заснет от нито една от камерите.

— Значи са работили с човек отвътре — отбеляза Кайли.

— Имаме хиляди лекари, медицински сестри, пациенти, посетители и служители от доставките, които минават през тук всеки ден — заяви Хъч. — Ала може да се окаже, че сме извадили късмет — добави той. Отвори чекмеджето на бюрото си, измъкна папка и я разтвори. — Името й е Лин Лайън. — Той посочи снимката на трийсетинагодишна жена. — Работи като доброволка в магазина ни за подаръци, но един от охранителите я е заловил да прави снимки на стаята, в която са били апаратите за диализа.

— Как е успяла да влезе?

— Обяснила му, че вратата е била отворена, но аз не се вързах на това.

— Сменихте ли кода за достъп? — попита Кайли.

— Бихме го сменили, но охранителят решил, че това не е толкова важно, така че не ми го спомена чак до момента, когато отиде конят в реката — смръщи се той.

В този момент мобилният телефон на Кайли иззвъня. Началничката ни обичаше да се информира от първо лице за работата ни и предположих, че обаждането беше от нея.

— Кейтс ли е? — попитах аз.

Кайли поклати глава и излезе в коридора, за да приеме разговора.

— Говорили ли сте с нея след обира? — попитах аз, след като разгледах набързо папката с личното досие на Лин Лайън.

— Тази седмица не е на смяна — поясни Хътчингс, — а и не мога просто така да я извикам на разпит. Нямам такива правомощия.

— Но ние имаме — казах.

— Виж, знам, че този случай е под нивото ви и сте тук само защото Хауърд Сайкс ви е изпратил. Въпреки това се радвам, че го е направил. Имам нужда от всякаква помощ, която мога да получа.

В този момент Кайли отново се появи.

— Съжалявам, Грег — извини се тя, — но се налага със Зак да тръгваме.

— Ще наминем отново и ще поговорим с госпожа Лайън — добавих аз и взех папката от бюрото му.

— Благодаря ви — закима Хътчингс. — Тези диализни апарати ще се изтъргуват за добри пари на черния пазар извън Щатите. Проверете дали няма да можете да измъкнете нещо от нея, преди машините да са стигнали до Туркменистан.

— Кой беше на телефона? — попитах Кайли веднага щом излязохме.

— Шели Трегър. Той ни очаква в „Силвъркъп Студиос“.

Трегър беше шефът на съпруга й.

— Нещо свързано със Спенс ли? — попитах аз.

— О, да.

— Да не би да са го намерили?

— Не — каза тя, — но когато го намерят, аз лично ще го убия.

Бях достатъчно разумен да не задавам повече въпроси.

10

Не е лесно човек да си пробие път до върха на шоубизнеса. Още по-трудно е това да се случи в Куинс, на почти пет хиляди километра от сърцето на филмовата индустрия — Холивуд. Но Шели Трегър беше хлапе, израснало по улиците на Хелс Кичън, което в крайна сметка бе успяло. Сега, вече шейсетгодишен, той беше директор на собствена компания — Noo Yawk Films, и съдружник в „Силвъркъп Студиос“ — бивш хлебозавод, разположен насред Лонг Айлънд, превърнат в един от най-големите филмови и телевизионни продуцентски центрове в Североизтока.

Част от мистериозната аура на Трегър се дължеше и на това, че успехът и властта така и не бяха успели да го главозамаят. Според BuzzFeed той се славеше като една от най-харесваните личности в шоубизнеса. Освен това той беше основната движеща сила зад бляскавата кариера на Спенс Харингтън.

Само шест месеца след излизането на Спенс от програмата за лечение на зависимости Шели му беше предложил да работи за него като помощник-продуцент. Година по-късно му беше възложил работа като сценарист в един западащ сериал, а Спенс бе успял да го превърне в печеливш. Младата нова надежда след това излезе с предложение за реализация на собствена идея, Шели я финансира и така екипът им постигна и първия си голям хит. Последваха още редица успешни проекти, докато Спенс не се върна отново към наркотиците и всичко не отиде по дяволите.

Шели отговори на всичко това с настойчивост и любов и забрани на Спенс да се появява на снимачната площадка, докато не завърши лечението си.

Кайли спря на паркинга пред „Силвъркъп“. Винаги разговорливият служител от охраната Карл веднага я позна.

— Добро утро, госпожо Харингтън — поздрави я той с каменно изражение. — Господин Трегър ви очаква в Четвърто студио. — Служителят посочи към паркинга, но не последва никаква шега или закачка, нито я удостои с поглед.

— Нещата са по-зле, отколкото очаквах — предположи Кайли. — Карл дори не ме погледна. Може би не трябваше да те въвличам във всичко това.

— В какво? — учудих се аз.

— Някой се е вмъкнал в студиото през миналата нощ и е потрошил част от декорите.

— Не ме въвличаш в нищо — възразих. — Това е местопрестъпление. Все пак такава ни е работата.

— Само дето този път по случайност съм омъжена за човека, който е извършил престъплението.

— Имат ли доказателства?

— Не, но който и да е бил, влязъл е с взлом направо в Четвърто студио и е унищожил две снимачни площадки с декори за сериала Кей-Мак.

Намръщих се. Кей-Мак беше прякорът на Кайли Макдоналд в академията. Аз все още го използвах. А Спенс беше решил да създаде цял сериал за детективка с име Кейти Макдугъл, която изпитваше сериозни проблеми с обвързването. Екранната Кей-Мак беше доста подобна на тази, за която Спенс беше женен.

Публиката харесваше шоуто, но Кайли го мразеше.

— Ще дойда с теб — казах аз.

Влязохме на площадката и по пътя си срещнахме мъж, от чиито гърди стърчеше окървавен нож, подминахме изгорял градски автобус и две монахини, които се бяха отделили настрана за цигарена пауза. Колкото и сюрреалистично да изглеждаше всичко наоколо, нищо не би могло да ни подготви за опустошението в Четвърто студио. Имаше вид, сякаш някой се беше опитал да го срине с топуз.

Шели ни очакваше пред сцената.

— Само за протокола ще спомена, че няма да подавам официален сигнал за този погром — побърза да обясни той на Кайли. — Вие двамата не сте тук като ченгета. Обадих ти се, защото си негова съпруга.

— Благодаря ти — кимна тя.

След това пристъпи внимателно през разбитите стъкла и разцепените дървени модули, разпръснати из цялото помещение, представлявало работната зала на полицаите от сериала. Навсякъде имаше преобърнати бюра и разбити компютри, а най-голямата обида беше отправена към окачения на стената герб на Нюйоркската полиция — беше напръскан с яркочервен спрей. Сигурен съм, че изборът на цвят направи впечатление и на Кайли.

Тя прекоси помещението и влезе в съседната снимачна площадка, където се намираше спалнята на Кейти Макдугъл. Прескочи парчетата натрошено огледало и стъклени шишенца, които са били върху тоалетката, и потръпна, щом стигна до леглото на Кей-Мак. Върху него всички чаршафи, възглавниците и матракът бяха разрязани и изтърбушени.

Кайли застина за миг.

— Шели, ужасно много съжалявам — прошепна тя. — Знам, че е ядосан на мен, защото не исках да го пусна да се прибере обратно в апартамента, но…

— Аз също го изритах — прекъсна я той. — Ядосан е и на двама ни и с това ни изпраща послание.

— Какво послание? — зачуди се Кайли.

Шели не отговори.

Каквото и да беше, то беше пределно ясно.

11

— Призовавам към спазване на правилото НШВР — предупредих Кайли, когато излязохме на паркинга.

Лека усмивка се прокрадна по лицето й. Всеки път, когато беше ядосана, тя шофираше като състезател от НАСКАР, затова с нея имахме споразумение — „Никакво Шофиране по Време на Раздразнение“.

— Стига, Зак, не ми се е случвало да разбия кола след онзи случай през…

— Януари — уточних аз. — На косъм си от това да получиш тримесечна забрана за шофиране.

Усмивката й се разля по цялата физиономия и тя ми подхвърли ключовете.

