Грабеж по сценарий

76

Понеделник е. Само преди седмица хората тъгуваха по застреляната Елена Травърс. А днес празнуваха възкръсването на жената, която беше отмъстила за убийството на актрисата.

Ани Райдър — умната, бързо мислеща и още по-сръчно боравещата с ножове. От никому неизвестна жена тя се беше превърнала в истинска знаменитост, при това само с едно замахване на тренираната си дясна ръка.

Цялата сага около капана, който бяхме заложили за Макс Басет, беше по първите страници на всички вестници и в топновините на всеки телевизионен канал. Историята беше такава, че караше всеки да се усмихне.

Всеки, освен началничката ни, която беше бясна.

— Ани Райдър е тарикатка, изнудвачка и измамничка — заяви Кейтс, — а навсякъде я изкарват героиня.

— Практически погледнато, е точно такава — напомних й аз.

— Глупости! Синът й е откраднал огърлицата, съучастник е в убийство, а областният прокурор реши да сключи сделка с дявола.

Изглежда, моментът не беше подходящ да напомням на Кейтс, че само допреди четиридесет и осем часа тя беше човекът, който ни накара да привлечем Ани Райдър, за да заложим капан на Макс Басет.

— Ако това е някакво успокоение — намеси се Кайли, — областният прокурор е на върха на щастието, че стана ясно кой е дяволът. Мик Уилсън би се отказал и от хиляда като Теди само за да срази голям престъпник като Басет.

— Значи ситуацията е тройно печеливша, шефе — заключих аз. — Мама Меца откупи имунитета на сина си, областният прокурор ще използва случая, за да изцеди колкото може повече гласове в своя полза, а „Специални клиенти“ получават признанието, че са разрешили убийствата на Елена Травърс, Джеръми Невинс и Реймънд Дейвис.

— Знам, вече видях снимките ви във вестниците — измърмори Кейтс. — Радвам се, че фотографите не са стигнали до вас, докато все още сте били закопчани с белезници около дървото заедно с горския стражар.

— Можете да благодарите изцяло на Ани за това. — По лицето на Кайли се разля многозначителна усмивка. — Тя разкопча белезниците…

— А сега по другата тема — прекъсна я Кейтс, без да се усмихне ни най-малко. — Обади се Хауърд Сайкс. С кметицата ще бъдат тук в шест часа, за да чуят лично как ще разрешите проблема й с Магьосника и неговата защита в стил Робин Худ.

— Планът беше да се срещнем с нея в градския съвет по обяд — каза Кайли.

— Тя ни отказа тази идея, след като чу кого още ще доведете на срещата. Не иска пресата и да разбира дори, че те двете си говорят.

— Значи в шест часа? — каза Кайли. — Имах намерение да си тръгна по-рано, за да отида до Атлантик Сити с колата и да прибера съпруга си у дома.

— Няма проблем. Със Зак ще се справим с това — обеща Кейтс. — Радвам се да разбера, че той е по-добре.

В този момент телефонът иззвъня и тя го грабна, радостна, че имаше повод да прекъсне темата.

— Изпрати я в офиса ми — изрече глухо Кейтс на човека от другата страна на линията, след което затвори и се обърна към нас. — Като говорим за дявола…

— Кметът Сайкс ли пристига? — попита Кайли.

— Не казах кметицата, казах дявола — усмихна се едва Кейтс.

Минута по-късно Ани Райдър влетя през вратата. Изглеждаше с двайсет години по-млада. Посивялата й коса беше боядисана, гримът й беше безупречен, а роклята и палтото й бяха далеч над избелелия панталон и пуловера, с които я бяхме видели за последно. Представих я на капитан Кейтс.

— Ани, изглеждаш фантастично — възхити се Кайли.

— Знам. Лавиния Бегби ангажира хората си да ме гримират. Довечера ще гостувам в нейното шоу по кабелната. Освен това сега двете с нея започваме да пишем книга и тя не иска да изглеждам като някоя съсухрена бабичка.

— Ще пишете книга ли?

— Казва се Бижутерите на звездите и я пише Лавиния. Аз предоставям само по-сочните подробности. Нямах намерение да прекъсвам срещата ви, исках само да намина, за да ви благодаря и да ви кажа довиждане.

— Къде отиваш?

— Във Вегас заедно с Теди и покойния ми съпруг. Бъди винаги е искал да се преместим там. Никога не можахме да си го позволим, но застрахователите на Басет се съгласиха да ми платят двеста и петдесет хиляди възнаграждение за това, че върнах откраднатата огърлица.

