Градът на мрака

17 Завръщане у дома

Вторият син на До’Урден се дипломира навреме, тържествено и с най-големи почести в целия клас. Вероятно матрона Малис бе разговаряла с подходящите мрачни елфи, за да смекчи вината му и да не бъде наказан, ала Дризт предполагаше, че присъстващите на Церемонията по Завършването просто не бяха забелязали неговото отсъствие.

Той премина през украсената порта на дома До’Урден, привлече погледите на редовата войска и застана под голямата тераса на сградата.

— Е, каквото и да става, аз съм си вкъщи — въздъхна той.

След случилото се в леговището на драйдера, Дризт често се питаше дали някога отново ще възприеме дома До’Урден като свой дом. Но матрона Малис го очакваше и трябваше да побърза — не биваше да закъснява.

— Хубаво е, че се завърна у дома — поздрави Бриса своя брат, когато го видя да се издига над парапета на терасата.

Редом до сестра си, Дризт неуверено прекрачи през главния вход на сградата. Опитваше се да се почувства сигурен сред всичко, което го заобикаляше. У дома, така бе казала Бриса, но в този момент това място му изглеждаше толкова непознато, колкото и Академията през първия учебен ден. За дългия живот на мрачните елфи, десет години не бяха много, но за младия боец това отсъствие бе достатъчно, за да го откъсне от родния му дом.

Мая се присъедини към тях в големия коридор, водещ към фоайето на параклиса.

— Принц Дризт, добре дошъл — приветства го тя. Дризт не можа да определи дали в думите й се съдържаше сарказъм или не. — Научихме за високите ти постижения в Мелей-Магтеър. Твоите умения са чест и гордост за дома До’Урден! — въпреки сериозността на казаното, Мая не се стърпя и се изкикоти подигравателно. — Радвам се, че не стана храна за драйдерите.

Свирепият поглед на Дризт бързо стопи усмивката й.

Мая и Бриса се спогледаха разтревожени. Те знаеха как Виерна бе наказала втория син на До’Урден и как впоследствие матрона Малис бе изляла яростта си върху него. Двете сестри хванаха дръжките на змийските камшици, готови да ги измъкнат — не знаеха каква глупост може да стори опасният им по-малък обхват.

Но нито матрона Малис, нито върховните жрици бяха причина Дризт да внимава при всяка своя стъпка. Той знаеше къде му е мястото и какво трябва да направи, за да е доволна матроната. Но в това семейство имаше един друг мрачен елф и той изпълваше душата на младежа с безпокойство и гняв. От всичките му роднини само Закнафейн се представяше за такъв, какъвто не беше. По пътя към параклиса Дризт се озърташе притеснено във всеки страничен коридор. Чудеше се кога ли щеше да се появи Повелителят на меча?

— След колко дни заминаваш, за да се включиш в патрулите? — прекъсна размислите му Мая.

— Три — отвърна разсеяно Дризт, а очите му се стрелкаха от сянка на сянка.

Ето, че стигнаха до входа на преддверието, а от Зак нямаше и следа. Сигурно беше вътре, близо до Малис.

Бриса постави ръката си върху резето на вратата, после рязко се обърна към своя брат и студено го сгълча:

— Разбрахме за провинението ти по време на церемонията.

Дризт не бе изненадан от този изблик. С времето беше свикнал, че върховните жрици на Кралицата на Паяците често изпускаха нервите си по този начин.

— Не можа ли просто да се насладиш на удоволствията на церемонията? — допълни Мая. — Имахме късмет, че повелителката и матроната на Академията бяха прекалено възбудени, за да забележат постъпката ти. Щеше да посрамиш дома ни!

— Заради теб Лот можеше да се откаже от матрона Малис — побърза да добави Бриса.

Най-доброто, което бих могъл да сторя за нея — помисли си Дризт. Той бързо пропъди тази мисъл, припомняйки си обезпокояващия факт, че Бриса умее да чете мисли.

— Да се надяваме, че не е успял — злобно подхвърли Мая. — Опасността от война тегне във въздуха!

— Знам къде ми е мястото — увери ги Дризт и се поклони ниско. — Простете ми, сестри мои, и знайте, че истината за света на мрачните елфи се разкрива бързо пред неопитните ми очи. Никога отново не ще разочаровам дома До’Урден!

Жриците бяха толкова доволни от думите на Дризт, че не забелязаха двусмислието им. Вторият син не искаше да злоупотребява със своя късмет, промъкна се между сестрите си, пристъпи във фоайето и с облекчение забеляза отсъствието на Закнафейн.

— Слава на Кралицата на Паяците! — извика Бриса след младия воин.

Дризт спря и се обърна към нея, за да я погледне в очите. После се поклони за втори път.

— Слава… — промърмори той.

Зак се прокрадваше зад малката групичка и не изпускаше от очи всяко движение на младия До’Урден — опитваше се да разбере какво му е коствало десетилетието, прекарано в Академията.

Нямаше я усмивката, която някога огряваше лицето на Дризт. Закнафейн предполагаше, че и онази невинност, която правеше този мрачен елф различен от всички останали в Мензоберанзан, също е изчезнала.

Повелителят на меча се отпусна тежко на стената в един страничен коридор. Беше доловил само отделни части от разговора в преддверието, но най-ясно си спомняше как Дризт сърдечно бе отвърнал на възхвалата, която Бриса отдаде на Кралицата на Паяците.

— Какво направих? — запита се Закнафейн.

Той надникна зад завоя към главния коридор и фоайето, но вратата му беше затворена.

— Наистина, когато погледна този мрачен елф — този боец! — когото ценях повече от всичко, започвам да се срамувам от своята страхливост — с мъка промълви Зак. — Нима можех да спася нещо от онова, с което се е простил Дризт?

Той плавно изтегли красивия меч от ножницата си и прокара чувствителните си пръсти по острието му.

— Щеше да си още по-прекрасен, пропит с кръвта на Дризт До’Урден, непозволил на този свят, нашия свят, да вземе поредната си жертва, ако бе освободил това момче, ако му бе спестил безкрайните мъки на този живот!

Зак сниши острието към земята и въздъхна:

— Но аз съм страхливец. Провалих се в единственото начинание, което щеше да внесе смисъл в жалкото ми съществуване. Вторият син на дома До’Урден е жив — така изглежда, но Дризт До’Урден — моят любим ученик, моята „Ловкост“ — отдавна не е измежду живите.

Повелителят на меча погледна назад към мястото, към празнината, където бе стоял Дризт, а изражението му се изкриви от мъка.

— И все пак, този измамник е жив… „Мрачен войн“…

Острието падна със звън на каменния под. Зак зарови лице в дланите си — единственото убежище, което той, Закнафейн До’Урден, някога бе познавал.

На следващия ден Дризт се опитваше да си почине в спокойствието на своята стая и да стои настрана от близките си. Последния път, когато я видя, Малис го бе отпратила, без да каже и дума — младежът не искаше пак да се срещат. Нямаше какво да каже и на сестрите си, Бриса и Мая; страхуваше се, че рано или късно те ще прозрат истинския смисъл в безспирния поток на светотатствените му отговори. Но най-много от всички Дризт не искаше да среща Закнафейн — учителят, в когото бе виждал своето спасение от заобикалящата го реалност, единствената му светлина в мрака на Мензоберанзан.

Вторият син на До’Урден вярваше, че се е излъгал и в него.

На втория ден, откакто се бе завърнал, когато Нарбондел, часовникът на града, отбеляза настъпването на новия цикъл, вратата на малката стаичка се отвори и Бриса влезе в нея.

— Матрона Малис те вика — ухили се злобно тя.

Хиляди мисли запрепускаха в главата на Дризт, докато взимаше ботушите си и последва сестра си надолу по коридорите към параклиса. Дали Малис и останалите не бяха разбрали за истинското му отношение към нечестивото им божество? Какви ли наказания го чакаха? Несъзнателно Дризт погледна към паяците, изваяни по сводестия вход на параклиса.

— Би трябвало по-добре да познаваш това място и да се чувстваш по-спокоен тук! — смъмри го Бриса, когато забеляза притеснението му. — В този дом е събрано цялото величие на нашия народ.

Дризт сведе поглед, без да отговаря; много внимаваше дори да не си помисля за язвителните отговори, насъбрали се в душата му… Когато влязоха в параклиса, притеснението му се удвои. Пред матроната-майка, както подобава, бяха застанали Ризен, Мая и Закнафейн; отстрани до тях бяха Дайнин и Виерна.

— Всички сме тук — оповести Бриса и зае мястото си до матроната.

— На колене! — изкомандва Малис и цялото семейство се подчини на думите й.

Тя бавно закрачи покрай тях и всеки свеждаше погледа си, когато великата матрона минеше покрай него, в знак на уважение или просто от възпитание.

Малис спря до Дризт.

— Притеснява те присъствието на Дайнин и Виерна — заяви тя, а Дризт надигна очите си към нея. — Още ли не си разбрал изкусните похвати, благодарение на които оцеляваме?

— Мислех си, че ще продължат да преподават — обясни Дризт.

— Това няма да е в наша полза — отвърна Малис.

— Присъствието на повелителка и повелител в Академията не ни ли осигурява повече предимство сред другите домове? — осмели се да попита Дризт.

— Да, така е — отвърна Малис, — но силата ни няма да е събрана на едно място. Чул ли си нещо за предстоящата война?

— Чух разни подмятания, че над нас е надвиснала опасност — каза Дризт и погледна към Виерна, — но само това.

— Чул си подмятания?! — ядоса се Малис — синът й не проумяваше значимостта на проблема. — Малко домове успяват да разберат толкова много преди да са ги нападнали! — Тя се обърна към всички присъстващи в залата и заяви. — В слуховете винаги се крие някаква истина.

— Кой? — попита Бриса. — Кой е домът, имащ смелостта да заговорничи срещу До’Урден?

— Със сигурност не е по-низш от нас — обади се Дайнин, без да е поискал разрешение да говори и без да са го попитали.

— Откъде знаеш? — попита Малис, без да го сгълчи за проявената наглост.

Матроната знаеше, че Дайнин е от голямо значение за дома До’Урден и че участието му в този разговор също ще е от полза.

— Нашият дом е девети в града — обясни Дайнин, — но в нашите редици има четири върховни жрици; две от тях са били повелителки в Арах-Тинилит. Също така, разполагаме и с двама бивши преподаватели от Мелей-Магтеър — първият син погледна към Зак, — а Дризт се дипломира с най-големи почести в училището за бойци. Войниците ни наброяват почти четиристотин — всичките са много изкусни и са влизали в битка. Малко са домовете, които могат да се похвалят с такива постижения.

— Какво имаш предвид? — остро попита Бриса.

— Ние сме деветият дом — засмя се Дайнин, — но малцина от управляващите могат да ни победят…

— И нито един от домовете с по-малко влияние — довърши мисълта му матрона Малис. — Имаш добра преценка, първи сине. И аз стигнах до същите заключения.

— Един от първите домове се страхува от До’Урден — добави Виерна. — И ще му се наложи да ни премахне, за да защити влиянието си.

— И аз така мисля — отвърна Малис. — Макар че такива случай не се срещат много често; обикновено войните между семействата се предизвикват от по-нисш дом, който се стреми да се издигне в йерархията на града.

— Трябва да сме много предпазливи — каза Бриса.

Дризт внимателно слушаше разговора им и се опитваше да проумее цялата ситуация, без да изпуска Закнафейн от очи — мрачният елф бе застанал отпуснат, леко наклонен на една страна. Какво ли мислеше коравосърдечният Повелител на меча за всичко това? Дризт се замисли. Дали мисълта за такава война не го вълнуваше? Дали не го вълнуваше възможността да убие още мрачни елфи?

Каквито и да бяха чувствата на Закнафейн, на лицето му нямаше и следа от тях. Той стоеше тихо и както изглеждаше дори не слушаше разговора.

— Не може да е домът Баенре — промълви Бриса, а гласът й звучеше сякаш се молеше някой да потвърди думите й. — Със сигурност още не сме заплаха за тях!

— Да се надяваме, че си права — мрачно заяви Малис, припомняйки си своето посещение в управляващия дом. — Има вероятност да е някой от по-слабите домове над нас, някой, който се притеснява от нестабилното си положение. Не успях да намеря уличаваща информация срещу никого, затова трябва да сме подготвени за най-лошото. Това ме накара да повикам Виерна и Дайнин при себе си.

— Ако можехме да научим повече за врагове ни… — несъзнателно започна Дризт.

Всички насочиха погледите си към него. Беше достатъчно невъзпитано, че първият син бе проговорил без разрешение, но сега посмя да се намеси и вторият, едва завършил Академията — тази постъпка беше позор за фамилията.

В този момент, матрона Малис искаше да чуе всяко мнение, затова остави и този изблик да отмине безнаказано.

— Продължавай! — подтикна го тя.

— Ако разберем кой е домът, който заговорничи срещу нас — тихо промълви Дризт, — не бихме ли могли да го разобличим?

— С каква цел? — озъби се срещу него Бриса. — Конспирация без предприети действия не е престъпление.

— Не можем ли да използваме някаква причина? — продължи Дризт, събрал скептичните погледи на всички в залата, с изключение на Зак. — Ако сме по-силните, нека врагът се предаде без битка. Така домът До’Урден ще получи заслуженото си място в йерархията на града и с това ще се сложи край на заплахата от по-слабия дом.

Малис сграбчи Дризт за плаща и го изправи на крака.

— Ще ти простя за глупостта — изръмжа тя. — И този път!

Тя пусна Дризт и всички съсредоточиха мълчаливите си, обвинителни погледи върху младия воин.

Изражението на Зак, обаче, отново се различаваше от това на останалите в залата. И наистина, той бе сложил ръка пред устата си, за да прикрие своя смях. Все пак в този младеж явно бе останала частица от онзи Дризт До’Урден, когото бе познавал някога. Надяваше се Академията да не е успяла напълно да поквари духа на мрачния елф.

Малис фучеше напред-назад около останалата част от семейството, а в очите й бушуваха ярост и страст.

— Не бива да се страхуваме! Сега — извика тя и вдигна високо тънкия си показалец, — трябва да мечтаем! Ние сме домът До’Урден, Даермон Н’а’шезбаернон, и притежаваме сила, неизвестна на първите домове. Ние ще сме непредвидимата реалност в тази война. Наши са всички предимства! Девети дом? — разсмя се тя. — Скоро ще се превърнем в осми.

— Ами патрулът? — прекъсна я Бриса. — Можем ли да изпратим втория син сам и незащитен?

— Патрулът ще бъде едно от първите ни предимства — отвърна убедително матроната. — Дризт ще замине, а в групата му ще има поне четирима представители на управляващите фамилии.

— Някой от тях може да го нападне — опасяваше се Бриса.

— Няма! — увери я Малис. — Бъдещите ни врагове няма да се разкрият толкова лесно, прекалено рано е. А ако някои реши да го убие, ще трябва да се справи с двама До’Урден.

— Двама? — учуди се Виерна.

— Лот отново ни показа своето благоразположение — обясни Малис. — Водач на патрулната група ще бъде Дайнин.

При тази новина, очите на първия син блеснаха.

— Тогава има вероятност убийците в този сблъсък да се окажем аз и Дризт — доволно промълви той.

Усмивката от лицето на матроната изчезна.

— Никой няма да нападате без мое разрешение — предупреди ги тя, а смразяващият й глас подсказа на Дайнин какви щяха да бъдат последствията, ако не се подчинява на думите й. — Както направи ти, преди доста време.

Дризт усети, че тя намеква за Налфейн, убитият му брат. Майка му знаеше! И не бе наказала своя син-убиец по никакъв начин. Дризт вдигна ръка, за да прикрие ужасът, който се изписа на лицето му и, който можеше да му причини само неприятности.

— Ще отидеш там, за да се научиш да помагаш на твоя брат — продължи Малис. — Дризт също ще бъде там, за да ти помага. Не проигравай предимството ни, само заради удоволствието от едно убийство — бялото й като слонова кост лице отново се озари от зловеща усмивка. — Но ако узнаеш нещо за врага…

— Ако ти се удаде удобен случай… — довърши Бриса.

Жрицата веднага отгатна злите помисли на своята майка и й се усмихна дяволито. Матроната я погледна одобрително. От Бриса щеше да стане отличен наследник.

На лицето на Дайнин се разля широка и похотлива усмивка. Нищо не му доставяше повече удоволствие от възможността да извърши убийство.

— Тогава вървете, мое семейство — каза Малис. — И помнете: врагът не ни изпуска от погледа си, следи всяко наше движение и изчаква подходящия момент, за да нанесе своя удар.

Както винаги, Повелителят на меча напусна параклиса пръв, но за разлика от друг път походката му беше по-бодра. И не предстоящата война съживяваше стъпките му, макар че мисълта, че ще убие някоя върховна жрица определено го радваше. Зак се чувстваше обнадежден от наивността, която бе проявил Дризт, от погрешните му разбирания за общото благо на мрачните елфи.

Младият воин видя как Закнафейн напуска параклиса и си помисли, че бързата крачка е израз на желанието му да убива. Двоумеше се дали да последва Повелителя на меча и да се изправи лице в лице с него или да остави всичко така, да го подмине мълчаливо, както правеше с повечето нередности в заобикалящия го свят. Матрона Малис отне правото му на избор като застана на пътя на Дризт и го задържа в параклиса. Когато останаха сами, тя го предупреди:

— На теб ще ти кажа само едно нещо. Разбра каква е задачата, която ти възложих. Няма да търпя провали!

