Градът на златната сянка

ПРОЛОГ

Това започна в калта както много неща.

В един нормален свят би било време за закуска, но в ада очевидно не сервираха закуска; бомбардировката, започнала преди зазоряване, не даваше никакви признаци за утихване. Пък и на редник Джонас изобщо не му се ядеше.

С изключение на един кратък миг на безумно отстъпление през парче кална земя, покрита с кратери и безлюдна като Луната, Пол Джонас беше прекарал целия този 24 март 1918 г. така, както предишните три дена и както по-голямата част от последните няколко месеца — сгърчен зиморничаво и вонящ на тиня някъде между Ипр и Сен Кентен, оглушал от тътнещия в главата му трясък на германските едрокалибрени оръдия, инстинктивно молещ се на Нещо, в което отдавна не вярваше. Беше загубил Финч и Мълет и останалите от взвода сред хаоса на отстъплението — надяваше се да са се добрали до някой окоп, но му беше непосилно да мисли за друго освен за собствената си окаяност. Целият свят тънеше в лепкава влага. Над разораната земя, над скелетите на дърветата и над самия Пол бавно се спускаше гъста мъгла, която се носеше над тоновете избухващ сред човешката гмеж нажежен до червено метал.

Червена мъгла, сива земя, небе с цвета на стари кокали: Пол Джонас се намираше в ада — но този ад беше много специален. Не всички в него вече бяха умрели.

Пол констатира, че един от неговите обитатели умираше прекалено бавно. Ако съдеше по силата на гласа, човекът се намираше на не повече от двайсет и пет метра, но можеше и да е на Тимбукту. Пол нямаше представа как изглежда раненият войник — да подаде глава над ръба на окопа, беше все едно да се опита да полети, — но твърде познат му беше този глас, който вече цял час проклинаше, хленчеше и пищеше в агония, запълвайки всяко затишие сред грохота на оръдията.

Всички други ранени при отстъплението бяха проявили благоприличието да умрат бързо или поне да страдат тихомълком. След като беше призовавал напразно своя сержант, майка си и Бога, невидимият спътник на Пол продължаваше да пищи за всеки случай и да издава протяжни, безсловесни стенания. До този момент безлично пушечно месо като хиляди други, сега раненият явно бе решил да направи всички на Западния фронт свидетели на предсмъртните си мигове.

Пол го мразеше.

Ужасният тътен утихна. За миг настъпи божествена тишина, преди раненият отново да заврещи като хвърлен във вряща вода омар.

— Имаш ли огънче?

Пол се обърна. Бледи биреножълти очи се взираха от кална маска до него. Шинелът на видението, застанало на ръце и колене, беше толкова съдран, сякаш беше съшит от паяжини.

— Какво?

— Имаш ли огънче? Кибрит?

Обичайността на въпроса, зададен сред цялата тази нереалност, накара Пол да се зачуди дали е чул добре. Фигурата вдигна ръка, кална като лицето, и показа тънък бял цилиндър — така ослепително чист, като да беше паднал от Луната.

— Глух ли си, човече? Огънче?

Пол бръкна в джоба си и затършува с вцепенени пръсти, докато откри кутийка кибрит като по чудо останала суха. Раненият войник започна да вие още по-силно, изгубен в пустошта на хвърлей камък.

Мъжът в дрипавия шинел се облегна на стената на окопа, като намести превития си гръб в уютната кал, след което внимателно скъса цигарата на две и подаде единия къс на Пол. Докато палеше кибритената клечка, наклони глава и се заслуша.

— Господ да ми е на помощ, оня там не спира. — Той върна кибрита и задържа пламъчето, така че и Пол да запали цигарата си.

— Защо фрицът не му пусне един куршум, та да мирясаме всички?

Пол кимна. Дори това му костваше усилия.

Случайният спътник повдигна брадичка и изпусна струйка дим, която се изви покрай ръба на каската му и се понесе към плоското утринно небе.

— Понякога не ти ли се струва…?

— Какво?

— …че това е някаква грешка. — Непознатият завъртя глава и посочи окопите, германските оръдия, целия Западен фронт. — Че Бог го няма или е задрямал, или нещо такова. Не ти ли се ще някой ден Той да погледне надолу, да види какво става и… да направи нещо?

Пол кимна, въпреки че никога не беше се замислял чак толкова подробно. Но беше усещал празнотата на сивите небеса и беше изпитвал странното чувство, че наблюдава кръвта и калта от огромно разстояние, съзерцавайки унищожителните военни действия с безпристрастието на човек, застанал над мравуняк. Господ положително не гледаше — това беше ясно; но ако гледаше и беше видял нещата, които бе видял Пол Джонас — мъже, които не осъзнаваха, че са мъртви и отчаяно се мъчеха да натъпчат пръснатите си вътрешности обратно под ризите си; тела, подути и наплюти от мухите, които дни наред стояха изоставени на няколко метра от приятелите си, с които доскоро бяха пели и се веселили, — ако Той беше видял всичко това, без да се намеси, значи е луд.

Но Пол дори за миг не се бе надявал, че Бог ще избави крехките същества, които се избиваха с хиляди върху половин хектар осеяна с гилзи кал. Това би заприличало на вълшебна приказка. Просяците не се женеха за принцеси, а умираха по заснежени улици или в тъмни алеи… или в кални окопи във Франция, докато старчето Дядо Боже си беше взело дълъг отпуск.

Той напрегна сили.

— Чу ли нещо?

Непознатият смукна дълбоко от цигарата си, без да му пука, че въгленчето пареше калните му пръсти, и въздъхна.

— Всичко. Нищо. Знаеш. Фрицът пробива от юг и ще тръгне право към Париж. Или сега янките са там, ние ги сгащваме и до юни сме в Берлин. Крилатата Нике от Само… какво беше… се появи в небето над Фландрия с пламтящ меч в ръка и друсаше кючек. Майната му на всичко.

— Майната му на всичко — съгласи се Пол. Той дръпна още веднъж от цигарата си и я хвърли в една локва. Гледаше мрачно как калната вода прониква в хартията и последните остатъци тютюн заплуваха свободно. Колко ли още цигари щеше да изпуши, преди да го застигне смъртта? Дузина? Сто? А дали тази не е последната? Взе хартийката и я смачка на плътна топчица между палеца и показалеца си.

— Благодаря ти, приятел. — Непознатият се претърколи и запълзя нагоре по окопа, след което извика нещо странно през рамо: — Дръж си главата наведена. Опитай се да помислиш как да се измъкнеш. Как наистина да се измъкнеш.

Пол махна с ръка за сбогом, въпреки че мъжът не го виждаше. Горе раненият отново крещеше — безсловесно грухтене, сякаш някакво нечовешко същество имаше родилни болки. След секунда, като че ли сепнати от дяволско заклинание, оръдията отново затрещяха.

Пол стисна зъби и се опита да запуши ушите си с ръце, но продължаваше да чува писъците на мъжа. Стържещият звук като нагорещена тел влизаше през едното ухо и излизаше от другото, движейки се напред-назад като трион. Събираха му се най-много три часа сън за последните два дена, а бързо спускащата се нощ предвещаваше да е още по-тежка. Защо санитарите не излизаха да приберат ранения? Оръдията не бяха се обаждали поне от един час.

Докато мислеше за това, Пол си даде сметка, че откакто бяха напуснали предните окопи тази сутрин, не беше виждал никой освен мъжа, който дойде да моли за огънче. Предполагаше, че на няколко завоя от него има и други, а и мъжът с цигарата като че ли го потвърждаваше, но артилерийската стрелба не преставаше и Пол нямаше никакво желание да се помръдва. В настъпилото кратко затишие той се зачуди какво ли става с другите от взвода. Дали Финч и останалите се бяха оттеглили в по-предните ровове? Или бяха само на няколко метра от него, застинали на дъното на някой окоп, без да смеят да излязат в откритото смъртоносно пространство дори от милосърдие?

Отпусна се на колене, килна каската си назад, за да не пада над очите му, и запълзя на запад. Макар да се движеше по дъното на окопа, това му се стори акт на безразсъдство. Сви рамене в очакване на ужасен взрив отгоре, но не последва нищо освен непрестанния вой на умиращия.

След двайсет метра и два завоя насреща му се изпречи стена от кал.

Пол се помъчи да изтрие сълзите си, но само зацапа очите си. Земята се разтресе от поредната експлозия. Буца кал върху стърчащ в окопа корен потрепна, свлече се и потъна в покрилата дъното киша.

Беше в капан. Това беше простият, противен факт. И ако не се осмели да се покаже на откритата повърхност, оставаше му само да се свива в този изолиран окоп, докато не го уцели някоя граната. Не хранеше илюзии, че ще дочака дори гладната смърт. Не хранеше абсолютно никакви илюзии. Направо си беше отписан. Никога вече нямаше да чуе Мълет да се оплаква от дажбите, нито да съзерцава как старият Финч подстригва с джобно ножче мустаците си. Все дребни, простички неща, ала така му липсваха, че чак почувства болка.

Воят на агонизиращия все така стържеше в ушите му.

„Това е адът, а в него аз…“

Това пък откъде беше? Някое стихотворение? Или Библията?

Разкопча кобура, измъкна своя „Уебли“ и го вдигна към очите си. На слабата светлина дупката на цевта му се стори дълбока като кладенец, в който можеше да падне и да не излезе никога — тиха, мрачна, омиротворителна пустота…

Пол се усмихна унило и остави внимателно пистолета в скута си. Със сигурност нямаше да е патриотично. По-добре да принуди германците да използват срещу него скъпите си снаряди. Да изстиска още няколко работни часа на конвейера от някоя фройлайн с омазнени ръце в Рурската долина. Освен това винаги имаше надежда, нали?

Отново заплака.

Горе раненият спря да крещи и се закашля. Сякаш биеха куче с камшик. Пол облегна глава в калта и изрева:

— Млъкни! Млъкни, за Бога! — Пое дълбоко въздух. — Затвори си устата и умри, да те вземат дяволите!

Очевидно окуражен от близостта, мъжът поднови писъците.

Нощта се точеше по-дълга от година — тъмнина, огромни канари неподвижна чернилка. Оръдията трещяха и буботеха. Умиращият виеше. Пол преброи един по един всички предмети, които можа да си спомни от живота си преди окопите, след което започна да ги брои отначало. Помнеше само имената на някои от тях, но не и какво точно означават. Някои думи му се сториха невероятно странни — например „шезлонг“ или пък „вана“. „Градина“ се споменаваше в няколко песни от книгата с химни на Чаплейн, но Пол беше почти сигурен, че е нещо реално, и също я преброи.

„Опитай се да помислиш как да се измъкнеш — беше казал жълтоокият. — Как наистина да се измъкнеш.“ Оръдията бяха замлъкнали. Небето беше поизбледняло, сякаш бе избърсано с мръсен парцал. Светлината стигаше, колкото да види ръба на окопа. Покатери се нагоре, подхлъзна се обратно надолу и тихичко се изкикоти над безуспешните си усилия. „Да се измъкнеш!“ Кракът му стъпи върху дебел корен и той се надигна към ръба на изкопа. Държеше в ръка пистолета. Щеше да убие мъжа, който пищеше. Друго не го интересуваше. Някъде се сипваше зората, но Пол нямаше представа къде точно: ефектът беше незначителен и се размиваше в огромното, мътно небесно пространство. Всичко беше сиво под това небе. Кал и вода. Знаеше, че водната повърхност е гладка, значи всичко останало е кал, освен може би високите неща. Да, това са дървета, спомни си той. Някога са били дървета.

Пол се изправи и бавно се завъртя. Светът се простираше само на неколкостотин метра във всички посоки, преди да опре в мъглата. Оказа се в центъра на празно пространство, сякаш по погрешка се беше появил на някаква сцена и сега стоеше пред притихналата, очакваща публика.

Все пак не беше съвсем сам. На известно разстояние сред пустошта стърчеше самотно дърво — ноктеста ръка с усукана гривна от бодлива тел. Сред оголените клони висеше нещо тъмно. Пол измъкна револвера и се заклатушка нататък. С главата надолу като захвърлена марионетка висеше фигура; единият й крак беше заклещен между един клон и ствола. Изглежда, всичките й стави бяха изпотрошени, а ръцете висяха с изопнати пръсти, сякаш калта под тях беше небе, към което се опитваше да полети. Лицето представляваше дрипава, безизразна каша от червено и обгорено черно и сиво с едно-единствено блестящо, втренчено жълто око, което налудничаво и напрегнато наблюдаваше бавното му приближаване.

— Измъкнах се — каза Пол. Вдигна пистолета, но мъжът вече не пищеше.

Сред останките от лице зейна дупка.

— Най-сетне дойде. Чаках те — изрече тя.

Пол се облещи. Ръкохватката на пистолета се изплъзваше от пръстите му. Ръката му трепереше от усилието да го държи насочен.

— Чакал ли си?

— Чаках. Чаках толкова дълго. — Празната уста, в която плуваха няколко бели къса, обагрени в червено, зина в обърната наопаки усмивка. — Понякога не ти ли се струва…?

Пол потръпна, когато писъкът започна отново. Но този път не беше умиращият — този беше умиращият. Така че…

— Какво? — попита той и погледна нагоре. Тъмното тяло се спускаше по небето към него — черна дупка сред мътния сив въздух, която свистеше, докато приближаваше. Тъпият бумтеж на гаубицата се чу след миг, сякаш времето се беше обърнало и беше захапало собствената си опашка.

— …че това е някаква грешка — каза висящият мъж. След което снарядът избухна и светът се сгърчи в себе си, все по-малък и по-малък, блъвнал огнени пламъци, и после се засвива по осите си, докато всичко изчезне.

Нещата се усложниха още повече, след като Пол умря.

Беше, разбира се, мъртъв, и той го знаеше. Какво друго можеше да бъде? Беше видял как снарядът на гаубицата се спуска върху му от небето — безкрил, безок, спиращ дъха модерен ангел на смъртта, аеродинамичен и безсърдечен като акула. Беше усетил как светът се сгърчи и въздухът пламна, как кислородът изсвистя от дробовете му и те се овъглиха в гърдите му. Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв.

Но защо го болеше главата?

Естествено, възможността за живот след смъртта, в който наказанието за пропиляното съществуване да е вечно пулсираща болка в главата, да не беше лишена от смисъл. При това чудовищен смисъл.

Пол отвори очи и примигна срещу светлината.

Седеше опнат на ръба на огромен кратер — истински страховита рана, разцепила дълбоко калната пръст. Земята наоколо беше гладка и пуста. Нямаше никакви окопи, а ако имаше, бяха погребани под пръстта след експлозията; не виждаше нищо освен разплискана във всички посоки кал, а над земята проблясваше сива мъгла чак до обграждащия го от всички страни хоризонт.

Нещо твърдо го подпираше и този допир върху кръста и плешките му го накара за първи път да се запита дали не беше избързал с предположението си, че е умрял. Изви глава, за да погледне назад и каската захлупи очите му; за миг отново потъна в тъмнина, но след това тя се плъзна по лицето му и тупна в скута му. Заоглежда каската. По-голяма част от дъното й беше отнесена от взрива; разкъсаният и разкривен метален ръб много напомняше тъмен венец.

Пол потръпна конвулсивно при спомена за ужасните истории за взривени от гранати войници, които изминават по двайсет и пет метра без главите си или крепят в ръце карантиите си, без да осъзнават какво носят. Бавно, сякаш играеше зловеща игра със самия себе си, той прокара пръсти по лицето, страните и слепоочията си, като накрая опипа онова, което трябваше да е раздробеният връх на черепа му. Усети коса, кожа и кост… и всичко си беше на мястото. Никаква рана. Задържа ръце пред лицето си. Бяха покрити и с кръв, и с кал, но червеното вече беше засъхнало — стара боя и прах. Изпусна дълго сдържания си дъх.

Беше мъртъв, но го болеше главата. Беше жив, но нажежено до червено парче от снаряда беше разрязало каската му както нож глазурата на торта.

Пол погледна нагоре и видя дървото — малкото скелетоподобно, което го беше подмамило през ничията земя. Дървото, на което висеше умиращият.

Сега то се извисяваше над облаците.

Пол Джонас въздъхна. Беше обиколил дървото пет пъти, но не откри нищо, което да го накара да се усъмни в реалността му. Тънкият безлистен ствол се беше извисил дотолкова, че върхът му се скриваше в облаците, надвиснали неподвижно в сивото небе. Дънерът беше широк като кула на приказен замък — огромен цилиндър от грапава кора, който, изглежда, се спускаше толкова надълбоко, колкото се издигаше нависоко, и изчезваше на дъното на образувания от снаряда кратер без каквито и да е следи от корени.

Обикаляше дървото и не можеше да проумее смисъла му. Отстъпваше назад с надеждата да открие точка, от която да измери височината му, но и това не помогна особено. Колкото й да се отдалечаваше върху еднообразната равнина, дървото все така се извисяваше над облачния покров. И неизменно, все едно дали искаше или не, отново се връщаше при него. Не само нямаше нищо друго, към което да се насочи, но сякаш и самият свят беше някак усукан, и накъдето и да тръгнеше, в края на краищата отново се запътваше към колосалния ствол.

Известно време поседя облегнат на него и се опитваше да поспи. Сънят не идваше, но той упорито стискаше очи. Всички тези загадки го смущаваха. Беше улучен от избухнал снаряд. Войната и участниците в нея сякаш бяха изчезнали, въпреки че би трябвало да е твърде трудно да забуташ някъде конфликт с подобни размери. Откакто се беше появил тук, светлината не се променяше, макар да бяха изминали часове от експлозията. И единственото друго нещо в този свят беше едно огромно, невероятно растение. Замоли се, когато отново отвори очи, или да се озове в някакъв приличен отвъден живот, или да се завърне в добре познатата мизерия в окопите с Мълет, Финч и другите от взвода. Когато довърши молитвата, не посмя веднага да отвори очи, решен да даде възможност на Господ — или на който и да беше — достатъчно време да оправи нещата. Седеше и се опитваше да преодолее болката, стегнала като менгеме тила му, попиваше тишината, докато очакваше възстановяването на порядъка. Най-сетне отвори очи.

Мъгла, кал и това огромно, проклето дърво. Нищо не се беше променило.

Пол въздъхна дълбоко и се изправи. Не помнеше кой знае колко живота си преди войната, а в този момент дори току-що случилото се му беше неясно, но си спомни, че има такива истории, в които се случва нещо невероятно, и след като се окаже, че не съществува вероятност то да не се е случило, остава само една-единствена възможност: да започнеш да се отнасяш към невероятното като към вероятно.

Как постъпва човек с едно неотвратимо дърво, което достига небето отвъд облаците? Катери се по него.

Не беше толкова трудно, колкото беше очаквал. Въпреки че първите клони се показваха едва под търбусите на облаците, помагаше му самият размер на дървото: кората беше осеяна с ямички и пукнатини като кожата на огромна змия и предлагаше отлични места да се хванеш и да стъпиш. Някои от издатините бяха достатъчно големи, за да седне на тях, и му позволяваха да си отдъхва сравнително безопасно и удобно.

И все пак не беше лесно. В това лишено от време и слънце място му беше трудно да направи точна преценка, но имаше чувството, че се е изкачвал поне половин ден, преди да достигне първия клон. Беше широк като селски път, изопнал се напред и нагоре; там, където той също изчезваше в облаците, се виждаха първите неясни очертания на листа.

Пол легна в основата на клона и се опита да заспи, но въпреки че беше много изморен, сънят все не идваше. След кратка почивка се изправи и продължи изкачването.

Скоро въздухът стана по-хладен и усети влажния допир на облаците. Небето около грамадното дърво се навъси и краищата на клоните потънаха в сумрака; в надвисналия високо над главата му листак се очертаха огромни неясни форми, които не можа да разпознае. След половинчасово катерене видя чудовищно големи ябълки, всяка колкото баражен балон.

Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-гъста ставаше мъглата и накрая се оказа заобиколен от един призрачен свят от клони и носещи се дрипави облаци, сякаш се катереше по такелажа на някакъв фантастичен кораб. Чуваше се само пукането и поскърцването на кората под краката му. Ветрецът охлаждаше запотеното му чело, но поривите бяха твърди слаби, за да помръднат огромните гладки листа.

Тишина и валма от мъгла. Гигантският ствол и просналата се над него и под него мантия от клони — един цял свят. Пол продължи да се изкачва.

Облаците се сгъстиха още повече и той усети, че светлината се променя: нещо топло проблясваше през мъглата като фенер зад дебели завеси. Отново спря да си почине и се запита колко ли дълго би падал, ако се подхлъзне от клона, на който седи. Откъсна едно разхлабено копче от ръкава на ризата си, пусна го и се загледа как се носи по въздушните течения, докато безшумно изчезне в облаците под него.

По-късно — нямаше представа колко по-късно — усети наоколо си засилващо се сияние. По сивата кора се прокрадваха пясъчнобежови и бледожълти нюанси. От ярката светлина клоните изглеждаха по-гладки, а мъглата наоколо заискри и заблещука, сякаш между капките затанцуваха миниатюрни дъги.

Мъглата стана толкова гъста, че му пречеше да се изкачва, а влагата лепнеше по лицето му, мокреше дланите му, тегнеше по дрехите му и коварно го дърпаше надолу, докато мъчително се катереше с ръце нагоре. За миг реши да се откаже, но нямаше накъде да върви освен обратно надолу. Може би си струваше да рискува с едно неприятно бързо спускане, за да избегне по-бавната алтернатива, но то щеше да го отведе до безкрайното нищо на онази сива равнина.

Във всички случаи, помисли си Пол, ако беше вече умрял, не можеше да умре отново. Ако пък беше жив, значи участваше в някаква приказка, а в нито една приказка никой не умира още в самото й начало.

Мъглата се сгъсти още повече: последните стотина метра сякаш се беше катерил през желирана каша. Плътната влага не му позволяваше да забележи колко светъл е станал светът, но когато се провря през последните облаци и примигна с вдигната глава, беше се озовал под ослепително месингово слънце и безоблачно девствено синьо небе. Над него нямаше облаци, но те се простираха навсякъде другаде: огромната пенеста маса, през която току-що се беше изкачил, се бе проснала далеч пред него като бяла ливада, ширнала се на километри хълмиста равнина от облаци. А в далечината под искрящата слънчева светлина проблясваше… замък.

Докато Пол се взираше, бледите тънки кули сякаш се издължиха и затрептяха като отразени във водите на планинско езеро. Все пак това очевидно беше замък, а не сътворена от облаци и слънце илюзия; многоцветни знаменца танцуваха по върховете на острите кулички, а огромният портал с колони приличаше на ухилена паст, зад която зееше мрак.

Той се изсмя внезапно, но очите му се напълниха със сълзи. Беше очарован. Беше потресен. След огромната сива пустош и след призрачния облачен свят гледката беше прекалено ярка, прекалено внушителна, прекалено реална.

Именно това бе целта на неговото изкачване: викаше го толкова ясно, сякаш притежаваше глас — така както усещането за нещо неизбежно го беше призовало да се изкачи по дървото.

През изтъканата като от захарен памук равнина се прокрадваше смътен намек за пътека — една по-плътна бяла ивица, която се изопваше от дървото и криволичеше към портала на далечния замък. Изкатери се, докато краката му стъпиха върху облаците, поспря, за да успокои силното, учестено биене на сърцето си, и направи крачка встрани от клона. За ужас белотата поддаде, но за кратко и съвсем малко. Размаха ръце, за да запази равновесие, но усети, че не е по-зле, отколкото да стоиш върху матрак.

Тръгна.

С приближаването му замъкът ставаше по-голям. Ако Пол все още хранеше някакви съмнения, че е в приказка, а не в реално място, все по-ясно очертаващите се контури на целта му би трябвало да го разубедят. Това явно беше нещо, сътворено от някого.

Беше истинско, разбира се, и доста стабилно — макар че какво ли означава това за човек, който ходи по облаци. Но беше истинско като нещо, в което отдавна вярваш, ала никога не си виждал. Имаше форма на замък — и беше повече замък, отколкото каквото и да било друго — и все пак приличаше на средновековна крепост толкова, колкото и на стол или на чаша бира. Беше идея за замък, сети се Пол, някакъв Платонов идеал, който нямаше нищо общо с тежката феодална архитектура.

Платонов идеал? Това пък откъде му хрумна. Спомените плуваха под самата повърхност на съзнанието му, по-близо отвсякога, но все пак толкова странно размътени, колкото и видението с куличките пред него.

Крачеше под неподвижното слънце, а под ходилата му се издигаха облачни струйки като прах.

Порталът беше отворен, но не изглеждаше гостоприемен. Преддверието за разлика от проблясващите кули беше дълбоко, черно и пусто. Пол постоя известно време пред зейналата дупка — пулсът му се ускори, инстинктът за самосъхранение го караше да си тръгне, макар да знаеше, че трябва да влезе. Най-сетне, с усещането, че е по-гол, отколкото под градушката от снаряди, с която бе започнал целият този налудничав сън, той пое дълбоко дъх и прекрачи. Огромната каменна зала зад вратата беше необичайно пуста, украсена с едно-единствено огромно знаме — червено, с бродерии в черно и златно, — което висеше на далечната стена. Над извезана ваза или потир с две сплетени в нея рози плуваше корона. А отдолу имаше надпис: „Ad aeternum.“1

Когато пристъпи, за да го разгледа, крачките му отекнаха в празната зала толкова силно, че той се сепна. Помисли си, че непременно ще се появи някой, за да види кой е влязъл, но всички врати останаха затворени и никакъв звук не се присъедини към умиращото ехо.

Беше мъчително да се взира дълго в знамето: всяка отделна нишка в черно и златно сякаш потрепваше, така че цялата картина се премрежваше пред очите му. Едва когато отстъпи почти до вратата, линиите се избистриха, но така и не успя да разбере нищо за това място, нито за обитателите му.

Пол погледна към страничните врати. Нямаше голям избор и се насочи към вратата вляво. Макар да беше само на двайсетина крачки, стигна до нея след неочаквано дълго време. Погледна назад. Далечният портал сега беше само тъмно петно на огромно разстояние, а самото преддверие сякаш се изпълваше с мъгла като че ли облаците отвън проникваха в него. Обърна се и видя, че вратата, към която се беше запътил, сега се извисява пред него. Отвори се само с едно докосване и той прекрачи прага й.

И се озова в джунгла.

Миг по-късно осъзна, че не беше точно джунгла. Всичко беше покрито с гъста растителност, но през преплетените лози и издължените листа смътно се мержелееха стени; през разположените високо по тях сводести прозорци се виждаше изпълнено с тъмни буреносни облаци небе — съвсем различно от девственосиния покров, който беше оставил зад портала. Джунглата беше навсякъде и все пак той беше вътре, макар светът отвън да се беше променил.

Тази зала беше още по-голяма. Далеч-далеч над полюшващите се наглед отровни цветя и над зелената оргия се простираше таван, покрит със сложни остроъгълни шарки от блестящо злато — сякаш направена от скъпоценни камъни карта на лабиринт.

Споходи го нов спомен, събуден от ароматите и от топлия влажен въздух. Подобно място се наричаше… наричаше се… оранжерия. Място, където се пазят неща, смътно си спомни той, където растат разни неща, където се крият тайни.

Пристъпи напред, като отместваше лепкавите клонки на някакво растение с продълговати листа, след което направи внезапен пирует, за да не падне в скритото зад растението езеро. Десетки дребни рибки, червени като нажежени монети, се щукнаха разтревожени.

Обърна се и продължи по ръба на езерото, за да открие пътека. Растенията тънеха в прах. Докато си пробиваше път сред плетеницата от клони, през процеждащата се от високите прозорци светлина се заиздигаха прашни облаци — вихрушка от късчета плуващо сребро и слюда. Спря и зачака прахът да се уталожи. В тишината дочу хлипане. Някой плачеше.

Протегна двете си ръце и разтвори завесата от листа. Сред преплетените растения висеше голяма клетка с форма на камбана, но тънките й златни решетки бяха толкова плътно покрити с пълзящи лози, че беше трудно да се види какво има в нея. Щом приближи, нещо в клетката се размърда. Пол рязко спря.

Беше жена. Беше птица.

Беше жена.

Тя се обърна. Големите й черни очи бяха влажни. Буен облак от тъмна коса обрамчваше издълженото й лице, спускаше се по гърба й и се сливаше с моравите и пъстроцветно-зеленикави нюанси на странния й костюм. Всъщност не беше костюм. Беше облечена в перушина; под ръцете й като хартиено ветрило бяха нагънати дълги пера. Криле.

— Кой е? — извика тя.

Това, разбира се, беше сън — последните халюцинации на един смъртник, — но щом гласът й се промъкна в него и се настани като у дома си, Пол разбра, че никога няма да го забрави. В тези две думи усети решителност и печал, граничещи с лудост.

Той пристъпи напред.

Огромните й кръгли очи се разшириха още повече.

— Кой си ти? Не си тукашен.

Пол я заоглежда вторачено, макар да му се струваше, че това я обижда, сякаш оперените й крайници бяха недъг. А може би наистина бяха. Или пък в това странно място недъгавият беше той…

— Призрак ли си? — попита тя. — Ако е така, само си хабя дъха. Но не приличаш на призрак.

— Не знам какво съм — едва промълви Пол с пресъхнала уста. — Нито знам къде съм. Но не се чувствам призрак.

— Ти можеш да говориш?! — Тревогата й беше толкова силна, че Пол се уплаши, че е направил нещо ужасно. Ти не си тукашен!

— Защо плачеш? Мога ли да ти помогна?

— Трябва да се махнеш. Трябва! Стареца скоро ще се върне.

Възбудените й движения изпълниха залата с меко шумолене. Още прах се вдигна във въздуха.

— Кой е този старец? И коя си ти?

Тя се приближи до решетката и сграбчи пръчките с нежните си пръсти.

— Тръгвай! Тръгвай веднага! — Но погледът й го попиваше като че ли искаше да го запомни завинаги. — Ти си ранен — по дрехите ти има кръв.

Пол погледна надолу.

— Стара кръв. Коя си ти?

Тя поклати глава.

— Никоя. — Млъкна, а лицето й придоби израз, сякаш искаше да каже нещо ужасно или опасно, но след миг се отказа. — Аз съм никоя. Трябва да тръгнеш, преди Стареца да се върне.

— Но какво е това място? Къде съм? Имам само въпроси — много въпроси.

— Не бива да си тук. Посещават ме само призраци — и злите помощници на Стареца. Казва, че идват, за да ми правят компания, но някои от тях имат зъби и много странно чувство за хумор. Буца масло и Никелирана чиния са най-жестоките.

Неспособен да се владее, Пол внезапно пристъпи и сграбчи ръката й, стиснала решетката. Кожата й беше хладна, а лицето й — съвсем близо.

— Ти си пленничка. Аз ще те освободя.

Тя измъкна ръката си.

— Няма да оцелея извън тази клетка. А и ти няма да оцелееш, ако Стареца те завари тук. Да не би да търсиш Граала? Няма да го намериш тук — това място е призрачно.

Пол нетърпеливо поклати глава.

— Не знам нищо за никакъв граал. — Но докато изричаше това, усети, че не казва самата истина: думата отекна дълбоко в него и докосна неща, които не можеше да проумее. Граал. Това, това… означаваше нещо…

— Нищо не разбираш! — ядоса се жената птица и блестящите пера се накокошиниха около шията й. — Аз не съм от пазителите. Нямам какво да крия от тебе и не искам… не искам да ти се случи нещо лошо. Върви, глупако! Дори да можеш да го вземеш, Стареца ще те открие, където и да отидеш. И ще те хване дори и да прекосиш Белия океан.

Пол усети, че тя е обладана от страх, и за момент се вцепени, неспособен нито да проговори, нито да помръдне. Тя се страхуваше за него. Този пленен ангел изпитваше чувства… към него.

И граалът каквото и да представляваше — някакъв неясен образ, който се прокрадваше като блестящата рибка…

Смразяващо съскане, сякаш изскочило от устите на хиляда змии, разлюля листата наоколо. Жената птица се задъха и се отдръпна в средата на клетката. След миг тежки металически стъпки разтърсиха дърветата, от които се посипа още прах.

— Той е! — изписка сподавено тя. — Върна се!

Нещо огромно се приближаваше, трещейки заплашително като бойна машина. Сред дърветата проблесна остра светлина.

— Скрий се! — Явната й паника накара сърцето му да задумти. — Ще изсмуче мозъка от костите ти!

Шумът се усилваше. Стените се тресяха. Земята вибрираше. Пол направи крачка, залитна и се свлече на колене, покосен от ужас, връхлетял го като черна вълна. Запълзя към най-гъстия храсталак, листата го блъскаха по лицето и го покриваха с прах и влага. Сякаш изскърцаха огромни панти и залата се изпълни с мирис на електрическа буря. Пол закри очи.

— ВЪРНАХ СЕ! — Гласът на Стареца притежаваше мощта на оръдеен изстрел, лишен от всичко човешко. — ЗАЩО НЕ ЧУВАМ ТВОЯТА ПРИВЕТСТВЕНА ПЕСЕН?

Единствено съскането — наподобяващо изпусната пара — изпълваше протяжната тишина. Най-после жената птица промълви с тих, разтреперан глас:

— Не очаквах да се върнеш толкова скоро. Не бях готова.

— ЧЕ КАКВО ДРУГО ИМАШ ДА ПРАВИШ, ОСВЕН ДА СЕ ГОТВИШ ЗА МОЕТО ЗАВРЪЩАНЕ? — Грохотът от стъпките му отекна още по-близо. — ИЗГЛЕЖДАШ РАЗСТРОЕНА, СЛАВЕЙЧЕТО МИ. ДА НЕ БИ БУЦА МАСЛО ДА СИ Е ПОИГРАЛ ГРУБИЧКО С ТЕБ?

— Не! Не, днес… днес не се чувствам добре.

— НЕ СЪМ ИЗНЕНАДАН. ТУК ВОНИ НА НЕЩО ГАДНО.

Замириса още по-силно на озон и Пол видя през стиснатите си пръсти нов блясък светлина.

— ВСЪЩНОСТ ВОНИ НА ЧОВЕК.

— К-как… как е възможно?

— ЗАЩО НЕ МЕ ПОГЛЕДНЕШ В ОЧИТЕ, МАЛКА ПОЙНА ПТИЧКО? ТУК НЕЩО НЕ Е НАРЕД.

Стъпките се чуха още по-близо. Подът се разтресе и се чу оглушително скърцане, сякаш силен вятър разлюля стар мост.

— МИСЛЯ, ЧЕ ТУК ИМА ЧОВЕК. МАЙ СИ ИМАЛА ПОСЕТИТЕЛ.

— Бягай! — изпищя жената птица.

Пол изруга и залитна сред високите колкото човешки бой клони. Огромна сянка висна над залата, препречи меката сива светлина от прозорците и я замести със синьобелия си ореол от искри. Пол се втурна напред, блъскаше се в непроходимите листа, а сърцето му щеше да се пръсне. Вратата… само да можеше отново да намери вратата…

— НЕЩО ПРИПКА В ХРАСТАЛАКА — забавляваше се титанът. — ТОПЛА ПЛЪТ… И ПРЯСНА КРЪВ… И ХРУПКАВИ КОКАЛЧЕТА.

Пол прецапа езерото и едва не загуби равновесие. Видя вратата само на метри пред себе си, но огромното трещящо нещо беше точно зад него.

— Бягай! — молеше го жената.

Вцепенен от ужас, той си помисли, че тя ще понесе някакво ужасно наказание заради него. Чувстваше се като предател. Стигна до вратата и се хвърли през нея, подхлъзна се и се търкулна на твърдия каменен под. Огромният портал беше пред него и слава Богу, слава Богу — беше отворен!

Стотина крачки, а може би и повече, тичане в гъст петмез. Целият замък се тресеше под стъпките на неговия преследвач. Стигна до портала и се хвърли към слънчевата светлина, но сега всичко тънеше в сивкав здрач. Най-горните клони на огромното дърво стърчаха точно над пелената от облаци и изглеждаха недостижимо далеч. Пол се втурна през полето от облаци.

Нещото се спусна през портала — чу как огромните панти изквичаха, докато то се промъкваше през него. Засвистяха светкавици, които едва не го зашеметиха, а небето кънтеше от могъщия рев — Стареца се смееше.

— ВЪРНИ СЕ, ДРЕБНО СЪЗДАНИЕ! ИСКАМ ДА СИ ПОИГРАЯ С ТЕБ!

Пол препускаше по облачната пътека, а дъхът изгаряше дробовете му. Дървото беше вече по-близо. Колко ли бързо трябваше да се спусне, за да не го достигне онова ужасно нещо? То със сигурност не можеше да го последва — дори огромното дърво нямаше да издържи тежестта на такова чудовище.

Облаците под краката на Стареца се разтягаха и пружинираха като батут. Пол се спъна и се просна по лице; едната му ръка пропадна встрани от пътеката и проби облачната повърхност, сякаш беше паяжина. Скочи на крака и отново се втурна напред — дървото беше само на стотина крачки. Само да можеше…

Сграбчи го огромна колкото екскаватор сива ръка — нещо, направено от кабели, нитове и ръждясали листове ламарина. Пол изпищя.

Облаците изчезнаха, той се издигна във въздуха и увисна пред лицето на Стареца. Пол пак изпищя и чу друг вик, неясен и скръбен, който отекна от далечния замък — воплите на пленената птица.

Очите на Стареца бяха огромни напукани циферблати на градски часовници, брадата му — бъркотия усукана ръждясала тел. Беше невероятно огромен, гигант от желязо, смачкани медни тръби и бавно скрибуцащи зъбни колела, които изпускаха пара от всяка пукнатина, от всяка клапа. Смърдеше на електричество и се хилеше с редица от бетонни надгробни камъни.

— ГОСТИТЕ НЕ МОГАТ ДА СИ ТРЪГНАТ, ПРЕДИ ДА ГИ ПОЗАБАВЛЯВАМ.

Пол усети как костите на черепа му вибрират от оглушителния глас на Стареца. Докато огромната паст зейваше все по-широко, Пол риташе и се гърчеше сред облак задушлива пара.

— ВСЪЩНОСТ ТВЪРДЕ СИ МАЛЪК ЗА ИСТИНСКО ХАПВАНЕ — каза Стареца и го глътна.

Пол пропадна с писък сред мазна, механично мелеща тъмнина.

— Престани бе, идиот с идиот!

Мъчеше се да се освободи, но някой или нещо държеше ръцете му. Трепна и се отпусна.

— Така е по-добре. Пийни малко.

Нещо се стече в устата му и опари гърлото му. Буйно се закашля и се опита да седне. Този път му позволиха. Някой се изкикоти.

Отвори очи. До него — почти отгоре му — седеше Финч на фона на калния окоп и отломък небе.

— Ще се оправиш. — Финч завинти капачката на манерката и я прибра в джоба си. — Само лек удар по главата. Жал ми е да ти го кажа, но не стига, за да те изпратят у дома, старче. Но пък Мълет ще се зарадва да те види, щом си събере карантиите и се върне. Казах му, че ще се оправиш.

Пол се отпусна назад, а в главата му се заблъскаха объркани мисли.

— Къде…?

— В един от задните окопи — мисля, че сам я копах тая проклетия преди две години. Фрицът изведнъж реши, че войната още не е свършила. Изтикаха ни доста назад — не помниш ли?

Пол се опита да задържи изчезващите дрипи от съня. Жена с пера като на птица, която говореше за някакъв граал. Гигант като локомотив, направен от метал и гореща пара.

— И какво стана? С мен?

Финч протегна ръка зад него и измъкна каската му. Беше хлътнала от едната страна.

— Парче шрапнел. Но не стига, за да те върнат обратно. Не си голям късметлия, а, Джонеси?

Значи всичко беше само сън. Кратка халюцинация поради незначителна рана на главата. Пол погледна познатото лице на Финч, посивелите му мустаци, уморените очи зад очилата с телени рамки и разбра, че се е върнал там, където би трябвало да бъде — накиснат отново в калта и кръвта. Разбира се. Войната продължаваше, без да й пука за сънищата на войниците — една толкова опустошителна реалност, че никоя друга не можеше да се сравни с нея.

Болеше го глава. Посегна да потърка слепоочието си с мръсната си ръка и нещо прехвръкна от ръкава в скута му. Бързо погледна към Финч, но той ровеше в мешката си за консерва говеждо и не видя нищо.

Пол го повдигна и в него затрептяха лъчите на залязващото слънце. Зеленото перо заблещука — невъобразимо реално, невъобразимо сияйно и съвършено недокоснато от калта.

ПЪРВА ГЛАВАУсмивката на господин Джимбо

Един от преподавателите блъсна рязко преградната врата и надникна вътре. Шумът от коридора, по-силен от обикновено, нахлу заедно с него.

— Бомбена заплаха.

— Пак ли? — Рени остави комуникатора върху бюрото и грабна чантата си. Спомни си колко много неща бяха изчезнали при последната заплаха, прибра комуникатора и излезе в коридора. Мъжът, който я беше предупредил — така и не можа да запомни името му, Йоно Не-знам-кой-си, — беше на няколко крачки пред нея и щеше да се слее с потока от студенти и преподаватели, които се изтегляха спокойно към изходите. Побърза да го настигне.

— На всеки две седмици — каза тя. — И всеки ден по време на сесия. Това ме влудява.

Той се усмихна. Имаше дебели очила, но хубави зъби.

— Поне ще поемем малко чист въздух.

За минути широката улица пред четвърти блок на Дърбанската политехника се беше превърнала в нещо като импровизиран карнавал, претъпкана с ухилени студенти, доволни, че не са на лекции. Група младежи бяха завързали сака на кръста и танцуваха върху покрива на една паркирана кола, без да обръщат внимание на все по-пронизителните заповеди на възрастен преподавател да престанат и да слязат.

Рени ги наблюдаваше със смесени чувства. Тя също усещаше поривите на свободата и лъчите на топлото африканско слънце върху ръцете и врата си, но добре знаеше, че е изостанала с три дена с оценките на семестриалните проекти; ако бомбената заплаха се проточеше прекалено, нямаше да успее да завърши отчета си и щеше да се наложи да го планира наново, което щеше допълнително да намали и без това малкото й свободно време.

Йоно, или както там му беше името, се ухили към танцуващите студенти. Рени усети, че се дразни от безотговорното му задоволство.

— Ако искат да губят часове — каза тя, — защо, по дяволите, просто не се чупят? Защо си правят такива шеги и карат другите…

Небето побеля от ярък блясък. Внезапен горещ ураган събори Рени на земята и в същия момент страхотен гръм изпотроши прозорците по фасадата на сградата и разтресе стъклата на десетките паркирани коли. Прикри глава с ръцете си, но не паднаха никакви отломки. Чуваха се само писъци. Когато се изправи, не забеляза рани по тичащите наоколо й студенти, но над административната сграда в центъра на двора се издигаше облак черен дим. Камбанарията беше изчезнала — от живописната кула беше останал само почернял, димящ метален скелет. Тя издиша дълбоко, усетила внезапно гадене и виене на свят.

— Мили Боже!

Колегата й се надигна до нея — тъмната му кожа беше посивяла.

— Този път беше наистина. Господи, надявам се, че са извели всички. Вероятно са го направили — винаги опразват първо административния отдел, за да контролират евакуацията.

Говореше толкова припряно, че тя едва го разбираше.

— Кой може да е според тебе?

Рени поклати глава.

— Съюзът на братята? Зулу Мамба? Кой знае? По дяволите, за трети път през последните две години. Как могат да правят такива неща? Защо не ни оставят да работим?

Спътникът й се заоглежда тревожно.

— Колата ми! Оставих я на административния паркинг!

Той се обърна и хукна към мястото на експлозията, като си проправяше път сред озъртащите се с празни погледи студенти. Някои плачеха и никой вече нямаше настроение да се смее и да танцува. Един полицай, който се опитваше да отцепи достъпа до района, се развика след него.

— Колата му? Идиот!

