Грабеж по сценарий

41

— Какво знаем? — попитах аз.

— Много малко — отвърна Черил. — Сигналът е бил по анонимно обаждане до 911. Първият пристигнал полицай е идентифицирал Спенс, портфейлът му е лежал на земята. Не е имало пари, но в данните му за контакт в случай на спешност е посочено „Съпруга: детектив Кайли Макдоналд, нюйоркска полиция“. И то е задействало мигновено системата, защото звучи почти като „убит полицай“. Това е всичко, което знам, с изключение на факта, че Кайли идва насам, за да разпознае тялото.

— Боже, надявам се, че не шофира сама.

— Не е чак толкова луда, а дори и да беше опитала, никой не е чак толкова луд, че да й позволи — отбеляза Черил.

Намирахме се на ъгъла на Деветдесет и втора улица и Медисън авеню и аз излязох напред, за да огледам по-добре пътя по авенюто. В далечината проблясваха полицейски светлини, нямаше сирени, но се движеха доста бързо насам.

— Идват — казах на Черил. — Не знам по кое време ще се прибера, но ще ти пиша съобщения, за да те държа в течение.

— Ще ми пишеш ли? — изуми се тя, а гласът й изведнъж прозвуча остро: — Зак, къде се отнесе пак? И аз идвам с теб!

Това ме остави безмълвен.

— Черил, става въпрос за местопрестъпление. Откога психолозите…

— Откога ли? Бил е убит съпругът на полицейски служител — заговори гневно тя. — Моята работа е да оценя състоянието на Кайли и да определя дали е подходящо да продължи да изпълнява службата си, точно както съм правила стотици пъти досега, а доколкото знам от опит, няма да е подходящо.

— Извинявай — измърморих аз, — всички сме много шокирани. Не съобразих това…

Тя не каза нищо и аз се зачудих дали току-що само с една глупава забележка не бях заличил всички положителни впечатления от последните два часа, прекарани с нея.

Конвоят приближи към нас и спря — бяха две патрулни коли, следвани от микробус форд и още две патрулки. Микробусът спря точно пред нас, един униформен полицай изскочи от него и плъзна настрани страничната му врата. Качих се вътре, а Черил седна на средния ред седалки до Кайли. Тя плачеше и Черил я прегърна приятелски през раменете, въпреки че не бях сигурен доколко утешително би могло да подейства това.

— Вината е моя — изхлипа Кайли веднага щом потеглихме. — Не трябваше да го изритвам от апартамента така.

— Не ти си го изритала — възрази Черил, — включила си го в програма за лечение.

— Беше само дневен център — поклати глава Кайли. — Можеше да го оставя да се прибира у дома.

— Наистина ли смяташ, че това би променило нещо? — попита я Черил, а гласът й беше тих и успокояващ, без никаква следа от осъждане. — Наркоманите живеят в ежедневен риск за живота си. Никой не може да ги спре, а когато всичко приключи трагично, вината не е на никой друг, освен на самите тях. И ти самата добре знаеш това.

— Благодаря ти — прошепна Кайли и кимна.

Черил ме погледна за миг, сякаш искаше да се увери за всеки случай, че вече бях разбрал защо присъствието й тук беше необходимо по време на това пътуване.

Уличното движение не беше натоварено, а върволицата от примигващи полицейски светлини бързо разчисти пътя ни напред. Понесохме се с максимална скорост през Испански Харлем и през моста Медисън, към южната част на града и най-опасните му квартали.

През седемдесетте години на двайсети век Южен Бронкс е бил центърът на убийства, изнасилвания, грабежи и палежи за целите Съединени щати, а всеобщият вик Бронкс гори! отеквал из цяла Америка. В наши дни много от изгорените сгради са заменени с нови, но при повече от половината население на района, живеещо под прага на бедността, кварталът все още е притегателна точка за банди, наркопласьори и престъпници.

Щом свихме по Източна сто шейсет и трета улица, си помислих за „безопасните места“ в града, в които се продаваше дрога, и се зачудих какво ли беше привлякло интелигентен и преуспял бял мъж да дойде в тъмните и неприветливи улици под сенките на стадиона на „Янките“.

И тогава думите на Черил отекнаха в съзнанието ми: Наркозависимите рискуват живота си всеки ден. Спенс Харингтън го беше правил прекалено често.

Микробусът спря, вратата му се отвори и един висок мъж с ветроупорно яке с емблемата на нюйоркската полиция се представи на Кайли.

— Детектив Питър Вархол — каза той. После допълни: — Съжалявам за загубата ви, детектив Макдоналд.

Той ни поведе към местопрестъплението. С Кайли се бяхме сблъсквали с подобни гледки многократно — забутано и западнало място в покрайнините на града, сделка за купуване на наркотици, ескалирала до убийство, тяло, увито с чаршаф. Някои ченгета разправят, че са имунизирани против подобни гледки, но на мен винаги ми действат отвратително. Разликата беше, че този път нещата бяха лични.

С Черил предвидливо изостанахме на почтително разстояние, оставяйки Кайли първа да се доближи до тялото. Един полицай повдигна чаршафа и тя падна на колене. Само след секунди се свлече напред по очи и цялата се затресе в конвулсивен плач.

Черил се приближи и коленичи до нея, след което се прекръсти и рязко се изправи.

— Зак — каза тя и направи знак с глава към трупа.

Пристъпих напред и паднах на колене до Кайли. Мъжът на земята беше с отвратителна кървава огнестрелна рана в средата на челото. Очите му бяха широко отворени, а в погледа му завинаги беше застинало безкрайно учудване.

Беше мъртъв. Беше убит с един хладнокръвен изстрел. Но това не беше Спенс.

42

— За пръв път ми се случва да сгреша при обаждане за починал човек — оправда се детектив Вархол пред Кайли. — Сигурно си мислите, че съм идиот.

— Вината не е ваша — каза тя. — Първият дошъл на местопрестъплението е видял моето име в портфейла на Спенс. Обадиха ми се още преди вие да пристигнете на мястото.

— Знам, но полицаят, който е идентифицирал тялото, е трябвало да внимава — ядосваше се Вархол. — Макар че жертвата доста прилича на съпруга ви, съдейки по снимката на шофьорската му книжка. Лесно е да се допусне грешка, но проклет да съм, още с пристигането тук можеше да огледам тялото по-добре.

Виновните извинения продължиха още малко, както го изискваше ситуацията, а аз си мислех колко хладнокръвен беше този тип Вархол, щом така безпроблемно успя да превключи на нова вълна.

— Разпознахте жертвата, нали? — попита той отново Кайли.

Тя не назова човека по име, но Вархол имаше добри полицейски инстинкти, а и беше успял да я обезоръжи достатъчно, за да я залови неподготвена.

Несподелянето на информация от значение за разследването е едно, лъжата е съвсем друго. Кайли реши да сътрудничи.

— Малкото му име е Марко. Не знам каква е фамилията му — призна тя. — Съпругът ми е телевизионен продуцент, а Марко работеше във фирмата за кетъринг, която обслужваше продукциите на Спенс.

Вархол зачака да чуе още нещо, но това беше всичко, което тя реши да сподели.

— Детектив Макдоналд — започна той, — това е било наркосделка, прераснала в убийство. Ако съпругът ви употребява наркотици, си е ваш проблем. Моят е, че имам да разкривам убийство и ще ми е нужна всяка помощ, която мога да получа.

Кайли го запозна с това, което бяхме открили в апартамента на Шели.

— А онова хлапе Сет? — попита Вархол. — Знаете ли фамилното му име?

— Не.

— Имате ли някаква представа как можем да го намерим?

— Работи в „Силвъркъп Студиос“. Защо не се отбиете направо там рано утре сутринта? Обикновено отварят към седем — предложи тя.

— На сутринта — повтори многозначително Вархол.

— Моля ви — каза Кайли.

— Сега е десет и половина — добави Вархол, след като погледна часовника си, — предполагам, че можем да изчакаме до сутринта.

Всеки, дочул разговора им, би ги сметнал просто за две ченгета, които обсъждат служебен въпрос, но аз бях достатъчно запознат със случая, за да доловя скрития подтекст на разговора им.

Сет вероятно разполагаше с информация, която можеше да отведе полицията до убиеца и Вархол настояваше да го разпита незабавно. Кайли също искаше да говори със Сет, защото той можеше да я доведе до Спенс. Тя обаче не беше свързана със случая или с официалното му разследване, така че Вархол се съгласи да й даде няколко часа до седем сутринта, така че тя да направи това, което правеше винаги — да наруши правилата.

— Благодаря ви — кимна Кайли.

— И когато откриете съпруга си, обадете ми се — добави Вархол. — Портфейлът му е у мен и искам да разбера как се е озовал в джоба на мъртвия.

Той се отдалечи да поговори със служител на криминалната лаборатория и остави Кайли, Черил и мен да се посъветваме насаме.

— Трябва да открием Сет и да говорим с него тази вечер — каза Кайли.

— Можем да започнем с едно телефонно обаждане до Шели Трегър — предложих.

— Не, той достатъчно се изтормози, преминавайки целия ад покрай Спенс. Нека позвъним на Боб Райцфелд. Той има достъп до базата данни за служителите и умее да пази тайна.

— Кой е Боб Райцфелд? — попита Черил.

— Бил е полицай цели трийсет години — обясних аз. — Беше страхотно ченге, но пенсионирането не му понесе добре, затова си намери работа като охранител в „Силвъркъп“ срещу петнайсет долара на час. Сега той ръководи отдела на охраната там. Кайли е права, Райцфелд може да ни помогне.

— Сигурна ли си, че ще успееш да се справиш? — Черил погледна към Кайли.

— Знам защо сте тук, доктор Робинсън — каза тя. — Ако на земята лежеше Спенс, щяхте да ме отведете далеч от огневата линия… И да ме закотвите зад бюро. А аз не бих могла да се противопоставя на това ваше решение. Това обаче не е съпругът ми, така че можете да ми вярвате, когато твърдя, че съм добре. Напълно добре съм — настоя тя.

Черил кимна.

— В такъв случай не искам да ви бавя повече. — Тя погледна към мен и добави: — Отнася се и за двама ви.

— Какво ще правиш? — попитах.

— Аз ли? — Черил успя да си придаде възможно най-невинен и в същото време палав вид. — Ами това място гъмжи от ченгета. Ще се огледам за най-симпатичния и ще си уредя превоз до Манхатън.

— В такъв случай ще се видим у дома.

— Ако извадиш късмет… — заяви тя и сви леко рамене.

43

Обадих се в дома на Боб Райцфелд.

— По дяволите! — възкликна той, когато му казах за Марко. — Харесвах го, но копелето само си търсеше смъртта. Радвам се, че не е бил Спенс.

— Познаваш ли онова хлапе Сет?

— Сет Пенциг ли? — замисли се за миг Райцфелд — Него не го харесвам.

— Досега не сме попаднали на някой, който да го харесва. Защо студиото още не го е уволнило? — поинтересувах се аз.

— Умно ченге си, Зак, а понякога задаваш много тъпи въпроси — разсмя се Райцфелд. — Това е шоубизнес. Ако наритваха всички задници и смъркачи на бял прашец, нямаше да има никакво шоу и определено никакъв бизнес. Знаеш, че Спенс унищожи два пълни декора, ала мога да се обзаложа, че ще го поканят да се върне обратно веднага щом отново е чист.

— Първо обаче ще трябва да го намерим, а за да го направим, се налага да открием този Сет — обясних аз. — Можеш ли да ни помогнеш? Не разполагаме с много време.

— Вече намерих домашния му адрес, докато говорим — каза той. — Живее на Трийсет и девето авеню, номер 631 в Удсайд.

Благодарих му и помолих шофьора на микробуса да ни закара с Кайли до Куинс. Това беше квартал на работническата класа, намиращ се на няколко километра от „Силвъркъп“. Апартаментът на Сет беше на втория етаж на сградата, точно над студио за маникюр.

Позвънихме на звънеца и ни пуснаха във фоайето без въпроси.

— Той дори не попита кой е — отбеляза Кайли. — Сигурно чака някаква доставка.

Каквото и да беше очаквал Сет, определено не беше нашата поява. Още щом отвори вратата на апартамента и ни видя, опита да я затръшне под носа ни. Кайли обаче я изблъска в лицето му и той залитна навътре.

— Нямате заповед — извика. — А и не съм направил нищо нередно.

— Това място вони на марихуана — отбеляза Кайли, — което ни дава достатъчен повод да влезем. Според Раздел трети, буква „М“, член 221 от Наказателния кодекс на щата Ню Йорк марихуаната е не само нещо нередно, но и силно незаконно. Лулата на масата няма да ти помогне особено при защитата — добави тя.

Кайли направи крачка към него и Сет бързо прикри слабините си с шепи.

— Не се притеснявай, ще се престоря, че не съм забелязала злоупотребата с наркотици тук — каза тя, — защото приятелчето ти Марко е бил застрелян тази вечер. А ти току-що беше повишен от наркоман в заподозрян за убийство.

В този миг цялата напереност на Сет се изпари. Той седна в края на масичката за кафе, осеяна с изгаряния от цигари, и поклати глава.

— Марко ми беше приятел. Не съм го застрелял аз. Дори нямам оръжие.

— А имаш ли алиби? — настоя да разбере Кайли. — Къде отидохте двамата с Марко, след като той ти помогна да се извлечеш от апартамента на Шели Трегър тази сутрин?

— В „Старбъкс“. Пихме кафе и Спенс ми се обади. Каза ми да отидем да се срещнем с него в хотела му.

— В кой хотел?

— Не знам дали си има име. Беше една от онези дупки в Бауъри, които дават стаи на час.

— Това не е много в стила на Спенс — отбеляза Кайли.

— Ами туй беше и целта. Той не искаше да остава някъде, където може да го разпознаят.

— И какво стана, когато стигнахте до хотела?

— Спенс имаше малко бяло, но се оказа, че е боклук. Беше разредено с бебешко мляко на прах. Марко сподели, че знаел едно място, откъдето можело да вземем качествен прах. Било в Бронкс — колумбийска стока, деветдесет и пет процента чиста кока. Спенс я искаше отчаяно. Каза, че можел да я купи, ако отиде да му я донесе, а Марко го предупреди: „Скъпа е. Колко пари имаш в брой?“. По онова време Спенс беше все още доста надрусан, така че просто извади портфейла от джоба си, подаде го на Марко и му заръча: „Вземи всичко и не се връщай с празни ръце“. Марко промърмори: „Този тип не приема банкови карти“, затова извади кредитните карти на Спенс, пъхна портфейла в задния си джоб и излезе. Тогава го видях за последно. Кълна се!

— А какво се случи със Спенс?

— Съпругът ти е напълно луд, госпожо. След половин час вече изцяло беше подивял. Нямаше търпение Марко да се върне. Каза, че щял да отиде до неговия район. Имал ВИП пропуск за един от местните клубове. И поиска да му се обадя, когато Марко се появи.

— И какво стана после? — попита Кайли.

— Чаках два часа, но не се появи никакъв Марко. Реших, че е прибрал стоката и вече я е смръкнал лично. Спенс също никакъв го нямаше, защото той си има платинена кредитна карта, и предположих, че вероятно вече надигаше бутилка след бутилка „Сива гъска“ от по петстотин долара всяка. Теглих им по една майна, взех метрото до Куинс и се отбих за пакет от дузина бири през долнопробната кръчма отсреща, така че имам свидетел, който може да потвърди, че не съм бил някъде около Марко.

— Изчакай тук, не мърдай! — нареди Кайли.

Двамата отидохме в ъгъла на това, което можеше да се нарече кухненски кът, в апартамента на Сет, за да поговорим насаме, докато все още го държахме под око.

— Стигнахме до задънена улица — каза тя. — Не мисля, че той ще бъде от полза и на Вархол, но защо не му позвъниш да дойде направо тук? Може би Сет ще успее да се сети за името на наркопласьора, с когото е трябвало да се срещне Марко.

— А ти какво ще правиш? — попитах.

— Ще се обадя на Джан Хогъл и ще я помоля да проследи трансакциите от кредитните карти на Спенс. Имаш ли по-добри идеи?

— Само една, но няма да ти хареса.

— Давай.

— Престани да търсиш Спенс и започни да дириш убийците и крадците, за чието издирване ти плаща Ню Йорк Сити — посъветвах я аз.

— Позна с частта, че няма да ми хареса — отбеляза тя, — но си прав. Това е работата ми. Пък и имам по-голям шанс да проследя убиец и банда крадци на медицинско оборудване, както и една огърлица на стойност осем милиона долара, отколкото да открия съпруга си.

44

Ани Райдър обикновено можеше да заспи и на твърда скала. Но не и тази нощ. След като лежа будна в леглото повече от час, мозъкът й така и не спря да прави обиколки, подобно на Дейл Ернхарт-младши от състезанието на НАСКАР в Талдега.

Не се тревожеше за Джеръми. Той искаше огърлицата, а тя искаше парите — това щеше да е лесно. Ани се бореше в ума си с трудната част. Какво да правим след това? Къде да отидем двамата с Теди? Какво да сторим?

Стана от леглото, направи си чай и добави в него малко коняк. Въпреки това отговорите не се избистриха, а самите въпроси отказваха да напуснат ума й. Ани отиде в дневната и вдигна Бъди от полицата.

— Ето затова не те разпръснах над Вегас — каза тя и го отнесе в спалнята. Постави бронзовата урна на нощното си шкафче и притисна длани от двете й страни. — Извинявай, че притеснявам вечния ти покой, но поне един от нас трябва да се тревожи за сина ни. Ти поемаш нощната смяна, така че аз да мога да поспя.

Усети леката топлина по пръстите си и това й подсказа, че Бъди вече се беше заел със задачата. Тя го целуна за лека нощ, угаси осветлението и заспа след няколко минути.

На сутринта даде на Теди кратък списък с нещата, които да направи, и дълъг списък с неща, които да не прави.

— Защо да не мога да дойда с теб? — попита той, докато Ани сменяше превръзката на раната му.

— Хайде да видим — започна тя. — Защото наглеждаш котка, защото трябва да си починеш и… Мъча се да си спомня, май имаше и трета причина… А, да! — добави изведнъж тя и майчински го плесна по тила, — защото те издирват за въоръжен грабеж и убийството на Елена Травърс.

— Може да се дегизирам. Иначе кой ще те пази в метрото? — продължи да настоява синът й.

— Не се тревожи. Няма да рискувам да нося огърлица за осем милиона долара в метрото, независимо дали има някой с мен да ме пази. Помолих Боб Влекача да ме откара до Манхатън, да ме изчака и след това да ме върне.

— Боб Влекача ли? — намръщи се Теди — Не знам, мамо. Мислиш ли, че това е добра идея?

— Спокойно, хлапе. Боб е от онези типове, които никога не задават въпроси. Обясних му, че само ще ме откара до града да взема нещо. Това е всичко, което той знае, и вярвай ми, не иска да знае каквото и да било повече. Имам му доверие — каза Ани.

— И аз му имам доверие, но не мислиш ли, че е малко шантаво да отидеш дотам с камион влекач? Ще се открояваш като възпален палец — отбеляза Теди.

Ани въздъхна. Това беше причината, поради която Теди имаше нужда от нея. Както Бъди винаги повтаряше: „Горкото хлапе с мисленето си не може да се измъкне и от стая с четири врати дори и ако три от тях са широко отворени“.

— Не, миличък — заговори тя, — това е само прякор. Боб се пенсионира от бизнеса с влекачите преди няколко години.

— Ясно! — оживи се Теди — И какво кара сега?

— Джип „Чероки“ — поясни майка му.

Погледът на Теди проблесна и Ани беше сигурна какъв щеше да бъде следващият му коментар.

— Значи от сега нататък трябва да го наричаме Боб Черокито — прозря той.

— Умно разсъждаваш, хлапе — отбеляза тя и довърши превръзката му. — Ще му го кажа.

Ани седна на креслото си и затвори очи. Все още не беше решила къде да избягат с Теди, щом веднъж докопат парите, но имаше едно нещо, в което беше сигурна — синът й не беше достатъчно умен, за да оцелее сам в Ню Йорк.

Тя го изтика в отсрещния апартамент и отново го накара да повтори списъка от неща, които не трябваше да прави.

— По кое време ще се върнеш? — попита я Теди.

— Ще се срещна с Джеръми на обяд. Ако всичко мине както трябва, цялото нещо няма да отнеме повече от десет минути. След това ще се качим направо на моста и ако няма голямо движение, ще трябва да съм си у дома до един часа.

— Супер — отговори Теди. — А можеш ли да ми донесеш нещо за обяд?

— Разбира се. Какво искаш?

— Да видим… Сандвич с пастърма, сода… Опитвам да се сетя, май имаше и трето нещо, което исках… А, да! — плесна се той по челото. — Сто седемдесет и пет хиляди долара!

Ани се разсмя на глас. Понякога хлапето й не беше чак толкова глупаво.

45

Когато пристигнах на работа на следващата сутрин, Кайли беше вече на компютъра си.

— Приятелката ти ме е изпортила на шефа — каза тя, без да вдигне очи да ме погледне.

— Ако намекваш, че доктор Робинсън е изпратила доклад на капитан Кейтс за снощната ни екскурзия до Бронкс, то значи знам всичко за това — отговорих аз.

— Черил ти е казала? — учуди се Кайли и най-накрая ме удостои с поглед.

— Да, ала след като го беше изпратила. Обсъдихме го, докато пътувахме насам тази сутрин.

— И защо е било нужно да го обсъждате?

— Не знам. Може би ми го е споменала само за всеки случай, ако в офиса се окаже, че ти си в скапано настроение. Аз обаче се радвам, че те заварвам толкова весела, усмихната и жизнерадостна.

Тя вдигна едната си ръка от клавиатурата и ми показа среден пръст.

— Какъв ти е проблемът? — попитах. — Черил ти даде зелена светлина, че можеш да работиш. С това историята приключва.

— Не и за Кейтс. Тя иска да ни види и двамата в офиса си. Незабавно.

— И двамата ли? Та това е само между теб и капитан Кейтс. За какво й е да се вижда и с мен?

— Не знам, Зак. Може би мнението на Черил не е било достатъчно. Сигурно и ти трябва да се произнесеш. Мислиш ли, че съм годна да си върша работата, доктор Джордан?

— По дяволите, ако смяташ, че ще си играем на доброто и лошото ченге, значи си напълно годна да вършиш работата си като най-лошото ченге, което се е пръквало някога! В противен случай ще трябва да те ограничат — заявих аз.

Тя вдигна и другата си ръка и ми показа два средни пръста.

— Струва ми се, че преиграваш — отбелязах аз. — А и за протокола, госпожо Харингтън, шефката ни не е разбрала за Спенс от Черил. Онова картонче с контактите в портфейла му, на което пише „женен съм за детектив от нюйоркската полиция“, е равносилно на изпращането на сигнал за тревога. То е задействало радиостанциите във всичките пет квартала. Системата те е изпортила, а не Черил.

— Благодаря ти, от това се почувствах много по-добре. — Тя се изправи, въоръжена психически от глава до пети и готова да се пребори с всичко, което й готвеше системата. Последвах я към офиса на Кейтс.

— Съжалявам да науча за Спенс — каза Кейтс още щом ни видя да влизаме. — Знам какво е да си омъжена за наркозависим.

Думите й накараха Кайли да се закове на място.

— Аз… Не знаех за това — изрече тя и цялата й напрегнатост мигом се смекчи.

— Не са много хората, които са наясно с тази история. А и е доста стара… Споменавам ти го само защото исках да знаеш, че Делия Кейтс разбира през какво преминаваш.

— Благодаря ви — кимна Кайли.

— Но капитан Кейтс ще ти срита задника и ще имаш чувството, че те е треснала гръмотевица! — извика тя и тупна с юмрук по бюрото, за да подчертае думите си. — Миналата вечер сте били извикани на местопрестъпление. Била си там като свидетел, а не като ченге, права ли съм?

— Да, госпожо.

— И след като разбра, че жертвата не е съпругът ти, водещият детектив по случая помоли ли те да помогнеш?

