Град от месинг

4. Али

Беше отвратителна сутрин в Девабад.

Въпреки че езанът за утринната молитва беше отекнал във влажния въздух, в мъгливото небе нямаше и помен от слънце. Мъгла се стелеше над великолепния град от месинг, скривайки минаретата му от матово стъкло и кован метал и златните му кубета. Дъжд се процеждаше от нефритените покриви на мраморните дворци, наводняваше каменните му улици и се събираше на капчици върху спокойните лица на древните му нахидски основатели, увековечени в стенописите по огромните му зидове.

Пронизващ вятър вееше по криволичещите му улици, покрай хамамите с изящни плочки и здравите врати, предпазващи огнените храмове, чиито олтари горяха от хилядолетия, носещ мирис на влажна пръст и дървесна мъзга, откъм покритите с гори планини, които заобикаляха острова. Беше една от онези утрини, които караха повечето джинове да се скрият вътре като котки, бягащи от дъжд, обратно в леглата си с опушен копринен брокат и нечие топло тяло, докато часовете се изнижат и слънцето отново се покаже, горещо и готово да събуди града за живот с изпепеляващите си лъчи.

Принц Ализейд ал Кахтани не беше един от тях. Той подръпна тюрбана над лицето си и потрепери, превивайки рамене срещу студения дъжд. Запъхтяният му дъх излизаше на облачета пара, звукът беше усилван от влажния плат. Дъждовни капки се процеждаха по челото му, изпарявайки се върху пушещата му кожа.

Отново и отново прехвърляше обвиненията в ума си. Трябва да говориш с него — каза си. — Нямаш друг избор. Слуховете започват да излизат от контрол.

Придържаше се в сенките, докато наближаваше Големия базар. Дори толкова рано базарът щеше да бъде оживен: сънливи търговци, вдигащи проклятията, които бяха бранили стоките им през нощта; аптекари, варящи отвари, които да дадат енергия на първите им клиенти, деца, разнасящи съобщения, направени от торено стъкло, което се пръсваше, когато разкриеше думите си… да не говорим за телата на наркоманите под влиянието на незаконно внесени човешки опияняващи вещества. Тъй като нямаше особено желание да бъде забелязан от когото и да било от тях, Али свърна в една притъмняла уличка, която го отведе толкова навътре в града, че вече не можеше да зърне високите месингови стени, които го обграждаха.

Кварталът, в който навлезе, беше стар, претъпкан с древни сгради, имитиращи отдавна изгубена човешка архитектура: колони, върху които бяха издълбани набатейски стенописи, фризове на етруски сатири и пищни маурийски ступи[15]. Отдавна умрели цивилизации, споменът за които беше уловен от любопитни джинове, минали оттам, или от изпълнени с носталгия шафити, опитващи се да пресъздадат изгубените си домове.

Солидна каменна джамия с впечатляващо спираловидно минаре и черно-бели арки се издигаше в края на улицата. Едно от малкото места в Девабад, където чистокръвни джинове и шафити все още се молеха заедно, популярността на джамията сред търговците и пътниците от Големия базар създаваше една необикновено преходна общност… както и хубаво място, където да останеш невидим.

Али се шмугна вътре, нетърпелив да избяга от дъжда. Едва си бе събул сандалите и те бяха грабнати от нетърпелив ищас, едно от малките, люспести създания, които бяха обсебени от подреждане и обувки. С мъничко пазарлък и няколко плода, Али щеше да си получи обувките след молитвата, излъскани и ухаещи на сандалово дърво. Продължи навътре, подминавайки два еднакви мраморни шадравана за миене: от единия течеше вода за шафитите, а от другия — топлият черен пясък, който повечето от чистокръвните предпочитаха.

Една от най-старите в Девабад, джамията се състоеше от четири покрити зали, обграждащи вътрешен двор, отворен към небето. Протрит от краката и челата на стичалите се през вековете правоверни, червено-златният му килим беше тънък, но чист — каквито и самопочистващи магии да бяха втъкани в нишките му, все още действаха. Големи фенери с матови стъкла, пълни с вълшебни пламъци, висяха от тавана, а в мангалите по ъглите тлееха бучки тамян.

Тази сутрин джамията беше полупразна — явно в очите на повечето от обичайните посетители ползата от общата молитва не можеше да надделее над лошото време. Али вдъхна голяма глътка от уханния въздух, докато обхождаше с поглед неколцината правоверни. Онзи, когото търсеше, все още не беше пристигнал.

Може би са го арестували. Опита се да пропъди тази мрачна мисъл, докато отиваше към михраба от сив мрамор, нишата в стената, показваща на правоверните накъде да се молят. Вдигна ръце. Въпреки притеснението, молитвата му донесе мъничко успокоение. Както винаги.

То обаче не трая дълго. Тъкмо довършваше втория ракят, когато един мъж коленичи тихо до него. Али застина.

— Мир на теб, братко — прошепна мъжът.

— И на теб — отвърна Али тихо, избягвайки да срещне погледа му.

— Успя ли да го вземеш?

Али се поколеба. „Го” беше дебелата кесия, скрита в робата му, в която имаше малко състояние, взето от личното му богатство, заключено в царската съкровищница.

— Да. Но трябва да поговорим.

С крайчеца на окото си Али видя, че другият мъж се намръщи, но преди да успее да му отговори, имамът се приближи до михраба и изгледа уморено групичката мокри от дъжда мъже.

— Изравнете редиците — скара им се той.

Али се изправи, докато десетината сънливи правоверни се подреждаха. Опита да се съсредоточи, докато имамът ги поведе в молитва, но не беше лесно. Слухове и упреци се гонеха в ума му, обвинения, които не се чувстваше готов да стовари върху мъжа, чието рамо докосваше неговото.

Когато молитвата свърши, Али и спътникът му останаха седнали, изчаквайки безмълвно вярващите да излязат. Имамът беше последен. Той се изправи на крака, като си мърмореше под носа. А после погледът му падна върху единствените двама мъже, останали в джамията, и замръзна.

Али наведе очи, оставяйки тюрбана да хвърли сянка върху лицето му, но вниманието на имама беше погълнато от неговия спътник.

— Шейх Анас… — ахна той. — Мир вам.

— И на теб — отвърна Анас спокойно и като докосна сърцето си, махна към Али. — Имаш ли нещо против да дадеш на мен и на моя брат минутка насаме?

— Но разбира се. — Имамът ускори крачка. — Останете колкото ви е нужно; ще се погрижа никой да не ви обезпокои. — И той излезе забързано, затваряйки вътрешната врата след себе си.

Али изчака за миг, преди да заговори, но те бяха сами, единственият звук беше трополенето на дъжда в двора.

— Славата ти се е разнесла — отбеляза, мъничко смутен от уважението, проявено от имама.

