Градът на мрака

6 „Ловкост“

Дризт се отзова веднага на повикването си от матроната-майка. Не се налагаше Бриса и нейният камшик да го подсещат да побърза. Колко често бе чувствал ухапванията на противното оръжие! Дризт не искаше да отмъщава на най-голямата си покварена сестра. След обучението, през което бе преминал, той се страхуваше прекалено много от последствията, за да я удари — нея или която и да е друга жена — и не изпитваше такива желания.

— Знаеш ли какъв ден е днес? — попита го Малис, когато той пристъпи към големия трон в мрачното фоайе на параклиса.

— Не, матрона Малис — отвърна Дризт с поглед, впит в земята.

Сподавена въздишка заседна в гърлото му, когато се замисли за постоянната гледка пред очите си — собствените му крака. В живота трябва да има нещо повече от гладък камък и десет разперени пръста, помисли си той.

Момчето събу едната си бота и започна да рисува с крак по каменния под… Топлината на тялото оставяше видими следи в инфрачервения спектър, а Дризт беше бърз и достатъчно ловък, за да завърши мъничките рисунки преди началните им контури да са се охладили.

— Шестнайсет години — каза му Малис. — Дишащ въздуха на Мензоберанзан от шестнайсет години. Приключи един много важен етап от твоя живот.

Дризт не реагира по никакъв начин, не виждаше никакво значение в думите на майка си. Животът му бе постоянна и вечна рутина. Един ден или шестнайсет години — каква беше разликата? Дризт потрепери: ако матроната смяташе за значително това, което бе изживял и което си спомняше, какви ли щяха да са следващите десет години?

Почти бе завършил рисунката на едра жена — Бриса — захапана отзад от огромна змия усойница.

— Погледни ме — заповяда матрона Малис.

Дризт недоумяваше. Някога за него беше съвсем естествено да гледа в очите човека, на когото говори, но Бриса бе побързала да го откаже от този инстинкт. Мястото на един ратай беше при прислугата и единствените очи, които заслужаваше да вижда бяха тези на животинките, щуращи се по каменния под. Разбира се, очите на паяка бяха изключение — Дризт трябваше да извръща поглед от осмокракото същество, когато попаднеше в периметъра на зрението му. Паяците бяха прекалено възвишени за един слуга.

— Погледни ме! — повтори матроната, а в тона й се усещаше нарастващо раздразнение.

Дризт и преди бе ставал свидетел на избухванията на толкова силната и долна ярост, която помиташе всичко, изпречило се на пътя й. Дори едрата и жестока Бриса бързаше да се скрие, когато матроната се ядоса.

Момчето се насили и колебливо започна да надига глава — оглеждаше черната мантия на майка си, използваше познатия му десен — паяците, разположени отстрани и на гърба на дрехата — за да може да прецени в коя посока да движи погледа си. Всеки момент, с всеки изминат сантиметър очакваше някой да го зашлеви или да усети ударите върху гърба си — Бриса стоеше зад него, винаги готова да посегне към змийския си камшик.

Тогава той я видя — великата матрона Малис До’Урден. Очите й искряха в червено, но лицето й беше хладно, без следа от гневен блясък. Дризт не можеше да се успокои, все още очакваше наказанието си.

— Службата ти на принц-ратай изтече — обясни му тя. — Сега ти си вторият син на дома До’Урден и са ти дадени всички…

Несъзнателно Дризт сведе глава.

— Погледни ме! — яростно изкрещя майка му.

Ужасен, той впи поглед в лицето й, което сега излъчваше ярка червена светлина. С крайчеца на окото си зърна ръката й — от нея струеше трептяща топлина. Дризт не беше толкова безразсъден, че да отскочи, за да избегне удара — намираше се вече на пода, а половината страна на лицето му беше ожулена.

Дори докато падаше, момчето бе достатъчно разумно и внимателно, да не отклонява очите си от тези на матрона Малис.

— Вече не си слуга! — изрева тя. — Ако продължаваш да се държиш като такъв, ще опозориш семейството ни.

Тя сграбчи Дризт за гърлото и грубо го изтегли нагоре, докато стъпи на краката си.

— Ако посрамиш дома До’Урден — лицето й беше на сантиметри от неговото — ще забия карфици в лилавите ти очи! — обеща му тя.

Момчето дори не мигна. През шестте години след като Виерна бе престанала да се грижи за него и го бе оставила да изпълнява задълженията си на прислужник в семейството, той бе започнал да опознава матрона Малис достатъчно добре, за да разбере скрития смисъл на заплахите й. Той знаеше, че за добро или зло, тя е негова майка, но въпреки това би й харесало да забоде карфици в очите му.

— Той се различава от останалите — каза Виерна — и то не само по цвета на очите си.

— По какво тогава? — Закнафейн се опитваше да прикрие любопитството си и да изглежда професионално заинтригуван.

Винаги беше харесвал Виерна повече от другите, но за собствена изгода тя се бе променила — бе станала прекалено алчна, след като наскоро я бяха провъзгласили за върховна жрица.

Тя забави крачка — наближаваха входа на фоайето.

— Трудно е да се каже — призна му. — Дризт е толкова интелигентен, колкото всяко друго момче, което познавам. На пет години можеше да използва левитацията. Но въпреки това, когато стана ратай, ни отне седмици в наказания докато го научим да държи погледа си сведен надолу — сякаш това елементарно действие е противоестествено на неговата природа.

Зак спря и остави Виерна да мине пред него.

— Противоестествено ли? — прошепна той, обмисляйки загатнатото от жрицата.

Неприсъщо за мрачните елфи може би, но пък точно това, на което се бе надявал и което очакваше от дете с неговата кръв.

Той влезе след Виерна в мрачното преддверие на параклиса. Малис, както обикновено, седеше на трона си върху главата на паяка-идол. Всички останали столове бяха преместени до стените, макар че в залата присъстваше цялото семейство. Зак разбра, че това събиране ще е официално, защото единствено матроната-майка имаше честта да остане седнала.

— Матрона Малис — започна с най-почтителен глас Виерна — представям ви Закнафейн, както наредихте.

Зак се приближи до средната сестра, кимнаха си за поздрав с Малис, но вниманието му беше привлечено от младия До’Урден, който стоеше гол до кръста от едната страна на матроната.

Майката вдигна ръка, за да въдвори тишина сред останалите. После даде знак на Бриса, която държеше пиуафуи — плаща на дома, да продължи церемонията.

Детското лице грейна от вълнение, когато върховната жрица, пееща съответните заклинания, положи на раменете му магическия плащ, изпъстрен с лилави и червени ивици.

— Приветствам те, Закнафейн До’Урден! — сърдечно го поздрави Дризт и изуми всички присъстващи — матрона Малис нито му бе позволила да се изкаже, нито пък той й бе поискал разрешение да говори. — Аз съм Дризт, вторият син на дома До’Урден, и вече не съм слуга. Мога да те погледна — имам предвид в очите, а не в обувките. Така ми каза моята майка… — усмивката на момчето секна, когато видя навъсеното и пламтящо изражение на матроната.

Виерна гледаше ококорена и с увиснала челюст, като поразена от гръм, сякаш не можеше да повярва на очите си.

И Зак бе смаян, само че по различен начин. Той затисна устни с ръка, за да спре усмивката си, която неминуемо щеше да прерасне в неудържим смях. Не си спомняше кога за последен път бе виждал лицето на Малис толкова ярко!

Застанала зад матроната, Бриса понечи да посегне към камшика си, чувстваше се толкова объркана от постъпката на малкия си брат, че не знаеше, в името на Деветте бездни, какво да стори.

Това е само началото, помисли си Зак — най-голямата дъщеря на матроната никога не се поколебаваше, когато трябва да нанесе удар.

Тихо и предпазливо на крачка от матроната-майка стоеше Дризт, прехапал долната си устна, и не смееше да помръдне. Повелителят на меча, обаче, виждаше неугасващата усмивка в очите на малкия мрачен елф. Неуважението и незачитането на властта, които бе проявил той, не бяха само думи, несъзнателно изплъзнали се от устата му, не се дължаха само на неопитност — беше нещо много повече.

Зак пристъпи напред, за да отвлече вниманието на матроната.

— Вторият син? — той звучеше впечатлен. — Значи е време да потренираме.

Случи се нещо необичайно — гневът на Малис се поуталожи.

— Само основните неща, Закнафейн. Ако Дризт заеме мястото на Налфейн, ще се наложи да постъпи в Академията — в Сорсъри. Така по-голямата част от обучението му ще премине в ръцете на Ризен и неговите, макар и малко ограничени, познания по магическите науки.

— Но матрона Малис, нима сте сигурна, че неговото призвание е магьосничеството? — побърза да я попита Зак.

— Изглежда интелигентен — отвърна матроната и хвърли гневен поглед към Дризт. — Поне през повечето време. Виерна ми докладва, че е постигнал голям напредък в контролирането на вродените си способности. Домът ни се нуждае от нов магьосник — изръмжа Малис като си припомни колко се гордееше матрона Баенре със своя син, архимагьосника на града. От срещата й с първата матрона на Мензоберанзан бяха изминали шестнайсет години, но тя не бе забравила и най-малката подробност.

— Мисля, че Сорсъри е правилният избор — заключи жрицата.

Зак извади една монета от кесийката си, подхвърли я и я сграбчи във въздуха.

— Може ли да проверим? — попита той.

— Както желаеш — съгласи се Малис, без да се учудва на желанието му да я опровергае.

Зак не залагаше много на магьосничеството, предпочиташе дръжката на меча пред кристалния жезъл и мълниите.

Той се приближи, застана пред Дризт и му подаде монетата.

— Хвърли я.

Момчето сви рамене. Чудеше се за какво става дума в съмнителния разговор, проведен между майка му и Закнафейн. Досега не беше чувал за никакви бъдещи планове, свързани с работата му, или пък за онова място — Сорсъри. Дризт сви рамене, за да изрази съгласието си, плъзна монетата върху свития си показалец, подметна я с палец във въздуха и я хвана с лекота. После я подаде на Зак и го погледна объркано, сякаш го питаше защо тази елементарна задача е толкова важна за него.

Вместо да прибере монетата, мрачният елф извади още една и му я подаде.

— Сега пробвай с двете ръце.

Дризт отново сви рамене, с леко движение хвърли монетите и ги хвана.

Зак погледна към матроната. Всеки елф можеше да изпълни това, но лекотата, с която момчето улови монетите, беше истинска наслада за окото. Без да изпуска Малис от погледа си, Повелителят на меча извади още две монети.

— Сложи по две във всяка ръка и ги хвърли едновременно — обясни той на детето.

Четири монети полетяха във въздуха. Четири бяха хванати. Дризт дори не бе помръднал, движеха се само ръцете му.

— Видя ли — „Ловкост“ — обърна се към матроната Зак. — Той е боец. Принадлежи на Мелей-Магтеър.

— Виждала съм и магьосници да притежават това умение — дръзко отвърна Малис, която не хареса самодоволното изражение на заядливия елф.

Някога, преди много време, той бе неин законен съпруг, но и след раздялата им, тя често го използваше като любовник. Беше ловък и умел, не само когато използваше оръжие. Но освен удоволствието, което й доставяше, освен сексуалните умения, заради които много пъти щадеше живота му, той й носеше и много неприятности. Беше най-ловкият повелител на меча в цял Мензоберанзан, това Малис не можеше да отрече, но неуважението, дори презрението, което изпитваше към Кралицата на Паяците, често причиняваше проблеми на дома До’Урден.

Зак подаде на Дризт още две монети. Момчето вече се наслаждаваше на играта и запрати монетите във въздуха. Шест полетяха нагоре. Шест паднаха надолу — по три във всяка ръка, както подобава.

— Ловкост — затвърди категорично Зак.

Матрона Малис му даде знак да продължи — не можеше да отрече изяществото, с което най-малкият й син изпълни задачата.

— Можеш ли да го повториш? — попита момчето Зак.

Като използваше всяка ръка поотделно, без да си помага с другата, Дризт натрупа парите върху показалците си и се приготви да ги хвърли. Зак го възпря, извади още монети и започна да увеличава купчинките. Всяка от тях вече наброяваше пет. Стори го бавно, за да се увери в концентрацията на Дризт, а и искаше парите да поемат достатъчно топлина от допира на ръцете му, за да ги вижда по-лесно във въздуха.

— Улови ги всичките, втори сине! — искрено му пожела Закнафейн. — Хвани ги или ще попаднеш в Сорсъри, Магьосническата школа. Мястото ти не е там!

Дризт имаше съвсем смътна представа за какво говори Зак, но от напрегнатия му тон личеше, че е важно. Момчето си пое дълбоко дъх, за да се успокои и хвърли монетите. Бързо успя да различи блясъка им, разпозна всяка една. Първите две паднаха право в ръцете му, но останалите се пръснаха и нямаше да е лесно да ги хване.

Малкият До’Урден се впусна в действие, завъртя се на триста и шейсет градуса, а ръцете му почти не се виждаха, замъглени от бързото движение. Изведнъж момчето се закова на място пред Зак. Ръцете му бяха свити в юмруци, а на лицето му бе изписано свирепо изражение.

Закнафейн и матрона Малис се спогледаха. Никой от тях не успя да разбере какво се бе случило преди малко.

Дризт протегна юмруци към война и бавно ги разтвори, а устните му се разшириха в самоуверена усмивка.

Държеше по пет монети във всяка ръка.

Зак си подсвирна наум. Беше му отнело, на него — Повелителя на меча, сума време в опити, докато успее да постигне това ловко действие с десет монети. Той се приближи към матроната.

— Ловкост — каза й за трети път. — Той е боец, а аз нямам повече монети.

— С колко ли може да го направи? — въздъхна тя, очевидно доста впечатлена.

— Колко ли можем да сложим в ръцете му? — с победоносна усмивка й отвърна той.

Матроната се изкикоти и поклати глава. Искаше й се Дризт да замести Налфейн и да стане магьосник на дома, но нейният непреклонен повелител на меча отново бе успял да промени решението й.

— Много добре, Закнафейн — призна се за победена тя. — Вторият син е боец.

Зак кимна и се обърна към Дризт.

— В скоро време може да стане и Повелителят на меча на дома До’Урден — обади се зад гърба му Малис.

Сарказмът й го накара да спре рязко и да я погледне през рамо.

— Нима можем да очакваме нещо по-различно от такъв като него? — иронично добави тя и, както винаги, съвсем безсрамно изопачи ситуацията в своя полза.

Ризен, сегашният покровител на семейството, не можеше да си намери място от неудобство. Той, както и всички останали, дори и робите на дома До’Урден знаеха, че Дризт не е негов син.

— Три стаи? — попита Дризт, когато той и Зак влязоха в огромната тренировъчна зала, намираща се в най-южния край на дома До’Урден.

Вълшебни разноцветни кълба бяха разположени на определени интервали по дължината на тавана на високото каменно помещение и го огряваха в мека, приглушена светлина. В залата имаше само три врати: едната на изток водеше към друго помещение, от което се излизаше на балкона; другата беше разположена точно срещу Дризт, на южната стена, и отвеждаше в последната стая на дома; и третата — към главния коридор, откъдето бяха дошли. Закнафейн заключи всички врати по пътя им и Дризт разбра, че рядко щеше да използва този коридор.

