Градът на златната сянка

ПЪРВА ГЛАВАСЪНЯТ НА НЯКОЙ ДРУГ

Тя дълго лежа по гръб, втренчена в трескавата зеленина на дърветата и в проблясващите тук-таме многоцветни пламъчета, в които най-накрая разпозна пеперуди. Там, където можеше да види небето през плетеницата от листа, то беше смайващо синьо и дълбоко. Но тя не си спомняше нито коя е, нито къде е, нито защо лежи по гръб, лишена от всякакви познания.

Най-накрая, докато лениво следеше една зелена птичка, която настойчиво свиркаше от зелена клонка над нея, изплува някакъв спомен. Имаше някаква сянка, над нея — някаква студена ръка. Мрак, ужасен мрак. Въпреки влажния топъл въздух и силното слънце зад филтъра от листа тя потръпна.

„Загубила съм някого — хрумна й изведнъж. Усещаше празнината там, където трябваше да бъде този човек. — Някого, когото обичам, но вече го няма.“ В мислите й се мярна незавършена картина — дребничко телце, слабо лице с кафява кожа и светнали очи.

„Брат ли? — зачуди се тя. — Или син? Приятел или любим?“ Знаеше всички тези думи, ала не би могла да каже какво означава всяка от тях.

Надигна се. Вятърът въздишаше дълго и протяжно сред дърветата и тези въздишки я заобикаляха като самите дървета — от всички страни. Къде ли беше попаднала?

След това дочу някаква дума — тя погъделичка мислите й като кашлица, която се надига в гърлото. Отначало беше само звук, но в ума си чуваше как някаква жена я произнася — остър звук, звук, предназначен да привлече вниманието й: „Ирене! Ирене! Ирене! — Гласът беше на майка й и звучеше в паметта й като стар запис. — Ирене, веднага остави това. Момиче, понякога просто ми писва от тебе. Ирене. Ирене Сулавейо. Да, Рени, на тебе говоря!“

Рени.

И заедно с името й я връхлетя и всичко останало — гневните упреци на баща й и сладкото личице на Стивън отпуснато в безкраен сън, Пайнтаун, разрушената лаборатория на доктор Ван Блийк. И после — чернилка! — ужасният мрак и беззвучните писъци на стария Синкх.

!Ксабу!

— !Ксабу?

Отговор не последва, само зелената птичка продължаваше да си свирука. Опита се да го извика по-силно после си спомни за Мартин и повика и нея.

„Но това е глупост. Тя не е тук — тя е във Франция, тя знае къде е.“ А това наоколо определено не беше Франция, нито пък беше военната база под планината. Това беше… някъде другаде.

„Къде съм, за Бога?“

— !Ксабу! !Ксабу, чуваш ли ме?

Яркоцветната джунгла погълна гласа й; той замря почти без ехо. Рени се изправи. Краката й трепереха. Екпериментът явно се беше провалил по някакъв ужасен начин, но как беше стигнала до тук? Мястото, където се намираше, изобщо не приличаше на планинската верига Дракенсберг — изглеждаше като местност някъде на север, като дъждовните гори в Западноафриканската федерация.

В ума й припламна една мисъл — невъзможна мисъл.

„Не може да бъде…“

Вдигна ръка и докосна лицето си. Там имаше нещо невидимо, което въпреки това имаше форма плътност под пръстите й; нещо, което я покриваше до очите й, макар зеленият свят наоколо да беше доказателство, че нищо не пречи на зрението й…

Освен, ако нищо тук не беше реално…

Зави й се свят. Бавно се отпусна на колене, после седна. Земята под нея беше плътна и мека, топла и със свой собствен цикъл на живот — усещаше го! Усещаше назъбения край на паднало листо до ръката си. Това беше невъзможна мисъл — но и това място беше невъзможно. Светът около нея беше твърде реален. Затвори очи, след това ги отвори. Джунглата не изчезна. Разрида се от безпомощност.

„Невъзможно е. — Тя вървя половин час, провираше се през гъстата растителност. — Такова качество на детайла — и се простира на цели километри! И изобщо не е латентно! Не може да бъде!“

Покрай нея прожужа някакво насекомо. Рени замахна и усети как малкото телце се удари в юмрука й и отскочи. След миг ярката буболечка с крилца полетя отново и се отдалечи на зигзаг във въздуха.

„Никаква различима латентност — дори и при тази степен на сложност. Какво каза Сингх — трилиони и трилиони инструкции на секунда? Никога не съм и чувала за нещо подобно.“ Изведнъж осъзна защо златният град изглеждаше така. При такова равнище на технологията всичко беше възможно.

— !Ксабу! — изкрещя отново. — Мартин! Ало! — и после малко по-тихо: — Джеремая? Линията работи ли още? Чуваш ли ме? Джеремая?

Никой не й отговори — само птичките.

И сега какво? Ако наистина се намираше в мрежата, наречена Адърланд, и ако тя беше толкова голяма, както твърдеше Сингх, можеше да се е озовала на такова, ужасяващо голямо разстояние от всичко, което би могло да й свърши работа, колкото човек в Антарктида — от египетско кафене. Откъде смяташе да започне Сингх?

За миг я овладя пълна безнадеждност. Замисли се дали да не се изключи, но след съвсем кратък размисъл отхвърли тази идея. Сингх беше умрял в този… мрак (повече не смееше да мисли за това), за да ги доведе тук.

Щеше да бъде подло предателство да не продължи нататък. Но накъде да продължи?

Премина през бърз набор от последователни команди — безрезултатно. Като че ли нищо от стандартния ВРконтрол не действаше тук или пък съществуваха достъпи, необходими на потребителите, за да манипулират околната среда, с които тя просто не разполагаше.

„Някакви хора са похарчили невъобразимо количество пари и време, за да си построят свят. Може би обичат да си играят на богове — може би на никой друг не му трябва нищо друго, ако посети това място и получи онова, което получават те.“

Рени вдигна поглед. Сенките на дърветата се бяха проснали под нов ъгъл, а небето сякаш видимо бе потъмняло. „Всичко друго е точно като в РЖ — помисли си тя. — Така че може би ще е добре вече да се замисля за огън. Кой знае какво броди тук нощем.“

Отново я заля вълна на безнадеждност, но под шока, объркването и отчаянието се долавяше и слаба следа от жлъчен хумор. Кой ли би предположил, че толкова ценното и извоювано с толкова труд колежанско образование — с което според всеобщото мнение тя ще стане неделима част от двайсет и първи век — щеше да я доведе до палене на въображаем огън във въображаема джунгла, за да пропъжда въображаеми зверове.

„Честито, Рени. Вече си официален въображаем първобитен човек.“

Беше безнадеждно. Дори с номера, който !Ксабу й бе показал, тя не можеше да получи и една-единствена искра. Дървото твърде дълго бе лежало на влажната земя.

„Който и да е направил това шибано място, трябва да е бил голям педант по отношение на подробностите, а? Можеше да остави някоя и друга суха съчка…“

Нещо зашумоля в храсталака. Рени се изправи рязко и грабна клона — надяваше се той да се окаже по-добра тояга, отколкото подпалка.

„От какво се страхуваш? Та това е симулация. И като излезе от тъмното някой голям стар леопард или нещо такова и те убие — какво от това?“

Но убийството вероятно би я изхвърлило от мрежата и играта щеше да свърши. И това щеше да е поредният начин да предаде Сингх, Стивън, всички.

„А всичко наоколо и без това е съвсем като истинско, да го вземат мътните. Никак не ми се ще да разбера по кой начин ще симулират как нещо вечеря с мене.“

Полянката, където бе спряла, беше широка има — няма три метра. Лунната светлина, която се процеждаше през дърветата, беше силна, но все пак си беше само лунна светлина; всяко същество, достатъчно голямо, за да й навреди, сигурно щеше да й се нахвърли, преди тя да успее да реагира. А Рени дори не можеше да се подготви за възможната опасност, защото нямаше никаква представа къде всъщност се намира. В Африка? В праисторическа Азия? На някое съвсем въображаемо място? Който и да беше съумял да измисли такъв град, той би могъл да измисли и какви ли не чудовища.

Пукотът се засили. Рени се опитваше да си спомни какво беше чела в книгите. Май се досети, че повечето животни се страхуват от тебе повече, отколкото ти — от тях. Дори и големите — като лъвовете — предпочитаха да избягват хората.

„Ако приемем, че тукашните животни приличат на истинските.“

Заличи от главата си тази мрачна мисъл и реши, че вместо да клечи, да се страхува и да се надява, че няма да я забележат, ще бъде по-добре да съобщи за присъствието си. Пое си дъх и запя високо:

Досрамя я, но в момента не й хрумваше нищо друго освен песента от това детско шоу — едно от любимите на Стивън.

Пукотът се усили още повече. Рени млъкна и вдигна тоягата във въздуха. Някакво раздърпано, странно на вид животно, нещо средно между плъх и прасе и по размери по-близо до второто, се промъкна през храстите и излезе на поляната. Рени замръзна на място. Животното вдигна муцуна и подуши въздуха, но като че ли не я забеляза. След миг две по-маломерни версии на оригинала изскочиха от храстите. Майката изгрухтя тихичко и натири потомството си обратно в гъсталака. Разтрепераната Рени си отдъхна.

Съществото й се беше сторило съвсем смътно познато, но не се сети какво би могло да бъде. Все още нямаше никаква представа къде се намира.

Воини на Генома…!

Запя отново — този път по-силно. Очевидно — или поне ако съдеше по прасето плъх или каквото беше там, с което току-що се беше срещнала — местната фауна представа си нямаше, че се предполага да я е страх от хората.

Дръзки, чисти!

Луната беше застанала точно над нея. Тя прехвърли всички песни, които успя да си спомни — поп-парчета, песни от разни шоута по мрежата, детски римички и племенни химни, — когато й се стори, че някакъв слаб гласец я вика по име.

Изправи се и понечи да се обади в отговор, но се спря. Вече не се намираше в собствения си свят — съвсем очевидно беше хваната в капана на нечий чужд сън, а и не можеше да се отърси от спомена за онова, черното, което беше убило Сингх, а с нея си беше играло като с играчка. Може би тази странна операционна система — или каквото и да беше — я бе загубила, когато успя да се промъкне, но сега я търсеше. Звучеше нелепо, но ужасната жива тъмнина, последвана от смайващата реалност на това място, я бяха потресли до дъно.

Преди да успее да вземе някакво решение, някакво същество го взе вместо нея. Листата над главата й зашумоляха, после нещо тупна на земята. Натрапникът имаше глава на куче и жълти очи, в които се отразяваше луната. Рени понечи да изпищи, но не можа. Задъхана, тя вдигна дебелата тояга. Съществото се отдръпна и вдигна изненадващо човешките си на вид предни лапи.

— Рени! Аз съм !Ксабу!

— !Ксабу? Ама какво…, ама това наистина ли си ти?

Маймунът приклекна на пети.

— Гарантирам ти. Спомняш ли си хората, които седят на петите си? Приел съм формата им, но зад формата съм аз!

— О, Божичко! — Нямаше как да сбърка този глас. Защо ли някой, който толкова съвършено би могъл да копира говора на !Ксабу, ще си прави труда да й изпраща натрапник с толкова объркващ вид? — О, Божичко, наистина си ти!

Тя се завтече, сграбчи косматото животинско тяло, притисна го към себе си и се разрида.

— Но защо изглеждаш така? Да не би нещо да се е случило, когато преминахме през… каквото и да беше това?

!Ксабу се опитваше да запали огън с чевръстите си маймунски пръсти. Беше се покатерил по дърветата и бе намерил изсъхнали клони — сравнително сухи, защото още не бяха паднали на земята; сега тъничка струйка дим се виеше над клона, който той беше стиснал между дългите си крака.

— Казах ти, че сънувах нещо — отговори той. — Че е време всички първи хора отново да се обединят. Сънувах, че е време да върнем дълга на моето семейство към хората, които седят на петите си. По тази причина — и поради други, които ти би сметнала за по-практични — аз избрах този мой вторичен сим след по-обикновената човешка форма. Но когато се озовах на това място, аз се озовах и в това тяло. Не се сещам как да го променя и макар да не ми се щеше да те плаша, наложи се да остана в този вид.

Рени се усмихна. Бяха отново заедно двамата с !Ксабу и това беше насърчително, а тлеещото червено петно върху сухия клон я насърчаваше още повече.

— Имал си причини да избереш този сим? Какво му е практичното на това, да си маймуна?

!Ксабу я изгледа продължително. Поначало имаше нещо комично в кокалестото изпъкнало чело и в кучешката муцуна, но характерът на малкия мъж си личеше.

— Наистина е практично, Рени. Мога да се промъквам там, където ти не можеш — успях да се покатеря на дървото и да откърша сухи клони, нали си спомняш? Имам зъби — и той оголи за миг впечатляващата си захапка, — които могат да свършат работа. Мога и да щъкам насам-натам и да оставам незабелязан, защото градските хора не забелязват животните — дори и в толкова странен свят като този, предполагам. При положение че не знаем нищо за Тази мрежа и за тукашните симулации, мисля, че това са ценни придобивки.

Къдравите листа бяха започнали да горят. !Ксабу се зае да стъкне по-голям огън, а Рени протегна длани да се стопли.

— Опита ли се да се свържеш с Джеремая?

!Ксабу кимна.

— Сигурен съм, че и двамата сме открили едно и също.

Рени се облегна назад.

— Толкова ми е трудно изобщо да повярвам във всичко това. Искам да кажа, всичко е невероятно реално, нали? Можеш ли да си представиш пък какво ли щеше да е, ако имахме директни нервни връзки?

— Щеше ми се да имаме. — Маймунът приклекна и сръчка огъня. — Потиснат съм, че не мога да подуша повече неща. На този сим му е необходима информация през носа.

— За военните миризмите май не са били много важни. Оборудването на В-резервоара разполагаше с доста елементарна палитра от миризми. Вероятно са искали потребителят да може да подушва само запалена апаратура, лош въздух, но друго…, ама ти какво точно искаш да кажеш с „информация през носа“?

— Преди да вляза за първи път във ВР, не съзнавах колко много разчитам на обонянието си, Рени. Освен това може би, защото използвам животински сим, операционната система на тази мрежа май ми дава малко по-различни… как точно му казвате вие… сетивни входни данни. Чувствам, че мога да направя много неща, които никога не бих направил в другия си живот.

Студена тръпка полази Рени, щом !Ксабу спомена „друг живот“, но бързо се разведри, защото той се приближи до нея и взе да я души с дългата си муцуна.

— Какво правиш?

— Запаметявам миризмата ти или поне миризмата, която апаратурата ти придава. Ако разполагах с по-добри средства, изобщо нямаше да ми се налага да го правя. Но сега бих могъл да те намеря дори и ако пак се загубиш.

Личеше, че е доволен от себе си.

— Не става дума дали ти можеш да ме намериш. Целият въпрос е в това — ние да се намерим, да разберем къде сме. Къде сме? Къде отиваме? Трябва бързо да направим нещо — не ме интересуват пясъчни часовници и въображаеми градове, но брат ми умира!