На Рени също й се дорева. В далечината се чу вой на сирени. Извади цигара от чантата си и щракна запалката с треперещи пръсти. Уж не бяха канцерогенни, но сега това изобщо не я интересуваше. Парче хартия, почерняло по краищата, прехвръкна и се приземи в краката й.

Жужащите камери вече се спускаха от небето като рояк мухи, навъртайки метраж за мрежата.

Пушеше втората си цигара и се беше поуспокоила, когато някой я потупа по рамото.

— Госпожо Сулавейо?

Тя се извърна и се озова срещу слабо момче с жълтокафява кожа. Късата му коса се къдреше около главата. Носеше вратовръзка — нещо, което Рени не беше виждала от години.

— Да?

— Мисля, че имахме уговорка. За консултация.

Тя се оцъкли. Момчето стигаше едва до рамото й.

— Вие… сте…?

— !Ксабу — сякаш щракна със зъби той. — С „кс“ и с удивителен знак, когато се изписва на английски.

Изведнъж й просветна.

— Аха! Вие сте…

Той се усмихна — мигновено бяло ръбче.

— Да. От племето сан, което понякога наричат бушмени.

— Не исках да ви засегна.

— Никак дори. Малцина от нас са запазили чистата си кръв и типичния външен вид. Повечето са се изпоженили в градовете. Или са измрели в пустинята, неспособни да се приспособят към новите времена.

Допадна й усмивката му и забързаната акуратна реч.

— Но вие не сте направили нито едното, нито другото.

— Не. Аз съм студент в университета. — В думите му прозвуча гордост, но и лека самоирония. Извърна глава и погледна към издигащите се кълбета пушек. — Ако все още има университет.

Тя поклати глава и потисна тръпката си. Покритото с носеща се пепел небе беше потъмняло.

— Толкова е ужасно.

— Наистина е ужасно. Но за щастие май никой не е тежко ранен.

— Е, съжалявам, че консултацията ни се осуети — върна се към професионалните си задължения тя. — Предполагам, че трябва да уговорим нова среща. Момент, да извадя бележника си.

— Трябва ли да се уговаряме отново? — попита !Ксабу. — Нямам никаква работа. Изглежда, че скоро няма да можем да влезем в университета. Бихме могли да отидем някъде, където продават бира, да речем, и без това гърлото ми пресъхна от пушека, и да проведем разговора си.

Рени се поколеба. Редно ли беше да напуска района? Ами ако я потърси деканът или някой друг? Огледа улицата и централното стълбище, които бяха заприличали едновременно на бежански лагер и импровизиран фестивал, и сви рамене. Днес тук не можеше да свърши нищо полезно.

— Да вървим да търсим бира в такъв случай.

Влакът за Пайнтаун не се движеше — някой беше скочил или беше блъснат на релсите в предградията на Дърбан. Краката я боляха и влажната риза беше прилепнала към тялото й, когато най-после се довлече до жилищния блок. Асансьорът също не работеше — нищо ново. Затътри се нагоре по стълбите, тръсна чантата си на масичката пред огледалото и спря, загледана в отражението си. Предишния ден един колега беше критикувал късата й, практична прическа, твърдейки, че висока жена като Рени би трябвало да се старае да изглежда по-женствена.

Намръщи се и огледа следите от прах върху дългата си бяла риза. Нима имаше време да се прави красива? Пък и кой ли го беше грижа?

— Прибрах се — извика тя.

Никой не отговори. Надникна зад ъгъла и както очакваше, видя малкия си брат Стивън да седи на стола си, надянал контактния шлем за мрежата. Той сякаш беше без лице, а в двете си ръце стискаше ръкохватките, като се поклащаше насам-натам. Рени се запита какво ли преживява, но реши, че може да е по-добре, ако не знае.

Кухнята беше празна — никой не се беше заел с приготвянето на вечерята. Изруга тихичко с надеждата, че баща й само е заспал.

— Кой е? Ти ли си, момиче?

Изруга още по-ядосано. Фъфленето му й подсказа, че вместо да сготви, беше прекарал този следобед с други занимания.

— Да, аз съм.

Последва силна тупурдия, наподобяваща тътренето на тежка мебел, и високата му фигура се олюля на вратата на спалнята.

— Защо си идваш толкова късно?

— Защото влакът не се движи. И защото днес някой взриви половината университет.

Баща й се замисли за миг.

— Съюзът на братята. Онези африканерски копелета. Сигурен съм. — Дългия Джоузеф Сулавейо беше твърдо убеден, че всички бели южноафриканци са неизтребимо зло.

— Още не се знае. Може да е бил всеки.

— Нима ще спориш с мене? — Дългия Джоузеф се опита да я изгледа унищожително със зачервените си воднисти очи.

„Като стар бик — помисли си тя, — омаломощен, но все още опасен.“ Изморяваше се само като го гледаше.

— Не, не споря с теб. Помислих си, че поне веднъж ще приготвиш вечерята.

— Намина Уолтър. Имахме да поговорим за много неща.

„Имахте да пиете за много неща“ — помисли си тя, но не каза нищо. Както беше ядосана, не й се искаше да прекарва и тази вечер в крясъци и чупене на съдове.

— Значи трябва пак аз да се заема, така ли?

Той се олюля отново и потъна в мрака на спалнята.

— Погрижи се за себе си. Аз не съм гладен. Имам нужда от почивка — един мъж трябва да се наспива.

Пружините на леглото изскърцаха и се възцари тишина. Остана известно време неподвижна, като свиваше и отпускаше юмруци, после тръгна рязко и блъсна вратата на спалнята, опитвайки се да освободи малко по-голямо пространство. Погледна към Стивън, който все още се поклащаше и олюляваше в мрежата. Сякаш беше изпаднал в кататония. Отпусна се на един стол и запали поредната цигара. Беше важно да запомни баща си такъв, какъвто беше преди, напомни си тя и какъвто все още беше понякога — горд и мил човек. При някои веднъж появилата се слабост се разрастваше като рак. Смъртта на майка й при пожара в универсалния магазин беше предизвикала и разкрила тази слабост. Джоузеф Сулавейо, изглежда, вече нямаше сили да води битка с живота. Беше се оставил на течението. Бавно, но сигурно се откъсваше от света и от неговите болки и разочарования.

„Един мъж трябва да се наспива“ — помисли си Рени и за втори път през този ден потръпна.

Наведе се и натисна бутона „прекъсване“. Все така лишен от шлема си, Стивън се сгърчи от възмущение. Не повдигна наподобяващия насекомо визьор и Рени задържа пръста си върху бутона.

— Защо? — запротестира Стивън, още преди да се освободи окончателно от шлема. — Аз, Соки и Еди почти бяхме стигнали до входа на Вътрешния периметър. Никога преди не бяхме стигали толкова близо!

— Защото ти направих вечеря и искам да я изядеш, преди да е изстинала.

— Ще ти махна, когато съм готов.

— Не, няма да ми махнеш. Хайде, Стивън. Днес в университета имаше бомба. Беше страшно. Искам да ми правиш компания.

Той се изправи — молбата й беше погъделичкала суетността му.

— Става. Какво си сготвила?

— Пиле с ориз.

Той направи физиономия, но седна и започна да се тъпче, още преди тя да се върне от кухнята с чаша бира за себе си и безалкохолно за него.

— Какво гръмна? — дъвчеше бързо той. — Има ли убити?

— Никой, слава Богу. — Опита се да подмине очевидното му разочарование. — Но камбанарията е разрушена — нали помниш кулата в средата на двора.

— А стига бе! И кой го направи? Зулу Мамба?

— Никой не знае. Но се уплаших много.

— Миналата седмица гръмна бомба и в моето училище.

— Какво? Нищо не си ми казал!

Той направи недоволна гримаса и избърса мазнината от брадичката си.

— Не такава. В училищната мрежа. Саботаж. Някой каза, че някакви момчета от горния курс са си направили абитуриентски майтап.

— Говориш за инцидент в мрежата. — Запита се дали Стивън схваща разликата между мрежата и истинския живот. Той е само на единайсет години, напомни си тя. Нещата извън тесния му кръг все още не са твърде реални. — Бомбата, която избухна днес в политехниката, можеше да убие стотици хора. Да ги убие на място.

— Знам. Но взривът в училищната мрежа уби много посветени и дори някои от най-развитите констелации, резерви и всичко останало. Те също никога няма да се върнат.

Той се пресегна за чинията с ориза, готов за секунди.

Рени въздъхна. Посветени, констелации — ако самата тя не беше обучена за инструктор в мрежата, вероятно щеше да си помисли, че брат й говори на чужд език.

— Кажи ми какво друго правиш? Започна ли да четеш книгата, която ти дадох?

За рождения му ден беше взела, при това на доста значителна цена, „Марш към свободата“ на Отулу, най-доброто и увлекателно произведение, което познаваше за борбите на Южна Африка за демокрация в края на XX век. Като отстъпка пред вкуса на малкия си брат му беше купила скъпата интерактивна версия, пълна с исторически видеозаписи и модни триизмерни възстановки от типа „и ти си там“.

— Още не. Прегледах я. Политика.

— Не само, Стивън. Това е твоето наследство — нашата история.

Той дъвчеше.

— Соки, Еди и аз почти влязохме във Вътрешния периметър. Един пич от горния курс ни показа как да стигнем. Бяхме почти в центъра! Открит билет!

— Стивън, не искам да се опитваш да влизаш във Вътрешния периметър.

— И ти си го правила на моята възраст. — Физиономията му беше нахално обезоръжаваща.

— Тогава нещата бяха по-различни, а сега могат да те арестуват. Има големи глоби. Говоря сериозно, момче. Не го прави!

Знаеше, че предупреждението й е напразно. Все едно да накара децата да не плуват в стария рибарник. Стивън не спираше, сякаш нищо не беше чул. Тя въздъхна. Беше така възбуден, че не й мърдаше поне половинчасова лекция на жаргона на новобранец в мрежата.

— Беше много яко. Прецакахме три контроли. Но не сме вършили нищо лошо — добави бързо той. — Само се поразходихме и изненадахме този-онзи. Но беше много яко! Срещнахме един, който е бил в „При господин Дж.“!

— „При господин Дж.“ ли? — това беше първото, което не й говореше нищо.

Стивън внезапно промени изражението си — стори й се, че нещо проблесна в погледа му.

— О, просто едно място. Нещо като клуб.

— Какъв клуб? Място за забавления? Шоу-програми и от сорта?

— Нещо такова… — Той си поигра известно време с пилешкия кокал. — Просто едно място.

Чу се думкане по стената.

Гласът на Дългия Джоузеф прозвуча завалено и провлечено. Рени трепна, но отиде до мивката. На тази възраст Стивън все още имаше нужда от нещо като нормален семеен живот, но когато той заживееше самостоятелно, коренно щеше да промени всичко.

Когато се върна, Стивън привършваше третата порция, но по нервно потрепващия крак и изопнатата поза усети неудържимото му желание да се върне в мрежата.

— По-кротко, млади воине. Разговорът едва започва.

Той я погледна почти уплашено и Рени усети, че стомахът й се свива. Щом така отчаяно искаше да се върне в мрежата, значи прекарва твърде много от свободното си време в нея. Трябваше по-често да излиза навън. Ако го изведе в парка тази събота, щеше да е сигурна, че няма да прескочи до някой приятел, да се включи в мрежата и да прекара целия ден на пода като безгръбначно.

— Тогава ми разкажи още за бомбата — каза неочаквано Стивън. — Разкажи ми всичко.

И тя започна, а той слушаше внимателно и задаваше въпроси. Изглеждаше толкова заинтригуван, че му разправи и за първата си среща със своя студент !Ксабу, за това колко дребен и учтив е, за чудатия му и старомоден начин на обличане.

— Миналата година в нашето училище имаше едно момче като него — рече Стивън. — Но се разболя и трябваше да напусне.

Рени се замисли за !Ксабу — за прощалното му помахване, за тънката му ръка и за благото му, почти тъжно лице. Дали и той щеше да се разболее — физически или душевно? Беше й казал, че малко от неговите хора свикват с града. Дано той се окаже изключение — беше харесала кроткото му чувство за хумор.

Стивън стана и без да го молят, раздигна масата, след което се включи в мрежата, но за нейна изненада избра „Марш към свободата“ и от време на време й задаваше въпроси. Когато той най-после се прибра в стаята си, Рени около час и половина чете срочни работи, а после влезе в новините. Видя репортажи за всевъзможни далечни проблеми — нов взрив на вируса „Букаву“, довел до карантина в Централна Африка, цунами във Филипините, санкции на ООН срещу свободната червеноморска държава и класови протести срещу Детската социална служба в Йо’Бург, както и местните новини, включващи много материали за бомбата в колежа. Беше странно да бъде в мрежата и да наблюдава през 360-градусовия стереоскоп това, което бе видяла със собствените си очи тази сутрин. Трудно можеше да се каже кое усещане е по-реално. А и какво ли означаваше „реално“ днес? Започна да я хваща клаустрофобия от шлема, затова го свали и догледа новините на видеостената. Пък и стереофоничната картина й беше в повече.

Чак след като приготви обяда за следващия ден, нагласи будилника си и се търкулна в леглото, смътното чувство, което я беше преследвало цяла вечер, изплува на повърхността: Стивън я беше подвел по някакъв начин. Говореха за нещо, а той смени темата и след това изобщо не се върнаха на нея. По-нататъшното му поведение беше достатъчно подозрително, за да предположи, че премълчава нещо. Изобщо не можа да си спомни какво бяха обсъждали — вероятно лудориите на някое момче в мрежата. Реши да поговори с него за това.

А имаше толкова много работа, толкова много работа. Времето никога не й стигаше.

„Ето какво ми трябва. — Сънят започваше да замъглява съзнанието й: дори мислите й натежаха като бреме, от което се мъчеше да се освободи. — Не ми трябва нито мрежа, нито стереореализъм, нито картини и звук. Трябва ми просто повече време.“

— Сега го видях — !Ксабу съзерцаваше привидно далечните бели стени на симулацията. — Но все още не разбирам точно. Казваш, че това не е реално място, така ли?

Рени се обърна към него. Въпреки че самата тя смътно напомняше човешко същество, начинаещите запазваха за удобство колкото е възможно повече форми на нормално взаимодействие. В тази своя първа симулация !Ксабу беше сива човекоподобна фигура с червено „К“ на гърдите. Рени беше изписала допълнително алено „Р“ върху собствената си фигура — за да облекчи прехода.

— Дано не прозвучи нетактично — започна деликатно тя, — но наистина нямам опит в такива сеанси със зрели хора. Моля те, не се засягай, ако кажа нещо, което изглежда прекалено очевидно.

Симулоидът на !Ксабу нямаше лице — следователно и изражение, — но отговорът му беше дипломатичен.

— Не се засягам лесно. Аз знам, че съм особен случай, но сред блатата на Окаванго няма достъп до мрежата. Моля те, научи ме на всичко, на което би научила едно дете.

Рени отново се запита какво й спестява !Ксабу. През последните седмици й стана ясно, че притежава някакви загадъчни връзки — никой не можеше да попадне направо в програмата за напреднали без каквато и да е подготовка. Все едно да изпратиш някой на литературен курс Б Йоханесбургския университет да учи азбуката. Но пък беше умен, много умен: дребната му фигурка и изискани маниери те караха да го възприемаш като дете или видиотен учен. „И после — помисли си тя, — колко ли дълго бих оцеляла гола и невъоръжена в пустинята Калахари? Не кой знае колко.“ Животът все пак си заслужаваше повече от умението да се оправяш в мрежата.

— Добре. Познаваш основите на компютърните и информационните процеси. Когато питаш: „Това реално място ли е?“, задаваш много труден въпрос. Една ябълка е нещо реално, нали? Но рисунката на ябълка не е ябълка. Прилича на ябълка, кара те да мислиш за ябълки, дори можеш да предпочетеш една нарисувана ябълка пред друга според това коя може да е по-вкусна — но не можеш да опиташ нито една от тях. Не можеш да изядеш картината — или поне не е като да изядеш истинска ябълка. Това е само символ на нещо реално, независимо колко реален изглежда. Схвана ли?

!Ксабу се засмя.

— Дотук те разбирам.

— Е, по-рано разликата между представата за нещо — понятието — и реалното нещо беше съвсем ясна. Дори най-реалистичната картина на къща е само образ. Можеш да си представиш какво ще е, ако влезеш в нея, но в действителност не можеш да влезеш. Защото не можеш да имитираш изживяването от влизането в истинска къща с всичките му последици. Но ако можеш да направиш усещането за нещо да изглежда реално, да има неговия вкус, да мирише като него, без да е самото нещо — без изобщо да е „нещо“, а само символ на нещо, като картина?

— В пустинята Калахари има места — бавно произнесе !Ксабу, — където виждаш вода, езеро със сладка вода. Но когато отидеш до него, то е изчезнало.

— Мираж. — Рени махна с ръка и в далечния край на симулацията се появи езеро!

— Мираж — съгласи се !Ксабу. Като че ли не обърна внимание на нейната илюстрация. — Но ако можеш да го докоснеш и то е мокро — ако можеш да пиеш от него и утолиш жаждата си, — тогава няма ли да е вода? Трудно е да си представиш нещо, което е и реално, и нереално.

Рени го поведе по голия бял под на симулацията към езерото, която беше конструирала.

— Погледни това. Виждаш ли отраженията? Сега ме погледни — коленичи и загреба вода със симулоидните си шепи. Тя се стече между пръстите й и закапа обратно в езерото. Затрептяха кръгли вълнички. — Това е съвсем елементарно устройство — интерфейсното оборудване, очилата и сензорите, които използваш, са доста примитивни. Но дори през тях това прилича на вода, нали? Движи се като вода?

!Ксабу се наведе и потопи сивите си пръсти в езерото.

— Усещането е малко странно.

Рени махна с ръка.

— Парите и времето го правят по-реално. Това са външни симулационни механизми, изработени толкова прецизно, че не само симулират движението на истинската вода, но и усещането за влага и хлад върху кожата ти. Освен това има и „канове“ — невроканюларни импланти, — които ти и аз бихме имали, само ако ни вземат на работа в някоя висша правителствена лаборатория. Те въвеждат компютърно симулирани усещания направо в нервната ти система. Ако притежаваш такъв, можеш да пиеш тази вода и да я усетиш и вкусиш като истинска.

— Но няма да утоли жаждата ми, нали? Ако не пия истинска вода, ще умра. — Той не беше загрижен, а заинтригуван.

— Наистина ще умреш. Добре е да го запомниш. Преди десетина — петнайсет години на всеки две — три седмици се случваше някое момче или момиче да умре в мрежата — останало твърде дълго в симулация и забравило за нуждата от истинска храна и истинска вода. Да не говорим за обичайни неща като язва в резултат на напрежението. Вече не се случва често — твърде много защитни предупреждения върху стоките, твърде много ограничения и алармени инсталации при включването в мрежата в университетите и в бизнеса.

Рени махна с ръка и водата изчезна. Махна отново и празното пространство около тях внезапно се изпълни с гора от вечнозелени дървета — източени високо нагоре клони от набраздена червеникава кора, увенчани от тъмнозеления облак на мержелеещия се листак.

!Ксабу чак се задъха от изненада, което я зарадва като дете.

— Всичко е въпрос на въвеждане и капацитет — каза тя.

— Също както навремето човек си е седял пред плосък екран и е щракал инструкции на клавиатурата, сега ние махваме с ръка по определен начин и правим магията. Но това не е магия. Това е просто въвеждане, само нареждане към процесорното устройство на машинарията какво да направи. И вместо резултатът да се появи на екрана пред нас, получаваме го като стереоскопична визия… — тя посочи дърветата, — …звук… — отново направи жест и гората се изпълни с тихи птичи трели — …и каквото още искаш, ограничено единствено от капацитета на процесора и интерфейсното оборудване.

Рени добави няколко детайла — постави слънце в небето над филигранната мрежа от клони и постла земята с килим от трева и малки бели цветя. Когато приключи, простря театрално ръце напред.

— Виж, дори не е нужно да вършиш цялата работа — машините довършват детайлите, ъглите, дължината на сенките и всичко останало. Съвсем лесно е. Вече си научил основното — само след няколко седмици ще се справяш сам.

— Когато за първи път наблюдавах дядо ми да прави риболовно копие — бавно каза !Ксабу, — си помислих, че това също е магия. Пръстите му се движеха толкова бързо, че не виждах какво правят — дялнат тук, загладят там, усучат кордата — и изведнъж — готово!

— Точно така. Единствената разлика е, че ако искаш да направиш най-добрите риболовни копия в тази среда, трябва да намериш някой, който да плати. ВР2 оборудването започва с простите неща, които всеки има у дома си — искам да кажа, всеки извън блатата на Окаванго… — искаше й се той да види, че тя се усмихва; нямаше намерение да го засегне. — Но за да стигнеш до върховните постижения, ти трябват една — две диамантени мини. Или малка страна. Но дори в затънтен колеж като този със старото му съсипано оборудване мога да ти покажа доста неща.

— Вече ми показахте доста неща, госпожо Сулавейо. Може ли сега да направим нещо друго? Може ли аз да направя нещо?

— Да твориш във ВР-среда… — тя спря, опитвайки се да намери начин да му обясни. — Мога да ти покажа как да правиш неща, да създаваш неща — но в действителност не ти ще го правиш. Не на това равнище. Просто би казал на някакви много сложни програми какво искаш и те биха ти го дали. Това е добре, но първо трябва да овладееш основните неща. Ще бъде все едно дядо ти да направи всичко с изключение на последното дялване по копието и да ти даде ти да го направиш. Нито ще си го направил, нито ще си се научил как да си направиш сам копие.

— Искате да кажете, че първо трябва да намеря подходящото дърво, да се науча как да виждам и оформям острието, къде да направя първото дялване. Той протегна комично симулоидните си ръце. — Така ли?

Тя се засмя.

— Така. Но тъй като разбираш, че преди това трябва да се свършат съвсем не толкова драматични неща, ще ти покажа как да направиш нещо.

Под търпеливите инструкции на Рени !Ксабу повтори движенията на ръката и положенията на тялото, които командваха микропроцесорите. Възприемаше бързо и това й напомни схватливостта на децата. Когато заставаха пред нова задача, повечето възрастни се опитваха да открият свой собствен начин за решаването й, който често ги отвеждаше в задънена улица, щом логическите им модели се разминаваха с новите обстоятелства. При цялата си безспорна интелигентност !Ксабу подходи към ВР по далеч по-интуитивен начин: вместо да се захване да направи нещо конкретно, като се опита да принуди машината да разиграе идеите му, той остави микропроцесорите и софтуерът да му подсказват какво могат, след което продължаваше в посоката, която го интересуваше.

Докато наблюдаваха първите му опити да контролира форма и цвят, които се появяваха и изчезваха във въздуха, той я попита:

— Но защо са всички тези усилия и разноски, за да… се имитира — тази ли е думата? Защо изобщо трябва да се имитира реалността?

Рени се поколеба.

— Ами, като се учим да… имитираме реалността, можем да създадем неща, които съществуват единствено във въображението ни — също като художниците. Или да покажем какво бихме искали да сътворим — както правят строителите, когато чертаят план. Можем също да създадем за себе си по-удобна работна среда. Точно както тази програма приема жеста на ръката… — тя махна с ръка: в небето над главите им се появи бяло пухче — …и прави облак, тя може да приеме същия жест и да пренесе огромно количество информация от едно място на друго или да намери друга информация. Вместо да висим над клавиатурата или пред сензорния екран, както навремето, можем да седим, да стоим или да лежим, да сочим, да махаме с ръка, или да говорим. Използването на машините, от които зависи животът ни, може да стане толкова лесно, колкото… — тя спря, за да намери точно сравнение.

— Колкото да издялаш риболовно копие — гласът му прозвуча в неочакван фалцет. — Изглежда, сме затворили кръга — усложняваме си живота с машини, след това се мъчим да го направим толкова прост, колкото е бил, преди да ги имаме. А постигнахме ли нещо, госпожо Сулавейо?

Рени се почувства нападната, неясно защо.

— Възможностите ни са по-големи — можем да правим много повече неща…

— Можем ли да разговаряме с боговете и да чуваме по-ясно гласовете им? Или станахме богове — с всичките си възможности?

Неочаквано промененият му тон я извади от равновесие. Докато се опитваше да намери смислен отговор, той продължи:

— Погледнете, госпожо Сулавейо. Какво ще кажете?

Върху симулираната горска земя беше поникнало малко остроъгълно цвете. Не приличаше на никое от познатите й цветя, но притежаваше определено очарование, което прикова вниманието й — приличаше повече на произведение на изкуството, отколкото на опит за имитация на реално растение. Кадифените му венчелистчета бяха кървавочервени.

— Това е… това е много добре за първи опит, !Ксабу.

— Вие сте много добър учител.

Щракна с несръчните си сиви пръсти и цветето изчезна.

Тя се обърна и посочи. Пред нея изникна рафт с книги така, че да може да прочете заглавията.

— По дяволите — процеди тя. — Отново грешка. Не мога да си спомня името. Намери всичко с „Пространствено разработване“ или „Пространствено възпроизводство“ и „дете“ или „юноша“ в заглавието.

Пред полиците на библиотеката се понесоха три книги.

— Анализ на пространственото възпроизводство в юношеското развитие — прочете тя. — Добре. Дай ми списък на най-често срещаните…

— Рени!

Гласът на безплътния й брат я накара да се извърне, точно както би го направила в реалния свят.

— Стивън? Къде си?

— В къщата на Еди. Но ние… имаме проблем — почти вцепенен от ужас изрече той.

Рени усети пулсът й да се ускорява.

— Какъв проблем? Нещо вкъщи? Някой те притеснява?

— Не. Не у тях — звучеше толкова отчаяно, сякаш на път за вкъщи по-големите момчета го бяха хвърлили в канала. — В мрежата сме. Можеш ли да дойдеш да ни помогнеш?

— Стивън, какво се е случило? Веднага ми кажи.

— Влязохме във Вътрешния периметър. Ела бързо. Връзката прекъсна.

Рени притисна два пъти краищата на пръстите си и библиотеката изчезна. За момент апаратурата й остана без входни данни за обработване и тя увисна в празното сиво пространство на мрежата. Бързо отмени стартовата команда и се опита да влезе директно в локацията на брат си, но я блокира предупреждение „достъп отказан“. Той наистина беше във Вътрешния периметър и то в зоната за абонати. Нищо чудно, че толкова светкавично прекъсна връзката. Явно ползваше времето на чужд табулатор — вероятно училищния, — а всеки групов достъп беше строго контролиран за подобни пробиви.

— По дяволите това момче! — Да не би да очакваше от нея да се набута в голяма търговска система? За това налагаха наказания, а можеше да попадне и в затвора за такова нарушение. А и какво ли щяха да си помислят в политехниката, ако хванеха някой инструктор в такава хлапашка постъпка. Но гласът му беше толкова изплашен…

— По дяволите — повтори тя, въздъхна и се зае да си изработи двойник.

Всеки, който влизаше във Вътрешния периметър, трябваше да има симулоид: не беше позволено на невидими натрапници да нарушават покоя на мрежовия елит.

Рени предпочиташе да се появи в оголения минимум — лишена от лице и пол човешка фигурка върху пътен знак, — но толкова елементарен сим издаваше бедност, а нищо друго не би привлякло по-силно вниманието на входа на Вътрешния периметър. Спря се на двуполов сим-изпълнител с надеждата, че притежава подходящо изражение и телосложение, за да мине за момче за поръчки на някой богат мрежов барон. Разходите, филтрирани през няколко счетоводни пласта, щяха да потънат в дебрите на оперативния бюджет на политехниката; ако успееше да се справи достатъчно бързо, нямаше да привлекат ничие внимание.

Не обичаше риска, а още по-малко нечестността. Когато открие Стивън и го измъкне навън, ще му даде да разбере.

Но гласът му беше толкова уплашен…

Входът към Вътрешния периметър представляваше блестящ правоъгълник, разположен в основата на нещо като висока километър и половина стена от бял гранит, ярко осветена въпреки отсъствието на слънце върху свода на симулираното черно небе. Няколко фигури изчакваха входната процедура, някои от тях в странно телосложение и крещящи цветове; навъртаха се и няколко натрапници без каквато и да е надежда да влязат, сякаш Вътрешният периметър беше някакъв клуб, чиято управа можеше внезапно да реши, че тази нощ програмата не е интересна — но повечето имаха делови вид като Рени и се придържаха към приблизително човешки размери. Сякаш по ирония там, където концентрацията на пари и власт в мрежата беше най-голяма, нещата се връщаха към забавеното темпо на реалния свят. В библиотеката си или в информационната мрежа на политехниката можеше с един-единствен жест да скочи където си поиска или мигновено да конструира каквото й потрябва, но Вътрешният периметър и други влиятелни центрове натикваха потребителите в симове и се отнасяха с тях като с реални хора — струпваха ги във виртуални офиси и контролни пунктове, принуждаваха ги да бездействат мъчително дълго, а през това време контактните им разходи растяха главоломно.

„Ако политиците открият начин да обложат светлината — ядосана си помисли тя, — вероятно ще създадат чакални за контрол на слънчевото лъчение.“ Застана на опашката зад някакво прегърбено сиво нещо — най-ниска степен на сим, — чиито отпуснати рамене предполагаха предстоящ отказ.

След продължилото сякаш непоносимо дълго очакване симът пред нея получи надлежния отказ и тя най-сетне се озова пред един чиновник, който като че ли беше измъкнат направо от анимационен филм. Беше дребен, с лице на гризач, с чифт старомодни очила, увиснали на върха на носа му, и две малки, подозрителни очички, които надничаха над тях. „Сигурно е кукла“ — помисли си тя — програма с външност на човек. Никой не би могъл чак толкова да заприлича на дребно чиновниче или поне щеше да се прочуе в мрежата, където всеки можеше да се появи така както си пожелае.

— Цел във Вътрешния периметър? — дори гласът му беше писклив като на играчка, сякаш не излизаше през устата му.

— Доставка за Джоана Бундази. — Доколкото знаеше, ректорът на политехниката притежаваше малък участък във Вътрешния периметър.

Чиновничето я изгледа зловещо. Процесорите си вършеха работата.

— Госпожа Бундази не е в резиденцията си.

— Знам. — Наистина знаеше — беше изключително предпазлива. — Помоли ме да доставя нещо в участъка й на ръка.

— Защо? Тя не е тук. Положително ще е по-добре да го изпратите там, където е в момента. — Нова кратка пауза. — В момента не е на разположение.

Рени опита да се овладее. Положително беше кукла — симулацията на бюрократично тесногръдие беше прекалено съвършена.

— Всичко, което знам, е, че бях помолена да го доставя в участъка й във Вътрешния периметър. Защо е пожелала така, това си е нейна работа. Ако нямате противоположни инструкции, оставете ме да си върша работата.

— Защо ще иска изпращачът доставка на ръка, след като тя не е там?

— Не знам! А и вас не ви засяга. Тогава да си вървя, а вие ще информирате госпожа Бундази, че сте отказали да пропуснете доставката й?

Чиновникът присви очи, сякаш търсеше по реално човешко лице знаци на притворство или заплаха. Добре, че сим-маската я прикриваше. „Хайде, опитай се да ме разконспирираш, досадно копеле!“

— Добре — каза най-после той. — Имате 20 минути. — Което, както Рени знаеше, беше абсолютният минимум за достъп — преднамерен израз на неприязънта му.

— Ами ако има обратни инструкции? Ако е оставила съобщение за доставката и ако се наложи да отнеса нещо друго някъде другаде в Периметъра? — На Рени изведнъж й се прииска това да е игра, да измъкне лазерен пистолет и да пръсне куклата на парчета.

— 20 минути — разпери късите си пръсти той, за да прекрати по-нататъшните й протести. — Вече деветнайсет минути, петдесет и… шест секунди — броячът отчита. Ако имате нужда от още време, ще трябва да поискате повторен достъп.

Тя тръгна, но след миг се върна при човечето с физиономия на плъх, дало повод за бурния протест на поредния молител, добрал се най-после до Обетованата земя.

— Вие кукла ли сте? — запита го Рени.

Някои от опашката измърмориха изненадано. Въпросът беше много груб, но законът повеляваше да получи отговор. Чиновникът повдигна възмутено тесните си рамене.

— Аз съм гражданин. Искате ли номера ми? Божичко.

Все пак оказа се човек.

— Не — каза тя. — Просто любопитствах.

Наруга се, че усложнява нещата, но й беше дошло до гуша.

За разлика от грижливата имитация на реален живот навсякъде другаде във Вътрешния периметър липсваше каквато и да е илюзия за минаване през врата: секунди след потвърждаването на достъпа Рени се озова направо на порталния площад — огромна и потискаща неофашистка грамада от симулирани камъни сякаш с размерите на малка държава, заобиколена от извисяващи се арки, от които като спици в далечината се изопваха привидно прави пътища. Илюзия, естествено: само няколко минути ходене по който и да е от тях отвеждаше до някое място, но не беше задължително то да се вижда от площада, нито пък пътят да е широк и прав булевард или поне улица.

Въпреки огромните си размери площадът беше по-многолюден и шумен от зоната за изчакване пред портала. Тези хора вече бяха вътре — макар и само временно — и това придаваше целеустременост и високомерие на движенията им. А и щом разполагаха с време да се разхождат из площада и да имитират реалния живот чак до такава степен, вероятно имаха солидни основания да изпитват гордост: треторазредни посетители като нея разполагаха с време само за кратко пътуване до целта и обратно.

А мястото си заслужаваше да се помотаеш из него. Истинските обитатели на Вътрешния периметър, които имаха парите и властта да си присвоят собствено частно пространство в този елитен сектор на мрежата, нямаха същите симови ограничения както посетителите. В далечината Рени видя двойка голи мъже с невероятно изпъкнали мускули — и двамата бяха червени като захаросани ябълки и високи по девет метра. Запита се какви ли са разходите им само за данъците и абонамента — много по-скъпо беше да придвижваш из симулациите нестандартно тяло.

„Новобогаташи“, заключи тя.

При предишните случаи, когато беше успявала да влезе във Вътрешния периметър — обикновено промъквайки се като студентка, но на два пъти и като нечий легален гост — гледката я беше очаровала. Вътрешният периметър беше наистина уникален: първият световен град, чието население (макар и симулирано) се състоеше от десетина милиона или приблизително толкова от най-влиятелните граждани на планетата Земя… или поне клиентелата на Периметъра твърдо вярваше в това и правеше всичко възможно, за да поддържа такава репутация.

Нещата, които си бяха построили, бяха прекрасни. На място без гравитация и необходимостта да се спазват геометричните закони и под закрилата на изключително гъвкавите разпореждания за разделителните зони в частния сектор творческата изобретателност на човека беше разцъфнала по най-импозантен начин. Структури, които в реалния свят биха били здания и следователно подвластни на земните закони, тук можеха да не се съобразяват с такива излишни условности като „горе — долу“ и „размер тегло“. Трябваше само да се ползват като резиденции, така че нощем се появяваха бляскави прояви на компютърния дизайн и изчезваха също толкова бързо, фантастични и пъстри като цветя в джунглата. Дори сега спря за момент, за да се полюбува на един невероятно източен, полупрозрачен зелен небостъргач, извисил се високо над арките в небето. Стори й се необикновено красив и изискан — игла от чист нефрит. Ако нещата, които тези обитатели на най-вътрешния кръг на човечеството си строяха, бяха така причудливи, не по-малко причудливо беше и онова, което правеха от самите себе си. В това място, където единственото абсолютно изискване беше да съществуваш и само парите, добрият вкус и обичайната куртоазия ограничаваха въображението (а някои обитатели на Периметъра разполагаха с твърде много от първото и с твърде малко от другите две), всяка разходка по най-оживените улици се превръщаше в безкрайно и непрекъснато променящо се шоу. От крайностите на съвременната мода — последният вик, изглежда, бяха издължените глави и крайници — през имитациите на реални неща и хора — по време на първото си пътуване в Периметъра Рени беше видяла трима различни Хитлеровци, а единият от тях носеше бална мантия, изработена от сини орхидеи — до пиршеството на дизайна, при което наличието на тяло бе само изходната точка, Периметърът предлагаше един безкраен парад. В началото туристите, които бяха платили билет за ваканционна екскурзия, често се заседяваха по страничните кафенета и въздишаха с часове, докато — също като повечето хлапета в мрежата — реалните им тела от плът изнемощяваха от глад и жажда, а симулациите им се вцепеняваха или изгасваха. Ясно беше защо. Непрекъснато изскачаше нещо ново — поредната приказна причудливост в далечината.

Но днес тя беше тук с една-единствена цел — да открие Стивън. Освен това правеше разходи за сметка на политехниката и си беше навлякла гнева на досадния дребосък на портала. Като се сети за това, тя програмира доставката за ректор Бундази за „Вход плюс 19 минути“, тъй като знаеше, че господин „Аз съм гражданин“ ще провери. Всъщност доставката беше част от факултетната поща, адресирана до ректора — нещо без особено значение. Беше разменила фактурата му с пратка, която действително трябваше да се достави на ръка в един от другите участъци на госпожа Бундази, и се надяваше вината за предстоящата бъркотия да се стовари върху службата за кореспонденцията — двайсетгодишна демодирана електронна пощенска система, поради което нямаше защо да бъде кой знае колко обвинявана. Да се опиташ да се добереш до нещо чрез вътрешната система за доставки на политехниката, беше все едно да се опиташ да изстискаш масло от камък.

След кратка проверка на координатите на съобщението на Стивън Рени се прехвърли на „Лалабай лейн“, главната артерия на Тойтаун — затънтен сектор, където се помещаваха по-малките и неособено преуспяващи производители и търговци, както и резиденциите на онези, които едва-едва се крепяха за статута на Вътрешния периметър. Абонаментът за мрежата на Вътрешния периметър беше много скъп, както и маниерите, необходими да запазиш мястото си сред елита, но дори човек и да не можеше да си позволи нов и екзотичен сим всеки ден или пък да преустройва бизнеса си или личния си участък всяка седмица, самото поддържане на резиденция във Вътрешния периметър представляваше много престижен социален белег в реалния свят. Напоследък това често беше последната преструвка, че движението надолу е спряло — и никой не се даваше без бой.

Рени не можа веднага да установи местонахождението на източника на сигнала, така че ограничи скоростта си на движение до ходом, което не беше нито кой знае колко скъпо, нито кой знае колко сложно. Че Тойтаун беше доста отдалечен от центъра, се виждаше на всяка крачка. Повечето участъци бяха функционални в максимална степен — бели, черни или сиви кутийки, които не служеха за нищо друго, освен да отделят едно от друго предприятията на опитващите се да оцелеят граждани. Някои резиденции очевидно бяха преживели по-добри времена, но сега бяха безнадеждно овехтели. Други дори бяха започнали да изчезват, тъй като по-скъпите визуални функции бяха пожертвани, за да могат собствениците да запазят поне пространството. Мина покрай голямо имение, построено по подобие на „Метрополис“ на Фриц Ланг — древната фантастика се беше оказала прищявка на Периметъра преди почти едно десетилетие, — сега то беше напълно прозрачно; от огромния купол беше останал само многостенен скелет, всички детайли бяха изчезнали, а прекрасните някога цветове и материи бяха изключени. На „Лалабай лейн“ имаше само един участък, който изглеждаше едновременно и модерен, и скъп, и беше съвсем близо до източника на сигнала от съобщението на Стивън. Виртуалната конструкция представляваше огромен готически замък с размера на два реални градски блока, осеян с остри кулички и лабиринти като гнездо на термити. Цветни светлини проблясваха зад прозорците — тъмночервени, убито тебеширеноморави и ослепително бели. Явно беше нещо като клуб, за което свидетелстваха тътенът на музиката и проблясващите букви, които пълзяха по фасадата като светещи змии и изписваха на английски — а също и на японски, китайски, арабски и на няколко други азбуки: „ПРИ ГОСПОДИН ДЖ.“ Сред гърчещите се букви се ухилваше и внезапно помръкваше огромна, озъбена, безплътна гримаса.

Тя си спомни името на мястото — Стивън го бе споменал. Именно то ги беше привлякло във Вътрешния периметър — или поне в тази му част. Не можеше да откъсне очи — ужасена и очарована. Беше наистина съблазнителен — всяко потайно ъгълче, всеки бълващ светлини прозорец крещеше, че тук е бягството, тук е освобождението, и най-вече освобождението на отритнатите. Тук беше раят, където всичко е позволено. От мисълта, че единайсетгодишният й брат е в такова място, по гърба й полазиха студени тръпки на ужас. Но ако той беше вътре, тя също трябваше да влезе…

— Рени! Тук горе!

— Викът беше тих — като че ли от затворено пространство. Стивън се опитваше да остане незабелязан, без да осъзнава, че в Периметъра не можеш да останеш незабелязан — освен ако си платиш за услугата. Ако някой се интересуваше, щеше да го чуе, затова единствено експедитивността й имаше значение в момента.

— Къде си? Да не би да си в този… клуб?

— Не! През улицата! В къщата с парцала отпред!

Тя се извърна да погледне. Малко по-надолу, на противоположната страна на „При господин Дж.“ стърчаха някакви останки от стар тойтаунски хотел — приятна симулация на място за отдих от реалния свят, предназначена за туристите в Периметъра, където да получават съобщения и да организират еднодневните си излети. Подобни места бяха популярни в самото начало, когато ВР все още се възприемаше като нещо страшничко и необикновено. Славата на този очевидно беше преминала отдавна. Стените му бяха изгубили цвета си, а тук-там се бяха изтрили. Над широката входна врата висеше неподвижна тента — вместо да се поклаща под полъха на симулирания бриз, — замряла като останалата част на конструкцията в състояние на минимално съществуване.

Рени се приближи до входа и след като се убеди, че от системата за сигурност не е останало нищо, влезе вътре. Интериорът беше по-занемарен и от екстериора — времето и липсата на грижи го бяха превърнали в склад за оптически кубчета, захвърлени като блокчета за игра. Няколко по-прилично изработени сим-обекта се бяха запазили непокътнати и изпъкваха в странен контраст. Плотът на рецепцията беше един от тях — проблясващ блок от неоновосин мрамор. Откри Стивън и приятеля му Еди зад него.

— На какво, по дяволите, си играете?

Двамата бяха симове от училищната мрежа, по-слабо детайлизирани дори и от нейния, но все пак успя да забележи ужаса по лицето на Стивън. Той се изправи и я сграбчи през кръста. Макар само ръцете на сима й да имаха силово обратно захранване, беше сигурна, че я е стиснал здраво.

— По следите ни са — изрече задъхано Стивън. — Хората от клуба. Еди има предпазен щит и го използвахме да се скрием, но е много евтин и скоро ще ни открият.

— Щом на мен каза, че сте тук, всеки, наоколо който се интересува, също го знае.

— А ти, за Бога, къде намери защитата? — обърна се към Еди тя. — Не, не ми казвай. Не сега.

Протегна ръце н отмести внимателно Стивън. Беше й странно, че усеща тънката му ръка между пръстите си, след като знаеше, че истинските им тела са в две противоположни части на реалния град — тъкмо това чудо я беше отвело най-напред във ВР.

— Ще приказваме после. Имам доста въпроси. Но първо трябва да ви измъкнем оттук, преди да са ни изправили пред съда.

— А… Соки… — обади се най-после Еди.

— Какво Соки? — каза припряно Рени. — И той ли е тук?

— Все още е в „При господин Дж.“. Нещо такова… Еди, изглежда, изгуби самообладание.

— Соки… падна в една дупка — продължи Стивън вместо него. — Нещо като дупка. Когато се опитахме да го измъкнем, дойдоха онези хора. Мисля, че бяха кукли. — Гласът му се разтрепера. — Наистина бяха страшни.

Рени поклати глава.

— Не мога да направя нищо за Соки. Времето ми изтича, пък и нямам намерение да прониквам в частен клуб. Ако го хванат, хванат го. Ако каже кой е бил с него, и вие ще си получите заслуженото. Урок номер едно за начинаещи в мрежата: каквото си надробиш — това ще сърбаш.