Пътят от студиото до апартамента на Лин Лайън на Уест Енд авеню се оказа само петнайсет минути, като през цялото време с Кайли не спряхме да говорим. Темите прескачаха от случая на Елена Травърс, през болничните обири и накрая стигнаха и до това как вървеше моето скорошно съвместно съжителство с Черил. Единственото нещо, за което Кайли така и не отвори дума, беше огромният въпрос, надвиснал над двама ни — темата за съпруга й наркоман.

Сигурен съм обаче, че непрекъснато мислеше за това. До момента беше отклонявала съветите на консултантите от центъра за рехабилитация. Кайли не можеше да стои на едно място и обичаше да действа. Ала сега, след като видя разрухата, която Спенс беше причинил в „Силвъркъп“, тя вече не беше способна да гледа безучастно, дори и мъжът й да не беше стигнал „до дъното на блатото“.

Спряхме на паркинга пред „Линкълн Тауърс“ — осеметажна луксозна сграда, издигаща се сред пейзажа на осемстотин квадратни метра в самия център на модния манхатънски район Горен Уест Сайд. Не беше типичното място, на което човек очаква да намери някой продавач на крадено медицинско оборудване.

Снимката в близък план на Лин Лайън, прикрепена в досието на Хътчингс, не я представяше в пълния й блясък. Жената ни отвори входната си врата, облечена в джинси, сив пуловер и готварска престилка, опръскана със сос. Дори и без грим и с коса, прибрана зад син тюрбан, при вида й изпитах онова необяснимо въодушевление, което връхлита мъжете, озовали се ненадейно очи в очи с естествено красива жена.

Представихме й се и й съобщихме, че сме дошли, за да й зададем няколко въпроса.

— Тъкмо съм се заела да готвя — каза тя. — Можете ли да дойдете малко по-късно?

— Не, госпожо. Не можем да чакаме — настоя Кайли.

— И ризотото ми не може. Ще трябва да дойдете с мен в кухнята. — И преди да възразим, ни поведе навътре. — Имам собствен блог за храненето и в момента работя върху следващата си публикация — обясни тя.

Озовахме се в разхвърляна кухня, където веднага долових характерния аромат на гъби.

— Приготвям моята версия на ризото с манатарки и аспержи — обясни Лин Лайън и взе дървена лъжица, с която разбърка нещо в плитка тенджера. — За какво става въпрос?

— Имало е обир в болница „Мърси“ — започнах аз.

— Е, това едва ли е голяма изненада — измърмори тя. И хладно добави: — Аз ги предупредих.

След това с маниера на телевизионен готвач се обърна към фурната и извади оттам тава с прясно изпечен хляб, остави я на кухненския плот и взе фотоапарат.

— Какво намеквате с това, че сте ги предупредили? — попитах аз.

— Някои от доброволците имат навика да оставят магазина за подаръци без наблюдение, за да изтичат да си вземат кафе. — Тя щракна няколко снимки на хляба. — Правят го, без да заключат, просто окачват табелка с надпис „Връщам се след пет минути“. Толкова са доверчиви. Време беше да се случи нещо такова — отбеляза тя.

— Кражбата не е от магазина за подаръци, госпожо Лайън — намеси се Кайли. — Изчезнали са шест апарата за диализа.

— Шест… Изобщо не разбирам — зачуди се тя, докато внимателно заливаше с черпак сос от тенджерата ризотото. — Работя в магазина за подаръци, но… О, боже! Бях при новите апарати за диализа миналата седмица!

— Правили сте снимки — подсети я Кайли и посочи към фотоапарата й.

Повечето хора, независимо дали са виновни, или не, биха отговорили с обида нещо от рода на: Вие за апаш ли ме вземате?, но не и Лин Лайън. Тя сложи ръката, която не разбъркваше ризотото пред устата си, очите й се насълзиха и една сълза се плъзна по бузата й.

— Това е толкова объркващо! — заяви.

— Какво правехте в забранената зона? — попита Кайли с тона и изражението на „лошото ченге“.

— Там не пишеше, че е „забранена зона“, а и вратата не беше заключена. Имам приятелка в друг щат, която работи като медицинска сестра в диализен център. Разказвах й за новото оборудване, което е закупено в „Мърси“, и тя ме помоли да й изпратя снимка, което и сторих. Това е всичко. Мислех, че е безобидно. Не мога да повярвам, че ме обвинявате в кражба!

— Никой не ви обвинява в нищо — поясни Кайли, — просто ви задавам няколко рутинни въпроса.

— Ако ме познавахте, нямаше да ме питате такива неща. Аз не крада. Моята страст са готварството и доброволческата работа. Душата ми се нуждае от изкупление и го получавам от това, което правя.

Сълзите в очите й бяха изчезнали.

— Ала и аз също имам няколко въпроса — заяви Лин. — Как според вас съм успяла да изнеса шест диализни апарата извън болницата? И какво бих могла да правя с тях, ако ги имах? Това е не само объркващо, направо е безумно! Освен ако не възнамерявате да ме арестувате, бих ви помолила да напуснете дома ми.

Тръгнахме си.

— Хвана ли се на представлението й? — попита ме Кайли веднага щом влязохме в колата.

— Откъде знаеш, че беше представление? Ти й подхвърли доказателство, а тя разполагаше с достоверно обяснение — отговорих аз.

— О, моля ти се — продължи Кайли, — симпатична девойка си стои у дома в кухнята и включва пръскачките за поливане на моравата. Момчетата винаги си падате по такива образи — подразни ме тя.

— Значи изведнъж станах просто момче? А аз мислех, че съм ченге.

— И аз съм ченге, ала първото нещо, което си помислих, беше, че ако трябва да изпратя някого да обере болница, бих избрала такъв, който ще мине незабелязан от охраната. Тя се вписва в картинката.

— Е, в момента нямаме нищо, за което да се хванем и да продължим — отбелязах аз.

— Ами защо тогава не ми помогнеш да обиколим останалите обрани болници, за да видим дали Лин Лайън не е била доброволка в някоя от тях.

С Кайли се ръководехме от сходни инстинкти и обикновено работехме в синхрон, когато се налагаше да разпитваме някого. Бях сигурен, че в настоящия случай преценката ми беше правилна, но този път тя все още беше обзета от гнева към Спенс и си го изкарваше на Лайън.

— Става — съгласих се аз. — Искаш ли да се отбием и в другите болници?

— Естествено. Полицейската работа е моята страст, Зак, а в момента това ще ми дойде добре — заяви тя. — Освен това никога не пропускам възможност да докажа, че съм по-умна от теб.

12

До миналата вечер най-скъпата вещ в миниатюрния апартамент на Теди Райдър в Долен Ийст Сайд беше телевизорът с марка „Джей Ви Си“, който Теди беше купил за двеста долара от сайта Overstock.com. Сега го надминаваше огърлицата със смарагди и диаманти, оставена на масичката за кафе.

Теди не беше спал от обира насам. Бяха взели оръжията само така, за респект, не беше планувано да убиват никого. Партньорът му, Реймънд Дейвис, беше натиснал спусъка, но се кълнеше, че вината не била негова. Виновен бил изцяло мъжът от лимузината, който беше сграбчил оръжието. След това Реймънд се беше изтегнал на леглото и спа като пън чак до седем часа на следващата сутрин.

Сега беше навън и се опитваше да предоговори сделката с Джеръми.

— Петдесет хиляди са нищо. Ще вдигнем цената до половин милион — заяви Реймънд, след като изгледаха новините и разбраха, че огърлицата струва осем милиона.

По-късно същия следобед той най-накрая се върна от срещата с Джеръми. Един поглед към лицето му беше достатъчен на Теди, за да определи, че всичките преговори бяха изтекли в канала.

— Джеръми е задник! — изруга Реймънд.

— Колко взе? — попита Теди.

— Повече от първоначалната сделка, но по-малко, отколкото се надявах.

— Колко?

— Деветдесет хилки.

— За всеки ли?

— Не. Деветдесет общо за цялата каша.

— Той да не е луд? — избухна Теди. — Все пак не го молим за пари, с които да си купим цигари и бира! Трябват ни достатъчно, така че да можем да изчезнем.