— Една стая — поправи го Зак.

— Ама има още две врати — заспори момчето като оглеждаше залата. — Без ключалки.

— А, имат ключалки — наричат се здрав разум.

Момчето започна да разбира положението.

— В тази стая, — продължи Повелителят на меча и посочи на юг — там се намират личните ми покои. Повярвай, не желаеш да те сваря вътре. Другата стая е тактическа и се използва само по време на война. Някой ден, когато се докажеш пред мен и удовлетвориш изискванията ми, ако въобще успееш, може да те поканя да ме придружиш в нея. Но този ден едва ли ще е скоро, така че… свиквай с тази великолепна зала — той описа с ръката си широка дъга — твоя нов дом.

Дризт се огледа наоколо. Не беше особено развълнуван. Беше се надявал, че повече няма да се държат така с него, че всичко е останало далеч, в миналото му на прислужник. Но тази обстановка му навяваше спомени отпреди шестте години на слугуване — връщаше го към онова десетилетие, което бе прекарал с Виерна, заключен в параклиса на дома. Тази стая дори не беше толкова просторна. Беше прекалено тясна за младия, неукротим мрачен елф. Момчето направо изръмжа следващия си въпрос:

— Къде ще спя?

— В твоя дом — вяло му отвърна Зак.

— Къде ще се храня?

— В твоя дом.

Дризт присви очи и лицето му се наля с огнена червенина.

— А къде ще…? — започна да упорства той — искаше му се да хване натясно този повелител на меча.

— В твоя дом — със същия равен и сериозен глас отвърна Зак, преди Дризт да успее да завърши мисълта си.

Момчето застана решително и скръсти ръце.

— Звучи объркано — измърмори то.

— Така ти се иска — тросна му се Зак.

— Тогава какъв е смисълът на всичко това? Така ме отделяш от собствената ми майка…

— Ще я наричаш матрона Малис — предупреди го Закнафейн. — Винаги ще се обръщаш към нея с матрона Малис.

— Моята майка…

Зак го прекъсна, само че този път не използва думи, а юмрука си.

След двайсетина минути Дризт дойде на себе си.

— Урок номер едно — започна да му обяснява Повелителят на меча, подпрял се небрежно на една стена на няколко стъпки от момчето. — За твое добро е. Винаги ще я наричаш матрона Малис.

Дризт се претърколи на една страна, опита се да се подпре на лакът, но в момента, в който повдигна главата си от черния неравен под, му се зави свят. Зак подхвана младия елф и го изправи.

— Не е толкова лесно, колкото да улавяш монети — отбеляза Повелителят на меча.

— Кое?

— Да парираш удар.

— Какъв удар?

— Просто кажи да, упорито дете такова.

— Втори син! — с ръмжене го поправи момчето, а ръцете му отново бяха скръстени пред гърдите.

Зак сви юмрука си — красноречив жест, който Дризт не можеше да пренебрегне.

— Пак ли искаш да подремнеш? — спокойно го попита войнът на До’Урден.

— И вторите синове могат да бъдат деца — мъдро отстъпи Дризт.

Закнафейн поклати глава. Не можеше да повярва. Щеше да е интересно с това момче.

— Може и да ти хареса тук — каза Зак и поведе детето към една дълга, дебела и шарена завеса, макар повечето от цветовете й да бяха мрачни. — Но само ако се научиш да си мериш приказките.

Възрастният елф дръпна завесата с рязко движение и пред момчето се разкри полица, наредена с най-невероятните оръжия, които някога бе виждало. В идеална подредба тук бяха изложени най-различни алебарди, мечове, брадви, чукове и всякакви оръжия — всички, за които Дризт се сещаше и много, от които дори не можеше да си представи.

— Разгледай ги внимателно — посъветва го Зак. — Не бързай, наслади им се. Разбери кои от тях ти прилягат най-добре, вслушвай се винаги в сърцето си. И когато приключим, ще познаваш всяко едно като най-добрия си приятел.

Дризт обикаляше около полицата с широко отворени очи. Вече гледаше по различен начин на това място и на възможностите, които му предоставяше то. През целия му шестнайсетгодишен живот най-големият му враг бе скуката. А сега изглежда намери оръжия, с които да я пребори.

Закнафейн се отправи към покоите си. Смяташе, че е редно Дризт да бъде сам при първата си среща с оръжията, при първите си непохватни опити да борави с тях.

Въпреки това, когато стигна до вратата на стаята си, мрачният елф се обърна и погледна младия До’Урден. Момчето размахваше тежка алебарда, два пъти по-дълга от него, и бавно описваше дъга с нея. Въпреки всичките си усилия да овладее оръжието, инерцията повличаше слабичкия Дризт и той падаше на земята.

Зак се подсмихна, но смехът му напомни за зловещата същност на неговата работа. Щеше да обучи Дризт да стане войн, както бе обучил хиляди младежи преди него, щеше да го подготви за изпитанията в Академията и за опасния живот в Мензоберанзан. Щеше да го превърне в убиец.

Този покров, тази съдба изглежда в такова противоречие със същността на това момче, помисли си Повелителят на меча. Усмивката на Дризт беше нещо естествено. Не можеше да си го представи да забива меч в сърцето на друго живо същество — тази мисъл го отвращаваше. Но въпреки всичко, такава беше природата на мрачните елфи — природа, на която Зак не можа да устои през четирите столетия от своя живот. Той отмести поглед от играещия До’Урден, влезе в стаята си и затвори вратата.

— Дали всички са такива? — запита се той в тъмнината на празното помещение. — Всички деца на мрачните елфи ли са толкова невинни, толкова непринудени, а усмивките им — толкова непокварени, че се пречупват при сблъсъка с грозотата на нашия свят?

Зак се запъти към малко писалище до стената. Искаше да вдигне сянката, която сега покриваше светещото керамично кълбо — светлинния източник в стаята — но промени решението си и се отправи към леглото, разположено срещу вратата. Образът на Дризт — как се наслаждава на играта си с оръжията — не излизаше от ума му.

— Дали не си единствен, Дризт До’Урден? — той се отпусна в мекото легло. — И ако си толкова различен, къде е причината? В кръвта, моята кръв, която тече във вените ти? Или в годините прекарани с твоята възпитателка? — Зак закри очите си с ръка и се замисли.

Най-накрая стигна до извода, че Дризт наистина се различава от останалите, но не знаеше на кого да благодари за това — на себе си или на Виерна.

Не след дълго сънят обори Повелителя на меча, но не внесе утеха в душата му. Сънува кошмар, който често го навестяваше — един ярък и незабравим спомен.

Закнафейн за пореден път чу писъците на децата от дома ДеВир, когато войните, които сам бе обучил — воините на До’Урден — разкъсаха телата им.

— Различен е! — изкрещя Зак и скочи от леглото.

Той избърса студената пот от лицето си.

— Различен е… — трябваше да го повярва.

7 Мрачна тайна

— Наистина ли искаш да опиташ? — снизходително и с недоверие го попита Масой.

Алтън изгледа ученика с противния си, кръвнишки поглед.

— Насочи някъде другаде гнева си, Безлики — чиракът отвърна очи от белязаното лице на своя ментор. — Не съм причина за рухването на всичките ти надежди. А и въпросът ми си беше съвсем уместен.

— Посветил си повече от десет години в изучаването на тънкостите на магията — отвърна му Алтън. — Нима още се страхуваш да изследваш Бездната в присъствието на един учител от Сорсъри?

— Не бих се страхувал, ако беше истински учител — осмели се да прошепне Масой.

Алтън не обърна внимание на забележката му, както и на многото други, отправени му от чирака Хюнет през последните шестнайсет години. Младежът беше единствената му връзка с външния свят и докато той имаше могъщо семейство, Алтън си нямаше никого, освен Масой.

Влязоха в най-горното помещение на четиристайната сграда, принадлежаща на учителя. То се осветяваше от една-единствена свещ, чиято светлина чезнеше сред изобилието от гоблени в тъмни цветове и черните нюанси на килимите и каменните стени. Алтън се отпусна на стола си зад една кръгла масичка и постави тежка книга пред себе си.

— Това е заклинание, което само една жрица може да изпълни — запротестира седящият срещу него Масой. — Магьосниците имат власт в долната земя, но отвъдното — мъртвите — те принадлежат единствено на жриците.

Алтън се огледа наоколо с любопитство, после се намръщи на Масой, а гротескните му черти изпъкнаха на светлината на свещта.

— Изглежда наоколо няма жрици на мое разположение — саркастично отбеляза Безликият. — Или предпочиташ да пробвам пак с някое същество от Деветте бездни?

Масой се залюля в стола си и поклати глава — категорично и безпомощно. Алтън имаше право. Преди година, менторът бе потърсил отговорите на въпросите си — беше опитал да си осигури подкрепата на един демон-покровител на леда. Хвъркатото същество замрази цялата стая, докато тя не засия в черното на инфрачервения спектър и унищожи съкровища на матроната-майка на стойност цяло алхимично оборудване. Ако Масой не беше призовал магическата си котка, за да разсее ледения демон, нито младежът, нито Алтън щяха да се измъкнат живи от стаята.

— Хубаво тогава — неуверено каза ученикът и кръстоса ръце пред своя ментор. — Призови твоя дух и си намери отговорите.

Учителят забеляза неволното потръпване на Масой, макар че тялото му, което го издаде, беше добре прикрито в гънките на мантията. Известно време Безликият остана загледан в ученика си, но после продължи с приготовленията.

Когато наближи моментът за призоваване, ръката на младежа инстинктивно се шмугна в джоба му. Там той държеше фигурката от оникс — ловуващата котка, с която се бе сдобил в деня, когато Алтън прие самоличността на Безликия. В малката статуетка беше съсредоточена силна магия, позволяваща на нейния притежател да призовава могъща пантера. Масой използваше котката пестеливо, без да осъзнава истинските граници на магията и потенциалните опасности, които носеше тя.

— Само при нужда — тихичко си напомни чиракът, когато усети фигурката в ръката си, и се почуди защо толкова често му се налагаше да прави това, откакто бе с Алтън.

Въпреки перченето си, този път менторът тайно споделяше опасенията на своя ученик. Духовете на мъртвите не бяха толкова пагубни, колкото обитателите на долните земи, но можеха да бъдат жестоки и много по-подмолни в изтезанията си.

Но Алтън трябваше да намери това, което търсеше. Близо петнайсет години бе издирвал подробности за падането на дома ДеВир. Беше правил уговорки, подпитваше учители и ученици — по заобиколен начин, разбира се. За онази нощ се носеха слухове и мнозина ги знаеха. Някои дори бяха доста описателни — например за методите, използвани от победителя в битката.

Но въпреки това, никой не назоваваше името му. В Мензоберанзан, ако един мрачен елф нямаше неопровержими доказателства срещу друг, за да подбуди управляващия съвет да предприеме общи действия срещу него, той не може да повдигне каквото и да е обвинение, дори и убежденията му да се споделят от обществото. Ако един дом извършеше нападение, без да го обмисли до последната подробност, яростта на целия град щеше да се излее върху него, докато той не бъде заличен. Но ако атаката беше успешна, като тази срещу ДеВир, елфът, повдигнал обвинение срещу този дом, най-вероятно щеше да загине от змийски камшик.

Колелата на елфическото правосъдие се задвижваха много повече от публичното унижение, отколкото от принципите на честта.

Алтън започна да търси и други начини за разрешаването на своя проблем. Първо опита в долните земи с ледения демон и резултатите бяха катастрофални. Но сега вече притежаваше предмет, способен да сложи край на безизходицата му. Притежаваше един том, написан от магьосник, живеещ на Повърхността. В йерархията на мрачните елфи само жриците на Лот можеха да общуват с царството на мъртвите, но в другите раси магьосниците също се ползваха с това право. Алтън бе намерил книгата в библиотеката на Сорсъри и беше успял да преведе достатъчно от нея, за да установи контакт със света на духовете, или поне така си мислеше.

Той потърка ръце, с нетърпение отгърна книгата на отбелязаната страница и прегледа заклинанието за последен път.

— Готов ли си? — обърна се към Масой.

— Не.

Алтън не обърна внимание на нестихващия сарказъм на ученика, положи ръцете си върху масата и бавно потъна в най-дълбок, съзерцателен транс.

— Фей иннад… — сгреши и спря, за да прочисти гърлото си.

Масой, който за кратко бе зърнал текста на заклинанието, веднага различи грешката.

— Фей иннунад де-мин… — каза учителят и пак спря.

— Лот да ни пази — изстена ученикът.

Алтън опули очи и се загледа в младежа.

— Това е превод — изръмжа той. — От странния език на хората.

— Глупости — язвително отвърна Масой.

— Пред мен се намира книгата със заклинания на магьосник от Повърхността — заяви с равен глас учителят. — Архимагьосник — според драсканиците на орка-наемник, дето я е откраднал и продал на нашите служители.

Той отново се успокои и разтърси голата си глава — опитваше се да се върне в глъбините на транса.

— Някакъв прост, глупав орк е успял да открадне книга със заклинания от архимагьосник — прошепна на себе си Хюнет, за да подчертае абсурдността на изказването.

— Магьосникът е бил мъртъв! — изрева Алтън. — Книгата е достоверна.

— Кой я преведе? — спокойно попита Масой.

Алтън отказа да спори повече и продължи заклинанието, без да забелязва самодоволното изражение на ученика си.

— Фей иннунад де-мин де-сул де-кет.

Масой притихна и се опита да си припомни някой от уроците си, за да се разсее — надяваше се задавящият го смях да не обезпокои неговия учител. Въобще не вярваше, че опитите на Алтън ще са успешни, но не искаше да прекъсва дрънканиците на глупака, за да слуша пак нелепото заклинание от самото начало. Няколко секунди по-късно чиракът дочу превъзбудения шепот на Безликия:

— Матрона Джинафий?

Ученикът бързо насочи вниманието си към предстоящото събитие. Действително над пламъка на свещта се появи необикновено кълбо от зелен дим, което постепенно започна да придобива форма.

— Матрона Джинафий!

Алтън се задъхваше от вълнение — беше изпълнил заклинанието и несъмнено пред него се рееше лицето на покойната му майка.

Объркан, духът се огледа из стаята. Накрая попита:

— Кой си ти?

— Аз съм Алтън. Алтън ДеВир — твоят син.

— Син? — попита призракът.

— Твоето дете.

— Не си спомням да съм имала такова грозно дете.

— Това е маскировка — бързо отвърна Алтън и погледна към чирака си.

Очакваше Масой да му се присмее, но ако преди бе мрънкал и се бе съмнявал в уменията на своя ментор, сега ученикът го гледаше с искрено уважение. Алтън продължи с усмивка:

— Маскировка, за да мога да се движа свободно из града и да отмъщавам на враговете ни!

— Кой град?

— Мензоберанзан, разбира се.

Духът сякаш още не можеше да проумее.

— Ти си Джинафий, нали? — притисна я той. — Матрона Джинафий ДеВир?

Докато обмисляше въпроса, чертите на привидението се изкривиха в намръщено изражение.

— Мисля, че бях…

— Матрона-майка на дома ДеВир, Четвъртият дом в Мензоберанзан — припомни й той, като все повече се въодушевяваше. — Върховна жрица на Лот.