— Но… но те може да го наранят.

— Да го наранят ли? Най-много да го уплашат — което и тримата заслужавате. Но никой няма да го нарани. — Тя сграбчи Еди, така че сега държеше ръцете и на двете момчета: в процесорите на политехниката алгоритъмът на бягството й добави още две. — А сега ще отидем…

Разнесе се оглушителен трясък — почти толкова силен, колкото бомбата в политехниката. Слушалките на Рени не можаха да понесат грохота и за щастие заглъхнаха за момент. Предната част на хотела изригна в облак от четящи парчета. Огромна сянка се изпречи между тях и тойтаунската улица — нещо много по-голямо от повечето нормални симове. Нещо мрачно, излъчващо неритмични пулсации, което заслепяваше погледа.

— Исусе! — ушите на Рени пищяха. Това щеше да я научи друг път да включва защитата на слушалките. — Исусе! — За момент се вцепени, когато сянката надвисна над нея — великолепно възпроизведен абстрактен образ на представата за Голямо и Опасно. След това стисна здраво момчетата и напусна системата.

— Ние… влязохме в „При господин Дж.“. В училище всеки го прави.

Седнала срещу него на масата, Рени не отделяше поглед от брат си. Беше разтревожена, дори уплашена за него, но сега гневът беше изместил всякакви други чувства. Не стига че й беше създал куп неприятности, ами се прибра от блока на Еди един час след като тя се бе върнала от политехниката и я бе накарал да го чака.

— Не ми пука дали всеки го прави, Стивън, пък и сериозно се съмнявам, че е така. Наистина ме влудяващ! Незаконно е да влизаш в Периметъра и наистина не бихме могли да платим глобите, ако те хванат. Плюс това, ако шефът ми разбере какво направих, за да те измъкна, може да ме уволни. — Тя се наведе напред, хвана ръката му и така я стисна, че той трепна. — Можех да загубя работата си, Стивън!

— Млъкнете, глупави деца! — извика баща им от задната спалня. — Заболя ме главата от вас.

Ако вратата беше отворена, погледът на Рени сигурно щеше да подпали задника на Дългия Джоузеф.

— Съжалявам, Рени. Наистина съжалявам. Наистина. Може ли пак да опитам да се свържа със Соки?

Без да чака разрешение, той се обърна към екрана на стената и поиска връзка. Не отговори никой. Рени направи опит да се овладее.

— Каква беше тази история, че Соки паднал в някаква дупка?

Стивън нервно забарабани с пръсти по масата.

— Еди го накара.

— Какво го накара? По дяволите, Стивън, не ме карай да ти измъквам думите с ченгел.

— В „При господин Дж.“ има една стая. Едни момчета в училище ни казаха. Те… ами вътре имало неща, дето са наистина страхотни.

— Неща? Какви неща?

— Просто… неща. За гледане. — Стивън избягваше погледа й. — Но ние не ги видяхме, Рени. Не можахме да я намерим. Отвътре клубът е много по-голям — няма да повярваш! Продължава завинаги. — За момент очите му заблестяха — беше си припомнил великолепието на „При господин Дж.“ Сякаш беше забравил, че е загазил сериозно. След което погледна към сестра си и си спомни всичко. — Както и да е, търсихме много дълго и разпитвахме хората — мисля, че повечето бяха граждани, но някои се държаха твърде странно, — и никой не можа да ни каже. Накрая онзи, тлъстият, каза, че от тази стая можем да стигнем до мазето.

Рени потисна тръпка на отвращение.

— Преди да продължиш, млади човече, искам едно да ти е ясно. Никога повече да не си стъпил там. Разбра ли? Погледни ме в очите. Никога!

Стивън кимна неохотно.

— Добре, добре. Няма. Така че заслизахме надолу по всички онези ветровити стъпала — все едно си играехме на гангстери! — и след известно време открихме тази врата. Соки я отвори и… пропадна надолу.

— В какво пропадна?

— Не знам! Беше точно като голяма дупка от другата страна. Имаше пушек и някакви сини светлини дълбоко навътре в нея.

Рени се облегна назад.

— Нечии гадни, садистични номерца. Всички сте заслужавали да ви постресне човек, но се надявам да не се е уплашил прекалено много. И той ли използваше без разрешение екипировка от училищната мрежа като вас двамата?

— Не. Само домашното си оборудване. Нигерийска евтиния.

Точно каквато притежаваше и тяхното семейство. Тези хлапета хем бяха бедни, хем бяха ужасно разглезени.

— В такъв случай не е имало кой знае каква верижна или гравитационна симулация. Ще се оправи. — Тя го погледна отблизо. — Чу ме, нали? Да не си стъпил повече там или завинаги ще те лиша от мрежово време и от гостувания у Еди и Соки — а не само до края на месеца.

— Какво? — подскочи от възмущение Стивън. — Никаква мрежа?

— До края на месеца. И се благодари, че не казах на татко — щеше да те нашиба с колана по непослушното ти черно дупе.

— Предпочитам това, отколкото да ме лишиш от мрежата — намуси се той.

— Щеше да получиш и двете.

След като изпрати сърдития и недоволен Стивън в стаята му, Рени се включи в работната си библиотека — за да се увери, че госпожа Бундази не е оставила съобщение в личната й пощенска кутия за измама на политехниката — и извика няколко бизнесфайла от Вътрешния периметър. Откри „При господин Дж.“, регистриран като „клуб за игри и развлечения“ и лицензиран само за възрастни посетители. Беше собственост на „Щастливи фокуснически новости Ко.“ и първото му име беше „Усмивката на господин Джинго“.

Докато чакаше да дойде сънят, й се привиждаха порутената фасада на клуба, издължените като глави на идиотчета кулички и втренчените като очи прозорци. Най-натрапчив от всичко беше споменът за огромната движеща се уста с редиците от проблясващи зъби, която се гърчеше над вратата — вход, който водеше само навътре.

ВТОРА ГЛАВАПИЛОТЪТ

Кристабел Соренсен не беше добра лъжкиня, но с малко практика ставаше все по-добра.

Не беше лошо момиче, макар че веднъж рибката й умря, защото няколко дни все забравяше да я нахрани. Не се мислеше за лъжкиня, но понякога просто беше… по-лесно да не казва. Така когато майка й я попита къде отива, тя се усмихна и каза:

— Порша има „Земята на видрите“. Нова е и сякаш наистина плуваш, само че можеш да дишаш и там са кралят на видрите и кралицата на видрите…

Майка й махна с ръка, за да прекъсне обясненията й.

— Чудесно, скъпа. Не стой у Порша твърде дълго — татко ще си бъде вкъщи за вечеря. За първи път.

Кристабел се засмя. Татко работи твърде много — все повтаряше мама. Той имаше важна работа като инспектор на базовата охрана. Кристабел не знаеше какво точно означава това. Беше нещо като полицай, но в армията. И не носеше униформа както военните във филмите.

— А ще има ли сладолед?

— Ако се прибереш навреме, за да ми помогнеш да изчистя граха, ще има и сладолед.

— Добре.

Кристабел изтича навън. Когато вратата щракна зад нея с познатия всмукващ звук, тя се изсмя. Някои шумове бяха направо забавни.

Знаеше, че базата е нещо по-различно от онези градове, в които хората живееха с шоуто по мрежата, или дори от други части на Северна Каролина, но не знаеше защо. Тук имаше улици, дървета, парк и училище — всъщност две училища, тъй като имаше училище за възрастните военни мъже и жени, както и още едно за хлапета като Кристабел, чиито родители живееха в базата. Татковците и майките ходеха на работа с нормални дрехи, караха коли, косяха си полянките, канеха се на вечери, купони и барбекюта. В базата имаше и някои неща, каквито в повечето градове липсваха — двойна електрическа ограда, която ги отделяше от претъпкания град зад дърветата, и три различни малки къщички, наречени КПП-та, покрай които минаваха всички влизащи коли, — но това не й пречеше да си остане нормално място за живеене. Всички нейни съученици бяха живели в бази през целия си живот — също като нея, — и възприемаха нещата по същия начин.

Зави наляво по „Уиндикот лейн“. Ако наистина отиваше у Порша, трябваше да завие надясно; добре че ъгълът на улицата не се виждаше от тях — в случай че майка й гледаше. Беше особено да каже на мама, че отива на едно място, а после да иде другаде. Не беше хубаво — знаеше го, — но не чак толкова, и беше много вълнуващо. Непознатото усещане я караше да потръпва всеки път, когато го правеше — също като жребчето с треперещи крачета, което беше видяла в мрежата.

От „Уиндикот“ зави по „Стилуел“. Започна да подскача, като внимаваше да не стъпи в някоя пролука в тротоара, после свърна по „Редланд“. Тук къщите бяха определено по-малки от нейната. Някои от тях изглеждаха малко тъжни. Тревата в дворовете беше ниска като навсякъде в базата, но изглеждаше така, сякаш нямаше сили да порасне по-високо. Тук-там полянките бяха осеяни с оголени петна, а много от къщите бяха прашни и малко посърнали. Зачуди се защо стопаните им не вземат да ги поизмият или боядисат, за да станат като нови. Когато някой ден си имаше собствена къща, всяка седмица щеше да я боядисва в различен цвят.

Докато вървеше по „Редланд“, си мислеше за най-различни цветове на къщи, след това отново заподскача по тясното мостче над поточето — харесваше й звука, който издаваше: „катум, катум“ — и забърза надолу по „Бийкмън корт“, където дърветата бяха много на гъсто. Макар къщата на господин Селърс да беше много близо до оградата в покрайнините на базата, това изобщо не личеше, защото дърветата и живите плетове я скриваха от погледа.

Първото нещо, което я бе привлякло към къщата, естествено, бяха дърветата. В задния двор на дома на родителите й имаше явори, а пред предния прозорец — бреза с кора като хартия, но къщата на господин Селърс беше направо обсадена от дървета — толкова много, че постройката изобщо не се виждаше. Първия път, когато й видя — докато помагаше на Офелия Вайнер да намери избягалия си котарак Дикенс, — си помисли, че това е някаква приказка. Когато се върна и тръгна по извитата автомобилна алея от чакъл, очакваше къщата да се окаже направена от курабийки. Не беше, разбира се, — беше си къщурка като всички останали — но все пак мястото наистина беше много интересно. А и господин Селърс се оказа много интересен човек. Така и не разбра защо родителите й не й даваха да ходи при него, пък и те не й обясниха. Той изглеждаше малко страшно, но вината не беше негова.

Кристабел спря да подскача, за да се наслади на хрущенето на камъчетата, докато крачеше по дългата автомобилна алея на господин Селърс. Беше доста глупаво да има автомобилна алея, след като голямата кола от години си стоеше затворена в гаража му. Господин Селърс дори не излизаше. Веднъж го беше попитала защо му е кола, а той се засмя малко тъжно и отговори, че тя върви заедно с къщата.

— Ако съм много, много добър — продължи той, — някой ден може да ме пуснат в този кадилак, малка Кристабел. Тогава ще затворя здраво вратата на гаража и ще си отида у дома.

Тя си помисли, че това е шега, но не я схвана. Шегите на възрастните бяха такива понякога, но пък и възрастните рядко се смееха на шегите, които пускаше чичо Джингъл в мрежата, а те бяха толкова смешни (и малко неприлични, макар да не разбираше точно защо), че от време на време Кристабел почти се подмокряше от смях.

За да открие звънеца, трябваше да отмести един от папратите, които почти изцяло скриваха предната врата. След това почака доста дълго. Най-накрая странният глас на господин Селърс, едновременно дрезгав и ласкав, се чу иззад вратата.

— Кой е?

— Кристабел.

Вратата се отвори и усети влажния въздух заедно с тежкия зелен аромат на растенията. Тя бързо влезе вътре и господин Селърс отново захлопна вратата. Беше й казал още първия път, че за него е вредно да оставя навън да излиза твърде много влага.

— Е, малка Кристабел! — изглеждаше много доволен, че я вижда той. — На какво дължа тази очарователна изненада?

— Казах на мама, че отивам у Порша да си играем на „Земята на видрите“.

Той кимна. Беше толкова висок и прегърбен, че понякога, когато кимаше така силно нагоре-надолу, тя се притесняваше да не би мършавият му врат да го заболи.

— Аха, тогава значи не можем да удължим посещението твърде много, нали? Но все пак всичко трябва да бъде, както се полага. Знаеш къде да се преоблечеш. Мисля, че там има нещо, което ще ти стане.

Отдръпна инвалидната си количка от пътя й и тя забърза през хола. Беше прав. Нямаха много време, освен, ако не искаше да рискува майка й да се обади у Порша, за да я накара да се върне по-бързо заради граха. Тогава щеше да й се наложи да измисля някаква история защо не е отишла да играят на „Земята на видрите“. Това беше проблемът с лъжите — ако някой започне да проверява, ставаше много сложно.

Както всички стаи в къщата, и съблекалнята беше пълна с растения. Никога не беше виждала толкова много на едно място — дори в дома на госпожа Гълисън, а госпожа Гълисън постоянно се хвалеше с растенията си и колко много грижи изисквали — макар че един дребен тъмнокож мъж идваше два пъти седмично и вършеше цялата работа по подстригването, поливането и копаенето. Но растенията на господин Селърс, въпреки че бяха обилно поливани, изобщо никога не бяха подстригвани. Те просто растяха. Понякога се чудеше дали някой ден няма да изпълнят цялата къща и да принудят странният старец да се премести. На куката зад вратата висеше хавлия точно с нейния размер. Тя бързо съблече късите си панталонки и тениската, чорапите и обувките и сложи всичко в пластмасовата чанта, както й беше показал господин Селърс. Когато се наведе, за да прибере и втората обувка, един от папратите я погъделичка по гърба. Тя изписка.

— Добре ли си, малка Кристабел? — обади се господин Селърс.

— Да. Растението ви ме погъделичка.

— Сигурен съм, че не го е направило — престори се на ядосан той, но тя знаеше, че се шегува. — Моите растения са най-възпитаните в базата.

Тя завърза колана на хавлията и обу джапанките.

Господин Селърс седеше в количката си до машината, която пръскаше вода във въздуха. Когато влезе, той я погледна и изкривеното му лице се раздвижи в усмивка.

— О, радвам се, че те виждам.

Първия път, когато видя това лице, тя се изплаши. Кожата не само беше набръчкана като лицето на баба й, но сякаш беше разтопена — като восъка отстрани на изгоряла свещ. Нямаше и коса, а ушите му бяха безформени израстъци, които стърчаха от двете страни на главата му. Тогава й каза, че е нормално да се уплаши — той знаеше как изглежда. Обясни й, че е от лошо изгаряне — инцидент със самолетно гориво. Можеше и да го разглежда — така й каза. И тя го разглеждаше — седмици наред след първата им среща разтопеното му кукленско лице се явяваше в сънищата й. Но беше много внимателен и Кристабел знаеше, че е самотен. Колко тъжно е да бъдеш стар, да имаш лице, което хората да сочат и с което да се подиграват, и да трябва да живееш в къща, където въздухът е винаги студен и влажен, за да не те боли кожата! Той заслужаваше да има приятел. Не й харесваше да лъже, но какво друго можеше да направи? Родителите й бяха казали да не го посещава повече, но нямаха никакви сериозни причини за това. Кристабел беше почти голяма вече. Искаше да знае причините за нещата.

— И така, малка Кристабел, разкажи ми за света — отпусна се господин Селърс назад сред бликащата от овлажнителя мъгла.

Кристабел му разказа за училището, за Офелия Вайнер, която си мисли, че е много специална, защото притежава рокля „Нану“, която може да променя формата и цвета си само като я облечеш, и за това, как с Порша играят на „Земята на видрите“.

— И знаете ли как кралят на видрите винаги може да отгатне дали носиш риба със себе си? Като те подуши.

Тя погледна към господин Селърс. Със затворените си очи сбръчканото му, обезкосмено лице приличаше на глинена маска. Докато се чудеше дали не е заспал, той внезапно отвори очи. Имаха най-интересния цвят — жълти като на котарака Дикенс.

— Страхувам се, че не познавам много добре хитрините на кралството на видрите, млада ми приятелко. Пропуск, както разбирам.

— Нямаше ли такова нещо, когато бяхте момче?

Той се засмя — меко гукане на гълъб.

— Не, честно казано. Не, нищо подобно на „Земята на видрите“.

Тя погледна набразденото му лице и изпита нещо подобно на обичта, която изпитваше към майка си и баща си.

— Страшно ли беше, когато бяхте пилот? По-рано?

Усмивката му изчезна.

— Да, понякога беше страшно. А понякога — много самотно. Но това бях възпитан да правя, Кристабел. Знаех го още от времето, когато бях… бях малко момче. Това беше мой дълг и аз с гордост го изпълнявах. — Лицето му стана малко странно и той се наклони да си поиграе с овлажнителя. — Не, имаше още нещо. Има едно стихотворение:

Той се закашля.

— Това е Йейтс. Винаги е трудно да се каже какво точно ни кара да извършим това или онова. Особено ако то ни плаши.

Кристабел не знаеше какво е „Йейтс“ и не разбра стихотворението, но не й харесваше, когато господин Селърс изглеждаше толкова тъжен.

— Като порасна, ще стана доктор — каза тя. Преди няколко месеца беше намислила да стане танцьорка или певица в мрежата, но сега знаеше по-добре. — Искате ли да ви кажа къде ще бъде кабинетът ми?

Старецът отново се усмихваше.

— С удоволствие бих го чул — но вече не закъсняваш ли?

Кристабел погледна надолу. Гривната й мигаше. Скочи.

— Трябва да се преоблека. Но исках да ми разкажете още от приказката!

— Следващия път, скъпа моя. Не искам да имаш проблеми с майка си. Ще ми е неприятно да се лиша от компанията ти в бъдеще.

— Исках да довършите разказа си за Джак! — Тя се втурна към съблекалнята и облече дрехите си. Пластмасовата чанта ги беше запазила сухи — каквато беше и целта.

— А, да — каза господин Селърс, когато тя се върна. — И какво правеше Джак, когато спряхме?

— Изкачи се по Бийнстолк и влезе в замъка на великана. — Кристабел малко се обиди, че той не си спомня. — А великанът щеше да се върне скоро!

— Да, така беше, така беше. Горкият Джак. Оттук ще започнем, когато дойдеш следващия път. Сега потегляй.

Той внимателно я потупа по главичката. Изражението на лицето му я накара да си помисли, че когато я докосва, ръката може би го боли, но го правеше винаги.

Тъкмо излизаше през вратата, когато се сети за нещо, което искаше да го попита за растенията. Обърна се и се върна в стаята, но господин Селърс отново беше затворил очи и се беше отпуснал в креслото. Дългите му като на паяк пръсти се движеха бавно, сякаш рисуваше из въздуха. Тя се вторачи за момент — никога преди не беше виждала това и си помисли, че може да е някакво специално упражнение, което трябва да прави, — после усети, че облаците пара се носеха покрай нея към горещия следобеден въздух. Бързо излезе и затвори вратата зад себе си. Упражненията, ако изобщо бяха такива, изглеждаха твърде лични и малко зловещи.

Мърдаше ръце във въздуха като човек, който е в мрежата, изведнъж осъзна тя. Но господин Селърс не носеше шлем или жица във врата си като някои от онези хора, които работеха за татко й. Само беше затворил очи. Гривната й мигаше все по-бързо. Кристабел беше сигурна, че само след няколко минути майка й ще се обади у Порша. Не си загуби времето да подскача, докато бързаше обратно по тясното мостче.

ТРЕТА ГЛАВАРавен сив сигнал

Простираше се пред тях от хоризонт до хоризонт с милионите си странични пътища като драскотини върху стъкло под огромно увеличение и във всяка от тези драскотини проблясваха светлинки и се движеха миниатюрни обекти.

— Не е възможно да съществува такова огромно място!

— Но това не е място, запомни — не е реално място. Всичко това са само електронни импулси във верига от много мощни компютри. Може да бъде толкова голямо, колкото си го представят програмистите.

!Ксабу дълго време мълча. Увиснали един до друг като двойна звезда сред празното черно небе, приличаха на два ангела, взиращи се от небето към необятността на търговското въображение на човешкия род.

— „Момичето се изправи — обади се най-после !Ксабу. — Зарови ръце в дървената пепел…“

— Какво?

— Това е поема — или разказ, — създадена от някой от моите хора.

Момичето се изправи. Зарови ръце в дървената пепел. Хвърли пепелта към небето. И изрече:

— Пепелта, която е тук, трябва да стане Млечният път. Да се просне бяла през небето…

Той спря, сякаш нещо го бе смутило.

— Това е от детството ми. Нарича се „Момичето от ранната раса, което сътвори звездите“. Това, че съм тук, и онова, което направихте, ме накара да се върна назад.

Сега и Рени се смути, въпреки че не беше съвсем сигурна защо. Сви пръсти, за да се върнат незабавно на равнището на земята. Алеята „Ламбда“, основната търговска площ в цялата мрежа, ги заобиколи от всички страни. Тя представляваше огромен лабиринт от симулирани търговски райони, безбрежен континент от информация. Милиони търговски центрове мигаха, блещукаха, проблясваха във всички цветове на дъгата и пееха — правейки всичко възможно, за да отнемат кредитите на клиентите си. Сложната плетеница от виртуални артерии преливаше от симове от всевъзможни виртуални типове и всевъзможни степени на сложност.

— Мястото наистина е огромно — каза тя, — но запомни, че повечето хора не си правят труда да погледнат отгоре, както направихме току-що — те просто отиват там, закъдето са тръгнали. Ако се опиташ да посетиш всяко местенце в мрежата или поне всяко местенце по тази алея… е, все едно да се опиташ да се обадиш на всеки отделен адрес в указателя на Голям Пекин. Дори всички тези — тя посочи към навалицата от симове, които се промъкваха около тях в безкраен парад — са само нищожна частица от хората, които използват алеята в момента. Те са само тези, които искат да изживеят визуалното усещане от безцелното шляене и зяпане.

— Визуалното усещане? — сивият симулоид на !Ксабу се извъртя, за да погледне група фурии, които се промъкваха през тълпата — гротескно похотливи женски фигури с животински глави.

— Това, което правиш сега. Има много за гледане. Но много по-бързо е да отидеш направо там, където искаш. Четеш ли името на всеки файл в паметта, когато използваш обикновения компютърен интерфейс?

!Ксабу забави отговора си. Фуриите бяха срещнали двама мъже със змийски глави и извършваха сложен ритуален поздрав, който се отличаваше с продължително душене.

— А къде искам да отида?

— Ще ти покажа. Да кажем, че искаме да… не знам, да купим нов комуникатор. Е, ако знаеш къде е районът на електрониката, можеш да отидеш направо там, след което да се поразходиш физически — хората харчат купища пари, за да направят търговските си центрове привлекателни — също като в реалния свят. Но да речем, че дори не знаеш къде е районът.

Той се извърна да я погледне. Сивото му лице с едва загатнати черти за момент я накара да настръхне. Нямаше и следа от въодушевлението му, от усмивката му — все едно пътуваше с плашило. Вероятно и самата тя надали изглеждаше по-приятно.

— Точно така — каза той. — Не знам къде е районът на електрониката.

— Добре. През последните няколко седмици прекара доста време да се научиш да се ориентираш в базовото компютърно устройство. Единствената разлика тук е, че си вътре в компютъра — или поне така изглежда.

— Трудно ми е да не забравям, че имам реално тяло и че то си е в политехниката — че аз всъщност съм в политехниката.

— Там е работата. — Тъй като не можеше да промени лицето си, направи така, че гласът й да прозвучи, сякаш се усмихваше. — А сега търси.

!Ксабу бавно размърда пръсти. Пред него изникна блестяща синя сфера.

— Добре — Рени направи крачка към него. — Никой освен нас двамата не го вижда — това е част от взаимодействието ни с нашия компютър в политехниката. Ще го използваме, за да влезем в указателя с услуги на алеята. — Тя му показа процедурата. — Продължавай, извикай списъка. Можеш да използваш и гласови команди — или в изключено положение, така че никой освен теб няма да ги чува, или във включено. Ако се огледаш наоколо, ще видиш много хора да си говорят сами. Може и да са луди — при това никак не са малко, — но може и да говорят на своите системи, без да се притесняват, че го правят публично.

Сферата изплю списък с услуги, който се завъртя във въздуха като редове от пламтящи сини букви. Рени нагласи цвета на залезночервено, за да се чете по-ясно, и посочи изброеното под „Електроника“.

— Ето. „Персонални средства за достъп“. Щракни го.

Светът моментално се промени. Откритите пространства на публичната зона на алеята отстъпиха място на широка дълга улица. Симулираните здания от двете страни се издигнаха високо във фалшивото небе — пиршество на цветове и движения, сякаш около тях забушува карнавал на тропически цветя. „А ние сме пчелите — помисли си тя — с кредити от цветен прашец, който разпръскваме наоколо. Добре дошли в информационната джунгла.“ Метафората дори й хареса. Може би щеше да я използва в някоя от лекциите си.

— Сега — каза тя на глас, — ако си намерил необходимия магазин в указателя, можем да се излъчим направо там.

— Да се излъчим? — !Кеабу беше извил глава върху симулирания си врат. Това й напомни собственото й изумление при първото й пътуване из мрежата.

— Мисля, че са го използвали едно време в научната фантастика. Нещо като мрежова шегичка. Означава да се отправиш директно, вместо да обикаляш в стил РЖ. РЖ означава „реален живот“, нали помниш?

— Ммммм!

!Ксабу изглеждаше много кротък и необщителен. Рени се запита дали не му е показала предостатъчно за първо посещение — беше й трудно да проумее как възприема всичко това зрял човек. Всички, които познаваше, бяха започнали пътешествията си в мрежата като деца.

— Искаш ли да продължим нашата симулационна пазарска обиколка?

!Ксабу се извърна.

— Разбира се. Моля ви. Всичко това е толкова… удивително.

Тя се усмихна на себе си.

— Добре. Та, както казах, ако търсим конкретен магазин, можем да се излъчим направо в него. Но първо нека позяпаме.

Рени беше професионалист от толкова време, че едва ли нещо можеше да я учуди. Като малкия си брат и тя беше открила мрежата почти по същото време, когато откри реалния свят, и опозна и двата много преди пубертета. Стивън все още се интересуваше от мрежата заради самата мрежа, но Рени отдавна беше престанала да се удивлява. Дори не обичаше да пазарува и когато беше възможно, просто повтаряше поръчките по съществуващата сметка.

Обаче !Ксабу беше дете в тези виртуални селения — и все пак дете мъж, напомни си тя, с изтънчена и зряла чувствителност — колкото и примитивен да изглеждаше произходът му от гледна точка на нейните градски предразсъдъци — така че беше едновременно и забавно, и малко страшничко да го придружава в това негово първо пътуване. Дори повече от страшничко: погледната през неговите очи, алеята „Ламбда“ изглеждаше толкова огромна и толкова шумна, толкова вулгарна…

!Ксабу спря пред един магазин и направи жест, за да види цялата реклама. Рени не прояви интерес. Въпреки че симът му беше застанал неподвижно пред святкащата фасада, тя знаеше, че в момента той е свидетел на семейна мелодрама, в която свадлив, но великодушен баща постепенно се запознава с предимствата от покупката на уредба за домашно забавление „Критапонг“ с многочислени възможности за достъп. Наблюдаваше как малкият сим на бушмена разговаря и реагира на невидими присъствия и отново изпита известна отговорност. След няколко минути !Ксабу отново се отръска като мокро куче и се дръпна встрани.

— Разбра ли, стиснатото, но добродушно татенце, грешката? — попита го тя.

— Какви бяха тези хора?

— Не са хора. В мрежата реалните хора се наричат граждани. Тези бяха кукли — конструкти, които приличат на хора. Измислени неща — също като магазините и самата алея.

— Нереални? Но те разговаряха с мен — отговаряха на въпросите ми.

— Малко по-скъпа форма на реклама. А и не са чак толкова умни, колкото се представят. Върни се и попитай мамчето за въстанието в Совето или за втората нгосанска администрация. Безконечно ще ти повтаря каква наслада е ретиналният дисплей.

!Ксабу се замисли.

— Значи те са… като призраци… Неща без души.

Рени кимна с глава.

— Без души, именно. Нов мрежата „призрак“ означава нещо друго. Някой ден ще ти разкажа.

Продължиха по улицата с темпото на пешеходци — удобна скорост за разглеждане.

— По какво се различават гражданите и куклите? — попита !Ксабу.

— Невинаги е възможно да ги различиш. Ако те интересува, питаш. По закон всички сме длъжни да отговорим — както и конструктите. И сме длъжни да кажем истината, макар да съм сигурна, че законът доста често се нарушава.

— Намирам тази мисъл… за обезпокоителна.

— С времето се свиква. Е, ако ще се преструваме, че пазаруваме, давай да влизаме освен, ако нещо в рекламата не те е подразнило.

— Не. Беше интересно. Мисля, че татенцето трябва да се упражнява повече. Видът му е нездрав.

Докато влизаха в магазина, Рени се засмя. !Ксабу се опули.

— Но гледано отвън, пространството е съвсем малко! Пак ли някаква зрителна измама?

— Трябва да запомниш, че нищо тук не е реално в обичайния смисъл. Фасадното пространство в алеята е скъпо, така че външните обеми обикновено са малки, но самата търговска площ не е зад тях, както на един реален пазар. Току-що просто се придвижихме в друг участък на информационната мрежа, което може да се намира непосредствено до портиерната на политехниката или да е детска приключенска игра, или банковите документи на някоя застрахователна компания.

Огледаха просторния и луксозен на вид магазин. Свиреше тиха музика, но Рени бързо я изключи — някои подсъзнателни внушения бяха станали твърде изтънчени и тя не искаше да открие, когато излезе от мрежата, че си е купила някоя скъпа дрънкулка. Стените и подът на симулирания магазин бяха покрити с изработени с вкус абстрактни скулптури: самите произведения бяха подредени върху ниски колони и сякаш излъчваха своя вътрешна мека светлина като свещени реликви.

— Забелязваш ли, че няма прозорци?

Ксабу погледна зад себе си.

— Имаше няколко от двете страни на вратата, през която влязохме.

— Само отвън. Като страница в печатен каталог — нищо трудно. Много по-трудно и скъпо, да не говорим за отвличането на вниманието на потенциалните клиенти, би било да се покаже отвътре какво става по алеята „Ламбда“ пред фасадата. Затова вътре няма прозорци.

— Както и хора. Този магазин да не би да не е известен?

— Въпрос на избор. Не промених дефолтовата настройка, когато влязох. Ако си спомняш компютърната терминология от миналата седмица… „дефолт“…

— …е настройката, която използваш, ако не програмираш нещо друго.

— Точно така. А дефолтът в този тип магазини обикновено е „насаме със стоката“. Ако искаме, можем да видим всички клиенти, които също предпочитат да бъдат видени. — Тя направи жест и само след миг се появиха пет — шест симове, привели гръб над различни колони. А ако искаме, при нас веднага може да дойде продавач. А ако се помотаем наоколо достатъчно дълго, такъв непременно ще се появи — просто за да ни помогне да направим избора си.

!Ксабу се приближи към най-близкото кротко проблясващо устройство.

— А това вероятно са репрезентации на продуктите, които продава тази компания?

— На някои от тях. Можем да променим програмата и да видим само нещата, от които се интересуваме, да плуват пред нас. Можем също да елиминираме и залата и да ги видим само като текст, с описания и цени. Боя се, че точно това имам намерение да направя.

!Ксабу се изкиска.

— Човек, който живее до вира, не сънува, че е жаден.

— Поредната поговорка на твоите хора?

— На баща ми — той протегна ръка към един от комуникаторите — тънък правоъгълник, достатъчно малък, за да се побере в симулираната му длан. — Може ли да го взема?

— Да, но ще го усетиш толкова реално, колкото ти позволи собственото ти оборудване. Страхувам се, че нашите симове са доста елементарни.

!Ксабу го повъртя в ръцете си.

— Усещам тежестта му. Доста впечатляващо. Вижте отражението върху екрана. Предполагам, че и той не е по-реален от водата, която създадохте през първия ми ден в симулация.

— Все пак някой е изгубил повече време да го изработи, отколкото аз отделих за онзи гьол.

— Добър ден, граждани — привлекателна чернокожа жена, няколко години по-млада от Рени, се появи до тях. !Ксабу се смути и тя се усмихна. — Интересувате ли се от персонални устройства за достъп?

— Днес само разглеждаме, благодаря — Рени огледа идеалните току-що изгладени ръбове на панталона й и безупречните й бели зъби. — Моят приятел…

— Вие гражданин ли сте или кукла? — попита !Ксабу.

Жената се обърна към него.

— Аз съм конструкт тип Е — отвърна тя все така сърдечно и учтиво, както при поздрава, — отговарящ на всички изисквания на ООН за търговска дейност. Ако искате да работите с гражданин, с удоволствие веднага ще извикам такъв. Ако имате оплаквания от моето изпълнение, моля да дадете знак и ще бъдете свързани с…

— Не, не — обади се Рени. — Излишно е. Приятелят ми е за първи път на алеята „Ламбда“ и просто беше любопитен.

На Рени й се стори, че усмивката й стана малко по-скована. „Що за глупост — помисли си тя — да се програмира кукла с нараними чувства.“

— Радвам се, че имах възможност да отговоря на въпросите ви. Има ли още нещо, което да ви интересува за това или за някое друго от отличните изделия на „Критапонг електроникс“?

Заради някакво неясно чувство за вина помоли продавачката — продавачката кукла, напомни си тя, просто част от код — да им демонстрира комуникатора.

— „Фрийханд“ е последното поколение портативни единици за достъп до данни — започна куклата — с най-прецизното гласово разпознаване измежду всички комуникатори на тази цена. Той позволява препрограмирането на стотици различни задачи за деня, фино телефонно филтриране и много други екстри, благодарение на които „Критапонг“ е азиатският лидер в потребителските обработващи данни изделия…

Докато куклата описваше на !Ксабу особеностите на гласово разпознаване, Рени се чудеше дали е съвпадение, че конкретният търговец се появи като чернокожа жена, или пък я бяха изпратили специално, за да отговаря на нейния мрежов индекс и адрес.

След няколко минути двамата отново излязоха на симулираната улица.

— Просто за твоя информация — каза тя, — не е твърде учтиво да питаш хората дали са граждани или не. И в случай, че специално не поръчаш живо човешко същество, повечето от продавачите ще са кукли.

— Но вие нали казахте, че по закон…

— По закон е така. Но общуването е деликатна работа. Ако разговаряш с гражданин и му зададеш този въпрос, това е намек, че той е… достатъчно досаден или достатъчно неинтересен, за да бъде изкуствен.

— Аха. Значи човек би трябвало да попита само ако е достатъчно сигурен, че въпросното лице е кукла.

— Или ако наистина, ама наистина е необходимо да знаеш.

— А какво може да породи такава необходимост?

Рени се усмихна.

— Ами ако се влюбиш в някого, когото си срещнал тук, например. Хайде да намерим къде да поседнем.

!Ксабу въздъхна и се изправи. Сивият му сим се беше отпуснал в стола.

— Все още толкова неща не разбирам. Все още сме… на… алеята, нали?

— Да. Това е един от главните й площади.

— И какво бихме могли да направим тук? Не можем да ядем, не можем да пием.

— Като начало — да си починем. ВР понякога е като шофиране на дълго разстояние — не вършиш кой знае какво, но все пак се уморяваш.

Както кръвта тече еднакво червена и мокра по всички артерии, така и тълпите по претъпканите улици на алея „Ламбда“ си приличаха в неизчерпаемото си многообразие. Тези, които се носеха, крачеха или се влачеха покрай кафене „Буйе“, не се различаваха от онези, които Рени и !Ксабу бяха видели при появата си в търговския сектор или по улиците на зоната с електроника. Повечето обикновени симове, най-вече представители на по-редките посетители, често спираха да полюбопитстват. Други, по-детайлни симове, целите в ярки цветове и придвижващи се на групи сякаш се бяха приготвили за купон. Трети бяха навлекли изискани тоалети, все едно че се намираха в най-елегантните квартали на Вътрешния периметър — симове като красиви млади богове — и навсякъде, откъдето минеха, подире им се извръщаха виртуални глави.

— Но защо се нарича кафене? Защо не е място за почивка или нещо подобно?

Рени се обърна към !Ксабу. Отпуснатите му рамене говореха за умора. Скоро трябваше да го изключи. Явно беше забравила колко разтърсващо за сетивата е първото посещение в мрежата.

— Защото „кафене“ звучи по-добре. Не, шегувам се. Но ако имахме подходящо оборудване, наистина бихме могли да ядем и да пием тук — или поне да имаме усещането, че го правим. Ако имахме присадките, които имат някои богаташи, бихме могли да вкусим неща, каквито никога не сме опитвали в реалния свят. Но дори в едно реално кафене не можеш да получиш и други неща освен ядене и пиене. — Тя направи жест и около тях се разнесоха нежните звуци на струнен квартет от Пуленк; шумът от улицата заглъхна до шепот. — Всъщност наемаме място, където можем да бъдем — където можем да спрем, да помислим, да побъбрим и да се полюбуваме на парада, без да се блъскаме по улицата. А и за разлика от реалния ресторант тук, щом веднъж си платил за масата, сервитьорът ти е винаги подръка, но само когато ти потрябва.

!Ксабу се отпусна назад.

— Щеше да бъде хубаво да пийнем по бира.

— Щом се изключим, обещавам. За да отпразнуваме първия ти ден в мрежата.

Спътникът й погледа известно време към улицата, след което се обърна, за да огледа кафенето. Раираните тенти плющяха, въпреки че нямаше вятър. Сервитьорки сервитьорки в чисти бели униформи обикаляха между масите, балансирайки с табли, отрупани с невероятно много чаши, макар много малко от клиентите да имаха чаши пред себе си.

— Приятно място, госпожо Сулавейо.

— Рени, моля те!

— Чудесно. Приятно място, Рени. Но защо толкова много маси са празни? Ако не е прекалено скъпо, както казахте…

— Не всеки тук иска да го виждат, макар да е наложително да оставиш някакъв знак. — Тя посочи към една великолепна симулация на черна чугунена маса с ваза прелестни маргаритки в центъра на бялата покривка. — Виждаш ли цветята? Върху колко още празни маси ги има?

— Повечето.

— Това означава, че там седи някой — или по-точно, заема виртуалното пространство. Просто предпочитат да не ги виждат. Може би са тайни любовници или пък симовете им са известни и лесно разпознаваеми. Или просто са забравили да сменят дефолтовата настройка на хората, които са седели на масата преди тях.

!Ксабу дълго гледа празната маса.

— Нас виждат ли ни? — попита накрая той.

— О, да. Нямам какво да крия. Все пак заглуших нашия разговор. Иначе, щом тръгнем, ще ни нападнат амбулантни търговци, които предлагат всевъзможни карти, наръчници и „омайни билета“. Много си падат по новобранци.

— И това ли правят повечето хора тук? Просто седят?

— Има най-различни виртуални представления за онези, които нямат желание да наблюдават тълпата. Танци, извайване на обекти, комедии — просто не съм поискала достъп. Искаш ли да видиш някое?

— Не, Рени, благодаря. Тишината е много приятна.

Тишината продължи само няколко секунди. Силен взрив накара Рени да извика от изненада. Тълпата на улицата пред кафенето се завъртя и се пръсна като стадо антилопи, подгонени от внезапно изскочил лъв.

Шест симове — всичките мускулести мъжаги в бойно облекло от кожа и стомана — стояха пред освободеното пространство, крещяха един срещу друг и размахваха оръжия. Рени усили звука, за да могат с !Ксабу да чуват.

— Казахме ти да не стъпваш на улица „Енджълбърт“! — изрева с дрезгав глас един от тях на типичен американски и наведе автомата си така, че да щръкне от кръста му като черен метален фалос.

— Ще се подчиним на Баркис, когато поникнат крилца на прасетата! — изкрещя в отговор друг. — Връщай се във вертепа си, хлапак!

От дулото на първия изригна огнена звезда. Гърмежът беше силен дори през заглушителите на Рени. Онзи, на когото бяха казали да не стъпва на „Енджълбърт“, мигновено се размаза върху въпросната улица, а от тялото му се разлетяха яркочервени карантии и парчетии плът. Тълпата нададе ужасен вик и отстъпи още по-назад. Изтрещяха изстрели и още двама от мускулестите мъжаги бяха размазани върху улицата, а от опърлените черни дупки бликна червено. Оцелелите вдигнаха оръжията си, спогледаха се и изчезнаха.

— Идиоти — обърна се Рени към !Ксабу, но той също беше изчезнал. За момент се притесни, но веднага видя крайчето на сивия му сим да се подава иззад стола. — Ела тук, !Ксабу. Банда млади глупаци се забавляват.

— Той го застреля! — допълзя обратно на мястото си !Ксабу, вторачен в тълпата, която заизпълва опразненото пространство като прииждащ прилив.

— Симулация, не помниш ли? Никой никого не е застрелял — все пак не е позволено да го правят на обществени места. Училищна тайфа, по всяка вероятност.

За миг се разтревожи за Стивън, но такива номера не бяха в стила му. Пък и се съмняваше, че той и приятелите му биха могли да се доберат до такива висококачествени симове. Богати пънкари — тези сигурно бяха такива. Ако ги хванат, могат и да загубят привилегиите си за достъп.

— Значи всичко беше фалшиво?

— Всичко. Просто лудория на група хлапета в мрежата.

— Това наистина е странен свят, Рени. Мисля, че вече мога да се върна.

Тя беше права — беше му позволила да остане твърде дълго.

— Не „да се върна“ — тихо каза тя. — Да се изключим. Такива неща ще ти помогнат да запомниш, че това не е реално място.

— Тогава да се изключим.

— Дадено — тя мръдна ръка и го направи.

Бирата беше студена, !Ксабу — уморен, но щастлив, а Рени тъкмо започваше да се отпуска, когато забеляза, че комуникаторът й мига. Реши да не му обръща внимание — батерията беше изтощена, а когато намалееше мощността, често се случваха странни неща, — но единствените важни съобщения получаваше от вкъщи, а Стивън трябваше да се е върнал от училище преди няколко часа.

Кабината в бирарията не работеше, а батерията не беше в състояние да усили сигнала достатъчно, за да говори от масата, така че се извини на !Ксабу и излезе на улицата да потърси обществена кабина, примигвайки срещу светлината на късния следобед. Районът не беше от добрите, парчета пластмасови отпадъци се въргаляха като есенни листа, празни бутилки и ампули в изхвърлени хартиени торби задръстваха канала. Трябваше да мине покрай четири дълги блока, преди да открие кабина — изподраскана с графити, но здрава.

Беше странно, че толкова близо до добре поддържаните площи около политехниката съществуваше друг, затворен в себе си свят, в който всичко сякаш се превръщаше в прах, боклуци и люспи изсъхнала боя. Дори малката полянка около обществената кабина представляваше кръпка изпечена земя, покрита с изгоряла кафява трева.

Намести няколко пъти жака на комуникатора в панела, докато се получи задоволителна връзка. Кабината беше само звукова и тя чу сигнала на домашния си телефон десетина пъти, преди някой да отговори.

— Какво искаш? — изфъфли баща й.

— Татко? Комуникаторът ми даде сигнал за съобщение. Стивън да ме е търсил?

— Онова момче? Не, момиченце, аз те търся. Търся те да ти кажа, че повече няма да търпя глупости. Един мъж има право на малко почивка. Брат ти и приятелите му обръщат всичко наопаки и вдигат ужасен шум. Казвам му да изчисти кухнята, а той ми отвръща, че не е негова работа.

— Не е негова работа. Казах му, че ако изчисти стаята си…

— Затваряй си устата, момиче. Мислите си, че можете да се държите с баща си, все едно че е никой. Аз пък изритвам онзи келеш завинаги и ако не се прибереш да изчистиш тази къща, изритвам и тебе.