— Да не мислиш, че не съм му го казал?

— Ами, значи, се върни пак при него и му обясни колко точно струва огърлицата. И ако не ни даде пазарната й цена, ще намерим друг купувач, който ще плати.

— Да, и това му казах. Той ми се изсмя в лицето. Според него мъртвата актриса усложнявала ситуацията и било твърде опасно да се действа… — Реймънд взе огърлицата от масичката за кафе и я вдигна да я разгледа на светлината. — Прав е! Поразпитах и на други места и никой не я иска.

Теди почти усещаше как паниката се събира на топка в гърлото му. Сърцето му туптеше ускорено и му се искаше да изкрещи: За мъртвата актриса си виновен ти!, но и без това му беше трудно да си поеме дъх, че да го хаби по Реймънд.

— Е, какво ще правим сега? — попита той и приседна на фотьойла, който беше прибрал изхвърлен от улицата след последния си престой в затвора „Райкърс“.

— Всичко съм измислил — заговори Реймънд. — Джеръми ще дойде довечера. Ще си съберем багажа, ще му дадем огърлицата и отпрашваме към Мексико веднага щом гепим парите.

— Никъде няма да ходя, докато не се сбогувам с мама — заинати се Теди. — Щом си получа моя дял, ще отида при нея да прекарам нощта там, а за закуска ще я помоля да ми приготви цяла купчина от онези нейните палачинки с извара…

— И колко ще ти струва това, момко? Пет хилядарки? Десет? Колко голямо парче от пая ще оставиш на мамчето си?

— Не е твоя работа какво ще й дам — сопна се Теди.

— Моя работа е, ако ще ходим в Мексико. Аз ще имам четиридесет и пет хилядарки, а ти ще имаш само натъпкан с палачинки корем. Да знаеш, че няма да те издържам, Теди, нито теб, нито майка ти.

— Не се притеснявай за мен — изгледа го Теди. После попита: — Джеръми по кое време ще дойде?

— Не ми каза точен час — сви рамене Реймънд. — Спомена само, че ще е довечера. Събуди ме, когато се появи, ще ида да поспя.

13

Бях на компютъра, когато на екрана се появи съобщение от Кайли:

Имам новини за Щастливата домакиня. Намини към моя офис, ако искаш да разбереш повече.

Кайли обича да е права. Още повече — щом аз съм сгрешил.

Нейният „офис“ е бюрото точно зад моето. Завъртях се на стола си.

— Изглежда, имаш нещо, с което да се похвалиш? — подхванах аз.

— Аз ли? — попита гордо тя. — Мислех, че ще искаш да научиш още подробности за обирите в болниците. Поразрових се малко и излиза, че твоята любимка с ризотото е работила като доброволец в четири от деветте ограбени болници.

— А има ли предишни регистрации за престъпления?

— Чиста е като сълза. Всъщност трима от координаторите на доброволчески инициативи, с които разговарях, заявиха, че тя е една от най-добрите, с които са работили. И им се искало да имат по още дузина доброволци като нея. Само че…

Търпеливо изчаках да чуя какво щеше да последва.

— Само че — продължи Кайли — намерих и нещо интересно. Баща й е бил нефтен инженер. Като дете е пътувала доста из Средния изток. След като завършила колеж, е била три години в Индия и там е работила в благотворителна организация, която предоставяла медицински грижи за децата на улицата.

— И защо намираш нещо подобно за интересно?

— Нали чу какво спомена Грег Хътчингс? Къде, мислиш, ще се озове цялото това високотехнологично медицинско оборудване? Лайън е добра душа и е прекарала години сред бедността и мизерията в Третия свят. Предполагам, че дори не са й платили за това. Тя не само върши доброволчески дейности за болниците, а и работи като доброволец за хората, които са ги ошушкали.

— Това е пример за брилянтна полицейска работа, детектив Макдоналд! Жена, която няма криминално досие и е видяла доста бедност, решава да помогне на онеправданите, като съдейства на банда черноборсаджии да пласира крадени стоки… — отбелязах аз. — Ако мислиш да излезеш с това пред Мик Уилсън от щатската прокуратура, уверявам те, че няма да му отнеме много време да те срита по задника.

— Така ли смяташ да ми помагаш? — ядоса се Кайли. — А ти какво предлагаш?

— Значи е работила в четири от болниците — продължих аз. — Ако й бях адвокат, щях да кажа, че всичко това са косвени доказателства. Като ченге обаче, съм склонен да допусна, че у госпожица Лайън има нещо повече от ризото с манатарки и аспержи.

— Искаш ли да се върнеш у тях и да й зададеш няколко сериозни въпроса?

— Не.

— И защо?

— Защото предпочитам да си мисли, че сме изгубили интерес. А след това да я проследя и да видя дали няма да влезе в контакт с някой по-нагоре по веригата.

— Това е първото интелигентно нещо, което те чувам да изричаш след онова сълзливо изпълнение в стил Марта Стюарт. Все още има надежда за теб, Зак — подразни ме тя.

Мобилният ми телефон иззвъня и вдигнах. Беше Черил.

— Хей, какво ще правиш довечера? — попита тя.

— Ти предложи нещо.

— Какво ще кажеш за италианска храна?

— Фантастико!

— Можеш ли да се прибереш около седем? — поинтересува се Черил.

— И още как!

— Супер. Обичам те.

— И аз те обичам.

Прекъснах разговора и оставих току-що чутото да се пропие в мозъка ми. Тъкмо размишлявах над предстоящата вечер, когато Кайли грубо наруши мечтанията ми.

— Зак, чу ли какво ти казах?

— Извинявай. Би ли повторила?

— Казах, че няма как да проследим Лайън. Знам, че кметът иска да се занимаваме с болничните обири, ала те изсмукват от времето, което ни трябва за убийството на Травърс. Трябва да говорим с Кейтс и да видим дали тя не може да ни отпусне още един екип да върши черната работа вместо нас.

— Добре.

Кайли се изправи от мястото си и тръгна към офиса на Кейт. Телом я последвах, но в главата ми все още витаеха думите от телефонния разговор с Черил.

За пръв път тя беше нарекла моя апартамент у дома. Чувствах се невероятно.

14

Капитан Делия Кейтс е трето поколение нюйоркско ченге. Израснала е в Харлем и ако я попитате в кой колеж е учила, ще се усмихне и ще каже: „О, имаше един страхотен колеж само на миля от дома ми“. За запознатите това ще рече Колумбийският университет.

Завършила на осемнайсет, след това следвала магистратура по право в колежа „Джон Джей“. И прослужила четири години във военноморския флот, преди да се присъедини към управлението. Издигнала се в ранг със скоростта на комета и когато предишният ни кмет създаде отдел „Специални клиенти“, съветникът му Ъруин Даймънд беше този, който предложи Кейтс да го оглави.

„Въпросът не е в това, че бях най-доброто ченге за тази работа — призна ми веднъж Кейтс, докато пийвахме по едно навън. — Просто когато по-голямата част от обкръжението ти се състои от свръхпривилегировани бели мъже, добра политическа идея е да сложиш чернокожа жена начело“, обясни ми тя.

Причината за назначението й обаче беше друга: тя наистина беше най-доброто ченге за тази работа и през повечето дни аз я харесвах като свой шеф. Днешният ден обаче не беше сред тях.

— Това ли е всичко, с което разполагате? — попита ни тя, когато с Кайли й докладвахме докъде сме стигнали по случая на Травърс. — Вие двамата не сте свършили нищичко след срещата ви с братята Басет снощи.

— Определихме няколко ченгета да обходят района и да потърсят свидетели — каза Кайли. — А и има поне двайсет и пет пътни и частни видеокамери по Петдесет и четвърта улица и „Бродуей“ в района на стрелбата. Накарахме Джан Хогъл да прегледа записите.

— А какво стана с широката мрежа от разузнавачи, за която споменахте тази сутрин? — ехидно подпита Кейтс. — Как вървят нещата там?

— Права сте, капитане — побързах да отговоря, преди Кайли да беше измислила нещо в наша защита, — не сме направили нищо по убийството на Травърс. Нямаме извинение.