Анас сви рамене и се облегна назад, подпирайки се на дланите си.

— Или отиде да предупреди Царската стража.

Али се сепна и неговият шейх се усмихна. Въпреки че бе на петдесетина години, възраст, на която чистокръвните джинове все още бяха младежи, Анас Бат беше шафит — черната му брада беше прошарена със сиви нишки, а около очите му имаше бръчици. Макар че във вените му трябва да имаше капчица-две кръв на джинове (в противен случай предците му не биха могли да влязат в Девабад), Анас спокойно можеше да мине за човек и не притежаваше никакви магически умения. Носеше бяла курта и бродирана шапчица, а около раменете си беше увил плътен кашмирен шал.

— Беше просто шега, принце мой — добави, когато Али не отвърна на усмивката му. — Какво не е наред, братко? Изглеждаш така, сякаш си видял ифрит.

Бих предпочел ифрит пред баща ми. Али обходи празната джамия с поглед, като почти очакваше да види тайни агенти, спотаени в сенките.

— Започвам отново да чувам… разни неща за „Танзим”.

Анас въздъхна.

— Какво сме направили този път според двореца?

— Опитали сте се да вмъкнете един топ покрай Царската стража.

— Топ? — Анас го погледна скептично. — За какво ми е топ, братко? Аз съм шафит. Познавам законите. Притежанието дори на някой по-големичък кухненски нож може да ме прати в затвора. „Танзим” е благотворителна организация; ние търгуваме с книги и храна, не с оръжия. Освен това откъде знаете вие, чистокръвните, как изглежда един топ? — Той издаде пренебрежителен звук. — Кога за последно някой от Цитаделата е посетил човешкия свят?

Имаше право, но Али не отстъпи:

— От месеци получаваме информация, че „Танзим” се опитва да купува оръжия. Говори се, че събранията ви са съпроводени от насилие, че някои от поддръжниците ви дори настояват за избиването на девите.

— Кой разпространява подобни лъжи? — поиска да узнае Анас. — Онзи дев неверник, когото баща ти нарича велик везир?

— Не е само Каве — възрази Али. — Миналата седмица задържахме един шафит, защото намушка двама чистокръвни на Големия базар.

— И аз съм отговорен за това? — Анас разпери ръце. — Нима ще бъда държан отговорен за постъпките на всеки шафит в Девабад? Знаеш колко отчаян е животът ни тук, Ализейд. Би трябвало да се радвате, че повече от нас не са прибягнали до насилие!

Али се сепна.

— Нима одобряваш нещо такова?

— Естествено, че не. — Анас звучеше подразнено. — Не бъди глупав. Ала когато отвличат момичетата ни от улицата, за да ги използват като робини в леглото, когато ослепяват мъжете ни, задето са погледнали някой чистокръвен не както трябва… нима е странно, че някои от нас се съпротивляват по всички възможни начини? — Шейхът впи нетрепващ поглед в Али. — Баща ти е виновен, че нещата станаха толкова лоши. Ако шафитите се радваха на същата закрила, както и чистокръвните, нямаше да бъдем принудени да вземаме правосъдието в ръцете си.

Беше удар под кръста, макар и обясним, ала гневното отричане на Анас не можа да успокои особено тревогите на Али.

— Винаги съм бил ясен с теб. Пари за книги, храна, лекарства, всички подобни неща… но ако хората ти вдигат оръжие против гражданите на баща ми, не мога да бъда част от това. Няма да бъда част от него.

Черните вежди на Анас подскочиха.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Искам да видя как харчиш парите ми. Несъмнено водиш някакви отчети.

— Отчети? — Шейхът като че ли не можеше да повярва на ушите си… а после придоби обидено изражение. — Нима думата ми не ти е достатъчна? Ръководя училище, сиропиталище, медицинска клиника… имам вдовици, които да подслонявам, и ученици, които да обучавам. Стотици отговорности, а ти искаш да си губя времето с… какво точно? Финансова проверка от моя млад благодетел, който се има за счетоводител?

Бузите на Али пламнаха, но той нямаше намерение да отстъпи.

— Да. — Извади кесията от робата си и монетите и скъпоценните камъни вътре издрънчаха, когато се удариха в земята. — В противен случай това е за последен път — каза и се надигна.

— Ализейд. Братко. — Шейхът скочи на крака, заставайки между Али и вратата. — Постъпваш прибързано.

Не, постъпих прибързано, когато започнах да давам пари на един уличен проповедник шафит, без да проверя миналото му, искаше му се на Али да каже, но преглътна думите, избягвайки очите на по-възрастния мъж.

— Съжалявам.

Шейхът протегна ръка.

— Почакай. Моля те. — В обичайно спокойния му глас се долавяха нотки на паника. — Ами ако ти покажа?

— Да ми покажеш?

Анас кимна.

— Да. — Гласът му стана твърд, сякаш беше взел решение. — Можеш ли да се измъкнеш от Цитаделата тази вечер?

— Аз… предполагам. — Али се намръщи. — Но не виждам какво общо има това с…

Шейхът го прекъсна.

— Тогава ще те чакам пред Портата на девите тази вечер, след молитвата иша. — Той плъзна поглед по тялото на Али. — Облечи се като благородник от племето на майка си, с всички труфила, които намериш. Лесно ще минеш за един от тях.

Али потръпна при тази забележка.

— Това не…

— Тази нощ ще научиш какво прави моята организация с парите ти.

Али последва инструкциите на своя шейх съвсем точно, измъквайки се след вечерната молитва, стиснал един вързоп под мишница. След като заобиколи Големия базар, се шмугна в една тъмна уличка без прозорци. Разви вързопа, всъщност една от пищните синьо-зелени роби, които аяанлийците, съплеменниците на майка му, толкова харесваха, и я нахлузи над униформата си.

След това беше ред на тюрбан със същия цвят, увит хлабаво около врата му, както го правеха аяанлийците, и пищна златна огърлица, инкрустирана с корали и перли. Али ненавиждаше бижутата — едва ли бе измислено по-безполезно разхищение на пари — но знаеше, че никой истински аяанлийски благородник не би посмял да излезе навън без украшения. Въпреки че хазната му преливаше от съкровищата от богатите родни земи на майка му, Та Нтри, огърлицата вече му беше подръка — семейна скъпоценност, която сестра му Зейнаб бе настояла той да носи на една аяанлийска сватба, на която бе принуден да присъства преди няколко месеца.

Накрая извади от джоба си мъничка стъкленица. Вътре имаше отвара, приличаща на разбита сметана, козметично средство, което за няколко часа щеше да придаде на очите му яркозлатния цвят на аяанлиец. Али се поколеба; не искаше да промени цвета на очите си, нито дори за миг.

