Градът на мрака

1 Мензоберанзан

Ако бе жител на земната повърхност той не би могъл да измине и крачка, без да бъде усетен. Леките стъпки на гущера, който яздеше, бяха толкова тихи, че едва се чуваха. Еластичните, изкусно изплетени ризници, които ездачът и неговото животно носеха, следваха плътно всяко тяхно движение, сякаш се бяха сраснали с телата им.

Гущерът на Дайнин се носеше напред с плавен, но стремителен ход по разбития под, нагоре по стените, дори и по тавана на дългия тунел. Подземните гущери с меки, лепливи трипръсти стъпала, бяха предпочитано средство за езда заради способността си да се катерят по камъка като паяци. На осветената повърхност на земята можеше да се мине през труднопроходими места без никой да забележи, но почти всички същества, населяващи Подземния мрак, притежаваха способност да виждат в инфрачервения спектър. Стъпките оставяха топлинни отпечатъци и лесно можеха да бъдат проследени, ако следваха праволинейно по пода на тунела.

Гущерът се затътри по дължината на тавана, после се преметна във въздуха, отскочи напред и надолу към една далечна точка на стената. Дайнин се бе притиснал силно към седлото — не искаше да бъде забелязан.

Нямаше светлина, която да го води, но и не му трябваше такава. Той беше елф — мрачен елф — с кожа като абанос, братовчед на онези горски същества, които танцуваха под звездите на земната повърхност. За него Подземният мрак не беше място, лишено от светлина — той имаше превъзходно зрение, което превръщаше бледите остатъци от топлина в живи цветни образи. Цветовете на спектъра се преплитаха пред погледа му — по стените и пода, затоплени от далечна пукнатина в камъка или горещо изворче. Топлината на живите същества се усещаше силно и мрачният елф можеше внимателно и лесно да огледа враговете си, така както би го направило всяко същество посред бял ден.

Обикновено Дайнин не се осмеляваше да напуска града сам. Подземният свят бе прекалено опасен, за да се пътува без компания, дори и за един мрачен елф. Но този ден бе по-различен. Той трябваше да е сигурен, че пътят му ще остане скрит от погледа на вражески настроени мрачни елфи.

Мека, вълшебна синя светлина отвъд свода на арката подсказа на елфа, че входът на града наближава и той накара гущера си да забави ход. Малко използваха този тесен тунел, който излизаше в Тиер Брех — най-северната част на Мензоберанзан, принадлежаща на Академията — и никой, освен повелителките и повелителите — учителите от Академията, не можеше да премине през него, без да събуди подозрение.

Стигнеше ли дотук, Дайнин винаги се изнервяше. От стотиците тунели, излизащи от главното подземие на Мензоберанзан, този бе охраняван най-добре. Отвъд двете страни на арката, статуи на огромни паяци бяха приседнали в тиха засада. Ако покрай тях преминеше неприятел, те оживяваха и нападаха, а сигналите за тревога се понасяха из цялата Академия.

Дайнин слезе от животното, като остави гущера си удобно прилепен към една от стените на височината на гърдите му. Той бръкна под яката на своя пиуафуи — магически защитен плащ — и свали кесийката от врата си. От нея елфът извади символа на дома До’Урден — паяк с различно оръжие във всеки от осемте си крака и украсен с буквите „ДН“, идващи от Даермон Н’а’шезбаернон, древното и официално название на дома До’Урден.

— Ще ме чакаш, докато се върна — прошепна Дайнин на гущера и залюля символа пред очите му.

Както символа на всеки елфически род, така и този на дома До’Урден притежаваше няколко магии, една от които позволяваше на членовете на семейството да упражняват власт над домашните си животни. Гущерът щеше да се подчини безропотно и нямаше да помръдне от мястото си, дори ако някой плъх — любимата му храна — дреме на няколко крачки от устата му.

Дайнин си пое дълбоко дъх и предпазливо пристъпи към арката. Можеше да види паяците, крито го гледаха кръвнишки от своите петнайсет фута височина. Той беше мрачен елф от града — не беше враг и можеше да премине спокойно през всеки друг тунел, но тук в Академията трябваше да се очаква всичко. Бе чувал, че паяците често не пускат никой да премине и посрещат с неприязън, особено нечаканите елфи.

Без да се колебае повече, с поглед, насочен право напред, далеч от внушителните паяци, той мина покрай тях и прекрачи в Тиер Брех. Дългът му бе от изключителна важност за бъдещите военни планове на семейството.

Дайнин стъпи встрани, огледа се дали някой не се спотайва наблизо и после се наслади на пленителната гледка на Мензоберанзан. Нито елф, нито друго същество можеше да погледне оттам към града, без да изпита удивление от него. Тиер Брех бе най-високата точка на пещерата, дълга две мили, и разкриваше цялата местност около Мензоберанзан. Площта на Академията не бе голяма — на нея се побираха само трите сгради на училището на мрачните елфи: Арах-Тинилит — школата на Лот, построена във формата на паяк, Сорсъри — грациозно извиващата се, островърха кула на магьосничеството, и Мелей-Магтеър — някак невзрачната пирамидална сграда, в която бойците получаваха своите умения.

Отвъд Тиер Брех, през изваяните колони от сталагмити, които бележеха входа на Академията, пещерата се спускаше рязко надолу и се разширяваше, простираше се далеч отвъд обсега на зрението на Дайнин. Цветовете на Мензоберанзан преливаха пред чувствителните очи на мрачния елф. Топлинните разцветки от пукнатини в камъка и горещите подземни изворчета се преплитаха из цялата пещера. Лилаво, червено, яркожълто и светлосиньо се пресичаха й сливаха, изкачваха се по стените и сталагмитените възвишения или се спускаха, рязко открояващи се на фона на мъглявосивия камък. По-бедни на тези естествени, преливащи цветови гами в инфрачервения спектър бяха местата, в които се чувстваше присъствието на силна магия — подобно на паяците, покрай които бе минал Дайнин, чиято мощ сякаш излъчваше сияние. Накрая се виждаха истинските светлини на града, вълшебните огньове и добре осветените статуи на къщите. Елфите се гордееха с красотата на своите произведения и почти винаги украсените колони или прекрасно изваяните водоливници блестяха във вечна магическа светлина.

Дори от разстояние Дайнин можеше да различи дома на Баенре, първия дом на Мензоберанзан. Той включваше двайсет сталагмитени колони и десет гигантски сталактита. Баенре съществуваше вече пет хиляди години, от самото създаване на Мензоберанзан, и за този период стремежът му да украсява дома си все по-изкусно не бе утихнал. Внушителната постройка сияеше с вълшебен пламък — син при отдалечените кули и чисто лилав при огромния, централен купол.

В далечината, в някои къщи блестеше светлина, чужда за Подземния мрак — ярката светлина от запалени свещи. Дайнин знаеше, че само жриците и магьосниците можеха да палят огньове — това беше необходимост за техния свят, изпълнен със свитъци и пергаменти.

Такъв бе Мензоберанзан, градът на мрачните елфи. Тук живееха двайсет хиляди елфа — двайсет хиляди войни от армиите на злото.

Злобна усмивка плъзна по тънките устни на Дайнин, когато си помисли как някои от същите тези войни щяха да загинат тази вечер.

Елфът проучваше Нарбондел, огромния централен стълб, който служеше за часовник на Мензоберанзан. Само с Нарбондел можеше да се измерва потока на времето в свят, който не познаваше дни и сезони. В края на всеки изминал ден архимагьосникът на града запалваше магически огън в основата на каменния стълб. Заклинанието траеше през целия цикъл — така наречения „пълен ден“ на Повърхността — и равномерно разпределяше топлината си нагоре по основата на Нарбондел, докато стълбът не заблестеше в червеното на инфрачервения спектър. Сега той бе изцяло потъмнял и охладен след угасването на магическия огън. Дайнин предположи, че може би в момента магьосникът се намира в основата му, готов да сложи началото на нов цикъл.

Бе полунощ — уреченият час.

Дайнин се отдалечи от паяците, дебнещи в края на тунела, и се промъкна дебнешком покрай стената на Тиер Брех в търсене на следи от топлина, които да прикрият открояващите се контури на собственото му тяло. Така стигна до Сорсъри — магьосническата школа — и се шмугна в тесния проход между мястото, където градът криволичеше, и външната стена на Тиер Брех.

— Учител или ученик? — чу се очакваният шепот.

— В Тиер Брех само учител би могъл да излезе вън от дома си посред черната смърт на Нарбондел — отвърна Дайнин.

Загърнатата в мантия фигура премина около постройката, за да застане пред него. Непознатият зае обичайната поза на учител от Академията на мрачните елфи — с ръце свити в лактите, скръстени пред гърдите му, като едната покриваше другата.

Само стойката на непознатия не изглеждаше странно на Дайнин.

— Добра среща, Безлики — каза той на безмълвния език на жестовете, който използваха мрачните елфи, език толкова богат, колкото и говоримият.

Ръцете на Дайнин трепереха. Спокойното му лице не можа да прикрие тревогата му — за пръв път видът на някой го притесняваше толкова много.

— Втори сине на дома До’Урден — отвърна магьосникът, — носиш ли отплатата ми?

— Ще бъдеш възнаграден — с груби жестове каза Дайнин и започна да възвръща самообладанието си. — Нима смееш да се съмняваш в обещаното от Малис До’Урден — майка и матрона на Даермон Н’а’шезбаернон, десетия дом на Мензоберанзан?

Безликият се сниши, осъзнал грешката си.

— Приеми моите извинения, втори сине на До’Урден — каза той и падна на коляно в знак на разкаяние.

Откакто се бе замесил в този заговор, магьосникът се страхуваше, че някой ден неговата припряност ще му струва живота. Веднъж бе пострадал при един от собствените си магически експерименти. Беше се разразила трагедия, която обезобрази цялото му лице. Сега на неговото място имаше само празнина, изпълнена с бяла и зелена слуз. Матрона Малис До’Урден, известна в големия град с уменията си да забърква церове и еликсири, му бе дала надежда, че ще се оправи и той не можеше да й откаже съдействието си.

Безчувственото сърце на Дайнин не изпита и капка състрадание, но домът До’Урден се нуждаеше от магьосника.

— Ще си получиш мехлема — хладнокръвно му обеща той. — Когато Алтън ДеВир бъде мъртъв.

— Разбира се — съгласи се магьосникът. — Тази нощ?

Дайнин кръстоса ръце и обмисли предложението. Малис му бе дала наставления — Алтън ДеВир трябваше да умре, дори това да постави началото на война между двете семейства. За елфа този план бе някак прекалено прост, прекалено лесен. Блясъкът, който изведнъж просветна в алено-жарките, чувствителни очи на младия До’Урден не можа да убегне на магьосника.

— Изчакай светлината на Нарбондел да достигне връхната си точка — Дайнин жестикулираше възбудено, а лицето му бе изкривено в подла усмивка.

— Да съобщя ли на обречения каква ще е съдбата на семейството му? — магьосникът се досещаше какви са злите намерения, криещи се в заръките на мрачния елф.

— Когато нанасяш фаталния удар. Нека Алтън ДеВир загуби надежда, преди да се прости с живота си.

Дайнин се върна при животното си и запрепуска надолу по празните коридори в търсене на нов заобиколен път, който отново да го отведе в града, само че през различен вход. Яздеше покрай най-източната част на голямото подземие — добивния район на Мензоберанзан, там, където никой нямаше да забележи, че е напускал границите на града и където имаше само няколко невзрачни сталагмитени колони, издигащи се от равния камък. Той пришпори гущера покрай брега на Донигартен, малкото езеро, в средата, на което се намираше остров, целия обрасъл с мъх, населяван от значителен брой същества, наподобяващи едър рогат добитък и наречени роти. Стотици орки и гоблини се извърнаха от работата си — риболова и наглеждането на говеда, за да хвърлят поглед на светкавично профучалия край тях мрачен войн. Като роби те имаха своите задължения и се постараха да не поглеждат Дайнин в очите.

Но дори да го бяха сторили, елфът нямаше да им обърне никакво внимание. Не биваше да изпуска подходящия момент. Когато отново достигна равните улички, криволичещи между искрящите замъци на мрачните елфи, той пришпори животното да тича още по-бързо. Придвижи се на юг, към централната част на града, към горичката от гигантски гъби, която бележеше района с най-хубавите домове в Мензоберанзан.

След един сляп завой едва не налетя на четири скитащи страшилища. Огромните космати гоблини огледаха мрачния елф, после бавно се отместиха от пътя му.

Дайнин знаеше, че го бяха разпознали като член на семейство До’Урден. Той беше с благородническо потекло, син на върховна жрица и фамилията До’Урден бе и името на неговия дом. От двайсет хиляди мрачни елфа в Мензоберанзан, само около хиляда бяха благородници, всъщност потомци на шейсет и седемте влиятелни фамилии в града, Останалите бяха войници.

Страшилищата не бяха глупави същества. Въпреки че мрачните елфи не носеха символите на домовете си на показ, те можеха да различат знатния от обикновения гражданин. Равно подстриганата стегната бяла коса, лилавите и червени линии, силно открояващи се върху черната мантия на Дайнин, отлично им подсказаха кой бе той.

Неотложността на мисията притискаше елфа, но той не можеше с лека ръка да подмине нанесената му обида. Почуди се колко ли бързо щяха да отскочат, ако бе член на дома Баенре, или на някоя от другите седем управляващи фамилии.

— Много скоро ще се научите да уважавате дома До’Урден! — изсъска мрачният елф, докато се обръщаше и насочи гущера си право към групичката на гоблините.

Страшилищата хукнаха да бягат и свиха по една уличка, цялата в развалини и осеяна с камъни.