Гласът й беше толкова силен, че накара Дризт да се отдръпне назад.

— Пази брат си — злокобно го предупреди тя, — или ще оставя Лот да съди постъпките ти.

Вторият син разбра смисъла на думите й, но матроната реши да си достави удоволствие и да му го каже направо, без да увърта.

— Няма да ти хареса да изживееш остатъка от живота си като драйдер.

Мълния разцепи спокойните черни води на езерото и обгори главите на приближаващите се водни тролове. В подземието отекваха звуците на битка. Дризт беше приклещил едно от чудовищата — дръгливци, така ги наричаха — на един малък полуостров и му пречеше да се върне във водата. Обикновено когато един мрачен елф се изправеше срещу воден трол — елфът нямаше никакъв шанс, но през последните седмици всички бяха забелязали, че Дризт не е обикновен мрачен елф.

Дръгливецът нападна, без да осъзнава опасността. С един зашеметяващ удар младият До’Урден отсече протягащите се ръце на създанието. После побърза да го убие — знаеше достатъчно за възстановителните способности на тези тролове.

Изведнъж, точно зад гърба му от водата изплува друг дръгливец. Войнът очакваше да се случи нещо подобно и се престори, че не забелязва приближаващия се трол. Беше съсредоточил всичките си усилия напред — продължаваше да нанася дълбоки рани в осакатеното, но в никакъв случай беззащитно, тролско тяло.

Точно когато чудовището зад Дризт бе готово да забие ноктите си в него, младият боец падна на колене и извика:

— Сега!

Притихнала в сенките, в подножието на малкия полуостров, пантерата не се поколеба да нападне. Един голям скок бе достатъчен на Гуенивар, за да заеме позиция. Котката отскочи, тежко се стовари върху нищо неподозиращия дръгливец и сложи край на живота му преди съществото да е отвърнало на атаката й.

Дризт уби своя трол и се обърна, за да се наслади на добрата работа, свършена от пантерата. Той протегна ръка и голямата котка завря муцуната си в нея. Колко добре се познаваха само, помисли си младият До’Урден.

Поредната мълния разцепи въздуха. Този път беше на близко разстояние от Дризт и успя да заслепи очите му.

— Гуенивар! — извика Масой Хюнет, който хвърляше огнените кълба. — Ела тук!

Преди да се подчини на командата, пантерата успя да се отърка в крака на Дризт. Не след дълго той си възвърна зрението и тръгна в друга посока — не искаше да става свидетел на пороя от ругатни, който се изсипваше върху Гуенивар всеки път, когато работеха заедно.

Масой гледаше към отдалечаващия се До’Урден и му се прииска да хвърли трета мълния — този път право в тила му. Магьосникът Хюнет забеляза и силуета на Дайнин, който бе застанал встрани и не ги изпускаше от погледа си.

— Кога най-накрая ще разбереш какво означава лоялност! — изръмжа Масой на Гуенивар.

Твърде често пантерата го изоставяше, за да се бие с Дризт. Хюнет осъзнаваше колко идеално се допълваха котката и войнът, но също така знаеше и колко уязвими бяха магьосниците по време на заклинание. Той искаше Гуенивар да бъде до него и да го защитава от враговете му, хвърли още един поглед към Дайнин — и от разни „приятели“.

Масой захвърли статуетката на земята.

— Махай се! — изкомандва той на пантерата.

В далечината, Дризт се бе заел с още един дръгливец, но бързо се справи и с него. Масой поклати глава, докато го наблюдаваше как майсторски владее меча. С всеки изминал ден силата на този До’Урден все повече нарастваше.

— Дано по-скоро пожелаеш смъртта на Дризт, Матрона СиНафей — прошепна Масой.

Младият магьосник не беше сигурен колко още ще е в състояние да изпълни тази задача. Дори се съмняваше, че въобще е способен да победи мрачния войн.

Дризт покри очите си, за да запали една факла, с която да обгори раните на мъртвия трол. Единствено огънят не позволяваше на троловете да регенерират, дори и след като бяха погребани.

Вторият син на До’Урден забеляза, че и другите битки бяха приключили. По целия бряг на езерото пламтяха огнени факли. Той се замисли дали другите дванайсет членове на патрула бяха живи, макар че не беше съвсем сигурен дали наистина го интересуваше.

Винаги имаше мрачни елфи, готови да заемат местата им. За Дризт бе важно само, че единственият му истински другар бе жив и здрав и се намираше у дома си в Звездната равнина.

— Сформирайте охраната! — отекна командата на Дайнин, а робите, гоблините и орките се разпръснаха, за да търсят тролски скъпоценности и да спасят каквото е останало от мъртвите дръгливци.

Когато пламъците погълнаха подпаления воден трол, Дризт потопи факлата си в черните води на езерото и остана неподвижен за миг, докато очите му привикнат с тъмнината.

— Още един ден — спокойно каза той. — Още един сразен враг.

Харесваше му да охранява тунелите. Допадаше му вълнението от това да живее на ръба на опасността, а също и мисълта, че сега използваше оръжията си, за да побеждава зли чудовища.

Но дори и тук Дризт не можеше да избяга от апатията, обзела живота му, от абсолютното примирение, което бележеше всяка негова стъпка. И въпреки че се бореше с ужасите на Подземния мрак, че убиваше чудовищата по необходимост, Дризт не можеше да забрави за срещата в параклиса на дома До’Урден.

Той знаеше, че много скоро ще се наложи отново да използва ятаганите си, но този път, за да ги забива в телата на мрачни елфи.

Закнафейн се загледа над Мензоберанзан, както правеше често, когато Дризт патрулираше извън града. Повелителят на меча се раздвояваше между желанието си да се измъкне от дома и да се бие на страната на Дризт, и надеждата, че патрулът ще се завърне с новината, че той е мъртъв. Запита се дали някога ще разбере как трябва да постъпи с най-малкия До’Урден? Беше му ясно, че не може да напусне дома. Малис следеше действията му изкъсо; усещаше, че той страда за Дризт и определено не одобряваше това. Тя често бе използвала Закнафейн като любовник, но освен това не ги свързваше нищо друго.

Той си припомни какви ожесточени спорове бяха водили двамата — той и Малис, преди няколко века заради Виерна — другото дете, което бяха заченали заедно. Но тя беше жена, съдбата й беше предопределена още от самото й раждане, и Зак не можа да стори нищо, за да спре вредата, която щеше да й нанесе завладяващата религия на Кралицата на Паяците.

Дали Малис не се страхуваше, че той може да повлияе повече на едно момче? Очевидно се страхуваше, макар че сам Закнафейн не беше сигурен дали опасенията й са основателни, не можеше да прецени дали би могъл да повлияе на втория син на До’Урден.

Сега гледаше над града и мълчаливо се озърташе, очакваше завръщането на патрула. Искаше да види Дризт жив и здрав, но дълбоко в себе си се надяваше някое чудовище, спотайващо се в сенките на Подземния мрак, да сложи край на мъките на това момче.

18 Задната стаичка

— Добра среща, Безлики — каза върховната жрица, избута Алтън и нахлу в личните му покой в Сорсъри.

— Добра да е, повелителко Виерна — отвърна той и се опита да прикрие страха си.

Виерна До’Урден бе дошла да го види по това време — това не беше чиста случайност.

— Какви дела ви водят тук, каква е причината да ме удостоите с честта на вашето присъствие, учителко от Арах-Тинилит?

— Вече не преподавам — заяви Виерна. — Завърнах се у дома.

Алтън обмисли чутото. Знаеше, че Дайнин До’Урден също е напуснал поста си в Академията.

— Матрона Малис събира семейството си — продължи жрицата. — Носят се слухове, че се готви война. Трябва и вие да сте ги чули, нали?

— Брътвежи — измънка Алтън.

Беше започнал да разбира каква е причината за посещението на Виерна. Безликият беше участвал в заговора срещу ДеВир — беше се опитал да убие Алтън! Сега, когато из Мензоберанзан се носеха слуховете за предстояща война, матрона Малис подновяваше мрежата си от шпиони и убийци.

— Знаеш ли нещо? — строго попита Виерна.

— Чух, но много малко — въздъхна Алтън. Трябваше много да внимава, за да не разгневи върховната жрица. — Но не беше достатъчно, за да го докладвам пред вашия дом. Дори не подозирах, че е замесен, докато не ми го съобщихте — Безликият се надяваше Виерна да не е направила едно от онези заклинания за разкриване на лъжи, което да й подскаже, че той не казва истината.

Жрицата се успокои, очевидно доволна от получения отговор.

— Ослушвай се наоколо, Безлики — каза му тя. — Аз и брат ми напуснахме Академията. Сега ти си целият ни източник на информация от това място.

— Но… — запелтечи Алтън.

Виерна вдигна ръка към магьосника, за да го накара да спре.

— Знаем, че предишното ни обещание не беше спазено — каза тя и се поклони — нещо, което една жена рядко правеше пред един мъж от мрачните елфи. — Матрона Малис искрено съжалява, че мехлемът, който вие получихте за убийството на Алтън ДеВир, не е подействал и възстановил лицето ви.

Като чу това магьосникът за малко да се задави. Сега разбираше защо преди трийсет години някакъв непознат вестител бе донесъл бурканче с целебен мехлем. Загърнатата в мантия фигура е била служител на До’Урден, дошъл да му се отплати за убийството на Алтън! Но разбира се той дори не бе изпробвал мазилото. Ако беше опитал, току-виж с неговия късмет лекарството щеше да подейства и да възвърне истинското му лице; лицето на Алтън ДеВир.

— Този път, когато ви се отплащаме, няма да ви подведем — продължи Виерна.

Безликият почти не я слушаше — беше погълнат от иронията на събитията.

— Домът До’Урден притежава могъщ магьоснически жезъл, но не и достатъчно велик магьосник, който да го използва. Оръжието принадлежеше на моя брат, Налфейн, който загина в победоносната битка срещу ДеВир.

Алтън искаше да я удари, макар че не беше толкова глупав.

— Ако можете да разберете кой е домът, който готви преврат срещу До’Урден, жезълът ще ви принадлежи — обеща му тя. — Едно истинско съкровище — за една дребна услуга.

— Ще направя всичко по силите си — беше единственият отговор, който можеше да даде Безликият, на такова примамливо предложение.

— Това е всичко, което матрона Малис желае от вас — заяви Виерна и си тръгна, достатъчно убедена, че домът До’Урден си е спечелил верен съюзник в Академията.

По-късно същата вечер, когато беше посетен от неговата матрона-осиновителка, Алтън развълнувано й съобщи:

— Дайнин и Виерна До’Урден са напуснали постовете си в Академията!

— Вече научих — отвърна СиНафей Хюнет.

Тя огледа с погнуса обгорената и разхвърляна стая; накрая седна на една малка масичка.

— Това не е всичко — побърза да добави той — не искаше СиНафей да остане разочарована, че я е притеснил, за да й съобщи стара вест. — Днес имах посетител — Виерна До’Урден!

— Тя подозира нещо? — изрева матроната.

— Не, не! — успокои я Алтън. — Тъкмо обратното! Семейство До’Урден иска да бъда техен шпионин, както някога са вербували Безликия, за да ме убие.

СиНафей за миг не можа да повярва на ушите си, после се запревива от смях:

— Ах, какви са превратностите на съдбата — радостно изкрещя тя.

— Чух, че Дайнин и Виерна са били изпратени в Академията, само за да наблюдават как върви обучението на по-малкия им брат Дризт — отбеляза Алтън.

— Много добро прикритие — заяви СиНафей. — Виерна и Дайнин — шпионите на амбициозната Малис. Поздравявам я искрено.

— Сега подозират, че ги грози война — каза седящият срещу своята матрона магьосник.

— Да, така е — съгласи се тя. — Масой е в патрулите заедно с Дризт, но домът До’Урден е успял да внедри и Дайнин като ръководител на групата.

— Значи Масой е в опасност — предположи Алтън.

— Не. Домът До’Урден не знае, че Хюнет са заговорниците срещу него, в противен случай нямаше да те използва като свой информатор. Матрона Малис знае кой си.

Лицето на Алтън се сгърчи от ужас.

— Не, не истинската ти самоличност — изсмя се тя. — Тя познава Безликия като Гелруус Хюнет, а не би дошла при един Хюнет, ако подозираше, че домът ни крои нещо.

— Значи сме изправени пред великолепната възможност да изпратим дома До’Урден по дяволите! — изкрещя Алтън. — Ако набедя друг дом, дори и Баенре, позициите ни ще се затвърдят — изкиска се той, обмисляйки възможностите. — Малис ще ме възнагради с могъщ жезъл — оръжие, чиято сила ще използвам срещу нея, когато настъпи подходящият момент.

— Матрона Малис — строго го поправи СиНафей — това, че скоро двете семейства щяха да влязат във война не даваше основание на мъжа да показва такова неуважение към една матрона. — Нима мислиш, че ще я измамиш по този начин?

— Когато Виерна, върховната жрица, дойде отново при мен…

— Никога няма да предаваш такава важна информация на по-низша жрица, глупав ДеВир. Ще се срещнеш лично с матрона Малис, най-страшния ни враг. Но ако тя прозре лъжите ти, знаеш ли какво ще се случи с окаяното ти тяло?

Алтън преглътна шумно.

— Готов съм да поема риска — каза той и кръстоса решително ръцете си.

— А помисли ли за дома Хюнет? Какво ще се случи с нас, ако Малис разбере истината? — попита СиНафей. — Какво ли ще спечелиш, когато узнае самоличността ти, Безлики?

— Разбирам — унило промълви Алтън, без да може да опровергае правотата на своята матрона. — Тогава какво ще правим? Какво да сторя?

СиНафей вече обмисляше следващите им стъпки.

— Ще се откажеш от поста си. Ще се върнеш в дома Хюнет под моята опека — най-накрая каза тя.

— Но това също може да насочи подозренията на матрона Малис към нас.

— Може би, но по-безопасен начин няма. Ще отида в дома До’Урден, ще се престоря на много ядосана и ще я предупредя да остави на спокойствие членовете на моето семейство. Ако иска да се сдобие с шпионин от моя дом, ще й се наложи лично да дойде при мен и да ми поиска разрешение — макар че този път няма да й дам позволението си — ухили се СиНафей, когато си представи подобна среща. — Дори само гневът и страхът ми могат да накарат и друга, по-влиятелна, фамилия от До’Урден да се обърне срещу тях. И може би не само една, а няколко, в заговор срещу деветия дом — каза тя, въодушевена от новите възможности, който се разкриваха пред семейството й. — Матрона Малис ще трябва доста да помисли и доста да се разтревожи!

Алтън не чу последните й думи. Тревожеше го казаното от нея, че „този път“ няма да даде позволението си.

— А имаше ли предишен? — едва попита той.

— Какво имаш предвид? — СиНафей не разбра за какво говори Безликият.

— Матрона Малис преди идвала ли е при теб? — уплашено продължи Алтън, но трябваше да разбере. — Преди трийсет години Матрона СиНафей разрешила ли е Гелруус Хюнет да стане служител — убиец — на До’Урден, който да унищожи последния останал ДеВир?

Устните на матроната се разтеглиха в широка усмивка, но само за миг. СиНафей преобърна с все сила масата, сграбчи Алтън за дрехите и го придърпа само на сантиметър от разяреното си лице.

— Никога не смесвай личните чувства с политиката! — изръмжа крехката, но очевидно много силно матрона, а в гласа й звучеше открита заплаха. — И никога не ми задавай подобни въпроси!

Тя захвърли Алтън на пода, но не го изпускаше от зоркия си поглед.

През цялото време магьосникът се бе досещал, че е просто пионка в заговора, който подготвяха Хюнет, необходимото звено в предателските планове на СиНафей. Но злобата, която Алтън изпитваше към семейство До’Урден, го караше да забрави унизителното място, което заемаше в този конфликт. Сега, когато пред него се разкриваше истинската сила на матрона Хюнет, той разбра, че е превишил правата си.

В края на горичката от гъби, в южната стена на подземието, се намираше малка, но добре охранявана пещера. Зад обкованите с желязо врати се криеше една стая, в която се събираха осемте управляващи матрони на Мензоберанзан.

По тяхно желание във въздуха се носеше ароматът на стотици благоуханни свещи. Алтън почти половин век бе разучавал пергаментите в Сорсъри и беше свикнал със светлината на свещите, но в тази стаичка се чувстваше някак некомфортно. Той седна на малък, съвсем обикновен стол, запазен за гостите на съвета, на края на една маса с паякообразна форма. Между осемте й мъхнати крака бяха разположени осем трона — за всяка от управляващите върховни жрици — целите украсени в скъпоценни камъни и озарени от пламъците на свещите.

Стаичката се изпълни с матрони, надути и зловещи, които с презрение поглеждаха към мъжа. До Алтън седеше СиНафей. Тя положи ръка на коляното му и му намигна в знак на подкрепа. Нямаше да свика управляващия съвет, ако не знаеше, че новините, които носи са наистина от голямо значение. Осемте матрони смятаха, че собствените им позиции са достатъчно влиятелни и не обичаха да се събират, освен ако не беше наложително.