В Девабад нямаше много хора като Али и сестра му, чистокръвни благородници от смесен произход. Разделени на шест племена от самия човешки цар и пророк Сулейман, повечето джинове предпочитаха компанията на събратята си; в действителност, твърдеше се, че Сулейман ги беше разделил именно за да всее възможно най-голям раздор сред тях. Колкото повече време джиновете прекарваха, воювайки помежду си, толкова по-малко им оставаше, за да тиранизират човеците.

Само че бракът на родителите им бе планиран, политически съюз, целящ да заздрави връзките между гезирци и аяанлийци. Бяха странни, нерядко обтегнати отношения. Аяанлийците бяха заможно племе, чиито членове ценяха науката и търговията и рядко напускаха изящните коралови дворци и изисканите салони на Та Нтри, родината им на бреговете на Източна Африка. В сравнение с нея земите Ам Гезира, чието сърце се намираше в най-безлюдните пустини на Източна Арабия, бяха същинска пустош, плашещите им пясъци бяха пълни с бродещи поети и неграмотни воини.

И все пак сърцето на Али принадлежеше изцяло на Ам Гезира. Открай време предпочиташе гезирците, връзка, на която външният му вид сякаш се надсмиваше. Приликата му с племето на майка му бе толкова поразителна, че би станала повод за слухове, ако баща му не беше царят. Беше наследил високите им, слаби фигури и черната кожа, строгата му уста и острите скули бяха съвършено копие на тези на майка му. Единственото, което бе наследил от баща си, бяха тъмностоманените очи. А тази нощ трябваше да се откаже и от тях.

Али отвори стъкленицата и капна по няколко капки в двете си очи. Трябваше да преглътне едно проклятие. Господи, как пареше. Бяха го предупредили, но въпреки това болката го свари неподготвен.

Отправи се със замъглени очи към майдана, централния площад в сърцето на Девабад. В този късен час той беше празен; запуснатият шадраван в средата му хвърляше причудливи сенки по земята. Майданът беше заобиколен от медна стена, позеленяла от годините, в която на равни интервали имаше седем порти. Всяка от тях водеше към района на различно племе, а седмата към — Големия базар и неговите претъпкани шафитски квартали.

Портите представляваха впечатляваща гледка. Сахрейнската порта — черно-бели колони с плочки, около които се обвиваха натежали от лилав плод лози. До нея беше Аяанлийската порта — две тесни пирамиди, увенчани със скрижал и плочка сол. След това идваше Портата на гезирците, която бе просто съвършено изрязан каменен свод — както винаги, хората на баща му предпочитаха функционалността пред формата. Тя изглеждаше дори още по-простичка до богато украсената Порта на агниваншийците, с нейните десетки танцуващи фигури, изваяни от розов пясъчник, в чиито ръце имаше проблясващи маслени лампи, толкова малки, че приличаха на звезди. След нея идваше Портата на тохаристанците, решетка от полиран нефрит, която отразяваше нощното небе и в която беше гравиран невъзможно сложен рисунък.

И все пак, колкото и впечатляващи да бяха всички те, последната порта, онази, която всяка сутрин улавяше първите лъчи на слънцето, портата на първите обитатели на Девабад, ги надминаваше до една.

Портата на девите.

Портата, входът към Квартала на девите (тъй като в арогантността си огнепоклонниците бяха взели оригиналното име на расата за име на племето си), се намираше срещу Големия базар, огромните й крила бяха боядисани в бледосиньо, което изглеждаше така, сякаш го бяха взели направо от измитото от дъжд небе и бяха вградили в него дискове от бял и златен пясъчник, оформящи триъгълен рисунък. Две масивни месингови статуи шеду я задържаха отворена — единственото, останало от митичните крилати лъвове, които древните Нахиди яздели в битка срещу ифритите.

Али се отправи натам, но още преди да стигне, от сянката на портата излязоха две фигури. Той се закова на място. Един от мъжете вдигна ръце и пристъпи в лунната светлина. Анас.

Шейхът се усмихна.

— Мир на теб, братко.

Носеше домашно изтъкана туника с цвета на мръсна вода, главата му беше непокрита.

— Мир и на теб.

Али измери с поглед другия мъж. Беше шафит — това поне беше очевидно от заоблените му уши, но приличаше на сахраянец с огненочервено-черната коса на северноафриканското племе и очите им с цвят на мед. Носеше раирана джелаба, с качулка с пискюли, спусната наполовина над лицето му.

При вида на Али очите му се разшириха.

— Това е най-новото ни попълнение? — Той се изсмя. — Толкова ли сме отчаяни за бойци, че вземаме крокодили, които току-що са се излюпили?

Вбесен от обидата по адрес на аяанлийската му кръв, Али отвори уста, за да възрази, но Анас го изпревари:

— Мери си приказките, братко Хано — предупреди го. — Тук всички сме джинове.

Хано изобщо не изглеждаше смутен от скастрянето.

— Има ли си име?

— Не и такова, което да те засяга — заяви Анас твърдо. — Тук е единствено за да наблюдава. — Той кимна на Хано. — Така че давай. Знам, че обичаш да се показваш.

Другият мъж се изсмя.

— Така си е.

Плесна с ръце и вихрушка от пушек обгърна тялото му. Когато пушекът се разсея, раираната му джелаба бе заменена от искрящ шал, жълтеникав тюрбан, украсен с фазанови пера, и яркозелено дхоти, типичната за агниваншийците долна препаска. Пред очите на Али ушите му се издължиха, а кожата му потъмня. Черни плитки изпълзяха изпод тюрбана му, спускайки се чак до дръжката на хиндустанския талвар, който висеше на кръста му. Примига и медните му очи придобиха калаения цвят на пълнокръвен агниваншиец. Стоманена лента с реликва щракна около китката му.

Али зяпна.

— Ти си превъплъщенец? — ахна той, неспособен да повярва на очите си. Превъплътяването беше невероятно рядко умение, което само няколко семейства във всяко племе притежаваха и още по-малко успяваха да овладеят наистина. Надарените превъплъщенци струваха теглото си в злато. — В името на Всевишния… не мислех, че шафитите изобщо са способни на толкова сложна магия.

Хано изпръхтя.

— Вие, чистокръвните, винаги ни подценявате.

— Но… — Али все още беше изумен. — … ако можеш да изглеждаш като чистокръвен, защо ти е изобщо да живееш като шафит?

Веселието се изпари от новото лице на Хано.

— Защото аз съм шафит. Това, че владея магията си по-добре от някой чистокръвен, това, че в интелектуално отношение Анас може да направи учените от Царската библиотека за смях… то е доказателство, че не сме толкова различни от вас. — Той изгледа Али свирепо. — Не е нещо, което искам да крия.

Али се почувства като глупак.

— Съжалявам. Нямах намерение…

— Няма нищо — прекъсна го Анас и улови ръката му. — Да вървим.