— Какво? Как така го изритваш?

В гласа на Дългия Джоузеф прозвуча лукава нотка на задоволство.

— Добре. Изритвам мършавия му задник от къщата си. Щом той и приятелите му ще ми се правят на лекета и ще вдигат шум, да върви да живее при тях. Заслужавам малко спокойствие.

— Ти… ти…! — Рени едва преглътна. Когато баща й изпаднеше в такова настроение, просто умираше да вдига скандали; повален, но самовлюбен, той би упорствал дни наред, ако му се противопоставеше. — Не е справедливо. Стивън има право да има приятели.

— Ако не ти харесва, и ти можеш да си вървиш.

Рени прекъсна връзката и дълго се вглежда в линията кадмиевожълта боя, плисната върху фасадата на кабината, в мистериозния надпис от графити, който не можеше да разчете. Очите й се напълниха със сълзи. Имаше моменти, когато разбираше изблиците на насилие, които караха момчетата в мрежата да се разкъсват на парчета с въображаеми оръжия. Понякога разбираше дори онези, които използваха истински оръжия.

Когато дръпна жака, той заседна. Погледна скъсания кабел, изруга и го хвърли на земята — заприлича на тъничка вкочанена змия.

— Той е само на единайсет! Не можеш да го изхвърлиш само защото е вдигал шум! По закон има право да живее тук!

— О, смяташ да ме плашиш със закона, така ли? Долната риза на Дългия Джоузеф беше оцветена под мишниците. Ноктите на краката му бяха жълти и твърде дълги. В този момент Рени го мразеше.

— Не можеш да направиш това!

— И ти си върви. Хайде — нямам нужда от момиче с голяма уста в къщата си. Казах на майка ти, преди да умре: това момиче много се изхвърля. Хвърчи в облаците.

Рени пристъпи към него иззад масата. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне.

— Хайде, изхвърли ме, дърт глупак! Да видим кой ще ти чисти, кой ще ти готви? Да не мислиш, че ще ти стигнат правителствените чекове, ако не си нося заплатата вкъщи?

Джоузеф Сулавейо размаха възмутен дългите си ръце.

— Да ми говориш такива глупости. Кой те пръкна на този свят? Кой те издържаше в онова африканерско училище, за да изучиш компютърните си идиотщини?

— Сама се издържах в онова училище. Обикновеното главоболие се превърна в шипове ледена болка. — Работех в онази кафетерия и чистех след другите студенти цели четири години. Сега имам добра работа, но се връщам вкъщи и чистя след теб.

Грабна една мръсна чаша — остатъците от мляко от предната вечер бяха засъхнали по нея — и я вдигна, за да я разбие в пода, да я пръсне на хиляди остри парченца, които вече пронизваха главата й. След миг я остави обратно на масата и се извърна, като дишаше тежко.

— Къде е той?

— Къде е кой?

— По дяволите, знаеш кой! Къде отиде Стивън?

— Откъде да знам! — Дългия Джоузеф ровеше из бюфета за бутилката евтино вино, която беше изпил преди две нощи. — Излезе с проклетия си приятел. Онзи Еди. Какво правиш с виното ми, момиче?

Рени се завъртя, отиде в стаята си и тръшна вратата зад себе си. Беше невъзможно да се говори с него. Защо се опитваше изобщо?

На снимката на бюрото й той беше с двайсетина години по-млад — висок, тъмен и красив. Майка й стоеше до него в рокля без презрамки и прикриваше очи от лятното слънце на Маргейт. А самата Рени — три- или четиригодишна — се беше настанила в сгъвката на ръката му с някаква смешна шапка, от която главата й изглеждаше голяма колкото цялото й тяло. Малката й ръчичка беше сграбчила тропическата риза на баща й, сякаш търсеше закрила от могъщите течения на живота.

Рени се намръщи и преглътна сълзите си. Излишно беше да гледа тази снимка. Двама от тези хора бяха мъртви — или почти мъртви. Беше ужасна мисъл, но това не я правеше по-малко вярна.

Намери последната неизползвана батерия в дъното на чекмеджето си, пъхна я в комуникатора и се обади в дома на Еди.

Отговори той. Рени не се изненада — майката на Еди, Муци, прекарваше повече време да пие с приятелите си навън, отколкото вкъщи с децата си. Това беше една от причините Еди да се забърква в неприятности и въпреки че беше приятно момче, това беше и една от причините на Рени да не й харесва Стивън да ходи там.

„За Бога, момиче, опомни се — помисли си тя, докато чакаше Еди да я свърже с брат й. — Почваш да одъртяваш и да намираш кусури на всеки.“

— Рени?

— Да, Стивън, аз съм. Добре ли си? Той не те удари или нещо друго, нали?

— Не. Дъртият пияница не можа да ме хване.

Въпреки гнева си, тя се ужаси, като го чу да говори така за баща им.

— Слушай, можеш ли да останеш там тази нощ, само докато татко се успокои? Дай да говоря с майката на Еди.

— Не е тук, но каза, че няма проблеми.

Рени се намръщи.

— Помоли я все пак да ми се обади. Искам да поговоря за нещо с нея. Стивън, не прекъсвай!

— Тук съм — отвърна намусено той.

— Какво става със Соки? Изобщо не си ми споменал дали тръгна на училище след… след онази ваша неприятност.

Стивън забави отговора.

— Беше болен.

— Знам. Но тръгна ли на училище?

— Майка му и баща му се преместиха в Дърбан. Мисля, че живеят при лелята на Соки или нещо подобно.

Почука с пръсти по комуникатора, но се усети, че едва не прекъсна връзката.

— Стивън, моля те, включи картината.

— Счупен е. Малката сестра на Еди събори апарата.

Усъмни се дали наистина е така или двамата се занимаваха с нещо, което не искаха тя да види. Въздъхна. До блока на Еди имаше четирийсет минути с автобус, а тя беше направо изтощена. Нищо не можеше да направи.

— Звънни ми утре в работата, като се прибереш от училище. Кога се връща майката на Еди?

— Скоро.

— А вие двамата какво смятате да правите, докато тя се прибере?

— Нищо — в гласа му определено усети отбранителна нотка. — Може да влезем за малко в мрежата. Да поиграем футбол.

— Стивън… — започна тя, но спря.

Не харесваше следователския си тон. Как щеше да се научи да стои на собствените си крака, ако се отнасяше с него като с бебе? Само преди броени часове собственият му баща го бе обвинил несправедливо и го беше изхвърлил от дома му.

— Стивън, вярвам ти. Обади ми се утре, чу ли?

— Добре — телефонът изщрака и той изчезна.

Рени изправи възглавницата си и се облегна в леглото, като се опитваше да намери удобно положение за главата и врата си, които я цепеха от болка. Беше планирала тази вечер да прочете някаква статия в едно специализирано списание — щеше да й е необходима във връзка с предстоящата оценка на професионалното й развитие, — но беше твърде изтощена за каквото и да било. Да притопли някаква замразена храна и да погледа новините. Да се опита да не лежи будна от притеснения часове наред.

Поредната отишла по дяволите вечер.

— Изглеждате разстроена, госпожо Сулавейо. Мога ли да помогна с нещо?

Тя ядосано си пое дъх.

— Името ми е Рени. Бих искала да ме наричаш така, !Ксабу — караш ме да се чувствам като твоя баба.

— Съжалявам. Не исках да ви обидя. — Слабото му лице беше необичайно тържествено. Повдигна вратовръзката си и съсредоточено заразглежда шарките.

Рени изчисти екрана, като изтри схемата, над която се беше блъскала през последния половин час. Извади цигара и дръпна самозапалването.

— Не, аз съжалявам. Нямам право да те занимавам с моите… Извинявай. — Наведе се напред, вторачена в лазурния фон на празния екран, докато димът се извиваше пред него. — Никога не си ми споменавал за семейството си. Е, поне не много.

Усети, че той я гледа. Проницателният му поглед й подсказа, че във въпроса й за семейството му беше усетил намек за собствените й неприятности. !Ксабу не биваше да бъде подценяван. Вече беше успял да се справи с основите на компютърната наука и навлизаше в области, които ужасяваха другите й студенти. Скоро щеше да конструира система на програмно равнище. И всичко това — за няколко месеца. Ако учеше и през нощта, за да постигне такъв напредък, значи почти не му оставаше време за сън.

— Семейството ми? — попита той. — Там, откъдето идвам, това означава нещо друго. Моето семейство е огромно. Предполагам, че имаш предвид майка ми и баща ми.

— И сестрите. И братята.

— Нямам братя, но имам няколко братовчеди. Имам две по-малки сестри, които още живеят с моя народ. Майка ми също живее там, въпреки че не е добре — изразът му, или отсъствието на такъв, й подсказа, че заболяването на майка му е сериозно. — Баща ми почина преди много години.

— Съжалявам. От какво почина? Ако не ти е неприятно да говорим за това.

— Сърцето му спря — каза простичко той, но я изненада резкият му тон.

Обикновено беше сдържан, но почти винаги говореше открито. Отдаде го на нежелание да разкрие болката си. Можеше да го разбере.

— Какво беше за теб да пораснеш? Сигурно съвсем различно от това, което беше за мен.

Той отново се усмихна едва забележимо.

— Не съм съвсем сигурен, Рени. В делтата живеехме повечето време навън, а това е съвършено различно от живота под покрив — знаеш ли, откакто дойдох тук, понякога нощем все още трудно заспивам. Излизам навън и спя в градината, за да усещам вятъра, да виждам звездите. Хазайката ми смята, че съм много странен. — Той се засмя, очите му почти се притвориха. — Но въпреки това ми се струва, че всички деца си приличат. Играех, задавах въпроси за нещата около себе си, понякога вършех каквото не трябваше и ме наказваха. Виждах как родителите ми ходят всеки ден на работа и когато станах достатъчно голям, ме пратиха на училище.

— Училище? Сред блатата на Окаванго?

— Не такова, каквото ти познаваш, Рени — не с електронна стена и ВР-шлемове. На такова училище тръгнах много по-късно. Майка ми и роднините й ме научиха на нещата, които трябва да зная. Не казвам, че сме имали едно и също детство, но че много си приличат. За първи път ме наказаха, защото се разхождах твърде близо до реката. Майка ми се страхуваше, че крокодилите могат да ме изядат. Теб сигурно са те наказвали за други неща.

— Прав си. Но в моето училище също нямаше електронни стени. Когато бях малко момиченце, имахме само няколко излезли от употреба микрокомпютри. Сега се срещат само в музеите.

— Моят свят също много се промени. Това е една от причините да съм тук.

— Какво искаш да кажеш?

!Ксабу поклати съчувствено глава, сякаш не той, а тя беше студент, оплел се в някаква съвършено погрешна теория. Отговорът му насочи разговора в друга посока.

— От любопитство ли ме питаш за семейството ми, Рени? Или имаш някакви проблеми с твоето, които те натъжават? Наистина изглеждаш тъжна.

За момент тя помисли да пренебрегне или да отклони въпроса. Не беше редно учител да се оплаква на студента си от семейния си живот, независимо че бяха почти на една възраст. Но беше започнала да чувства !Ксабу като приятел — малко странен приятел поради произхода му, но все пак приятел. Трудностите по отглеждането на малкия й брат и грижите за объркания й и свадлив баща беше довело до отдръпването на приятелите й от университета, без да си намери нови.

— Аз… наистина съм притеснена — преглътна тя, омерзена от собствената си слабост и заплетените си проблеми, но вече беше започнала. — Баща ми изхвърли малкия ми брат, а той е само на единайсет. От проклетия баща ми се е заинатил и няма да му позволи да се върне, докато не му се извини. Стивън също е инат — дано единствено по това прилича на татко. — Сама се изненада от словоохотливостта си. — И той не иска да клекне. Трета седмица живее при свой приятел — трета седмица! Почти нямам възможност да го видя или да поговоря с него.

!Ксабу кимна.

— Разбирам тревогата ти. Понякога, когато някой от моя народ има проблеми със семейството си, отива да живее при други роднини. Но ние живеем съвсем близо един до друг и често се виждаме.

— Горе-долу е същото. Стивън продължава да ходи на училище — проверявам в канцеларията, — а майката на Еди, неговия приятел, казва, че е добре. Но не знам дали да й вярвам, там е работата. — Тя се изправи, като остави зад себе си следа от дим, и отиде до отсрещната стена, колкото да се раздвижи. — Непрекъснато си повтарям случилото се. И се ядосвам. Двама глупаци, единият голям, другият — малък, но никой не иска да признае, че е сгрешил.

— Но ти каза, че малкият ти брат не е сгрешил — наблегна !Ксабу. — Ако си наложи да се извини, би показал уважение към баща си, но ако смята, че вината не е негова, би се подчинил на една несправедливост само за да запази спокойствието. Сигурно се притесняваш, че това не би бил добър урок.

— Точно. Неговият народ — нашият народ — десетилетия е водил битки срещу това. — Рени гневно сви рамене и загаси цигарата. — Но тук става дума за нещо друго. Не искам да си мисли, че правото е на страната на силата, че ако теб са те повалили, можеш да си намериш някой по-слаб, когото сам да повалиш. Не искам да свърши като… като своя…

!Ксабу издържа погледа й. Можеше да довърши изречението вместо нея, но не го направи.

След дълга пауза Рени се изкашля.

— Губя ти времето. Извини ме. Да опитаме ли пак с енергийната система? Знам, че е досадно, но ще ти трябва за изпитите, колкото и добре да се справяш с всичко останало.

!Ксабу повдигна въпросително вежди, но тя не го забеляза.

!Ксабу стоеше на ръба на остър скалист хребет. Планинският склон се бе проснал под него — сякаш вълнообразно, гладко, черно, лъскаво стъкло. В протегнатата му длан лежеше старомоден джобен часовник. Започна да го разглобява под втренчения поглед на Рени.

— Дръпни се от ръба — извика тя. Не виждаше ли той опасността? — Не стой толкова близо!

!Ксабу погледна през силно присвитите си очи и се усмихна.

— Трябва да разбера как работи. В него има призрак. Преди да успее да го предупреди отново, той трепна, вдигна ръка като учудено дете; кръгла като перла капка кръв бликна и се плъзна по дланта му.

— Ухапа ме — каза той.

Направи крачка назад и политна в бездната.

Рени се озова на ръба, вторачена надолу. !Ксабу беше изчезнал. Тя оглеждаше пропастта, ала не видя нищо, освен мъгли и дългокрили бели птици, които плавно кръжаха и издаваха траурни звуци: чирийп, чирийп, чирийп…

Събуди се — сърцето й думкаше бясно. Комуникаторът й писукаше — тихо, но настоятелно. Протегна ръка към нощната масичка. Дигиталният часовник показваше 02:27.

„Отговори.“

Повдигна екрана.

Минаха няколко секунди, преди да познае приятеля на Стивън, Еди. Той плачеше и сълзите му оставяха сребърна следа върху синкавото му лице. Сърцето й сякаш спря.

— Рени…?

— Къде е Стивън?

— Той е… той е болен, Рени. Не знам…

— Какво значи „болен“? Къде е майка ти? Дай ми да говоря с нея.

— Няма я.

— За Бога…! От какво е болен, Еди? Кажи ми!

— Не се събужда. Не знам, Рени. Болен е.

Ръцете й трепереха.

— Сигурен ли си? Да не би просто да е заспал дълбоко?

Еди поклати глава, объркан и изплашен.

— Аз станах. Той… той не помръдва там, на пода.

— Завий го с нещо. С одеяло. Идвам веднага. Кажи на майка си, когато… по дяволите, няма значение. Идвам веднага.

Обади се за линейка, даде им адреса на Еди и поръча такси. Докато чакаше, парализирана от ужас, прерови чекмеджето на бюрото си за монети, за да е сигурна, че има достатъчно пари. Дългия Джоузеф беше изхарчил кредита им в таксиметровата компания преди няколко месеца.

С изключение на няколко едва осветени прозорци пред блока на Еди нямаше и следа от живот — нито линейка, нито полиция. Пристъп на ярост смени уплахата. Бяха минали цели трийсет и пет минути. Това е то да живееш в Пайнтаун. Под краката й нещо скърцаше, докато бързаше през входа.

Надпис на ръка сочеше, че електронната ключалка на входната врата не работи; на нейното място бяха пъхнали лост. По стълбището се носеха обичайните миризми, но се усещаше и слаб, но остър мирис на изгоряло — като от някакъв отдавнашен пожар. Тичаше през две стъпала наведнъж и когато застана пред вратата, едва дишаше. Еди отвори. Двете му по-малки сестри се криеха зад него с широко отворени очи. Апартаментът беше потънал в мрак с изключение на трепкащата светлина от статичното електричество върху видеостената. Еди стоеше с отворена уста, уплашен и готов за някакво наказание. Рени не го изчака да измисли какво да каже.

Стивън лежеше на една страна на килима в дневната, леко свит, с притиснати към гърдите ръце. Тя отметна изтърканото одеяло и го разтърси — отначало внимателно, но после все по-силно и по-силно, повтаряйки името му. Обърна го по гръб, ужасена от безжизнените му крайници. Премести ръце от слабите му гърди към артерията под брадичката. Дишаше, но бавно, пулсът му беше учестен, но равномерен. Беше изкарала курс по оказване на първа помощ за преподавателската си диплома, но не си спомняше почти нищо друго освен поддържането на температурата на пострадалия и прилагането на дишането уста в уста. Стивън нямаше нужда от това — поне доколкото можа да прецени. Вдигна го и го притисна силно — опитваше се да му даде нещо, каквото и да е, което да го върне обратно. Той изглеждаше малък, но тежък. Отдавна беше престанал да й позволява да го прегръща така. Странната му тежест я накара да изстине.

— Какво стана, Еди? — сърцето й щеше да се пръсне. — Да не сте взели някакви хапчета? Да не сте се зареждали?

Приятелят на Стивън енергично разтресе глава.

— Не сме правили нищо! Абсолютно нищо!

Тя пое дълбоко въздух и се опита да избистри главата си. В сребърносиния сумрак апартаментът приличаше на сюрреалистична кланица — навсякъде се търкаляха играчки, дрехи и неизмити чинии: не беше останало празно местенце.

— Какво ядохте? Стивън яде ли нещо, което ти не си ял?

Еди отново поклати глава.

— Притоплихме нещо — той посочи кутиите за вечеря, които така и бяха си останали върху плота.

Рени приближи лице до устата на Стивън, за да усети дъха му. Когато я лъхна — топъл и леко сладък, — очите й се напълниха със сълзи.

— Кажи ми какво стана. Всичко. По дяволите, къде е тази линейка?

По думите на Еди наистина не бяха правили кой знае какво. Майка му отишла при сестра си и обещала да се прибере преди полунощ. Изгледали няколко филма — от тези, които Рени не би позволила на Стивън да гледа вкъщи, но пък не можеше да си представи какво чак толкова ужасно биха могли да му сторят те — и си направили вечеря. Пратили сестрите на Еди по леглата и седнали да побъбрят, преди и самите те да си легнат.

— Но… се събудих. Не знам защо. Стивън не беше в стаята. Помислих, че е отишъл до тоалетната или нещо такова, но той не се връщаше. Сякаш усетих някаква странна миризма и се уплаших да не сме оставили микровълновата включена или нещо такова… Затова излязох… — гласът му секна. Той преглътна. — Лежеше там…

По незаключената врата се почука и тя зейна. Две униформени медицински лица нахлуха вътре като щурмоваци и грабнаха Стивън от нея. Нямаше желание да го остави в ръцете на тези непознати, независимо че тя ги беше повикала; освободи се от част от напрежението и страха си, като им заяви какво мисли за мудната им реакция. Не й обърнаха внимание, а светкавично се заеха да проверяват признаците му на живот. Стремителността, с която се заеха с рутинната проверка, поспадна, след като установиха онова, което Рени вече знаеше: Стивън беше жив, но в безсъзнание и нямаше никакви следи за причината за състоянието му.

— Ще го откараме в болницата — каза единият.

На Рени й се стори, че го каза така, сякаш й прави услуга.

— Ще дойда с вас.

Не искаше да остави Еди и сестрите му сами — Бог знае кога щеше да се появи безполезната им майка, — затова извика друго такси и набързо написа бележка къде отиват. Тъй като в местната таксиметрова компания не познаваха баща й, можеше да използва кредитната карта.

Докато медицинските лица товареха носилката със Стивън в белия фургон, тя стисна малката, неподвижна ръка на брат си и се наведе да го целуне по бузата. Все още беше топла, което я успокои, но очите му под клепачите се бяха извъртели като на обесения, който беше видяла на един урок по история. На слабата улична светлина успя да види само две сиви цепнатини — екрани, които даваха равен сигнал.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАБЛЕСТЯЩОТО МИНАЛО

Таргор отпиваше от медовината си на малки глътки. Някои от постоянните клиенти на кръчмата го оглеждаха внимателно, когато мислеха, че не ги наблюдава, но бързо извръщаха глави, щом вдигнеше очи към тях. Облечен от главата до петите в черна кожа, с огърлица от остри като бръсначи зъби на мург върху гърдите, той не приличаше на човек, когото биха имали желание да засегнат, дори и неволно.

И бяха абсолютно прави. Таргор беше не само наемник, прочут из средните земи с невъздържания си нрав и още по-невъздържаното си острие, но и в момента се намираше в по-отвратително настроение от обикновено. Беше му отнело много време да открие „Опашката на крилатия дракон“, а човекът, с когото бе дошъл да се срещне, трябваше да е пристигнал при смяната на последната стража — т.е. преди доста време. Беше принуден да седи и да чака — а както нравът му, така и покритият с руни широк меч жетвар, бяха твърде едри за тясната кръчмица. Отгоре на всичко медовината беше разредена и кисела.

Беше се загледал в бледите белези на обратната страна на широкия си юмрук, когато някой зад него вдигна шум. Пръстите на другата му ръка се стегнаха около обвития с кожа ефес на жетваря, докато извръщаше глава, за да прониже изнервения съдържател с острия си, смразяващо син поглед.

— Простете, сър — заекна мъжът.

Беше едър, но дебел. Таргор прецени, че няма да има нужда от меча, дори мъжът да прибегне до насилие — което изпъкналите му очи и пребледнели страни не подсказваха, — и въпросително повдигна вежди: не обичаше да си хаби приказките.

— Медовината харесва ли ви? — попита съдържателят. — Местна е. Тук я произвеждаме, в долината Силнор.

— Конска пикня. И по-добре да не го видя този кон. Мъжът се засмя пронизително. И нервно.

— Не, разбира се, че не, разбира се, че не. — Смехът му увисна в истеричен кикот, когато мерна жетваря в дългата му черна ножница. — Работата, сър, работата, сър, е…, че има човек отвън. Казва, че иска да говори с вас.

— С мен? Каза ти името ми, така ли?

— Не, сър! Не! Защо, аз изобщо не знам името ви. Нямам ни най-малка представа как ви е името и нямам желание да го науча — спря да си поеме дъх той. — Макар да съм сигурен, че е високоуважавано и благозвучно име, сър.

Таргор направи гримаса.

— Тогава откъде знаеш, че иска да говори с мен? И как изглежда?

— Много просто, сър. Той каза „големият мъжага“ — моля за извинение, сър, — „онзи, облеченият в черно“. Е, както сам виждате, сър, вие сте най-едрият мъж тук и сте облечен в черно — така че съвпада. Сега разбирате…

Вдигнатата ръка го накара да млъкне.

— И…?

— И, сър? А, как изглежда. Е, това не мога да ви кажа точно, сър. Много е тъмно наистина, а и той носеше наметало с качулка. Вероятно е високоуважаван джентълмен, сигурен съм, но не мога да ви кажа как изглежда. Носи наметало с качулка. Благодаря ви, сър. Съжалявам, че ви обезпокоих.

Таргор се намръщи, когато съдържателят се разбърза назад, като припкаше неочаквано бързо за човек с неговите размери. Кой можеше да е отвън? Магьосникът Дрейра Джар? Говореше се, че обикаля инкогнито тази част на средните земи, и разбира се, че имаше сметки за разчистване с Таргор — само историята с кораба „Оникс“ беше достатъчна, за да ги направи вечни врагове, а тя беше просто последният им сблъсък. Или пък преследваният от духове конник Сейтлин, прокуденият принц на елфите? Макар да не беше заклет враг на Таргор, бледият елф положително щеше да търси начин да си го върне след случилото се по време на пътуването им през долината Митандор. Кой друг би могъл да търси воина в това забутано място? Някои местни главорези, които беше подразнил? Беше им устроил страхотен тупаник на кръстопътя и се съмняваше, че са се съвзели за нова схватка — дори и от засада.

Нямаше какво друго да направи, освен да отиде и да разбере. Докато се надигаше, кожените му панталони изскърцаха и клиентите в „Опашката на крилатия дракон“ съсредоточено заоглеждаха чашите си, но две от по-нахаканите момичета го опипаха с погледи, с нескрито възхищение, докато минаваше покрай тях. Той измъкна ефеса на жетваря, за да се увери, че лежи свободно в ножницата, и се отправи към вратата.

Луната висеше пълна и тлъста над конюшнята и сякаш беше намазала ниските покриви с масло. Таргор пусна вратата да се затръшне зад гърба му и застана, леко олюлявайки се като пиян, но ястребовите му очи заопипваха мрака с прецизност, която беше усвоил през хиляди подобни нощи — облени в лунна светлина, магии и кръв.

Някаква фигура се отдели от сянката на едно дърво и пристъпи напред. Пръстите на Таргор стиснаха дръжката на меча, докато се ослушваше и за най-незначителния шум, който би издал местоположението и на други нападатели.

— Таргор? — закачулената фигура спря на няколко крачки. — По дяволите, човече, да не си пиян?

Очите на наемника се присвиха.

— Питлит? Какво става с теб? Трябваше да се срещнем преди един час и то вътре.

— Нещо… нещо се случи. Забавиха ме. Ако бях влязъл вътре, щях да привлека прекалено много внимание.

Питлит се олюля, но не, защото се преструваше на пиян. С два скока Таргор се озова до него и хвана дребния мъж точно преди да рухне. Досега скривано от широката дреха, върху наметалото на Питлит се открои тъмно петно.

— Господи, какво ти се е случило?

Питлит се усмихна едва-едва.

— Някакви бандити на кръстовището — местни, струва ми се. Убих двама, но останалите четирима ми дойдоха твърде много.

Таргор изпсува.

— Вчера ги срещнах. Бяха цяла дузина. Изненадан съм, че толкова бързо са се хванали за работа.

— Човек трябва да си изкарва хляба — по един или друг начин — намигна Питлит. — Удариха ме тъкмо преди да се измъкна. Не мисля, че е смъртоносно, но, за Бога, боли!

— Влизай тогава. Ще се погрижим за това. Имаме и друга работа да вършим тази пълнолунна нощ и искам да си до мен — а след това ще направим една магия, ти и аз.

Питлит отново се намръщи, докато Таргор го изправяше на крака.

— Магия ли?

— Да. Ще се върнем на онова кръстовище и от четирима няма да остане нито един.

Оказа се, че раната на Питлит беше доста дълга и кървяща, но не беше дълбока. След като я превързаха и дребосъкът пресуши няколко чаши укрепващо вино, за да навакса изгубената кръв, той обяви, че е готов да потегли. Тъй като тежката физическа работа за планирания нощен бизнес беше задължение на Таргор, наемникът взе крадеца със себе си на доверие. Докато Луната все още се изкачваше в небето, те напуснаха „Опашката на крилатия дракон“ и простоватите клиенти.

Долината Силнор представляваше дълга тясна цепнатина, която лъкатушеше сред Планината на котешкия гръбнак. Докато той и Питлит пришпорваха конете си по тясната планинска пътека, Таргор си мислеше, че котката наистина трябва да е била недохранвана, за да има толкова кокалест и изпъкнал гръбнак.

Тук, на високото, нямаше и следа от мъждукащия живот в долината, която оставиха зад гърба си. Обграждаше ги потискащо гъста и глуха гора: да не беше ярката лунна светлина, мина му през ума, на човек би могло да му се стори, че е на дъното на кладенец. Беше попадал и в по-ужасни места, но малко от тях бяха толкова мрачни и отблъскващи.

Изглежда Питлит също се чувстваше угнетен.

— Това място не е за крадец — обади се той. — Предпочитаме тъмнината, но само, за да ни крие, докато се доберем до блестящите дрънкулки. Добре е след това да има къде да похарчим нечестно спечеленото и да си купим и още нещо освен мъх и камънаци.

Таргор се ухили.

— Ако успеем, можеш да си купиш цял град, в който да се шириш — с всичките му играчки и ярки светлини, които ти се приискат.

— А ако не успеем, сигурно ще ми се прииска да съм отново на кръстовището с онези бандити, с изпотрошени ребра и всичко останало.

— Сигурно.

Известно време яздеха мълчаливо под акомпанимента на чаткащите конски копита. Пътеката се извиваше нагоре между преплетени дървета и стърчащи камъни със странни форми, по чиято повърхност лунната светлина рисуваше неясни изображения, повечето, от които непонятни и уродливи.

— Казват, че дъртите едно време живеели по тези места — каза с престорено небрежен глас Питлит.

— Така казват.

— Едно време, разбира се. Преди векове. Вече не.

Таргор кимна и тайно се усмихна на притеснението, което усети в гласа на Питлит. От всички хора само Дрейра Джар и още неколцина магьосници знаеха за дъртите повече от Таргор и никой вече не се плашеше от тези атавистични обитатели на дълбините. Ако тези древни създания още се навъртаха наоколо, нека се покажат. И те кървяха като всяко друго същество — макар и по-бавно, — и Таргор вече беше изпратил в ада стотици от тях. Нека дойдат! Тази нощ те бяха последната му грижа.

— Чуваш ли нещо? — попита Питлит.

Таргор дръпна юздите и укроти със силната си ръка своя кон Черен вятър. Наистина дочу слаб звук — далечно бучене, което извиваше като…

— Музика — изсумтя той. — Може и да си получиш забавлението, за което плачеше преди малко.

Питлит опули очи.

— Не искам да се срещам с онези музиканти.

— Може да ти се наложи. — Таргор погледна към небето и пак наведе очи към тясната пътека. Странната музика отново заглъхна. — Пътеката към долината Масанек пресича тук и води нататък.

Питлит преглътна.

— Знаех си, че ще съжалявам, дето тръгнах с теб.

Таргор се изсмя тихичко.

— Ако онези свирачи са най-лошото, което чуем или видим тази нощ и ако намерим това, което търсим, сам ще се проклинаш, че за миг си се разколебал.

— Ако, боецо, ако.

Таргор пришпори Черен вятър надясно и поведе Питлит по почти невидимата пътека към все по-плътния мрак.

Долината Масанек се бе проснала под лунната светлина като огромен тъмен звяр — зловещо кътче, потънало в злокобна тишина. Даже дърветата по планинския склон спираха до самия й ръб, сякаш не смееха да я докоснат; беше покрита с ниска и рядка трева. Някакъв белег сред заобикалящите я гори — глух и безлюден.

„Почти безлюден“, каза си Таргор.

В центъра му, полускрит от пъплещата мъгла, се издигаше огромен пръстен от камъни. В пръстена лежеше могилата.

Питлит изкриви глава на една страна.

— Музиката пак спря. Защо така?

— Човек може да полудее, ако се опитва да си обясни всяко нещо.

Таргор слезе от коня и завърза юздите на Черен вятър за един клон. Животното изглеждаше уплашено, въпреки че цял живот обикаляше по пътеки, които никой друг кон не познаваше. Излишно беше да го тегли насила по-нататък.

— Човек може да полудее и така, ако се опита да проумее всичко това — Питлит се вторачи във високите камъни и потръпна. — Оскверняването на гробове е мръсна работа, Таргор. Оскверняването на гроба на опозорена магьосница напълно противоречи на благоразумието.

Таргор измъкна жетваря от ножницата. Руните проблеснаха сребърносини на студената лунна светлина.

— Ако беше жива, Ксалиса Тол много щеше да те хареса, дребен крадецо. Чувал съм, че се обграждала с дребни и стройни приятелчета като теб. Трябва ли да си променя навиците само защото вече е мъртва?

— Не се шегувай! Сгоден за Ксалиса Тол е поличба за неизгодна сделка — няколко дена луд късмет и после години наред ужасни мъки. — Крадецът присви очи. — Във всеки случай няма да съм този, с когото тя ще се срещне. Ако си променил решението си, много добре, но аз няма да вляза вътре вместо теб.

Таргор се изкикоти.

— Не съм го променил. Пошегувах се — стори ми се малко блед, но сигурно е от лунната светлина. Донесе ли Свитъка на Нантеор?

— Да — Питлит затършува в дисагите си и извади това, което търсеше — дебел свитък от суха кожа. Таргор се досети що за кожа беше това. — Едва не попаднах на зъбатите челюсти на един вампир, докато го измъкна — добави Питлит. — Обеща ми да не му се случи нищо. Намерил съм купувач!

— Нищо няма да се случи — поне на свитъка. — Таргор го взе в ръка и при докосването до кожата му ръкописът сякаш се сгърчи, което малко го смути, но не се издаде.

— Сега ме последвай. Нищо няма да ти се случи.

— Нямаше да ми се случи, ако кракът ми не беше стъпил из тези пущинаци — запротестира Питлит, но закрачи след него.

Мъглата ги заобиколи като тълпа досадни просяци и заусуква хладни валма между краката им. Огромният каменен кръг се изпречи насреща им, метнал широки сенки върху сгряната от луната мъгла.

— Заслужавали си риска този магьоснически предмет? — тихо подхвърли Питлит. — За какво ти е притрябвала маската на Ксалиса Тол, след като не си магьосник?

— Точно толкова, колкото ще струва на магьосника, който ме нае да я открадна — отвърна Таргор. — Петдесет диаманта стандартно тегло.

— Петдесет! В името на боговете!

— Да. А сега си затваряй устата.

Докато Таргор говореше, до слуха им отново достигна странната музика — натрапчив, нестроен писък на гайди. Питлит се облещи, но не промълви нито дума. Двамата се промъкнаха между най-близките два камъка, без да поглеждат издяланите върху тях знаци, и спряха в основата на огромната могила.

Воинът пак погледна крадеца в очите, повтаряйки без думи заповедта си да мълчи. След това се наведе и заработи с жетваря като с най-обикновена мотика. Съвсем скоро изкопа широка ивица в торфа. Когато започна да събаря наредените в стената камъни над нея, от отвора се понесе миризма на разложено и други странни аромати. Горе на хълма конете изцвилиха тревожно.

Когато дупката стана достатъчно голяма, за да провре широките си рамене през нея, Таргор махна с ръка на спътника си да му подаде Свитъка на Нантеор. След като го разгъна и прошепна думите, на които го бе научил магьосникът, но чието значение не знаеше, нарисуваните знаци заблестяха в червено; в същия момент в дълбините на могилата припламна бледа цинобърна светлина. Когато тя угасна едновременно с пламтящите руни, Таргор нави свитъка и го върна на Питлит. Измъкна кремъка си и запали главнята, която носеше със себе си — под ярката луна нямаше нужда от факла, — и се промъкна в дупката, която беше отворил в гроба на Ксалиса Тол.

Погледна за последен път към Питлит и видя неспокойния му силует, огрян от лунната светлина.

В първия момент вътрешността на могилата едновременно го изплаши и успокои. В отсрещния край на залата, в която се намираше, друга дупка — с формата на странна многоъгълна врата — водеше към друго мрачно пространство: голямата могила беше само преддверие към огромен ров. Не беше и очаквал друго. В древната книга на клиента му магьосник мястото, където Ксалиса Тол се бе зазидала, за да легне и да умре, беше описано като „лабиринт“.

Откачи малка торбичка от колана си и изсипа съдържанието й в дланта си. Блещукащи зрънца — малки светещи точици в това мрачно място, които щеше да посипе по пътя си, за да не броди вечно под земята. Таргор беше истински храбрец, но когато настъпеше денят на смъртта му, би предпочел да е под открито небе. Баща му, който бе прекарал полуробски живот в железните мини на Борикар, беше умрял при срутване на галерия. Такава смърт беше ужасна и недостойна за един мъж. Докато се промъкваше покрай влажните белезникави корени, надвиснали от тавана, и се придвижваше към отсрещната врата, видя нещо странно и неочаквано: на няколко крачки вдясно от тъмната врата нещо проблясваше като слаб огън, без да хвърля отблясъци върху пръстените стени. Докато го наблюдаваше, то лумна ярко и се превърна в дупка във въздуха, излъчваща жълто сияние. Той изръмжа и вдигна жетваря, озадачен дали това не е някаква магия, която да го обърка, но мечът в ръката му не проблесна, както винаги в присъствието на магия, а и могилата не миришеше на нищо друго освен на влажна почва и слаб дъх на балсам — нещо обичайно за една гробница.

Спря със стегнати като желязо мускули и зачака някой демон или магьосник да пристъпи през магическата врата. Когато нищо не се появи, той се приближи до блестящото място и докосна отвора с ръка. Не излъчваше топлина, а само светлина. Огледа още веднъж преддверието, за да се увери, че не е пропуснал нищо — беше оцелял през толкова почти фатални приключения само благодарение на предпазливостта си, — и се наведе напред, докато успя да надникне през светлия портал. Таргор се задъха от изумление.

Мина доста време. Той не помръдваше. Не показа някакви признаци на живот и тогава, когато Питлит пъхна глава във входното отверстие и подвикна — първия път тихичко, но после все по-силно и настоятелно. Воинът като че ли се беше вкаменил — облечен в кожа сталагмит.

— Таргор! — изкрещя Питлит, но другарят му изобщо не го чуваше. — Музиката отново засвири. Таргор! — След миг крадецът се паникьоса напълно. — Нещо влиза в залата! Пазачът на гробницата! Таргор.

Наемникът се отдръпна от златното сияние и се олюля сякаш току-що събуден от дълбок сън. После, под вцепенения от ужас поглед на Питлит застана с лице към изсъхналия труп — някога велик воин, — който пристъпваше тежко откъм тъмната врата в далечния край на залата. Движенията на Таргор бяха бавни и отнесени. Едва успя да повдигне жетваря и покритата в броня мумия стовари ръждясала бойна брадва върху главата му и разцепи черепа му до първия прешлен на гръбнака.

Таргор пропадна в сива празнота, а удивените викове на Питлит все още отекваха в паметта му. Собственото му удивление беше не по-малко.

— Мъртъв съм! Мъртъв съм! Как е възможно да съм мъртъв?

Не можеше да повярва.

Това беше Лич. Един глупав, хленчещ Лич. Изтрепал съм хиляди такива. Как можа да ме изпече такова нищожество?

Започна бясно да мисли, докато сивото нищо над него се затваряше, но нямаше никакво решение, нищо не можеше да се направи. Увреждането беше твърде голямо. Излезе и пак си беше Орландо Гардинър.

Орландо измъкна жака и седна. Беше толкова изумен от обрата на събитията, че ръцете му още дълго помръдваха из въздуха, преди да напипа слепешката и да възстанови с несигурни движения формата на възглавниците, върху които беше отпусната главата му, а накрая да оправи леглото си, за да може да седне в него. По кожата му бяха избили студени перлички пот. Вратът го болеше от дълго несменяната поза. Болеше го и главата, а проникващата през прозореца на спалнята му обедна светлина го дразнеше. Подаде рязка команда и прозорецът отново се превърна в черна стена. Нужно му беше да помисли.

Таргор е мъртъв. Беше толкова шокиращо, че му бе трудно да мисли за каквото и да било друго, въпреки че имаше много неща за обмисляне. Беше създал Таргор — беше превърнал себе си в Таргор в продължение на четири дълги, посветени единствено на тази цел години. Беше преодолял какво ли не, разработвайки персонаж, за който му завиждаха всички играчи в мрежата. Беше най-известният персонаж в играта в средните земи, участник във всяка битка, първенец в решаването на всяка важна задача. И сега Таргор беше мъртъв, черепът му бе строшен от един десеторазреден натрапник — някакъв си Лич, за Бога! Тези проклетници бяха пръснати около всеки зандан и гробница в сим-света, евтини и вездесъщи като бонбонени хартийки.

Орландо взе пластмасовата бутилка отстрани на леглото си и отпи. Усети, че гори. Главата му пулсираше, сякаш брадвата на пазача на гробницата наистина го бе улучила. Всичко се беше случило с такава главозамайваща ненадейност.

Онази пламтяща дупка, онова блестящо златно, каквото-и-да-беше — то беше нещо далеч по-голямо и по-страшно от всичко останало в приключението. От всички приключения. Или някой от съперниците му беше поставил капан, за да сложи край на всички капани, или се бе появило нещо, което той не можеше да проумее. Беше видял… град, блестящ, величествен град с цвета на озарен от слънцето кехлибар. Не беше някой от псевдосредновековните оградени със стени градове, с които бе осеяна известната като средните земи игрова територия на сим-света. Това видение беше чуждоземно, изумително модернистично — метрополис със сложно украсени здания, високи като тези в Хонконг или Токио — кахама.

И не беше просто някакво научнофантастично привидение: в него имаше нещо реално, по-реално от всичко, което беше виждал в мрежата. На фона на безукорно изработените детайли на игровия свят то блестеше със собственото си великолепие и недосегаемост като скъпоценен камък върху купчина прах. Морфър, Дитер Кабо, Дюк Слоулефт — нима би могъл някой от съперниците му да вкара нещо такова в средните земи? Нищо на света не би ти позволило да промениш основите на едно сим-място по този начин. Градът просто принадлежеше към ниво на реалност, по-високо от играта, която той играеше. По-високо дори — почти така изглеждаше — от самия РЖ.

Онзи изумителен град. Сигурно беше реално място — или най-малкото не беше мрежов продукт. Орландо беше прекарал почти целия си живот в мрежата и я познаваше така, както всеки лоцман по Мисисипи през XIX век е познавал голямата река. Това беше нещо ново, преживяване от съвършено различен порядък. Някой… нещо… се опитваше да установи контакт с него.

Нищо чудно, че Лич бе успял да го издебне. Питлит сигурно си е помислил, че другарят му е полудял. Орландо се намръщи. Трябваше да се обади на Фредерикс и да му обясни, но още не беше готов да предъвква случилото се с него. За твърде много неща се налагаше да помисли. Таргор, другото „аз“ на Орландо Гардинър, по-съществено от него самия, бе мъртъв. И това беше само един от проблемите му.

Как ли щеше да постъпи това четиринайсетгодишно благословено от боговете хлапе?

ПЕТА ГЛАВАСВЯТ В ПЛАМЪЦИ

Използването на плосък екран влудяваше Рени. Все едно топлеше вода на открит огън, за да пере. Само в мизерна и затънтена болница като тази…

Изруга и отново се захвана с екрана. Този път подмина „С“ и скочи направо в „Т“, преди да успее да спре скрола. Толкова трудно беше да се добере до информация. Направо мъчително. Като че ли проклетата карантина не беше достатъчно препятствие!

Напоследък Пайнтаун беше залят от информационни плакати за „Букаву 4“, но повечето от тях бяха толкова плътно изпъстрени с графити, че така и не беше успяла да се запознае подробно със съдържанието им. Знаеше, че в Дърбан е избухнала вирусна епидемия, и дори бе чула две жени да си говорят, че нечия дъщеря в Пайнтаун починала след пътуване до Централна Африка, но не би могла да предположи, че цялото медицинско обслужване в предградията на Дърбан е под официално разпоредена от ООН карантинна процедура заради епидемията „Букаву“.

„Ако заразата наистина е толкова опасна — мина й през ума — защо мъкнат тук болни, които не са заразени?“

Побъркваше я мисълта, че брат й, и без това поразен от някаква неизвестна болест, можеше да бъде изложен на още по-голяма опасност тъкмо там, където го бе довела да го лекуват.

