Грабеж по сценарий

21

Местопрестъплението беше от типа, за който живеят маниаците като Чък Драйдън — заподозрян за убийство с куршум в черепа и втори куршум, забит в пластмасовата ламперия в отсрещния край на стаята. Освен това и цяла стена беше покрита с обилни яркочервени кървави пръски. А те сякаш бележеха финалните щрихи на мръсните дребни детайли от последните мигове на Реймънд Дейвис на този свят. За Чък всичко това беше като еквивалента на съдебномедицинско порно.

С Кайли го оставихме да се забавлява и се върнахме да огледаме отново наоколо. Тръгнахме обратно по кървавата следа, която ни беше отвела до вратата на апартамента, стигнахме до входа и продължихме по улицата отвън. На половин пресечка от сградата следата внезапно изчезна.

— Сигурно се е усетил, че оставя улики — отбеляза Кайли. — Мислиш ли, че кръвта е на Теди Райдър?

— Съмнявам се той да е стрелял — казах. — Тези двамата са били най-добри приятели.

— Няма да е първата приятелска връзка, прекъсната от куршум — напомни ми тя.

— Теди обаче се притеснява от оръжия. Родителите му са били професионални измамници. В тяхната работа единствената причина да носиш пистолет е, ако се надяваш на по-строга присъда, когато те сгащят. Освен това знаем, че Реймънд е обикалял баровете в търсене на купувач.

— Предполагам, че е намерил — обобщи Кайли. — Е, дотук имаме два изстрела, произведени в апартамент 3А. Колко от съседите са чули нещо според теб?

Разсмях се. Поначало нюйоркчани не са твърде склонни да излязат напред и да заемат позиция за нещо, като това важи особено много за случаите на престъпления или насилие. Бях готов да се обзаложа, че съседите на Реймънд Дейвис също не изгаряха от желание да разговарят с полицията. При дванайсет апартамента в сградата все някой трябваше да е чул двата изстрела, ала досега все още никой не се беше обадил на 911. Независимо от това, спазихме процедурата и позвънихме на всяка врата подред. Както и очаквахме — никой не беше чул нищо.

Върнахме се обратно в апартамента, където Чък ни очакваше, за да ни запознае с първите си работни впечатления.

— Внимавайте къде сядате — предупреди ни той още щом прекрачихме прага.

— Господи, благодаря ви, доктор Драйдън, но ни обучават по етикет на местопрестъплението още в академията — подхвърли иронично Кайли.

— Съжалявам, детектив Макдоналд — продължи той, — ала тогава нека се изразя по друг начин: това място гъмжи от дървеници.

Останахме прави.

Драйдън ни изнесе обичайната си серия от предупреждения и напомняния, че някои от заключенията му все още може да не са напълно доказани по научен път. След това ни описа цялото местопрестъпление така, както го виждаше той.

— Ако вие двамата не грешите и Дейвис и партньорът му наистина са застреляли Елена Травърс при кражбата на огърлицата за осем милиона долара, значи това е мястото, където са се опитали да се отърват от нея. Както добре знаете обаче, сред крадците няма чест и почтеност. Дейвис е паднал там, където е стоял, но партньорът му е успял да се измъкне, вероятно ранен. Куршумът, който само го е одраскат, се е забил в стената — трийсет и осми калибър е.

— А къде е огърлицата? — попита Кайли.

— Къде ли е наистина? — усмихна се Драйдън.

— Нали претърсихте мястото?

— Да, цялото, от горе до долу.

— И открихте ли нещо?

— Да — отговори Драйдън с невъзмутима физиономия, — дървеници.

Кайли го дари с една от усмивките си.

— Нека перифразирам — започна тя, — открихте ли нещо, което може да ни помогне при разследването?

— Може би — замисли се Драйдън. — Господин Дейвис е имал пистолет. Тази вечер не е успял да го използва, но е деветмилиметров, същият калибър като оръжието на убийството на Елена Травърс. Ще го проверим в отдела по балистика и ще ви съобщя резултатите утре.

— Сега вече е утре — осведомих го аз, след като погледнах часовника си.

— Божичко, в такъв случай ще го имате още днес — поправи се Драйдън.

— Последен въпрос — обади се отново Кайли, — имаш ли да ни кажеш нещо за стрелеца? Някакви частични отпечатъци? Косми? Влакна? Въобще каквото и да е…

— Съжалявам. Той е бил или много добър, или е извадил невероятен късмет, но от него нямаме нищо друго, освен двете гилзи трийсет и осми калибър. Единствено това е оставил след себе си.

— Значи има само един начин, по който да го заловим — отбеляза Кайли и ме погледна.

— И какъв е той? — попитах.

— Да намерим Теди Райдър.

22

Обадих се в офиса и помолих дежурния сержант да извади заповед за издирване на Теди Райдър.

— Трябва ми и проверка в болниците. Бил е прострелян — добавих аз.

Само след минути снимката на Теди Райдър щеше да обиколи целия град и всяко полицейско управление щеше да изпрати екип, който да провери в болниците в района за новопостъпили пациенти с огнестрелни рани.

След това позвъних на Кю. Благодарих му, че ни е насочил към Дейвис, и го попитах дали не знае къде можем да намерим майката на Райдър.

— Съжалявам, Зак, знаеш ги какви са измамниците. Ани Райдър е като циганите — може да се намира във всеки един от петдесетте щата, въпреки че вероятно бихме могли да изключим Аляска и Хаваи.

Не се надявах да чуя точно това, но в същото време се почувствах някак си успокоен. Ако Кю ни беше дал адреса, с Кайли трябваше да го посетим незабавно, а когато насреща си имахме толкова напечен случай, сънят изобщо не беше опция.

— Имам една идея за теб, Зак — продължи Кю, — защо не пуснеш името й в НКБД?

Националната криминална база данни е електронен регистър на всички криминални случаи в страната, достъпен за всеки разследващ орган в Съединените щати. Съветът на Кю беше всъщност полицейският еквивалент на популярния израз „Виж го в Гугъл“.

— Много ти благодаря — отвърнах, — просто реших да опитам първо при теб. Знам, че разполагаш с по-добра база данни.

Затворих телефона и отидох при Кайли, която все още разговаряше с Драйдън.

— Добри новини — казах аз. — Кю няма никаква представа къде можем да намерим майката. Можем да се измитаме още сега.

Не се наложи да й повтарям. Пожелахме лека нощ на Драйдън и излязохме от апартамента.

Бяхме на половината път надолу по стълбите, когато Кайли изведнъж спря и се плесна по челото.

— Мамка му! — изруга тя.

— Какво става?

— Помниш ли какво ни спомена Грег Хътчингс за скритите охранителни камери в болницата? Я виж!

Вдигнах глава към тавана на стълбището и веднага ги видях. Върху напуканата мазилка бяха монтирани два детектора за дим. Единият беше разположен точно в центъра над стълбите, съгласно изискванията на сградната безопасност. Другият беше натикан в ъгъла.

— Този втори детектор за дим е твърде близо до стената, за да работи ефективно — отбелязах аз, — но мястото е дяволски добро за монтиране на камера.

— Обзалагам се, че не е единствената — добави Кайли.

Обходихме цялата сграда от фоайето до покрива и открихме още три камери.

— Всички са безжични — каза Кайли. — Въпросът е в чий апартамент постъпва сигналът.

— Вероятно има някакъв сложен високотехнологичен начин да разберем, без да събудим цялата сграда — предположих аз.

— Сложните високотехнологични начини никога не са били наша специалност — ухили се Кайли. — Дай да им раздрусаме клетките! — предложи тя и веднага заблъска с юмрук по вратата на апартамент 5А.

Същите обитатели, които не се зарадваха особено да ни видят и при първия ни обход на сградата, сега демонстрираха още по-голямата си неприязън. Особено след като Кайли с долен полицейски тон заявяваше на всяка изпречила се пред нея сънена физиономия една и съща фраза: Открихме охранителните ви камери. Покажете ни монитора. Веднага!

Обичайните отговори варираха между глуповато объркване и гневно недоумение: „За какво, по дяволите, приказвате?“.

Успяхме да вбесим всички живеещи на петия етаж, както и двама души от четвъртия, но на следващия апартамент извадихме късмет.

23

Елиът Морис беше наемател в апартамент 4С — сговорчив тип около шейсетте. И най-малко конфронтиращият се от всички останали наематели в сградата, с които бяхме разговаряли. Той бързо призна, че камерите са негови.

— И кой ви оправомощи да ги монтирате? — попита Кайли.

— Не са съвсем законни — призна Морис и отстъпи крачка навътре в апартамента си. — Имам нещо като негласно разрешение от наемодателя.

— Негласното разрешение няма да издържи в съда, Елиът — отбеляза Кайли.

— В съда ли? Чакайте малко, полицай, не аз съм престъпникът тук — възрази Морис. — Става въпрос за жената в апартамент 5В. Тя е стюардеса. Преотдава апартамента си под наем, когато е извън града, и хората, които пуска да живеят вътре, са много шумни и мръсни. А освен това през вентилацията може да се надуши, че пушат марихуана. Затова се оплаках на управителя на сградата, ала той каза, че не могат да я изгонят без доказателства. Тогава аз им предложих да ги снабдя с такива, а те се съгласиха.

— Прав си, Елиът — отбеляза Кайли, — това, което онази жена прави, е незаконно. Но също толкова незаконно е и да шпионираш съседите си. Ако беше за друг случай, щях да те арестувам, но в момента имаме убийство в сградата, за което можеш да ни помогнеш. И затова ще те оставя ти да решиш как да процедираш. Първата ти възможност е да събудим някой съдия, да се сдобием със заповед за обиск и да конфискуваме оборудването ти, след което да ти бъде повдигнато обвинение за видеовоайорство. Втората възможност е да покажеш на мен и партньора ми видеозаписите, които правиш, а аз ще ти дам телефонния номер на инспектор от градската управа, който мрази наематели, които незаконно преотдават наетите от тях имоти, дори повече и от теб.

Морис мъдро избра втория вариант.

Оказа се, че разполага с разделен на четири монитор, а една от камерите беше насочена към входната врата на апартамента на стюардесата на петия етаж. Останалите три камери покриваха само стълбищата. В 9:37 се виждаше мъж, който се качва по стълбите към третия етаж.

— Това е нашият човек — каза Кайли, когато той не се появи на камерата на четвъртия етаж.

Видеозаписът нямаше звук, така че не успяхме да чуем изстрелите, но в 9:44 Теди Райдър излетя, препъвайки се трескаво надолу по стълбите. Кървеше. Минута по-късно мъжът, когото бяхме видели да се качва, също изтича надолу към изхода на сградата. Образът не беше с високо качество, но ясно личеше, че заподозреният е бял мъж, висок около метър и осемдесет и не повече от трийсет и пет годишен. Не беше кой знае какво, ала все пак беше някакво начало.

Кайли свали видеозаписа на мобилния си телефон. Занесохме го в управлението, намерихме техник, който да извади няколко читави кадъра, и ги разпространихме сред всички ченгета в града.

Беше почти два часът след полунощ, когато Кайли ме остави пред моя апартамент. Любимият ми портиер, Ейнджъл, беше дежурен тази нощ.

— Изглеждате изтощен, детективе — посрещна ме той.

— Борбата с престъпността не е толкова бляскава, колкото изглежда по филмите — отговорих аз.

Той се разсмя и ми пожела лека нощ. Качих се в асансьора. Бяха минали часове, откакто напуснах апартамента и Черил, без да отроня и дума, и се чудех дали тя все още щеше да бъде горе, когато се качах в жилището си.

Ейнджъл вероятно знаеше, но ужасно се срамувах да го попитам дали новата ми приятелка, с която отскоро живеехме заедно, не се беше изнесла с всичкия си багаж, докато ме е нямало.

24

По природа Ани Райдър беше нощна птица. Както съпругът й Боби обичаше да казва, „Ани никога не си ляга да спи на същата дата, на която се е събудила“. Затова, когато телефонът й иззвъня десет минути след полунощ, тя не изпадна в паника. Предположи, че вероятно пак е някоя от съседките й, които сън не ги ловеше, и е решила да се отбие на чаша чай и малко клюки.

Екранът на айфона й изписа „скрит номер“, но това също не разтревожи Ани. Идентификацията на обажданията беше взаимен процес и след като самата тя винаги блокираше изписването на номера си при повикване, не можеше да вини никого от останалите, че също го прави. Тя спря звука на телевизора и бодро отговори на обаждането:

— Ало? Кой ме търси?

— Мамо — чу се слаб глас от другата страна на линията.

Ани се изправи рязко и притисна телефона по-плътно към ухото си.

— Теди, добре ли си? Какво има?

— Прострелян съм.

— Исусе! Къде?

— В апартамента ми, но сега не съм там. Избягах веднага.

— Теди, не те питам къде си бил, когато са те простреляли. Къде те уцели куршумът?

— А! Уцели ме в корема.

Ани обикновено се справяше добре в спешни ситуации, но това беше кризисен случай. Тя инстинктивно отиде до полицата и постави ръка върху урната с праха на Бъди, за да й вдъхне кураж.

— Слушай ме — нареди тя на сина си. — Иди в болница веднага!

— Мамо, луда ли си? Ако отида там с огнестрелна рана, веднага ще се обадят на ченгетата.

— Теди, предпочитам да ти идвам на свиждане в затвора, вместо да дойда да идентифицирам трупа ти в моргата. Куршум в корема може да е смъртоносен. Само Господ знае колко от вътрешните ти органи може да са засегнати. Замъкни се веднага в спешното отделение, преди да си умрял от вътрешен кръвоизлив!