— Предполагам, че се е наложило да го направят — отбеляза Кейтс. — Ала мисля, че вероятно не им е било твърде приятно да кихнат толкова много за фалшификат.

— Не е така, по дяволите — отговори Ани. — Сега вече могат да докажат, че братята Басет са подготвили измамата. По този начин ще помогнат и на други застрахователни компании да открият отново старите си случаи с тях и да съдят фирмата за деветнайсет милиона долара. Аз съм основният им свидетел, така че ще получа и малко слава.

Добрите новини около Ани явно бяха повече, отколкото Кейтс би могла да понесе.

— Звучи, сякаш ще си изкарате страхотно във Вегас — въздъхна тя, заобиколи иззад бюрото си и леко изтика Ани Райдър към вратата.

— Бих си изкарала още по-добре, ако ме вземат някъде за крупие при блекджек — каза Ани, — но за съжаление, не търсят много хора с криминално досие. Това наистина е доста дразнещо.

— Защо отивате тогава? — попита Кейтс.

— Заради хубавото време — усмихна се старата измамница и й намигна. — Както и заради всички фрашкани с пари там.

77

Ъруин Даймънд беше истинска легенда в политическия живот на Ню Йорк. Цели четиридесет години той се беше справял с всякакви забрани, партийни повели и политически глупости, за да може нещата да се случват. Пресата го наричаше Оправния, „заместник-кмета, отговарящ за поправяне на щетите“ и Еврейския кръстник.

В момента легендата седеше в залата за срещи на полицейското управление с ръце, скръстени пред гърдите, отпуснал глава на високата облегалка на стола и затворил очи.

При вида му с Кейтс си разменихме многозначителни усмивки. Ъруин, който беше майстор на петминутните дремки за възстановяване на силите, явно презареждаше батериите си за предстоящата среща очи в очи с кмета.

— Кметът обикновено не закъснява — каза Кейтс с полуизвинителен тон за нещо, което всъщност беше извън нейния контрол.

— Ще бъде тук след три минути — заяви той.

— Откъде знаете? — учуди се Кейтс.

Не бяха много хората, които открито можеха да се противопоставят на предположенията на Ъруин Даймънд. Ала с времето четиридесет и няколко годишната полицайка от афроамерикански произход и седемдесетгодишният инвестиционен банкер и политически съветник бяха прекарали достатъчно дълго заедно, за да се превърнат в близки съюзници.

— Защото я е страх, че ако ме накара да я чакам половин час, ще си тръгна, но в същото време ми е сърдита заради подкрепата ми на Спелман на изборите, така че с това закъснение опитва да ми отправи послание. Демонстрира ми, че тя е на власт, а аз не съм в играта.

— Едва ли! — възкликна Кейтс. — Може и да сте се пенсионирали, когато Сайкс пое поста, но никога няма да бъдете извън играта.

— Благодаря ти, Делия. Не ме разбирай погрешно. Мюриъл Сайкс беше дяволски добра като щатски прокурор, но нищо не разбира от политика. Кмет е само от сто дни и си личи. Би било по-умно от нейна страна, ако беше дошла тук преди мен. Така може би нямаше да ми демонстрира превъзходство, но щеше да ми покаже, че не разсъждава като лаик.

— От друга страна — каза Кейтс, — ако тя разполагаше с вашия политически опит, сега вие нямаше да сте тук, за да й помогнете да се измъкне от кашата.

Аз просто си седях отстрани и слушах изкусната размяна на реплики помежду им.

Точно в 6 часа и 20 минути кметицата влезе в конферентната зала, придружена от съпруга си, и седна в противоположния край на масата.

— Госпожо кмет — поздрави я възпитано Ъруин.

— Господин Даймънд — кимна делово тя, — детектив Джордан смята, че можете да помогнете. Цялата съм слух.

— Нека да видим дали мога да обобщя неприятната ви дилема — каза той.

Тя едва ли се нуждаеше от резюме, но старият политически боен кон искаше ясно да отправи свое послание: Имаш нужда от мен повече, отколкото аз се нуждая от теб.