Дайнин намери удовлетворение във вродените магически способности на своята раса. Той призова кълбо от мрак, непроницаемо за очите с инфрачервено или нормално зрение, и го запрати право на пътя на бегълците. Елфът предположи, че е било много неразумно от негова страна да привлича толкова внимание върху себе си, но миг по-късно, когато чу шума и отвратителните проклятия на страшилищата, които слепешком се препъваха в камъните, реши, че все пак рискът си бе заслужавал.

Гневът му се поуталожи и той тръгна отново, само че този път избра по-безопасен маршрут през топлинните сенки. Дайнин можеше да преминава свободно през огромната пещера, когато пожелае, но Малис даде на всеки член на дома До’Урден да разбере, че никой свързан с тази фамилия не биваше да бъде забелязван в близост до гъбите.

Думата на матрона Малис на две не ставаше, но в крайна сметка това бе само заповед. В Мензоберанзан едно правило беше по-важно от всички останали: „Не позволявай да те хванат.“

В южния край на горичката на гъбите необузданият елф намери това, което търсеше — групата на петте огромни стълба, простиращи се от пода до тавана на подземието, в които бе издълбана мрежа от помещения, свързани с мостове и парапети от метал и камък. Водоливници, светещи в червено, отличителния знак на този дом, гледаха нямо и свирепо от високите си постове, също като стражи. Това бе домът ДеВир, Четвъртият дом на Мензоберанзан.

Укрепление от високи гъби ограждаше мястото. Всяка пета бе „крещяща“ — жива гъба, използвана като охрана и наречена така заради пронизителния звук, който издаваше, ако покрай нея преминеше живо същество. Дайнин се държеше на разстояние — не искаше да предизвика писъка на някоя гъба, а и знаеше, че крепостта се пази от много по-смъртоносни бранители. Матрона Малис щеше да се погрижи за тях.

Въздухът в тази част на града замря, сякаш в очакване на предстоящото събитие.

В Мензоберанзан не бе тайна, че матрона Джина-фий от дома ДеВир бе отхвърлена от Лот — Кралицата на Паяците — божеството, което всички мрачни елфи почитаха и което даваше същинската сила на всеки дом. Подобни ситуации не се обсъждаха публично сред елфите, но тези, които знаеха, очакваха скоро накърненият дом ДеВир да бъде нападнат от някоя по-низша фамилия в йерархията на града.

Джинафий и семейството й бяха последните, които научиха за неблагоразположението на Кралицата на Паяците — такъв беше лукавият подход на Лот. Дайнин можеше да забележи само с един поглед на мястото пред дома ДеВир, че обреченото семейство не е намерило достатъчно време да укрепи защитата си. ДеВир разполагаха с приблизително четиристотин войни, предимно жени, но тези, които младия До’Урден можеше да види на пост по парапетите, изглеждаха неспокойни и несигурни.

Дайнин се ухили още по-широко при мисълта как собствения му дом се налагаше с всеки изминал ден, благодарение на изкусното водачество на матрона Малис. Домът До’Урден разполагаше с истинска сила — трите му сестри бързо се издигаха до статуса на върховни жрици, брат му бе станал магьосник, а чичо му Закнафейн — най-ловкият повелител на меча в цял Мензоберанзан — усърдно обучаваше тристате война, с които разполагаха. И за разлика от Джинафий, матрона Малис се радваше на пълното благоразположение на Лот.

— Даермон Н’а’шезбаернон — Дайнин прошепна древното и официално название на дома До’Урден. — Деветият дом на Мензоберанзан!

Хареса му как звучи.

В центъра на западната част на града, зад блестящата в сребърно тераса и наподобяващия арка вход на височина двадесет стъпки в стената, се бяха събрали най-важните членове на дома До’Урден, за да обсъдят последните си планове. На издигната платформа в дъното на залата за аудиенции седеше достопочтената матрона Малис, с корем, закръглен в последния етап на нейната бременност. Около нея, заели полагащите им се места, стояха трите й дъщери — Мая, Виерна и най-възрастната — Бриса, която наскоро бе обявена за върховна жрица на Лот. Мая и Виерна бяха копие на майка си на младини, слабички и дребни, което бе доста подвеждащо — все пак те притежаваха огромна сила. Бриса обаче не приличаше на никой от семейството. Тя бе доста едра за мрачен елф, със закръглени рамене и бедра. Тези, които познаваха Бриса лесно можеха да кажат, че размерите й са просто отражение на нейния характер — гневът и жестокостта на новата върховна жрица на дома До’Урден не можеха да се поберат в крехко и дребно тяло.

— Дайнин скоро трябва да се върне — отбеляза Ризен, настоящият патрон на семейството — и да ни съобщи дали моментът за нападение е подходящ.

— Ще тръгнем преди светлината на Нарбондел да е обявила настъпването на утрото — троснато му отвърна Бриса с тънкия си, но остър като бръснач глас.

Тя се обърна с лукава усмивка към майка си — търсеше одобрение за това, че бе поставила мъжа на мястото му.

— Тази нощ ще родя — обясни Малис на неспокойния си съпруг. — Ще нападнем без значение какви новини ни носи Дайнин.

— Ще бъде момче — разочаровано изохка Бриса, — третият син на дома До’Урден.

— Ще бъде принесено в жертва на Лот — добави Закнафейн — предишният патрон на дома, който сега заемаше знатен пост — Повелител на меча.

Изглежда мисълта за жертвоприношението допадаше на изкусния боец, както и на застаналия до него Налфейн — най-големият син в семейството, който не се нуждаеше от друга конкуренция освен тази на Дайнин в рамките на дома.

— Според обичая — засия Бриса и очите й проблеснаха в червена светлина. — За да спомогне за победата ни!

Ризен се размърда притеснено.

— Матрона Малис — осмели се да каже той, — знаете усложненията, които могат да настъпят при раждането. Болката няма ли да промени намеренията ви…

— Как смееш да се съмняваш в матроната-майка? — извика Бриса и посегна към дръжката на камшика във форма на змийска глава, удобно пристегнат и навит около колана й.

Малис протегна ръка и спря дъщеря си; после се обърна към Ризен:

— Ти си гледай сраженията — каза му тя. — И остави жените на този дом да се погрижат за най-важните неща в битката.

Ризен отново запристъпя на едно място и сведе глава.

Дайнин спря до магически изкованата ограда, която свързваше крепостта, обграждаща дома До’Урден, изградена в самата западна стена на града, с двете малки сталагмитени кули. Тя бе изработена от елмаз — най-твърдия метал на земята — и в нея бяха резбовани стотици паяци, размахващи оръжия, всеки от тях инкрустиран с магически смъртоносни защитни символи. Много елфи завиждаха за могъщата порта на дома До’Урден, но скоро след като бе видял невероятните постройки в гората на гъбите, Дайнин остана много разочарован при вида на собствения си дом. Дворът му се стори някак обикновен и в известен смисъл пуст, както и самата къща в стената, с изключение на забележителната тераса от митрал и елмаз, разположена на втория етаж до входа-арка, ползващ се от знатната част на фамилията. Парапетът на този балкон съдържаше хиляди резби, всичките част от едно-единствено произведение на изкуството.

Домът До’Урден, за разлика от повечето домове в Мензоберанзан, не се издигаше свободно между група от сталактити и сталагмити. Основната част от него бе разположена в една пещера и макар това да го правеше неоспоримо защитен и сигурен, на Дайнин му се прииска семейството му да се отличаваше с малко повече великолепие.

Един развълнуван войник изтича да отвори портата за завръщането на втория син. Дайнин профуча край него без дори да го поздрави и прекоси двора със съзнанието за стотиците любопитни погледи, падащи върху него. И войниците, и робите знаеха, че мисията на Дайнин бе свързана с предстоящата битка.

Нямаше стълби, които да водят към сребърната тераса на втория етаж на дома До’Урден. Това също бе предпазна мярка, с цел да разграничи водачите на фамилията от робите и простолюдието. Знатните мрачни елфи не се нуждаеха от стъпала — те владееха силата на левитацията — друга проява на техните вродени магически способности. Без много да натоварва мисълта си Дайнин се понесе нагоре във въздуха и се приземи право на терасата. Забърза през входа-арка и надолу по централния коридор на къщата, мъгляво осветен в нюансите на вълшебни огньове, които позволяваха да се вижда в нормалния светлинен спектър, но не бяха прекалено ярки, за да възпрепятстват употребата на инфрачервено зрение. Богато украсената месингова врата в дъното на коридора беше тази, чийто праг трябваше да прекрачи вторият син и той спря пред нея, за да нагоди отново очите си към инфрачервения спектър. За разлика от коридора в стаята зад вратата нямаше светлинен източник. Това бе залата за аудиенции на върховните жрици и преддверие към големия параклис на дома До’Урден. Стаите на жриците, в съгласие с мрачните повели на Кралицата на Паяците, не бяха място, където можеше да има светлина.

Когато се почувства готов, Дайнин блъсна силно вратата, без да се поколебае избута двете ужасени пазителки и дръзко продължи напред, за да се срещне с майка си. И трите дъщери на семейството присвиха очи от злоба при вида на своя наперен и превзет брат. „Да влезе без разрешение!“ — знаеше, че си мислят той. Сякаш него щяха да принесат в жертва тази нощ!

Колкото и да му бе забавно да проверява докъде стигаха възможностите му на мъж с по-нисък статут, той не можеше да пренебрегне заплашителните погледи на Мая, Виерна и Бриса. Като жени те бяха по-едри и силни от Дайнин и бяха посветили целия си живот на това да се научат да използват злите духовни сили и оръжията на мрачните елфи. Дайнин наблюдаваше как омагьосаните придобивки на жриците — страховитите змийски камшици на коланите им, започнаха да се извиват, предчувстващи наказанието, което желаеха да изпълнят. Дръжките им бяха елмазени и съвсем обикновени, но самите камшици и многобройните им краища си бяха живи змии. Особено камшикът на Бриса — той бе едно зло, шестглаво чудовище, което се гърчеше, виеше и завързваше на възли около колана, на който принадлежеше. Бриса винаги бе най-бърза, когато удряше с камшика си.

Въпреки всичко, изглежда матрона Малис харесваше самодоволното държание на втория си син. Той знаеше много добре къде му е мястото и безстрашно изпълняваше всяка нейна команда, без да задава въпроси.

Дайнин почувства облекчение, когато видя хладнокръвното изражение на майка си, за разлика от горящите в бяло лица на сестрите му, които го правеха неспокоен.

— Всичко е подготвено — каза й той. — Членовете на ДеВир са се прикрили зад стените на оградата си, с изключение на Алтън, разбира се, който безразсъдно посещава часовете си в Сорсъри.

— Срещна ли се с Безликия? — попита матрона Малис.

— В Академията бе чисто тази нощ — отвърна й Дайнин. — Срещата ни мина без проблеми.

— И той прие предложението ни?

— С Алтън ДеВир ще се заемат подобаващо — изкиска се елфът.

После си припомни малката промяна, която бе направил в плана на майка си, удължавайки смъртта на Алтън, само за да задоволи собствения си глад за мъст. Дайнин си припомни и още нещо — върховните жрици на Лот притежаваха съкрушителната способност да четат мисли.

— Алтън ще умре тази нощ — добави мрачният елф, за да сложи край на съмненията, преди жените да са проучили мислите му.

— Отлично — изръмжа Бриса.

Дишането на Дайнин се успокои.

— Разкрийте се — нареди матрона Малис.

Четиримата мъже прекрачиха напред, за да коленичат пред матроната и нейните дъщери — Ризен пред Малис, Закнафейн пред Бриса, Налфейн пред Мая и Дайнин пред Виерна. Жриците запяха в един глас, внимателно поставиха ръка на челото на война пред тях и се сляха в едно с чувствата им.

— Знаете какво да сторите — каза матроната-майка в края на церемонията, а лицето й се изкриви от болка при поредната контракция. — Да се захващаме за работа.

След по-малко от час Закнафейн и Бриса стояха заедно на терасата пред главния вход на дома До’Урден. Под тях се суетяха второто и третото подразделение на семейната армия — това на Ризен и Налфейн. Слагаха си нагорещени кожени ивици и метални кръпки като камуфлаж срещу всяка елфическа форма на живот и най-вече срещу мрачните елфи и инфрачервеното им зрение. Частта на Дайнин, която се състоеше от стотина гоблина, отдавна бе потеглила и щеше да нападне първа.

— Ще се прочуем след тази нощ — каза Бриса. — Едва ли някой предполага, че десетият дом ще има смелостта да нападне могъщия дом ДеВир. Когато слуховете за кървавата нощ се разчуят, дори и Баенре ще научи кои са Даермон Н’а’шезбаернон!

Тя се надвеси над терасата, за да погледне как двете армии се подреждат в колони и потеглят в мълчание по различни криволичещи пътеки, които през града щяха да ги отведат в гората на гъбите и до дома ДеВир.

Закнафейн огледа гърба на най-голямата дъщеря на матрона Малис и пожела единствено да забие кинжал в него. Но както винаги здравият разум надделя и умелите ръце на Зак не помръднаха.

— Носиш ли предметите? — поинтересува се Бриса.

Сега се обръщаше към него с повече уважение, отколкото в присъствието на матроната. Зак бе просто обикновен мъж, на когото бе разрешено да носи фамилното име До’Урден само защото понякога изпълняваше съпружески задължения към матроната и някога беше патрон на семейството. Но Бриса все още се страхуваше да не предизвика гнева му. Зак беше Повелителят на меча на дома До’Урден, висок и мускулест мъж, по-силен от повечето жени, и тези, които го бяха виждали в сражение, го смятаха за един от най-добрите войни в цял Мензоберанзан. Освен двете върховни жрици на Кралицата на Паяците — матроната и Бриса, Закнафейн със своето ненадминато бойно изкуство бе скритият коз на дома До’Урден. Мрачният елф отмести черното си наметало, разтвори малката кесийка на колана си и разкри няколко дребни, керамични сфери.