— Органите ми са си наред — измърмори Теди. — Ти да не мислиш, че са ме застреляли в пъпа? Не, по-скоро куршумът мина през слоя тлъстини, които висят отстрани…

— Любовните дръжки ли? — попита Ани.

— Да. Това не е чак толкова лошо, нали?

— Разбира се, че е лошо. Да не искаш да получиш инфекция и да умреш от сепсис? Трябва да обработим раната ти веднага. Къде си?

— Току-що слязох от метрото. Стоя отпред на спирката.

Ани едва се овладя да не избухне. Метрото. Спирката. Теди така и не беше усвоил умението да говори с подробности.

— Коя спирка? — попита строго тя.

— Твоята, мамо. Взех влак N до булевард „Астория“. Сега съм застанал точно под буквата „Л“ на „Пица Палас“ на Трийсет и първа улица.

— Исусе! Значи си точно на ъгъла?

— Да, но не исках просто така да дойда в апартамента, в случай че ченгетата го наблюдават.

— Умно разсъждаваш, хлапе — похвали го Ани.

Тази фраза майка му употребяваше още от училищните години на Теди, когато непрекъснато го включваха в групите за работа с по-бавно напредващите ученици.

Още тогава Бъди измисли план. „Хлапето може и да не е твърде умно — беше казал той, — но ние можем да го подкрепим да стане. Нашата работа е да го залъжем да си мисли, че е по-умен, отколкото всъщност е.“

От този ден нататък всеки път, когато Теди кажеше или направеше нещо, което би било нормално за всяко друго дете, Ани и Бъди го награждаваха. Понякога му даваха сладкиши, друг път малки подаръци. Но имаше три думи, които винаги предизвикваха най-голямо щастие у Теди — „Умно разсъждаваш, хлапе!“.

Фразата все още работеше.

— Благодаря, мамо — отговори той. — А какво да правя сега?

— Ще дойда да те взема. — Тя вдигна капака на раклата, в която Бъди държеше реквизита си. — Само че първо трябва да ти намеря нещо за обличане, така че никой да не те разпознае. Само ми обещай, че ще се скатаваш някъде, докато стигна до теб.

— Умирам от глад — захленчи Теди.

— Обещай ми, по дяволите — настоя майка му.

— Добре, добре, обещавам.

Тя затвори телефона.

— Този път хлапето е загазило до ушите, Бъди — погледна тя към урната с праха на мъртвия си съпруг, докато ровеше из перуките, фалшивите подплънки и колекцията от костюми. Те бяха помагали на изпечения измамник да се представя като всякакъв — от служител на паркинг до пилот на самолет.

Две минути по-късно Ани намери това, което търсеше, излезе на бегом от апартамента и пътьом огледа всяка паркирала кола по авеню „Хойт“. Двайсет и четири минути по-късно Теди Райдър премина през входната врата на жилищната сграда, в която се намираше апартаментът на майка му, така, сякаш нищо не се е случило.

Ани беше сигурна, че наоколо нямаше ченгета, които да наблюдават апартамента. Ала дори и да имаше, тя се съмняваше да разпознаят, че под русата перука с дължина до раменете и яркооранжевата светлоотражателна жилетка, в комбинация с червената изолационна чанта за пица, се криеше мъжът, което всяко ченге в града издирваше.

25

Теди остави чантата с пицата на плота в кухнята, извади си едно парче от кутията и грабна кутийка „Будвайзер“ от хладилника.

— Алкохолът ще те дехидратира — обади се Ани, измъкна бирата от ръката му и я изля в мивката. Отвори една от бутилките с оранжева газирана напитка, които беше купила за вкъщи от „Пица Палас“, и му я подаде.

Теди отхапа половината парче пица наведнъж и отпи голяма глътка от неоновооранжевата течност.

— Когато си била медицинска сестра, шила ли си някога огнестрелна рана? — погледна я умолително той.

— Сестра ли? Аз бях стриптийзьорка. Понаучих туй-онуй, докато гледах сестрите, но се занимавах предимно да крада ампули с морфин и да ги продавам на наркоманите в квартала. Сега свали тази глупава перука и се съблечи по боксерки. Ще отида до съседите отсреща да взема назаем малко медицински материали.

Тя измъкна дамската си чанта от гардероба в коридора и излезе. Докато се върне малко по-късно, Теди беше изял три парчета от пая за десерт, а джинсите и тениската му лежаха на пода.

— Това му е хубавото да живееш в сграда, бъкана със старци — заяви Ани и остави на дивана чантата си. — Тук е като денонощна аптека. Имат всичко, което може да ти потрябва за самоделна обработка на огнестрелна рана. — Тя подаде на сина си шишенце с хапчета. — Амоксицилин — обясни му. — Изпий четири сега, а след това ще ги разпределим по четири на ден.

Теди не се опита да спори. Пъхна четири от хапчетата антибиотик в устата си и ги погълна с глътка безалкохолно. Ани разстла чаршаф на дивана и извади бутилка водка „Смирноф“ от чантата си.

— Не е от най-качествената, но ще свърши работа — отбеляза тя.

— Ама нали алкохолът дехидратирал — учуди се Теди.

— Това не е за пиене. Легни сега тук и дай да видя къде са те простреляли.

Теди се излегна на дивана и Ани разгледа окървавената му лява половина.

— Извадил си късмет — отбеляза тя. — Раната е чиста. Куршумът е влязъл и е излязъл от другата страна, но съм сигурна, че е завлякъл парченца от мръсната ти тениска в раната. Трябва да убием бактериите, преди да са се разпространили. Захапи онази възглавничка — нареди тя.

— Защо?

— Защото адски много ще боли, а не искам да събудиш съседите, като започнеш да крещиш.

— Мамо, няма да викам…

Тя изля малко от доказания през осемдесетте години дезинфектант под формата на водка „Смирноф“ върху раната и Теди издаде умопомрачителен писък, който все пак успя да заглуши във възглавницата.

— Другия път слушай майка си — сгълча го Ани и попи кожата му с парче мек плат. — Щом ти кажа, че ще боли, значи ще боли. А когато те предупредих, че Реймънд Дейвис не е за тебе, бях права. Само че ти — не! Трябваше да чакаш да те застреля, преди да повярваш в думите ми.

— Не говори лошо за Реймънд, мамо. Не той ме простреля. Той е мъртъв. Онзи, който ме улучи, гръмна първо него.

— Божичко, Теди! В какво, по дяволите, сте се забъркали, че някой да иска да ви убие?

— Онзи тип Джеръми ни нае да откраднем едно нещо и ние го направихме, а след това трябваше да се разплати и той реши вместо това да ни убие.

Ани бръкна в чантата си и извади торба с пелени за възрастни. Отдели една и постави поливната тъкан така, че да покрие и двете страни на раната.

— Изправи се и дръж това, за да те превържа — нареди тя.

Теди послушно се изправи.

— Какво си откраднал? — попита Ани и започна да облепя лейкопласт около кръста му.

— Една диамантена огърлица.

— Не мога да повярвам! Ограбил си магазин за бижута?

— Не — отвърна Теди и наведе глава, — беше лимузина. Отзад седеше онази актриса и Джеръми знаеше, че тя ще носи тази скъпа огърлица, и…

— О, боже! Елена Травърс?

Теди не отговори. Нямаше нужда да го прави.

— Ти си убил Елена Травърс, така ли? — изуми се Ани.

— Не я застрелях аз, мамо. Кълна се! Беше Реймънд.

— Но ти си имал пистолет!

— Ъхъ.

— А какво е единственото основно правило, на което те учеше баща ти?

— Никакви оръжия.

— Сега онази клета актриса е мъртва, а теб те грози доживотен затвор. Кой е този Джеръми, между другото? Как му е фамилното име?

— Не знам. Реймънд се занимаваше с него. Тази вечер го видях за пръв път. Той трябваше да ни даде деветдесет хиляди за огърлицата, но Реймънд не му вярваше. И затова, когато Джеръми се появи, Реймънд му каза, че няма да му я дадем, докато не ни даде пистолета си.

— И той, естествено, ви го даде — предположи Ани, — ей така, без да спори?

— Точно тъй. И тогава аз станах и взех огърлицата, за да я сложа на масичката за кафе пред него.

— И в този момент тоя Джеръми е извадил втори пистолет, затъкнат отзад на колана му — продължи майка му.

— Беше в кобур на глезена му — поправи я Теди. — Изпържи Реймънд с един куршум между очите. След това се обърна към мен, но аз му теглих един с глава и го изблъсках назад точно когато дръпна спусъка. Той се стовари тежко и аз избягах.

— Ченгетата ще те търсят. Рано или късно ще почукат и на моята врата. Няма как да останеш тук — обясни Ани.

— Мамо, а къде другаде да отида?

— Наглеждам котката на съседите, докато са на пътешествие с кораб — каза тя. — Можеш да се нанесеш в апартамента им за през следващите десет дни.

Тя залепи двата края на лейкопласта, вдигна тениската му от пода и му помогна да я облече.

— Можеш да си сложиш панталона и сам — смъмри го.

Теди се намъкна в джинсите си, закопча дюкяна и пристегна колана си.

— Хей, мамо — каза той и бръкна в единия от джобовете си. — Донесох ти един подарък.

Извади диамантената огърлица със смарагдите и я подаде на майка си.

— Божичко! — възкликна Ани. — Теди, та това е… невероятна изработка! Помислих, че онзи Джеръми я е взел.

— Взе я, но когато го съборих, той си удари главата. Замая се за миг, така че аз успях да грабна огърлицата, за да мога един ден и сам да й намеря купувач.

Ани Райдър остана на място да се полюбува на красивите отблясъци на светлината в откраднатото бижу на стойност осем милиона долара, което лежеше в дланта й. Отначало беше като зашеметена и не знаеше какво да каже. След това откри думите, които винаги предизвикваха радост по лицето на не особено умния й, но иначе добросърдечен син:

— Умно разсъждаваш, хлапе!

26

Отворих вратата на апартамента. Вътре беше тъмно като в рог. Свикнал съм на максимата „Ще оставя някоя лампа да свети, докато ме няма“, така че тъмнината определено не беше добър знак. Включих контакта на стената и въздъхнах с облекчение. Чантата, ключовете и служебната значка на Черил все още лежаха на масичката в коридора.

Отидох в трапезарията, светнах и там и я видях да си стои, където я бях оставил, когато изхвърчах от апартамента — романтичната вечеря за двама си беше все още на масата, недокосната и към настоящия момент вече лишена от всякаква романтика.

Не се налагаше да си представям как ли се беше почувствала Черил. Нищо не говореше, че няма да има секс тази вечер, така, както студена и посърнала лазаня в комбинация с твърд като камък чеснов хляб.

В случай че все пак изпитвах някакви съмнения в тази насока, вратата на спалнята беше плътно затворена, а моята възглавница и едно одеяло бяха захвърлени на дивана в хола.

Събрах и изнесох идеалната вечеря за двама в помещението за отпадъците и почистих кухнята. След което се въртях на неудобния диван чак до шест без петнайсет сутринта. Вратата на спалнята все още оставаше затворена и разбрах, че ще е по-добре да напусна апартамента сега и да тръгна за работа. Щях да си взема душ в управлението.

Първо обаче спрях в закусвалнята, за да поговоря с психотерапевта си.

— Докторът е изцяло на твое разположение — заяви Гери и ми донесе кафе и геврек, след което се пъхна на пейката срещу мен. — Я кажи, какво, по дяволите, сбърка този път?

— Именно в това е въпросът — прошепнах замислено аз. — Не съм сигурен, че съм сгрешил с нещо.

Разказах й подробностите от миналата вечер, а тя не отрони и дума, докато не приключих.

— Нека първо да те попитам нещо — започна Гери. — Ти искаш ли наистина връзката ви с Черил да потръгне?

— Разбира се — отвърнах без капка колебание.

— Тогава защо си я оставил и си поел към Харлем, за да бъдеш с Кайли?

— Чакай малко! Не съм я оставил, за да бъда с Кайли. Тя се нуждаеше от помощ, а аз съм си такъв — искам да помагам. Когато някъде девойка изпадне в беда…

— Девойка в беда? Кайли? — избухна в смях Гери. — Специално за теб кратки новини, Зак: Кайли Макдоналд е въоръжена и опасна, готова да ти срита задника и да ти откъсне топките, ако се наложи. В деня, в който тя се превърне в девойка в беда, аз ще изляза на първа страница на Спортс Илъстрейтед по бански костюм.

— Добре, добре, права си. Девойка в беда не беше най-подходящият израз.

— Беше си направо задълбочено тъп израз!

— Трябваше да спомена, че Кайли е напълно извън контрол. Отишла е в Харлем — сама и без подкрепление — заради някаква нейна си, извънполицейска мисия, да намери наркопласьора, който снабдява съпруга й с наркотици, и да го притисне, за да й каже как да се добере до Спенс.

— Значи, нека да обобщим: ти си направил своя избор. Избрал си Кайли вместо Черил.

— Твърде едностранчиво представяш нещата — възразих аз.

— Позволи ми тогава да ти ги представя по-многостранчиво. Да кажем, че притежавам вълшебни сили и с едно махване на ръка мога да ти гарантирам щастлив живот с жена по твой избор. Коя ще бъде?

— Черил — заявих без колебание.

— Сигурен ли си?

— Да.

— А тя знае ли го със сигурност? — попита ме Гери.

— Черил е наясно, че я обичам, и се надявам, че разбира защо провалих вечерята ни снощи.

— Зак, не съм уверена, че самият ти разбираш защо си го направил — въздъхна Гери.

— Какво трябва да означава това?

— Нищо — кимна тя и се изправи. — Аз съм твърде заета готвачка, а не психиатър. Съжалявам, че го казах.