— Едни лоши момчета са откраднали значително количество скъпоструващо медицинско оборудване от най-престижните болници в града. Много неприятно. Затова съпругът ви ангажира вашата елитна полицейска част в дискретно разследване за залавяне на лошите, които всъщност се оказва, че са добри момчета, а това е дори още по-неприятно. Като обучен магистрат, искате справедливост, но като действащ кмет на почтения ни град, се опасявате, че ще изглеждате пълна глупачка в очите на общественото мнение. И както се казва на политически жаргон, госпожо кмет, нагазили сте в дълбоки лайна. Прав ли съм дотук? — попита невъзмутимо Ъруин и я дари с широка отмъстителна усмивка.

— Давайте по същество, господин Даймънд — тихо каза тя. — Как да процедирам?

— Никак. Не и ако не искате да сте крайно непопулярен кмет само за един мандат.

— Това ли е окончателният ви отговор? Да не правя нищо?

— Споменавал ли съм, че не трябва да правите нищо? Не. Казах само да не затваряте зад решетките банда желаещи доброто на мнозина военни герои за това, че са се опитали да помогнат по някакъв начин на по-нещастните свои бойни другари. Вместо туй предлагам да им дадете това, което искат.

— И какво е то?

— Искат съвременна, напълно оборудвана и финансирана амбулатория за здравни грижи за мъжете и жените, които са рискували живота си за родината. А вие, госпожо кмет, трябва дори да застанете начело на това, което правят.

— И как се очаква от мен да…

— За начало — прекъсна я Ъруин — градът следва щедро да им помогне. Вярвайте ми, разполагате с много средства, които просто си стоят наоколо и не правят нищо. След това трябва да се обадите на ръководствата на ограбените болници и да ги помолите да направят дарения на оборудването, което е било отнето, както и да отделят по още някой милион, така че да добавят още малко суми в наличност.

— Те ще ми затворят телефона веднага — отговори Сайкс.

— На мен не ми затвориха — каза Ъруин. — Обадих се на седмина от тях вчера и ето какво ми казаха те до момента — добави той и й подаде лист хартия.

— Дванайсет милиона долара? — възкликна Хауърд, надзъртайки зад рамото на съпругата си.

— Хауърд, точно ти си човекът, който най-добре знае какво състояние харчат за реклама тези болници всяка година. За тях няколко милиона отгоре са просто капка в морето. А ако успеете да представите това като съвместна инициатива между градската управа и частния сектор, действаща изцяло в полза на ветераните, гарантирам ви, че всяка болница, независимо дали е била ограбена, или не, ще иска да фигурира в списъка на дарителите.

— Много разчупено мислене, господин Даймънд — въздъхна кметицата, — ала тези хора са нарушили закона.

— Разговарях с областния прокурор, който също не иска да влиза в ролята на лошото ченге в целия сценарий. Той е готов да им предложи освобождаване от отговорност в замяна на дългосрочна служба в полза на обществото. Сигурен съм, че те биха предпочели да работят в новото медицинско заведение, вместо да лежат в затвора. Какво мислите, госпожо кмет? Бихте ли желали да сте тази, която е помогнала на героите да получат това, за което са се борили?

За пръв път, откакто го познавах, Хауърд Сайкс си позволи да отговори пръв, преди съпругата си.

— Мисля, че това е брилянтна идея — възкликна той.

— Мюриъл е кмет в първия си мандат само от три месеца, но вие ни дадохте цял куп идеи и възможности за представяне по време на кампанията за преизбирането й.

След това Хауърд се обърна към съпругата си, която седя и мълча цели двайсет секунди, преди внимателно да се надигне от стола си, за да заобиколи конферентната маса.

— Хауърд е прав, господин Даймънд. Вие успяхте от най-лошия сценарий да извадите златна възможност. Благодаря ви. — И тя протегна ръка на бившия си опонент.

Ъруин се изправи и пое дланта й с две ръце.

— За мен е удоволствие да ви служа, госпожо кмет — каза той.

— Мюриъл — поправи го тя.

— Ъруин — каза той.

— Е, в такъв случай, Ъруин, какво ще кажете да останете на служба и да ни помогнете да уточним подробностите? Бихме могли да ги обсъдим утре по време на вечеря у дома — заяви тя.

— Ще дойда, Мюриъл — усмихна се топло Оправния.

— Мисля, че добре знам адреса.

78

В три часа следобед Кайли излезе от управлението и отиде пеша до офиса на Херц на Източна шейсет и четвърта улица. Един последен шанс — помисли си тя, когато се качи зад волана на „Шевролет Малибу“, — дай му още един шанс.

За кой ли път вече си повтаряше тези думи? И отговорът винаги беше един и същ.

