Градът на мрака

24 Кои са враговете ни?

Върховната жрица излезе на терасата на дома До’Урден и докладва на матрона Малис:

— Седем мрачни елфа и една жрица са мъртви — Бриса бе оставила сестрите си на претъпкания централен площад на Мензоберанзан да чакат още известия и се бе върнала веднага у дома, за да съобщи първите новини от завръщането на патрула. — Както и приблизително четирийсет гнома. Постигнали сме чиста победа.

— А братята ти? — попита Малис. — Как се е представил домът До’Урден в това нападение?

— Както срещу светлите елфи — пет гнома са загинали от ръката на Дайнин — отвърна Бриса. — Говорят, че е застанал начело на голямото сражение, бил се е безстрашно и е убил по-голяма част от свиърфнеблите.

Като чу новината, матрона Малис засия от щастие, макар да подозираше, че най-голямата й дъщеря премълчава нещо важно. Бриса стоеше невъзмутима, а на лицето й бе изписана самодоволна усмивка.

— А Дризт? — подкани я майка й. — Колко свиърфнебли са паднали в краката му?

— Нито един — отвърна едрата мрачна елфка, а усмивката не слизаше от лицето й. — Но пак е смаял всички — бързо добави тя, ала не успя да развесели избухливата матрона, която бе започнала да се ядосва.

— Дризт е победил земен дух! — закрещя развълнувана Бриса. — Сам-самичък, с малко помощ от един магьосник! Върховната жрица от патрула е потвърдила, че той го е сторил!

Матрона Малис въздъхна и обърна гръб на дъщеря си. Никога не бе разбирала Дризт — той бе най-изкусният войн в целия град, но нямаше правилно отношение към живота — начинът му на мислене бе съвсем погрешен. И сега това — земен дух! Беше виждала такова същество да унищожава цял отряд от мрачни елфи; беше убило множество наемни войни, преди да продължи по пътя си. А сега, нейният син — нейният странен син — бе убил такъв дух сам, без ничия помощ!

— Спечелили сме благоразположението на Лот през този ден — отбеляза Бриса, неразбираща реакцията на майка си.

Думите на върховната жрица подсетиха Малис да стори нещо.

— Повикай сестрите си — нареди тя. — Ще ви очаквам в параклиса. Ако домът До’Урден наистина е спечелил нещо в тунелите, може би ще склоним Кралицата на Паяците да ни даде малко информация.

— Виерна и Мая очакват още новини в центъра на града — Бриса се бе объркала — мислеше си, че матроната говори за още информация относно битката. — Само след час ще знаем всичко със сигурност — обясни тя.

— Сражението с гномовете въобще не ме интересува! — сгълча я Малис. — Ти ми каза всичко, което трябваше да знам за моето семейство. Останалото няма значение. Трябва да спечелим нещо от героизма на твоите братя.

— Да узнаем кои са враговете ни! — промълви дъщерята, разбрала намеренията на майка си.

— Точно така. Трябва да разберем кое семейство е заплаха за дома До’Урден. Ако наистина сме спечелили благоразположението на Кралицата на Паяците през този ден, тя може да ни дари с познанието, което ни е необходимо, за да унищожим враговете си!

Малко по-късно четирите върховни жрици на дома До’Урден се бяха събрали във фоайето на параклиса около паяка-идол. Пред тях, в купа от най-черен оникс, гореше свещен тамян, благоуханен и мъртвешки, благословен от прислужниците на Лот — йоклолите.

Цветовете на пламъка се меняха, преливаха един в друг — от оранжево до зелено и яркочервено. Накрая в огъня започна да се оформя лицето, дочуло молитвите на четирите върховни жрици и настойчивия глас на матрона Малис. Огнените езици спряха своя танц, успокоиха се и сякаш се заоблиха — придобиха формата на гола глава, която се издължи нагоре и започна да расте. Пламъкът изчезна съвсем и на негово място се появи лицето на една йоклола, приличащо на полуразтопен восък, с гротескно издължени очи и увиснала челюст.

— Кой ме вика? — попита малката фигура, а мислите й, толкова могъщи спрямо миниатюрния й ръст, отекнаха силно в съзнанията на присъстващите мрачни елфки.

— Аз, прислужнице — отвърна на глас матроната и се поклони — искаше и дъщерите й да я чуват. — Аз съм Малис и съм предана слугиня на Кралицата на Паяците.

Йоклолата изчезна в кълбо от дим, а в купата от черен оникс останаха само тлеещи въгленчета тамян. Миг по-късно прислужницата се появи в цял ръст, застанала зад матроната-майка. Дъхът на трите върховни жрици секна, когато съществото провеси две противни пипала през раменете на Малис.

Тя не възрази; знаеше, че е имала основание да призове йоклолата.

— Обясни ми защо смееш да ме безпокоиш — дочу тя коварните мисли на прислужницата.

— За да ти задам един простичък въпрос — отвърна с помощта на телепатията Малис — при разговорите с тези същества не бяха необходими думи.

— Този, чийто отговор знаеш? Нима отговорът на този въпрос е толкова важен за теб. Рискуваш последиците от това да са наистина ужасни.

— Налага се да разбера — отвърна матроната, а трите й дъщери я гледаха с любопитство — те чуваха мислите на йоклолата, но не и тези на майка си.

— Ако отговорът е толкова важен и е известен на прислужниците, значи и Кралицата на Паяците го знае. Не мислиш ли, че Лот щеше да ти го е дала, ако е искала.

— До днес богинята може да е мислила, че не го заслужавам. Но нещата се промениха.

Прислужницата не каза нищо и обърна очите си навътре, сякаш се свързваше с друго далечно измерение. След няколко напрегнати мига йоклолата каза със спокоен и равен глас, който изглеждаше някак странно на фона на гротескната й външност:

— Поздравления, матрона Малис До’Урден.

— И аз те приветствам, теб и нашата господарка — Кралицата на Паяците — отвърна матроната и се усмихна шеговито на дъщерите си, ала не се обърна, за да види съществото зад себе си. Очевидно беше права, че са спечелили благоразположението на Лот.

— Даермон Н’а’шезбаернон си спечели благоволението на Кралицата на Паяците — каза прислужницата. — Мрачните войни се представиха блестящо в битката, дори надминаха жриците, които ги придружаваха. Длъжна съм да приема призива на матрона До’Урден — пипалата се махнаха от раменете на Малис и йоклолата застана точно зад нея в очакване на заповедите й.

— Щастлива съм, че нося слава на Кралицата — започна Малис и внимателно обмисляше как да формулира въпроса си. — Аз те призовах, както казах и преди, само за да ти задам един въпрос.

— Питай — подкани я прислужницата, а подигравателният тон на гласа й подсказа на четирите върховни жрици, че чудовището вече знае какъв ще е въпросът.

— Носят се слухове, че над дома ми е надвиснала заплаха — каза Малис.

— Слухове? — попита с дрезгав и зловещ смях йоклолата.

— Имам доверие на източниците си — защити се матроната. — Нямаше да те повикам, ако наистина не чувствах заплахата.

— Продължавай — забавляваше се прислужницата. — Това не са само слухове, матрона Малис До’Урден. Друг дом наистина подготвя нападение срещу вашия.

Мая ахна от ужас, сестрите и майка й я изгледаха с презрение — беше постъпила много детински.

— Кажи ми кой е този дом — помоли матроната. — Ако Даермон Н’а’шезбаернон наистина е спечелил благоразположението на Кралицата на Паяците, настоявам Лот да ни разкрие кои са враговете ни, за да ги унищожим!

— А какво ще стане, ако враговете ви също се ползват с нейното благоволение — каза прислужницата. — Мислиш ли, че Лот ще ги предаде?

— Те се ползват с всяко преимущество — запротестира Малис. — Знаят какво прави дома До’Урден. Няма съмнение, че ни наблюдават всеки ден и подготвят плановете си. Разкрийте ми кои са те и нека ви покажем кой дом заслужава победата.

— Ами ако врагът ви е по-силен от вас? Тогава матрона Малис До’Урден пак ли ще призове Лот, за да се намеси и спаси злощастния ви дом?

— Не! — изкрещя Малис. — Ще разчитаме на силите, с които ни е дарила Кралицата на Паяците и ще се изправим срещу врага. Дори и да е много по-могъщ от нас, уверявам Лот, този дом ще пострада жестоко, ако нападне дома До’Урден!

Прислужницата отново потъна в себе си, намирайки пътя към своя дом, към измерение много по-мрачно от Мензоберанзан. Малис стискаше силно ръката на Бриса, застанала от дясната й страна, и тази на Виерна, застанала отляво. После заедно предаваха връзката си към Мая, която стоеше в основата на кръга.

— Кралицата на Паяците е доволна, матрона Малис До’Урден — обяви прислужницата най-накрая. — Тя ви уверява, че по време на битката ще се ползвате с нейното благоразположение повече, отколкото вашите врагове, може би…

Като чу последните думи и тяхната двусмисленост, Матрона Малис се разтрепери, но прие, макар и с неохота, че Лот никога и при никакви обстоятелства не даваше обещания.

— Ами отговора на въпроса ми? — настоя тя. — Защо те призовах?!

Изведнъж блесна ярка светлина, която заслепи всички в параклиса. Когато възвърнаха зрението си, те видяха йоклолата. Отново смалена, тя ги гледаше свирепо от пламъците в купата от черен оникс.

— Кралицата на Паяците не отговаря на въпроси, чиито отговори са известни! — оповести прислужницата, а свръхестественият й глас отекна болезнено в ушите на мрачните елфки. Пламъците изригнаха за пореден път и йоклолата изчезна, разбивайки на хиляди парчета скъпоценната купа.

Матрона Малис грабна едно от късчетата оникс и го запрати в стената.

— Вече известен — изкрещя яростно тя. — Известен на кого? Кой в този дом пази тайни от мен?

— Вероятно тази, която знае отговора, не знае, че го знае — добави Бриса в опит да успокои майка си. — Тя или го е разбрала току-що, или не е имала възможността да дойде и да ти го каже.

— Тя? За коя „тя“ говориш, Бриса? Всички сме тук. Нима дъщерите ми са толкова глупави, че да не забележат очевидната заплаха, надвиснала над дома ни?

— Не, матрона Малис! — уплашени извикаха в един глас Виерна и Мая — яростта на майка им излизаше извън контрол.

— Не знам нищо, не съм виждала никакъв знак! — каза Виерна.

— Нито пък аз! — добави Мая. — През тези седмици не съм се отделяла от теб и не съм видяла повече от теб самата!

— Да не намекваш, че нещо ми убягва? — ръмжеше Малис, а кокалчетата на пръстите й бяха побелели от силата, с която стискаше юмруците си.

— Не, матрона Малис! — силно изкрещя Бриса — достатъчно силно, за да успокои за миг своята майка и да отвлече вниманието й от другите две дъщери. — Ако не е тя, тогава е той. Някой от синовете ти може да знае или Закнафейн, или Ризен, може би…

— Да — съгласи се Виерна. — Те са просто мъже. Глупави са, винаги им убягват важните подробности.

— Дризт и Дайнин бяха извън дома — добави Бриса. — Извън града. В патрула им имаше представители на всеки по-влиятелен дом в Мензоберанзан, на всеки, който би дръзнал да ни нападне!

Въпреки че огънят в очите на Малис още бушуваше, добрата логика на дъщеря й успя да я поуспокои.

— Доведете ми ги, когато се завърнат в Мензоберанзан — нареди матроната на Виерна и Мая. — А ти — обърна се тя към Бриса, — повикай Ризен и Закнафейн. Цялото семейство трябва да присъства, за да разберем каквото ни е нужно!

— А братовчедите, войниците? — попита Бриса. — Някой по-далечен роднина може би знае кои са враговете ни.

— Да ги съберем и тях? — предложи с развълнуван глас Виерна. — Да съберем целия клан, цялата жива сила на дома До’Урден?

— Не — отвърна матроната. — Никакви братовчеди и войници. Не вярвам да са замесени в това. Ако някой от знатната част на дома не знаеше отговора, йоклолата щеше да ни го каже. Унижих се да задам въпрос, чийто отговор съм могла да знам, чийто отговор е известен на някой от членовете на моето семейство — тя скръцна със зъби и изсъска: — Не ми е приятно да се унижавам!

Малко по-късно, Дризт и Дайнин се прибраха в дома До’Урден, изтощени и доволни, че патрулът е вече зад гърба им. Едва бяха преминали през входа и тъкмо свиваха по широкия коридор, отвеждащ до стаите им, когато срещнаха Закнафейн.

— О, героят се е завърнал — отбеляза той, гледайки към Дризт.

Младият До’Урден долови сарказъм в думите на стария си учител.

— Изпълнихме успешно задачите си — каза Дайнин, засегнат от пропуска на Закнафейн — той бе забравил да го поздрави. — Аз бях начело на…

— Знам за битката — увери го Повелителят на меча. — В града не спират да говорят за нея. Сега ни остави, първи сине. Аз и брат ти трябва да изясним нещо.

— Ще си тръгна, когато аз реша! — изръмжа мрачният войн.

— Искам да говоря с Дризт насаме, така че изчезвай — ядоса се Зак.

Дайнин направи нещо неразумно — посегна към меча си. Но преди да го извади, Закнафейн го бе зашлевил два пъти, с другата си ръка бе извадил кама и я бе опрял в гърлото на първия син.

Дризт ги наблюдаваше със смаян поглед — беше убеден, че Закнафейн ще убие Дайнин, ако не си тръгне.

— Изчезвай — повтори Повелителят на меча, — ако ти е мил животът.

Дайнин вдигна ръце и бавно се отдръпна.

— Матрона Малис ще научи за това! — предупреди той.

— Сам ще й кажа — подигра му се Зак. — Да не мислиш, че ще се разтревожи за теб, глупак такъв? Според твоята майка, мъжете се борят за издигане в собствената си йерархия. Така че, тръгвай, първи сине. И не се връщай, докато нямаш смелост да се биеш с мен.