— Знам. Според мене обаче трябва първо да се измъкнем от тази джунгла. Тогава ще можем да научим повече. — Той се заклати на пети, хванал опашката си. — Но мисля, че мога да ти кажа горе-долу къде сме. А също и кога сме.

— Не можеш! Как? Какво си видял, преди да ме намериш — табела ли? Или гише за туристическа информация?

Той сбърчи чело — самото въплъщение на хладно маймунско негодувание.

— Просто предполагам, Рени. Тъй като знаем толкова малко за тази мрежа и за симулациите в нея, може и да греша. Но се опирам отчасти на елементарния здрав разум. Огледай се. Това е джунгла, дъждовна гора като в Камерун. Но животните къде са?

— Видях няколко. И седя до още едно. Той пропусна последното покрай ушите си.

— Няколко, как пък не. Пък и птиците не са толкова много, колкото човек би очаквал на подобно място.

— Е, и?

— Ами бих предположил, че сме доста близо до края на гората и там има или голям град, или някакви промишлени предприятия. И преди съм го виждал — в реалния свят. И едното, и другото би прогонило много от животните.

Рени бавно кимна. !Ксабу възприемаше всичко много емоционално, но освен това просто беше умен. Понякога лесно можеше да го подцениш, понеже е дребен, носи бедно облекло и не говори много. Още по-лесно беше да направиш тази грешка при сегашния му вид.

— Или пък, щом този свят е измислен, някой може просто да го е направил такъв — отбеляза тя.

— Може би. Но мисля, че има доста голям шанс да сме близо до хора.

— Ти каза и „кога“.

— Ако животните са пропъдени, то подозирам, че техниката в този… този свят… не е много по-изостанала от нашата, а може би дори е и по-напреднала. Освен това във въздуха долавям остра миризма, която според мене е характерна за мястото, а не е случаен продукт на нашите В-резервоари. Подуших я едва след като вятърът смени посоката си точно преди да те намеря.

Рени се наслаждаваше на изненадващо силното усещане за спокойствие, което й вдъхваше огънят, и беше доволна да играе Уотсън за малкия мъж Холмс.

— И тази миризма е…?

— Не мога да ти кажа със сигурност, но е на пушек, по-модерен от огъня от дърва — подушвам в него и метал, и масло.

— Ще видим. Надявам се да си прав. Ако ни предстои дълго търсене, ще е хубаво да го осъществим от място, където има горещи душове и топли легла.

Млъкнаха и се заслушаха в пукането на огъня. В дърветата горе зачуруликаха птички, а след това се чу и нещо като маймунски крясък.

— Ами Мартин? — изведнъж се сети Рени. — Можеш ли да използваш този свой маймунски нос, за да я намериш?

— Може би, ако сме достатъчно близо, макар и да не знам каква е миризмата й в тази симулация. Но тук наоколо нищо не мирише като тебе — а това е единствената мярка за човешка миризма, с която разполагам.

Рени се вгледа в тъмнината зад огъня. Щом тя и !Ксабу се бяха оказали толкова разумно близо един до друг, може би и Мартин не е твърде далече. Ако е оцеляла.

— !Ксабу, ти какво изпита при преминаването?

Кожата й отново настръхна при описанието му, но той не й каза нищо ново.

— … последното нещо, което чух да казва господин Сингх, беше, че то е живо — довърши той. — После сякаш усещах много чужди присъствия, сякаш бях обкръжен от духове. Събудих се в гората също като тебе — сам и объркан.

— Имаш ли някаква представа какво беше това… нещо? Нещото, което ни хвана и… и уби Сингх? Аз мога да ти кажа, че не приличаше на никоя защитна програма, за която някога съм чувала.

— Това беше Онзи, който поглъща всичко, Всепоглъщащият — отсече той с абсолютна увереност.

— За какво говориш?

— Това е нещото, което мрази живота, защото само по себе си е празно. Моят народ обича да разказва една приказка — за последните дни на прататко Мантис и за това, как Всепоглъщашият дошъл при огъня му. — Той поклати глава. — Но ще ти я разкажа не тук, не и сега. Това е много важна приказка, но е тъжна и страшна.

— Е, каквото и да с било онова нещо, не искам никога повече да го приближавам. Беше по-лошо от онази гадна Кали в „При господин Дж.“

Макар че, като се замисли, между двете имаше известни прилики — особено в начина, по който те очевидно успяваха да предизвикат физически промени чрез виртуални средства. Каква ли би могла да е връзката между тях и дали наблюденията над Кали и онова, което се беше случило там, в клуба, можеха да й помогнат да разбере нещото, което !Ксабу наричаше „Всепоглъщащият“? Можеше ли изобщо нещо да й помогне да разбере?

Рени се прозина. Денят беше дълъг. Мозъкът й не искаше да работи повече. Тя се облегна на едно дърво. Тази тропическа симулация поне не гъмжеше от насекоми. Може би щеше да успее да подремне.

— !Ксабу, ела по-близо, моля те! Вече се уморих и сигурно скоро ще заспя.

Той я изгледа продължително, без да каже нищо, след това се приближи на четири крака през полянката. Приклекна до нея несръчно, после се изпъна и отпусна глава в скута й. Тя лениво взе да гали рошавия му врат.

— Радвам се, че си тук. Знам, че и ти, и баща ми, и Джеремая всъщност сте само на няколко метра от мене, ала въпреки това се почувствах ужасно самотна, когато се събудих сама.

!Ксабу не каза нищо, но протегна дългата си ръка и я потупа по главата, след това лекичко докосна носа й с голия си маймунски пръст. Рени усети как се унася в благодатен сън.

— Виждам края на гората! — извика !Ксабу от височина двайсет метра. — И там има някакви постройки.

Рени нетърпеливо пристъпи от крак на крак в подножието на дървото.

— Постройки ли? Какви постройки?

— Оттук не виждам. — !Ксабу направи няколко крачки по клона и той се сведе така, че Рени се стресна. — Поне на два — три километра са. Но се вижда пушек, също и сгради. Изглеждат много прости.

Той бързо се спусна и тупна на пръхкавата земя до нея.

— Видях нещо като свястна пътека, но джунглата е много гъста. Ще трябва да се кача пак и да поогледам още, или цял ден ще си пробиваме път дотам.

— На тебе това ти харесва, а? Тъй като случайно се озовахме в джунгла, идеята ти с маймуната изглежда великолепна. Ами ако се бяхме озовали насред сграда с офиси например?

— Ела. Вече цял ден висим тук.

И той заприпка напред. Рени го последва малко по-бавно, като проклинаше гъстата растителност. „Някакъв път“ — помисли си тя.

Стояха под прикритието на мрака в края на гората. Пред тях се спускаше склон, покрит с червеникава кал, осеян с дънери на отсечени дървета и с бразди там, където ги бяха влачили.

— Сечище — прошепна Рени. — Всичко изглежда съвременно. Един вид.

Няколко големи камиона бяха паркирани на разчистеното място долу. Около тях се мотаеха дребни силуети — чистеха ги и ги привеждаха в ред като махути, грижещи се за слонове. Машините бяха големи и внушителни, но изглеждаха странно анахронични. Не се виждаха вериги, подобни на танковите, които беше свикнала да вижда при тежките конструкции — вместо това те имаха дебели грайферни гуми. Някои от тях като че ли се задвижваха с парни котли.

Редиците от колиби по-нататък обаче — личеше си, че са направени от някакъв преработен материал — по нищо не се различаваха от онези, които беше виждала в покрайнините на Дърбан. Всъщност познаваше хора — някои от тях нейни студенти, — които цял живот си живееха в такива колиби.

— Само помни — движи се близо до мене! — обади се тя. — Не знам как се отнасят тук към дивите животни, но ако ме държиш за ръка, вероятно ще предположат, че си домашният ми любимец.

!Ксабу беше вече посвикнал с маймунското си лице. Изражението му явно говореше, че тя би трябвало да се радва на този малък щастлив обрат на съдбата, докато може.

Щом тръгнаха надолу по хлъзгавия хълм под сивото утринно небе, Рени за първи път видя как изглежда пейзажът. Зад лагера широк черен път прорязваше джунглата. Наоколо се ширеха предимно равнини; надигащата се мъгла скриваше хоризонта и дърветата сякаш се издигаха до безкрайност.

Един от най-близките работници я забеляза и подвикна нещо на другите. Мнозина се обърнаха и впериха очи в тях.

— Хвани ме за ръката! — прошепна тя на !Ксабу. — И не забравяй, че обикновено маймуните не говорят.

Един работник беше тръгнал нанякъде — вероятно да предупреди властите. Или може би да донесе оръжие, помисли си Рени. Доколко изолирано беше това място? Какво ли означаваше да си невъоръжена жена тук? Незнанието я потискаше — все едно изненадващо да те пренесат в друга слънчева система и да те изхвърлят от кораба само с една кошница за пикник.

Щом Рени и !Ксабу се приближиха, работниците се подредиха в мълчалив полукръг, но останаха на разстояние — или от почтителност, или от суеверие. Рени дръзко впери поглед в тях. Повечето мъже бяха дребни и жилави, с азиатски черти — като в картините на монголци в степта, които тя смътно си спомняше. Някои носеха гривни от прозрачен камък, подобен на нефрит, или пък амулети от метал и кални пера на кожени връвчици на вратовете си.

Мъж, който носеше риза и островърха сламена шапка с широка периферия, си проби път през събралата се тълпа работници и излезе отпред. Беше много мускулест, имаше дълъг остър нож, а от шарения му пояс висеше кесия. Рени предположи, че той е главният.

— Говорите ли английски? — попита тя.

Той се спря, огледа я от горе до долу, после поклати глава.

— Не. Какво има?

Объркването на Рени трая само миг. Очевидно симулацията имаше вградена програма за превод и вероятно изглеждаше така, все едно тя говори езика на работника, а той — нейния. Продължи да разговаря с него и забеляза, че движенията на устата му не съвпадат много точно с думите му, и това потвърди предположението й. Освен това забеляза, че долната му устна е пробита и на нея носи малка златна халка.

— Съжалявам. Ние… аз се загубих. Случи ми се нещо неприятно. — И се наруга наум. През цялото време, докато се бореха с трънаците в джунглата, не се беше сетила да измисли някаква легенда за прикритие. Реши да рискува. — Бях на излет с една група, но се отделих и…

— Сега й оставаше да се надява, че на това място има обичай да се правят увеселителни разходки.

Очевидно имаше.

— Тук наблизо няма градове — погледна я той хитровато и насмешливо, ала добродушно, сякаш се досещаше, че го лъже, но това не го притесняваше много-много.

— И все пак е лошо да се загубиш и да си далече от вкъщи. Аз се казвам Ток. Елате с мене.

Докато вървяха през лагера, !Ксабу продължаваше да крачи до нея мълчаливо. Никой не казваше нищо за него, въпреки че всички го зяпаха упорито. Тя се опита да огледа по-добре мястото. Като всички останали работници Ток също приличаше на азиатец или на жител на Средния изток. На колана му висеше нещо, прилично на мобифон — имаше и къса антена, но беше цилиндрично и цялото гравирано. Над една от по-големите колиби стърчеше и нещо, което много приличаше на сателитна антена. Но от това гледката не ставаше по-позната.

Къщата със сателита се оказа дом и офис на Ток. Той настани Рени на стола пред металното си бюро и й предложи чаша с нещо, което програмата не можа да преведе напълно, но тя го прие. !Ксабу приклекна до стола и се заозърта.

Стаята, в която се намираха, не подсказваше нищо определено. На една лавица имаше няколко книги, но надписите на гръбчетата им бяха на някаква странна азбука, която тя не можеше да разчете: очевидно алгоритмите за превод работеха само с говоримата реч. Освен това имаше и нещо като олтар — един сандък с рамка от шарени пера, а върху него — няколко малки дървени фигурки на хора с животински глави.

— Изобщо не мога да схвана какво е това място — прошепна тя. Малките пръстчета на !Ксабу стиснаха дланта й — предупреждаваха я, че Ток се връща.

Рени взе чашата, от която се вдигаше пара, и му благодари, после я вдигна към носа си, помириса я и чак тогава си спомни как !Ксабу се беше оплакал, че В-резервоарът осигурява доста ограничено обоняние. Но простият факт, че се беше опитала да помирише питието, означаваше, че това място вече влияе на нейните ВР-рефлекси; ако не останеше нащрек, лесно можеше да забрави, че то не е истинско. Трябваше да вдигне чашата внимателно, да я допре до устните си и да се увери, че я поставя правилно, защото устата беше единственото й нечувствително място — все едно да се опитваш да пиеш, след като са ти сложили местна упойка при зъболекаря.

— Каква е тази маймуна? — Ток огледа !Ксабу с присвити очи. — Досега не съм виждал такава.

— Ами… не знам. Подари ми я един приятел, който… пътува много. Много са послушни като домашни любимци.

Ток кимна. Рени се успокои, като забеляза, че последните думи явно бяха преведени.

— Кога се загубихте? — попита той.

Рени реши да се придържа към истината — така винаги беше по-лесно да се лъже.

— Прекарах една нощ в джунглата съвсем сама.

— Колко? Колко бяхте?

Тя се поколеба, но курсът вече беше определен.

— Две жени се отделихме от другите, без да се брои маймуната ми. После и нея загубих.

Той отново кимна, сякаш това съвпадаше с някакви негови лични изчисления.

— А вие, разбира се, сте темилуни, нали?

Това беше малко по-дълбока вода, но Рени реши да рискува.

— Да, разбира се. — Това като че ли също потвърди обичайните подозрения на Ток.

— Ех, вие, градските хора, мислите си, че можете да си се разхождате из джунглата, все едно е паркът (и той каза някакво име, което тя не можа да чуе съвсем добре). Трябва да се отнасяте по-внимателно към живота и здравето си. И все пак понякога боговете са добри към глупаците и скитниците. — Той погледна нагоре, след това измърмори нещо и направи някакъв знак пред гърдите си. — Ще ви покажа нещо. Елате.

Ток стана, заобиколи бюрото и кимна на Рени към вратата в дъното на офиса.

Тя водеше към квартирата на Ток — с маса, стол и легло, покрито с мрежа против комари. Щом той пристъпи към леглото и отметна мрежата, Рени се прилепи към стената — чудеше се дали той не очаква от нея нещо в замяна на това, че я е спасил, но там вече имаше някой. Спящата жена беше дребничка и тъмнокоса, с дълъг нос — също като Ток — и беше облечена в семпла бяла памучна рокля. Рени не я позна. Докато стоеше и не помръдваше, несигурна какво трябва да направи, !Ксабу изтича към леглото, скочи при жената и започна да се друса върху тънкия дюшек. Явно се опитваше да й каже нещо, но й потрябва доста време, докато се усети.

— Мартин…? — притича към нея Рени.

Жената отвори очи; зениците й блуждаеха разфокусирано.

— … Пътят… блокира! — Мартин, ако това беше тя, вдигна ръце, сякаш, за да се защити от някаква надвиснала опасност. Гласът беше непознат, тя не говореше с френски акцент, но следващите думи разсеяха всякакви съмнения. — Не, Синкх, недей… Ох, Божичко, колко ужасно!