— Не мога, Кайли — беше казвала майка й. — Обичам баща ти, но ми се изчерпаха шансовете.

Кайли беше на десет години, когато родителите й се разведоха. Тя не можеше да разбере майчината си логика. Ако истински обичаш някого, как така няма да му дадеш още един шанс, така че бракът ви да потръгне?

Двайсет и пет години по-късно, изправена пред същия труден избор, вече разбираше майка си.

Обичаше човека, за когото се беше омъжила преди десет години, но това не беше мъжът, чието сърце беше изпълнено с витриол, докато я беше нападал от болничното си легло. Наркотичната зависимост на Спенс явно се беше отразила и на двама им. Иначе как така тя се беше превърнала в жена, способна да подаде на съпруга си зареден пистолет, когато той заплаши, че ще се самоубие?

Оттогава двамата бяха разговаряли по телефона и с всеки следващ разговор той звучеше все повече като стария Спенс. Изричаше правилните думи и тя се надяваше, че той ще успее да събере счупените части на живота си и да измине обратно пътя към нея.

Не го беше предупредила, че ще отиде. Той можеше да откаже, а Кайли мразеше да приема „не“ за отговор. Време беше тя да се погрижи и да изясни своята част от взаимоотношенията им. И колкото и да не беше свикнала да се извинява за действията си, имаше едно нещо, което знаеше със сигурност — че не биваше да се извинява по телефона.

Двамата трябваше да се срещнат. Той можеше да се върне обратно у дома. Тя щеше да бъде до него, когато Спенс имаше нужда от нея, но нямаше да се опитва да регулира възстановяването му до най-малкия детайл. Самият той трябваше да го иска също толкова силно, колкото и тя.

Часът беше шест следобед, когато Кайли стигна до областна болница „Атлантик Кеър“. Освежи се от пътя в дамската тоалетна и след това с подновени грим, прическа и самочувствие се запъти към стаята му.

— Какво мога да направя за вас? — попита жената вътре.

— Съжалявам. Мислех, че това е стаята на съпруга ми.

— Това е стая 202 — отговори жената.

— О, грешката е моя — каза Кайли.

Нямаше грешка. Стая 202 беше стаята на Спенс. Тя отиде в сестринския сектор.

— Търся Спенс Харингтън. Можете ли да ми кажете в коя стая е?

— Харингтън ли? — повтори сестрата и провери нещо на компютърния екран пред себе си. — Беше изписан тази сутрин.

— Сигурна ли сте?

Сестрата я изгледа настойчиво, от което стана ясно, че не греши.

— Ако не ми вярвате, защо не му се обадите? — предложи тя.

Спенс имаше телефон с предплатена карта. Кайли набра номера му. Той вдигна още при първото позвъняване.

— Хей, какво става? — попита той.

— Случиха се щури неща на работа — каза Кайли. — След малко имаме уговорена среща с кметицата. Тя трябва да пристигне всеки момент. Ти какво правиш?

— Нищо ново. Нали знаеш как е в болниците? — отговори Спенс.

— Какво ще кажеш да дойда дотам утре или в сряда? — предложи Кайли.

— Това май не е много добра идея — уклончиво заговори Спенс. — Зак ми даде номера на горещата линия за наркозависими и аз им се обадих вчера. Тук в Атлантик Сити има много добър център за лечение. Имам организирана среща с тях и някой ще дойде да ме вземе утре сутринта, за да се запиша за рехабилитация.

— Това е чудесно, Спенс. Може ли да дойда да те видя там?

— Недей веднага. Доста стриктен режим имат. По-строг е дори от този в Орегон — без посетители, без телефони.

— Колко време няма да имам връзка с теб?

— Няма да е за дълго, най-много четири седмици.

— И после?

— Стига де, скъпа — засмя се той, — този въпрос изобщо не е честен. Знаеш, че от мен се очаква да премина през всичко това стъпка по стъпка, ден след ден.

— Спенс… — започна тя.

— Какво?

— Съжалявам.

— За какво?

— За всичко. Особено за четвъртък вечер, когато се опитах да ти дам оръжието си.

Той отново се разсмя.

— Това не го пробвай следващия път, когато арестуваш някоя отрепка. Защото оня може да го вземе и да те застреля. Ей, знаеш ли, санитарят дойде с количката с вечерята. Трябва да затварям.

— И кмет Сайкс току-що се появи. И аз трябва да вървя — тихо каза тя.

— Кайли…

— Какво?

— И аз съжалявам.