— Е, твърде късно е да си вземеш думите назад. Какво имаше предвид с това, че не разбирам какво съм сторил снощи? — настоях аз.

Тя пак седна срещу мен и продължи:

— Когато дъщеря ми Рейчъл беше на деветнайсет, имаше връзка с женен мъж, който тогава беше на трийсет и шест. Година по-късно той се разведе, а няколко месеца след това помоли Рейчъл да се омъжи за него. Тогава я предупредих, че аз съм против това.

— Заради разликата във възрастта ли? — попитах аз.

— Не. Защото онзи тип изневеряваше на жена си. Тогава казах на Рейчъл: „Ако го прави с нея, значи ще го направи и с теб“. Въпреки това тя се омъжи за него. След пет години го спипала в леглото с друга жена. Беше съкрушена. Напусна го и се върна да живее у дома при мен. Съчувствах й, но дълбоко в душата си изпитвах тайно задоволство заради това, че се бях оказала права… Бях я предупредила, че той не е за нея. Ето и какъв е последният ми въпрос към теб, Зак: Защо отиде в Харлем? За да защитиш Кайли от това да си създаде проблеми или за да й помогнеш да събере парчетата на един брак, за който ти самият се надяваш, че ще се сгромоляса скоро?

Замълчах, защото не знаех отговора.

— Добре ли си? — попита ме Гери и се изправи.

— Всичко е наред, но мисля, че имам нужда и от второ мнение — прошепнах аз.

— Добра идея — заяви тя. — Защо не пробваш в закусвалнята „Метро“ на „Бродуей“? Дори и да не останеш много впечатлен от психотерапията там, със сигурност ще ти харесат макароните им със сирене.

27

Заобиколих ъгъла на Девето управление на градската полиция и се отправих директно към шкафчето си. Изглеждах като човек, който не е прекарал нощта в собственото си легло, а последното нещо, от което имах нужда в такъв момент, беше да ме види Кайли и да ме подкачи да обяснявам.

Взех си душ, избръснах се и си навлякох чисти дрехи, след което влязох в офиса свеж като гангстер, облечен в чисто новия си костюм за първото заседание по делото му в съда.

— През последните петнайсет минути се скъсах да ти звъня — посрещна ме Кайли, демонстрирайки минимален интерес към външния ми вид. — Хайде да вървим — подкани ме тя.

— Нека си представим, че сме равнопоставени партньори и аз също имам право на глас — заговорих, докато я гонех надолу по стълбите. — За къде сме се разбързали?

— Към медицински център „Мъри Хил“. Обрали са ги миналата нощ — заяви Кайли.

— Какво са откраднали този път? Подлоги ли? Кайли, имаме да се занимаваме с двойно убийство. Защо не изпратим Бетанкорт и Торес да съберат сведения, докато ние в това време се фокусираме върху случая на Травърс?

— Защото нашият нов най-добър приятел, Хауърд Сайкс, се обади, за да ни информира, че вече деликатната ситуация току-що е станала още по-деликатна — обясни Кайли. — Той в момента е в „Мъри Хил“ и ни чака в качеството ни на две прочути ченгета да се появим там и да се справим със ситуацията възможно най-дипломатично.

— Не разбирам — промърморих, следвайки я извън сградата на управлението. — Държим този случай в пълна секретност още откакто сме го започнали. Какво точно е откраднато, че сега ситуацията е станала още по-деликатна?

— Въпросът не е в това какво е било задигнато. Важно е кой е станал свидетел на престъплението.

— Имаме свидетел ли? — оживих се аз.

— Двама. Но се съмнявам, че ще са склонни да ни съдействат. Качвай се в колата. Ще ти разкажа каква е грозната политическа ситуация, докато пътуваме натам.

Влязох в колата.

— Помещението, от което е откраднато оборудването, се е заключвало с код, но престъпниците явно са го знаели — обясни Кайли, докато завиваше на юг по Лексингтън авеню. — Познай какво са намерили, щом са отворили вратата.

— Не съм сигурен, че ми пука, освен ако вътре не е бил Теди Райдър — свих рамене.

— Един лекар е чукал медицинска сестра.

— Добре, пука ми — добавих аз.

— Оказва се, че не е бил кой да е. През изминалата година точно този доктор е донесъл на „Мъри Хил“ приход от над два милиона долара.

Работех в отдел „Специални клиенти“ от достатъчно дълго време, за да знам защо Хауърд настояваше точно ние да се заемем със случая.

— Значи става въпрос за превес на политиката над полицейската работа — отбелязах. — А Хауърд очаква ние да държим името на този доктор далеч от разследването.

— Както Хауърд го представи, той е свидетел, а не престъпник — поясни тя.

Пет минути по-късно спряхме пред входа на болницата на Източна трийсет и трета улица. Един от сътрудниците на кмета ни отведе до офис в административната част на клиниката, където ни очакваха Хауърд Сайкс и свидетелят по неволя.

— Това е доктор Ричард — представи го Сайкс.

— Детективи, аз трябва да съм най-притесненият в случая, но Хауърд ме увери, че мога да разчитам напълно на вашата дискретност — каза лекарят с безупречен британски акцент, който веднага му придаде излъчване на ерудираност и висока култура.

Докторът изглеждаше в средата на петдесетте, беше висок, спретнат и с леко посребрени коси. Като човек, прекарал доста време сред значими хора, можех от пръв поглед да кажа, че вълненият му костюм на Армани и обувките му от кожа на щраус струваха поне колкото месечната ми заплата. На безименния пръст на лявата му ръка се забелязваше златна халка.

— Да, сър — кимнах аз. — Разкажете ни какво се е случило.

— До момента не ми беше известно, че в града върлува банда крадци, които отмъкват болнично оборудване — започна той. — Ако знаех за тази вълна от престъпления, щях много по-внимателно да избера помещение, в което да съхраняваме новото спирометрично оборудване. Още по-неприятно ми е да призная, че се намирах вътре за една среднощна среща с член на сестринския екип. Името обаче предпочитам да не разкривам, освен ако не бъда задължен да го направя пред съда.

— Уверявам те, че това няма да се случи — намеси се Хауърд, говорейки от името на цялата наказателна система. — Просто разкажи на детективите това, което си видял.

— Беше малко след полунощ. Те отвориха вратата и мога да заявя, че бяха не по-малко изненадани да видят нас двамата вътре, отколкото ние да видим четирима души насреща си. Всички носеха бели престилки, затова предположих, че са част от медицинския персонал, но това беше само до момента, в който един от тях извади оръжие.

— Видяхте ли лицата им? — попита Кайли.

— Да, и първата ми мисъл беше, че щом мога да ги идентифицирам, сигурно ще ме застрелят! При по-внимателно вглеждане обаче забелязах, че всички носеха маски. Не бяха от онези типично хелоуински, а по-скоро някакъв плътно прилепващ към кожата вид. Приличаха на висококачествени силиконови маски, каквито правят в холивудските продукции. Дегизировката им беше безупречна.

— И какво стана след това?

— Онзи с пистолета заговори пръв. Беше много хладнокръвен и много възпитан. Бих казал, че долових лек тексаски акцент, приказваше малко като Томи Лий Джоунс. Той ни увери, че няма да ни наранят, ако не оказваме съпротива. След това двама от тях вързаха ръцете и краката ни и залепиха устите ни с тиксо, докато другите двама натовариха оборудването върху болнично легло и го покриха с чаршаф. Влязоха и излязоха за по-малко от две минути, но ние с компанията ми бяхме открити чак в шест часа сутринта.

Късмет за нас, че някой ги беше намерил. Ако докторът беше успял да се измъкне сам, сега нямаше да разполагаме със свидетел. Благодарихме му и побързахме да си тръгнем.

— Въпреки че са били с маски — обърнах се аз към Хауърд, — бихме искали да проверим записите от охранителните камери, за да видим какво превозно средство са използвали.

— Няма записи — мрачно отговори той. — Изтрили са харддиска.

— Тези типове са нинджи — отбеляза Кайли. — Знаете ли дали болницата пази резервни копия на видеозаписите си в облачното пространство?

— Опасявам се, че не. Доколкото разбрах, през следващата финансова година е предстояло обновяване на оборудването за това, но аз не участвам в управителния съвет тук. Намесих се само защото с жена ми сме лични приятели на доктора и съпругата му.

— Бихте ли ни съобщили истинското име на доктор Ричард? — попита Кайли.

— Не — усмихна се Хауърд. — Както казваха в поредицата „Драгнет“, действителните имена са променени, за да се защитят невинните.

— А има ли някакъв шанс да разпитаме компанията на лекаря, така споменатия „член на сестринския екип“? — продължи Кайли.

— О, с това няма как да ви помогна, детектив — отговори Хауърд. — Дори аз не знам името й.

— Ако се съди по избора на думи от страна на доктора и избягването на споменаването на род, не съм съвсем сигурна дали е била тя — отбеляза Кайли.

28

— Кой е отнесъл огърлицата според теб? — попита Кайли веднага щом запали двигателя. — Теди или нашият неизвестен купувач?

Въпросът беше прост, но нещо в начина, по който го зададе, ме подразни.

— Я чакай малко — възпротивих се аз, — да не би изведнъж да се озовахме обратно в основния случай, по който работехме? В мислите ми все още сме на онази суперспешна мисия за болницата, заради която трябваше да зарежем всичко и да тръгнем, и ми е малко сложно да те догонвам всеки път, когато решиш рязко да промениш задачите, по които сме ангажирани. Щеше да е много полезно, ако още с идването сутрин ми носеше план-програма за деня, от която черно на бяло да е видно как си организирала работния ми ден.

Кайли изключи двигателя и се извърна на седалката, за да ме погледне в очите.

— Някакъв проблем ли имаш с мен, Зак? — попита.

Рядко успявах да разчета нейните мисли само по изражението й, а сега с цялата суматоха около избягалия й съпруг определено не беше най-добрият момент да се пробвам да я предизвикам. Оказа се обаче, че е късно да се овладявам. Не се сдържах и продължих:

— Да, ти не си ми началник. Ти си мой партньор. Разбирам те, че невинаги можеш да откажеш на градския съвет, но е добре следващия път да се консултираш и с мен, преди да заявиш: „Идвам веднага“, а след това да ме измъкнеш навън, сякаш съм товарното ти муле.

— Опитах да ти се обадя, партньоре, но ти беше прекалено зает да ближеш рани и се наложи да приема обаждане от името и на двама ни.

— Какви рани? — попитах.

— О, моля те! Тази сутрин минах покрай закусвалнята и те видях вътре с омачканите ти дрехи от снощи. Изливаше си душата пред Гери. Досетих се, че когато си се прибрал по малките часове, си отнесъл голяма кавга с Черил. А трийсетина минути по-късно влизаш в офиса свеж като краставичка. Да не мислиш, че не съм забелязала? Двамата с теб бяхме доста гъсти едно време, така че отлично знам как миришеш, след като си се избръснал и изкъпал, наясно съм и с резервната риза, която си държиш в шкафчето. А и добре те познавам, когато си раздразнен, защото любовният ти живот не върви по релси. Освен това забравяш, че съм детектив от най-добрата полицейска част в Ню Йорк. Не е лошо понякога да ми вярваш малко повече, а?

— Хубаво! — съгласих се аз, но се постарах да го изрека с такъв тон, че да прозвучи по-скоро като „върви на майната си“.

Тя се обърна отново към волана и запали двигателя.

— Ще благоволиш ли да ми кажеш къде отиваме? — попитах.

— Ще посетим братята Басет, за да проверим дали няма да разпознаят Реймънд Дейвис или Теди Райдър по снимките от криминалните им регистрации — обясни Кайли. — А ако извадим късмет, те може да разпознаят и онзи тип, който преследваше Райдър надолу по стълбите. Това отговаря ли на критериите ви за одобрение, детективе…

— Теди! — прекъснах я аз.

— Какво за Теди?

— Огърлицата е у него.

— Има петдесет на петдесет шанс да си прав, но звучиш доста уверено — отбеляза Кайли.

— Самата ти току-що го каза — „онзи тип, който преследваше Райдър надолу по стълбите“. Мисля, че ако нашият мистериозен преследвач притежаваше огърлицата, той щеше да е напуснал сградата кротко и без да бие на очи, така, че да не привлече ничие внимание. Този човек обаче се скъсваше да тича надолу по стълбите. Преследваше Теди и предполагам, че не е успял да го хване, защото тази сутрин щяха да ни повикат, за да ни известят, че двойното убийство вече е станало тройно.

— Знаеш ли — започна тя, след като обмисли казаното от мен за няколко секунди, — струваш ми се прекалено умен за товарно муле.

— И все пак трябва да заловим и двамата — продължих аз, — но имаме по-голям шанс да намерим Теди. Дойдоха ли някакви вести от Националния център за криминални разследвания или нещо за Ани Райдър?

— Допреди час още не бяха издирили нищо съществено за нея. Преди три години си е подновила шофьорската книжка от Мериленд с адрес в Балтимор, но не живее там от над две години. След това е получавала фиш за превишена скорост в Нашвил и още един в Джърси Търнпайк. Не е много лесно да бъде проследена.

— Дотук прилича, че е получила фишовете нарочно, само за да хвърли прах в очите на евентуалните си преследвачи — отбелязах аз. — Кю беше прав. Тази жена не иска да бъде намерена.

— О, ще я намерим — закани се Кайли. — В това време обаче трябва да отидем да видим дали Лео Басет вече е получил смокинга си чист от коктейлен сос. А и дали не е станал малко по-разговорлив.

29

По пътя към центъра на града получих текстово съобщение от Чък Драйдън.