— Детектив Вархол ме попита дали познавам жертвата. Дадох му…

— Той помоли ли те да му помагаш в разследването му? — прекъсна я Кейтс.

— Не, госпожо.

— Значи, ако Вархол ясно ти е дал да се разбере, че това не е твоята писта, защо тази сутрин получавам жалба от Сет Пенциг? Той пише, че двамата с Джордан сте нахлули в апартамента му снощи и сте му заявили, че е заподозрян в убийството на приятеля му.

— Нахлули сме в апартамента му? Това са пълни глупости! Със Зак имахме законен повод. Миризмата на марихуана от апартамента на Сет можеше да се надуши от съседната пресечка — обясни Кайли.

— А можехте ли да я надушите от Бронкс? Защото и двамата сте били там, когато сте казали на детектив Вархол, че нямате никаква представа къде живее Пенциг.

— Поразровихме се малко, след като напуснахме Бронкс — отбеляза Кайли.

— Поразровили сте се? Я ми кажи в коя вселена живееш, където не е проблем да прецакаш чуждо разследване, отивайки да разпитваш заподозрян по случай на убийство, по който работи друго ченге? — попита Кейтс.

— Опитвах се да намеря съпруга си.

— А детектив Вархол се е опитвал да намери Пенциг. Ти обаче си решила, че личните ти нужди са по-важни от задачите на управлението.

Когато някои хора пропаднат ненадейно в яма, започват да търсят начин как да се измъкнат оттам, но не и Кайли. Тя винаги е склонна просто да грабне лопатата и да се закопае още по-дълбоко, затова побързах да й се притека на помощ.

— Капитане — намесих се аз, — вината е изцяло и моя.

— По дяволите, прав си! — извика ядосано Кейтс. — Защо иначе, мислиш, че си тук?

— Беше голяма грешка и се извинявам, ако се е наложило да отнесете някоя караница заради нас. Нямаме извинение за това, което направихме — добавих аз.

— Засега обаче не съм чула никакво извинение от партньорката ти.

— Тя не разсъждаваше трезво. Съобщиха й, че Спенс е мъртъв, и нещо в нея се пречупи. Уверявам ви, че това няма да се повтори.

Кейтс изсумтя.

— Искаш ли да подадеш молба за отпуск по семейни причини? — обърна се тя към Кайли.

— Не, госпожо.

— Значи, ако смяташ да търсиш съпруга си, прави го в свободното си време, което, ако се съди по натовареността ви в момента, ще бъде незначително — обяви строго Кейтс. — Извадиш ли обаче отново служебната си значка, за да разрешаваш личните си проблеми, скоро ще се озовеш с много повече свободно време, отколкото някога си мечтала да имаш. Край на срещата. Свободни сте.

— Осъзнаваш ли, че ти дори не й се извини? — попитах Кайли веднага щом се върнахме на бюрата си.

— На мен ми се стори, че ти го направи достатъчно и за двама ни — подхвърли язвително тя.

— Виж, въпросът с извиненията не стои така. Очаква се самата ти да…

В този момент телефонът й изписука за пристигнало текстово съобщение и Кайли незабавно се обърна с гръб към мен, за да го прочете.

— О, боже! — изстена тя.

— Какво става?

Без да отговори, ми подаде телефона си. Съобщението беше от Кю и гласеше:

„Току-що получих тази снимка от едно от моите момичета. Кю“.

На снимката се виждаше много красиво чернокожо момиче, облечено в лъскаво късо потниче. До нея стоеше мъж с подпухнали очи и питие в едната ръка, а другата беше поставил върху рамото на момичето. Наоколо се виждаха сини, лилави и яркорозови светлинни петна — отблясъци от фойерверки, характерни за края на партито в почти всеки нощен клуб. Под снимката се четеше текст:

„Това бяло момче ли търсиш? Казва, че името му е Спенс“.

46

Сребристият Мерцедес S550 беше паркиран пред управлението. Родриго, личният шофьор на Кю, отвори страничната врата и двамата с Кайли влязохме вътре.

Самият Кю, облечен в шит по поръчка тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка на ситно райе в синьо и златисто, приличаше повече на морски капитан, отколкото на доставчик на елитни услуги с най-качествената плът и безценна информация.

— Първо най-важното — обърна се той към Кайли, — може ли телефона ти за момент?

Тя му го подаде и той изтри снимката, която й беше изпратил.

— Ако цитирам несравнимия Джон Ридли — продължи мъжът, — „дискретността никога не излиза от мода“.

— Къде е Спенс? — попита Кайли.

— В Атлантик Сити. Хотел „Боргата“, стая 1178.

— Вчера е бил в един бордей в нюйоркския квартал Бауъри. Изглежда, си е вдигнал стандарта. Как го намерихте? — заинтересува се тя.

— Моята работа много прилича на вашата — обясни Кю. — И двамата се храним от богатите и влиятелните. Ако Спенс се беше сврял в някой склад край Холандския тунел, никога нямаше да го разбера. Обаче пет минути след като се е появил в хотел, получих две съобщения. Едното беше от служител на паркинга, а другото от рецепционист. Помолих Таня, младата дама от снимката, да потвърди визуално присъствието му там. Само за протокола ще вметна, че не са били заедно. Просто се е навъртала около него достатъчно дълго, за да го снима… Споменавам го, в случай че се чудиш — уточни Кю.

— За протокола — каза Кайли, — естествено, че се учудих. Благодаря ти. Това е много успокояващо. Може би дори ще си поръчам тениска с надпис: „Съпругът ми не изневерява. Той просто взема наркотици“.

— Изглежда, наистина е повишил стандартите си. От свой доверен източник разбрах, че едно момче го е зарибило по леля Хейзъл.

Съществува обширен лексикон с жаргонни изрази от улицата, използвани от нелегалните търговци на дрога, за да забулят дейността си в мистерия. Всеки ден се появяват все нови и нови имена, но „лелите“ са термини, използвани от десетилетия. „Леля Мери“ е марихуана, „леля Нора“ е кокаин, а „леля Хейзъл“ е най-смъртоносната от всички — хероин.

— Съжалявам, че се налага да бъда вестоносецът на толкова неприятни вести — заяви Кю, — но поне знаеш къде е. Засега. Ако бях на твое място, щях да отида там възможно най-бързо.

— Бързо ли? — изуми се Кайли. — Атлантик Сити е на шест часа път оттук.

— Не и ако разполагате със светлинни сигнали и сирени и ако поддържате скорост като при гонка на бандити.

— Управлението не се радва особено на ченгета, които използват служебни коли, за да разрешават лични въпроси — отбеляза Кайли. — Оценявам помощта ти, но не мога да напусна града за толкова дълго време.

— А какво ще кажеш, ако помоля Родриго да организира нещата вместо теб?

— Да организира ли? — учуди се Кайли. — Това ли означава „любяща съпруга“ — да накараш някого да натъпка мъжа ти в багажника на мерцедес и да го замъкне на сто и шейсет километрово пътуване по Джърси Търнпайк.

Кю се разсмя.

— Да, забравих как работи полицейският ти мозък. Просто предлагах да те закарам дотам с хеликоптер. Разстоянието от Ню Йорк до Атлантик Сити се прекосява по въздух за трийсет и седем минути.

— Ти нима притежаваш… — Изумена, Кайли завъртя показалец във въздуха, имитирайки перка.

— Да кажем просто, че имам достъп. Служителите ми са на повикване двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Ясно е, че не мога да разчитам на публичен транспорт. Освен това хеликоптерът е глезотия, за която клиентелата ми си плаща с радост.

— Твоите клиенти разполагат с петцифрените суми, необходими, за да стигнат по въздух до рая на проститутките — отбеляза Кайли. — Аз обаче не мога да си позволя подобно щастие.

Кю положи всички усилия да се престори на обиден.

— Моля те, кога във взаимоотношенията ни е ставало въпрос за пари? Превозът е подарък.

— Ако заведеш майка си на въздушна разходка, това е подарък. Ако заведеш ченге, това е подкуп. Благодаря, но… Не, благодаря! — отсече Кайли.

— По дяволите, Кайли! Върша ви услуги и вие ми вършите услуги. Това стои в основата на взаимоотношенията ни. Помагам ти да хванеш следите на един наркозависим. Някой ден ти ще ми се отплатиш, танто за танто! Защо сега изведнъж променяш правилата? — попита той и се обърна към мен: — Зак, моля те, влей малко разум на това момиче…

— Само ако ми кажеш какво точно става — прекъснах го аз.

— За какво говориш? — изгледа ме неразбиращо Кю. — Нищо не става. Само се опитвам да помогна на партньорката ти.

— Ти вече й помогна. Открил си съпруга й. На този етап е нормално да се оттеглиш, но ти продължаваш да помагаш. Затова и се питам: „Защо Кю инвестира толкова усилия, за да закара Кайли до Атлантик Сити, че чак е готов да я замъкне дотам с хеликоптер на свои собствени разноски?“. Единственият отговор, който ми хрумва, е, че там има нещо, което е важно за теб. Би ли искал да го споделиш с нас? — попитах аз.

— Добре, свалям всички карти — предаде се Кю. — Организирам едно парти в хотел „Боргата“ този уикенд за най-отбраните ми клиенти — седмина господа от петролния бизнес в Тексас. Всички са бели мъже, женени са и си падат по цветнокожи дами. Парите не стоят на дневен ред. Интересува ги единствено дискретността — дори самият аз не знам истинските им имена. В неделя сутрин те ми плащат в брой и отлитат обратно у дома. Тогава е големият ден за плащане и се опасявам, че Спенс може да го прецака.

— Как?

— Защото е известен телевизионен продуцент и съпруг на ченге. Ако бъде открит мъртъв в леглото си, хотелът, в който се е случило, ще се превърне в медиен панаир и моите срамежливи каубои от страх пред камерите ще дръпнат шалтера на партито още преди да е започнало. Можете ли да ми помогнете с това?

— Може би — замислих се за миг. — Би ли излязъл от колата, така че с Кайли да си разменим няколко думи насаме?

Не се наложи да го моля повторно.

— Искаш ли да си вземеш ден отпуск и да отпътуваш дотам с кола още сега? — обърнах се аз към нея веднага щом останахме сами.

— Не. Писна ми да поставям проблемите на Спенс пред кариерата си. Ще изляза от работа в шест, ще взема кола под наем и ще се върна до сутринта. Ти можеш да останеш и да ме покриваш.

— Би било много по-бързо да прелетиш с хеликоптер.

— Правила съм много глупави неща, Зак, но никога не съм приемала подкуп — заяви тя.

— Това не е подкуп — възразих аз. — Кю е най-добрият ни информатор. Току-що ни поднесе Реймънд Дейвис и Теди Райдър, както самият той подчерта — „танто за танто“. Няма как да му дадем специален пропуск за „измъкване от затвора“, но можем да му помогнем да елиминира някоя минимална пречка за бизнеса му. И двамата ще отлетим до Атлантик Сити довечера. Ще ти помогна да замъкнеш жалкия задник на Спенс до клиниката за рехабилитация, а ако някой ни потърси по телефона, ще бъдем само на трийсет и седем минутно разстояние от града. На мен ситуацията ми се струва печеливша отвсякъде.

— О, боже! — изстена тя. — Създала съм чудовище. Ти си започнал да разсъждаваш като мен.

— Изглежда, с теб все пак достигнахме до груб консенсус — отбелязах аз.

— Май да — кимна тя и по лицето й се разля широка усмивка.

Виждах я да се усмихва за пръв път, откакто беше сритала топките на Сет Пенциг. Нещата явно започваха да се проясняват.

47

Ани Райдър отлично осъзнаваше, че не трябва да обременява сина си с твърде много факти. Това, което пропусна да спомене на Теди, беше, че Боб Влекача е познат още като Робърт Бийти, лейтенант от американските военноморски сили. Беше боец снайперист, участвал в строго профилирани мисии в Ливан, Сомалия и Никарагуа, както и на няколко други свръхсекретни локации по света, известни само на шепа генерали и техния главнокомандващ Джими Картър.

Джеръми можеше и да изглежда като безобиден сладур, но вече беше застрелял Реймънд Дейвис и за малко не беше отнесъл и Теди. Ани не искаше да рискува. Боб не беше запознат с никаква част от подробностите, но ако Джеръми имаше някакви зли намерения да тръгне след нея, щеше да му се наложи да премине първо през 120-килограмовата машина от мускули, подплатени с решимост и военно обучение.

Боб спря джипа на паркинг „Едисън“ на улица „Есекс“ и двамата заобиколиха заедно зад ъгъла. После живописната двойка измина пеша разстоянието до номер 205 на авеню „Хюстън-изток“.

Бяха преговорили логистиката предварително. Ани влезе първа. Още щом премина прага, вдъхна дълбоко и пое опияняващите аромати на печено телешко, супа с мацо кнедли, кълцан дроб и убийствената за артериите пастърма, за която Бъди винаги повтаряше, че си струвала риска за живота.

Ресторантът за деликатеси „Кац“ беше една от най-популярните туристически атракции в Ню Йорк — истинска обетована земя за чревоугодниците. За Ани той беше идеалното място за сделка. Беше безопасен заради огромния брой хора наоколо, а сред тълпите, идващи за обяд, тя щеше да бъде просто поредната никому неизвестна възрастна дама, която да бъде подмината незабелязано.

Ани отиде до щанда и поръча обяда на Теди за вкъщи, както и минивурстче в ръжен хляб и бутилка от содата на „Доктор Браун“ „Сел-Рей“ за нея самата. Откри свободна маса в дъното на ресторанта и видя влизащия в този момент Боб, който си купи сандвич и зае място на маса на пет-шест метра от нея.

Джеръми се появи точно на обяд. Той подмина щанда с храните, огледа внимателно залата, забеляза Ани и седна на масата й точно срещу нея.

— Давай да приключваме бързо — каза той и свали брезентова мъжка чанта от рамото си, оставяйки я на пода.

— Всички пари са тук. Може да провериш дали са истински, но само не искай да ги занесеш до дамската тоалетна, за да ги преброиш.

Ани взе чантата и разкопча предната й прихлупваща се част. Пачките от стодоларови банкноти вътре изглеждаха истински, миришеха като истински и на пипане бяха като истински. Тя затвори чантата и я претегли няколко пъти в ръката си.

— Какво правиш, по дяволите? — изуми се Джеръми.

— Няма нужда да ги броя — обясни тя. — Купчина от десет хиляди долара в стотачки тежи горе-долу колкото сандвич „Биг Мак“. Така като гледам, май поръчката ми е точна — добави тя и остави чантата на пода.

Джеръми се ухили.

— Отначало те помислих за някоя скапана старица, но излиза, че си не по-малко умна, отколкото си противна — отбеляза той.

— Е, това беше много мило от твоя страна — кимна Ани.

— Щом всичко това приключи, двамата с теб може и да станем приятели във Фейсбук.

— Аз ти показах моето. Сега е твой ред… — Джеръми извади бижутерска лупа от джоба си.

Ани измъкна от чантата си малък черен несесер за гримове и го плъзна по масата към него. Той отвори менюто и пъхна несесера между страниците му, след което извади огърлицата и се взря в нея през лупата.

Ако някой си беше направил труда да погледне към него в този миг, щеше да реши, че е просто поредният късоглед клиент, който се е вторачил в менюто, опитвайки да реши какво да си поръча.

Ани пое дълбоко дъх. За пръв път, откакто Теди й се беше обадил в четвъртък вечер, тя изпита чувство на облекчение. Все още нямаше представа какво ще правят със сина й, ала чантата в краката й можеше да им осигури доста възможности. Лека усмивка на задоволство пробягна по лицето й и тя отпи глътка от содата си, за да я прикрие.

И в този миг — бум!

Ани подскочи. Джеръми беше ударил масата с юмрук.

Неколцина обядващи наблизо обърнаха глави към тях, но това не възпря Джеръми. Той беше стиснал силно зъби, челюстта му се очертаваше остро под кожата на бузите му, а в очите му гореше гняв…

— Ах, ти, измамна кучко! — изсъска той, натъртвайки на всяка дума, след което натъпка огърлицата обратно в несесера и го тикна в ръцете й.

Ани се опита да осмисли случващото се.

— Не разбирам какъв е проблемът… — започна тя.

Джеръми не остана достатъчно дълго край нея, за да обясни. Той грабна чантата със стотачките, бутна стола си назад и побягна към вратата. Боб Влекача се изправи и понечи да го последва, но Ани вдигна ръка и го спря.

— Да се махаме оттук — каза тя и напъха козметичното несесерче в чантата си.

Десет минути по-късно двамата с Боб прекосяваха с джипа моста Уилямсбърг.

— Добре ли си? — наруши тишината накрая той.

Ани затвори очи. Това беше първият въпрос, който този мълчалив и силен морски пехотинец й задаваше, откакто го беше наела. А ако се съди по случилото се току-що, въпросът беше доста глупав. Боб обаче не беше от глупавите. Той беше просто добродушен човек, който се стараеше да не я засегне по някакъв начин, а последното, което той заслужаваше, беше някой от хапливите й отговори.

— Не, не съм добре — въздъхна тя и отвори очи, когато джипът се качи на рампата за пътната връзка между Бруклин и Куинс. — Благодаря, че попита.

— Знам, че не е моя работа, но какво стана, по дяволите? — заинтересува се Боб.

— Не знам. И аз все още съм в шок.

— Съжалявам — каза той, — ала понякога става така с тези бизнес сделки. Понякога нещата просто се скапват.

Измамите можеше и да се скапят в някои моменти, Ани знаеше добре това. А в определени случаи дори имаше риск някоя добре скроена измама да избухне право в лицето ти, по дяволите! На нея и Бъди това не се случваше често, но когато станеше, те не си задаваха въпроса „защо“. Просто си събираха нещата и се изнасяха скорострелно от мястото.

Това обаче беше съвсем редовна бизнес сделка. Добре де, може и да не беше съвсем редовна, но си беше най-нормално споразумение между нея и Джеръми. И всичко се скапа в момента, в който нещо го подплаши. Но какво?

Тя стисна по-силно торбичката с храната от ресторанта, която лежеше в скута й, и отново затвори очи. За капак трябваше да обяснява и на Теди защо се прибираше у дома само със сандвич с пастърма и сода. Как щеше да му обясни защо не е донесла парите?

Нямаше отговор на този въпрос. Може би Бъди щеше да знае.

48

Джеръми едва преглъщаше. Дишаше трудно и се наложи да обгърне гърдите си с ръце, за да успокои поне малко болката, която сковаваше гръдния му кош. Беше изпитвал пристъпи на паника и преди, но този беше най-мощният.

Седна с изправен гръб на задната седалка в едно такси, положи длани на коленете си и пое няколко бавни и дълбоки глътки въздух. След пет минути возене вълната на паника премина.

Добре си — успокояваше сам себе си той, — това е само временен пристъп. Отпусни се и мисли какво да предприемеш сега.

Първата хрумнала му възможност беше да направи точно това, което беше обещал на Лео да не прави — да вземе сто седемдесет и петте хиляди и да избяга с тях.

Поклати глава и отхвърли тази идея. След всичко, през което беше минал, нямаше да се задоволи само с трохите от големия удар. Трябваше да измисли нов план, но не можеше да го направи сам.

— Мамка му! — изруга той на глас. — Мисля, че връзката ни още не е приключила.

Таксито го остави пред Флатайрън Билдинг на Пето авеню и Двайсет и трета улица. Оттук до малкото имение на братята Басет на Двайсет и първа улица разстоянието не беше голямо, но той добре знаеше, че не бива да се появява без предупреждение.

На широкия пътен остров, който разделяше Пето авеню от „Бродуей“, имаше малък парк с пейки. Джеръми си купи бутилка минерална вода от уличен автомат, намери една празна пейка, седна и започна бавно да отпива. Поглъщаше я с лекота. Можеше да преглъща. Можеше да диша. Можеше да се справи с това!

Извади мобилния си телефон и изпрати текстово съобщение:

„Не мина добре. Може ли да дойда?“

Отговорът пристигна почти мигновено:

„Не!!! Брат ми е тук. Ще говорим по-късно“.

По-късно ли?, вбеси се Джеръми. Изпи наведнъж останалата вода и написа ново съобщение:

„Избери място СЕГА или идвам право у вас“.

Отговорът се появи след цели две минути:

„Лаундж бар Трейлър парк, Западна двайсет и трета улица, номер 271. Пет минути“.

Скапан богаташ, измърмори Джеръми.

Отне му десет да отиде пеша до заведението. Никога преди не беше чувал за него, но още щом прекрачи прага, разбра защо барът беше идеалното място за срещата — беше от типа квартални дупки, до които Лео Басет никога не би припарил.

Макс Басет обаче би изглеждал точно на мястото си в такава обстановка. Той седеше на масата в далечния край, облечен в джинси и избеляла карирана риза, нахлупил смачкана и протрита стара бейзболна шапка с лого, на което пишеше просто КЕПЕ. На масата пред него имаше две бутилки бира.

— Какво искаш да кажеш с това „не мина добре“? — попита Макс, вдигна едната от бирите и побутна другата към Джеръми. — Мислех, че Лео ти е дал парите кеш. Какво направи старата дама? Да не би да ти поиска още?

— Не — обясни Джеръми, — тя точеше лиги над тях, но огърлицата, която се опита да ми пробута, беше фалшива. Затова дръпнах шалтера на сделката и си тръгнах.

— Как така… Държал си огърлицата в ръце и си й я върнал ли? — оцъкли се изумен Макс.

— Дяволски си прав, точно тъй стана! Макс, тя не струваше сто седемдесет и пет хилядарки, какво остава за осем милиона. Мислех, че… — започна Джеръми.

— Откога ти плащам, за да мислиш? Беше ти наредено съвсем точно: Купи огърлицата от старата дама.

— Виж, Макс, знам достатъчно за скъпоценните камъни, за да мога да различа как изглеждат истинските смарагди и диаманти. Огледах огърлицата добре с лупа. Ани Райдър се опитваше да ми продаде фалшиво бижу, беше пълен боклук.

— Нищо не разбираш от скъпоценни камъни. Това, което си гледал, е било напълно идентичен дубликат, изработен от изкуствено създадени кристали, вместо от истински камъни. Освен това е много далече от „пълен боклук“. Може и да не е много скъпа, но все пак си е оригинално бижу с марка „Макс Басет“.

Джеръми се опита да осмисли изреченото от Макс, но болката и стягането в гърдите му започнаха да се появяват отново и по-голямата част от мозъка му беше заета да се отбранява срещу тях.

— Не разбирам — въздъхна той. — Защо ти е да украсяваш Елена Травърс с фалшива огърлица?

— Мислиш ли, че бих ти се доверил да откраднеш истинската? Ако беше успял да се докопаш до нея, вече щеше да си на първия полет за бог знае къде, при това с първа класа!

— Значи истинската огърлица е у теб?

— Никога не съм я изпускал от поглед. Веднага щом застрахователната компания ми изплати щетите от загубата ми, ще я преработя и ще направя няколко много богати жени изключително щастливи. Това, с което не разполагам, е имитацията. Сега започваш ли да загряваш защо ми трябва тя, Джеръми?

— Да, схванах — кимна той. — Страхуваш се, че старицата може да я предаде на застрахователите, а щом те се сдобият с нея, ще разберат, че оригиналът никога не е бил задиган.

— Ти май наистина не разбираш нищо от това, а, Джеръми? Старицата не може да я предаде на застрахователната компания. Това би било все едно да признае: „Ето, вижте какво открадна синът ми“. Освен това тя няма как да намери и купувач, защото кой би искал да купи фалшив боклук?

— Аз мога да оправя нещата — оживи се Джеръми. — Знам я къде живее. Ще й дам сто седемдесет и петте хиляди. Сигурен съм, че тя все още е готова да сключи сделката, и то с удоволствие.

— Това чантата с парите ли е? — попита Макс.

— Да, вътре са до последния цент.

— Дай да видя.

Джеръми я свали от рамото си и я подаде на Макс.

— Е, тази чанта вече няма да ти трябва — каза той. — Аз сам ще се погрижа за старата дама.

— Не се прави на луд! Дай ми парите. Ще се върна с огърлицата след два часа — настоя Джеръми.

