Град от месинг

19. Али

— Нарочно се сдържаш.

Али погледна през стаята за тренировки.

— Какво?

Джамшид е-Прамух му отправи иронична усмивка.

— Виждал съм те да се биеш със зулфикар… Нарочно се сдържаш.

Погледът на Али се плъзна по дрехите на другия мъж. Джамшид беше облечен в същата тренировъчна униформа, в която и Али, съвършено бяла, та всеки удар с огнения меч да изпъква, но докато дрехите на Али бяха недокоснати, униформата на Джамшид бе обгорена и покрита с петна от въглен. Устната му кървеше, а дясната му буза беше подута от един удар, който го беше запратил на пода.

Али повдигна вежда.

— Имаш интересна идея за това какво означава някой да се сдържа.

— Как ли пък не — отвърна Джамшид на дивастийски. Също като баща си и той говореше джинистански с лек акцент, намек за годините, които бяха прекарали в отдалечените краища на Девастана. — Би трябвало да съм в много по-лошо състояние. Малки горящи късчета от Джамшид е-Прамух, пръснати по целия под.

Али въздъхна.

— Не ми е приятно да се бия с един чужденец със зулфикар — призна си. — Дори ако използваме само тренировъчни оръжия. Не ми се струва честно. А и на Мунтадир никак няма да му хареса да се прибере и да открие най-близкия си приятел на малки горящи късчета.

Джамшид сви рамене.

— Ще знае, че сам съм си виновен. От години му опявам да ми намери някой, който да ме обучи.

Али се намръщи.

— Но защо? Страшно те бива с меч, дори още повече си добър с лък. Защо ти е да се учиш да използваш оръжие, което никога няма да овладееш напълно?

— Острието си е острие. Може и никога да не съм в състояние да извикам отровните му пламъци като един гезирец, но ако се бия рамо до рамо с твоите съплеменници, логично е да съм поне донякъде запознат с техните оръжия. — Джамшид сви рамене. — Поне толкова, че да не скачам всеки път, щом лумнат в пламъци.

— Не съм сигурен, че това е инстинкт, който би трябвало да потиснеш.

Джамшид се засмя.

— Така си е. — Вдигна оръжието. — Е, ще продължим ли?

Али сви рамене.

— Щом настояваш.

Замахна със зулфикара във въздуха. Пламъци изригнаха между пръстите му и близнаха медното острие, опариха раздвоения връх и задействаха смъртоносните отрови, с които беше покрит ръбът. Или биха го направили, ако оръжието беше истинско. Острието, което държеше, беше предвидено за тренировки и поради това — не беше напоено с отрова. Али усещаше разликата в миризмата. Повечето мъже не можеха, но пък повечето мъже не бяха тренирали до обсебване със зулфикар, откакто бяха навършили седем години.

Джамшид се хвърли напред. Али го избегна с лекота, нанасяйки удар върху яката му, преди да се завърти, понесен от инерцията си, и да се озове зад гърба му.

Джамшид се завъртя към него, опитвайки се да отбие следващия му удар.

— Не помага и това, че се движиш като проклето колибри — оплака се дружески. — Сигурен ли си, че не си наполовина пери?

Али не можа да сдържи усмивката си. Колкото и да беше странно, беше му приятно да прекарва време с Джамшид. Имаше нещо непринудено в поведението му; държеше се така, сякаш бяха равни, без да проявява нито раболепието на повечето джинове, когато се намираха в присъствието на кахтански принц, нито характерния за племето на девите снобизъм. Беше освежаващо — нищо чудно, че Мунтадир го държеше толкова близо до себе си. Трудно бе изобщо да повярваш, че е син на Каве. Изобщо не приличаше на докачливия велик везир.

— Дръж оръжието си по-високо — посъветва го Али. — Зулфикарът не е като повечето мечове; с него се правят по-малко мощни замахвания и пробождания и повече бързи срезове и странични удари. Помни, че острието обикновено е напоено с отрова; достатъчно е и най-малкото нараняване. — Размаха зулфикара над главата си, при което пламъците лумнаха. Както беше очаквал, Джамшид отстъпи назад. Али се възползва от това, че вниманието му беше отвлечено, и се наведе, прицелвайки следващия си удар в хълбоците му.