— Ела, братко — обърна се Дайнин към Дризт.

— Имаме работа — напомни му Закнафейн.

Дризт ги погледна — първо единия, после другия мрачен елф — смаян от желанието им да се убият взаимно.

— Ще остана — реши той. — Наистина трябва да уредим нещо с Повелителя на меча.

— Ти решаваш, герой — изсъска Дайнин, завъртя се на пета и демонстративно напусна коридора.

— Спечели си враг — отбеляза Дризт.

— Имам много — засмя се Закнафейн. — Ще си спечеля още, преди да е ударил последния ми час! Но, както и да е. Брат ти, твоят по-голям брат, ти завижда. Ти трябва да внимаваш, не аз.

— А теб мрази съвсем искрено.

— Да. И какво ще спечели от смъртта ми — нищо — отвърна Повелителят на меча. — Не съм заплаха за Дайнин, но ти… — той не довърши мисълта си.

— С какво мога да го заплашвам? — запротестира Дризт. — Той няма нищо, което да желая.

— Разполага с власт — обясни Закнафейн. — Сега е първи син, но невинаги е бил такъв.

— Убил е брат ми, когото не познавах — Налфейн.

— Ти знаеш? Е, предполагам Дайнин подозира, че и втория син ще последва примера му, за да стане първи син на дома До’Урден.

— Престани — изръмжа Дризт, уморен от целия този глупав стремеж за издигане. „Но колко добре го познаваш, Закнафейн. Колко мрачни елфа си убил, за да заемеш поста си на Повелител на меча в дома До’Урден?“ — помисли си младежът.

— Земен дух — промълви Зак и тихо подсвирна. — Това е страшно могъщ враг, а ти си го победил — той се поклони ниско и Дризт усети подигравката в този жест. — Какво ще последва, а война? Може би демон? Или полубог? Наистина няма нищо, което да те…

— За пръв път те чувам да правиш такива безсмислени изказвания — сега беше моментът и младият До’Урден да бъде саркастичен. — Дали не ми завижда още някой, освен по-големият ми брат?

— Завист? — изкрещя Закнафейн. — Избърши си носа, сополанко такъв! Стотици земни духове са падали, покосени от моя меч! Демони също! Не надценявай деянията си, нито собствените си възможности! Ти си войн в раса от войни. Забравиш ли го, това може да ти коства живота — Повелителят на меча подчерта последните си думи и Дризт започна да разбира какво ще се случи в тренировъчната зала.

— Знам на какво съм способен — отвърна младият войн — и на какво не съм. Научих се да оцелявам.

— Както и аз — правя го от векове!

— Тренировъчната зала ни очаква — каза спокойно Дризт.

— Не. Майка ти ни очаква — поправи го Зак. — Призова цялото семейство да се яви в параклиса. Но ти не се тревожи, ще намерим време за нашата среща.

Младият До’Урден подмина Повелителя на меча, без да му отговори. Знаеше, че последната дума ще принадлежи на остриетата. В какво се бе превърнал Закнафейн — мислеше си Дризт. Беше ли същият учител, който го обучаваше преди Академията? Дризт не можеше да разбере, не можеше да подреди чувствата си. Дали му се струваше променен, само защото бе научил за неговите подвизи? Дали, откакто се бе върнал от Академията, не си въобразяваше, че вижда нещо различно в поведението на учителя, нещо по-грубо?

Плющенето на камшик извади Дризт от унеса на размишленията му.

— Аз съм твой баща-патрон — чу Ризен да казва на някой.

— Какво значение има?! — отвърна силно женски глас — гласът на Бриса.

Дризт се шмугна до ъгъла на следващата пресечка и се огледа наоколо. Зададоха се Бриса и Ризен. Мрачният елф не носеше оръжие, но Бриса държеше змийския си камшик.

— Патрон — изсмя се тя, — безсмислена титла. Ти си един нищо и никакъв мъж, чието задължение е да дарява със семето си една матрона.

— Дарил съм я с четири деца — негодуваше Ризен.

— Три! — поправи го Бриса и изплющя с камшика, за да подчертае ефекта на думите си. — Виерна е от Закнафейн, не е от теб! Налфейн е мъртъв. Остават само две. Едното е жена и ти нямаш власт над нея. Значи само Дайнин е под теб в йерархията на мъжете!

Дризт се подпря на стената и погледна назад — към празния коридор, от който току-що бе дошъл. Винаги се бе съмнявал, че Ризен е истинският му баща. Мрачният елф не му обръщаше никакво внимание, нито го гълчеше или хвалеше, нито му бе предложил да го научи на нещо или да му даде някакъв съвет. Бриса бе потвърдила съмненията му… и Ризен не ги бе отрекъл!

Патронът искаше да отвърне подобаващо на хапливите реплики на Бриса.

— Матрона Малис наясно ли е със стремежите ти? — изсъска той. — Знае ли, че най-голямата й дъщеря иска да се сдобие с нейната титла?

— Всяка първородна дъщеря желае да стане матрона-майка — изсмя се Бриса. — Матрона Малис трябва да е много глупава, ако си мисли друго. А аз те уверявам, че тя не е глупава, нито пък аз. Ще й отнема титлата, когато остарее достатъчно и силата й отслабне. Тя знае и приема този факт.

— Признаваш, че ще я убиеш?

— Ако не аз, ще го стори Виерна. Ако не е Виерна, ще е Мая. Ние живеем така, глупав мъж такъв. Лот ни учи така.

Дризт почервеня от ярост, докато слушаше покварените думи на Бриса, но запази мълчание и продължи да ги наблюдава.

— Бриса едва ли би дочакала старостта да отнеме силата на нейната майка — изръмжа Ризен. — Не и когато камата би могла да й свърши същата работа. Бриса копнее за трона на дома До’Урден!

От устните на патрона заизлизаха само неразбираеми писъци, а не думи, когато шестглавият змийски камшик на върховната жрица заигра отново и отново.

Дризт искаше да се намеси, да изтича напред и да ги повали и двамата, но той, разбира се, не можеше да стори това. Бриса постъпваше, както бе научена; следваше напътствията на Кралицата на Паяците, за да докаже надмощието си над Ризен. Младият До’Урден знаеше, че тя няма да убие своя патрон.

Но ако загубеше контрол, погълната от яростта си? Ако наистина го убиеше? В сърцето на Дризт бе започнала да расте огромна празнина и той се почуди дали това въобще го интересува.

— Остави го да ти се измъкне — изрева матрона Хюнет на своя син. — Ще се научиш да не ме разочароваш!

— Не, матрона СиНафей! — запротестира Масой. — Уцелих го с една мълния. Той дори не разбра, че съм се целил в него. Но не можах да изпълня дълга си; чудовището ме хвана и ме задърпа в портала, водещ към неговото измерение!

Матроната прехапа устни и се примири с думите на своя син; знаеше, че го е натоварила с тежка задача.

Дризт беше труден съперник и нямаше да е лесно да го убият, без да оставят следи.

— Ще го хвана — обеща Масой, а в очите му се четеше решителност. — Приготвил съм си оръжието. Дризт ще умре преди десетия цикъл на Мензоберанзан, както наредихте.

— Защо да ти давам втори шанс? — попита го СиНафей. — Защо да ти вярвам, че ще се справиш по-добре от миналия път?

— Защото искам да го убия! — изкрещя синът. — Повече дори и от теб, моя матрона-майко. Искам да го накълцам на парчета този Дризт До’Урден! А когато умре, да изтръгна сърцето му и да го взема като трофей!

СиНафей не можеше да отрече, че Масой беше доста обсебен от тази идея.

— Давам ти разрешението си — каза тя. — Хвани го, Масой Хюнет. С цената на живота си ти ще нанесеш първия удар срещу дома До’Урден и ще убиеш втория син.

Все още с решително изражение на лицето си, магьосникът се поклони и излезе.

— Всичко ли чу? — каза СиНафей на езика на жестовете, когато Масой затвори вратата. Матроната знаеше, че синът й може да ги подслуша, а тя не искаше той да разбира за този разговор.

— Да — жестикулира Алтън, след като излезе зад пердето.

— Съгласен ли си с решението ми? — попита с ръцете си мрачната елфка.

Алтън не знаеше какво да каже. Нямаше друг избор, освен да се подчини на своята матрона-осиновителка, ала не беше съгласен с решението й да даде втори шанс на Масой — не мислеше, че е разумно. Магьосникът продължаваше да мълчи.

— Не си съгласен — заключи СиНафей.

— Моля ви, матрона-майко — отвърна бързо той. — Не бих…

— Прощавам ти — увери го тя. — Аз самата не съм сигурна, че постъпих правилно, когато дадох на Масой втора възможност. Прекалено рисковано е.

— Тогава защо му разрешихте? — дръзко попита Безликият. — На мен не дадохте втори шанс, когато желаех смъртта на Дризт До’Урден по-силно от всеки ДРУГ.

СиНафей му хвърли презрителен поглед, който го накара да се опомни.

— Нима се съмняваш в преценката ми? — жестикулира тя.

— Не! — изкрещя Алтън; после светкавично запуши устата си с ръка и падна ужасен на колене. — Никога не бих се усъмнил, моя матрона-майко — каза на езика на жестовете той. — Просто не мога да преценя ситуацията толкова добре, колкото вас. Простете невежеството ми.

Смехът на СиНафей прозвуча като съскането на стотици ядосани змии.

— Преценили сме я еднакво — увери го тя. — Не мога да дам втори шанс на Масой, както не можах и на теб.

— Но… — възрази Алтън.

— Масой ще тръгне след Дризт, но този път няма да е сам. Ти ще го последваш, Алтън ДеВир. Ще го пазиш и ще довършиш Дризт До’Урден, в противен случай ще заплатиш с живота си.

Алтън засия. Най-накрая щеше да усети сладкия вкус на отмъщението; нищо друго не го интересуваше — дори и заплахата на матрона СиНафей.

— Нима имаше друг начин? — небрежно казаха ръцете му.

Дризт усещаше топлия дъх на матроната, лицето й беше на сантиметри от неговото.

— Мисли! — изрева тя. — Трябва да знаеш нещо!

Вторият син се сниши под натиска, който му оказваше Малис, и се заозърта нервно наоколо; гледаше събралото се семейство. Само преди минути Дайнин се мъчеше по същия начин — коленичил и с брадичка в ръка. Преди матроната да смени техниката си на разпит, той се бе опитал да измисли някакъв отговор, ала напразно. Беше забелязал Бриса, която често посягаше към камшика си и обезпокоителната гледка не му бе помогнала да си спомни нещо.

Малис силно зашлеви Дризт през лицето и се отдръпна от сина си.

— Един от вас знае кои са враговете ни — изкрещя тя към двамата братя. — Там, по време на патрула, един от вас е видял нещо, някакъв знак.

— Може и да сме видели, но да не сме го разтълкували правилно — обади се Дайнин.

— Тишина! — изкрещя Малис, а лицето й почервеня от гняв. — Ще говориш, когато си спомниш отговора на въпроса ми! Само тогава! Бриса — обърна се тя към най-голямата си дъщеря, — помогни на Дайнин да опресни паметта си.

Първият син положи глава върху ръцете си, скръстени на пода, и изви като дъга своя гръб, за да посрещне наказанието. Матроната щеше да се разгневи още повече, ако бе постъпил по друг начин.

Дризт стисна очи и започна да прехвърля в главата си всичко, което си спомняше от дните си с патрула. Неволно потръпна, когато чу изплющяването на камшика и сподавения стон на своя брат.

— Масой — почти в унес прошепна вторият син и погледна към майка си, която — за учудване на Бриса, протегна ръката си напред, за да прекрати наказанието.

— Масой Хюнет — този път по-силно повтори младежът. — При нападението над гномовете… той се опита да ме убие.

Цялото семейство, но най-вече Малис и Дайнин, извърнаха очи към Дризт в очакване на следващите му думи.

— Докато се биех със земния дух — обясни той и наблегна на последните думи, сякаш с тях проклинаше Закнафейн; после яростно погледна към Повелителя на меча и продължи: — Масой Хюнет ме повали с мълния.

— Може да се е целил в чудовището — предположи Виерна. — Масой настояваше, че той го е убил, но върховната жрица от патрула отрече твърденията му.

— Масой изчакваше — отвърна Дризт. — Той не направи нищо, докато не започнах да побеждавам. Тогава прицели мълнията си колкото в мен, толкова и в земния дух. Струва ми се, че се е надявал да убие и двама ни.

— Дома Хюнет — прошепна матроната.

— Петия дом — отбеляза Бриса. — Под управлението на матрона СиНафей.

— Значи това е врагът — промълви Малис.

— Може и да не е — обади се Дайнин, който не спираше да се чуди защо не бе тръгнал сам на онова нападение.

Опровергаването на теорията на матрона Малис можеше да му навлече само още неприятности. Докато първият син обмисляше доводите си, тя се бе подразнила доста от неговото мълчание.

— Обясни! — нареди тя.

— Масой Хюнет беше ядосан, че не го включиха в отряда, когато трябваше да излезем на Повърхността. Оставихме го в Мензоберанзан, за да чака победоносното ни завръщане — Дайнин погледна към своя брат. — Масой винаги е завиждал на Дризт и на неговите успехи, независимо как ги е постигнал. Много мрачни елфи завиждат на Дризт и биха се радвали да го видят мъртъв.

Дризт се размърда от притеснение на мястото си. Последното изречение на първия син беше открита заплаха и бе отправена към него. Младежът погледна към Закнафейн и забеляза самодоволната му усмивка.

— Сигурен ли си в думите си? — обърна се Малис към Дризт и прекъсна мислите му.

— Има и една котка — прекъсна ги Дайнин. — Вълшебната пантера на Масой, която винаги се върти около брат ми, а не около магьосника.

— Гуенивар е начело на патрула заедно с мен — запротестира Дризт. — Ти така нареди.