Споменаването на Кралицата на Паяците сякаш съживи призрака на матроната.

— О, не! — уплаши се привидението. — Защо го стори, мое грозно момче? — Джинафий си бе припомнила.

— Това е само маскировка — прекъсна я той.

— Трябва да те напусна сега — продължи духът на майката като се оглеждаше нервно наоколо. — Трябва да ме освободиш!

— Но ти трябва да ми кажеш нещо, матрона Джинафий.

— Не ме наричай така! — изкрещя духът. — Ти не разбираш! Лот се отрече от мен…

— Още неприятности — хладно прошепна Масой без изненада.

— Просто ми отговори нещо! — настояваше Алтън, не искаше да изпусне единствения шанс да узнае самоличността на враговете си.

— По-бързо! — изкрещя привидението.

— Кажи ми името на дома, унищожил ДеВир.

— Домът ли? — зачуди се Джинафий. — Да, спомням си тази злокобна нощ. Беше дом…

Кълбото дим се разсея, образът на матроната се изкриви и думите й се разнесоха в неразбираем шепот.

Алтън скочи на крака.

— Не! — изкрещя той. — Ти трябва да ми кажеш! Кои са враговете ми?

— Би ли ме причислил към тях? — каза духът.

Гласът беше толкова различен от този преди малко — беше изпълнен с такава сила, че кръвта на Алтън застина във вените му. Образът на привидението се изви и преобразува, превърна се в нещо грозно, по-грозно дори и от безликия учител. По-противно от всичко, населяващо материалния свят.

Алтън не беше жрица, разбира се, и никога не беше изучавал в подробности религията на мрачните елфи — познаваше само основните й принципи като всяко момче. Въпреки това, той знаеше кое е създанието, реещо се във въздуха пред очите му. То приличаше на парче мазен, разтопен восък и се наричаше йоклола — прислужница на Лот.

— Как смееш да прекъсваш изтезанията на Джинафий? — озъби се съществото.

— По дяволите! — прошепна Масой и бавно се плъзна под черната покривка на масата.

Въпреки, че се съмняваше в своя ментор, дори и той не очакваше от Алтън да ги забърка в подобна каша.

— Но… — запелтечи учителят.

— Никога повече не обезпокоявай този свят, бездарен магьоснико! — изрева прислужницата.

— Но аз не съм се опитвал да проникна в Бездната — възрази смирено той. — Аз само исках да разговарям с…

— С Джинафий! Отхвърлената жрица на Лот. Къде си мислиш, че се крие духът й, глупав мъж такъв? Да не пирува в Олимп, с измислените богове на феите?

— Не съм си мислел…

— Въобще някога да си го правил? — изрева йоклолата.

— Не — тихо отвърна Масой като се опитваше да стои възможно по-далеч от събитията.

— Повече да не си проникнал в този свят! — предупреди го за последен път създанието. — Кралицата на Паяците не е милостива и не търпи мъжете, който се бъркат там, където не им е работата!

Разтеченото лице на йоклолата се изду, нарасна и се разпростря отвъд очертанията на кълбото от дим. Чуха се бълбукащи звуци. Алтън се дръпна назад, препъна се в табуретката, прилепи гръб до стената и закри лицето си.

Устата на съществото се разтегна невъобразимо и върху Безликия се изсипа порой от малки предмети. Те отскачаха от тялото му и се удряха в стената навсякъде около него.

— Камъни? — почуди се обърканият учител.

Изведнъж един от предметите даде отговор на въпроса му. Нещото се захвана за края на мантията му и започна да пълзи по нея, нагоре към оголения врат на магьосника. Паяци.

Вълна от осмокраки чудовища се втурна под малката масичка и принуди отчаяният Масой да се претърколи към другия й край. Застанал на четири крака, той се обърна към Алтън и го видя — учителят обезумял мяташе и тъпчеше пълзящите гадини, опитвайки се да се отърве от тях.

— Не ги убивай! — изкрещя чиракът. — Убийството на паяци е забранено от…

— Да вървят в Бездната жриците и всичките им закони! — изруга Алтън.

Масой нямаше какво да стори повече. Той повдигна рамене, бръкна под диплите на собствената си мантия и извади оттам същия арбалет, с който преди години, бе сложил край на живота на Безликия. Момчето огледа мощното оръжие, после й дребните паяци пълзящи из стаята.

— Да ги унищожим? — попита той.

Като не чу отговор, отново присви рамене и стреля.

Тежката стрела се заби дълбоко в рамото на Алтън. Магьосникът зяпна в недоумение, после хвърли презрителен поглед към Масой.

— Имаше паяк на рамото ти — обясни му ученикът.

Навъсеното изражение на Алтън не го умилостиви.

— Неблагодарник!

— Алтън, глупако, нима забрави, че всички паяци са наоколо ти? — изръмжа Масой. Той си тръгна и извика през рамо: — Успешен лов!

Масой посегна към вратата, но когато дългите му пръсти обхванаха дръжката, повърхността на изхода прие образа на матрона Джинафий. Тя се усмихна широко, много широко и облиза чиракът през лицето с неописуемо дългия си, влажен език.

— Алтън! — извика елфът, втурна се обратно към стената, далеч от лигавото докосване, и видя магьосникът по средата на едно заклинание — опитваше се да запази концентрация, въпреки множеството паяци, които жадно продължаваха да се катерят по мантията му.

— Ти си мъртъв — вяло отбеляза Масой и поклати глава.

Алтън се бореше с изтощителния ритуал на магията, опитваше се да пренебрегне ненавистта си към паяците и затова побърза да сложи край на призоваването. Беше учил толкова години и никога не си беше представял, че може да извърши подобно нещо, дори би се изсмял при мисълта за това. Този край, обаче, беше по-приемлив, отколкото да се остави на пълзящата напаст на йоклолата.

Магьосникът призова мълния в собствените си крака.

Гол и останал съвсем без коса, Масой се препъна на прага на вратата, но успя да се измъкне от огнения ад. Последва го Безликият, целия в пламъци. Той се търколи на пода и свали от себе си дрипавата и горяща мантия.

Докато наблюдаваше как Алтън угасява и последното пламъче, Масой си спомни нещо приятно и даде воля на мъката си, на мисълта, която не спираше да го измъчва в този пагубен момент.

— Трябваше да го убия, докато беше в паяжината.

Малко по-късно, след като Масой се прибра в стаята си и залегна над уроците, Алтън сложи металните декорирани наръкавници, с които се отличаваха учителите от Академията, и напусна сградата на Сорсъри. Запъти се към широката стълба, спускаща се надолу и извеждаща от Тиер Брех и седна да погледа светлините на Мензоберанзан.

Дори и при такава гледка той не можа да разсее мислите си от спомена за поредния провал. През последните шестнайсет години се бе отказал от всичките си мечти и амбиции — толкова отчаяно искаше да узнае името на нападателя. Но постоянно се проваляше. Чудеше се докога ще подрежда парченцата от пъзела? Колко ли още щеше да издържи? Масой беше единственият му приятел — ако можеше да се нарече такъв — и беше преминал през повече от половината си обучение в Сорсъри. Какво ще прави, когато чиракът се дипломира и завърне в дома Хюнет?

— Може би ще продължа да си блъскам главата с векове? — каза той на глас. — И ще бъда убит от някой отчаян ученик, както аз, както Масой отне живота на Безликия. Дали този ученик ще обезобрази себе си, за да заеме моето място? — иронично се изкикоти Алтън при мисълта за вечния „безлик учител“ в Сорсъри.

Кога ли матроната-повелителка на Академията щеше да се усъмни в него? След хиляда години? Десет хиляди? Или Безликият щеше да надживее самия Мензоберанзан? Да си учител не е толкова лошо, предположи Алтън. Много мрачни елфи биха жертвали всичко, за да им бъде оказана такава чест.

Той положи глава на сгъвката на лакътя си и отхвърли от съзнанието си нелепите мисли. Не беше истински учител, нито пък „откраднатият“ пост му бе донесъл нещо хубаво. Може би Масой трябваше да го застреля — в онзи ден преди шестнайсет години, когато бе пленен в паяжината на Безликия.

Учителят изпадна в още по-дълбоко отчаяние, когато си припомни как се бе случило всичко — бе навършил седемдесет години и беше млад според критериите на мрачните елфи. През онази нощ, фактът, че бе изминала само една десета от живота му, никак не успокояваше Алтън ДеВир.

— Колко ли дълго ще оцелея? — запита се той. — Преди тази лудост, какъвто е моят живот, да ме е обладала съвсем.

Магьосникът отново погледна над града.

— По-добре Безликият да ме беше убил — прошепна той. — Защото сега съм Алтън ДеВир от Ничий дом.

Още на следващата сутрин, след падането на ДеВир, Масой го бе нарекъл така, но тогава, когато животът му висеше на косъм, Алтън не беше разбрал скрития смисъл на това название. Мензоберанзан представляваше едно множество от отделни домове. Обикновен крадец можеше да се присъедини към някой от тях, и да го нарича свой дом, но един крадец-благородник едва ли щеше да бъде приет от някое семейство в града. Оставаше му само Сорсъри… поне докато не разобличат истинската му самоличност. Какви ли наказания трябваше да изтърпи за убийството на учител от Академията? Масой беше извършил престъплението, но той имаше семейство, което да го защити. Алтън беше просто крадец-благородник.

Той се подпря на лакти и се взря в издигането на светлината по Нарбондел. Когато минутите се превърнаха в часове, учителят престана да се отчайва и самосъжалява. Той пренасочи вниманието си от самия град към отделните домове, като се чудеше какви мрачни тайни крие всеки един от тях. Но само един, припомни си Алтън, само един пази тайната, която толкова много искаше да научи. Едно семейство беше заличило дома ДеВир.

Тазвечерният провал с матрона Джинафий и йоклолата беше забравен, както и скръбта и съжалението, че не е намерил смъртта си по-рано. Бяха изминали шестнайсет години, но вече и те не му се струваха толкова много. Може би в тази крехка обвивка му оставаха още седем столетия живот. Ако съдбата му бе отредила толкова — той се чувстваше подготвен да прекара всяка една минута в търсене на похитителя.

— Отмъщение! — силно изръмжа той.

Нуждаеше се от това, хранеше се само с тази мисъл — единствената причина, поради която още продължаваше да диша въздуха на града на мрачните елфи.

8 Кръвна Връзка

Зак го притисна със серия от ниски удари. Дризт бързо се опита да се отдръпне, да уравновеси крачка, но при всяка негова стъпка го очакваха безмилостни атаки. Младежът се принуди да действа в отбрана. Много често вместо самите остриета Дризт намираше ръкохватката на оръжието си в много по-голяма близост до Зак.

Учителят се приведе ниско, приближи се и проби защитата на младия До’Урден.

Дризт изкусно развъртя ятаганите си на кръст, но трябваше да застане на твърда позиция, за да отблъсне светкавичната атака на Повелителя на меча. Момчето знаеше, че му е погоден номер и всеки момент очакваше следващото нападение. Зак прехвърли тежестта на тялото върху единия си крак и се хвърли право напред — с остриетата на двата меча насочени в слабините на Дризт.

Младежът изруга наум и кръстоса ятаганите пред себе си с върховете надолу, за да парира удара на мечовете. Но когато трябваше да пресрещне оръжията на Зак, Дризт се поколеба, подтикван от вътрешен импулс, и отскочи встрани, което му коства болезнен удар от вътрешната страна на бедрото. Отвратен, той захвърли ятаганите си на пода.

Зак също отскочи назад. Държеше мечовете си отпуснати надолу и изглеждаше наистина смутен.

— Не трябваше да пропускаш този ход — без заобикалки му каза той…

— Това париране не е правилно — отвърна Дризт.

В очакване на някакво обяснение, Зак допря върха на меча си в земята и се подпря на оръжието. В миналото той би наранил, дори убил ученик за такова безочливо поведение.

— Кръстосването на остриетата отблъсква атаката, но каква е ползата от това? — продължи Дризт. — Когато маневрата приключи, острието на моя ятаган остава насочено надолу и е прекалено ниско, за да предприема ефективна атака срещу теб, а ти имаш възможността да отскочиш назад и да се измъкнеш.

— Но така ще отблъснеш моето нападение.

— Само за да последва друго — спореше момчето. — Най-доброто положение, което мога да се надявам да заема след „долно кръстосване“ е изравнената позиция.

— Да… — потвърди Зак без да разбира проблема на своя ученик с това разиграване.

— Спомни си на какво си ме учил! — изкрещя Дризт. — „С всеки ход трябва да се печели предимство“ — постоянно ми го повтаряш, но аз не виждам къде е предимството в използването на „долно кръстосване“.

— Така ти е изгодно и ми цитираш само първата част на урока — също толкова ядосан го сгълча Зак. — Или довърши фразата, или въобще не я използвай! „С всеки ход трябва или да се печели предимство, или да се избегне неизгодна позиция.“ С това кръстосване отблъскваш двойните удари под кръста! Твоят опонент вече е имал предимство, за да се реши да предприеме такъв дързък и нападателен ход най-доброто, което можеш да сториш в такава ситуация, е да изравниш позициите.

— Парирането не е правилно — инатеше се Дризт.

— Вдигни оръжията — изръмжа Зак и пристъпи заплашително към момчето.

То не реагира и Закнафейн се нахвърли с мечовете срещу него.

Дризт се наведе, претърколи се, сграбчи ятаганите и се изправи, за да посрещне атаката. Чудеше се, обаче, дали това бе поредният урок или истинско нападение.

Повелителят на меча яростно го притисна, нанасяше удар след удар, а момчето отстъпваше назад — въртеше се в кръг. То се отбраняваше достатъчно добре, за да забележи познатия елемент в атаките на учителя — те идваха ниско отдолу, много по-често изтласкваха и издигаха основата на ятаганите на младежа, отколкото остриетата им.

Дризт осъзна, че Зак е решил да подкрепи думите си с доказателства. На лицето му беше изписана такава ярост, че момчето не знаеше на какво е способен неговият учител. Ако се окажеше прав, дали щеше да го промуши отново в бедрото? Или в сърцето? Зак нанасяше удари отгоре, отдолу и момчето зае твърда позиция.

— Двоен удар под кръста! — изрева Повелителят на меча и се хвърли напред.

Дризт беше готов да го посрещне. Изпълни „долно кръстосване“ и самодоволно се ухили, когато чу звънтенето на елмаза — на ятаганите, пресичащи пътя на мечовете. После продължи само с една ръка. Мислеше си, че по този начин може да отклони и двата меча на своя учител. Сега, когато парираше само с едно оръжие, Дризт го размаха в отклоняващи противоудари.

Докато той сменяше ръката си, Зак забеляза една маневра, една уловка. Беше подозирал, че момчето може да я използва. Учителят спусна по-близкия си меч към земята до париращото оръжие на младия До’Урден. Дризт се опита да се противопостави, да удържи тежестта на ятагана си, но загуби равновесие. Успя да се задържи, преди да е паднал съвсем, макар че кокалчетата на пръстите му докоснаха каменния под. Още вярваше, че Зак се е хванал натясно в капана и, че може да завърши великолепното си изпълнение. Момчето прекрачи леко напред, за да заеме стабилна позиция.