Кейтс се разсмя.

— Естествено, че имате! И то се нарича „превес на политиката над детективската работа“. Кметицата и съпругът й искат вие да се заемете с онези обири от болниците. Затънали сте в работа по тях. Аз обаче няма как да ви разтоваря от случая с убийството, което ще рече, че ще ви се наложи да работите и по двете.

— Можем — съгласих се аз с възможно най-уверения тон, който успях да скалъпя, — но ще имаме нужда от малко помощ. Попаднахме на едно лице, което представлява интерес… Тя е доброволка в болниците, която може да се окаже вътрешен човек при четири от деветте обира. Мислите ли, че ще можете да ни отделите още един екип, който да се заеме с проверяването на това?

— С удоволствие — обеща Кейтс. — А вие мислите ли, че ще можете да ми довлечете престъпниците, които са убили Елена Травърс?

— С удоволствие — кимна Кайли.

Кейтс пренебрегна закачливата забележка и погледна към мен.

— Ще разполагате с Бетанкорт и Торес — каза тя.

И ни направи знак с ръка да напуснем офиса й, без да продума повече.

Пет минути по-късно вече запознавахме помощниците си със случая.

Преди да бъдат назначени в отдел „Специални клиенти“, детективи Джени Бетанкорт и Уанда Торес имаха богат полицейски опит като екип в районното на Бруклин-изток. Бетанкорт беше истински питбул, когато трябваше да се зарови в детайлите на разследването, докато Торес — е, тя си беше питбул по принцип. С Кайли бяхме работили с тях и преди и ги харесвахме — отчасти защото бяха нови в отдела и бяха нахъсани да се докажат, а донякъде и заради това, че ни напомняха за самите нас. Двете постоянно се подкачаха една друга като стара брачна двойка.

— Съгласна съм с Кайли — каза Бетанкорт, след като ги запознахме със случая. — Лайън е прекарала младежките си години, сблъсквайки се с хора, които са умрели заради липсата на адекватни медицински грижи. Това е достатъчно, за да й даде мотив.

— Глупости! — контрира Торес. — И аз съм прекарала младежките си години в Южен Бронкс. Пет хлапета от началното ми училище умряха от астма. Астма, по дяволите! Какво ще кажеш за това и скапаното медицинско обслужване? Хората, които израстват в бедност, крадат пържоли от супермаркетите или най-много телевизори, но не и медицинско оборудване.

Казах им да се заемат с разследването, напомних им колко важен е случаят за съпруга на кметицата ни и ги пуснах да вървят и да действат.

— Какви са плановете ти за довечера? — попита Кайли веднага щом Бетанкорт и Торес ни оставиха.

— С Черил ще излизаме да вечеряме италианско… А твоите?

— О, не знам — въздъхна тя. — Денят беше доста дълъг. Мисля да се прибирам. Ще си взема една вана, ще си поръчам вечеря за вкъщи. Може да си отворя бутилка вино и да изгледам някой филм с Марк Уолбърг.

— Звучи ми като вечер, посветена на почивката — отбелязах аз.

— Такъв е планът — отвърна тя, — да си отдъхна.

Личеше си, че ме лъже най-нагло. Нямах никаква представа какъв беше планът й, но в едно бях сигурен — гореща вана, бутилка вино и Марк Уолбърг нямаха нищо общо с него.

15

Прибрах се точно в 6:52 — осем минути преди крайния срок. Черил беше в кухнята и размазваше овкусено масло от двете страни на разполовена чабата.

— Какво става? — попитах аз.

— Приготвям чеснов хляб — обясни тя.

— Отличните ми детективски инстинкти вече ми подсказаха това — отбелязах. — Само че си мислех, че ще излизаме да вечеряме навън.

— Кой е споменавал нещо за излизане? Попитах те какво мислиш за италианска храна, а ти каза: Фантастико! Така че ето ме, приготвям точно италианско. Във фурната има лазаня и ще е готова към седем и половина.

— Невероятно! — възкликнах аз.

— Няма нищо невероятно — каза Черил, — нарича се „вечеря“. Нормалните двойки го правят всяка вечер.

Приближих се до нея откъм гърба й, притиснах я към себе си и обхванах гърдите й в шепите си, след което подразних леко с език извивката на шията й.

— А какво правят нормалните двойки, ако имат трийсет и пет минути за убиване, преди да е готова лазанята им? — прошепнах аз.

— Дръж си панталона закопчан, детектив Палавник! — Тя се отскубна от прегръдката ми през смях. — Поне до вечеря. Засега защо не отвориш бутилка вино и не включиш телевизора? Мисля, че няма нищо по-нормално от това.

Оставих значката, пистолета и мобилния си телефон в края на барплота, който разделяше кухнята от трапезарията, извадих бутилка „Габиано Кианти“ от рафта с вината и налях в две чаши.

Намерих дистанционното и включих на някаква телевизионна игра, след което се настаних на дивана. Пет минути по-късно Черил се присъедини към мен и двамата прекарахме следващия половин час в състезание да познаваме верните отговори преди участниците. Битката беше неравностойна и тя ме водеше с огромно предимство.

Това беше чиста и неподправена домашна скука, която обожавах.

— Който изгуби, ще мие чиниите — заяви Черил и отиде обратно в кухнята.

Изключих телевизора и влязох в банята да се измия. Оглеждах се в огледалото, когато в полезрението ми попадна розовият халат за баня, окачен на вратата до моя. Черил не беше първата жена, с която живеех, но за пръв път в живота си нямах никакви съмнения за това, което правех.

Когато се върнах в дневната, лампите в трапезарията вече бяха приглушени и проблясващите пламъчета на две свещи осветяваха масата. А там вече беше сервирана вечерята — все още гореща лазаня, купа със салата от марули и чери домати и кошничка с чеснов хляб.

— Сигурна ли си, че всичко това е нормално? — попитах аз. — Защото на мен ми се струва доста фантастико.

— Недей да сядаш още — каза Черил, застанала права до плота. Стискаше мобилния ми телефон в ръка. — Това звънна, докато беше в банята.

— Който и да е, предай му, че в момента вечерям и ще се обадя по-късно.

— Партньорката ти е — заяви Черил, а гласът й беше глух и лишен от всякаква емоция. — Има нужда от ченге.

Взех телефона.

— Кайли, освен ако някой не ти е насочил пистолет в главата, ще се наложи да почакаш — повиших глас аз.

— Зак, намирам се на една бензиностанция в Харлем.

— Какво правиш там?

— Проследих един от наркодилърите на Спенс.

— А защо? След всичко, което ти казаха съветниците му в клиниката, защо, по дяволите, ти трябваше да го правиш? Както и да е, зарежи! Знам, че винаги правиш някакви откачени неща. Не съм наясно само защо все се заемаш с тях без подкрепление.

— Защото мислех, че ще се справя и сама.

— Но не можеш да се справиш — троснах се аз и погледнах към Черил, за да й кажа беззвучното „съжалявам“, след което се върнах на телефона. — Добре де, просто ми обясни какво става.

— Името на дилъра е Бейби Ди. Спречках се с него и му заявих, че търся съпруга си. Той ме увери, че не бил виждал Спенс от месеци, но съм сигурна, че лъжеше. Знам, защото носеше новия часовник на Спенс.

— Няма как да го закопчаеш за това, Кайли — отбелязах.

— По дяволите, Джордан! — изруга високо тя. — Да не смяташ да ми изнасяш лекция за нещата, които мога да направя? Доколкото си спомням, спомена, че ще помогнеш. Или всъщност забрави! — каза тя и затвори.

Стоях бесен и не знаех как да реагирам.

— Какво става? — попита Черил.

— Все същите глупости. Кайли си е навила нещо на пръста, нещата са излезли извън контрол и й трябва помощ.

— Каза ли й да се обади за подкрепление?

— Не може. Не става дума за полицейска работа, а за една от нейните откачени истории. Не знам какво да правя — отбелязах аз и наклоних умоляващо глава към Черил с надеждата, че тя щеше да разбере и да измисли нещо.