Очите на Рени се насълзиха, докато гледаше как спътницата й се мята в леглото, очевидно все още обладана от кошмара, който ги чакаше на потъналата в мрак граница на Адърланд.

— О, Мартин… — изохка Рени и се обърна към Ток, който наблюдаваше срещата им с мрачно самодоволство: — Къде я намерихте?

Той обясни, че група маркьори на дървета я открили, докато обикаляли в края на джунглата недалеч от лагера.

— Тези хора са суеверни. Смятат я за докосната от боговете — Ток направи пак същия машинален жест, — но аз заподозрях, че е от глада, студа и страха, а може би дори и от удар по главата.

Ток се върна на работа, като им обеща следващият конвой с трупи да ги откара обратно — щял да тръгне привечер. Уморена от всичко, случило й се досега, Рени изобщо не попита къде е това „обратно“. Двамата с !Ксабу прекараха изнизващия се следобед до леглото на Мартин, държаха я за ръцете и й говореха тихо, когато кошмарите прииждаха отново.

Ток помогна на Рени да се качи отзад в огромния, лъскав камион с парен двигател. !Ксабу се изкатери сам и седна до нея върху привързаните с вериги трупи. Ток я накара да обещае, че тя и „нейните луди приятели темилуни“ вече няма да скитат из дивата пустош. Тя му обеща, благодари му за любезността и конвоят тръгна и излезе на широкия разкалян път.

Рени можеше да пътува и в кабината на някой от другите камиони, но искаше да остане насаме с !Ксабу, за да си поговорят. Освен това Мартин беше привързана С колана на мястото за пътници в камиона, чийто шофьор, както Рени с любопитство бе отбелязала, беше една плещеста жена с широко лице. Рени искаше да бъде близо и до болната си спътница.

— … значи това не е гласът на Мартин, защото тя е в делириум и говори на френски, предполагам — каза тя, щом излязоха от лагера. — Но защо ти говориш със собствения си глас и аз — също? Искам да кажа, че ти си говориш, както си говориш, макар и да изглеждаш като експонат от зоологическа градина.

!Ксабу, който се беше изправил и душеше вятъра, не отговори.

— Сигурно всички сме били прикачени към индекса на Сингх — заключи тя, — а този индекс беше отбелязан като „англоезичен“. Разбира се, това не обяснява защо аз съм останала с това тяло, а ти си получил втория си сим.

Тя се взря в медночервените си длани. Също както !Ксабу се бе оказал с подходящо тяло за скитане из джунглата, и тя физически беше много близо до обичайния вид на тукашните хора. Естествено, ако се бяха оказали във викингско село или в Берлин от времето на Втората световна война, тя нямаше да се впише чак толкова добре.

!Ксабу отново приклекна до нея. Вирнатата му опашка беше извита нагоре като лък.

— Намерихме Мартин, но все още не знаем какво търсим — рече той. — Нито пък къде отиваме.

Рени погледна към километрите гъста зелена джунгла, които се простираха около тях сред угасващата светлина, и километрите червен път, които тепърва трябваше да изминат.

— Трябваше да ми го напомниш, нали?

Пътуваха в мрака. Температурите бяха тропически, но скоро Рени разбра, че върху виртуални трупи се спи не по-добре, отколкото върху истински. Особено много я дразнеше мисълта, че истинското й тяло плува във В-резервоар, пълен с гел, който се приспособява към формата на тялото й и чрез него би могла да симулира най-мекото пухено легло, стига да знаеше командите.

Щом слънцето изгря и прогони мрака, донесъл на Рени съвсем оскъдна почивка, камионите пристигнаха в някакъв град. Очевидно дъскорезницата и предприятието за дървообработване се намираха тук и освен това градът беше нещо като метрополис на джунглата; десетки хора бяха излезли по калните улици още призори.

Подминаха ги няколко коли, подобни на ландроувъри, докато пътуваха по градската главна улица — на някои явно им личеше, че са с парни двигатели, на други — не чак толкова. Освен това Рени забеляза и още от онези предмети, които изглеждаха като сателитни чинии и стърчаха само върху най-големите сгради, но в много други отношения градът изглеждаше така, сякаш целият беше изваден от някоя сага за американския Запад. Дървените тротоари се издигаха над лепкавата кал, дългата главна улица, прорязваща града като че ли беше проектирана специално за престрелки, а конете бяха горе-долу колкото колите. Неколцина мъже дори май бяха подзели сутрешната кавга пред една от местните кръчми. Тези мъже и останалите хора, които видя Рени, бяха по-добре облечени от работниците в джунглата, но ако не се броят тъканите шалчета от яркоцветна вълна, които те носеха, тя все още не можеше да види нищо отличително в стила им на обличане.

Камионите изтрополиха през града и се подредиха на широката кална площадка пред дъскорезницата. Шофьорката на камиона, в който пътуваше Рени, излезе и с известна мълчалива любезност предложи тя заедно с болната си приятелка и с маймунката си също да слезе тук. Докато й помагаше да свалят Мартин, която беше в полусъзнание, жената им предложи да хванат автобус пред кметството.

Рени се успокои, щом разбра, че отвъд това място има и нещо друго.

— Автобус? Чудесно. Но ние… аз нямам никакви пари.

Шофьорката се облещи насреща й.

— Вече и пари ли трябват за градския автобус? — попита тя най-сетне. — О, богове, каква ли тъпотия пък ще измисли Съветът тепърва? Кралят бог трябва да ги разстреля всичките до един и да започне отначало.

Както й подсказа учудването на шофьорката, автобусите очевидно бяха безплатни. С предпазливата помощ на !Ксабу Рени успя да помогне на Мартин да измине с препъване краткото разстояние до кметството. Там седнаха на стълбите и зачакаха. Французойката явно бе все още в плен на ужасните мигове, когато бяха влезли в системата на Адърланд и всичко се беше объркало така ужасно, но когато я придържаха, успяваше да се движи почти нормално, а веднъж — дваж Рени усети и слаб отклик, когато стискаше ръката на Мартин, сякаш нещо вътре в нея се бореше да изплува на повърхността.

„Надявам се да е така — помисли си Рени. — Без Сингх тя е единствената ни надежда изобщо да разберем какво става. — Тя огледа напълно чуждата, но и съвсем реалистична среда, която ги заобикаляше, и едва не й призля. — Кого се опитвам да залъжа? Погледни това място. Помисли си само какви умове, пари и средства са трябвали, за да се построи това — а ние се готвим да поставим главатарите под граждански арест или нещо подобно. Цялото това начинание си беше абсурдно още от самото начало.“

Чувството на безпомощност беше толкова силно, че Рени не можеше да се насили да говори. Тя, !Ксабу и Мартин седяха мълчаливо на стълбите — странно трио, което си получаваше дължимото в крадливите погледи и в шепота на местното население.

На Рени й се стори, че джунглата се поразрежда, но не беше много сигурна. След като час след час беше гледала как покрай нея се изнизват безброй дървета, затвореше ли очи, монотонният пейзаж продължаваше да се ниже пред погледа й.

Шофьорът на автобуса, със златни зъби и медальон с пера на шията, дори не мигна, когато видя двамата й необичайни спътници, но когато Рени го попита закъде е автобусът — на предното стъкло имаше някаква табела, но тя не можеше да я разчете също като книгите на Ток, — беше я изгледал така, сякаш тя го бе помолила да накара старата очукана таратайка да полети.

— За Темилун, добра жено — отговори той и свали кичозните си слънчеви очила, за да я огледа по-добре; може би си мислеше, че по-късно би могло да му се наложи да опише избягалата от лудницата. — Градът на бога крал, да се свети името му, Господаря на живота и смъртта, ползващия се с благоволение преди всички други. Че закъде другаде да е? — Той махна към самотния прав път, който извеждаше от града с дъскорезницата. — Че закъде другаде би могъл да бъде?

Сега, когато !Ксабу седеше в скута й, притиснал длани към стъклото, а Мартин спеше, опряна на рамото й, Рени се опита да осмисли всичко, което беше видяла дотук. На това място като че ли използваха техника от XIX и XX век — смесена, доколкото си спомняше разликите между двете. Хората приличаха на азиатци или на обитатели на Средния изток, макар че в града беше мярнала неколцина по-русоляви и по-тъмни. Ток не беше и чувал за английския език, което би могло да означава или голяма отдалеченост от англоговорящите народи, или свят, в който изобщо не съществува английски език, или да говори за неговата пълна необразованост. Като че ли имаха поне установена религия и бог крал — но това личност ли беше или просто израз? А шофьорката беше споменала и за нещо като управляващ съвет.

Рени въздъхна нещастно. Не беше кой знае какво. Губеха време — ценно-ценно време, — но не можеше да се сети какво друго биха могли да направят. Сега пътуваха към Темилун, който очевидно беше по-голям град. Ами ако и там нищо не ги приближеше към целта им — тогава какво? Към следващия град? Щеше ли този набег, за който Сингх беше заплатил с живота си, да се превърне само в безкрайни пътувания с автобус, в дълга и гадна екскурзия?

!Ксабу се извърна от прозореца и долепи муцуна до ухото й. Досега беше мълчал в автобуса, тъй като той беше невъзможно претъпкан — имаше хора по седалките, по пътеката, само на метър от опърпаната седалка на Рени имаше поне половин дузина. Мнозина от пътниците возеха пилета или пък дребни животни, които Рени не можа да разпознае съвсем точно и които обясняваха безразличието, с което шофьорът се беше отнесъл към !Ксабу, но никое от тези същества не проявяваше ни най-малка склонност към разговори, ето защо маймунът в скута на Рени зашепна съвсем тихо:

— Непрекъснато мисля какво трябва да търсим. Ако търсим хората, чиято собственост е тази мрежа, Адърланд, то трябва да разберем и кой притежава властта в този свят.

— И как? — измърмори Рени. — Да влезем в някоя библиотека? Предполагам, че ги имат, но вероятно трябва да намерим някой доста голям град.

Сега !Ксабу заговори малко по-високо, защото една жена пред тях се разпя — пееше песен без думи, която малко напомняше на Рени за племенните оди, които баща й и приятелите му понякога запяваха, след като бирата цяла вечер се бе ляла свободно.

— Или пък може би бихме могли да се сприятелим с някого, който да ни обясни всичко, което ни трябва.

Рени се огледа, но никой не им обръщаше внимание. През прозорците видя разчистена обработваема земя и няколко къщи и си помисли, че сигурно наближаваха следващия град.

— Но как можем да се доверим на някого? Искам да кажа, всеки един човек в този автобус би могъл да бъде включен направо в операционната система. Те не са истински, !Ксабу — или поне повечето не биха могли да бъдат.

Рени не дочака отговора, защото някой стисна рамото й. Мартин се беше навела и се бе вкопчила в нея, сякаш щеше да падне. Очите на сима й продължаваха да блуждаят, но лицето й беше изопнато — нещо ново.

— Мартин? Аз съм Рени. Чуваш ли ме?

— Мракът… е… много гъст.

Говореше като заблудено дете, но за първи път гласът определено си беше нейният.

— В безопасност си — припряно й прошепна Рени. — Минахме оттатък. Сега сме в мрежата „Адърланд“.

Лицето се обърна, но очите продължаваха да блуждаят.

— Рени?

— Да, аз съм. И !Ксабу е тук. Разбра ли какво ти казах току-що? Преминахме. Вътре сме.

Хватката на Мартин не отслабна, но мършавото й напрегнато лице се поотпусна.

— Толкова много — каза тя. — Има толкова много… — Помъчи се да се стегне. — Имаше много мрак.

!Ксабу стисна другата ръка на Рени. Тя беше започнала да се чувства като майка с твърде много деца.

— Не ни ли виждаш, Мартин? Погледът ти е разфокусиран.

Лицето на жената се стегна за миг, сякаш някой неочаквано я бе ударил.

— Аз… нещо е станало с мене. Още не съм на себе си. — И извърна лице към Рени. — Кажи ми сега какво стана със Сингх.

— Мъртъв е, Мартин. Каквото и да беше онова нещо, то го хвана. Аз… заклевам ти се, че усетих как го уби.

Мартин покрусено поклати глава.

— И аз. Надявах се да съм сънувала.

!Ксабу я стисна по-силно. Рени понечи да се откопчи от него, но забеляза, че се е втренчил през прозореца.

— Какво има, !Ксабу?

— Виж, Рени, виж! — каза той високо. След миг и тя забрави всякаква предпазливост.

Автобусът беше описал широк завой и за първи път тя видя хоризонта отвъд дърветата. Плоска сребърна лента опасваше далечното небе — блещукащите отражения по нея подсказваха, че това може да бъде само вода: залив на океан, ако се съдеше по размерите. Но онова, което беше приковало погледа на маскирания бушмен, а сега накара и Рени да се изправи на седалката, се простираше пред нея и се очертаваше на фона на металния й блясък — сложни арки и островърхи кули, които сияеха под следобедното слънце като най-големия увеселителен парк, съществувал някога.

— О! — въздъхна тя. — О, виж!

Мартин се размърда неспокойно.

— Какво има?

— Градът. Златният град.

До Темилун стигнаха чак след час — прекосиха огромна равнина, пълна със селища — отначало фермерски села, обкръжени от ниви с разлюляна от вятъра пшеница, после — по-плътно застроени предградия, все по-модерни — търговски комплекси, надлези на магистрали, табели, покрити с неразгадаеми надписи. А на хоризонта градът ставаше все по-голям и по-голям.

Рени мина по пътеката в предната част на автобуса, за да може да вижда по-добре. Промъкна се между двама мъже с обици на устните, които се шегуваха с шофьора, увисна на пръта до предната врата и загледа как мечтата се превръща в реалност.

В някои отношения градът беше като излязъл от приказка — високите сгради бяха толкова различни от кулите блокове и функционалните небостъргачи в Дърбан. Някои бяха огромни стъпаловидни пирамиди с градини и висящи растения на всяко равнище. Други пък бяха филигранни кули, каквито никога не беше виждала, с високи остри върхове, които въпреки това бяха построени така, че бяха отрупани с купчини цветя и житни снопи. А трети бяха толкова невероятни, че не попадаха в никаква категория — като абстрактни скулптури с ъгли и издатини, които й изглеждаха архитектурно невъзможни. Всички бяха боядисани — ярките цветове допринасяха за впечатлението от изобилие на цветя, но най-често срещаният цвят беше сияйножълтото на златото. Блестящо злато увенчаваше най-високите пирамиди и обвиваше на ивици като бодлива тел високите кули. Някои от сградите бяха облицовани от горе до долу със златни плочки, така че и най-тъмните вдлъбнатини, и най-дълбоките ниши въпреки всичко сияеха. Тук беше всичко, за което бе подсказвал мъглявият образ, спасен в лабораторията на Сюзън, и още, и още. Беше град, построен от луди, но луди осенени от гениалност.

Когато автобусът се затътри през външните пояси на метрополиса, върховете на високите сгради се изгубиха от погледа някъде над прозорците. Рени си проби път през струпалите се хора и се върна на мястото си, останала без дъх.

— Невероятно е! — Не можеше да се отърси от възбудата си, макар да осъзнаваше, че е опасна. — Не мога да повярвам, че го намерихме. Намерихме го!