Начело на паякообразната маса стоеше матрона Баенре, най-влиятелната фигура в цял Мензоберанзан — древна и съсухрена жена със злобни очи и устни, които никога не се усмихваха.

— Събрахме се, СиНафей — каза Баенре, когато осемте членки на съвета заеха местата си. — Какво те накара да свикаш съвета?

— Искам да обсъдим едно наказание — отвърна шестата матрона.

— Наказание? — объркана повтори Баенре.

Последните години в града на мрачните елфи бяха тихи и спокойни, без злополуки — особено след сблъсъка между Текен’дуис и Фрет. Доколкото първата матрона знаеше — не бе извършено престъпление, което да си заслужава наказанието, или поне нямаше толкова сериозно, което да изисква намесата на управляващия съвет.

— И коя е набедената особа?

— Не е само една — обясни матрона СиНафей и огледа присъстващите — искаше да види доколко са заинтересувани от думите й. — Става дума за един от домовете — направо каза тя — Даермон Н’а’шезбаернон, домът До’Урден.

Няколко от жените ахнаха от изненада и оправдаха очакванията на шестата матрона.

— Домът До’Урден? — попита Баенре, изненадана от намесата на матрона Малис в това обвинение.

Първият дом знаеше, че Малис се ползва с уважението на Кралицата на Паяците и че наскоро До’Урден бяха изпратили двама повелители в Академията.

— Имаш смелостта да обвиниш дома До’Урден, но в какво престъпление? — попита една от присъстващите.

— Да не би да се страхуваш от тях, СиНафей? — почувства се длъжна да попита Баенре.

Няколко матрони изразиха безпокойствието си за дома До’Урден. На всички беше ясно, че Малис желае място в управляващия съвет и че изглежда предопределено да го получи, съдейки по силата на нейния дом.

— Имам основателна причина — настоя СиНафей.

— Но другите изглежда се съмняват — отвърна Баенре. — Ако държиш на репутацията си, по-добре побързай да ни обясниш за какво става дума.

Матрона Хюнет знаеше, че рискува не само репутацията си. В Мензоберанзан фалшивите обвинения и убийството се наказваха по един и същ начин.

— Спомняме си загубата на дома ДеВир — започна тя. — Седем от нас седяха тук редом с матрона Джинафий ДеВир.

— Този дом вече не съществува — припомни й Баенре.

— Разбира се и то по вина на До’Урден — без заобикалки заяви СиНафей.

Този път никой не ахна — шестата матрона бе предизвикала гнева на останалите.

— Как смееш да говориш така? — каза една от тях.

— Трийсет години! — добави друга. — Случилото се беше забравено!

Матрона Баенре им даде знак да замълчат, преди врявата да е прераснала в насилие — нещо, което често се случваше в тази стая.

— СиНафей — процеди тя през зъби. — Не можеш да отправяш такова обвинение. Нямаш право да го разискваш, след като се е случило толкова отдавна! Познаваш законите ни. Ако наистина домът До’Урден е извършил това покушение, както твърдиш, той заслужава възхищението ни, а не присъда. Отстраняването на ДеВир беше извършено перфектно. Този дом вече го няма. Въобще не съществува!

Алтън се размърда разтревожен на стола си. Чувстваше се едновременно отчаян и разгневен, но СиНафей изглежда не се притесняваше — всичко се развиваше идеално, точно както го бе планирала.

— О, напротив, съществува! — изправи се тя и отметна качулката на Алтън. — В лицето на този елф!

— Гелруус? — попита с недоумение Баенре.

— Не, не е Гелруус — отвърна СиНафей. — Гелруус Хюнет почина в нощта на покушението срещу ДеВир. Този мрачен елф — Алтън ДеВир — е приел самоличността му и е заел неговия пост, за да се укрие, за да не бъде преследван и убит от До’Урден!

Баенре прошепна нещо на матроната, седяща от дясната й страна; почака, докато жрицата направи заклинанието, и даде знак на СиНафей да седне на мястото си. После се обърна към Алтън:

— Кажи си името — заповяда тя.

— Аз съм Алтън ДеВир, син на матрона Джинафий — каза елфът, събрал сили от своята истинска самоличност, която толкова дълго бе чакала да бъде разкрита. — Бях ученик в Сорсъри в нощта на нападението на До’Урден.

Баенре погледна към матроната до нея.

— Казва истината — увери я тя.

В стаята се разнесе весел шепот.

— Ето защо свиках управляващия съвет — бързо обясни СиНафей.

— Много добре — каза първата матрона. — Поздравявам те, Алтън ДеВир, за твоята изобретателност и инстинкт за самосъхранение. Проявил си голяма смелост и мъдрост за един мъж. Предполагам и двамата знаете, че управляващия съвет не може да накаже До’Урден за престъпление, което е извършено толкова отдавна. И защо да го правим? Матрона Малис се ползва с уважението на Лот; домът й изглежда доста обещаващ. Трябва да ни изтъкнете по-важна причина, ако наистина желаете неговото наказание.

— Не желая подобно нещо — бързо отвърна СиНафей. — Случилото се преди трийсет години отдавна не е в правомощията на управляващия съвет. Домът До’Урден, мои равни матрони, наистина изглежда обещаващ с четирите върховни жрици, многобройната войска и, да не забравяме, вторият син — Дризт, завършил първи в своя клас.

Петата матрона нарочно бе споменала Дризт. Знаеше, че името му ще засегне матрона Баенре. Нейният любим син, Берг’инйон, девет поредни години се бе класирал зад талантливия млад До’Урден.

— Тогава защо ни безпокоиш? — ядоса се матрона Баенре.

— За да ви помоля да си затворите очите — меко каза тя. — Алтън вече е Хюнет. Взех го под опеката си. Той иска да си отмъсти за стореното срещу семейството му преди години. Той има право да повдигне обвинение.

— А домът Хюнет ще го подкрепи ли? — попита любопитно развеселената Баенре.

— Разбира се! Това е наше задължение!

— Заради отмъщението? Или от страх? — саркастично се обади друга матрона, също развеселена. — На мен ми изглежда сякаш СиНафей Хюнет от дома Хюнет използва този злочест ДеВир за собственото си благо. Домът До’Урден се стреми към по-високи позиции; матрона Малис желае място в управляващия съвет. Това заплашва дома Хюнет може би?

— Наречете го отмъщение или предпазливост. Моето искане — искането на Алтън ДеВир — заслужава да бъде смятано за основателно. За общото ни благо — злобно се подсмихна СиНафей и погледна първата матрона в очите. — Може би за благото на нашите синове в амбициите им за признание.

— Права си — подсмихна се матрона Баенре, макар че смехът й прозвуча повече като кашлица.

Тя подозираше, че една война между Хюнет и До’Урден, ще донесе облаги на всички, но не по начина, по който си го представяше СиНафей. Малис беше величествена матрона и нейното семейство наистина заслужаваше по-висок пост от този на деветия дом в града. Когато войната започнеше, тя най-вероятно щеше да вземе полагащото й се място в управляващия съвет, заемайки трона на СиНафей.

Матрона Баенре обиколи с поглед другите матрони и от обнадеждените им лица разбра, че и те споделяха мислите й. Нека Хюнет получат своята война с До’Урден, която да сложи край на заплахата „матрона Малис“, независимо от победителя. Първата матрона се надяваше тази война да сложи край и на един млад До’Урден, чиято смърт щеше да изтласка нейния син към поста, който му се полагаше.

Накрая матрона Баенре изрече думите, които СиНафей така желаеше да чуе — тихото споразумение на управляващия съвет на Мензоберанзан.

— Този въпрос е приключен, сестри мои — заяви тя и всички около масата кимнаха одобрително. — Прекрасно е, че днес не сме се срещали.

19 Обещания за слава

— Подуши ли следата? — прошепна Дризт и се доближи до пантерата.

Той погали Гуенивар по гърба и по отпуснатите й мускули разбра, че наблизо нямаше опасност.

— Избягали са — загледа се в празния коридор, простиращ се пред тях. — „Гадни гномове“, така ги нарече брат ми, когато открихме следите им край езерото — Дризт прибра ятагана си и коленичи до котката с ръка, удобно подпряна на нейния гръб. — „Гадни и глупави“, но явно не са глупави, щом успяха да ни се изплъзнат.

Гуенивар го погледна така, сякаш бе разбрала всяка негова дума и мрачният елф почеса по главата своята най-добра приятелка. Спомняше си ясно как се бе развълнувал преди седмица, в деня, когато Дайнин — въпреки гнева на Масой Хюнет — заповяда пантерата да заеме предна позиция в патрула, редом с него — вторият син на До’Урден.

— Котката си е моя! — беше припомнил Масой на Дайнин.

— Ти си мой! — беше му отвърнал Дайнин, ръководителят на патрула, и така бе сложил край на всички спорове.

Масой призоваваше Гуенивар от Звездната равнина всеки път, когато вълшебната статуетка позволяваше, и заповядваше на пантерата да изтича напред, да осигури безопасността на Дризт и да му прави компания.

По непознатите топлинни отблясъци по стените младият До’Урден отгатна, че са напуснали границите на района, отреден на неговия патрул. Съвсем съзнателно се беше отдалечил на по-голямо разстояние от това, което го бяха посъветвали другарите му. Беше сигурен, че той и Гуенивар можеха сами да се грижат за себе си, а и когато другите бяха далеч, той можеше да си почине и да се наслади на спокойствието, докато ги чака. Минутите, които Дризт прекарваше сам, му бяха необходими, за да подреди противоречивите си чувства, а това винаги му костваше безкрайни усилия. Докато той разсъждаваше на глас, пантерата бе неговият идеален слушател — никога не го укоряваше и винаги изглеждаше толкова разбираща.

— Започвам да се чудя, къде е смисълът на всичко това — прошепна той на котката. — Наистина, не се съмнявам, че вършим добра работа с патрулите. Ето, например, тази седмица — победихме доста чудовища, които можеха да нанесат големи щети на града, но къде е ползата от това?

Той погледна в дълбоките очи на Гуенивар й в тях откри съчувствие. Беше убеден, че по някакъв начин тази котка разбира объркването му.

— Може би все още не знам кой съм — замисли се той. — Или не знам какъв е моят народ. Всеки път, когато открия следа към истината, тя ме отвежда до пътеки, които не смея да последвам, до заключения, които не мога да приема.

— Ти си мрачен елф — каза някой зад него.

Дризт се обърна и видя Дайнин, застанал на няколко крачки от него, да го гледа с мрачна загриженост, изписана на лицето му.

— Гномовете са избягали и се намират извън обсега ни — промълви вторият син, в опит да разсее безпокойството на своя брат.

— Още ли не си разбрал какво означава да си мрачен елф? — попита Дайнин. — Не си ли разбрал пътищата на нашето минало и обещанията, които ни предлага бъдещето?

— За историята ни знам само това, което ни преподаваха в Академията — отвърна младият войн. — Обучението ни започна с часовете по история. За бъдещето или за мястото, което сега обитаваме, не знам нищо.

— Но знаеш за враговете ни — подсказа му Дайнин.

— Безбройни врагове — тежко въздъхна Дризт. — Те се крият в сенките на Подземния мрак и дебнат, чакат защитата ни да отслабне. Но ние сме винаги нащрек и враговете ни падат повалени от нашата мощ.

— Да, но истинските ни неприятели не обитават мрачните пещери на нашия подземен свят — каза Дайнин с лека усмивка на лицето. — Техният свят е особен и покварен от злите сили.

Дризт знаеше за какво говори брат му, но подозираше, че той крие нещо.

— Светлите елфи — прошепна младият До’Урден и думата разбуди противоречиви чувства в душата му.

Цял живот му бяха разказвали за злите „братовчеди“ на мрачните елфи, за това как те ги бяха принудили да заживеят в земните недра. Дризт беше погълнат от всекидневните си задачи и не намираше много време да мисли за тях, но когато се сетеше — името им звучеше като молитва в главата му, молитва срещу всичко, което мразеше в своя живот. Ако можеше по някакъв начин да обвини елфите, живеещи на Повърхността, за всички нередности в обществото на мрачните елфи, значи можеше и да намери надежда за бъдещето на своя народ. Дризт смяташе вълнуващите легенди за войната между елфите за поредния куп лъжи, но в сърцето и душата си отчаяно вярваше в тези приказки.

Той се обърна към Дайнин.

— Светлите елфи — повтори. — Каквито и да са те.

Първият син се подсмихна на нестихващия сарказъм на своя по-малък брат — беше станал направо банален.

— Те са точно такива, каквито са ти ги описали в училище — увери го той. — Нямат никакви ценности и са много по-зли, отколкото можеш да си представиш. Те са мъчителите на нашия народ, които са ни прогонили преди векове, които са ни принудили…

— Знам легендите — прекъсна го Дризт, разтревожен от развълнувания и все по-силен глас на Дайнин. — Ако сме приключили с охраняването за днес, нека да пресрещнем останалите в покрайнините на града. Това място е прекалено опасно за подобни разговори — войнът се изправи и пое по обратния път, следван от пантерата.

— Не толкова опасно, колкото мястото, което скоро ще ти покажа — каза брат му със същата лукава усмивка.

Дризт спря и го изгледа с любопитство.

— Предполагам, че трябва да ти кажа — продължаваше да увърта Дайнин. — Бяхме избрани, защото сме най-добрият патрул. Със сигурност ти си допринесъл много, за да заслужим тази чест.

— За какво сме избрани?

— След две седмици ще напуснем Мензоберанзан — обясни първият син. — Задачата ни ще трае дълго и ще ни отведе на много мили разстояние от града.

— Колко дълго? — попита по-малкият брат, с нарастващо любопитство в гласа.

— Две-три седмици, но ще си струва. Ние, малки ми братко, ще бъдем онези, които ще отмъстят на най-омразния ни враг; онези, които ще поведат велика битка в името на Кралицата на Паяците!

Дризт си помисли, че е разбрал, но изказването на Дайнин беше прекалено странно, за да е сигурен.

— Елфите! — сияеше Дайнин. — Избраха ни, за да ги нападнем на Повърхността!

Вторият син не се вълнуваше така, както по-големия му брат. Не знаеше какви ще са последствията от подобна мисия, ала поне щеше да види тези светли елфи с очите си. Щеше да разбере дали това, в което вярваше и се надяваше в сърцето си, е истина. Нещо много по-истинско попарваше вълнението на Дризт — разочарованието, с което се сблъскваше още от най-ранните си години. То му напомняше, че истината за елфите може да оправдае злата природа на неговия народ, но може и да му отнеме нещо много по-важно. Младият воин не знаеше как да се чувства.

— Повърхността — замисли се Алтън. — Сестра ми веднъж се качи там — отново извършваха нападение. „Най-великолепното преживяване“ — така каза тя — Безликият погледна Масой, но не знаеше как да тълкува отчаянието, изписано по лицето му. — Сега твоят патрул ще направи това пътешествие. Завиждам ти.

— Аз няма да отида — заяви младият Хюнет.

— Как така няма да отидеш? — учуди се Алтън. — Това е изключителна възможност. Близо две десетилетия — за жалост на Лот, в което съм сигурен — Мензоберанзан не е извършвал подобно нападение. До следващото могат да изминат още двайсет години, а тогава вече няма да си в патрулите.

Масой се надвеси над малкото прозорче в стаята на Алтън и огледа двора на дома Хюнет.

— И освен това — тихо продължи Безликият, — там горе, толкова далеч от любопитните погледи, може да ти се открие възможност да се отървеш от двамата До’Урден. Защо не искаш да отидеш?

— Забрави ли правилникът, в чието приемане ти сам участва? — рязко се обърна Масой и погледна обвинително Алтън. — Преди две десетилетия ти и останалите учители в Сорсъри решихте да забраните на всички магьосници да се доближават до Повърхността!

— Вярно — Безликият си припомни събранието.

Макар, че живееше в дома Хюнет едва от няколко седмици, миналото му в Сорсъри му се струваше много далечно.

— Сметнахме, че магията на мрачните елфи може да действа различно и непредсказуемо на повърхността — обясни той. — На това нападение, преди двайсет години…

— Знам историята — изръмжа Масой и довърши изречението на Алтън. — Една огнена мълния, призована от магьосник, се е разпростряла отвъд нормалните си размери и е убила няколко мрачни елфа. Опасни странични ефекти — така го нарекохте вие, учителите. Обаче аз вярвам, че магьосникът е бил взет на мушка от няколко неприятеля и се е прикрил с помощта на тази злополука!

— Да — съгласи се Безликият. — Носеха се и такива слухове, ала нямахме доказателства… — той прекъсна мисълта си, защото видя, че по този начин няма да успокои младия Хюнет. — Но това беше отдавна — опита се да го обнадежди. — Не можеш ли да се обърнеш към някого за съдействие?

— Няма към кого — отвърна Масой. — Всичко в Мензоберанзан се развива толкова бавно. Съмнявам се дори, че учителите са започнали да разследват случая.

— Жалко. Щеше да е идеалната ти възможност…

— Престани! — сгълча го младежът. — Матрона СиНафей не ми е наредила да убивам Дризт До’Урден, нито пък брат му. Вече те предупредихме да се откажеш от личните си стремежи. Когато матроната ми заповяда да ги убия, няма да я разочаровам. Винаги има възможности…

— Говориш така, сякаш знаеш как ще умре Дризт До’Урден — промълви Алтън.