Джамшид отскочи назад, изпръхтявайки подразнено, и Али с лекота го притисна до насрещната стена.

— Колко пъти щеше да си ме убил досега? — попита Джамшид. — Двайсет? Трийсет?

Повече. Истинският зулфикар беше едно от най-смъртоносните оръжия в света.

— Не повече от дузина — излъга Али.

Продължиха да тренират. Джамшид не постигаше особен напредък, но Али беше впечатлен от упоритостта му. Макар да беше видимо изтощен и покрит с пепел и кръв, той отказваше да спре.

Али тъкмо беше опрял острието си в гърлото му и се канеше да предложи да спрат, когато вниманието му беше привлечено от гласове. Вдигна поглед в същия миг, в който Каве е-Прамух, очевидно погълнат от приятелски разговор с някой зад себе си, пристъпи в тренировъчната стая.

И замръзна. Очите му се приковаха в зулфикара до гърлото на сина му и Али го чу да издава тих, задавен звук.

— Джамшид?

Али начаса свали оръжието и Джамшид се обърна.

— Баба[24]? — Звучеше изненадано. — Какво правиш тук?

— Нищо — бързо каза Каве и отстъпи назад; колкото и да е странно, изглеждаше още по-притеснен отпреди, докато се опитваше да затвори вратата. — Извинявам се. Не…

Вратата се отвори покрай ръката му и Дараявахуш е-Афшин пристъпи в стаята.

Влезе така, сякаш влизаше в собствената си шатра, сключил ръце зад гърба си. Когато ги забеляза, спря.

— Шехзаде Ализейд — поздрави го той на дивастийски.

Али не беше спокоен, беше загубил дар слово. Примига, наполовина очаквайки да види някой друг на мястото му. Какво, в името на Всевишния, правеше тук Дараявахуш? Би трябвало да е в Бабили заедно с Мунтадир, далече от тук, в другия край на Девастана!

Афшинът плъзна изпитателен поглед из стаята, като генерал, оглеждащ бойно поле; зелените му очи обходиха стената с оръжия, различните тренировъчни кукли, мишени и всякакви други пособия, разпилени по пода. След това отново се обърна към Али.

— Наеда поуру межноас.

Какво?

— Аз… не говоря дивастийски — смотолеви Али.

Дараявахуш наклони глава на една страна с грейнали от изненада очи.

— Не говориш езика на града, над който властваш? — попита на джинистански със силен акцент. Обърна се към Каве и махна с палец към Али с развеселено изражение. — Спа снасити ну хят вакен гезр?

Джамшид пребледня, а Каве се хвърли между Али и Дараявахуш с неприкрит страх върху лицето.

— Простете ни, че се натрапихме, принц Ализейд. Не знаех, че Джамшид се обучава с вас. — Той сложи ръка върху китката на Дараявахуш. — Хайде, афшине, да си вървим.

Дараявахуш се отръска от него.

— Глупости. Би било грубо.

Носеше туника без ръкави, която разкриваше черната татуировка, извиваща се около ръката му. Това, че не я покриваше, казваше много, но навярно Али не трябваше да се учудва — афшинът беше опитен убиец много преди да бъде поробен от ифритите.

Али загледа как той прокарва ръка по напуканата мраморна решетка на прозореца и оглежда разноцветните люспи боя върху древните каменни стени.

— Съплеменниците ти не са поддържали палата ни особено добре — отбеляза той.

Палата ни? Али зяпна и отправи изумен поглед на Каве, ала великият везир просто сви рамене с безпомощен вид.

— Какво правиш тук, афшине? — сопна се Али. — Не очаквахме експедицията ти да се завърне още седмици наред.