Бриса се ухили злобно и потри деликатните си ръце.

— Това няма да се хареса на матрона Джинафий — прошепна тя.

Зак й се усмихна в отговор и насочи погледа си към заминаващите войници. Нищо не можеше да направи по-щастлив един повелител на меча от убийството на мрачни елфи и най-вече на жрици на Лот.

— Приготви се — каза му след няколко минути Бриса.

Той отметна гъстата коса от лицето си и застана неподвижен, стиснал очи. Бриса бавно извади жезъла си и запя песента, която щеше да задейства магията. Тя докосна Зак — първо по едното рамо, после по другото и накрая задържа жезъла над главата му, без да го помръдва.

Зак усети ледените пръски да падат отгоре му, да проникват в дрехите и бронята му, дори в собствената му плът, докато той и всичко по него се охлади до определена температура и нюанс. Мрачният елф ненавиждаше магическото охлаждане — имаше чувството, че е същото като да умреш, но знаеше, че така ставаше незабележим и неуловим — сив като камък — за инфрачервеното зрение на съществата от Подземния мрак. Закнафейн отвори очи и потрепери; размърда пръсти, за да се увери, че все още са годни за деликатния му занаят. После погледна към Бриса, която бе по средата на второто си заклинание — призоваването. То щеше да отнеме малко време и елфът се облегна на стената, премисляйки отново прекрасната, макар и опасна задача, която му предстоеше да изпълни. Колко разумно от страна на матрона Малис да остави на него убийството на жриците от дома ДеВир.

— Готово — обяви след малко Бриса.

Тя посочи с очи към непрогледния мрак на тавана на огромната пещера.

Зак забеляза творението на жрицата — приближаващ се въздушен поток, оцветен в жълтеникаво и по-топъл от обикновения въздух на подземието. Жив въздушен поток.

Съществото, призовано от природните сили, се завихри във въздуха отвъд самия край на терасата и покорно зачака заповедите на своята господарка.

Зак нямаше време за губене. Той скочи във вътрешността на въздушния поток, позволявайки му да го държи в сърцевината си.

Бриса му предложи да си вземе сбогом и после изпрати съществото на неговата мисия.

— Успех в боя — извика тя на Зак, въпреки че сега не можеше да го види.

Той се засмя на иронията в думите й, докато Мензоберанзан лъкатушеше и се виеше пред очите му. И тя като него желаеше смъртта на жриците на ДеВир, само че по други причини. Ако оставеше трудностите настрана, за него би било удоволствие да убие и жриците на До’Урден.

Мрачният елф вдигна елмазения си меч, изкован с магия и невероятно остър — идеален за унищожението на магьосници.

— Ще се бия добре наистина — прошепна Зак. — Бриса, само ако знаеше колко добре…

2 Падането на дома ДеВир

Дайнин с голямо удоволствие забеляза, че всички същества, населяващи Мензоберанзан, включително мрачните елфи и скитащите се страшилища сега бързаха да се отместят от пътя му. Този път вторият син на дома До’Урден не беше сам. В стегнати редици го следваха близо шейсет войника от армията на дома. Зад тях, в подобна подредба, макар и без особен ентусиазъм, вървяха стотици въоръжени роби от по-низшите раси — гоблини, орки и страшилища.

За свидетелите на събитието нямаше никакво съмнение какво става — домът на мрачните елфи отиваше на война. Случаи като този не бяха ежедневие в Мензоберанзан, но и не учудваха никого. Почти на всеки десет години някое семейство решаваше, че може да се издигне в йерархията на града като унищожи друг дом. Това беше рисковано намерение, защото знатните членове на дома — „жертва“ трябваше да бъдат унищожени бързо и тихо. Домът-нарушител щеше да бъде сразен от безмилостното правосъдие на Мензоберанзан, ако някой оцелял повдигнеше обвинение срещу нападателя.

Но ако атаката беше извършена перфектно, нямаше да има последствия за този дом. Целият град, дори управляващият съвет на осемте матрони, щеше тайно да се възхищава на воюващите, на тяхната смелост и интелект, и никой нямаше да спомене повече за този инцидент.

Дайнин пое по заобиколен път, не искаше да оставя пряка диря между домовете До’Урден и ДеВир. Половин час по-късно, за втори път през тази нощ, той се промъкна в южния край на горичката на гъбите, до групата от сталагмити — основа на дома ДеВир. Върволицата от войници зад Дайнин с нетърпение приготви оръжията си и скоро обградиха къщата.

Робите се движеха по-бавно. Мнозина търсеха начин да се измъкнат, защото в сърцата си усещаха, че тази битка ще е последна за тях. Но въпреки всичко не смееха да избягат — за тях гневът на мрачните елфи бе по-страшен и от самата смърт. Къде можеха да отидат, когато изходите на Мензоберанзан се охраняваха с помощта на пъклени магии? Всеки един от тях бе виждал колко жестоко бяха наказвани пленените бегълци. По команда на Дайнин робите заеха позиции около оградата от гъби.

Мрачният елф посегна към кесията си и извади нагрята метална пластина.

С нея, осветена в инфрачервения цветови спектър, той проблесна три пъти зад себе си, за да даде знак на приближаващите се групи на Налфейн и Ризен. После с присъщата си самоувереност я подхвърли бързо във въздуха, хвана я и я прибра на тайно в топлоизолиращата кесия. Водена от сигнала на Дайнин, неговата армия постави омагьосани стрели в арбалетите си и се прицели в уречените мишени.

Всяка пета гъба бе крещяща и всяка стрела съдържаше в себе си магия, способна да заглуши и рева на дракон.

— … Две, три… — отмерваше с ръка Дайнин — думите му не можеха да бъдат чути заради сферата от магическа тишина, обгърнала войската му.

Той си представи звука при освобождаването на опънатата тетива на малкото оръжие, изстрелващо стрелата му право в близката крещяща гъба. Първата линия от пазители на дома ДеВир бе системно заглушена от три дузини магически стрели.

В дома До’Урден матрона Малис, дъщерите й и четири от жриците на дома се бяха събрали в порочния кръг на Лот — Кръга на осемте. Бяха наобиколили идол на нечестивото си божество — изваяна от скъпоценен камък фигура на паяк с лице на мрачен елф — и се молеха на Лот да им даде своята подкрепа в битката.

Малис седеше начело на Кръга в извит стол, пригоден за раждане. Бриса и Виерна бяха от двете й страни, а Бриса здраво държеше главата й.

Отбраната група пееше в един глас, обединявайки енергията си в едно-единствено заклинание за нападението. Миг по-късно, когато чрез телепатия Виерна разбра от Дайнин, че първата атакуваща част е заела позициите си, Кръгът на осемте на дома До’Урден изпрати първите проникващи вълни от ментална енергия в дома на техния враг.

Матрона Джинафий, двете й дъщери и петте главни жрици от редовата войска на ДеВир се бяха събрали в мрачното преддверие на големия параклис на дома. Откакто матроната разбра, че е изпаднала в немилост пред Лот, те се събираха там всяка нощ и непрестанно се молеха. Джинафий бе осъзнала колко уязвим ще бъде домът й, докато не намери начин да си възвърне благоразположението на Кралицата на Паяците. От шейсет и шест семейства в Мензоберанзан, двайсет можеха да нападнат дома на ДеВир при тези неприятни за него обстоятелства. Осемте жрици бяха разтревожени, сякаш предчувстваха, че тази нощ ще е съдбовна.

Матроната го бе усетила първа — смразяващ порив от смущаващи усещания, който накара молитвата й за опрощение да звучи неуверено. Останалите жрици на дома я гледаха притеснени, докато слушаха обърканите й думи и чакаха нейното одобрение.

— Нападат ни — прошепна Джинафий, а главата й се пръскаше от болка, поради нарастващия натиск от страна на жриците на До’Урден.

Втори сигнал на Дайнин раздвижи войската от роби. Абсолютната тишина продължаваше да им бъде съюзник и те се втурнаха към оградата от гъби, проправяйки пътя си с широките остриета на мечовете. Вторият син на дома До’Урден ги наблюдаваше и се наслаждаваше на армията си, която толкова лесно нахлу в двора на ДеВир.

— Не сте подготвени, пазители — прошепна той тихо и саркастично към светещите в червено водоливници, накацали по високите стени на дома. По-рано тази нощ статуите изглеждаха толкова злокобни, а сега гледаха безпомощно.

Дайнин усети нарастващото, макар и овладяно, нетърпение на воините около него — те едва удържаха елфическата си жажда за кръв. Когато някой от робите се сблъскаше с магически символ за защита, наоколо се понасяха смъртоносни вълни, но вторият син и останалите мрачни елфи гледаха с насмешка това зрелище. Низшите раси бяха излишък в армията на До’Урден. Единствената цел, поради която бяха доведени, бе да попаднат в смъртоносните капани и защити около дома на ДеВир и да разчистят пътя за мрачните елфи — истинските войни.

Оградата бе разбита и вече всичко бе ясно. Войниците на ДеВир посрещнаха в двора нахлуващите роби. Дайнин още не бе вдигнал ръката си в знак за атака, когато шейсетте мрачни елфа скочиха и се нахвърлиха срещу врага, размахвайки застрашително оръжия, с дяволски ликуващи лица.

Спряха настъплението си тъкмо навреме, за да си припомнят последната дадена им задача. Всички мрачни елфи — и знатните, и от простолюдието — притежаваха определени магически способности. Призоваването на кълбо от мрак — както бе направил Дайнин със страшилищата на улицата същата вечер — се удаваше на всеки, дори и на най-низшия от тях. Шейсетте елфа покриха целия периметър на вражеския дом с тъмнина.

Въпреки взетите предпазни мерки, домът До’Урден знаеше, че битката се наблюдава от много същества. Свидетелите не бяха особен проблем; те обикновено не се интересуваха кой е нападателят. Но обичаите и правилата на мрачните елфи повеляваха, че някои от покушенията трябваше да бъдат извършвани при определена секретност, такъв бе военният етикет. И за останалата част от града домът ДеВир само за миг се превърна в черно петно в пейзажа на Мензоберанзан.

Ризен се появи зад най-малкия си син.

— Добра работа — каза той на сложния език на жестовете. — Налфейн проникна през задния вход.

— Победата ще е лесна — отвърна му арогантният Дайнин, — ако сме хванали натясно матрона Джинафий и нейните жрици.

— Имай вяра в матрона Малис — бе отговорът на Ризен.

Той потупа сина си по рамото и последва войските си през разрушената ограда.

Високо над дома ДеВир Закнафейн си почиваше удобно във въздушните обятия на слугата на Бриса и наблюдаваше развитието на събитията. От тази позиция можеше да вижда през обръча от мрак и да чува през сферата от магическа тишина. Войските на Дайнин, първите войни — мрачни елфи, които проникнаха в дома, срещнаха съпротива при всяка врата и бяха победени.

Налфейн и неговите войници — най-опитни в магьосничеството — проникнаха през най-разредената част на оградата. Мълнии и магически сфери, пълни с киселина, се сипеха по двора; разбиваха се в основите на дома ДеВир и поваляха както бранителите му, така и армията от роби на До’Урден.

В предния двор, Ризен и Дайнин командваха най-добрите войни на Даермон Н’а’шезбаернон. Те имаха благословията на Лот. Закнафейн разбра кога започна истинското сражение — ударите на До’Урден бяха по-бързи от вражеските и прицелванията им се оказваха по-смъртоносни. За минути битката се пренесе изцяло в рамките на групата от петте сталагмита.

Повелителят на меча отърси ръцете си от магическото охлаждане и призова въздушния слуга към действие. Елфът падаше право надолу във въздушната си постеля, после се почувства свободен — миг преди да се спусне над терасата при най-високо разположените помещения в централния стълб. Изведнъж двама стражи, единият от които жена, изтичаха да го поздравят. Вместо това обаче, застинаха в объркване, опитвайки се да отгатнат истинската форма на незабележимото сивкаво петно. Това продължи прекалено дълго.

Никога не бяха чували за Закнафейн До’Урден. Не знаеха, че пред тях стои смъртта.

Камшикът на Зак изсвистя, сграбчи и преряза гърлото на жената, докато с другата ръка елфът майсторски въртеше меча със серия от удари и парирания, от които другият страж загуби равновесие. Закнафейн довърши и двамата с едно невидимо движение — изви китката си и запрати заплетената в камшика жена през терасата и в същия момент се завъртя и изрита мрачния елф в лицето, просвайки го мъртъв на пода на пещерата.

Повелителят на меча вече бе проникнал в дома, когато друг пазител стана да го посрещне, но и той като останалите падна покосен.

Мрачният елф се шмугна покрай криволичещата стена на сталактитената кула. Цветът на охладеното му тяло идеално се сливаше с този на камъка. Войните на ДеВир се лутаха наоколо, търсеха начин да се защитят от нападащото ги семейство, което вече бе превзело две колони и най-ниските етажи на всяка структура.

Зак не се интересуваше от тях. Отхвърли от съзнанието си острия метален звън на диамантените остриета, крясъците и командите, писъците на смъртта, и съсредоточи вниманието си върху един-единствен звук — песента на обезумелите жрици, която щеше да го отведе до целта му.