— И Хюнет се дразни от това — сопна се първият син.

Може би затова си заповядал котката да е с мен — помисли си Дризт, но реши да запази подозренията за себе си. Дали се заблуждаваше, че вижда предателство в тази случайност? Дали наистина светът, в който живееше, бе пропит с такива безмълвни интриги и подмолни битки за власт?

— Сигурен ли си в думите си? — повтори въпроса си Малис и отново изтръгна Дризт от вцепенението му.

— Масой Хюнет се опита да ме убие — потвърди той. — Не знам какво го е накарало, но в намерението му не се съмнявам!

— Значи е домът Хюнет — заяви Бриса. — Могъщ съперник са.

— Трябва да ги проучим — каза матроната. — Бързо, пратете шпионите! Аз ще разбера броя на войниците им, магьосниците и най-вече на жриците.

— А, ако грешим — отново я прекъсна Дайнин. — Ако домът Хюнет не ни готви война…

— Не грешим! — изкрещя Малис.

— Йоклолата каза, че един от нас знае кои са враговете ни. И всичко, с което разполагаме са думите на Дризт.

— Освен, ако не криеш нещо — изръмжа матроната към първия си син.

Заплахата й беше толкова студена и злокобна, че Дайнин пребледня от ужас. Той поклати отрицателно глава и се отпусна на стола си — нямаше какво повече да добави към разговора.

— Пригответе ритуала — нареди Малис на Бриса. — Да разберем с каква част от благоразположението на Лот се ползва матрона СиНафей.

Подготовката бе започнала — всички се разтичаха като обезумели, една след друга следваха заповедите на матроната в добре планиран, отбранителен ред, а Дризт не можеше да повярва на очите си. И не прецизната военна подготовка удивяваше младия До’Урден — той не можеше да очаква от семейството си да реагира по-друг начин. Смаяха го нетърпеливите, горящи от желание, очи на всеки мрачен елф в залата.

25 Повелителите на меча

Огънят в казана избълва кълба дим и съществото отново се изправи зад Малис, провесвайки ужасните си пипала през раменете на матроната-майка.

— Безсрамници! — изсъска йоклолата. — Пак ли имате наглостта да ме викате?

Върховните жрици уплашени се огледаха наоколо. Знаеха, че този път могъщото създание не си играеше с тях; прислужницата наистина беше много ядосана.

— Домът До’Урден си спечели благоволението на Кралицата на Паяците. Да, това е така — отговори създанието на още незададените им въпроси. — Но това не може да разсее обидата, която наскоро нанесохте на Лот. Матрона Малис До’Урден, не си мисли, че всичко ти е простено!

Колко нищожна и уязвима се почувства Малис! Силата й бледнееше пред лицето на гнева на това същество — личната прислужница на Лот.

— Обида? — събра смелост и прошепна матроната. — Как сме посрамили Кралицата на Паяците? С какво?

Смехът на йоклолата изригна в кълбо от пламъци, паяци се разлетяха навсякъде, но върховните жрици не помръднаха от местата си. Те приеха огъня и пълзящите гадини като изкупление за част от прегрешенията си.

— Казах ти преди, матрона Малис До’Урден — изръмжа съществото с провисналата си уста, — ще ти го кажа и сега, но за последен път. Кралицата на Паяците не отговаря на въпроси, чиито отговори са вече известни!

Прислужницата изчезна в една силна експлозия от енергия, която повали четирите жрици от дома До’Урден на земята.

Първа се свести Бриса. Тя бързо изтича към казана, загаси последните пламъци на огъня и по този начин затвори портала към Бездната — родното измерение на йоклолата.

— Кой? — изкрещя Мадис, възвърнала могъществото си на матрона-майка. — Кой в това семейство е предизвикал гнева на Лот?

Изведнъж тя отново се почувства жалка. Беше започнала да разбира скрития смисъл в предупреждението на прислужницата. Домът До’Урден се готвеше за война с едно от най-влиятелните семейства. Без благоразположението на Лот семейството й нямаше да оцелее лесно.

— Трябва да открием виновника — нареди Малис на дъщерите си, убедена, че те не са сторили нищо нередно.

И трите бяха върховни жрици. Ако някоя от тях беше прегрешила спрямо Кралицата на Паяците, призованата йоклола щеше я накаже веднага. Това създание можеше да срине до основи дома До’Урден, при това съвсем само.

Бриса извади змийския камшик от колана си.

— Ще разбера кой е бил! — обеща тя.

— Не! — каза матроната. — Не бива да разгласяваме, че търсим някого. Независимо дали е войник или член на дома ни, виновникът е обигран и издържа на болка. Не можем да разчитаме, че мъченията, на които ще го подложим, ще изтръгнат признание от устните му. Не и когато е знаел какво върши и какви ще бъдат последствията. Трябва веднага да разберем какво е разгневило Лот и да накажем престъпника. Кралицата на Паяците трябва да е на наша страна!

— Но тогава как ще разберем кой е той? — попита най-голямата дъщеря и с неохота прибра камшика си.

— Виерна. Мая. Оставете ни — нареди майка им. — Не казвайте на никого за тези разкрития. Не издавайте с нищо намерения ни.

Двете дъщери се поклониха и побързаха да излязат от стаята, недоволни, но примиряващи се с второстепенните си роли в това начинание.

— Първо ще потърсим — каза Малис на Бриса. — Ще видим дали ще открием виновника от разстояние.

Върховната жрица разбра какво имаше предвид матроната.

— Гадателската купа — каза тя и се втурна от преддверието в параклиса на дома До’Урден. Безценният предмет стоеше до централния олтар и представляваше голяма златна купа, обкована с черни перли. С треперещи ръце Бриса я вдигна, положи я върху олтара и бръкна в най-святото от многото й отделения. Там се държеше един от най-ценните предмети на дома До’Урден — величествен бокал от черен оникс.

В този момент Малис се присъедини към Бриса и взе бокала от ръцете й. После отиде до извора при входа на параклиса и потопи предмета в лепкавата течност; загреба от нечестивата вода на своята религия.

— Спайдере аухт икор вен — изпя матроната.

За да завърши ритуала, тя се върна до олтара и изсипа съдържанието на бокала в златната купа.

Малис и Бриса зачакаха да видят какво ще се случи.

Повече от десетилетие Дризт не беше стъпвал в тренировъчната зала на Закнафейн. Но сега, когато го стори, се почувства сякаш се е завърнал у дома. Тук беше прекарал най-хубавите си юношески години. И въпреки всички разочарования, с които се бе сблъскал оттогава и с които неминуемо щеше да се сблъска и занапред, Дризт никога нямаше да забрави тази краткотрайна невинност, радостта, която бе изпитал като ученик в тренировъчната зала на Закнафейн.

Повелителят на меча влезе и видя бившия си ученик, ала младежът не видя нищо успокояващо или познато в изражението на Зак. Някогашната усмивка бе заменена от навъсен поглед, който не слизаше от лицето на учителя, с гневна физиономия, която сякаш мразеше всичко около себе си — най-вече Дризт. Беше ли възможно лицето му винаги да е било такова? Младият До’Урден се замисли. Дали носталгията не беше придала блясък на спомените му от онези години? Този учител толкова често бе стоплял сърцето му с искрения си смях. Нима и тогава е бил студеното и кръвожадно чудовище, застанало сега пред Дризт?

— Кое се е променило, Закнафейн — попита младият мрачен елф. — Ти, спомените ми или моите възприятия?

Повелителят на меча сякаш въобще не чу прошепнатия въпрос.

— А, младият герой се е завърнал — каза той. — Войнът, който извършва невероятни за своята възраст подвизи.

— Защо ме мамиш? — запротестира Дризт.

— Този войн, който уби клюнестите изчадия — продължи Зак и извади мечовете си.

Вторият син на До’Урден отговори подобаващо и измъкна своите ятагани. Вече нямаше нужда да пита за правилата в това сражение или за избора на оръжие.

Още преди да дойде тук, Дризт знаеше, че този път няма да има правила. Оръжията щяха да са тези, които те предпочитаха — остриетата, които всеки от тях бе използвал, за да убие толкова много врагове.

— Този, който уби земния дух — подигравателно изсъска Закнафейн.

Той замахна с добре премерен удар на меча право към тялото на Дризт. Младежът отблъсна атаката без дори да се замисли.

Изведнъж в очите на Зак пламнаха огньове, сякаш първият контакт с оръжието на бившия му ученик бе разкъсал всичко, което спираше силата на неговия удар.

— Този, които уби момиченцето от светлите елфи! — обвинително изкрещя той, но не правеше комплимент и изпълни следващия си удар, ожесточен и силен, описващ дъга и спускащ се към главата на младия мрачен войн. — Този, които я разсече на две, за да задоволи кръвожадната си природа!

Думите на Закнафейн поразиха Дризт, отслабиха защитата му, обвиха се около сърцето му, като краищата на някакъв дяволски камшик. Но младежът беше войн — рефлексите му не се повлияха от объркването в душата му. Един ятаган се издигна, за да спре спускащия се меч и да го отблъсне настрана.

— Убиец! Харесват ли ти писъците на умиращи деца? — крещеше Зак и се втурна срещу Дризт като бурен ураган, мечовете му се спускаха и потапяха, нанасяха удари от всички страни.

Младият До’Урден, разгневен от лицемерните обвинения, отвърна като стихия на стария си учител и закрещя силно, искаше да чуе как звучи гневът в собствения му глас.

Всеки, видял разразилата се битка, щеше да остане без дъх от динамиката на тези няколко минути. Никога в Подземния мрак не бе имало толкова ожесточено сражение — обладаните от демони Повелите на меча се нападаха един друг и сякаш нападаха себе си.

Елмазът проблясваше и се врязваше в плътта; наоколо хвърчаха пръски кръв, но противниците не усещаха болка, не знаеха дали са наранили другия.

Дризт потопи двата си ятагана заедно, после ги раздалечи един от друг — така раздалечи и мечовете на Закнафейн. Той използва инерцията на остриетата си, описа пълен кръг с тях и ги стовари върху ятаганите на втория син със сила, достатъчна да го събори на земята. Дризт се претърколи и скочи, за да посрещне ударите на своя съперник.

Тогава му хрумна една идея.

Дризт започна да напада от високо, много високо, и Зак скоро го свали, за да стъпи на краката си. Младият До’Урден знаеше какво ще последва и не само знаеше — той разчиташе на това. С няколко различни комбинации Закнафейн задържа високо вдигнати ятаганите на втория син. После продължи с онзи ход, с който често го побеждаваше на времето и се надяваше най-доброто, с което може да му отговори Дризт, да бъде „изравнената позиция“. Повелителят на меча изпълни двоен удар под кръста.

Бившият му ученик избра подходящото париране — „долно кръстосване“, както и трябваше. Но Зак се напрегна; подозираше, че настървеният му съперник ще се опита да подобри хода.

— Детеубиец! — крещеше той и предизвикваше Дризт.

Той не знаеше, че младият До’Урден е открил как да спечели предимство с тази маневра.

Младежът съсредоточи цялата си ярост и всички разочарования, които бе трупал през годините в своя крак, а вниманието си — върху Закнафейн и самодоволното му изражение върху престорената му, кръвожадна усмивка.

Дризт вдигна крака си между дръжките на мечовете и изля целия си гняв в един-единствен ритник между очите на Повелителя на меча.

Носът на Зак изхрущя и се сплеска. Очите му щяха да изскочат, а кръвта обля хлътналите му бузи. Мрачният елф знаеше, че ще падне, че само след миг лукавият войн ще е върху него и ще е спечелил надмощие, което той нямаше да може да надмогне.

— Ами ти, Закнафейн До’Урден? — чу той далечния глас на Дризт. — И аз съм чувал за подвизите ти, Повелителю на меча в дома До’Урден! И колко много обичаш да убиваш!

Гласът се приближаваше заедно с втория син, заедно с възраждащия се гняв, който копнееше да върне Зак в битката.

— Чувал съм, че убийството лесно ти се удава! — каза с насмешка Дризт. — Убийството на жрици и: на други мрачни елфи! Толкова ли много ти харесва? — младежът завърши въпроса с двоен удар на ятаганите си, с атака, предназначена да убие Зак, да убие демона, обладал и двама им.

Но Повелителят на меча се бе свестил напълно и мразеше себе си, колкото и Дризт. В последния момент той вдигна мечовете си и ги кръстоса светкавично, отблъсквайки оръжията на младия До’Урден. После на свой ред изрита Дризт. Ударът му не беше толкова силен, заради легналото положение, в което се намираше, но бе попаднал достатъчно точно в слабините на втория син.

Дъхът му секна изведнъж; младежът се завъртя и се отдалечи. Макар да бе още замаян, Закнафейн бе започнал да се изправя; Дризт го видя и се опита да възвърне самообладанието си.

— Нима толкова ти харесва? — успя да попита пак.

— Харесва? — повтори Повелителят на меча.

— Доставя ли ти удоволствие? — сбърчи лицето си младежът.

— Удовлетворение! — поправи го Зак. — Убивам. Да, убивам.

— Ти учиш другите да убиват!

— Да убиват мрачни елфи! — изрева Закнафейн, приготвил оръжията си за бой, отново застанал срещу младия До’Урден — беше решил да изчака той да предприеме следващия ход.

Думите на Повелителя отново объркаха Дризт. Кой беше този мрачен елф, който стоеше пред него?

— Да не мислиш, че майка ти щеше да ме остави жив, ако не изпълнявах пъклените й планове? — изрева той.

Вторият син не можа да го разбере.

— Тя ме мрази — каза малко по-спокойно Зак, след като видя объркването на младежа. — Презира ме заради това, което знам.

Дризт повдигна въпросително вежди.

— Толкова ли си сляп, че не виждаш злото, което те заобикаля? — изкрещя му в лицето Повелителят на меча. — Или те е погълнало, както и всички останали, в смъртоносната си ярост, която наричаме наш живот?