— Добри новини — обърнах се аз към Кайли. — Изпратиха ми балистичните резултати от валтера на Реймънд Дейвис. Имаме стопроцентово съвпадение с оръжието, с което е убита Елена. Естествено, само с това няма как да докажем, че Реймънд я е застрелял.

— Не — отбеляза Кайли, — но положителното в цялата ситуация е, че поне няма да ни се налага да го изправяме пред съда.

На Западна двайсет и първа улица всичко беше върнато до обичайното му състояние. Новинарските микробуси и папараците бяха изчезнали, вероятно преследвайки по-актуални престъпления за деня.

Лео ни пусна да влезем още с първото позвъняване. Чакаше притеснено до вратите на асансьора в своя апартамент.

— Детективи — посрещна ни той, — толкова се радвам, че идвате отново. Трябва да се извиня за хапливото си поведение от миналата вечер, но тогава бях толкова опечален заради Елена.

— Разбираме ви идеално — каза Кайли. — Има известно развитие по случая и носим няколко снимки, които искаме да ви покажем.

— Какво развитие? — попита Лео.

— Първо бихме искали двамата с брат ви да разгледате няколко снимки.

— На заподозрени ли? — въодушеви се той и докосна няколко пъти връхчетата на пръстите си едни в други, сякаш ръцете му изобразяваха леки аплодисменти.

— На лица, които представляват оперативен интерес — поправих го аз.

— О, този термин ми хареса — отбеляза Лео. — Хайде да го направим! Сега ще извикам Макс.

Седнахме на масата в трапезарията с двамата братя и извадихме пред тях шест снимки от полицейски досиета, на две от които бяха Теди и Реймънд.

— През живота си не съм виждал някой от тези мъже — каза почти незабавно Макс.

Лео ги огледа по-внимателно. Взе една от снимките и се взря малко по-продължително в нея.

— О, но разбира се! — възкликна той след миг.

— Разпознахте ли го? — попитах аз.

— Отначало си помислих така, но в крайна сметка се досетих откъде ми е познат. Прилича на Ричард Уидмарк на млади години.

— Актьорът ли? — не разбрах аз.

— Да, но от времето, когато е бил млад. От годините, в които е играл Томи Удо в Целувката на смъртта — поясни Лео. — Сигурен съм, че това няма да ви помогне с нищо, но аз поне се постарах да отделя минутка, за да се сетя на кого ми прилича лицето му.

— На мен не ми трябваше минута — отвърна Макс, като ме погледна право в очите, въпреки че репликата явно беше насочена изцяло към брат му. — Никога не съм виждал когото и да е от тях. Лео спомена, че имате някакво развитие по случая. За какво става въпрос? — поинтересува се той.

— Миналата вечер е имало стрелба в Долен Ийст Сайд. Този човек е мъртъв, а този е ранен и е избягал. В момента се издирва — обясних аз и посочих снимките на Реймънд и Теди. — Имаме основателна причина да смятаме, че те двамата са спрели лимузината и са убили Елена Травърс.

— Кои са те? — попита Макс.

— Реймънд Дейвис и Теди Райдър. Някое от тези имена говори ли ви нещо?

И двамата братя поклатиха отрицателно глави.

— Лежали са в затвора, но това престъпление е доста над досегашните им провинения — отбелязах аз. — Вероятно са се опитвали да предадат огърлицата на човека, който ги е наел, и точно тогава е възникнала стрелбата.

— Успяхте ли да я намерите? — попита Макс Басет.

— Не, но се надявахме вие да разпознаете вероятния стрелец. — Подадох на Макс замазаната снимка от охранителната камера, която бяхме успели да извлечем от видеото на Елиът Морис.

— Осветлението е ужасно — отбеляза той, след като я разгледа. — Може да е всеки, но определено не е някой, когото познавам… Нито на живо, нито от филмите — добави той и подаде снимката на Лео.

Брат му също я разгледа и поклати глава.

— Можете ли да ни покажете по-ясна снимка? Заснета, да речем, от друг ъгъл? Или пък да й приложите някой от онези щури компютърни номера, така че да не е толкова размазана? Нали така правят в телевизионните сериали — отбеляза той.

— Съжалявам, господин Басет, но разполагаме само с това — казах аз. — Знаем, че е само предположение, но се налагаше да попитаме.

— А какво ще правим сега? — попита Лео.

— Нищо — отвърнах аз. — Искахме просто да се срещнем с вас и да ви съобщим, че напредваме по случая. Ще ви се обадим отново скоро.

Лео ни придружи по обратния път към асансьора и с Кайли слязохме, без да кажем нищо повече. Тя наруши мълчанието си едва когато и двамата бяхме в колата, далеч от погледите на охранителните им камери.

— Какви са впечатленията ти за тези двамата? — попита ме Кайли.

— Макс е студенокръвно копеле, което се интересува повече от изчезналата огърлица, отколкото от мъртвата жена, която я е носила — отговорих аз. — А Лео, който не прави разлика между филмите и реалния живот, се държи така, сякаш е герой от филм за обир на бижута, а ние двамата сме само статисти, които се правят на ченгета. Ти какво мислиш?

— Нали ме познаваш, Зак, подозирам всички и всичко. Проблемът е в това, че Макс Басет изглежда прекалено умен, за да наеме двама аматьори като Теди и Реймънд, а Лео изглежда прекалено тъп, за да състави и изпълни подробен план за цялата тази операция. Затова, съдейки по информацията, която вече имаме за двамата, според мен е трудно да ги свържем с престъплението.

— В такъв случай може би истинският проблем е в това, че не знаем достатъчно за тях — заявих аз и извадих мобилния си телефон. — Поне все още не знаем!

30

Лео Басет стоеше зад завесите и надзърташе дискретно през прозореца с изглед към Западна двайсет и първа улица, докато детективи Джордан и Макдоналд потегляха.

— Отидоха си — произнесе той на глас.

— Ще се върнат — отговори брат му.

— Може би още най-много два или три пъти — добави Лео и направи жест на досада. — Последния път ченгетата едва си направиха труда да говорят с нас. Не се притеснявай, тези двамата скоро ще се откажат. Винаги става така.

Винаги става така. Макс затвори очи и се замисли над това колко невинно глупав можеше да бъде понякога брат му.

През последните двайсет и две години братята Басет бяха ставали жертва на три предходни обира. Всеки един от тях беше безупречно планиран от Макс и изпълнен от професионалисти. Нито един от случаите не беше разкрит и застрахователните претенции по всеки от обирите, отправени към различни застрахователни компании, бяха изплатени изцяло. Възлизаха на обща стойност деветнайсет милиона долара. Макс беше преработил откраднатите скъпоценности и беше продал камъните им поотделно.

— Лео — започна спокойно Макс, — тези две ченгета няма да се откажат. Ще се връщат отново и отново, и отново. Знаеш ли защо?

Лео сви рамене.

— Защото имат да се занимават с убийството на онази проклета филмова звезда! — не се сдържа и изкрещя Макс. — Предупредих те от самото начало, че това е лоша идея. Банта и Бъркхарт са в затвора за следващите трийсет години, а аз какво ти казах? Да не насилваме късмета си! Да не пробваме това с някой новак! Но не, ти се закле, че Джеръми можел да се справи и щял да намери двама безупречни заместници! Безупречни ли? Единият е мъртъв, а другият е избягал и сега ченгетата имат и снимка от охранителна камера, на която е цъфнало твоето приятелче. По-добре да намериш Джеръми и огърлицата ни преди тях или ще се окаже, че сме загазили здраво! Изобщо не знам защо ти позволих да ме убедиш да участвам в това.

— Да те убедя ли? Я не ми излизай с тия! Какъв друг избор имахме? — избухна и Лео. — Та ние пръскаме пари с лопати. Ти наясно ли си колко си похарчил по твоите ексклузивни сафарита из Африка и откачените ти изследователски експедиции в открито море? — настоя той. — Освен това само Бог знае колко милиона си налял в къщата на езерото.

— А ти, от друга страна, си тих и скромен като пенсионирана църковна мишка! — не му остана длъжен брат му.

— Макс, аз съм работил здраво цял живот. Заслужил съм си мъничко късче от „ла долче вита“.

— Малко късче ли? — изсумтя Макс. — Ти си най-себичният и хедонистичен тип на света. През септември нае самолет за трийсет души, които закара в Париж, настани ги в петзвезден хотел за четири дни, плати храната, напитките и…

— Млъквай! — изпищя Лео. — Това беше шейсетият ми рожден ден. Така е, знам, че похарчих много пари, ала изобщо не съжалявам за това! Non, je ne régrette rien, mon frère.2 Ще харча сега, докато съм жив, а ако не ми достигат, ще изляза и ще намеря още!

— Искаш още пари, така ли, Лео? Всичко, което трябва да направиш, е да подпишеш проклетия договор с „Пресио Мундо“ и ще разполагаш с всички пари, от които имаш нужда, за да се изхранваш до деня, в който умреш.

— Никога! Лео Басет е бижутерът на звездите, а не някой продажник на евтини дрънкулки за още по-евтини квартални мексикански курви.

— Продажник ли? Ще бъдеш партньор с една от най-богатите корпорации в света. А те не са никак евтини! Те са за масовия пазар, което ще рече, че половин милион жени може да носят нашите бижута вместо само една мъртва актриса.

— Какво намекваш, Макс? — попита Лео и отстъпи крачка назад.

— Не намеквам нищо. Директно ти заявявам, че вината за смъртта й е твоя. Ти трябваше да си на задната седалка до нея. Ти трябваше да я успокояваш и да я убедиш да предаде огърлицата без съпротива. Това можеше да бъде единственото най-важно нещо, което да направиш в целия си живот, Лео, а ти го прецака. И то само защото не искаше да минеш по червения килим вонящ на рибен сос!

— Съжалявам за актрисата, но кражбата на огърлицата беше правилното нещо — настоя Лео.

— А защо не го напишеш в една малка мила саморъчна бележчица до родителите на Елена? Скъпи мамо и татко, съжалявам за дъщеря ви, но ми трябваха парите. Подпис, Лео Басет, бижутерът на звездите.

Максуел Басет знаеше добре кои лостове да натисне, за да предизвика брат си, и още по-добре — че този беше последният.

Лео се обърна и му показа среден пръст, след което се завъртя демонстративно и побърза да напусне стаята.

Горкият Лео — помисли си Макс, — наистина ли си мислеше, че ще оставя ти и Джеръми да отговаряте за кражбата на огърлица за осем милиона долара?

Усмихна се. Нещата вървяха дори по-добре, отколкото беше запланувал.

— Същото важи и за мен, Лео — прошепна съвсем тихо той. — Non, je ne régrette rien, mon frère.

31

— Един мъртъв престъпник е добро начало — заяви капитан Кейтс, след като я осведомихме набързо за развитието по случая с убийството на Травърс. — Само че изминаха вече почти четиридесет и осем часа от смъртта на Елена. Тя беше световна звезда и половината свят очаква от нас отговори.

— Значи може би е добре да съобщите на половината свят, че ще разполагаме с повече отговори, ако не ни бавеха с нещо друго всеки път, когато е изчезнала поредната медицинска машина.

— Съчувствам ти за болката, Джордан — каза Кейтс, — ала това тук е градската полиция на Ню Йорк, отдел „Специални клиенти“. А нищо не е по-специално от нещата, които създават грижи на кметицата и нейния съпруг. Осигурих ви екип помощници, но вие двамата все още отговаряте за болничните обири, докато не бъдат разкрити.

— Дори това да отнема от времето ни за основния ни случай ли? — попитах аз.

— Имате два основни случая, детективе. Отнема ви се само време от личния живот. Налага ли се да изричам гласно „Това е заповед“? Защото, ако трябва, считай, че съм го казала. А сега има ли и нещо друго, което е нужно да знам?

— Направихме една дискретна проверка на миналото на двамата братя Басет — заяви Кайли. — Това е четвъртият път, в който ги ограбват, за период от двайсет и две години.

— Избите в моя квартал са ограбвани по четири пъти от юли насам — отбеляза Кейтс. — Обясни какво точно имате предвид.

— Данните на Обединението за бижутерска сигурност сочат, че през изминалата година е имало около петнайсет хиляди кражби на бижута, това са средно по четири на ден — заговори Кайли. — Засега фактът, че братята Басет са били ударени четири пъти за последните двайсет и две години, не е достатъчен, за да привлекат вниманието. Този обир обаче подозрително много прилича на вътрешна работа и след като Лео и Макс са най-потайните хора, които можете да си представите, решихме да научим малко повече за тях.

— Запознавали сме се — каза Кейтс. — Лео е чаровен като стара кралица и тъпичък като галош. Бил е изловен в компроматна поза в мъжката тоалетна на един киносалон преди няколко години, но с това досегът му до криминалните хроники се изчерпва. Ако питате мен, Макс е истинският нарушител на закона.

— Неговото име не се появи в базата данни — отбелязах аз.

— Това е, защото нашият Наказателен кодекс не съдържа текст за това, с което се занимава той. Макс Басет харчи милиони долари за лов на екзотични животни по време на организирани частни сафарита. А тези животни се отглеждат единствено с една цел — да бъдат убити. Африкански слонове, лъвове, носорози, полярни мечки… Този човек разполага с цяла стая с трофеи, пълна с главите и препарираните тела на убитите от него животни, някои от които са от най-редките видове в света.

— Това е отвратително — възмути се Кайли.

— И доста скъпо — добави Кейтс. — Макс може и да е заможен, но не разполага с неограничени средства. А щом е пристрастен към убиване на редки животни, кражбата на една огърлица на стойност осем милиона би могла да изплати поне няколко от неговите ловни експедиции.

— Това звучи като легитимен мотив, шефе, но със Зак днес разпитахме една дама, която заяви, че братята Басет скоро ще станат много, много богати.