Повелителят на меча се строполи на пода и се опита се да избегне извилия се в дъга ятаган. Претърколи се само веднъж и заби тока на ботуша си в свивката на коляното на Дризт. Преди да е усетил какво става, младежът лежеше по гръб на земята.

Зак рязко наруши собствената си инерция и скочи на крака. Зашеметеният Дризт не разбра кога мрачният елф се надвеси над него и опря върха на меча си в гърлото му. Беше болезнено и оттам се проточи малка струйка кръв.

— Да имаш още нещо за казване? — изръмжа учителят.

— Парирането не е правилно — отвърна Дризт.

Закнафейн не се сдържа и избухна в смях. Той хвърли меча си на пода, протегна ръка към момчето и му помогна да се изправи. Бързо се беше успокоил — учителят разбра това по бледолилавите очи на своя ученик, когато го отдалечи на една ръка разстояние, за да го погледне. Зак се възхищаваше на лекотата, с която Дризт нанасяше удари, на начина, по който държеше двата ятагана, сякаш се бяха сраснали с ръцете му. Младият мрачен елф тренираше само от няколко месеца, но вече можеше да борави отлично с почти всяко оръжие от огромната оръжейна на дома До’Урден.

Тези ятагани! Любимите му мечове с извити остриета, които подчертаваха зашеметяващия размах на бойния му стил. Младият войн, макар и почти дете, можеше да надвие половината от членовете на Академията само с тези два ятагана. Тръпки побиха Зак като си представи в какъв великолепен боец щеше да се превърне това момче след години.

Но не само физическите качества и потенциалът на младия До’Урден бяха привлекли вниманието му. Закнафейн бе осъзнал, че нравът на момчето наистина се различава от този на мрачните елфи. То имаше невинен характер и не беше никак злобно. Повелителят на меча не можеше да го погледне, без да изпита гордост от него. Във всяко едно отношение Дризт и Зак се придържаха към еднакви принципи — към така необичайната за Мензоберанзан нравственост.

Макар че момчето също усещаше връзката помежду им, то не знаеше, че те единствени споделяха тези нрави в покварения свят на мрачните елфи. Но разбираше, че „чичо Зак“ е различен от всички, които познаваше — семейството си и малка част от войниците на До’Урден. Със сигурност се различаваше от най-голямата му сестра, Бриса, и нейния фанатичен, почти сляп стремеж за издигане в тайнствената религия на Лот. Различаваше се и от матрона Малис — майката на Дризт, която не разговаряше с момчето, освен ако не се налагаше да му заповяда да свърши нещо.

Закнафейн умееше да се усмихва и без някой да е пострадал. Той беше единственият мрачен елф, който изглеждаше доволен от положението, което заемаше, и чийто смях Дризт някога бе чувал.

— Добър опит — призна Повелителят на меча за неуспешната тактика на своя ученик.

— Щях да съм мъртъв, ако битката беше истинска — отвърна момчето.

— Със сигурност — каза Зак. — Но тренировките са за това, нали? Замисълът беше хубав, бързината ти — перфектна. Само позицията ти не беше правилна. И все пак, бих казал, че опитът наистина беше добър.

— Ти очакваше, че ще се получи така.

Зак се усмихна и кимна.

— Да, може би, защото съм виждал и друг ученик да пробва същото.

— Срещу теб? — попита Дризт и се почувства малко разочарован, че усетът му в боя не беше неповторим.

— Едва ли — намигна му Зак. — Видях как тактиката ми се провали по същия начин като твоята.

Лицето на Дризт се озари.

— Мислим еднакво — отбеляза той.

— Така е — съгласи се по-възрастният елф. — Само че аз съм натрупал познание — имам четири века опит, а ти нямаш и двайсет години. Повярвай ми, мой нетърпеливи ученико, кръстосването е правилното париране.

— Може би — отвърна Дризт.

Зак прикри усмивката си.

— Когато откриеш по-ефикасно отблъскване, ще го изпробваме. Но дотогава ще трябва да ми се довериш. Обучил съм повече войници, отколкото можеш да си представиш — цялата армия на До’Урден и десет пъти повече, когато бях учител в Мелей-Магтеър. Обучих Ризен, сестрите ти и двамата ти братя.

— Двама?

— Аз… — спря за момент Зак и изгледа момчето с любопитство. — Разбирам. Не са си направили труда да ти кажат.

Зак не беше сигурен дали той е човекът, който трябва да каже истината на младежа. Но се съмняваше, че матрона Малис има желание да го стори. Не му беше казала, сигурно защото за нея историята със смъртта на Налфейн не беше важна.

— Да, двама — реши да му обясни Зак. — Когато се роди, ти имаше двама братя: Дайнин, когото познаваш, и по-възрастния Налфейн, който беше магьосник със завидно могъщество. Налфейн загина в битка същата нощ, в която ти се появи на бял свят.

— Бил се е с джуджетата или с проклетите гномове? — извика Дризт, а очите му се разшириха като на дете, което молеше да му се разкаже страшна приказка преди лягане. — Защитавал е града от зли завоеватели или от крадливи чудовища?

На Зак не му беше лесно да съчетае изкривените разбирания на мрачните елфи с чистосърдечното мислене на Дризт.

— Обсипи младежа с лъжи — тежко въздъхна на себе си, а на Дризт отговори:

— Не.

— Бил се е срещу някой още по-противен враг? — притискаше го момчето. — Злите елфи от Повърхността?

— Загина от ръката на мрачен елф! — безсилно каза Повелителят на меча и видя как блясъкът се изпари от очите на момчето.

То се приведе назад и започна да обмисля различни предположения, а Зак едва понасяше смущението, изписано по лицето му.

— Имало е война с друг град? — мрачно попита Дризт. — Не знаех…

Зак не каза нищо. Обърна се и се запъти към покоите си. Нека Малис или някой от лакеите й да убие всичко невинно в това момче. Дризт остана зад него и задържа напиращите въпроси. Разбра, че беше настъпил краят на разговора и на този урок. Разбра, че току-що му бе убягнало нещо важно.

В продължение на дълги часове и дни Закнафейн посвещаваше Дризт в техниките на боя. Така дните се превърнаха в седмици, а седмиците в месеци. Времето вече нямаше значение. Биеха се, докато паднат от умора, а щом съберяха сили, веднага продължаваха с тренировките.

На третата година, когато навърши деветнайсет, вторият син на До’Урден с часове не отстъпваше на Повелителя на меча — дори в много от битките започна да действа нападателно.

Зак се наслаждаваше на тези дни. За пръв път от много години му се случваше да попадне на елф с потенциала на равностоен противник. За пръв път тренировъчната зала се огласяше и от смях, а не само от ударите на стоманата.

Той наблюдаваше как Дризт расте — снажен и почтен, внимателен, буден и интелигентен. На учителите от Академията щеше да им бъде доста трудно да го хванат в безизходно положение дори през първата му година!

Тази мисъл успяваше да развълнува Зак, но само докато не си припомнеше правилата на Академията — и на живота на мрачните елфи — и как те щяха да повлияят на неговия забележителен ученик. Как щяха да убият усмивката в лилавите очи на момчето.

Един ден имаха посещение, което определено им напомни за света на елфите, отвъд стените на тренировъчната зала — беше матрона Малис.

— Обръщай се към нея с необходимото уважение — предупреди Зак, когато Мая обяви пристигането на матроната.

Повелителят на меча разсъдливо пристъпи няколко крачки напред — искаше да поздрави насаме главата на дома До’Урден.

— Приветствам ви, матрона Малис — каза той и се поклони ниско. — На какво дължа честта да ме посетите?

Малис се изсмя, когато проникна зад фасадата на добрите му обноски.

— Ти и моят син прекарахте много време тук — каза тя. — Дойдох да видя резултатите.

— Момчето е отличен боец — увери я той.

— Дано да е — измърмори матроната. — Само след година постъпва в Академията.

Когато чу съмнението в думите на Малис, Зак присви очи и изръмжа:

— В Академията никога не са имали войн, който да си служи така добре с мечовете.

Жрицата се отдалечи от него и застана пред Дризт.

— Не се съмнявам в необикновените ти умения с оръжието — каза тя на момчето, въпреки че хвърли многозначителен поглед на Зак.

— Носиш ги в кръвта си. Но има и други качества, които правят от мрачния елф добър войн. Качества на сърцето. Начинът му на мислене!

Дризт не знаеше какво да й отговори. През последните три години я беше виждал само няколко пъти, а и не бяха говорили.

Повелителят на меча видя притеснението, изписано по лицето на своя ученик и се уплаши, че момчето може да сбърка, а Малис чакаше само това. Тогава тя щеше да има причина да унижи Зак, да го отстрани от обучението на Дризт, а самия втори син да предаде в ръцете на Дайнин или на някои друг безсърдечен убиец. Закнафейн беше най-добрият преподавател що се отнася до оръжията и бойната техника, но ученикът му вече знаеше как да борави с тях, а Малис искаше момчето да бъде емоционално закалено.

Учителят не можеше да рискува да се случи това — толкова високо ценеше времето си прекарано с този млад мрачен елф. Той извади мечовете си от украсените със скъпоценни камъни ножници, насочи ги срещу Дризт пред очите на матроната и изкрещя.

— Хайде, да й покажем на какво си способен, млади войне!

В очите на втория син лумна пламък, когато видя връхлитащия насреща необуздан учител. Ятаганите веднага се озоваха в ръцете му, сякаш ги бе призовал.

И добре, че стана така! Зак се нахвърли срещу Дризт с такова настървение, с каквото не го беше правил досега, дори и когато му доказваше ползата от долното кръстосване. Мечът се сблъска с ятаганите — полетяха искри, Дризт отстъпваше назад, а ръцете го боляха от силата на тежките удари.

— Какво пра… — опита се да го попита момчето.

— Покажи й — изръмжа Зак и нанасяше удари отново и отново.

Дризт едва избегна един разсичащ, който за малко да го убие. Но притеснението не му позволяваше да започне атака.

Закнафейн изби единия ятаган от ръцете му, после и другия и използва едно много неочаквано оръжие — вдигна високо крака си и заби тока си право в носа на момчето. То се претърколи назад и се опита да запази дистанция между себе си и обезумелия Зак поне, докато възвърне сетивата си.

Застанал на колене, Дризт видя как Повелителят на меча се приближава към него.

— Покажи й! — все по-яростно крещеше той.

Кожата на момчето пламна в лилавите пламъци на вълшебния огън, което го правеше много по-лесна мишена. То отвърна по единствения начин, по който можеше — спусна кълбо от черен мрак върху себе си и своя учител. Дризт предусети следващия ход на Зак и направи мъдър избор — легна по корем и започна да лази, като държеше главата си ниско.

При първите признаци за появата на кълбото, Зак бързо левитира около десет фута нагоре и се спусна към ученика си като размахваше мечовете, насочени към лицето му.

Когато момчето излезе от другата страна на тъмната сфера, то се обърна и видя само подметките на ботушите на своя инструктор. Нямаше нужда да гледа повече, за да предположи смъртоносните, слепи атаки на Зак. Ако Дризт не се бе снишил в мрака, щеше вече да е разсечен на две.

Притеснението отстъпи място на гнева. Когато Повелителят на меча се спусна от магическата височина и започна да нанася удари пред кълбото, Дризт остави яростта си да го поведе в битката. Той се завъртя сякаш направи пирует, точно преди да достигне до Зак, единият му ятаган описа изящна дъга, а другият се спусна напред в пронизващ удар.

Зак отскочи назад, избегна ятагана и успя да парира другия.

Но Дризт не беше приключил със своя учител. С острието, с което нападаше, започна да замахва рязко и късо напред, принуждавайки Закнафейн да отстъпи няколко крачки назад, обратно в тъмнината. Сега можеха да разчитат единствено на изключително развития си слух и на инстинктите си. Най-накрая Повелителят на меча успя да заеме твърда позиция, но Дризт започна да нанася удари с краката си всеки път, когато ятаганите и тяхното балансиране му позволяваха. С един ритник успя да пробие защитата на Зак и да изкара въздуха от дробовете му.

Когато излязоха от кълбото, Закнафейн също пламтеше целия във вълшебен огън. Той видя ненавистта, искряща по лицето на младежа и изпита отвращение, но осъзна, че този път нито той, нито Дризт, имаха право на избор. Този сблъсък трябваше да е грозен, да е истински. Постепенно Зак установи по-бавен ритъм и действаше само в отбрана — така Дризт в бясното си настървение щеше да се изтощи по-бързо.

Но Дризт замахваше отново и отново, безмилостен и неуморим. Учителят му го насърчаваше — караше го да вижда пролуки, там, където такива липсваха, а момчето винаги откликваше — с удар, замах или ритник.

Матрона Малис мълчаливо наблюдаваше сцената. Не можеше да отрече, че Зак е обучил добре сина й — физически Дризт беше подготвен повече от отлично за влизане в битка.

Но Закнафейн знаеше, че за матроната умението да се борави с оръжие далеч не е всичко. Трябваше да я държи колкото се може по-далеч от момчето, трябваше да й попречи да говори с него. Тя нямаше да одобри държанието му.

Дризт започна да се уморява, Повелителят на меча можеше да усети това, въпреки че изтощението, което се чувстваше в ръцете на младия До’Урден, беше до известна степен само за заблуда.

— Давай — тихо промълви Закнафейн.

Изведнъж кракът му се „схвана“. Докато Зак се опитваше да запази равновесие, дясната му ръка се залюля и увисна и в защитата му се разкри пробив, на който момчето не можеше да устои.

Ударът дойде изневиделица. Лявата ръка на учителя се стрелна, рязко пресече пътя на ятагана, избивайки го от ръката на младежа.

— Ха! — изкрещя Дризт.

Той очакваше този ход и насочи следващата си атака. Ятаганът профуча покрай лявото рамо на Зак, но след парирането на учителя започна да се спуска неизбежно надолу от инерцията на оръжието.

Още преди Дризт да е повторил нападението си, Зак бе вече на колене. Ятаганът на момчето го беше порязал леко, но без да го нарани. Повелителят на меча скочи на крака и замахна отдясно, с дръжката напред. Тя удари Дризт право в лицето. Онемял, младежът отстъпи голяма крачка назад и замръзна на място. Ятаганът се изплъзна от ръката му. Блестящите му очи дори не мигнаха.

— Маневра в маневрата! — обясни му Зак.

Младият До’Урден се строполи на пода в безсъзнание.

Матрона Малис кимна одобрително, когато Повелителят на меча се върна при нея.

— Готов е за Академията — отбеляза тя.

Закнафейн не каза нищо, но по лицето му се изписаха разочарование и гняв.

— Виерна вече постъпи там — продължи Малис. — Като повелителка, ще преподава в Арах-Тинилит — школата на Лот. Това е голяма чест.

Пази репутацията на дома До’Урден, помисли си Зак, но беше достатъчно умен, за да не произнася тези мисли.

— Дайнин скоро ще я последва — каза матроната.

Мрачният елф беше изненадан. Два наследника, учители в Академията, по едно и също време?

— Добре си се потрудила, за да ги настаниш там — дръзна да отбележи той.

— Пито — платено — усмихна се Малис.

— И с каква цел? Да защитават Дризт?

— От това, което току-що видях, по-скоро Дризт ще ги защитава — засмя се силно матроната.