Мартин се беше умълчала. Все така безмълвно тя хвана Рени за ръката и насочи мислите й в друга посока. Насред по-голямото чудо имаше и едно по-малко: Мартин, тайнствената жена, гласът без лице, се беше превърнала в реална личност. Наистина тя използваше тяло сим — така, както кукловодът използва марионетка — и беше на хиляди километри далече от истинското тяло на Рени и дори още по-далече от това чисто теоретично място тук, но беше тук; Рени можеше да я пипне, можеше дори да каже нещо за истинското й физическо „аз“. Сякаш Рени най-после бе срещнала скъп приятел, с когото от детинство само си е кореспондирала.

Неспособна да изрази щастието си, тя само стисна ръката на Мартин.

Автобусът най-накрая спря дълбоко сред потъналите в златни сенки каньони на града. Мартин все още не можеше да пази равновесие. Тримата с Рени и !Ксабу нетърпеливо изчакаха другите пътници да се изнижат и чак тогава слязоха на застланата с плочки автогара — огромна куха пирамида, поддържана от мамутски бивни, които се издигаха етаж след етаж като калейдоскопична паяжина. Имаха само няколко мига на разположение, за да се насладят на високите й тавани и на великолепието й — двама мъже в тъмни дрехи почти веднага изникнаха пред тях.

— Извинете — обърна се към тях единият, — вие току що слязохте от автобуса от Аракатака, нали?

Мозъкът на Рени заработи трескаво, но нищо не успя да измисли. Двамата носеха палта и къси церемониални пелерини и имаха вид на закоравели професионалисти. Всяка надежда да са просто престараващи се билетни контрольори изчезна, когато забеляза палките със странен церемониален вид, закачени на коланите им, и лъскавите им черни шлемове във формата на озъбени котки от джунглата.

— Да, ние…

— Покажете ни документите си за самоличност, моля.

Рени безпомощно опипа джоба на анцуга си. Мартин се взираше в пространството със съвсем отнесено изражение.

— Ако ще ги показвате само заради нас, можем да минем и без това. — Под високия шлем главата му се оказа обръсната. — Вие сте външни. Очаквахме ви. — Той пристъпи и хвана Рени за лакътя. Партньорът му се поколеба за миг, втренчен в !Ксабу. — Маймуната също идва с нас, разбира се — обади се първият полицай. — Сигурен съм, че никой от вас не иска да се бавим повече, така че да вървим. Моля задоволете се с това, че ще бъдете откарани във Великия дворец с всички церемонии. Такова е нареждането.

!Ксабу наведе глава, после хвана Рени за ръка и последва покорно полицаите, които ги поведоха към изхода.

— Какво правите с нас? — Въпросът надали имаше особен смисъл, но Рени не искаше да проявява малодушие. — Ние нищо не сме направили. Разхождахме се из провинцията и се изгубихме. Документите ми са вкъщи.

Полицаят отвори вратата. Точно срещу нея беше паркиран голям фургон, който изпускаше пара като спящ дракон. Вторият полицай отвори задните врати и помогна на Мартин да се качи в тъмната кабина.

— Моля ви, добра жено — студено каза първият полицай, — всичко ще мине по-добре, ако запазите въпросите си за нашите господари. Още преди дни ни беше наредено да ви чакаме. Освен това трябва да се отнасяме с вас почтително. Съветът май има някакви специални планове за вас.

Въведоха Рени и !Ксабу при Мартин и вратата се захлопна. Прозорци нямаше. Пълен мрак.

— Тук сме от часове.

Рени продължаваше да описва осморки из малката килия — вече от толкова часове, че се движеше със затворени очи, докато се мъчеше да осмисли нещата. Всичко, което беше видяла — джунглата, великолепния град, а сега и този мрачен каменен зандан, излязъл като от лош роман на ужасите, — се вихреше в ума й, но не й хрумваше никаква свързана мисъл.

— Защо е цялото това шоу? Ако ще ни хипнотизират, или каквото там се опитваше да ми стори оная Кали, защо просто не го направят? Не се ли боят, че ще вземем да се изключим?

— Вероятно не можем — обади се !Ксабу.

Скоро след като полицаят ги заключи, той се изкатери до единствения висок прозорец и като се увери, че е запречен с желязна решетка, достатъчно здрава, за да попречи на маймуна със среден размер да се промъкне през него, слезе и се сгуши в ъгъла. Дори дремна там малко — нещо, което необяснимо подразни Рени.

— Може би те знаят нещо, което ние не знаем. Ще дръзнем ли да опитаме?

— Още не — обади се Мартин. ~ Може да не стане — те вече доказаха, че могат да манипулират съзнанието ни по начин, който ние не разбираме…, а и да успеем, все едно сме се признали за победени.

— Във всеки случай точно тези хора търсим. — Рени спря и отвори очи. Приятелите й я гледаха с полубезразтичието на безпомощните — беше сигурна, че е точно това, но самата тя се бореше с трупащия се гняв. — Ако вече не го знаех, щях да го разбера по поведението на ония мазни самодоволни ченгета. Това са хората, които се опитаха да ни убият, които убиха доктор Ван Блийк, Сингх и Господ знае още колко други — и виж ги колко са горди със себе си! Нагли копелета.

— Гневът няма да помогне — тихо изрече Мартин.

— Така ли? Е, ами тогава какво ще помогне? Да им се извиним? Да им кажем, че никога вече няма да се бъркаме в ужасните им гадни игрички, така че, моля ви, накажете ни с мъмрене и ни върнете обратно? — Тя сви юмруци и замахна във въздуха. — Мамка му! Писна ми тези чудовища да ме бутат, да ме следят, да ме плашат, да ме… манипулират!

— Рени… — започна Мартин.

— Не ми казвай да не се ядосвам! Ти нямаш брат, който лежи в болница под карантина. Ти нямаш брат, който е растение, поддържано от системи, нали? Брат, който е разчитал на тебе да го пазиш.

— Не, Рени, нямам. Те не са причинили на семейство ми такова зло, както на твоето.

Рени осъзна, че плаче, и избърса сълзите с опакото на ръката си.

— Извинявай, Мартин, но…

Вратата на килията издрънча и се отвори. Същите двама полицаи застанаха там — злокобни черни силуети в сумрачния коридор.

— Елате. Ползващият се с благоволение преди всички други желае да ви види.

— Защо не избягаш? — настоятелно прошепна Рени. — Можеш да се скриеш някъде и после да ни помогнеш да избягаме. Не мога да повярвам, че няма поне да се опиташ.

В погледа на !Ксабу, макар и филтриран от маймунското изражение, се четеше болка.

— Няма да ви оставя така, след като не знаем почти нищо за това място. Освен това, ако искат да засегнат съзнанието ни, заедно сме по-силни.

Първият полицай ги погледна през рамо, подразнен от шепота им.

Изкачиха се по дълго стълбище и влязоха в просторна зала с излъскан каменен под. По формата и височината на покрива Рени предположи, че се намират в някоя от пирамидите, които беше видяла от автобуса. Тълпа тъмнокоси хора, облечени в най-различни церемониални одежди, повечето — с пелерини, подобни на полицейските, се щураха във всички посоки. Тази навалица, в която цареше припряност и вманиачена енергичност, не обърна почти никакво внимание на пленниците — единствените, които проявиха някакво любопитство към тях, бяха шестимата въоръжени стражи, охраняващи вратите в дъното на коридора. Тези яки мъже имаха шлемове с формата на животински муцуни, още по-зловещо реалистични от тези на полицаите, дълги, старинни на вид пушки и много функционални наглед палки и изглеждаха така, сякаш биха се зарадвали на всяка възможност да ударят някого.

Щом Рени и останалите се приближиха, редиците очаквателно се изпънаха, но след като много внимателно огледаха емблемите на полицаите, стражите неохотно отстъпиха встрани и отвориха вратите. Набутаха Рени и приятелите й вътре, но полицаите останаха отвън. Вратите се затвориха отново.

Намираха се сами в стая, горе-долу толкова голяма, колкото и предишната зала. Каменните стени бяха изрисувани със сцени от фантастични битки между хора и чудовища. В средата на стаята, сред светлото петно, хвърляно от огромен гротесков електрически свещник, стоеше дълга маса, оградена с празни столове. Столът в дъното й беше значително по-висок от останалите и имаше балдахин с формата на слънчев диск, сияещ през облаци, който изглеждаше направен от чисто злато.

— Съветът не е тук. Но си помислих, че ще ви е интересно да видите залата за събрания.

Иззад масивния стол пристъпи фигура — висок младеж с ястребово лице като останалите местни жители. Беше гол до кръста, ако не броим дългото наметало от пера, огърлицата от мъниста и остри зъби и високата златна корона, инкрустирана със сини камъни.

— Обикновено се обкръжавам с любимци, „безбройни като песъчинките“, както се изразяват жреците, и наистина са прави.

Говореше английски с акцент, меко, но в студения му поглед непогрешимо се долавяше остър, твърд разум: ако този мъж поискаше нещо, той го получаваше. Освен това си личеше, че е много по-стар, отколкото изглеждаше.

— Но очакваме и неколцина други гости, затова ще имаме нужда от място. Пък и без това си помислих, че ще е най-добре да поговорим насаме. — Той се усмихна студено. — Жреците ще получат удар, ако разберат, че богът крал е сам тук с непознати.

— Кой… кой сте вие? — Рени се мъчеше да овладее гласа си, но разбираше, че стои лице в лице с един от преследвачите си, и неудържимо се разтрепери.

— Кралят бог на тази страна, както ви казах. Господарят на живота и смъртта. Но за ваше удобство ще ви се представя, както си му е редът — в края на краищата вие наистина сте мои гости. Казвам се Боливар Атаско.

ВТОРА ГЛАВАПЕПЕРУДАТА И ИМПЕРАТОРЪТ

— Страхотно, Орландо, ти излезе прав! — Фредерикс подскачаше на брега подлуден от вълнение и ужас. — Къде сме? Какво стана? Ние сме там. Излезе прав!

Орландо усещаше пясъка под дланите си — горещ, лъскав, безспорен. Загреба шепа и я остави да се посипе през пръстите му. Всичко беше много истинско. И градът, по-подлудяващ и по-прекрасен от всичко в приказките, златният град също беше истински и се простираше почти до хоризонта, изопнал към небето изобилие от кули и пирамиди, живописни като руско великденско яйце. Това, което толкова дълго го преследваше като призрак, сега беше само на няколко километра от него, делеше ги само ширналият се син океан. Седеше на някакъв плаж — беше плаж, не можеше да има спор — и се взираше в собствения си сън.

А преди това беше преминал през кошмар. Мракът, а после и онова нещо, онова ужасно гадно нещо…

„Но това не беше само сън. Зад него имаше и нещо истинско — все едно куклено шоу. Все едно умът ми се опитваше да схване нещо, твърде голямо, за да мога да го разбера…“

И нещо друго освен кошмара също не беше наред. Където и да се намираше сега, той не беше оставил зад гърба си болестите на истинското си тяло. Градът беше там, пред него — невъзможният град, градът, който не можеше да съществува, — ала гледката не го вълнуваше много. Той се топеше като свещ, излъчваше твърде много топлина. Нещо огромно и нажежено вътре в него гризеше мислите му, пълнеше главата му и натискаше очите му отвътре.

„Къде сме?“

Фредерикс продължаваше да скача нагоре-надолу в екстаза на неувереността. Щом Орландо с мъка се изправи на крака, осъзна, че Фредерикс, когото сега гледаше, използва сима на Питлит, архикрадеца от средните земи.

„Така не бива“ — помисли си той, но мисълта му не успя да отиде по-нататък. Изправен се чувстваше още по-зле. Позлатеният град изведнъж се килна и Орландо се опита да го последва, но вместо това плажът скочи насреща му, сякаш беше нещо плътно и твърдо.

„Нещо в мрака ме докосна…“

Светът се въртеше ли, въртеше. Той затвори очи и се изгуби.

Питлит Крадеца го разтърсваше. Орландо чувстваше главата си като изгнил пъпеш; при всяко раздрусване тя като че ли щеше да избухне.

— Орландо? — Фредерикс сякаш нямаше представа как гласът му отеква в костите на Орландо и ги насища с болка. — Добре ли си?

— … гади ми се. Престани да ме друсаш…

Фредерикс го пусна. Орландо се претърколи настрана и се сви целият. Усещаше как яркото слънце жари кожата му, но това беше като прогноза за времето в друга част на страната — дълбоко в него се таеше хлад, който можеше да устои на всяко слънце — и истинско, и симулирано. Усети как го полазиха тръпки.

— Тресе те — отбеляза Фредерикс. Орландо скръцна със зъби — не му стигаха силите дори да се заяде. — Студено ли ти е? Но тук е горещо! Ама какво значи това? Извинявай, мъжки. Трябва да те завием с нещо, ти си само с набедрена препаска. — Фредерикс се озърна и внимателно огледа празния тропически плаж, сякаш някой би могъл да зареже някой юрган зад някоя вулканична скала. Отново се обърна към Орландо и го порази нова мисъл: — Ти защо си със сима на Таргор? Кога успя да си го сложиш?

Орландо можа само да изстене в отговор.

Фредерикс коленичи зад него. Очите му все още бяха широко отворени и със смалени зеници като на лабораторно животно, на което са дали твърде силна доза, но продължаваше да се мъчи да открие някаква логика.

— Ето, вземи наметалото ми. — Той го отвърза и го метна върху раменете на Орландо. Отдолу носеше обичайните за героя си сива риза и брич. — Ама хей, това е наметалото на Питлит! И аз ли съм Питлит, както ти си Таргор?

Орландо кимна немощно.

— Ама аз никога… това е тъпо! — и Фредерикс се умълча. — Я пипни това. Също като истинско. Орландо, къде сме? Какво стана? Някъде в мрежата ли сме?

— Никой… в мрежата… няма такова оборудване. — Орландо се мъчеше да удържи зъбите си да не тракат: така главата го болеше още повече. — Ние сме… не знам къде сме.

— Но градът е тук — точно както ми каза! — Фредерикс гледаше като шашнато детенце, току-що срещнало самия Дядо Коледа. — Това е градът, за който ми говореше, нали така? — разсмя се той пискливо. — Ама разбира се, че е той! Че какво друго да е? Но къде сме?

На Орландо му беше трудно да следи трескавото бърборене на Фредерикс. Уви се по-плътно с наметалото и легна, за да обуздае следващия пристъп на треската.

— Май… май трябва… да поспя… няколко минути… Мракът отново запълзя към него и го обгърна.

Орландо плуваше през трескави сънища за каменни гробници, за чичо Джингъл, който пееше, и майка му, която търсеше нещо изгубено в къщата. После изплува и усети, че Фредерикс държи ръката му.

— … мисля, че е остров — говореше приятелят му. — Там има нещо като храм, построен от камък, но сякаш никой вече не го използва за нищо, защото гората е страшно гъста — абе, направо си е джунгла, — но си мисля, че тъй като брегът е извит…

Орландо пак потъна.

Щом падна сред завихрените потоци на болестта си, той се вкопчи в няколкото мисли, които преплуваха покрай него и му се сториха част от реалността. Маймунчетата деца, които искаха да го водят при някого… — при някакво животно? при някого с име на животно? — … който знаел нещо за златния град. Но вместо това всичките бяха пометени от нещо, което така го разтърси, че едва не се разпадна на парчета — така, както кучето сграбчва и разкъсва плъх.