По лицето на Масой се разля широка усмивка, когато посегна към джоба си и извади оттам статуетката от черен оникс — неговият безразсъден и вълшебен роб; звярът, на който толкова искрено вярваше Дризт.

— О, знам — каза той, леко подхвърли фигурната във въздуха, хвана я и я погледна. — Наистина знам.

Мрачните елфи, които трябваше да извършат нападението, скоро разбраха, че няма да потеглят на обикновена мисия. Вместо да охраняват покрайнините на Мензоберанзан, те прекараха следващата седмица затворени в една от казармите на Мелей-Магтеър. Почти през цялото време стояха в заседателната зала, скупчени около кръглата маса, и проучваха подробните планове за предстоящото им приключение, а Повелителят на Познанието — Хатч’нет не спираше да разказва историите си за злите елфи.

Дризт внимателно изслушваше всяка от тях. Искаше и позволяваше да попадне под хипнотичното влияние на думите на учителя. Легендите не можеха да лъжат. Младежът не знаеше на какво ще се уповава, за да запази принципите си, ако тези истории не бяха истински.

Дайнин ръководеше тактическата подготовка на нападението. Показваше на своите съмишленици картите на дългите тунели; многократно препитваше членовете на отряда, докато не се увереше, че до един са запомнили пътеките, който трябваше да изминат.

Нетърпеливите мрачни елфи, с изключение на Дризт, изслушваха всичко много внимателно и през цялото време се опитваха да сдържат вълнението си. Когато наближи края на подготвителната седмица, младият войн забеляза, че един от членовете на патрула не беше с тях. В началото си мислеше, че Масой получава своята подготовка в Сорсъри, в компанията на своите учители, но когато времето за потегляне наближи, а военните планове се изясниха, Дризт осъзна, че младия Хюнет няма да участва в нападението.

Един ден, в края на едно от заседанията, озадаченият До’Урден се осмели да попита:

— Защо магьосникът не е с нас?

Дайнин се подразни от прекъсването и погледна към брат си.

— Масой няма да ни придружи — отвърна той.

Притесненията на Дризт щяха да разтревожат и останалите от отряда, а те не можеха да си позволят да се разсейват с подобни мисли — не и в този критичен момент.

— От Сорсъри са ни забранили да взимаме магьосници в групите, който излизат на повърхността — обясни Повелителят Хатч’нет. — Масой Хюнет ще чака в града до завръщането ви. Наистина това ви поставя в доста неизгодно положение, защото той неведнъж е доказвал своите качества. Но не се страхувайте — ще ви придружава жрица от Арах-Тинилит.

— А дали… — започна с по-силен глас Дризт, за да бъде чут сред одобрителните възгласи на неговите съмишленици.

Дайнин веднага отгатна въпроса на брат си и го прекъсна:

— Котката принадлежи на Масой и ще остане в Мензоберанзан.

— Мога да говоря с него — примоли се младежът.

Суровият поглед на Дайнин отговори на молбата му.

— Тактиката ни ще бъде различна на повърхността — обърна се водачът към своя отряд и сложи край на разнеслия се шепот. — Там е различно, широко и открито. Разстоянията са много по-големи, отколкото в късите, криволичещи тунели на Подземния мрак. Веднъж видим ли врага, ще трябва да го обсадим, да скъсим разстоянието — той погледна към малкия си брат. — В подобен сблъсък няма място за духа на една котка, който да предвожда и да пази отряда — това би ни донесло повече неприятности, отколкото ще ни помогне.

Дризт трябваше да се примири с този отговор. Нямаше смисъл да спори — дори да успееше да убеди Масой да му даде фигурката от черен оникс, което едва ли щеше да стане, пак нямаше да може да вземе котката със себе си. Младият До’Урден отпрати мрачните мисли от главата си и опита да се съсредоточи върху думите на Дайнин. Това пътуване щеше да е най-голямото и най-опасното предизвикателство в неговия живот.

През последните два дни, когато планът за нападението вече беше вкоренен дълбоко в съзнанието на всеки от отряда, Дризт започна да чувства нарастващата възбуда в душата си. Ръцете му се потяха от безпокойство, а очите му бдително се стрелкаха във всички посоки. Въпреки, че беше разочарован заради Гуенивар, вторият син на До’Урден не можеше да отрече, че в сърцето му бушуваше вълнение. Винаги си беше мечтал за подобно приключение, а и то щеше да му разкрие истината за неговия народ. Там горе, в необятните чудеса на този непознат свят, ги дебнеха светлите елфи — невижданият кошмар, превърнал се в общ враг, във всичко, което обединяваше мрачните елфи. Дризт щеше да усети славата на битките; щеше да отмъсти на неприятеля, мразен от цялата му раса. Преди се беше сражавал само, за да се защити по време на упражнения или срещу глупавите чудовища, който се осмеляваха да се доближат до Мензоберанзан.

Но сега знаеше, че ще бъде по-различно. Ръката му трябваше да се води от най-дълбоките му чувства, ударите — от честта и достойнството на неговия народ, от неговата храброст и твърда решителност да се изправи срещу своя потисник. Дризт трябваше да повярва в това.

В нощта преди заминаването младият мрачен елф лежеше в койката си и направи няколко бавни фигури с ятаганите си.

— Този път — прошепна той, възхищавайки се на сложния, макар и бавен, танц на остриетата, — този път във вашия звън ще отеква песента на правдата! — той сложи ятаганите до постелята си и се сви под завивките. Имаше нужда от почивка и сън. — Този път — повтори със стиснати зъби, а очите му блестяха с непоколебим блясък.

Дали думите му бяха пропити с вярата или с надеждата му? Дризт веднага отхвърли тази мисъл — вече не биваше да се съмнява и да изпада в мрачни настроения. В сърцето на един боец от мрачните елфи нямаше място за разочарования.

В сенките на вратата стоеше Дайнин и с любопитство наблюдаваше своя по-малък брат. Но думите на Дризт не му прозвучаха като думи на мрачен войн; звучаха сякаш младежът се опитваше да повярва в правотата им.

20 Непознат свят

Четиринайсетте мрачни елфа преминаха през криволичещите тунели и големите пещери, които сякаш изведнъж се разкриваха пред тях. Придвижваха се безшумно, с помощта на вълшебните ботуши, а плащовете пиуафуи ги правеха почти невидими. Общуваха само на езика на жестовете. През по-голяма част от времето земният наклон почти не се усещаше, макар че понякога се налагаше да се катерят и да изкачват скални пукнатини. Всяка крачка ги доближаваше все повече към целта. Пресичаха границите на чужди територии, на чудовища и други раси, но омразните гномове и дори дуергарите не смееха да се покажат. Малко от обитателите на Подземния мрак имаха смелостта да се изпречат на пътя на бойните отряди на мрачните елфи.

В края на седмицата всички от патрула усещаха промяната в заобикалящия ги терен. Все още се намираха на дълбочина, която би била задушаваща за един обитател на земната повърхност, но мрачните елфи бяха свикнали с постоянния натиск на хилядите скални тонове, надвиснали над главите им. Всеки път, когато отрядът свиеше зад някой ъгъл, войните очакваха каменния таван да изчезне и пред тях да се разкрие безкрайната повърхност.

Край тях вече не се носеше горещия, миришещ на сяра въздух, издигащ се от магмените земни недра — повяваше влажен бриз, наситен със стотици аромати. Горе на Повърхността беше пролет и по вятъра се носеше мирисът на цветя и дървета, но мрачните елфи не можеха да го разпознаят — те идваха от земя, в която нямаше сезони.

Уханията привличаха, омайваха Дризт и той постоянно трябваше да си напомня, че Повърхността е едно много зловещо и опасно място. Предполагаше, че тези миризми са дяволски примамки, стръв, която трябваше да вкара нищо неподозиращите същества в капана на този непознат свят.

Жрицата от Арах-Тинилит, придружаваща отряда, вървеше близо до стената и оглеждаше всяка пукнатина в камъка.

— Тази е идеална — промълви тя след известно време, направи заклинание за далечно виждане и надзърна в широката колкото един пръст пролука.

— Как ще се проврем оттам? — на езика на жестовете попита друг мрачен елф — един от членовете на патрула.

Дайнин видя движенията на ръцете му и прекъсна разговора с навъсеното си изражение.

— Горе е още ден — заяви жрицата. — Ще трябва да почакаме тук.

— Колко дълго? — попита Дайнин, който знаеше, че целият отряд изгаря от нетърпение, особено когато от целта ги деляха само няколко крачки.

— Не знам — отвърна тя. — Не повече от половин цикъл на Нарбондел. Хайде, да свалим тези вързопи от раменете си и да си починем.

Дайнин искаше да продължат, искаше отрядът му да е в постоянна готовност, но не посмя да възрази на жрицата.

Почивката им не се оказа много дълга. Няколко часа по-късно жрицата отново надзърна в скалния процеп и обяви, че е време да тръгват.

— Ти първи — каза Дайнин на своя брат.

Дризт изгледа скептично първия син на До’Урден; чудеше се как ще премине през такава тясна пролука.

— Ела — нареди жрицата, извадила поресто кълбо. — Мини до мен и продължи навътре.

Дризт се приближи до нея. Тя промълви няколко думи и задържа сферата над главата на младия воин. Черни снежинки, по-черни от абаносовата кожа на мрачния елф, се посипаха по него, а по гръбнака му полазиха ужасни тръпки.

Другите гледаха с удивление как тялото на Дризт се изтъни като клечка и придоби двуизмерен образ, като сянка на предишната си форма.

Младият До’Урден не разбра какво стана, но видя как пролуката пред него постепенно се разшири. Той се плъзна в нея. Трябваше само да напрегне волята си, за да се задвижи и се понесе по криволичещия процеп като сянка по неравната повърхност на камъка. Накрая се озова в дълга пещера, точно срещу единствения й изход.

Беше паднала безлунна нощ, но на обитателя на Подземния мрак дори тя се струваше прекалено ярка. Изходът на пещерата привличаше Дризт. Искаше му се да излезе навън и да види необятния свят на Повърхността. Скоро и останалите членове на патрула се впуснаха по тунела и един по един стигнаха до пещерата. Последна дойде жрицата. Вторият син на До’Урден пръв усети тръпките от възвръщащата се естествена форма на тялото му. Миг по-късно всички проверяваха дали оръжията им са на място.

— Ще остана тук — предупреди жрицата Дайнин. — И късмет. Лот ще ви наблюдава.

Водачът припомни за опасностите, които дебнеха на Повърхността, после се приближи до изхода на пещерата — малка дупка в островърхия хребет на една висока планина.

— В името на Кралицата на Паяците — заяви той, после си пое дълбоко въздух и изведе мрачните елфи от пещерата.

Под открито небе, под самите звезди! Другите изглеждаха притеснени от силната светлина, но Дризт не можеше да откъсне погледа си от безбройните и загадъчни блещукащи точици. Имаше чувството, че сърцето му иска да полети. Къпеше се в звездната светлина и дори не обърна внимание на веселата песен, носена от нощния бриз — тя сякаш се бе сляла с пейзажа.

Но Дайнин я чу. Първият син имаше достатъчно опит, за да разбере, че това е тайнственият повик на светлите елфи. Той се сниши, огледа местността, простираща се пред очите му, и съсредоточи вниманието си върху едно-единствено огнище в далечината на гористата долина. Водачът подкани войните си да побързат и съвсем умишлено смушка с лакът по-малкия си брат, за да прогони удивлението от очите му. Отрядът потегли.

Дризт виждаше страха, изписан по лицата на неговите съмишленици. Чувствата им толкова се различаваха от необяснимия покой, изпълнил душата на младежа. Имаше нещо нередно в цялата ситуация. Още в първия момент, в който бе излязъл от пещерата, вторият син на До’Урден бе усетил, че това не е злокобното място, за което толкова разказваха учителите от Академията. Не се беше уплашил или притеснил; само се бе почувствал странно, защото над главата му липсваше каменния покрив. Ако звездите, докоснали сърцето му, бяха само намек за това, което щеше да последва на сутринта — както беше казал Повелителят Хатч’нет — може би денят нямаше да е толкова ужасен.

Само объркването можеше да почерни усещането за свобода, което изпитваше Дризт. Беше попаднал или в капана на своите възприятия, или съмишлениците му, включително и Дайнин, гледаха на този свят с покварени очи. Върху плещите на младия До’Урден се стовари бремето на поредния въпрос, който оставаше без отговор: това, което чувстваше, беше проява на собствената му слабост или бе истината, за която копнееше сърцето му?

— Тази е почти същата като гората на гъбите в Мензоберанзан — уверяваше ги Дайнин, докато отрядът колебливо проправяше пътя си през една малка горичка. — Тези дървета нито ни усещат, нито могат да ни навредят.

Въпреки всичко, най-младите бойци се стряскаха и изваждаха оръжията си всеки път, когато чуеха катеричка да подскача от клон на клон или крясъка на птица в тъмната нощ. В света на мрачните елфи цареше тишина, не като в тази шумна пролетна гора, кипяща от живот. В Подземния мрак всяко живо същество би те нападнало, ако навлезеш в територията му, затова дори цвърченето на щурчетата звучеше заплашително на предпазливите войници.

Посоката, в която беше поел Дайнин, бе правилна и скоро песента на феите заглушаваше всеки звук, а светлината на огъня можеше да се види между дърветата. Светлите елфи бяха най-бдителната от всички раси. Нито хората, нито дори тихите полуръстове можеха да ги изненадат и да ги хванат неподготвени.

Но тази нощ нападателите бяха мрачни елфи — съществата, който умееха да се промъкват по-незабелязано и от най-опитните джебчии. Стъпките им оставаха нечути дори когато преминаваха през сухи опадали листа. Деликатната изработка на ризниците, които стояха като прилепени към крехките им тела, им позволяваше да се движат още по-безшумно.

Без да ги усетят, те обградиха малката горска полянка, където много светли елфи пееха и танцуваха.

Вцепенен от искрената им радост, Дризт почти не видя командите, които неговият брат раздаде на тайния език на жестовете. Сред горския събор имаше и танцуващи деца, които се отличаваха от възрастните само по своя ръст. Всички изглеждаха толкова невинни, толкова жизнени, свободни и очевидно ги свързваше такова силно приятелство, каквото Дризт не беше виждал в Мензоберанзан. Въобще не приличаха на злите, омразни изчадия от разказите на Хатч’нет.

Младият До’Урден по-скоро усети, отколкото видя, че мрачните елфи от отряда бяха започнали да заемат позиция, да се разпръсват, за да спечелят по-голямо предимство в битката. Но той още не можеше да откъсне очите си от гледката, разкриваща се пред него. Дайнин го потупа по рамото, показа му малкия лък, закачен на колана му, и после се шмугна наблизо в един храсталак.

Дризт искаше да спре брат си и останалите; искаше да ги накара да почакат и да погледнат добре тези елфи, които бързаха да нарекат свой враг. Младежът не можа да помръдне от мястото си, устните му изведнъж пресъхнаха и колкото и да се опитваше, не можеше да каже и дума. Той погледна към Дайнин. Надяваше се брат му да е помислил, че затрудненото му дишане се дължи на жаждата за кръв, на нетърпението му да влезе в битка.

Тогава Дризт чу мекия звук от дузина изстреляни стрели. Песента на елфите продължи още миг, докато няколко от тях не се строполиха на земята.

— Не! — изкрещя Дризт, а гневът разкъсваше душата му.

Мрачните елфи помислиха, че викът на младия До’Урден се дължи на възбудата му от предстоящото сражение и не му обърнаха внимание. Още преди светлите елфи да са разбрали какво става, отрядът се нахвърли върху тях.

С извадени ятагани, Дризт изскочи на осветената полянка, без въобще да знае какво да прави. Искаше само да спре битката, да сложи край на гледката, разкриваща се пред очите му.

Животът на светлите елфи в горския им дом беше доста спокоен и затова те не носеха оръжие. Мрачните воини безмилостно нахлуха сред редиците им. Разсичаха телата им и не спираха да нанасят своите удари дори след като светлината угаснеше в очите на безпомощните същества.

Една ужасена елфка се опитваше да избяга, лутайки се насам-натам, но се озова точно срещу Дризт. Той свали ятаганите си към земята — искаше да я успокои, да й покаже, че няма да й стори зло.

Светлата елфка се сгърчи от болка, когато мечът се заби дълбоко в гръбнака й и я прониза. Вцепенен от ужас, младият До’Урден видя как мрачният войн зад нея стисна с две ръце дръжката на меча си и го усука в тялото й с всичка сила. Миг преди да издъхне, тя погледна към Дризт, а очите й го умоляваха за милост. Опита се да каже нещо, но от устните й се чу само страховитото клокочене на кръвта.

С тържествуващ поглед мрачният войн измъкна оръжието си от мъртвата елфка; замахна повторно и отсече главата й. Лицето му се изкриви в победоносна усмивка, а очите му засияха с демоничен пламък. Той погледна към Дризт и изкрещя:

— Отмъщение!

После още веднъж разсече трупа, обърна се и тръгна да търси нови жертви.