— Яростта, която е завладяла и теб? — отвърна младият До’Урден, само че този път не звучеше толкова уверен в думите си. Ако беше разбрал правилно казаното от стария си учител, ако Зак беше убил тези покварени елфи само заради омразата си към тях, то Дризт можеше да го обвинява още повече за неговата страхливост.

— Не ме е завладяла никаква ярост — отвърна Повелителят на меча. — Опитвам се да живея толкова добре, колкото мога. Оцелявам в един свят, към който не принадлежа, който не желая.

Страданието в думите му и сведеният поглед докоснаха съкровена струна в сърцето на Дризт — Закнафейн признаваше своята слабост.

— Убивам — продължи той. — Убивам мрачни елфи, за да служа на матрона Малис, за да успокоя гнева и безсилието, които чувствам дълбоко в душата си. Когато чуя детските писъци…

Зак погледна към младия До’Урден. Изведнъж се спусна срещу него като побеснял, сякаш яростта му се бе върнала десетократно.

Дризт се опита да вдигне ятаганите си, но Повелителят изби единия от тях — запрати го в средата на залата, а другия отблъсна настрана. Вторият син несигурно започна да пристъпва назад, Закнафейн се втурна към него, докато не го притисна в стената с върха на своя меч. От гърлото на младия До’Урден се стече капка кръв.

— Детето е живо! — прошепна той. — Кълна се, не съм го убил!

Закнафейн се успокои малко, но все още държеше оръжието си, опряно във врата на Дризт.

— Дайнин каза…

— Дайнин не знае — ужасен отвърна младежът. — Аз го заблудих. Блъснах момичето на земята, за да й спася живота. Покрих я с кръвта на мъртвата й майка, за да замаскирам собствения си страх!

Съкрушен, Повелителят на меча залитна назад.

— Не съм убил нито един светъл елф през този ден — каза му Дризт. — Единствените, които желаех да унищожа, бяха другарите ми от отряда!

— Ето, че вече знаем — каза Бриса, която загледана в гадателската купа наблюдаваше развръзката на сражението между Дризт и Закнафейн, и чуваше всяка тяхна дума. — Значи вторият син е разгневил Кралицата на Паяците.

— Подозирала си го през цялото време, както и аз — отвърна матрона Малис. — Макар че се надявахме да не е той.

— Той е толкова обещаващ! — изстена най-голямата дъщеря. — Как ми се искаше да бе научил мястото си, цената си. Може би…

— Да го пожалим?! — тросна се матроната. — Да не проявиш милост, която да обиди Лот още повече?

— Не, матрона-майко — отвърна Бриса. — Просто се надявах, че ще можем да използваме Дризт за в бъдеще, както използвахме Закнафейн. Повелителят на меча остарява.

— Предстои ни да влезем във война, дъще — напомни й Малис. — Лот трябва да е доволна от нас. Твоят брат сам си е заслужил тази съдба; сам е взимал решения за постъпките си.

— Взимал е неправилни решения.

Тези думи, се стовариха върху Закнафейн с по-голяма сила, отколкото кракът на Дризт. Повелителят на меча захвърли оръжието си в ъглите на стаята и се втурна към младия До’Урден. Прегърна го толкова силно, че трябваше да минат няколко секунди преди вторият син да осъзнае какво става.

— Ти си оцелял! — каза Зак, а гласът му се задавяше от сълзи. — Оцелял си в Академията, където загинаха всички останали!

Дризт колебливо отвърна на прегръдката, но още не можеше да разбере силните чувства, които разтърсваха неговия учител.

— Сине мой!

Младият До’Урден едва не припадна, потресен от признанието. Винаги беше подозирал, че това е истина, а сега знаеше, че не е единственият в този мрачен свят, който не може да търпи коварната същност на мрачните елфи. Вече не беше сам.

— Защо? — попита Дризт и отблъсна Закнафейн на малко разстояние. — Защо си останал тук?

Възрастният елф го погледна скептично.

— Къде можех да отида? Никой, нито дори повелителите на меча, не могат да оцелеят дълго в пещерите на Подземния мрак. Из тях бродят прекалено много чудовища, прекалено много раси, жадуващи кръвта на мрачните елфи.

— Сигурно си имал възможност.

— Повърхността ли? Всеки ден да търпя болезнения огнен ад? Не, синко. Аз съм в капан, както и ти.

Дризт се страхуваше от тези думи. Страхуваше се, че баща му няма да знае как да разреши дилемата на своя син — дилемата на неговия живот. Може би нямаше разрешение.

— Ще се справиш добре в Мензоберанзан — успокои го Закнафейн. — Ти си силен; матрона Малис ще ти осигури добра длъжност, в която да развиваш своите умения, ще ти осигури всичко, което пожелаеш.

— И да живея като убивам, както ти си живял? — попита Дризт, без да може да прикрие гнева в думите си.

— Имаме ли друг избор? — отвърна баща му, загледан в студения, безчувствен каменен под.

— Аз не убивам мрачни елфи — заяви категорично младежът.

Зак го погледна.

— Ще започнеш — увери го той. — В Мензоберанзан или убиваш, или падаш убит.

Дризт отмести погледа си настрана, ала думите на баща му го преследваха — от тях той не можеше да избяга.

— Няма друг начин — меко продължи Повелителят на меча. — Такъв е нашият свят. Такъв е животът ни. Бягал си от него толкова дълго, ала скоро ще разбереш, че късметът ти не е вечен.

Той сграбчи сина си за брадичката, за да го накара да го погледне в очите.

— Иска ми се да беше различно — честно си призна Зак, — но и този живот не е чак толкова лош. Не страдам, когато убивам мрачни елфи. Приемам тяхната смърт като избавление от покварения им живот. Ако наистина толкова обичат своята Лот, поне да ги заведа при нея! — изведнъж усмивката на Зак секна. — Но с децата не е така — прошепна той. — Често чувам писъците на умиращи деца, макар че — заклевам се — никога съм причинявал смъртта на дете. Винаги съм се чудил дали и те са злобни — злобни по рождение. Или бремето на мрачния ни свят е толкова тежко, че са принудени да станат противни и зли, като всички мрачни елфи.

— Като онзи демон — Лот — съгласи се Дризт.

Те помълчаха известно време и всеки сам за себе си обмисляше колко тежка е реалността на собственото му съществуване. Зак проговори пръв — той отдавна се бе примирил с живота.

— Лот — изкиска се той. — Тази Лот, проклета кралица е тя. Бих дал всичко, за да се изправя пред грозното й лице!

— Почти съм сигурен, че е така — прошепна Дризт и леко се усмихна.

— Наистина бих го сторил — засмя се сърдечно Закнафейн и отскочи от сина си. — И ти също!

Младият До’Урден подхвърли ятагана си във въздуха. Острието се превъртя два пъти, преди вторият син да го хване отново за дръжката.

— Съвсем вярно! — извика той. — И няма да съм сам!

26 Риболовец от Подземния мрак

Дризт скиташе сам из лабиринтите на Мензоберанзан, луташе се край сталагмитените възвишения, под огромните каменни копия, насочени надолу от високия таван на пещерата. Матрона Малис се страхуваше, че домът Хюнет ще прави опити за покушение срещу членовете на До’Урден и беше наредила никой да не напуска къщата. Но на Дризт му се бе насъбрало толкова много през този ден, че не можеше да се подчини на заповедта й. Трябваше да помисли, а да се отдава на нечестиви разсъждения в къща, пълна с напрегнати жрици, можеше да се окаже доста опасно.

Сега в града бе тихо; пламъкът на Нарбондел беше просто искрица в основата на каменния стълб, а мрачните елфи спяха спокойно в каменните си домове. Скоро след като се измъкна през елмазената порта на дома До’Урден, Дризт разбра защо матроната бе издала такава заповед. Тишината в града му напомняше на притихнал, дебнещ хищник, готов да изскочи от мрака на някоя уличка и да се нахвърли срещу него.

В тази част на града младият син на До’Урден нямаше да намери нужното му спокойствие, за да размисли над откровението на Закнафейн — мрачният елф, който беше много повече от негов кръвен роднина. Дризт реши да наруши всички правила, на които се подчиняваха мрачните елфи, и напусна границите на града; спусна се надолу по тунелите, добре познати му от дните, прекарани с патрула.

Час по-късно, младежът продължаваше да броди из тях, унесен в мисли, но вече се чувстваше по-спокоен — намираше се в район, който често бе охранявал.

Дризт навлезе в един висок коридор, широк десет крачки, ограден от скални отломки и разбити стени, насечени от каменни тераси. Тунелът изглеждаше, сякаш някога е бил много по-широк. Таванът му не се виждаше, но мрачният елф не се замисли и продължи навътре — беше минавал много пъти през този коридор, беше се изкачвал по каменните му тераси.

Представяше си как той и Закнафейн — неговият баща — ще споделят бъдещето си, без да ги разделят никакви тайни. Заедно те щяха да са непобедими; двойка повелители на меча, свързани от оръжията и чувствата си. Дали домът Хюнет наистина осъзнаваше с какво ще се сблъска? Усмивката изведнъж изчезна от лицето на младежа, когато си представи какво ще се случи: как той и Зак заедно щяха да посичат със смъртоносна лекота членовете — мрачните елфи — от дома Хюнет, как щяха да убиваха собствените си събратя.

Дризт се подпря на стената, за да запази равновесие, почувствал сам безсилието, което от векове терзаеше душата на баща му. Не искаше да прилича на Закнафейн, да живее, за да убива, да съществува, предпазвайки се с насилие, но какъв избор имаше? Да напусне града?

Повелителят на меча се бе уплашил, когато младежът го попита защо не си е тръгнал.

— Къде да отида? — прошепна Дризт, повтаряйки думите на баща си.

Закнафейн бе казал, че са в капан. Сега и младия До’Урден си мислеше същото.

— Къде да отида? — запита се отново. — Да пътувам из Подземния мрак, където моят народ е толкова презиран? Където един мрачен елф е мишена за всичко живо, което го заобикаля? Или на Повърхността, където огненото кълбо ще изгори очите ми, за да не видя собствената си смърт, когато ме връхлетят светлите елфи?

Тези мисли хванаха в капана си Дризт, както бяха задържали и Закнафейн. Къде можеше да отиде един мрачен елф? Кой в Царствата би приел елф с тъмна кожа? Тогава, какъв избор му оставаше — да убива? Да убива събратята си.

Дризт несъзнателно се свлече по каменната стена, отчаян от неяснотата на бъдещето си. Отне му миг, за да разбере, че не е подпрял гърба си в истинска скала, а в нещо друго.

Мрачният войн се опита да отскочи, осъзнал, че не го заобикалят само камъни. Когато се отблъсна от „скалата“, нещо го задържа и той отново се строполи на земята. Преди да е разбрал какво става, Дризт в панически ужас посегна към врата си.

Ръцете му залепнаха здраво за прозрачното влакно, обвило се около шията му. Сега Дризт разбра колко глупаво е постъпил; колкото и да се мъчеше, той не можеше да отлепи дланите си от влакното на пещерния въдичар — риболовеца от Подземния мрак.

— Глупак — сгълча се младия До’Урден, когато усети, че краката му се издигат от пода.

Трябваше да се сети, че може да се случи нещо подобно, трябваше да е по-внимателен, когато излиза сам в пещерите. Но да посяга към нещо с голи ръце — това беше съвсем глупаво! Дризт погледна към ятаганите си, безполезно висящи в своите ножници.

Пещерният въдичар повдигна мрачния елф; издигаше го по високата стена, нагоре към зейналата си паст.

Масой Хюнет се ухили самодоволно, когато видя Дризт да напуска града. Не му оставаше много време до десетия цикъл на Нарбондел, а матрона СиНафей нямаше да е доволна, ако се провали отново и не успее да унищожи втория син на дома До’Урден. Но сега най-накрая търпението на магьосника беше възнаградено — Дризт беше излязъл сам, беше напуснал града, без да го види никой! Щеше да е толкова лесно.

Нетърпелив, Масой извади фигурката от оникс от джоба си и я хвърли на земята.

— Гуенивар! — извика той и погледна към най-близкия сталагмитен дом, за да види дали не го е чул някой.

Тъмният дим се появи и след секунда прие формата на черна пантера. Магьосникът потърка доволно ръце, възхитен от себе си и от пъкления план, който беше замислил — ироничния край на героизма на Дризт До’Урден…

— Имам задача за теб — каза Масой на котката. — И тя едва ли ще ти хареса!

Гуенивар се отпусна на земята и се прозина, сякаш магьосникът не й казваше нищо ново.

— Твоят другар отиде да патрулира — обясни Хюнет и посочи към тунелите. — Сам. Прекалено е опасно.

Заинтересована, пантерата изведнъж се изправи.

— Дризт не бива да излиза сам в тези коридори. Може да го убият — продължи той, а злите нотки в гласа му подсказаха на котката какви са намеренията му.

— Върви, моя Гуенивар — меко каза Масой. — Намери го, там някъде в мрака и го убий!

Магьосникът наблюдаваше реакцията й — ужасът, който й бе причинил. Пантерата стоеше вкаменена, също като фигурката, която той използваше, за да я повика.

— Върви! — заповяда той. — Не можеш да се противопоставиш на заповедите на своя господар! Аз съм твоят господар, глупаво животно! Изглежда често го забравяш!

Гуенивар се опитваше да устои, но не след дълго повикът на магията и заповедите на нейния повелител надделяха. Тя пое с неохота, но после, теглена от първичния си инстинкт на ловец, премина през омагьосаните статуи, охраняващи входа на тунела, откри миризмата на Дризт и се спусна напред по следите му.

Разочарован от действията на Масой, Алтън ДеВир се сниши зад големия сталагмит. Този Хюнет щеше да остави котката да свърши всичко вместо него и Безликият нямаше да види смъртта на Дризт До’Урден!