Куче. Имаше нещо за куче.

А сега той беше някъде другаде и градът беше тук, и сигурно сънуваше, защото градът беше част от сънищата му.

Но и Фредерикс участваше в съня.

Друга мисъл, студена и твърда като камък, изникна в трескавия му ум.

„Умирам. Аз съм в онзи ужасен медицински център в Краун хайтс и съм включен към една камара машини. Животът се изцежда от мене и е останала само тази мъничка частица от съзнанието ми, която си създава цял свят от няколко мозъчни клетки и няколко спомена. А Вивиан и Конрад сигурно седят до леглото и прилагат уменията си да се справят със скръбта, но не знаят, че аз все още съм тук, вътре. Още съм тук! Заклещен на горния етаж на горяща сграда, пламъците се изкачват етаж по етаж, а всички пожарникари един по един се предават и се прибират вкъщи…

Още съм тук!“

— Орландо, събуди се. Сигурно сънуваш лош сън. Събуди се. Тук съм.

Отвори очи. Размазаното розовокафяво петно бавно се превърна във Фредерикс.

— Умирам.

В първия миг приятелят му май се уплаши, но после се отърси.

— Не, не умираш, Гардинър. Просто си лепнал грип или нещо подобно.

Странно — насърчителните думи на Фредерикс, макар по всяка вероятност да не бяха верни, — го оживиха. Всяка халюцинация, в която Фредерикс се държеше съвсем като Фредерикс, си я биваше толкова, колкото и истинския живот. Е, не че всъщност имаше голям избор.

Студените тръпки поне за момента бяха престанали. Надигна се, все така загърнат плътно с наметалото. Чувстваше главата си като сварена, а мозъкът му сякаш се беше изпарил.

— Нещо за остров ли каза?

Фредерикс си отдъхна и седна до него. Със странно изостреното зрение на човек, чиято треска е в затишие, Орландо забеляза оживените, по мечешки тромави движения на своя приятел.

„Той със сигурност не се движи като момиче.“ Действителният пол на Фредерикс започваше да се губи в далечината. За миг се зачуди как ли изглежда Фредерикс — Саломе Фредерикс — наистина, после разкара тази мисъл. Тук изглеждаше като момче, движеше се като момче, беше му казала да се отнася с нея като с момче — кой беше Орландо, че да спори?

— Според мене — да. Остров, искам да кажа. Гледах да видя има ли някакъв начин да се сдобием с лодка — мислех си дори, че мога да открадна някоя, нали в момента съм Питлит. Но тук няма никой освен нас.

Фредерикс беше втренчил поглед в града отсреща, отвъд залива, който наподобяваше увеселителен парк с всякакви сложни конструкции, но сега отново се обърна към Орландо:

— Ама аз защо съм Питлит? Какво става според тебе?

Орландо поклати глава.

— Не знам. Щеше ми се да знам. Тия хлапета щяха да ни водят при някого, после казаха нещо за „голяма дупка, която води нанякъде“ и че щели да ни „закачат“. — Той отново поклати глава; струваше му се, че е необичайно тежка. — Просто не знам.

Питлит размаха ръка пред лицето си и се намръщи, докато я гледаше.

— Не съм и чувал в мрежата да съществува подобно нещо. Всичко се движи точно като в истинския живот. И миризми има. Всичко! Погледни океана.

— Знам.

— И сега какво ще правим? Да си направим сал, така казвам аз.

Орландо се загледа в града. Като го виждаше толкова отблизо, толкова… истински… изпитваше съмнения. Как би могло нещо, което изглежда толкова веществено, да се равнява на всички мечти, които беше вложил в него?

— Сал ли? И как? Ти донесе ли си комплекта сечива „Господин Дърводелец“?

Фредерикс направи отвратена физиономия.

— Има палми, има лози, има какво ли не. Мечът ти лежи ей там. Можем да го направим. — Той пропълзя по пясъка и взе меча. — Ей… ама това не е жетварят.

Орландо се втренчи в простия ефес, в острието, толкова празно в сравнение с жетваря, целия в руни. Енергията му се оттичаше, мислите му се размекваха.

— Това е първият ми меч — мечът, с който Таргор за първи път пристигна в средните земи. Той се сдоби с жетваря горе-долу година преди ти да влезеш в играта.

Погледна обутите си в сандали крака, които стърчаха под наметалото.

— На бас, че и в косата ми няма бели косми, нали?

Фредерикс го огледа внимателно.

— Не. Никога не съм виждал Таргор без някой и друг бял кичур. Откъде знаеш?

Орландо отново беше много уморен.

— Защото тези сандали, мечът… значи аз съм младият Таргор — както първия път, когато слезе от хълмовете Борикар. Той се сдоби с първите си бели косми чак след първата си битка с Дрейра Джар там долу, в кладенеца.

— Но защо?

Орландо сви рамене и бавно се отпусна на земята, готов отново да потъне в меките обятия на съня.

— Не знам, Фредерико. Нищо не знам…

Ту изплуваше, ту потъваше в съня, докато светлината премина в мрак. Веднъж почти го разбуди някакъв писък, ала идваше твърде отдалече и може би също беше сън. Фредерикс не се виждаше никакъв. Орландо смътно се зачуди дали приятелят му не е отишъл да провери какъв е този шум, но умората и болестта задушаваха мислите му и нищо не му се струваше важно.

Отново беше светло. Някой плачеше и плачът идваше отблизо. Орландо го заболя главата. Изстена и се опита да запуши ушите си с възглавницата, но шепите му се напълниха с пясък.

Изправи се. На няколко метра от него Фредерикс беше коленичил, захлупил лице в шепи. Раменете му се тресяха. Утрото беше ясно, виртуалният бряг и океанът се открояваха още повече и изглеждаха още по-сюрреалистични след отшумяващата нощна треска.

— Фредерикс? Добре ли си?

Приятелят му вдигна очи. По лицето на Крадеца се стичаха сълзи. Дори бузите на сима му се бяха зачервили, но най-поразителни бяха уплашените му очи.

— Ох, Гардинър, загазихме — хълцаше Фредерикс. — Яко, яко загазихме.

Орландо се чувстваше като торба мокър цимент.

— За какво говориш?

— В капан сме. Не можем да се изключим!

Орландо въздъхна и пак се отпусна на земята.

— Не сме в капан.

Фредерикс бързо припълзя до него и се вкопчи в рамото му.

— Не ми ги пробутвай тия, да му се не види! Аз се изключих и за малко да умра!

Никога не беше чувал приятеля си да говори така разстроено.

— Да умреш ли?

— Исках да се изключа. Все повече се притеснявах за тебе и си помислих, че родителите ти са излезли някъде и не знаят, че ти е лошо — а на тебе може би трябва да ти се извика линейка, знам ли какво. Но щом се опитах, не можах да се изключа. Не можах да накарам никоя от обичайните команди да задейства и не усетих нищо, което да не е част от тази симулация — нито стаята ми, нито нищо! — Отново протегна ръка към шията си, но този път по-внимателно. — И телематичен жак няма! Давай, пробвай се!

Орландо попипа мястото, където беше имплантирана неговата невроканюла. Не напипа нищо освен силните мускули на Таргор.

— Да, прав си. Но има и такива симулации — просто прикриват контролните точки и карат такторите да лъжат. Нали идва с мене веднъж на игрището на демоните? Че там нямаш дори тяло — просто си кълбо от ганглии, вързано за ракетна шейна.

— Исусе Христе, Гардинър, ама ти изобщо не ме слушаш! Не правя догадки — аз се изключих. Нашите ми измъкнаха жака. И ме заболя, Орландо. Болеше ме както никога досега — все едно бяха изтръгнали и гръбнака ми заедно с жака, направо не мога да ти опиша. И не спря. Не можех да направя нищо, освен… да пищя, да пищя…

— Фредерикс млъкна, затрепери и известно време не можа да продължи. — Спря чак когато нашите пак ми сложиха жака — дори една дума не можах да им кажа — и прас! — ето ме пак тук.

Орландо поклати глава.

— Сигурен ли си, че не е било просто… знам ли, някоя много лоша мигрена или нещо такова?

Фредерикс изсумтя ядосано.

— Не знаеш какви ги говориш. А и после се случи пак. Исусе, ама ти не ме ли чу как пищя? Сигурно са ме закарали в нещо като болница, защото следващия път наоколо се бяха струпали много хора. Едвам виждах, толкова болеше. Но болката беше още по-гадна от преди — според мене в болницата ми биха някаква инжекция и после почти нищо не си спомням, но ето ме пак тук. Сигурно се е наложило отново да ме включат. — Фредерикс се наведе и се вкопчи в ръката на Орландо. Гласът му беше накъсан и отчаян: — Така че ти ми кажи, господин Златен град — кои симулации се държат така, по дяволите? В какво ни набута, Гардинър?

Часовете на светлина и мрак, които последваха, бяха най-дългите в живота на Орландо. Треската се върна с пълна сила. Той лежеше и се мяташе в подслона, който Фредерикс беше струпал от палмови клонки, и ту замръзваше, ту изгаряше в треска.

Помисли си, че подсъзнанието му вероятно реагира на историята на Фредерикс за бягството и принудителното завръщане, защото по едно време чу майка си да му говори — много ясно. Разказваше му какво се било случило в охраняемото имение — в „Общността“, както го наричаше тя — и какво мислели за това другите съседи. Дърдореше, осъзна той, точно както винаги, когато е уплашена до смърт, и известно време той се чудеше дали наистина сънува. Всъщност дори я виждаше — смътно, сякаш стоеше зад тюлена завеса, а лицето й беше толкова близо, че му се струваше разкривено. Беше я виждал така достатъчно често, за да влезе в съня му.

Обясняваше му какво ще правят, когато той оздравее. Отчаянието в гласа й, съмнението зад думите й го убеди, че сън или не, той трябва да възприема всичко това като действителност. Помъчи се да проговори, да хвърли мост през невъзможното разстояние помежду им. Каквото и да му пречеше — халюцинация или невъобразима раздяла, — нито звук не можа да излезе от гърлото му. Как би могъл да й обясни? И какво би могла да направи тя?

— Бийзъл — опита се да каже той. — Доведи Бийзъл! Доведи Бийзъл!

Тогава тя пропадна някъде и каквото и да беше това — поредна фантасмагория от бълнуването му или истинска връзка с реалния му живот, — то беше свършило.

— Сънуваше онази тъпа джаджа — изръмжа Фредерикс. Говореше завалено, понеже и той беше сънен.

Джаджа. Сънуваше джаджа. Щом се плъзна обратно в тъмните води на болестта си, Орландо си спомни нещо, което някога беше чел — за една пеперуда, която сънувала, че е цар, и се чудела дали не е цар, който сънува, че е пеперуда… или нещо такова.

„И кое е реалното? — зачуди се уморено. — От коя страна на чертата е истинското? Осакатеното, сбръчкано, умиращо хлапе в болнично легло… или… или измисленият варварин, който търси въображаем град? Ами ако някой съвсем друг човек сънува… и двамата?“

Всички деца в училище говореха за изгорялата къща. На Кристабел й беше смешно. Офелия Вайнер й каза, че загинали няколко души, от което й стана толкова зле, че не можа да си изяде обяда. Учителката я изпрати вкъщи.

— Нищо чудно, че се чувстваш зле, миличка — рече майка й, щом допря длан до челото й. — Не си мигнала цяла нощ, а после тези хлапета ти разказват разни истории за умрели… — И тя се обърна към бащата на Кристабел, запътил се към дневната. — Тя е много чувствително дете, кълна ти се.

Таткото само изсумтя.

— Никой не е загинал, миличка — увери я майка й. — Само една къща е изгоряла и според мене вътре не е имало никого.

Щом майка й отиде да притопли супата в микровълновата печка, Кристабел влезе в дневната, където баща й си говореше с приятеля си капитан Паркинс. Той й каза да излезе да си играе навън — все едно не я бяха върнали от училище, защото е болна! Тя седна в коридора и се заигра с куклата си принц Пикапик. Татко й като че ли се жалваше от нещо. Зачуди се защо и двамата с капитан Паркинс не са на работа и дали това няма нещо общо с голямата лоша тайна, която се случи снощи. Щеше ли той да открие какво е направила? Ако открие, сигурно ще я накажат — този път завинаги.

Измъкна принц Пикапик от гнездото от възглавници, което му беше направила — куклата видра имаше склонността да се завира по тъмните, сенчести места — и се промъкна към вратата на дневната. Долепи ухо до процепа, за да види дали не може да чуе нещо. Никога досега не го беше правила. Чувстваше се като в анимационно филмче.

— Пълна каша, да го вземат мътните — казваше приятелят на баща й. — Ама след толкова време кой да ти се сети?

— Аха — отговори баща й. — И това е една от най-големите въпросителни, нали? Защо сега? Защо не преди петнайсет години, когато за последен път го преместихме? Просто не схващам, Рон. Да не би да си се противопоставил на някое от смахнатите му изисквания? Нещо да си го вбесил?

Кристабел не разбираше всички думи, но беше почти сигурна, че говорят за случилото се в дома на господин Селърс — нямаше какво друго да е. Сутринта, преди да отиде на училище, беше чула баща си да говори по телефона за експлозията и пожара.

— … трябва обаче да му се признае на този копелдак!

— Капитан Паркинс се разсмя, но това беше гневен смях.

— Не знам как е успял да го спретне всичко това, ама за малко да ни метне.

Кристабел стисна принц Пикапик. Куклата изписка предупредително.

— Ако колата беше горяла малко по-дълго — продължаваше капитан Паркинс, — нямаше да можем да различим оставеното на седалката от истинския кремиран Селърс. Пепел, мазнина, органични отпадъци — сигурно ги е мерил с чаена лъжичка, за да спази пропорциите. Хитрото му копеленце!

— Щяхме да намерим дупките в оградите — рече таткото на Кристабел.

— Да, но по-скоро късно, отколкото рано. Можеше и да ни поведе с преднина от двайсет и четири часа.

Кристабел чу как баща й се изправи. За миг се уплаши, но после го чу да се разхожда напред-назад, сякаш говореше по телефона.

— Може би. Но мамка му, Рон, това все още не обяснява как се е измъкнал от базата за времето, с което е разполагал. Бил е в инвалидна количка, за Бога!

— Военната полиция проверява всичко. Може пък просто някой да го е съжалил и да го е закарал донякъде. Или пък може просто да се е пуснал надолу по хълма и да се крие в онзи скватерски град. Никой, който знае поне нещичко, няма да си мълчи, след като свършим с претърсването. Все нещо ще изскочи.

— Освен, ако не е имал съучастник — някой, който да му е помогнал изобщо да изчезне от района.

— И къде ще го намери тоя? В базата? За това можеш да отидеш на военен съд, Майк. А пък той не познава никого извън базата. Ние следим всичките му контакти, на кого се обажда — той дори няма достъп до мрежата! Всичко останало е безобидно. Наблюдавахме го съвсем, да съвсем отблизо. Играеше шах по пощата с някакъв си пенсиониран тип в Австралия — да, много внимателно го проверихме — няколко поръчки за каталози и абонаменти за списания, такива работи.