Миг по-късно друга елфка, този път малко момиченце, успя да избяга от клането на полянката и се втурна към Дризт, крещейки една дума отново и отново. Той не можа да разбере какво викаше детето — беше на езика на светлите елфи — но когато погледна към невинното личице, обляно в сълзи, разбра значението на думите й. Очите на детето бяха вперени в осакатения труп, лежащ в краката на Дризт, а мъката в тях изглеждаше толкова силна, сякаш бе помрачила страха й от неизбежната смърт. Викът на момиченцето не можеше да е друг, освен „Мамо!“

Гняв, ужас, страдание и много други чувства разкъсваха Дризт в този отвратителен момент. Той искаше да избяга от това, което е в душата му, да се изгуби в сляпата ярост на своя народ и да приеме грозната действителност. Колко лесно щеше да бъде, ако можеше просто да забрави за своята съвест, която толкова го измъчваше.

Малката елфка изтича до Дризт, но сякаш не го забелязваше — не можеше да откъсне очи от мъртвата си майка. Вратът на детето беше открит, сякаш за един-единствен точен удар. Вече неспособен да раздели милостта от убийството, младият До’Урден издигна ятагана си.

— Давай, братко! — изкрещя Дайнин толкова силно, че викът му заглуши крясъците на мрачните елфи и отекна в съзнанието на Дризт като обвинение.

Мрачният войн се обърна към своя брат — водача на групата — и го видя целия облян в кръв, застанал сред купчина разсечени трупове на светли елфи.

— Днес ще разбереш какво е да се наричаш мрачен елф! — изкрещя Дайнин и победоносно размаха юмрук във въздуха. — Днес ще възнаградим Кралицата на Паяците!

Дризт отвърна с подобаващ жест, после изръмжа и отново се подготви за смъртоносния удар.

Без малко да го направи. Заради объркването и яростта си вторият син на До’Урден щеше да стане като всички представители на своята раса. Щеше да отнеме живота от искрящите очи на това красиво дете.

Миг преди да нанесе удара, момиченцето погледна към мрачния елф, а погледът й заблестя като черно огледало в мрачното му сърце. В отражението си, в този образ на яростта, която водеше ръката му, Дризт До’Урден видя себе си.

Докато наблюдаваше Дайнин, с крайчеца на окото си, младият войн стовари със страшна сила ятагана си покрай малкото дете — без да го нарани; после с другата си ръка сграбчи за туниката и блъсна момиченцето в земята.

То изпищя от ужас, не от болка. Дризт погледна към брат си и видя как той отново размаха юмрука си във въздуха, после се обърна и се отдалечи.

Дризт трябваше да побърза — битката почти бе към своя ужасен край. Той замахна изкусно с ятаганите си, над превития гръб на детето и разкъса дрехите й, без да я нарани — само леко я одраска. После използва кръвта от обезглавения труп, за да прикрие измамата, и изпита мрачно задоволство при мисълта, че майката щеше да е благодарна, че със смъртта си е успяла да спаси живота на своята дъщеря.

— Не мърдай от земята — прошепна той в ухото на детето.

Знаеше, че тя не разбира езика му, но се опита да звучи успокояващо — трябваше да й подскаже какво бе намислил. Миг по-късно, когато Дайнин и още няколко мрачни елфа се приближиха към него, единственото, което му оставаше, бе да се надява, че се е справил добре.

— Добра работа — каза развеселен първият син на До’Урден, цял треперещ от възбуда. — Много от тези елфи, годни само за храна на орките, са мъртви и нито един от нас не е ранен! И макар, че няма да спечелим нищо от тази милостива за нас съдба, Матроните на Мензоберанзан ще са доволни!

Той погледна към телата, струпани в краката на Дризт, потупа го по рамото и изрева:

— Да не са си въобразявали, че ще се измъкнат?

Вторият син на До’Урден направи всичко възможно, за да прикрие отвращението си, но Дайнин беше толкова погълнат от кръвопролитието, че едва ли щеше да го забележи.

— Не и докато си бил наоколо! — продължи Дайнин. — Две убийства за Дризт!

— Едно убийство! — възрази елф от отряда и застана до първия син.

Дризт спокойно положи ръцете си върху дръжките на ятаганите и събра цялата си смелост. Ако този приближаващ се мрачен елф е разбрал измамата, щеше да се наложи да се бие с него, за да спаси детето на мъртвата фея. Щеше да убие спътниците си, дори собствения си брат; щеше да заплати с живота си, но нямаше да им позволи да разкъсат малкото момиченце с блестящите очи. След смъртта си поне нямаше да вижда как събратята му убиват деца.

За щастие до такъв сблъсък не се стигна.

— Дризт уби детето, но аз убих по-възрастната фея. Пронизах я с меча си, още преди твоят брат да е посегнал към ятаганите си!

Случи се несъзнателно, като рефлекс — неволен изблик срещу злото, което го заобикаляше. Дризт дори не разбра какво е сторил, докато не погледна към мрачния елф, който се хвалеше преди малко. Сграбчил лицето си, той лежеше по гръб и стенеше от болка. Едва тогава вторият син на До’Урден усети паренето в ръката си и погледна към пръстите си, стиснали здраво ятагана — целите бяха опръскани с кръв.

— Какво ти става? — учуди се Дайнин.

Дризт бързо измисли как да постъпи и не му отговори. Той погледна към гърчещия се на земята мрачен елф и вложи цялата ярост, насъбрала се в душата му, в думите, които щяха да му спечелят уважението и одобрението на останалите от отряда:

— Ако още веднъж ми отнемеш някое убийство — изсъска той с глас, който звучеше съвсем искрено, — ще сложа твоята глава на мястото на тази, която си отсякъл!

Момиченцето правеше всичко по силите си, за да не помръдва, но младият До’Урден усети, че бе започнало лекичко да трепери, разтърсвано от ридания и реши да не поема повече рискове.

— Хайде, да вървим! — изръмжа той. — Да се махаме от това място. Повдига ми се от тая смрад!

Дризт хукна напред, а останалите от отряда развеселени прибраха своя зашеметен другар и последваха мрачния войн.

— Най-накрая — прошепна Дайнин, докато гледаше как брат му се отдалечава с напрегната походка. — Най-сетне разбра какво означава да си войн от мрачните елфи!

В своето заслепение, първият син на До’Урден не можа да усети иронията на собствените си думи.

— Трябва да свършим още нещо, преди да се приберем у дома — обясни жрицата на членовете от отряда, когато се върнаха при входа на пещерата.

Тя единствена знаеше за втората цел на това нападение.

— Матроните на Мензоберанзан ни наредиха да станем свидетели на най-страшното и ужасно нещо на Повърхността, за да можем да разкажем на нашите събратя и да ги предупредим за него.

Събратя? Дризт се унесе в мрачни размисли, пропити със сарказъм. Доколкото видя, нападателите бяха станали свидетели на ужаса на Повърхността, защото именно самите те бяха този ужас.

— Там! — изкрещя Дайнин и посочи на изток, към хоризонта.

Едва забележима слаба светлина огря черните хребети на далечните планини. Може би обитателите на тези земи не можеха да я уловят с поглед, но мрачните елфи я виждаха ясно и всички, дори Дризт, несъзнателно извърнаха главите си.

Миг след като се наслади на гледката, младият До’Урден се осмели да каже:

— Красиво е.

Дайнин го изгледа с леденостудените си очи, но изражението му не беше по-студено от това на жрицата, която също се обърна към Дризт.

— Сваляйте всичко — плащове, мантии, цялата екипировка, дори и броните — нареди тя на отряда. — Бързо, скрийте ги в сенките на пещерата, за да не се повредят.

Когато изпълниха заповедта, жрицата ги изведе навън — изложи ги на светлината, пълзяща бавно над хоризонта.

— Гледайте — изкомандва зловещо тя.

Източното небе придоби розово-виолетов оттенък, после се оцвети изцяло в нюансите на розовото, а яркостта му накара мрачните елфи да присвият очите си. Дризт искаше да опровергае това, което се случваше в момента — по същия начин, със същия гняв, с който бе отхвърлил думите на Повелителя на Познанието и историите му, описващи светлите елфи.

Тогава ги видяха — първите отблясъци на изгряващото от изток слънце. Топлината му пробуди земята; лъчите му съживяваха Повърхността с животворна сила. Ала тези лъчи изгаряха очите на мрачните елфи, подобно яростта на пламъка, опустошаваха зениците им, невиждали такава светлина.

— Гледайте! — изкрещя отново жрицата. — Съзерцавайте дълбините на ужаса!

Един по един, крещейки от болка, нападателите се втурнаха в тъмната пещера, докато накрая само Дризт и жрицата останаха изложени на парещите лъчи на слънцето. От светлината го болеше не по-малко, отколкото неговите съмишленици, но той се остави тя да го облее, да го пречисти; отдаде й се изцяло, докато болезнените пламъци изцеляваха душата му.

— Ела — каза му накрая жрицата, без да подозира за чувствата, които изпитваше той. — Видяхме го. Вече можем да се завърнем в родната ни земя.

— Родната земя? — унило отвърна Дризт.

— Мензоберанзан! — изкрещя тя. — Ела, този огнен ад ще смъкне кожата ти до кокал! Нека братовчедите ни, светлите елфи, да се пържат под пламъците му — едно подобаващо наказание за злите им сърца!

Младият До’Урден отчаяно се засмя. Подобаващо наказание? Ако можеше, щеше да изтръгне хиляда слънца от небето и щеше да ги постави във всеки храм в Мензоберанзан, за да греят там с вечна светлина.

Накрая той не издържа повече; замаян, едва долази до пещерата и надяна одеждите си. Жрицата бе приготвила магическата сфера и Дризт отново беше първият, който премина през тънкия процеп в скалата. Когато целият отряд се събра в тунела отвъд каменната стена, вторият син на До’Урден зае челната си позиция и ги поведе надолу, по обратния път, към непрогледния мрак на тяхното съществуване.

21 За слава на богинята

— Е, прославихте ли богинята? — попита матрона Малис, а думите й прозвучаха повече като заплаха, отколкото като въпрос.

До нея стояха върховните жрици на дома До’Урден — Бриса, Виерна и Мая — и изглеждаха съвсем невъзмутими, стараеха се да прикриват завистта си към членовете на отряда, завърнал се от Повърхността.

— Нито един мрачен елф не падна в битката — с пресипнал от сладка злоба глас отвърна Дайнин. — Посякохме светлите елфи, накълцахме телата им! — споменът за клането му припомни дивата страст, която бе изпитал. — Изкормихме ги, насякохме ги на парченца!

— А ти как се справи? — прекъсна го матроната-майка, която се интересуваше много повече от представянето на собственото си семейство, отколкото от общия успех на отряда.

— Пет — с гордост отвърна Дайнин. — Убих пет, всичките жени!

Усмивката на Малис накара сърцето му да забие по-бързо. После матроната се обърна към Дризт и се намръщи.

— А той? — попита тя и предчувстваше, че отговора няма да й хареса. Не се съмняваше в бойните умения на своя син, но подозираше, че младежът е наследил твърде много от чувствителния нрав на Закнафейн, за да допринесе с нещо в такива битки.

Усмивката на Дайнин я озадачи. Той се приближи до своя брат и доволно го прегърна през рамо.

— Дризт уби само една елфка, но тя беше дете — малко момиче.

— Само една? — изръмжа Малис.

Притихнал в сенките на залата и изтръпнал от ужас, Закнафейн слушаше разговора им. Искаше да си запуши ушите, да не чува ужасните думи на първия син на До’Урден, но те го грабнаха и задържаха в своя плен. От всички злини в Мензоберанзан, които бе виждал, тази беше най-разочароваща. Дризт беше убил дете.

— Ала да бяхте видели как го направи! — възкликна Дайнин. — Той я разсече на две; използва цялата ярост на Лот в своя удар и заби ятагана си в треперещото тяло. Сигурно това убийство се е понравило на Кралицата на Паяците повече от всички останали.

— Само едно — повтори Малис и едва смекчи изражението си.

— Можеха да са две — продължи първият син. — Шар Надал от дома Маевре го изпревари — отне му убийството на една жена, направо му я отмъкна.

— Тогава Лот ще възнагради дома Маевре — обади се Бриса.

— Не, няма — отвърна Дайнин. — Дризт наказа Шар Надал за постъпката му. Синът на дома Маевре не можа да отвърне на предизвикателството.

Този спомен се бе запечатал в съзнанието на Дризт. Копнееше този Шар Надал да се защити, да му даде повод да излее гнева си върху него. Това желание бе накарало втория син на До’Урден да се чувства виновен.

— Свършили сте добра работа, деца мои — зарадва се матроната — доволна, че двамата й синове са се представили подобаващо в нападението. — Кралицата на Паяците ще възнагради дома До’Урден. Ще ни помогне да надвием този дом, които желае нашето унищожение.

Закнафейн напусна залата за аудиенции със сведена глава, а пръстите му не спираха да се разхождат по дръжката на меча. Припомняше си онзи момент, когато бе измамил Дризт с експлозията от светлина, когато невинният младеж лежеше под него беззащитен и победен. Още тогава можеше да му спести тази противна участ. Можеше да се смили над него и да го убие на място — щеше да го освободи от неизбежната реалност на Мензоберанзан.

Повелителят на меча спря в дългия коридор и се обърна, за да наблюдава преддверието на големия параклис, откъдето излязоха двамата братя До’Урден. Дризт хвърли към Закнафейн бегъл, изпълнен с обвинение, поглед и нарочно сви по един от страничните коридори.

Изражението на младежа нарани старият му учител.

— Е, значи се стигна и до тук — тихо промълви той. — Най-младият войн на дома До’Урден, пропит с омразата на нашата раса, е започнал да ме презира за това, което съм.

Зак отново си припомни онзи съдбовен момент в тренировъчната зала, в който животът на Дризт висеше на косъм, зависеше от неговия меч. Наистина, ако тогава беше убил младия До’Урден, постъпката му щеше да е акт на милосърдие.

Но погледът на Дризт не спираше да пробожда сърцето на Закнафейн. Повелителят на меча вече не знаеше на кого е щяло да помогне това убийство — на него или на Дризт.

— Остави ни — нареди матрона СиНафей, когато влезе в малката стаичка, осветена от няколко свещи.

Алтън ги изгледа глупаво. Все пак, тази стая си беше лично негова! После бързо си припомни, че СиНафей Хюнет бе матроната-майка и абсолютна владетелка на този дом, поклони се тромаво няколко пъти, извини се за двоумението си и излезе от стаята.

Докато го чакаше да напусне помещението, Масой не изпускаше от очи своята майка. По разтревожения й глас бе разбрал, че посещението е важно. Дали не я бе ядосал с нещо? Или Алтън го е сторил? Когато СиНафей се обърна към своя син и устните й се разшириха в зла усмивка, той разбра, че тя всъщност не е притеснена или ядосана, а просто развълнувана.

— Домът До’Урден е направил грешка — злобно заяви тя. — Вече не се ползват с благоразположението на Кралицата на Паяците.

— Как така? — попита Масой.

Той знаеше, че Дайнин и Дризт са се завърнали от успешна мисия. Целият град възхваляваше това нападение.

— Не знам подробности — отвърна малко по-спокойно матрона СиНафей. — Може би един от синовете на До’Урден е направил нещо и е разгневил Лот. Това ми го каза една от прислужниците на Кралицата. Трябва да е вярно!

— Матрона Малис ще се погрижи бързо да оправи това положение — каза Масой. — С колко време разполагаме?

— Недоволството на Лот няма да бъде разгласявано. Малис няма да узнае. Поне не скоро. Кралицата знае всичко, дори и това, че се готвим да нападнем дома До’Урден. И преди да го унищожим само някакво злощастно събитие може да подскаже на матроната в какво окаяно положение се намира!

— Трябва да действаме бързо — продължи матрона СиНафей. — Трябва да сме извършили първото покушение срещу До’Урден до десет цикъла на Нарбондел. Същинската битка ще започне малко след него, преди да са ни заподозрели в извършването на това убийство.

— Кой ще падне първи? — веднага попита Масой, надявайки се, че знае отговора.

Думите на майка му прозвучаха като музика за неговите уши.

— Дризт До’Урден — измърка тя. — Любимият син. Убий го.

Масой се облегна назад и постави ръцете си на тила, наслаждавайки се на заповедта.

— И да не ме посрамиш — предупреди го СиНафей.

— Няма — увери я той. — Дризт е опасен съперник, нищо че е още млад. Брат му, бившият учител от Мелей-Магтеър, никога не се отделя от него.

Със светещи очи, Масой погледна към матроната-майка и попита:

— Може ли да убия и Дайнин?

— Внимавай, сине — промълви тя. — Дризт До’Урден е твоята цел. Съсредоточи всичките си усилия в неговото убийство.

— Както наредите — отвърна Масой и се поклони.

СиНафей Хюнет харесваше своя син — той винаги се вслушваше в думите й, без да протестира. Тя излезе от стаята, убедена, че Масой ще изпълни заповедта й.

— Ако Дайнин До’Урден ти се изпречи на пътя — тя се обърна към него, за да го възнагради за послушанието му, — можеш да убиеш и него.

Масой изглеждаше сякаш нямаше нетърпение да изпълни втората си задача.

— И да не ме посрамиш! — повтори предупреждението си СиНафей.

Този път то прозвуча като чиста заплаха и попари малко от ентусиазма на Масой.