— Недей да ми излизаш с този поглед на настъпено кученце — заяви тя. — Знаеш точно какво трябва да предприемеш и ще го направиш. Само че се надяваш аз да ти го подскажа. Е, няма да стане.

Естествено, че нямаше. Отворих менюто с последните обаждания в телефона и набрах последния номер.

Кайли вдигна още при първото позвъняване.

— Какво? — настоя да разбере тя.

— Тази сутрин ти обещах, че ще ти помогна, и наистина го мислех — заговорих аз.

— Хубаво. Тогава си довлечи задника до бензиностанцията на Сто двайсет и девета улица и Парк авеню възможно най-бързо.

— Дай ми двайсет минути — помолих и погледнах право към Черил. — И през това време гледай да не направиш някоя глупост.

— Добре, добре — отговори тя. — И, Зак?

— Какво?

— Донеси пари в брой.

Прекъснах разговора.

Черил отиде до масата, духна свещите и включи осветлението.

Грабнах оръжието и значката си от плота, облякох якето си и излетях през външната врата.

Никой от нас не продума. А това може би беше най-умното нещо, което бихме могли да направим при така създалата се ситуация.

16

Успях да си хвана такси още в мига, когато излязох от жилищната сграда, където се намираше апартаментът ми. Лошата новина беше само в това, че таксито се оказа „Приус“ — страхотна количка, щадяща околната среда, но със сериозен акцент върху определението малка. Нямаше време да се оглеждам за друго такси, така че нагънах някак си сто и деветдесет сантиметровото си тяло на задната седалка, предназначена за хора с ръст до метър и петдесет, и така поехме към центъра на града.

Седях в колата, свит като сардина, гладен и бесен. Бях гневен на Кайли, задето ме беше манипулирала по този начин, но още повече се ядосвах на себе си за това, че й се бях вързал. Идеята за вечеря на свещи се стопи мигновено, а погледът на Черил се запечата като с нажежено желязо в мозъка ми още в мига, когато излязох през вратата, въпреки че се опитвах да не мисля за това.

Шофьорът на таксито не отрони и дума. Не можех да го виня. В неговите очи сякаш бях с провесена на шията ми табела „Стой настрана“. И как иначе, след като някакъв изнервен бял тип изхвърчава от жилищна сграда в Горен Ийст Сайд и моли да бъде откаран до някакъв затънтен ъгъл в Харлем…

Оказа се, че мястото е дори по-забутано, отколкото предполагах. По мое време Харлем се беше изменил драматично. Стигмата на уличната престъпност и градският упадък бяха заменени от модни ресторанти и дизайнерски бутици, но облагородяването все още не беше успяло да достигне до ъгъла на Сто двайсет и девета улица и Парк авеню.

Основната забележителност в района бяха железопътните релси на северната градска линия на метрото, които минаваха високо над Парк авеню. Покрай улицата отдолу пък имаше доста незастроени парцели, ограден паркинг, комбиниран магазин бензиностанция и още един денонощен, за хранителни стоки. Зоната около бензиновите колонки беше осветена добре и шофьорът на таксито спря и ме остави точно там.

Веднага щом успях да се измъкна от щадящата екологията жълта кутийка, видях колата на Кайли, паркирана на Сто двайсет и девета улица. Качих се на предната седалка до нея и тя потегли веднага.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Бейби Ди има няколко офиса из града. Един от тях се помещава на място, където продават пилешко и вафлени десерти, намира се на няколко пресечки оттук, на „Лексингтън“.

— Откъде знаеше как да стигнем дотам?

— Защото съм ченге, а съпругът ми е наркоман. Проследих Спенс при няколко от излизанията му да си купува дрога, за да имам информация, ако някога се случеше нещо такова.

— Проследявала си го? — учудих се аз.

— Не ме съди, Зак.

— Кажи ми за този Бейби Ди — смених темата.

— Истинското му име е Деймиън Хилсбъроу. Забрави всичко, което знаеш за стереотипа на наркодилърите от гетото, които висят на ъгъла на улицата, покрити с татуировки и вериги, и въртят в ръце билярдни топки с цифрата осем. А в коланите си са затъкнали деветмилиметрови пистолети. Бейби Ди е с прилична къса прическа, учил е в колеж и като цяло изобщо не изглежда заплашителен. Успял е да създаде добра пазарна ниша за стоката си сред белите клиенти.

— Има ли полицейски регистрации?

— Не. Умен е. Изкарал е първи курс право в Нюйоркския университет, преди да прекъсне, за да се заеме с по-доходоносно занимание.

— А каква ще бъде моята роля във всичко това?

— Искам да се престориш на купувач. Веднага щом сключиш сделката, ще се намеся и аз — обясни Кайли.

— Планът ти звучи страхотно — съгласих се аз. — С изключение на това, че има една неприятна законова забрана за създаване на ситуации, които наподобяват капан. А точно нея адвокатите обожават да ни навират в лицата.

— Мислех, че си приключил с изнасянето на лекции — прекъсна ме тя.

— Кайли, това не е лекция. Това е процедура 101 от правилника. Работил съм под прикритие и преди. Престъпникът е този, който трябва да инициира деянието. Ченге не може да накара някого да извърши престъпление, след което да го арестува.

— Не съм казвала, че ще го арестувам. Опитвам се да намеря съпруга си и ми трябва малко подкрепление — заяви тя.

Стигнахме до ъгъла на Сто двайсет и шеста улица и Лексингтън авеню, където имаше цял куп популярни магазини и кафенета като „Макдоналдс“, „Дънкин Донътс“, чейнджбюро със затворена и заключена метална решетка на входа и жълта тента, на която пишеше „Пилешкото и вафлите на Гуди“. Слязохме от колата и се приближихме към витрината.

— Онзи със зеления пуловер ей там е той. — Кайли посочи чернокож младеж, седнал сам на една от масите. Пръстите му лежаха върху клавиатурата на лаптоп.

— Искаш ли да се пробвам с плана ти? — попитах.

— Давай.

— Но той е скапан! Наистина ли си въобразяваш, че този тип ще ми продаде наркотици? Ако е толкова умен, колкото твърдиш, не би ми продал и аспирин, дори и да ме е блъснал автобус — отбелязах.

— Стига де, аз също се опитвам да реша в движение какво да правя — сопна се Кайли. — Да не би да имаш някоя по-добра идея?

— Върти ми се нещо в главата, но ще се наложи да участваме и двамата. А и не знам дали ще се съгласиш… То няма да бъде лесно.

— Не се прави на идиот, Зак. Естествено, че ще се съглася. Ще направя каквото се налага. Каква е идеята ти?

— Ще вляза в този ресторант с пилешкото и ще пообработя Бейби Ди. Ти ще стоиш отвън — обясних аз.

— И какво ще правя?

— Нищо. Не ми се обаждай, не ми прави знаци. И тъй като не мога да те спра да не ме гледаш през прозореца, недей да нахълтват вътре и да ми казваш, че греша.

— Значи искаш просто да стоя отвън и да бездействам, така ли?

— Е, нали те предупредих, че няма да е лесно? Аз ще го направя. Не го прецаквай.

Тя се поколеба.

— Кайли, искаш ли да ти помогна, или не? — започнах отново да се ядосвам.

— Давай. Направи го! — съгласи се тя.

Влязох през вратата на ресторанта на Гуди, преди тя да премисли предложението и да реши друго.

Нямах никакъв план или идея докъде щеше да стигне всичко това. Знаех само, че ще ми бъде много по-лесно да се справя без нея наоколо.

17

Първото нещо, което усетих в ресторанта на Гуди, беше това колко невероятно ухаеше вътре. В залата вече вечеряха трийсетина души, а неколцина бяха седнали на бара и очакваха да вземат поръчките им.

Бейби Ди беше единственият, който не се хранеше. И въпреки факта, че пръстите му почиваха върху клавиатурата, той не пишеше нищо на лаптопа си. Просто седеше и ме наблюдаваше.