— Дори Лео не е достатъчно тъп, че да се върже на това. Сбогом, Джеръми! — изсмя се Макс.

— Знам, че искаш да се отървеш от мен, разбирам те… Само че ми дължиш нещо. Аз вложих месеци в тази работа и досега не съм получил нищичко за нея.

— Това е, защото досега не си свършил абсолютно нищо — заяви Макс. — Провали цялата задача от самото й начало.

— Стига де… Не е моя вината, че Елена умря.

— Може би — изгледа го Макс, — ала определено е твоя вината, че Лео е все още жив.

49

— Причината Лео да е все още жив е една-единствена: той така и не стигна до лимузината — изсъска ядосано Джеръми. — Как можеш да виниш мен за това?

— Не виня теб. — Макс внимателно поглади брадичката си с пръсти. — Само че ти имаше предостатъчно други възможности след това.

— Възможности ли? За какво, по дяволите, говориш?

— Прекара цялата нощ вчера гушнат с него в хотел.

— И какво се очакваше да сторя? Да го застрелям в леглото и да оставя тялото му на количката на румсървиса ли? — попита гневно Джеръми.

— Не аз отговарям за изпълнението на поставените ти задачи — сви рамене Макс. — Ти си знаеш. Аз знам единствено, че с теб имахме уговорка. Обещах ти дяволски много пари, много повече, отколкото заслужаваш. А от теб се искаше да направиш така, че Лео да се окаже нещастната жертва на обир на бижута, прераснал в убийство.

— И точно това щеше да стане. Реймънд Дейвис беше отвратително хладнокръвен боклук. Единственото, което му трябваше, за да се навие да убие Лео, беше да му обещая десет хиляди отгоре на това, което щях да дам на Теди. Планът беше сериозен.

— И въпреки това — прекъсна го Макс и вдигна бирата си от масата, след което внимателно попи със салфетка останалото мокро кръгче от бутилката — Реймънд не само не успя да застреля Лео, а взе, че уби Елена Травърс. И превърна сериозния ти план в международно раздухан скандал за смъртта на знаменитост.

— Стават грешки, Макс.

— Очевидно при теб стават по-често, отколкото при повечето престъпни умове. Аз обаче бях склонен да не обърна внимание на това. И знаеш ли защо? Защото вярвах, че ще можеш да поправиш грандиозния си гаф и да изгладиш нещата при втория опит. Имам предвид, че все още Реймънд Дейвис ти беше подръка, и от това, което успях да разбера, нямаше да ти коства много да го убедиш да се пробва втори път с Лео. Но ти направи ли го? Потърси ли Реймънд, за да опиташ да накараш лично подбрания от теб служител да довърши работата си?

Макс стовари бутилката от бира върху масата.

— Не! — изкрещя той. — Вместо това отиде в апартамента на Реймънд и го застреля. А сега искаш да ти платя за цялата трудна работа, която си свършил?

— Хубаво — съгласи се Джеръми, — може и да не съм довършил тази част от работата, но все още държа да ми се плати за кражбата на огърлицата.

— Открадна я, но след това я изгуби — изсъска Макс. — И то два пъти. Първия те надхитри един полуидиот, а след това я държа в ръцете си и я върна, оставяйки ме в положение, в което се налага да преговарям с жена, която е обиграна в изкуството на сделките не по малко от банкер от „Уолстрийт“. В крайна сметка ти се провали на всяка стъпка, а Макс Басет не възнаграждава провалите. С риск да се повторя, ще ти кажа: „Сбогом, Джеръми!“.

— Не, Макс, моля те — сви рамене Джеръми. — Знам, че обърках нещата, но не ме отстранявай точно сега. Дай ми още един шанс да оправя всичко.

Макс скръсти ръце пред гърдите си и се облегна назад на стола. Езикът на тялото му говореше достатъчно красноречиво: Неумолим съм.

Джеръми също заложи на езика на тялото — разпери широко ръце и постави длани на масата. Аз съм беззащитен и ти вярвам.

— Знам от какво имаш нужда — изрече почти шепнешком той. — Лео е бил като трън в задника ти през целия ти живот. А сега с възможността за сделка с „Пресио Мундо“, която се изплъзва от пръстите ти, трънът в задника се превръща в огромен бодил, дори в цял храст.

Макс наклони леко глава. Движението беше неволно кимване, но Джеръми долови, че е нацелил правилната струна.

— Познавам го, Макс — продължи той и се наведе напред през масата. — Познавам го и в най-интимните му подробности и той ми се закле, че никога няма да се предаде. Брат ти ще застава на пътя на мечтите ти чак до деня, в който умре. Дай ми още един шанс да направя така, че този ден да дойде бързо. Дори още днес, ако пожелаеш.

— Колко ще искаш? — попита Макс.

— Плащането ще е еднократно. Щом получа парите, никога повече няма да ме видиш или да чуеш нещо за мен.

— Колко ще искаш, Джеръми?

— Един милион долара — усмихна се мъжът. — Разбирам, че можеш да поразпиташ наоколо и да намериш някого, който да го свърши и за по-малко, но ти ме подготвяш за тази работа от месеци. Лео ми има доверие. Само кажи и щом се събудиш утре сутрин, съдбата на бижутерска къща „Басет Брадърс“ ще бъде единствено и само в твоите ръце.

— Направи го — каза Макс. — Ще отида на вечеря в моя клуб и ще играя покер до единайсет вечерта. Лео ще бъде сам у дома. Ако е мъртъв, когато се прибера, ще ти платя милиона. В противен случай се считай за разорен, безработен и издирван за убийство.

— Не се тревожи — успокои го Джеръми. — Няма да те разочаровам. Благодаря ти.

— Разбира се, че няма. — По устните на Макс заигра самодоволна усмивка.

Джеръми пое дълбоко глътка въздух. Кислородът изпълни белите му дробове и той осъзна колко гладко беше преминало всичко. Бавно въздъхна. Пое отново дъх. Болката в гърдите му беше изчезнала и съзнанието му се беше прояснило. Нещо по време на конското, което му четеше Макс, беше накарало тревогата и страха му да прераснат в решение. Макс не беше Лео. Беше труден опонент, а Джеръми беше решен да го сломи.

Не — помисли си той, докато разучаваше саркастичната усмивка от отсрещната страна на масата, — не само да го сломя. Да го убия!

50

Бях подценил Кайли. Смятах, че цял ден ще е заета да обмисля решението си да се откаже от спасяването на Спенс, но грешах. Тя се държеше мило, беше продуктивна в работата си и смяната ни премина неусетно.

Най-напред се срещнахме с Хауърд Сайкс.

— Проведох един дълъг разговор с Фил Ландсберг, изпълнителния директор на „Хъдсън“ — поясни той. — Няма нужда да споменавам, че не е във възторг от идеята болницата му да бъде мишена на следващия обир, но в крайна сметка се съгласи. Иска ми се да ви кажа, че успях да го убедя само благодарение на четирите десетилетия, прекарани от мен като гений в областта на бизнес рекламата, но не е съвсем така.

— Значи сега сте му длъжник — заключих аз.

— Всъщност Мюриъл му е длъжник — намръщи се Сайкс.

— Просто ще трябва да й поднеса новината, че ще бъде почетен гост на следващата им официална вечеря за набиране на средства. Свърших това, което се искаше от мен. Какво следва сега?

— И ние трябва да свършим нашата част от работата — отбеляза Кайли. — Един мамограф, който е с 40 процента по-ефективен в диагностицирането на рак на гърдата, си струва да бъде споменат в новините. Ще помолим отдела ни за връзки с обществеността да се свърже с медиите и да разпространи мълвата. След това ще се срещнем със специалните полицейски части и с началника на охраната в „Хъдсън“, за да изработим плана за провеждане на операцията. Искате ли да ви държим в течение през цялото време?

— Никой не изгаря от желание да се занимава с менажиране на дребните подробности — подсмихна се Сайкс. — Няма нужда да докладвате, докато не хванете тези типове. А сега, преди да си тръгна, трябва да ви предам едно последно съобщение от Фил Ландсберг. Той каза: „Може да пуснете тези копелета да влязат в моята болница, ала каквото и да става, не ги пускайте да излязат“.

До четири часа следобед планът вече беше напълно задействан. Трябваше само бандитите да захапят подадената им стръв и да насочат цялото си внимание към „Хъдсън“. В шест часа си тръгнахме от офиса.

— Каза ли на Черил къде ще ходим тази вечер? — попита ме Кайли, докато се влачехме бавно през натовареното движение по магистрала „Франклин Делано Рузвелт“.

— Не точно.

— И какво трябва да означава това?

— Споменах й, че с теб ще работим до късно, но тя не попита за подробности, така че не й разказах нищо повече. Освен това ще излиза на вечеря и театър с майка си, така че няма да се прибере у дома преди единайсет. Ако имаме късмет, дотогава ще сме се върнали.

Движението се пооблекчи след Трийсет и четвърта улица и точно в 6:35 се добрахме до центъра на Манхатън, където се намираше площадката за хеликоптери. Родриго ни очакваше на ВИП изхода.

— Щом стигнем до хотела, иди на рецепцията и попитай за ключа си — нареди той на Кайли. — Кажи само: „Госпожа Харингтън, стая 1178“. Името ти вече е въведено в компютъра.

— Нямам лична карта с брачната ми фамилия.

— Не се притеснявай, няма да ти я искат — успокои я Родриго. — Горе във въздуха става доста шумно. Имате ли някакви други въпроси?

— Само още един — каза Кайли. — Накарах моите компютърни специалисти да проследят движенията по кредитните карти на Спенс, но до момента не са попаднали на следа. По какъв начин той е успял да се регистрира в „Боргата“?

— С фирмена кредитна карта на „Силвъркъп Студиос“ — обясни кратко Родриго, който не беше от най-разговорливите. — Това стига ли? — попита той и подаде сигнал, че за него разговорът е приключил.

Кайли кимна и той ни поведе към очакващия ни хеликоптер Сикорски S-76C. Според информацията в брошурите, пъхнати в джобчетата на седалките пред нас, хотел „Боргата“ беше най-големият в Джърси, разполагаше с казино с площ от 15 000 квадратни метра, спа център, разпрострян на 5000 квадрата, и зала за конференции с 2400 места.

— Няма да е трудно да намерим Спенс — каза Кайли.

— Ще се е сврял в стаята си.

Трийсет и седем минути след излитането се приземихме на Стоманения кей в Атлантик сити. Очакваше ни кола, която да ни закара на три километра и половина от площадката за кацане до хотела. Кю беше помислил за всичко.

Още с влизането в хотела сетивата ми бяха поразени от невероятното великолепие на обстановката и от постоянно примигващите светлини и дрънчащите звуци на слот-машините.

На рецепцията имаше трима рецепционисти.

— При този вляво — насочи ни Родриго.

Кайли се приближи към него, каза му няколко думи и служителят й се усмихна широко, след което й подаде пластмасова чипкарта.

— Напълно безпроблемно — отбеляза Родриго, когато тримата се отправихме към асансьорите.

На вратата на стаята на Спенс висеше табелка „Не безпокойте“. Кайли ме погледна и устните й оформиха беззвучното: Благодаря ти. След това тя пъхна картата в ключалката и я издърпа обратно. Ключалката примигна в зелено и тя натисна рязко вратата.

Спенс беше проснат на пода в стаята, облечен само в боксерки и един-единствен чорап. Лежеше по гръб, а от ъгълчето на устата му капеше ивица повръщано, която се стичаше по килима.

Принадлежностите, с които се беше дрогирал, бяха разпръснати наоколо, а на сантиметри от неподвижното му тяло лежеше празна спринцовка.

51

През последните години броят на младите бели мъже, починали от свръхдоза, се беше увеличил драстично, а Спенс Харингтън, изглежда, беше на път да се превърне в част от черната статистика.

Устните му бяха посинели, зениците му се бяха свили до размера на черни главички на карфици, а зловещото хриптене, което се чуваше от гърлото му, беше сигурен знак, че дихателната му система беше пред окончателен срив.

Кайли веднага се свлече на колене и се опита да му приложи изкуствено дишане, но тялото му не отвърна.

— „Наркан“! — изкрещя тя. — В чантата ми!

Грабнах черната й кожена чанта, обърнах я на килима и от нея се изсипаха пари, гримове, тампони, ключове и малка синя торбичка с големи бели букви, принтирани отгоре:

Така нареченият „Накран комплект“ — ампула с налоксон хидрохлорид, спасява живота на прекалили наркозависими в постоянната война срещу наркотиците. Обикновено комплектите са част от оборудването на екипите при повикване до 911, но Кайли се беше сетила да грабне един комплект от управлението, преди да тръгнем.

Повдигнах главата на Спенс и я наклоних назад, докато тя напълни спринцовката и я пъхна в едната от ноздрите му, впръсквайки половината от съдържанието й в носа му. След това я пъхна и в другата му ноздра и повтори същото, изтласквайки останалия налоксон право към рецепторите в мозъка на Спенс.

Лекарството подейства мигновено и той скочи като опарен, закашля се, започна да ругае и да се бори с нас. Не показа никаква благодарност, а само гняв — това беше естествената реакция на всеки наркозависим, чието надрусване е било прекъснато рязко.

— Родриго — извика Кайли, — ефектът на това нещо преминава за по-малко от час. Трябва да го заведем в болница.

— Веднага, шефе. — Той долепи мобилния си телефон до ухото. — Това е доста ужасна сцена, за да я оставим за камериерките — отбеляза той, сочейки стаята наоколо с широк жест.

Кайли грабна пътната чанта на Спенс от гардероба и започна да събира в нея всичките му наркопринадлежности.

Приклекнах, за да й помогна.

— Недей! — спря ме тя.

Отдръпнах се. Тя унищожаваше доказателства на местопрестъпление и не искаше да й се меся.

— Можеш обаче да прибереш нещата ми обратно в моята чанта — каза.

В този миг на вратата се почука силно.

— Почистване — чу се дълбок мъжки глас откъм коридора.

Родриго отвори и трима мъже с каменни физиономии, облечени в тъмни костюми, влязоха в стаята, тикайки инвалидна количка. Без да продумат, двама от тях вдигнаха Спенс от пода, закрепиха го седнал в количката и закопчаха предпазния колан около него.

Събрах вещите на Кайли, докато екипът по дискретното почистване й помагаше да събере обувките и панталона на Спенс, както и евентуалните други вещи, които можеха да го свържат с импровизираната наркоманска бърлога. По-малко от трийсет секунди след пристигането им тримата мъже в черно ни изтикаха през вратата навън. Двама от тях ни поведоха към дъното на дългия коридор, следвани от третия, който буташе инвалидната количка, а след тях бързахме аз и Кайли. Родриго остана последен.

Спенс мрънкаше за правата си, но нито един от костюмарите не си направи труда да го накара да млъкне. Млада двойка ни подмина в коридора, едва вдигайки глави, за да ни огледат. Имах чувството, че гледката на цяла делегация хора, дошли да изведат един луд човек от хотел в Атлантик Сити, изобщо не беше чак толкова необичайна.

Цялата операция бе режисирана до съвършенство — служебният асансьор, водещ до подземния паркинг, ни очакваше, както и необозначен микробус, с който бяхме превозени на километър и половина до Регионалния медицински център на Атлантик Сити. Още щом предадоха Спенс в ръцете на лекарите от спешното отделение, екипът от почистването изчезна, а Родриго ни придружи до ВИП чакалнята на болничното заведение.

Четиридесет и пет минути по-късно при нас дойде уморен на вид млад лекар и попита:

— Харингтън?

— Как е той? — веднага се изправи Кайли.

— Има късмет, че е жив — отговори докторът. От тона му ясно си личеше, че не изпитва съчувствие към тези, които стигаха до спешното отделение заради това, което си бяха причинили сами. — Има двустранна пневмония. Белите му дробове са били увредени при вдишването на повръщано, затова ще го задържим през следващите седемдесет и два часа за вливане на венозни антибиотици.

— Но той ще се оправи, нали? — попита Кайли и потърси уверение в погледа на младия лекар.

— Този път да — присви рамене той.

— Може ли да го видя?

— Каза, че предпочита да не се среща с посетители.

— Той е наркоман, а аз съм ченге. — Кайли показа служебната си значка. — Заведете ме при него.

52

Спенс лежеше в леглото и се взираше в тавана, когато Кайли и аз влязохме в стаята му.

— Поздравления! Най-накрая ме намерихте — изрече той, без да обърне глава, за да ни погледне. — Какво искате?

— Не знам — отговори Кайли почти игриво. — За начало бях решила да ти спася живота.

— И кой те е молил? Напуснах Ню Йорк, за да се махна от теб и опитите ти да ме спасяваш. Остави ме на мира, Кайли.

— Скъпи — продължи тя, полагайки всички усилия да запази спокойствие, — просто се опитвам да ти помогна да преминеш през това…

— Да помогнеш ли? — извърна се той настрана, за да я погледне. — Така ли наричаш това да сриташ приятеля ми в топките? Проумей го най-после с твоя упорит мозък на ченге със славата на рокзвезда, Кайли. Не можеш да ми помогнеш. Аз съм зависим. Опитах лечение и не подейства.

— Глупости! — изкрещя тя и се отказа от всякакви опити да поддържа театъра с толерантната и съчувстваща съпруга, който така или иначе не беше в стила й. — Ти беше чист цели единайсет години. Може да го направиш отново.

— Не разбираш ли? — изкрещя й той, тупвайки с юмрук върху матрака на леглото. — Аз не искам да го правя отново. Аз съм наркоман и се върнах отново към живота на наркоман! Имам нужда от друсането. Искам да се друсам. Друго не ме интересува, освен да се друсам, а ти само ми натякваш за тази проклета програма! Не помага, така че ако няма да ме арестуваш, изчезвай оттук и спри с опитите си да ме спасяваш. Ако ще се самоубивам, това си е моя работа.

— Искаш да се самоубиеш ли, задник такъв? — извика Кайли, изричайки думите с глас, който наподобяваше по-скоро ниско заплашително ръмжене. Тя посегна към кобура си, извади пистолета и го тикна към Спенс с дръжката напред. — Давай! Пръсни си мозъка още сега и ми спести агонията пак да се возя в полицейски бус към местопрестъпление, където да разпознавам тялото ти.

Спенс се извърна настрана.

— Още не си готов ли? — каза Кайли. — Добре, обади ми се, когато си готов! Ще го държа зареден! — добави тя, прибра пистолета си и изхвърча през вратата на стаята.

— Не си тръгвай — помоли Спенс.

— Твърде късно е — отбелязах аз.

— Говорех на теб, Зак. — Той се обърна в леглото и се надигна до седнало положение. — Какво, по дяволите, искаше да каже тя с това за идентифицирането на тялото ми?

— Твоето приятелче Марко е отишъл снощи в Бронкс с портфейл, пълен с пари — обясних аз. — Твоят портфейл.

— Е, и? Дадох малък заем на приятел. Откога това е престъпление?

— Не си му дал никакъв заем, Спенс. Пратил си го да купи наркотици в най-опасната зона и си го снабдил с достатъчно кеш, така че да го превърнеш в мишена. Свършило е работа. Някой го е гръмнал в главата. Твоята лична карта е била в джоба му, така че жена ти прекара няколко часа, мислейки, че това си бил ти. Тя не иска отново да преживява това. Не го искам и аз.

Спенс не каза нищо.

— За едно нещо си прав — продължих аз. — Кайли не може да ти помогне. Не мисля, че ти дори искаш помощ, но в случай че все пак решиш, обади се на този номер. — Извадих листче от джоба си.

Спенс ме изгледа с отвращение.

— Вече имам номера ти, Зак, но недей да чакаш с нетърпение да ти звънна.

В този момент Кайли се показа през вратата.

— Кейтс се обади. Трябва да тръгваме. Веднага! — извика тя.

— Успех — казах аз и подадох номера на Спенс, след което напуснах стаята му, мислейки си дали някога щях да го видя отново жив.

— Не споменах на Кейтс къде сме — отбеляза Кайли, докато вървяхме забързано по коридора. — Обясних й само, че сме на път към местопрестъплението.

— Нека да позная, ще разследваме поредния обир в болница.

— Де да беше. Става дума за двойно убийство и Кейтс е пощуряла.

— И е решила да се обади на нас за това? — учудих се аз. — Тя знае, че програмата ни е пълна с шест други неща чак до неделя. Защо ни прехвърля още два трупа?

— Сигурно защото тези двата направо викат имената ни отдалеч — обясни Кайли.

— За кого става въпрос? — попитах аз.

— Все още не са идентифицирани, но лежат на пода в кухнята на луксозното жилище на братята Басет.

53

— Ако от това ще се почувстваш по-добре, ти му спаси живота — казах на Кайли още щом се качихме в колата за обратния път към хеликоптерната площадка.

— Такава е работата на ченгетата — въздъхна тя. — Само че за пръв път ми се случва да се чувствам така, сякаш дължа извинение на човека, чийто живот съм спасила.

— Не дължиш нищо на Спенс. Няма нещо, което си можела да направиш и не си направила.

— Ами ти? Видях те да му даваш телефонния си номер.

— Не беше моят. Дадох му контакт с денонощна гореща линия за помощ на наркозависими тук в Атлантик Сити. Имаше постер с листчета за откъсване в чакалнята на болницата. Реших, че той никога няма да се обади на съветника си в Ню Йорк, но има известен шанс смъртта на Марко да му подейства стряскащо и може би ще реши, че трябва да поговори с някой напълно непознат.

— Благодаря ти. — Тя обърна глава и се загледа през прозореца на колата, давайки ми ясен знак, че разговорът е приключил.

Почти бяхме стигнали до хеликоптерната площадка, когато телефонът ми иззвъня.

— О, по дяволите! — изстенах, щом видях името, изписано на екрана.

— Звучиш така, все едно е или шефката, или приятелката ти — отбеляза Кайли. — Кейтс се обади току-що, значи трябва да е Черил — заключи тя.

Тя беше. Надявах се да стигнем обратно в Ню Йорк, преди да е разбрала, че ме няма, но подобно на мнозина други в Атлантик сити, и аз бях заложил на губеща позиция.

— Здравей — вдигнах телефона, — още няма девет и половина. Мислех, че с майка ти ще бъдете в театъра.

— Представлението беше ужасно глупаво — каза тя. — Тръгнахме си през антракта. Мислех, че по това време вече ще си се прибрал. Къде си?

— В Атлантик Сити.

— Атлантик… — изуми се тя. — И какво прави „Специални клиенти“ на нюйоркската полиция там?

— Не е полицейска задача. Кайли успя да проследи Спенс и имаше нужда от помощ с него, така че…

— Така че си я откарал дотам ли?

— Всъщност дойдохме с хеликоптер — обясних аз.

— Шегуваш ли се? Управлението е платило за хеликоптер само за да може Кайли да прибере съпруга си?

— Хеликоптерът е частен. Един човек, когото познаваме, се опита да помогне на Кайли и… Ала то е дълга история.

— И кога изобщо имаше намерение да ми споменеш за това? — попита Черил.

— Виж, в момента наистина не мога да говоря…

— Убедена съм, че не можеш. Може би ще намериш малко време за това, когато се прибереш. А кога ще бъде това, между другото? — попита тя.

— Не знам. Случаят на Елена Травърс току-що получи ново развитие. В момента сме на път към местопрестъпление.

— С хеликоптера — довърши Черил.

— Да.

— Значи сега сте на полицейска задача, но въпреки това продължавате да използвате частния хеликоптер на Кайли?

— Ще говорим, когато се прибера — казах аз.

— Нямам търпение. Приятен полет. — Тя прекъсна разговора.

Усмихнах се и продължих да говоря в телефона:

— Да, изглежда, Спенс ще трябва да прекара още няколко нощи в болницата и затова… Добре, ще й предам поздравите ти. И аз те обичам.

Колата спря и прибрах телефона в джоба си.

— Черил ти изпраща поздрави — казах на Кайли.

Не разбрах дали тя се хвана на театъра ми, но кимна и ми благодари.

54

Беше почти десет и половина, когато с Кайли пристигнахме обратно на Западна двайсет и първа улица и заварихме градския дворец на братята Басет отново окъпан в примигващите светлини на полицейски коли. Периметърът наоколо вече беше отцепен и обичайният контингент от униформени се бе заел със задачата да отблъсква любопитните зяпачи.