Той намери празен коридор, чиито стени бяха покрити с фрески на паяци, и който водеше към центъра на кулата. Подобно на дома До’Урден, този коридор завършваше с ред двойни врати, богато украсени с паякообразни форми.

— Това трябва да е мястото — промърмори Зак и покри главата си с качулката на своето наметало.

От скривалището си, насреща му изскочи гигантски паяк.

Зак се сви на кълбо, претърколи се под чудовището и заби меча си дълбоко в търбуха му. Лепкава течност бликна върху Повелителя на меча и паякът издъхна в конвулсиите на смъртта.

— Да — прошепна елфът и избърса соковете на съществото от лицето си. — Това трябва да е мястото.

Той набута трупа на чудовището обратно в бърлогата му и се промъкна покрай него като се надяваше никой да не е забелязал краткотрайната им борба.

По звука на остриетата, мрачният елф разбра, че битката почти беше достигнала и този етаж. Сякаш тук домът ДеВир бе укрепил защитата си и удържаше своите позиции.

— Малис, сега! — прошепна Закнафейн като се надяваше Бриса, която бе свързана с мислите му, да усети неговото безпокойство. — Преди да е станало прекалено късно!

В преддверието на параклиса на дома До’Урден Малис и нейните подчинени продължаваха безмилостната умствена атака срещу жриците на ДеВир. Лот бе чула техните молитви — по-силни от тези на опонентите им — и ги бе дарила с по-мощни заклинания, които да използват в борбата. Вече бяха принудили врага да заеме отбранителна позиция. Една от по-низшите жрици от Кръга на осемте на ДеВир бе пречупена от металното проникване, което Бриса й бе приложила и сега лежеше мъртва близо до краката на матрона Джинафий.

Но мощта на жриците на До’Урден бе отслабнала изведнъж и сякаш битката се връщаше там, откъдето бе започнала. Матрона Малис страдаше в родилни мъки и не успяваше да се съсредоточи, а без нейния глас силата на заклинанията на порочния й кръг отслабваше.

Застанала отстрани до майка си, едрата Бриса стискаше ръката й така силно, че бе спряла притока на кръв и крайникът на родилката бе изстинал съвсем — единствената студена част от нея за очите на останалите. Най-голямата дъщеря наблюдаваше контракциите и подаващата се бяла косица на детето, което бе на път, и пресмяташе колко остава до края на раждането. Никога досега, освен в легендите, не бе използвана техниката за преобразуване на родилните болки в атакуваща магия, но Бриса знаеше, че уцелването на подходящия момент може да се окаже решаващ фактор.

Тя шепнеше търпеливо в ухото на майка си думите на смъртоносното заклинание.

Малис поде началото му като преглъщаше стенанията и преобразуваше яростта от своята агония в нападателна магия.

— Дайннен доуард ма брехен тол — умоляваше я Бриса.

— Дайннен доуард… мааа… брехен тол! — изрева Малис и прехапа устната си — толкова бе решена да се съсредоточи в заклинанието въпреки болките.

Главичката на бебето се показа още малко и не се върна обратно в утробата.

Бриса потрепери — едва си спомняше заклинанието. Тя прошепна последните слова на майка си, но се страхуваше от последствията, които можеше да предизвика то.

Малис пое дълбоко дъх и събра смелост. Можеше да усети изтръпването от магията, толкова осезаемо, колкото и болката от раждането. Дъщерите й, наобиколили идола, я гледаха с недоверие. Виждаха я в размит червен нюанс, като цвета на яростта, а стичащата се от нея пот блестеше ярко като горещината на кипяща вода.

— Абек — започна матроната и усети напрежението в нея да се усилва до кресчендо. — Абек — почувства как кожата й се разкъсва — внезапното освобождаване в момента, в който главата на бебето се изтласка навън — внезапния екстаз на раждането. — Абек дай’н’а’БРЕГДОУАРД! — изпищя Малис и изтласка цялата болка в една последна експлозия от магическа енергия, която повали на земята дори и жриците от собствения й дом.

Изтласкана от тържествуването на матрона Малис, магията влетя като мълния в параклиса на дома ДеВир, раздроби на парчета идола на Лот, направен от скъпоценен камък, разби двойните врати на купчина смачкан метал и хвърли матрона Джинафий и нейните подчинени на пода.

Зак поклати глава в недоумение, когато вратите прелетяха край него.

— Добър удар, Малис — подсмихна се той, завъртя се на прага и влезе в параклиса.

Той използва инфрачервеното си зрение, за да проучи набързо помещението и да преброи в тъмнината на стаята седемте оцелели, които се мъчеха да се изправят на крака и чиито мантии бяха разкъсани. Закнафейн отново поклати глава, удивлявайки се на опустошителната сила на Малис, и покри лицето си с качулката на своето наметало.

Един удар на камшика му бе достатъчен и мрачният елф разби малката керамична сфера в краката си. Тя се строши и от нея изпадна малко топче, омагьосано от Бриса, за да бъде използвано в подобни ситуации — малко топче, което блестеше с яркостта на слънчева светлина.

Сиянието му можеше да заслепи всеки с очи, привикнали към мрака и пригодени да различават топлинните излъчвания. Жриците виеха от болка — това само помагаше на Зак, докато претърсваше стаята. Елфът се усмихваше широко всеки път, когато меча му пронизваше плътта на друг мрачен елф.

Отсреща се чу заклинание и той вече знаеше, че някоя от жриците на ДеВир е възвърнала силата си достатъчно, за да бъде опасна. Повелителят на меча можеше да се прицели и без да използва зрението си — с един удар на камшика той изтръгна езика от устата на матрона Джинафий.

Бриса положи новороденото на гърба на паяка-идол, издигна над него обредната кама и я задържа там, за да се наслади на зловещата й изработка. Дръжката й бе във формата на осмокрак паяк, покрит с извити шипове — остриета, наподобяващи козина. Жрицата вдигна камата над гърдите на бебето.

— Назовете детето — призова майка си Бриса. — Кралицата на Паяците няма да признае жертвоприношението, ако на детето не бъде дадено име!

Матроната-майка отпусна глава в опит да проумее думите на дъщеря си. Малис бе вложила всичките си сили в раждането и магията и сега беше почти изтощена.

— Назови детето! — изкомандва Бриса, нетърпелива да задоволи глада на своята богиня.

— Краят наближава — каза Дайнин на своя брат, когато се срещнаха в долната зала, в една от по-ниските колони на дома ДеВир. — Ризен превзе сградата до самия връх, а предполагам и Закнафейн е изпълнил зловещата си задача.

— Множество войници на ДеВир се присъединиха към нас — заяви Налфейн.

— Усетили са, че битката е към своя край — изсмя се Дайнин. — За тях няма значение кой ще е дома, на когото служат. Според разбиранията на простолюдието няма дом, който да си заслужава да умреш за него. Задачата ни скоро ще е изпълнена.

— Бързи сме и не привлякохме внимание — добави Налфейн. — Домът До’Урден вече е деветият дом на Мензоберанзан, а с ДеВир е свършено.

— Пази се! — изведнъж извика Дайнин.

Разширените му в престорен ужас очи бяха вперени в пространството зад неговия брат.

Налфейн реагира на мига, извърна се рязко, за да се изправи лице в лице с грозящата го опасност, без да осъзнава, че тя не идва оттам. В момента, в който Налфейн прозря измамата, мечът на Дайнин се заби дълбоко в гърба му. Вторият син на До’Урден положи глава на рамото на своя брат, опря буза до неговата и се загледа в червеното пламъче на живота, угасващо в очите на Налфейн.

— Бързи сме… и не привлякохме внимание — повтори думите му с насмешка.

Безжизненото тяло падна в краката му.

— Сега Дайнин е първият син на дома До’Урден, а с Налфейн е свършено.

— Дризт — промълви матрона Малис. — Името на детето е Дризт.

Бриса затегна хватката си около ножа и ритуалът започна.

— Кралице на паяците, приеми това дете — започна тя и се приготви да забие камата. — Принасяме ти в жертва Дризт До’Урден — от благодарност за славната ни поб…

— Спри! — извика Мая от ъгъла на стаята.

Връзката й с нейния брат бе рязко прекъсната и това можеше да означава само едно:

— Налфейн е мъртъв — обяви тя. — Бебето вече не е третият син на дома.

Виерна изгледа сестра си в недоумение. В същия момент, в който Мая бе почувствала смъртта на своя брат, Виерна, свързана с Дайнин, бе усетила силно Емоционално вълнение. Възбуда? Тя вдигна и допря деликатния си пръст до стиснатите си устни — чудеше се дали Дайнин е извършил успешно убийството.

Бриса все още желаеше да принесе бебето в жертва и държеше паякът-кама над гърдите на малкото.

— Обещахме третия син на Кралицата на Паяците — предупреди ги Мая. — Вече е сторено.

— Но не в жертвоприношение — спореше Бриса.

Виерна нерешително сви рамене.

— Ако Лот е приела Налфейн, значи обещанието е изпълнено. Кралицата на Паяците може да се разгневи, ако й принесем още един син.

— Но ако не й дадем Дризт може да стане и по-лошо! — продължаваше да настоява най-голямата сестра.

— Тогава довърши започнатото — каза Мая.

Бриса отново вдигна камата и възобнови ритуала.

— Задръж ръката си! — заповяда матрона Малис като се изправи, подпирайки се на стола. — Лот е задоволена. Спечелихме победата. А сега, приветствайте своя брат, най-новият член на дома До’Урден.

— Някакъв си мъж — изкоментира с отвращение Бриса и сб отдръпна от идола и бебето.

— Следващия път ще се справим по-добре — изкиска се Малис, макар да се съмняваше, че ще има следващ път. Наближаваше краят на петото й столетие, а мрачните елфи, дори и младите, не бяха особено плодовити. Бриса се бе родила, когато матроната бе едва на сто години. През следващите четири века, Малис се бе сдобила само с пет деца. Дори Дризт се бе появил на бял свят доста неочаквано и майката вече не се надяваше, че ще може отново да зачене.

— Стига съм се чудила — прошепна на себе си Малис. — Толкова вода има да изтече…

Тя отново се отпусна в стола си и потъна в неспокоен, макар и ужасяващо приятен сън — сънят на величието.

Закнафейн премина през централния стълб на дома ДеВир с наметало в ръка, а мечът и камшикът му бяха втъкнати удобно в неговия колан. Наоколо се чуваха битки, които бързо заглъхваха. Домът До’Урден бе извоювал победата си, десетият дом бе превзел четвъртия и единственото нещо, което оставаше, бе да се премахнат очевидците и да се унищожи всичко, което свидетелства за станалото. Една групичка от по-низши жрици се придвижваше напред, за да се погрижи за ранените войници на До’Урден и да съживи умрелите, за да могат телата им да напуснат местопрестъплението. Тези тела, които не можеха да бъдат изцелени, щяха да бъдат възкресени в дома До’Урден и върнати на служба.

Жриците обикаляха от стая в стая, а редиците от зомбита зад тях се множаха. Закнафейн изтръпна от отвращение и извърна поглед от тях.

Колкото и противна да беше тази маса, дори тя не можеше да се сравни със следващата група. Две жрици водеха армия от войници по коридорите на дома и търсеха посредством детекция скривалищата на оцелелите членове на ДеВир. Една от тях спря на няколко крачки от Закнафейн. Очите й бяха обърнати навътре, сякаш усещаше вълните на собствената си магия. Жрицата държеше пръстите си изпънати напред и така изследваше малък периметър, сякаш със смразяваща кръвта пръчка за откриване на вода, търсеща елфическа плът.

— Там! — заяви тя и посочи към един участък в основата на стената.

Войниците се втурнаха към него като глутница прегладнели вълци и разбиха тайната врата. Вътре, в малка кабинка, се бяха сгушили децата на ДеВир. Те бяха от знатно потекло, не бяха от простолюдието, и съответно не можеха да ги изведат от дома живи.

Закнафейн ускори крачка, за да не става свидетел на това събитие, но съвсем ясно чу писъците на безпомощните деца, разкъсани от ненаситните войници. Повелителят на меча вече тичаше по коридора. Спусна се към един завой и едва не налетя на Дайнин и Ризен.

— Налфейн е мъртъв — безчувствено отбеляза Ризен.

Зак погледна подозрително към по-младия син на До’Урден.

— Убих войникът на ДеВир, извършил престъплението — увери го Дайнин без дори да скрие самодоволната си усмивка.

Закнафейн бе на този свят от близо четири столетия и не беше безразличен към начина, по който действаха амбициозните представители на неговата раса. Принцовете-братя се бяха придвижвали отзад, а между тях и врага имаше цяла армия войни на До’Урден. Дори и да бяха срещнали мрачен елф от вражеския дом, повечето такива оцелели войници на ДеВир се бяха присъединили към войските им. Зак се съмняваше, че някой от двамата братя изобщо бе станал свидетел на военните действия срещу ДеВир.

— Сред войниците е разпространена информацията за клането в параклиса на ДеВир — каза Ризен на Повелителя на меча. — Ти се справи, както винаги отлично, както и очаквахме.

Зак му хвърли презрителен поглед и продължи по пътя си надолу през главните порти на дома и навън, отвъд магическата тъмнина и тишина, в мрачната зора на Мензоберанзан. Ризен бе просто настоящият съпруг на матрона Малис в дългия й списък от партньори и нищо повече. Когато тя приключеше с него, щеше или да го понижи в чин до редови войник, лишавайки го от името До’Урден и всички привилегии, които му носеше то, или щеше просто да се отърве от него. Зак не му дължеше уважението си.