Като чу това, Зак прехапа устната си. Дайнин беше два пъти по-добър войн от Дризт и десет пъти по-безсърдечен убиец. Личеше си, че подбудите на Малис са различни.

— През следващите двайсет години три семейства от първите осем ще имат най-малко по четири представители в Академията — призна матрона Малис. — Синът на матрона Баенре и Дризт ще постъпят в един клас.

— Значи имаш големи стремежи — отбеляза той. — И докъде ще стигне дома До’Урден под управлението на матрона Малис?

— Ще ти изтръгна езика заради този сарказъм — предупреди го матроната. — Трябва да сме големи глупаци, ако изпуснем такава отлична възможност да узнаем нещо повече за враговете си.

— Първите осем семейства — замисли се Зак. — Бъдете предпазлива, матрона Малис. Не забравяйте, враговете ни са и сред по-низшите домове. Там ги търсете. Някога имаше един дом, който не внимаваше и допусна грешка — домът ДеВир.

— Няма да ни атакуват отдолу — подсмихна се тя. — Ние сме деветият дом, но можем да се похвалим с много повече сила и мощ, отколкото голяма част от останалите. Никой няма да ни нападне в гръб, когато има много по-лесни мишени нагоре по стълбицата.

— И нещата се развиват в наша полза — добави Зак.

— Именно в това е смисълът, не е ли така? — с широка зла усмивка попита Малис.

Нямаше нужда мрачният елф да й отговаря, върховната жрица знаеше мнението му. Смисълът определено не беше в това.

Когато по-късно останаха сами, Закнафейн каза на момчето:

— Челюстта ти ще се оправи по-бързо, ако не говориш толкова много.

Дризт го изгледа сърдито.

Повелителят на меча поклати глава.

— Станахме добри приятели — каза му той.

— И аз така си мислех — промърмори момчето.

— Тогава помисли по-хубаво — смъмри го учителят. — Да не мислиш, че матроната ще одобри подобни отношения между нейния повелител на меча и най-малкия й безценен син. Ти си мрачен елф, Дризт До’Урден и имаш благородническа кръв. Забранено ти е да имаш приятели!

Дризт се сепна, сякаш бе получил плесница.

— Е, може да имаш, без да го показваш — допусна Зак и положи ръка на рамото на младежа, за да го успокои. — Тук приятелство означава безсилие, непростимо безсилие. Матрона Малис не би позволила… — той осъзна, че плаши момчето и спря. — Е — тихо призна той, — поне се познаваме един друг.

Но за Дризт това сякаш не беше достатъчно.

9 Семейства

Една вечер, след като бяха приключили с тренировките, Зак нареди на момчето:

— Бързо, ела!

От тона, а и от факта, че учителят не спря, дори за да го изчака, Дризт разбра, че се бе случило нещо важно.

Накрая настигна Зак. Той беше на балкона на дома До’Урден заедно с Мая и Бриса.

— Какво има? — попита момчето.

Зак го придърпа по-близо и посочи напред в голямата пещера към мястото, където градът се простираше на североизток. Светлини избухваха и угасваха изведнъж. Огнен стълб се издигна във въздуха, а после изчезна.

— Нападение — без да се замисли каза Бриса. — По-малки домове, които определено не ни засягат.

Повелителят на меча видя, че момчето не разбира.

— Едно семейство извършва покушение срещу друго — обясни му той. — Може да е отмъщение, но най-вероятно се опитват да се издигнат в обществената йерархия на града.

— Битката продължава дълго — отбеляза Бриса, — огньовете още не са угаснали.

Зак продължи да разяснява ситуацията на объркания втори син на дома.

— Нападателите е трябвало да прикрият покушението — да призоват пръстен от черен мрак. Това, че не са успели да го сторят, означава, че поразеният дом е бил подготвен за сблъсъка.

— Атакуващите невинаги имат късмет — съгласи се Мая.

Дризт не можеше да повярва на ушите си. Начинът, по който семейството му говореше за нападението, беше много по-смущаващ дори от самото събитие. Обсъждаха го толкова спокойно, сякаш беше нещо съвсем обичайно.

— Нападателите не бива да оставят свидетели — обясни му Зак. — В противен случай ще се сблъскат с гнева на управляващия съвет.

— Но ние сме свидетели — отбеляза Дризт.

— Не — отвърна му учителят. — Ние сме просто наблюдатели. Тази битка не ни засяга. Само благородниците на похитения дом имат право да повдигат обвинение.

— Ако са още живи, разбира се — добави Бриса като се наслаждаваше на гледката.

В този момент Дризт не беше сигурен дали това ново откритие му харесва. Не знаеше как се чувства, но не можеше да откъсне погледа си от продължаващия спектакъл, от битката на мрачните елфи. Целият дом До’Урден беше на крака. Войници и роби търчаха наоколо в търсене на места, откъдето да виждат по-добре, крещяха, коментираха случката и разнасяха слухове за нападателите.

Такова беше обществото на мрачните елфи — толкова ужасяващо действаха те. В сърцето си Дризт усещаше, че всичко това е грешно, но не можеше да отрече, че тази нощ бе вълнуваща. Нито можеше да отрече наслаждението, изписано по лицата на тримата, които бяха с него на балкона.

Алтън обиколи покоите си за последен път. Искаше да се увери, че всички артефакти или книги, които оскверняваха религията на мрачните елфи, са скрити добре. Очакваше посещението на една матрона — майка, а това се случваше рядко на учителите от Академията, освен ако не бяха свързани с Арах-Тинилит — школата на Лот. Алтън много се тревожеше защо точно тази матрона желае да го види. Това беше матрона СиНафей Хюнет, глава на петия дом в града и майка на Масой — съучастник в заговора на ДеВир.

Почукване по каменната врата на антрето му подсказа, че гостенката е пристигнала. Той оправи мантията си и още веднъж се огледа наоколо. Вратата се отвори преди Алтън да стигне до нея и в стаята величествено пристъпи матрона СиНафей. Колко лесно нагоди зрението си, как леко премина от непрогледния коридор в ярко осветената от свещи стая на Безликия — направи го без дори да трепне.

СиНафей беше по-дребна, отколкото си бе представял магьосникът. Всъщност беше по-дребна от повечето мрачни елфи. Изгледаше висока около четири фута и, доколкото можеше да прецени Алтън, тежеше не повече от петдесет паунда3. Въпреки това, тя беше матрона-майка, припомни си ДеВир — можеше да го повали мъртъв само с едно заклинание.

Безликият престана да я гледа втренчено и се опита да си внуши, че в това посещение няма нищо необичайно. Обаче му стана доста трудно, когато Масой дотича, застана до майка си и се усмихна самодоволно.

— Домът Хюнет те поздравява, Гелруус — каза матроната. — От последната ни среща изминаха повече от двайсет и пет години.

— Гелруус? — промърмори на себе си Алгин, после се прокашля, за да прикрие изненадата си. — И аз ви приветствам, матрона СиНафей — едва измънка той. — Нима беше толкова отдавна?

— Трябва да се върнеш в дома ни — предложи му тя. — Покоите ти са непокътнати.

— Покоите ми? — помисли си магьосникът и започна да му призлява.

Изражението му не можа да убегне на матрона Хюнет. Тя го погледна свъсено с присвити от злоба очи.

Алтън предположи, че тайната му е разкрита. Как щеше да успее да заблуди матроната-майка, ако Безликият е бил член на нейния дом? ДеВир се озърна наоколо. Търсеше начин да избяга — преди СиНафей да го е поразила с някоя мълния — или поне да убие Масой, който го беше предал.

Безликият отново погледна към матроната. Тя тихо напяваше заклинание. Когато го завърши, очите й щяха изскочат — подозренията й се бяха потвърдили.

— Кой си ти? — попита тя, но звучеше по-скоро любопитно, отколкото заплашително.

Магьосникът не можеше да избяга, не можеше и да се добере до своя чирак, застанал удобно до влиятелната си майка.

— Кой си ти? — отново попита СиНафей и измъкна триглавото чудовище от колана си — ужасяващият змийски камшик, който притежаваше най-болезнената и парализираща отрова, позната на мрачните елфи.

— Алтън — измънка той, останал без избор — знаеше, че тя не изпуска нищо от погледа си, че ще използва магия и така ще разкрие всяка негова лъжа. — Аз съм Алтън ДеВир.

— ДеВир? — матроната изглеждаше заинтригувана. — От дома ДеВир, разрушен преди няколко години?

— Аз съм единственият оцелял — призна той.

— И ти си убил Гелруус — Гелруус Хюнет — и си заел мястото му в Сорсъри — злобно предположи СиНафей.

Алтън беше обречен.

— Не съм… Не можех да знам името му… Той искаше да ме убие! — запелтечи той.

— Аз убих Гелруус — чу се глас отстрани.

Матроната и Безликият се обърнаха към Масой, който за пореден път държеше любимия си арбалет.

— С това — обясни младият Хюнет. — В нощта на покушението срещу ДеВир. Уцелих подходящото време, докато Гелруус се биеше с него — посочи към Алтън той.

— Той беше твой брат — припомни му СиНафей.

— Костите му да изгният! — прокле го Масой. — Четири мизерни години му слугувах, сякаш е матрона — майка! Искаше да ме държи далеч от Сорсъри и да ме прати в Мелей-Магтеър.

Матроната премести погледа си към Алтън, после отново се обърна към своя син.

— И си го оставил жив — с усмивка разсъждаваше тя. — Убил си неприятеля и веднага си се съюзил с новия учител.

— Така съм научен — процеди през зъби Масой, без да знае какво го очаква — наказание или поощрение.

— А беше едва дете — припомни си майката.

Младият Хюнет прие комплимента без да отговори.

Алтън наблюдаваше всичко, изпълнен със страх.

— А какво ще стане с мен? — извика той. — Ще жертвате живота ми?

СиНафей го погледна.

— Животът ти като Алтън ДеВир е приключил в нощта, в която семейството ти е намерило смъртта си, или поне така изглежда. Следователно ще продължиш да бъдеш Безликия, Гелруус Хюнет. Ще ми бъдеш от полза в Академията — ще държиш под око сина ми и враговете ми.

Магьосникът стоеше онемял. Как така изведнъж се бе превърнал в съюзник на един от най-влиятелните домове в Мензоберанзан! Безброй възможности и мисли нахлуха в главата му, но само един въпрос го преследваше вече две десетилетия.

Неговата осиновителка — матроната-майка — веднага почувства вълнението му.

— Кажи какво си наумил? — заповяда му тя.

— Вие сте върховна жрица на Лот — Алтън желаеше само едно и нямаше да се спре пред нищо, за да го получи. — Във ваша власт е да изпълните най-силното ми желание.

— Нима смееш да ме молиш за услуга? — тросна се СиНафей, въпреки че видя измъченото лице на магьосника и полюбопитства да узнае кое е това нещо, толкова важно за него. — Много добре.

— Кой е виновен за смъртта на моето семейство? — изръмжа Алтън. — Умолявам ви, матрона СиНафей, попитайте света на духовете.

Матроната се замисли. Чудеше се дали Алтън копнее за отмъщение отчаяно и дали това щеше да е още едно предимство да го допусне в своя дом. СиНафей се колебаеше.

— Нападателят ми е известен — отвърна тя. — Може би ще ти кажа, когато се докажеш пред мен…

— Не! — изрева Алтън и се сепна, осъзнал, че е прекъснал не кой да е, а матроната-майка; че е извършил престъпление, което понякога се наказваше със смърт.

СиНафей Хюнет сдържа гнева си.

— Този въпрос трябва да е много важен за теб, за да се държиш така безразсъдно — отбеляза тя.

— Умолявам ви. Трябва да разбера. Убийте ме, ако желаете, но първо ми кажете кой го е извършил.

Неговата смелост й хареса, а обсебеността му от тази мисъл беше важно за нея.

— Домът До’Урден — каза тя.

— До’Урден — повтори той, без да може да повярва, че един дом, стоящ толкова ниско в йерархията на града, е успял да победи дома ДеВир.

— Ако не предприемаш никакви действия срещу тях, ще ти простя за безочливото държание, но само този път. Вече си син на дома Хюнет и трябва да знаеш къде ти е мястото!

Тя не каза нищо повече. Знаеше, че щом е толкова хитър, за да си служи с измама в продължение на две десетилетия, няма да е толкова глупав, че да се противопостави на волята на матроната-майка.

— Ела, Масой — обърна се тя към своя син. — Да го оставим да размисли над новата си самоличност.

— Трябва да ви предупредя, матрона СиНафей — осмели се да промълви Масой, когато напуснаха Сорсъри. — Алтън ДеВир е един жалък шут. Може да навреди на дома Хюнет.

— Оцелял е след нападението над неговия дом — отвърна тя, — и успешно се е представял за Безликия в продължение на деветнайсет години. Дали е шут? Може би, но поне е находчив.

Масой несъзнателно потърка белега на веждата си.

— През всичките тези години доста съм си патил от странното му поведение. Признавам, винаги има голям късмет и успява да се измъкне от неприятностите, но той сам се забърква в тях!

— Не се страхувай — засмя се матроната. — Алтън ще ни е от полза.

— Какво ще спечелим от него?

— Той е учител в Академията — отвърна тя. — Ще ни е нужен — ще държи под око тези, които ме интересуват — тя спря своя син и се обърна с лице към него, за да разбере смисъла на думите й. — Претенциите на Алтън ДеВир към дома До’Урден ще заработят в наша полза. Той е със знатно потекло и има право да повдигне обвинение.

— Искаш да кажеш, че ще използваш обвинението на Алтън и ще обединиш влиятелните домове, за да накажат дома До’Урден? — попита Масой.

— Предполагам, че първите домове няма да пожелаят да го накажат заради нещо, случило се преди двайсет години. Домът До’Урден извърши нападението срещу ДеВир почти перфектно — едно чисто убийство. Ако сега повдигнем открито обвинение срещу него, това само ще предизвика гнева на най-влиятелните в Мензоберанзан и ще ги настрои против нас.

— Тогава, за какво ни е нужен Алтън ДеВир? Претенциите му са безполезни.

— Ти си мъж и не разбираш колко сложна е борбата за влияние и за по-висок пост в йерархията на града. Можем да подшушнем на подходящите хора за претенциите на ДеВир. Тогава, ако един-единствен дом отмъсти от името на Алтън, можем да насочим вниманието на управляващия съвет в друга посока.

— И какво ще се случи? — Масой не разбираше смисъла. — Ще рискуваш загубите от такава битка, за да унищожиш по-слаб дом?

— И семейство ДеВир е мислело така за До’Урден — обясни му СиНафей. — Но в свят като нашия трябва да се внимава както със силните, така и със слабите домове. Влиятелните семейства вече ще бъдат по-предпазливи и ще наблюдават отблизо всяко действие на Даермон Н’а’шезбаернон — деветият дом познат като До’Урден. Сега той разполага с учител и повелителка в Академията, с три върховни жрици, а остава малко до посвещаването на четвърта.

— Четири върховни жрици? — замисли се Масой. — В едно семейство.

Само три фамилии от първите осем разполагаха с повече. Обикновено сестрите, които се стремяха към този пост, започваха да си съперничат и това неминуемо отслабваше позициите им.

— А войските на До’Урден наброяват близо триста и петдесет мрачни елфа — продължи СиНафей. — Всичките са обучени от най-умелия повелител на меча в цял Мензоберанзан.