— Това е странно — отбеляза Кайли и посочи към самотната фигура, застанала пред входната врата.

Беше Чък Драйдън. Отдавна се знаеше, че Чък е странен тип, но този път той изглеждаше особено много не на мястото си. Вместо да е в къщата и да се суети над тялото, обирайки внимателно всяка частица от веществени доказателства, която забележеше, той стоеше отвън и пушеше електронна цигара. Още по-необичайна беше реакцията му, когато ни видя.

— Детективи! — извика той. — Отдавна ви чакам.

— Съжаляваме, че се забавихме — извини се Кайли. — Със Зак бяхме извън града и…

— Не, нямах предвид, че сте се забавили. — Той прибра електронната цигара в джоба си. — Исках да кажа, че открих някои много интересни неща и нямах търпение вие двамата да се заемете със случая.

— Чък — прекъснах го аз, — все още сме толкова далеч от случая, че дори не знаем кои са жертвите.

— Още по-добре — отвърна той и плесна с ръце. — Хайде да се качим горе и да видите.

Взехме асансьора до третия етаж, където с Кайли се бяхме срещнали с братята Басет преди няколко вечери. В момента луксозният апартамент на Лео изглеждаше като сортировъчен център, в който различни полицейски служители с латексови ръкавици и найлонови калцуни събираха проби, обираха прах и фотографираха всеки сантиметър от пространството. Във въздуха се носеше мирис на вино и смърт.

Последвахме Чък в кухнята, където на покрития със светлосиви плочки под лежаха две тела. Първото беше на нисък, дебел и жестоко малтретиран мъж — Лео Басет.

— Двайсет прободни рани — осведоми ни Драйдън. — Повечето от тях са нанесени при самозащита.

Огледахме стаята, навсякъде бяха пръснати натрошени стъкла от счупени бутилки вино, керамични купи, кристален декантер… Изглежда, всички бяха съборени от кухненския плот, докато Лео се беше опитвал да се бори с нападателя си.

— Оказал е сериозен отпор — отбелязах аз.

— Не е бил достатъчен. Ето го и победителя — добави Драйдън и посочи към второто тяло.

Мъжът беше почти наполовина на годините на Лео. Лявата половина на лицето му лежеше в локва вино, а на предната част на ризата му имаше тъмночервено петно, но то явно произлизаше от огнестрелната рана в средата на гръдния му кош.

— Разпознавате ли го? — попита Драйдън.

— А трябва ли? — учудих се аз.

Той извади айпад и ни показа снимка — замазания кадър от охранителните камери, който бяхме свалили от видеозаписа на Елиът Морис в нощта на убийството на Реймънд Дейвис.

— Може би е същият човек — предположих.

— Прекарах снимката през софтуер за разпознаване на лица. Той е. Името му е Джеръми Невинс. Оръжието е дошло оттук. — Драйдън посочи голям дървен блок със забучени в него ножове, поставен на кухненския плот. Седем от осемте му прореза все още бяха пълни. Единият беше празен.

Чък вдигна прозрачна торбичка за събиране на доказателства, в която се виждаше окървавен нож, явно комплект със седемте, които още стояха на поставката.

— Озовал се е в другия край на стаята, когато Невинс е бил прострелян, но отпечатъците му са навсякъде по него.

— Явно Невинс е убил Лео — намеси се и Кайли. — Ще ни улесниш значително, ако се окаже, че знаеш и кой е убил Невинс.

Драйдън буквално засия. Той беше заслепен от Кайли, но поради ограничените си умения за общуване винаги разчиташе на експертните си знания като съдебен следовател, за да спечели одобрението й. Той вдигна пред очите ни втора торбичка с доказателства, съдържаща 9-милиметров пистолет „Магнум“.

— Това принадлежи на Макс Басет. Предал го е на първия пристигнал на мястото полицай. Каза, че е бил горе, когато чул борбата между Лео и Невинс. И побързал да слезе, за да види какво става.

— Побързал е да слезе със зареден 9-милиметров магнум? — учуди се Кайли.

— Не съм го разпитвал. Не съм детектив — сви рамене Драйдън.

— За човек, който не е детектив, ти току-що ни помогна да приключим случая с убийството на Реймънд Дейвис — каза Кайли. — Не е чудно, че с такова нетърпение си искал да се свържеш с нас. Благодаря ти, Чък.

— Удоволствието беше мое — пак засия той.

— Къде можем да открием Макс Басет? — попита тя.

— Очаква ви в бърлогата си. Двама полицаи са при него. Има обаче още нещо, което искам да споделя с вас, преди да отидете при него.

— Давай — подкани го тя. — Така и така си започнал.

Драйдън извади трета торбичка за доказателства, в която имаше огърлица с диаманти и смарагди, и я подаде на Кайли.

— О, Чък! — възкликна тя, играейки си с мъжкото му его. — Благодаря ти. Винаги съм искала точно такава.

55

— Къде, по дяволите, намери това нещо? — попитах аз.

— Беше увито в парче гюдерия в раницата на господин Невинс — обясни Чък. — Вече проверих и потвърдих надписите от лазерното гравиране. Това е огърлицата, която търсите, макар да не изглеждате особено щастливи, че я намирате.

— Съжалявам — казах аз. — Просто трима души вече са мъртви заради тази торбичка със зелени камъни и прозрачен въглерод — Елена Травърс, Реймънд Дейвис и Лео Басет. Полицейският ми инстинкт подсказва, че Теди Райдър е притежавал огърлицата, но просто е бил прекалено глупав, за да знае как да се отърве от нея. Ако обаче сте я открили у Невинс, това вероятно означава, че тялото на Теди вече гние набутано в някой контейнер за боклук.

— Заедно с това на майка му, изкусната измамничка — добави Кайли.

— Извинете, че ви прекъсвам, детективи — приближи се към нас един от униформените полицаи, — но господин Басет казва, че имал нужда от питие.

— Предай му да чака на опашката — ядоса се Кайли. — В момента май всички имаме нужда от по едно.

Ченгето стреснато отстъпи крачка назад.

— Извинете, госпожо, но той помоли да ви напомня, че брат му току-що е бил убит, самия той е убил човек и иска да се натряска здраво. Само че не щял да започва, докато не е разпитан от детективите.

— Колко мило от негова страна — ехидно подхвърли Кайли. — Хайде, нека не го караме да чака повече.

Полицаят ни отведе до мястото, което Драйдън беше нарекъл „бърлогата“ на Лео Басет. Помещението изобщо нямаше такъв вид. Заприлича ми по-скоро на бардак от осемнайсети век, но все пак трябва да се има предвид, че с Лео едва ли споделяхме един и същи вкус в интериорния дизайн. Брат му Макс, облечен в спортни шорти и тениска „Евърласт“, изглеждаше също толкова не на мястото си в тази обстановка.

Беше застанал до скъпо бюро, в едната си ръка държеше бутилка с вода.

— Детективи — посрещна ни той и се намръщи като клиент, оставен твърде дълго да чака служителят в магазина да му обърне внимание.

— Съжаляваме за загубата ви, господин Басет — казах аз. — Моля, разкажете ни какво се случи.

— Беше около девет часът. Бях горе в студиото си на четвъртия етаж и работех по едно ново бижу, когато чух, че на звънеца на Лео се звъни. После чух асансьорът да се качва и да спира на третия етаж. Така и не му обърнах особено внимание, защото Лео често има късни гости. След това пак потънах в работата си и не съм сигурен колко точно време е минало, преди да чуя крясъците.

— Кой крещеше?

— Лео. Мисля, че и миналия път, когато бяхте тук, ви споменах, че брат ми има склонност да се държи като примадона. От шейсет години насам той непрекъснато се сърди, цупи и мрънка сълзливо за какво ли не. Може да се каже, че съм имунизиран към поведението му.

— Успяхте ли да различите какво говори? — попитах аз.

— Отначало не, но след малко виковете станаха по-силни и чух другият човек да изкрещява „милион долара“, след което наострих уши. Лео и преди е имал шумни раздели с приятелите си, което изобщо не е моя работа, но този път ставаше въпрос за пари, за много пари. И ако Лео имаше намерение да ги похарчи, все пак това е моя работа — каза Макс. — Тъкмо се колебаех дали да не сляза долу и да видя за какво точно става въпрос, когато чух трошенето на стъкло. След това Лео изкрещя: „Макс, помощ! Той има нож!“ и после настана хаос. Последва още по-оглушително трошене, а писъците на Лео бяха ужасни, смразяващи… Той ме викаше по име. Грабнах пистолет и изтичах долу, но докато стигна до кухнята, Лео вече лежеше на пода и от него бликаше кръв. Тогава онзи маниак налетя към мен с ножа. Не се поколебах нито за миг. Аз съм умел стрелец, детективе. Всичко приключи само с един изстрел. След това изтичах при брат ми, но ножът явно беше прерязал някоя от артериите му. Беше мъртъв още преди да успея да позвъня на 911.

— Познавате ли човека, който го е наръгал?

— Виждал съм го няколко пъти. Казва се Джеръми Невинс.

— Вчера ви показах снимката му — продължих аз. — Как така тогава не успяхте да го познаете?

Макс замръзна за миг.

— Може би защото ми показахте черно-бяла снимка без никакъв фокус или контраст, която изглеждаше като заснета от фотоапарат от началото на века — започна той. — Естествено, че не успях да го позная на онази снимка. По дяволите, Лео си падаше по него като ученичка, а дори той не можа да се досети кой е…

— Знаете ли за какво са спорили Невинс и Лео? — прекъснах го аз.

— Обясних ви, че освен фразата „милион долара“ не различих нищо друго от виковете им.

— Познавате ги и двамата. За какво според вас може да са се карали? — продължих аз.

— Не се обадих на адвоката си, защото исках да ви помогна — отговори недоволно Басет, — а и защото нямам какво да крия. Ако той беше тук обаче и ме бяхте накарали да изказвам предположения какъв би могъл да е нечий мотив за убийството на брат ми, адвокатът щеше да прекрати този разпит на мига. А сега имате ли някакви други въпроси? — Той ни изгледа достатъчно красноречиво, за да стане ясно, че имаше предвид „тъпи въпроси“.

— Само един — обади се Кайли. — По какъв начин Невинс е бил свързан с вашата компания?

— Не е бил свързан. Той се появи една вечер преди около шест месеца като придружител на Соня Чен. Тя е пиарът на компанията ни. Невинс й беше гадже.

— Бихме искали да поговорим с нея. Имате ли адреса й? — попитах аз.

— Соня е горе в моя апартамент. В момента съставя съобщение до медиите — каза Макс.

— Какво съобщение?

— Лео обичаше светлината на прожекторите и през годините успя да си спечели слава на нещо като знаменитост — обясни Макс. От устата му обаче думата прозвуча по-скоро като истинско бедствие, отколкото като постижение. — Честно казано, съмнявам се дали би се класирал за челните страници… Ала след като самият аз гледам да стоя настрана от публичните изяви, той се превърна в лице на компанията ни и я представяше чудесно. Сега на моите плещи остана задължението да дам изявление пред медиите и да съобщя на многобройните фенове на Лео, че него вече го няма. Знам, че мнозина ще бъдат съкрушени да разберат за смъртта му.

Леката усмивчица, която играеше по лицето на Макс Басет, ми подсказа, че той нямаше да е един от тях.

56

Луксозният мезонет на Лео свършваше на третия етаж на сградата, а този на Макс започваше от четвъртия, но пътуването по единственото вътрешно стълбище приличаше по-скоро на пътешествие към един съвсем друг свят и съвсем друга култура. Ако жилището на Лео изглеждаше по-скоро така, сякаш беше декорирано от Мария-Антоанета, то това на Макс приличаше повече на мъжкарско убежище, където би живял Ърнест Хемингуей.

На пода в дневната седеше млада жена с азиатски черти. Беше опряла гръб на кожен фотьойл и крепеше отворен лаптоп на коленете си. Спря да пише още щом влязохме в помещението.

— Здравейте, аз съм Соня Чен — изправи се тя.

Ние също се представихме и тя се насили да се усмихне възпитано, но с това не успя да прикрие напълно факта, че очите й бяха зачервени и подпухнали от плач.

— Макс ми изпрати съобщение, че сте искали да ми зададете няколко въпроса — каза тя.

— Съжаляваме за загубата ви — заговорих аз. — Знаем, че сте били във връзка с едната от жертвите.

— Да, Лео беше мой шеф в продължение на три години. Обожавах го — кимна тя.

— А Джеръми Невинс? — попита Кайли.

— Това с него не бих го нарекла точно връзка…

— Макс спомена, че е бил ваш приятел.

— Приятел — повтори Соня и направи знак на въздушни кавички с пръсти. — Вие сте жена. Ще се досетите какво имам предвид — погледна към Кайли.

— Аз съм детектив от отдел „Убийства“ — прекъсна я партньорката ми — и не се очаква да се досещам за разни неща от личен опит. Затова просто ни разкажете какви точно бяха взаимоотношенията ви с Джеръми Невинс?

— Взаимоотношения на съгласие между пълнолетни — отговори официално Чен, сякаш попълваше формуляр за данъци и трябваше да отбележи отметка срещу „неомъжена“, „омъжена“ или „разведена“.

— Може ли да обясните по-подробно? — попита Кайли.

Соня Чен се усмихна и този път усмивката й беше искрена, така че можех само да си представям какви ли спомени предизвикваше у нея името на младия мъж, който лежеше мъртъв на пода долу. Усмивката й премина в хлипане и тя скръсти ръце пред гърдите си, опитвайки да сдържи сълзите.

— Съжалявам — прошепна тя и се отпусна в кожения фотьойл, а с Кайли приседнахме на дивана срещу нея.

— С Джеръми не сме имали връзка, не и в класическия смисъл на думата — започна Соня Чен. — Беше по-скоро нещо като уговорка. Като пиар, аз имам ангажименти да присъствам на доста лъскави събития. Джеръми обичаше да се сближава с богатите и известните, така че често го вземах със себе си като мой придружител. В замяна на това с него понякога се усамотявахме за малко, нещо като лично време за сближаване.

— Значи всичко се е свеждало само до физическия контакт.

— Да, и не съжалявам за това, детективе. Историята е стара и позната на всяка жена, която се скъсва от работа, за да напредва в кариерата си. Той получаваше достъп до събития, аз получавах секс.

— Имате ли някаква идея защо е наръгал Лео Басет?

— Сигурни ли сте, че точно това се е случило? Според мен е невъзможно Джеръми да е убил Лео. Двамата бяха толкова готини заедно, а Лео направо грееше от щастие, когато беше с Джеръми. Би направил всичко за него.

— Почакайте малко — прекъсна я Кайли. — Лео беше гей. Да не би да намеквате, че…

— Казвам само това, което мислите, че искам да кажа. Джеръми Невинс беше нещо повече от изключителен в леглото. Ако прекараш една нощ с него, ще го помниш до края на живота си. Нямаше значение дали си трийсет и две годишна жена, или шейсетгодишен мъж. Джеръми имаше необикновена дарба и ако си извадил късмета да получиш частица от любовта му, нямаше значение какво ще поиска той в замяна.

— Вие сте му осигурявали достъп до хора, с които в друг случай не би могъл да се срещне — отбелязах аз. — А какво му е давал Лео?

— Не знам в подробности, но Лео си падаше по фините неща в живота, а Джеръми с радост приемаше както кеш, така и подаръци.

— Един от тези подаръци е огърлица за осем милиона долара — отбелязах аз.

— Чух за това. Дори не знам как е възможно. Джеръми беше с мен, когато огърлицата беше открадната.

В този момент мобилният й телефон иззвъня.

— Извинете ме, но е спешно — каза Соня и прие разговора. — Здравей, Лавиния. Почти съм готова с материала. Мога да ти го изпратя на електронната поща до десет минути. Ще говорим след малко — обеща тя и затвори. — Извинете ме, но беше по работа. Макс иска аз да разпространя първа новината за смъртта на Лео.

— Изглежда, говорихте с Лавиния Бегби — предположи Кайли.

— Да, тя се съгласи да публикува историята, ако й дадем ексклузивен срок от дванайсет часа, преди да изпратим официалната си позиция по случая до всички останали медии.

— Не е ли редно новината за смъртта на Лео Басет да е по първите страници, а не в колонката за стил и мода? — попита Кайли.

— Скъпа, в моя свят колонката за мода е първата страница, а Лавиния Бегби е гласът на модната индустрия. Фактът, че се съгласи да посвети цяла колонка на Макс, е живото доказателство, че и на нашата улица може да изгрее слънце.

— В смисъл? Защо споменахте Макс, след като всъщност тя ще посвети колонката на Лео? — попита Кайли.

— Детективе, вие наистина не разбирате нашия бизнес — поклати глава Соня Чен. — Компанията ни вече беше очернена, когато Елена беше убита, носейки наша огърлица. Разбира се, че Лавиния ще говори за Лео, но това, че ще пише и за героичната постъпка на Макс Басет при опита му да спаси живота на брат си, е точният тип новинарско присъствие, от което се нуждаем.

— В това ли се изразява работата ви, госпожице Чан? — заинтересува се Кайли. — Ще използвате убийството на Лео като възможност да представите Макс в героичен образ, за да възстановите имиджа на компанията?

— Точно това е работата ми — заяви Чен. — А сега, ако ме извините, имам да гоня краен срок.

57

— Уморен съм, гладен съм и не съм сигурен дали с Черил все още имаме връзка — казах аз, щом с Кайли се качихме в колата. — Може ли да приключваме за днес?

— Аз съм не по-малко уморена и гладна. А ако искаш да говорим за връзки, поставени на изкуствено дишане, мисля, че вечно дрогираният ми съпруг бие раздразнената ти приятелка — сопна се тя и потегли към Шесто авеню. — А и в създалата се ситуация смятам, че все още не можем да приключим за днес. Соня Чен ще говори с медиите и ако по някакъв начин не успеем да отменим Първата поправка на Конституцията през следващите няколко часа, то всичко, което се е случило в имението на Басет тази вечер, ще излезе наяве.

— Не всичко — възразих аз. — Вероятно тя ще пропусне да спомене онези части, в които Макс ни излъга в очите… А и ще подмени доста от възвишените глупости за благородния бял ловец, който отмъстил за смъртта на брат си, застрелвайки удобно човека, който е разполагал с отговорите на всичките ни въпроси.

— Точно така. И това означава, че след няколко часа историята ще е по първите страници на вестниците и ще се разпространява навсякъде в интернет. И след като няма как да възпрем Ани Райдър да научи новините, следващото най-подходящо нещо, което можем да направим, е да й ги поднесем лично. И да видим изражението на лицето й, когато разбере.

Нямаше как да оспоря логиката й и се съгласих, макар и с нежелание.

Направихме десен завой по Трийсет и четвърта улица и се отправихме на изток към тунела в центъра на града, водещ към Куинс.

— Мислиш ли, че Ани Райдър е все още жива? — попитах аз.

— Боже, надявам се да е така. Защото, ако я открием в локва кръв, ще бъдем вързани на още едно местопрестъпление, където да висим до сутринта — въздъхна Кайли.

Оказа се, че Ани Райдър си беше все така жива и чаровна.

— Вие двамата нямате ли си друга работа, освен да тормозите съвестните данъкоплатци посред нощ? — посрещна ни на прага на дома си тя. — Споменах ви вече, че не съм виждала Теди и нямам представа къде може да е.

— Джеръми Невинс е мъртъв — каза Кайли, поднасяйки й без предисловия най-голямата изненада.

Възрастната измамничка обаче беше професионалистка.

— Никога не съм го чувала — отговори бързо тя, полагайки всички усилия да не покаже никаква реакция.

Кайли обаче се оказа права. Новината шокира Ани дотолкова, че ъгълчето на дясното й око неволно потрепна. Тя го разтърка и се прозина в опит да го прикрие, но ако играехме покер, жестът щеше да я е издал.

— Разбира се, че сте го чували — възрази Кайли. — Невинс е застрелял Реймънд Дейвис и се е опитал да убие Теди.

— Да почива в мир тогава — тихо изрече Ани. — Благодаря ви, че сте си направили труда да дойдете чак дотук, за да ми съобщите. А сега лека нощ.

— Освен това успяхме да върнем огърлицата, която Реймънд и Теди са откраднали от Елена Травърс — добави Кайли.

Думите й подействаха и неволният тик на окото на Ани се прояви отново.

— Теди не е крал нищо. Той е невинен — заяви тя.

— В такъв случай му кажете да се предаде. Ще му предложим сделка.

— Каква сделка?

— Ще обвиним Реймънд за убийството и ще посочим, че Джеръми е дърпал конците на обира. Предаде ли се Теди сега, мисля, че ще можем да убедим прокуратурата за сделка, ако признае, че е участвал в непредумишлено убийство по непредпазливост. Вероятно ще се отърве с осем години. Ако обаче ние първи го заловим, сделката вече няма да важи и го очаква доживотна присъда.

— Лаеш пред грешния праг, момиченце — изгледа я Ани. — Вече ви казах, че Теди беше тук с мен през онази нощ. Вие може и да не ми вярвате, но съдебните заседатели ще ми повярват.

— Може и така да е — привидно се съгласи Кайли, — съдебните заседатели се връзват на майчини показания. Само че един умен прокурор ще направи всичко възможно те да узнаят, че в този случай майката е изпечен измамник и професионален лъжец. А ако това се окаже недостатъчно, ще направи така, че да видят и записите от пътните камери, заснели нощта на убийството. Двамата мъже, нападнали лимузината на Елена Травърс, са носели маски на Петдесет и четвърта улица, но единият от тях е бил достатъчно глупав да свали своята, щом е стигнал до Петдесет и трета. Кой според вас може да е бил този тъпак?

— Разговорът ни приключи — заяви Ани и затръшна вратата на апартамента си.

— Описахте доста живописна картинка, детективе — обърнах се аз към Кайли, докато слизахме с асансьора. — Особено много ми хареса това с пътните камери. Беше много достоверно.

— Ще ми се само да беше истина — каза тя. — Ала хората дотам са обсебени от мисълта, че Биг Брадър ги следи навсякъде, та се обзалагам как Ани Райдър ще се окаже по-параноична от останалите.

Прекарахме останалата част от пътя обратно до Манхатън в блажено мълчание. За пореден път беше почти два часът през нощта, когато се прибирах у дома, но сега не се налагаше да се кача чак до апартамента, за да разбера дали Черил е там.

Портиерът на сградата ми, Ейнджъл, ми подаде бележка с думите: „Доктор Робинсън остави това за вас“.

Беше късче хартия, откъснато от края на жълта подложка с листове за писане. Останалата част от страницата си стоеше на бюрото на Ейнджъл. Черил беше надраскала припряно бележката, сякаш много беше бързала да напусне сградата.

Ще прекарам нощта в моя апартамент. Бъди при Гери в 6:30 сутринта.

Благодарих на Ейнджъл и се качих с асансьора до празния си апартамент.

58

Смъкнах дрехите си, взех си душ и се стоварих в леглото, след което отново препрочетох бележката на Черил.

Нямаше нужда да си детектив, за да разбереш какво беше имала предвид с това Ще прекарам нощта в моя апартамент. Озадачаваше ме обаче частта Бъди при Гери в 6:30 сутринта. Дали това означаваше: И аз ще бъда при Гери и ще се радвам да се присъединиш към нас, или беше по-скоро: Гледай по-добре да си при Гери в 6:30, така че да мога да ти прочета конското?

Нагласих будилника за пет часа, за да бъда в закусвалнята достатъчно рано и да мога да запозная Гери с развитието на цялата ситуация.

Тя седна на пейката в сепарето срещу мен и аз й разказах съкратената версия на всичко, случило се предишния ден.

— Е, какво мислите, доктор Гомпертс? — попитах я аз.

— Имам само една мисъл — призна тя. — Чудя се защо ли изобщо се занимавам да ти давам съвети? Онзи ден те предупредих, че прекарваш нощите си с Кайли, но не мисля, че си запомнил и една думичка от това, което ти говорих.