Алтън завъртя в ръцете си могъщия жезъл, който му бе дала матрона СиНафей в нощта, в която бе тръгнал след нейния син. Изглежда този предмет нямаше да му послужи.

И все пак, магьосникът се успокои. Щеше да има много възможности да изпробва новия си жезъл — домът До’Урден имаше и други членове.

Докато се влачеше нагоре по стената, Дризт се съпротивляваше — риташе, въртеше се, подлагаше раменете си под всяка издатина в напразни усилия да спре опъващото се влакно на пещерния въдичар. От самото начало знаеше, че не може да спре никъде, но инстинктите му на боец не му позволяваха да се откаже.

Стигнал до средата на стената — почти на трийсет фута от каменния под — с едно разкървавено рамо и с другото ожулено, Дризт реши да се предаде на съдбата. Ракообразното чудовище го чакаше в края на влакното и, ако имаше някакъв шанс да се справи с него, то щеше да е миг преди то да го е погълнало. Сега Дризт можеше само да чака и да се надява.

Може би смъртта беше за предпочитане пред живота сред мрачните елфи, хванати в злия капан на собственото си общество. Дори Закнафейн — толкова силен, влиятелен и мъдър — не бе успял да приеме съществуването си в Мензоберанзан. Нима Дризт щеше да може?

Мрачният елф спря да се самосъжалява, когато изведнъж изкачването му промени посоката си, когато се показа краят на последната каменна издатина. Инстинктите на боец отново се пробудиха в душата му. Пещерният въдичар можеше да го изяде, но не и преди да е забил ботуша си в очите му!

Дризт чуваше тракането на осемте ракообразни крака на гладното същество. И преди беше виждал пещерен въдичар, въпреки че тогава чудовището се бе покатерило по скалите и патрулът не бе успял да го хване. Беше си го представял, както си го представяше и сега: с два крайника като ужасни щипки, с които накъсваше жертвата си и поднасяше парчетата й към огромната си паст.

Дризт се обърна към стената, за да види съществото веднага щом то го издърпа до върха. Нетърпеливото тракане се усили и отекна, сякаш едновременно с ударите на сърцето на младия До’Урден. Той достигна ръба на скалата.

Мрачният елф надникна над нея и видя, че се намира само на един или два фута от дългия хобот на чудовището и неговата уста. Щипките се протегнаха напред, за да го сграбчат, преди да е стъпил върху камъка; Дризт нямаше да успее да изрита това създание.

Той затвори очи, молейки се смъртта да е наистина по-добра от бъдещето в Мензоберанзан.

Изведнъж познат рев прекъсна молитвите му.

Миг преди мрачният елф да е стъпил върху ръба на стената, той и пещерният въдичар видяха Гуенивар, стрелкаща се по каменните издатини. Тя или щеше да спаси Дризт, или и двамата щяха да загинат. Пантерата беше стигнала дотук; беше последвала изричната заповед на своя господар, без да осъзнава действията си, подчинявайки се единствено на собствените си инстинкти и на непреодолимия повик на магията. Гуенивар не можеше да се противопостави на силата, от която зависеше собствения й живот… до този момент.

Секунди деляха Дризт от смъртта. При вида на безпомощния мрачен елф в душата на пантерата се надигна неподозирана сила, непредвидена и от създателя на магическата статуетка. Ужасът на този страшен момент дари Гуенивар с нов живот, неподвластен на магията.

Само за миг битката се бе разразила със страшна сила. Котката скочи върху пещерния въдичар и едва не се претърколи — шестте крака на чудовището бяха залепнали здраво за камъка, с помощта на същото лепкаво вещество, с което бе хванат Дризт. Непоколебима, пантерата хапеше и дереше; приличаше на разярено кълбо, опитващо се да пробие твърдата черупка на риболовеца.

Съществото отвърна с щипките си — изви ги към своя гръб с учудваща подвижност и хвана единия преден крак на Гуенивар.

Дризт вече беше свободен; никой не го дърпаше — чудовището беше заето.

Щипките разкъсаха меката плът на пантерата, но кръвта й не беше единствената тъмна течност, обливаща гърба на пещерния въдичар. Силните нокти пробиха черупката на съществото; големите зъби се забиха в тъканта под нея. Кръвта на риболовеца оплиска камъка, а краката му загубиха стабилността си.

Дризт видя как лепкавото вещество под тях започна да се разтваря, при допира с кръвта и разбра какво ще се случи, ако струйка от нея преминеше през влакното, което го държеше. Трябваше да е готов за действие, когато му се удадеше възможност; трябваше да е готов да помогне на Гуенивар.

Пещерният въдичар се катурна на една страна, събаряйки пантерата на пода на пещерата и повличайки Дризт. Мрачният елф се превъртя и описа пълна окръжност във въздуха.

Но кръвта се бе проточила и по влакното. Младият До’Урден усети как лепкавото вещество, започна да се разтваря под ръката му при контакта с гъстата течност.

Гуенивар беше отново на върха на скалата, изправила се срещу чудовището, тя търсеше как да пробие защитата на дебнещите я щипки.

Едната ръка на Дризт беше свободна. Той сграбчи ятагана си, гмурна се напред и заби острието в пещерния въдичар. Съществото политна назад, кръвта му бликна върху младия До’Урден и разтопи омоталото го влакно.

Мрачният елф беше ловък и успя да се задържи за скалата, преди да се е строполил. Ятаганът му обаче вече лежеше върху каменния под.

Дризт беше разсеял пещерният въдичар само за миг, ала й той бе достатъчен на Гуенивар. Пантерата се хвърли срещу своя противник и заби зъбите си в оголената плът, която сама бе разкъсала. Мощната й челюст проникна дълбоко в тялото на създанието и премазваше органите му, докато силните й нокти държаха щипките му далеч от нея.

Докато вторият син се покатери на върха на скалата, пещерният риболовец вече издъхваше. Дризт се повдигна, покачи се и се втурна към своята приятелка пантерата. Гуенивар започна да отстъпва назад, присвила уши и оголила зъбите си.

Отначало младият До’Урден си мислеше, че котката е ранена и заслепена от болка, но когато я огледа по-добре видя, че не е така. По тялото й имаше само една рана и тя не беше сериозна. Дризт я бе виждал и с по-страшни наранявания.

Гуенивар продължаваше да отстъпва от мрачния елф и да ръмжи. Страшното бе отминало и заповедта на Масой започваше да надделява над волята на пантерата, да разкъсва сърцето й. Тя се противопоставяше на повика на магията, опитваше се отново да види Дризт като приятел, не като плячка, но не можеше…

— Какво има, приятелко моя? — меко попита младежът и устоя на порива си да измъкне единствения си ятаган и да се защити. — Не можеш ли да ме познаеш? Колко често сме се сражавали заедно!

Гуенивар се сниши и се приготви за скок. Дризт не извади ятагана си и не направи нищо, с което да застраши живота й. Надяваше се, че тя ще остане вярна на себе си, че е била такава, за каквато я е мислел. Но какво управляваше действията й? Какво бе накарало Гуенивар да дойде тук в този късен час?

Дризт разбра отговора, когато си припомни предупрежденията на матрона Малис — той не трябваше да напуска дома До’Урден.

— Масой те е изпратил да ме убиеш! — каза той, а строгият му глас обърка котката.

Животното се поуспокои и не скочи върху него.

— Ти ме спаси, Гуенивар. Ти устоя на заповедите — ревът на пантерата опроверга думите му, но той продължи: — Можеше да оставиш пещерния въдичар да ме убие вместо теб, но ти не го стори! Нахвърли се срещу него и ме спаси! Пребори се с повика на магията, Гуенивар! Спомни си ме като твой приятел — много по-добър, отколкото някога е бил Масой!

Раздвоена и объркана, пантерата направи още една крачка назад, но скоро ушите й започнаха да се изправят. Дризт забеляза това и разбра, че тя ще предпочете да остане с него, а не да го убие.

— Масой твърди, че те притежава — продължи той, сигурен, че по някакъв начин котката разбира думите му. — Аз искам да сме приятели. Аз съм твой приятел, Гуенивар и няма да се бия с теб. Дори това да ми коства живота!

Дризт се втурна срещу нея; ръцете му бяха далече от ятаганите, а лицето и гърдите му — съвсем незащитени.

Гуенивар не го нападна. Тя се разкъсваше от чувствата си — по-силни от всяка магия; от същите чувства, които я накараха да спаси Дризт от лапите на пещерния въдичар.

Пантерата се изправи, скочи върху младия До’Урден и го повали по гръб. После започна да го потупва игриво с меките си лапи и да го покрива с нежни ухапвания.

Приятелите отново бяха победили и този път се бяха справили с двама съперници.

Дризт остави за малко пантерата, за да размисли над всичко, което се бе случило и разбра, че едно от сраженията не е спечелено напълно. Сега Гуенивар беше до него като приятелка, но духът й беше в ръцете на друг и той не я заслужаваше. Масой бе заробил котката и младият До’Урден не издържаше повече да гледа това робство.

В душата на Дризт не бе останала нито една от тревогите, които го накараха да напусне Мензоберанзан през тази нощ. За пръв път в живота си, той знаеше кой път да избере — пътят към свободата.

Припомняше си предупрежденията на Закнафейн и собствените си разсъждения — мислеше, че е останал без избор.

Наистина, къде можеше да отиде един мрачен елф?

— Навсякъде ще е по-добре, стига да не живее в лъжи — прошепна унесено Дризт.

За пореден път Гуенивар разбра, че думите на младия До’Урден са важни и го погледна. Дризт отвърна на любопитния й поглед, но скоро лицето му се помрачи.

— Отведи ме при твоя господар — настоя той. — При лицемерния ти господар.

27 Спокойни сънища

Закнафейн потъна в леглото си, заспа бързо и леко и за пръв път, откакто се помнеше, почивката му бе така приятна. Не сънува нищо лошо през тази нощ, не го връхлетяха никакви кошмари. Сънят му бе тих и спокоен и това правеше нощта още по-хубава. Беше се освободил от бремето на своята тайна, от лъжата, която изпълваше всеки негов ден.

Дризт беше оцелял! Дори ужасната Академия на Мензоберанзан не можа да прекърши неукротимия му дух и неговата нравственост. Закнафейн До’Урден вече не беше сам. В сънищата си той видя същите прекрасни възможности, за които си бе мечтал Дризт на излизане от града.

Рамо до рамо те щяха да се изправят — непобедими като едно неделимо цяло срещу извратения живот в Мензоберанзан.

Зак се събуди от пареща болка в крака.

В края на леглото си той видя Бриса със змийския камшик в ръка. Несъзнателно Зак протегна своята към пода, за да вземе меча си.

Оръжието липсваше. До стената беше застанала Виерна и държеше единия меч. В другия край на стаята стоеше Мая, хванала другия.

Как се бяха промъкнали вътре? Възрастният елф се зачуди. Без съмнение бяха използвали магическа тишина. Но въпреки заклинанието, Закнафейн още не можеше да повярва, че не е усетил присъствието им в стаята. Никога не беше хващан така неподготвен, дори и в съня си.

За пръв път беше спал така спокойно, така тихо. Може би в Мензоберанзан тези сънища бяха опасни.

— Матрона Малис желае да те види — заяви Бриса.

— Не съм облечен подходящо — небрежно отвърна Закнафейн. — Коланът и оръжията ми, ако обичате.

— Не обичаме! — кресна най-голямата дъщеря повече на сестрите си, отколкото на Зак. — Не ти трябват оръжия.

Повелителят на меча не беше много сигурен в това.

— Тръгвай веднага — нареди Бриса и вдигна камшика си.

— Ако бях на твое място, първо щях да се уверя какво иска матроната, преди да постъпя така глупаво — с гневен поглед я предупреди Зак.

Припомнила си влиянието на този мрачен елф, Бриса се почувства застрашена и свали камшика.

Закнафейн стана от леглото. Със същия поглед той изгледа поред Мая и Виерна и наблюдаваше реакциите им, за да прецени защо го вика матрона Малис.

Когато излезе от стаята, върховните жрици го наобиколиха, запазвайки разумна, но не голяма дистанция между себе и опасния повелител на меча.

— Трябва да е сериозно — тихо отбеляза Зак, така че да го чуе само Бриса, която предвождаше групата.

Тя се обърна и се ухили зловещо. Усмивката й не разсея подозренията на Закнафейн. Нито пък ги разсея матроната. Когато групата влезе в стаята, завариха Малис, седнала на трона си, приведена напред в нетърпеливо очакване.

— Матрона Малис — поздрави я Зак и направи дълбок поклон, хванал двата края на нощната си риза, за да подчертае неуместното си облекло. Искаше Малис да разбере как се чувства той, когато го правеха за смях посред нощ.

Матроната не отвърна на поздрава му, само се облегна назад в трона си. Без да сваля очи от Закнафейн, тя потърка острата си брадичка с крехката си ръка.

— Ще ми кажеш ли защо ме повика? — осмели се да каже Зак, а в гласа му още се усещаше сарказъм. — Предпочитам да се върна в стаята си и да поспя. Не можем да дадем такова предимство на дома Хюнет — един изморен Повелител на меча.

— Дризт го няма — изръмжа Малис.

Закнафейн се почувства като ударен с мокър парцал. Той се напрегна, а усмивката изчезна от лицето му.

— Напуснал е дома, въпреки заповедите ми — продължи матроната.

Възрастният елф видимо се поуспокои. Когато Малис бе обявила, че синът им го няма, първата му мисъл бе, че тя и нейните покварени помощнички са извели Дризт навън и са го убили.

— Той е импулсивно момче — отбеляза Зак. — Убеден съм, че скоро ще се върне.

— Импулсивно — повтори матроната, а гласът й не звучеше одобрително.

— Ще се върне — отново каза мрачният елф. — Няма нужда да вдигаме тревога или да предприемаме извънредни мерки.

Той погледна към Бриса, въпреки че много добре знаеше, че Малис не го е повикала само, за да му съобщи, че Дризт е излязъл.