Повелителят на меча премина отвъд оградата от гъби до най-високата точка, която можеше да намери и от която можеше да наблюдава града и рухна на земята. Миг по-късно, той гледаше изумен върволицата от бойци на До’Урден на път за дома — съпругът и синът на матроната, войници и жрици, и бавно придвижващата се редица от две дузини мрачни елфи-зомбита. Бяха изгубили и изоставили в битката почти всичките си роби, но войската, която напускаше опустошения дом на ДеВир, бе по-многобройна, отколкото на идване. Робите бяха заменени с двукратно повече пленници, а петдесет или повече от редовите бранители на ДеВир — с типичната за тях елфическа лоялност — се бяха присъединили към нападателите. Жриците на До’Урден щяха да разпитат тези предатели посредством магия, за да се уверят във верността им.

Зак знаеше, че всички щяха да преминат теста. Мрачните елфи бяха същества с инстинкт за самосъхранение, а не с принципи. На войниците щяха да дадат нова самоличност и да ги държат в дома До’Урден, докато свалянето на ДеВир не останеше в историята.

Закнафейн не ги последва веднага. Вместо това той продължи до горичката на гъбите и откри уединена долчинка, където се отпусна на земята върху едно място, обрасло с мъх. Повелителят на меча отправи поглед към вечния мрак, към тавана на пещерата — към непрогледния мрак на своето съществуване.

Щеше да е предпазливо от негова страна, ако бе запазил мълчание, все пак бе неканен посетител в най-влиятелната част на големия град. Той се сети, че някой може да чуе думите му — някой от същите онези мрачни елфи, свидетели на битката с ДеВир, които се наслаждаваха на зрелището. Зак не можеше да сдържа чувствата си след всичко случило се през тази нощ, след цялото това клане. Риданията му се изляха като молитва, отправена към божество отвъд неговото съществуване.

— Какъв е моят свят, каква е тази черна суета, обладала душата ми — прошепна той с онова гневно отрицание, което му бе присъщо. — На светлината виждам кожата си — черна, в мрака тя свети в бяло — бяла като яростта, която не мога да превъзмогна. Дали ще имам смелостта да напусна това място или този свят, или да се изправя срещу злото, срещу същността на моята раса. Да потърся нов начин на живот, който да не противоречи на всичко, в което искрено вярвам — това трябва да сторя. Аз съм Закнафейн До’Урден и съм мрачен елф, но не по собствена воля или дълг. Нека тогава разберат що за същество съм. Нека да излеят злобата си върху старите ми плещи, върху които тегне безпомощността на Мензоберанзан.

Забравил всичко, Повелителят на меча се изправи и изкрещя:

— Мензоберанзан, какво място си ти, по дяволите?

До ушите му не достигна отговор от тишината на града. Миг след това, Зак отърси от уморените си рамене последните остатъци от смразяващата магия на Бриса. После поглади с ръка камшика, прикрепен на колана му и се почувства по-спокоен. Това бе същият камшик, изтръгнал езика на матроната-майка.

3 Очите на дете

Младият чирак Масой, който на този етап от кариерата си на магьосник не бе нищо повече от един чистач, се облегна на метлата си и се загледа в Алтън ДеВир, който се готвеше да влезе в най-високо разположената зала в кулата. Почти изпита съчувствие към ученика, на когото предстоеше да се срещне с Безликия.

Освен това, Масой изпита и вълнение — знаеше, че сблъсъкът, който щеше да се разрази между Алтън и безликия учител, щеше да е зрелищна гледка. Продължи да мете. А чистенето бе достатъчна причина да се приближи по-напред — до извивката на стената на стаята — близко до вратата.

— Настоявали сте да ме видите, Безлики учителю — повтори Алтън ДеВир.

Закрил очите си с ръка, той надничаше по малко и се опитваше да нагоди зрението си към светлината на трите свещи, които горяха в стаята и го заслепяваха. Беше напрегнат и пристъпяше от крак на крак.

Безликият стоеше прегърбен в средата на помещението, с гръб към младия ДеВир. Трябва да действам внимателно, напътстваше се учителят, макар да знаеше, че заклинанието, което подготвя, щеше да убие Алтън преди да е узнал за съдбата на семейството си — преди неговият учител да е изпълнил последните заповеди на Дайнин До’Урден. Прекалено рисковано е. Трябваше да се действа внимателно.

— Вие… — проговори пак Алтън, но предпазливо замълча и се опита да си обясни създалата се ситуация.

Колко необичайно бе това, че беше призован в личните покои на учител от Академията още преди да са започнали часовете. В момента, в който разбра, че е повикан, Алтън се уплаши, че се е провалил в] обучението си при Безликия. Това можеше да се окаже фатално в Сорсъри. Оставаше му малко до дипломиране, но презрението на един учител можеше да провали цялото му обучение.

Справяше се добре с уроците и дори вярваше, че тайнственият учител изпитва симпатия към него. Дали го беше повикал от учтивост само за да го поздрави за предстоящото му завършване? Надеждите на Алтън едва ли щяха да бъдат оправдани. Учителите от Академията на мрачните елфи почти никога не поздравяваха учениците си.

Младежът дочу тих напев и забеляза, че Безликият извършва заклинание. Нещо му подсказа, че цялата ситуация е нередна, сякаш в разрез със строгите правила на Академията. Алтън стъпи здраво на краката си и напрегна мускули. Следваше правилото: „Бъди подготвен“ — мотото, запечатано в съзнанието на всеки ученик от Академията, благодарение на което мрачните елфи оцеляваха в едно общество, обречено на хаоса.

Вратите експлодираха пред очите му, изпълниха стаята с каменни отломки и залепиха Масой за стената. Когато видя и Алтън ДеВир да изпълзява от стаята, чиракът сметна, че шоуто си е заслужавало неудобствата и удареното рамо. По гърба и лявата ръка на знатния ученик пълзяха струйки дим, а на лицето му бяха изписани такъв страх и толкова силна болка, каквито Масой не беше виждал през живота си.

Младият ДеВир се строполи на земята, оттласна се и се търколи на кълбо по пода в отчаян опит да избяга от убиеца. Спусна се покрай низходящата извивка на стаята в следващото помещение, разположено по-надолу, точно когато Безликият се появи в рамката на разбитата врата…

Той спря, изруга злобно по адрес на неуспеха си и се замисли как най-бързо да смени вратата.

— Разчисти всичко! — изкрещя към чирака, небрежно подпрял глава на дръжката на метлата си.

Масой се подчини покорно и започна да събира каменните отломки. Вдигна поглед, след като Безликият го отмина наперено, и въпреки че беше рисковано, последва предпазливо учителя.

Алтън нямаше как да избяга — такова шоу не биваше да се изпуска.

В третата стая, библиотеката на Безликия, във всяка стена горяха дузини свещи. Това беше най-ярко осветената стая от четирите в кулата.

— Проклета да е тази светлина! — ядоса се Алтън.

Пред очите му бе замъглено. Той се препъваше и се опитваше да си проправи път към вратата на фоайето — най-ниско разположеното помещение в покоите на безликия магьосник. Ако можеше само да се измъкне от тази кула и да излезе навън, в двора на Академията, сигурно щеше да успее да обърне събитията в своя полза.

Алтън бе израсъл сред мрака на Мензоберанзан, но учителят бе прекарал толкова столетия сред светлината на свещите в Сорсъри, че очите му се бяха приспособили да различават светлинните нюанси, а не тези на топлината.

Във фоайето, осветявано само от една свещ, бяха разхвърляни сандъци и столове, но Алтън виждаше достатъчно ясно, за да заобиколи или да прескочи мебелите, изпречили се на пътя му. Той изтича към вратата и сграбчи тежката брава. Тя се превъртя лесно, но когато ученикът се опита да побутне вратата с рамото си, вместо да се открехне, от нея избликна поток искряща синя енергия, която повали Алтън на пода.

— Проклето да е това място! — изруга той.

Входът бе охраняван от магия. Ученикът знаеше едно заклинание, за отваряне на омагьосани врати, но се съмняваше, че силата му ще е достатъчна, за да надвие мощните заклинания на един учител. В бързината и страха си, Алтън не можеше да различи и свърже думите на магьосника, отекващи в съзнанието му.

— Не ми бягай, ДеВир! — долетя викът на Безликия от другата стая. — Така само отлагаш неизбежното!

— Проклет да си и ти — прошепна младият ученик.

Алтън забрави за глупавото заклинание — така или иначе, нямаше да си спомни думите, когато му бяха нужни. Огледа се из стаята за нещо, което да му помогне. Погледът му се спря на нещо необичайно в средата на стената, в една пролука между два големи скрина. Алтън отстъпи няколко крачки назад, за да вижда по-добре, но попадна в обсега на светлината на свещта, в онова неясно поле, в което очите му улавяха не само топлината, но и светлинните отблясъци.

Успя само да различи, че този участък в стената излъчваше постоянна светлина, чийто сив оттенък едва се различаваше от този на камъка. Друга врата? Можеше само да се надява да е така. Върна се бързо в средата на стаята, застана точно срещу предмета и нагоди зрението си от инфрачервения спектър изцяло към светлината.

Когато очите му се приспособиха, това, което младият ДеВир съзря, едновременно го обърка и изуми. Не видя врата, нито процеп в стената, който да го отведе в друга стая. Само собственото си отражение и част от помещението, в което се намираше. За петдесетгодишния си живот Алтън никога не беше виждал подобно нещо, но беше чувал учителите в Сорсъри да говорят за откритието. Това беше огледало.

Движение при горния вход на стаята му напомни, че Безликият се намира съвсем близо до него. Алтън не биваше да се бави повече в обмисляне на възможности. Той се приведе надолу и се хвърли срещу огледалото.

Може би беше портал, който да го телепортира в друга част на града или пък простичка вратичка, водеща в друга стая. Или пък беше — ученикът бе толкова отчаян, че започна да си фантазира — междугалактически портал, който щеше да го пренесе в непознат и странен свят.

Колкото повече се приближаваше към удивителния предмет, толкова повече възбудата от риска притегляше Алтън все по-напред и по-напред — тогава усети сблъсъка, разбиващото се стъкло и непробиваемата каменна стена зад него.

Май наистина беше просто едно огледало.

— Виж очите му — прошепна Бриса на Мая, докато преглеждаха най-новия член на Дома До’Урден.

И наистина, те бяха забележителни. Макар че бебето бе излязло от утробата на майка си преди по-малко от час, очите му с любопитство се стрелкаха напред-назад. Те притежаваха характерното излъчване за очите, приспособени към инфрачервения спектър, само че обичайното червено оцветяване бе заменено с отсенки на синьо, което им придаваше лилав нюанс.

— Дали е сляпо? — почуди се Мая. — Май все пак ще го принесем в жертва на Кралицата на Паяците.

Бриса ги погледна в очакване. Мрачните елфи не оставяха живи децата, които се раждаха с увреждания.

— Не е сляпо — потвърди Виерна като раздвижи ръката си над детето и хвърли ядосан поглед към нетърпеливите си сестри. — То следва движението на пръстите ми.

Мая видя, че сестра й не лъжеше. Тя се наведе малко повече над бебето — изучаваше лицето и странните му очи.

— Какво виждаш, Дризт До’Урден? — нежно и тихо попита тя, но не изпълнена с топли чувства към малкото, а за да не притеснява матроната, която си почиваше на трона, върху главата на паяка-идол. — Какво виждаш, което ние не можем да видим?

Натрошените стъкла изпукаха под тежестта на Алтън ДеВир и се забиваха все по-дълбоко в тялото му, докато се опитваше да се изправи.

— Е, какво пък толкова… — помисли си той.

— Огледалото ми! — простена Безликият.

Ученикът извърна глава, за да види надвесилият се над него разгневен магьосник. Колко огромен изглеждаше само. Колко могъщ и велик. Закриваше изцяло светлината, идваща от малката ниша между скриновете, а за безпомощния младеж сякаш бе нараснал десетократно.

Тогава Алтън почувства лепкавото вещество, разстилащо се наоколо — паяжина, която здраво се оплиташе и залепяше по шкафовете, стената и него самия. Младият ДеВир се опита да скочи и да се претърколи далече от нея, но заклинанието на Безликия се беше вкопчило в него с цялата си сила. Хванало го бе в капан — като муха, оплетена в нишките на паяка.

— Първо вратата — изръмжа Безликият, — а сега и огледалото ми! Ти знаеш ли през какви трудности съм минал, за да се сдобия с този незаменим предмет?

Алтън поклати глава, но не за отговор, а просто за да освободи поне лицето си от пристегналата го паяжина.

— Защо не спреш да мърдаш и не ме оставиш да изпълня задачата си? — изрева учителят с погнуса.

— Защо? — изфъфли ДеВир и изплю парче от мрежата, залепила се по тънките му устни. — Защо ще ти е да ме убиваш?

— Защото ми счупи огледалото!

В това нямаше никаква логика, огледалото бе разбито едва преди малко, след като се бе хвърлил отгоре му, но за един учител, предположи Алтън, това едва ли имаше някакво значение. Момчето знаеше, че това, с което се бе захванал е абсолютно безполезно, но продължи да разубеждава Безликия.

— Знаеш ли кой е моят дом? Домът ДеВир — каза му възмутено. — Четвъртият в града. Матрона Джинафий едва ли ще е много доволна. Върховните жрици знаят как да научат истината за подобни случки!

— Домът ДеВир? — изсмя се учителят.

Май щеше да изпълни заръчаното от Дайнин До’Урден мъчение. Все пак този ученик му бе счупил огледалото!

— Четвъртият дом!

— Глупав младок — истерично се изхили Безликият. — Такъв дом вече няма — нито четвърти, нито петдесет и четвърти. Никакъв няма.