— За какво?

Последва още един смях не защото беше смешно, а защото облекчаваше болката.

— Ще си направя списък и ще ти го изпратя — обеща той. — Сега е по-добре да затварям, преди вечерята ми да е изстинала.

— Обичам те, Спенс.

— И аз те обичам, Кайли. Винаги съм те обичал и ще те обичам — изрече той и затвори.

Тя му вярваше. Не, не на плоските лъжи, че все още се намираше в болницата, за току-що пристигналата вечеря или за записването в центъра за лечение на зависимости, но с цялото си сърце вярваше, че той я обича.

И тя знаеше, че също щеше да го обича винаги.

Само че и на двамата им бяха свършили шансовете.

79

Същата сутрин бях получил покана на електронната си поща, принтирах я и я носих със себе си през целия ден. На картинката имаше бутилка „Кианти“ и две чаши върху покривка на червени и бели квадратчета — всичко напълно в стила на Черил.

Пристигнах в апартамента й десет минути по-рано. Тя ме прегърна и ме целуна още на прага, заигравайки се дълго с устните ми. Целувката й беше божествена на вкус.

— Идвам с дарове — подадох й аз букет цветя и бутилка вино с няколко класи по-качествено от това на поканата.

— Като благовъзпитана дама би трябвало да кажа: „О, не биваше“ — заяви тя и затвори вратата на апартамента зад нас. След което заключи: — Ала кого заблуждавам? Естествено, че трябва.

— Има и още — добавих аз и извадих найлонова торбичка от джоба. — Това е дребен подарък за дома.

Тя отвори торбичката и извади отвътре мъжко бельо и чисто нова четка за зъби.

— О, Зак, благодаря ти! Винаги съм искала точно такива — пошегува се Черил и додаде: — Аз също имам подарък за теб.

Хвана ме за ръка и ме поведе към спалнята.

Осветлението беше приглушено, а във въздуха се носеше едва доловимият аромат на нейния парфюм.

— Готов съм за подаръка си — заявих аз, докато си мислех: О, боже, готов съм и още как!

Тя отвори едно от чекмеджетата на скрина си. Беше празно.

— Ето, изцяло твое е — каза тя и хвърли вътре бельото и четката за зъби.

— Благодаря ти — притиснах я аз силно към тялото си.

— Задръж за малко — отскубна се тя от прегръдката ми, — вечерята е сервирана.

Последвах я в кухнята, отворих виното и налях две чаши.

— Тост! — обяви Черил. — За екипа на Джордан и Макдоналд, най-добрите проклети ченгета в този град!

Изпих наведнъж повечето вино в чашата си и побързах да я долея.

— И още един тост за екипа на Джордан и Робинсън, най-добрата проклета двойка в града! — добавих аз и пак отпих.

— Леле, това вино го вземаш за вода — отбеляза тя. — Труден ден, а?

— Не — тихо казах аз, — всъщност беше доста страхотен ден. Но сега възнамерявам да прекарам една дълга романтична вечер с жената, която обичам. А ако Кейтс случайно се обади за нещо, искам да съм сигурен, че в кръвта ми ще има достатъчно количество алкохол, така че с чиста съвест да й призная, че съм твърде пиян, за да защитавам или служа.

Черил ме целуна отново, запали свещите и постави две чинии с лазаня на масата, от които все още се вдигаше пара.

— А какво ще стане, ако позвъни Кайли? — попита ме тя и тъмните й очи ме изгледаха игриво.

— Няма как да стане. Замина за Атлантик Сити, за да докара Спенс у дома. Всъщност — продължих аз и отново вдигнах чашата си за тост — да пием и за Макдоналд и Харингтън, които отново са заедно.

— Ако обаче все пак се обади? — закачливо настоя Черил. — Познавам те, не можеш да й откажеш.

— Права си — отговорих. — Ако се обади, не мога да й откажа.

Изправих се, хванах я за ръка и я отведох обратно в спалнята. Отворих новоопределеното ми чекмедже в скрина и зарових мобилния си телефон под бельото, след което затръшнах чекмеджето, измъкнах Черил от стаята, затворих вратата зад нас и двамата се настанихме обратно на масата в кухнята.

Отпих още една глътка от виното си.

— А сега — започнах аз, докато плъзвах вилицата си в меката паста и поемах с пълни гърди опияняващия аромат на прекрасно овкусеното месо, сиренето и подправките, — докъде бяхме стигнали, преди така грубо да ни прекъснат?