Али се закова на място, когато осъзна къде иска да го заведе шейхът.

— Почакай… нали не възнамеряваш наистина да влезеш в Квартала на девите? — Беше предположил, че портата бе просто място за среща.

— Боиш се от няколко огнепоклонници? — подразни го Хано и потупа дръжката на своя талвар. — Не се тревожи, момче. Няма да позволя призракът на някой афшин да те излапа.

— Не ме е страх от девите — сопна се Али. Започваше да му писва от този мъж. — Само че познавам закона. Те не допускат чужденци в земите си след залез-слънце.

— Е, в такъв случай ще се наложи да бъдем дискретни.

Минаха покрай озъбените статуи на шедутата и навлязоха в Квартала на девите. Али зърна за миг главния булевард, който по това време кипеше от купувачи, разхождащи се из пазара, и мъже, които играеха шах над безкрайни чаши чай, преди Анас да го издърпа към задната част на най-близката сграда.

Пред тях се простираше тъмна уличка, от двете страни на която се издигаха грижливо подредени щайги с боклук, очакващи да бъдат изхвърлени. Тя лъкатушеше, изгубвайки се в потъналата в мрак далечина.

— Отваряй си очите и бъди тих — предупреди го Анас.

Бързо стана очевидно, че членовете на „Танзим” и преди го бяха правили; проправяха си път из лабиринта от улички с лекота, стрелкайки се в сенките всеки път, щом някоя врата се отвореше.

Когато най-сетне излязоха от задните улички, се озоваха в район, който по нищо не приличаше на лъскавия централен булевард. Прастарите постройки изглеждаха издялани направо в скалистите хълмове на Девабад, порутени дървени колиби изпълваха всяко свободно кътче. В края на улицата имаше ниска тухлена постройка, иззад чиито окъсани пердета примигваше светлината на огън.

Когато се приближиха, Али чу пиянски смях и звуците на някакъв струнен инструмент да се изливат през отворената врата. Въздухът беше задимен; пушек се обвиваше около мъжете, изтегнати върху покрити с петна възглавници, и се вихреше покрай наргилета и тъмни бокали с вино. Всички гости бяха деви, мнозина от които имаха черни кастови татуировки и семейни символи, изрисувани върху златистокафявите им ръце.

Широкоплещест мъж с елек на петна и буза, разцепена от белег, охраняваше входа. Когато те се приближиха, той се изправи на крака, блокирайки вратата с огромна брадва.

— Да не сте се изгубили? — изръмжа.

— Тук сме, за да се видим с Туран — каза Хано.

Черните очи на стража се преместиха върху Анас и устните му се изкривиха пренебрежително.

— Ти и крокодиловият ти приятел може да влезете, но мръснокръвният ще остане навън.

Хано се изстъпи пред него, сложил ръка върху талвара си.

— Като се има предвид колко плащам на шефа ти, слугата ми ще остане с мен. — Той кимна към брадвата. — Нещо против?

Другият мъж изобщо не изглеждаше доволен, но все пак се отдръпна и Хано влезе в таверната, следван от Анас и Али.

Ако не се брояха няколкото враждебни погледа, насочени най-вече към Анас, гостите на заведението не им обърнаха особено внимание. Мястото изглеждаше от онези, в които хората идваха, за да бъдат забравени, но на Али му беше трудно да не зяпа. Никога не бе влизал в таверна… никога дори не бе прекарвал кой знае колко време близо до огнепоклонници. Малцина деви бяха допускани да служат в Царската стража, а онези, които бяха, подозираше Али, нямаха никакво желание да се сприятелят с най-младия Кахтани.

Побърза да отскочи, когато един пиян мъж падна от отоманката, изпръхтявайки с облак пушек. Женски смях привлече вниманието му и когато погледна натам, Али видя три жени деви да разговарят оживено на дивастийски над една огледална маса, покрита с месингови фигури за игра. Въпреки че не разбираше нито дума от разговора им (Али никога не си беше направил труда да научи дивастийски), всяка от жените сякаш бе по-поразително красива от предишната. Носеха бродирани блузи с ниско изрязани деколтета, които се стесняваха около гърдите, верижки със скъпоценни камъни обвиваха тънките им златисти китки.

Усилията на Али да не зяпа се провалиха катастрофално. Никога преди не беше виждал непокрита жена дева, още по-малко пък някоя, която разкриваше прелестите на тези трите. Племето на девите бе най-консервативното от всички и жените му винаги се покриваха, когато излизаха от дома си, като доста от тях, особено онези, които произлизаха от високопоставени семейства, отказваха да разговарят с непознати мъже.

Не и тези трите. Забелязала Али, една от тях се изпъна, срещайки очите му с дръзка усмивка.

— Хей, миличък, харесва ли ти това, което виждаш? — попита тя на джинистански, който говореше с акцент. Облиза устните си, от което сърцето на Али прескочи няколко удара, и кимна към украсената със скъпоценни камъни огърлица около врата му. — Изглеждаш така, сякаш можеш да си ме позволиш.

Анас застана между тях.

— Наведи очи, братко — смъмри го меко.

Засрамен, Али наведе очи. Хано изхихика, но Али не вдигна поглед, докато не ги въведоха в малка задна стаичка. Тя бе по-добре украсена от таверната; сложно тъкани черги, изобразяващи плодни дръвчета и танцьорки, покриваха пода, а от тавана висяха полилеи от шлифован кристал.

Хано бутна Али върху една от плюшените възглавници, подредени покрай стената.

— Недей да говориш — предупреди го, докато се настаняваше до него. — Дълго време ми отне да уредя всичко това.

Анас остана изправен, навел глава в нетипично за него покорство.

Плътна филцова завеса в средата на стаята се вдигна, разкривайки един дев в алено палто, застанал на прага на тъмен коридор.

Хано грейна.

— Добра среща, сахиб — каза със силен агниваншийски акцент. — Ти трябва да си Туран. Нека огньовете горят ярко за теб.

Туран не върна нито поздрава, нито благословията.

— Закъсняхте.

Превъплъщенецът повдигна изненадано тъмните си вежди.

— Нима пазарът за откраднати деца е толкова точен?

Али се сепна, но преди да успее да отвори уста, Анас улови погледа му от другия край на стаята и поклати лекичко глава. Али си замълча.

Туран скръсти ръце на гърдите си с подразнено изражение.

— Мога да намеря друг купувач, ако съвестта ти те измъчва.

— И да разочаровам съпругата си? — Хано поклати глава. — За нищо на света. Тя вече подреди детската стая.

Очите на Туран се плъзнаха към Али.

— Кой е приятелят ти?

— Двама приятели — поправи го Хано, потупвайки меча на кръста си. — Нима очакваш да се разхождам из Квартала на девите, носейки нелепата сума, която ми поиска, и да не си взема защита?