Кайли беше права — той ни най-малко не приличаше на стереотипния наркопласьор от филмите или от реалния живот. Имаше вид по-скоро на манекен, излязъл от страниците на каталога „Джей Крю“. Носеше бежов втален спортен панталон, риза на дребно каре и пуловер с V-образно деколте и леко навити над китките ръкави. Беше около двайсет и пет годишен, гладко избръснат и изглеждаше доста добре.

Приближих се към масата му.

— Добър вечер, полицай — поздрави ме той.

— Защо мислиш, че съм полицай? — попитах.

— Не се вписваш точно в профила на кварталната клиентела — обясни Бейби Ди.

— Ти също — отбелязах.

— Ще го имам предвид — кимна той. — А какво мога да направя за най-изтъкнатите нюйоркски полицаи тази вечер?

Със същия успех можеше да ми е казал „Шах и мат!“. Беше успял да ме разпознае като ченге, разбираше добре ситуацията и знаеше, че няма какво друго да направя, освен да стоя там като идиот и да му задавам въпроси, на които той не е длъжен да отговаря. Леката полуусмивка на лицето му казваше всичко. Очевидно аз бях забавлението му за тази вечер. Вече го мразех.

— Изглеждате гладен, полицай — отбеляза Бейби Ди. — Знаете ли какво може да ви се хареса? Опитайте специалното плато на Гуди — дари ме с широка усмивка той. — Цялото е само от бяло месо.

Това беше достатъчно. Предизвика ме. Мозъкът ми така или иначе не беше измислил план, затова тестостеронът в кръвта ми взе превес. Сграбчих го за яката и го дръпнах рязко от стола му, с което шокирах и него, и самия себе си.

— Нямаш право да ме дърпаш като…

— Затвори си устата, задник скапан! — извиках и извих лявата му ръка назад зад гърба му, след което свалих златния часовник от китката му.

Сърцето ми биеше до пръсване. Бях обучен да се справям с богати и известни хора, свикнали всички наоколо да им целуват задниците. Ако ченге иска да напредне с кариерата си в „Специални клиенти“, налага се да е със спокоен нрав, висока самодисциплина и отлична емоционална стабилност. Понякога Кайли беше склонна да премине границите, което беше и причината Кейтс да ни събере в един екип. Аз бях гласът на разума. Изведнъж обаче, и то без никакво предупреждение, се бях превърнал в Мръсния Хари.

Обърнах часовника и прочетох гравирания надпис.

— Коя е Кайли? — попитах.

— Не знам — вдигна рамене Ди.

— На гърба на часовника ти пише, че ще те обича винаги — казах и извих още повече ръката му.

— Купих го от заложна къща — изхриптя той.

— Дай да видя касовата бележка — настоях и го блъснах обратно на стола му.

Към този момент по-голямата част от посетителите в ресторанта бяха вдигнали глави от чиниите си и гледаха как някакъв ядосан бял тип блъска и тормози добре облечен чернокож младеж. Изглежда, никой не обмисляше сериозно идеята да се намеси в схватката ни, но за всеки случай реших да покажа значката си и те побързаха да се върнат към важната задача да напълнят стомасите си.

Поднесох значката и пред лицето на Бейби Ди.

— Детектив Закъри Джордан — представих се аз и седнах на стола срещу него.

— Току-що наруши всяко правило в наръчника ви за бойскаути, Джордан — отбеляза той.

— Е, поне сега знаеш с какво ченге си имаш работа. Къде е Спенс Харингтън?

— Вече казах на дамата полицай, че…

— Името й е Кайли. Да, точно както пише на часовника ти — казах аз и му го подадох обратно.

— Вече й споменах, че не знам къде е нейният старец.

Разкопчах калъфа на белезниците си и ги извадих.

— Това пък за какво е? — попита Бейби Ди.

— Арестувам те за продажба на наркотици.

Той се изсмя.

— Мечтай си, детективе. Мислиш ли, че съм толкова тъп, че да нося дрога в мен? — изгледа ме нагло той.

— Все още не знам колко точно си тъп, Деймиън, но трябва да си наясно, че аз нося. Имам пакетче с няколко грама от вълшебната пудра захар точно тук в джоба си и когато те закопчая, ще оповестя, че ти си ми го продал.

— Глупости! Това е проклета лъжа!

— Прав си — съгласих се аз, приведох се по-близо към него и прошепнах: — Взех го назаем от служителя в стаята с доказателства в управлението, но ще се закълна, че ти си ми го продал. Затова или излез с мен навън, за да поговориш с партньорката ми, или само след час хубавичката ти бебешка физиономия ще донесе радост в сърцата на доста самотни мъже в ареста на Централното градско управление.

Наркопласьорите не издават местонахождението на клиентите си на полицията. Може да е зле за бизнеса или за здравето им. Деймиън ме изгледа настойчиво. Дали го поднасях? Или пък наистина носех кокаин в джоба си, за който щях да твърдя, че е бил негов?

Отвърнах му с най-добрата имитация на погледа на Клинт Истууд, която успях да изобразя, но не ми стигна куражът да го попитам: „Чувстваш ли се късметлия? А, кретен?“.

Той примигна пръв. Изправи се и затвори лаптопа си, а аз го придружих навън до Лексингтън авеню.

— Господин Хилсбъроу размисли — обърнах се аз към Кайли. — Питай го каквото искаш.

— Кога за последно видя съпруга ми? — заинтересува се тя.

— Той не ми каза, че е женен за ченге.

— Отговори на въпроса — настоя Кайли.

— Вчера. Беше излязъл да си напазарува, но малко не му достигаха пари в брой, така че се спогодихме и получих този страхотен часовник, а той получи… Е, сещате се какво. — Деймиън вдигна часовника на Спенс. — Вземете го. Ваш е.

— Не — поклати глава Кайли. — Реално погледнато, вече е твой. Къде е Спенс сега?

— Вижте, госпожо, аз съм продавач на дрога, а не туристически агент — отговори той и закопча часовника обратно на китката си. — Не знам къде може да намерите съпруга си, но той знае къде да намери мен. А като го видях на какъв хал е, повярвайте ми — ще ме намери, и то скоро.

Кайли извади визитна картичка от джоба си и я подаде на Деймиън.

— Това е специалният ти жокер за излизане от затвора — отбеляза тя. — Гледай да не го изгубиш.

18

— Какво беше всичко това, по дяволите? — попита Кайли веднага щом се върнахме обратно в колата.

— Не знам — свих рамене аз. — Той ме ядоса и май попрекалих.

— Можеше да изгубиш работата си, Рамбо. Извади късмет, че Деймиън е наркопласьор. Ако беше някой средностатистически гражданин, щеше да се въоръжи с адвокат и да подаде жалба срещу теб за полицейско насилие.

— Не съм особено разтревожен. Определението за полицейско насилие е „използване на извънредна сила от страна на полицай при взаимодействието му с гражданин“.

— На мен това ми се стори малко извънредничко — отбеляза тя.

— Да, но не бях полицай. Все пак не бях на дежурство — обясних аз.

— Значи онова, което размахваше, трябва да е била значката ти за извън дежурство — разсмя се тя.

— Приключи ли вече с това, съдия Джуди?

— Почти. Имам да допълня само още едно нещо… — Тя спря колата на светофар на Сто и шестнайсета улица, след което се обърна към мен, а по лицето й се разля щедра усмивка. — Благодаря, партньоре.

— Чудех се дали някога ще се сетиш за това.

— Може и да не ти го казвам винаги навреме, но наистина го мисля, Зак. Когато проследих Бейби Ди, смятах само да му задам няколко въпроса и с това да приключа. Ала не очаквах, че ще се окаже толкова твърдоглав, и това ме разколеба. Затова и ти се обадих, не бих могла да се справя без теб.

— За теб винаги, партньоре — кимнах. — Проблемът обаче е, че не знам доколко ще ти помогне това. Всичко, което този тип успя да ти каже, е, че Спенс се е сдобил с малко дрога вчера. Предполагам, че и сама си се досетила за това днес следобед, докато беше затънала до глезените в развалините на студио „Силвъркъп“.