Но макар да се ядосваше, причините й бяха познати. Самата тя работеше в обществена институция. Средствата не достигаха — средствата никога не достигаха. Ако можеха да си позволят отделна болница само за пациентите с „Букаву“, положително биха го направили. На болничната администрация едва ли й беше особено приятно, че й се налага да работи при карантинни ограничения. В ситуацията имаше и съвсем слаб лъч на надежда: в Дърбан все още нямаше достатъчно заболели от Б4, за да ce налага отделянето на цяла болница само за тях.

Това обаче беше слабо успокоение.

Най-сетне Рени накара допотопният интерфейс да спре на „С“ и въведе посетителския си код. Срещу „Сулавейо, Стивън“ беше посочено „без промяна“, което означаваше, че поне може да го посети. Макар че мъчителните й срещи със Стивън едва ли можеха да се нарекат „посещение“.

Докато се мъчеше да навлече защитния костюм, медицинският администратор й прочете набързо информацията от комуникатора, въпреки че едва ли имаше да й каже нещо повече от онова, което вече бе научила от единствената дума на монитора в чакалнята. Толкова пъти я беше слушала, че сама можеше да я изрецитира наизуст, така че го остави да си тръгне, след като свърши, превъзмогвайки импулсивното си желание да зареже бюрократичните официалности и да го помоли за частен отговор. Но вече знаеше, че такъв няма. Липса на вируси — както и, слава Богу, нито следа от фаталното заболяване, което беше принудило болницата да предприеме жестоките предохранителни мерки. Никакви съсиреци или други усложнения, никакви мозъчни увреждания. Нищо. Просто малкото й братче не се беше събуждало от двайсет и два дена.

Затътри се по коридора, като придържаше дихателния маркуч, за да не се закачи някъде. Група от лекари и сестри — а вероятно и от посетители, след като всички изглеждаха толкова еднакви в защитните костюми — бързаха покрай нея и издаваха същите скърцащи и съскащи звуци като нея. Чувстваше се като в старите видеохроники за космонавти: когато минаваше покрай един голям прозорец, почти очакваше да види през него осеяните със звезди космически дълбини, а защо не и пръстените на Сатурн.

Оказа се поредното претъпкано с опаковани легла отделение, поредният лагер на живи мъртъвци.

Докато се изкачи на четвъртия етаж, я спряха на два пъти, за да си покаже посетителския паспорт. Макар че и двамата служители дълго се взираха в бледите букви, причина, за което бяха износеният принтер, както и плексигласовите лицеви екрани на защитното облекло, — забавянето не я подразни. Дори я поуспокои фактът, че в болницата наистина полагат грижи за сигурността на карантината. Стивън беше поразен толкова внезапно и сериозно… и толкова загадъчно… че изглеждаше почти предумишлено. Рени са страхуваше за малкия си брат, страхуваше се от нещо, което не можеше да си обясни. Мисълта, че някой го пази, й действаше успокоително.

Тя отчаяно искаше състоянието на брат й да се подобри, но още по-отчаяно се страхуваше от влошаване. Когато го завари легнал в абсолютно същото положение както предишния ден и на всички монитори седяха изписани същите данни, които вече знаеше като собствения си адрес, изпита едновременно отчаяние и облекчение.

„О, Боже, бедният ми малък мъж“… Беше толкова дребен в това голямо легло. Как е възможно този малък разбойник да е толкова кротък, толкова спокоен? И как е възможно тя, която го беше хранила, закриляла, завивала нощем и във всяко отношение освен биологично се бе превърнала в негова майка — как е възможно тя да е толкова влудяващо безпомощна да направи нещо за него сега? Беше невероятно. Но беше самата истина.

Седна до леглото му и постави скритата си в ръкавица ръка в голямата ръкавица отстрани на тентата. Прокара внимателно пръсти покрай плетеницата от сензорни кабели, прикрепени към главата му, и погали лицето му, скъпото и любимо овално чело, чипия нос. Сърцето я заболя, че е така изолирана от него. Все едно се опитваше да докосне някого във ВР — все едно се срещаха във Вътрешния периметър…

Някакво движение край вратата прекъсна възникналите спомени. Въпреки защитното облекло бялото привидение я накара да подскочи.

— Съжалявам, че ви уплаших, госпожо Сулавейо.

— О, вие ли сте? Нещо ново?

Доктор Чандар се приведе, за да погледне мониторите, но и Рени знаеше, че нямаше нищо.

— Изглежда все така. Съжалявам…

Повдигна примирено рамене, усещайки позната тежест в стомаха, предизвестие за неизбежните сълзи. Макар че с нищо нямаше да помогнат. Само щяха да замъглят лицевата пластина.

— Защо никой не ми казва какво му е?

Лекарката поклати глава или по-точно помръдна качулката на защитното си облекло насам-натам.

— Вие сте образована жена, госпожо Сулавейо. Понякога медицината не разполага с отговори, а само с предположения. В момента предположенията ни не са много добри. Но нещата могат да се променят. Ако не друго, състоянието на брат ви е стабилно.

— Стабилно! Като растение в саксия!

И сълзите потекоха. Отново погледна към Стивън, но не успя да види нищо.

Скритата в ръкавица сякаш нечовешка ръка я докосна по рамото.

— Съжалявам. Правим всичко, което е по силите ни.

— И какво точно правите? — опита се да зададе спокойно въпроса тя, но не можеше да спре да подсмърча. Как ли би могла да издуха носа си в този проклет костюм? — Моля ви, кажете ми какво всъщност правите! Освен че го изнасяте на слънце и внимавате да не се обезводни.

— Случаят на брат ви е рядък, но не е единствен — повиши тон доктор Чандар — типичен лекарски маниер при разговор с труден роднина на пациента. — Имало е и има и други случаи на деца, изпаднали в този тип състояние на коматоза без видима причина. Някои самопроизволно се възстановиха — просто един ден се събудиха и поискаха нещо за ядене и пиене.

— А останалите? Онези, които просто не се надигнаха да поискат сладолед?

Лекарката отдръпна ръката си от рамото на Рени.

— Правим всичко възможно, госпожо Сулавейо. А вие няма какво друго да направите освен това, което правите — да идвате тук, за да може Стивън да усеща докосването ви и да чува познатия му глас.

— Знам, вече ми казахте. Което означава, че трябва да разговарям със Стивън, вместо да ви държа сметка — въздъхна на пресекулки Рени. Сълзите й бяха спрели, но лицевата пластина беше все така запотена. — Не искам да си го изкарвам на вас, докторе. Знам, че имате много грижи.

— Последните месеци не са за завиждане. Понякога се чудя защо избрах професия, в която има толкова много мъка. — Доктор Чандар се обърна към вратата. — Но е добре да разграничаваме нещата и понякога успявам. Понякога, госпожо Сулавейо, настъпват истински щастливи моменти. Надявам се, вие и аз да можем да изживеем един от тях, когато Стивън се върне при нас.

Рени проследи замъглената бяла фигура да се измъква в коридора. Вратата отново се затвори. Въпреки огромното й желание да се скара с някого, да обвини някого, ужасното беше, че нямаше кого. Лекарите наистина правеха всичко възможно. Въпреки принудителните ограничения бяха направили на Стивън почти всички изследвания, за да открият причината за състоянието му. Нито едно не даде резултат. Липсваха отговори. Наистина никой не беше виновен.

„Освен Бог — мина й през ума. — Може би“. Но това никога не бе помогнало на никого. А вероятно и Дългия Джоузеф Сулавейо не беше напълно невинен за случилото се.

Отново докосна лицето на Стивън. Искаше да вярва, че някъде дълбоко вътре в това безчувствено тяло той я усещаше и чуваше — дори и през двата карантинни слоя.

— Нося ти книга, Стивън. Този път не от любимите ми, а от твоите любими.

Усмихна се тъжно. Постоянно се опитваше да го накара да чете за Африка — приказки, история, легенди от смесеното племенно наследство на семейството им. Искаше да се гордее с това наследство в един свят, където подобни отживелици светкавично изчезваха, унищожавани от неумолимия, леден полъх на културата на първия свят. Но Стивън така и не разви вкус в тази посока.

Прелисти комуникатора си, след което уголеми буквите, за да ги вижда със замрежения си поглед. Изтри илюстрациите. Не искаше да ги вижда, а Стивън не можеше.

— „Детективи в мрежата“ — каза тя и започна да чете:

— Хиперблокът на Малибу е напълно запечатан — извика Маскър, излитайки през вратата, оставил скимборда си изключен в другата стая без обичайния надзор. Зингрей 220 освободи няколко други борда, докато се опитваше да се намести обратно на стойката. Маскър не обърна внимание на тупурдията, обезпокоен от новините. — Ония имат страхотни опознаватели на всеки енергиен поток.

— Това са някакви гадни навици! — каза Скууп. Остави холокомуникатора си да увисне във въздуха и се обърна към възбудения си приятел. — Искам да кажа, че ще имаме големи неприятности — гарантирам!…

— Поне да беше отишъл да го видиш!

Дългия Джоузеф прикри главата си с ръце, сякаш да се предпази от шума.

— Нали ходих?

— Два пъти! Точно два пъти — в деня, след като го вкараха там и когато лекарката те извика за разговор.

— Какво още искаш? Той е болен. Да не мислиш, че ще ходя там всеки ден като теб да го гледам? Той все още е болен. И всеки ден да ходим, това няма да го оправи.

Рени кипна. Как може да е такова чудовище?

— Той е твой син, татко. И е още дете. Съвсем сам в тази болница…

— И не разбира нищо! Отидох и говорих с него, но не разбира нищо. Каква полза от твоето постоянно бръщолевене…? Че и книги да му четеш!

— Защото глас на близък човек може да му помогне да върне. — Тя млъкна и се помоли на Бога на доверчивото й детство да й даде сила — по-ласкав от всеки друг, който би могъл да й вдъхне надежда. — И може би именно твоя глас най-много иска да чуе, татко. Така каза лекарката.

Погледът му стана лукав и очите му зашариха, сякаш търсеха изход да избяга.

— Какви са пък тези глупости?

— Вие се скарахте. Ти му беше ядосан — каза му да не се прибира. Сега с него е станало нещо и може би някъде дълбоко в себе си, като на сън, той се страхува да се прибере. Може би си мисли, че си му сърдит и затова стои надалеч.

Дългия Джоузеф скочи от канапето уплашен, но се опита да го прикрие с ругатни.

— Това е… забранявам ти да разговаряш с мен по този начин, момиче, и никой доктор не говори с мен така за моите си работи. — Тръгна тежко към кухнята и започна да отваря шкафовете.

— Пълна лудост. Да се страхува от мен! Исках просто да му дам урок. Дори не посегнах.

— Няма да намериш.

Блъскането на вратите спря.

— Какво?

— Няма да намериш. Не съм ти купила вино.

— Не ми казвай какво да търся!

— Добре. Прави, каквото искаш!

Болеше я глава и беше толкова изморена, че не искаше да мръдне от креслото поне до утре сутринта. Заедно с ходенето на работа, пътуването с влака и посещенията при Стивън прекарваше най-малко четиринайсет часа навън. И това ми било информационен век — непрекъснато се налагаше да отидеш някъде, да се срещнеш с някого и то обикновено с изтръпнали от болка крака, защото проклетите влакове не се движеха. Кибервекът. Каква гадост.

Дългия Джоузеф пак изникна в дневната.

— Излизам. Един мъж заслужава малко спокойствие.

Рени реши да направи последен опит.

— Виж, татко каквото и да си мислиш, ще бъде добре Стивън да чуе гласа ти. Ела с мен да го видим.

Той вдигна ръка като че ли да замахне към някого, след което затисна очи и дълго остана така. Когато я свали, лицето му изразяваше пълно отчаяние.

— Да отида — каза дрезгаво. — Значи да отида и да гледам как синът ми умира.

Рени го гледаше слисана.

— Той не умира!

— Тъй ли? Да не би да скача и да тича? Или да играе футбол? — Дългия Джоузеф разпери широко ръце. Долната му челюст се тресеше. — Не, лежи в болницата също като майка си. Тогава ти беше при баба си, момиче. Не в болницата. Седях там цели три седмици и гледах как майка ти изгаря в онова легло. Опитвах се да й давам вода, когато плачеше. Гледах я как бавно умира. — Той примигна няколко пъти, после рязко й обърна гръб, свил рамене, сякаш, за да се предпази от порив на вятъра. Когато продължи като че ли вече говореше друг човек.

— Прекарах… много време в онази проклета болница…

Потресена, с очи, плувнали в сълзи, за момент Рени остана безмълвна.

— Татко?

Той не се обърна.

— Стига, момиче. Ще ида да го видя. Аз съм му баща — няма нужда да ми казваш какво да правя.

— Нали ще отидеш? Ще дойдеш ли утре с мен?

От гърлото му изскочи гневен звук.

— Имам своя работа. Ще ти кажа кога ще дойда.

Опита се да бъде внимателна.

— Моля те, нека да е по-скоро, татко. Той има нужда от теб.

— Ще отида, да те вземат дяволите — ще нахлузя пак оня глупав екип. Само не ми казвай кога.

И без да я погледне, той побутна вратата и се заклатушка навън.

Напълно изцедена и объркана, Рени дълго не помръдна, втренчила поглед в затворената врата. Току-що нещо се бе случило, но не беше съвсем сигурна нито какво точно, нито какво означава. За момент й се бе сторило, че срещу нея стои бащата, когото познаваше — човекът, който полагаше огромни усилия да издържа семейството си след смъртта на жена си, работеше извънредно и я насърчаваше в учението и дори се опитваше да помага на нея и на баба й, Ума Бонгела, в отглеждането на малкия Стивън. Но след като нейната Ума почина, а Рени стана зряла жена, изведнъж се предаде. Дългия Джоузеф, когото познаваше, изглежда си беше отишъл завинаги. Рени въздъхна. Независимо дали беше вярно или не тя просто нямаше сили да мисли за всичко това точно сега. Отпусна се още по-дълбоко в креслото и присви очи от пулсиращата болка в главата. Разбира се, че беше забравила да купи повече болкоуспокояващи, а ако тя не се погрижеше за нещо, никой друг нямаше да го стори. Включи видеостената и остави първото, на което попадна — филм за почивка в Тасмания, — да я разсее и да притъпи мислите й. За миг си пожела да притежава някоя от тези сензорни екипировки, за да може да отиде на онзи бряг, да вдъхне аромата на ябълковите цветове, да усети пясъка под краката си и ваканционното настроение, толкова скъпо кодирани в програмата. Само и само да избяга от натрапчивия спомен за отпуснатите рамене на баща си и невиждащите очи на Стивън.

Когато жуженето я събуди, Рени грабна комуникатора. Осем сутринта, но не беше будилникът. Дали не се обаждаха от болницата?

— Отговори! — извика тя. Нищо не се случи. Докато се опитваше да се надигне, Рени разбра, че не беше телефонът, а домофонът. Навлече халата и прекоси замаяна дневната. Креслото лежеше на една страна като обезглавения труп на някакво невероятно животно, жертва на късното пиянско завръщане на Дългия Джоузеф, Натисна бутона. — Ало?

— Госпожа Сулавейо? Обажда се !Ксабу. Извинете за безпокойството.

— !Ксабу? Какво правиш тук?

— Ще ви обясня — няма нищо лошо или тревожно. Огледа апартамента — неразтребен както винаги, но особено сега поради зачестилите й отсъствия. Хъркането на баща й се носеше от спалнята му.

— Слизам долу. Чакай ме!

Във вида на !Ксабу нямаше нищо необикновено, само дето беше облякъл съвсем чиста бяла риза. Рени го огледа от главата до петите, объркана и малко озадачена.

— Надявам се да не съм ви обезпокоил твърде много — усмихна се той. — Отидох в училище рано тази сутрин. Обичам, когато е тихо. Но после предупредиха за бомба.

— Пак ли? О, Господи!

— Не е истинска — или поне аз не знам. Телефонно обаждане. Опразниха политехниката. Сетих се, че може да не знаете и реших да ви спестя едно излишно пътуване.

— Благодаря ти. Един момент.

Тя измъкна комуникатора си и провери системата за съобщения на колежа. Имаше съобщение от ректора за затварянето на политехниката до второ нареждане, така че !Ксабу действително й беше спестил пътуването, но изведнъж се зачуди защо просто не й бе телефонирал. Погледна го; все още се усмихваше. Беше й почти невъзможно да си представи, че би я заблудил — но защо беше изминал целия този път до Пайнтаун?

Забеляза изгладените гънки на бялата му риза и изведнъж й хрумна смущаваща мисъл. Да не би да беше любовна история? Да не би дребният туземец да беше дошъл, за да я покани на интимна среща? Не знаеше точно какво да мисли, ако беше така, но думата „неловко“ мина през ума й.

— Е — каза след малко тя, — щом като политехниката е затворена, предполагам, че имаш свободен ден. — Умишлено употреби единствено число.

— В такъв случай бих искал да заведа своя преподавател да хапнем. Закуска? — Усмивката му за миг увисна, после се стопи, заменена от смутена настойчивост. — Напоследък сте много тъжна, госпожо… Рени. Но въпреки това ми бяхте великолепна приятелка. Мисля, че сега вие се нуждаете от приятел.

— Аз… аз мисля… — поколеба се тя, но не можа да намери никаква основателна причина да откаже.

Беше само осем и половина сутринта и мисълта да остане в апартамента я ужаси. Малкият й брат лежеше в кислородна палатка, недосегаем, сякаш беше мъртъв, а перспективата да прекара в една и съща кухня с баща си, когато дойде на себе си след няколко часа, скова врата и раменете й като в менгеме.

— Добре — каза тя. — Да вървим.

Ако !Ксабу действително изпитваше някакви чувства, той определено не го показа. Докато вървяха към административния център на Пайнтаун, той като че ли гледаше навсякъде другаде, но не и към Рени, а полуотворените му очи, които почти винаги излъчваха свенливост и сънливост, се местеха от олющената по стените боя към закованите прозорци и търкалящите се по широките улици боклуци.

— Боя се, че тази част на града не е много приятна.

— Къщата на хазайката ми е в Честървил — отвърна той. — Този квартал е малко по-заможен, въпреки че по улиците като че ли има по-малко хора. Но онова, което ме изумява — и трябва да призная, Рени, и малко ме ужасява, — е човекоподобието на всичко това.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е ли тази думата — човекоподобие? Може би човечност? Онова, което искам да кажа, е, че навсякъде тук — във всички градове, които съм видял, след като напуснах моя народ — се строи, за да се изолира земята, да се скрие за очите и ума. Скалите са разчистени, храстите — изгорени, и всичко е покрито с катран. — Той тропна с крак по напуканата улица. — Дори малкото дървета като онзи тъжен приятел са донесени и посадени от хората. Човеците превръщат местата, където живеят, в огромни купчини от кал и камък — като гнездата на термитите, но какво ще стане, когато целият свят се покрие от термитни могили и не остане нито един шубрак?

Рени поклати глава.

— Какво друго можем да направим? Ако всичко беше покрито само с шубраци, мнозина от нас трудно биха оцелели. Щяхме да измрем от глад. Щяхме да се избием един друг.

— А какво ще стане, когато бъде изгорен и последният храст? — !Ксабу се наведе и вдигна пластмасов пръстен — неразпознаваем отломък от съвременната цивилизация. Събра пръсти и го пъхна върху китката си, след това вдигна новата си гривна и я разгледа мрачно полуусмихнат. — Ще измрем от глад? Ще се избием един друг? Проблемът ще е същият, но вече ще сме покрили всичко с катран и камъни, и цимент и… как се казваше… фибрамика? И когато започне изтребването, ще загинат много повече хора.

— Ще отидем в Космоса — посочи Рени към сивото небе. — Ще… не знам, колонизираме други планети.

!Ксабу кимна.

— Аха.

Кафенето „При Джони“ беше претъпкано. Повечето от клиентите бяха шофьори на камиони, които след малко щяха да потеглят по магистралата Дърбан — Претория — огромни мъже в добро настроение със слънчеви очила и ризи в ярки цветове. Някои от тях — в прекалено добро настроение. Докато се промъкваха до свободно сепаре, Рени получи едно предложение за женитба и още няколко не чак толкова почтени покани. Стисна зъби, без да се усмихне дори и на най-невинните и благоприлични подмятания. Ако ги насърчиш, ставаше по-лошо.

Но в кафенето „При Джони“ имаше неща, които Рени харесваше, и едно от тях беше, че можеш да получиш истинска храна. Повечето ресторантчета и кафенета сервираха само бърза храна в американски стил — притоплени говежди бургери, хот-дог с лепкав сос от сирене и, разбира се, кока-кола и пържени картофки — алфата и омегата на търговската религия на Запада. Но тук някой в кухнята — може би самият Джони, ако изобщо той съществуваше — действително готвеше.

Освен чашата силно, шофьорско кафе Рени поръча хляб с масло и мед и порция пържени банани с ориз. !Ксабу я остави да му поръча същото. Когато донесоха големите блюда, той ги заоглежда с нескрито изумление.

— Толкова е много.

— Повечето е скорбяла. Не го изяждай цялото, ако ти дойде в повече.

— Ти ще го изядеш ли?

Тя се засмя.

— Благодаря, но за мен е много.

— А какво ще го правят?

Рени не отговори. Заварено дете на културата на изобилието, тя никога не беше се замисляла особено за навиците си на консумиране и прахосничество.

— Сигурна съм, че някой в кухнята носи вкъщи каквото остане — предположи тя най-сетне и се почувства виновна и дори засрамена, още докато го казваше.

Беше почти сигурна, че някогашните господари на Южна Африка са се оправдавали по същия начин, когато са наблюдавали разчистването на остатъците след някой пир на поредния Калигула.

Изпита облекчение, че !Ксабу не прояви желание да задълбочи темата. В такива моменти ясно осъзнаваше колко различни са всъщност убежденията му. Говореше английски по-добре от баща й и интелигентността и светкавичната способност да се превъплъщава му помагаха да схваща и най-неуловимите неща. Беше съвършено различен от нея — сякаш беше паднал от друга планета. Със смътно чувство за срам Рени осъзна, че собствените й възгледи са много по-близки до възгледите на някой богат тийнейджър от Англия или Америка, отколкото на този млад африканец, израсъл само на неколкостотин километра оттук.

След като изяде няколко хапки ориз, !Ксабу вдигна очи.

— Вече съм бил в две кафенета — каза той. — Тук и онова на алеята „Ламбда“.

— И кое предпочиташ?

Той се ухили.

— Тук храната е по-добра. — Изяде още една хапка, след което набоде с вилицата лъщящо парче банан, сякаш да се убеди, че е мъртво. — Има и още нещо. Помниш ли, че те попитах за призраци в мрежата? Там виждам живота, но не мога да го усетя, което ме притеснява, Трудно е да се обясни. Но това място ми харесва много повече.

Рени беше редовен посетител на мрежата вече толкова време, че понякога наистина я възприемаше като място огромно място, географски точно толкова реално, колкото Европа или Австралия. Но !Ксабу беше прав — не беше така. Просто хората се бяха споразумели да го възприемат като реално. В известен смисъл то действително беше страна на призраци…, които се преследват едни други.

— Все пак РЖ си е нещо друго — и сякаш, за да си го докаже, тя вдигна чашата с великолепно силно кафе. — Несъмнено.

— Сега, Рени, моля те, разкажи ми какво те тревожи. Каза ми, че брат ти е болен. Само това ли е, или има и нещо друго? Надявам се, не съм прекалено нахален.

Малко смутена в началото, тя му разказа за последното си посещение при Стивън и за безконечните си скандали с Дългия Джоузеф. Започнала веднъж, беше й все по-лесно да говори за чувството на безнадеждност, което я обземаше при ежедневните й посещения при Стивън, тъй като абсолютно нищо не се променяше, за все по-мъчителните взаимоотношения с баща й. !Ксабу слушаше и задаваше въпроси само когато я възпираше някое болезнено признание, но тя всеки път отговаряше на въпросите и й ставаше все по-леко. Не беше свикнала да се разкрива, да изважда наяве скритите си страхове; усети някаква заплаха. Но докато закусваха и сутрешната навалица постепенно се изнизваше от кафенето, изпитваше все по-силно облекчение, че най-сетне споделя с някого.

Поставяше подсладител в третата си чаша кафе, когато !Ксабу изведнъж попита:

— Ще ходиш ли да го видиш днес? Брат си?

— Обикновено ходя вечер. След работа.

— Може ли да дойда с теб?

Рени се поколеба и за първи път, откакто бяха седнали, се зачуди дали зад вниманието на !Ксабу не се крие и нещо друго освен обикновено приятелство. Запали цигара, за да запълни паузата. Дали не се изживяваше като мъжа на живота й, нейния закрилник? След Дел Рей не й се бе случило нищо забележително, пък и тази връзка (беше изненадващо и малко страшно да го осъзнае) беше приключила преди години. Като се изключат кратките моменти на слабост в малките часове, не искаше никой да се грижи за нея — цял живот се беше справяла и не можеше да си представи да прехвърли отговорностите си на някой друг. Във всеки случай не изпитваше никакви романтични чувства към този дребен млад мъж. Остана загледана в него, докато той, може би за да не й попречи, изучаваше пъстрите камиони, наредени пред мръсните прозорци на кафенето.

„От какво се страхуваш, момиче? — запита се тя. — Той ти е приятел. Довери му се, докато не се окаже нещо друго.“

— Добре, ела. Ще бъде хубаво да имам компания.

Погледна я внезапно смутен.

— Никога не съм ходил в болница, но не, затова искам да те придружа — бързо каза той. — Искам да се срещна с брат ти.

— Бих искала да можеш да се срещнеш с него, да го видиш такъв, какъвто беше…, какъвто е. — Очите й се навлажниха. — Понякога ми е трудно да повярвам, че е там. Толкова е мъчително да го виждам така…

!Ксабу кимна сериозно.

— Питам се дали така не е по-трудно — когато близкият човек е далеч от теб. При моя народ болните остават при нас. Но може би страданието би било по-голямо, ако го виждаш постоянно, всеки ден, все в същото ужасно състояние.

— Не мисля, че бих могла да го понеса. Чудя се как се справят другите семейства.

— Другите семейства? На болните ли?

— На деца като Стивън. Лекарката ми каза, че има още няколко случая…

Нещо като шок я разтърси, когато осъзна какво казва. За първи път през последните дни чувството на безнадеждност, от което дори търпелив слушател като !Ксабу не беше успял да я освободи, внезапно стихна.

— Стига толкова — каза тя.

!Ксабу я погледна, сепнат от променения й тон.

— Какво стига?

— Само да седя и да се тормозя. Да чакам някой да ми каже нещо, когато сама мога да свърша нещо. Защо се случи тъкмо на Стивън?

Дребосъкът я гледаше смаян.

— Аз не съм лекар, Рени.

— Точно така. Ти не знаеш. Аз не знам. Лекарите не знаят. Но има и други случаи — така казаха. Стивън го лекуват в болница, която е в карантина заради „Букаву 4“, и лекарите са изтощени до смърт. Може пък да са пропуснали нещо? Колко ли изследвания са имали възможност да направят? Истински изследвания — тя плъзна картата си на масата и набра нещо на покрития с прах екран. — Искаш ли да дойдеш с мен в политехниката?

— Но днес е затворено.

— По дяволите. — Рени пъхна картата в джоба си. — Добре, но все пак има достъп до мрежата. Просто ми трябва станция.

Помисли за домашната си система, но се сети, че по всяка вероятност баща й точно в този момент се измъква в кухнята. Дори и нещо почти невъзможно — да не беше махмурлия или в лошо настроение, — знаеше, че ако заведе !Ксабу у дома си, след това щеше да слуша месеци наред за „бушменското си приятелче“.

— Приятелю — каза тя, докато ставаше, — отиваме в пайнтаунската открита библиотека.

— Всъщност моят или твоят комуникатор също биха ни свършили работа — обясни тя, докато бузестият млад библиотекар отключваше залата с мрежата. — Но ще получаваме само текст и плоски изображения, а аз не обичам да работя по този начин.

!Ксабу я последва вътре. Библиотекарят погледна бушмена над очилата си, сви рамене и се затътри към бюрото си. Неколцина старци гледаха новините в кабинките си, които показваха оцветена картина на последната влакова катастрофа на платото Декан в Индия. Рени затвори вратата, за да изолира умопомрачителните гледки на строшен метал, мъртви тела в чували и задъхания коментар на репортера.

Измъкна купчина кабели от хранилището и затършува сред износените шлемове, докато открие два в сносно състояние. Плъзна пръсти в ръкохватките и настрои за достъп в мрежата.

— Не виждам нищо — обади се !Ксабу.

Рени повдигна шлема си, наведе се над него и опипа визьора, докато открие прекъснатата връзка. Сложи обратно шлема си и сивото пронизващо пространство на мрежата я обгради от всички страни.

— Нямам тяло.

— Няма и да имаш. Това е само информационен канал, при това съвсем опростен — без силово обратно захранване, т.е. без усещане за докосване. Горе-долу като при евтините домашни системи. Каквато може да си позволи един преподавател в политехниката.

Тя изпъна пръсти и сивото премина в черно, което — като изключим отсъствието на звезди — можеше да мине и за дълбокия Космос.

— Отдавна трябваше да го направя — продължи тя. — Но бях толкова заета, толкова изморена…

— Какво да направиш?

Гласът на !Ксабу беше спокоен, но се усещаше известно скрито напрежение. Е, реши тя, ще трябва да издържи. Нали се возеше в нейната кола.

— Самостоятелно проучване — отвърна тя. — Имам 24-часов достъп до най-голямата информационна система, позната в света, а аз оставих други да мислят вместо мен. — Стегна пръсти и се появи кълбо от бляскава синя светлина като пропаново слънце сред ядрата на празна вселена. — Вече би трябвало да приеме гласовите ми команди — каза тя и произнесе бавно: — Медицинска информация. Да се хващаме за работа.

След като подаде още няколко команди, се появи легнала човешка фигура, която увисна в празното пространство пред тях — недоразвита като евтин сим. Вътре в нея пълзяха змиевидни светлинни нишки, които очертаваха кръвоносната система, докато спокоен женски глас описваше образуването на съсиреци и произтичащата от това кислородна недостатъчност в мозъка.

— Като богове — промълви развълнуван !Ксабу. — Всичко се вижда.

— Само си губим времето тук — не му обърна внимание Рени. — При Стивън няма патологични изменения — дори химическите параметри на мозъка му са нормални, да не говорим за нещо толкова очевидно като съсирек или тумор. Да се махаме от тази „Енциклопедия Британика“ и да потърсим истинска информация. Медицински списания, от днешна дата до 12 месеца назад. Ключови думи — и/или — „кома“, „деца“, „юноши“. Какво още? „Мозъчни увреждания“…

Рени беше включила мигащ часовник в удобния горен край на зрителния си обхват. Повечето от достъпните данни бяха местни, тъй като по-голяма част от информацията идваше направо от главните мрежови инфобанки, но за част от нея щеше да се наложи да плати, пък и лишената от субсидии пайнтаунска библиотека щеше да натовари допълнително сметката й заради преразход на време. Бяха включени повече от три часа, а тя все още не беше открила нищо, което да си струваше загубеното време. !Ксабу беше спрял да задава въпроси отпреди поне един час — или замаян от шеметно сменящите се информационни дисплеи, или просто отегчен.

— Общо само няколко хиляди случая като този — обади се тя. — Всички останали — с изяснени причини. На десет милиарда души, не е много. Карта на разпространението, докладваните случаи в червено. Можем да го погледнем пак.

Редицата от трептящи линии изчезна и на нейно място се появи стилизираният глобус на Земята, осветен отвътре — кръгъл, съвършен плод, който пропадаше в празното пространство.

„И как бихме могли изобщо да намерим планета като тази? — запита се тя, като си припомни какво бе казала на !Ксабу за колонизацията. — Възможно най-великолепният дар, за който се грижим толкова зле.“

Низ от блестящи алени точици осеяха глобуса, разпръсквайки се като прашинки, и обозначиха хронологическата последователност на случаите. Тя не подсказваше никаква зависимост, която би могла да проумее — проявяваше се в произволен безпорядък по цялата симулирана Земя, без връзка с близостта между отделните райони. Ако беше епидемия, то тя беше твърде странна. Рени се намръщи. Когато светнаха всички точки, моделът не предложи нищо ново. Точките бяха най-гъсто в най-населените райони, което не беше изненадващо. В страните на първия свят в Европа, Америка и района на Тихия океан бяха по-малко на брой, но разпръснати навсякъде по сушата. В третия свят точките се струпваха почти изцяло по крайбрежията, заливите и реките в ярки червени петна, което я накара да си помисли за кожно заболяване. За момент реши, че може да е открила нещо, някаква връзка със замърсените води и отровните отпадъци.

— Степени на замърсяване на околната среда над предписаното от ООН — каза тя. — В мораво.

Когато светнаха лавандуловите точици, Рени се вторачи.

— По дяволите.

Гласът на !Ксабу я достигна през мрака.

— Какво има?

— Моравите райони са с най-голямо замърсяване. Виждаш ли как случаите на кома са струпани по крайбрежията на моретата и реките тук и в Южна Азия? Помислих, че може да има връзка, но пък това не важи за Америка — половината случаи са далеч от райони с висока степен на замърсяване. В първия свят случаите са много по-малко, но ми е трудно да допусна, че причините са различни за тях и за нас — въздъхна тя. — Изключи моравото. Може пък и да има две отделни причини. А може да са стотици. — Замисли се за момент тя. — Гъстотата на населението, в жълто.

Когато светнаха малките жълти светлинки, тя отново изруга.

— Ето с какво са свързани всички случаи по реките и крайбрежията — разбира се, там са повечето от големите градове. Трябваше да се сетя още преди двайсет минути.

— Може би си изморена, Рени — обади се !Ксабу. — Мина доста време, откакто не си яла, а и свърши много работа.

— Още малко и ще се предам — не отделяше поглед от осеяния с червени и жълти светлини глобус тя. — И все пак е странно, !Ксабу. Гъстотата на населението също не обяснява нищо. Почти всички случаи в Африка, Северна Евразия, Индия са в гъсто населени райони. В първия свят обаче те са малко повече около големите метроплекси, но има и навсякъде другаде. Погледни всички тези червени точки в центъра на Америка.

— Опитваш се да откриеш нещо, свързано с децата, изпаднали в кома като Стивън, така ли? Нещо, което хората вършат или изпитват, или пък страдат от него и което може да има връзка?

— Да. Но обичайните вектори на заболяването нямат нищо общо с това. Нито със замърсяването. Не забелязвам никаква зависимост или причина. Дори си помислих за момент, че може да има някаква връзка с електромагнитните смущения от мощните трансформатори — но фактически цяла Индия и Африка са електрифицирани преди години, така че, ако ЕМС причиняват комата, защо това ще се случва само в градските райони? Какво има единствено около градските метроплекси в третия свят и навсякъде из първия свят?

Глобусът висеше пред тях, а тайнствените светлинки приличаха на думи, написани на непозната азбука. Беше отчайващо — твърде много въпроси и нито един отговор. Тя се зае с изходния код.

— Погледнато от друг ъгъл — обади се неочаквано !Ксабу — какво не се среща по местата, които гражданите наричат „неразвити“? — Усети твърдост в тона му като че ли съобщаваше важна информация, и все пак беше странно резервиран. — Рени, какво човек не може да срещне по места като моята делта на Окаванго?

В първия момент тя не разбра какво има предвид. След това сякаш я лъхна леден вятър.

— Покажи ми районите с използване на мрежа — произнесе с леко разтреперан глас тя. — Минимум един… не, два часа на ден за домакинство. В оранжево.

Новите индикатори проблеснаха — множество малки пламъчета, които превърнаха глобуса в пламтяща сфера. В центъра на почти всяко ярко оранжево петно се мъдреше поне една кървавочервена точка.

— О, Боже мой… — прошепна тя. — О, Боже мой, съответстват.

ШЕСТА ГЛАВАНИЧИЯ ЗЕМЯ

Дъхът й беше като канела. Ръката й с дълги пръсти върху гърдите му тежеше колкото листо. Държеше очите си затворени — боеше се, че ако ги отвори, пак ще изчезне, както беше изчезвала толкова много пъти.

— Забрави ли? — шепот, плах и ласкав като птича песен в далечна гора.

— Не, не съм забравил.

— Тогава върни се при нас, Пол. Върни се при нас. Тъгата й проникна в него и той вдигна ръце, за да я улови.

— Не съм забравил! — прошепна. — Не съм…

Мощен взрив изправи Пол Джонас на крака. Един от немските трийсетсантиметрови снаряди го върна към действителността. Земята се разтърси сърдито и гредите в окопа изскърцаха, когато първите парчета от снаряди паднаха на около половин километър. Пламъци прорязаха небето и оцветиха следите от снаряда в яркочервено. Дъждец поръси лицето на Пол. Ръцете му бяха празни.

— Не съм… — повтори замаяно той. Протегна ръце и се втренчи в осветената от сиянието кал по тях.

— Не си какво? — Финч се беше свил на около метър от него и пишеше писмо до своите. По очилата му бликнаха алени проблясъци. — Хубав сън, а? Красива ли беше? — Напрегнатият му поглед не съответстваше на лекомисления му тон.

Пол отвърна смутено очи. Защо другарят му го гледаше така? Това беше само сън, нали? Поредният от онези сънища, които така настоятелно го преследваха. Жена, печален ангел… „Полудявам ли? Затова ли Финч се е втренчил така в мене?“

Надигна се с гримаса. Докато беше спал, под ботушите му се бе образувала локва и краката му бяха подгизнали. Ако не вземеше мерки, щяха да изгният от влагата. Не стига, че някакви хора, които нито познаваш, нито можеш да видиш, те замерят с гърмящ метал, ами оставаше и да гледаш как собствените ти крайници гният пред очите ти. Издърпа ботушите си и ги бутна с извадени езици към мъничкия примус, за да изсъхнат по-бързо.

„Но по-бързо от «никога» пак си е ужасно бавно“ — помисли си той. Влагата беше по-упорит враг и от германците. Тя не почиваше никога, нито на Коледа, нито на Великден, и дори всичките пушки и бомби на Пета армия да гръмнеха срещу нея, пак нямаше да я убият. Просмукваше се отвсякъде и проникваше в окопи, гробове, ботуши… и хора.

„Болестта на влагата. Когато всичко, което те прави човек загнои и умре.“

Краката му бяха бледи като одрани животни, запуснати и подпухнали; бяха посинели покрай пръстите, където кръвта не можеше да циркулира както трябва. Наведе се, за да ги разтрие, и забеляза със смесица от отвлечено любопитство и тих ужас, че не усеща нито пръстите на краката си, нито на ръцете си, които ги мачкаха.

— Кой ден сме? — попита той.

Финч вдигна поглед, изненадан от въпроса.

— Да пукна, ако знам, Джонеси. Питай Мълет. Той ги следи, щото му наближава отпуската.

Зад Финч се надигна закръгленото тяло на Мълет — носорог, обезпокоен по време на водопой. Остриганата му глава бавно се обърна към Пол.

— К’во искаш?

— Просто попитах кой ден сме. Бомбардировката почти бе престанала. Гласът му прозвуча неестествено силно.

Мълет направи физиономия, сякаш Пол го бе попитал колко е разстоянието до Луната в морски мили.

— Двайсти март сме, нъл’тьй? Още трийсет и шест дни и се връщам в Блайти. Теб за к’во ти е, дявол те взел?

Пол поклати глава. Понякога му се струваше, че винаги е било март 1918 година и че винаги е живял в окопа с Мълет и Финч и останалите мърморещи останки от Седми корпус.

— Джонеси пак сънува онзи сън — обади се Финч. Той и Мълет се спогледаха. Наистина си мислеха, че полудява — нямаше съмнение. — Коя беше, Джонеси — оная малката барманка от кафенето ли? Или малката Мадлен на гос’жа Антройе? — произнесе имената той с обичайното презрение към френското произношение. — Много е младичка за теб, старче. Че тя може още и да не е прокървила.

— За Бога, затвори си устата! — извърна се отвратен Пол.

Вдигна ботушите и ги премести така, че и двете страни да получат по равно от слабата топлина на примуса.

— Джонеси е романтик! — изрева Мълет. Зъбите му съответстваха на телосложението му на носорог — големи, плоски и жълти. — Ти не знаеш ли, че целият Седми корпус освен тебе вече е минал през тая Мадлен?

— Казах ти да си затваряш устата, Мълет. Не ми се говори.

Едрият мъж се ухили отново и се отпусна в сянката зад Финч, който се обърна към Джонас. В гласа му прозвучаха гневни нотки.

— Защо не заспиш пак, Джонеси? Не създавай неприятности. И без това си ги имаме предостатъчно.

Пол свали шинела си, след това се промъкна по-навътре в окопа, докато си намери място, където беше по-малко вероятно да намокри краката си. Уви босите си стъпала с шинела и се облегна на дъските. Знаеше, че не бива да се ядосва на другарите си — по дяволите, на приятелите си, на единствените си приятели, които имаше, — но заплахата от заключително германско нападение вече дни наред висеше над главите им. Постоянният преграден огън, чието предназначение беше да го подготви, очакването на нещо още по-лошо и сънищата, които не го оставяха на мира… е, нищо чудно, че нервите му едва издържаха.

Пол хвърли крадешком поглед към Финч, отново приведен над писмото си, присвил очи на мъждукащата светлина на фенера. Сигурен, че никой не го наблюдава, той обърна гръб на съокопниците си и измъкна зеленото перо от джоба си. Въпреки чу светлината от сигналната ракета бързо избледня, самото перо като че ли излъчваше слабо сияние. Вдигна го към лицето си и вдъхна дълбоко, но какъвто и аромат да бе имало то някога, сега беше изчезнал, сподавен от миризмите на тютюн, пот и кал. Това перо означаваше нещо, макар че не знаеше какво. Не помнеше откъде го е взел, но беше в джоба му вече дни наред. С нещо му напомняше за съня с ангела, но не беше сигурен защо — по-скоро сънищата му като че ли възникваха от неговото присъствие. А и самите сънища бяха много странни. Спомняше си само откъслеци — ангелът и нейният натрапчив глас, някаква машина, която се опитваше да го убие — но някак си усещаше, че дори и тези откъслеци са безценни, безплътни талисмани, от които се нуждае.

„Вкопчваш се за сламки, Джонас — рече си той. — Вкопчваш се за перца. — Пъхна грейналото перо обратно в джоба си. — Умиращите си мислят за какви ли не глупости, а ние всички тук нали това правим? Умираме.“ Опита се да прогони мисълта. Такива размишления нито щяха да успокоят пулса на умореното му сърце, нито да отпуснат треперещите му мускули. Затвори очи и започна бавно да търси пътеката, по която щеше да се върне отново в съня. Някъде от другата страна на ничията земя картечниците отново затракаха.

„Ела при нас…“

Гърмът разцепи небето и събуди Пол. Струя дъждовна вода изми потта, покрила челото и бузите му. Небето блесна, облаците внезапно побеляха по краищата и припламнаха. Последва нов мощен гръм. Не бяха картечниците. Изобщо не беше атака — природата правеше несръчни опити да я наподоби.

Пол се надигна. На два метра от него Финч се беше проснал като мъртвец, покрил с шинела главата си. Проблесна светкавица и видя зад него редица от заспали тела.

„Ела при нас…“

Гласът от съня продължаваше да кънти в ушите му. Пак я беше почувствал — толкова близо! Ангел на милосърдието, дошъл да му нашепне, дошъл да го отведе… къде? В рая? Това ли беше то — поличба за наближаващата смърт. Пол затисна уши, когато гръмотевицата изтрещя отново, ала не можа да заглуши тътена, нито пък болката в черепа. Щеше да умре тук. Отдавна се беше примирил с тази жалка перспектива — поне щеше да намери покой, тиха почивка. Но сега внезапно осъзна, че смъртта нямаше да му донесе облекчение. Нещо по-лошо го чакаше отвъд прага на смъртта, нещо далеч по-лошо. И то беше свързано с ангела, макар да не му се вярваше, че тя би могла да му стори някакво зло. Разтресе го внезапен пристъп. Нещо отвъд смъртта го дебнеше — почти го виждаше! Имаше очи и зъби и щеше да го погълне в търбуха си и там щеше да бъде разкъсван и предъвкван завинаги.