Студеният поглед на Туран се впи в лицето на Али и сърцето на принца заби учестено. Не се сещаше за много места, където би било по-опасно да го разпознаят като принц на Кахтаните, отколкото таверна на девите, пълна с мъже с престъпни наклонности.

Анас се обади за първи път:

— Нарочно ни бави, господарю. Вероятно вече е продал момчето.

— Затваряй си устата, шафите — сопна се Туран. — Никой не ти е давал позволение да говориш.

— Достатъчно — намеси се Хано. — Но хайде де, у теб ли е момчето, или не? Цялото това оплакване, че съм закъснял, а сега ти губиш време, като зяпаш спътника ми.

Очите на Туран припламнаха, но той се скри зад завесата.

Хано направи физиономия.

— А девите се чудят защо никой не ги харесва.

Иззад завесата се разнесе яростен изблик на дивастийски, а после едно мръсно момиченце, понесло голям меден поднос, бе изтикано в стаята. Имаше толкова човешки вид, колкото Анас. Имаше смугла кожа и носеше дълга ленена риза, която изобщо не беше подходяща за студената нощ; косата му беше обръсната толкова грубо, че на няколко места върху голия му скалп имаше порязвания. Приковало очи в пода, то се приближи босоного до тях, предлагайки им безмълвно подноса, върху който имаше две димящи чаши кайсиев спирт. Надали беше на повече от десет години.

Али забеляза синините върху китката на детето едновременно с Хано, но превъплъщенецът се изпъна пръв.

— Ще го убия — изсъска той.

Момиченцето се дръпна назад и Анас побърза да отиде при него.

— Всичко е наред, мъничката ми, той не искаше да те уплаши… Хано, прибери това оръжие — предупреди го, когато превъплъщенецът извади талвара си. — Не ставай глупак.

Хано се озъби, но прибра меча, докато Туран се връщаше в стаята.

Девът плъзна поглед по сцената пред себе си, а после изгледа свирепо Анас.

— Стой настрана от прислужницата ми.

Момиченцето се отдръпна в един тъмен ъгъл, криейки се зад подноса.

Кръвта на Али кипна. От години чуваше Анас да говори за теглото на шафитите, но да го види с очите си, да чуе как девите говореха на шейха му, да види синините по тялото на ужасеното момиченце… Май беше сгрешил да му иска сметка по-рано.

Туран се приближи, понесъл на ръце бебе, повито и потънало в сън. Хано начаса посегна към него.

Туран го дръпна назад.

— Първо парите.

Хано кимна на Анас и шейхът пристъпи напред с кесията, която Али му беше дал по-рано. Изсипа съдържанието й върху килима — смесица от различни монети, сред които имаше човешки динари, тохаристански нефритени плочки, бучки сол и един-единствен малък рубин.

— Сам ги преброй — каза Хано рязко. — Но искам да видя момчето.

Туран му го подаде и Али трябваше да положи усилие да скрие изненадата си. Беше очаквал друго шафитско дете, ала ушите на бебето бяха заострени като неговите, а кафявата му кожа грееше със светлината на чистокръвен джин. Хано повдигна и бързо пусна един от клепачите му, разкривайки очи с цвят на калай. Бебето изскимтя недоволно, изпускайки облаче дим.

— Ще мине — увери го Туран. — Вярвай ми. Достатъчно отдавна съм в този бизнес, та да знам. Никой никога няма да заподозре, че е шафит.

Шафит? Али отново погледна към момчето, слисан. Ала Туран имаше право — по нищо не личеше, че във вените му тече смесена кръв.

— Имаше ли затруднения да го вземеш от родителите му? — попита Хано.

— Бащата не беше проблем. Чистокръвен агниваншиец, който просто искаше парите. Майката беше прислужница, избягала, когато забременяла от него. Отне ми известно време да я открия.

— И тя се съгласи да продаде детето?

Туран сви рамене.

— Тя е шафит. Има ли някакво значение.

— Има, ако по-късно ще ми създава неприятности.

— Заплаши да се свърже с „Танзим”. — Туран изсумтя презрително. — Само че онези мръснокръвни фанатици не са повод за тревога, а шафитите се плодят като зайци. До година ще си роди друго, което да й отвлече мислите.

Хано се усмихна, ала усмивката не стигна до очите му.

— Може би нова възможност да припечелиш нещо. — Той хвърли поглед към Али. — Какво ще кажеш? — попита, като наблягаше на думите, и обърна бебето към него. — Може ли да мине за мое дете?

Али се намръщи, леко объркан от въпроса. Премести поглед между бебето и Хано, но разбира се, превъплъщенецът не изглеждаше като себе си. Беше приел друг вид. Беше приел подчертано агниваншийски вид и Али изведнъж осъзна защо.

— Д-да — успя да отвърне някак, преглъщайки буцата в гърлото си и мъчейки се да скрие ужаса в гласа си. В крайна сметка това беше истина. — Без проблем.

Хано не изглеждаше особено доволен.

— Може би. Само че е по-голям от обещаното… определено не струва абсурдната цена, която ми поиска — оплака се той на Туран. — Какво, очаква се жена ми да е родила дете, което всеки момент ще проходи?

— Върви си тогава. — Туран разпери ръце. — До седмица ще намеря друг купувач, а ти ще се върнеш при жена си, която чака до празната люлка. Прекарайте още половин век, мъчейки се да заченете. На мен ми е все едно.

Хано като че ли помисли за миг. Хвърли поглед към момиченцето, което все още се свиваше в сенките.

— Търсим си нова прислужница. Включи онази там към момчето и ще платя цената, която искаш.

Туран се намръщи.

— Няма да ти продам домашна робиня за нищо.

— Аз ще я купя — намеси се Али.

Очите на Хано припламнаха, но Али не го беше грижа. Искаше да приключи с това чудовище, да отведе тези невинни създания от това адско място, където животът им зависеше единствено от външния им вид. Разкопча трескаво златната си огърлица и тя тупна тежко в скута му. Протегна я към Туран и перлите проблеснаха на меката светлина.

— Това ще стигне ли?

Туран не я докосна. В черните му очи нямаше алчност, нетърпение. Вместо това хвърли поглед към огърлицата, а после към Али и се прокашля.

— Как каза, че ти е името?

Али се досети, че е направил ужасна грешка.

Ала преди да успее да отвърне нещо със заекване, вратата към таверната се отвори рязко и един виночерпец влезе забързано. Наведе се, за да прошепне нещо в ухото на Туран, и гримасата върху лицето на търговеца на роби стана по-дълбока.

— Проблем? — попита Хано.

— Мъж, чието желание да пие надвишава умението му да плати. — Туран се изправи, свил подразнено устни. — Ако ме извините за миг…

И той се отправи към таверната, следван по петите от виночерпеца. Затвориха вратата зад себе си.