— Е, аз пък още не мога да повярвам, че е спретнал този номер без външна помощ. Някой трябва да му е помогнал. И когато открия кой е… е, ще ми се прииска никога да не се е раждал.

Нещо тупна на земята. Кристабел извърна глава. Принц Пикапик беше пропълзял под масата и сега видрата кукла клатеше ли, клатеше единия крак на масата. Вазата щеше да падне всеки момент, татко й нямаше как да не чуе и щеше наистина много да се ядоса. Докато пълзеше след избягалата видра, ококорила очи, а сърцето й тупкаше като лудо, майка й се появи иззад ъгъла и за малко не я настъпи. Кристабел изпищя.

— Майк, иска ми се да отделиш малко време да поговориш с дъщеря си! — извика майка й през затворената врата. — Кажи й, че всичко е наред. Горкичката, тя е кълбо от нерви.

Кристабел си изяде супата в леглото.

Посред нощ Кристабел се събуди уплашена. Господин Селърс й беше казал да сложи Приказните си очила след училище, но тя не го направи! Беше забравила, защото се прибра рано.

Плъзна се на пода възможно най-тихо и се промъкна под леглото, където ги беше скрила. Беше взела стария чифт със себе си и ги беше пуснала в шахтата за боклук през междучасието точно както й беше казал господин Селърс.

Под леглото беше като да си попаднал в Пещерата на ветровете в Земята на видрите. Известно време се чудеше дали наистина има такова място, но тъй като вече нямаше видри извън зоологическите градини — татко й го беше казал, — сигурно вече нямаше и Пещера на ветровете.

Очилата нито примигваха, нито нищо. Още не се бяха включили, но точно когато си мислеше, че може и да са се счупили, някой прошепна много тихо в ухото й:

— Кристабел?

Тя подскочи и си удари главата в леглото. После събра смелост, свали очилата и огледа стаята, макар да беше сигурна, че няма никого. Пак си сложи очилата.

— Кристабел — отново се обади гласът, — ти ли си? Беше господин Селърс, изведнъж се досети тя — говореше й през очилата.

— Да, аз съм — прошепна тя.

Изведнъж го видя, седнал в количката. Светлината огряваше само половината от изпотеното му лице и той изглеждаше дори още по-страшен, но тя се зарадва, като видя, че му няма нищо и не е умрял.

— Съжалявам, че не си ги сложих по-рано… — започна тя.

— Тихо. Не се бой. Всичко е наред. Отсега нататък, когато искаш да говориш с мене, трябва да си слагаш очилата и да кажеш думата… о, чакай да видя… — Той се намръщи. — Защо ти не избереш думата, мъничка Кристабел? Която си искаш дума, но да не е някоя, дето се употребява много често.

Тя се замисли.

— Как се казваше онзи дребосък от приказката? — прошепна тя. — Онова име, за което момичето трябваше да се сети?

На лицето на господин Селърс бавно се изписа усмивка.

— Сторипакост? Много добре, Кристабел, много добре. Сега го кажи ти, за да мога да го кодирам. Готово. Можеш да го използваш, за да ме викаш всеки ден след училище — например докато се прибираш вкъщи и си самичка. Сега имам да правя едни много трудни работи, Кристабел. Може би най-важната, която някога съм правил.

— Ще взривяваш ли още?

— Мили Боже, надявам се, че не. Много ли се уплаши? Чух шума. Справи се чудесно, миличка. Ти си едно много-много храбро момиченце и от тебе ще излезе прекрасна революционерка. — Той отново се усмихна измъчено. — Не, нищо друго няма да гръмна. Но от време на време пак ще имам нужда от помощта ти. Много хора ще ме търсят.

— Знам. Татко си говореше за тебе с капитан Паркинс — и тя му каза, каквото си спомняше.

— Е, засега не се оплаквам — рече господин Селърс. — А ти, млада госпожице, си лягай и заспивай. Обади ми се утре. Запомни — просто си сложи очилата и кожи „Сторипакост“.

Когато смешният старец изчезна, Кристабел свали Приказните си очила и изпълзя изпод леглото. Сега, като знаеше, че господин Селърс е добре, изведнъж много й се приспа.

И точно се беше пъхнала под завивките, когато видя лицето, което се взираше през прозореца й.

— Беше лице, мамо! Видях го! Точно тук!

Майка й я притисна към себе си и я погали по главата. Мама миришеше на лосион — както винаги нощем.

— Мисля, че сигурно е било просто лош сън, миличко. Баща ти провери — отвън няма никого.

Кристабел поклати глава и зарови лице в гърдите на майка си. Въпреки че завесите бяха спуснати, не искаше и да поглежда към този прозорец.

— Може би ще е по-добре да дойдеш да спиш при нас — въздъхна майката на Кристабел. — Горкичкото, онази къща, дето изгоря снощи, много те е уплашила, нали? Е, не се тревожи, миличка. Това няма нищо общо с тебе и вече свърши.

Техниците искаха да си отбележат разни неща за разчистването.

Дред се подразни, тъй като трябваше да се погрижи за последните детайли и това не беше най-удобното време да го изкарват от наблюдателния център, но одобряваше перфекционизма им. Извади малка пура от табакерата и се качи на балкона на горния етаж, който гледаше към залива.

Техническият екип на „Беина и Беина“ вече беше ликвидирал офиса му в града. Сега, когато проектът беше стигнал до финалната си фаза, този офис вече не му беше нужен, а след като операцията приключеше веднъж, нямаше да има време да се връща и да връзва изплъзналите се нишки, така че екипът го беше изпразнил напълно — което включваше и махане на горния слой от всички повърхности, пребоядисване и смяна на килимите. Сега същите тези мъже и жени старателно преглеждаха крайбрежната вила, която служеше за наблюдателен център. Когато Дред и групата му тръгнеха по вода към мишената, екипът за разчистването — като бръмбари боклукчии в бели дрехи — щеше да сравни двуетажната къща със земята и да унищожи всичко, което може да подскаже кой я е обитавал през последните три дена.

Всъщност нямаше нищо против да го изкарат на балкона в някоя прекрасна тропическа нощ, реши той. Не си беше позволявал нито миг разпускане след стюардесата, а работеше много-много здраво.

Ала все пак му беше трудно да забрави, когато мишената беше буквално пред очите му. Светлините на Исла де Сантуарио се виждаха едва-едва отвъд ширналата се черна вода, най-различните приспособления за охрана на острова — непилотирани подводници, миниспътници укрепени стени, пазени от стража — изобщо не се виждаха, но той все пак трябваше да се справи с всички тях — до последното. И да се прекрати голямото объркване на сметките, каквото Дред досега никога не бе допускал…

„Самоуверен, нахален, мързелив, мъртъв“ — припомни си той.

Да се избегнат грешните сметки или престъпно небрежното шпионско сборище — всички му бяха известни и за всичко се беше подготвил. Чакаше само да събере няколкото по-маловажни свободни краища, а после и самото пристигане на останалата част от екипа, шифровано за след четири часа. Дред умишлено ги беше държал настрана чак до този миг. Всичко в действителното местоположение можеше да бъде научено и усъвършенствано в симулация и нямаше смисъл да се предприема каквото и да било, което би накарало мишената да застане нащрек. Екипът по разчистването беше единствената група, която не беше подготвял във ВР, но техният фургон беше паркиран пред входа и се виждаше отдалече, а на него беше изписано името на известен тукашен доставчик на килими — и, разбира се, Беина бяха уредили техен човек цялата седмица да вдига телефоните в килимарския склад, в случай че някой на острова забележи фургона и се направи на много съвестен.

Така че сега с цялото небрежно удоволствие на истински стопанин, който се радва на перспективата за нови хубави килими, Дред включи вътрешната си музика, след което се отпусна в шезлонга на едри райета, запали пурата и качи краката си на парапета.

Беше я изпушил едва наполовина и лениво наблюдаваше как обхождащите прожектори на острова се отразяват във водата като кехлибарени звезди, когато една много по-малка светлинка замига в ъгъла на полезрението му. Дред тихо изпсува. Възвисяващият се мадригал на Монтеверди — любимата му музика, когато играеше съзерцателна сцена — стихна до сладко мърморене. В един отворен прозорец, наложен върху гледката пред Дред, се появи Антонио Ередия Селестино — обръснатата му глава увисна над тъмните карибски води, сякаш той ходеше по водата. Дред би предпочел Селестино наистина да ходи по водата.

— Да?

— Извинявай, че те безпокоя, шефе. Надявам се да си прекарваш приятно вечерта.

— Какво искаш, Селестино?

Този човек обръщаше внимание на всякакви формалности без значение и това беше едно от нещата, които не допадаха на Дред. Като техничар беше повече от компетентен — Беина не наемаха второкласни специалисти, — но досадната липса на всякакво чувство за хумор сама по себе си дразнеше, както и очевидната липса на въображение.

— Имам известни съмнения за блокирането на данните. Защитните системи са сложни и съществува риск самата предварителна работа да има… последствия.

— За какво говориш?

Селестино нервно вирна глава и се опита да докара усмивка на победител. Дред, дете на най-грозните бордеи в задния двор на Австралия, се разкъсваше между отвращението и забавлението. Ако човекът имаше перчем, реши Дред, щеше да го дръпне.

— Боя се, че тези предварителни прегледи, работата по подготовката…, ами боя се, че могат…, че могат да разтревожат… определените.

— „Определените“? За мишената ли ми говориш? Какво се опитваш, по дяволите, да кажеш, Селестино? — Гневът му нарастваше и Дред изключи мадригала. — Да не би да си компрометирал акцията с нещо? Да не би да се обаждаш, за да ми кажеш, че — оппа! — случайно си прецакал мисията?

— Не, не! Моля те, нищо не съм направил! — Човекът май се разтревожи повече от внезапния гняв на Дред, отколкото от намека, че е некадърник. — Не затова исках да говоря с вас, сър. Не бих предприел нищо, с което да рискувам нашата безопасност, без да се консултирам с вас.

Той припряно нахвърля цяла серия притеснения, повечето, от които бяха смешно преувеличени. За свое голямо разочарование Дред реши, че става нещо много просто: Селестино никога не беше разбивал толкова здрава и толкова сложна система и искаше да си постеле така, че ако нещо се обърка, да има извинението, че е действал по заповед.

„Този идиот май си мисли, че само защото е в някакъв апартамент на няколко километра от мястото на действието, ще оживее след провала на тази акция. Той явно не познава Стареца.“

— Та какво казваш, Селестино? От доста време те слушам и нищо ново не съм чул.

— Исках само да предложа… — Очевидно това му се стори твърде прибързано. — Чудех се дали сте си мислили за бомба с данни с тясна дефиниция. Можем да въведем в системата преследвач убиец и да блокираме цялата им домашна мрежа. Ако кодираме както трябва собствените си сред…

— Млъкни! — Дред затвори очи в усилието да остане спокоен. Физиономията на Селестино продължи да виси в мрака и това го влудяваше. — Я ми напомни: бил ли си известно време при военните?

— БИМ — каза Селестино с лека гордост в гласа. — Бригада де институтос милитарес. Четири години.

— Естествено. Знаеш ли кога започва тази операция? Знаеш ли изобщо нещо? Не ни остават и осемнайсет часа и ти ми цъфваш и започваш да ми дрънкаш такива глупости! Бомба с данни ли? Разбира се, че си бил при военните — ако не си сигурен в нещо, гръмни го! — Той се намръщи свирепо, за миг забравил, че от съображения за сигурност Селестино вижда само долнокачествения сим на Дред, който не изразява почти нищо. — Ти за какво, мислиш, сме се захванали с това бе, бомбаджийо нещастен? Само за да убием някого ли? Ако си бил пехотинец или охрана на портала, или дори портиер, майка му стара, щеше да имаш някакво извинение, задето си го мислиш, ама ти си нашият техничар — Господ да ни пази! Ще замразим и оголим цялата система и най-отдалечените й връзки. Бомба с данни! Ами ако това нещо е програмирано да унищожи всичко при заплаха?

— Аз… но, разбира се… — По челото на хакера изби пот.

— Чуй ме сега внимателно. Ако изгубим и една частичка от данните — каквото ще да е, — аз лично ще изтръгна сърцето ти и ще ти го дам да си го гледаш. Ясен ли съм?

Селестино кимна и мъчително преглътна. Дред прекъсна връзката, а после започна да рови из файловете си за музика, която би могла да върне доброто му настроение.

— … тоя е пропукан, а пукнатината е широка километър и половина.

Безформеният сим, който беше Беина отляво, леко се сведе.

— В работата си е много добър.

— Той е нервак и никаквец. Ще изпратя някой да го наглежда. И никакви спорове. Оказах ви любезността да ви го съобщя.

Последва дълго мълчание.

— Изборът си е твой — обади се накрая едната.

— Така е. Мамка му! — Червената светлинка отново замига, но този път с познат ритъм. — Извинете. Търсят ме.

Двете сестри кимнаха, трепнаха и изчезнаха. Замени ги един от пратениците на Стареца — кукла, доколкото виждаше Дред, облечена в обичайния си египетски карнавален костюм.

— Господарят на живота и смъртта, могъщ в божествеността си, коронясан на Запад, те вика при себе си.

Дред едва сдържа стона си.

— Сега? Не може ли просто да говори с мене? Пратеникът дори не мигна.

— Викат те в Абидос — каза той и изчезна.

Дред дълго седя, просто дишаше, после се изправи и се протегна, за да се освободи от напрежението; ако излееше върху Стареца потиснатостта и яда си, това можеше да се окаже много болезнена грешка. След това погледна с далеч немалка скръб пурата, почти превърнала се в сива пепел на дъното на глинената купа, която използваше за пепелник. Седна отново, настани се удобно, тъй като поради прищевките на Стареца можеше да чака с часове, и затвори очи.

Огромната колонна зала на Онова-което-беше-Абидос се простираше пред него. Дебелите колони, подобни на небостъргачи, се открояваха още по-драматично на светлината на безброй трепкащи лампи. Виждаше стола на кучето на подиума в дъното на залата, увиснал над сведените гърбове на хиляди жреци като вулканичен остров, издигащ се над океана. Дред изсумтя презрително и тръгна напред.

Макар че всъщност не усещаше ушите на чакал над главата си, нито пък виждаше песоглавата си муцуна, и макар че жреците не отлепяха лица от пода, докато му правеха път, и дори един-единствен не посмя да му хвърли дори бегъл поглед, той се чувстваше ядосан и унизен. Акцията щеше да започне само след часове, но щеше ли Стареца да съкрати малко нелепата си церемония и да улесни работата? Много ясно, че не. Дред беше неговото куче, призовано да чуе гласа на господаря, и той никога нямаше да му позволи да забрави това.

Щом стигна отпред и коленичи на четири крака пред трона, се наслади за кратко, но достатъчно на една фантазия — как постъпва така с дъртия копелдак, че бинтовете, в които беше омотан, да са си съвсем на място.

— Стани, слуга мой.