— Вторият син не се подчини на заповедта на матроната-майка — изръмжа най-голямата дъщеря. Предварително беше уговорено тя да направи това прекъсване.

— Импулсивен е — повтори Закнафейн, сдържайки смеха си. — Не е голямо провинение.

— И колко често му се случва да е такъв? — попита Малис. — Прилича ми на един друг член на дома До’Урден.

Зак се поклони отново, приемайки думите й като комплимент. Матроната сигурно бе решила как ще го накаже, ако това беше намерението й. Сега го подлагаха на изпитание, поне така изглеждаше, и поведението му едва ли имаше значение.

— Момчето е оскърбило Кралицата на Паяците! — яростно изръмжа могъщата върховна жрица, уморена от сарказма на Закнафейн. — Дори ти не беше толкова глупав, че да сториш това!

Черен облак сякаш премина по лицето на мрачния елф. Тази среща беше сериозна. Животът на Дризт бе заложен на карта.

— Но ти знаеш какво е извършил — продължи Малис и отново се облегна на трона си.

Хареса й, че успя да обезпокои Зак, че щеше да го накара да се оправдава. Беше намерила слабото му място. И сега беше неин ред да го измъчва.

— Че е напуснал къщата ли? — запротестира той. — Но това е съвсем невинна грешка. Лот едва ли би се загрижила за такава дреболия.

— Не ни заблуждавай, Закнафейн. Знаеш, че момичето от светлите елфи е живо!

Дъхът на мрачния елф секна от ужас. Малис беше разбрала. По дяволите Малис, Лот беше разбрала!

— Изправени сме пред война — продължи спокойно матроната, — загубили сме благоразположението на Кралицата на Паяците и трябва да поправим грешката си — тя погледна мрачния елф в очите. — Наясно си с природата ни и знаеш, че трябва да постъпим така.

Зак отчаяно кимна. Ако възразеше по някакъв начин, това само щеше да утежни положението на Дризт, ако то въобще можеше да бъде по-тежко.

— Вторият син трябва да бъде наказан — каза Бриса.

Повелителят на меча знаеше, че и това прекъсване беше предвидено. Чудеше се колко пъти Малис и Бриса бяха разигравали тази сцена.

— Аз ли трябва да го накажа? — попита Закнафейн. — Няма да го направя — не ми е в правомощията да го сторя.

— Наказанието му не ти влиза в работата — каза Малис.

— Тогава защо ме събудихте? — попита той, опитвайки се да стои настрана от проблема на своя син — правеше го за доброто на момчето, не за своето.

— Помислих си, че трябва да ти кажа — отвърна матроната. — Вие с Дризт толкова се сближихте онзи ден в тренировъчната зала. Баща и син.

Тя ги е видяла! Сега Зак разбираше. Малис, вероятно и противната Бриса, бяха видели всичко! Мрачният елф сведе глава, когато разбра, че несъзнателно е причинил големи неприятности на своя син.

— Едно дете на светъл елф е живо — бавно започна матроната, като изричаше всяка дума с драматична яснота, — едно дете на мрачен елф трябва да умре.

— Не! — изкрещя Зак, неспособен да сдържа чувствата си; трябваше да намери изход. — Дризт е млад. Той не разбира…

— Много добре е знаел какво върши! — закрещя Малис. — Той не се разкайва за постъпката си! Толкова прилича на теб, Закнафейн! Прекалено много прилича на теб.

— Ако е като мен, значи може да се научи — промълви той. — Никога не съм ти бил в тежест, Мали… матрона Малис. Ти спечели толкова много от присъствието ми в този дом. Дризт е повелител на меча, също като мен. Може да е полезен за дома До’Урден.

— Ще е опасен — поправи го мрачната елфка. — Ти и той заедно? Това не ми харесва.

— Но смъртта му ще помогне на дома Хюнет — предупреди я Зак, хващайки се за всичко, което може да промени намеренията на матроната-майка.

— Кралицата на Паяците желае смъртта му — твърдо отвърна Малис. — Трябва да е доволна, за да има Даермон Н’а’шезбаернон някаква надежда да победи дома Хюнет.

— Умолявам те, не убивай момчето.

— Съчувствие? — замисли се матроната. — Дризт не е станал мрачен войн. А ти, нима си загубил бойния си дух?

— Стар съм, Малис.

— Матрона Малис! — поправи го Бриса, но Зак я изгледа така студено, че тя веднага свали змийския си камшик без дори да го е използвала.

— И ще се състаря още повече, ако Дризт загине.

— Не желая това — съгласи се матроната, но Закнафейн не повярва на лъжата й — елфката не се интересуваше от Дризт; не се интересуваше от нищо, освен от това как да си върне благоволението на Кралицата на Паяците. — Не виждам друг изход. Дризт е разгневил Лот и ние трябва да спечелим благоразположението й, преди да е започнала войната.

Повелителят на меча започна да проумява. Тази среща въобще не засягаше Дризт.

— Убий мен вместо момчето.

Малис се престори на много изненадана, ала не успя да скрие ехидната усмивка от лицето си. Ето какво бе целяла от самото начало.

— Ти си войн и си се доказал — запротестира тя. — Стойността ти, както сам каза преди малко, не бива да бъде подценявана. Ако те принеса в жертва на Лот, това ще я задоволи, но каква загуба ще е твоята смърт за дома ни, каква празнина ще остане след нея?

— Празнина, която Дризт ще запълни — отвърна Закнафейн, макар че тайно се надяваше младият До’Урден да не прилича толкова на баща си и да намери някакъв изход от всичко, от пъклените планове на матрона Малис.

— Сигурен ли си?

— Той ми е абсолютно равен в битка — увери я Зак. — Ще порасне, ще стане още по-силен и ще надмине всичко, което е постигнал Закнафейн.

— Наистина ли ще сториш това за него? — подигравателно се ухили матроната.

— Знаеш, че да.

— Винаги си бил глупав — добави върховната жрица.

— За твой ужас — смело продължи Зак, — знаеш, че Дризт би сторил същото за мен.

— Той е млад — измърка Малис. — Ще се научи.

— Както ти научи мен ли?

Победоносната усмивка на мрачната елфка се превърна в мрачна физиономия.

— Предупреждавам те, Закнафейн — изрева тя с цялата мощ на злобната си ярост. — Ако направиш нещо, за да провалиш церемонията по задоволяването на Кралицата на Паяците, ако решиш да ме разгневиш за последен път в края на мизерния си живот, ще дам Дризт на Бриса. Тя и ужасните й играчки ще измъчват твоя син, докато той сам се предаде на Лот!

Без да трепне, Повелителят на меча задържа главата си изправена.

— Аз ти предложих душата си, Малис. Забавлявай се, докато можеш. В края, Закнафейн ще намери покой, а матрона Малис До’Урден ще се изправи пред война!

Няколко думи сложиха край на мига, в който тя тържествуваше. Трепереща от гняв, матроната успя само да прошепне:

— Отведете го!

Зак не се съпротивлява, когато Мая и Виерна го завързаха за паякообразния олтар в параклиса на дома До’Урден. През повечето време той наблюдаваше Виерна и съчувствието, обгърнало тишината на очите й. Тя също можеше да стане като него, но дори и да бе имал надежда на времето, отдавна бе погребана от безмилостните проповеди в слава на Кралицата на Паяците.

— Тъжна си — каза й Закнафейн.

Виерна възвърна твърдостта си и силно затегна едно от въжетата около баща си, за да му причини болка.

— Жалко — отвърна тя, — домът До’Урден заплаща твърде висока цена за глупавата постъпка на Дризт. Щях да се радвам да ви видя двамата заедно в битка.

— Домът Хюнет нямаше да се радва — отвърна Зак и й намигна. — Не плачи, дъще моя.

Виерна му удари силен шамар.

— Да вървиш в гроба заедно с лъжите ти!

— Отричай го колкото искаш, Виерна — беше единственото, което мрачният елф пожела да каже.

Двете върховни жрици се отдръпнаха от олтара. Виерна се опита да прикрие навъсеното си изражение, а Мая се изкикоти весело, когато Бриса и матрона Малис влязоха в параклиса. Матроната-майка беше облякла най-красивите си церемониални одежди — черни, наподобяващи паяжина, прилепнала по тялото й и същевременно плаващи по него. Бриса носеше свещеното ковчеже.

Закнафейн не им обърна никакво внимание, когато подеха ритуалния напев в прослава на Кралицата на Паяците, с който споделяха надеждите си, че тя ще ги възнагради със своето благоволение. Мрачният елф се надяваше на друго в този момент.

— Победи ги всичките — прошепна той. — Само не оцелявай, както аз оцелявах, синко. Живей! Бъди верен на себе си и на сърцето си!

Огънят в казаните сякаш оживя. Стаята се озари от блясък. Зак усети горещината; знаеше, че порталът към мрачното измерение е отворен.

— Вземи този… — чу той песента на матрона Малис, но прогони гласа й от мислите си; трябваше да довърши последните молитви на своя живот.

Обредната кама, наподобяваща паяк, надвисна над гърдите му. Матроната стискаше оръжието в тънките си ръце; лъскавата й, запотена кожа отразяваше оранжевия оттенък на огъня в приказен блясък.

Приказен като прехода от живота към смъртта.

28 Истинска господарка

Колко време беше минало? Час? Два? Масой крачеше напред-назад по дължината на един пролом между две сталагмитени възвишения, на няколко фута разстояние от тунела, в който бяха навлезли Дризт и Гуенивар.

— Пантерата вече трябваше да се е върнала — промърмори магьосникът и започна да губи търпение.

Миг по-късно на лицето му се изписа облекчение, когато голямата черна глава на Гуенивар се подаде от изхода на пещерата зад една от статуите на пазещите тунела чудовища. Козината около челюстта на пантерата очевидно беше пропита с прясна кръв.

— Свършено ли е? — попита Масой като едва се сдържаше да не закрещи от радост. — Мъртъв ли е Дризт До’Урден?

— Едва ли — дочу се отговор.

Дризт, въпреки своя идеализъм, трябваше да признае, че изпита лека наслада, когато вълна от страх заля и охлади пламналите от радост бузи на злия магьосник.

— Какво е това, Гуенивар?! — запита той. — Изпълни заповедта ми! Убий го веднага!

Пантерата изгледа с празен поглед Масой; после легна в краката му.

— Признаваш значи, че си се опитал да ме убиеш? — попита Дризт.

Масой измери разстоянието до своя противник. Може би щеше да успее да направи едно заклинание. Може би. Магьосникът беше виждал движенията на младия До’Урден — бързи и сигурни — и не искаше да рискува да бъде нападнат от него, ако можеше да се измъкне по друг начин от това затруднено положение. Дризт не беше извадил ятаганите си, но ръцете му почиваха удобно върху дръжките на смъртоносните им остриета.

— Разбирам — спокойно продължи вторият син. — Домът Хюнет и домът До’Урден ще влязат във война.

— Откъде си разбрал — ужасен от разкритието изтърси Масой без дори да се замисли, че мрачният войн сам го подтикваше да си признае.

— Знам много, но малко ме интересува — отвърна младежът. — Домът Хюнет иска да поведе война срещу моето семейство. Само не мога да разбера причината.

— За да си отмъстят за дома ДеВир! — изкрещя някой отдалеч.

Алтън, подпрял се на сталагмитените възвишения, гледаше право в Дризт.

Усмивка се разля по лицето на Масой. Колко бързо се изравниха силите им.

— Домът Хюнет въобще не се интересува от ДеВир — отвърна вторият син на До’Урден, запазил спокойствие пред лицето на тази развръзка. — Вече достатъчно добре познавам злата природа на расата ни, за да знам, че никой не се интересува от съдбата на другите домове в Мензоберанзан.

— Мен ме интересува — изрева Алтън и отметна качулката от лицето си, разкривайки обезобразените си с киселина черти, които му служеха като прикритие. — Аз съм Алтън ДеВир — единственият оцелял от дома ДеВир! Домът До’Урден ще си плати за престъплението срещу моето семейство, начело с теб!

— Та аз дори не съм бил роден, когато е започнала битката — запротестира Дризт.

— Има ли значение?! — изръмжа последният ДеВир. — Ти си До’Урден, противен До’Урден. Само това има значение.

Масой хвърли фигурката от оникс на земята.

— Гуенивар! — нареди той. — Изчезвай!

Котката погледна към Дризт, който кимна одобрително.

— Изчезвай! — изрева магьосникът Хюнет. — Аз съм твой господар! Не можеш да ми се противопоставяш!

— Ти не притежаваш пантерата — спокойно каза младият мрачен войн.

— А кой тогава? — попита Масой. — Да не би ти?

— Гуенивар — отвърна Дризт. — Тя сама си е господарка. Мислех си, че един магьосник като теб по-добре ще разбира магията около себе си.

С леко ръмжене, което можеше да се приеме като подигравателен кикот, пантерата отскочи от камъка към статуетката, превърна се в мъгла и изчезна в небитието.

Животното премина през тунела, водещ към нейния дом — Звездната равнина. Досега винаги бе копняла бързо да поеме по този път, за да избяга от злите заповеди на господарите си — мрачните елфи. Този път обаче котката се бавеше с всеки скок и се обръщаше назад към малката черна точица, към отдалечаващия се Мензоберанзан.

— Искаш ли да се споразумеем? — попита Дризт.

— Сега ли се сети да се пазариш? — изсмя се Алтън и извади тънкия жезъл, който му беше дала матрона СиНафей.

Масой го прекъсна.

— Чакай — каза той. — Може би Дризт ще се окаже полезен в борбата ни срещу До’Урден — магьосникът погледна младия войн в очите. — Е, ще предадеш ли семейството си?

— Едва ли — подсмихна се вторият син. — Както вече ти казах, предстоящата битка не ме интересува. Да вървят по дяволите домът До’Урден и домът Хюнет, както и ще се случи! Това, което ме интересува, е лично.

