Епилог

Каве е-Прамух взе последните десет стъпала на лечебницата на бегом и блъсна тежката врата. Цялото му тяло трепереше.

Синът му лежеше върху огнено легло от димящ кедър.

Тази гледка спря дъха му. Джамшид, комуто бе отказано лечение, докато Каве, по думите на царя, „не сложеше ред в това, което се случва в предателското ти племе от огнепоклоннически фанатици”, все още беше с униформата, която носеше, когато бе изхвръкнал от дома им в онази ужасна нощ, бялата му препаска сега беше напълно почерняла от кръв. Лежеше изкривен на една страна, тялото му беше сгърчено и поддържано от възглавници, които да го предпазят от всякакъв натиск върху раните от стрели на гърба му. Тънък слой пепел покриваше кожата му и оросяваше черната му коса. Въпреки че гърдите му се повдигаха и спускаха на треперливата светлина, хвърляна от факлите по стените на лечебницата, останалата част от тялото му беше неподвижна. Прекалено неподвижна.

Ала не беше сам. Прегърбен в един стол до леглото му седеше емир Мунтадир, черната му роба беше изпомачкана и изцапана с пепел, сивите му очи — пълни със скръб. Една от неподвижните ръце на Джамшид почиваше между неговите.

Каве се приближи и емирът се сепна.

— Велики везире… — Побърза да пусне ръката на Джамшид, макар и не преди Каве да забележи колко плътно беше преплел пръстите им. — Прости ми, аз…

— Бижан е-Ошрусан — тихо каза Каве.

Мунтадир се намръщи.

— Не разбирам.

— Това е името, което баща ти иска. Бижан е-Ошрусан. Един от войниците в експедицията ви; именно той остави запасите на брега. Имам доказателства и свидетел, който ще го потвърди. — Гласът на Каве се прекърши. — А сега, моля те… нека видя сина си.

Мунтадир начаса се дръпна, лицето му беше огряно от облекчение и вина.

— Разбира се.

Каве се озова до сина си за частица от секундата. И се вцепени. Защото беше невъзможно да се държи на краката си, докато детето му лежеше прекършено пред него.

Мунтадир все още беше там.

— Той… — Каве чу как гласът му пресекна. — Той дори не се поколеба. Хвърли се пред мен в мига, в който стрелите полетяха.

Да не би да се очаква това да ми донесе утеха? — Каве избърса пепелта от затворените очи на сина си, а пръстите му трепереха колкото от скръб, толкова и от гняв. — Ти би трябвало да си в окървавена униформа, а Джамшид да ридае в царски дрехи. Изведнъж почувства, че е в състояние да удуши младия мъж до себе си, мъжа, когото бе гледал да разбива сърцето на сина му отново и отново, всеки път, когато слуховете около тях се усилеха повечко… или всеки път, когато нещо ново и хубаво хванеше окото му.

Само че не можеше да го изрече на глас. Обвиненията, които искаше да хвърли в лицето на Мунтадир, вероятно щяха да доведат до това Каве да бъде обявен за съучастник на афшина и една от стрелите в гърба на Джамшид да бъде забита в сърцето му. По-големият син на Гасан ал Кахтани беше недосегаем — Каве и племето му току-що бяха научили колко строго се разправяше царят с онези, които заплашваха семейството му.

Беше урок, който Каве никога нямаше да забрави.

Точно сега обаче искаше Мунтадир да се махне — всяка секунда, в която оставаше тук, бе още една секунда, в която Джамшид страдаше. Той се прокашля.

— Емире, ще предадете ли името на баща си? Не бих искал още повече да забавям лечението на сина си.

— Но разбира се. — Мунтадир се смути. — Аз… съжалявам, Каве. Моля те, съобщи ми, ако нещо в състоянието му се промени.

О, подозирам, че ще научиш. Каве изчака, докато чу вратата да се затваря.

На светлината от пламъците купчини прясно дърво и касетки със стъклени плочки за тавана хвърляха необуздани сенки в опустошената стая. Пациентите на Нахри бяха преместени, докато лечебницата се ремонтираше, а тя бе на безопасно разстояние от тук — на среща с духовниците във Великия храм, която Каве знаеше, че ще се проточи. Нарочно беше избрал този момент — не искаше да я заподозрат в онова, което той се канеше да направи.

Извади от колана си малко желязно острие, по-скоро скалпел, отколкото нож, дръжката му беше увита в няколко предпазни пласта лен. Направи предпазливо процеп в окървавената туника на Джамшид, достатъчно голям, за да разкрие малката черна татуировка върху лявата лопатка на сина му.

На пръв поглед тя бе съвсем обикновена: три спираловидни глифа с чисти, неукрасени линии. Много деви — особено в Зариаспа, дивия край на рода Прамух — все още следваха древната традиция да белязват кожата си с гордите символи на своето потекло. Начин да почетат предците си, това бе наполовина суеверие и наполовина мода. Самите пиктограми бяха толкова стари, че никой не бе в състояние да ги разшифрова. Обичани, но безполезни.

Татуировката на Джамшид не беше безполезна. Майка му я бе прогорила в кожата му броени часове след неговото раждане и в продължение на години тя бе най-сигурният пазител на живота му. На анонимността му.

А сега го убиваше.