— Разбира се, че съм запомнил. Как бих могъл да забравя кукления театър, в който аз участвах в ролята на пакетче изкуствен подсладител?

— Ще пробвам пак. — Тя плъзна чашата ми с вода към ръба на масата. — Ето това е Кайли — каза. — Бракът й виси на косъм.

Гери ме погледна дяволито и внимателно заизблъсква чашата с пръст към ръба.

— Той се клати, Зак. Наистина виси на косъм — повтори тя.

— Ти си луда — извиках аз и грабнах чашата в мига, в който тя опасно се наклони.

— А ти си безнадежден. Не можеш да се отървеш от Кайли и винаги ще се навърташ около нея, за да я хванеш, ако тръгне да пада.

— И какво му е лошото на това?

— Добър въпрос — кимна Гери и се изправи. — Защо не го зададеш на дамата, която току-що влезе в заведението? — добави тя и побърза да се върне в кухнята си.

Беше Черил. Тя седна на мястото срещу мен и премина директно на въпроса:

— Какво точно стана вчера? И гледай да не пропускаш подробности.

Разказах й за всичко — от сутрешното посещение на Кю до среднощния ни разговор с Ани Райдър. Като умел психолог, тя съумя да ме изслуша, без да ме прекъсне.

— Щом си знаел, че с Кайли ще летите за Атлантик Сити, защо излъга, че ще работите? — попита, щом приключих.

— Беше много глупаво от моя страна — оправдах се аз. — Не мога да ти кажа колко много съжалявам.

— Това, от което ме боли най-много, е, че си чувствал, че трябва да ме излъжеш. Мислиш ли, че ако ми беше казал истината, щях да опитам да те спра?

— Черил, казах ти истината във вторник, когато излязох преди вечерята ни, но ти въпреки това се ядоса. А следващата вечер в ресторанта на Паола спомена, че ти харесва да бъдеш с мен, но все още не си сигурна дали можеш да понесеш да живееш с мен.

— Зак — положи тя ръката си върху моята, — това е, защото една голяма част от съвместния ни живот включва това да не живея с теб. Когато само излизахме и ти беше зает, аз си бях в моя собствен апартамент. Липсваше ми, но можех да се справя с това, защото разбирам какви са изискванията на професията ти като детектив. Нещата обаче са различни, когато съм в твоя апартамент.

— Защо? — свих рамене аз.

— Защото, когато не се прибереш у дома, аз не съм просто самотна, а се чувствам самотна на място, в което предпочитам да не се намирам в този момент. Всичко, което виждам, ми напомня за теб, а теб те няма. Това е все едно да живееш с призрак.

— Това означава ли, че ще се изнесеш?

— Не и от живота ти, но сериозно обмислям идеята да се изнеса от апартамента ти.

— Кога?

— Не знам. Казах ти, че ще пробваме за един месец, а аз съм жена, която държи на думата си. Изминаха двайсет и осем дни, така че какво ще кажеш да опитаме отново довечера?

Затворих очи и разтърках клепачи с опакото на дланите си.

— Довечера няма да съм у дома — отроних накрая аз.

— Защо? — засмя се на глас тя.

— С Кайли ще участваме в засадата, подготвена в болница „Хъдсън“, и ще прекараме цялата нощ там. Обикновено не се занимавам с такива неща, но обещах на Кейтс и на съпруга на кметицата. Наистина много съжалявам.

— Недей да се извиняваш — прекъсна ме Черил. — Точно това е нещото, което те прави толкова страхотно ченге.

— Аха — въздъхнах, — такъв съм си — страхотно ченге, но скапан приятел.

59

Ани успя да се досети само за една причина, поради която невестулка като Джеръми би оставила огърлица за осем милиона долара и би избягала — защото тя не струваше осем милиона.

Имаше един-единствен начин да разбере със сигурност и това беше да попита Гинсбърг.

— Безупречна е — отбеляза той, след като я разгледа под лупа за по-малко от двайсет секунди. — Всеки от камъните й е идеален.

Ани се усмихна за пръв път, откакто беше напуснала деликатесния ресторант. Гинсбърг беше прекарал последните шейсет години в бизнеса с продажба на бижута.

— Значи е истинска? — попита тя.

— Не, камъните са синтетични. Природата никога не създава нещо идеално, но науката може да го направи. Камъните са произведени в лаборатория. Нужни са няколко месеца за това и изглеждат по-добре от повечето дрънкулки, които използват в реквизитните бижута. Но дали са истински? Не — заяви Гинсбърг.

Усмивката на Ани премина в отчаяна гримаса, а Гинсбърг я прегърна дружески. Осем месеца в годината с него излизаха на вечери или кино, ходеха на мачове на „Метс“ или просто прекарваха вечерите си в апартамента му на третия етаж в сградата. Точно преди Деня на благодарността той заминаваше за Флорида и когато се върнеше през пролетта, двамата продължаваха от там, където бяха спрели.

— Съжалявам, че трябва да ти съобщя лошата вест, но знаеш ли какво ще те накара да се почувстваш по-добре? — попита той и й намигна. — Какво ще кажеш за малко следобедна наслада?

Дори на осемдесет и две, Гинсбърг се хвалеше, че имал либидото на шейсетгодишен, и въпреки че сексът не беше чак толкова важен за Ани, понякога тя се нуждаеше просто от удоволствието да бъде в нечии прегръдки и да докосва истински жив и топъл мъж, а не бронзова урна.

Това беше един от тези пъти.

Час по-късно тя съобщи лошата новина и на Теди.

— Значи огърлицата е боклук? — ядоса се той.

— Не е боклук, но и не струва толкова много пари, че да се излагаме на опасност, за да я продадем.

— Е, какво ще направим в такъв случай, мамо?

Ани не знаеше отговора на този въпрос.

— Не се тревожи, хлапе. Имам една идея — излъга тя. — Просто ми трябва малко време да я обмисля.

Тя все още се мъчеше да си състави някакъв план, когато двамата детективи се появиха отново, съобщиха й, че Джеръми бил мъртъв, и предложиха на Теди възможност да пледира в съда, че е невинен за убийство. Осем години бяха много време, но тя никога не би си простила, ако го заловяха и му се наложеше да прекара остатъка от живота си зад решетките. Реши да преспи и после пак да обмисли нещата внимателно.

Отговорът й се проясни посред нощ. Беше толкова очевиден и ясен, че я порази и тя се плесна по челото, отвратена, задето не се беше досетила за това по-рано. Стана, взе си душ и направи кана кафе, а точно в пет и петнайсет сутринта излезе от апартамента, отиде до магазина за деликатесни храни на Двайсет и седма улица и се върна вкъщи с кутия понички и сутрешните вестници.

Завари Теди, седнал на кухненската маса да пие кафе.

— Защо си станал толкова рано? — учуди се тя.

— Проклетата котка ме събуди, а и съм по-гладен, отколкото уморен. Какво носиш? — заинтересува се той.

Тя му подаде поничките и отвори Дейли Нюз, където още на втора страница имаше голям материал за братята Басет.

— Приятелчето ти Джеръми е мъртъв — каза тя, — наръгал е единия от онези братя бижутери, а другият го е застрелял.

— Супер! — ухили се Теди.

— Да, супер — кимна тя и добави: — Ей сега се връщам.

Отиде в спалнята си и се появи с обратно с огърлицата. Остави я върху вестника, все още отворен на статията за братята Басет, и извади мобилния си телефон.

— Какво правиш, мамо? — попита Теди.

— Ще я снимам — обясни тя, опитвайки се да докара правилния ъгъл.

— Защо? Нали преди малко спомена, че огърлицата не струвала нищо.

— Фалшива е, но е далеч от това да не струва нищо — уточни майка му, след което направи снимка и я изтри. — Чувал ли си някога за Джак Руби? — попита тя.

Теди се замисли за няколко секунди, след което се засмя.

— Да, той е онзи, дето е застрелял президента Кенеди.

— Близо си. Руби е застрелял онзи, който е застрелял президента. Използвал е 38-и калибър, купен за шейсет и два долара и петдесет цента — обясни тя. — Проверих го тази сутрин в интернет.

— Е, и?

— Ами колко, мислиш, че струва днес оръжието, което е убило Лий Харви Осуалд?

— Идея си нямам — сви рамене Теди и продължи да дъвче с пълна с поничка уста.

— И аз, но мога да ти кажа, че през 2008 г. пистолетът е бил продаден на колекционер за два милиона долара.

— Това е откачено, мамо. Кой би дал два милиона за някакъв си стар 38-и калибър? — учуди се Теди.

— Това се казва „сувенири от убийство“, синко. И има доста откачалки, които дават луди пари за нещо, свързано с известно престъпление.

— Значи ще продадеш огърлицата в Ибей? — светна изведнъж погледът на Теди.

— Не — каза Ани и нащрака още пет-шест снимки. — Вече съм й намерила купувач.

60

През последното денонощие бях спал едва три часа и тялото ми вече работеше само на мускули. А и дори малкото останала ми енергия изчезна след изнервената закуска с Черил. Затова се прибрах, изключих всичко, което бибипкаше, вибрираше, звънеше или пищеше, и прекарах следващите девет часа в непробуден сън.

Кайли дойде да ме вземе към шест часа вечерта, когато вече се бях избръснал, изкъпал и изпил кафето си. И бях готов за най-досадната част от работата на всеки детектив — чакането, наблюдаването и желанието някой от лошите да се появи, че да осмисли присъствието му.

— Спенс ми се обади днес следобед — заговори Кайли, докато си пробивахме път през петъчния вечерен трафик по магистрала „Франклин Делано Рузвелт“.

— И какво каза?

— Това няма значение, Зак. Самият факт, че ми позвъни, е моралната ми победа. Самият ти го видя миналата нощ — не може да ме търпи да съм в същата стая, камо ли да говори с мен.

— И това беше, преди да му предложиш пистолета си и да го насърчиш да си пръсне мозъка още там, на място — отбелязах аз.

— Направих го, нали? — засмя се тя. — Признавам, че това си беше малко безразсъдно.

— Защо ти се обади? — попитах.

— Да ми благодари, че съм му спасила живота.

— Надявам се, че долавяш иронията в това — отбелязах аз.

— Спри да подлагаш всичко на анализ. Важното е, че той пръв отвори вратата за възможен диалог. А като говорим за това, как мина снощи с Черил, щом се прибра?

— Фантастично. Посрещна ме така, все едно съм Ричард Лъвското сърце, завръщащ се от кръстоносен поход.

— Дрънкаш само глупости — понамръщи се Кайли.

— А ти си гледай пътя да не пропуснеш следващата отбивка — не й останах длъжен и аз.

Тя слезе от магистралата при изхода на Гранд Стрийт и се отправихме на запад към болница „Хъдсън“ — мащабен комплекс от стомана и стъкло, изграден на границата между Чайнатаун и Малката Италия.

Качихме се в асансьора от фоайето и слязохме два етажа по-надолу, където се намираше стаята на охраната. Там ни очакваха Джени Бетанкорт, Уанда Торес и Франк Каваларо — шефът на охранителите в „Хъдсън“.

Тримата седяха пред редица монитори, доста по-модерни от тези на Грег Хътчингс в болница „Мърси“.

— Предприеха първата си стъпка тази сутрин — осведоми ни Торес.

— Записахме ви го да видите, ето на този монитор е — добави Каваларо и посочи с пръст.

Камерата покриваше част от коридора на третия етаж, в който кипяха финалните етапи на ремонта. Според плана на Хауърд Сайкс, мамографите бяха „временно“ прибрани там, където щяха да се намират извън достъпа на персонала и пациентите.

— Отваряйте си очите за този тип със зелената риза — отбеляза Торес и посочи стопкадър на мъж, който полагаше мазилка на една от стените и я подготвяше за бояджиите. — Този, изглежда, има сериозен интерес към мамографските технологии.

И действително, мъжът остави инструментите си, привидно спокойно се приближи към модерното оборудване и извади мобилния си телефон.

— Няма намерение да си поръча пица, нали? — попита Кайли. — Можем ли да фокусираме и увеличим изображението върху екрана на телефона му?

— Шегуваш ли се? — попита Торес. — Тези камери имат възможност да приближават дотолкова, че можеш да прочетеш текста на татуировката на задника на някоя муха и да провериш правописа.

— Божичко, Уанда! — възкликна партньорката й, погледна към нас и поклати глава. — Споменавала ли съм ви, че навремето я изхвърлиха от училище?

Операторът зад мониторите се ухили, застопори кадъра и фокусира камерата върху дясната ръка на човека. В долната част на екрана на телефона му се виждаше малко червено квадратче.

— Не се обажда на никого — отбеляза Торес. — Прави видеозапис и едновременно с това записва коментар.

След по-малко от минута мъжът приключи. Докосна екрана на телефона си, изчака, след което прибра апарата в джоба си.

— Току-що им изпрати видеозапис на набелязаната цел — отбеляза Бетанкорт. — Обърнете внимание също, че засне местоположенията на всяка охранителна камера по пътя към и извън болницата.

— Тези момчета действат бързо — отбеляза Кайли. — Само двайсет и четири часа след като пуснахме мълвата, и вече са успели да внедрят човек на място.

— И ние си го помислихме, но не е така — намеси се Каваларо. — Бригадата шпакловчици започна работа тук преди две седмици. Този човек е идвал с тях всеки ден оттогава.

— Нямало е как от толкова отдавна да знаят, че тук ще има нещо, което си струва да се открадне — заявих аз. — Може би са го вербували, след като пуснахме мухата. Имате ли някаква информация за него?

— Нито един от тези работници не е получавал достъп до сградата, без да сме го проучили предварително по данни от строителната фирма. Проверихме и този — кимна Каваларо. — Казва се Дейв Магби. Трийсетгодишен е, бил е в армията след завършване на гимназия, изкарал е две мисии в Ирак и е женен, с едно дете. Няма криминално досие.

— Поредният съвестен гражданин — каза Кайли. — Също като Лин Лайън.

— Току-що пристигна новата смяна от специалните полицейски части — осведоми ни Бетанкорт. — Ще имате нов екип, който да ви прави компания през нощта. Ще се видим утре сутрин.

Те станаха и си тръгнаха, а с Кайли заехме местата им пред мониторите.

— Добрата новина е, че са захапали стръвта — отбеляза тя. — Ще дойдат. Трябва само да изчакаме да се покажат.

61

Чакахме. В единайсет часа Черил ми се обади да попита как съм.

— Липсваш ми — признах й.

— И ти ми липсваш. Как върви засадата?

— Досадно. Случвало ли ти се е някога да организираш парти и никой да не дойде?

— Успокой се, нощта едва започва. Имате още цели осем часа, в които да се появят.

Не се появиха. Точно в шест часа сутринта получих текстово съобщение от Чък Драйдън, който ни осведомяваше, че са излезли допълнения към доклада за убийството на Лео Басет. Час по-късно пристигнаха Бетанкорт и Торес, за да ни сменят, и с Кайли се отправихме към криминалната лаборатория.

Лицето на Чък се озари, когато ни видя да влизаме. От опит знаех, че оживлението му нямаше нищо общо с мен.

— Извинявам се, че ви притеснявам в неделя — започна той, — но знам колко е важен този случай за вас.

— Неделя ли е вече? — учуди се Кайли — Ех, как лети времето, когато си се взирал в цяла стена с монитори в продължение на дванайсет часа. Какво ново имаш за нас, Чък?

Той ни заведе до маса, покрита със снимки от местопрестъплението.

— Първо, мога да потвърдя, че Джеръми Невинс е наръгал Лео Басет — заяви той и посочи жестоко обезобразеното тяло на бижутерийния магнат. — Всички доказателства са тук — имаме отпечатъците на Невинс върху оръжието на убийството, ъгълът на нанасяне на раните отговаря, а пръските кръв от жертвата не оставят никакво място за съмнение.

— Това е горе-долу същото, което ни съобщи и в четвъртък вечерта — отбелязах аз.

Ала той бързо вдигна показалец, за да ме коригира.

— Това е всичко, което предполагах в четвъртък вечерта, детективе. В момента вече съм готов да свидетелствам в съда.

— Е, с тези думи определено ми оправи неделния ден — отвърнах аз. — Какво имаме още?

— Смъртта на господин Невинс е причинена от един изстрел с 9-милиметров магнум, който Макс Басет предаде на местопрестъплението. Тук отново нямаме съмнение.

Нямам съмнение — запазената фраза на Клъцни Драйдън, помислих си аз, а на глас отбелязах:

— Значи дотук имаме попадение в два от два случая.

— И за последно, огърлицата, която намерих в раницата на господин Невинс, съвпада с тази, която е била декларирана като открадната от шията на Елена Травърс.

— Имаме ли отпечатъците на Невинс по нея? — попитах аз.

— Отличен въпрос. Тъкмо щях да стигна до това. Интересно е, че по нея няма никакви отпечатъци — обяви Драйдън.

— Как така никакви?

Той не отговори. Чък никога не отговаряше на глупави въпроси, повтаряйки нещо, което вече е изрекъл.

— Извинявай — казах. — Добре чух думата „никакви“, но не трябва ли по огърлицата да има поне отпечатъци от Елена Травърс?

— Не и ако Невинс я е почистил, а това изглежда логичен ход, който всеки средно интелигентен престъпник би предприел.

Не бях съгласен. Защо му беше на Невинс да изтрива отпечатъците, ако се беше опитвал да продаде огърлицата на Басет? В това нямаше много смисъл, но така или иначе не си струваше да споря с Чък.

В главата ми започна да се заражда някаква идея и затворих очи в опит да се съсредоточа. Кайли и Драйдън ме познаваха достатъчно добре, за да замълчат.

— Докторе — започнах аз все още със затворени очи, — ти казваш, че огърлицата е била почистена. Имаш предвид чистене, каквото се прави, когато занесеш диамантения си пръстен на бижутер, за да го почисти на пара и да го полира, така ли?

— О, не — отговори Драйдън. — В това отношение огърлицата си е мръсна. Скъпоценните камъни са истински магнит за мазнините и това е причината жените да не поставят бижутата си, преди да са положили грима и парфюма си. Няколко от смарагдите в това бижу са поизгубили от блясъка си. Потъмнели са от телесни мазнини, но въпреки това е факт, че по огърлицата няма отпечатъци от пръсти.

— Покажи ни снимките от убийството на Елена Травърс — бързо заговорих аз, отваряйки очи.

Той се разрови из купчината снимки по масата и откри няколко на актрисата. Тя лежеше мъртва на тротоара с бялата си рокля, пропита с кръв, и дълбоки драскотини от нокти по деколтето, където огърлицата е била изтръгната насила от шията й.

— Вижте това — посочих една от снимките, след което изрових още две. — А имаш ли нещо против да поставиш това осеммилионно бижу обратно под микроскопа?

— О, боже! — досети се какво имах предвид Драйдън.

— Копеле! — възкликна Кайли секунда след него. — Чък, ако се окаже, че Зак е прав, можем да заковем Макс Басет.

— О, боже! — повтори Чък. — Знам какво търсите и веднага мога да ви кажа какъв ще бъде отговорът. Няма да намерим никакви доказателства.

— Никакви ли? — попитах аз.

— Нито частичка — кимна Чък. — Мога да дам показания и за това.

— Благодаря, но не съм сигурен доколко липсата на доказателства би издържала в съда — отбелязах аз.

— Въпреки това, детектив Джордан, свалям ти шапка! Брилянтна логика! Ще ми се само аз пръв да се бях досетил за това. Браво, сър! — похвали ме Драйдън и лицето му отново се озари, но този път възторгът му беше насочен към мен.

62

— Франк Синатра е прав — отбеляза Кайли, — събота вечер наистина е най-самотното време от седмицата.

— Значи имаш късмет — казах, — още час и двайсет и седем минути и вече ще бъде неделя сутринта.

Намирахме се обратно в подземията на болница „Хъдсън“, преглеждахме внимателно мониторите и търсехме или по-скоро се надявахме да забележим някакъв проблем. Беше втората нощ от дежурството ни в засада. Ала по-важното беше, че това бе двайсет и деветата нощ от трийсетдневния ми експеримент за съвместно съжителство с Черил, а за пореден път прекарвахме вечерта си разделени.

— Горе главите, хора — опита се да ни ободри Франк Каваларо.

В огромния медицински комплекс се случваха толкова много неща, че имахме нужда от вътрешен човек, който да ни показва всичко необичайно. Франк се включваше в нашия екип, докато прекият му заместник поемаше дневните смени от наблюдението.

— Пост четиринайсет, камера трийсет и три — посочи той един от екраните. Петметров камион маневрираше назад към товарната рампа. Беше чисто бял, с голям надпис с червени букви Извозване на медицински отпадъци отстрани.

— Какво става? — попитах аз. — Не ги ли разпознаваш?

— Те са от обичайната ни служба за обезвреждане на биоотпадъци — отговори Каваларо, — само че сега е само десет и половина. Не трябва да са тук преди три през нощта, когато наоколо обикалят възможно най-малко пациенти. Хората се плашат, ако видят голям контейнер с надпис Заразни отпадъци да се разкарва из коридорите.

— До всички постове, обажда се Първи — включих радиостанцията си аз. — Оранжев код на пост четиринайсет. Четиринайсети, този камион не трябвало да е тук до три през нощта. Иди разбери какво става.

Увеличихме звука на мониторите за наблюдение, гледайки как охранителят, всъщност преоблечен сержант от специалните полицейски сили, се приближи до камиона откъм шофьорската врата с папка в ръка.

— Да не бързате да се приберете по-рано, момчета? — попита той. — Дошли сте с около четири часа по-рано.

— Един от камионите ни е в ремонт — обясни шофьорът, — затова трябва да покрием два маршрута тази вечер. Не ни завиждай, че ще се приберем по-рано. След четири часа ще работим в Бруклин.

— Пусни ги, Четиринайсети — казах аз.

— Е, на мен не ми пречите — сви рамене охранителят. — Отивайте да си вършите работата — добави той, влезе обратно в кабинката си до товарната рампа и отвори вестник.

Шофьорът на камиона и още трима мъже слязоха от кабината. Всички бяха облечени в бели защитни гащеризони с качулки, дебели ръкавици и носеха противогази. Спуснаха хидравличната рампа, отвориха задните врати на камиона, качиха се вътре и избутаха голям метален контейнер на колела със същия червен надпис Извозване на медицински отпадъци отстрани.

— Тези са измамници — каза Каваларо. — Първо, твърде навлечени са за това място. Тук е болница, а не Чернобил. И второ, обикновено са им достатъчни няколко пластмасови кутии с обем половин кубически метър. Чудя се откъде ли са откраднали този товарен контейнер — достатъчно голям е да побере цели пет хладилника… или един мамограф.

Четиримата мъже се придвижиха бързо по коридорите на болницата, преминавайки покрай няколко товарни асансьора, докато не стигнаха до този, който явно добре знаеха, че ще ги изведе точно там, където искаха.

Заради разпоредбите за неприкосновеност на личното пространство нито една от камерите край товарната рампа нямаше възможност за аудиозапис, ала можехме визуално да проследим напредването на групата с всяка тяхна крачка. Щом стигнаха до третия етаж, единственото, което ги отделяше от мамографа, беше голямата метална двойна врата, заключена с една-единствена верига с катинар.

— Аз мога да отворя този катинар с фиба — отбеляза Каваларо. — Сложили сме го само за да държи надалеч любопитните очи от персонала, които постоянно искат да надзърнат как върви ремонтът.

Четиримата служители за извозване на медицинските отпадъци обаче нямаха нужда от фиба. Носеха си металорезачка. Само след секунди вече се намираха в зоната на ремонта и изкарваха едната от мамографските машини на колелца към отворената врата на транспортния им контейнер. Шофьорът на камиона извади радиостанция, свали противогаза си и започна да говори.

— На кого се обажда? — попита Кайли. — Възможно ли е да имат и още някой, който…

В този миг всички изображения на стената от монитори пред нас премигнаха и се превърнаха в сиво-бял електромагнитен шум, след което мониторите угаснаха.

— Мамка му! — изруга Каваларо. — Как, по дяволите, го направиха?