— Сигурно имаш нещо, което да ни предложиш в замяна — разсъждаваше Масой. — В противен случай как искаш да се споразумеем?

— Да, имам нещо, което ще ви предложа в замяна — със спокоен глас промълви Дризт. — Живота ви.

Масой и Алтън се спогледаха и се изсмяха, но смехът им звучеше някак тревожно.

— Дай ми статуетката, Масой — настоя вторият син на До’Урден, без да трепне. — Гуенивар никога не ти е принадлежала и няма да ти робува повече.

Магьосникът Хюнет спря да се смее.

— В замяна — продължи Дризт, преди той да е казал и дума, — ще напусна дома До’Урден и няма да участвам в битката.

— Труповете не се бият — презрително се ухили Алтън ДеВир.

— С мен ще взема още един До’Урден. Повелителят на меча. Домът Хюнет ще има голямо предимство, ако Дризт и Закнафейн…

— Млъкни! — изкрещя Масой. — Котката си е моя! Не ми трябват сделки с някакъв жалък До’Урден! Ти си мъртъв, глупако! И Повелителят на меча ще те последва — само че в гроба!

— Гуенивар е свободна! — изрева Дризт.

Ятаганите се озоваха в ръцете му. Досега не беше се сражавал с магьосник, нито пък с двама, но си спомняше болката от предишни срещи с магията. Масой бе започнал да прави заклинания, но по-сериозният му противник беше Алтън, застанал надалеч и насочил жезъла си към него.

Дризт не знаеше как да постъпи, когато се случи нещо: облак дим погълна магьосника Хюнет, развали заклинанието му и го повали на земята.

Това беше Гуенивар.

Младият До’Урден не можеше да стигне до Алтън — обезобразеният магьосник беше далече и щеше да го изпревари с жезъла си — но разстоянието не беше голямо за здравите мускули на пантерата. Котката зае позиция, намести задните си крака, отблъсна се и скочи във въздуха.

Алтън използва магическия жезъл, за да спре навреме отмъщението на Гуенивар и се прицели в нея. Силна мълния изгори гърдите на пантерата, ала не беше достатъчна, за да спре свирепото животно. Замаяна, но без да се предава, котката се нахвърли върху безликия магьосник и заедно с тялото му се претърколи от другата страна на сталагмита.

Блясъкът на мълнията заслепи и Дризт, но това не му попречи да се втурне след Масой и да се надява, че пантерата е оцеляла след удара. Елфът се затича към едно сталагмитено възвишение, заобиколи го и се озова срещу младия Хюнет, който правеше ново заклинание. Мрачният войн не се забави, веднага се сниши и с насочени напред ятагани се спусна към своя противник.

Дризт мина право през него — през образа на Масой — блъсна се силно в скалата и се претърколи настрана в опит да избегне атаката, която неминуемо щеше да последва.

Този път магьосникът щеше да улучи целта си. Застанал на трийсет фута разстояние от фалшивия си образ, Масой изстреля залп от енергийни снаряди към младия До’Урден. Мълниите безпогрешно следваха посоката на движенията му и накрая се разбиха в тялото на елфа, наранявайки не само кожата му.

Но Дризт се пребори с непоносимата болка и се изправи. Вече знаеше кой е истинският Масой и нямаше намерение да го изпуска от погледа си.

С кама в ръката магьосникът наблюдаваше тихото приближаване на мрачния войн.

Вторият син на До’Урден не можеше да проумее. Защо този фокусник не подготвяше новото си заклинание? От падането раната в рамото на Дризт се бе отворила, а магическите снаряди бяха улучили едната му страна и единия крак. Нараняванията на мрачния войн не бяха сериозни и глупавият Хюнет нямаше шанс да го победи в истинска схватка.

Съвсем невъзмутим, извадил камата си, магьосникът стоеше пред Дризт и се усмихваше злокобно.

Легнал по очи върху студения камък, Алтън усети топлината на собствената си кръв, стичаща се покрай разтопените кухини, в които някога се намираха очите му, а котката беше застанала на върха на сталагмита и още не се беше съвзела напълно от удара на мълнията.

Безликият магьосник събра сили и вдигна жезъла, за да я уцели повторно… но скъпоценният предмет беше счупен.

Обезумял от ужас, Алтън намери другата половина от него и я задържа пред невярващите си очи. Дори не забеляза Гуенивар, която се готвеше за скок.

Краищата на магическата пръчка засветиха — в предмета се надигаше могъща сила, която смая ДеВир.

— Не може да бъде — прошепна той.

Пантерата се хвърли върху него и точно в този момент счупеният жезъл избухна в ръцете на Алтън ДеВир.

Огнената експлозия проехтя в тишината на Мензоберанзан; по източната стена на голямото подземие се посипаха скални отломки, а Дризт и Масой бяха повалени от ударната вълна.

— Сега Гуенивар не принадлежи на никого — засмя се презрително Масой и запрати статуетката в земята.

— И няма жив ДеВир, който да желае унищожението на До’Урден — изръмжа в отговор Дризт, а гневът му не допусна да го обземе отчаяние. Масой беше причината за помрачението в душата му и войнът се хвърли като обезумял срещу отвратителния магьосник.

Миг преди да го достигне, младият Хюнет щракна с пръсти и изчезна. Дризт отчаяно започна да сече празния въздух пред себе си и изрева:

— Невидим!

Напрежението и усилията скоро го изтощиха; сляпата ярост на младежа утихна и той разбра, че Масой е избягал. Колко ли глупаво бе изглеждал в очите на магьосника? Колко уязвим!

Мрачният войн се сниши и се заслуша. Чу далечен напев, който идваше отвисоко — от стената на пещерата.

Инстинктите на Дризт му подсказаха да се хвърли настрана, но това, което бе научил за магьосника, му каза друго — Масой очакваше такава реакция. Младият До’Урден се престори, че се хвърля наляво и чу кулминационните думи на заклинанието. Когато мълнията се взриви покрай него, без да го нарани, Дризт се затича право напред, като се надяваше да си възвърне зрението навреме, за да пипне този фокусник.

— Проклет да си! — изкрещя Масой, когато разбра, че е бил надхитрен.

Скоро яростта му прерасна в ужас, когато видя мрачният войн да тича към него, прескачайки нападалите скали и заобикаляйки сталагмитите с грацията на ловуваща котка.

Магьосникът се разрови из джобовете си, трябваше да открие съставките за следващата магия. Трябваше да побърза. Беше застанал върху тясна каменна тераса на двайсет фута височина от пода на пещерата, но Дризт се приближаваше бързо. Светкавично бързо!

Младият До’Урден не се замисляше върху какво и къде стъпва. В нормално състояние на съзнанието, щеше да му се струва невъзможно да изкачи стената, но сега не го интересуваше. Беше изгубил Гуенивар. Пантерата си бе отишла.

Злият магьосник на онази височина, това въплъщение на демоничното зло, беше виновен за това. Дризт скочи към стената и със свободната си ръка — може би беше хвърлил единия си ятаган, докато тичаше — се хвана за една издатина в камъка. За един обикновен мрачен елф тази издатина щеше да бъде прекалено малка, но боецът отхвърли протеста на мускулите в напрегнатите му пръсти. Трябваше да изкачи още десет фута.

Още един залп от мълниеносна енергия се стовари върху главата на Дризт в бърза последователност.

— Колко заклинания ти останаха, а магьоснико? — изкрещя той, решен да не се предава на болката.

Масой политна назад, когато вторият син на До’Урден го погледна с лилавите си очи, а изгарящият им блясък сякаш го предупреждаваше, че смъртта му наближава. Много пъти беше виждал този мрачен войн в битка и гледката на сражаващия се младеж не спираше да го преследва, откакто планираше убийството му. Но сега за пръв път го виждаше толкова побеснял от гняв. Ако преди го бе зърнал такъв, въобще нямаше да се опитва да го убива. Ако знаеше, че може да е такъв, щеше да отиде при матрона СиНафей и да й каже да седне върху някой сталагмит.

Каква магия да използва сега? Кое заклинание можеше да забави това чудовище Дризт До’Урден?

Ръка, горяща с топлината на гнева, сграбчи ръба на каменната тераса. Масой стовари ботуша си върху нея. Пръстите бяха счупени; магьосникът знаеше, че пръстите са счупени, но Дризт — едва ли. Мрачният войн изскочи до него и заби ятагана си в ребрата му.

— Пръстите ти са счупени! — промълви умиращият Хюнет.

Дризт погледна към ръката си и за пръв път, откакто се спусна към магьосника, почувства болка.

— Може би — каза разсеяно той. — Ще се оправят.

Дризт намери другия си ятаган и накуцвайки внимателно си проправи път към върха на едно сталагмитено възвишение. Бореше се със страха, сковал сломеното му сърце и трябваше да се насили, за да погледне надолу — към опустошението, останало след взрива. От другата страна сталагмитът гореше със злокобна, остатъчна топлина като призив за разбуждащия се вече град.

Нямаше причина да се спотайва повече…

Парчета от Алтън ДеВир бяха пръснати по земята около тлеещите му одежди.

— Намери ли покой, Безлики? — прошепна Дризт и с това изля последните капки гняв от душата си.

Припомни си как в Академията, преди години, безликият учител се бе опитал да го убие. После, заедно с Масой му беше обяснил, че това е просто изпитание за начинаещите войни.

— Колко дълго си живял с омразата в сърцето ти? — промълви младия До’Урден към онова, което бе останало от магьосника.

Но Алтън ДеВир повече не можеше да му навреди. Дризт огледа развалините наоколо; търсеше нещо, което да му подскаже какво бе станало с пантерата, все пак тя бе подвластна на магията, а той не знаеше какво можеше да й се случи при подобна злополука. От Гуенивар нямаше и следа; по нищо не личеше, че дори е била там.

Младият До’Урден се убеждаваше сам, че котката не може да е жива, но нетърпеливите му крачки сякаш опровергаха суровото му изражение. Той се спусна бързо по сталагмита, премина покрай другия, където стояха той и Масой, когато бе избухнал жезълът. Погледът му веднага попадна на фигурката от черен оникс.

Мрачният елф я повдигна внимателно. Беше топла, сякаш и тя бе попаднала в експлозията; Дризт усещаше, че магията й също е отслабнала. Той искаше да повика котката, но не посмя; знаеше, че пътят между измеренията е тежък и изтощителен за Гуенивар, а ако беше ранена щеше да й е нужно време, за да се възстанови.

— 0, Гуенивар, приятелко моя, моя смела приятелко — изстена той и пусна статуетката в джоба си.

Можеше само да се надява пантерата да е жива.

29 Съвсем сами

Дризт заобиколи сталагмита и се върна при тялото на Масой Хюнет. Нямаше друг избор, освен да убие магьосника — той сам бе определил развоя на битката.

Но този факт не можеше да облекчи вината, която изпита Дризт, когато погледна трупа. Беше убил мрачен елф, беше отнел живота на свой сънародник. Беше ли се хванал в капана, в който бе държан Закнафейн в продължение на толкова много години, във водовъртежа на насилието, което не познаваше край?

— Никога — Дризт се поклони пред трупа. — Никога повече няма да убия мрачен елф.

Погнусен, той се обърна и погледна към големия град на мрачните елфи, към тишината на злокобните сталагмитени възвишения и разбра, че няма да оцелее дълго в Мензоберанзан, ако спазва обещанието си.

Младият войн прехвърляше хиляди възможности в главата си, докато вървеше по криволичещите улички на града. Но трябваше да прогони мислите, трябваше да им попречи да притъпяват сетивата му. Светлината беше започнала да се изкачва от основата на Нарбондел; денят на мрачните елфи започваше и на всеки ъгъл в града закипяваше оживление. През деня беше безопасно за обитателите на Повърхността; светлината там разкриваше лицата на убийците. Във вечния мрак на Мензоберанзан дните бяха по-опасни и от нощта.

Дризт внимателно избираше по кои улички да мине като се държеше на разстояние от гъбите, които ограждаха района с най-влиятелните домове в града, включително и този на Хюнет. Младият войн не се сблъска с повече врагове и скоро стигна до двора на дома До’Урден. Профуча през портите, покрай изненаданите войници, без да каже и дума и избута настрана стражите, охраняващи под терасата.

В къщата беше необичайно тихо, Дризт очакваше, че всички ще са будни и ще се готвят за предстоящата война. Младежът престана да обръща внимание на зловещата тишина и се отправи към тренировъчната зала и покоите на Закнафейн.

Вторият син на До’Урден спря пред залата, стиснал силно дръжката на каменната врата. Какво щеше да предложи на баща си? Да напуснат това място? Той и Закнафейн, бродещи по опасните пътеки на Подземния мрак, сражаващи се само, когато се налага, свободни от бремето на вината и живота в робство на мрачните елфи. На Дризт му харесваше тази мисъл, но сега, когато стоеше пред вратата, вече не беше толкова сигурен, че ще убеди Закнафейн да го последва. Повелителят на меча можеше да е напуснал отдавна — преди векове. Когато го попита защо е останал в Мензоберанзан, лицето на Зак беше пребледняло. Дали наистина не бяха хванати в капана на живота, предложен им от матрона Малис и злите й помощници?

Мрачният войн реши, че няма смисъл да се тревожи сега — баща му се намираше само на няколко стъпки от него.

В тренировъчната зала беше толкова тихо, колкото и в целия дом. Беше прекалено тихо. Дризт очакваше баща му да е там, но не само той липсваше; липсваше нещо много повече. Присъствието на неговия баща въобще не се чувстваше.

Младият До’Урден разбра, че нещо се е случило. Той се отправи към покоите на Закнафейн, забързвайки всяка своя стъпка, докато накрая сякаш летеше. Без да почука, влетя в стаята и не се учуди, когато видя празното легло на Повелителя.