Алтън се свлече, въпреки че мрежата се бе оплела около тялото му, така че да го държи изправен. Какви ги дрънка този учител?

— Всички са мъртви — присмя му се той. — Матрона Джинафий май вече се е срещнала с Лот.

Сгърченото от ужас лице на Алтън накара обезобразения учител да изпита задоволство.

— Мъртви — изръмжа пак. — С изключение на бедничкия Алтън, който е още жив, само за да узнае за злата участ на семейството си. Но повече изключения няма да има — тази грешка веднага ще бъде поправена.

Безликият вдигна ръце, за да направи заклинание.

— Кой? — проплака Алтън.

Учителят спря, сякаш не разбираше.

— Кой стори това? — поясни обреченият младеж. — Кои са били семействата, които са се съюзили, за да унищожат дома ДеВир?

— А, предполагам, че трябва да ти кажа — наслаждаваше се на момента Безликият. — Имаш правото да знаеш, преди да си се присъединил към роднините си в отвъдното.

В пастта, там, където някога се намираха устните на учителя, зейна широка усмивка.

— Но ти счупи огледалото ми! — изръмжа той. — Умри, глупаво момче! И си потърси сам отговорите, които търсиш.

Изведнъж магьосникът се преви на две и целият се разтърси от конвулсии. Бърбореше проклятия на някакъв език, твърде неразбираем за изплашения ученик. Каква ли пъклена магия се канеше да изпълни обезобразеният учител — толкова страшна, че думите й звучаха така тайнствено непознати за ерудирания младеж, и толкова неописуемо зловещи, че магьосникът почти бе загубил своя облик.

В този момент Безликият падна по очи и издъхна.

Потресен, Алтън огледа тялото на учителя — от качулката на наметалото до гърба му — там, където се подаваше краят на една стрела. Ученикът гледаше как отровната стрела продължава да трепери от последните конвулсии на тялото, после извърна поглед към средата на стаята, където спокойно стоеше чистачът Масой.

— Чудесно оръжие, Безлики! — сияеше чиракът и премяташе изваян арбалет в ръцете си.

Момчето хвърли злобна усмивка към Алтън и постави още една стрела в тетивата.

Матрона Малис се повдигна от трона и се изправи на крака.

— Махнете се от пътя ми! — изкрещя на дъщерите си тя.

Мая и Виерна се отдръпнаха от паяка-идол и бебето.

— Погледнете очите му, майко — осмели се да каже Виерна. — Толкова са необикновени.

Матроната огледа добре детето. Всичко изглежда беше наред и хубавото бе, че това момченце — Дризт, щеше да се нагърби с тежката задача да заеме мястото на безценния Налфейн — най-възрастния, вече мъртъв, син на Дома До’Урден.

— Очите му — повтори дъщерята.

Майка й я изгледа злобно, но се наведе, за да види за какво е цялата тази врява.

— Лилави? — сепна се Малис.

Никога не беше виждала, нито пък бе чувала за такива очи.

— Не е сляпо — побърза да добави Мая, видяла презрението, изписало се по лицето на майка й.

— Донесете свещта — нареди матроната. — Да видим как ще изглеждат тези очи, изложени на светлина.

Мая и Виерна се втурнаха към раклата, но Бриса ги спря.

— Само една върховна жрица има правото да се докосва до свещените предмети — припомни им тя, а гласът й звучеше заплашително.

Тя се повъртя надменно наоколо, после бръкна в свещеното ковчеже и извади от там една червена свещ, изгорена наполовина. Жриците закриха очите си и Малис положи ръка върху лицето на бебето, за да го предпази, докато Бриса запалваше свещта. Тя загоря с малко пламъче, но за очите на мрачните елфи светлината му беше повече от ослепителна.

— Дай я насам — каза матроната, след като нагоди очите си към светлината.

Бриса свещта към Дризт, а Малис постепенно отдалечаваше ръката й.

— Не плаче — отбеляза най-голямата дъщеря, изумена от факта, че бебето така спокойно понася тази заслепяваща до болка светлина.

— Пак са лилави — прошепна матроната, без да обръща внимание на приказките на дъщеря си. — И в двата спектъра очите на детето са лилави.

Виерна ахна, когато отново погледна малкото си братче и поразителните лилави ириси на очите му.

— Той е твой брат — напомни й матроната като чу звука, който бе издала дъщеря й — беше като намек, за това, което може да се случи. — Когато порасне и този поглед отново ти въздейства така, помни с цената на живота си, че той е твой брат.

Виерна се извърна и за малко да каже нещо, за което щеше да съжалява. Малис използваше почти всички мъже-войни на Дома До’Урден и не само тях — имаше още много други от различни домове, които изкусителната майка успяваше да привлече. Това бе станало почти традиция в Мензоберанзан. Коя беше тя тогава, че да раздава поучения как да се пази добро и благоразумно поведение. Виерна прехапа устни. Надяваше се върховните жрици да не са прочели мислите й.

В този град да си мислиш такива неща за една матрона, независимо дали са истина или не, означаваше само едно — сигурна и мъчителна смърт.

Майката присви очи и Виерна се уплаши, че са проникнали в мислите й.

— Твой е — ти трябва да се грижиш за него — каза и Малис.

— Но Мая е по-млада от мен — запротестира средната сестра. — Ако се обучавам добре, ще ми останат само няколко години, за да стана върховна жрица.

— Или пък никога няма да станеш — строго й напомни матроната. — Заведи детето в параклиса. Закърми го със словото и го научи на всичко, което трябва да знае един принц, докато изпълнява задълженията си на прислужник в дома До’Урден.

— Аз ще се заема с него — предложи Бриса и несъзнателно посегна към камшика си. — За мен ще бъде такова удоволствие да покажа на един мъж къде е мястото му в нашия свят.

— Ти си върховна жрица. Имаш много по-важни задължения от обучението на една мъжка рожба. Детето е твое, Виерна — обърна се тя към другата си дъщеря, — не ме разочаровай! Това, което ще предадеш на Дризт, ще затвърди твоите собствени разбирания за начина ни на живот. Това „упражнение“ в гледането на деца като майка ще ти помогне да станеш върховна жрица — матроната я остави да помисли малко, да види задълженията си откъм положителната им страна, а после отново я заплаши:

— Може и да ти помогне, а може и да те унищожи!

Виерна въздъхна, но предпочете да си замълчи. Задачата, с която я бе натоварила матрона Малис, щеше да я лиши от свободно време поне за десет години. А тя сякаш не се виждаше в такава светлина — да прекара с детето с лилавите очи цяло десетилетие. Но и другият вариант — да предизвика гнева на собствената си майка — не беше за предпочитане.

Алтън изплю още едно парченце лепкава паяжина от устата си.

— Ти си просто едно момче — чирак — замънка той. — Защо го…?

— Убих ли? — продължи мисълта му Масой. — Във всеки случай, не за да те избавя от него, ако на това си се надявал — той се изплю върху трупа на Безликия. — Я ме погледни, принц от шестия дом — слуга, чистач на този противен…

— Хюнет — прекъсна го Алтън. — Домът Хюнет е шестият дом.

Младият мрачен елф допря пръст до устните си.

— Чакай малко — саркастичната му усмивка се разширяваше. — Предполагам, сега, след като ДеВир бяха пометени от лицето на земята, ние сме петият дом.

— Все още не са! — изрева Алтън.

— Нима? — Масой сложи пръста си на спусъка на арбалета.

Алтън се заплете още по-навътре в паяжината. Да бъдеш убит от учител е едно, но унижението от това да бъдеш убит от едно момче е…

— Май трябва да съм ти благодарен — призна му чиракът. — От седмица планирам да го убия.

— Защо? Нима уби един учител от Сорсъри, само защото твоето семейство те е дало да му служиш?

— Защото той щеше да ме спре! — изкрещя момчето. — Четири години му робувах на този подлизурко, на тази мърша! Чистих му ботушите. Приготвях мехлеми за отвратителното му лице! Е, стигаше ли му това?! Не, разбира се. Не и на него! — той отново се изплю върху тялото и продължи да говори по-скоро на себе си, отколкото на попадналия в капана Алтън. — Благородниците, които се издигат в магьосничеството, имат предимството да бъдат обучавани като чираци, преди да са навършили подходящата възраст за постъпване в Сорсъри.

— Разбира се — потвърди Алтън. — Аз бях обучаван при…

— Той въобще не искаше да ме приемат в Сорсъри! — измрънка Масой, без да му обърне внимание. — Щеше да ме прати в Мелей-Магтеър — школата за бойци. Военното училище! Навършвам двайсет и пет само след две седмици — момчето се огледа, сякаш току-що се бе сетил, че не се намира сам в стаята. — Знаех си, че трябва да го убия — продължи той и този път се обърна към Алтън. — И ето, че ти се появи и всичко се подреди идеално. Ученик и учител се убиват един друг в битка? И друг път се е случвало. Нима някой ще се усъмни? Е, май наистина трябва да ти благодаря, Алтън ДеВир от Ничий дом! — извика чиракът и се поклони ниско и плавно. — Преди да те убия, разбира се.

— Стой! — изкрещя Алтън. — Какво ще спечелиш от това?

— Алиби.

— Но ти имаш алиби. Дори можем да го направим още по-сигурно.

— Обясни ми как — каза Масой, който разбира се не бързаше за никъде — магьосникът беше с доста висок ранг, което означаваше, че паяжините едва ли щяха да изчезнат скоро.

— Освободи ме — Алтън беше нетърпелив.

— Нима си толкова глупав, колкото каза учителят?

Младият ДеВир стоически понесе нанесената му обида — все пак, момчето държеше арбалета.

— Освободи ме, за да приема същността на Безликия — обясни му той. — Един мъртъв учител винаги би събудил подозрение, но ако няма такъв…

— И какво от това? — попита Масой и изрита трупа.

— Изгори го — посъветва го Алтън и отчаяният му план започна да става все по-ясен. — Нека той бъде Алтън ДеВир. Няма вече дом ДеВир, няма да има ответен удар, нито въпроси.

Момчето изглеждаше скептично настроено.

— Безликият беше отшелник. А аз почти завърших обучението си. Със сигурност мога да се справя с началния етап от преподаването — след трийсет години обучение.

— И какво печеля аз?

Алтън го изгледа глупаво и едва не потъна съвсем в паяжината от недоумение, сякаш отговорът беше очевиден.

— Учител в Сорсъри, когото да наричаш свой ментор. Някой, който ще ти помага, докато се обучаваш.

— И някой, който ще се отърве от единствения свидетел на случилото се при първия удобен случай — добави иронично Масой.

— Каква полза ще имам от това? — изстреля в отговор Алтън. — Да предизвикам гнева на дома Хюнет, петия в този град, без да имам семейство, което да ме подкрепи. Не, млади Масой, не съм толкова глупав, колкото си мислеше Безликият.

Момчето допря дълъг заострен нокът до зъбите си и обмисли положението. Заговор в Сорсъри. В това определено имаше възможности. Хрумна му и още нещо — той отвори скрина откъм страната на Алтън и започна да тършува вътре. ДеВир подскочи при звука на чупещи се керамични и стъклени съдове. Мислеше си за съдържанието им. Дали не бяха приготвени отвари, похабени от безразсъдството на този чирак. Май Мелей-Магтеър наистина ще е по-подходящото място за него, мислеше си мрачният елф.

Но когато младежът се появи, Алтън си припомни, че моментът не беше подходящ за подобни заключения.

— Това ми принадлежи — заяви Масой и му показа малък черен предмет — забележително красива статуетка на ловуваща пантера, изваяна от оникс. — Подари ми я един от обитателите на долните земи, задето веднъж му помогнах.

— Ти си помогнал на такова същество? — не се сдържа и го попита Алтън.

Беше му трудно да проумее как един прост чирак бе оцелял след такава среща — с такъв непредвидим и мощен враг.

— Безликият — Масой отново изрита трупа, — той прибра печалбата ми и статуетката, но те са си мои! Всичко друго тук остава за теб, разбира се. Повечето магически предмети са ми познати и ще ти обясня кое какво е.

Алтън сияеше от надеждата, че наистина ще оцелее в този отвратителен ден, и като че ли не се интересуваше много от фигурката. Всичко, което желаеше, бе да се освободи от мрежата и да разбере истината за случилото се със семейството му. Тогава непредвидимият мрачен елф Масой, се обърна светкавично и излезе.

— Къде отиваш? — попита го Алтън.

— Да взема киселината.

— Киселина ли? — той добре прикри паниката си, въпреки че имаше ужасно предчувствие какво е намислил Масой.

— Искаш да се преобразиш, така че да изглеждаш като него, нали? Иначе, ако не го направиш, няма да е никакво преобразяване — обясни чиракът. — Трябва да се възползваме от паяжината, докато я има. Тя ще те държи здраво.

— Не! — запротестира Алтън, но момчето го завъртя в мрежата със зла усмивка на лицето си.

— Изглежда ще те заболи доста и ще ти причини много неприятности — призна младежът. — Нямаш дом и няма да намериш съмишленици в Сорсъри. Знаеш колко много останалите учители презираха Безликия — чиракът повдигна арбалета на нивото на очите на Алтън и постави отровна стрела. — Може би предпочиташ да умреш?

— Донеси киселината! — изкрещя ДеВир.

— Защо? — измъчваше го чистачът и размахваше арбалета пред очите му. — Имаш ли причина да живееш, Алтън ДеВир от Ничий дом?

— Отмъщението — подсмихна се Алтън, а неподправената ярост в гласа му накара самоуверения младеж да се поукроти. — Още не си научил този урок, млади ми ученико, но ще имаш време и за това. Няма по-голяма жажда за живот на този свят от жаждата за отмъщение!