— Тръгнах си — отвърна Дараявахуш простичко. — Нямах търпение да се върна на служба при моята господарка, а брат ти изглеждаше напълно способен да се справи и без мен.

— И емир Мунтадир се съгласи?

— Не съм го питал. — Дараявахуш се ухили на Каве. — И ето че съм тук и правя изключително информативна обиколка на някогашния си дом.

— Афшинът поиска да види Бану Нахида — обади се Каве, срещайки внимателно погледа на Али. — Казах му, че за съжаление, времето й е погълнато от обучение. И като стана дума за това, афшине, боя се, че трябва да си вървим. Имам среща…

— Върви — прекъсна го Дараявахуш. — И сам мога да намеря пътя. Защитавал съм този дворец в продължение на години… познавам го като петте си пръста. — Той остави думите да увиснат във въздуха в продължение на миг, а после насочи вниманието си към Джамшид. Погледът му се задържа върху раните на младия дев. — Ти си този, който спря размириците, нали?

Джамшид изглеждаше изпълнен със страхопочитание, че афшинът се обръща към него.

— Аз… ъ… да. Но просто…

— Ти си отличен стрелец. — Афшинът измери по-младия мъж с поглед от главата до петите и го потупа по гърба. — Би трябвало да потренираш с мен. Мога да те направя дори още по-добър.

— Наистина ли? — избъбри Джамшид. — Би било прекрасно!

Дараявахуш се усмихна, а после измъкна ловко зулфикара от ръката му.

— Определено. А това остави на гезирците. — Той вдигна оръжието и го завъртя, гледайки го как искри на слънцето. — Значи, това е прословутият зулфикар. — Изпробва тежестта му, обхождайки го с опитен поглед, а после вдигна очи към Али. — Имаш ли нещо против? Не бих искал ръцете на един — как ни наричахте? Огнепоклонници? — да омърси нещо толкова свещено за хората ти.

— Афшине… — започна Каве с натежал от предупреждение глас.

— Можеш да си вървиш, Каве — каза Дараявахуш, отпращайки го. — Джамшид, защо не отидеш с него? Нека заема мястото ти и потренирам с принц Ализейд. Чувам такива изключителни похвали за уменията му.

Джамшид хвърли поглед към Али с извинително изражение, останал без думи. Али не можеше да го вини; ако Зейди ал Кахтани се върнеше за живот и го похвалеше за уменията му със зулфикара, Али също би изгубил дар слово. Освен това арогантният блясък в зелените очи на Дараявахуш опъваше нервите му докрай. Ако искаше да го предизвика с оръжие, каквото за първи път вземаше в ръка, така да бъде.

— Всичко е наред, Джамшид. Върви с баща си.

— Принц Ализейд, това не е…

— Приятен ден, велики везире — остро каза Али, без да откъсва очи от Дараявахуш.

Али чу как Каве въздъхна. Той не можеше обаче да не се подчини на изрична заповед на един от Кахтаните. Джамшид последва неохотно баща си навън.

Афшинът го измери с много по-студен поглед в мига, в който другите двама мъже излязоха.

— Добре беше подредил сина на великия везир.

Али пламна.

— Никога ли не си ранявал някого по време на тренировка?

— Не и с оръжие, което знаех, че опонентът ми никога няма да е в състояние да овладее както трябва. — Дараявахуш вдигна зулфикара, за да го огледа, докато обикаляше около Али. — Много по-лек е, отколкото си представях. В името на Създателя, няма да повярваш какви мълви се носеха за тези неща по време на войната. Хората ми се ужасяваха от тях, казваха, че Зейди ги откраднал от ангелите, които пазят Рая.

— Винаги е така, нали? — отвърна Али. — Легендата превъзхожда фигурата от плът и кръв.

Смисълът на думите му очевидно не убягна на афшина, който придоби развеселен вид.

— Вероятно имаш право.

А после се нахвърли на Али с мощен замах, който, ако държеше в ръка сабя, щеше да му отсече главата. Само че зулфикарът не беше сабя и Али избегна удара с лекота, възползвайки се от препъването на Дараявахуш, за да стовари широката страна на оръжието си върху гърба му.