— Закнафейн До’Урден, разбира се! — припомни си Масой.

— Чувал си за него?

— Името му често се споменава в Академията, дори и в Сорсъри.

— Добре — измърка като котка матроната. — Значи ще разбереш колко отговорна е задачата, с която ще те натоваря.

В очите на Масой проблесна нетърпеливо пламъче.

— Скоро в Академията ще постъпи още един До’Урден — обясни му СиНафей. — Не като учител, а като ученик. Тези, които са виждали това момче — Дризт — да тренира, казват, че той ще стане отличен боец, също като Закнафейн. Не трябва да позволяваме това да се случи.

— Искаш да убия момчето? — попита развълнуван младият Хюнет.

— Не — отвърна му матроната, — още не. Искам да го проучиш, да разбереш причините за всяко негово действие. И когато наближи времето, да нанесеш своя удар — да бъдеш готов.

Непочтената задача му хареса, но все още имаше нещо, което го притесняваше.

— Не бива да забравяме за Алтън — каза той. — Той е нетърпелив и безразсъден. Какви ще са последствията за нас, ако се опита да организира нападение срещу До’Урден, преди да е настъпил подходящият момент? Може ли да предизвика война в града и да нарочи домът Хюнет за виновен?

— Не се тревожи, сине — успокои го матрона СиНафей. — Ако Алтън ДеВир направи такава ужасна грешка и все още се представя за Гелруус Хюнет, ние ще го провъзгласим за убиец и самозванец и ще обявим, че не принадлежи към семейството ни. Така той ще се превърне в бездомен крадец, а палачите ще го следват на всяка стъпка.

Непринуденото й обяснение успокои Масой, но матрона СиНафей, която познаваше нравите на мрачните елфи, много добре осъзнаваше, че поема голям риск с приемането на Алтън ДеВир в дома си. Планът й изглеждаше елементарен и ползата, която можеха да извлекат от него, беше доста изкусителна — унищожаването на прогресиращия дом на До’Урден.

Но все пак съществуваше опасност. Един дом тайно можеше да си позволи да унищожи друг, но последствията от евентуалния неуспех щяха да бъдат фатални за него. По-рано същата вечер, по-слаб дом бе нападнал дома на неприятел и, ако се съдеше по слуховете, се бе провалил. Утрешните илюминации сигурно щяха да принудят управляващият съвет да докаже справедливостта си и да даде пример на обществото. През дългия си живот, Матрона СиНафей бе ставала свидетел на подобно „правосъдие“ доста пъти.

Нито един член на провинилите се семейства не беше оцелял, а на нея й беше забранено да си спомня имената им.

Закнафейн събуди Дризт рано на следващата сутрин.

— Ела — каза той. — Наредиха ни да излезем.

Когато чу това, младежът веднага се разсъни.

— Извън дома? — несигурно попита той.

Досега не беше напускал границите на дома. Никога не бе преминавал отвъд елмазената ограда на До’Урден. Беше наблюдавал останалата част от Мензоберанзан само през терасата.

Докато Зак го чакаше, Дризт бързо приготви меките си ботуши и своя пиуафуи.

— Днес няма ли да имаме урок? — попита той.

— Ще видим — лаконично отвърна Повелителят на меча — представяше си как Дризт е на път да направи едно от най-потресаващите разкрития в своя живот.

Един от домовете бе извършил нападение над друг — беше се провалил и управляващият съвет държеше всички благородници в града да станат свидетели на раздаването на справедливост.

Бриса се разхождаше в коридора пред тренировъчната зала.

— По-бързо — сгълча ги тя. — Матрона Малис не иска да пристигнем последни на събирането.

Процесията премина през огромната порта на До’Урден, начело със самата матрона, която се носеше във въздуха върху диск, искрящ в синя светлина — матроните-майки рядко излизаха пеша из града. Бриса вървеше отстрани до майка си, следваха я Мая и Ризен, а Дризт и Зак бяха най-отзад. Виерна и Дайнин, които изпълняваха задълженията си в Академията, се бяха отзовали на призива на управляващия съвет с друга група.

Тази сутрин целият град се вълнуваше. Всички говореха за неуспешната атака. В суматохата Дризт поглъщаше отблизо с разширени от удивление очи гледката на украсените домове на мрачните елфи. Роби от всяка по-низша раса — гоблини, орки и дори великани — бързаха да се отдръпнат от пътя на Малис и нейния омагьосан превоз, разбирайки, че тя е матрона-майка. Обикновените жители на Мензоберанзан прекъсваха разговорите си, запазваха почтително мълчание и така изчакваха знатното семейство да отмине.

Докато До’Урден си проправяха път към северозападната част на града, където се намираше домът на престъпниците, се натъкнаха на алея, препречена от керван на дуергари — сиви джуджета — които се разправяха помежду си. Както изглеждаше, дузина каручки се бяха преобърнали или заклещили една в друга, а две групи дуергари се бяха спречкали в тясната уличка и никой не искаше да отстъпи.

Бриса измъкна змийския камшик от колана си и пропъди няколко джуджета — така разчистваше пътя на матроната до водачите им. Те я изгледаха злобно, докато не осъзнаха нейното обществено положение.

— Молим да ни извините, госпожо — заекна едно от тях. — За съжаление, случи се малка злополука.

Малис огледа съдържанието на най-близките каручки — щайги с крака от морски паяк и други деликатеси.

— Вие ме забавихте — каза тя спокойно.

— Пристигнахме във вашия град с надежда да потъгуваме — обясни другият водач.

Той хвърли яростен поглед към своя съперник и тя разбра, че двамата бяха конкуренти и най-вероятно предлагаха еднакви стоки на едно и също семейство.

— Ще ви простя нахалството… — любезно им предложи тя, докато разглеждаше каручките.

Джуджетата предполагаха какво ще се случи. Зак също.

— Довечера добре ще си хапнем — прошепна учителя и леко намигна на Дризт. — Матрона Малис няма да изпусне такава възможност.

— … ако успеете да доставите половината от стоката си на дома До’Урден, още тази вечер — добави тя.

Дуергарите запротестираха, но бързо прекратиха неразумното си поведение. Как мразеха да си имат работа с мрачни елфи!

— Ще ви възнаградим добре — продължи Малис. — Домът До’Урден не е от бедните. При това ще ви остане достатъчно стока и ще можете да я предложите на семейството, заради което сте дошли.

Те не можеха да оспорят думите й, но знаеха, че при тези обстоятелства — при условие, че бяха засегнали матроната-майка — заплащането на ценните им стоки едва ли щеше да е подобаващо. Въпреки всичко, не им оставаше друг избор, освен да приемат предложението й — търговията в Мензоберанзан винаги криеше рискове. Поклониха се учтиво и дадоха знак на групите си да разчистят пътя.

Несполучилите нападатели от миналата нощ — семейство Текен’дуис — се бяха укрили в сградата на своя дом, построен между два сталагмита, и всеки момент очакваха да се случи най-лошото. Отвъд портите на дома се бяха събрали всички благородници на Мензоберанзан — повече от хиляда мрачни елфа, предвождани от матрона Баенре и останалите седем матрони от управляващия съвет. Истинската заплаха за виновника бяха учителите и учениците от трите школи в Академията, наобиколили двора на Текен’дуис. Малис изведе напред своето семейство и зае мястото си зад управляващите върховни жрици. Тя беше матрона на деветия дом — първият след управляващите осем — и останалите мрачни елфи с охота се отдръпваха от пътя й.

— Домът Текен’дуис разгневи Кралицата на Паяците! — оповести матрона Баенре с глас, усилен с помощта на заклинания.

— Само защото се провалиха — прошепна Зак на Дризт.

Бриса злобно изгледа двамата мъже.

Първата матрона покани до себе си три деца — две момичета и едно момче.

— Тези деца са оцелелите от дома Фрет — обясни тя. — Можете ли да ни съобщите, сираци на дома Фрет — обърна се към тях Баенре, — кое семейство нападна вашия дом?

— Текен’дуис! — извикаха в един глас децата.

— Репетирали са го — отбеляза Зак.

Бриса отново се обърна към тях.

— Тихо! — грубо им прошепна тя.

Зак шляпна Дризт по тила.

— Да — съгласи се той. — Пази тишина!

Дризт започна да негодува, но Бриса вече не ги гледаше, а Зак се беше усмихнал така широко, че нямаше смисъл да се спори с него.

— Тогава, нека бъде изпълнена волята на управляващия съвет — продължи матрона Баенре. — Нека този дом — Текен’дуис — понесе последствията от собственото си деяние!

— А какво ще се случи със сираците Фрет? — попита някой от публиката.

Първата матрона погали по главата по-голямото от момичетата — жрица, наскоро завършила обучението си в Академията.

— Родени са благородници и такива ще останат — каза Баенре. — Първият дом ще им осигури закрила. От днес те ще носят името Баенре.

Из тълпата се разнесе неодобрителен шепот. Трите деца, две от които момичета, бяха доста добра печалба и всеки дом в града би се радвал да ги приеме.

— Баенре — прошепна Бриса на Малис. — Точно от това имат нужда в първия дом — повече върховни жрици!

— Изглежда шестнайсет са им малко — отвърна матрона До’Урден.

— Без съмнение ще приберат и оцелелите войници от армията на Фрет — разсъждаваше най-голямата й дъщеря.

Малис не беше сигурна в това. Матрона Баенре рискуваше дори с осиновяването на оцелелите благородници. Лот със сигурност щеше да възрази, ако първият дом се разраснеше прекалено много и увеличеше могъществото си.

В ситуации като тази, когато един дом е почти унищожен, обикновено се организираше търг, на който домовете наддаваха за оцелелите войници. Малис не искаше да го пропуска, ако и сега имаше такъв. Бойците не бяха евтини, но този път тя на драго сърце щеше да увеличи войската си, особено с магьосници.

Матрона Баенре се обърна към подсъдимото семейство.

— Дом Текен’дуис! — извика тя. — Вие престъпихте законите на мрачните елфи и бяхте заловени с основание. Имате право да се защитите, ако желаете, но знайте, че сами предопределихте съдбата си.

С един жест на ръката първата матрона даде сигнал на жриците от Академията да изпълнят присъдата.

Осем огромни казана бяха разположени около дома Текен’дуис, обслужвани от повелителки от Арах-Тинилит и техните ученички с най-високо положение. Огньове пламнаха и се изстреляха във въздуха, когато върховните жрици отвориха порталите към долната земя. Дризт наблюдаваше всичко внимателно като в транс и се надяваше да зърне Виерна или Дайнин.

Обитатели на долните земи — огромни, въоръжени до зъби, покрити със слуз и бълващи огън чудовища, пристъпиха от огнения ад. Дори жрицата, която се намираше най-близо до тях, се отдръпна при вида на уродливата орда. Тези същества с удоволствие се подчиняваха на зли заповеди — матрона Баенре им даде знак и те бясно нахлуха в дома Текен’дуис.

От всеки ъгъл на защитената със слаба магия ограда експлодираха отбранителни символи, но за призованите същества тези пречки бяха нищожни.

Тогава напред пристъпиха магьосниците и учениците от Сорсъри. Призоваваха светкавици, кълба с киселина и огнени мълнии. Учителите и учениците от Мелей-Магтеър — школата за бойци, сновяха наоколо с огромни арбалети и се прицелваха в прозорците, откъдето обреченото семейство можеше да се опита да избяга.

Орда чудовища разби вратите. Просветнаха светкавици и проехтя тътен.

Зак погледна към Дризт, усмивката му се стопи и на лицето му се изписа разочарование. Гледката наистина беше поразителна, но Дризт изглеждаше не само смаян от вълнение — изглежда сякаш благоговееше пред видяното.

От къщата долетяха първите писъци на обреченото семейство. Звучаха толкова ужасено и отчаяно, че младият До’Урден забрави за първичното удоволствие, което беше изпитал. Той сграбчи Повелителя на меча за раменете и го завъртя го към себе си — умоляваше го да му даде някакво обяснение.

Един от синовете на Текен’дуис се опитваше да избяга от едно десеторъко, въоръжено чудовище и пристъпи на терасата на висок прозорец. Дузина стрели го пронизаха едновременно. Но преди да е паднал мъртъв, три мълнии, една по една, го издигнаха над балкона и после го запратиха обратно върху него.

Обгорен и осакатен, трупът на мрачния елф започна да се търкаля надолу, но уродливото чудовище протегна огромната си ръка, завършваща с животински нокти, от прозореца, сграбчи тялото и го погълна.

— Такава е справедливостта на мрачните елфи — студено промълви Зак.

Той не искаше да утешава Дризт, искаше този брутален момент да остане запечатан в съзнанието на момчето до края на живота му.

Обсадата продължи повече от час и когато приключи, когато обитателите на долните земи бяха отпратени през порталите, а учителите и учениците поеха към Тиер Брех — Домът Текен’дуис приличаше на грамада от горящ и безжизнен камък.

Дризт беше потресен от ужас. Той не беше избягал — страхуваше от последствията. На път към дома До’Урден момчето не забелязваше нищо, дори красотата на Мензоберанзан.

10 Опетнен

— Закнафейн не е в къщата? — попита Малис.

— Изпратих ги в Академията, него и Ризен, да отнесат едно съобщение на Виерна — обясни й Бриса. — Няма да се върне скоро, не и преди светлината на Нарбондел да е започнала да спада.

— Добре — каза Малис. — Вие двете, разбрахте ли ролите си в тази постановка?

Бриса и Мая кимнаха.

— Никога не съм чувала за подобна измама — отбеляза най-малката дъщеря. — Необходима ли е?

— Подготвихме я за друг обитател на този дом — отвърна Бриса и погледна към матроната за потвърждение на думите си. — Преди около четири века.

— Да — съгласи се Малис. — Трябваше да го направим със Закнафейн, но смъртта на моята майка — матрона Варта, осуети плановете ни.

— Тогава ти си станала матрона-майка — замисли се Мая.

— Точно така, макар че не бях навършила сто години и не бях завършила обучението си в Арах-Тинилит. Онези времена не бяха най-благополучните в историята на дома До’Урден.

— Но ние оцеляхме — добави Бриса. — След като матрона Варта почина, ние с Налфейн станахме благородниците на семейството.

— И така и не сте подложили Закнафейн на изпитанието — продължаваше да разсъждава Мая.

— Имахме по-важни дела за вършене — отвърна Малис.

— Но сега ще го изпробваме с Дризт — отбеляза най-малката дъщеря.

— Случилото се с дома Текен’дуис — наказанието — ме увери, че сме длъжни да го сторим.

— Да — съгласи се Бриса. — Забеляза ли изражението му по време на екзекуцията?

— Забелязах го — отвърна Мая. — Беше ужасен.

— Което не подхожда на един мрачен елф, на един войн — каза матроната. — Така че наш дълг е да го изпитаме. Дризт скоро ще постъпи в Академията — трябва да изцапаме ръцете му с елфическа кръв, да го лишим от неговата невинност.

— Толкова разправии заради едно момче — промърмори Бриса.

— А ако не успеем да го приобщим към живота на мрачните елфи, тогава да го принесем в жертва на Лот? — предложи Мая.

— Няма да имам повече деца! — изрева в отговор Малис. — Всеки член на това семейство е от значение сега, ако искаме да се издигнем в йерархията на града.