Масой свали арбалета и погледна с уважение, дори със страхопочитание, оплетения Алтън. Чиракът Хюнет не можеше да проумее тежестта на думите, които бе изрекъл неговият нов учител, докато младият ДеВир не ги повтори — този път с нетърпелива усмивка на лицето си. — Донеси киселината.

4 Първият дом

Бяха изминали четири дни — четири цикъла на Нарбондел, и над оградената с гъби каменна пътека, отвеждаща към украсената с паяци врата на дома До’Урден, се понесе светещ син диск. Караули наблюдаваха от двора и от прозорците на двете външни кули как дискът плавно се рееше три фута над земята. Известието достигна до управляващото семейство само секунди по-късно.

— Какво ли може да е? — попита Бриса Закнафейн — тя, Повелителят на меча, Дайнин и Мая се бяха събрали на терасата на горния етаж.

— Вестители — отвърна й лаконично той. — Няма да разберем, докато не проучим.

Закнафейн застана на перилата и пристъпи във въздуха, а с помощта на левитацията се спусна на земята. Бриса се приближи към Мая, но и най-малката дъщеря на До’Урден последва мрачния елф.

— Носи герба на дома Баенре — съобщи им Повелителят на меча, след като се бе приближил към нещото.

Той и Мая разтвориха огромните порти и дискът се плъзна навътре, без да ги напада.

— Баенре — прошепна през рамо Бриса надолу към коридора на къщата, там, където чакаха матроната и Ризен.

— Изглежда, е покана за разговор, Майко — нервно вметна Дайнин.

Малис се отправи към балкона и съпругът й покорно я последва.

— Дали знаят за нападението? — попита Бриса на езика на жестовете.

Всеки член на дома До’Урден, благородник или: не, си задаваше този неприятен въпрос. Домът ДеВир: бе унищожен само преди няколко дни и появата на вестителите на първата матрона едва ли беше чисто съвпадение.

— Всички знаят — на висок глас отвърна Малис — тя не смяташе тишината за необходима предпазна мярка, докато се намираше в границите на собствения си дом. — Дали доказателствата срещу нас обаче са толкова очевидни, че управляващият съвет да реши да предприеме някакви действия? — матроната изгледа Бриса изпитателно, а тъмните й очи сменяха цвета си от червен в инфрачервения спектър, до тъмнозелено в спектъра на слънчевата светлина. — Това е въпросът, който трябва да си задаваме.

Малис стъпи на балкона, но Бриса сграбчи отзад черната й мантия, за да я спре.

— Нямаш намерение да тръгнеш с пратениците на Баенре, нали? — попита тя.

В погледа на матрона До’Урден се четеше още по-голямо учудване.

— Разбира се, че ще тръгна. Матрона Баенре няма да ме призовава официално, ако иска да ми навреди. Дори тя не е толкова могъща, че да не се съобразява с принципите на града.

— Сигурна ли си, че ще си в безопасност? — с искрена загриженост попита Ризен.

Ако Малис загинеше, Бриса щеше да поеме управлението на дома, а той се съмняваше, че тя ще иска наоколо й да се мотаят мъже. Дори и злата жрица да желаеше мъж, Ризен не искаше той да е нейният избраник. Не й беше баща, а и беше по-млад от нея. В крайна сметка, сегашният патрон на дома залагаше почти всичко на здравето на матрона Малис.

— Загрижеността ти ме трогна — отвърна му тя, наясно с истинските опасения на своя съпруг. После се отскубна от хватката на дъщеря си, пристъпи напред през перилата и, докато бавно се спускаше надолу, оправи мантията си. Бриса пренебрежително поклати глава и побутна Ризен да я последва в къщата. Тя не смяташе, че е разумно толкова голяма част от семейството да стои на открито в присъствието на неприятели.

— Искаш ли да те придружа? — попита Зак, когато Малис се настани върху диска.

— Убедена съм, че ще си намеря придружител в момента, в който напусна границите на нашия дом. Матрона Баенре няма да рискува да ме изложи на опасност, докато се намирам под нейна закрила.

— Съгласен съм, но не искаш ли да отидеш с някого от дома До’Урден?

— Ако искаха това щяха да изпратят два диска, не един — приключи разговора Малис. Цялата тази загриженост на елфите около нея беше започнала да я задушава. Все пак тя беше матроната-майка — най-силната, най-възрастната и най-мъдрата. Не обичаше другите да я съветват какво да прави.

— Изпълнявай дадената ти задача и да приключваме с това — обърна се тя към диска.

Зак почти се изкикоти като чу думите, които тя бе подбрала.

— Матрона Малис До’Урден, — проговори с магически глас дискът — матрона Баенре ви приветства. Измина много време от последната ви среща.

— Такива не е имало — жестикулира Малис на Зак, а на диска нареди:

— Тогава отведи ме в дома Баенре! Не искам да си губя времето в разговори с една омагьосана уста!

Очевидно матрона Баенре знаеше за припряността на Малис. Без да продума повече дискът напусна очертанията на двора.

Зак затвори портата след тях, после бързо сигнализира на войниците си да се размърдат. Върховната жрица не искаше компания, но шпионите на До’Урден трябваше да проследят всяко движение на диска до самите порти на големия двор на дома Баенре.

Малис беше права за придружителите. В момента, в който дискът се плъзна над пътеката, отвеждаща от двора на До’Урден, двайсет воина от дома Баенре — всичките жени — излязоха от укритията си и се разположиха от двете страни на пътя. Те образуваха защитен диамант около гостуващата им матрона. Пазителката във всеки ъгъл на фигурата беше облечена в черна роба, на гърба на която имаше извезан голям лилаво-червен паяк. Такива облекла носеха само върховните жрици.

— Това са дъщерите на Баенре — помисли Малис — само дъщерите на благородник можеха да се сдобият с такава титла.

Колко внимателно се бе погрижила първата матрона за безопасността на Малис по време на пътуването.

Роби и мрачни елфи от простолюдието се препъваха едни в други в неистови усилия да се отдръпнат от пътя на свитата, преминала през криволичещите улички и стигнала до горичката на гъбите. Войните на дома Баенре единствени носеха на показ герба на своята фамилия и всеки внимаваше да не предизвика гнева на първата матрона.

Малис не можеше да повярва на очите си и само се надяваше някой ден преди да умре да узнае какво е да разполагаш с такава власт.

Няколко минути по-късно тя отново ококори очи — бяха наближили първия дом. Той се състоеше от двайсет високи величествени сталагмита, всичките свързани посредством парапети и мостове, извити изящно във формата на арка. Хиляди скулптури искряха във вълшебни и магически светлини. Стотици пазители във величествени униформи маршируваха в идеален строй наоколо.

Още по-удивителни дори бяха по-малките структури — трийсетте сталактита на дома Баенре. Те висяха от тавана на подземието, а началото им не се виждаше, забулено високо в мрака. Някои от тях се бяха докоснали и свързали със сталагмитените възвишения, докато други се спускаха свободно като насочени копия. Спираловидни тераси се извиваха по дължината на всеки един от тях, сияеха в неизчерпаема магия и се открояваха с композицията си.

Оградата, която свързваше основите на външните сталагмити и ограждаше целия двор, също притежаваше магическа сила. Представляваше огромна сребърна на цвят паяжина, открояваща се на фона на синьото, в което беше оцветена външната част на двора, отвъд оградата. Някои казваха, че е подарена от самата Лот — здравите като желязо нишки бяха тънки колкото ръка на мрачен елф. А всичко, което се докоснеше до оградата на Баенре, дори и най-острото елфическо оръжие, здраво залепваше за нея и оставаше така, докато матроната-майка не й наредеше да го освободи.

Малис и нейният ескорт се придвижваха право напред към една симетрична и кръгообразна секция на оградата, разположена между най-високите външни кули. Като се приближиха, вратите се навиха на спирала и се разкри широк отвор, достатъчен, за да премине цял керван.

Малис седеше през цялото време и се опитваше да не изглежда впечатлена от видяното.

Стотици любопитни войни наблюдаваха процесията, която се приближаваше към централната структура на дома Баенре — величествения купол на храма, блестящ в лилава светлина. Редовите войници се откъснаха от свитата и оставиха само четирите върховни жрици да ескортират матрона Малис в сградата.

След като минаха през големите врати на дома, гледката до самия параклис също й допадна. Централният олтар се открояваше най-силно, заедно с реда от пейки, който се извиваше спираловидно около него в няколко дузини окръжности и покриваше периметъра на голямата зала. Близо две хиляди елфа можеха да седнат там съвсем спокойно, без да се притискат. Навсякъде из параклиса имаше статуи и идоли, които искряха в мека черна светлина. Във въздуха, над олтара, се мержелееше огромен образ, излъчващ светлина — червено-черна илюзия, която бавно и постоянно променяше формата си от паяк в красива жена от мрачните елфи.

— Това е творба на Гомф, главния ми магьосник — обясни матрона Баенре от високото положение, което бе заела на олтара — досещаше се, че Малис, подобно на всеки друг посетил на Храма на Баенре, благоговееше пред гледката. — Дори магьосниците могат да намерят своето място тук.

— Да, стига да знаят къде им е мястото — отвърна Малис и слезе от спрелия диск.

— Съгласна съм. Мъжете понякога са толкова арогантни, особено магьосниците! Макар че напоследък ми се иска Гомф да беше по-често до мен. Знаеш, че го обявиха за пръв магьосник на Мензоберанзан й ту постоянно изпълнява задълженията си в Нарбондел, ту се занимава с други подобни неща.

Малис не каза нищо, само кимна. Разбира се, че знаеше, че синът на Баенре е архимагьосник на града. Всички знаеха. Всички знаеха, че и дъщеря й — Триел — заемаше доста влиятелен пост в Мензоберанзан — беше матрона-повелителка в Академията. Само матроните-майки в семействата заемаха по-високо положение от това. Малис не се съмняваше, че скоро ще чуе и за Триел.

Преди матроната на До’Урден да пристъпи към стъпалата, водещи към олтара, нейният нов ескорт изскочи от сенките. Малис не прикри неодобрението си, когато видя онова нещо — съществото наречено илитид — крадецът на мисли. Беше високо шест фута, а огромната му глава се извисяваше цял фут над Малис. Лицето му, цялото лъщящо и покрито със слуз, напомняше на октопод с млечнобели очи, без зеници. Матроната бързо се овладя. Крадците на мисли не бяха новост в Мензоберанзан, дори се твърдеше, че този се е сприятелил с матрона Баенре. Въпреки това от тези същества, по-интелигентни и по-зли дори от мрачните елфи, почти винаги можеха да те побият тръпки.

— Наричай го Метил. Истинското му име не е по силите на моето произношение. Метил е наш приятел — поясни първата матрона.

Преди Малис да бе успяла да й отговори, тя добави:

— Разбира се Метил ми дава едно преимущество в нашите разговори, а ти не си свикнала с присъствието на Илитидите.

Матрона До’Урден зяпна в недоумение, а нейната събеседничка освободи съществото.

— Прочете ми мислите — запротестира Малис.

Малцина можеха да се вмъкнат тайно в ума на една върховна жрица през менталните прегради и да прочетат мислите й, а дори и да го стореха, това щеше да е престъпление от висока степен в обществото на мрачните елфи.

— Не съм! — защити се веднага Баенре. — Извинете ме, матрона Малис. Метил долавя мисли дори и на върховни жрици с такава лекота, с каквато ние чуваме думите. Той общува чрез телепатия. Да си призная, дори не бях осъзнала, че не сте казали това, което мислите.

Малис изчака съществото да напусне залата, после се изкачи по стъпалата до олтара. Въпреки усилията си да се сдържа, тя постоянно хвърляше погледи към променящия се образ на паяк и жена.

— Какво е положението в дом До’Урден? — попита Баенре с престорена учтивост.

— Доста добро — отвърна Малис, която намираше изучаването на своята събеседничка по-интересно от самия разговор. Двете бяха сами на върха на олтара, но без съмнение в сенките на голямата зала се криеха поне дузина или повече жрици, които внимателно ги следяха.

Малис правеше всичко възможно, за да скрие презрението си към първата матрона. Матрона До’Урден бе стара — на почти петстотин години, но Баенре беше направо древна. Очите й бяха свидетели на цяло едно хилядолетие. Никой не можеше да си обясни как е станало това, защото мрачните елфи рядко живееха повече от седемстотин години, а осемстотин със сигурност никой не бе достигал. Възрастта на елфите рядко им личеше — Малис беше толкова красива и жизнена, колкото изглеждаше и на стотния си рожден ден, но за разлика от нея Баенре беше повехнала и слаба. Бръчките около устните й наподобяваха паяжина, а очите й почти се затваряха под тежките клепачи. Матрона Баенре трябваше вече да е на онзи свят, забеляза Малис, но уви, беше жива. И макар да изглеждаше на прага на смъртта, тя беше бременна — очакваше се да роди само след няколко седмици. В това отношение тя също надхвърляше възможностите на мрачните елфи. Беше раждала двайсет пъти — два пъти повече от всяка жена в Мензоберанзан. Беше родила петнайсет момичета и всичките бяха станали върховни жрици! Десет от децата на Баенре бяха по-възрастни от Малис!

— От колко мрачни елфа се състои войската под ваше командване? — първата матрона се наведе леко напред, за да покаже, че е заинтересована.

— Триста на брой.

— Така ли? — замисли се чезнещата старица и притисна пръст до устните си. — Чувала съм, че били триста и петдесет.

Малис се намръщи ядосана на себе си. Баенре я изпитваше като намекваше за онези войници, които домът До’Урден бе изгубил в битката срещу ДеВир.