— Дризт До’Урден трябва да умре в рамките на десет дни!

Магьосникът се опита да отхвърли от съзнанието си всички разсейващи мисли за Дайнин и неговото убийство.

— Дризт трябва да умре — шепнеше си отново и отново, дълго след като майка му бе излязла от стаята.

Вече бе решил как иска да го направи. Надяваше се скоро да има възможност.

Докато Дризт се луташе по коридорите на Даермон Н’а’шезбаернон, ужасният спомен за покушението над светлите елфи от Повърхността не го оставяше на мира, не спираше да го преследва. Веднага след като матрона Малис го бе освободила, той излезе от стаята за аудиенции и в първия удобен момент се изплъзна от погледа на Дайнин. Вторият син на До’Урден желаеше само едно — да бъде сам.

Ала образите не го напускаха — угасналият пламък в очите на детето, надвесило се над трупа на своята майка; ужасеното и изкривено от болка лице на жената в момента, в който Шар Надал бе сложил край на живота й. Светлите елфи бяха там — в съзнанието на Дризт и той не можеше да ги прогони. Крачеха до него, докато той се луташе из коридорите и изглеждаха така истински, както когато отрядът бе прекъснал веселата им песен.

Дризт се чудеше дали някога отново ще бъде сам. Със сведен поглед, погълнат от собственото си усещане за загуба и празнота, той се луташе, без да знае къде отива. Неочаквано сви в един коридор и се блъсна в някого. Сепнат, вторият син на До’Урден отскочи назад и видя, че пред него стои Закнафейн.

— Ти се върна у дома — вяло отбеляза Повелителят на меча, прикрил с безизразен поглед силните чувства, бушуващи в душата му.

Дризт се запита дали би могъл да прикрие добре собственото си изражение.

— Само за ден — отвърна равнодушно младежът, въпреки че бе разгневен на Закнафейн толкова, колкото и той на него.

Откакто Дризт бе видял яростта на мрачните елфи със собствените си очи, деянията на Повелителя на меча започнаха да му се струват още по-непростими и зли.

— Патрулът ни излиза веднага щом светлината на Нарбондел обяви началото на новия ден.

— Толкова рано? — изненада се Зак.

— Призоваха ни — отвърна младежът и понечи да си тръгне.

Възрастният елф го хвана за ръката.

— Като редовен патрул? — попита той.

— Не, изпращат ни в определен район. Открили са активност в източните тунели.

— Значи героите са призовани — подсмихна се Зак.

Дризт не отвърна веднага. Беше ли усетил сарказъм в гласа на учителя? Завист, може би — Дризт и Дайнин отиваха да се бият, докато той оставаше затворен в дома До’Урден, за да изпълнява задълженията си. Нима беше толкова кръвожаден, че не можеше да приеме задачите, които му бяха възложени?

Той беше обучил и Дризт, и Дайнин. И още стотици младежи — беше ги превърнал в хищници, в убийци.

— Колко дълго няма да си тук? — продължи Закнафейн, заинтересуван от отсъствието на младежа.

Вторият син сви рамене.

— Седмица най-много.

— А после?

— После у дома.

— Това е добре — заяви Зак. — Ще се радвам отново да те видя в дома До’Урден.

Дризт въобще не повярва на думите му.

Изведнъж учителят го удари по рамото с рязко движение, предназначено да провери рефлексите на младия войн. Изненадан Дризт не отговори на предизвикателството и не го прие като заплаха — просто не беше сигурен в намеренията на чичо си.

— В тренировъчната зала може би? — попита Зак. — Аз и ти, както правехме на времето.

Невъзможно! Младежът искаше да изкрещи. Вече никога — нищо — няма да е както преди. Но той премълча тези мисли и кимна в съгласие.

— Ще се радвам — отвърна и се зачуди какво ли удоволствие ще изпита, ако накълца Закнафейн.

Дризт знаеше истината за същността на своя народ и беше безсилен да я промени, но можеше да промени нещо друго — собствения си живот. Ако унищожи Повелителя на меча — най-голямото му разочарование — можеше да се изолира от покварената реалност, която го заобикаляше.

— Аз също — каза Закнафейн с приятелски тон, който прикриваше мислите му, подобни на тези на Дризт.

— До другата седмица тогава — отвърна младежът и се отдръпна.

Нямаше сили да продължи разговора с мрачния елф, който някога бе най-добрият му приятел и който — както впоследствие бе разбрал Дризт — бе толкова непочтен и зъл, колкото и останалите представители на неговата раса.

— Моля ви, моя матрона-майко — хленчеше Алтън. — Мое право е. Умолявам ви!

— Успокой се, глупав ДеВир — отвърна СиНафей Хюнет и в гласа й прозвуча съжаление — емоция, която мрачните елфи рядко изпитваха и почти никога не показваха.

— Но аз чаках…

— Часът почти настъпи — матроната звучеше заплашително. — Опитвал си се и преди, нали?

Алтън я зяпна, а гротескната му физиономия я накара да се засмее.

— Да — призна тя. — Знам за жалкия ти опит да убиеш Дризт До’Урден. Ако Масой не бе пристигнал навреме, сигурно си щял да бъдеш убит.

— Щях да го унищожа! — изръмжа Алтън.

Матроната не възрази.

— Може би и щяхме да те провъзгласим за убиец и шарлатанин — целият гняв на Мензоберанзан щеше да се стовари върху теб.

— Това не ме интересуваше.

— А е трябвало — гарантирам ти го! — с презрение се усмихна тя. — Щеше да пропилееш възможността да си отмъстиш напълно. Повярвай ми, Алтън ДеВир. Твоята — нашата победа предстои.

— Масой ще убие Дризт До’Урден; може би и Дайнин — започна да недоволства Безликият.

— Ала има други До’Урден, които ще бъдат повалени от безмилостната ръка на Алтън ДеВир — обеща му СиНафей. — Върховни жрици.

Безликият не можеше да прикрие разочарованието си — беше се надявал той да се погрижи за Дризт. Толкова силно копнееше да го убие. Трябваше да го стори бързо и без много шум още тогава — през онзи ден в Сорсъри, ала не успя — младежът го бе унижил. И сега Алтън искаше да поправи грешката си.

Но не можеше да пренебрегне и обещанието, което матрона СиНафей му бе дала току-що. Възможността да убие една или повече от върховните жрици на До’Урден беше доста примамлива.

Мекотата на възглавничките и плюшеното легло, макар и толкова различни от студения, каменен свят на Мензоберанзан, не можеха да облекчат болката на Дризт. Друг призрак бе нахлул в съзнанието му и бе изместил спомена за светлите елфи и касапницата, станала на Повърхността — призракът на Закнафейн.

Дайнин и Виерна бяха разказали на Дризт за истинската същност на Повелителя на меча, за ролята му в покушението срещу ДеВир и за удоволствието, с което убивал мрачни елфи — същества, които не бяха сторили нищо, за да заслужат неговия гняв.

Значи Закнафейн също бе участвал в злата игра на неговите събратя, в безкрайната надпревара за благоволението на Кралицата на Паяците.

— Както и аз я прославих на Повърхността? — тихичко измънка Дризт, а сарказмът на думите му го поуспокои.

Но утехата, която бе намерил в спасяването на крехкия живот на малката елфка, изглеждаше толкова мимолетна в сравнение с непростимите злини, причинени на нейния народ през онази нощ. Матрона Малис беше толкова доволна, когато й разказаха за кървавото събитие. Ала Дризт си спомняше ужаса в очите на това момиченце, видяло мъртвата си майка. Дали той или някой друг мрачен елф щеше да е така съкрушен, ако беше на нейно място.

— Едва ли — помисли си той.

Нямаше обич, която да свързва Дризт и Малис; а мрачните елфи биха се разстроили много повече от мисълта как смъртта на майка им ще навреди на тяхното положение, отколкото да страдат от загубата й.

Дали матроната щеше да се разтревожи, ако един от двамата й синове бе загинал при нападението? Младежът знаеше отговора и на този въпрос. Единственото, което я вълнуваше, бе как това нападение ще се отрази на влиянието й в Мензоберанзан. Наслаждаваше се само на мисълта, че нейните деца бяха прославили злата богиня.

Какво ли благоволение щеше да си спечели дома До’Урден, ако Лот разбереше за постъпката на Дризт? Той не знаеше дали тя въобще имаше някакъв интерес от тази битка. За него Лот си оставаше мистерия, която нямаше никакво желание да я разгадава. Дали щеше да се разгневи, ако узнаеше истината за това нападение? Или ако знаеше какво мисли Дризт в този момент?

Вторият син сви рамене. Не искаше да си представя яростта, която си навлича със собствените си постъпки; твърдо бе решен как да действа и не се страхуваше от последствията. След една седмица щеше да се завърне в дома До’Урден. Щеше да влезе в тренировъчната зала, за да се сдобри със стария си учител… След една седмица щеше да убие Закнафейн.

Погълнат от чувствата и мислите си за опасното и искрено решение, което бе взел, Закнафейн едва чуваше пронизителното стържене на точилния камък по проблясващото острие на своя меч.

Оръжието трябваше да е перфектно наточено — без ръбчета и грапавини. Трябваше да изпълни дълга си без злоба и гняв.

Един премерен удар и Зак щеше да се отърве от демоните, които го преследваха — демоните на собствените му провали. За пореден път щеше да се скрие в своето убежище, в тишината на личните си покои — неговия таен свят. Един-единствен удар щеше да стори това, което бе пропуснал преди десет години.

— Само да бях събрал смелост тогава — проплака той. — Колко мъки щях да спестя на Дризт? Колко ли болка му е причинил престоят в Академията, за да се завърне така променен?

Думите звучаха така глухо в тишината на празната стая. Сега те бяха просто думи и нищо повече — не бяха достатъчни, за да обяснят какъв е Дризт. Вторият син беше мрачен войн и притежаваше всички противни и зли качества, присъщи на един елф с тази титла.

Зак вече нямаше право на избор. Ако искаше да има полза от окаяното му съществуване, този път той не трябваше да спира меча си. Трябваше да убие Дризт.

22 Гномове, коварни гномове

Из криволичещите тунели на Подземния мрак, следващи безмълвните си пътеки, бродеха свиърфнебли — лукави гномове. Нито добра, нито зла, расата им оцеляваше и процъфтяваше, макар и да бе толкова различна от другите раси, обитаващи този свят, обречен на вечен злокобен мрак. Свиърфнебли — те се славеха като горди ловци, изкусни в направата на брони и оръжие. Познаваха песента на камъка по-добре и от злите сиви джуджета — дуергарите — и въпреки опасностите, дебнещи ги зад всеки ъгъл, продължаваха да търсят и събират скъпоценни камъни и метали.

В Блингденстоун — градът на гномовете, обхващащ група от тунели и пещери, се бе разчула новината, че скалните червеи — токкуа — са изровили богато находище на скъпоценни камъни, разположено на двайсет мили източно от селището. Надзирателят на миньорите, Белвар Дисенгалп, трябваше да се преодолее много други началници като него, за да получи правото да ръководи миньорската експедиция. Всички знаеха, че земите, намиращи се на четирийсет мили на изток — там докъдето бяха прокопали скалните червеи, са прекалено близо до Мензоберанзан. За да стигнат до това опасно място, миньорите трябваше да вървят пеша в продължение на една седмица и да прекосят териториите на още стотици врагове. И макар всеки ден в Подземния мрак да криеше опасности за свиърфнеблите, страхът не можеше да им попречи — толкова силно копнееха за скъпоценни камъни.

Когато Белвар и неговата група от четирийсет миньора намериха малката пещера, описана от опитните разузнавачи и обозначена с гномския знак за съкровище, те разбраха, че твърденията на техните осведомители не бяха преувеличени.

Надзирателят се опитваше да запази спокойствие. Знаеше, че само на пет мили оттук живееха двайсет хиляди мрачни елфа, а те бяха най-омразните и страшни врагове на свиърфнеблите.

Водачът даде първата си заповед — трябваше да се подготвят галериите за бягство. Те представляваха лъкатушни тунели, през които един гном, висок три фута, можеше да мине съвсем спокойно, ала не и по-едър натрапник. По дължината на тези подземни проходи гномовете поставяха отбранителни стени, предназначени да отблъскват мълниите и да предпазват свиърфнеблите от техните пламъци, които бързо се разпростираха.

Най-накрая истинското прокопаване на мината започна; една трета от бригадата винаги стоеше на пост, а Белвар обикаляше района, стиснал в ръка медальона си, на който висеше вълшебен изумруд — скъпоценен камък, използван за призоваване.

Когато двамата братя достигнаха до откритите площи в източната част на Мензоберанзан, Дризт се обърна към Дайнин:

— Цели три патрулни групи — отбеляза той.

Само няколко сталагмита бележеха този участък от града, но днес той не изглеждаше толкова пуст — множество мрачни елфи се лутаха обезпокоени наоколо.

— Гномовете не бива да се подминават с лека ръка — отвърна Дайнин. — Те са силни и зли.

— Зли колкото мрачните елфи? — не се стърпя Дризт и го прекъсна, насилвайки се да звучи развеселен, за да прикрие сарказма на думите си.

— Почти — предупреди го мрачно първият син, без да долови скрития смисъл във въпроса на своя брат.

После се обърна настрани и посочи към приближаващия се отряд от мрачни елфки, които идваха, за да се присъединят към патрулите.

— Жрици — каза той. — Една от тях дори е върховна жрица на Лот. Значи някой е потвърдил слуховете за активност в тунелите.

Дризт потръпна, побиха го тръпки от вълнение преди битката. Тази възбуда скоро намаля и започна да се превръща в страх. Младежът не се страхуваше, че ще пострада, нито се притесняваше от гномовете. Опасяваше се, че този сблъсък ще бъде повторение на трагедията, разиграла се на Повърхността.

Младият войн прогони мрачните мисли от съзнанието си и си припомни, че този път, за разлика от предишния, беше застрашена родната му земя. Гномовете бяха навлезли във владенията на мрачните елфи. Ако наистина тези същества бяха толкова зли, колкото твърдяха Дайнин и останалите, Мензоберанзан нямаше друг избор, освен да отвърне със сила. Но само ако наистина бяха…

Групата на най-прославените мрачни войни в целия град — патрулът на Дризт — трябваше да поведе останалите отряди и вторият син на До’Урден зае челното си място. Той все още се чувстваше несигурен и не можеше да се развълнува от дадената му задача. Дори когато патрулите потеглиха, той се почуди дали да не ги отклони в грешна посока. Или да се отдалечи от тях и преди да са го настигнали да се срещне с гномовете и да ги предупреди за тяхното приближаване.

Дризт осъзна колко абсурдни са тези мисли. Не можеше да промени реалността, развоя на събитията в Мензоберанзан; не можеше да спре четирийсетте нетърпеливи и превъзбудени мрачни елфа, следващи стъпките му. Отново беше в капан и се чувстваше съвсем отчаян.

Тогава изведнъж се появи Масой и разведри мрачния войн:

— Гуенивар! — извика магьосникът и величествената пантера дотича при тях.

Тя зае мястото си до водача До’Урден, а младият Хюнет се върна в патрула.

Гуенивар вече не можеше да сдържа радостта си от срещата, нито пък Дризт — своята усмивка. Младежът не беше виждал пантерата от един месец заради мисията на Повърхността и после — престоят му вкъщи.

Котката скочи върху Дризт, с лапи върху гърдите му, и едва не повали слабичкия елф. Той я погали и радостно я почеса зад ушите.

Изведнъж и двамата се обърнаха едновременно, когато усетиха, че някои ги наблюдава с досада и неприязън. Видяха Масой — той стоеше със скръстени ръце, а лицето му бе започнало да почервенява от гняв.

— Няма да използвам пантерата, за да убия Дризт — мърмореше си магьосникът. — Искам да запазя това удоволствие за себе си.

Мрачният войн се почуди дали свъсеното изражение на този Хюнет не беше породено от завист. Завист към него и котката или към всичко, което го заобикаляше? Масой беше оставен в Мензоберанзан, а Дризт бе отишъл на Повърхността. Отрядът се бе завърнал с почести, а младият магьосник бе останал само зрител. Вторият син на До’Урден се отдръпна от Гуенивар, защото съчувстваше на болката на своя съмишленик.

Но когато Масой се отдалечи и зае своята позиция назад в редиците, Дризт коленичи и обгърна с ръце главата на пантерата.

Когато излязоха извън границите на обикновените патрулни маршрути, Дризт се почувства още по-радостен, че Гуенивар е с него. В Мензоберанзан имаше една поговорка — „Никой не е толкова самотен, колкото водачът на патрула“ — и през последните месеци Дризт бе започнал да я разбира. Той спря в края на една широка пътека, застана неподвижно и наостри очи и уши — проучваше следите зад себе си. Знаеше, че повече от четирийсет мрачни елфа, нетърпеливи и строени в боен ред, се приближават към него, ала нито дочуваше звук, нито различаваше движение в мрачните сенки на студения камък. Дризт погледна към Гуенивар, застанала търпеливо до него, и отново поеха напред.

Можеше да усети горещото присъствие на бойния отряд, който следваше стъпките му и особеното усещане единствено опровергаваше чувството на Дризт, че той и пантерата са сам-сами.