Грабнах радиостанцията си и наредих:

— До всички постове, код червено. Изгубихме визуален контакт. Имаме четирима заподозрени, облечени в бели защитни костюми. Заключете всички изходи. Повтарям, заключете всички изходи.

Изтичах навън от стаята с мониторите, а Кайли мигом ме последва. Внезапно събота вечер вече беше станала не толкова самотна.

63

В един идеален свят щяхме да сме записали кражбата на видео с точната дължина, която да предостави несъмнено доказателство за намеренията на престъпниците, и това щеше да издържи в съда. Не бяхме получили този желан запис, ала веднага щом изключиха захранването на камерите ни, нямахме друга възможност, освен да действаме незабавно. Играта на котка и мишка изведнъж се превърна в преследване.

Разполагах с полицаи на четвъртия, петия и шестия етаж и докато с Кайли тичахме нагоре по стълбите, наредих на останалите да покрият периметъра на третия етаж.

Първите изстрели отекнаха, щом стигнахме до фоайето. Секунди по-късно получих и доклад по радиостанцията: — Стрелба на третия етаж. Заподозрените се разделиха и бягат. Преследвам един от тях, пое нагоре по стълбите. Останалите тичат надолу.

Фоайето беше изцяло завардено. С Кайли се изстреляхме към втория етаж точно навреме, за да видим как един мъж в бял защитен гащеризон бягаше с всички сили към противоположния край на коридора. Извадихме пистолетите си и Кайли изкрещя: „Полиция! Спри на място! Хвърли оръжието!“.

Мъжът не спря, но хвърли нещо. Мигновено се приведохме ниско за прикритие, когато черният цилиндър се затъркаля към нас. Секунда по-късно експлодира с ослепителен блясък и оглушителен тътен, усилен многократно от акустиката на празния болничен коридор.

Светлинните гранати не са предназначени да нанасят сериозни увреждания, но липсата на разрушителна сила в тях се компенсира от способността им да зашеметяват всеки, изпречил се срещу тях. През следващите поне пет секунди не виждах нищо, а краката ми трепереха, когато помъчих да се изправя. Помогнах на Кайли да стъпи на нозете си и докато и двамата се окопитим, целта ни вече се намираше в далечния край на коридора.

Стигнахме там точно навреме, за да видим как нахлу в сестринската стая, грабна пожарогасител от стената и изтича в съседното помещение.

Спряхме и заехме позиции от двете страни на вратата.

— Няма къде да се скриеш — извика все още задъхана Кайли. — Излез веднага с вдигнати ръце!

Мъжът отвърна с изстрел. Куршумът не уцели нищо, но намеренията му бяха ясни — нямаше да се предаде без битка. Изстрелът беше последван от чупене на стъкла, след което настана тишина.

След десет секунди Кайли приклекна ниско, надзърна за част от секундата през вратата на стаята и веднага се дръпна назад.

— Скочил е през прозореца — каза тя.

— На втория етаж сме — учудих се аз, след като влязохме в стаята.

— Не съвсем — погледна през прозореца тя. — Покривът на спешния център е точно под нас, явно затова бързаше да се измъкне точно през тази стая.

Мъжът беше разбил стъклото на прозореца с пожарогасителя, но от долната страна на рамката все още стърчаха остри назъбени стъкла, някои от които окървавени.

— Изглежда, че се е нарязал доста сериозно при бягството — отбеляза Кайли и вдигна пожарогасителя от пода.

— Може би това ще го забави — добави тя и изби останалите стъклени сталагмити, стърчащи от рамката на прозореца, след което се качи и скочи навън.

Последвах я. Разстоянието до козирката над спешното отделение беше не повече от два метра и половина. Мястото беше идеално за оглед на района и веднага забелязах мъжа в белия защитен костюм, който се отдалечаваше тичешком към края на пресечката. След това просто се спусна надолу по стълбите към метростанцията на Гранд Стрийт.

Слязохме от козирката, като стъпихме на покрива на една линейка, паркирана отдолу, плъзнахме се по нея и се затичахме към метростанцията.

Чухме влакът да потегля в мига, в който стигнахме до входа на стълбите. Затичахме се надолу и прескочихме въртящите се пропуски. Двайсетина души бяха слезли от влака и ние ги огледахме набързо. Искахме само да се уверим, че нашият човек не беше сред тях, опитвайки се да се смеси с тълпата излизащи от метрото.

Не го видяхме, а всички чакащи пътници вече се бяха качили на влака. Платформата беше празна, ако изключим купчината на захвърления върху нея бял защитен гащеризон.

Гласът на кондуктора отекна от покритите с плочки стени в метростанцията: „Внимание, вратите се затварят“.

Успях да спра с тяло една от тях точно в мига, когато щеше да се затвори, и с Кайли успяхме да се промъкнем в последния вагон на влака.

Една жена забеляза пистолетите ни и изпищя.

— Полиция — изкрещях аз и двамата вдигнахме високо значките си. — Всички да останат по местата си!

Метрото беше пълно с обичайната за събота вечер навалица от млади хора и разнообразна смесица от нюйоркчани, каквито се срещат във всеки влак. Никой не каза нищо.

— Трябва да го намерим, преди да стигнем следващата спирка, иначе ще го изпуснем — каза Кайли.

— Захвърлил е гащеризона — отбелязах аз, — но не е ясно дали въобще се е качил на влака.

— Ясно е. — Кайли посочи към пода.

Наведох се, за да огледам отблизо. Петното беше малко, не по-голямо от дребна монета, но беше мокро и яркочервено.

Кръв.

64

Отворихме със сила вратата към съседния вагон и си проправихме път през него, докато не попаднахме и на друга малка капка кръв. Продължихме да вървим към предната част на влака.

— Следваща спирка „Бродуей-Лафайет“ — съобщи автоматичният глас от радиоуредбата.

— Нямаме време да претърсваме целия влак, преди да стигнем до следващата спирка — отбелязах аз.

— Значи ще си осигурим време — отвърна Кайли и натисна червения бутон на най-близкия интерком за спешни случаи.

— Тук е кондукторът — веднага реагира сърдит женски глас. — Какъв е спешният случай?

— Говори детектив Кайли Макдоналд от нюйоркската полиция. Трябва да спрете влака незабавно.

— Госпожо, намираме се на по-малко от трийсет секунди от следващата метростанция. Не можете ли да изчакате до…

— Не! — избухна Кайли — Във вагоните има въоръжен беглец. Спрете влака веднага!

Само след секунди спирачките изсвистяха рязко и влакът спря.

С извадени пистолети и значки, двамата с Кайли тръгнахме по следите на кървавата диря, водеща напред. Тъкмо бяхме влезли в следващия вагон, когато над главите ни проехтя гласът на кондуктора:

— Дами и господа, съжаляваме за забавянето, но влакът е спрян принудително заради полицейско разследване. Моля, запазете спокойствие, скоро ще разполагаме с допълнителна информация.

— Мамка му! — изруга Кайли. — Сега дори нашият човек да не знаеше, че сме след него, вече е осведомен.

Отворихме вратите на четвъртия вагон и никой вътре не отрони и дума. Само няколко втрещени пътници ни посочиха към разбития авариен изход през единия от прозорците.

Скочих на най-близката седалка, покачих се през прозореца и се спуснах на тясната ивица площ отвън край влака, минаваща по протежение на релсите. Кайли се спусна веднага след мен.

Обичайно това би бил последният момент, в който можехме да извикаме подкрепление, но служебните ни радиостанции не работеха под земята. Трябваше да се справяме сами.

Осветлението едва мъждукаше и двамата се придвижвахме напред по тясната пътека с бавни стъпки, ниско приведени. Знаехме, че мъжът пред нас имаше оръжие и можеше да открие огън от всеки тъмен ъгъл на тунела.

Чух някакъв шум зад мен. Обърнах се мигновено и насочих пистолета си към фигурата, приближаваща се откъм сенките.

— Градска полиция на Ню Йорк! — изкрещях. — Легни на земята! Веднага!

— Не стреляйте! Аз съм, това съм аз — проехтя нечий глас.

Оказа се, че е млада жена с латиноамерикански черти, облечена в униформата на кондуктор от метрото.

— По дяволите, качвайте се обратно във влака! — наредих аз.

— Машинистът току-що ми се обади по радиото — каза задъхано жената. — Не стреляйте. Онзи мъж… Той е пред влака. Почти е стигнал до спирката. Измъква се.

С Кайли побягнахме напред по тясната пътека покрай вагоните. Щом подминахме мотрисата, изскочихме на релсите отпред. На двайсетина метра пред нас се мяркаше самотна фигура на мъж, куцукащ с мъка по посока на метростанцията. Той се вкопчи в ръба на платформата, набра се и помъчи да се изтегли нагоре, но не можа и се стовари обратно на релсите.

Опита се да се изправи, но в този момент с Кайли вече го бяхме настигнали.

— Вие печелите — отрони той и хвърли оръжието си на земята.

Беше около трийсетгодишен, с късо подстригана руса коса и приятно чисто лице, което вероятно изглеждаше доста добре, когато не беше изкривено от болка.

— Как се казваш? — попитах аз.

— Рик Хоук — отговори той. — Може ли да ми направите една услуга, преди да започнете да задавате прекалено много въпроси? Доста лошо кървя.

Левият крачол на джинсите му беше подгизнал.

— Вероятно си прерязал вена — казах аз. — Ако беше артерия, досега да си мъртъв.

— Може ли да ме закарате в болница?

— Разбира се, господин Хоук — съгласих се аз. — Трябва само да проверим дали в този град е останала болница, която ще се съгласи да ви лекува.

65

Докато с Кайли ескортирахме Рик Хоук обратно до болница „Хъдсън“, останалите от бандата, облечени в бели защитни гащеризони, бяха изведени оттам с белезници — бяха трима мъже и жена, която бе заглушила сигнала на охранителните камери.

— Нощта беше добра за най-добрите ченгета в Ню Йорк — отбеляза Франк Каваларо, когато отново се събрахме в офиса му. — Няма жертви и ранени, а най-хубавата новина е, че когато се събудя утре сутрин, все още ще си бъда началник на охраната в болница „Хъдсън“.

Единият от престъпниците имаше нужда от кръвопреливане, а останалите бяха транспортирани до централния арест. С Кайли решихме да приключим с работата си за тази нощ и да оставим разпитите им за сутринта.

Прибрах се у дома малко преди полунощ.

— По-къса смяна днес, а? — пошегува се Ейнджъл, когато ме видя да влизам във фоайето на сградата. Усмихнах му се и се въздържах от изкушението да го попитам дали приятелката ми беше горе в апартамента ми.

Нямаше я. Нямаше и оставена бележка.

Дрехите ми изглеждаха и миришеха така, сякаш бяха носени от клошар. Смъкнах ги, взех си душ, облякох чисто бельо и тениска, отворих си кофичка кисело мляко с вкус на праскова и се стоварих на дивана пред телевизора.

Беше дванайсет и петнайсет часът след полунощ в неделя — последният трийсети ден от неуспешния експеримент да съжителствам с жената, която обичах. Пробните опити бяха приключили и донякъде аз бях виновен за провала. Очаквах, че скоро щях да бъда натирен от връзката ни.

Е, значи животът ти занапред ще бъде такъв, Закъри — помислих си аз. — Ще седиш сам в апартамента си по гащи, ще цъкаш бутоните на дистанционното и ще ядеш ферментирало мляко с полезни бактерии и плодов вкус по твой избор. Колко жалко.

Тъкмо се настанявах по-удобно на местенцето си за самосъжаление, когато входната врата се отвори.

— Здрасти.

Беше Черил.

— Къде беше? — погледнах я изумено и подскочих от дивана. — Седя тук цяла вечер и те чакам — добавих, опитвайки да задържа сериозната си физиономия, ала се оказа невъзможно.

И двамата едновременно избухнахме в смях. Това нямаше да промени фактите, но поне разчупи леда помежду ни.

— Майка ми имаше свободен билет за Палячи и тъй като нямах какво по-интересно да правя, отидох с нея — каза Черил.

— Този Палячи е новият, когото взеха да играе за „Никс“, нали? — пошегувах се аз.

Тя се разсмя и седна на дивана до мен.

— Прибрал си се у дома рано, при условие че щеше да си дежурен цяла нощ. Успяхте ли да хванете лошите? — поинтересува се тя.

— Цели петима.

— Поздравления. Това значи ли, че си бил прекалено зает, за да обмислиш твоята идея за това накъде ще продължи връзката ни?

— Точно обратното. През цялото време мислих само за това.

— И какво измисли?

— Защо не ми споделиш първо твоето решение?

— Не. Ти си пръв, Зак. Давай смело — подкани ме тя.

— Обичам те — прошепнах. — И не искам да те изгубя.

— И аз те обичам. — Тя постави ръка на коляното ми. — И определено не искам да ме изгубиш.

— Чух добре какво каза в петък сутринта в закусвалнята. Мислех, че ако заживеем заедно, ще се сближим още повече, ала излиза, че се фокусираме почти изцяло върху това колко много от времето си не можем да прекарваме заедно. Винаги изглеждаш тъй дяволски щастлива, когато ме видиш да влизам. Никога не се бях замислял как ли се чувстваш ти, когато се прибереш у дома и аз не съм тук.

— Доста е самотно — призна Черил. — Знам, че съм си у дома, но въпреки това усещам апартамента пуст.

— Добре, ето какво ще кажа — събрах смелост аз. — Съзнавам, че това да не живеем заедно, ни се отразява по-добре от съвместния живот. Имам желание да се върнем към предишното положение.

Тя затвори очи за миг, след което отново ги отвори и се усмихна.

— Добър опит. Мисля, че така и двамата ще бъдем по-щастливи.

— А и по този начин ще си получа обратно всички свободни чекмеджета на скрина — опитах да се усмихна.

— Е, не съвсем всичките — прегърна ме тя. — Това, че обичам да се събуждам в собственото си легло, не означава, че искам да го правя абсолютно всяка сутрин.

66

Някои ченгета са способни да разрешат един сериозен случай и да се носят на вълните на славата до края на кариерата си. Аз бях разрешил силно политизиран престъпен случай и щях да се радвам на еуфорията от резултатите поне няколко дни, но само пет часа след като си легнах същата нощ, влакът на предстоящата ми слава дерайлира напълно.

Мобилният ми телефон иззвъня, беше Кайли.

— Какво има? — изръмжах сънено, щом вдигнах.

— Току-що ми се обади Кейтс. Иска ни в офиса си до двайсет минути — каза тя.

— Защо?

— Не ми съобщи подробности. Само предупреди да не закъсняваме. Защото Хауърд Сайкс не обичал да го карат да чака.

Скочих от леглото и трескаво започнах да се обличам.

— Какво става? — попита все още сънена Черил.

— Не съм сигурен. Знам само, че Хауърд Сайкс ни чака с Кайли в кабинета на Кейтс.

— Сигурно бърза да ви връчи почетния ключ от града след всичко, което направихте снощи — подметна тя.

Погледнах часовника си. Бях абсолютно сигурен, че градските първенци не раздаваха ключове от града в 6:26 часа сутринта.

Взех такси до Деветнайсети полицейски участък. Кайли вече ме очакваше отпред. Качихме се на бегом по стълбите и се озовахме в офиса на Кейтс точно в 6:44. Сайкс беше вече там.

Кейтс пропусна обичайната размяна на любезности и премина директно на въпроса по същество.

— Разпитахте ли Рик Хоук снощи? — попита тя.

— Човекът не беше в състояние да говори — обясних. — Беше изгубил доста кръв.

— А проверихте ли името му в системата?

— По-важно беше да спасим живота му — обади се и Кайли. — Специалните части неутрализираха още четирима престъпници и всички те бяха предадени в централния арест. Защо се интересувате? Да не би Хоук да е имал и други престъпления?

Кейтс кимна към Хауърд Сайкс. Оттук насетне шоуто беше негово.

— Има един огромен важен факт за него — отбеляза Сайкс. — Преди три години щабсержант Ричард Хоук от военните сили на САЩ е спасил живота на стотици войници, коалиционни партньори и цивилни граждани, предотвратявайки атентат от половин дузина афганистански самоубийствени атентатори, нахлули в база на НАТО. Бил е награден със Сребърна звезда за това.

Сайкс ни подаде снимка на генерал с четири звезди на пагона, заснет в мига, в който награждаваше Хоук с ордена.

— Хоук е напуснал армията преди две години — продължи той. — Оттогава е защитник на правата на ветераните. Казано накратко — човекът, когото сте арестували снощи, е национален герой.

Усетих, че ме изби студена пот, ала Кайли явно понесе новината по-спокойно.

— При цялото ми уважение, сър — започна тя, — националните герои не задигат медицинско оборудване за милиони долари.

— Разбира се, но вие разсъждавате като полицай.

— Мислех, че такава е работата ми, сър.

— Така е, но моята е да мисля за публичния отзвук, който ще избухне, щом излезе наяве новината, че елитната полицейска част под егидата на съпругата ми е закопчала любимеца на Америка.

— Сър, аз самата съм патриот до дъното на душата си — отговори рязко Кайли, — само че Сребърната звезда не гарантира безпроблемно излизане от затвора. Какво се очаква да направим? Да му се извиним за ареста ли?

— По-кротко, детективе — нареди Кейтс. — През миналата нощ имахме полицейски проблем. Вие го разрешихте. Сега всичко това е на път да се превърне в лайняна политическа въртележка и ако смятате, че не е и ваш проблем, значи служите в грешната полицейска част. Този отдел е сформиран, за да работи по поръчение на кмета. Това означава, че когато тя има проблем, всички ние имаме проблем.

— Да, госпожо — кимна Кайли, след което се случи нещо рядко за нея — тя се извини.

— Хауърд, съжалявам — каза. — Какво можем да направим, за да помогнем?

— Не знам — поклати глава той. — Аз съм просто човек от рекламния бизнес. Мюриъл е кмет на града само от три месеца. Преди това беше щатски прокурор. И двамата сме свикнали да плуваме сред акули, но те бяха беззъби в сравнение с тази, пред която се е изправила в момента, особено Уолок.

— Денис Уолок? — смръщих се аз само при споменаването на името му.

Сайкс кимна. Уолок е кошмарът на всеки прокурор. Той е най-страховитият наказателен адвокат в града, нещо като кръстоска между Кларънс Дароу и лорд Волдемор. Забележителните му умения да завладява умовете на дванайсетчленното съдебно жури бяха толкова легендарни, че пресата му беше измислила прозвището Магьосника — име, което само подчертаваше мистичната му слава.

— Бил е нает от петимата обирджии на болница „Хъдсън“ — уточни Кейтс. — Обадил се е на прокурора тази сутрин и настоява градът да се откаже от случая.

— Да се откажем от случая ли? — избухна Кайли — Капитане, заловихме ги да крадат оборудване. Те стреляха по нас!

— Оказва се, че са използвали халосни патрони и оръжие, което не е смъртоносно — заяви Кейтс.

— Няма оръжие, което да е сто процента несмъртоносно.

— Магьосника ще твърди, че клиентите му са обучени в точната стрелба военни. Използвали са оръжията само за да задържат полицията настрана.

— Ами десетте болнични заведения, които са ограбили?

— Информирал е градския прокурор, че възнамерява да използва техниката на защита в стил Робии Худ.

— Поправете ме, ако греша, капитане — започна Кайли с тон, който граничеше със заяждане, — но според Уолок ще излезе следното: Конгресът се е направил на глух пред кампанията на сержанта за осигуряване на по-добра медицинска грижа и помощи за ветераните, така че Хоук и неговата Весела дружина решили да финансират начинанието си на своя глава. Не са се опитвали да продават откраднатото оборудване на черния пазар. Всичко отивало в нелегалната здравна клиника за ветерани, която изграждали. Съдебните заседатели ще се хванат за това.

— Съдебни заседатели ли? — ужаси се Сайкс. — Единствената цел да привлечем отдел „Специални клиенти“ в това беше да държим случая далеч от пресата. Ако цялата тази информация изтече публично, това ще се превърне в глобален кошмар, който ще залее първите страници на вестниците, и в истинска политическа катастрофа за Мюриъл.

— Имам идея за едно положително разрешение на ситуацията — казах.

— Споделете, моля — въздъхна Хауърд Сайкс.

— Няма да ви хареса — предупредих го аз.

— Без значение е дали на мен ще ми хареса, стига на жена ми да й хареса — отговори той.

— Вероятно и тя ще го намрази — отбелязах аз. — В него няма и грам политическа артистичност. Предложението ми е изцяло подчинено на директната полицейска логика, че щом има задача, тя трябва да се свърши.

— Изобщо не ми пука за политическата артистичност — извика Сайкс. — Искам само да попреча на Магьосника Уолок да изкара сержант Хоук един съвременен Робин Худ. Защото, ако го направи, жена ми ще изглежда като проклетия шериф на Нотингам.

67

— Този човек се е побъркал — заяви Кейтс веднага щом Хауърд Сайкс напусна офиса й. — Не ме интересува колко добър е бил в рекламата. Има още много да учи в областта на неутрализирането на щетите.

— Е, поне беше достатъчно мъдър да ни даде зелена светлина по идеята на Зак — отбеляза Кайли.

— Пожелавам ви късмет в реализирането й на практика — каза Кейтс. — Умниците от Бръшляновата лига не са достатъчно равностойни противници на уличен боец като Уолок. Той успя да изправи кметицата пред дулата на топовете и сега ще я кара да прави и невъзможното. Хитро е копелето!

— Като говорим за хитреци — намесих се аз. — Макс Басет ни е лъгал през цялото време.

— За какво? Той си призна, че е застрелял Джеръми Невинс.

— И защо да не го направи? Никое съдебно жури няма да го признае за виновен, защото е застрелял проникнал в дома му престъпник, който е убил брат му.

— За какво е лъгал тогава?

— Той разпозна огърлицата, която Чък Драйдън откри в раницата на Джеръми Невинс, като същата, която е била открадната в нощта на обира.

— И застрахователната компания го потвърди — допълни Кейтс.

— Не съвсем. Потвърдили са единствено, че това е огърлицата, която те са застраховали. Щом е била върната, за тях отпада отговорността от осемте милиона долара. Така че защо да си правят труда да я проверяват в лаборатория и да се уверяват дали е същата, която е била открадната?

— Същата ли? Да не би да намеквате, че има повече от една огърлица?

— Да, така смятаме.

— И на какво се основават твърденията ви?

— На факта, че когато брат ти лежи в локва кръв, а ти току-що си застрелял човека, който го е убил, историята, която разправяш за случая, не може да звучи толкова идеално, сякаш си я репетирал часове преди това. Знаехме, че Макс крие нещо, но не бяхме наясно какво, така че накарахме Чък да направи ДНК тест на остатъчния биологичен материал по огърлицата. Снимките от местопрестъплението показваха, че Елена Травърс е била жестоко одрана по шията при обира. Само че по огърлицата от раницата на Невинс нямаше никакви следи от нейната коса, кожа или кръв.

— Е, значи Невинс я е почистил на пара или каквото там друго правят бижутерите, за да върнат блясъка — сви рамене Кейтс.

— Не беше почиствана. Драйдън твърди, че огърлицата е пълна с остатъци от кожни мазнини, но никаква част от ДНК по нея не принадлежи на Елена Травърс.

— Защото тя никога не я е слагала на шията си — досети се бързо Кейтс.

— Смятаме, че братята Басет са дали на Елена фалшификат, след което са организирали кражбата му, така че да могат да приберат застраховката на истинската огърлица — добави Кайли. — Свързахме се с разследващ застрахователни измами и се оказа, че братята Басет са подавали три иска за обезщетения вследствие на кражби през последните двайсет и две години, като всеки е бил срещу различна застрахователна компания. И трите пъти исковете са били напълно удовлетворени и изплатени от застрахователите. А общата им стойност е била деветнайсет милиона долара. Вероятно се е очаквало и този обир да мине гладко като предишните, но всичко се е скапало в мига, в който Елена е била убита.

— След това всички участващи лица са се обърнали едно срещу друго — продължих аз. — Невинс е застрелял Дейвис. Теди Райдър е избягал с фалшивата огърлица, която вероятно е смятал за истинска. После Невинс убива Лео и накрая Макс доста убедително ги чува да се карат, застрелва Невинс и подхвърля истинската огърлица в раницата му. Така той няма да прибере застраховката, но това вече не го интересува, защото случаят бързо ще бъде потушен.