— Триста — повтори тя.

— Разбира се — отвърна Баенре и се облегна назад.

— Домът Баенре още ли разполага с хиляда?

— Да. Бройката не се е променяла от години.

Матрона До’Урден за пореден път се почуди защо това старо и грохнало същество е още живо. Със сигурност не беше само една дъщерята, която желаеше да заеме поста на матрона-майка в семейството. Защо не бяха заговорничили и не бяха унищожили матрона Баенре? И защо нито една от тях, а повечето бяха в напреднала възраст, не се беше отделила, за да създаде собствено семейство, както беше прието за жените над петстотин години? Докато живееха под покровителството на Баенре, децата им дори нямаше да бъдат обявени за благородници, напротив — щяха да бъдат понижени в обществото и смятани за прости граждани.

— Чухте ли за съдбата на дома ДеВир? — попита направо първата матрона, която бе започнала да се отегчава, подобно на събеседничката си, от този муден и безсъдържателен разговор.

— На кой дом? — остро попита Малис.

В този момент в Мензоберанзан не съществуваше такъв дом. В спомените на мрачните елфи вече нямаше дом ДеВир и никога не бе имало.

Матрона Баенре се изкикоти.

— Разбира се. Ти вече си матрона-майка на деветия дом. Това е такава чест за теб.

Малис кимна:

— Но не като честта да си матрона на осмия.

— Да — съгласи се Баенре. — Осмият дом има право на място в управляващия съвет.

— Ако се случи, това наистина ще бъде голяма чест за мен.

Малис бе започнала да разбира, че Баенре не просто я изпитваше, а я поздравяваше, подтикваше я да се стреми към по-високо положение. Тази мисъл я освежи. Първият дом се ползваше най-много с благоразположението на Лот. И ако неговата матрона одобряваше издигането на дома До’Урден, това означаваше, че и Кралицата на Паяците е на същото мнение.

— Не е чак това, което си мислите. Ние сме просто група стари любопитни жени, които се събират толкова често, колкото могат, за да намерят нови начини да се намесят там, където не им е работата.

— Но градът е под ваше управление.

— А има ли друг избор? — изсмя се Баенре. — И все пак, по-добре е елфическите дела да бъдат оставени в ръцете на матроните от отделните домове. Лот не би одобрила съвет, който да претендира за абсолютната власт. Не мислиш ли, че ако имаше одобрението на Кралицата на Паяците, домът Баенре щеше да е завладял отдавна целия Мензоберанзан?

Малис гордо се поизправи в стола си — беше ужасена от тези арогантни думи.

— Не сега, разбира се. Сега не му е времето — градът е твърде голям. Но отдавна, много преди ти да се родиш, домът Баенре щеше с лекота да се справи с тази задача. Но начинът ни на живот не е такъв. Лот поощрява разнообразието. Тя се радва на домове, които съществуват, за да се конкурират едни други, които са готови да се изправят един срещу друг, когато обществото се нуждае от това и… — тя спря за миг и върху набраздените й от бръчки устни се появи усмивка — и са готови да унищожат всеки един, който я е разгневил.

Още един намек за ДеВир, забеляза Малис, този път свързан и с благоразположението на Кралицата на Паяците. Матрона До’Урден се отпусна от напрегнатата стойка, успокои се и се наслади на разговора си с матрона Баенре, продължил цели два часа.

Въпреки това, когато отново прелиташе над двора на най-величествения и най-силния дом в Мензоберанзан, Малис не се усмихваше. Беше се сблъскала с толкова неприкрита демонстрация на власт, че не можеше да забрави двете причини, поради които матрона Баенре я беше призовала — да я поздрави лично, само загатваща за блестящия преврат срещу ДеВир, и ясно да й намекне да не прекалява в амбициите си.

5 Обучението

Виерна прекара пет дълги години в грижи за малкия Дризт. В елфическото общество това бе по-скоро време, отделено за въздействане и внушение, отколкото за възпитание. Детето трябваше да получи основните двигателни и говорни умения като всеки представител на една интелигентна раса, но освен това мрачните елфи трябваше да бъдат „закалени“ в разбиранията, които обединяваха обществото им, отдадено на хаоса.

И тъй като Дризт беше момче, Виерна трябваше неуморно да посвещава дълги часове на това да му напомня, че жените са по-висши същества от него. По-голяма част от времето си Дризт прекарваше в параклиса на дома и не беше срещал мъже, освен по време на съвместните молитви. А когато семейството се събираше за нечестивите церемонии, Дризт винаги стоеше мирно и тихо до Виерна, с поглед сведен към земята.

Работата на сестра му понамаля, когато Дризт порасна достатъчно, за да изпълнява заповеди. Но тя все още отделяше доста време за обучението на по-малкия си брат — занимаваха се със сложните движения на лицето, тялото и ръцете — жестовете на тайния код. Често го натоварваше с тежката задача да почисти параклиса. Залата беше едва една пета част от това, което представляваше храмът на Баенре. В нея можеха да се поберат всички мрачни елфи от дома До’Урден и пак щяха да останат стотина свободни места.

Виерна бе започнала да мисли, че да си възпитателка не е толкова лошо, но все още й се искаше да обърне малко повече внимание на собственото си обучение. Ако матроната бе определила Мая за отглеждането на детето, средната дъщеря на До’Урден можеше вече да е обявена за върховна жрица, а сега й оставаха още пет години от обучението на Дризт и Мая можеше да стане върховна жрица преди нея!

Виерна отхвърли тези мисли. Не можеше да си позволи да се тревожи за подобни неща. Щеше да приключи със задълженията си на възпитателка само след няколко години. На десетия си рожден ден или около тази дата Дризт щеше да бъде обявен за принц-ратай на семейството и щеше да служи еднакво на всички. И ако постигнатото с него не разочарова матроната, Виерна щеше да си получи дължимото.

— Издигни се до стената! — нареди тя. — Насочи се към тази статуя.

Посочи му скулптурата на гола жена от мрачните елфи, която се извисяваше на двайсет фута височина. Малкият Дризт я погледна притеснено. Едва ли щеше да успее да се покачи до статуята и да се държи за някакъв издатък в стената, за да може да я почисти. Той знаеше цената на неподчинението, макар и от нерешителност, и се протегна нагоре в търсене на място, където да се хване:

— Не така! — сгълча го Виерна.

— А как? — осмели се да попита момчето — идея си нямаше какво иска сестра му.

— Издигни се, с помощта на мисълта си, до височината на водоливника — обясни му тя.

Малкото личице на Дризт се сбърчи от смущение.

— Ти си До’Урден, имаш знатно потекло! — крещете му жрицата. — Или поне някой ден ще те провъзгласят за благородник. Притежаваш знака на дома. В кесийката на врата ти е. Това е предмет, притежаващ огромна магическа сила.

Виерна още не беше много сигурна дали Дризт е готов да изпълни такава задача.

Левитацията беше висша проява на вродена магическа сила, много по-сложна от осветяването на предмети във вълшебна светлина или призоваването на кълба от мрак. Емблемата на До’Урден засилваше мощта на тези вродени магически способности, които обикновено се проявяваха, когато елфите достигнеха определена възраст. И докато повечето благородници можеха да призоват магическата си енергия, за да левитират само по веднъж на ден, благородниците на дома До’Урден, които притежаваха магическия знак, можеха да го правят толкова често, колкото пожелаеха.

При нормални обстоятелства Виерна никога не би накарала едно момче под десет години да стори това, но Дризт й бе разкрил такъв потенциал, през последните години, че тя не виждаше причина да не опитат.

— Просто застани пред статуята — обясни му тя. — И се опитай да се издигнеш с помощта на мисълта си.

Дризт погледна скулптурата, после застана точно на линията, там, където се намираше деликатното лице на жената. Постави ръка върху кесийката и се опита да почувства силата на знака. Беше усещал и преди, че магическият предмет притежава някаква собствена енергия, но това бе просто подсъзнателно усещане, детска интуиция. Сега, когато със сигурност знаеше, че е така, той отчетливо усети вибрациите.

С няколко поредни и дълбоки вдишвания той проясни главата си от разсейващи мисли. Не забелязваше нищо в стаята. Виждаше единствено статуята — неговата цел. Усети как става все по-лек, петите му се повдигнаха и ето — вече едва докосваше земята и не усещаше никаква тежест. Дризт погледна към Виерна, от вълнение устните му се разшириха в голяма усмивка и изведнъж… се строполи на пода.

— Глупаво момче! — извика сестра му. — Направи го отново! Ако трябва пробвай хиляда пъти! Но ако се провалиш… — тя посегна към змийския камшик на колана си.

Детето отмести поглед от нея. Обвиняваше се за неуспеха си. Собственото му въодушевление бе провалило заклинанието. Но той не се страхуваше, че сестра му ще го набие — знаеше, че може да се справи с левитацията още сега. За втори път концентрира вниманието си върху статуята и позволи магическата сила да изпълни съществото му.

Виерна също знаеше, че Дризт може да успее. Момчето имаше ум, остър като бръснач. Досега не беше познавала друг като него, дори и жените на До’Урден не бяха такива. Беше упорит — нямаше да се остави да го победи една магия. И ако е нужно, щеше да стои до статуята и да се опитва, докато не припадне от глад.

Тя го наблюдаваше как напредва малко по малко — понякога успяваше в опитите си, друг път — не. Последния път бе паднал от около цели десет фута височина. Виерна се бе уплашила, чудеше се дали не се е ударил сериозно. А Дризт, въпреки раните и болката дори не проплака, върна се пред статуята и продължи да се упражнява.

— Още е малък за това — чу се нечий глас.

Виерна се завъртя в стола си и видя Бриса, надвесена над нея с обичайния си навъсен поглед.

— Вероятно — отвърна по-малката сестра. — Но как мога да знам дали ще се справи без да съм го накарала поне да опита.

— Удряй го, когато пада — Бриса извади камшика от колана си, погледна с любов жестокото шестглаво чудовище, сякаш беше домашният й любимец, и позволи на една от змиите да се навие около шията и лицето й. — Ей така, за вдъхновение.

— Разкарай този камшик! — сопна се Виерна. — Аз съм тази, която се грижи за Дризт и не се нуждая от помощта ти.

— Внимавай как се държиш с една върховна жрица — предупреди я Бриса и змийските глави, свързани с мислите й, заплашително се извърнаха към Виерна.

— Ти внимавай матрона Малис да не види как се бъркаш в делата ми.

Бриса прибра камшика веднага щом чу името на матроната.

— Твоите дела… — каза надменно. — Прекалено си отстъпчива за тази работа. Момчетата трябва да се учат на дисциплина, трябва да знаят къде им е мястото.

Разбрала, че последствията от заплахата на Виерна не могат да бъдат сериозни, най-голямата сестра на До’Урден се обърна и напусна залата.

Възпитателката не каза нищо, само погледна към Дризт, който все още се опитваше да достигне статуята.

— Достатъчно! — нареди тя.

Видя, че детето се бе изморило — едва успяваше да повдигне краката си от земята.

— Ще го направя! — тросна й се той.

Виерна харесваше целеустремеността на Дризт, но тонът му хич на й допадна. Може би Бриса има право за някои неща. Тя изплющя със змийския камшик. Малко вдъхновение сигурно щеше да свърши добра работа.

На следващия ден Виерна стоеше в параклиса и наблюдаваше Дризт, който усилено лъскаше статуята на голата жена. Беше левитирал всичките двайсет фута още от първия си опит.

Но сестра му се чувстваше някак разочарована — момчето не се бе обърнало към нея и не й се беше усмихнало, за да сподели успеха си. Сега го гледаше как чисти във въздуха и размахва ръце с четки в тях. Но в очите й най-силно се набиваха белезите по врата на малкия й брат — това, което бе останало от урока им по вдъхновение. Тънките линийки се виждаха ясно в инфрачервения спектър — следи от топлина там, където кожата му се бе свлякла от ударите.

Виерна бе осъзнала, че да биеш децата, особено момчетата, си има своите преимущества. Малко мрачни елфи се осмеляваха да нападнат жена, освен ако не изпълняваха заповедта на друга.

— Какво ли губим? — почуди се на глас Виерна. — Какво ли щеше да излезе от такъв като Дризт?

Когато чу собствените си думи, възпитателката побърза да изтрие непристойните мисли от съзнанието си. Тя искаше да стане върховна жрица на Кралицата на Паяците, на безмилостната Лот. Такива мисли не прилягаха на нейното положение. С гняв в очите, Виерна погледна към малкия си брат. Обвиняваше го за всичко и отново извади от кокала си шестглавото чудовище.

Трябваше да набие Дризт отново и този ден — беше я накарал да си мисли такива порочни неща.

Връзката им продължи още пет години и Дризт научи основните неща за живота на мрачните елфи в непрестанно почистване на параклиса на дома До’Урден. Най-повтаряните уроци, освен тези за надмощието на жените — винаги придружавани и затвърдявани с помощта на отвратителния змийски камшик — бяха уроците, свързани с елфите — светлите елфи, обитаващи земната повърхност. Империите на злото често си измисляха въображаеми врагове, които да презират — в цялата световна история нямаше подобри в това отношение от мрачните елфи.

От първия момент, в който децата започваха да проумяват значението на думите, техните възпитатели започваха да им втълпяват, че ако нещо не е наред в живота им, то за това са виновни светлите елфи, обитаващи Повърхността.

Така всеки път, когато зъбите на камшика на Виерна се забиваха във врата на Дризт, той пожелаваше смъртта на някой светъл елф. А в насилствено внушаваните емоции като омразата, с която се възпитаваха мрачните елфи, рядко имаше смисъл.