Привечер младият До’Урден забеляза първите признаци, предвещаващи неприятности. Той се приближи към разклонението на тунела, предпазливо се притисна към стената и усети лека вибрация в камъка. Миг по-късно трептенето се повтори, после още веднъж и Дризт се досети, че това бяха ритмичните удари на чук.

Той извади една квадратна пластина от кесийката си, голяма, колкото дланта му и нагрята с магия. Едната й страна беше обшита с дебела кожа, но другата сияеше доста ярко и съществата с инфрачервено зрение можеха да я забележат. Дризт се обърна назад към тунела, откъдето бе дошъл, и размаха предмета. Няколко секунди по-късно Дайнин бе настигнал своя брат.

— Чук — сигнализира Дризт на езика на жестовете и посочи към стената.

Дайнин се притисна към камъка и кимна одобрително.

— На петдесет ярда? — попита с ръце той.

— По-малко от сто — потвърди Дризт.

И Дайнин имаше своя магически нагрята пластина. В мрака, простиращ се пред него, той проблесна с нея и даде сигнала за бойна готовност; после се приближи към Дризт и Гуенивар и заедно се отправиха към разклона, към ударите на чука.

Миг по-късно, Дризт видя гномовете свиърфнебли за първи път. На двайсет крачки от него стояха двама пазачи — на височина стигаха до гърдите на мрачните елфи, а кожата им странно наподобяваше камъка — имаше същия релеф и топлинни отблясъци. Очите на гномовете искряха в издайническото червено на инфрачервения спектър. Само един поглед към тях напомни на Дризт и Дайнин, че лукавите гномове се чувстваха в Подземния мрак толкова у дома си, колкото и мрачните елфи и двамата братя побързаха да се скрият зад една скала в тунела.

Първият син на До’Урден даде знак на следващия мрачен войн от редиците на отряда, той пък предаде сигнала на този до него и така, докато цялата бойна група бе предупредена. После Дайнин се сниши и надзърна от скалата. Зад двамата пазачи, тунелът продължаваше още трийсет фута, правеше лек наклон и свършваше в огромна каменна ниша. Мрачният елф не можеше да види ясно този участък, но топлината от работата, която кипеше там и от струпаните гномове, се бе разпростряла в целия коридор.

Дайнин отново направи знак на другарите си. После се обърна към Дризт:

— Стойте тук с котката — нареди той и се спусна към разклона, за да обсъди плановете за действие с другите водачи.

Масой, който стоеше няколко редици по-назад, видя първия син на До’Урден и се почуди дали пред очите му не се разкрива идеалната възможност да убие Дризт. Ако войнът се окажеше съвсем сам начело на патрула, дали нямаше да успее да го порази тайно с някоя мълния? Възможността, ако въобще бе съществувала такава, бързо се изпари, когато останалите наобиколиха магьосника. Дайнин скоро се върна от последните групи и се запъти към своя брат.

— Нишата има много изходи — обърна се той към Дризт на езика на жестовете. — Другите патрули заемат позициите си и обграждат гномовете.

— Не можем ли да преговаряме със свиърфнеблите? — почти несъзнателно попита вторият син.

Младежът познаваше изражението, което се изписа по лицето на брат му — знаеше, че е късно да поправя грешката си.

— Да ги оставим да си тръгнат, без бой? — Дайнин сграбчи Дризт за неговия пиуафуи и го придърпа близо, много близо до ужасния си поглед. — Ще забравя, че си ме питал подобна глупост — прошепна той, пусна го и с това приключи въпроса. — Ти ще сложиш началото на битката — продължи той на езика на жестовете. — Когато видиш сигнала от крайните редици, призови кълбо от мрак в коридора и притичай покрай пазачите. Намери водача на гномовете — в него е ключът за силата на камъка.

Дризт не разбра каква е тази сила, за която говореше Дайнин, но инструкциите му изглеждаха прости и някак самоубийствени.

— Вземи котката, ако поиска да тръгне с теб — продължи първият син на До’Урден. — Целият патрул ще ви последва и много скоро ще присъедини към вас. Другите групи ще използват различни проходи.

Гуенивар се притисна в Дризт — беше готова да го последва в битката. Когато Дайнин го остави сам, начело на отрядите, младежът прегърна пантерата, за да намери утеха. Няколко секунди по-късно дойде сигналът за нападение. Дризт го видя и не можа да повярва на очите си. Нима мрачните елфи бяха заели позициите си толкова бързо?!

Той надникна отново зад скалата и погледна към стражата на свиърфнеблите, които продължаваха тихото си бдение, без да усещат какво става наоколо. Мрачният войн извади ятаганите си и погали за късмет Гуенивар; после, с помощта на вродената магическа сила на своята раса, спусна кълбо от мрак в коридора.

Из тунелите се вдигна тревога и Дризт побърза да се гмурне в тъмнината покрай невидимите пазачи и да се претърколи от другата страна на своето заклинание, само на два големи разкрача от малката ниша. Той видя няколко гнома, които се щураха наоколо в опити да подготвят отбраната си. От страничните тунели долетяха звуците на разразила се битка и малко от свиърфнеблите обърнаха внимание на Дризт.

Един гном замахна към рамото му. Мрачният войн вдигна ятаган, за да блокира удара и остана изненадан от силата на дребното същество. И все пак, Дризт можеше да убие нападателя с другото си острие, но прекалено много съмнения и спомени влияеха на постъпките му. Той вдигна крак, изрита гнома в корема и запрати малкото създание на земята.

Белвар Дисенгалп — следващата цел на мрачния елф — видя Дризт, видя и с каква лекота бе повалил най-добрия му войн, и реши, че сега е настъпил момента да използва най-могъщата си магия. Той свали медальона с големия изумруд и го хвърли в краката на Дризт.

Дризт отскочи назад, когато усети трептенето на магията. Зад него се чуваха виковете на приближаващите се патрули, които се бяха справили с уплашената стража на гномовете и бързаха да се присъединят към младия До’Урден в малката ниша. Изведнъж вниманието на втория син бе привлечено от топлинните отблясъци в камъка пред него, там, където бе паднал медальона. Сивите линии трепереха и се виеха, сякаш скалата бе започнала да оживява.

Съмишлениците на Дризт преминаха с рев покрай него и се спуснаха върху Надзирателя на миньорите. Младежът не ги последва, усетил, че това, което ставаше пред краката му, беше много по-опасно, отколкото сражението, отекващо в цялата пещера.

Пред Дризт се изправи огромно, страшно разярено чудовище от жив камък, издигащо се на петнайсет фута височина и широко около седем.

— Земен дух! — изкрещя някой.

Младият До’Урден се обърна и видя Масой да рови в някаква книга със заклинания, а Гуенивар бе застанала до него. Очевидно търсеше магия, с която да се изправи срещу това странно чудовище. За ужас на Дризт, уплашеният магьосник измърмори няколко думи и изчезна.

Готов на секундата да отскочи настрана, мрачният войн стъпи здраво на краката си и погледна нагоре към съществото. Можеше да усети могъществото на това създание; абсолютната сила на земята, въплътена в тялото му.

Тежката ръка се издигна, прелетя над главата на снишилия се До’Урден, заби се в каменната стена и раздроби скалата на прах.

— Не му позволявай да те удари — прошепна сам на себе си той, без да може да повярва на очите си.

Когато земният дух измъкна ръката си, Дризт заби ятагана си в нея и отчупи съвсем малко, направо нищожно, парченце от камъка. Лицето на чудовището се сгърчи от болка — очевидно омагьосаните остриета на мрачните елфи можеха да го наранят.

Невидимият Масой не беше помръднал от мястото си; подготвяше следващото си заклинание, наслаждаваше се на представлението и чакаше бойците да се изтощят. Може би земният дух щеше да унищожи Дризт. Невидимите рамене се свиха с примирение. Магьосникът реши да остави силата на камъка да свърши мръсната работа вместо него.

Чудовището нанасяше удар след удар, а мрачният войн се претърколи напред и заби ятаганите си в краката — каменни колони — на това същество. То реагира бързо, започна да тъпче земята и едва не смаза пъргавия Дризт, а от тежестта му каменния под се пропука и се образуваха дълги разломи.

Младият До’Урден беше бърз като светкавица. Той мина зад земния дух — удряше го и забиваше в него и двата си ятагана. После отново отскочи далеч, когато чудовището се обърна и замахна свирепо със скалните си ръце.

Крясъците и звънтенето на оръжия започнаха да се отдалечават. Оцелелите гномове бяха побягали, мрачните елфи се бяха спуснали да ги преследват и бяха оставили Дризт сам със земния дух.

Съществото пак започна да тъпче каменния под. От тежестта му земята се затресе и младият елф едва успя да се задържи на крака. Изведнъж създанието се спусна напред и започна да пада над Дризт — искаше да използва тялото си като оръжие. Ако ловкият До’Урден се бе изненадал поне малко, или ако рефлексите му не бяха така бързи, многотонното чудовище със сигурност щеше да го размаже. Но той успя да се шмугне настрани и се изплъзна.

Дризт успя да избегне и ужасните поражения от сблъсъка — стените и таванът на подземието се напукаха, а по пода се посипаха прах и скални отломки. Когато земният дух се изправи, мрачният елф започна да отстъпва назад, безсилен пред непреодолимата му мощ.

Младежът беше сам срещу него или поне така си мислеше. Изведнъж кълбо червена ярост се спусна върху главата на духа; остри нокти издираха дълбоки прорези в лицето му.

— Гуенивар! — изкрещяха в един глас Дризт и Масой.

Младият войн се бе зарадвал, че е намерил свой съюзник, а Хюнет се бе ядосал. Магьосникът искаше До’Урден да загине в битката, а сега, когато безценната му пантера се бе намесила, той не смееше да направи заклинание върху него или земния дух.

— Направи нещо, магьоснико! — изкрещя Дризт, който бе разпознал гласа и бе разбрал, че Масой все още се навърта наоколо.

Чудовището изрева от болка, а стонът му прозвуча като тътен на огромни скални блокове, търкалящи се по стръмен планински склон. Дризт се спусна, за да помогне на своята приятелка — пантерата, но земният дух се извъртя невероятно бързо и се гмурна в камъка с главата напред.

— Не! — изкрещя младият воин, разбирайки, че Гуенивар ще умре.

Но чудовището и котката не се разбиха в земята — те потънаха в нея.

Вълшебните огньове обгръщаха телата на гномовете с бледолилави пламъци и ги правеха лесна мишена за стрелите и мечовете на мрачните елфи. Свиърфнеблите отвръщаха със свои магии — най-вече илюзии и зрителни измами.

— Тук долу! — изкрещя един войн и налетя на каменната стена, която само преди миг изглеждаше точно като вход към друг тунел.

Въпреки че магията на гномовете успяваше донякъде да заблуди мрачните елфи, Белвар Дисенгалп ставаше все по-уплашен. Неговият земен дух — най-силната му магия и най-голямата му надежда — се бе забавил прекалено дълго в главната ниша на мината при това с един-единствен мрачен войн. А надзирателят на миньорите искаше чудовището да е до него, когато започнеше голямата битка. Той строи войската си в стегнати, отбранителни редици и се замоли гномовете да издържат на атаката.

Магиите вече не можеха да забавят мрачните елфи. Войните се спуснаха срещу свиърфнеблите; страхът в душата на Белвар отстъпи мястото си на яростта. Той изскочи напред, размахвайки тежката си брадва и злобна усмивка се разля по лицето му, когато мощното му оръжие разкъса плътта на мрачен елф.

Вече нямаше място за магии; строевата подготовка, внимателно изложените планове — всичко се стопи под тежестта на животинската ярост. Вече нищо нямаше значение за противниците, освен да повалят врага, да забият копието си в него — да усетят как острието потъва в плътта. Лукавите гномове мразеха мрачните елфи повече от всяка друга раса, а в Подземния мрак нямаше по-голямо удоволствие за един мрачен войн, от това да разкъса някой свиърфнебъл на малки парченца.

Дризт изтича до мястото, но там нямаше нищо — само непокътната земя.

— Масой? — прошепна той с надеждата, че магьосникът, посветен в тази странна магия, може да му обясни какво се бе случило.

Преди Хюнет да успее да отговори, земята изригна зад Дризт. Младежът веднага се обърна с вдигнати ятагани и видя извисяващия се над него земен дух.

После, в безсилно отчаяние, видя как перестата мъгла, която някога бе могъщата пантера, най-добрата му приятелка, се спусна от раменете на чудовището и се разсея, преди да е стигнала земята.

Дризт се сниши, за да избегне поредния удар, но очите му не се отделяха от изчезващото облаче прах и дим. Дали Гуенивар беше мъртва? Дали единствената му приятелка си бе отишла завинаги? Бледолилавите очи на дръзкия До’Урден заблестяха с нова светлина; в тялото му пламна животински гняв. Безстрашен, Дризт погледна към земния дух.

— Мъртъв си — обеща му той и се спусна напред.

Чудовището изглеждаше объркано — не разбираше думите на мрачния войн. То спусна тежкия си юмрук към земята, за да размаже своя глупав противник, но Дризт дори не вдигна ятаганите си, за да се защити — силата му не беше достатъчна, за да отблъсне подобен удар. Точно преди да бъде размазан, той се хвърли напред, извън обсега на падащата ръка.

Земният дух остана изненадан от бързината му. Като вихрушка, Дризт сипеше ударите си върху чудовището, а Масой го наблюдаваше, притаил дъх. Магьосникът не беше виждал друг да се бие с такова изящество, с такава лекота и плавни движения. Мрачният елф се спускаше и изкачваше по тялото на съществото, режеше го и разсичаше, забиваше дълбоко ятаганите си и откъртваше скални късове от каменната му кожа.

Чудовището виеше заради свличащите се лавини от тялото му, въртеше се в кръг и се опитваше се хване Дризт — искаше да го размаже веднъж завинаги. Благодарение на сляпата си ярост, младият До’Урден разкри, че талантът му да борави с меча се простираше до невъобразимо майсторство, а земният дух с тежкия си размах не можеше да улови нищо, освен въздуха или собственото си тяло.

— Невероятно — промърмори Масой, когато излезе от унеса. Нима младият войн можеше да победи един земен дух? Магьосникът се огледа наоколо. Наблизо лежаха мъртви или тежко ранени няколко елфи и много гномове, но голямото сражение се бе отдалечило дори още повече. Свиърфнеблите бяха открили малките си спасителни проходи, а обезумелите от ярост мрачни войни бяха започнали да ги преследват.

Гуенивар си беше отишла. В тази ниша бяха останали само Масой, земният дух и Дризт. Устата на магьосника се разтегли в невидима усмивка. Сега трябваше да нанесе своя удар.

Младият До’Урден почти бе успял да победи чудовището — беше го притиснал, легнало на една страна, когато мълнията профуча с рев. Тя ослепи Дризт и го запрати в стената, в дъното на каменната ниша. Той видя треперещите си ръце и дивия танц на чисто бялата си коса, разпръснала се пред неподвижните му очи. Не чувстваше нищо — нито болка, нито живителна глътка въздух в белите си дробове — сякаш някой бе прекъснал силата на собствения му живот.

Атаката бе развалила магията му за невидимост и Масой се появи, задавяйки се в злобен смях. Земният дух лежеше на земята, превърнат в натрошена, скална маса, но скоро се сля с камъка и изчезна.

— Мъртъв ли си? — обърна се магьосникът към Дризт, а гласът му кънтеше в спокойствието на неговата глухота.

Мрачният войн не можеше да отговори; той дори не знаеше отговора.

— Ама че лесно беше — чу го да казва.

Дризт подозираше, че Масой говори за него, а не за земния дух. Изведнъж той усети изтръпналите си пръсти и кости, гръдният му кош се повдигна и въздухът нахлу в дробовете му. Мрачният елф се задъха бързо и тежко, после тялото му се поуспокои и той разбра, че ще оцелее.

Масой се огледа наоколо, за да провери дали някой не се е върнал и не ги е видял. Нямаше никой.

— Добре — измърмори той, докато наблюдаваше как Дризт се връща в съзнание.

Магьосникът искрено се радваше, че смъртта за този До’Урден не е била съвсем безболезнена; после се сети за едно заклинание, което щеше да я направи още по-забавна.

Точно в този момент, една ръка — огромна каменна ръка — се протегна от пода, сграбчи Масой за крака и започна да го дърпа към земята.

Лицето на младия Хюнет се изкриви в безмълвен писък.

Врагът на Дризт сега спасяваше живота му. Мрачният войн вдигна един от ятаганите си и го заби в ръката на земния дух. Острието потъна дълбоко в нея. Чудовището, чиято глава бе започнала да се появява между Масой и Дризт, изрева от ярост и болка и задърпа безпомощния магьосник още по-надълбоко в земята.

Вторият син на До’Урден хвана с две ръце дръжката на ятагана си, замахна с всичка сила и разсече на две главата на съществото. Този път отломките му не се завърнаха в Земното измерение; този път духът беше унищожен.

— Измъкни ме оттук! — заповяда Масой.

Дризт го погледна и не можа да повярва, че магьосникът е още жив — беше затънал до кръста в каменния под.

— Как? — учуди се Дризт. — Ти… — той не можеше да намери думи, за да опише изненадата си.

— Просто ме измъкни! — изкрещя Хюнет.

Дризт се залута наоколо, без да знае откъде да започне.