Ужасът изпълзя от ямата на стомаха му към гърлото. Отново блесна светкавица, той отвори широко уста и се задави от водата. Изплю я и изпищя безпомощно, но гласът му потъна в тътнещия рев на бурята. Нощта, бурята, неведомият ужас на съня и смъртта се стовариха отгоре му.

„Мисли как да се измъкнеш! — подкани го някакъв глас от друг откъслечен спомен от някакъв сън. — Как наистина да се измъкнеш!“ — вкопчи се в този спомен като в нещо топло. В този миг на сгромолясване тази беше единствената му ясна мисъл.

Изправи се, залитайки, и направи няколко крачки. Отдалечи се от останалите, сграбчи стъпенките на най-близката стълба и се изкатери нагоре, сякаш, за да се хвърли срещу противниковия огън. Но той бягаше от смъртта, а не тичаше към нея. Горе се разколеба.

Дезертьорство. Ако другарите му го хванат, щяха да го разстрелят. Беше го виждал, наблюдавал ги беше как разстрелват рижавия Джорджи, който отказа да участва в атака. Момчето нямаше повече от петнайсет — шестнайсет години, беше излъгало за възрастта си, когато се записало доброволец, и не спираше да се оправдава и да плаче, докато куршумите се забиха в него и за миг го превърнаха от човешко същество в кървяща торба месо.

Пол подаде глава над ръба на окопа. Вятърът виеше, а дъждът плющеше почти хоризонтално. Нека го застрелят тогава — от която и да е страна, стига да го хванат. Беше луд, луд като крал Лир. Бурята облада сетивата му и изведнъж се почувства свободен.

Да се измъкне…

Пол се препъна във върха на стълбата и падна. Небето отново блесна. Провисналата бодлива тел се бе проснала хоризонтално пред него по цялото протежение на окопите, за да пази Томитата от германските атаки. Отвъд нея се ширеше ничията земя, а зад това призрачно място — сякаш огромно огледало, проснато по целия Западен фронт, се простираше мрачният близнак на британските линии. Фрицът беше опънал своя собствена тел, която пазеше изкопите, където се бе сврял в многоликата си еднаквост.

Сега накъде? Коя от двете почти безнадеждни алтернативи да предпочете? Напред през пустошта в нощ, когато германските часови и снайперисти може би се гушеха зад стените си, или обратно — през техните линии към свободна Франция?

Вроденият ужас на пехотинеца от бездната между двете армии го държеше в лапите си, но кръвта му се подчини на побеснелия вятър, който го подтикваше да захвърли страховете си. Никой не би предположил, че ще тръгне напред.

Хукна слепешката в дъжда, приведен като маймуна, докато се отдалечи на неколкостотин метра от окопа на взвода си. Сниши се до бодливата тел, измъкна клещите от колана и чу нечий тихичък смях. Замръзна от ужас, но след това разбра, че се смее самият той. Провисналата тел разкъса дрехите му, докато се провираше през нея, също като къпинаците, обграждащи замъка на някоя спяща красавица. Нова светкавица избели небето и той се пльосна в калта. Веднага последва гръм. Запълзя напред на четири крака. Главата му кънтеше от шумове.

„Остани в ничията земя. Някъде там ще намериш място да се измъкнеш отново. Някъде там. Остани между линиите.“

Целият свят беше в кал и бодлива тел. Небесната битка беше само бледа имитация на ужаса, който хората се бяха научили да сътворяват.

Не можеше да намери къде е горе. Беше го загубил. Пол изтри лицето си, като се опитваше да изчисти тинята от очите си, но тя прииждаше ли, прииждаше.

Той плуваше в нея. Нямаше нищо твърдо, от което да се оттласне, никаква опора, която да му покаже: земята е тук. Давеше се. Прекрати опитите и се отпусна, прикрил устата си с шепи, за да не влиза кал, докато диша. Някъде далече вляво затрака картечница — острото й тракане едва стигаше до слуха му на фона на вятъра и бушуващата буря. Заклати глава. И постепенно съзнанието му се избистри.

„Мисли! Мисли!“

Беше някъде в ничията земя и се опитваше да се промъкне на юг между линиите. Мракът, разсичан от светкавици и проблясъци — това беше небето. По-плътният мрак, осветен единствено от отраженията в локвите, беше опустошената от войната земя. Той, редник Пол Джонас, дезертьор, предател, се беше притиснал в нея като бълха върху гърба на умиращо куче.

Беше се проснал по корем. Нищо ново. Бе прекарал по корем цяла вечност, нали?

Зарови лакти и крака в калта и запълзя напред през тинята. Продължилите години наред бомбардировки бяха издълбали калта на ничията земя в милиони възвишения и ровове, безкрайно, застинало море с цвят на фекалии. Пълзеше през него вече часове, непохватно и машинално като ранен бръмбар. Всяка клетка в тялото му крещеше да побърза, да се махне, да се измъкне от това ничие място, от тази мрачна и безжизнена земя, но нямаше как да побърза — да се изправи, означаваше да се изложи на погледите и куршумите и на двете страни. Можеше само да пълзи сантиметър по сантиметър, промъквайки се под бурята и шрапнелите.

Усети нещо твърдо под пръстите си. Проблясък на светкавица разкри череп на кон, който стърчеше в калта, сякаш изникнал от зъб на хидра. Дръпна рязко назад ръката, напипала конската муцуна, студените зъби, оголени иззад съсухрените устни. Нямаше очи — кухините бяха пълни с кал. Зад него се подаваше изметната дъсчена преградка — остатък от амунициите, в които е бил впрегнат. Странна — почти невъзможна — беше мисълта, че това адско прокълнато място някога е било селски път, безметежно кътче от безметежна Франция. Този кон е потрепвал с копитата и е теглил каруцата, за да откара стопанина на пазар или да занесе млякото и пощата на селяните. Когато нещата имаха смисъл. Някога те наистина имаха смисъл. Не си спомняше съвсем ясно такива времена, но не искаше да повярва, че не ги е имало. Светът някога е бил порядъчно място. Сега селските пътища, къщите, товарните коне — всичко онова, което някога бе отделяло цивилизацията от дебнещия мрак, беше смляно в хомогенна първична тиня. Къщи, коне, хора. Миналото, мъртвите. Под проблясващата светлина на светкавиците видя около себе си разхвърляните трупове на войници — вероятно Томита като него или пък немци: нямаше как да ги разпознае. Националност, достойнство, живот — всичко бе покосено. Като коледен пудинг, осеян с парички, калта беше поръсена с разтрошени отломки живот — парчета от ръце и крака, торсове с откъснати от снаряд крайници, ботуши заедно с краката в тях, парцали от униформа с полепнала по тях кожа. Други, не чак толкова осакатени тела, лежаха сред парчетата, разкъсани от бомби, разхвърляни като кукли, погълнати най-напред от океана от свирепа кал и после измити от яростния дъжд. Празни, невиждащи очи, зейнали усти; те се давеха, всички се давеха в тинята. И всичко навсякъде, независимо дали някога е било живо или не, тънеше в отвратителния цвят на изпражнения.

Това беше Блатото на отчаянието. Деветият кръг на ада. И ако в края му не чакаше спасение, то Вселената беше гадна и зле измислена шега.

Разтреперан и стенещ, Пол продължаваше да пълзи, обърнал гръб на разгневеното небе.

Мощен трус го натисна в тинята. Земята се разтресе и го погълна.

Докато се издигаше обратно към въздуха, отново чу пронизително изсвирване и земята пак се надигна. На двеста метра от него взривът подхвърли нагоре огромна буца кал. Покрай него изсвистяха по-дребни буци и камъчета. Иззад германската линия затрака картечница и изрисува върху хоризонта огнена диря, която освети релефа от кални могили по огромното поле. Пол се разкрещя. Избухна нов снаряд. Плисна кал. Нещо драсна с горящ нокът гърба му, разкъса ризата и кожата му, а писъкът на Пол разцепи тътена и секна, щом отново пльосна лице в калта.

За миг си помисли, че умира. Сърцето му заби на пресекулки и така учестено, че се запрепъва в себе си. Сви пръсти и после помръдна ръката си. Сякаш някой го беше разпорил и го мушкаше с кука за плетене по гръбнака, но май всичко беше наред. Примъкна се половин метър напред и застина неподвижен — нов снаряд избухна зад него и вдигна във въздуха вихрушка от пръст и парчета от тела. Можеше да се движи. Беше жив.

Сви се в една локва и притисна с ръце главата си, като се опитваше да заглуши влудяващия рев на оръдията, много по-мощен от тътена на гръмотевиците. Лежеше неподвижно като труповете, осеяли ничията земя, с парализиран от ужас мозък, и чакаше бомбардировката да затихне. Земята се тресеше. Над главата му свистяха нажежени шрапнели. Трийсетсантиметровите снаряди на германските оръдия продължаваха да връхлитат в безмозъчна, ритмична като удари на парен чук последователност — усещаше тежката им стъпка, докато обхождаха британските окопи от единия до другия им край и оставяха кратери, отломки и раздробена плът.

Оглушителният трясък не спираше.

Беше безизходно. Бомбардировката никога нямаше да свърши. Това беше кулминацията, финалът, мигът, в който войната щеше да подпали самите небеса и облаците щяха на рухнат разискрени в пламъци като пламтящи завеси.

„Измъкни се оттук — или умри!“ Тук нямаше къде да се приюти, къде да се скрие. Пол се обърна пак по корем и отново започна да се промъква напред, а земята под него се тресеше.

„Измъквай се или умри!“ Земята пред него постепенно се спускаше надолу — някога, преди да започнат да падат снарядите, там долу сигурно бе текъл ручей. На дъното се стелеше мъгла. За Пол това беше само скривалище, дрезгав полумрак, който щеше да го обгърне като одеяло. Скрит в него, можеше да заспи.

Да заспи.

Думата бликна в изтерзаното му съзнание като пламъче в тъмна стая. Да заспи. Да легне и да престане да усеща трясъците, страха, безкрайните мъки.

Да заспи.

Стигна до ръба на полегатия склон, прехвърли се и запълзя надолу. Всичките му сетива бяха приковани към хладната бяла мъгла на дъното на падината. Когато навлезе в глухия пласт мъгла, ревът на оръдията като че ли поутихна, макар че светът продължаваше да потръпва.

Продължи мъчително напред, докато мъглата се захлупи над главата му и скри стрелкащите се в небето червени отблясъци. Обгърна го прохладна белота. Тътенът в главата му стихна.

Запълзя по-бавно. Нещо изпълваше сумрака — множество тъмни, продълговати, разпръснати по склона силуети. Примъкна се наблизо, присвил болезнено очи, които смъдяха от мръсотията, напрягайки се да различи какво представляват.

Ковчези. Десетки разхвърляни ковчези — някои стърчаха над разровената кал като кораби, порещи вълните. Много от тях бяха изсипали обитателите си: мръснобели, усукани чаршафи покриваха полегатия склон, сякаш и собствениците на ковчезите бяха побегнали от войната.

Оръдията все така бумтяха, но трясъкът им беше странно приглушен. Пол се сви, втренчил поглед, и разсъдъкът му като че ли започна да се възвръща. Това беше гробище. Пръстта бе пропаднала и разкрила старо гробище — паметните плочи отдавна бяха натрошени на парчета. Преситената от смърт земя бе изплюла мъртъвците.

Пол навлезе още навътре в мъглата. Сега тези трупове бяха също толкова бездомни, колкото и онези негови събратя горе — стотици трагични истории, които никой нямаше да научи сред грохота на всеобщата смърт. Нечия изсъхнала глава висеше от опръсканата с кал бяла венчална рокля, а челюстта й се поклащаше, сякаш собственичката й призоваваше жениха, изоставил я самичка пред олтара на смъртта. Наблизо дребна ръчичка на скелет се подаваше изпод капака на мъничък ковчег — бебето се бе научило да помахва за „довиждане“. Пол се задави от риданията на смеха.

Смъртта беше навсякъде — в безкрайно разнообразие. Това беше Страната на чудесата на Онази с косата, увеселителният парк на Черната чума. Един проснат възнак скелет в старовремска военна униформа като че беше дочул тръбата за сбор и се опитваше да допълзи до бойното поле. Прогнил саван разкриваше две дечица, увити заедно, с устица като кръгли дупчици — сякаш изпълняващи химни ангелчета от сантиментална картичка. Стари и млади, големи и малки, всички те бяха запокитени да се присъединят към непознатите чужденци, които измираха горе на тълпи, и да се слеят с тях във всепоглъщащата кал.

Пол продължи да се промъква през мъгливото обиталище на мъртвите. Тътенът на войната оставаше все по-назад и това го караше да продължава нататък. Щеше да стигне там, където изобщо не се чуваха оръдията. И да заспи.

Един ковчег в края на изкопа привлече погледа му. Отвътре се подаваха тъмни коси, развявани от вятъра като клонките на дълбоководно растение. Капака го нямаше и щом допълзя по-наблизо, видя женско лице, сгушено сред гънките на чаршафа — беше странно запазено. Нещо в бледия профил го накара да спре.

Взря се. Изтръпнал, приближи ковчега, опря ръце на калните дъски и се приведе над нея. Ръката му издърпа разложения муселин.

Беше тя. Тя. Ангелът от сънищата му. Мъртва, в ковчег, увита в мръсен покров, изгубена завинаги за него. Вътрешностите му се свиха — стори му се, че ще пропадне в себе си, ще се смали и ще изчезне като сламчица в огъня. Но тя отвори очи — черни, черни и пусти — и бледите й устни помръднаха:

— Ела при нас, Пол.

Той изпищя и отскочи, но се препъна в дръжката на ковчега и се пльосна по очи в калта. Запълзя с всички сили. Мяташе се из лепкавата кал като ранен звяр. Тя не стана и не го последва, но кроткият й призивен глас се носеше след него през мъглата, докато не го погълна собственият му мрак.

Намираше се на непознато място — по-странно от всичко, което бе виждал някога. Обкръжаваше го… нищо. Истинската ничия земя.

Пол се надигна — чувстваше се странно вдървен. В главата му все още пулсираше ехото на битката, но наоколо бе тишина. Беше покрит с дебел пласт кал, но земята, върху която лежеше, не беше нито мокра, нито суха, нито твърда, нито мека. Мъглата, през която бе пълзял, беше изтъняла, но накъдето и да погледнеше, не виждаше нищо освен перленобяла празнота.

Изправи се на краката си, които трепереха. „Беше ли успял да избяга? Мъртвият ангел, селото от ковчези — не беше ли сън всичко това?“

Направи крачка, после — още няколко. Нищо не се промени. Очакваше всеки миг през мъглата да се очертаят познати форми — дървета, скали, къщи, но празнотата сякаш се местеше заедно с него.

След продължило като че ли час напразно скитане седна и се разплака — безпомощен от изтощение и объркване. Мъртъв ли беше? В чистилището ли бе попаднал? Или по-лошо — човек все пак би могъл да се надява, че някога ще излезе от чистилището — не беше ли това мястото, където човек отива завинаги след смъртта си?

— Помощ!

Никакво ехо — гласът му прозвуча кухо и не отекна. — Помощ! Няма ли никой?! — изхълца той. — Какво съм сторил?

Не последва отговор. Пол се сви върху не-земята и захлупи лице в шепи.

Защо го бяха довели тук сънищата? Ангелът като че ли беше загрижен за него — но възможно ли беше добротата да води до тук? А може би всяка смърт беше ласка, а задгробният живот — безкрайна пустош.

Вкопчи се в мрака, който сам си натрапи. Не можеше да издържи нито миг повече сред тази мъгла. Бледото лице на ангела изникна в съзнанието му — не студено и бездушно както сред опустошеното гробище, а ласкавият и печален образ, който го спохождаше в сънищата му.

Лудост ли беше всичко това? И изобщо тук ли беше сега — или тялото му лежеше на дъното на калния окоп или в моргата на някоя военнополева болница редом с други нещастници?

Бавно, почти несъзнателно ръката му се прокрадна в калната куртка. Щом напипа вътрешния джоб, изведнъж разбра какво търси. Спря ужасен, че ще намери онова, което търсеше.

Нищо друго не му оставаше.

Ръката му бръкна в джоба и го стисна. Отвори очи, извади го и то заблещука на дрезгавата светлина в зелени оттенъци, които преливаха във всички цветове на дъгата.

Беше истинско.

Докато Пол се взираше в перото, което бе стиснал в юмрук, заблещука и нещо друго. Не беше много далече — ако това непроницаемо място изобщо имаше измерения — мъглата тлееше като разтопено злато. Изправи се на крака — почти забравил умората и раните.

Нещо — като вход или дупка — постепенно се оформяше в мъглата. Вътре в него не се виждаше нищо освен трепкаща кехлибарена светлина, която вибрираше като мазно петно във вода, и все пак той изпита непоколебима увереност, че от другата страна има нещо. Входът извеждаше някъде другаде. Пристъпи към златното сияние.

— Накъде си се разбързал, Джонеси?

— Няма да избягаш, без да кажеш на другарчетата си, нали?

Пол спря и бавно се обърна. През обгръщащата всичко мъгла се приближаваха два силуета — единият — едър, другият — дребен. Нещо проблясваше върху едното от неясните лица.

— Ф-ф-финч? Мълет?

Едрият се изкикоти.

— Дойдохме да те приберем.

Ужасът, който се бе разпръснал, го сграбчи отново. Направи крачка към златното сияние.

— Недей! — рязко извика Финч. Когато заговори отново, тонът му беше по-мек. — Хайде, стари приятелю, не си усложнявай положението. Ако се върнеш мирно и тихо — е, просто си бил замаян от бомбардировката. Може днес да изкараш известно време в болницата, докато се посъвземеш.

— Не, не искам да се връщам.

— Дезертираш, така ли? — пристъпи Мълет. Изглеждаше още по-едър — невероятно закръглен и мускулест. Устата му не се затваряше, защото беше пълна с прекомерно много зъби. — О, това е много лошо, много лошо наистина.

— Бъди разумен, Джонеси. — Светлината се отразяваше в очилата на Финч и скриваше очите му. — Не зарязвай всичко. Ние сме ти приятели. Искаме да ти помогнем.

Пол се задъха. Гласът на Финч сякаш го дърпаше. — Но…

— Знам, че ти беше зле напоследък — продължи дребният. — Беше объркан. Дори ти се струваше, че полудяваш. Просто ти трябва почивка. Сън. Ние ще се погрижим за теб.

Наистина имаше нужда от почивка. Финч беше прав. Щяха да му помогнат — разбира се, че щяха. Приятелите му. Те се приближиха и той залитна, но не отстъпи назад. Златното сияние потрепна зад него и леко помръкна.

— Само ми дай това в ръката си, стари приятелю — успокои го гласът на Финч и Пол усети, че му подава перото. — Точно така, дай го тук.

Златното сияние помръкна още повече, а заедно с него и очилата на Финч. Пол вече виждаше през стъклата. Финч нямаше очи.

— Не! — Пол политна назад и вдигна ръце. — Оставете ме на мира!

Двете фигури пред него затрептяха и се разкривиха — Финч стана още по-кльощав и тънък, а Мълет така се поду, че главата му потъна между раменете и изчезна.

— Ти ни принадлежиш! — кресна Финч, който вече изобщо не приличаше на човек.

Пол Джонас стисна здраво перото, обърна се и скочи в сиянието.

СЕДМА ГЛАВАСКЪСАНАТА НИШКА

Стивън лежеше неподвижен сред лепкавите дълбини на пластмасовата палатка като муха, вкаменена в янтар.

От носа, устата и ръцете му стърчаха тръбички. Рени си помисли, че той сякаш постепенно се превръща в част от болницата. Още една машина. Още едно съоръжение. Силно стисна юмруци и се опита да се пребори със сграбилото я отчаяние.

!Ксабу пъхна ръце в ръкавиците, прикрепени отстрани на палатката и погледна към нея за позволение. Единственото, което тя можа да направи, бе да кимне с глава. Не смееше да проговори.

— Той е много, много далече — прошепна малкият мъж.

Светлокожите му бушменски черти изглеждаха странно иззад пластмасовата лицева пластинка. Рени усети остра болка, внезапно бодване, което измести за миг дори мъката й от непромененото състояние на брат й. ВР, карантина — всяко ново преживяване, което предлагаше на !Ксабу, беше поредната демонстрация на общуване с нещата, без да ги докосваш. Нямаше ли да го разболее всичко това? Да разстрои духът му?

Отхвърли мисълта. !Ксабу беше най-нормалният, най-здравомислещият човек, когото познаваше. Беше притеснена, защото и брат й, и приятелят й бяха еднакво дребни, а и двамата бяха запечатани зад слоеве пластмаса. Беше повлияна от собствената си безпомощност. Пристъпи напред и докосна рамото на !Ксабу със скритата си в ръкавица длан. Щом той докосваше Стивън, значи тя също докосва брат си.

Пръстите на !Ксабу се плъзнаха по заспалото лице на Стивън с внимателни и точни движения, сякаш правеха нещо, а не просто опипваха, след което продължиха по врата до гърдите му.

— Той е много-много далеч — повтори !Ксабу. — Като в дълбок лечителски транс.

— Какво е това?

!Ксабу не отговори. Ръцете му останаха върху гърдите на Стивън, а нейните — върху рамото на малкия мъж. Дълго време всички части на тази миниатюрна човешка верига останаха неподвижни, след което Рени усети леко движение: сред торбестото пространство на защитното облекло !Ксабу се поклащаше незабележимо. Мелодичните звуци на приглушено мънкане и жужене на насекоми сред високи треви се смесиха с механичните шумове на животоподдържащата система. След няколко секунди осъзна, че !Ксабу пее.

Докато напускаха болницата, малкият мъж мълчеше. На автобусната спирка Рени седна, но той остана прав, втренчен в профучаващите коли, като че ли очакваше да открие отговора на някакъв труден въпрос.

— Не е лесно да се обясни един лечителски транс — каза той. — Ходил съм на училище в града. Мога да ти кажа как го определят там — самовнушено хипнотично състояние. Или да ти кажа какво научих за него сред блатата на Окаванго — че изпадналият в транс е отишъл на място, където може да разговаря с духовете, дори с боговете. — Той затвори очи и помълча известно време, сякаш сам се канеше да изпадне в транс. Най-после отвори отново очи и се усмихна. — Колкото повече овладявам науката, толкова повече уважавам тайните на своя народ.

Спря автобус и стовари група невзрачни пътници, които като че ли до един накуцваха, влачеха или тътрузеха крака, докато се изкачваха по рампата на болницата. Рени погледна към автобуса, за да види номера му. Не беше техният. Извърна глава, ядосана неясно защо. Чувстваше се напрегната като небе пред буря.

— Ако искаш да кажеш, че науката е безполезна, не мога да се съглася с тебе… освен ако не говориш за медицинската наука. Тя е дяволски безполезна — въздъхна Рени. — Не, не е честно.

!Ксабу поклати глава.

— Изобщо не искам да кажа това, Рени. Трудно е да се обясни. Струва ми се, че колкото повече чета за откритията на учените, толкова повече уважавам онова, което моят народ вече знае. Те са постигнали своите знания по други пътища, не в затворени лаборатории и с помощта на мислещи машини, но са разбрали нещо след милиони години на изпитания и грешки — особено в блатата или в пустинята Калахари, където всяка грешка е не само неуспешен експеримент, но може и да те убие.

— Не разбирам… за какви знания говориш?

— Мъдростта на нашите родители, прародители, предци. Изглежда, първоначално всеки индивид отхвърля тази мъдрост, а по-късно започва да я оценява — усмихна се отново той, бегло и съсредоточено. — Казах ти, че е трудно за обяснение…, а и ти изглеждаш уморена, приятелко.

Рени се обърна.

— Уморена съм. Но имам толкова работа. Размърда се и се опита да се намести по-удобно на пресованата пластмасова пейка. Сякаш беше предназначена да служи за всичко друго, но не и за сядане: както и да седнеше, все беше неудобна. Накрая се отказа и приседна на ръба, след което извади цигара. Самозапалването беше дефектно и тя с досада затършува из чантата си за запалка.

— Какво пееше? Имаше ли нещо общо с лечителския транс?

— О, не — отвърна неприятно изненадан той, сякаш го беше хванала на местопрестъплението. — Не, просто една песен. Тъжна песен, създадена от човек от моя народ. Изпях я, защото ми стана мъчно, като гледах брат ти да се скита изгубен толкова далеч от своето семейство.

— Разкажи ми за това.

!Ксабу отмести отново кафявите си очи към навалицата от коли.

— Това е скръбна песен по загубения приятел. А също и за играта на конец — знаеш ли я?

Рени вдигна пръсти във въображаема котешка люлка. !Ксабу кимна.

— Не знам дали ще мога да намеря точните думи на английски. Но нещо такова:

Той замълча.

— Понеже нишката за мен се скъса… — повтори Рени.

Тихата печал, изразена така сдържано, разпали собственото й чувство за загуба. Четири седмици — вече цял месец. Малкото й братче спеше непробудно вече цял месец, също като мъртвец. Ридания разтресоха тялото й и сълзите бликнаха. Опита се да потисне мъката, но не успя. Заплака неудържимо. Опита се да каже нещо, да обясни на !Ксабу, но не можа. Объркана и ужасена, усети, че не е в състояние да се овладее, ридаейки безпомощно на някаква пейка на спирка за градски транспорт. Почувства се беззащитна и унизена.

!Ксабу не я прегърна, нито я заутешава, че нещата ще се оправят, че всичко ще бъде наред. Вместо това седна до нея на гладката пластмасова седалка, взе ръцете й в своите и зачака бурята да отмине.

Но тя не отминаваше. Всеки път, когато й се струваше, че е отминала, че вече се е овладяла, нов пристъп на скръб я връхлиташе и тя отново се разплакваше. През замъглените си от сълзи очи видя още един автобус да стоварва пътниците си на тротоара. Някои от тях изгледаха високата, разплакана жена, успокоявана от дребен бушмен в старинен костюм. Мисълта колко ли странно изглеждат двамата с !Ксабу я развесели: след малко вече се смееше, въпреки че продължи да хълца с неотслабваща сила. Някаква частица от нея, която се носеше в центъра на водовъртежа, се запита дали някога ще спре или ще си остане да виси тук като блокирала програма, която превключва ту на веселба, ту на печал, докато най-после се стъмни и всички се приберат по домовете си.

Накрая спря — по-скоро от умора, отколкото от самоконтрол, забеляза с неудоволствие тя. !Ксабу пусна ръцете й. Все още не смееше да го погледне, затова бръкна в джоба на сакото си и откри парченце измачкана хартия, с което преди малко беше попила червилото си, опита се да подсуши лицето си и да си издуха носа. Когато срещна очите на приятеля си, в погледа й имаше нещо като предизвикателство, сякаш го подканваше да се възползва от слабостта й.

— По-малко мъчителна ли е тъгата ти сега?

Тя отново се извърна. Изглежда, за него си беше напълно в реда на нещата да се правиш на идиот пред медицинския комплекс в предградията на Дърбан. А може би беше прав. Чувството й за нелоялност беше отстъпило място на едва доловимо неудовлетворение.

— По-добре съм — каза тя. — Май си изпуснахме автобуса.

Ксабу сви рамене. Рени се наведе напред, взе ръката му и я стисна за миг.

— Благодаря ти за търпението. — Спокойните му кафяви очи я изнервиха. Той да не смяташе, че трябва да се гордее със себе си, затова че се е разциврила? — Нещо. Нещо в тази песен…

— Да? — наблюдаваше я внимателно той.

Без да знае защо, това я подразни. На какво ли прилича с подпухналите си клепачи и сополив нос. Погледна към ръцете си, отново на сигурно място в скута й.

— …където се казваше: „Имаше хора, някакви хора, които ми скъсаха нишката…“ Е, има хора — несъмнено.

!Ксабу примигна.

— Не разбирам.

— Стивън не е просто… болен. Вече съм сигурна. Всъщност от самото начало не вярвам, но не мога да си обясня причината. Някой — някакви хора — също както в песента — са му причинили това. Не знам кой или как, или защо, но го знам. — Смехът й беше неестествен. — Предполагам, че това казват всички луди. „Не мога да го обясня, но знам, че е така.“

— Заради проучването ли мислиш така? Това, което видяхме в библиотеката ли?

Тя кимна и се изправи. Усети силата й да се завръща. Действия — ето какво беше необходимо. Плачът е безполезен. Трябваше да направи нещо.

— Точно така. Не знам какво означава, но има нещо общо с мрежата.

— Сама каза, че мрежата не е реално място, че това, което се случва там, е нереално. Ако някой се храни там, това не го засища. Как може нещо в мрежата да причини болест или да накара едно дете да заспи и да не може да се събуди?

— Не знам. Но смятам да разбера.

Рени се усмихна неочаквано — дори в най-критичните моменти на живота ти току ще ти хрумне някое идиотско клише. Подобни бисери ръсеха и героите в кримките — срещала ги беше неведнъж в книгата, която четеше на Стивън. Тя стана.

— Не ми се чака друг автобус и ми писна от тая пейка. Да вървим да хапнем нещо, ако нямаш нищо против — искам да кажа. Вече изгуби целия си ден с мен и с проблемите ми. А уроците?

!Ксабу се ухили самодоволно.

— Работя много упорито, госпожо Сулавейо. Вече съм приключил с уроците за тази седмица.

— Тогава идваш с мен. Имам нужда от храна и кафе — особено от кафе. Баща ми сам да се погрижи за себе си. Ще му се отрази добре.

Когато закрачи по тротоара, усети лекота, каквато не беше изпитвала от седмици, — сякаш беше свалила от себе си мокър пуловер.

— Положително има нещо, което можем да научим — каза тя. — Всеки проблем си има решение. Трябва само да се поизпотиш малко.

!Ксабу не отговори, но ускори ход, за да върви успоредно с нея. В сивия следобед около тях започнаха да разцъфват топли оранжеви петна. Включваха уличното осветление.

— Здравей, Муци. Моля те, може ли да влезем? Майката на Еди стоеше на входа и поглеждаше ту към Рени, ту към !Ксабу със смесени чувства на любопитство.

— Какво искаш?

— Искам да поговоря с Еди.

— За какво? Да не е направил нещо?

— Просто искам да поговоря с него — започна да губи търпение Рени, което не беше добро начало. — Хайде де познаваш ме. Не ме дръж на вратата като наказана.

— Извинявай. Влизайте.

Тя отстъпи, за да ги пропусне и посочи леко вдлъбнато канапе, покрито с пъстра дамаска. Рени побутна !Ксабу към него. Не че имаше къде другаде да седнат — апартаментът беше в същия безпорядък, както в нощта, когато Стивън се бе разболял.

„Вероятно не е пипнала оттогава“ — помисли си Рени и веднага се упрекна за дребнавостта си.

— Момчето се къпе.

Муци не предложи да ги почерпи, нито пък седна при тях. Увисна неловка пауза. Двете сестри на Еди лежаха проснати като богомолки пред видеостената и гледаха как двама мъже в ярки анцузи газят в цистерна с някаква лепкава материя. Муци непрекъснато поглеждаше през рамо натам — очевидно искаше да седне и също да гледа.

— Съжалявам за Стивън — най-после каза тя. — Добро момче е. Как е?

— Все същото — усети гласа си стегнат. Лекарите нищо не знаят. Просто е… заспал.

Тя поклати глава и се опита да се усмихне. Муци не беше виновна. Не беше кой знае каква майка, но надали случилото се със Стивън имаше нещо общо с това.

— Може би Еди ще дойде някой път с мен да го види. Лекарката каза, че е добре за него да чува познати гласове.

Муци кимна, но не изглеждаше много съгласна. След миг отиде в хола.

— Еди! Побързай, момче. Сестрата на Стивън иска да говори с теб. — Върна се, клатейки глава, сякаш беше свършила тежка и неприятна работа. — Стои там с часове. Понякога се оглеждам и викам: „Къде е това момче? Да не е умряло или нещо такова?“ — Млъкна и ококори очи. — Извинявай, Ирене.

Рени поклати глава. Забеляза как !Ксабу надигна вежди. Никога не му беше казвала истинското си име.

— Няма нищо, Муци. О, не ти представих !Ксабу. Мой студент. Помага ми да направя някои проучвания дали не можем да открием нещо за състоянието на Стивън.

Муци хвърли бегъл поглед към бушмена на канапето.

— Какви проучвания?

— Опитвам се да разбера дали лекарите не са пропуснали нещо — някоя статия в медицинско списание каквото и да е.

Рени реши да не обяснява повече. Муци явно вече беше решила за себе си кой какъв е. Обяснението, че двамата се опитват да открият дали мрежата не е причинила болестта на Стивън, щеше да й прозвучи още по-неправдоподобно.

— Просто искам да направя всичко възможно — добави само тя.

Видеостената отново привлече вниманието на Муци. Двамата мъже, покрити с лепкава тиня, сега се опитваха да се изкачат по стените на прозрачната цистерна.

— Естествено — каза тя. — Правиш всичко, каквото можеш.

Рени се замисли върху стойността на тази мъдрост, изречена от жена, която веднъж беше изпратила децата си с автобус при сестра си за почивните дни, без да се сети, че сестра й се бе преместила в другия край на Пайнтаун. Рени разбра за това, защото децата изникнаха на прага й и тя пропиля целия си съботен следобед, за да намери новия адрес на леля им и да ги отведе при нея.

„О, да, Муци, и двете правим всичко, каквото можем.“

Еди се появи с мокра, прилепнала коса. Беше навлякъл твърде широка раирана пижама: крачолите, навити няколко пъти, все пак се влачеха по пода. Беше навел ниско глава, сякаш очакваше удар с камшик.

— Влизай, момче. Кажи „здравей“ на Ирене.

— Здрасти, Рени.

— Здрасти, Еди. Няма ли да седнеш? Искам да ми отговориш на няколко въпроса.

— От болницата вече му зададоха цял куп въпроси — подхвърли Муци през рамо почти с гордост. — Дойде някакъв мъж, измъкна храната от хладилника, водеше си бележки.

— Искам да го попитам за други неща. Еди, моля те да си помислиш много внимателно, преди да ми отговориш. Става ли?

Той погледна към майка си за посредничество, но тя вече се беше обърнала към видеостената. Еди седна на пода пред Рени и !Ксабу. Вдигна от протрития килим една от механичните играчки на малките си сестри и я заогъва с ръце.

Рени му обясни кой е !Ксабу, но Еди не прояви особен интерес. Спомни си как се беше чувствала в подобни ситуации на неговата възраст, когато всеки възрастен беше част от една безформена маса врагове, докато не докажеше обратното.

— Не те обвинявам в нищо, Еди. Просто се опитвам да разбера какво се е случило със Стивън.

Еди все така не вдигаше поглед.

— Той е болен — смънка момчето.

— Това го знам. Но искам да науча какво го е разболяло.

— Нищо не сме правили. Вече ти казах.

— Може би не онази нощ. Но знам, че ти, Стивън и Соки се мотаехте из мрежата, ходехте на места, където не трябваше да ходите. Знам го, Еди, нали помниш?

— Да — сви рамене той.

— Затова искам да ми разкажеш.

Еди така заогъва куклата в ръцете си, че Рени се притесни да не я счупи. Тия проклетии бяха скъпи — добре го знаеше, защото бе купила на Стивън толкова фигурки от — „Детективи в мрежата“, че не можеше да ги преброи. „Маскър“ беше особено лесен за повреждане с трошливата си, свръхекзотична пластмасова прическа, висока поне колкото половината на собствената му височина.

— Всички го правят — рече най-сетне той. — Казахме ти. Просто разходки и изненадки.

— Всички ли го правят? Влизат във Вътрешния периметър, така ли?

— Да.

— Ами онова място… „При господин Дж.“? И там ли всички ходят, а?

— Да. Е, не всички. Много от горните класове говорят за него.

Рени се отказа от опитите си да го накара да я погледне и се облегна на канапето.

— И много от тях сигурно лъжат. Какво си чувал за това място, което те накара да отидеш там?

— За какво става дума? — попита !Ксабу.

— Не особено приятно. В мрежата. Виртуален клуб, както мястото, където те заведох, е виртуално кафене. — Тя пак се обърна към Еди: — Какво казват големите за него?

— Че…, че там можеш да видиш нещо. Разни работи. — Той погледна към майка си и макар тя да не отделяше очи от двамата лепкави мъже, които се шибаха един друг с дълги блестящи пръти, млъкна.

Рени отново се наведе към него.

— Какви работи? По дяволите, Еди, трябва да разбера!

— Момчетата казват, че можеш… да усетиш нещата. Дори и да нямаш пипач.

— Пипач?

Нов лаф на хлапетата в мрежата. Непрекъснато ги измисляха.

— Нещо… нещо, с което можеш да докосваш, каквото има в мрежата.

— Осезатори! Сензорни рецептори?

— Да, нещо такова. Дори да ги нямаш, в „При господин Дж.“ има неща, които можеш да усетиш. А има и… не знам. Момчетата казват така… — млъкна отново той.

— Кажи ми какво казват!

На Еди очевидно не му беше приятно да разговаря с възрастен за потайните разкази на хлапетата в мрежата. Този път Рени се обърна за помощ към майка му, но Муци й беше предоставила отговорността и нямаше намерение да я поема отново.

Със следващите няколко въпроса не можа да изкопчи почти нищо ново. Отишли в клуба на лов за преживявания, за които се шушукало, и да „видят“ неща — Рени предположи, че става дума за някаква порнография или секс, или насилие, — но вместо това се изгубили и часове наред обикаляли „При господин Дж.“. Някои местенца били доста страшнички и замотани, други — направо яки, но Еди упорстваше, че не си спомня почти нищо от онова, което видели. Накрая някакви мъже, с които бил и един дебел гадняр — или сим, който изглеждал така, — ги изпратили надолу по стълбите в някакво специално помещение. Соки паднал в нещо като капан, а двамата успели да избягат и се обадили на Рени.

— И не можеш да си спомниш нищо повече? Дори ако това ще помогне на Стивън да се оправи?

За първи път през цялата вечер момчето вдигна очи и устоя на вторачения й поглед.

— Не ментя.

— „Не лъжа“ — преведе тя на !Ксабу. — Не съм казала такова нещо, Еди. Но се надявам, че можеш да си спомниш още нещо. Моля те, опитай.

Той сви рамене, но сега, когато ясно виждаше очите му, Рени съзря нещо неуловимо в тях. Дали казваше истината? Изглеждаше уплашен, макар че отдавна беше престанал да се бои от самата нея.

— Добре, ако си спомниш нещо друго, обади ми се. Моля те, много е важно. — Тя стана от канапето. Еди се запъти към хола, отново навел глава. — И още нещо — добави Рени. — Какво става със Соки?

Еди се обърна и я погледна със широко отворени очи.

— Разболя се. При леля си е.

— Знам. И се е разболял заради онова, което се случи в мрежата, така ли?

Той поклати глава.

— Не знам. От тогава не е идвал на училище.

Рени се предаде.

— Върви.

Еди изскочи от стаята като пусната изпод водата коркова тапа. Рени се обърна към Муци, която лежеше на килима до дъщерите си.

— Имаш ли номера на лелята на Соки?

Муци се изправи с усилие и въздъхна тежко, сякаш я бяха накарали да изкачи неколкостотин килограма камъни на върха на планината Дракенсберг.

— Сигурно е тук някъде.

Рени погледна !Ксабу, за да сподели раздразнението си, но дребният мъж бе забил поглед в екрана, очарован независимо от волята си от опитите на единия лепкав мъж да хване, да убие и да изяде живо пиле. Механичните и неестествено усилени звуци на машината за смях изпълваха стаичката.

След последните часове за деня учениците се втурнаха по коридорите. Рени наблюдаваше калейдоскопичното движение на цветове през прозорците на кабинета си, докато размишляваше за човешките същества и потребността им от контакт.

Някъде към края на миналия век хората предричали, че обучението навсякъде ще се осъществява чрез видеоканали, или че учителите могат да бъдат напълно заместени от интерактивни машини за обучение и хипертекстови информационни банки. Естествено, хората бяха сбъркали в предвижданията си. Рени си припомни нещо, което й беше казал един от университетските й преподаватели: „Когато за първи път замразили храна преди сто години, професионалните гадатели обявили, че хората никога вече няма да готвят. Но вместо това трийсет години no-късно те вече отглеждали собствени подправки и пекли собствен хляб в заможните предградия из целия първи свят.“

По същата причина изглеждаше невероятно човешките същества някога да надраснат необходимостта си от личен контакт. Лекциите и семинарите на живо не бяха толкова голяма част от учебния процес, както навремето, когато книгите са били единствената форма на съхранение на информация, но онези, които твърдяха, че свързаните със загуба на време и средства човешки контакти ще изчезнат, очевидно бяха сгрешили. Една от бившите университетски приятелки на Рени се беше омъжила за полицай. Преди да прекъсне връзката си с тях, бяха вечеряли няколко пъти заедно и си спомняше съпругът й да казва почти същите неща за криминологията: независимо от това какви ли не апарати за установяване на истината съществували — анализатори на пулса, на мозъчните вълни, на гласовото напрежение или на електрохимичните промени в кожата, — полицаите винаги се чувствали най-сигурни, когато могат да погледнат заподозрения в очите и да го разпитват.

Така че, както изглежда, нуждата от реален контакт беше универсална. Колкото и много промени да бяха настъпили в околната среда — за повечето, от които виновник беше самият човек, — мозъкът му все още си беше почти същият орган, който нашите предци носели в черепите си из дефилето Олдувай преди милион години. Той приемаше информация и се опитваше да я осмисли. Не съществуваше никакво разграничение между „реално“ и „нереално“ — поне на най-основните, инстинктивни равнища на страха, желанието и самосъхранението.

Беше се замислила за всичко това заради приятеля на Стивън, Соки. Рано тази сутрин се бе свързала с майка му, но Патриша Мвете — която Рени не познаваше добре — остана непреклонна: Рени не биваше да ходи у тях.

Соки бе прекарал заболяване и тъкмо започвал да се оправя. Това щяло да го разстрои. След продължителна и донякъде разгорещена дискусия Патриша накрая се съгласи Рени да поговори със Соки по телефона, когато той се върне вкъщи от някаква неопределена „среща“ този следобед.

Първоначално размишленията на Рени бяха продиктувани от непълноценността на телефонния контакт, сравнен с една лична среща, но впоследствие, когато се замисли върху съществените въпроси, започна да осъзнава, че ако възнамеряваше да търси причината за заболяването на Стивън — особено, ако то произтичаше от мрежата, — щеше да й се наложи да отдели доста време, за да разграничи нереалност от реалност.

Разбира се, засега беше абсолютно немислимо да споделя разсъжденията си със специалисти — медицински или юридически. От време на време по повод на ВР възникваха скандали в печата, особено в началото — както при всички нови технологии, — а и определено имаше случаи на посттравматичен стресов синдром при консуматори на изключително силни симулации, но никой от официално признатите прецеденти нямаше нищо общо с този на Стивън. А и въпреки собствената й не съвсем обяснима убеденост, че това се бе случило, докато е бил включен, нямаше никакво реално доказателство за връзката между използването на мрежата и случаите на кома. Със същия успех хиляди други фактори можеха — и щяха — да бъдат използвани за обяснение на случая.

Но още по-плашеща беше мисълта да се опита да установи истината в самата мрежа. Дори полицейски детектив с опита си и цялата сила на закона на негова страна би имал трудности да се оправи с маските и илюзиите, които консуматорите на мрежата създаваха за себе си, без да става дума за гарантираните им от ООН лични права.