— От доста време искам да се срещнем, принц Ализейд — продължи Дараявахуш, избягвайки следващото замахване на Али. — Хората на брат ти непрекъснато говореха за теб; чух, че си най-добрият зулфикарин в това поколение, толкова талантлив, колкото и самият Зейди. Дори Мунтадир се съгласи; казва, че се движиш като танцьор и удряш като пепелянка. — Той се изсмя. — Толкова се гордее. Мило е да го видиш. Рядко се случва да чуеш някой да говори за съперника си с такава привързаност.

— Не съм му съперник — сопна се Али.

— Не? Кой тогава ще стане цар след баща ти, ако с Мунтадир се случи нещо?

Али се изпъна.

— Какво? Защо? — Внезапен ирационален страх стисна сърцето му. — Ти да не би…

— Да — отвърна Дараявахуш с пропит от сарказъм глас. — Убих емира, а после реших да се върна в Девабад и да се хваля с това, защото винаги съм се чудел какво ли би било да ми набучат главата на кол.

Али усети, че лицето му пламва.

— Хайде, хайде, не се тормози, малки принце — продължи афшинът. — Компанията на брат ти ми беше приятна. Мунтадир има вкус към удоволствията на живота и говори твърде много, когато е обърнал няколко чашки… как да не го харесваш?

Думите му разтърсиха Али, каквато вероятно беше и целта им, и той не беше готов, когато афшинът вдигна зулфикара и отново му се нахвърли. Финтира наляво, а после се завъртя по-бързо, отколкото Али бе виждал да се движи който и да било мъж, и стовари оръжието с всичка сила. Али успя да го блокира, макар и с усилие, а зулфикарът му отекна от силата на удара. Опита се да го оттласне, но афшинът не помръдна. Държеше зулфикара само с една ръка, без следа от умора.

Али стискаше здраво оръжието си, ала ръцете му трепереха около дръжката, докато острието на афшина се приближаваше до лицето му. Дараявахуш се приведе напред, натискайки с цялата си тежест.

Запали се. Зулфикарът на Али лумна в пламъци и Дараявахуш инстинктивно се дръпна назад. Бързо се съвзе обаче и замахна с оръжието си към врата на Али. Али се наведе, усещайки острието да изсвистява, докато минаваше на сантиметри над главата му. Остана наведен, за да нанесе огнен удар в коленете на афшина. Той се препъна и Али се изправи и отскочи настрани.

Би могъл да ме убие, осъзна Али. Една погрешна стъпка бе всичко, което щеше да е нужно; Дараявахуш щеше да заяви, че е било нещастен случай, и кой би го оспорил? Единствените свидетели бяха двамата Прамух, а Каве вероятно на драго сърце би потулил убийството на Али.

Ставаш параноик. Ала когато Дараявахуш замахна отново, Али посрещна удара му с малко повече жар и най-сетне успя да го оттласне назад през стаята.

Афшинът свали зулфикара с широка усмивка.

— Не е зле, Зейди. Биеш се много добре за момче на твоите години.

На Али започваше да му писва от тази самодоволна усмивка.

— Името ми не е Зейди.

— Мунтадир те нарича така.

Али присви очи.

— Ти не си ми брат.

— Не — съгласи се Дараявахуш. — Определено не съм. Само че ми напомняш на своя съименник.

Като се имаше предвид, че онзи Зейди и Дараявахуш бяха смъртни врагове в една продължила цял век война, която бе погубила голяма част от расата им, Али знаеше, че това не е комплимент, но въпреки това го прие като такъв.

— Благодаря.

Афшинът отново се взря в зулфикара, вдигайки го така, че медното острие проблесна на слънчевата светлина, струяща през прозорците.

— Не ми благодари. Онзи Зейди ал Кахтани, когото познавах, беше кръвожаден бунтовник и фанатик, не светецът, в който са го превърнали хората ти.

Али настръхна при тази обида.