— Помага много повече, отколкото си мислиш — изгледа ме Кайли. — Спенс е изтеглил пет хиляди долара от общата ни банкова сметка вчера сутринта, което ще рече, че е разполагал с достатъчно пари в брой, за да си купи четвърт килограм.

— Е, наистина не разбирам… — зачудих се аз. — Ако е имал в себе си толкова много пари, защо е платил на Бейби Ди с часовника си?

— По същата причина, поради която е разбил онези декори. С това ми изпраща поредното си послание.

— А то какво е?

— Ако нещо е свързано с мен, той ще го разруши или ще се отърве от него.

— О, звучи болезнено — отбелязах аз.

— Така е — съгласи се Кайли — и той го прави заради това.

Светна зелено и потеглихме на юг по Лексингтън авеню. Извадих телефона от джоба си, минаваше девет часът. Би било немислимо да се обадя на Черил по това време. Оставих телефона да лежи в скута ми и се загледах през прозореца.

Кайли сигурно беше разчела езика на тялото ми, защото попита:

— Искаш ли да позвъня на Черил и да й се извиня, задето провалих вечерята ви?

— В никакъв случай, не.

— По физиономията ти познавам, че е била бясна, задето ти се наложи да излезеш — продължи тя.

— Нека кажем само, че не беше особено щастлива.

— По-добре да свиква, Зак. Нали вече живее с ченге. Такава е природата на нашата работа — обаждат ни се да излезем по всяко време на деня и нощта.

— Тя работи в полицейско управление, Кайли. Сигурен съм, че знае добре какво означава да си ченге.

— Какъв й е проблемът тогава?

— Това не беше полицейско обаждане — казах аз.

Забелязах, че Кайли успя да събере две и две наум.

Доколкото я познавах, за нея работата дотук беше просто полицейска задача за оказване на натиск над лош тип. Напълно беше изключила, че цялата операция всъщност беше нещо лично.

— О… — възкликна тя — прав си. Няма да се повтори повече.

Съмнявах се.

Намирахме се на пресечката на 86-а улица и „Лексингтън“, на девет пресечки от дома ми, когато телефонът в скута ми иззвъня.

— Видя ли? — усмихна се Кайли. — Няма как да ти е толкова ядосана, след като ти се обажда.

Погледнах екрана, беше непознат номер.

— Не е тя — отвърнах и приех разговора. — Детектив Джордан слуша…

— Хей, Зак, мой човек — прозвуча познат глас от другата страна на линията. — Обажда се Кю. Нали търсеше двойка загубеняци, които притежават огърлица с толкова горещо минало, че са почти готови да платят на някого да ги отърве от нея?

— Цял куп народ ги търси — потвърдих. И добавих: — А аз съм на върха на купчината.

— Точно затова звъня първо на теб. Горе съм при Ким.

Адреналинът рязко се вля във вените ми.

— На по-малко от пет минути от теб сме — казах.

— Вие ли сте на по-малко от пет минути? — възкликна Кю. — Това да не би да означава, че си с онази твоя партньорка, дето е истински трепач?

— Да, с Кайли съм — потвърдих.

— По това време? Вие двамата да не работите нощна смяна? Надявам се, че не прекъсвам някоя задача под прикритие — продължи да се занася той. А после се разсмя за всеки случай, ако не бях схванал шегата.

— Ти си свиня — казах.

— Много смешно, Зак — не преставаше да се хили Кю. — За пръв път в живота ми се случва ченге да ме нарече „свиня“. Ще се видим след пет минути.

Той прекъсна разговора, а аз кимнах на Кайли:

— Промяна в плана. Ще се срещнем с Пищния Кю в хотел „Кимбърли“.

Тя натисна педала на газта и подминахме добре познатата ми тухлена сграда на ъгъла на 77-а улица и „Лексингтън“. Апартаментът ми се намираше на десетия етаж.

Извих глава, за да погледна нагоре, опитвайки да видя дали все още светеше, но се движехме прекалено бързо.

— Какво правиш? — заинтересува се Кайли.

— Нищо. Просто проверявам дали Черил все още е вкъщи.

— Естествено, че е там. Допускаш ли, че може да се е изнесла само защото си прецакал една обща вечеря?

— Не, просто се тревожа. С нея все още свикваме да живеем заедно.

— Зак, всичко ще бъде наред. Черил няма да избяга, тя е умна жена и знае какъв е резултатът.

— Да, знае — съгласих се аз.

Един на нула за старото ми гадже срещу новото.

19

Куентин Латрел, познат още като Пищния Кю, е най-добрият ни таен информатор. И най-евтиният. Работех с него от две години, без да му платя и цент, а причината за това беше фактът, че Кю не ни помагаше заради парите.

Кю е сводник, но самият той никога не употребява тази дума. „Все едно да наречеш Йо-йо Ма «цигулар» — шегува се той. И добавя: — Аз съм само доставчик на качествена дамска компания за джентълмени от добро потекло и с добър вкус.“

Мнозина от тези джентълмени се движеха точно в социалните кръгове, заради които беше създаден отдел „Специални клиенти“. А това беше работата на двама ни с Кайли. Кю знаеше, че ако някой от елитната му клиентела бъде „спипан на място“ за извършено закононарушение, е добре да разполага с телефонния номер на някого, който може да помогне нещастният инцидент да бъде забравен.

Ако ви се струва, че по този начин богаташите разполагат с нечестно предимство пред средностатистическите данъкоплатци, значи не грешите. Но ако Кю успееше да ни помогне да заловим престъпниците, убили Елена Травърс, с удоволствие бих му помогнал да измъкне някой високопоставен брокер от „Уолстрийт“, заловен в ситуация със смъкнати гащи.

„Кимбърли“ е разположен на пресечката на Петдесета улица, между „Лексингтън“ и Трето авеню и представлява хотел, съчетаващ традиционна европейска елегантност и моден нюйоркски нощен живот. Кю ни очакваше на последния етаж, в панорамния бар със стъклен покрив, който разкриваше впечатляваща 360-градусова панорамна гледка към центъра.

Добре запознат с езика на модата, Кю отлично знаеше как да се облече, за да излезе на вечеря в четиризвезден ресторант или да се появи в моден бар. Тази вечер се беше пипнал в перленосив костюм и тъмносиня риза с отворена яка. Облеклото му не беше изцяло като за клуб, но идеално пасваше на небрежния бизнес стил в хотел „Кимбърли“. Или казано накратко — той се вписваше идеално в обстановката.

Седнахме на неговата маса, отказахме предложените ни напитки, прескочихме предисловията и му заявихме да кара по същество.

— Теди Райдър и Реймънд Дейвис — започна той — са били съкилийници в „Отисвил“ и оттогава движат заедно. Не са хомосексуални, а просто двойка отрепки, които извършват обири заедно с надеждата, че едно общо престъпление може да им донесе повече плячка, отколкото две отделни.

— И така ли е? — попитах аз.

— Ако бяха поне малко кадърни, щях ли да се намирам пред вас в момента? — изгледа ме учудено Кю. — Ще започна с Теди. Той е бял, около трийсет и пет годишен, семейството му са измамници. През осемдесетте майка му и баща му се занимавали с продажби на земя из мочурищата на Флорида, а и след това вероятно са извършвали всяка измама, измисляна някога от човек. Казват се Ани и Бъди Райдър и били доста добри в занаята си. Бъди е починал преди няколко години, а Ани сега е около седемдесет, така че на практика е извън играта. Ама няма да се изненадам, ако чуя, че е ограбила печалбите от бинго на някое пенсионерско парти.

За съжаление на Ани и Бъди, каквато и криминална жилка да са имали в кръвта си, то тя явно се е предавала през поколение. Единственият им син и наследник Теди е изцяло непригоден за харизматичната роля на уличен измамник. Горкото момче не би могло да продаде и шише лекарства за пет долара, дори ако е на промоция с купон за намаление от четири долара. Освен това никога не е бил арестуван за носене на незаконно оръжие. Въоръжено отвличане на лимузина е толкова далеч отвъд възможностите му, че се изненадвам как не се е самопрострелял междувременно.

— А какво ще кажеш за другия? — попитах аз.