Дред се изправи. Дори и застанал на подиума, изглеждаше като джудже пред фигурата на господаря си. „Вечно ми напомня кой е отгоре.“

— Разкажи ми за проекта „Небесен бог“.

Дред си пое въздух, потисна гнева си и докладва за последните приготовления. Озирис, Господарят на живота и смъртта, го изслуша с явен интерес, но въпреки че лицето му — подобно на мъртвешко лице — си остана все така неподвижно, на Дред му се стори, че Стареца е леко разсеян: бинтованите му пръсти леко помръдваха по облегалките на трона и изведнъж помоли Дред да повтори нещо, което би трябвало да му е станало съвсем ясно още от първия път.

— Ти отговаряш за този идиот програмист — обяви Озирис, след като изслуша разказа за обаждането на. Селестино. — Вземи мерки той да не се окаже слабото звено във веригата ни.

Дред настръхна от напомнянето на толкова елементарни неща. С усилие потисна раздразнението си и продължи спокойно:

— Една професионалистка, с която съм работил и преди, вече тръгна нататък. Ще наглежда Селестино.

Озирис махна с ръка, сякаш всичко това се разбираше от само себе си.

— Не трябва да се проваляме. Оказах ти голямо доверие въпреки многото грешки в поведението ти. Не трябва да се проваляме.

Въпреки потисканото си отчаяние Дред беше заинтригуван. Стареца като че ли се тревожеше — ако не за това, то за нещо друго.

— Някога да съм те провалял, дядо?

— Не ме наричай така! — Озирис вдигна ръце и ги скръсти на гърдите си. — Казвал съм ти й преди, че не бих го позволил на най-обикновен слуга.

Дред едва успя да се сдържи да не изсъска гневно. Не, нека да си приказва дъртакът му с дъртак. Имаше и една по-дълга игра — самият Старец го беше научил да я играе — и това можеше и да е първата пукнатина в защитата на господаря му.

— Извинявам се, о, господарю. Всичко ще е както кажеш — склони той голямата си черна глава и леко опря муцуна о каменните плочи. — Направил ли съм пак нещо, с което да съм те ядосал?

За миг се зачуди дали пък стюардесата… Не. Дори нямаше как вече да са намерили тялото й, а и този път се беше сдържал и не беше оставил подписа си. По необходимост трябваше да пренебрегне изкуството.

Богът на Горен и Долен Египет наведе лице. За миг на Дред му се стори, че мярна свирепия разум, проблясващ в дълбините на очите на Стареца.

— Не — рече той най-сетне. — Нищо не си направил — може би аз прибързах с гнева си. Много съм зает, а и голяма част от работата е неприятна.

— Боя се, че вероятно не бих разбрал проблемите ти, господарю. Проектът, който ми възложи, отнема всичките ти сили — не мога дори да си представя с колко сложни неща трябва да се справяш.

Озирис се облегна назад в огромния си трон и се втренчи в залата.

— Не, не можеш. Точно в този миг — в този миг! — враговете ми се събират в залата на моя съвет. Трябва да изляза насреща им. Срещу мене има заговор и аз все още не… — Унесе се, после огромната му глава трепна и той се наведе. — Някой говорил ли е с тебе? Някой разпитвал ли те е за мене, предлагал ли ти е нещо в замяна на информация или помощ? Обещавам ти: колкото по-ужасен бъде гневът ми срещу тези, които ме предадат, толкова по-голяма ще бъде щедростта ми към верните ми слуги.

Дред мълча един протяжен миг — страхуваше се да не прибърза с отговора си. Старият хитрец никога досега не бе говорил така открито, никога не бе показвал пред него тревога или уязвимост. Искаше му се по някакъв начин да запише този момент и да го проучи по-късно, ала за всяка дума и за всеки жест трябваше да разчита на крехката си човешка памет.

— Никой не се е обръщал към мене, господарю. Кълна се, че веднага бих ти съобщил. Но ако мога да ти помогна с нещо — да събера информация, от която имаш нужда, съюзници, в които не си сигурен и които искащ да…

— Не, не, не! — Озирис нервно размаха жезъла си и накара слугата си да млъкне. — Аз ще се оправя с това — както винаги. От тебе искам само да се погрижиш проектът „Небесен бог“ да мине по план.

— Разбира се, господарю.

— Върви. Ще говоря с тебе отново преди началото на акцията. Намери някой, който да държи онзи програмист под око.

— Да, господарю.

Богът махна с жезъла си и Дред беше изхвърлен от системата.

Остана дълго в креслото, без да обърне внимание на още три по-късни обаждания. Мислеше си за онова, което току-що беше видял и чул. Най-сетне се изправи. На долния етаж екипът по разчистването беше приключил с подготовката и се прибираше във фургона.

Дред метна фаса от пурата си през балкона в черната вода и влезе в къщата.

— Виж, просто трябва да вържем още веднъж краищата и готово. — Фредерикс вдигна шепа подобни на змии пълзящи растения и лозови стебла. — Вълните си ги бива, Орландо, пък не се знае и какво още ни чака. Акули, може би и морски чудовища. Хайде, ако се понапрегнем още малко сега, по вода може би ще ни е много по-лесно.

Орландо погледна сала. Изглеждаше доста прилично — греди от твърди, тежки тръстики, вързани на дълги снопове, а после — и заедно, така че да образуват издължен четириъгълник. Вероятно щеше дори да плава. Но просто не можеше да се загрижи за това.

— Имам нужда да поседна.

Той се свлече в сянката на най-близката палма и се пльосна на пясъка.

— Добре, аз ще го свърша. Какво ново още? Фредерикс преви гръб.

Орландо вдигна треперещата си длан, за да закрие очите си от слънцето, което се процеждаше през палмовите листа. По обяд градът беше по-различен; по цял ден се менеше — цветовете и отразяващите ги метали се променяха заедно с движението на светлината, сенките се свиваха и разпускаха. Точно сега приличаше на гигантска полянка с гъби — златните покриви изникваха над чернозема на собствените си сенки.

Отпусна ръка и се облегна на ствола на палмата. Беше много-много слаб. Лесно му беше да си представи как се впива в земята като корените на дърво и никога вече не помръдва. Беше изтощен и отпуснат от болестта и не му беше ясно как би преживял още една нощ като последната — нощ на объркване, ужас и лудост, които не можеше да проумее и които по никакъв начин не му носеха покой.

— Добре, значи вързах всичко двойно. Поне до водата ще ми помогнеш ли да го отнесем?

Орландо дълго време го гледа, ала розовото начумерено лице на Фредерикс така и не изчезна.

— Идвам — изстена той.

Салът наистина плаваше, макар че доста голяма част от него остана под ватерлинията и нямаше сухо място, на което да се седне. Ала времето беше топло и това не им причиняваше чак такива неудобства. Орландо се радваше, че поне беше убедил Фредерикс да вземат и половината навес, въпреки че приятелят му очакваше да доплават много бързо. Орландо правеше сянка, като го крепеше на раменете си. Той закриваше най-силното следобедно слънце, но почти не му помагаше срещу зноя в главата и в ставите му.

— Не ми е много добре — тихо се обади той. — Казвам ти, хванал съм пневмония.

Май можеше да говори само за това, макар и на него да му беше втръснало. Фредерикс, който гребеше старателно със самоделното гребло, не отговори.

Чудно, поне за Орландо, но те наистина бавно-бавно напредваха към града. Течението неотклонно ги отнасяше към северния бряг, както смяташе Орландо, но беше слабо — той си помисли, че като нищо можеха да стигнат отвъд, преди течението да ги отвлече в открития океан, което беше много вероятно. А ако не успееха… е, Фредерикс щеше да се разочарова, но на Орландо му беше трудно да схване къде е разликата. Беше се отнесъл в някаква забрава, с всеки час силите му намаляваха, а това, което беше останало зад него (и което от време на време все още учудващо смяташе за „истинския свят“), не беше по-добро.

— Знам, че си болен, но не можеш ли да се пробваш да погребеш малко? — Фредерикс с всички сили се мъчеше да не показва презрението си; сякаш някъде отдалеч Орландо му/й се възхищаваше за това. — Ръцете ме заболяха много, но ако не натискаме греблата, течението ще ни отнесе навътре.

Трудно му беше да реши кое би му отнело повече енергия — да спори или да гребе. Орландо се захвана за работа.

Ръцете му бяха слаби и отпуснати като сварени макарони, но в повтарялите се движения — потапяне на греблото, тласък, вдигане, пак потапяне — имаше нещо успокояващо. След малко монотонността в съчетание с трептящите слънчеви зайчета по вълните и с омаята на треската го унесоха и той не забеляза надигащата се вода чак докато Фредерикс не изпищя, че потъват.

Стреснат, ала все още неотърсил се от сънеността си, Орландо се загледа във водата, която вече стигаше до чатала му. Салът беше хлътнал в средата или краищата му се бяха вдигнали; каквото и да беше станало, сега по-голямата част от сала им беше май донякъде под водата.

— Какво ще правим? — попита Фредерикс, сякаш мислеше, че всичко това има някакво значение.

— Какво ще правим ли? Ами ще потъваме, както виждам.

— Ти да не си откачил, Гардинър? — Личеше си, че Фредерикс се бори с паниката. Погледна към хоризонта. — Може и да успеем да го преплуваме.

Орландо проследи погледа му, после се разсмя.

— Може ти да си откачил? Че аз едва греба. — И той погледна разцепената тръстика в ръцете си. — Не че това сега ни върши работа — хвърли греблото.

То цопна във водата, след това изскочи отгоре и заплава нататък далеч по-убедително от сала.

Фредерикс изкрещя ужасено и протегна ръце към него, сякаш можеше да промени физичните закони и да го накара да се вдигне във въздуха и да се върне.

— Направо не мога да повярвам! — Той пак изгледа сала, изпълнен с трептяща, паническа енергия. — Имам идея. Ще влезем във водата, но ще използваме сала да ни крепи — нали знаеш, като онези възглавнички в часа по плуване.

Орландо никога не се беше учил да плува или да прави каквото и да било друго, което според майка му би представлявало опасност за крехките му кости, но и не му се спореше. По настояване на приятеля си се плъзна от сала в хладната вода. Фредерикс цопна до него, после опря гърди о дългия ръб на съоръжението и взе да рита по начин, който беше заслуга на едновремешните му инструктори по плуване.

— Не можеш ли и ти да пориташ поне малко? — дишаше тежко той.

— Аз ритам — отговори Орландо.

— Какво е станало — задъхваше се Фредерикс — с всичката сила на Таргор? С тези мускули — страшилища за всяко чудовище? Хайде де!

Щеше да му струва усилия дори да обясни, а това, че постоянно гълташе солена вода, никак не му помагаше.

— Лошо ми е, Фредерико. А и може би подобренията не се отразяват добре на тази система — постоянно се налагаше да маневрираме с такторните изходи, за да заработят както при нормален човек.

Бяха плували само няколко минути, когато Орландо усети, че силите окончателно го напускат. Краката му отмаляха, после замряха. Той увисна на ръба на сала, но дори и това му беше трудно.

— Орландо? Трябва да ми помогнеш!

Градът, който някога ги чакаше право пред тях, сега се беше преместил вдясно. Синята вода между сала и брега обаче не беше намаляла. Течението ги влечеше към открито море, осъзна Орландо — така, както самият той се носеше. Щяха да се отдалечават все повече и повече от сушата и най-накрая градът щеше да се загуби окончателно.

„Но така не е честно. — Мисълта му прииждаше на бавни тласъци — като вълните. — Фредерикс иска да живее. Иска да играе футбол, да прави това-онова… да бъде истинско момче също като Пинокио. Аз само му преча. Аз съм момчето от Магарешкия остров.“

— Орландо?

„Не, не е честно. А на него му се налага да рита, за да ме мъкне и мене. Не е честно…“

Пусна се и се плъзна под водата. Оказа се учудващо лесно. Повърхността й се затвори над него като клепач и за миг той се почувства съвсем безтегловен, съвсем отпуснат. Обхвана го някакво тъпо самодоволство от решението, което беше взел. После някой го сграбчи за косата и го дръпна. Усети изгаряща болка и гърлото му се задръсти от морска вода. Беше издърпан на повърхността и започна да плюе.

— Орландо! — изпищя Фредерикс. — Какво правиш, дявол до те вземе?

Едната му ръка беше вкопчена в сала, а с другата беше сграбчил дългата черна коса на Орландо — на Таргор.

„Сега никой не рита — тъжно си помисли Орландо. Изплю солена вода и едва успя да потисне пристъпа на кашлица. — Това е много лошо.“

— Аз… аз просто не мога да продължа — каза той.

— Хващай се за сала! — нареди Фредерикс. — Хващай се за сала!

Орландо го послуша, но Фредерикс не отпусна хватката си. Известно време просто плуваха един до друг. Салът се издигаше и се спускаше с вълните. Нищо не се беше променило — освен новата болка в скалпа му.

Фредерикс също беше нагълтал морска вода. Носът му течеше, очите му се бяха зачервили.

— Няма да се отказваш. Няма!

Орландо намери някакви сили да поклати глава.

— Не мога…

— Не можеш ли? Ти бе, копеле треснато, животът ми стана същински ад с тоя твой тъп, шибан град! И ей ти го на! А ти просто се отказваш, така ли?

— Лошо ми е…

— Е, и какво, като ти е лошо? Да де, да де, наистина е тъжно. Болен си от оная смахната болест. Но нали искаше да отидеш там. Сънуваше го. Това е единственото нещо, за което наистина ти пука. Така че или ще ми помогнеш да стигнем до тоя бряг, или ще ми се наложи да те влача дотам, както са ме учили в тия тъпи часове по плуване, и после и двамата ще се удавим на четири — петстотин метра от смотания ти град. Смахнат пъзльо такъв! — И той се вкопчи в ръба на сала, потънал до шия във водата, и го изгледа кръвнишки.

Орландо се поразвесели, че някой можеше да прахоса толкова много емоции за нещо тъй безсмислено като разликата между това, дали ще продължат или ще се удавят, но и леко се подразни, че Фредерикс — Фредерикс! — го нарича „пъзльо“.

— Искаш да ти помогна, така ли? Това ли ми казваш?

— Не, искам преди всичко да се освестиш, защото ти ме набута в тая гадна, отвратна каша.

Отново му беше по-лесно да гребе, отколкото да спори. Освен това Фредерикс продължаваше да го скубе и главата на Орландо беше извита под много неудобен ъгъл.

— Добре. Само ме пусни.

— Ама без тъпи номера?

Орландо уморено поклати глава. „Опитваш се да му направиш услуга, а той…“

Изпълзяха, отново полегнаха с гърди на сала и пак заритаха.

Слънцето беше много ниско в небето, а хладният вятър рошеше гребените на вълните, когато минаха покрай първия вълнолом и излязоха от насрещното течение. След кратка почивка по този случай Фредерикс остави Орландо да се качи на огънатия сал и да гребе с ръце, а той продължи да се прави на мотор зад борда.

Когато стигнаха до втория вълнолом, вече не бяха сами, а просто най-дребните сред пътуващите по вода. И други лодки — някои явно с мотори, а други — с издути платна, — се завръщаха след целодневна работа. Вълните при преминаването им тревожно люлееха сала. Орландо пак се плъзна във водата.