„Ами аз? — помисли си тя. — Ако съм права и ако се захвана, ще бъда като Алиса, която се опитва да разкрие убийство в Страната на чудесата.“

Почукване по вратата на кабинета прекъсна мрачните й мисли. !Ксабу подаде глава.

— Рени? Заета ли си?

— Влизай. Тъкмо щях да ти изпратя съобщение. Наистина съм ти благодарна, че прекара толкова време с мен вчера. Чувствам се много неудобно, задето те отвлякох от дома ти и от науките ти.

!Ксабу изглеждаше малко смутен.

— Нали съм ти приятел. Приятелите си помагат един на друг. А и, трябва да ти призная, ситуацията е странна и интересна.

— Може би, но ти си имаш свой собствен живот. Не прекарваш ли вечерите обикновено в библиотеката?

Той се усмихна.

— Училището бе затворено.

— Разбира се — направи гримаса тя и измъкна цигара от сакото си. — Бомбената заплаха. Лошо е, когато зачестят толкова, че дори не си я спомням, освен ако някой не спомене за нея. И знаеш ли какво? Никой друг не го направи, само ти. Просто поредният ден в големия град.

Отново се почука. Една колежка на Рени, преподавателка по встъпително програмиране, беше дошла да вземе някаква книга. Не спря да бърбори през цялото време — разказваше някаква безкрайна история за някакъв умопомрачителен ресторант, където я завел приятелят й. Излезе, без да погледне или дори да забележи !Ксабу, сякаш той беше част от мебелировката. Рени се подразни от маниерите й, но малкият мъж изобщо не бе забелязал нищо.

— Мисли ли за това, което научи снощи? — попита той, когато останаха сами в кабинета. — Все още не съм съвсем сигурен какво предполагаш, че се е случило с брат ти. Как може нещо нереално да има такъв ефект? Особено след като екипировката му е била съвсем елементарна. Ако нещо го е заплашило, какво би му попречило да си свали шлема?

— Беше го свалил — или поне не бе с него, когато го намерих. А и не мога да ти отговоря. Бих искала да мога.

Трудността, а може би и безсилието й да открие отговора за болестта на Стивън в мрежата изведнъж я накара да се почувства ужасно отпаднала. Смачка цигарата и проследи струйката дим, която се изви към тавана.

— Всичко може да се окаже само халюцинации на безутешен роднина. Понякога хората си търсят причини — макар да няма никакви причини. Именно това ги кара да вярват в съзаклятия или религии — ако изобщо има някаква разлика. Светът е прекалено сложен и затова търсят прости обяснения.

Стори й се, че !Ксабу я погледна с известно несъгласие.

— Но нещата имат модели. По този въпрос и науката, и религията са единодушни. Така че остава почтената, но трудна задача да се опиташ да прецениш кои модели са реални и какво означават.

За момент го изгледа втренчено, изненадана за кой ли път от схватливостта му.

— Прав си, разбира се — съгласи се тя. — И така, предполагам, че мога да продължа да се взирам в този конкретен модел и да разбера означава ли нещо. Искаш ли да останеш, докато разговарям с другия приятел на Стивън?

— Ако няма да попреча.

— Няма причини. Ще кажа на майка му, че си приятел от политехниката.

— Надявам се да съм „приятел от политехниката“.

— Наистина си, но ми се ще да си помисли, че си преподавател. По-добре свали тази вратовръзка — приличаш на герой от стар филм.

!Ксабу малко се засегна. Гордееше се с официалната изрядност на костюма си — Рени не бе намерила сили да му каже, че е единственият мъж под шейсетте, когото е виждала да носи вратовръзка, — но той се подчини, след това придърпа един стол и седна до нея, изпънал гръб.

Линията отвори Патриша Мвете. Изгледа !Ксабу с нескрито подозрение, но обяснението на Рени я удовлетвори.

— Не задавайте на Соки твърде много въпроси — предупреди тя. — Уморен е — дълго боледува.

Самата тя беше облечена доста официално. Рени смътно помнеше, че работи в някаква финансова институция, и предположи, че току-що се връща от работа.

— Не искам с нищо да го разстройвам — отвърна Рени. — Но брат ми е в кома, Патриша, и никой не знае защо. Просто искам да разбера, каквото мога.

Загрижената скованост на жената се посмекчи.

— Знам, Ирене. Съжалявам. Ще го извикам.

Когато Соки се появи, Рени се изненада колко добре изглежда. Изобщо не беше отслабнал — беше си все така якичък — и се усмихна отривисто и приветливо.

— Здрасти, Рени.

— Здравей, Соки. Съжалявам — чух, че си бил болен.

Той сви рамене. Майка му, вече извън екрана, каза нещо, което Рени не можа да чуе.

— Добре съм. Как е Стивън?

Рени му разказа и доброто настроение на Соки се поизпари.

— Чух за това, но си мислех, че е нещо за кратко — като оня хлапак от училище, дето получи мозъчно сътресение.

— Ще умре ли?

Тя изтръпна от безпардонността на въпроса. Мина известно време, преди да отговори.

— Надявам се — не, но много се притеснявам за него. Не знаем какво не е наред. Затова поисках да ти задам няколко въпроса. Можеш ли да ми разкажеш за онова, което ти, Стивън и Еди сте вършили в мрежата?

Соки я погледна малко странно, учуден от въпроса, след което се впусна в дълго описание на различни позволени и полупозволени занимавки на хлапетата в мрежата, прекъсвано от време на време от неодобрителните забележки на временно невидимата му майка.

— Това, за което всъщност искам да узная, Соки, е за последния път, точно преди да се разболееш. Когато тримата влязохте във Вътрешния периметър.

Той я погледна озадачен.

— Вътрешният периметър?

— Знаеш за какво става дума.

— Естествено. Но никога не сме влизали там. Казах ти, че само сме опитвали.

— Да не би да твърдиш, че никога не сте влизали във Вътрешния периметър?

Изразът на младото му лице се ожесточи.

— Еди да не ти е казал, че сме влизали? Значи менти — адски менти!

Рени млъкна слисана.

— Соки, наложи се да вляза и да измъкна Еди и Стивън. Казаха, че си бил с тях. Бяха се притеснили за тебе, защото те бяха изгубили в мрежата…

Соки повиши тон.

— Те ментят!

Рени съвсем се обърка. Дали говореше така само защото майка му беше до него? Ако беше така, справяше се твърде убедително: изглеждаше искрено възмутен. Или Еди и Стивън я бяха излъгали, че Соки е с тях? Но защо?

Майка му влезе в екрана.

— Разстройвате го, Ирене. Защо наричате момчето ми лъжец?

— Не, Патриша, просто съм объркана. Ако не е бил с тях, защо е трябвало да лъжат? Изобщо не им се размина — Стивън и така загуби привилегиите си в мрежата — поклати глава тя. — Не знам какво става, Соки. Сигурен ли си, че не си спомняш нищо? Влизането във Вътрешния периметър, мястото, наречено „При господин Дж.“? Падането в нещо като врата? Сини светлини…?

— Никога не съм бил там! — наистина беше ядосан, ядосан и уплашен, но все пак като че ли не лъжеше. Няколко капки пот бяха избили по челото му. — Врати, сини светлини… Аз никога…!

— Достатъчно, Ирене! — обади се Патриша. — Стига!

Преди Рени да успее да отговори, Соки внезапно отметна глава назад и издаде странен гъргорещ звук. Краката му си изпружиха и цялото му тяло започна силно да се тресе. Майка му го сграбчи за ризата, ала не успя да го задържи, той се плъзна от стола и падна с трясък на пода. Втренчена в екрана като закована, Рени чу !Ксабу да се задъхва до нея.

— Върви по дяволите, Ирене Сулавейо! — изкрещя Патриша. — Той се оправяше! Ти му го причини! Никога повече да не си се обадила в тази къща!

Тя коленичи до сина си и прегърна тресящата се в конвулсии глава. На устните му се появи пяна.

— Край на връзката! — извика тя и екранът на Комуникатора потъмня.

Последното нещо, което видя Рени, бяха белналите се очи на Соки. Ирисите му се бяха извъртели под клепачите.

Опита се веднага да се свърже отново, въпреки гневните думи на Патриша, но линията в дома на лелята на Соки не приемаше външни обаждания.

— Това беше припадък! — пръстите й трепереха, докато щракаше самозапалването на цигарата. — Епилептичен припадък. Но той не е епилептик — по дяволите, !Ксабу, познавам това дете от години! Придружавала съм класа им по време на сума ти излети: винаги съобщават, ако някое от децата има сериозни здравословни проблеми — беснееше тя, без да знае защо. Беше и изплашена, но причините за това бяха пределно ясни. — Нещо се е случило с него през този ден — когато отидох да ги измъкна от Вътрешния периметър. След това се случи и със Стивън, но още по-зле. Господи, бих искала Патриша да отговори на въпросите ми!

Жълтокафявата кожа на !Ксабу беше побледняла.

— Нали говорихме за лечителския транс — каза той. — Имах чувство, че съм свидетел на подобно нещо. Приличаше на човек, който се среща с боговете.

— Не е никакъв транс, по дяволите! И няма никакви богове! Беше си типичен пристъп.

Обикновено зачиташе чуждото мнение, но точно в този момент не й беше до магическите теории на приятеля й. Очевидно, без да се засегне, !Ксабу я наблюдаваше как се разхожда гневно и разстроена из стаята.

— Нещо е объркало мозъка на това дете — не спираше Рени. — Физиологически ефект в реалния свят в резултат на нещо, случило се в мрежата.

Отиде до вратата и я блъсна да се затвори: припадъкът на Соки беше засилил усещането й, че е изложена на някаква смътна опасност. Разумът й нашепваше да не бърза толкова с произволни догадки, които не могат да бъдат научно доказани, но тя не му обърна особено внимание.

Обърна се пак към !Ксабу:

— Отивам там. Трябва да отида.

— Къде? Във Вътрешния периметър ли?

— В онзи клуб — „При господин Дж.“. Там нещо се е случило със Соки. Почти съм сигурна, че Стивън се е опитал да се промъкне отново, докато беше при Еди.

— Ако там има нещо лошо, нещо опасно… — !Ксабу поклати глава. — Какъв смисъл има? Каква би могла да е изгодата за хората, които притежават този виртуален клуб?

— Може да е страничен ефект от някое от неприятните им малки забавления. Еди каза, че вероятно предлагат усещания, които превишават ефекта от всички познати и използвани екипировки. Може би са открили начин да усилят осезателната възприемчивост на илюзията. Може да използват сгъстени подсъзнателни възбудители свръхзвуци, нещо незаконно, което предизвиква тези ужасни странични ефекти. — Седна и започна да рови из купищата хартия на бюрото за пепелник. — Каквото и да е, ако искам да разбера, ще трябва сама да се справя. Би отнело цяла вечност, докато накарам някой да се заеме с подобно разследване — Комисията на ООН има най-тежката бюрокрация в света.

Намери пепелника, но ръцете й трепереха толкова силно, че едва не го изпусна.

— Не се ли излагаш на голяма опасност? Ами ако се разболееш като брат си?

Върху гладкото чело на малкия мъж се появиха дълбоки бръчки на загриженост.

— Ще бъда много по-предпазлива и много по-информирана от Стивън. A само ще търся възможните причини — достатъчно, за да бъде образувана съдебна процедура — изгаси цигарата тя. — И може би, ако разбера какво се е случило, ще можем да намерим някакъв начин да възстановим щетите.

Тя стисна ръце в юмруци.

— Искам си братчето при мен.

— Решена си да отидеш?

Тя кимна и посегна към комуникатора. Усещаше приповдигнато и дори леко зашеметяващо чувство за яснота. Трябваше да свърши много неща — на първо място да си създаде двойник: ако собствениците на клуба криеха нещо, би било глупаво да се изтърси със собственото си име и индекс. А искаше и да направи предварителни проучвания за самия клуб и компанията собственик. Всичко, което би могла да научи, преди да влезе, би увеличило шансовете й да открие полезни доказателства вътре.

— В такъв случай не трябва да тръгваш сама — тихо каза !Ксабу.

— Но аз… я чакай. Да не говориш за себе си? Да дойдеш с мен ли?

— Имаш нужда от придружител. Ами ако нещо ти се случи? Кой ще предостави доказателствата на съответните власти?

— Ще оставя бележки, писмо. Не, !Ксабу, не бива.

Вече бе включила на скорост. Той само щеше да я забави. Влизането й трябваше да бъде незаконно и ако я хванат, престъплението й щеше да бъде много по-тежко, ако води и студент със себе си.

— Изпитите започват след два дни — сякаш отгатна мислите й !Ксабу. — След което вече няма да съм твой студент.

— Незаконно е.

— Мога да използвам оправданието, че като новодошъл в големия град, какъвто съм, незапознат с модерния живот, не съм разбрал, че върша нарушение. Ако е необходимо, ще потвърдя това твърдение.

— Но ти имаш свои собствени отговорности! !Ксабу тъжно се усмихна.

— Някой ден, Рени, ще ти разкажа за моите отговорности. Но в този момент аз нося отговорност за приятел, а това е много важно. Моля те, приеми, че те моля за услуга — почакай, докато свършат изпитите. Ако не друго, това ще ти даде възможност да се подготвиш. Сигурен съм, че има още въпроси, които трябва да бъдат зададени, преди да се изправиш срещу тези хора, и още отговори, които да бъдат намерени.

Рени се замисли. Беше прав. Няколко дни за подготовка нямаше да й бъдат излишни, а имаше и куп служебни задължения. Нямаше ли да й бъде в тежест, вместо от полза той?

!Ксабу я гледаше невъзмутимо. При цялата си млада и миниатюрна фигура бушменът излъчваше някаква непоколебимост. Спокойната му настойчивост вдъхваше доверие.

— Добре — каза най-после тя. Струваше й огромни усилия да отстъпи. — Ако състоянието на Стивън не се влоши, ще изчакам. Но ако тръгнеш с мен, ще правиш само каквото ти кажа, докато сме вътре. Ясно ли е? За начинаещ си много талантлив — но все пак си начинаещ.

Усмивката на !Ксабу стана по-широка.

— Да, учителко. Обещавам.

— Тогава изчезвай от кабинета ми и върви да учиш за изпитите. Имам работа.

Той направи лек поклон и излезе, като притвори тихо вратата зад себе си. Въздухът раздвижи дима от цигарата й. Рени наблюдаваше въртопчетата от пушек на светлината от прозореца — безсмислени, постоянно променящи се спиралки.

Тази нощ сънят се върна. !Ксабу стоеше на ръба на дълбока бездна и разглеждаше джобен часовник. Този път му бяха поникнали крака и той се разхождаше по дланта му като плосък сребърен бръмбар.

Нещо закръжи във въздуха оттатък ръба на скалата, невидимо сред мъглата, но все по-близо и по-близо. „Птица“ — помисли си тя, щом видя крилата. Не. Беше ангел. Трепкащо, синкаво видение с човешко лице.

Лицето на Стивън. Докато се носеше към нея, той я извика, ала гласът му потъна в порива на вятъра. Тя изкрещя и сепна !Ксабу, който се извърна, направи крачка назад, политна над ръба и изчезна.

Стивън погледна надолу, където беше паднал малкият мъж, после вдигна втренчен, насълзен поглед към Рени. Устните му отново се раздвижиха, думите му отново достигнаха до слуха й. Вятърът го подхвана, разтвори крилата му и го разлюля. Преди Рени да успее да помръдне, той потъна в мъглата.

ОСМА ГЛАВАДРЕД

Харесваше му как се придвижва — на бавни скокове — като леопард пред нападение. Усили звука и тътенът на барабаните заехтя отвсякъде. Чувстваше се като бог. Звукозаписът по вътрешната му система създаваше усещане за съвършенство. „Камера, камера“ — помисли си той, проследявайки жената с очи. Имаше страхотно дупе — усмихна се, докато гледаше предизвикателните й движения и за да подчертае усмивката, вмъкна тромпетово глисандо, остро и хладно като нож.

Сребристите звуци го накараха да се сети за собственото си оръжие — едноостър резец за сухожилия „Цайсинг“ — и той го измъкна и го разгледа отблизо, докато тромпетът бавно извиваше кресчендо, което го накара да се втвърди като скала.

Жената ускори крачка и се задруса надолу по стълбите към подземния паркинг. Страхотното дупе заподскача и го накара да откъсне очи от ножа. Бяла жена, богата и със стройно тяло, коса с цвета на пясък, с прилепнали по бедрата луксозни бели панталони. Не беше го забелязала, но сигурно усещаше, че я преследва — животинският й нюх на газела подушваше опасността.

Когато слезе от последното стъпало, погледна назад и за миг очите й се разшириха. Разбра. Докато се спускаше по мрачното стълбище, той усили барабаните; те тътнеха в главата му и блъскаха черепа му като боксови ръкавици — круша. Но не ускори крачка — това не подхождаше на истински художник. Пристъпваше бавно-бавно. Намали звука на препускащите барабани, за да се наслади на неизбежността на настъпващата кулминация.

Сред тътена се прокрадна друг ритъм — учестено думкане на прединфарктно сърце. Тя вече приближаваше до колата си и тършуваше за дистанционното. Приглуши зрението си, докато жената и топлината й единствени заблещукаха в тъмния гараж. Ускори ход, като възбуди музиката така, че се втурнаха повече корни, а ритъмът препусна, за да изгради кресчендо.

Леко я докосна с пръсти и шокът от съприкосновението я накара да изпищи и да изпусне чантата си. Съдържанието й се пръсна по циментовия под — дистанционното, което търсеше, скъп сингапурски комуникатор, флакони с блясък за устни като гилзи от куршуми. Топлата следа от дланта й върху разсипаната чанта вече изстиваше. Върху лицето й се боричкаха страх и враждебност — беснееше, че такъв като него си позволява да я докосне и я кара да разпилее този неин — о, така личен живот върху пода. Но щом приближи лице до нейното и разкриви уста в усмивка, страхът надделя.

— Какво искаш? — заекна тя, но гласът й заглъхна сред воя, който изпълваше черепната му кутия. — Вземи ми картата! Ето, вземи я!

Той се усмихна лениво, а кресчендото леко затихна. Ножът проблесна и допря бузата й.

— Какво иска Дред ли? Твоята плът, сладост моя. Сладката ти плът.

Когато приключи, той намали музиката до залезно диминуендо — цвъртящи звуци, подобни на щурци, ридаеща цигулка. Прекрачи мокрото петно и вдигна с гримаса кредитната й карта. Кой глупак би взел такова нещо? Само пълен идиот ще лепне белега на Каин върху собственото си чело.

Вдигна ножа и очерта с червени щрихи думата „SANG“ (кръв) върху холограмната повърхност на картата, след което я пусна до нея.

— На кого му трябва ВР, щом има РЖ? — прошепна той. — Наистина реален.

Богът погледна от високия си трон надолу към сърцето на онова, което беше Абидос, над прегънатите гърбове на хилядата си жреци, проснати пред него като хиляда водни костенурки, приличащи се край брега на Нил, покрай дима от сто хиляди кадилници и мъждукащата светлина на сто хиляди лампи. Погледът му проникна дори сред сенките на най-отдалечените кътчета в огромната му тронна зала и още по-нататък, през лабиринта от коридори, който я отделяше от Града на мъртвите, но не съзря онзи, когото диреше.

Богът нетърпеливо тропна с млата по позлатената облегалка на креслото.

Върховният жрец Този или Онзи — богът не си правеше труда да помни имената на всички свои подчинени: идваха и си отиваха като песъчинки в буря — пропълзя към подиума, върху който се възправяше златният трон, и отри лице о гранитните плочки.

— О, възлюблени на сияйния Ра, баща на Хор, господар на Двете земи — занарежда жрецът, — ти, който си господар на всички хора, ти, който караш житото да никне, който си умрял, но живееш, о, велики боже Озирис, чуй своя скромен слуга.

Богът въздъхна.

— Говори.

— О, прекрасни и сияйни, о, господарю на зеленината, този скромен твой слуга желае да ти съобщи за известен смут.

— Смут ли?! — наведе се богът напред и мъртвото му лице се надвеси толкова близо над проснатия жрец, че старикът почти се подмокри. — В моето царство?!

Жрецът заломоти:

— Двамата ти слуги Тефи и Меват — те тревожат онези, които те почитат, с недостойното си поведение. Без съмнение, ти не желаеш те да вдигат пиянски бунт в светилищата на жреците и да хвърлят в ужас горките танцьорки по такъв злочест начин. А разправят, че вършат дори и още по-зловещи неща в покоите си — сгърчи се старецът. — Казвам само онова, което говорят и други, о, кралю на Далечния запад, обични и безсмъртни Озирис! Богът се облегна назад — маската скри, че е развеселен. Колко ли време беше събирало кураж това нищожество, за да повдигне въпроса. За миг помисли да нахрани крокодилите с него, но не си спомняше дали този върховен жрец беше гражданин или просто кукла. Какъвто и да беше, не си струваше главоболията.

— Ще го обмисля — каза той и вдигна жезъла и млата.

— Озирис обича своите слуги — от най-великия до най-нищожния.

— Благословен да е нашият господар на живота и смъртта — избърбори жрецът, докато пълзеше.

На бога му беше много забавно да размишлява над недостойнствата на позата му — ако беше гражданин, отлично беше усвоил симулационните си умения. Реши, че постъпи правилно, като не го хвърли на крокодилите — някой ден можеше да се окаже полезен.

Колкото до проклетите му слуги… е, ами нали това им беше работата? Разбира се, за предпочитане с двойката проклетници да лудуват някъде другаде, а не в неговото любимо и най-сложно конструирано светилище. Нека си карат почивката в Стария Чикаго или Ксанаду. И все пак може би беше редно да приложи нещо повече от обикновено изгнание. Щом бяха замесени дебелият и тънкият, малко дисциплина нямаше да навреди.

Бронзов писък на тромпет и барабаненето на тъпан в дъното на тронната зала го откъснаха от тези мисли и го накараха да вдигне поглед. В сумрака проблясваха жълтозелени очи.

— Най-сетне — каза той и отново кръстоса символите пред гърдите си.

Онова, което пристъпи от мрака и покрай което жреците заотстъпваха като огромна река, заобиколила остров, се оказа високо почти два метра и половина. Красивото му кафяво тяло беше мускулесто, с дълги крайници и енергично, но от врата нагоре беше звяр. Главата на чакал се въртеше и наблюдаваше как жреците припкат встрани. Устните оголиха дълги бели зъби.

— Отдавна те чакам, Вестителю на смъртта — рече богът. — Много отдавна.

Анубис се отпусна дежурно на коляно и веднага се изправи.

— Имах работа.

Богът си пое дъх, за да се овладее. Имаше нужда от това създание и от особените му таланти. Не биваше да забравя това.

— Работа ли?

— Да. Това-онова.

Дългият червен език изскочи и облиза муцуната. На светлината на свещите върху белите зъби се откроиха следи от нещо, което приличаше на кървави петна. Богът смръщи лице от погнуса.

— Вечните ти необмислени занимания. Без нужда се излагаш на риск. Така не е хубаво.

— Правя каквото винаги — широките рамене помръднаха, а лъскавите очи лениво примигнаха. — Но ти ме призова и аз дойдох. Какво искаш, дядка?

— Не ме наричай така? Нагло е, пък и неточно — пое отново дълбоко дъх старият бог. Трудно беше да сдържа реакциите си към Вестителя, чието най-малко движение вонеше на опустошителна наглост. — Открих нещо много важно. Като че ли имам съперник.

Зъбите отново проблеснаха за миг.

— Искаш да го убия.

Богът се засмя абсолютно искрено.

— Ех, млади глупако! Че ако знаех кой е и можех да те насъскам срещу него, той не би бил достоен да се нарича „мой съперник“. Той или тя — изкикоти се богът.

Чакалската глава клюмна встрани като на нахокано куче.

— Тогава какво искаш от мен?

— Нищо — засега. Но скоро ще ти се наложи доста тъмни алеи да пребродиш и още повече кокали да схрускаш с тези твои здрави челюсти.

— Изглеждаш… щастлив, дядка.

Богът трепна, но го пропусна покрай ушите си.

— Да, щастлив съм. Толкова отдавна не съм бил подлаган на изпитание, толкова отдавна никой, освен най-жалките слабаци, не ми се е противопоставял. Самият факт, че някой е въстанал срещу мене и се е намесил дори в най-дребния от плановете ми, е наслада. Настъпва най-голямото от всички мои изпитания, а ако нямаше съпротива, нямаше да има и изкуство!

— Но ти нямаш представа кой е. Може да е някой… вътре в самото Братство.

— Мина ми през ума. Възможно е. Не е много вероятно, но е възможно.

Зелено-златните очи заискриха.

— Мога да открия кой е.

Мисълта да развърже ръцете на този груб звяр точно за такава деликатна задача беше забавна, но неразумна.

— Не бива. Ти не си единственият ми слуга, а аз разполагам с по-изтънчени средства за събиране на информация.

Тонът на чакала стана сприхав.

— Значи ме извика и ме накара да си зарежа работата, просто да ми кажеш, че нямаш задачи за мен?

Богът започна да се издува, обвивката на мумията му заскърца, запращя и продължи да се разраства, докато най-сетне посмъртната му маска се извиси високо над пода на тронната зала. Хилядите жреци изстенаха като сънливци, нападнати от един и същи кошмар. Чакалът отстъпи крачка назад.

— Аз те викам и ти идваш — прокънтя гласът и отекна в изрисувания таван. — Не мисли, че си незаменим, Вестителю.

Като виеше и стискаше главата си, богът чакал рухна на колене. Жреците застенаха по-силно. След като прецени, че интерлюдията е достатъчна, Озирис вдигна ръка и болезнените стонове стихнаха. Анубис се строполи задъхан на пода по корем. Мина много време, преди да се надигне на четири крака. Треперещата му глава се сведе и щръкналите уши най-после докоснаха стъпалата пред трона.

Богът възвърна нормалните си размери и огледа със задоволство превития гръб на Анубис. — Но излиза, че все пак имам задача за тебе. Всъщност тя е свързана с един от моите колеги и е от далеч по-неделикатен характер, отколкото разкриването на таен съперник. Точно в момента ти изпращат заповедите ми.

— Благодарен съм, о, господарю! — Гласът му беше така прегракнал, че думите едва се разбраха.

Пламъците на свещите лумнаха в сърцето на онова, което беше Абидос. Вестителят на смъртта беше получил поредното си пълномощие.

Дред измъкна фибровръзка от контакта и се търкулна от леглото на пода. Присвил очи от болка, той изпълзя до банята и се вкопчи в ръба на ваната, след което повърна развъждания в цистерни кебап, който изяде за обяд. Конвулсиите в стомаха му продължаваха дълго, след като го бе изпразнил. Когато престанаха, той се подпря запъхтян на стената.

Досега Стареца не беше постъпвал така. Тук — болезнено жужене, там — гаден световъртеж, но никога нищо подобно! Сякаш бяха забили шиш в едното му ухо и го бяха измъкнали през другото.

Изплю жлъчна течност в една хавлиена кърпа, после с мъка се изправи и се запрепъва към мивката, за да измие стомашните сокове от устните и брадичката си.

Отдавна никой не му беше причинявал такава болка. Струваше си да се замисли. Част от него — кривогледият хлапак, който за първи път се сблъска с официалната власт, след като трясна с чук в лицето друг шестгодишен хлапак — искаше да узнае истинското име на това дърто копеле, да го проследи до скривалището му в РЖ, да го заколи с бръснач и да одере кожата му ивица по ивица. Но друга част — възрастното създание, в което се беше превърнало това дете — се бе научила да действа по-внимателно. И двете части обаче уважаваха грубата сила. Когато някой ден стигнеше върха, щеше да действа по-същия начин. Слабите кучета стават плячка на силните кучета.

„Сляпата ярост е пречка“ — напомни си той. Който и да беше Стареца, да го вземе на мушка би било все едно да се опита да накара адът да замеря с камъни дявола. Той беше голяма клечка в Братството — доколкото знаеше Дред, — може би най-голямата. Вероятно живееше, заобиколен от въоръжени до зъби телохранители в някой от онези бронирани подземни силози, така предпочитани от шибаните богаташи, или на някой укрепен остров, като злодей от малайзийски гангстерски филм.

Усети вкуса на собствените си киселини и отново се изплю. Нужно е търпение. Засега трябва да използва яростта си само в предпазливо разпределяни дози; беше много по-лесно и разумно да върши онова, което иска Стареца. Засега. Ще дойде и денят, в който чакалът ще впие зъби в гърлото на своя господар. Търпение. Търпение.

Вдигна глава към рамката на огледалото и се вторачи в отражението си. Искаше отново да бъде чист, безжалостен, недосегаем. Отдавна никой не беше го принуждавал да се чувства по този начин, а онези, които го бяха принудили, вече бяха мъртви — до един. Само първите няколко бяха умрели бързо.

Търпение. Никакви грешки. Успокои дишането, изправи гръб и стегна все още болезнените стомашни мускули. Наведе се напред до едър план — героят го гледаше отсреща с тъмни, безизразни очи, преглътнал болката. Няма кой да го спре. Наду музиката. Завръщаше се силен.

Втренчи се за миг в сплесканата с повръщано вана, после пусна водата. Кафяв водовъртеж отми мръсотията. Това да се отреже — да падне целият епизод с ваната. Не е съществен. Няма кой да го спре.

Поне новата работа щеше да е в РЖ. Беше уморен от натруфената глупост на тези богати тъпаци, изживяващи фантазии, които бяха недостойни и за най-жалкия наемник само защото можеха да си платят. В тази задача щеше да има истински риск и щеше да се пролее истинска кръв. Това поне беше достойно за него и за специалните му умения.

Мишената обаче… Той се намръщи. Въпреки онова, което беше казал на Стареца, не беше луд, да се забърква в междуособиците на Братството. Бяха твърде непредвидими — също като онези истории, които беше гледал в мрежата в училище: крале, кралици, интриги, отрови. Но и в междуособиците има скрита полза. Нека се избиват. Това само щеше да ускори идването на деня, когато той ще направи така, че нещата да се случат. Отново изплакна устата си и после се върна в леглото.

Усети нужда от музиката си — нищо чудно, че му бяха избили балансите. Звукозаписът представяше нещата в перспектива, придвижваше разказа нататък. Поколеба се — спомни си до каква агония го бяха докарали тръбичките наскоро, но само за миг. Той се казваше Дред и името, което си бе избрал, беше също и избраната от него игра. Негова. Никакъв Старец не беше в състояние да го уплаши.

Призова музиката. Тя дойде без болка — устойчиви синкопи, тихи барабани и провлечен бас. Наложи върху тях серия сдържани акорди на орган. Злокобни, но велики. Да измисляш музика. Да планираш музика. Мелодията „Никога няма да ме хванеш“.

Дори и сега онзи подземен паркинг в центъра сигурно е фрашкан с полицаи, които вземат проби от прах, сканират, правят инфрачервени снимки и се чудят защо престъплението не се е появило на техните дистанционни циркулиращи камери. Мотаят се и разглеждат червено-белите парцали.

Горкото маце. И тя не искаше никой да докосва плътта й.

Накрая ще кажат: още един труп. Скоро щеше да се разнесе из цялата мрежа. Да не забрави да гледа новините.

Дред се облегна на голата бяла стена, докато музиката пулсираше в него. Време беше да свърши някоя работа. Извика информацията, която му беше изпратило дъртото копеле, после — няколко изображения: първо — карти, после — сканировка „Леос“ и 3D1 в синьо на местоположението на мишената. Те плуваха във въздуха пред него като райски видения на фона на бялата стена.

Всичките му стени бяха голи. На кого му трябват картини, щом сам можеш да си ги правиш?

ДЕВЕТА ГЛАВАПОЩУРЕЛИ СЕНКИ

Рени рязко извърна глава и тестовият модел — безкрайна редица от подредени като домина плочки в контрастни цветове — се разлюля. Намръщи се. Докосна една вдлъбнатина отстрани на шлема, за да увеличи налягането. Поклати глава — образът остана стабилен. Вдигна ръце и сгъна десния си показалец. Предната плочка — решетка в яркожълто — си остана на мястото; всички останали се поотдалечиха една от друга и се изтеглиха в безкрайното пространство. Сви още малко пръста и разстоянието между тях се сгъсти. Изви пръста надясно и цялата редица се завъртя — всяка плочка на част от секундата зад тази пред нея, оформяйки неонова спирала, която изчезна, след като плочките отново застинаха неподвижно.

— А сега ти — нареди тя на !Ксабу.

Той внимателно раздвижи ръце в сложна последователност от фигури, всяка, от които маркира различни точки на отдалеченост и положение спрямо сензора, прикрепен към предната част на визьора му като трето око. Безкрайната редица от цветни решетки се завъртя, присви и заусуква като избухваща вселена от квадратни звезди. Рени кимна одобрително, макар че !Ксабу не можеше да я види — единственото, което виждаше, беше тестовият модел и заобикалящият го мрак.

— Добре — каза тя. — Сега да проверим паметта ти. Отдели колкото искаш от тези плочки — но не от предните — и образувай многостен.

!Ксабу внимателно отдели подбраните плочки от редицата. Докато останалите се наместваха, за да запълнят освободените пространства, той подреди избраните от него, прегъна ги наполовина по диагонала и бързо събра съответстващите си триъгълници в кълбо с фасетки.

— Наистина напредваш — остана доволна тя.

Не че заслугата беше изцяло нейна — никога не беше обучавала по-упорит ученик от !Ксабу, а и той действително притежаваше огромни вродени способности. Много малко хора можеха да се адаптират към неестествените правила на мрежовото пространство толкова бързо и пълноценно като него.

— В такъв случай мога ли вече да го махна, Рени? — попита той. — Моля те! Цяла сутрин тренираме.

Тя махна с ръка и тестовият модел изчезна. След миг двамата стояха лице с лице един срещу друг сред 360-градусов сив океан — двама непривлекателни симове. Преглътна острата реплика, която беше на върха на езика й. Беше прав. Тя наистина отлагаше и преповтаряше подготвителните упражнения, сякаш се готвеше за някаква бойна мисия, а не за най-обикновено пътуване във Вътрешния периметър, за да посъбере информация. Не че, казано честно, за аутсайдери като тях едно пътуване във Вътрешния периметър можеше да се нарече „обикновено“. Нищо чудно да срещнат препятствия, които не биха могли да преодолеят, независимо колко добре бяха подготвени, но тя не искаше да бъде разконспирирана и изхвърлена заради някоя тъпа предотвратима грешка. Освен това, ако в Тойтаун наистина ставаше нещо незаконно и опасно и ако я усетеха, че прави издирване, това би накарало виновниците да внимават и може би дори да унищожат доказателствата, които биха могли да спасят Стивън.

— Не исках да бъда груб, Рени — вдигна загатнатите си ръце в помирителен жест симът на !Ксабу и в ъгълчетата на устата му трепна механична усмивка. — Но си мисля, че и ти ще си по-доволна, ако започнем да правим нещо.

— Сигурно си прав. Край на връзката и изход. Всичко изчезна.

Тя вдигна визьора на шлема си и отново се оказа сред строгата, но занемарена обстановка на контактната зала в политехниката. Бушменът бутна нагоре своя визьор, примигна и се усмихна.

Тя изреди наум списъка за последен път. Докато !Ксабу полагаше изпитите си — с които, както бе подочула, се беше справил с очакваната лекота, — тя успя да създаде не само двойници, за да проникнат във Вътрешния периметър, но и няколко резервни симове. Ако станеше гаф, просто щяха да смъкнат първата си самоличност като стара кожа. Но не беше никак лесно. Да създадеш фалшива самоличност в мрежата не беше по-различно от това да си създадеш такава в РЖ и в много отношения процедурата беше същата.

През последните дни Рени беше прекарала по-голяма част от времето си в обикаляне из най-затънтените зони на мрежата. Сред мрачни сокаци се спотайваха съмнителни типове, за които създаването на фалшиви самоличности си беше занаят, но в последна сметка предпочете да се справи сама. Ако разследванията й във Вътрешния периметър се натъкнеха на нещо важно, засегнатите първо щяха да се насочат към търговците на контрабандни самоличности; нито един от тях не би спестил поверителна информация, за да запази прехраната, а може би и здравето си.

И така, натъпкана с кофеин и захар, без да сваля от устата си уж неканцерогенните цигари, тя се зае да направи малко акизу, както го наричаха по-старите. Промъкна се през стотици забутани инфобанки, копирайки най-различни парчета, както намери за добре, и въвеждайки фалшиви „двойно проверени“ данни в системи с износена или достатъчно слаба защита. И успя да създаде сравнително стабилни фалшиви самоличности за двамата и, както се надяваше, достатъчно да ги подсигури, ако се случеше нещо неприятно.

Между другото успя да понаучи това-онова и за „При господин Дж.“, което беше една от причините да упражнява !Ксабу цяла сутрин. Клубът имаше доста съмнителна слава и намесата в неговите работи би могло да доведе до неприятни последици в реалния свят. Въпреки първоначалното й нетърпение, беше доволна, че !Ксабу я убеди да изчака. Всъщност дори още една седмица подготовка не би била излишна…

Пое си дъх. Достатъчно. Ако не престанеше, щеше да се превърне в един от онези маниаци, които се връщат по сто пъти, за да се уверят, че вратата е заключена.

— Добре — каза тя. — Да вървим.

Провериха за последен път съоръженията си, които висяха от тавана на системи от ремъци и макари и им позволяваха да се движат свободно във ВР, предпазваха ги да не се блъснат в истинските стени или да не се наранят при падане. Когато макарите ги издигнаха, те увиснаха един до друг сред тапицираната стая като чифт марионетки през почивния ден на някой кукловод.

— Прави, каквото ти казвам, без да задаваш излишни въпроси. Не можем да си позволим грешки — на карта е животът на моя брат. После ще ти отговоря на всички въпроси.

Рени направи последна проверка, че никоя от жиците не може да се измъкне при движението на ремъците, и пусна визьора си; изображението просветна и сивото сияние на очакващата мрежа я обкръжи.

— И помни: въпреки че личният ни канал е гарантиран от Вътрешния периметър, а не от самия клуб, влезем ли, смятай, че някой подслушва — приключи тя.

— Разбирам, Рени — отвърна бодро той, което бе изумително, тъй като вече два пъти тази сутрин му беше споменавала за подслушване.

Тя размаха ръце и потеглиха.

Тълпата, струпала се пред входа на Вътрешния периметър представляваше пъстроцветно и шумно петно. Когато многоезичната врява гръмна болезнено в ушите й, тя се сети, че в желанието си да не пропусне и най-малката подробност, която би й подсказала нещо, беше засилила входните си сензори прекомерно. Едно трепване на китката и свиване на пръста ги смъкна на поносима степен.

След дълго чакане, което така изнерви Рени, че тя заподскача на едно място от нетърпение, най-накрая се придвижиха до началото на опашката. Чиновничката беше учтива и май нямаше никакво намерение да се заяжда. Прегледа фалшивите им самоличности и попита дали причината за посещението им, посочена в тях, е валидна все още.

— Напълно. Проверявам инсталация, за която имаме оплакване.

Двойникът на Рени беше служител в голяма нигерийска компания за програми, а !Ксабу беше неин стажант — огромна компания, както бе проверила, която поддържаше абсолютно небрежен архив.

— И колко време ще ви е необходимо, господин Отепи?

Рени се смая — такава любезност! Не беше свикнала на подобна отзивчивост от бюрократите в мрежата. Огледа внимателно усмихнатия сим и се зачуди дали си няма работа с някакъв нов тип свръхусъвършенствана кукла от обслужващия персонал.

— Трудно е да се каже. Ако проблемът се окаже елементарен, мога сам да се справя, но преди това трябва да проверя отделните процедури.

— Осем часа?

Осем! Познаваше хора, които биха платили няколко хиляди кредита за такъв дълъг престой във Вътрешния периметър — всъщност, ако й останеше някакво време, след като свършат, изкушаваше се да открие някой от тях. Замисли се дали да не опита да получи още — може би тази кукла беше повредена — игрален автомат, който непрекъснато плюеше монети, — но реши да не насилва късмета си.

— Мисля, че е достатъчно.

След миг вече бяха вътре и се носеха точно над повърхността на монументалния портален площад.

— Не го осъзнаваш — обърна се тя към !Ксабу по личния им канал, — но току-що стана свидетел на чудо.

— Какво чудо?

— Бюрократична система, която върши точно онова, за което е предназначена.

Той се извърна към нея. Лека усмивка озари лицето на сима, който Рени беше избрала за посещението му.

— Т.е. да пусне вътре двама маскирани, които се преструват, че са тръгнали по законна работа?

— Никой не обича клоуните — натърти тя и излезе от канала. — Чисти сме. Можем да отидем, където си поискаме, освен в частните имения.

!Ксабу огледа площада.

— Тълпите тук изглеждат по-различни, отколкото в алеята „Ламбда“. А и постройките са по-екстравагантни.

— Защото си по-близо до центъра на силата. Хората тук правят каквото си искат, защото могат да си го позволят. — Една мисъл се завъртя в главата й като гореща черна сажда. — Хора, които винаги могат да се измъкнат безнаказано. Или поне така си мислят.

Стивън лежеше в кома, а онези, които го бяха наранили, се разхождаха на свобода. Гневът й, който нито за момент не беше стихвал напълно, отново припламна.

— Хайде да поразгледаме Тойтаун.

„Лалабай лейн“ беше далеч по-оживена от последния път, направо задръстена от виртуални тела. Изненадана, Рени дръпна !Ксабу в една странична уличка, за да разбере какво става.

Тълпата се вливаше през входа на алеята, крещеше и пееше. Приличаше на шествие. Симовете изобразяваха всевъзможни причудливи форми — свръхедри, свръхдребни, с допълнителни крайници, дори разчленени на несвързани телесни части, които се движеха като едно цяло. Някои от участниците постоянно се променяха пред очите й: огромните криле на прилеп на мършава фигура с виолетова коса се разтвориха в трепкащ сребърен воал. Мнозина променяха формите си ежесекундно — появяваха се нови крайници, изтягаха се и се свиваха във фантастични форми като кипящ восък, топнат в студена вода. „Добре дошли в Тойтаун“ — помисли си тя.

— Сякаш пристигаме тъкмо за сбирката на обществото „Йеронимус Бош“.

Повдигна бушмена на нивото на покривите, откъдето гледката беше по-добра. Някои носеха светещи знамена с думата „свобода“ или я изписваха с огнени букви над главите си. Някаква групичка дори се беше преобразила в ходещи букви, които изписваха „ден на мутацията“. Макар че повечето от симовете имаха драстичен дизайн, същевременно бяха и доста нестабилни. Някои се разпадаха в безформени плоскости и линии сякаш против волята си. Други неочаквано започваха да трептят, докато изчезнеха окончателно.

„Домашно стъкмено програмиране — реши тя. — Направи си сам.“

— Вероятно е някакъв протест — обърна се тя към !Ксабу.

— Срещу кого или какво?

Висеше във въздуха до нея — карикатура със съсредоточен израз върху схематичното лице.

— Срещу законите за преобразяване, предполагам. Но едва ли страдат кой знае колко, щом могат да си позволят да се мотаят тук — процеди тя презрително. — Богаташки дечица, които се оплакват, че родителите не им позволяват да се обличат изчанчено. Да се махаме.

Те се стрелнаха покрай процесията към отдалечения край на „Лалабай лейн“, където улиците бяха празни. Когато уличният театър изчезна от погледите им, веднага си пролича запуснатостта на квартала. Много от именията изглеждаха още по-порутени от миналия път: от двете страни на улицата се издигаха безцветни постройки, наподобяващи скелети.

Внезапен, далечен, учестен ритъм насочи вниманието им към ослепително сияние в края на улицата. На фона на мрачната околност ужасната пулсираща жизненост на „При господин Дж.“ изглеждаше още по-зловеща.

!Ксабу се вторачи в осеяния с кулички масив и гигантската хищна усмивка.

— Значи това било.