— Той е бил кръвожаден? Съветът на твоите Нахиди изгарял шафитите живи на майдана, когато той се разбунтувал.

Една от черните вежди на Дараявахуш подскочи.

— Откъде знаеш толкова много за неща, случили се хиляда години преди да се родиш?

— Нашите летописи разказват…

— Вашите летописи? — Афшинът се изсмя, звук, в който нямаше и капчица веселие. — О, как бих искал да науча какво пише в тях. Гезирците могат ли изобщо да пишат? Мислех, че всичко, което правите в онези ваши пясъчници, е да враждувате помежду си и да се молите за трохите от масата на човеците.

На Али му прекипя. Отвори уста, за да отговори, но после спря, давайки си сметка колко внимателно го наблюдава Дараявахуш. Колко преднамерено беше подбрал обидите си. Опитваше се да го предизвика и Али щеше да бъде проклет, ако му позволеше. Той си пое дълбоко дъх.

— Бих могъл просто да отида в някоя от таверните на девите, ако ми се прище да слушам как обиждат племето ми — заяви пренебрежително. — Мислех, че искаш да се бием.

Нещо проблесна в ярките очи на афшина.

— Напълно си прав, момче.

Той вдигна оръжието си.

Али посрещна следващия му замах и остриетата им издрънчаха, ала афшинът си го биваше и ставаше все по-добър с плашеща бързина, сякаш буквално можеше да попие всяко движение на Али. Движеше се по-светкавично и удряше по-силно от всеки, с когото Али се беше бил някога, повече, отколкото си беше представял, че е възможно. В стаята стана горещо. Челото на Али бе странно влажно… но разбира се, това беше невъзможно. Чистокръвните джинове не се потяха.

Силата зад ударите на афшина бе такава, че усещането бе, като да се биеш със статуя. Китките на Али го боляха; ставаше все по-трудно да удържа оръжието.

Дараявахуш започваше да го притиска опасно, когато изведнъж спря и свали зулфикара си. Въздъхна, любувайки се на острието.

— Ах, това ми липсваше… Мирните времена си имат своите преимущества, но нищо не може да се сравни с екзалтацията и дрънченето на оръжието ти в това на врага.

На Али му беше нужен миг, за да си поеме дъх.

— Аз не съм ти враг — процеди през стиснати зъби, макар че в този миг изобщо не го мислеше. — Войната свърши.

— Всички все това ми повтарят.

Афшинът се извърна и тръгна бавно през стаята, оставяйки нарочно гърба си незащитен. Пръстите на Али потръпнаха върху дръжката на зулфикара и той с мъка потисна силното изкушение да нападне другия мъж. Дараявахуш не би се поставил в подобно положение, ако не беше напълно сигурен, че може да се защити.

— Идея на баща ти ли беше да ни държи разделени? — попита афшинът. — Изненадах се колко нетърпелив бе да се махна от Девабад, като дори предложи първородния си син като гаранция. И все така не ми позволяват да видя моята Бану Нахида. Казаха ми, че списъкът с чакащите е по-дълъг от ръката ми.

Али се поколеба, хванат неподготвен от внезапната смяна на темата.

— Пристигането ти беше неочаквано, а тя е заета. Навярно…

— Тази заповед не идва от Нахри — сопна се Дараявахуш и в миг Али почувства как в стаята стана по-горещо.

Факлата срещу него лумна, ала афшинът като че ли не забеляза, приковал поглед в стената. Там, където се съхраняваха повечето оръжия, най-различни носители на смърт, висящи от куки и вериги.

Али не можа да се сдържи.

— Бич ли търсиш?

Дараявахуш се обърна към него. Зелените му очи бяха ярки от гняв. Прекалено ярки. Али никога не беше виждал нещо такова, а афшинът не беше първият освободен роб, когото срещаше. Отново плъзна поглед по факлите, чиито пламъци танцуваха необуздано, сякаш се опитваха да стигнат до някогашния роб.

Светлината в очите на афшина угасна, оставяйки преценяващо изражение върху лицето му.