— А и след като брат му е мъртъв — намеси се Кайли. — Макс става единствен собственик на компанията, което вероятно струва много повече от осем милиона.

— Можете ли да докажете нещо от това? — попита Кейтс.

— Единственият начин да докажем каквото и да било, е да открием фалшификата, който е носила Елена Травърс.

— Намерете го тогава, защото прокурорът ще ви се изсмее в лицето и ще ви изгони от кабинета си, ако го накарате да повдигне обвинение за липса на ДНК. А въобще знаете ли къде да я търсите? — усъмни се Кейтс.

— Ще започнем от Ани Райдър — отговори Кайли. — Ако е у сина й Теди, може би тя ще е склонна да я предаде, за да му предложим сделка.

— Говорете с нея и вижте какво ще иска — заяви Кейтс.

— Ако успеем да я намерим — казах аз. — Надяваме се да е все още жива при постоянно увеличаващата се смъртност около този случай.

68

Макс Басет зави с ленд роувъра си на изхода от шосе „Таконик“ в посока Шраб Оук и извади късмет да го хване червен светофар точно на изхода. Това му даде достатъчно време още веднъж да погледне новия брой на Ню Йорк Поуст, лежащ на седалката до него.

Ухили се. Снимката му беше на първа страница и той прочете заглавието за десети път:

Отгърна вестника на трета страница и препрочете първото изречение от статията:

Шофьорът на автомобила зад него натисна припряно клаксон и Макс потегли на запад по шосе 6. „Аз съм герой, Лео — каза си той, — жалко, че не си наоколо да организираш някое от твоите соарета в моя чест.“

Петдесетминутното разстояние с кола от Манхатън се изминаваше лесно, но последният участък изискваше цялото му внимание. Макс захвърли вестника на пода в колата, за да се съсредоточи. Беше ранна пролет и ледът по повърхността на езерото Мохеган се беше разтопил. Въпреки това обаче петкилометровият черен път, изпъстрен с много завои, все още беше покрит тук-там със заледените остатъци от ужасно студената зима. Този път водеше до вилата му за дванайсет милиона долара с изглед към езерото.

Десет минути по-късно той спря ленд роувъра си в гаража и отиде направо в бараката за лодки. Неговият Скийтър FX-21 не беше излизал на вода от октомври, но едно телефонно обаждане до дългогодишния му помощник Том Меснер, който се грижеше за имота, беше достатъчно, за да подготви елегантната лодка с тясно и дълго шест метра и половина тяло за новия сезон. Макс отвори хладилника на борда, който Том беше заредил, и намери вътре сандвичи с телешко, термос с кафе и пури, точно както беше помолил. Както и нещо, което на училия само до осми клас Меснер едва ли се беше налагало да оставя някога преди — ръчно написана бележка.

— За браД ми ли? — засмя се на глас Макс — Е, имам добри новини, Том. БраД ми Лео никога повече няма да ме притеснява.

Макс изведе скийтъра и го насочи бавно към центъра на езерото. Замисли се за нещата, които се бяха случили от последния път, когато се беше качвал на лодката.

Всичко започна преди шест месеца на едно от свръхскъпите и суетни партита на Лео. Още щом Соня Чен пристигна с този Джеръми Невинс под ръка, Макс безпогрешно разпозна типажа му — подмолен красавец, който би изчукал всекиго, който може да му осигури достъп до богатите и влиятелните. Макс го поздрави хладно и внимателно последи как погледът на Невинс се спусна жадно към часовника на китката му — „Одемар Пиге“ от розово злато с диаманти. „Красив и алчен“, отбеляза си Макс.

Лео, естествено, не спря да точи лиги по момчето. Същата вечер двамата братя проведоха един от многото си скандали, изпълнени с крясъци, по въпроса за франчайзинг сделката с марката „Басет“. Спорът беше приключил с това, че Лео демонстративно напусна стаята, заявявайки: „Само през трупа ми!“.

Така да бъде! — реши Макс. На следващия ден покани Джеръми на обяд.

— Нека ти разясня каква е причината — започна Макс веднага щом им сервираха напитките. — Брат ми си пада по теб. Бих искал да те помоля да го поканиш на среща.

— А защо самият той не го направи? — попита напереният младеж, отпивайки глътка от коктейла си „Кир Роял“.

— Не е глупав. Ти си с трийсет години по-млад от него и си далеч над нивото му — отговори Макс.

— Така е. А защо да излизам с него, ако ти ме молиш за това? — полюбопитства Невинс.

— Защо ли? — изгледа го Макс, свали часовника си за осемдесет хиляди долара и го плъзна към отсрещния край на масата. — Мисля, че оценяваш хубавите неща в живота, и ще направиш това, което е нужно, за да ги имаш.

Максуел Басет беше преследвал слонове в Африка, носорози в Намибия и крокодили по поречието на Нил, така че поставянето на капан за един плъх беше лесна работа. Ръката на Джеръми потрепна за миг, когато взе скъпата вещ.

След това всичко беше проста игра с повишаване на залозите. И нещата вървяха безупречно, докато Лео изпадна в истерия, отказвайки да се качи в лимузината, а глупаците, наети от Джеръми, застреляха неправилния човек. Макс обаче успя да се адаптира към променената ситуация и в четвъртък вечер в кухнята на Лео всичко си дойде на мястото. Имаше само още една изпусната нишка — трябваше да намери огърлицата с изкуствените камъни преди ченгетата.

И тогава, сякаш от нищото, шансът му сам го намери. Миналата вечер получи имейл със снимка на фалшивото бижу и надпис „Продава се“, придружен от телефонен номер.

Обади се и установи, че продавачът беше самата Ани Райдър. Преговорите със сина й полуидиот щяха да са далеч по-лесни — той би се съгласил на всякаква цена, а щом Макс пипнеше огърлицата, щеше да се разплати с Теди с един куршум в главата. Джеръми обаче го беше предупредил за хитростта на възрастната жена. Тя беше прекалено умна, за да повярва, че Макс би сключил сделка без преговори. Щеше да му се наложи да се пазари, карайки я да си мисли, че е поработила здраво за парите си, и в крайна сметка да я остави с чувството, че е победила.

Трябваше му само малко търпение. И втори куршум.

Макс изключи двигателя в средата на езерото и лодката бавно спря. Дълбокомерът на таблото показваше, че разстоянието до дъното е малко под осемнайсет метра. Достатъчно дълбоко. Теди и Ани Райдър щяха да пристигнат в къщата в два следобед. До мръкване щяха да се озоват на дъното на езерото Мохеган с тежести, завързани за глезените, и разпрани стомаси, за да не могат телата им да изплуват заради отделящите се газове.

Няколко дни след това полицаите щяха да освободят тялото на Лео и Макс с опечалена физиономия щеше да се появи пред медиите в деня на погребението му. След това щеше да подпише договора с „Пресио Мундо“. А първото създадено впоследствие бижу щеше да бъде посветено на скъпия му и непрежалим брат.

Запали една от пурите, оставени от Том, облегна се удобно назад и се отпусна под лъчите на априлското слънце. Ловът беше почти към края си.

69

Ани Райдър реши, че в един друг свят тя и Макс Басет биха били невероятен екип. Той беше майстор в създаването на изтънчени бижута, а тя, по дяволите, беше истинска легенда.

Двамата можеха да направят милиони, но тя би го зарязала като лош чек още в мига, в който започнеше стрелбата. Би могла да преглътне цялата тази глупост около славата му на голям ловец, макар че ловът беше нещо тъпо, но убийството на Елена Травърс я беше накарало рязко да смени мнението си. Басет не беше натиснал спусъка, ала беше наел Реймънд да свърши мръсната му работа, с което Теди се оказа съучастник в убийство.

Сега човекът, който би могъл да бъде идеалният й партньор, се беше превърнал в главния й враг. И Ани Райдър бе на път да реши този въпрос веднъж завинаги.

— Пътят до къщата на този тип е като игрище за хокей на лед — отбеляза Теди, докато прекарваха очукания шевролет по замръзналото шосе.

— Просто карай бавно — предупреди го Ани, забелязвайки охранителната камера, монтирана на едно дърво. — И се усмихни, дават ни по телевизията.

Какъвто си беше глупав, Теди действително намали и се усмихна.

— И никакво говорене, разбра ли? — напомни му Ани.

Теди прекара пръсти пред устните си, затваряйки въображаем цип.

После паркира колата и двамата тръгнаха към къщата. Ани позвъни на вратата. Макс Басет отвори и веднага претърси Теди за скрито оръжие.

— Чист е — установи Макс и се обърна към Ани. — Ами ти?

— Аз не вярвам в оръжията — каза тя. — А освен това, ако не разполагаш с жена полицай, няма начин да ме докоснеш и с пръст.

На Макс не му пукаше дали тя носеше цял арсенал, скрит под червено-черния й пуловер. Така или иначе щеше да е мъртва, преди да успее да стреля.

— Можем да поговорим в бърлогата ми — предложи той и ги поведе надолу по коридора към дебела плоча от макасарски абанос, която собственоръчно беше донесъл от индонезийската джунгла. Набра кода на клавиатурата и махагоновата врата се отвори.

Влязоха и Ани чу електронното цъкване — сигнал, че вратата се беше затворила зад тях. От архитектурна гледна точка стаята беше великолепна, помисли си тя. Коминът на каменната камина се издигаше до тавана, а отпред имаше интересен дървен балкон, окъпан в слънчева светлина. Цялото място обаче излъчваше смърт. Огромен бял тигър с раззината уста и остри зъби, застинал по средата на скока си, заемаше централното място в помещението. Беше заобиколен от дузини други препарирани животни, рогове и глави по стените. Това беше огромна колекция от трофеи, събирани цял живот от мъж, чиято единствена страст беше да убива други живи същества.

С Теди се настаниха на дивана, покрит с кожа от зебра, а Макс зае мястото срещу тях зад инкрустираното със слонова кост кожено бюро.

— Колко искате? — попита той.

— Огърлицата беше застрахована за осем милиона — каза Ани.

— Тази беше върната. Досега сигурно сте разбрали, че това, което притежавате, е доста евтин фалшификат.

— Не я пробутвай толкова евтино — възрази Ани и се усмихна. — Тя е оригинал на Макс Басет и далеч не е без стойност.

— Ласкаете ме, мадам, което, сигурен съм, е целта ви. Въпреки това, дори и с моето име отгоре, тази би струвала най-много стотина хиляди.

— А аз защо бих се съгласила да взема сто хиляди, когато застрахователната компания предлага възнаграждение от четвърт милион?

Макс стисна челюсти.

— Не ми се ще да ви съобщавам лошите новини, но възнаграждението на застрахователите вече не е в играта, откакто огърлицата беше намерена.

— И аз мразя да ти съобщавам лоши новини, но огърлицата, която са намерили, е онази, която ти си сложил у Джеръми, след като си го убил. Наградата е обявена за онази, която е била около шията на Елена Травърс, съдържаща нейните кръв, кожа и ДНК. Със сигурност тя струва повече от сто хиляди за теб… Особено сега, когато си на път да се обвържеш в свещен съюз с големите момчета от „Пресио Мундо“.

— Написала си си домашното — насили се да се усмихне Макс.

— Така правят изпечените престъпници, господин Басет. Знаете ли какъв ви е проблемът на вас? Имате зла душа и черно сърце. Това, което ви липсва, е престъпният ум. Платили сте на Реймънд да убие Елена и заради глупавото ви мислене сега синът ми е издирван като съучастник в убийство. Затова не очаквайте да се измъкнете евтино.

— Имам в брой три милиона долара. В сейф са — изправи се Макс. — Вие ми давате огърлицата, аз ви давам парите, но едно нещо трябва да е ясно. Не съм платил на Дейвис да убие Елена. Това, което се случи, беше нещастен случай. С Лео работехме по застрахователна измама, която тръгна зле.

— И това, господине, е причината самата аз никога да не си играя с оръжия — обясни Ани. — Когато една измама се прецака, никой не умира.

— Мамо — прекъсна я Теди. — Нека си вървим. Чухме достатъчно.

Ани го плесна по врата.

— Какво те предупредих за говоренето? — ядоса се тя.

— Да си мълча. Но не съм казал нищо лошо. Казах само: „Хайде да вървим“.

Не — помисли си Макс. — Каза: „Хайде да вървим. Чухме достатъчно“ и Мама Меца изведнъж се разтревожи.

— Три милиона в брой — заяви Ани. — Събери ги и ги опаковай. С Теди ще отидем да донесем огърлицата.

Донесете я — помисли си Макс, — вие ми я дайте, а после ще видим кой е глупакът, когато ви отстрелям като…

В същия миг Макс Басет осъзна, че беше допуснал най-голямата грешка в живота си. Той беше ловец още от времето, когато порасна достатъчно, за да държи лък и стрела, но много преди да се научи да стреля, баща му го беше научил как разсъждава един ловец.

Въпросът не е в това кой е по-бърз или по-силен. Важното е кой е по-умен. Ловът е проверка на ума, Макс. Те не са глупави животни. Те са хитри, затова никога не подценявай интелигентността на плячката си.

Ани Райдър беше извънредно хитра. Беше прекалено умна, за да му даде огърлицата и да очаква, че след това ще си тръгне с парите. Тя не беше дошла тук заради парите. Беше дошла, за да получи признанието, което току-що успя да изтръгне от него.

А този тъпак, синът й, се беше издал, че са поучили това, заради което са дошли. Само че вместо да си сложи маската на изпечен играч на покер, целещ се във високите залози, както правеше майка му, Теди Райдър беше изтърсил: Хайде да вървим. Чухме достатъчно.

Старата жена и синът й не бяха плячката. Те бяха само примамката. А Макс не беше ловецът — беше преследваният.

70

— Хванахме го! — каза Кайли, когато Макс Басет призна, че убийството на Елена е било просто провалила се застрахователна измама.

— Хванали сме го само на запис — отбелязах аз, — ще се почувствам по-добре, когато го хванем и в белезници.

С Кайли се намирахме в задната част на микробуса на Теди Райдър и слушахме диалога, провеждащ се в къщата до езерото. Няколко часа по-рано бяхме сключили сделка с дявола. В нашия случай Сатаната изглеждаше като сладка възрастна дама, сякаш току-що излязла от картина на Норман Рокуел, само че притежаваше умения за водене на преговори, достойни за шеф на мафията.

Ани знаеше, че не разполагаме с достатъчно доказателства да изправим Басет пред съда, затова сама предложи да ни помогне да го сразим. В замяна искаше единствено имунитет за собствения си син. Със същия финес би могла да поиска и градът да му организира парад с мажоретки. Старши областният прокурор Мик Уилсън нямаше навика да изпуска съучастници в убийства, но в този случай се съгласи, без да му мигне окото.

Залавянето и окошарването на дребна риба като Теди Райдър щеше да бъде мимолетно отразено в медиите и нямаше да предизвика почти никакъв отзвук. Докато привличането към обвинение на известен нюйоркчанин като Макс Басет би отекнало в целия свят. Мик с радост бе готов да замени дребната риба за голямата. И съм сигурен, че в мига, в който ни даде зелена светлина за действие, беше започнал да си фантазира кой ли щеше да играе неговата роля в предстоящия филм.

Ние с Кайли трябваше единствено да арестуваме Басет с обвинение, което щеше да издържи в съда. Освен това разполагахме само с три часа, за да организираме и изпълним цялата операция. Ани вече се беше съгласила на среща в два часа следобед с Басет и ако го помолеше за отсрочка, имаше риск да събуди подозренията му.

Първото предизвикателство, с което се сблъскахме, беше да намерим подходящ полицейски автомобил. Управлението разполагаше с доста очукани микробуси за задачи под прикритие и наблюдение, но в случая ни трябваше нещо, което правдоподобно да изглежда като кола на Теди. И затова измъкнахме един микробус „Шевролет Астро“ от 1996-а от паркинга с конфискувани коли и техниците набързо го снабдиха със система за подслушване. Не разполагахме с видео, но положителното беше, че поне отоплението и спирачките на шевролета работеха.

С времето подслушвателните средства, които се закрепят по тялото, стават все по-дребни, но все още е възможно да бъдат засечени, ако информаторът бъде претърсен. Опцията да опашем Теди с жици отпадаше. Ани обаче ни увери, че Басет не би я докоснал.

— Той никога няма да заподозре, че може да съм сключила сделка с ченгетата — заяви тя. — По дяволите! Дори самата аз не мога да го повярвам!

Основните правила бяха прости — влизат, получават признанието и излизат.

— Ще ви трябва кодова дума за опасност — предупреди ги Кайли. — Ако нещо се обърка, достатъчно е да я изречете веднъж и ние ще дотичаме при вас.

— Какво мислите за помощ? — попита Теди.

— Умно разсъждаваш, хлапе — съгласи се Ани.

Ала веднага щом той остана достатъчно далеч, така че да не я чуе, тя смени кодовата дума на горещ шоколад.

Четиримата се натъпкахме в буса и около един и половина бяхме на паркинга зад търговската къща на „Ауди“ на главната улица на градчето Мохеган Лейк. Там зачакахме срещата с екипа ни за подкрепление и екип от специалните полицейски сили на Бронкс.

В два без десет ръководителят на екипа ни се обади по радиото с лоши новини. Ударили елен по „Таконик“. Двама от хората му спешно били транспортирани до болница, а камионът им бил неизползваем, докато не извадели Бамби от предната решетка. Обадил се на диспечер и поискал да ни изпратят друг екип за подкрепление най-късно до 16:00 часа.

— Не, трябва да го направим сега — поклати глава Ани Райдър.

— Не можем — възразих. — Този човек разполага с достатъчно огнестрелна мощ да защити дори военната база в Аламо. Ще чакаме подкреплението.

— Значи може да си го чакате без мен — заяви тя. — Ако му се обадя сега, десет минути преди уговорената среща, и му кажа да ме почака още два часа, той ще се досети, че се случва нещо необичайно. Просто ме откарайте там навреме, оставете ми да си свърша работата и щом изляза, можете да чакате, колкото си искате, преди да нахлуете в укреплението му.

— Ани… — понечих да възразя аз.

— Говоря съвсем сериозно, детективе — прекъсна ме тя. — Разговаряла съм с този човек по телефона снощи. Той е прекалено страхлив и предпазлив. Трябва или да влезем сега, или сделката изобщо да не се състои.

Тя блъфираше. Беше готова да направи всичко необходимо, за да измъкне детето си от затвора, но аз не можех да си позволя да рискуваме. Погледнах към Кайли и от пръв поглед беше достатъчно да се разбере къде витаеха мислите й.

— Да го направим — каза тя накрая и Теди потегли от паркинга, за да изминем последния участък от пет километра до вилата на Басет.

След по-малко от двайсет минути Ани си свърши работата. Беше успяла да изтръгне признанието на Басет. Сега оставаше единствено да чакаме двамата ни информатори да излязат от къщата.

В този момент Теди, който беше предупреден да не се обажда, изрече: „Чухме достатъчно“.

— Теди май току-що каза на Басет, че са получили признанието, заради което са дошли — реагира веднага Кайли.

— И на мен така ми прозвуча — съгласих се аз. — Но пък само ние знаем какво означава. Въпросът е дали Басет ще се досети?

Зачакахме Ани да попита Басет дали може да й приготви чаша горещ шоколад, но не го направи. В този момент тя каза само:

— С Теди ще отидем да вземем огърлицата.

— Излизат. Готов ли си? — попита Кайли.

— Няма ли да чакаме подкреплението?

— Твърде е рисковано. Ако тя не си тръгне веднага, той ще се досети, че сме тук, и ще изгубим елемента на изненадата. Веднага щом Ани и Теди са в безопасност, ти покриваш задния вход, а аз влизам отпред и ще го арестуваме.

От подслушвателната уредба се разнесоха стъпки, докато Ани и Теди се придвижваха из къщата. Веднага щом входната врата се отвори, сигналът започна да се губи.

— Микрофонът се трие в плат — отбеляза Кайли. — А тук навън е дяволски студено. Вероятно Ани е скръстила ръце пред гърдите си.

Шумът от припукващо статично електричество в ефира продължи още малко, след което сигналът изчезна напълно.

— Изгубихме я — отбелязах аз.

— Няма значение — каза Кайли. — Двамата с Теди се връщат към микробуса, а Басет вероятно седи в дневната си със заредена пушка за лов на слонове и чака да докопа…

Ударът беше потресаващ. Имах чувството, че микробусът бе пометен от влак. По-късно разбрахме, че е било всъщност също толкова смъртоносен удар от ленд роувър.

Страничната част на стария ни седан се огъна навътре и цялото возило се плъзна по замразената почва. Нито Кайли, нито аз бяхме очаквали сблъсъка и двамата се строполихме рязко върху твърдия метален под.

Преди да осъзная какво ставаше, чух рева на двигателя отвън, а ленд роувърът продължи да притиска микробуса ни. Последвалият втори удар беше по-силен от първия. Седанът се преобърна на една страна, заклатушка се за миг, след което се затъркаля надолу по стръмния банкет край пътя, падайки ту на колела, ту на таван, докато не се удари в нещо голямо, вероятно дърво, и спря на място.

Ако не беше релсата, закрепена здраво за тавана, за която бях успял да се хвана, щях да бъда размятан като парцалена кукла в пералня. Въпреки това лявото ми рамо и дясното ми коляно отнесоха най-сериозните наранявания.

Кайли не беше извадила такъв късмет. Тя се беше държала само за задната част на шофьорската седалка и сега погледът й блуждаеше, а по лицето й се стичаше кръв.

— Трябваше да изчакаме подкреплението — промълви тя.

71

Още щом Макс осъзна, че семейство Райдър са дошли само заради признанието му, а не заради парите, той посегна към пистолета, скрит зад гърба му. Измъкна го, насочи го на сантиметри от лицето на Ани и постави показалец пред устните си.

Бавно схващащият Теди също разбра посланието и замръзна на място.

Макс внимателно повдигна долната част от пуловера й и си помисли: „Не е чудно, че старата вещица не искаше да бъде претърсвана. Била е опасана с жици!“.

После обърна пистолета към Теди и прошепна в ухото на Ани:

— Колко са ченгетата в буса?

Тя не отговори, но показа знак с два вдигнати пръста.

Максуел Басет винаги беше нащрек за деня, в който щеше да настъпи възмездието. През целия си живот се беше научил да оцелява. От десетилетия се подготвяше за този апокалиптичен миг, след който щеше да му се наложи да избяга от живота, който бе водил до момента. Във всичките му сценарии за настъпването на Армагедон той винаги си беше представял чуждо нашествие, природна катастрофа или тотален социален колапс. Дори в най-лудите му фантазии не беше допускал, че сетният му ден щеше да настъпи, когато бъде повален от хитра дърта чанта и отвеяното й синче.

Това обаче сега нямаше значение. Той беше готов. С насочения към тях пистолет Макс отиде до гардероба и извади отвътре стара и доста износена пътна чанта за сафари. Беше пълна с всичко, от което би имал нужда, за да избяга и да се скрие в крепостта, която си беше построил преди трийсет години в джунглите на Британска Колумбия.

Щеше му се да пусне един куршум в празната кратуна на Теди, ала необходимостта да пази тишина надделя над желанието за разплата.

— А сега просто седни тук и се дръж като добро момче — прошепна той в ухото му. — Ако не си добричък, се сещаш какво ще се случи с майка ти, нали?

Теди кимна и седна с каменна физиономия, докато Басет изведе Ани извън стаята и затвори вратата зад гърба си.

Щом излязоха, той разстрои микрофона на възрастната жена достатъчно, за да убеди двете ченгета, че тя се връща към микробуса. След това изтръгна рязко предавателя и го захвърли в снега.

— Качвай се! — нареди той.

Отвори вратата на ленд роувъра си откъм шофьорското място, след което натика Ани вътре и я избута до съседната седалка.

— Закопчай си колана! — заповяда й отново и запали двигателя.