Хано се обърна рязко към Али.

— Ти, идиот такъв. Нали ти казах да си държиш устата затворена. — Той махна към огърлицата. — С това нещо могат да се купят дузина момичета като нея!

— Аз… съжалявам — побърза да каже Али. — Просто се опитвах да помогна.

— Забравете за това засега. — Анас посочи към бебето. — Има ли знака?

Хано отново стрелна Али с подразнен поглед, но после извади нежно една от ръчичките на бебето от пелените, с които беше увито, и обърна китката му към светлината. Върху меката кожа имаше малък син родилен белег, като драсване с мастило. — Да. Същият като на майка му. То е. — Превъплъщенецът посочи момиченцето, сгушено в ъгъла. — Ала тя няма да остане тук с това чудовище.

Анас го изгледа.

— Не казах, че ще остане.

Али беше поразен от онова, на което беше станал свидетел.

— Момчето… често ли се случват подобни неща?

Анас въздъхна и лицето му помрачня.

— О, да. Шафитите открай време са по-плодовити от чистокръвните, благословия и проклятие от човешките ни предшественици. — Той махна към малкото състояние върху чергата. — Това е доходоносен бизнес… и съществува от векове. В Девабад вероятно има хиляди като това момче, отгледани като чистокръвни, без изобщо да подозират за истинския си произход.

— Но шафитските им родители… не могат ли да се обърнат към б… към царя?

— Да се обърнат към царя? — повтори Хано; гласът му беше пропит с презрение. — В името на Всевишния, за пръв път ли излизаш от семейното имение, момче? Шафитите не може да подават прошения към царя. Идват при нас… ние сме единствените, които могат да помогнат.

Али наведе поглед.

— Нямах представа.

— Тогава навярно ще си спомниш за тази нощ, ако отново решиш да ми задаваш въпроси за „Танзим”. — Гласът на Анас беше по-студен, отколкото Али го беше чувал някога. — Правим това, което е нужно, за да защитим хората си.

Хано изведнъж се намръщи. Взря се в парите на пода, намествайки спящото бебе, което все още беше в ръцете му.

— Нещо не е наред. — Той се изправи. — Не би трябвало да ни остави тук с парите и момчето. — Посегна към вратата за таверната и отскочи назад с вик, а въздухът се изпълни с цвърченето на изгорена плът. — Копелето ни е затворило с проклятие.

Събудено от вика на Хано, бебето заплака. Али скочи на крака и се присъедини към тях до вратата, надявайки се, че Хано греши.

Доближи връхчетата на пръстите си до дървената повърхност, но Хано беше прав: тя пращеше от магия. За щастие, Али беше обучен в Цитаделата… а девите създаваха достатъчно неприятности, та умението да развалят заклинанията, с които те защитаваха домовете и заведенията си, бе едно от нещата, на които учеха младите кадети. Затвори очи и промълви първото заклинание, което му дойде на ума. Вратата се отвори.

В таверната нямаше никой.

Беше опразнена набързо. Вокалите бяха пълни, дим се извиваше над забравените лули, а пръснатите фигурки за игра проблясваха върху масата, около която бяха седели жените деви. Дори така, Туран се беше погрижил да угаси лампите, потапяйки таверната в мрак. Единствената светлина идваше от лунните лъчи, които се процеждаха между окъсаните завеси.

Зад него Хано изруга, а Анас прошепна молитва за закрила. Али посегна към скрития си зулфикар, раздвоения меден ятаган, който носеше винаги, но после спря. Прочутото гезирско оръжие в ръцете на млад мъж с вид на аяанлиец щеше да го издаде моментално. Вместо това прекоси крадешком таверната и внимавайки да остане незабелязан, надникна иззад пердето.

Отвън стоеше Царската стража.

Али си пое рязко дъх. Дузина войници (които почти до един познаваше) заемаха безшумно боен ред срещу таверната, а медните им зулфикари и копия проблясваха на лунната светлина. Прииждаха още — Али виждаше движение на сенки откъм майдана.

Отстъпи назад. Ужас, по-задушаващ от всичко, което беше изпитвал някога, се вкопчи в него като лиани, увили се около гърдите му. Той се върна при другите.

— Трябва да се махаме. — Спокойствието в гласа му го изненада; то определено не съответстваше на паниката, която се надигаше в него. — Отвън има войници.

Анас пребледня.

— Можем ли да се доберем до скривалището? — попита той Хано.

Превъплъщенецът подрусваше пищящото бебе.

— Ще трябва да опитаме… но няма да е лесно с този рев.

Али се огледа наоколо, мислейки трескаво. Забеляза медния поднос, изоставен от шафитското момиченце, което се беше вкопчило в ръката на Анас. Прекоси стаята и взе една от чашите с кайсиев спирт.

— Това ще помогне ли?

Анас изглеждаше ужасен.

— Да не си си изгубил ума?

Хано обаче кимна.

— Възможно е.

Той задържа бебето, докато Али се опитваше непохватно да излее течността в пищящата му уста. Али усещаше погледа на превъплъщенеца, впит в него.

— Онова, което направи с вратата… — Гласът на Хано беше пропит с обвинение. — Ти си от Царската стража, нали? Едно от онези хлапета, които ги заключват в Цитаделата, докато не навършат първия си четвърт век?

Али се поколеба. Повече от това съм.

— Сега съм тук с вас, нали?

— Е, предполагам. — Хано пови детето с отработена лекота. Бебето най-сетне притихна и Хано извади своя талвар; искрящото му стоманено острие беше дълго колкото ръката на Али. — Трябва да потърсим изход отзад. — Той посочи с глава към червената завеса. — Ще ме разбереш, ако настоя да излезеш пръв.

Али кимна с пресъхнала уста. Нима имаше избор? Отметна завесата и пристъпи в тъмния коридор.

Посрещна го лабиринт от складови помещения. Бъчви с вино бяха подредени една върху друга чак до тавана, щайги с лук и презрели плодове изпълваха въздуха с миризмата си. Строшени маси, недоиззидани стени и мебели на парчета бяха пръснати навсякъде. Никъде не видя изход, единствено места, където можеха да се скрият.

Съвършеното място за засада. Али примига; очите му бяха престанали да парят. Действието на отварата явно беше отминало. Не че имаше някакво значение — беше отраснал с мъжете отвън; така или иначе, щяха да го разпознаят.

Усети леко подръпване на робата си. Малкото момиченце вдигна разтреперана ръка и посочи към една черна врата в края на коридора.

— Излиза на уличката отзад — прошепна; черните му очи бяха широки като панички.

Али му се усмихна.

— Благодаря ти — прошепна в отговор.