— Чувам, че баща ти възнамерява да омъжи Бану Нахида за брат ти.

Али зяпна. Откъде беше научил това? Стисна устни, опитвайки се да скрие изненадата от лицето си. Каве, трябва да беше Каве. Като се имаше предвид как си шушукаха, докато влизаха в тренировъчната стая, Каве вероятно му раздрънкваше всички тайни, които знаеше.

— Великият везир ли ти каза?

— Не. Ти току-що го стори. — Дараявахуш направи достатъчно дълга пауза, за да се наслади на шока върху лицето на Али. — Баща ти ми се струва прагматичен мъж, а да ги ожени би било изключително проницателен политически ход. Освен това се говори, че си религиозен фанатик, но според Каве прекарваш много време с нея. Това едва ли би било уместно, освен ако тя няма да се присъедини към семейството ти. — Очите му се задържаха върху тялото на Али. — А Гасан очевидно няма нищо против да пресече границите между племената.

Али изгуби дар слово, лицето му пламна от смущение. Баща му щеше да го убие, когато откриеше, че е издал подобна информация.

Умът му заработи трескаво, мъчейки се да измисли начин да поправи стореното.

— Бану Нахри е гостенка в къщата на баща ми, афшине — започна. — Просто се опитвам да бъда мил. Тя поиска да се научи да чете… едва ли бих могъл да кажа, че в това има нещо неуместно.

Афшинът дойде по-близо, ала вече не се усмихваше.

— И какво я учиш да чете? Същите гезирски летописи, които демонизират нейните предшественици?

— Не — сопна се Али. — Иска да научи повече за икономиката. Макар да съм сигурен, че си й напълнил главата с лъжи за нас.

— Казах истината. Тя има право да знае как хората ти откраднаха онова, което й принадлежеше по рождение, и едва не унищожиха света ни.

— А вашето участие във всичко това? Разказа ли й за него? Знае ли защо те наричат Бича?

Възцари се мълчание. А после, за първи път, откакто афшинът беше влязъл в стаята със самодоволната си усмивка и смеещи се очи, Али зърна следа от несигурност у него.

Тя не знае. Али подозираше, че е така, макар Нахри много да внимаваше да не споменава афшина, когато бяха заедно. Колкото и да бе странно, за него това беше облекчение. Срещаха се от няколко седмици и компанията й му харесваше. Не му беше приятно да мисли, че бъдещата му снаха би могла да бъде вярна на подобно чудовище, ако знаеше истината.

Дараявахуш сви рамене, ала в ярките му очи припламна предупреждение.

— Просто изпълнявах заповеди.

— Това не е вярно.

Афшинът повдигна една от тъмните си вежди.

— Не? Тогава защо не ми кажеш какво разказва за мен историята на пясъчните бълхи.

Али почти можеше да чуе предупреждението на баща си в главата си, но не отстъпи.

— Като за начало, говорят за Ки-зи. — Лицето на афшина потръпна. — А ти не си изпълнявал ничии заповеди, когато Девабад паднал и Съветът на Нахидите е бил свален. Ти си оглавил въстанието в Девастана. Ако подобно поголовно клане изобщо би могло да се нарече въстание.

— Поголовно клане? — Дараявахуш се изпъна с презрително изражение. — Твоите предшественици изклаха семейството ми, опустошиха града ми и се опитаха да изтребят племето ми… а ти имаш дързостта да съдиш моите постъпки.

— Преувеличаваш — каза Али пренебрежително. — Никой не се е опитал да изтреби племето ти. Девите оцеляха без проблем и без ти да си наблизо, за да разрушаваш смесени села и да погребваш невинни джинове живи.

Афшинът изсумтя.

— Да, оцеляхме, за да се превърнем в граждани втора класа в собствения си град, принудени да се кланяме и раболепничим пред останалите от вас.

— Мнение, което си състави, след като прекара колко, два дни в Девабад? — Али направи физиономия. — Племето ти е заможно и влиятелно, а техният квартал е най-чистият и добре ръководен в града. Знаеш ли кои са втора класа? Шафитите, които…

Дараявахуш направи физиономия.