— Реймънд Дейвис е около четиридесетте, от смесена раса. Майка му е бяла, баща му е афроамериканец. И двамата са мъртви отдавна. На интелект го докарва почти колкото сандвич с пуешко и го доказва чрез последните си обиколки по баровете из центъра, мъчейки да намери купувач за някакво горещо бижу. Опитал се е да не изпада в подробности, но това продължило само докато не го притиснали да даде по-точно описание. И успял единствено да покаже снимка на онази диамантена огърлица, която беше по първите страници на сутрешните вестници. Реймънд е излежал две присъди за въоръжен грабеж, така че, ако искате да се обзаложим, аз бих казал, че той е стрелецът, когото търсите.

— Имаш ли представа къде можем да намерим тези типове? — попита Кайли.

— Не, но знам, че разполагате с човек в Първи участък, който може да ви помогне.

Това ни накара да се разсмеем.

— Умник! — отбеляза Кайли. — Оттук нататък можем да поемем и ние. Благодаря ти. Имаш ли да ни казваш още нещо?

— Не и за ушите на нюйоркската полиция, но може и да имам нещичко за вас. Нещо от по… От личен характер.

Пищния Кю можеше да се шегува с мен, че работя нощна смяна с Кайли, но никога не си правеше майтап с нея. Беше прекалено добре възпитан джентълмен за подобни ситуации. Освен това по погледа му си личеше, че е повече от сериозен.

— Давай — подкани го Кайли.

— Чух, че търсиш съпруга си.

— Господи, Кю, знам, че си имаш добри източници на информация, но откъде…

— Имам клиенти от телевизионния бизнес. Те говорят, а аз слушам. Не съм наясно къде е в момента, ала знам, че е прескочил ръба. Не че ми влиза в работата, но ако имате нужда от още един чифт очи и уши…

— О, за бога, да! Благодаря ти — възторгна се Кайли.

— Не бързай да ми благодариш. Само ми обясни с какво според теб мога да ти бъда полезен.

Тя му разказа за случилото се през последните няколко дни преди изчезването на Спенс. Кю и дума не отрони, докато Кайли не спомена за спречкването с Бейби Ди.

— Наркопласьорите са най-зле — отбеляза той, — а това момченце не им отстъпва. Той не би ти се обадил, дори Спенс да отиде в къщата му и да застреля майка му. Това, че си му дала визитката, си е било чиста загуба на хартия. Сега обаче, след като знам, че е контактувал със съпруга ти, ще го държа под око.

Кайли се изправи, здрависа се с Кю и отново му благодари. Дори и да не ни помогнеше с нито една следа по търсенето на Спенс, беше ясно, че предложението му е искрено. А когато на самия Кю му се наложеше да измъкне някой от свръхпривилегированите си клиенти от поредната каша, тя щеше моментално да му върне услугата.

В системата на криминалното правораздаване в Ню Йорк това си беше част от жизнения цикъл.

20

Колкото и полезна да беше информацията на Пищния Кю, щатът Ню Йорк не го считаше за достатъчно достоверен свидетел. Нямаше как да арестуваме Дейвис и Райдър само въз основа на думите на един информатор. Трябваше ни заповед за арест, а за да намерим съдия, който да я подпише в този час на денонощието, щеше да отнеме часове. Ние обаче нямахме време за губене.

От друга страна, пробационните надзорници разполагаха с много по-широк обхват на действие в сравнение с редовите полицаи. Те можеха да се появят в дома на освободен под гаранция по всяко време, без заповед и без предупреждение.

— Обади се на регионалната пробационна служба и намери пробационния надзорник, отговарящ за Дейвис — предложи Кайли, докато шофираше бясно по Трето авеню в посока Деветнайсети участък на нюйоркската полиция.

Регионалната пробационна служба се намираше на полицейския площад в сградата на Първо управление и с лекота можеше да ни предостави необходимата информация за всяко лице, част от базата им с данни. Обадих им се и след по-малко от минута вече разполагах с адреса на Дейвис и с мобилния номер на Брайън Сандъски, неговия отговорник по пробацията.

Следващото ми позвъняване беше до Сандъски.

— Брайън ли е? — попитах аз. — Обажда се детектив Зак Джордан. Едно от твоите момчета — Реймънд Дейвис, е посочено като стрелеца от обира, придружен с убийство в кино „Зигфелд“ миналата вечер. Имам нужда от твоята помощ за връзка с него, така че да избягна ваденето на съдебна заповед.

— Дейвис ли? Елена Травърс? — възкликна Сандъски. — По дяволите! Бройте ме!

Някои пробационни надзорници мразят да бъдат измъквани късно вечер от домовете си, за да отидат в дома на свой подопечен, но Сандъски беше млад и гореше от желание да помогне за висококвалифициран случай. Казах му да дойде да се срещнем в управлението.

След това се обадих на Кейтс, съобщих й бързо до какво се бяхме докопали и я помолих да ни осигури оперативен екип, който да ни съдейства при задържането на Дейвис и Райдър.

Седемдесет минути след като напуснахме „Кимбърли“, с Кайли бяхме в колата, следвани от два въоръжени буса от полицейските специални части и пътувахме към Долен Манхатън. Пробационният надзорник Сандъски се возеше на задната седалка при нас.

— Четиринайсет тежковъоръжени ченгета се готвят да сразят двама незначителни престъпници — отбеляза той, докато Кайли водеше конвоя през града към магистрала „Франклин Делано Рузвелт“. — Средностатистическият данъкоплатец може да реши, че всичко това е леко прекалено.

— Това е, защото досега никой не е стрелял по средностатистическия ви данъкоплатец — отбеляза Кайли и му хвърли кос поглед в огледалото за обратно виждане.

Дейвис и Райдър живееха в покрайнините на улица „Ривингтън“. Паркирахме конвоя на ъгъла на „Съфолк“ и се срещнахме с един от полицаите от трите отряда, които бяхме ангажирали веднага щом се сдобихме с точния адрес.

— Онова там е сградата — посочи той към пететажна постройка от сиви тухли. Фасадата от втория етаж до покрива беше заета от аварийно външно стълбище от метал, което вероятно датираше от първата половина на двайсети век. На нивото на улицата се виждаше магазин, но витрините му бяха заковани с дъски и се бяха превърнали в платно за изявата на художник на графити, който се беше справил забележително добре с изобразяването на Ноториъс Би Ай Джи.

— Никой не е влизал или излизал, откакто сме тук — информира ни полицаят.

Подадох сигнал с ръка и дузина полицаи с готови за стрелба оръжия се изсипаха на улицата. Водачът на групата отвори входната врата на сградата и спря.

— Кръв — прошепна той и освети с фенерчето си пода, така че и аз успях да я видя. Следа от кръв водеше навътре по коридора до друга врата. Той завъртя дръжката, но тя не се отвори.

Един от полицаите извади кози крак и счупи ключалката с едно движение, сякаш беше яйце.

По стълбите личаха още петна от кръв. Последвахме ги и те ни доведоха до вратата на апартамента на Дейвис на третия етаж.

— Разполагаме вероятно с достоверна причина да влезем — прошепнах аз на Сандъски и посочих окървавения под. — Напусни сградата. Веднага!

Той ме изгледа едновременно облекчен и разочарован, но не се опита да възрази и си тръгна.

— Отворете я — обърнах се аз към водача на групата.

Един от полицаите носеше универсален ключ — петнайсеткилограмов ръчен таран. Дървената врата се разцепи на трески още след първия удар.

На пода лежеше мъж. Беше обърнат по лице и аз насочих оръжието си към него, докато останалите от екипа оглеждаха апартамента. Провериха в банята и в гардеробите, а след няколко секунди чух поредица от гласове: „Чисто, чисто, чисто“.

Прибрах пистолета си в кобура. Мъжът на пода без съмнение беше мъртъв.

— Обърнете го — наредих аз.

Двама от полицаите се наведоха и обърнаха тялото по гръб.

Беше Реймънд Дейвис. Лицето му беше посивяло, а очите му се цъклеха, застинали в изненадано изражение. В средата на челото му зееше единична огнестрелна рана.