— И кой ви каза това?

— Лавиния Бегби.

— Онази, която списва клюкарската колонка ли? — попита Кейтс.

Телефонът на Кайли иззвъня и тя погледна екрана.

— Мисля, че чакахме точно това обаждане. Нека отида да го приема от бюрото си. Зак, разкажи на капитана какво ни обясни Лавиния — каза тя и излезе от кабинета на Кейтс.

— Говорихме с Лавиния Бегби, защото тя е присъствала на коктейла, организиран от братята Басет в нощта на убийството — заговорих аз. — Трябвало е Лео да бъде в лимузината с Елена, но възникнало нещо в последния момент, което на нас ни се стори твърде удобно извинение. Бегби обаче твърди, че Лео се спънал в нейното куче и се забил с главата напред в маса от бюфета, така че в крайна сметка се озовал на пода, омазан в сос. И не бил във вид, в който да се появи публично.

— Значи алибито му да не присъства в лимузината е стабилно — съгласи се Кейтс. — Само че на мен ми е по-интересна частта, в която се споменавало, че братята Басет скоро ще се озоват сред много пари.

— Бегби спомена, че те всеки момент щели да сключат сделка за няколко милиарда долара с „Пресио Мундо“, които да изнесат марката им на масовия пазар.

— Не съм учила в бизнес училище — отбеляза Кейтс, — но на мен това ми звучи като печалба от най-голямата бижутерска лотария.

— Именно. Затова е странно защо биха рискували да откраднат огърлицата? — казах аз и точно в този момент Кайли влетя обратно през вратата.

— Добри новини, капитане. От Националния център са открили следа за Ани Райдър. Със Зак трябва да тръгваме веднага.

— Вървете — нареди Кейтс. — И ме дръжте в течение.

За втори път през днешния ден преследвах Кайли надолу по стълбите на управлението, ала сега не бързахме към поредната болница. Бях убеден, че Ани Райдър е ключът към разгадаването на случая на Травърс, и ме обзе въодушевление.

— Къде се крие Ани? — попитах Кайли веднага щом се качихме в колата.

— Нямам никаква представа. — Тя включи на скорост.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Не се обадиха от Националния център за криминални разследвания. Беше Шели Трегър. Чистачката му отишла в апартамента на компанията и открила там Спенс да пуши крек в компанията на още двама мъже.

— Онова телефонно обаждане заради Спенс ли беше? Но ти каза на Кейтс, че имаме огромен пробив по нашия случай! Да не си се побъркала?

— О, определено съм откачила, Зак — кимна тя и едва не сгази един пешеходец, сякаш за да потвърди думите си, в случай че все още изпитвах съмнения.

— Как, за бога, имаше смелостта да излъжеш шефа ни? — продължих аз.

— Зак, тя току-що ни каза, че ни се отнема личното време. Как, за бога, бих могла да й разкрия истината?

— А на мен поне не можа ли да обясниш, преди да ме замъкнеш към това бедствие?

— Нямах достатъчно време, за да измисля подробен план, Зак. — Тя се промъкна през още един светофар на червено. — Освен това ти щеше да се опиташ да ме разубедиш, а сега за мен всяка секунда е ценна. Трябва да го направя и се нуждая от твоята помощ.

— За какво?

— Ти си единственият, на когото имам доверие, че ще ми помогне да влея малко разум на дрогиращия се мой съпруг — отвърна тя.

— Съветникът на Спенс изрично те предупреди, че трябва да го оставиш да стигне до дъното — възразих аз. — Кайли, ти не можеш да го спасиш.

Кайли почти никога не плачеше, но този път забелязах, че полагаше огромни усилия да сдържи сълзите си, които безпощадно напираха в нея. Освен това тя почти никога не ругаеше, но този път се обърна към мен и ми стовари директно проклятията си.

— Да му го начукам на съветника на Спенс! Аз съм негова съпруга. Освен това съм детектив първи ранг от най-елитната част на градската полиция и проклета да съм, ако просто си седя и гледам как мъжът ми отнася десетгодишна присъда за притежание на крек!

32

Апартаментът на Шели се намираше само на пет минути с кола от управлението. С Кайли зад волана това означаваше, че ще разполагам с двойно по-малко време да я успокоя и да снижа бясната й реакция от първа степен по скалата на ДЕФКОН3 до по-лесна за опериране степен на разбесняла се съпруга с къс фитил.

— Имаш ли план? — попитах я аз.

— Познаваш ме, Зак, аз съм методична до мозъка на костите си. Точно затова ме наричат „кралицата на спазването на служебните процедури“ — подметна хапливо тя.

— Слушай ме тогава — ядосах се аз. — Ти си ченге. Не можеш просто така да нахлуеш в апартамент…

— Няма да нахлувам. Шели ми е оставил ключ. Това, което е трябвало да направи, е да смени ключалката, след като е забранил да се ходи там, но е имал доверие на Спенс, че ще играе по правилата. Допуснал е огромна грешка да вярва на наркоман. Спенс е имал ключ, всички портиери са го познавали, така че явно просто е влязъл вътре с танцова стъпка заедно с приятелчетата си Марко и Сет.

— Да не би да познаваш дружките му по дрога? — попитах аз.

— Виждала съм ги покрай „Силвъркъп“. Марко работи в кетъринг фирма, която обслужва продукциите на Спенс. Той е приличен тип, женен е и когато е чист, ходи на терапевтичните срещи, но се е върнал към навиците си преди около година и оттогава не се е измъквал отново. Сет е абсолютен задник. Той е хлапе, сигурно е на не повече от двайсет и четири години, учил е филмово изкуство в университета в Ню Йорк и работи като асистент на продуцента. Държи се винаги като всезнайко, а когато е надрусан, е даже още по-устат. Нито един от тези двамата не разполага с достатъчно пари, за да подхранва навиците си, което е и причината да са се прикачили към Спенс.

— Нека да повторя въпроса — казах аз, докато спирахме пред сградата на Ийст Енд авеню. — Имаш ли някакъв план?

— Не. А ти?

Не отговорих. Единственият ми план за момента беше да я държа далеч от избухване.

Рецепционистът на сградата едва вдигна поглед към нас. Той просто подаде на Кайли чифт ключове и отново се зае с документите, върху които работеше. По всичко си личеше, че вече беше говорил с Шели.

И преди бях влизал в бърлоги, в които се пуши крек, но никога в такава, която се намираше на десетия етаж на луксозна сграда с великолепна гледка към Ийст Ривър. Миризмата ни удари още в мига, в който Кайли отвори вратата. И въпреки че апартаментът не беше разрушен, подобно на декорите в студиото, изглежда, се бяхме натъкнали на последиците от бурно парти. Не беше никак чудно, че чистачката е избягала. Спенс беше превърнал струващия милиони служебен апартамент на Шели в наркоманска бърлога с три спални и три бани.

Във всекидневната заварихме двама мъже, единият отпуснат безжизнено на дивана, а другият на пода, но нито един от тях не беше Спенс. С Кайли бързо претърсихме мястото, ала не намерихме съпруга й.

Върнахме се обратно във всекидневната. Мъжът от пода беше успял да се поизправи до седнало положение, а гърбът му опираше в масичката за кафе, отрупана с наркомански принадлежности. Беше изпружил безжизнено крака върху килимчето пред него.

— Имате ли съдебна заповед, детектив Харингтън? — попита той. — Или просто не си запозната с Четвъртата поправка?

— Името ми е детектив Макдоналд, Сет, и съм тук, защото собственикът на този апартамент е подал сигнал за незаконно нахлуване.

— А аз съм тук, защото надрусаният ти съпруг беше решил да си спретне „вечер навън с момчетата“ и реши да ме покани.

— Виж, Сет, ще те улесня — започна Кайли и се изправи над него. — Само ми кажи къде да намеря Спенс и ще те оставя да си ходиш.

— Да ме оставиш да си ходя? Мога да си тръгна винаги когато пожелая! Вие нахлухте тук без причина. Ако обаче искате да ме закопчаете, добре — действайте! Ще обясня на адвоката си, че ченгето, което ме е арестувало, е жена на наркопласьора ми.

— Полагам огромни усилия да се държа добре с теб — продължи тя с гробовно спокоен глас. — Последен шанс, Сет. Къде е Спенс?

— Искаш да знаеш къде е Спенс ли? Ей сега, веднага… — Той вдигна поглед към нея, след което разтвори краката си още по-широко. — Само че първо да го духаш!

Това беше напълно достатъчно за жената без план до този момент мигновено да измисли брилянтна стратегия за действие. Тя го изрита здраво в топките.

Сет се сви на кълбо, пищейки от умопомрачителната болка, която само някои мъже бяха преживявали, но от която всички се страхуваха.

Сграбчих я за ръка и я дръпнах настрана, в случай че Кайли решеше, че не е била достатъчно ясна. Така през следващите три минути наблюдавахме как Сет се гърчеше задъхан на пода, съсипвайки ръчно тъкания персийски килим на Шели с повръщаното си.

В крайна сметка гърчовете му престанаха и той най-накрая остана свит, стенейки и скимтейки леко.

— Марко — обърна се Кайли към мъжа на дивана с глас малко по-силен от шепот, — видя ли какво стана току-що? Приятелят ти тук долу заяви, че можел да си тръгне по всяко време, когато пожелае. Така като го гледаш, мислиш ли, че може да ходи?

Марко поклати глава, а в ококорените му очи се четеше страх. Той приседна с плътно притиснати колене и две шепи, захлупили интимните му части.

— Кълна се в дъщеря си — не знам къде отиде Спенс. Ние с него сме само приятели. Аз нямам много пари, но съм наясно откъде да се снабдя с качествена стока, така че с него сме добър отбор.

Телефонът ми иззвъня и вдигнах.

— Открихте ли вече Ани Райдър — чу се гласът на Кю от другата страна на линията.

— От Националния център за криминални разследвания още работят по това.

— Значи беше прав — позасмя се Кю. — Моята база данни е по-добра от тяхната. Ани се е върнала отново в Ню Йорк. Наела си е апартамент в Астория.

Той ми продиктува адреса й на авеню „Хойт“. Прекъснах разговора и кимнах на Кайли:

— Имаме попадение при Ани.

— Приключихме тук — кимна тя, после погледна към Марко. — Изнеси този безполезен боклук със себе си на излизане.

Марко задърпа Сет и го накара да се изправи на крака, след което на практика го отнесе до входната врата.

Кайли заключи апартамента и написа съобщение на Шели, че може да изпрати екип да почистят, както и ключар.

— Благодаря ти — каза ми тя веднага щом се върнахме в колата. — Бях като побъркана, когато се изнесохме от офиса на Кейтс, и това, че беше с мен, ми помогна да се успокоя.

Усмихнах се. Общо взето Кайли се беше държала доста спокойно, но се съмнявах дали Сет щеше да се съгласи с това.

33

— През Ед Кох или през Робърт Ф. Кенеди? — попита Кайли, преди да се включим в градския трафик.

Засмях се на глас. Ани Райдър живееше в Куинс, а ние се намирахме в Манхатън — в противоположния край на Ийст Ривър. Имаше само два начина да се стигне отсреща и нито един от тях не можеше да се счита за по-бърз от другия. След като вече се бяхме сдърпали за това, че тя ръководеше парада през цялото време, сега Кайли се опитваше да ми прехвърли отговорността за следващото критично решение с определянето на моста, по който да минем.

— Не срита ли достатъчно топки за днес? — попитах я аз. — Няма значение, стига да ме откараш дотам жив.

Минахме през моста Робърт Ф. Кенеди.

Райдър живееше на седмия етаж на новопостроена петнайсететажна жилищна сграда, предназначена да осигурява достъпни жилища за възрастни наематели. Кайли позвъни на звънеца й във фоайето.

— Госпожо Райдър — започна тя, — от нюйоркската полиция сме. Може ли да ви зададем няколко въпроса?

— Само ако се идентифицирате — прозвуча гласът по домофона. — Не мога да ви отворя вратата, ако не ми покажете доказателство, че наистина сте полицаи.

Кайли ме погледна и се усмихна. Ани успешно играеше ролята на притеснена от крадци възрастна дама. Същият цирк продължи и пред вратата на апартамента й, докато не й доказахме, че сме истински полицаи, и тя в крайна сметка ни позволи да влезем.

Срещу Ани на два пъти бяха повдигали обвинения за измами, но нищо не беше издържало срещу нея в съда. Въпреки това снимката й все още фигурираше в нашата база данни. Жената, която ни отвори вратата обаче, нямаше нищо общо с лицето от полицейските снимки — с онзи проницателен, студен като лед поглед и надменно вирната брадичка на петдесетинагодишна жена. Сегашната беше с двайсет години по-възрастна и с прибраната си в кок сива коса и топлата весела усмивка приличаше повече на жена, която биха избрали да играе бабата фермерка в някоя от рекламите по „Холмарк“.

— С какво мога да ви помогна, полицаи? — попита тя.

— Търсим сина ви Теди — казах.

— Значи трябва да се свържете с пробационния му надзорник. Онзи момък винаги знае къде е Теди, и то много по-добре, отколкото родната му майка — обясни тя и театрално извъртя очи в жест, който сякаш бе заимствала от някой сериал от петдесетте.

— Кога го видяхте за последен път? — заинтересува се Кайли.

Ани подпря брадичката си и се замисли за миг.

— О, сетих се! — възкликна тя. — Дойде тук на вечеря в понеделник вечерта. Бях направила пай с месо. След това двамата гледахме телевизия и ядохме десерт.

— Какво даваха по телевизията? — зададе Кайли стандартния въпрос за такива ситуации.