Малис тайно се надяваше да спечели, ако успееше да промени същността на Дризт. Тя мразеше Закнафейн толкова, колкото го и желаеше. Превръщането на това момче в боец, в истински безсърдечен войн, щеше да причини доста страдания на Повелителя на меча.

— Да се захващаме за работа тогава — заяви матрона Малис.

Тя плесна с ръце и в стаята влезе един голям сандък, ходещ на осем паякови крачета. Следваше го неспокоен роб от расата на гоблините.

— Ела, Бючюч — каза с успокояващ глас матроната.

Робът се завтече към трона на Малис, толкова много искаше да й угоди, застана пред нея и не помръдна, докато тя напяваше думите на едно дълго и мъчно заклинание.

Бриса и Мая с възхищение наблюдаваха уменията на своята майка — лицето на малкия гоблин се издуваше и извиваше, а кожата му потъмня. Няколко минути по-късно робът се превърна в мрачен елф. Щастлив, Бючюч се радваше на лицето си, без да разбира, че тази промяна го готвеше за смъртта.

— Сега си войн от мрачните елфи — каза му Мая — и ще се биеш за мен. Трябва да убиеш само един, по-низш от теб, боец и ще получиш свободата си — ще бъдеш обикновен гражданин от дома на До’Урден!

Гоблинът изгаряше от нетърпение — десет години слугуване на злите елфи му бяха достатъчни.

Малис стана и напусна фоайето.

— Последвайте ме! — нареди тя.

Двете й дъщери, гоблинът и сандъкът тръгнаха след нея.

Намериха Дризт в тренировъчната зала. Младежът лъскаше остриетата на ятаганите си. Когато зърна неочакваните си посетители той скочи на крака и застана тихо без да помръдва.

— Добра среща, синко — гласът на Малис звучеше по-майчински от всякога. — Днес трябва да преминеш през едно изпитание. Трябва да изпълниш една елементарна задача, необходима за приемането ти в Мелей-Магтеър.

Мая се приближи към своя брат.

— Освен теб, аз съм най-млада в дома До’Урден — обяви тя. — Имам правото да те подложа на изпитание и ще го сторя.

Дризт я гледаше объркан. Никога не беше чувал за подобно нещо. Сестра му повика сандъка, той се приближи към нея и тя повдигна капака му с уважение.

— Вече разполагаш с оръжията и с пиуафуи — обясни тя на втория син. — Време е да се сдобиеш с пълната екипировка на един войн, благородник на дома До’Урден.

Тя извади от сандъка чифт високи, черни ботуши и ги подаде на Дризт.

Младежът веднага събу старите си боти и обу ботушите. Бяха невероятно меки и вълшебни — промениха формата си, за да прилегнат идеално на краката му. Дризт знаеше каква магия притежават те — с тях той можеше да се придвижва в абсолютна тишина. Още не беше им се насладил, когато Мая му подаде следващия си подарък — много по-великолепен от предишния.

Дризт съблече своя пиуафуи и взе сребърната ризница. Никъде във Владенията нямаше толкова меки и гъвкави доспехи — с такава деликатна изработка — като тези на мрачните елфи. Ризниците не бяха по-тежки от дебела дреха, нагъваха се лесно като коприна и въпреки това можеха да отблъснат копие толкова лесно, колкото дървените брони на джуджетата.

— Биеш се с два ятагана, значи щит не ти е нужен. Но пък ще можеш да запасваш ятаганите си в това — по̀ подхожда на един благородник от мрачните елфи.

Тя му подаде колан от черна кожа, чиято катарама беше огромен изумруд, а ножниците към него — богато украсени със скъпоценни камъни.

— Приготви се — каза Малис на Дризт. — Трябва да заслужиш подаръците си.

Докато Дризт се обличаше, матроната се приближи към предрешения гоблин, който пристъпяше нервно, осъзнал, че задачата му няма да е толкова лека.

— Когато го убиеш, всичко това ще ти принадлежи — обеща му Малис.

Гоблинът се ухили до ушите, не можеше да проумее, че няма шансове в битката срещу Дризт.

Вторият син на До’Урден пристегна плаща пиуафуи около врата си и Мая му представи престорения воин.

— Това е Бючюч — каза тя. — Моят най-добър боец. Ще трябва да го победиш, за да заслужиш екипировката и… истинското си място в това семейство.

Дризт не се съмняваше в способностите си — мислеше, че битката ще е лесна и безопасна — и веднага се съгласи.

— Тогава да започваме — каза той и изтегли ятаганите си от богато украсените ножници.

Малис кимна успокояващо на Бючюч. Гоблинът взе меча и щита, дадени му от Мая, и се приближи към Дризт.

Вторият син на До’Урден започна бавно — изчакваше, за да прецени силата на противника си, без да го притиска с мощни удари. Само след миг беше разбрал, че Бючюч не се справя никак добре с меча и щита. Но не знаеше истинската същност на съществото и не можеше да повярва, че един мрачен елф няма никакъв усет към оръжията. Чудеше се дали не симулира, дали не е някаква уловка и с тази мисъл продължаваше да поддържа бавното темпо.

Скоро, след серия необуздани и неуравновесени удари от страна на Бючюч, Дризт почувства, че трябва да притисне своя съперник и замахна към щита на гоблина-елф. Съществото тромаво се опита да отвърне на атаката, да го прободе, но вторият син изби меча от ръката му и с едно извиване на ятагана успя да опре острието в гърдите на Бючюч.

— Елементарно — тихо промърмори Дризт.

Но истинското изпитание едва започваше.

По даден знак, Бриса извърши вцепеняващо заклинание върху гоблина и го замрази — така уязвим — в тази позиция. Наясно със затрудненото си положение, Бючюч се опита да се отскочи назад, но магията не му позволяваше да мръдне.

— Удари го — каза Малис на Дризт.

Той погледна към ятагана си, после към матроната — не можеше да повярва на ушите си.

— Трябва да убиеш война на Мая — изръмжа Бриса.

— Не мога… — започна Дризт.

— Убий го! — изрева Малис и този път в заповедта й звучеше магическа сила.

— Промуши го! — изкомандва по същия начин Бриса.

Младият До’Урден почувства как губи контрол над себе си. Беше толкова погнусен от мисълта да убие беззащитен съперник, че концентрира цялата си умствена сила, за да устои на силата на върховните жрици. За кратко успя да отблъсне заповедите им, но не можеше да отдръпне оръжието си от Бючюч.

— Убивай! — пищеше Малис.

— Удряй! — крещеше Мая.

Така продължи няколко мъчителни секунди. Пот изби по челото на момчето. И тогава волята му се пречупи. Ятаганът му се заби в гърдите на злочестото създание, мина през ребрата и промуши сърцето му. В този момент Бриса освободи Бючюч от хватката на заклинанието си. Искаше Дризт да види агонията, изписана по лицето на умиращия елф и да чуе предсмъртните му стенания, докато съществото се свличаше на пода.

Вторият син на До’Урден не можеше да си поеме дъх, нито да откъсне очите си от обляното в кръв острие.

Дойде редът на Мая да влезе в играта. Със своя жезъл тя удари Дризт по рамото и го повали на пода.

— Ти уби моя боец! — изръмжа тя. — Сега ще се биеш с мен!

Младежът се търколи далече от разярената жрица и се изправи на крака. Той не искаше да се бие, но Малис прочете мислите му и го заплаши, преди да е успял да хвърли оръжията си.

— Ако не се биеш, Мая ще те убие!

— Това не е начинът… — запротестира Дризт, но думите му се изгубиха в звънтенето на елмаза, когато отблъсна един тежък удар.

Беше започнал съревнованието, независимо дали му харесваше или не. Мая се биеше добре — всички жени прекарваха дълги часове в тренировки с оръжията — и беше по-силна от Дризт. Но той беше син на Закнафейн и най-добрият му ученик и когато се убеди, че няма начин да се измъкне от това положение, пристъпи напред и започна да нанася удари срещу сестра си като използваше всяка хитрост и маневра, която знаеше.

Ятаганите се преплитаха и потапяха в танц, който възхити Мая и Бриса. Матрона Малис не забеляза почти нищо — беше съсредоточила вниманието си в изпълнението на друга, силна магия. Тя не се съмняваше, че Дризт може да победи сестра си и планът й беше съобразен със собствените й опасения.

Момчето действаше само в защита и се надяваше частица здрав разум да се пробуди в матроната, за да се спре всичко това. Той искаше да бутне Мая, да я накара да се препъне, да я притисне до земята и така да сложи край на битката. Искаше му се да вярва, че Малис и Бриса няма да го принудят да убие сестра си, както Бючюч преди малко.

Най-накрая Мая се подхлъзна. Тя замахна с щита си, за да парира удара на ятагана, извисяващ се над нея, но при сблъсъка загуби равновесие и ръката й се повдигна високо. С другото си острие, Дризт я удари в гърдите и я поряза съвсем леко, колкото да я накара да отстъпи.

Тогава заклинанието на Малис достигна до ятагана.

Кървавото елмазено острие изведнъж оживя и започна да се гърчи в ръцете на Дризт, докато той не осъзна, че държи опашката на змия — отровна змия, която се нахвърли срещу него!

Омагьосаното чудовище изплю отровата си в очите на младежа и го заслепи. Тогава той почувства болката от удара на камшика на Бриса. Шестте змийски глави забиха зъбите си в гърба на Дризт, разкъсаха новата му ризница и проникнаха в тялото му, което се разтърси от непоносима болка. Елфът рухна безпомощен на земята и се преви на две, а Бриса продължаваше да го налага с камшика, отново и отново.

— Никога не посягай на жена от мрачните елфи! — удряше и крещеше тя, докато Дризт не изгуби съзнание.

Един час по-късно момчето се свести. Намираше се в леглото си, а над него се бе привела матрона Малис. Върховната жрица се бе погрижила за раните му, но острата болка не беше отминала — напомняше му за урока, който бе получил преди малко. Но споменът не беше толкова ярък, колкото кръвта, изцапала ятагана му.

— Ще ти подновим ризницата — каза му Малис. — Вече си истински войн. Заслужил си го — тя се обърна, излезе от стаята и остави Дризт сам с болката и спомена за изгубената си невинност.

— Не го изпращай — нагло й противоречеше Зак.

Той гледаше към матрона Малис — към самодоволната владетелка, която седеше във високия трон от камък и черно кадифе. Както винаги, Бриса и Мая стояха от двете й страни.

— Той е войн от мрачните елфи — без да повишава тон отвърна Малис. — Трябва да постъпи в Академията. Такива са обичаите ни.

Зак се огледа безпомощно наоколо. Мразеше това място, преддверието на параклиса, скулптурите на Кралицата на Паяците, които не го изпускаха от дяволския си поглед; мразеше и Малис, седнала на трона на властта, издигаща се над него.

Той отпрати виденията и събра смелост. Напомняше си, че този път причината, да се противопостави на матроната, е доста основателна.

— Не го изпращай! — изсъска той. — Те ще го унищожат!

Ръцете й стискаха здраво каменните странични облегалки на големия трон.

— Момчето притежава повече умения от половината членове на Академията — бързаше да продължи Зак, преди гневът на матроната да е избухнал. — Само ми дай още две години и ще го превърна в най-добрия войн в Мензоберанзан!

Малис се отпусна назад в трона. Беше станала свидетел на напредъка, постигнат от нейния син, и не можеше да отрече, че Зак имаше нужния потенциал, за да изпълни обещанието си.

— Той заминава — упорито каза тя. — Уменията на един истински войн не се ограничават само в употребата на оръжия. Дризт има още много да учи.

— Какво — как да извършва предателства ли? — закрещя мрачният елф, прекалено ядосан, за да мисли за последствията.

Дризт му бе разказал за стореното от Малис и злите й дъщери през този ден, и Повелителят на меча много добре разбираше подбудите им. Техният „урок“ едва не бе пречупил младежа и сигурно му бе отнел завинаги идеалите, в които така силно вярваше.

— Сега, когато е загубил чистотата си, когато е загубил почва под краката си, ще му е много по-трудно да се придържа към морала и принципите си.

— Внимавай какво говориш, Закнафейн! — предупреди го Малис.

— Аз се бия със сърцето си! — извика той. — Затова винаги печеля. Синът ти се бие по същия начин, със страст. Не позволявай на догмите в Академията да му я отнемат!

— Оставете ни — заповяда матроната на дъщерите си.

Мая се поклони и се втурна към вратата. Бриса я последва, без да бърза, но спря за миг и хвърли изпълнен с подозрение поглед към Повелителя на меча. Той не я погледна, а си представи нещо, свързано с меча му и нейната самодоволна усмивка.

— Закнафейн — започна Малис и отново се приведе напред. — През всичките тези години търпя безочливите ти разбирания само защото си най-добрият в боравенето с оръжия в цял Мензоберанзан. Ти обучи добре войниците ми и слабостта ти да убиваш мрачни елфи, особено жрици на Кралицата на Паяците, спомогна много за издигането на дома До’Урден в обществото. Не съм и никога не съм била неблагодарна с теб. Но сега те предупреждавам за последен път, Дризт е мой син, не на негово величество баща му! Момчето отива в Академията и ще научи каквото е необходимо, за да стане принц на дома До’Урден. Ако продължаваш да се месиш в делата ми, Закнафейн, повече няма да си затварям очите за действията ти! И ще принеса сърцето ти на Лот.

Зак удари токовете си в пода и леко се поклони. После се обърна и напусна преддверието. Опитваше да се измисли някакъв изход от тази мрачна и безнадеждна ситуация. Докато преминаваше през главния коридор, отново чу писъците на умиращите деца на ДеВир — децата, които нямаше да се сблъскат със злините на мрачните елфи от Академията. Май стана добре, че не оцеляха.

11 Зли намерения

Зак издърпа един меч от ножницата си и се възхити на удивителната му изработка. Този меч, както повечето оръжия на мрачните елфи, беше изкован от сивите джуджета и после продаден на Мензоберанзан. Но не направата от дуергарите го правеше толкова специален, а последвалата работа по него след закупуването му. Нито една от расите на Повърхността или на Подземния мрак, не можеше да се мери с мрачните елфи в омагьосването на оръжия. Попаднали в ръцете на войн, техните остриета ставаха по-кръвожадни от всички други. Оръжията бяха благословени от нечестивите жрици на Лот и пропити с необяснимата същност на Подземния мрак, с неповторимата магическа сила на тъмнината.

И другите раси, но най-вече джуджетата и светлите елфи, се славеха с изработката на оръжия. Острите мечове и огромните чукове красяха мантиите на бардове, които бяха винаги готови да разкажат поредната история, започваща обикновено така: „Някога, преди много време…“

Но оръжията на мрачните елфи бяха различни — те не бяха само за показ. Притискаше ги нуждата на ежедневието и не ги оставяха да тънат в прах. Предназначението им оставаше непроменено, докато бяха достатъчно остри, за да се сражават, достатъчно остри, за да убиват.

Зак вдигна меча пред очите си. В ръцете му, той не беше просто едно оръжие. Превръщаше се в инструмент на неговия гняв, в отговор на един живот, който не можеше да приеме. И може би, в неговия начин да се справи със ситуацията, от която сякаш нямаше изход.