— Личния канал — тросна му се Рени. — И стой на него, освен ако не ти се наложи да отговориш на някого. Веднага щом отговориш, отново превключваш. Не се притеснявай, ако забавиш отговора — сигурна съм, че е пълно с хора, чиито рефлекси не са в ред.

Бавно се понесоха напред, без да отделят очи от проблясващата и гърчеща се фасада.

— Защо няма хора наоколо? — попита !Ксабу.

— Защото в тази част на Вътрешния периметър няма много за разглеждане. Тези, които посещават „При господин Дж.“, вероятно влизат направо. Готов ли си?

— Така мисля. А ти?

Рени се поколеба. Въпросът му й прозвуча иронично, но това не беше в стила на бушмена. Усети, че е напрегната до краен предел, нервите й щяха да се скъсат. Пое дълбоко въздух няколко пъти, за да се опита да се успокои. Озъбената уста над входа примлясна с червените си устни, сякаш нашепваше някакво обещание. „Усмивката на господин Джинго“ — така се бе наричало някога това място. Защо бяха сменили името, но бяха оставили тази отвратителна гримаса?

— Лошо място — отсече !Ксабу.

— Знам. Не го забравяй нито за секунда.

Тя разпери пръсти. След малко се озоваха в мрачно преддверие с криви огледала в златни рамки вместо стени. Щом се обърна да огледа залата, Рени усети, че латентността — краткото изоставане на действие от намерение, характерно за сложните ВР-среди, — тук беше много ниска — съвсем задоволителна имитация на реален живот. И най-малката подробност беше впечатляваща. Сами в преддверието, те не бяха само в огледалата: обкръжаваха ги хиляди пируващи призраци — фигури на мъже и жени, а някои по-скоро с животински, отколкото с човешки вид, и всички подскачаха около деформираните отражения на симовете им. Изглежда се забавляваха.

— Добре дошли в „При господин Дж.“ — каза глас на английски със странен акцент.

Нито едно от изображенията в огледалата не му съответстваше.

Рени се обърна и видя точно зад тях висок, усмихнат, елегантно облечен бял мъж. Той вдигна ръка в ръкавица и огледалата изчезнаха, тримата останаха сами и един-единствен стълб светлина, заобиколен от безкраен мрак.

— Толкова се радваме, че сте тук с нас — пропълзя гласът му по-близо, сякаш й шепнеше на ухо. — Откъде сте?

— От Лагос — отговори Рени леко задъхана. Надяваше се гласът й, понижен с една октава, за да съответства на мъжката й самоличност, да не му е прозвучал толкова пискливо, колкото й се стори на самата нея.

— Ние… много сме слушали за това място.

Мъжът се усмихна още по-широко. Направи лек поклон.

— Гордеем се със своята световна известност и се радваме да посрещнем приятели от Африка. Вие, разбира се, сте пълнолетни?

— Разбира се.

Още докато го казваше, знаеше, че дигитални пръсти опипват всяко ъгълче на фалшивата й самоличност, но не особено внимателно: опровержимост — това беше единственото нещо, нужно на подобно място.

— Развеждам приятеля си из Вътрешния периметър — никога досега не е бил тук.

— Великолепно. Довели сте го тъкмо където трябва. Добре облеченият мъж престана да ги фиксира, което означаваше, че индексите им са проверени. Той направи театрален жест с ръка и в мрака се отвори врата — правоъгълен отвор, от който кървеше задимена червена светлина. Бликнаха и звуци — силна музика, смях, втурнали се гласове.

— Приятно прекарване — кимна мъжът. — И да разкажете на приятелите си.

След което изчезна, а те се понесоха към аленото сияние.

Музиката се протегна да ги подхване като пипало на някакво огромно, ала невидимо енергийно същество.

Оглушително силна, тя напомняше подскоците на суинг-джаз от миналия век, но се прокрадваха и странни насечени и легатирани фрази, както и дискретни ритми, които шаваха под повърхността като пулса на дебнещ хищник. Беше омагьосваща: Рени усети, че си тананика още преди да успее да чуе думите, но и те не закъсняха.

Няма ужас в тоя топ — пееше някой настървено, докато оркестърът виеше и бумтеше отзад.

Залата беше зашеметяващо огромна — чудовищен, осветен в червено осмоъгълник. Колоните, разположени по ъглите му, всяка широка колкото небостъргач, се извисяваха и чезнеха високо в надвисналия сумрак; открояваха ги вертикални снопове светлина, които постепенно се събираха, за да се слеят в непрекъснати лъчи, потъващи в далечината. Високо горе те помръкваха, а сред неописуемите висини по тавана лъкатушеха искрящи фойерверки и подскачаха неспирно в мрака.

Прожектори кръстосваха задимения въздух и търкаляха яркочервени елипси по кадифените стени. Стотици сепарета се бяха проснали между колоните и изпълваха кънтящите балкони, които се извисяваха поне двайсет етажа нагоре, преди въртопите от облаци дим да ги скрият от погледа. Почти безкрайна гора от маси покриваше блестящия долен етаж, а между тях препускаха фигури в сребърни дрехи също като топчета във флипер — хиляда сервитьори и сервитьорки, две хиляди, а може и повече — и всички се движеха бързо и ловко като капчици живак.

В центъра на огромната зала оркестърът свиреше върху подвижна сцена, която искреше и се въртеше като хоризонтално виенско колело. Музикантите бяха облечени в черно-бели официални костюми, но не внушаваха никаква официалност. Фигурите им бяха гротескно мършави и двуизмерни. Докато музиката бушуваше, силуетите им се клатушкаха и издуваха като пощурели призраци; някои стигаха чак до най-високите балкони и опулваха втренчено очи. Блестящите им като надгробни плочи зъби изчаткваха срещу клиентите, които пищяха и се смееха, докато се блъскаха, за да се дръпнат на по-безопасно място.

Само певицата, кацнала в най-далечния край на въртящата се сцена в прозрачна бяла рокля, не променяше размерите си. Докато призрачните музиканти се издуваха около нея, тя сияеше като късче радий.

Захвърляй тоя трепет ти — пееше тя с дрезгав, но съблазнителен глас, а тремолото му беше като на дете, принудено да стои будно до късно и да наблюдава възрастните, които се държат все по-странно и се напиват все повече.

Плъзни се във синкоп — направо!

Колата здраво ще ни закара на купона ни…

Певицата беше самотно петно светлина сред циклопската зала и налудничаво разтягащия се оркестър, но в продължение на много време Рени не можа да отдели очи от нея. Огромните черни очи върху бледото лице придаваха на жената вид на скелет. Фонтанът от бяла коса над главата й, висок колкото половината й ръст, подхождаше на бялата рокля, която се диплеше под ръцете й, и я оприличаваше на някаква екзотична птица.

Певицата се полюшваше напред-назад, блъскана от тътнещия ритъм като гълъб сред вихър. Огромните й очи бяха притворени в нещо като екзалтация, но май не беше точно това: Рени никога не беше виждала човешко същество, което да излъчва такава безпомощност — и все пак певицата сияеше, искреше. Сякаш беше електрическа крушка, акумулирала твърде много енергия — жичката й всеки миг щеше да експлодира. Бавно, почти без желание, Рени протегна ръка към !Ксабу. Напипа дланта му и я стисна.

— Добре ли си?

— Тук… тук човек може да се побърка.

— Така е. Хайде… хайде да седнем за малко.

Тя го поведе към едно сепаре до отсрещната стена — за да стигнат дотам, в РЖ биха им трябвали няколко минути, но тук това стана за секунди. Сега всички музиканти в оркестъра пееха, пляскаха с ръце, свиркаха и блъскаха с крака по тресящата се стена. Музиката беше толкова силна, че сякаш цялата гигантска постройка щеше да рухне.

Музиката се усили, лъчите зашариха още по-бързо, кръстосвайки се едни други като шпаги при фехтовка. Разнесе се оръдеен тътен на барабани, последен експлозивен рев на духовата секция и оркестърът млъкна. Нестроен хор от дюдюкания и подвиквания огласи огромната зала.

Рени и !Ксабу едва бяха потънали в широкото кадифено канапе и пред тях изникна сервитьор, който се носеше на няколко сантиметра над пода. Беше облечен в прилепнал по тялото му смокинг в хромов цвят. Симът, изглежда, беше моделиран по образа на някое древно божество на плодородието.

— Мараба, плужеци — провлече той. — Какво ще е?

— Ние… ние не можем да ядем и да пием с тези симове — обясни Рени. — Имате ли нещо друго?

Той впери разбиращ и леко развеселен поглед в нея, щракна с пръсти и изчезна. Във въздуха зад него като фосфоресцираща следа увисна изписано със светещи букви меню.

— Има и списък „Емоции“ — учуди се !Ксабу. — „Мъка: от умерена до остра.“ „Щастие: от тихо доволство до бясна радост.“ „Удовлетворение. Нещастие. Оптимизъм, Отчаяние. Приятна изненада. Лудост…“ — той погледна Рени. — Какво е това? Какво означава?

— Можеш да говориш и по обществения канал. Никой няма да се учуди, че това е ново за тебе, а и за мен, ако става дума. Не забравяй, че сме просто двама загубеняци от Нигерия, дошли в големия виртуален град да разглеждат забележителности. — И тя превключи канала. — Предполагам, че това са симулирани усещания. Еди… искам да кажа, онзи наш познат ни каза, че предлагат усещания, за които екипировката ти не е пригодена. Или поне така твърдят.

— И какво ще правим сега? — сред огромната зала дребничкият сим на бушмена изглеждаше дори още по-дребен — направо смазан под тежестта на цялата тази шумотевица и непрестанно движение. — Ти къде искаш да отидем?

— Мисля — взря се тя в огнените букви, увиснали пред тях — завеса от думи, която не предлагаше почти никакво уединение и не гарантираше никаква защита. — Всъщност бих искала да е нещо по-тихо. Ако можем да си го позволим, искам да кажа.

Сепарето беше същото, но сега цветът му беше матовоземлист и се намираше в малка зала до тихата галерия. Сводестата врата извеждаше към голямо синьо езеро, разположено сред каменни арки.

— Красиво е — каза !Ксабу. — И се озовахме тук… просто ей така — щракна той с пръстите на сима, но не се чу никакъв звук.

— И парите също изтичат от сметката ни просто ей така. Това сигурно е единственият клуб в цялата ВР, където да наемеш някоя задна стая е по-евтино, отколкото да ти намалят звука на масата. Предполагам, че така насърчават хората да използват предлаганите услуги.

Рени се изправи. Езерото имаше хипнотизиращо въздействие. От покрития с мъх таван падаха капчици, образуваха по повърхността му кръгли вълнички, които се разширяваха и преливаха, мятайки неясни отражения върху осветените с факли стени.

— Искам да поогледам. Да видя какво има наоколо.

— Можем ли да си го позволим?

Тя превключи на личния канал.

— Сложила съм известно количество кредити в сметката на името на двойника, но не много — на даскалите не им плащат чак толкова добре. Но тук плащаме само за това, което сме поръчали. Ако само обикаляме насам-натам… е, мисля, че е редно да ни предупредят, преди да натоварят сметката ни.

Сим-лицето на !Ксабу се разтегна в усмивка.

— Мислиш, че собствениците на това място са способни на… на много неща, но не ги подозираш, че мамят клиентите си, така ли?

На Рени не й се искаше да обсъждат на какво точно са способни тези хора — дори и на личния канал.

— Започнеш ли да мамиш всеки, изхвърчаш от бизнеса. Това е факт. Дори и в онези клубове по крайбрежието на Виктория, собственост на Братството… може и да ти понадпишат малко сметката и да си имат вземане-даване с углавни престъпници и наркомани, но все пак им се налага да спазват известно приличие. — Тя се изправи и отново превключи. — Хайде, нека да поогледаме.

Щом тя и !Ксабу излязоха през арката и закрачиха по пътеката, която обикаляше езерото, под кротките води засия светлина.

— Насам — тя пристъпи напред.

— Но… — !Ксабу направи крачка след нея и спря.

— Това е илюзия. Не го забравяй. И освен, ако не са зарязали универсалната ВР-интерфейсна символика, тази светлина ни показва откъде да излезем.

Тя направи още една крачка, подвоуми се, после приклекна и се гмурна. Спускането продължи доста време. Там, в политехниката, ремъците поддържаха истинското й тяло в хоризонтално положение, затова не изпитваше физическо усещане за падане, но тук, в тихата галерия, видя как сияйната синя прозрачност се приближава към нея, после и вихрите от мехурчета около себе си, предизвикани от гмуркането. Долу в дълбините сияеше светъл кръг. Насочи се към него.

!Ксабу се озова до нея след миг. За разлика от Рени, която наподобяваше позата на гмурец — с глава напред и изпънати ръце, — той потъваше надолу прав.

— Какво… — започна той и се разсмя. — Можем да си говорим!

— Това не е вода. А онова там не са риби.

!Ксабу отново се изкикоти, когато ги обкръжи огромен облак от блещукащи силуети с трепкащи опашки и вибриращи като миниатюрни витла перки. Един от тях — люспите му бяха оцветени в ярки райета — черно, жълто и червено — заплува назад с лице към бушмена, като почти докосваше с муцуната си носа му.

— Прекрасно! — възкликна той и посегна с ръка. Рибата се врътна и се стрелна надалеч.

Изходът продължаваше да сияе, но водата наоколо изглеждаше по-тъмна. Бяха навлезли в някакъв друг пласт на езерото или по-скоро на симулацията — Рени забеляза под себе си нещо като морско дъно — скали, бял пясък и полюшващи се гори от водорасли. Дори й се стори, че мярна наподобяващ човек силует, който се спотайваше сред забулените в сенки дълбини на гората — нещо с ръце и пръсти и светли очи, но с мускулеста опашка на океански хищник. Зад плискащите звуци, които изпълваха слушалките й, се долавяше по-дълбок звук, наподобяващ пеене. Това я обезпокои и тя ускори с жест придвижването им към проблясващия изход.

Отблизо пръстенът се оказа венец от блестящи кръгове, всеки в различен цвят.

— Избери си един — подкани !Ксабу тя. Той посочи и червеният кръг засия по-силно. Равен, безполов глас измърмори в ушите им:

— Пъкъл и други долни зали.

!Ксабу я погледна. Тя кимна въпреки внезапно бодналото я в тила безпокойство. Тъкмо такова място би примамило момченца като Стивън. !Ксабу докосна отново пръстена и целият венец от кръгове пламна и тлеещо червено, после се разшири, пое ги и потече покрай тях, така че за миг се озоваха в тунел от пурпурна светлина. Когато сиянието избледня, все още са намираха под водата, но сега тя имаше по-мрачен оттенък. В първия момент Рени си помисли, че входът не е проработил.

— Там горе — посочи !Ксабу. Високо над тях беше увиснал друг кръг от светлина — този път плътен червен диск като залязващо слънце. — Така изглежда небето гледано от дълбокото.

Беше леко задъхан.

— Да вървим тогава.

За момент се зачуди какво ли знае роденият сред плитки речни делти и блата !Ксабу за дълбоките води, но отхвърли мисълта. Може пък да беше плувал в обществените басейни на Дърбан.

Заиздигаха се към червената светлина и преминаха през нови гори от водорасли. Бяха черни и трънливи валма от водни къпини, които се носеха из водата понякога напълно закриваха светещия кръг от поглед им, потапяйки ги в странен подводен сумрак. Водата беше мътна пара, раздвижвана от гейзерите, които бълбукаха от невероятното океанско дъно под тях. От входа през който влязоха, нямаше и следа, макар да беше сигурна, че ако двамата с !Ксабу тръгнат назад, неминуемо ще се появи някакъв знак, който да им сочи обратния път към езерото в тихата галерия.

Докосна едно водорасло, което приличаше на бодлива тел, и отново се удиви как тази грапава, жилава материя, създадена с помощта на ефимерни числа успява все пак да възпроизведе чрез осезателите и чрез силовите сензори за обратна връзка в ръкавицата на сим-костюма й абсолютно внушение за осезаемост.

!Ксабу се протегна, сграбчи ръката й и рязко я дръпна.

— Виж!

В гласа му се долавяше истинска паника. Тя погледна надолу и проследи накъде сочи пръстът му.

Нещо огромно и черно се движеше сред забулените в пара дълбини. Рени едва различи гладък гръб и странно издължена глава, сякаш прекалено голяма за това тяло. То се плъзгаше по скалистото дъно близо до мястото, през което бяха влезли. Съществото приличаше на кръстоска между акула и крокодил, но беше значително по-голямо и от двете. Дългото цилиндрично тяло чезнеше в дрезгавината на десетина метра зад душещата муцуна.

— Души следите ни!

Тя хвана ръката на !Ксабу и я стисна.

— То не е истинско! — напомни му тя с твърд глас, въпреки че нейното собствено сърце биеше с все сила.

Нещото беше спряло да души около гейзерите и беше започнало да се издига лениво нагоре; обикаляше по спирала и в момента се бе скрило от погледите им. Тя превключи на личния канал.

— !Ксабу! Усещаш ли ръката ми? Това е истинската ми ръка под ръкавицата. Телата ни се намират в контактната зала в политехниката. Не го забравяй.

Симът на !Ксабу беше стиснал силно очи. Рени беше виждала това и преди — едно ужасяващо изживяване във висококачествена симулация можеше да бъде също толкова потресаващо, колкото и в реалния живот. Продължи да стиска здраво ръката на приятеля си и ускори издигането им.

Нещо огромно като влак на ужасите се стрелна светкавично там, където бяха само преди секунда. Сърцето й спря. За миг мярна зейнала паст, пълна със зъби, и блеснало око колкото главата й, след което тъмното лъскаво тяло се заизнизва безкрайно под тях. Ускори още повече движението им нагоре и се упрекна, че върши точно онова, за което беше предупредила !Ксабу — действаше според логиката на РЖ. „Просто изскочи навън, глупачка такава! Това тук не е вода и няма нужда да плуваш. Симулация или не, наистина ли искаш да разбереш какво става, когато онова нещо хване някого?“ Тя махна със свободната си ръка и червеният диск внезапно порасна — сякаш се стовари отгоре им. Само след миг те се мятаха върху повърхността на просторно развълнувано езеро сред хаос от пара и ален дъжд. Все още под въздействието на току-що преживяното !Ксабу размахваше и блъскаше с ръце, като се опитваше да се задържи на повърхността, макар че в момента го крепеше Рени, а не собствените му движения. Огромна лъскава гърбица разцепи повърхността и бързо се насочи към тях. Рени отново сграбчи ръката на !Ксабу и мигновено ги прехвърли на брега на езерото, отдалечен на двеста метра.

Но бряг нямаше. Осветената от алени отблясъци вода се блъскаше в черни базалтови стени и се стичаше на огромни съскащи и кипящи талази нагоре, към осеяния със сталактити свод, преди отново да се спусне надолу като неспирен, изпускащ пара дъжд. Почти заслепени, Рени и !Ксабу застинаха неподвижни на ръба на езерото, блъскани с все сила в болезнено добре симулираните камъни.

Гърбицата отново изникна над вълните и продължи да се издига, докато най-накрая над кълбящата се пара изскочи главата, започна да се клати насам-натам и да търси плячката си. Рени замря вцепенена. Онова, което бе взела за гигантско тяло, беше само шията на чудовището.

Главата се приближи и изхвърли вода като воден екскаватор. „Левиатан“ — помисли си тя, припомняйки си как майка й й чете Библията и за миг я обзе суеверен страх. После този страх бе последван от вълна на истерична радост при мисълта, че едно просто ВР-забавление би могло да я изненада толкова силно. Смехът й замря, когато дланите на !Ксабу се вкопчиха в раменете и врата й. Приятелят й се бе паникьосал.

— Това не е наистина! — изкрещя тя, за да надвика рева на кипящите води и клокочещото хриптене на приближаващия се звяр, но бушменът беше в лапите на собствения си ужас и не я чу. Огромната паст зина и надвисна сред плискащия дъжд. Рени се замисли дали да не дръпне шалтера на цялата експедиция, но все още не бяха, разбрали нищо. Макар и да изглеждаше толкова страшно, за хлапета като Стивън това беше просто увеселителна разходка — каквото и да го бе поразило, едва ли беше толкова очебийно.

Изтичащите нагоре порои обливаха стените на огромната пещера, но на десетина места през водните талази просветваше алена светлина, като че ли зад тях имаше открити пространства. Рени избра произволно едно от тях и се понесоха натам тъкмо когато звярът стрелна глава надолу и челюстите му изщракаха в опразненото от тях място, където плуваха допреди миг.

Докато се носеха към светлото петно, Рени забеляза, че стените на пещерата бяха облицовани с човешки тела със зинали усти, които бавно се гърчеха под разпенените води, сякаш отчасти погълнати от камъка. През потоците се протягаха пръсти и се опитваха да я сграбчат. Издигащата се към свода вода се пенеше покрай протегнатите ръце и се втурваше нагоре като нанизи от плаващи рубини.

Рени и !Ксабу пресякоха една водна завеса и паднаха върху покрит с каменни плочки път, а разочарованият рев на Левиатан разтресе стените.

— Пъкъл — обади се Рени. — Играят се на игрички, това е. Би трябвало да прилича на ад…

!Ксабу все още трепереше — тя усещаше как рамото му се тресеше под дланта й, — но беше спрял да се мята. Лицето на сима му не можеше да изрази онова, което се досещаше, че става с него.

— Срам ме е — каза той най-после. — Държах се недостойно.

— Глупости! — умишлено го прекъсна веднага тя. — Дори аз се уплаших, а с това си изкарвам хляба!

Което не беше съвсем вярно — почти нито една от ВР-средите, които посещаваше често, не предлагаше точно такива атракции, — но не искаше да скърши самочувствието на малкия мъж.

— Превключи на другия канал. Това нещо ти дава известна представа с каква мощ за програмиране и възпроизвеждане разполагат тук, нали?

Не беше обаче толкова лесно да го успокоиш.

— Не можах да се спра, затова ме е срам. Знаех, че не е истински, Рени — не мога да забравя толкова лесно това, на което си ме научила. Но когато бях малък, ме нападна един крокодил, а друг нападна братовчед ми. Аз се измъкнах, защото не ме беше захапал здраво — още имам белези по рамото и ръката, — но братовчед ми нямаше този късмет. Когато след няколко дена откриха и убиха онзи крокодил, го намерихме в корема му наполовина смлян и бял като мляко.

Рени потрепера.

— Не се обвинявай. Боже мили, да беше ми го казал, преди да те помъкна със себе си към езерото. Точно в такива случаи ВР може да причини пакост, никой не го оспорва — там, където се докосва до фобии и детски страхове. Но тъй като е контролирана среда, използва се и за лечение на такива страхове.

— Не се чувствам излекуван — отвърна отпаднало !Ксабу.

— Не съм изненадана — стисна отново ръката му тя и се изправи на крака. Мускулите я боляха — просто от напрежението, предположи тя. И от ударите, които !Ксабу неволно й бе нанесъл. — Хайде. Изгубихме вече цял час, а още почти нищо не сме видели.

— Къде сме? — той също се надигна и се изправи, но спря, поразен от внезапна мисъл. — По същия път ли трябва да минем на излизане?

Рени се разсмя.

— Най-вероятно, не. Ако става въпрос, можем да се изключим директно, когато си поискаме. Просто трябва да подадеш команда „изход“, нали си спомняш?

— Вече си спомням.

Коридорът беше проектиран така, че да продължи мотива на кипящото езеро. Стените бяха от същата черна вулканична скала, груба на пипане и мрачна на вид. Червена светлина, чийто източник не се виждаше, заливаше всичко.

— Можем, да се мотаем безцелно — предложи тя — или да приложим малко до-научен подход.

За момент спря, но не забеляза нищо, което да й подсказва какво да предприеме.

— Опции — изрече силно и отчетливо тя.

На стената до тях се появи плетеница от огнени линии. Разгледа предложенията — много от които бяха отблъскващи и вулгарни — и избра едно от най-неутралните.

— Стълбище.

Коридорът се залюля и се стече пред тях като вода по канал.

Стояха на площадка насред широко извито стълбище, което се простираше нагоре и надолу. Всяко стъпало беше масивна плоча от лъскав черен камък. Само за миг бяха сами, след което въздухът потрепна и ги обкръжиха бледи силуети.

— Според моите прадеди… — задъха се !Ксабу. Стотици призрачни фигури изпълниха стълбището — някои се влачеха уморено, мнозина мъкнеха тежки чували или никакъв друг товар. Други, по-безплътни, се носеха над стъпалата като парцалива мъгла. Рени забеляза всевъзможни костюми от всякакви култури и долови вавилонски шепот на различни езици, сякаш сенките представяха в напречен разрез човешката история. Направи жест, за да усили звука, но така и не успя да схване нищо.

— Още изгубени души — обади се тя. — Чудя се дали някой не се опитва да ни изпрати съобщение. — „О, вий, кои пристъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете“, или нещо подобно.

!Ксабу изпита притеснение, докато наблюдаваше една красива азиатка да прелита, внимателно стиснала разплаканото си лице между чуканчетата на китките си.

— А сега какво ще правим? — попита той.

— Ще слезем надолу — каза тя, сякаш се разбираше от само себе си. — Преди да излезеш, трябва да слезеш надолу — с тези неща винаги е така.

— А! — обърна се към нея !Ксабу и лицето на сима му се разтегли във внезапна усмивка. — Не е лесно да стигнеш до подобна мъдрост, Рени. Впечатлен съм.

Тя се взря в него за миг. Имаше предвид безкрайните игри на затвори, които беше играла като хлапе в мрежата, но не беше сигурна какво искаше да каже той.

— Хайде тогава.

Отначало тя се зачуди дали няма да им окажат някаква съпротива или дали няма да има някакъв сценарий за разиграване, но духовете по стълбата само се отдръпваха от двете им страни, мърморейки като каканижещи гълъби. Един от тях — съсухрен старец само по набедрена препаска — остана неподвижен насред стълбището, като се тресеше безмълвно от смях или плач. Рени се опита да го заобиколи, но той направи конвулсивно движение и се блъсна в лакътя й, при което се разпадна на струйки дим и после отново възвърна формата си малко по-нагоре по стълбите — все така превит и все така разтърсван от спазми.

Вървяха почти половин час, заобиколени единствено от симулациите на мъртвите, ненамерили покой. Стълбището сякаш нямаше край и Рени тъкмо се замисли дали да не изберат някоя от вратите, които извеждаха от всяка площадка, когато през страдалческото дърдорене на призраците дочу глас:

— …като кучка… Диша тежко, ръмжи, по устните й избива пяна — ще видиш!

Забележката беше последвана от дрезгав хоров смях. Рени и !Ксабу се спуснаха по-надолу. На площадката пред тях стояха четирима мъже — съвсем реални или поне такива в сравнение със заобикалящите ги фантоми. Трима от тях бяха тъмнокожи, тъмнокоси полубогове, високи и почти невъобразимо красиви. Четвъртият не беше толкова висок, но бе чудовищно масивен, сякаш някой беше облякъл хипопотам в бял костюм и му бе сложил кръгла, плешива човешка глава.

Макар да беше с гръб към тях и да се приближаваха безшумно, дебелият моментално се обърна. Рени усети почти физически как малките му светли очички се плъзнаха по нея — като няколко бодвания с пръст.

— А, здравейте. Забавлявате ли се, господа? — гласът му беше произведение на гений, плътен маслен тембър като на виола да гамба.

— Да, благодаря — не пускаше рамото на !Ксабу тя.

— За първи път ли сте в световноизвестния клуб „При господин Дж.“? — попита дебелият. — Елате, сигурен съм, че е така — няма от какво да се срамувате. Трябва да дойдете с нас, защото аз познавам всички входове и изходи на това странно и прекрасно място. Аз съм Стримбело.

И той докосна с върха на облата си челюст гръдната си кост в незабележим поклон; провисналите му брадички се сплескаха и се издуха като хриле.

— Радвам се да се запознаем — отговори Рени. — Аз съм господин Отепи, а това е деловият ми партньор господин Уонде.

— От Африка сте, така ли? Великолепно, великолепно! — ухили се Стримбело, като че ли Африка беше някой хитър фокус, който те двамата с !Ксабу току-що бяха изпълнили. — Тези мои приятели тук — ех, това се казва ден за нови запознанства! — са от Индийския субконтинент. Или по-точно — от Мадрас. Моля, нека ви представя на братя Павамана.

Тримата му спътници кимнаха леко. Те всъщност бяха тризнаци, или поне симовете им бяха почти еднакви. За тези красиви ВР-тела бяха похарчени доста пари. Рени реши, че това вероятно е свръхкомпенсация — в РЖ братята Павамана без съмнение бяха целите в белези от дребна шарка и с хлътнали гърди.

— Радвам се да се запознаем — каза тя и !Ксабу го повтори като ехо след нея.

— Тъкмо бях повел тези чудесни приятели към някои избрани атракции на пъкъла. — Понижи глас Стримбело и намигна — държеше се като същински клоун. — Бихте ли желали да ни придружите?

Рени изведнъж си спомни, че Стивън бе споменал за някакъв дебелак. Пулсът й подскочи. Нима бе възможно — толкова бързо, толкова лесно? Но ако й се предоставяше възможност, то ги дебнеше и опасност.

— Много сте любезен.

Двамата с !Ксабу се спогледаха, когато тръгнаха след групата. Рени вдигна пръст към устните си, за да го предупреди да не казва нищо, дори и по личния им канал. Ако този човек беше част от вътрешния кръг на „При господин Дж.“, би било безразсъдство да подценява способностите му дори и за миг.

Докато се носеха над огромното стълбище — Стримбело, изглежда, не проявяваше склонност към аривистични занимания като ходенето, дебелакът ги забавляваше с истории за различни призраци или за хората, които тези призраци представляваха. Един от тях, франкски рицар от Кръстоносните походи, бил произведен в рогоносец по възхитително коварен начин — дори Рени и !Ксабу не се сдържаха и се разсмяха. Без да променя тона си, Стримбело разказа какво се е случило по-нататък и посочи двете безръки и безкраки фигури, които се гърчеха по стъпалата на няколко крачки зад фантома в доспехи.

На Рени й прилоша.

Дебелият вдигна огромните си ръце с дланите нагоре. Цялата компания изведнъж се издигна над стълбището и зави покрай пещерната стена, която внезапно изчезна. Висяха над огромна бездна, над кладенец, дълбок цели километри. Стълбището се виеше покрай стените му и се губеше в мътното червено сияние под тях.

— Много е бавно — обади се Стримбело. — А имам да ви показвам толкова много неща.

Направи жест и полетяха надолу. Рени усети, че стомахът й се свива застрашително — технологията беше добра, но май не чак толкова? Омотана в ремъците и възприемаща всичко през сензорите на своя нискоразреден сим, тя не би трябвало да чувства това шеметно спускане по толкова… физиологичен начин.

До нея !Ксабу беше разперил ръце сякаш за да забави пропадането. Изглеждаше малко напрегнат, но беше стиснал зъби решително и това накара Рени да се почувства малко по-добре. Малкият човек се държеше.

— Естествено, ще се приземим съвършено безопасно. — Кръглата глава на Стримбело мигаше като електрическа крушка, докато прелитаха покрай редуващите се пластове от светлина и мрак. — Надявам се, че не ви звучи покровителствено, господин… Отепи. Може би и преди сте се наслаждавали на подобни виртуални преживявания.

— Нищо подобно не съм преживявал — честно си призна Рени.

Падането приключи, макар че продължаваха да висят във въздуха над бездънната бездна на кладенеца. Стримбело замахна заповеднически, те се плъзнаха през нищото и кацнаха на едно от нивата, обкръжаващи ямата като театрални балкони. Братята Павамана се ухилиха и взеха да сочат минувачите. Устните им мърдаха беззвучно, тъй като разговаряха по собствения си канал.

По цялото протежение на виещото се фоайе имаше отворени врати, от които се изливаха шум, цветове и говор на многобройни гласове на многобройни езици, смях, писъци и неясни ритмични песнопения. Най-разнообразни симове — предимно мъжки, не пропусна да забележи Рени, подозирайки, че малкото женски симове бяха част от предлаганото забавление, — непрекъснато влизаха и излизаха през вратите или се отправяха по пътеките, които се разклоняваха радиално от централния кладенец. Някои се бяха въплътили в красиви тела като на братята Павамана, но повечето носеха само най-основните форми: дребни, сиви и почти без лица, те щъкаха сред великолепните си събратя като жалки низвергнати грешници.

Стримбело внезапно я хвана за ръката. Огромната му длан се отпечата толкова мощно върху осезателите й, че тя трепна.

— Елате, елате — подкани я той. — Време е да видите нещо от онова, заради което сте дошли. Може би жълтата стая?

— О, да — обади се един от братята Павамана. Другите двама закимаха възторжено. — Много са ни разказвали за това място.

— Заслужава известността си — каза дебелакът. Обърна се към Рени и !Ксабу — лицето на сима му великолепно изразяваше насмешка. — А вие няма защо да се притеснявате за разходите, мои нови приятели. Тук ме познават добре — сметката ми е тлъста. Нали? Нали идвате?

Рени се поколеба, после кимна.

— Така да бъде.

Стримбело махна с ръка и алеята сякаш се завъртя около тях. След малко се озоваха в дълга, ниска зала, осветена в различни неприятни нюанси на охра и киселолимонено. Пулсираща музика изпълни ушите на Рени — монотонен тътен на ударни инструменти. Дебелакът все още държеше здраво ръката й: наложи се да употреби усилия, за да се обърне и да погледне към !Ксабу. Приятелят й беше зад братята Павамана и се озърташе из претъпканото помещение.

Същата сбирщина от високо и нискоразредни симове беше насядала около масите в жълтата стая, надаваше възторжени крясъци към сцената, разположена в единия край на залата, и блъскаше с юмруци, от което виртуалната посуда се търкаляше и разбиваше върху пода. Жълтеникавата светлина придаваше на лицата им трескав вид. Жена — или нещо, което приличаше на жена, напомни си Рени — изпълняваше на сцената стриптийз, като се подрусваше в такт с препускащата музика. Рени малко се поуспокои, като видя нещо толкова старомодно в своята мила непристойност, докато не разбра, че онова, което жената съблича, не бяха дрехи, а кожа. Балетна пачка от прозрачна, тънка като хартия и на червени петна плът вече висеше около бедрата й. Най-отвратителен от всичко беше видът на примирено отчаяние върху отпуснатото лице на жената — не, на сима, напомни си Рени.

Неспособна да издържи гледката, Рени пак се озърна за !Ксабу. Успя да види върха на главата му зад братята Павамана, които се клатушкаха и ръгаха един друг в ребрата като недодялани изпълнители на фарсове. Хвърли бегъл поглед към сцената, но потресаващата изпълнителка сега разкриваше първите пластове мускули на стомаха си, така че Рени заразглежда тълпата. Това ни най-малко не облекчи обхваналото я чувство на клаустрофобия и безпокойство: върху всички симулоидни лица се виждаха бездушно опулени очи и широко зейнали усти. Това наистина си беше пъкълът.

Някакво движение встрани от нея привлече вниманието й. Помисли, че Стримбело я наблюдава, но когато се обърна, той изглеждаше погълнат от представлението. Кимаше одобрително с глава, а тънка усмивка опъваше ъгълчетата на много голямата уста. Дали не подозираше, че тя и !Ксабу не са тези, за които се представят? Но как би могъл? Не бяха направили нищо необичайно, а и тя беше положила толкова старания над техните двойници. Но каквото и да си мислеше за тях, той я притесняваше доста силно. Който или каквото и да се криеше зад тези малки, остри очи, то беше много опасен враг.

Пулсиращата музика секна. Рени се обърна към сцената тъкмо когато воят на тромпетите обяви оттеглянето на стриптизьорката. Нестройни ръкопляскания я последваха, докато тя куцукаше към дъното на сцената, влачейки като шлейф след себе си дрипава, блещукаща плът. Буботенето на оркестъра обяви следващия номер.

Стримбело наведе огромната си глава.

— Разбирате ли френски, господин Отепи? Мммм? Това бихте го нарекли „La specialite de la maison“ — най-забележителната атракция на жълтата стая. — Той отново сграбчи с едрата си длан ръката й и леко я разтърси. — Вие сте пълнолетен, нали така? — Изведнъж се разсмя и разкри големи, плоски зъби. — Разбира се, че сте! Малка шегичка!

Леко паникьосана, Рени потърси !Ксабу — трябваше да помислят по-скоро да се измъкнат от този мъж, — но приятелят й беше скрит зад тримата Павамана, които се бяха облегнали по един и същи начин напред и наблюдаваха възхитено сцената с фалшивите си лица.

Оркестърът засвири маршова мелодия и на сцената излезе група хора — всички с изключение на един облечени в тъмни роби със спуснати качулки. Изключението без качулка, с изненада установи Рени, беше бледата певица от салона. Или не беше? Лицето и особено огромните очи на преследвано животно изглеждаха същите, но косата на тази представляваше огромен къдрав кестеняв водопад, а и самата тя изглеждаше по-висока и с по-дълги крака.

Преди да разбере, няколко от закачулените фигури пристъпиха напред и сграбчиха бледата жена, която не се противопостави. Музиката сякаш потръпна и под приглушените акорди започна да нараства усилващ се ритъм. Сцената се издължи като изплезен език. Стените и масите, и дори посетителите промениха положението си и полетяха около жената и придружителите й, докато обгърнаха странната сцена от всички страни като операционна зала. Киселият блясък помръкна и всичко потъна в сумрак, а бледото като кост лице на жената остана единственият източник на светлина. След това робата й беше разкъсана и бялото й тяло бликна като внезапен пламък.

Рени рязко пое въздух. От всички страни я обгръщаше все по-учестено и остро дишане. Младата жена далеч не олицетворяваше идеала за женска красота на мъжете, събрани на това място; дългите й, крехки крака, деликатният й гръден кош и малките гърди с бледоморави зърна й предаваха вид на току-що напуснала юношеството девойка.

Момичето най-после вдигна тъмните си очи и погледна към публиката. Върху лицето й се четяха укор и страх, но зад тях се прокрадваше още нещо, някакво отвращение — почти предизвикателство. Някой й извика на език, който Рени не разбра. Съвсем близо зад нея друг клиент се изкикоти. Без каквото и да е физическо усилие закачулените фигури сграбчиха четирите крайника на момичето и я вдигнаха от пода. Тя се замята между тях, разпъвано бледо сияние — нещо чисто, което трябваше да бъде белязано или прекроено. Музиката стихна до ниско, изчакващо пианисимо.

Една от тъмните фигури изви ръката на момичето. Тя се сгърчи и под прозрачната й кожа внезапно изпъкнаха матовотъмни вени и кичури сухожилия, но не издаде звук. Продължи да извива и дърпа ръката й. Нещо изхрущя, сякаш се скъса, и момичето най-сетне извика — задавено, измъчено хлипане. Рени се извърна, стомахът й се сви.

„Това са само картини — повтаряше си тя. — Нереални. Нереални.“

Всички се бяха изпружили напред, опънали шии да виждат по-добре. Крещяха с пресипнали гласове; Рени почти усети колективното умопомрачение, което се излъчваше от зрителите и изпълваше залата с отровни изпарения. На сцената ставаха още неща, още движения, още задъхани викове. Не искаше да гледа. Братята от Мадрас потриваха нагоре-надолу ръце по внушителните си мускулести бедра. Стримбело, седнал точно до Рени, наблюдаваше това, което става, с тънката си неподвижна усмивка.

Нямаше край. Рени се бе вторачила в пода и едва се въздържаше да не изкрещи и да побегне. Тези хора бяха животни — не, по-лоши от животни — кое диво създание би могло да извърши нещо толкова отвратително? Трябваше да хване !Ксабу и да се махнат. Това не би могло да разкрие измамата им — сигурно не всички посетители на противно място като това искаха да гледат такива неща? Започна да се изправя, но едрата ръка на Стримбело тежко падна върху крака й и я натисна обратно.

— Не бива да си тръгвате. — Ръмженето му като че ли щеше да разкъса тьпанчето й. — Гледайте, ще има много да разказвате, като се върнете вкъщи.

Той протегна другата си ръка и изви брадичката й към сцената.

Белите крайници на момичето бяха извити под няколко невероятни ъгъла. Единият крак беше разтегнат като парче карамел. Тълпата вече ревеше, така че заглушаваше писъците на момичето, чиято глава се мяташе конвулсивно насам-натам, а устата се отваряше и затваряше.

Една от закачулените фигури измъкна нещо дълго, остро и блестящо. Воят на публиката взе друг тон — глутница кучета, сгащили нещо изтощено в ъгъла, лаещи, предвкусвайки убийството.

Рени се опита да се измъкне от неумолимата хватка на Стримбело. Парче от нещо влажно и блестящо прелетя покрай нея и се изви в дъга към потъналите в сянка места. Някой зад нея го хвана и го повдигна към лишеното си от изражение сим-лице. Отърка го в страните си, сякаш украсяваше церемониална маска, и после го пъхна в идиотската си уста.

Стомахът й отново се сви. Рени усети в устата си кисел вкус. Опита се да отвърне поглед, но навсякъде около нея протягаха ръце, за да докопат някое запратено от сцената парче. Ужасена, чуваше писъците на момичето дори над лаещата тълпа.

Повече не можеше да издържи — щеше да полудее, ако остане. Ако виртуален обект можеше да гори, то това място трябва да бъде изгорено до мрачните си основи.

Протегна ръка към !Ксабу и положи неистови усилия да привлече вниманието му.

Малкият мъж беше изчезнал. Мястото, което заемаше зад братята Павамана, беше празно.

— Приятелят ми! — опита се да се отскубне от Стримбело тя, който невъзмутимо гледаше към сцената. — Приятелят ми е изчезнал!

— Няма значение — отвърна Стримбело. — Ще намери нещо, което повече ще му хареса.

— Тогава е глупак — изкикоти се един от братята Павамана като умопомрачен. По страните му симулирана кръв блестеше като ружа по лицето на дърта куртизанка. — Няма да намери нищо като жълтата стая.

— Пуснете ме! Трябва да го открия!

Дебелият се обърна, за да я погледне, усмихнат още по-широко.

— Никъде няма да ходиш, приятелю. Отлично знам кой си. Никъде няма да ходиш.

Залата сякаш се огъна. Тъмните му очи я държаха — малки дупки, зад които можеше да се види нещо ужасно. Сърцето й думкаше така, както не беше думкало дори в езерото на Левиатан. За малко да се изключи, но си спомни за !Ксабу. Може би го бяха хванали по начина, по който бяха хванали и Стивън. Ако се измъкне от системата, може да го открие в същия мъртвешки транс, в който се намира брат й. Той беше невинен — също като Стивън. Не можеше да го изостави.

— Пусни ме, копеле! — извика тя. Хватката на Стримбело не се разхлаби. Дръпна я към себе си и я повлече към широкия си скут.

— Наслаждавайте се на представлението, добри ми господине — каза той. — А после ще видите още — още много неща.

Тълпата нададе оглушителен рев, но Рени изобщо не помисли за командата за намаляване на звука. Нещо в дебелака парализира всичките й мисли, беше в лапите на сляпа паника. Направи серия от жестове, които не доведоха до нищо, после изкопа една команда, която не беше използвала от детските си дни, разпери до болка пръсти и наведе глава.

За миг цялата жълта стая сякаш замръзна около нея. След още един миг, когато залата отново оживя, Рени се беше отдалечила на няколко стъпки от Стримбело и беше сама на пода пред сцената. Той се изправи с израз на лека изненада върху едрите черти и се протегна към нея. Рени светкавично се измъкна от жълтата стая и се озова на алеята.

Дори бездънният кладенец беше нормална гледка в сравнение с онова, което бе оставила зад гърба си, но малкият сим на бушмена не се виждаше никъде. Стримбело щеше да се появи всеки момент.

— !Ксабу! — извика тя по личния канал. След това усили звука и извика пак: — !Ксабу! Къде си?

Отговор не последва. Малкият мъж беше изчезнал.