— Да си дойдем на думата. Не можеш да водиш разговор с джинове, без те да започнат да оплакват съдбата на горките нещастни шафити, които просто не могат да престанат да създават. Окото на Сулейман, намерете някоя коза, ако не сте в състояние да се контролирате. Те достатъчно приличат на човеците.

Ръцете на Али стиснаха по-здраво зулфикара. Искаше да причини болка на този мъж.

— Знаеш ли какво друго казват историите ни за теб?

— Защо не ме просветиш, джине?

— Че вероятно би успял. — Дараявахуш се намръщи и Али продължи. — Повечето учени вярват, че би могъл да отбраняваш една независима Девастана дълго време. Достатъчно дълго, за да освободиш неколцина от оцелелите Нахиди. Навярно дори достатъчно дълго, за да си възвърнеш властта над Девабад.

Афшинът застина и Али почувства, че е засегнал болно място. Взря се в принца, а когато проговори, гласът му беше тих, думите му — пропити със скрит смисъл.

— В такъв случай семейството ти явно е извадило огромен късмет, че ифритите ме убиха, когато го направиха.

Али не откъсна очи от студения поглед на другия мъж.

— Господ се грижи.

Беше жестоко, ала не го беше грижа. Дараявахуш беше чудовище.

Дараявахуш вирна брадичка, а после се усмихна — остра усмивка, която напомни на Али повече за ръмжащо куче, отколкото за мъж.

— Седим си тук и обсъждаме прастара история, а пък ти бях обещал предизвикателство — каза той и вдигна зулфикара.

Оръжието лумна в пламъци и очите на Али се разшириха.

Никой, освен гезирец, никога не бе успявал да направи това.

Афшинът изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото изненадан. Загледа пламъците, а огънят се отразяваше в ярките му очи.

— А… колко интересно.

Това бе единственото предупреждение, което Али получи.

Дараявахуш му се нахвърли и той се завъртя рязко, докато пламъци обгръщаха и неговото оръжие. Остриетата се срещнаха с трясък и Дараявахуш изтика своето нагоре по протежение на това на Али, докато дръжката не стигна до ръцете му. А после го изрита силно в стомаха.

Али падна назад, претъркулвайки се светкавично настрани, когато Дараявахуш замахна надолу с движение, което би разпорило гърдите му, ако не беше реагирал достатъчно бързо. Е предполагам, че абба беше прав — помисли си, скачайки, когато афшинът замахна към стъпалата му. — От Дараявахуш и мен едва ли биха излезли добри спътници.

Спокойствието на афшина се беше изпарило, а с него и голяма част от сдържаността, която, осъзна Али, бе проявявал досега. Оказваше се, че е дори още по-добър боец, отколкото беше показал до този момент.

Само че зулфикарът беше гезирско оръжие и проклет да бе, ако позволеше някакъв си касапин дев да го победи с него. Али остави афшина да го преследва през тренировъчната стая, а оръжията им звънтяха и пращяха. Макар да беше по-висок от Дараявахуш, другият мъж беше вероятно два пъти по-тежък от него и Али се надяваше, че младостта и пъргавостта му в крайна сметка ще обърнат дуела в негова полза.

Ала това така и не се случваше. Али избягваше удар след удар, започваше да се уморява… и мъничко да се бои.

Докато отбиваше поредния удар, зърна един ханджар да проблясва върху огряна от слънцето полица до прозореца. Камата се подаваше сред купчина различни уреди — тренировъчната стая беше пословично разхвърляна, оставена на грижите на един мил, но разсеян стар гезирски воин, когото на никого не му даваше сърце да смени.

Една идея проблесна в главата на Али. Продължи да се бие, ала сега оставяше умората му да си проличи… както и страхът. Не се преструваше и зърна искрица на триумф в очите на афшина. Очевидно се наслаждаваше на възможността да постави глупавия млад син на един от омразните си врагове на мястото му.