Той влезе в тренировъчната зала, където Дризт усилено упражняваше удари чрез завъртане върху едно чучело. Закнафейн спря, за да го погледа. Чудеше се дали младежът някога пак ще възприема танца на оръжието като чиста игра. Колко плавно се спускаха и издигаха ятаганите на Дризт! Преплитаха се с необичайна точност, пореха въздуха в съвършен синхрон, а всяко острие, сякаш предвиждаше действието на другото.

Скоро този млад мрачен елф можеше да се превърне в ненадминат боец, много по-добър дори от Повелителя на меча.

— Ще оцелееш ли? — прошепна Зак. — Носиш ли сърцето на войн от мрачните елфи?

Той се надяваше отговорът да е категорично „не“, но при всички случаи Дризт беше обречен.

Зак отново погледна към меча си и разбра какво трябва да стори. Извади и другото си острие от ножницата му и забърза към младия До’Урден.

Момчето го видя и отвърна с готовност на предизвикателството му.

— Последна битка, преди да постъпя в Академията? — засмя се то.

Учителят поспря, за да погледне усмивката му. Дали се преструваше? Или си е простил за стореното с Бючюч? Това не беше важно сега, припомни си Зак. Академията щеше да го унищожи — независимо дали младежът се е възстановил от изтезанията на матроната или не. Повелителят на меча не каза нищо. Налетя като вихър на момчето — нанасяше удари отляво и отдясно — и го принуди да действа само в отбрана. Дризт се справяше с лекота, без да осъзнава, че тази последна битка с неговия учител се различава от обичайните им тренировки.

— Няма да забравя на какво си ме научил — обеща младият До’Урден, като избегна един удар и ожесточено се хвърли в атака. — Ще гравирам името си по стените на Мелей-Магтеър. Ще те накарам да се гордееш с мен.

Младежът се учуди от смръщеното изражение на своя учител и съвсем се обърка, когато мечът на Повелителя едва не го прониза в сърцето. Дризт отскочи назад, в пълно отчаяние отблъсна оръжието, което едва не го прободе.

— Нима си толкова самоуверен? — безмилостно го преследваше Зак.

Младежът се изпълни с решителност, когато оръжията им яростно се преплетоха едно в друго.

— Аз съм боец! — заяви той. — Мрачен войн!

— Ти си палячо! — присмя му се Зак и отблъсна ятагана толкова свирепо, че ръката на момчето изтръпна. — Самозванец! — не спираше да крещи Повелителят на меча. — Стремиш се към титла, която дори не си започнал да разбираш!

Дризт започна да се отбранява. Очите му горяха с лилав пламък, а в ударите на ятаганите му се усещаше нов прилив на енергия и увереност.

Но Закнафейн беше безмилостен. Той отбиваше атаките и продължи урока си:

— Нима знаеш как се чувства един елф, когато убива? — изкрещя той. — Нима си се примирил с това, което стори?

Момчето изръмжа отчаяно и отново се хвърли напред.

— Ах, какво, удоволствие е да забиеш меча си в гърдите на върховна жрица — продължаваше саркастично учителят. — Да видиш как топлината на тялото й я напуска, докато устните й тихо сипят проклятия в лицето ти! Или… някога да си чувал писъците на умиращи деца?

Дризт прекрати атаката си, но Зак не можеше да си позволи да спре. Повелителят на меча пое офанзивата. Всеки негов удар беше смъртоносен.

— Знаеш ли колко пронизителни са тези писъци? Те отекват в мислите ти, преследват те с векове, каквото и да сториш — учителят спря битката, за да може Дризт да се вслуша внимателно в думите му. — Никога не си ги чувал, нали така, палячо? — Закнафейн разпери ръце, приканваше го. — Хайде, давай, извърши второто си убийство — каза той и се потупа по стомаха. — Удряй в корема, там боли най-много. Удряй, така че писъците ми да отекнат в съзнанието ти. Докажи ми, че си такъв, какъвто твърдиш — мрачен войн.

Върховете на ятаганите бавно се спуснаха към каменния под. Момчето вече не се усмихваше.

— Колебаеш се — изсмя му се Зак. — Хайде, това е твоят шанс. Така ще си извоюваш име. Един-единствен удар и славата ти ще се разнесе из цялата Академия, още преди да си постъпил там. Другите ученици, дори учителите, ще шепнат името ти, когато преминаваш край тях: „Дризт До’Урден — ще казват те, — момчето, което уби най-почитания повелител на меча в цял Мензоберанзан!“. Нима не желаеш това?

— Проклет да си! — злобно изсъска Дризт, но без да помръдне.

— Мрачен войн, а? — крещеше Закнафейн. — Никога не си присвоявай звание, което не можеш да разбереш!

Тогава младежът се нахвърли върху него с такава ярост, каквато не познаваше. Той не искаше да го убива, а да защити своя учител, да сложи край на подигравките му, като му покаже внушителните си умения — умения, които той нямаше да може да осмее.

Дризт се биеше възхитително. Отговаряше на всеки удар с други три, притискаше Зак от всички страни. Повелителят на меча много по-често усещаше ритниците на момчето, отколкото то неговите. Той внимаваше, опитваше се да се пази от неумолимите ятагани и нямаше време дори да си помисли да премине в атака. Дълго време Закнафейн остави своят ученик да води битката, защото се страхуваше от нейния край; от изхода, който смяташе за най-приемлив.

След това осъзна, че не може да отлага повече. Лениво замахна с меча и Дризт на секундата го изби от ръката му.

Предвкусващ победата, младежът яростно настъпи към Зак, но това не попречи на учителя да шмугне празната си ръка в една кесийка и да сграбчи малка керамична топка — една от онези, които толкова често му помагаха в битките.

— Не и този път, Закнафейн! — заяви ученикът, без да губи контрол над ударите си — много добре си спомняше умението на Зак да извлича чисто предимство от неизгодните позиции.

Повелителят на меча опипа топката — не можеше да се примири с решението, което беше взел.

Дризт го притисна със серия от удари, после с още една — искаше да прецени надмощието си над своя учител, след като бе избил оръжието му. Сигурен в позицията си, Дризт замахна силно и ятаганът му се спусна надолу.

Въпреки че този път Зак не внимаваше, той успя да блокира атаката. Второто острие на момчето се стовари върху меча и притисна върха му в каменния под. Със светкавично движение, Дризт освободи другия ятаган, издигна го и замахна с него. Оръжието описа окръжност във въздуха и се спря на милиметри от гърлото на Зак.

— Сега те пипнах! — изрева младият елф.

Изведнъж избухна толкова силна експлозия от светлина, каквато младежът не можеше да си представи.

Закнафейн бе затворил очите си, но потресеният Дризт не беше подготвен за рязката промяна. Главата му изгаряше от болка. Той се олюля назад, опитваше се да се избяга от тази светлина и от Повелителя на меча.

В този момент, учителят не се нуждаеше от зрението си. Стиснал здраво очи, Зак се доверяваше напълно на острия си слух и лесно можеше да определи посоката на звука — на момчето, тътрещо се и препъващо се по пода. С едно движение, той изтръгна камшика от колана си и замахна с него — краят му се уви около глезените на Дризт и младежът се строполи на земята.

Повелителят на меча настъпваше бавно, страхуваше се от всяка своя стъпка, но не се отмяташе от правилното решение.

Вторият син на До’Урден усети, че Закнафейн го причаква, но не можеше да разбере защо. Чувстваше се зашеметен от светлината, но още по-смаян се бе почувствал, когато неговият учител не прекъсна битката. Дризт се успокои и се опита да измисли какво да стори — знаеше, че е лишен от зрение и че не може да избяга от клопката. Трябваше да почувства развоя на битката, да се ориентира по звуците и да предвижда посоката на всеки удар.

Той вдигна ятаганите пред тялото си, точно навреме, за да блокира носещия се към него меч, който можеше да раздроби черепа му.

Зак остана изненадан от парирането. Той отскочи и нападна момчето от друг ъгъл, но отново беше спрян.

В този момент, Повелителят на меча изпитваше повече любопитство, отколкото желание да убие младежа и започна да нанася серия от удари. Оръжието му пореше въздуха и можеше да накълца всеки, попаднал в обсега му.

Заслепен, ученикът му отвръщаше всеки път, а ятаганите му парираха всяко замахване.

— Измяна! — закрещя Дризт, а главата му продължаваше да се пръска от болка — от ярката светлина, още избухваща пред очите му. Разбираше, че не може вечно да се отбранява от легнало положение. Той блокира поредната атака на своя учител, опита се да си възвърне равновесието и да заеме удобна позиция.

Но болката го прониза отново. На прага на силите си, Дризт отново се строполи върху камъка, а единият от ятаганите се изплъзна от ръката му. Зак приближаваше и момчето яростно замахна към него.

Повелителят на меча изби и втория ятаган.

— Измяна! — отново изрева момчето. — Толкова ли мразиш да губиш?

— Нима не проумяваш? — крещеше Зак. — Да загубиш, значи да умреш! Можеш да спечелиш хиляда битки, но ще загубиш само една!

Той насочи меча си към гърлото на младежа. Трябваше му един-единствен добре премерен удар. Трябваше да го стори — да се смили над него — преди да е попаднал под влиянието на учителите от Академията.

Зак запрати меча си надалече, сграбчи момчето за дрехата и го изправи на крака.

Стояха така — лице в лице, почти не се виждаха от ярката светлина и никой не смееше да наруши тишината в този напрегнат миг. След известно време, магията на ахатовото топче започна да отслабва и в стаята стана по-поносимо. И наистина, учителят и ученикът се видяха в различна светлина.

— Една от хитрините на жриците на Лот — обясни Зак. — Винаги имат под ръка по една такава магия за призоваване на светлина — усмихна се малко пресилено той, в опит да успокой гнева на момчето. — Смея да кажа, че и аз съм използвал, повече от няколко пъти, тази магия срещу тях, дори и срещу върховни жрици.

— Измяна — за трети път изръмжа Дризт.

— Такава е природата ни — отвърна Зак. — Ще разбереш.

— Такава е твоята природа — озъби се момчето. — Ти се хилиш, когато говориш за убийствата на жрици на Кралицата на Паяците. Толкова ли ти харесва да убиваш? Да убиваш мрачни елфи?

Зак не можеше да намери отговор на обвинението на своя ученик. Думите на Дризт го нараниха дълбоко. Звучаха правдоподобно и той осъзна, че тази негова слабост — удоволствието, което изпитваше, когато убиваше жрици на Лот — беше просто страхлив начин да се пребори със собственото си неудовлетворение.

— Ти щеше да ме убиеш — без да увърта каза младежът.

— Но не го сторих — строго му отвърна Зак. — Сега си жив и ще постъпиш в Академията, където ще ти забият нож в гърба, защото си прекалено заслепен за реалността, която ни заобикаля в този свят; защото отказваш да приемеш истинската същност на мрачните елфи. А може и да се превърнеш в един от тях — изръмжа Повелителят на меча. — И в двата случая, този Дризт До’Урден, когото познавам, ще е мъртъв.

Лицето на неговия ученик се изкриви. Момчето не можеше да намери думи, с които да оспори твърденията на Закнафейн. Почувства как кръвта му изстива, въпреки, че сърцето му бушуваше. Дризт се отдалечи, без да сваля очи от своя учител дълго време.

— Върви тогава, Дризт До’Урден! — извика след него Зак. — Върви в Академията и се наслади на славата, която ще ти донесат твоите умения. Но те носят и последствия. Помни — винаги има последствия!

Закнафейн се оттегли в покоите си. Вратата се затръшна зад него, сякаш предвещаваше край. Зак се обърна към нея, но видя само студения камък.

— Върви тогава, Дризт До’Урден — тихо проплака той. — Отиди в Академията и опознай истинската си същност.

Рано на другата сутрин пристигна Дайнин, за да отведе своя брат. Дризт бавно напусна тренировъчната зала. През няколко крачки се обръщаше назад, за да види дали Зак няма да изскочи и да го нападне или просто да му пожелае „На добър час.“

Но в сърцето си усещаше, че учителят му няма да дойде.

Младежът си мислеше, че са станали приятели, че връзката, възникнала помежду им, е била нещо много повече от няколко урока и игра с мечовете. Нямаше отговори на въпросите, които се въртяха из главата му, а мрачният елф — неговия учител през последните пет години — не можеше да му предложи нищо повече.

— Светлината се издига по Нарбондел — отбеляза Дайнин, когато излязоха на терасата. — Не бива да закъсняваме за първия ти ден в Академията.

Дризт погледна към безбройните цветове и форми на Мензоберанзан.

— Какво е това място? — прошепна той, осъзнал колко малко знае за родната си земя, която се простираше отвъд пределите на дома До’Урден.

Докато си стоеше там, го връхлетяха думите на Зак — неговият гняв. Напомниха му за собственото му незнание и за черния път, който му предстоеше да измине.

— Това е светът — отвърна Дайнин, въпреки че въпроса на Дризт беше реторичен. — Не се притеснявай, втори сине — изсмя се той и стъпи върху перилата. — В Академията ще узнаеш всичко за Мензоберанзан. Ще разбереш какъв си и какъв е твоят народ.

Казаното от Дайнин обезпокои младежа. Може би му напомни за мъчителния сблъсък с мрачния елф, на когото имаше най-голямо доверие — от това се страхуваше най-много. Дризт повдигна рамене, примири се, последва своя брат през перилата и плавно се спуснаха на двора — беше направил първата си крачка по черния път.

Нечии очи внимателно следяха как Дайнин и Дризт напуснаха дома До’Урден.

Притихнал, Алтън ДеВир стоеше встрани от една огромна гъба и наблюдаваше дома така, както го бе правил всеки ден през последната седмица.

Даермон Н’а’шезбаернон — деветият дом на Мензоберанзан. Домът, който беше отнел живота на неговата матрона, на сестрите, братята му и на всеки, който носеше името ДеВир… с изключение на него.

Алтън си припомни дните в дома ДеВир и матрона Джинафий — как събираше членовете на семейството, за да обсъдят стремежите си. Когато унищожиха дома му, той беше едва ученик, но сега много по-добре разбираше тогавашните времена — за двайсет години беше придобил доста опит.

Джинафий беше най-младата от всички матрони на управляващи фамилии и имаше неограничени възможности. Но веднъж беше помогнала на един страж — гном. Беше използвала могъществото си, определено й от Лот, за да спре мрачните елфи, обсадили дребничките същества в подземията отвъд Мензоберанзан. И го бе сторила, защото желаеше смъртта на един-единствен мрачен елф от тези нападатели — магьосник, син на третия дом в града — домът, набелязан като следваща жертва на ДеВир.

Кралицата на Паяците възрази срещу оръжията, които бе използвала Джинафий, а подземните гномове бяха най-омразният враг на мрачните елфи. Така Джинафий беше низвергната от Лот, а домът ДеВир — обречен на смърт.

Алтън беше прекарал двайсет години в опити да разбере кои са враговете му — кое е това семейство, което се възползва от грешката на майка му и изкла всичките му роднини. Бяха изминали двайсет дълги години, докато СиНафей Хюнет не го бе приела в дома си и не бе сложила край на търсенията му така мигновено, както бяха започнали. Сега, докато наблюдаваше дома на виновника, Алтън знаеше едно нещо със сигурност — за тези двайсет години гневът му не беше утихнал.