— Ами аз много обичам предавания за знаменитости… Затова включихме на онова, в което на живо показваха холивудската премиера. Беше ужасно! Седяхме си тук с моя Теди и хапвахме сладолед „Чънки Мънки“, гледахме коя ли ще е следващата звезда, която ще се появи на червения килим, и изведнъж една лимузина катастрофира и излезе новината, че онази горкичката актриса е била простреляна.

Не бяхме попитали за алибито на Теди за понеделник вечерта, но тя и сама беше решила да го включи в протокола. Измислената й история имаше достатъчно подробности, така че тя успя да я пробута, гарнирана с топла бабешка усмивка — същата, каквато бях сигурен, че ще покаже и на съдебните заседатели, когато излезеше да свидетелства в защита на сина си.

— Можете ли да ми обясните какво става, че искате да говорите с Теди? — попита Ани. — Той е допускал някои грешки, но си излежа присъдата и сега пак е влязъл в правия път.

Обичайно не отговаряме на подобни въпроси, но тя така или иначе вече знаеше защо бяхме тук.

— Разследваме убийство — казах аз. — Един човек на име Реймънд Дейвис е бил прострелян в апартамента си.

Ани прикри ужасена устата си и с двете си длани.

— Надявам се, че не подозирате Теди — прошепна. — Те с Реймънд бяха най-добри приятели, но моят син никога не би наранил човек — добави тя и очите й се наляха със сълзи. — Той е възпитан така.

— Теди споменавал ли ви е някога за Реймънд? — попитах я аз. — Чували ли сте например някой да му е отправял закани?

— Ще ми се да можех да ви помогна, но нали знаете какви са момчетата… Теди никога не споделя с мен, прави го винаги само с баща си — довери ни тя. — Двамата например имаха един дълъг разговор в понеделник вечерта, докато приготвях вечерята.

Бинго! Най-накрая щяхме да я заловим в лъжа. Кю ни беше казал, че Бъди Райдър е мъртъв и данните от Националния център за криминални разследвания го бяха потвърдили.

— В такъв случай вероятно баща му ще може да ни помогне — заявих аз. — Може ли да говорим с него?

Тя сложи ръка на рамото ми и ме отведе до полицата на стената.

— Можете да говорите с него, колкото искате. — Ани посочи бронзова урна с имената на Бъди Райдър, гравирани отпред. — Само не очаквайте и той да ви отговаря.

Шах и мат!

— Дай ми плика, моля — настоя Кайли веднага щом се качихме в асансьора на тръгване.

— Опитах се — казах. — А отстрани изглеждаше ли правдоподобно?

— Не. Тя те изпързаля здраво. Старото момиче можеше да заиграе танца на победата още след като спомена за сладоледа „Чънки Мънки“ и „онази горкичката актриса, която е била простреляна“ — изимитира я Кайли.

— Знам. Тя разполагаше с правилните отговори още преди да й зададем въпросите.

— Майките лъжат, Зак. А Ани Райдър го прави много по-добре от голяма част от останалите — отбеляза Кайли.

34

Върнахме се в управлението три часа след като бяхме напуснали офиса на Кейтс под мнимия предлог, че отиваме да търсим Ани Райдър.

— Капитан Кейтс сигурно се чуди защо се забавихме толкова — отбеляза Кайли и ми се усмихна глуповато.

Тайното ни отиване до апартамента на Шели и схватката на Кайли с надрусаните приятели на Спенс бяха изяли сериозна част от времето ни, а ухилената й физиономия имаше за цел да ме уведоми, че на нея не й пукаше.

— Ще ми трябват пет минути, преди да се качим в офиса й — казах аз и тръгнах пръв по стълбите.

— Какво е по-важно от това да осведомим Кейтс? — поинтересува се Кайли.

— Спасяването на връзката ми с Черил.

— Лоша идея. Кейтс ни забрани личното време. — Кайли отново ми се усмихна.

Показах й среден пръст и двойно по-бързо се затичах нагоре по стълбите към офиса на Черил. Нея обаче я нямаше. Поех на бегом обратно по стълбите към офиса на Кейтс и влязох вътре само на крачка след партньорката ми.

Кейтс беше в среща, но заряза всичко в мига, в който ни видя. Сигурен съм, че ни каза нещо, но не разбрах и дума — просто стоях на прага и зяпах другите трима души вътре. Там бяха помощният ни екип Бетанкорт и Торес, както и Черил.

Тя ме погледна и се усмихна леко. При по-внимателно вглеждане ми се стори, че по-скоро се е намръщила леко. Пристъпих в кабинета, докато Кайли вече представяше на Кейтс сбитата версия на посещението ни при Ани Райдър.

— Тя определено знае къде е Теди — отбеляза Кайли, — но е прекалено умна, за да ни отведе до него.

— Въпреки това ще изпратя екип да държи апартамента й под око — обеща Кейтс. — Наличието на каквито и да били сведения е по-добро от абсолютната им липса.

— Благодаря — кимна Кайли.

— Радвам се, че дойдохте — продължи Кейтс. — Тъкмо обсъждахме докъде сме стигнали с болничните обири. Торес, разкажи им какво пропуснаха.

— Лин Лайън не е припарвала близо до болница, откакто започнахме да я следим — обясни Торес. — Знае за нас.

— Не знае за нас — поправи я Бетанкорт. — Знае, че прикритието й е нарушено, и този, с когото е работела, също е наясно с това. Изглежда, дните й на вътрешен човек са преброени.

— И сега какво? — попита Кайли. — Няма как да ги чакаме да ударят друга болница с надеждата да се провалят.

— Напротив. Ще ги чакаме да ударят друга болница — отбеляза Кейтс, — ала този път ще бъдем вътре в болницата и ще сме готови да ги посрещнем.

— В петте квартала има над сто големи болнични заведения — отбеляза Кайли. — Не можем да покрием всички.

— Достатъчно е да бъдем само в едно и Черил има идея как да свием обсега единствено до правилната болница. Ще я оставя тя да ви обясни — заяви Кейтс.

Забележката й беше право в целта и на Черил й отне по-малко от минута, за да ни представи идеята си.

— О, харесва ми — каза Кайли, — но няма как да го направим без съдействието на Хауърд Сайкс.

— Тогава говорете с него и се върнете да ми докладвате — нареди Кейтс. — С това сегашната ни среща приключи.

Групата ни се разпръсна и Черил мина покрай мен в коридора.

— Черил, може ли да поговорим? — последвах я аз.

Тя посочи с ръка просторната открита зала наоколо, пълна с полицейски очи и уши.

— Тук не е подходящото място за разговор, Зак.

— Трябва да ти кажа само шест думи — настоях аз.

— Добре. — Тя ми направи знак да я последвам. Отвори вратата към стълбището и тръгна надолу по стълбите. Отначало реших, че отиваме в нейния офис, но на следващата площадка тя се спря и двамата се озовахме съвсем сами на празното стълбище. Това беше максималното лично пространство, което можех да получа. — Шест думи — напомни ми тя.

Поех дълбоко дъх, погледнах я в очите и започнах:

— Аз сгреших. Ти беше права. Съжалявам.

Когато бях на седемнайсет, баща ми ме беше научил на това след една голяма караница с приятелката ми в деня преди абитуриентския ни бал. Те бяха свършили страхотна работа за тогавашната ми партньорка за бала, но определено не минаваха пред Черил.

— И това ли беше? — поинтересува се тя.

— Не. Извинението е само началото. Искам да поговорим за случилото се и да ти докажа, че няма да се повтори — заявих аз.

— Няма как да стане точно тук — отбеляза тя и направи неопределен жест към тъмносивите стени на стълбището и кутията на пожарогасителя върху стената.

— Мислех си за вечеря — признах аз.

— Надявам се, че не очакваш аз да сготвя — изгледа ме Черил.

— Не, мислех си, че мога да спретна нещо приятно и за двама ни.

Тя се усмихна леко.

— Или пък може да се отбием в закусвалнята на Гери? — подразних я аз.

Усмивката й стана по-широка.

— Добре де, ще изстрелям и последния си куршум, ресторантът на Паола — заявих аз, изричайки името на любимото й заведение. — Мога да се обадя на Стефано и да го помоля даже да ни изпекат някой скромен пай за десерт.

Усмивката й избухна в неконтролируем весел смях, в който се четеше: „Този мъж е невъзможен“.

— В седем часа — съгласи се тя. — Ела да ме вземеш от моя офис.

И заслиза по стълбите към втория етаж, а аз се върнах към третия. Тази вечер нямаше да спя на дивана.

35

Джеръми Невинс не беше убивал никого, но застрелването на Реймънд Дейвис ни най-малко не го притесни. Арогантното копеле си го заслужаваше. Отначало той беше прецакал най-големия удар на Джеръми, а след това бе имал нахалството да му поиска повече пари.

Джеръми седеше на маса в един бар с полуизядена порция пилешки крилца и недокосната бира „Стела Артоа“ пред себе си. Не беше гладен, но имаше нуждата от достъп до безплатен безжичен интернет, а нямаше по-умряло място от спортен бар в три часа следобед. Поправка, часът е 3:01!, отбеляза наум той и сведе поглед към ръчния си часовник марка „Одемар Пиге“ за осемдесет хиляди долара.

Часовникът му беше подарък или по-скоро нещо като бонус за сключването на сделката. Но при мисълта за гърнето с осем милиона долара печалба, което го очакваше след края й, Джеръми би се съгласил дори и ако му бяха подарили обикновен „Таймекс“.

Планът беше идеален, докато неговият самовлюбен съучастник Лео изненадващо реши да не се качва в лимузината, защото не изглеждал добре.

Затова сега Елена беше мъртва, огърлицата беше изчезнала, а Джеръми беше съвсем сам и се опитваше да състави резервен план.

Нямаше представа къде е бижуто, но беше сигурен у кого се намираше — беше при майката на Теди Райдър. Допреди миналата вечер никога не беше виждал Теди, но знаеше всичко за него. Този тип нито веднъж през живота си не беше измислял нещо сам, а сега, когато беше ранен и уплашен, щеше да побегне право вкъщи при мама.

Джеръми знаеше отлично къде да я намери. Когато планираш престъпление с боклук като Реймънд Дейвис, по-добре е да си предварително подготвен за всичко. Джеръми беше прикрепил проследяващо устройство от долната страна на „Хондата Сивик“ на Реймънд за всеки случай — ако онзи решеше да вземе огърлицата и да отпраши нанякъде с нея.

Джипиесът обаче беше оправдал поставянето си по-скоро от очакваното. През седмицата преди обира колата беше пътувала два пъти от апартамента на Теди на авеню „Хойт“ до Астория. Антената на Джеръми работеше през цялото време, затова още на третия ден той проследи хондата до прага на Ани Райдър.

Знаеше за историята на старата измамница и беше наясно, че дори и да я заплаши с пистолет, това нямаше да я накара да му даде огърлицата. Единственият начин да се добере до безценния накит беше да й предложи сделка, а след това да накара Лео да плати цената за това.

Той отвори браузъра на мобилния си телефон и прегледа новините на Гугъл. Нямаше нищо за застреляния Реймънд Дейвис. Или ченгетата го бяха взели за поредната бройка в черната статистика, която не си струваше хабенето на мастило, за да отразят убийството му, или вече бяха открили връзката му с Елена Травърс и бяха поставили забрана за публикуване.

Телефонът извибрира в ръката му и той се намръщи. Беше Соня Чен. Точно сега нямаше желание да говори с нея, но тя беше прекалено близка до братята Басет, следователно нямаше как да я пренебрегне.

— Здравей, бебче — прошепна той в телефона. — Как е днес най-сексапилната пиарка?

— Ужасно. Ела в апартамента ми.

— Зает съм, мила.

— Ела само за час. Моля те — настоя тя.

— Соня, и аз съм в палаво настроение, но…

— Не се дръж като задник, Джеръми. Не съм споменала, че съм в палаво настроение. Уплашена съм. И съм самотна. Не мога да спя. Никога преди не съм била замесена в нещо подобно. Елена е мъртва, а аз не мога да спра да мисля какво би станало, ако бях успяла да убедя Лео да се качи в колата при нея…

— Соня, и аз съжалявам, но недей да се обвиняваш. Това, което се случи, е много тъжно, ала вината не е твоя. То просто се случи — отвърна Джеръми и зачака за отговора й, но не последва нищо. — Соня, думите ми помогнаха ли ти, скъпа? — попита той накрая.

— Би ми помогнал повече, ако дойдеш тук и ми ги кажеш лично — отговори тя, завършвайки молбата си с въздишка. — Ела само за малко, наистина не искам да бъда сама, моля те.

Без нея Джеръми никога не би се запознал с Лео Басет. Той не я харесваше вече, но имаше нещо, което беше научил, докато причакваше плячката си сред богатите и суетните. И това беше: в нито един момент и по никакъв повод да не изгаря мостовете зад себе си.

Отново погледна часовника си, който сякаш му говореше: Колко жалко, че китката ти струва цяло състояние, но останалата част от теб не струва нищо.

— Разбира се. Ще дойда, бебчо — съгласи се той. — Тръгвам веднага.

Срещата му очи в очи с Ани Райдър щеше да почака.

36

Всяка жена, която убеждава мъжа, че иска да я гушкат, а не да я чукат, лъже или себе си, или мъжа, или и двамата, мислеше си Джеръми, след като беше довел Соня до третия й мощен оргазъм за последните час и половина.

Първият я беше оставил разплакана и той я държа в прегръдките си, докато тя хлипаше за мъртвата актриса. Вторият беше по-радостен, подобен на старомодното чукане без обвързване, а последният път беше по-бавно и отначало по-нежно. Той не бързаше и отдели достатъчно време, за да я подразни с език и да я приласкае с леки целувки, след което я придърпа в скута си и продължи да поддържа нейния лек и ненатоварващ ритъм.