Силните удари на ханджара разтърсваха цялото му тяло, но Али не сваляше зулфикара, докато Дараявахуш го следваше към прозорците. Огнените им остриета се срещнаха, съскайки, докато Али се притискаше до стъклото. Афшинът се усмихна. Зад главата му факлите лумнаха и затанцуваха до стената, сякаш някой беше лиснал масло върху тях.

Али пусна рязко зулфикара си.

Грабна ханджара и се хвърли на земята, докато Дараявахуш се препъваше. Претърколи се и скочи на крака, нахвърляйки се върху афшина, преди да е успял да си възвърне равновесието. Допря камата в гърлото му, запъхтян, но не отиде по-далеч.

— Приключихме ли?

Афшинът се изплю.

— Върви по дяволите, пясъчна бълха.

И тогава всички оръжия в стаята полетяха към него.

Али се хвърли на пода, докато стената с оръжия се изпразваше. Премятащ се във въздуха боздуган прелетя над главата му, а едно тохаристанско копие прикова ръкава му към земята. Всичко свърши за броени секунди, ала преди Али да успее да осмисли случилото се, афшинът стъпи върху дясната му китка.

Али трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да не изпищи, когато Дараявахуш заби петата на тежката си обувка в костите на китката му. Чу как нещо изпука и усети как го пронизва заслепяваща болка. Пръстите му се вцепениха и Дараявахуш изрита ханджара настрани.

Зулфикарът се опря в гърлото му.

— Изправи се — изсъска афшинът.

Али го стори, придържайки ранената си китка през скъсания ръкав. Подът беше осеян с оръжия, куките и веригите, които ги бяха придържали, висяха строшени на отсрещната стена. Ледена тръпка пробяга по гърба на Али. Не бяха много джиновете, които биха могли да призоват дори един-единствен предмет… и то с много по-голямо съсредоточаване и на много по-малко разстояние. Ала това? И толкова скоро след като беше изтръгнал пламъци от зулфикара?

Не би трябвало да е в състояние да направи нищо от това.

Дараявахуш не изглеждаше смутен. Вместо това измери Али с хладно преценяващ поглед.

— Не бих предположил, че подобен трик е в стила ти.

Али стисна зъби, мъчейки се да не обръща внимание на болката в китката си.

— Предполагам, че съм пълен с изненади.

Дараявахуш го изгледа продължително.

— Не — каза най-сетне. — Не си. Ти си точно това, което бих очаквал. — Вдигна зулфикара на Али и му го подхвърли; изненадан, Али го улови със здравата си ръка. — Благодаря ти за урока, ала уви, оръжието не оправда страховитата си репутация.

Али прибра ятагана си в ножницата, засегнат от негово име.

— Съжалявам, че си разочарован — подхвърли саркастично.

— Не съм казал, че съм разочарован. — Дараявахуш прокара ръка по бойната секира, която стърчеше от една от каменните колони. — Очарователният ти, изискан брат, прагматичният ти баща… започвах да се чудя какво се е случило с Кахтаните, които познавах… започвах да се боя, че спомените ми за въртящите зулфикари фанатици, които разрушиха света ми, са погрешни. — Той изгледа Али. — Благодаря ти за напомнянето.

— Аз… — Али изгуби дар слово, уплашен изведнъж, че бе сторил нещо много по-лошо от това да разкрие плановете на баща си за Нахри. — Разбра ме погрешно.

— Ни най-малко. — Афшинът му отправи още една режеща усмивка. — Някога и аз бях млад воин от властващото племе. Това е привилегировано положение. Такава пълна увереност в правотата на хората ти, такава непоклатима отдаденост на вярата ти. — Усмивката му избледня; гласът му стана печален. Пълен със съжаление. — Радвай му се.

— Изобщо не съм като теб — сопна се Али. — Никога не бих сторил нещата, които ти си направил.

Афшинът отвори вратата.

— Моли се никога да не поискат от теб да го сториш Зейди.