Поеха по коридора към последния килер. В далечината Али зърна ивица лунна светлина близо до пода: врата. За съжаление, това беше всичко, което видя. В помещението цареше непрогледен мрак и ако се съдеше по разстоянието до вратата, то беше огромно. Али се шмугна вътре, а сърцето му думкаше така, че го чуваше в ушите си.

Това не беше всичко, което чу.

Разнесе се тихо поемане на дъх, а после нещо, миришещо на желязо, профуча покрай лицето му, одрасквайки го по носа. Али се обърна рязко в същия миг, в който момиченцето изпищя, но очите му все още не бяха привикнали с мрака и не можа да различи нищо.

— Пусни я! — изкрещя Анас.

По дяволите с опитите за криене. Али извади зулфикара си. Дръжката се стопли в ръцете му. Светни, заповяда й.

Оръжието лумна в пламъци.

Огън плъзна по медния ятаган, опърляйки раздвоения му връх и обливайки стаята в светлина. Али видя двама деви: Туран и стража от входа на таверната, с огромната си брадва в ръка. Туран се мъчеше да отскубне пищящото момиче от ръцете на Анас, но се обърна при вида на огнения зулфикар. Черните му очи се изпълниха със страх.

Стражът обаче не беше впечатлен. Той се нахвърли на Али.

Али вдигна зулфикара в последния момент и във въздуха се разлетяха искри там, където острието се удари в брадвата. Тя трябва да беше от желязо — един от малкото материали, които бяха в състояние да отслабят магия. Али натисна силно, оттласквайки мъжа назад.

Девът отново му се нахвърли и Али избегна следващия му удар. Беше направо сюрреалистично. Беше прекарал половината си живот в спаринг двубои; движението на острието, на краката му, всичко беше толкова познато. Прекалено познато; изглеждаше невъзможно да си представи, че противникът му действително иска да го убие, че една погрешна стъпка няма да доведе до закачки над чаша кафе, а до кървава смърт върху мръсния под на една тъмна стая, където изобщо нямаше работа.

Избегна още един удар. Все още не беше атакувал. Как би могъл? Беше получил възможно най-добрата бойна подготовка, но никога не беше убивал… никога не беше наранявал преднамерено някого. Беше непълнолетен, деляха го години от това да види истинска битка. И беше син на царя! Не можеше да убие един от поданиците на баща си… при това — дев. Щеше да започне война.

Стражът отново вдигна оръжието си. А после пребледня. Брадвата застина във въздуха.

— Окото на Сулейман — ахна той. — Ти… ти си Али…

Стоманено острие се показа от гърлото му.

— … ал Кахтани — довърши Хано и завъртя меча, открадвайки последните думи на мъжа така, както открадна живота му. Побутна мъртвото тяло с крак, за да освободи меча си, оставяйки го да се свлече на пода. — Шибаният Ализейд ал Кахтани. — Обърна се към Анас с почервеняло от ярост лице. — Как можа?

Туран все още беше там. Погледна към Али, а после към двамата мъже от „Танзим”. Ужасено осъзнаване се разля по лицето му и той се хвърли към вратата, изскачайки в коридора.

Али не помръдна, не проговори. Все още се взираше в мъртвия страж.

— Хано… — Гласът на Анас потрепери. — Принцът… никой не бива да узнае.

Превъплъщенецът въздъхна пресилено. Подаде бебето на Анас и вдигна брадвата. Последва Туран.

Али твърде късно разбра какво става.

— П-почакай. Не е нужно да…

Откъм коридора долетя кратък вик, последван от хрущящ звук. А после още един. И трети. Али се олюля на краката си, залят от вълна на гадене. Това не се случва.

— Ализейд. — Анас беше до него. — Братко, погледни ме. — Али опита да се съсредоточи върху лицето на шейха. — Той продаваше деца. Щеше да те издаде. Трябваше да умре.

Откъм входа на таверната долетя звук на изкъртена врата.

— Анас Бат! — изкрещя познат глас. Уаджид… о, боже; не… — Знаем, че си тук.

Хано се втурна обратно в стаята. Грабна бебето и отвори вратата с ритник.

— Хайде!

Мисълта Уаджид, обичният му кайд, генералът с хитри очи, който на практика го беше отгледал, да го открие тук, застанал над телата на двама убити чистокръвни, накара Али да дойде на себе си. Той се втурна след Хано, следван по петите от Анас.

Изскочиха на друга потънала в боклуци уличка. Изтичаха до края й — до високата медна стена, която делеше Квартала на девите от този на тохаристанците. Единственият път за бягство беше тесен процеп, извеждащ обратно на главната улица.

Хано надникна пред отвора и се дръпна рязко назад.

— Имат деви стрелци.

— Какво?

Али се присъедини към него, без да обръща внимание на острия лакът, който го смушка.

В другия край на улицата беше таверната, огряна от пламналите зулфикари на войниците, които се изливаха през входа. Половин дузина деви стрелци чакаха върху гърбовете на слонове, а сребърните им лъкове проблясваха на звездната светлина.

— Имаме скривалище в Квартала на тохаристанците — обясни Хано. — Има място, където можем да се прехвърлим през стената, но първо трябва да пресечем улицата.

Сърцето на Али се сви.

— Никога няма да успеем.

Вниманието на войниците може и да беше погълнато от таверната, но беше невъзможно нито един от тях да не забележи как трима мъже, заедно с малко момиченце и бебе, пресичат улицата на бегом. Огнепоклонниците бяха дяволски добри стрелци (девите бяха така отдадени на лъковете си, както гезирците — на своите зулфикари), а улицата беше широка.

Той се обърна към Анас.

— Ще трябва да намерим друг начин.

Анас кимна. Хвърли поглед към бебето в ръцете на Хано, а после към момиченцето, което стискаше ръката му.

— Добре — каза меко. Коленичи така, че лицето му да бъде на едно ниво с момиченцето, и освободи пръстите му от своите. — Милинка, искам да отидеш с моя брат. — Той посочи Али. — Той ще те отведе на сигурно място.

Али го зяпна потресено.

— Какво? Почакай… нали нямаш намерение…

— Аз съм този, когото търсят. — Анас се изправи. — Няма да изложа на опасност живота на деца, за да спася своя. — Сви рамене, ала когато отново проговори, гласът му беше обтегнат. — Знаех, че този ден ще дойде… Аз… ще се опитам да им отвлека вниманието… да ви дам колкото се може повече време.

— За нищо на света — заяви Хано. — „Танзим” има нужда от теб. Аз ще отида. Имам по-голям шанс от теб да убия неколцина от онези чистокръвници.

Анас поклати глава.

— За теб ще е по-лесно да заведеш принца и децата на безопасно място.