И точно в мига, в който Соня започна да забавя, Джеръми я вдигна, тя обви плътно крака около кръста му, а той я притисна към стената. И започна с дълбоките си и силни тласъци, които скоро я накараха да избухне в пълно отдаване, стенейки „Не спирай“.

Поредният доволен клиент, помисли си Джеръми, докато си вземаше душ. Всеки беше добър в нещо, а самият той беше надарен с необходимото оборудване и владееше техниката, с която ги караше да достигат до неизпитани висоти на любовното удоволствие.

Накрая не всички го помнеха с добро. Някои го презираха, други го искаха мъртъв, ала никога нямаше да го забравят.

За жалост, нито частица от чара или сексуалната му мощ можеше да му помогне при следващото му посещение. Всичко, от което човек се нуждаеше за среща с Ани Райдър, беше хитрост, а той знаеше достатъчно за нея, за да е наясно, че тази жена я притежаваше в излишък.

И все пак, когато сивокосата дама отвори вратата на апартамента си, Джеръми не успя да се сдържи.

— По-млада си, отколкото очаквах — изрече той по стар навик.

— А ти си точно толкова скапан, колкото очаквах — отговори му възрастната жена, изтиквайки го навътре към всекидневната си. — Сядай — нареди му тя.

Той приседна на розовия й диван, а тя се настани до него, като коленете им се докоснаха.

— Ти ми се обади пръв — започна Ани. — Какво имаш предвид?

— Синът ти държи моята огърлица.

— Твоята огърлица ли? — възкликна тя. — Явно двамата с теб не говорим за едно и също, защото огърлицата, която е в устите на всички телевизионни репортери, принадлежи на онези братя Басет.

— Така беше, но аз наех сина ти и приятелчето му да ми я донесат и те се провалиха с тяхната част от сделката.

Ани се усмихна:

— А доколкото разбирам, според Законите на Джеръми наказанието за провал е куршум в мозъка.

— Това беше само едно нещастно недоразумение — оправда се той.

— А какво ще кажеш за прострелването на сина ми? И това ли беше нещастно недоразумение?

— Госпожо Райдър…

— Моля те, наричай ме Ани. — Тя положи длан върху ръката му.

— Може ли да престанем с тези глупости, Ани? — попита той и отдръпна ръката си, след което се изправи. — Аз не съм някой от шараните ти. Аз съм човекът, наел Реймънд и Теди да свършат една проста работа, а те я превърнаха в бедствие, озовало се по първите страници на вестниците. В обобщение — в момента ти разполагаш с най-горещото бижу на планетата, а в околовръст от три хиляди километра няма търговец, който да приеме огърлицата, заради която загина Елена Травърс. Затова можеш просто да я продадеш на мен или пък да си я носиш на следващото ти чаено парти и да гледаш как останалите старици се подмокрят. Освен, разбира се, ако не си гъста с някой бижутериен гангстер от Антверпен или Амстердам…

— Напусни! — прекъсна го Ани.

— Какво?

— Чу ме. — Тя също се изправи и нареди: — Напусни дома ми, невъзпитан, цапнат в устата дребен сопол такъв! Излизай, преди да съм извикала ченгетата.

— Виж, съжалявам за думите си. Искам само огърлицата — опита отново Джеръми.

— Нямам никаква огърлица, а дори и да имах, нямаше да я продам на някакъв си нахален и невъздържан тип — повиши глас тя и бръкна в джоба си, откъдето извади малък цилиндричен предмет. — Това е лютив спрей. Използвала съм го и преди и ще го използвам отново. Излизай! — подкани го тя.

Ани отвори вратата и загледа безмълвно как Джеръми се отдалечаваше от нея заднишком. Миг по-късно врътна ключа след него.

Теди излезе от спалнята.

— Мамо, беше страхотна, но сега никога няма да успеем да продадем огърлицата — каза той.

— Разбира се, че ще я продадем.

— На кого?

— На твоето приятелче Джеръми. Той ще се върне и следващия път, когато се появи, ще ми покаже малко уважение — заяви тя.

— Мислиш ли, че ще се върне?

— Не и тук, но ще ми се обади след по-малко от час. Гарантирам ти.

— Ти си най-готината майка на света!

— Благодаря ти, миличък. А ти как се чувстваш? Боли ли те все още?

— Боли, но не е кой знае какво — успокои я Теди.

— Искаш ли да ти донеса нещо? Да ти направя ли чай?

— Да, супер — въздъхна той.

Ани напълни чайника и го постави на котлона, след което отвори един от кухненските си шкафове и извади тенекиена кутия с бисквити.

— Абе, мамо, може ли да те питам нещо? — обади се Теди.

— Разбира се, питай.

— Лютивият спрей не се ли счита за нещо като оръжие?

— Той е за самозащита, но на практика може да бъде доста опасно оръжие — обясни Ани.

— Но ти нали забраняваше оръжията? Как така се оказва, че носиш лютив спрей в джоба си?

Ани извади отново цилиндричния предмет.

— Това ли имаш предвид? — попита тя и го вдигна пред очите му.

Теди се ухили:

— Хванах те натясно, мамо. Как ще се оправдаеш сега?

Ани насочи цилиндъра право към лицето си и натисна бутона, за да впръска част от течността в устата си.

— Освежител за уста — усмихна се тя. — Казва се „Зимна свежест“. Имаш ли някакви други въпроси?

37

— Иди в отсрещния апартамент и поспи малко — нареди Ани на сина си, след като привършиха с чая и бисквитите.

— Е, мамо — размрънка се Теди, — онова място вони на котки. Защо да не мога да си остана тук?

— Защото това място вони на ченгета. Тази сутрин идваха двама детективи. Какво да сторя, ако отново почукат на вратата ми и този път носят заповед за обиск? Да им кажа да дойдат след пет минути, така че да мога да поразчистя ли?

— Добре де — нацупи се Теди. — А ти какво ще правиш?

— Имам среща — заяви Ани, а в очите й се четеше усмивка. — А сега изчезвай оттук, за да се направя достатъчно красива за този, с когото ще си имам работа.

Тя отвори входната врата, огледа коридора в двете посоки, направи знак на Теди и той се промъкна у съседите само за няколко секунди.

След това Ани се върна в спалнята си, отвори гардероба и се огледа в цял ръст в голямото огледало. Намръщи се. „Ще имам доста работа“, каза си тя.

И се зае. Първо се гримира, след това си оправи косата, после облече една рядко носена, но все още много стилна черна коктейлна рокля на „Каролина Херера“. Последваха чифт обувки на среден ток, две пръски парфюм, а накрая тя с леко треперещи пръсти закопча смарагдово-диамантената огърлица на шията си.

Върна се пред огледалото и отново разучи отражението си.

— Огледалце, огледалце на стената — изрецитира тя на глас, — коя сега носи осем милиона на шията?

Върна се във всекидневната и застана пред урната с мъртвия си съпруг.

— Какво мислиш, Бъди? — започна тя и се завъртя внимателно. — Обикновената й цена е три хиляди, но нали ме знаеш колко изгодно пазарувам! Взех я направо без пари от „Бергдорф“.

Засмя се сама на думите си и почти чу смеха на мъртвия си съпруг. Взе урната от полицата, постави я на кухненската маса и седна срещу нея.

— Малко съм объркана, Бъди — започна тя, — някой и друг съвет ще ми бъдат от помощ.

Ани постави дланите си от двете страни на урната и затвори очи.

— Във вестника пише, че тази дребна дрънкулка струвала осем милиона, но аз не отбирам много-много от бижута. Ти как мислиш? Колко ще можем да измъкнем от този тип Джеръми за нея? Четиридесет цента за всеки долар добре ли е?

Бъди не отговори.

— Трийсет цента? Двайсет и пет? — продължи да пита тя.

Дланите й почувстваха лека топлина, когато стигна до петнайсет, и изтръпнаха леко, когато спомена дванайсет.

— Значи, ако той ще направи милион от тази сделка, колко трябва да бъде моят дял? — попита отново тя.

Изброи още няколко числа, докато двамата в крайна сметка не достигнаха до консенсус за 17,5 процента.

След това говориха още, предимно за Теди, защото той винаги беше най-голямата им грижа. А накрая тя му се извини, задето не беше спазила обещанието си. Бъди беше помолил да разпръсне праха му по главната улица в Лас Вегас и Ани се беше съгласила, само дето не беше уточнила кога ще се случи това.

„Теди ще има достатъчно време да разпръсне праха и на двама ни. Междувременно ти ни трябваш наоколо“, беше заключила тя.

Поседя така още десет минути, докосвайки урната с длани, докато телефонът иззвъня. Тя вдигна и включи разговора на високоговорител, така че и Бъди да чува.

— Госпожо Райдър, Джеръми се обажда. Вижте, съжалявам. Първата ни среща не премина добре. Може ли да поговорим отново? — попита той.

— Ти може да говориш — каза Ани, — а аз мога да те слушам.

— Първоначално наех Теди и Реймънд за петдесет хиляди, след това качих парите на деветдесет. Ще ти дам сто двайсет и пет хиляди.

— Сто седемдесет и пет хиляди — настоя Ани. — Или нямаме…

— Добре, съгласен съм — прекъсна я Джеръми. — Но ще ми трябва време да намеря парите. Какво ще кажете да намина утре по обяд?

— Добра идея. Донеси си хлороформ и голям празен куфар. Ти да не мислиш, че съм толкова глупава? Това ще се случи или на обществено място, или въобще няма да стане! — заяви Ани.

— Добре, добре. Какво ще кажете за Сентрал парк?

— Джеръми, възрастни дами без каквито и да било бижута стават жертва на грабежи в Сентрал парк. Ще се видим на улица „Хаустън-изток“ номер 205 на обяд.

— Какво има там? — попита Джеръми, след като повтори адреса.

— Огърлицата ти — отговори тя и затвори.

Свали бижуто от шията си, уви го в празна найлонова опаковка от лекарства, вдигна капака на урната и пусна пакетчето вътре.

— Наглеждай ми я, Бъди — помоли тя. — Ти си единственият, на когото имам доверие.

38

— Изглежда, си успял да говориш с Черил след срещата ни при Кейтс — отбеляза Кайли, докато маневрираше с колата по Трето авеню в най-натоварения час. Отивахме да говорим с Хауърд Сайкс в „Грейси Меншън“. — Вие, двете влюбени гълъбчета, успяхте ли най-накрая да заздравите връзката си?

— Да говоря, е доста силно казано — въздъхнах. — По-скоро се засякохме за кратко като два кораба в нощта, само дето бяхме две ченгета на стълбището. А заздравяването на връзката ни е още по-несигурно казано. В момента тя по-скоро се държи на нещо като свободно падане. Колкото до влюбени гълъбчета…

— Разбрах, разбрах… — прекъсна ме Кайли и зави рязко вдясно по Осемдесет и осма улица — съжалявам, че попитах.

— Недей да се извиняваш. Радвам се, че имам на кого да си го изкарам. Тази сутрин беше права да кажеш, че съм близал рани. Когато се прибрах снощи, бях принудително настанен на дивана и не успях да видя Черил чак до тази сутрин. И тъй като човек не може да направи това, което трябва, в управление, пълно с любопитни ченгета, ще се опитам да оправя нещата довечера, щом я заведа на вечеря в „Паола“.

— И ми наговори всичко това, защото си въобразяваш, че се интересувам от сапунената опера, която наричаш твой любовен живот? — попита Кайли. — Или просто ми намекваш по не толкова деликатен начин да не ти се обаждам довечера, защото ще си зает да поправяш нанесените щети?

— А ти как мислиш, детективе? — подразних я аз.

— Фино настроените ми детективски инстинкти ми подсказват, че ако ще водиш Черил на вечеря и вино в „Паола“, значи тя определено няма да скъса с теб преди вечеря — заключи Кайли.

Прекосихме източната част на Енд авеню и спряхме на алеята пред дома на кмета, след което се идентифицирахме пред охраната. Един от охранителите ни придружи до кабинета на Хауърд и преминах направо към работата, заради която бяхме дошли.

— Сър — започнах аз, — имаме трийсет и пет хиляди полицаи на разположение. Това е повече от достатъчна човешка сила, за да разпределим по един екип във всяка възможна болница в петте предградия и да чакаме бандата да удари отново, само че… — млъкнах и оставих думата да увисне във въздуха за момент.

— Само че — продължи той, запълвайки неизреченото — няма как да мобилизирате толкова много хора и да очаквате да запазим в тайна подобна мащабна акция.

— Точно така.

— Работил съм с двама ви достатъчно дълго, за да се досещам, че не сте дошли тук, за да ме помолите да позволя публичното оповестяване на информация за това разследване — каза той. — Значи имате план, нали?

— Всъщност — обади се Кайли — психологът на управлението ни, доктор Черил Робинсън, измисли идеята. Ние със Зак я харесахме, но не можем да я осъществим без значителна помощ и съдействие от ваша страна.

— Какво мога да направя? — попита Сайкс.

— Имаме нужда от вас да ни помогнете да подготвим следващия обир.

— Вие… Искате да ви помогна да оберете болница?

— Не, сър. Искаме да помогнете на тях да оберат болница, а ние ще сме там и ще ги причакваме.

— Господи! — възкликна Хауърд Сайкс. — Може би гледам прекалено много криминални сериали по телевизията, но си мислех, че вие, детективите, научавате какъв е проблемът, след което търсите улики и едва след това проследявате сами престъпните копелета.

— Тези копелета не оставят много улики — отбелязах аз.

— И коя от почитаемите градски болнични институции предлагате да бъде предопределената жертва? — поинтересува се той.