— Духовете на четирите природни сили могат да прекосяват различните измерения — започна да обяснява Масой. Той знаеше, че първо трябва да успокои младия войн, ако иска да го извади от камъка. Разговорът можеше и да се проточи, ако се наложеше да разсейва подозренията на Дризт, че мълнията е била предназначена за него.

— Земята, през която преминава един земен дух, се превръща в портал от Земното измерение към нашия свят — Материалния. Камъкът ме заобиколи, когато чудовището ме дръпна надолу, но така е много неудобно — магьосникът затрепери от болка, когато скалата започна да се стяга около глезена му. — Побързай, порталът се затваря!

— Но това значи, че Гуенивар е… — замисли се Дризт.

Той извади статуетката от предния джоб на Масой и бързо я разгледа — трябваше да провери дали гладката й повърхност не е пукната някъде.

— Върни ми я! — притеснен и ядосан настоя Хюнет.

Дризт му подаде фигурката с неохота. Масой също я огледа набързо и я върна в джоба си.

— Гуенивар добре ли е? — беше длъжен да попита младият мрачен войн.

— Това не те засяга — озъби се магьосникът, който също се тревожеше за пантерата, но в този момент тя беше най-малкият му проблем. — Порталът се затваря — повтори той. — Бързо, доведи жриците!

Дризт не беше помръднал, когато част от стената зад него се отдръпна. Белвар Дисенгалп стовари коравия си юмрук право в тила на младия До’Урден.

23 С един точен удар

Когато Дайнин, водачът на патрула, се върна в пещерата, Масой му съобщи:

— Гномовете го отвлякоха — магьосникът вдигна високо ръцете си. Върховната жрица и нейните помощнички трябваше добре да видят затрудненото положение, в което се намираше той.

— Къде? — попита Дайнин. — Защо са те оставили жив?

Масой вдигна рамене.

— През един таен проход — обясни той. — Някъде в стената зад теб. Предполагам, че щяха да вземат и мен, ако… — Масой погледна към пода, притиснал го в своя капан. — Гномовете щяха да ме убият, но вие пристигнахте.

— Имаш късмет, магьоснико — каза му върховната жрица. — Днес запомних едно заклинание, което ще те освободи от хватката на камъка.

Тя прошепна някакви наставления на помощничките си. Те извадиха мехове с вода и торбички, пълни с глина и започнаха да очертават земята на десет фута около Масой във формата на квадрат. Върховната жрица се приближи до стената и се подготви за молитвата.

— Някои са успели да избягат — каза й Дайнин.

Жрицата го разбра. Тя тихо прошепна едно заклинание за откриване и проучи стената.

— Ето оттам — промълви тя.

Дайнин и още един мрачен елф се затичаха към мястото и не след дълго откриха едва забележимите очертания на тайната врата.

Когато върховната жрица започна заклинанието, една от нейните жрици-помощнички хвърли края на едно въже към Масой.

— Дръж — подразни го тя. — И не дишай!

— Чакайте… — започна магьосникът, но земята около него се превърна в кал и той потъна надолу.

Жриците се запревиваха от смях, но го извадиха на момента.

— Хубаво заклинание — отбеляза Масой, докато плюеше калта.

— И то си има предназначение — отвърна върховната жрица. — Особено, когато се бием срещу свиърфнеблите и техните трикове с камъка. Научих го, за да се предпазим от земни духове — тя разгледа каменните отломки в краката си и видя едно око и нос, несъмнено от същото същество. — Е, май сте нямали нужда от истинското предназначение на заклинанието ми.

— Аз го унищожих — излъга Масой.

— Наистина ли? — попита с недоверие върховната жрица.

Тя бе отгатнала по разреза върху камъка, че земният дух е загинал от ятагана на войн. Но разговорът приключи, когато звукът от плъзгаща се скала, накара всички да се обърнат към стената.

— Лабиринт — изпъшка помощникът на Дайнин, след като бе надзърнал в тунела. — Как ще ги открием?

Водачът До’Урден помисли малко, после му хрумна нещо и се обърна към Масой.

— Отвлекли са брат ми — каза той. — Къде е котката?

— Наоколо — започна да увърта магьосникът. Беше се досетил какъв е планът на Дайнин, а не искаше Дризт да бъде спасен.

— Доведи я — нареди водачът на патрула. — Тя може да открие Дризт по миризмата.

— Не мога… имам предвид — запелтечи Масой.

— Веднага, магьоснико! Да не искаш да кажа на управляващия съвет, че няколко свиърфнебли са избягали, защото си отказал да ни помогнеш?!

Без да знае какво ще се случи, младият Хюнет хвърли фигурката на земята и призова Гуенивар. Дали земният дух бе унищожил котката? Леката мъгла се появи и за секунди прие веществената си форма — превърна се в тялото на пантерата.

— Добре — каза Дайнин и посочи към тунела.

— Намери Дризт! — нареди Масой на Гуенивар.

Тя подуши наоколо, после отскочи към малкия проход, а патрулът на мрачните елфи тихо я последва.

Дризт бавно започна да идва в съзнание и промълви:

— Къде… — той усети, че е седнал и че китките му са вързани.

Малка, но безспорно силна ръка го хвана за косата и грубо го издърпа назад.

— Тишина! — дрезгаво прошепна Белвар.

Дризт остана много учуден — това същество говореше неговия език. Надзирателят на миньорите остави младия До’Урден и се върна при останалите свиърфнебли.

Мрачният войн скоро разбра, че тази групичка гномове бе успяла да избяга — намираха се в ниска стая и всички се движеха много напрегнато.

Свиърфнеблите започнаха тихо да обсъждат нещо на родния си език, ала Дризт не разбираше думите им. Гномът, който му бе наредил да пази тишина, очевидно беше водачът на групата. Един свиърфнебъл му зададе свадлив въпрос. Друг изгрухтя съгласието си и каза нещо грубо, обръщайки злите си очи към младия До’Урден, но водачът го удари силно по гърба и го отпрати през единия от двата изхода на подземната ниша. После нареди на останалите гномове да заемат отбранителни позиции и се върна при Дризт.

— Идваш с нас в Блингденстоун — внимателно изговори той.

— А после? — попита мрачният елф.

Белвар сви рамене.

— Кралят ще реши. Ако не ми причиняваш неприятности, ще те пусна да си идеш.

Дризт скептично се изсмя.

— Хубаво тогава — каза надзирателят. — Ако кралят нареди да те убият, ще се погрижа да е с един точен удар.

Младият До’Урден отново се засмя.

— Да, но мислиш, че ти вярвам? — попита той. — Измъчвай ме сега, забавлявай се. Нали такава е злата ви природа!

Белвар понечи да го удари, но спря ръката си.

— Свиърфнеблите никого не подлагат на мъчения — каза с по-силен глас, отколкото бе нужно. — Мрачните елфи го правят! — той се отдалечи, но отново се обърна, за да потвърди обещанието си. — С един точен удар.

Дризт повярва на искрения глас на този гном и трябваше да приеме обещанието му като акт на милосърдие от страна на свиърфнеблите. Ако това същество бе попаднало в ръцете на мрачните елфи, едва ли някой щеше да се смили над него. Заинтригуван от водача, вторият син на До’Урден искаше да научи повече за него, но той отново го оставяше.

— Как си научил нашия език? — попита Дризт.

— Гномовете не са глупави — отвърна Белвар, без да разбира накъде бие младежът.

— Нито пък мрачните елфи — искрено каза младият войн, — но не съм чувал никой в моя град да говори на езика на свиърфнеблите.

— Навремето имаше един мрачен елф в Блингденстоун — обясни гномът, сега заинтригуван от Дризт толкова, колкото и младежът от него.

— Роб? — попита войнът.

— Наш гост! — сопна се Белвар. — Свиърфнеблите нямат роби.

За пореден път Дризт усети, че този гном е искрен.

— Как се казваш? — попита младежът.

— Ти какво, за глупак ли ме мислиш? — изсмя се водачът. — Искаш да ти кажа името си, за да използваш неговата сила и да я обърнеш срещу мен в някоя от вашите магии!

— Не — запротестира мрачният елф.

— Ще те убия, ако смяташ, че съм глупак! — изрева Белвар и заплашително размаха тежката си кирка.

Дризт се размърда от притеснение на мястото си — не знаеше какво може да стори гномът.

— Предложението ми остава — каза той и свали кирката. — Ако не създаваш неприятности, ще кажа на краля да те пусне — надзирателят, както и младият До’Урден, не вярваше, че това е възможно, сви безпомощно рамене и повтори другото си най-добро предложение:

— Ако не — с един точен удар.

Внезапната суматоха, вдигнала се в една от галериите, накара гномът да се обърне.

— Белвар — влетя един гном в малката стая.

Водачът хвърли подозрителен поглед към Дризт, за да види дали мрачният елф е разбрал името му, но младежът мъдро бе извърнал глава, преструвайки се, че не слуша. Той наистина бе чул името на водача на гномовете, който бе проявил милост към него. Белвар, така бе казал другият свиърфнебъл. Белвар — Дризт никога нямаше да забрави това име. Битка, разразила се в прохода, привлече вниманието на всички, а няколко гнома уплашени дотичаха в стаята. Младежът разбра, че патрулът на мрачните елфи беше наблизо.

Белвар започна да раздава заповеди — подготвяше бягството на групата през другия тунел, извеждащ от нишата, а Дризт се чудеше какво ли щяха да правят с него. Водачът не можеше да се надява, че ще избяга от мрачните елфи, влачейки затворник със себе си.

Внезапно Белвар застина на място и спря да говори. Прекалено внезапно.

Начело на патрула вървяха жриците с коварните си, парализиращи заклинания. Магията им бе хванала здраво Белвар и още един гном, а другите свиърфнебли, видели това, се впуснаха в див бяг към задния изход.

Мрачните войни, предвождани от Гуенивар, нахлуха в стаята. Облекчението, което Дризт бе изпитал при вида на старата му приятелка, беше почернено от последвалото клане. Дайнин и останалите посякоха обезумелите гномове с присъщата жестокост на мрачните елфи.

За секунди — ужасни секунди, които за Дризт се нижеха бавно като часове — в стаята останаха живи само Белвар и другият гном, омагьосани от заклинанията на жриците. Няколко свиърфнебли се бяха втурнали в задния коридор, за да избягат, и по-голямата част от патрула се спусна след тях.

Последен в нишата влезе Масой, който изглеждаше съвсем окаян в дрехите си, покрити целите в кал. Той остана на входа на тунела и дори не погледна към Дризт — отказваше да види своята пантера, застанала над втория син на До’Урден, предпазвайки го с тялото си.

— Ти пак извади страхотен късмет — обърна се Дайнин към своя брат и преряза въжетата на китките му.

Дризт огледа касапницата в стаята и не беше много сигурен в думите на първия син.

Той му подаде ятаганите и се обърна към мрачния елф, който наглеждаше парализираните гномове.

— Довърши ги — нареди Дайнин.

Широка усмивка се изписа по лицето на война. Той извади от колана си един нож с назъбено острие, после го задържа пред очите на гнома и се обърна към върховната жрица:

— Дали го виждат? — попита той, измъчвайки безпомощното същество.

— Това е най-забавната част в цялото заклинание — отвърна мрачната елфка. — Гномът разбира много добре какво ще се случи. Дори и сега се мъчи да пробие магията, която го обгръща.

— Затворници! — неволно изкрещя Дризт.

Дайнин и останалите се обърнаха към него, а мрачният елф, държащ камата, изглеждаше едновременно разочарован и ядосан.

— За дома До’Урден? — попита с надежда младият войн. — Можем да извлечем полза от…

— От свиърфнеблите не стават добри роби — отвърна Дайнин.

— Така е — съгласи се жрицата и се приближи до елфа с камата; после му кимна. Той я възнагради с огромна усмивка и зверски заби ножа си в тялото на гнома. Дойде редът на Белвар.

Войнът злокобно размаха кървавата кама пред очите на водача.

— Не го убивайте! — Дризт не можеше да търпи повече. — Оставете го жив! — младежът искаше да им каже, че безпомощният гном не може да им стори зло, че убийството му ще бъде една долна и страхлива постъпка, ала знаеше, че е безсмислено да умолява мрачните елфи да пощадят това същество.

Дайнин гледаше към брат си, изпълнен с повече гняв, отколкото с любопитство.

— Ако го убиете, тогава кой гном ще се върне в техния град, за да разкаже за нашата сила — заключи Дризт, решил да опита и последния шанс. — Можем да го върнем на неговия народ, за да им разкаже какво се случва с безразсъдните гномове, престъпили владенията на мрачните елфи!

Дайнин се обърна към върховната жрица, за да разбере нейното мнение.

— Добре разсъждаваш — каза тя и кимна одобрително.

Но първият син не беше толкова сигурен в подбудите на своя брат. Без да сваля очите си от него, той нареди на война с камата:

— В такъв случай, отрежи ръцете на гнома.

Дризт дори не трепна; знаеше, че ако го стори, Дайнин със сигурност ще убие Белвар.

Войнът прибра камата си и извади тежък меч.

— Чакай — спря го първият син, без да отмества очите си от Дризт. — Първо го освободете от магията. Искам да го чуя как пищи!

Когато върховната жрица развали заклинанието, няколко мрачни елфа обградиха гнома и опряха върховете на мечовете си във врата му. Злощастният свиърфнебъл не помръдна.

Мрачният войн сграбчи своя меч, а Белвар — смелият Белвар — протегна ръцете си напред, без дори да потрепери.

Дризт нямаше сили да гледа това; извърна погледа си и уплашен зачака писъците на гнома.

Водачът на свиърфнеблите забеляза реакцията на Дризт. Дали не беше от състрадание?

Мрачният войн замахна с меча. Белвар не откъсна очите си от младия елф, когато мечът разсече китките му и когато непоносимата, мъчителна болка избухна със зверска сила в ръцете му.

Ала гномът не издаде и звук. Никога нямаше да достави това удоволствие на Дайнин. Преди двама войни да го избутат от стаята, Белвар погледна към Дризт за последен път и въпреки суровото изражение на младежа, видя в очите му искрено страдание и извинение.

Когато водачът на гномовете беше изведен от нишата, през другия тунел в нея влязоха мрачните елфи, преследвали избягалите свиърфнебли.

— Не можахме да ги хванем в тези ниски галерии — оплака се един от тях.

— Проклятие! — изръмжа Дайнин; да върнеш в Блингденстоун един гном, след като си му отрязал ръцете, беше едно, но да оставиш някоя от тези гадини да ти се изплъзне безнаказано — това си беше съвсем друго. — Трябваше да ги хванете!

— Гуенивар ще свърши тази работа — заяви Масой и повика котката, без да изпуска Дризт от погледа си.

Сърцето на младия До’Урден запрепуска, докато гледаше как магьосникът гали пантерата.

— Хайде, мила моя. Да заловим тези гномове! — Хюнет усети, че тези думи жегнаха Дризт; знаеше, че той не одобрява участието на пантерата в такива преследвания.

— Избягали ли са? — обърна се младият войн към своя брат, а в гласа му звучеше отчаяние.

— Ще тичат по целия път до Блингденстоун — отвърна спокойно Дайнин. — Ако им позволя.

— А ще се върнат ли тук?

Като чу абсурдния въпрос на Дризт, първият син направи кисела гримаса.

— Ти би ли го направил?

— Значи сме изпълнили своя дълг — заключи Дризт в напразни опити да провали долните планове на Масой.

— Днес спечелихме — съгласи се Дайнин, — въпреки че загубите ни не бяха малко. Но можем още да се позабавляваме с помощта на пантерата на магьосника.

— Да се позабавляваме — повтори Масой на Дризт. — Тръгвай, Гуенивар, в тунелите. Покажи ни колко бързо тичат уплашените свиърфнебли!

Бяха изминали само няколко минути, когато котката се завърна в стаята и в устата си носеше мъртъв гном. Тя пусна тялото в краката на Масой, а той й нареди:

— Връщай се! Донеси ми още!

Звукът, с който трупът падна на земята, накара Дризт да потръпне. Младежът погледна пантерата в очите и прочете в тях тъга, дълбока колкото неговата. Котката беше ловец. И тя като Дризт имаше достойнство. Но за Масой, Гуенивар беше просто играчка и нищо повече — инструмент, с който доставяше удоволствие на извратената си същност. Той я караше да убива, защото убийството го правеше щастлив.

В ръцете на магьосника, Гуенивар беше просто убиец.

Пантерата спря на входа на малкия тунел и погледна към Дризт, а очите й почти го молеха за прошка.

— Върви! — изкрещя Масой и изрита животното; после хвърли отмъстителен поглед към младия До’Урден.

Магьосникът бе изпуснал своя шанс да убие мрачния войн и трябваше много внимателно да обясни на коравосърдечната си майка защо е допуснал тази грешка. Но той реши да не мисли за неприятната случка сега; в момента му стигаше гледката на измъчения, глупав До’Урден.

Дайнин и останалите не разбраха какво ставаше между Дризт и Масой — бяха прекалено заети да чакат завръщането на Гуенивар, да гадаят каква сила ще използват гномовете срещу перфектния убиец и да се забавляват в този тягостен миг. Веселяха се с онова типично за мрачните елфи чувство за хумор, което ги караше да се смеят, когато от очите им трябваше да се леят сълзи.