Моля те, Създателю, умолявам те: нека подейства. Каве допря скалпела до върха на първия завихрен глиф. Белязаната с абаносовочерно кожа изсъска при допира на желязото, магията негодуваше. С разтуптяно сърце Каве изряза късче кожа.

Джамшид си пое рязко дъх. Каве застина. Няколко капки черна кръв избиха около порязаното и покапаха.

А после кожата зарасна от само себе си.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита женски глас зад гърба му. Нисрийн. Озова се до него за миг, бутна го настрани и придърпа разрязаните парчета плат над татуировката на Джамшид. — Да не си си изгубил ума?

Каве поклати глава, а очите му се наляха със сълзи.

— Не мога да го оставя да страда така.

— И да го разкриеш ще сложи край на това страдание? — Нисрийн обходи стаята с поглед. — Каве… — предупреди го тя с тих шепот. — Нямаме представа какво ще стане, ако махнеш знака му. Тялото му никога не се е изцелявало само. В гръбнака му от една седмица е забита стрела; няма откъде да знаем как ще реагира магията на подобно нараняване. Възможно е да го убие.

— Той може да умре, ако не го направя! — Каве избърса очите си със свободната си ръка. — Не е твое дете, ти не разбираш. Трябва да направя нещо.

— Няма да умре — увери го Нисрийн. — Издържа досега. — Тя натисна китката на Каве надолу, навеждайки ножа. — Те не са като нас, Каве — каза меко. — Носи кръвта на майка си… ще преживее това. Но ако махнеш знака, ако се изцели от само себе си… — Тя поклати глава. — Гасан ще накара да го измъчват, за да изкопчи информация… никога няма да повярва, че е невинен. Кахтаните ще смажат племето ни в търсене на отговори; войници ще претършуват всяко кътче на Девастана. — Очите й припламнаха. — Ще разрушиш всичко, за което сме работили досега.

— С него вече е свършено — възрази Каве горчиво. — Афшинът е мъртъв, до година Бану Нахри ще носи кахтанско бебе в утробата си, а не сме чули нищо от…

Нисрийн измъкна ножа от ръката му и го замени с нещо малко и твърдо, което го опари. Желязо, даде си сметка Каве, докато го вдигаше, за да го разгледа на светлината. Пръстен.

Очукан железен пръстен с изумруд, който грееше, сякаш бе обзет от пламъци.

Каве начаса го стисна в шепата си. Той изгори кожата му.

— В името на Създателя. Как успя…

Нисрийн поклати глава.

— Не задавай въпроси. Но и недей да се отчайваш. Имаме нужда от теб, Каве. — Тя кимна към Джамшид. — Той има нужда от теб. Трябва да си възвърнеш благоразположението на Гасан, да го накараш да ти има достатъчно доверие, та да можеш да се върнеш в Зариаспа.

Каве стискаше пръстена, който ставаше все по-горещ.

— Дара се опита да убие сина ми, Нисрийн.

Гласът му се прекърши.

— Синът ти беше на грешната страна. — Каве потръпна, а Нисрийн продължи: — Но вече няма да бъде. Ние ще се погрижим за това. — Тя въздъхна. — Откри ли някой, който да поеме вината за припасите?

Каве кимна безмълвно.

— Бижан е-Ошрусан. Помоли единствено да се погрижим за родителите му. Той… — Каве се прокашля. — Разбра, че не бива да го арестуват жив.

Лицето на Нисрийн беше мрачно.

— Нека Създателят го възнагради за саможертвата му.

Между тях легна мълчание. Джамшид се размърда в съня си и движението замалко да хвърли Каве в предишния ужас.

Ала освен това бе и напомнянето, от което се нуждаеше. Защото все още съществуваше начин да спаси сина си. А за това Каве би сторил всичко: би пълзял в краката на царя, би прекосил света, би се изправил срещу ифритите.

Би изгорил самия Девабад.

Пръстенът сякаш пулсираше в шепата му, нещо живо, с туптящо сърце.

— Нахри знае ли? — попита тихо, вдигайки ръката си. — За това, имам предвид?

Нисрийн поклати глава.

— Не. — В гласа й се промъкна закрилническа нотка. — Точно сега си има предостатъчно неща, за които да се тревожи. Не се нуждае от нищо, което да отвлича вниманието й, никакви напразни надежди. А и истината е… за нея е най-безопасно да не знае. Ако ни заловят, невинността й ще бъде единствената й защита.

Каве отново кимна, ала беше уморен да се защитава. Помисли си за девите, които Гасан вече беше екзекутирал, за търговците, пребити на Големия базар, за момичето, изнасилено пред очите на Царската стража. За сина си… който едва не бе умрял, защитавайки един Кахтани, а после му бе отказано лечение. За мъчениците във Великия храм. За всички останали мъчения, понесени от хората му.

Уморил се бе да се кланя пред Кахтаните.

Искрица на неподчинение се надигна в гърдите му. За първи път от много време. Следващият му въпрос излезе в отчаян шепот.

— Ако успея да й отнеса пръстена… наистина ли мислиш, че тя ще може да го върне обратно?

Нисрийн се взря в Джамшид. Очите й бяха пълни с тихото страхопочитание, което повечето деви изпитваха в присъствието на един от техните Нахиди.

— Да — заяви тя твърдо. Благоговейно. — Мисля, че Маниже е способна на всичко.

Загрузка...