— Не. — Думата се изтръгна от гърлото на Али, по-скоро молитва, отколкото молба. Не можеше да изгуби своя шейх, не и по този начин. — Аз ще отида. Несъмнено бих могъл да постигна някакво споразумение…

— Нищо няма да постигнеш — прекъсна го Анас сурово. — Ако разкажеш на баща си за станалото тази вечер, си мъртъв, разбираш ли? Девите ще въстанат, ако научат, че си замесен. Баща ти няма да рискува нещо такова. — Шейхът сложи ръка върху рамото на Али. — А ти си твърде ценен, за да те изгубим.

— Как ли пък не — възрази Хано. — Искаш всички ни да убият, така че някакво кахтанско келешче да…

Анас го прекъсна с рязко движение на ръката.

— Ализейд ал Кахтани може да стори за шафитите повече, отколкото хиляда организации като „Танзим”. И ще го направи — добави той, хвърляйки настойчив поглед към Али. — Заслужи си това. Не ме е грижа дали трябва да танцуваш на гроба ми. Спаси се, братко. Живей, за да се биеш отново. — Той побутна момиченцето към него. — Изведи ги оттук, Хано. — И без нито дума повече, се обърна и се отправи към таверната.

Момиченцето вдигна поглед към Али, кафявите му очи бяха разширени от страх. Али примига, за да удържи сълзите си. Анас бе подписал смъртната си присъда. Най-малкото, което Али можеше да стори, бе да изпълни последната му заповед. Вдигна момиченцето на ръце и то се вкопчи във врата му, а сърчицето му думкаше до гърдите му.

Хано го стрелна с поглед, пропит с отрова.

— Ти и аз, Ал Кахтани, двамата с теб дълго ще си поприказваме, когато това свърши.

После, като свали тюрбана от главата на Али, направи от него люлка за бебето.

Али начаса се почувства разголен.

— Какво му има на твоя?

— Ще тичаш по-бързо, ако се притесняваш да не те разпознаят. — Той кимна към зулфикара му. — Прибери това.

Али пъхна ятагана под робата си, премествайки момиченцето на гърба си, докато чакаха. Откъм таверната се разнесе вик, последван от друг, тържествуващ. Бог да те пази, Анас.

Стрелците се обърнаха към таверната. Единият опъна тетивата на сребърния си лък и се прицели във входа.

— Хайде! — извика Хано и се втурна да бяга. Али го следваше по петите, без да поглежда към войниците, целият му свят беше съсредоточен в това да спринтира през напуканите павета толкова бързо, колкото можеха да го носят краката му.

Един от стрелците извика предупреждение.

Али бе стигнал до средата на улицата, когато първата стрела изсвистя над главата му. Пръсна се на огнени късчета и момиченцето изпищя. Втората разкъса ризата му и одраска прасеца му. Той продължи да тича.

Прекосиха улицата. Али се хвърли зад една каменна балюстрада, но не остана дълго на сигурно място. Хано подскочи към сложната дървена решетка върху една от сградите. Тя бе покрита с пъстроцветни пълзящи рози и се издигаше в продължение на три етажа до далечния покрив.

— Катери се!

Да се катери? Очите на Али се разшириха, докато се взираше в деликатната решетка. Не му се струваше достатъчно стабилна, за да понесе тежестта на цветята, камо ли тази на двама мъже.

Една стрела, напоена с горящ катран, се заби в земята до краката му. Той отскочи назад, а въздухът се изпълни с рева на тръбящи слонове.

Решетката беше единственият му избор.

Дървената рамка се тресеше силно, докато той се катереше, а трънливите ластари раздираха ръцете му. Момиченцето се беше вкопчило в гърба му и почти го задушаваше, заровило лице във врата му, бузките му бяха мокри от сълзи. Една стрела изсвистя покрай главите им и детето изпищя — този път от болка.

Али нямаше как да провери дали е добре. Просто продължи да се катери, мъчейки се да се долепи колкото се може по-плътно до сградата. Моля те, Боже, молеше се; беше прекалено ужасен, за да измисли по-свързана молитва.

Почти беше стигнал до покрива, където Хано вече го чакаше, когато решетката започна да се отделя от стената.

В продължение на един дълъг, спиращ сърцето миг Али пропадаше назад. Дървената рамка се разпадна в ръцете му. В гърлото му се надигна вик.

Хано го сграбчи за китката.

Превъплъщенецът го изтегли на покрива и Али рухна.

— М-момиченцето — каза запъхтяно. — Една стрела…

Хано свали детето от гърба му и прегледа набързо тила му.

— Всичко е наред, мъничката ми — увери я той. — Всичко ще бъде наред. — Хвърли поглед към Али. — Ще се нуждае от няколко шева, но раната не изглежда дълбока. — Той развърза импровизираната люлка. — Да се разменим.

Али пое бебето и нахлузи люлката.

От улицата под тях долетя вик.

— На покрива са!

Хано го дръпна, за да се изправи.

— Хайде!

Втурна се по покрива и Али го последва, прескачайки тесните разстояния между сградите, носейки се покрай простори с пране и плодови дръвчета в саксии. Мъчеше се да не поглежда към земята, докато скачаха, сърцето му се беше качило в гърлото.

Стигнаха до последния покрив, но Хано не спря; вместо това ускори крачка, когато наближи ръба. А после, за ужас на Али, се хвърли над него.

Али ахна, заковавайки се на място досами ръба. Само че превъплъщенецът не се беше размазал на земята долу; вместо това се беше приземил върху медната стена, която разделяше кварталите на племената. Стената бе с около половин тяло по-ниска от покрива и поне на десетина крачки от там. Беше невъзможен скок, единствено късметът бе помогнал на Хано да се приземи където трябва.

Али го изгледа невярващо.

— Да не си луд?

Превъплъщенецът се ухили, оголвайки зъби.

— Хайде, Ал Кахтани. Несъмнено, ако един шафит може да го направи, и ти можеш.

Али изсъска в отговор. Закрачи напред-назад покрай ръба на покрива. Всеки разумен инстинкт му крещеше да не скача.

Звукът на преследващите ги войници се усили. Всеки миг щяха да се озоват на покрива. Али направи няколко крачки назад, мъчейки се да събере кураж да скочи.

Това е лудост. Той поклати глава.

— Не мога.

— Нямаш избор. — Веселието се изпари от гласа на Хано. — Ал Кахтани… Ализейд — настоя, когато Али не отговори. — Послушай ме. Чу какво каза шейхът. Мислиш ли, че можеш да обърнеш гръб сега? Да молиш своя абба[16] за милост? — Превъплъщенецът поклати глава. — Познавам гезирците. Събратята ти не се шегуват с лоялността. — Той срещна погледа на Али, очите му бяха потъмнели от предупреждение. — Какво мислиш, че ще стори баща ти, когато научи, че собствената му плът и кръв го е предала?

Никога не съм искал да го предам. Али си пое дълбоко дъх.

И скочи.