Джипът му беше шумен звяр, но се надяваше, че има шанс ченгетата да са със слушалки и да се опитват да хванат сигнала от устройството на информатора си. Така и нямаше да разберат откъде им е дошло. Супермощният 6-цилиндров V-образен двигател с 340 конски сили оживя с рев.

Старият микробус беше спрял на трийсетина метра от него, а страничната му част беше идеална мишена за роувъра.

Ани вдигна ръце пред лицето си, за да се защити.

— От какво се страхуваш, бабче? — изхили се Басет. — Ти ще си в ролята на чука, а не на пирона.

— От какво мислиш, че се боя, задник такъв? Щом удариш напречно тоя бус, и двамата ще се озовем сред огромна въздушна възглавница.

— Ти да не мислиш, че съм толкова тъп? — изгледа я Басет и обърна роувъра със задната част към шевролета.

След това превключи на задна скорост и натисна газта, а джипът от два тона и половина, предназначен за всякакви терени, се спусна стремглаво назад, прекоси алеята и се заби точно в средата на стария седан.

Страничната част на микробуса хлътна навътре и возилото се плъзна по леда, а дори при скорост от петдесет километра в час въздушните възглавници на роувъра не изскочиха.

— Още един опит — извика Басет.

Изтегли колата леко напред, за да може да я засили още веднъж за втори удар. За пореден път превключи на задна, настъпи газта и се понесе назад към смачканото полицейско возило.

Този път мощният шестцилиндров двигател на роувъра си свърши работата и седанът се претърколи на покрива си, прекатури се още веднъж на една страна и се залюля на ръба на банкета. В крайна сметка гравитацията надделя и бусът се затъркаля надолу по хълма, а Басет се заслуша в приятната за ухото му музика на разкъсван метал и чупещи се стъкла.

Не отдели време да огледа по-добре делото си. Дори и ченгетата вътре да не бяха мъртви, нямаше да бъдат в състояние да го последват.

Намираше се точно на 5073 километра от убежището, което си беше създал и където щеше да прекара следващите няколко години зает в лов, риболов и пренареждане на живота си.

Погледна за миг възрастната жена на седалката до него. Тя нямаше да остане за цялото пътуване. Беше сигурен, че ще й намери вечен дом след по-малко от осемдесет километра.

72

Русата коса на Кайли беше изцапана с кръв, а на скалпа й зееше десетсантиметрова рана.

— Това копеле ни удари отстрани — простена ядно тя, докато забърсваше кръвта от лицето си с ръкава на ризата си. — Не го оставяй да се измъкне. Обади се за помощ. Бързо!

Тъкмо посягах към радиостанцията, когато чух, че някой мъчи да отвори задната врата на микробуса. Той беше обърнат на една страна и който и да правеше опити, трябваше да вдигне дясната врата нагоре. Дневната светлина нахлу вътре, а с Кайли едновременно извадихме пистолетите си и изкрещяхме: „Стой на място!“.

— Не стреляйте! Това съм аз… — извика Теди. — Хора, добре ли сте? Басет се измъква. Трябва да го хванете — заобяснява той, жестикулирайки нервно във всички посоки.

— Дръж ръцете си вдигнати във въздуха, за да мога да ги виждам — наредих му аз. — Къде е майка ти?

Той вдигна високо ръце, раздразнен от това, че изведнъж проявявахме недоверие към него.

— Басет извади пистолет и я взе като заложница. След това се качи в джипа си и удари вашия бус. Два пъти. Изблъска ви надолу по хълма — обясни очевидното той.

— Знаеш ли къде отиват?

— Откъде, по дяволите, аз да знам това? Той намери подслушвателя и се ядоса на мама. Този тип е напълно луд. Вие нали казахте, че имате подкрепление? Къде са останалите ченгета?

Теди беше обезумял почти до истерия, а по бузите му се стичаха сълзи. Свалих пистолета си.

— Добре, успокой се. Правим каквото можем — казах аз. — Сега и ти можеш да ни помогнеш. Той каква кола караше?

— Сребрист ленд роувър, но не стреляйте по него! Мама е в колата му!

Взех радиостанцията и се обадих със сигнал за „десет-тринайсет“ — офицер с нужда от помощ. В нашия случай обаче щяхме да имаме необходимост от големи количества помощ.

Предадох на диспечера бърз поглед над ситуацията заедно с описание на беглеца, колата му и заложничката. Всичко вървеше добре, докато не им съобщих местонахождението си.

— И искате нюйоркската полиция да откликне на инцидент в пущинака? — попита диспечерът.

— Инцидент ли? — изкрещях аз. — Някакъв маниак току-що се опита да убие двама детективи от полицията на Ню Йорк. По дяволите юрисдикцията! Не ми пука кого ще изпратите. Имаме избягал убиец и той държи заложник. Искам местно подкрепление, шерифската служба, въздушните сили — всеки и всички, които биха могли да ни помогнат да пресечем пътя му за бягство и да го спрем.

Теди ме изгледа изумен откъм задната врата на микробуса, без да смее да свали ръцете си.

— Идват ли? — попита той.

— И аз знам колкото и ти… А сега свали тези ръце и ела да ни помогнеш да излезем.

Теди задържа вратата отворена, за да изпълзим навън. След прекараните няколко часа в буса студеният въздух ни се отрази добре. Изправих се и прехвърлих цялата тежест на тялото си върху дясното ми коляно — болеше ме силно, но ставата ме удържа.

Кайли приседна на един дънер, взе шепа сняг и го притисна към дълбоката рана на главата си.

Радиостанцията ми изпука и натиснах бутона, за да приема разговора с диспечера. Този път гласът беше различен, звучеше по-зряло и по-спокойно.

— Поемаме случая, детективе — каза човекът отсреща. — Щатските изпращат хеликоптер, а областният шериф ще организира пътни блокади на входовете на „Таконик“ и на петдесет километра и в двете му посоки.

— Това няма да помогне — възразих аз, — този тип е на единствения път за бягство оттук, а по него не може да се кара бързо. Най-добрият начин да го спрем е да пресечем пътя му веднага. Колко бързо можете да изпратите екип до мястото, където пътят към Лейкшор Драйв се пресича с Мохеган авеню?

Последва дълго мълчание, след което гласът се включи отново:

— Мога да пренасоча някои от щатските ченгета и вероятно да ги позиционирам на място за дванайсет минути.

— Дотогава той ще е духнал и няма да се качи на магистрала „Таконик“ — обясних. — Познава всички второстепенни шосета, включително и заешките следи в радиус на километри оттук. Предайте на щатските, че имаме нужда от хеликоптера веднага или ще го изгубим.

Оставих радиостанцията и изпълних спокойния горски въздух с шумна поредица от ругатни.

— Какво става? — попита Теди.

Не бях в настроение за постоянните му въпроси.

— Опитваме се да получим проклето подкрепление от другата страна на езерото, преди Басет да е стигнал дотам — троснато отговорих аз. — Само че в целия щат Ню Йорк няма нито едно ченге, което да е достатъчно близо. Ето това става!

— А защо вие двамата не тръгнете? Обещавам, че няма да се мъча да избягам. Ще ви чакам тук — предложи Теди.

— Няма как да тръгнем, Теди — мрачно отроних аз. — Както може би си забелязал, не разполагаме с кола.

— Така си е — кимна той и се замисли за няколко секунди. След това изведнъж му просветна: — Имам една идея.

— Каква? — попитах раздразнено.

— Ако искате да стигнете до отсрещната страна на езерото, защо просто не вземете лодката на господин Басет?

73

— Откъде да знаем, че имал лодка? — затюхка се Кайли, докато с мъка се катерехме обратно по стръмния хълм към пътя. — Работехме на сляпо в този микробус.

— Добре де — съгласих се аз, — ала все пак той е милионер, който обича да е сред природата. Има къща край езеро. Не е толкова трудно за двама обучени детективи да се досетят.

Теди ни помогна да се изкачим през банкета и да излезем на пътя.

— Ето там е — посочи той към покритата барака за лодки, долепена до гаража.

С Кайли спринтирахме, изпълнени с високооктанен адреналин, и взехме разстоянието до дока за минута. Там ни очакваше елегантна червена лодка „Скийтър“ с ключове все още на командното табло. Двамата скочихме вътре, тя запали двигателя и натисна газта докрай.

— Басет има сериозна преднина — изкрещя, надвиквайки двигателя, — само че му се налага да кара пет километра по лош път.

Прекосяването на езерото със сто и дванайсет километра в час бързо ни приближи до целта ни от северната му страна. Кайли, която умееше да управлява лодки също толкова безразсъдно, колкото и шофираше, изчака до последния възможен миг, преди да изключи двигателя. Скийтърът акостира в замръзналата пръст сред тръстиките точно до предпазната мантинела, която разделяше езерото от Мохеган авеню.

— Извадихме късмет — извика тя, докато се катереше по мантинелата.

След това се затича към тъмнозеления форд — пикап, паркиран встрани на пътя. Големите златни букви на страничните му врати гласяха Екологична полиция на щата Ню Йорк.

Екоченгетата, чиято служба беше създадена преди повече от век като отдел за защита на дивеча и рибата, все още се занимаваха основно с престъпления срещу околната среда. Ала съвременният екополицай разполагаше с правомощия да привежда в изпълнение всички щатски закони.

Полицаят, който слезе от пикапа, беше висок и слаб като върлина, с по-дълъг от обичайното врат, но с по-малка брадичка. Носеше стандартни широки слънчеви очила „Оукли“.

С Кайли му показахме значките си и се представихме.

— Аз съм Джон Удръф — каза той. — Какво търси нюйоркската полиция в този пущинак?

— Видяхте ли един сребрист ленд роувър да излиза от алеята към Лейкшор Драйв? — попитах аз.

— Това беше господин Басет — обясни ченгето. — Мина преди може би пет минути. Имаше една жена на предната седалка. Какво става?

— Спътничката му е заложник, а Басет се издирва за убийство — заявих аз.

— Има поне няколко страни в Африка, които биха искали да го осъдят за изтребване на застрашени видове — отбеляза Удръф, — но предполагам, че вие говорите за убийство на човек.

— Даже на няколко — казах. — Ще се наложи да вземем пикапа ви.

— Изцяло ваш е, детективе, но няма да успеете да го хванете, ако не познавате отлично местността наоколо.

— Защо? — учуди се Кайли, докато се качваше на предната седалка на пикапа. — Защото сме градски ченгета ли?

— Не, госпожо — отговори спокойно Удръф. — Познавам доста дяволски кадърни градски ченгета, но е трудно да заловиш някого, който не бяга.

— И какво трябва да значи това? — попита Кайли.

— Басет е луд, но далеч не е глупав. Има много ловни землянки, в които би могъл да се скрие, те са по целия път — оттук, та чак до Саскачъуан. Ще се свре в някоя и ще се спотайва, докато му се удаде възможност да задигне колата на някой пиян рибар, след което ще се придвижи до следващото си скривалище, а след това до по-следващото, докато накрая се озове в предварително приготвения си палат, построен бог знае къде.

— Той не може да се скрие — възрази Кайли. — Имаме подкрепление по въздуха, ще се обадим на К-9…

— Хеликоптери, кучета… Госпожо, ето че сега звучите точно като градско ченге, и то не от най-прозорливите.

— А какво предлагате? — попитах.

— Аз ли? — отвърна той и свали слънчевите си очила. Очите му бяха наситеносини, едновременно успокояващи и с доста настойчив поглед. Несъмнено те бяха най-красивата черта у него. — Спрете да ми губите времето и тръгвайте да го заловим, преди да е потънал в скривалището си. А след като не знаете къде да го изловите, предлагам да вземете със себе си доброто старо момче, обитавало околността през последните трийсет и четири години. А освен това е обучено за полицай и може да уцели катерица в окото от сто метра разстояние.

— Качвай се — съгласи се Кайли, кимвайки към пасажерското място.

— При цялото ми уважение, госпожо — каза Удръф, докато отваряше вратата откъм шофьорската страна, — имате ли нещо против да се дръпнете встрани?

Тя го направи и двете градски ченгета с доброто старо момче поеха към гората, за да влязат в дирите на богаташа, който успешно се правеше на Рамбо.

74

Удръф шофираше с една ръка, докато с другата набираше някого на мобилния си телефон.

— Анди — каза той, — возя двама детективи от нюйоркската полиция в пикапа, търсят касапина. — Последва мълчание. — Не, за убийство и отвличане. Взел е жена заложник в роувъра. Профуча покрай мен на Мохеган авеню преди шест минути. Ако стигне до пещерите на хълма Калифорния, никога няма да успеем да го измъкнем оттам. Грабвай радиостанцията и сигнализирай да затворят „Пийксхил Холоу“ край Томпкинс Корнърс. — За миг пак настана тишина. — Не. Пусни го в ефир — ясно и точно. Той има скенер и искаме да разбере, че пътят му е блокиран, така ще го принудим да се предаде рано или късно. Ако има нещо, което не искаш той да чува, обаждай се по мобилния телефон.

Удръф прекъсна разговора.

— Защо го наричате касапина? — заинтересува се Кайли.

— А как иначе да назовеш човек, платил трийсет хиляди долара, за да убие женски жираф, който все още е кърмел малкото си. И след това е позирал за трофейна снимка, застанал до мъртвото тяло с ловната си пушка „Уинчестър Магнум“ 11-и калибър?

— Вие ловувате ли? — попита Кайли.

— От дете. Стрелям по това, което е разрешено от закона, и ям това, което убия. Но хората като Басет са търсачи на силни усещания. Колкото по-рядко е животното, колкото по-защитен е видът му, толкова по-голяма е жаждата му за кръв — отбеляза екополицаят с отвращение. После попита: — А вие ловите ли риба?

— Не. — Кайли го изгледа така, сякаш той се интересуваше дали плете на една кука.

— Сезонът на пъстървата току-що започна — обясни Удръф. — Ако някога ви се прииска да разпуснете от стреса на големия град, елате насам и ще ви изведа край езерото. Важи и за двамата — побърза да добави той, в случай че някой се усъмнеше, че се опитва да сваля колежката си полицайка насред преследване на заподозрян.

Радиостанцията беше настроена на стандартната полицейска честота и хванахме отделните части от подготвяната операция. Хеликоптерът беше излетял, „Таконик“ беше покрит, а блокадата на Томпкинс Корнърс беше на мястото си. Удръф шофираше решително и завиваше без никакво колебание, личеше си, че е наясно какво прави.

— Знаете накъде точно е тръгнал, нали? — попитах го аз.

— Имам доста добра представа. Аз съм четвърто поколение екополицай, детективе. Моят прадядо е бил убит от бракониер през 1919 г. Хвърлил съм око на касапина милионер от години. Знам какви са навиците му и районите, в които ловува. За мен би било чест и привилегия аз да го обезвредя.

Пресякохме тесен път, който преминаваше през гъста гора, уловена в студа на сменящите се сезони. По земята все още имаше обширни петна от замръзнала и покрита със сняг почва, подсказващи, че зимата все още не беше готова да си отиде. Ала сред тях се забелязваха и миниатюрни зелени поници, лилави главици на минзухари и бели кокичета, които предвещаваха пролетта.

Удръф намали скоростта до 40 километра в час. На три пъти спря напълно, слиза от пикапа и оглежда района, след което продължавахме. На четвъртата ни спирка той отиде встрани от шосето, вдигна нещо от земята и се върна.

— Тук има стара просека, останала от дървосекачите — обясни той. — Поддържаме я чиста като противопожарна мярка, а и някои къмпингуващи и ловци, които знаят за нея, я използват като терен за офроуд. По нея се забелязват пресни следи от гуми. А сега открих това.

Показа ни малка топчица от червени конци.

— Прилича на откъснати нишки от някакъв плат и е със същия цвят като пуловера на заложничката — отбеляза Кайли. — Сигурно тя ги е събрала и ги е хвърлила през прозореца.

— Сега ще проверя — каза Удръф.

— И ние ще дойдем — заяви Кайли.

— Аз обаче съм с бронежилетка — предупреди той.

— А какво мислите, че е това? — Тя се потупа отпред.

— Кевлар — позна веднага Удръф. — Издържа доста добре на изстрели от ниско- до средноскоростни пистолети, но Басет е въоръжен с високоскоростна ловна пушка. Аз съм с керамична предпазна жилетка, която може да понесе такъв удар. Вашата не може.

— Е, ако се прицели в главата, никой от нас няма да оцелее — заключи Кайли. — Това си е нашата игра, затова не очаквайте, че ще седим отстрани до пътя и ще ви гледаме как се забавлявате. Тъй че хайде да вървим и да хванем това копеле.

— Да, госпожо — кимна Удръф с изражение на новооткрито възхищение в погледа. То продължи само за миг, но го разпознах. Бях го виждал преди години и при други мъже, които бяха прозрели, че детектив Кайли Макдоналд е толкова смела, колкото и красива.

Имах чувството, че предложението за релаксиращия риболов отново щеше да излезе на дневен ред, но този път моето име нямаше да присъства в списъка на поканените.

75

— Ще имаме нужда от малко огнева мощ — отбеляза Удръф и грабна полуавтоматичната пушка „Смит енд Уесън“ 7,62 мм, както и тактическата Мосберг 500 от поставките им в пикапа. — Кой от вас е по-добрият стрелец?

Посочих към Кайли и тя пое мосберга.

— Много ловци си устройват наблюдателници с камери — каза Удръф. — Онази там на дървото сигурно е негова. Ако сензорът за движение ви засече, мигновено ще изпрати снимка на мобилния му телефон. Устройствата са с обхват около двайсет метра, така че гледайте да стоите настрана.

Въпреки че Удръф ми я показа, едва успях да различа кутията, оцветена в камуфлаж, която напълно се сливаше с кората на дървото.

— Какво ще кажете да ни ги посочвате по пътя? — предложих аз.

Той се усмихна широко, пое водачеството и навлязохме в гората. Кайли и аз го следвахме на три метра. Бяха изминали трийсет минути, откакто Басет се беше врязал в микробуса ни, и дясното ми коляно вече се беше подуло дотам, че опъваше силно крачола на панталона ми. Мъчех да го облекча, куцукайки.

Удръф забеляза още две наблюдателни камери, които заобиколихме отдалеч. Бяхме навлезли почти километър навътре в гората, когато проехтя изстрел.

И тримата веднага залегнахме и зачакахме. Не последва нищо.

— Това беше от пистолет — отбеляза Удръф. — Долетя от около четиристотин метра оттук.

В този миг чухме рев от двигател.

— По дяволите! Той има планински мотоциклет.

Заслушахме се, докато моторът се отдалечаваше и постепенно заглъхна.

— Застрелял е заложничката — мрачно отбеляза Удръф. — Имало е смисъл от нея, докато е бил с колата, ала сега вече се е оказала излишен багаж.

Изправихме се и побягнахме към мястото, откъдето беше проехтял изстрелът. Удръф и Кайли бързаха напред, докато аз куцуках подире им.

Достигнахме до една поляна и забелязахме роувъра, паркиран в единия й край. Точно до него с лице в тревата лежеше Ани Райдър. Щом се приближихме, ясно забелязах локвата кръв около главата й.

Кайли коленичи до тялото й, ала в същия миг последва автоматичен откос. Куршумите рикошираха в клоните над главите ни.

— Това беше предупредителна стрелба — изкрещя някой от шубраците зад нас. — Следващата няма да бъде.

Не се наложи да се обръщам, за да разбера, че беше Басет.

— Сега хвърлете оръжията. Един по един, дамите първи — нареди той.

Кайли остави пушката, извади служебния глок от кобура и също го постави на земята.

— Всички оръжия, детективе — извика отново Басет.

Тя издърпа и скрития на глезена й пистолет и го пусна в тревата. С Удръф направихме същото.

— А сега скачай на крака, бабче — нареди Басет и Ани Райдър изведнъж се завърна от мъртвите.

Тя се изправи, поизтупа се и избърса кръвта от лицето и косата си. На мястото, където допреди малко беше заровила лице в тревата, сега се виждаше изкорменият труп на див заек.

— Предайте на възрастната дама белезниците си — извика Басет.

Всеки от нас извади по чифт белезници и ги подадохме на Ани.

— А сега тримата се хванете за ръце и направете кръгче около онова дърво — заповяда той.

Заобиколихме дънера и се хванахме за ръце.

— Закопчай ги — изкрещя Басет на Ани.

Тя се приближи към нас, застана зад мен и постави едната гривна на белезниците около лявата ми китка, след което я пристегна.

— Съжалявам — каза тя.

— Млъквай! — нареди й Басет.

— Извинявах се заради твоето лошо поведение, задник такъв — извика му Ани, обръщайки се назад.

Полуавтоматичната пушка AR-15 в ръцете на Басет изстреля серия от куршуми, които разцепиха дървото едва на петнайсетина сантиметра над главата ми.

— Не ми се ще да убивам три ченгета и да накарам половината униформени в щата Ню Йорк да ме търсят — изкрещя той, — но ще го направя, ако се наложи.

— Той наистина го мисли, Ани — казах аз. — Просто ни закопчай.

Тя затвори другата половина от белезниците ми около дясната китка на Кайли, след което закопча лявата й ръка за дясната на Удръф.

След това Ани се премести зад нас с Удръф и се засуети с последния чифт белезници.

— По-бързо! — изкрещя Басет.

— Пръстите ми са замръзнали — отговори му тя. — Ако не ти харесва как работя, намери си някой друг.

В крайна сметка тя успя да свърже китката ми с тази на Удръф.

— Мърдай встрани! — каза Басет и тя внимателно се отдалечи.

Той се показа, приближи ни със свалено оръжие и дръпна силно веригата на всеки чифт белезници. Държаха здраво.

— Добра работа, бабче — бавно кимна той към Ани. — Аз наистина не искам да ги убивам. Но ти, от друга страна, си напълно заменима. На нито едно ченге няма да му пука дали си жива, или мъртва, и със сигурност няма да тръгнат да отмъщават за смъртта ти.

— Моля те, недей — помоли го тя и вдигна ръце във въздуха, поставяйки длани зад главата си.

— Е, няма как, налага се. Само че не с това. — Той остави пушката си на земята. — Ще използвам пистолета на детектив Макдоналд. Хубаво оръжие — продължи той, след като вдигна глока на Кайли от купчината и го огледа с окото на професионалист.

Макс Басет разбираше доста от оръжия, но не достатъчно от хора. Освен това със сигурност не разбираше нищо от седемдесетгодишната жена, застанала на двайсет метра от него с ръце на тила.

Ани Фендер е била само на петнайсет, когато карнавалът пристигнал в градчето Енид в Оклахома. Когато си тръгнал, тя заминала с него, тъй като се била влюбила лудо в един немец — играч на трапец.

През следващите пет години животът й бил изпълнен с гълтачи на огньове и предсказатели на бъдещето, хвърлячи на ножове и акробатки, свиващи се в кутии, викачи и джебчии.

И тогава се запознала с Бъди Райдър. Само за няколко дни зарязала приятеля си, летящ нависоко, за да прекара следващите четиридесет и седем прекрасни години с изкусния и говорещ сладкодумно фокусник, станал след това прочут измамник.

Макс Басет не знаеше нищо за историята на Ани. Ако беше наясно, може би нямаше да се държи с нея толкова кавалерски, насочвайки пистолета към гърдите й.

— Имаш ли някакви последни думи? — попита той.

— Само три — отговори нахакано тя.

— Изплювай ги тогава, кучко, защото нищо няма да ми донесе по-голямо удоволствие от това, да бъда човекът, който ще прекрати твоето жалко съществуване…

Случилото се след това стана толкова бързо, че приключи, преди да успея да го проумея. Дясната ръка на Ани се изстреля напред с цялата сила и точност на бивш хвърляч от висшата бейзболна лига. Деветсантиметровият ловен нож за дране, който само допреди секунди се намираше затъкнат в канията на десния хълбок на Удръф, изсвистя във въздуха и острието му потъна дълбоко в гърдите на Макс Басет. На синята му джинсова риза се образува разрастващо се кърваво петно, той я погледна изумено и изведнъж се свлече на земята като покосен.

Ани се приближи бавно към тялото му, взря се в него и изрече думите, които Макс Басет никога нямаше да чуе:

— Мразя оръжията.