— Малис трябва да го е пратила да ме търси — предположи Дризт. — По дяволите, причинил съм му неприятности! — той се обърна, за да напусне стаята, когато с крайчеца на окото си зърна нещо и се спря — беше коланът и мечовете на Зак.

Повелителят на меча никога не напускаше стаята си без своите мечове, дори и когато оставаше само в рамките на дома.

— Оръжието е най-верният ти приятел — хиляди пъти му бе казвал Закнафейн. — Дръж го винаги до себе си!

— Домът Хюнет? — прошепна Дризт и се зачуди дали неприятелското семейство не е използвало магия и не е нападнало роднините му през нощта, докато той се биеше с Масой и Алтън; но дворът беше спокоен — войниците със сигурност щяха да знаят, ако се бе случило нещо подобно.

Младият войн вдигна колана и го разгледа. По него нямаше кръв, а катарамата беше внимателно разкопчана. Никой не го беше изтръгнал от Зак. Близо до колана беше и кесийката на баща му — също недокосната от вражески ръце.

— Какво се е случило тогава? — попита на глас Дризт, сложи колана до леглото, завърза кесийката около врата си и се обърна, без да знае накъде да тръгне.

Преди да е прекрачил прага на вратата, младежът разбра, че трябва да види и останалите членове на семейството. Може би тогава щеше да узнае къде е Закнафейн.

Тази мисъл започна да плаши Дризт, когато се запъти надолу по дългия коридор, към преддверието на параклиса.

Дали не го бяха наранили — Малис или някой друг? Защо? С каква цел? Струваше му се абсурдно, ала мисълта за това започна да го измъчва все повече, с всяка изминала стъпка, сякаш шестото му чувство го предупреждаваше.

И тук нямаше следа от никого.

Дризт вдигна ръка, за да почука на богато украсените врати на преддверието, ала те тихо се разтвориха пред него с помощта на магия. Вторият син на До’Урден видя първо матроната-майка, седнала самодоволно в своя трон, в дъното на стаята, а усмивката й го подканяше да влезе.

Когато прекрачи прага, безпокойството му не отслабна.

Цялото семейство се беше събрало. Бриса, Виерна и Мая — около матроната; Ризен и Дайнин — скромно застанали до лявата стена. Цялото семейство. С изключение на Зак.

Матрона Малис огледа внимателно своя син и забеляза, че неведнъж е бил ранен.

— Наредих ти да не напускаш дома — каза тя на Дризт, но без да го гълчи. — Къде те отведоха пътешествията ти?

— Къде е Закнафейн? — попита младежът.

— Отговори на матроната-майка! — изкрещя Бриса, а змийският камшик се подаваше от колана й.

Дризт я погледна и тя се укроти — почувства същия смразяващ хлад, който бе усетила малко по-рано през нощта, когато я бе погледнал Закнафейн.

— Наредих ти да не напускаш дома — повтори Малис, без да губи спокойствието си. — Защо не ми се подчини?

— Трябваше да свърша нещо — отвърна младежът. — Нещо важно. Не исках да ви притеснявам с това.

— Грози ни война, сине мой — обясни Малис. — Уязвим си, когато излизаш сам през нощта. Домът До’Урден не може да си позволи да те изгуби точно сега.

— Сам трябваше да приключа с тези дела — отвърна вторият син. — И справи ли се?

— Да.

— Вярвам, че повече няма да нарушаваш заповедите ми — думите й бяха спокойни, гласът — равен, но изведнъж Дризт усети строгостта на заплахата, криеща се зад тях. — Да продължим нататък — добави Малис.

— Къде е Закнафейн? — отново попита младият До’Урден.

Бриса измърмори някакво проклятие под носа си и извади камшика от колана си. Матрона Малис протегна ръката си към нея, за да я спре. Трябваше да проявят тактичност, а не насилие, ако искаха да задържат Дризт при тези критични обстоятелства. След като победят дома Хюнет, щяха да имат достатъчно възможности да накажат непокорния втори син.

— Не се бъркай в делата на Повелителя на меча — отвърна матроната. — Дори в момента той работи за благото на дома До’Урден — възложихме му самостоятелна задача.

Дризт не повярва на нито една дума от казаното. Зак никъде не отиваше без мечовете си. Истината се прокрадваше в мислите на младия воин, ала той отказваше да я приеме.

— Сега трябва да мислим за дома Хюнет — продължи Малис и се обърна към всички в стаята. — Първият удар може да бъде нанесен днес.

— Първите удари вече бяха нанесени — прекъсна я Дризт.

Цялото семейство втренчи поглед в него, в раните му. Младият войн искаше да говорят за Закнафейн, но знаеше, че това ще му струва доста неприятности, а и не само на него — и на баща му, ако бе още жив. Може би предстоящият разговор щеше да му подскаже нещо.

— Бил ли си се? — попита Малис.

— Знаете кой е Безликият, нали? — попита вторият син.

— Учител от Академията — отвърна Дайнин. — От Сорсъри. Често го наемахме.

— В миналото ни беше от полза — добави матроната, — но вярвам, че вече няма да е. Той е Хюнет — Гелруус Хюнет.

— Не — отрече Дризт. — Някога може би е бил Гелруус, но сега името му е… беше Алтън ДеВир.

— Връзката! — изрева Дайнин, проумял изведнъж причината за войната. — Гелруус трябваше да убие Алтън ДеВир в нощта, в която унищожихме дома ДеВир!

— Оказва се, че Алтън е бил по-силен — разсъждаваше матроната; всичко бе започнало да й се изяснява. — Матрона СиНафей Хюнет го е приела в семейството си, използвала го е за своя собствена полза — обясни тя на останалите, после се обърна към Дризт: — Ти би ли се с него?

— Мъртъв е — отвърна вторият син.

Матрона Малис се закикоти от удоволствие.

— Един магьосник по-малко — отбеляза Бриса и върна камшика в колана си.

— Два — поправи я младежът, а в гласа му не се усещаше хвалба — Дризт не се гордееше с постъпката си. — Масой Хюнет също е мъртъв.

— Синко! — изкрещя матроната. — Ти ни донесе много успехи в тази война! — тя погледна към семейството си, заразявайки всички освен Дризт със своето въодушевление. — Домът Хюнет може да се откаже от нападението като разбере в какво неизгодно положение се намира. Но ние няма да ги оставим да се отърват безнаказано! Ще ги унищожим още днес и ще станем Осмият дом на Мензоберанзан! Да треперят враговете на Даермон Н’а’шезбаернон! Трябва веднага да предприемем нещо, семейство мое — размишляваше Малис и доволно потъркваше ръце. — Не можем да чакаме да ни нападнат. Ние трябва да атакуваме! Алтън ДеВир е мъртъв; доказателството, което ни уличаваше, което оправдаваше тази война, вече го няма. Управляващият съвет със сигурност е знаел за намеренията на Хюнет и сега, когато двамата им магьосници са мъртви и няма как да ни изненадат, матрона СиНафей ще предприеме бързи действия, за да спре войната.

Докато всички одобряваха плановете на матрона Малис и се присъединяваха към нея, ръката на Дризт несъзнателно се пъхна в кесийката на Закнафейн.

— Къде е Зак? — прекъсна ги със силен глас вторият син, настоявайки за отговор.

Изведнъж в стаята настъпи тишина — всички замлъкнаха толкова бързо, колкото се бе вдигнала врявата.

— Това не те засяга, синко — отвърна му Малис, без да се гневи от безочието на младежа. — Сега ти си Повелителят на меча на дома До’Урден. Лот ти е простила обидата, която си й нанесъл. Върху плещите ти вече не тежат престъпления. Отново можеш да се отдадеш на професията си, да се стремиш към нови върхове!

Думите й се забиха като ятаган в сърцето на Дризт.

— Ти си го убила — прошепна ужасната истина той, не можеше да я държи в себе си.

Изведнъж лицето на матроната почервеня от ярост.

— Ти го уби! — изкрещя на сина си тя. — Някой трябваше да плати за наглите ти постъпки пред Кралицата на Паяците!

Вторият син на До’Урден онемя.

— Но ти си жив — продължи Малис и се отпусна спокойна на трона си, — както и детето от светлите елфи!

Младият войн не беше единственият в стаята, който ахна от изненада.

— Да, научихме за измамата — подсмихна се матроната. — Кралицата на Паяците знае всичко! Тя пожела възмездие!

— И вие сте жертвали Закнафейн? — прошепна Дризт, като едва изговаряше думите. — Дали сте го на тази проклета Кралица?

— Трябва да внимаваш как говориш за Лот — предупреди го майка му. — И забрави за Закнафейн. Вече не те засяга. Гледай собствения си живот, синко. Предлага ти се влиятелен пост, който ще ти донесе чест и слава!

В този момент Дризт наистина се интересуваше само от себе си — предлагаше му се живот, изпълнен с битки и убийства на мрачни елфи.

— Нямаш други възможности — добави матроната, наясно с противоречието в душата на нейния син. — Ще пощадя живота ти. В замяна ще правиш каквото аз ти наредя, както навремето правеше Закнафейн!

— Спазила си обещанието си — саркастично й се тросна младият войн.

— Да спазих го! — запротестира Малис. — Закнафейн сам пожела да умре на олтара, за твое добро!

Думите й нараниха Дризт, но само за миг. Той нямаше да позволи вината за смъртта на Закнафейн да бъде стоварена върху плещите му! Беше постъпил по единствения възможен начин — на Повърхността срещу светлите елфи и тук в злия Мензоберанзан.

— Предложението ми е добро — каза Малис. — Правя го тук, пред цялото семейство. И двамата ще спечелим, ако се споразумеем…

— Повелителю на меча?

Когато погледна в студените очи на матроната по лицето на младежа се разля широка усмивка, която майката прие като знак за съгласие.

— Повелител на меча — повтори Дризт. — Едва ли.

Малис отново не можа да проумее смисъла на думите му.

— Виждала съм те как се биеш — започна да го убеждава тя. — Двама магьосници! Не се подценявай.

Вторият син едва не се засмя на иронията в думите й. Тя си бе помислила, че той ще се предаде като Закнафейн, че ще й позволи да го хване в своя капан, от който нямаше измъкване.

— Ти ме подценяваш, Малис — заплашително й отвърна Дризт.

— Матрона! — поправи го Бриса, но замълча, когато никой не й обърна внимание; всички бяха погълнати от драмата, която се развиваше пред очите им.

— Молиш ме да служа на злите ти планове — продължи синът.

Той знаеше, че всички от семейството приготвяха оръжията и заклинанията си; всички чакаха удобния момент, за да убият дръзкия глупак, но него не го беше грижа. Болката от змийския камшик, от детските му спомени, беше наказание за собствените му действия. Пръстите на Дризт се обвиха около нещо кръгло, което му вдъхна кураж, макар че той щеше да продължи, въпреки всичко.

— Това са лъжи, както нашият — не, вашият народ е една лъжа!

— Кожата ти е тъмна като моята — напомни му Малис. — Ти си мрачен елф, макар че така и не разбра какво означава това!

— О, знам какво значи.

— Тогава играй по правилата!

— Твоите правила? — изръмжа вторият син. — Но и твоите правила са една проклета лъжа, при това толкова величествена, колкото отвратителния паяк, който наричате ваша богиня!

— Нагъл червей! — изкрещя Бриса и издигна камшика си.

Но той я изпревари. Дризт извади предмета, малката керамична сфера от кесийката на Закнафейн.

— Дано ви прокълнат истинските богове! — изкрещя той, запрати топката в каменния под и стисна очите си, когато топчето омагьосан ахат изригна със силната си светлина и заслепи всички в стаята. — Проклета да е и Кралицата на Паяците!

Малис политна назад заедно с големия си трон и се удари тежко в земята. Викове от болка и ярост се чуваха от всеки ъгъл на залата. Накрая Виерна успя да направи обратно заклинание и да възвърне обичайния мрак в стаята.

Още несъвзела се от тежкото падане, Малис изрева:

— Хванете го! Искам го мъртъв!

Когато мрачните елфи възстановиха силите си достатъчно, за да изпълнят заповедите на матроната, Дризт вече бе напуснал границите на дома До’Урден.

Викът дойде, понесен от безшумните криле на ветровете в Астралното измерение. Пантерата се изправи, без да обръща внимание на болката и се заслуша в гласа — успокояващия, познат глас.

Котката полетя с цялото си сърце и сила, за да се отзове на призива на новия си господар.

Миг по-късно Дризт изпълзя от малкия тунел и заедно с Гуенивар се запътиха към двора на Академията, за да погледнат към Мензоберанзан за последен път.

— Какво място е този град — прошепна на котката младият войн, — моят роден дом? Обитаван от моя народ; мой според цвета на кожата ми и моята история, но нищо не ме свързва с тях. Те са изгубени и винаги ще бъдат. Чудя се има ли други като мен? — прошепна Дризт и за последно се огледа наоколо. — Душите им са обречени, както беше обречен Закнафейн. Горкият Закнафейн. Правя го заради него, Гуенивар. Тръгвам си, защото той не успя. Моят урок беше неговият живот, като мрачен свитък, гравиран със скъпата цена, която бе платил за злите обещания на матрона Малис.

— Сбогом, Зак — изкрещя с непримирим глас Дризт. — Татко мой. Бъди смел, както и аз ще бъда, защото когато се срещнем в отвъдното, няма да бъде в адския огън, в който са обречени да съществуват събратята ни!

Мрачният елф подкани пантерата да влезе в тунела, който щеше да ги отведе в откритите диви земи на Подземния мрак. Докато наблюдаваше грациозните й бързи движения, Дризт осъзна колко щастлив е да има другар като нея — с такъв свободен дух, такава истинска приятелка. Нямаше да им е леко отвъд добре охраняваните граници на Мензоберанзан. Щяха да са незащитени и съвсем сами, но според Дризт така щеше да бъде по-добре — много по-добре, отколкото да прекарат живота си сред злобата на мрачните елфи.

Дризт прекрачи в тунела след Гуенивар и завинаги напусна Мензоберанзан.