— Болница „Хъдсън“, ако успеете да ги убедите — заявих.

— И на какво дължат тази чест?

— Причините са две. Първи е факторът „сигурност“. Тези престъпници са добре въоръжени. Досега не са използвали оръжия, но ако се натъкнат на капан и бъдат изправени пред екип от морски тюлени, може би няма да се предадат без бой. В момента болница „Хъдсън“ е в процес на реновация и можем да ограничим операцията до два етажа, в които няма да се намират нито пациенти, нито болничен персонал.

— А каква е другата причина? — попита Сайкс.

— Смятаме, че „Хъдсън“ имат нещо, което онези желаят — обади се Кайли.

— Досега са крали всичко от всякъде — възрази Хауърд. — Стратегията им, изглежда, се изчерпва с това, че ако не е трайно заковано, значи могат да го отмъкнат. Откъде бихте могли да знаете какво ще поискат да вземат?

— Доктор Робинсън е направила анализ и се оказва, че крадците са доста по-избирателни, отколкото изглежда на пръв поглед. Никога не крадат един и същ вид оборудване два пъти.

— Е, и? Кражбите все пак са си кражби — сви рамене Сайкс.

— Има някои особености — поясни Кайли. — Ако някой нахлуе в магазин и задигне етажерка с петдесет палта, много вероятно е тези палта да се озоват на черния пазар. Но какво става, ако нахлуе в същия магазин и открадне само две палта, шест рокли, няколко панталона и чифт обувки?

— Звучи така, сякаш жена му го е пратила да напазарува — отбеляза Хауърд.

— Именно. Тези типове крадат едно от тези, три от вторите и едно от третите видове оборудване. Според теорията на доктор Робинсън те бавно и по малко събират оборудване за едно-единствено медицинско заведение.

— Господи! — възкликна Сайкс. — Да не мислите, че така оборудват своя собствена болница?

— Да, но все още не разполагат с всичко, което им е нужно.

— И какво смятате, че ще пожелаят да си вземат?

— Доктор Робинсън е изчислила, че на база медицинските потребности на голяма част от населението, както и на база пазарната стойност на оборудването за диагностика, тези хора биха се изкушили сериозно да се сдобият с уникална по рода си апаратура за мамографски изследвания — обясни Кайли.

— А „Хюстън“ наскоро закупиха две такива машини — заключих аз.

— Познавам изпълнителния им директор, Фил Ландсберг — каза Сайкс.

— А ние познаваме началника на охраната им, Франк Каваларо — добавих аз.

Хауърд Сайкс се облегна на стола си, разтърка чело с пръсти и затвори очи за петнайсетина секунди, преди да вдигне поглед към нас.

— Смятате ли, че наистина ще можете да се справите с това? — попита той.

— Не и без вашето участие — отговорих. — Вие какво мислите, сър? Ще можете ли да ни помогнете?

— Какво мисля аз ли? Ами че това е крайно откачено! Напълно и невъзвратимо шантаво е — заключи той. — Мога обаче да се обадя на Фил Ландсберг утре сутрин и да видя дали няма да успея да го убедя да се присъедини към тази лудост.

39

Джеръми Невинс, облечен само в черни еластични боксерки, прекоси стаята и се зае да изследва съдържанието на хотелския минибар.

— Можеш ли да повярваш що за цени имат тези боклуци? — попита той. — Бурканче ядки от макадамия и бутилка „Хайнекен“ тук струват повече от първата ми кола.

Лежащият гол сред чаршафите Лео Басет се засмя и разгледа мускулестото и изваяно тяло на трийсет и две годишния мъж, който се разхождаше само на няколко метра пред него.

Да прекарват всяка сряда вечер заедно с Джеръми в луксозния апартамент в хотел „Морган“, се беше превърнало в тяхна традиция, в мъничко бягство от останалата част на света. А сега, след смъртта на Елена, проваления обир и лудата идея на Макс да продадат името на компанията си, Лео имаше още по-голяма нужда от такова бягство.

— Какво си мислиш? — попита Джеръми, докато отваряше капачката на бирата.

— Колко много те обичам и колко много ненавиждам Макс — призна Лео.

— И аз те обичам. А Макс не е чак толкова лош.

— Той е луд. Иска да продаде душата ни на дявола! Ще превърне името Басет в марка като „Макдоналдс“.

— Това би било ужасно. — Джеръми извади ядка макадамия от буркана, след което изкусително я постави на езика си, преди внимателно да я пъхне в уста. — Помисли си само за последствията — ще изкараш милиони долари, може би дори милиарди. Не знам, не съм много силен в математиката.

— Не ме интересува колко пари ще направя. Името Басет означава върховен лукс. Винаги когато се представям, виждам как ме гледат хората. Името звучи така, сякаш произнасям Тифани или Булгари. Имаш ли представа колко добре се чувствам от това?

Джеръми го дари с една по момчешки нацупена физиономия.

— А аз си мислех, че моята задача е да те карам да се чувстваш добре… — Той остави бирата и застана в предизвикателна поза.

— Да, така е и вече закъсняваш за работа — подразни го Лео и изстена нетърпеливо под чаршафите.

Джеръми пъхна два пръста под ластика на боксерките си, облиза устни и с бавни и предизвикателни движения започна леко да смъква еластичната материя.

Лео се ококори и дишането му се учести.

Всички си падат по доброто представление — помисли си Джеръми, — а Лео е много по-добра публика от повечето.

— Но първо… — продължи Джеръми и остави ластикът да се върне отново на мястото си — имаме още малко недовършена работа. Открих огърлицата.

— Сериозно ли говориш? — изправи се в леглото Лео.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Чаках да си в подходящо настроение да възприемаш, а сега, като те гледам, ми се струваш доста възприемчив — подразни го Джеръми.

— У кого е?

— У същия тип, който избяга с нея снощи — Теди Райдър. Само че я е дал на майка си. А трябва да ти призная, Лео, тази жена изглежда като старата дама от Златните момичета, но играе наистина твърдо! Умее да води преговори с вещината на цял профсъюз!

— И колко иска за нея? — поинтересува се Лео.

— Сто седемдесет и пет хиляди.

— Повече е, отколкото съм плащал преди, но все пак е капка в морето — сви рамене Лео. — Ще приберем осемте милиона от застрахователната компания и въпреки че Макс ще трябва да нареже по-големите камъни, те все още ще струват поне пет-шест милиона.

— И аз предположих, че ще се съгласиш, затова й казах, че имаме сделка — отбеляза Джеръми. — Все още имам деветдесетте хиляди, които ми даде. Трябват ми само още осемдесет и пет в брой преди утре на обяд.

— Няма проблем — обеща Лео. — Само недей да изчезваш с тях.

— Не се тревожи, скъпи. Обещавам да не избягам с парите ти, макар да твърдиш, че не ти пука дали ще станеш милиардер.

Беше искрен. Ани Райдър щеше да получи всичките сто седемдесети пет хиляди. Джеръми искаше само огърлицата. Нямаше нужда Макс да нарязва камъните й. Вече се беше договорил с един бижутер, който работеше с диаманти в Белгия, и си беше запазил билет за първия полет до Брюксел утре вечер.

— Е, какво ще кажеш? — попита Джеръми. — Стига ли толкова бизнес за една вечер?

— Повече от достатъчно ми е — усмихна се Лео.

Джеръми взе дистанционното на стереоуредбата, усили музиката и прекара следващите пет минути в художествено разсъбличане на няколко квадратни сантиметра найлон и спандекс. Когато танцът приключи, той застана в средата на стаята в цялото си голо великолепие. Лео го желаеше до смърт.

— Ела при татенцето, бебче — подкани го той и отметна чаршафите.

Джеръми пропълзя в леглото, а дебелият отпуснат мъж го придърпа към себе си и натика дебелия си език в устата му, след което посегна между краката му.

Джеръми изстена убедително. Все пак това си беше работа като всяка друга.

40

Има три причини, поради които обичам ресторанта на Паола. На първо място са неповторимите италиански ястия, които Паола Ботеро е донесла със себе си от Рим в Америка. На второ — искреното гостоприемство, с което ме посрещат всеки път, когато прекрача прага. Тази вечер не беше по-различна и синът на Паола, Стефано, ни поздрави с възторженото: Buona sera, доктор Робинсън, синьор Джордан, придружено с топли прегръдки, от които се почувствах така, сякаш не бяхме клиенти на ресторанта, а приятели, поканени на вечеря.

И трето — това за мен беше идеалното място, където да заведа приятелката си, след като се бях държал като глупак.

— Толкова си предсказуем — отбеляза Черил, докато ни наливаха вино в чашите. — Когато и да дойдем тук, все ще е на вечеря заради извинение.

— Поне има последователност в лудостта ми — подхвърлих аз. — А и ако ме зарежеш, утехата ще е, че ще си остана с хубавата вечеря.

— Няма да те зарязвам. Харесва ми да съм с теб. Просто не съм сигурна дали мога да понеса живота с теб — каза Черил.

— Извинявай. Наистина провалих по отвратителен начин изненадата ти миналата вечер.

— Не знам дали ти я провали. Мисля, че ти си си просто Зак, който се държа като Зак.

— Но това не е Зак, когото ти заслужаваш. Ти беше планирала фантастична вечер, а когато телефонът иззвъня, аз станах и…

— И избяга.

— През цялото време непрекъснато се убеждавах, че аз съм ченге, ченгетата правят така, ала това не беше полицейско обаждане. Беше…

Млъкнах, защото се оказа по-трудно за обяснение, отколкото мислех, а и се притеснявах да не влоша положението още повече.

— Какво беше? — попита Черил.

Отпих глътка от виното, преди да отговоря.

— Тази сутрин се отбих в закусвалнята и разказах на Гери какво съм сторил. Незабавната й реакция беше: „Защо си си тръгнал…“, извинявай: „Защо си избягал!“, а аз отговорих, че правя така винаги когато има девойка в беда…

Черил избухна в смях.

— Е, поне ти се смееш — отбелязах и добавих: — Гери беше безмилостна. Каза ми, че Кайли определено не е девойка в беда. И е права. Кайли може да се справя и сама. Днес изрита един тип в топките. Горкото копеле сигурно няма да може да върви изправен цяла седмица.

— Съгласна съм с доктор Гери. Кайли е напълно способна да се защитава сама — съгласи се Черил.

— Както и да е. Мислех си за това днес и когато ми останаха пет свободни минутки, проверих в Гугъл „Мъже, които се опитват да спасяват жени“. Оказа се, че имам това, което вие, психолозите, наричате „синдром на белия рицар“.

— За бога, Зак! Не, нямаш нищо подобно — възрази тя.

— Така ли?

— Абсолютно. Би ли искал да чуеш професионалното ми мнение?

— И още как!

— Вместо да проверяваш в Гугъл това, което те тревожи, и после да приемаш за чиста монета всичко, което някой идиот е написал в блога си, защо не споделиш проблемите си с психолог?

— Извадих късмет, защото разполагам с такъв. Седи точно срещу мен — усмихнах се аз.

— Не точно. Ще се наложи да потърсиш някой, с когото не си спал — отбеляза Черил.

— Хм, това ще се окаже известно предизвикателство.

Тя потопи два пръста в чашата си с вода и ме пръсна игриво.

— Е, считам разговора ни за официално приключен. Хайде да поговорим за нещо забавно като например… Какво мисли Хауърд Сайкс за моята идея? — попита тя.

— Беше притеснен, но се нави. А мога ли да вметна само още едно нещо по темата, която не искаш повече да обсъждаме?

— Само едно и край — каза Черил.

— Искам само да знаеш, че полагам усилия. Предупредих Кайли, че ще излизаме на вечеря и не трябва да ми звъни. Осъзнах, че ако искам да отслабна, не бива да запасявам къщата с бисквити „Орео“ и сладолед. Принципът и в двата случая е един и същ — далече от очите, далеч от ума.

Черил не каза нищо и този път разговорът ни наистина официално приключи.

През следващия един час похапвахме, пихме, смяхме се и си говорихме, а вечерта беше всичко, на което се бях надявал. И двамата така преядохме, че не поръчахме десерт, ала това не успя да възпре Паола да изпрати умопомрачително вкусен лимонов тарт на масата ни и да се присъедини за пет минути към нас, колкото да се осведоми как сме.

До онзи момент бяхме в превъзходно състояние.

И тогава мобилният ми телефон иззвъня. Погледнах екрана и натиснах бутона за отказване на разговора, след което пъхнах апарата обратно в джоба си.

— Кой беше? — попита Черил.

— Беше Кайли, но тази вечер не приемам обаждания от девойки в беда.

— Сериозно ли говориш? — засмя се Черил — Наистина ли беше Кайли? И то при условие че си й казал да не ти се обажда?

— Изглежда, аз не съм единственият, който има нужда от психолог — отговорих.

Сервитьорът ни тъкмо ми донесе сметката, когато телефонът на Черил иззвъня. Тя хвърли поглед на името, изписало се на екрана, и изражението й мигом се промени. Обаждането, изглежда, беше сериозно и тя вдигна.

Успях да чуя само нейната част от разговора. Черил не каза много, но и малкото думи, които успя да изрече, ми се сториха зловещи.

„О, не! Сигурни ли са? Боже! Толкова много съжалявам — а накрая добави: — Със Зак сме на пресечката на Деветдесет и втора улица и Медисън авеню. Елате да ни вземете, ще дойдем с вас.“

Тя затвори, а по лицето й покапаха сълзи.

— Беше Кайли — каза тя. — Току-що е получила телефонно обаждане от капитана на Четиридесет и четвърти участък в Бронкс.

— Божичко! Какво е станало?

— Открили са тялото на Спенс на някакъв паркинг. Бил е прострелян в главата.