Над тях и около тях градът палеше светлините си.

Спореха дали да се опитат да дадат сигнал на някоя от преминаващите лодки, когато Орландо усети да го връхлита нов пристъп на треска.

— Не можем да стигнем с този сал чак до брега — възразяваше му Фредерикс. — Ще дойде някой голям кораб и хич няма и да ни види в тъмното.

— Струва ми се, че… всички по-… по-големи кораби минават от… другата… страна — отговори Орландо. Трудно му беше да си поема достатъчно дъх, за да може да говори. — Виж!

От другата страна на пристана зад няколко кея два големи кораба — единият беше танкер — навлизаха в пристанището, теглени от влекачи. По-близкият, доста по-малък от танкера, но все пак голям и внушителен, беше шлеп. Въпреки изтощението си Орландо не можеше да откъсне очи от него. Шлепът, покрит с цветни дърворезби и с нещо като слънце с око, нарисувано на носа, сякаш беше от друга епоха в сравнение с другите кораби в пристанището. Имаше една-единствена висока мачта и опънато квадратно платно. По бордовете и на носа висяха фенери.

Докато Орландо съзерцаваше, това странно видение, сенките над света като че ли се сгъстиха. Фенерите заблестяха като размазани звезди. Имаше само миг да се зачуди как сумракът така изведнъж беше преминал в среднощен мрак и да му стане тъжно, че жителите на града гасят всичките си светлини — и усети как водата отново се надига и го залива.

Този път едва усети как Фредерикс го издърпа. Треската отново го беше обхванала и беше толкова изтощен, че не можеше изобщо да си представи, че някога ще му мине. Далечен вой на рог се беше превърнал в размазан звук, който кънтеше в ушите му и утихваше, ала не заглъхваше напълно. Фредерикс трескаво му говореше нещо, но Орландо не схващаше какво. После светлина, по-ярка от всичко, за което Орландо би могъл да се сети, замени чернотата с белота, далеч по-болезнена и ужасна.

Прожекторът беше на малка лодка. Тя пък — на пристанищната полиция на големия град. Не бяха жестоки, но обърканите обяснения на Фредерикс ни най-малко не ги интересуваха. Сякаш бяха излезли на хайка за пришълци, а двамата мъже, които ритаха във водата зад самоделен сал, май отговаряха на описанието. Щом прехвърлиха Орландо и Фредерикс на борда, взеха да си говорят и Орландо долови думите „бог крал“ и „съвет“. Сякаш двамата с Фредерикс бяха арестувани за някакво престъпление, но му беше все по-трудно и по-трудно да схване какво става наоколо.

Шлепът се извиси над тях, после резбованият корпус се заизнизва покрай тях, щом патрулната лодка го задмина на път към кея на Великия дворец, но преди да пристигнат, Орландо изгуби съзнание.

ТРЕТА ГЛАВАГОСПОДАРЯТ НА ТЕМИЛУН

— Атаско! — Рени вдигна ръце да се защити, но онзи, който ги беше пленил, само я погледна с леко раздразнение.

— Знаете името ми? Изненадан съм.

— Защо? Защото ние сме просто някакви си хорица, така ли?

Изправена пред първото истинско лице в Адърланд — доколкото едно сим-лице можеше да бъде истинско, — тя откри, че не изпитва страх. Изпълни я студен гняв и тя усети как сякаш се отделя от себе си.

— Не. — Атаско изглеждаше искрено озадачен. — Просто смятах, че името ми не е много известно — или поне извън определени кръгове. Кои сте вие?

Рени докосна !Ксабу по рамото — за да успокои както него, така и себе си.

— Ако не знаете, аз със сигурност не смятам да ви кажа.

Богът крал поклати глава.

— Вие сте една много нахална млада дама.

— Рени…? — започна Мартин, но в този миг нещо профуча с висока скорост през залата на Съвета — шарено размазано петно, което мина на сантиметри от Рени и !Ксабу и едва не ги забърса, след което потъна в сенките.

— Ах! — Докато проследяваше с поглед странното привидение, раздразнението по лицето на Боливар Атаско се разсея. — Ето го пак. Знаете ли какво е това?

Рени не можеше да прецени тона му.

— Не. Какво е?

Той поклати глава.

— Нямам ни най-малка представа. Е, не е точно така — имам някаква идея какво представлява, но не и какво е. Това е феномен на сложността, на невероятната сложност на системата. Не е нито първият, нито, бих се осмелил да кажа, последният; нито пък най-странният.

— Той се замисли за момент, после отново се обърна към Рени и приятелите й: — Може би трябва по-набързо да приключим с този не особено приятен разговор. Имаме още много работа.

— Ще ни измъчвате ли? — Рени знаеше, че може би е по-добре да си замълчи, но месеците, изпълнени със скръб и гняв, нямаше как да не се проявят; усещаше се твърда и остра като острие на нож. — Значи не ви, стига да палите къщите на хората, да докарвате деца до кома и да пребивате стари жени до смърт?

— Рени… — отново започна Мартин, но гневният вик на Атаско я прекъсна:

— Стига! — Очите му се бяха превърнали в цепки. — Да не сте луда? Коя сте вие, че нахлувате в моя свят и ме обсипвате с подобни обвинения? — Той се обърна към Мартин: — Вие ли се грижите за нея? Ако е така, то изобщо не сте се справили. Маймуната се държи по-възпитано.

— Маймуната вероятно е по-търпелива — тихо отговори Мартин. — Рени, !Ксабу, мисля, че сме направили грешка.

— Грешка?! — Рени се смая. Може би Мартин беше изпаднала в амнезия от травматичното връщане в този сим-свят, но самата тя прекалено добре си спомняше името на Атаско. Във всеки случай й стигаше само да погледне нахалното аристократично лице, което си беше избрал, за да й стане съвсем ясен. — Според мене има само една грешка — той очаква да се държим любезно след всичко случило се!

!Ксабу се покатери на един стол, а после — на голямата маса.

— Един въпрос, господин Атаско. Защо ни доведохте тук?

Той погледна невъзмутимо говорещата маймуна.

— Аз не съм ви довел тук. Бих предположил, че сами сте влезли.

— Но защо? — настоя !Ксабу. — Вие сте владетелят на този фантастичен свят. Защо си губите времето да разговаряте с нас? Какво мислите, че искаме?

Атаско вдигна вежди.

— Бяхте призовани тук. Позволих на онзи, който ви призова, да използва моя град, моя дворец, за удобство… е и защото и аз споделям някои от страховете му. — Той поклати глава, сякаш всичко си беше съвсем ясно; перата по короната му се залюляха. — Защо разговарям с вас ли? Вие сте гости. Разбира се, добрият тон го изисква, но вие май смятате, че можете да минете и без него.

— Да не би да казвате, че…? — На Рени й се наложи да замълчи, за да схване какво точно беше казал. — Да не би да искате да кажете, че не сте ни довели тук, за да ни измъчвате и да ни заплашвате? Че нямате нищо общо с това, че брат ми е в кома? Че нямате нищо общо с хората, които убиха доктор Сюзън ван Блийк?

Атаско дълго се взираше в нея. Хубавото му лице все още беше властно-снизходително, но тя усещаше и определено колебание.

— Ако ужасните деяния, за които ми говорите, биха могли да се положат пред прага на Братството на Граала, то и аз не съм съвсем невинен — изрече той най-сетне. — Така е, защото се боя, че може и неволно да съм допринесъл за това зло, след като предоставих моя любим Темилун за сбирките на Братството. Ала не нося лична отговорност за това, за което говорите — милостиви Боже, не!

— Той се обърна и огледа обширната зала. — Господи, странни времена настанаха. Тук винаги са идвали малцина непознати, а сега ще ги има много. Но това е време на промяна, предполагам — и отново се обърна към тях;

— Знаете ли каква дата е утре? Четвърто движение. Нали разбирате, наследили сме календара си от аптеките. Но това е много важен ден, денят на Петото слънце — краят на една епоха. Повечето от моите поданици са забравили старите суеверия, но, разбира се, забравили са ги, защото според тяхното време са минали хиляда години.

„Тоя луд ли е? — зачуди се Рени. — Аз му говоря за убити и осакатени, той ми приказва за календара на ацтеките!“

— Но вие казахте, че сме били „призовани“. — !Ксабу разпери дългите си ръце. — Моля ви, кажете ни от кого.

— Трябва да изчакате и другите. Аз съм домакинът, ала не аз съм ви избрал.

Рени имаше чувството, че земята се е завъртяла в обратна посока. Щяха ли да приемат на доверие думите на този мъж, че по някакъв начин е на тяхна страна? Ако това беше вярно, защо всичко беше толкова прикрито и неясно? Зае се да развърже възела, но не виждаше никакво непосредствено решение.

— Та, значи, това е всичко, което можете да ни кажете? Нищо, че сте шефът тук? — попита тя накрая и заслужи един укорителен поглед на !Ксабу.

Атаско не беше преодолял първоначалната си неприязън, но направи усилие да й отговори възпитано:

— Онзи, който ви повика, се труди дълго и много внимателно — дори и на мене не ми е известно всичко, което е направил и намислил.

Рени се намръщи. Не можеше да си внуши да харесва този човек, беше съвсем сигурна — той й напомняше за някои от най-лошите бели в Южна Африка: богатите, изтънчени и тайнствени наследници на стария режим, които никога не бяха принудени да доказват превъзходството си, защото го приемаха за напълно естествено. Но трябваше да си признае, че може би го е преценила погрешно.

— Добре. Ако съм ви обвинила твърде прибързано, извинявам се — рече тя. — Моля ви, разберете ни — след като едва оцеляхме след онази атака, да се озовем на това място, домъкнати тук от полиция…

— Домъкнати? Вярно ли е?

Тя сви рамене.

— Е, не насилствено. Но със сигурност не се държаха с нас и като с почетни гости.

— Ще им кажа няколко думи. Внимателно, разбира се — те трябва да си имат автономия. Ако богът крал говори твърде грубо, цялата система се обръща с краката нагоре.

От известно време Мартин гледаше така, сякаш искаше да каже нещо.

— Вие… вие сте построили това място, така ли? Ваше ли е?

— Може би по-точната дума е „отгледах“. — Хладното му изражение поомекна. — Както разбрах, дошли сте с автобус. Много лошо — не сте видели великолепните канали на пристанището. Бихте ли желали да ви разкажа за Темилун?

— Да, много — побърза да каже Мартин. — Но първо искам да уточним нещо друго. Имам проблеми с филтрирането на входа — суровите данни са много силни. Не бихте ли могли… има ли някакъв начин да го приспособите някак? Боя се, че ми идва твърде много.

— Предполагам.

Той млъкна, но това беше нещо повече от пауза — тялото му просто замръзна на място без ни най-малък признак на живот. !Ксабу погледна Рени, но тя сви рамене — не знаеше какво прави Атаско, а и не беше сигурна точно за какво говори Мартин. След това симът на Атаско отново оживя — без предупреждение.

— Може да стане, мисля — рече той, — но няма да е лесно. Вие получавате същото количество информация, както другите, и тъй като всички сте включени през една и съща линия, не мога да променя вашия вход, без да стесня и техния. — Той млъкна, после поклати глава. — Трябва да намерим някакъв начин да ви прехвърлим на друга линия. Но не се опитвайте, преди да сте говорили със Селърс. Не знам какво планира за вас и може би няма да успеете да се върнете в мрежата навреме.

— Селърс? — Рени се опита гласът й да звучи спокойно. Този мъж очевидно предпочиташе да води разговори с учтив официален тон. — Той ли ни е… призовал, както се изразихте?

— Да. Скоро ще се срещнете с него. Когато пристигнат и другите.

— Други ли? Какви…

Мартин я прекъсна:

— Няма пак да влизам в мрежата. Не и ако трябва отново да минавам през охранителната система.

Атаско наклони глава.

— Мога да ви вкарам като мой гост, разбира се — можех всичките да ви вкарам като мои гости и дори го предложих, но Селърс много яростно се противопостави на всякакви подобни идеи; било нещо, свързано с охранителната система. Трябва да говорите за това с него, тъй като аз не го разбирам съвсем.

— Какво беше това? — попита Рени. — Така наречената охранителна система уби наш приятел.

Атаско за първи път изглеждаше действително шокиран.

— Какво? За какво говорите?

Рени, допълвана от !Ксабу и Мартин, му разказа за случилото се. Когато свърши, Атаско крачеше напредназад.

— Това е ужасно. Сигурни ли сте? Може би просто е получил сърдечен пристъп?

От напрежението акцентът му беше малко по-силен, английският му — малко по-несъвършен.

— То ни беше хванало всички — равно произнесе Рени.

— Сингх каза, че е живо, и не знам как бихте могли да го опишете по друг начин. Какво е?

— Това е невралната мрежа — тя е под системата на мрежата „Граал“. Беше отгледана, докато отглеждаха и симулациите, така мисля. Не знам много за нея — това не влизаше в ролята ми. Но не се предвиждаше да… това е ужасно. Божичко! Ужасно, ужасно! — Атаско беше спрял да крачи из стаята и сега се оглеждаше възбудено.

— Трябва да чуете какво ще ви каже той. Аз само обърквам нещата. Но той като че ли е прав — ние твърде дълго живяхме в нашия изолиран свят.

— Разкажете ни за това място, което сте… отгледали — обади се Мартин.

Рени се подразни. Тя искаше да чуе още неща за този тайнствен Селърс, за онова, което !Ксабу беше нарекъл Всепоглъщащия, а Мартин май предпочиташе да слуша популярна беседа, изнесена от богат перко. Потърси подкрепа от !Ксабу, но той беше вперил съчувствен, внимателен поглед в Атаско, особено дразнещ върху маймунското му лице. Отвратена, тя изсумтя тихо.

— Темилун ли? — Домакинът им малко се поразведри.

— Разбира се. Вие дойдохте от Аракатака, нали? Слязохте от горите. Какво ще кажете за хората, които срещнахте? Изглеждаха ли ви щастливи? Добре нахранени?

Рени сви рамене.

— Да. Така ми се стори.

— И нито една дума на испански. Никакви свещеници — е, тези дни пристигнаха неколцина от земите отвъд океана, но май не могат да привлекат хората в странните си непознати църкви. Ала католицизъм, за който да си струва да се говори, няма. И всичко това — само заради конете.

Рени погледна !Ксабу, който също изглеждаше объркан.

— Конете ли? — попита тя.

— О, това е съвсем елементарно, скъпа моя… как се казвате?

Тя се поколеба. „Като ще е, да е — реши най-накрая.

— Ако се преструва, то тези хора наистина изобщо не са лъжица за нашата уста.“ А ако Братството на Граала можеше да изгори блока им и да замрази кредитните карти на Джеремая, името й надали щеше да бъде новост за тях:

— Ирене Сулавейо. Рени.

— Елементарно, драги ми Ирене. — Очевидно подхванал любимата си тема, Атаско беше сякаш напълно забравил предишната си антипатия. — Коне. Единственото, което е липсвало на Америка. Нали разбирате, тук предшествениците на конете са измрели — като казвам „тук“, имам предвид мястото, където живея в реалния живот, — но не и в света на Темилун. Когато в реалния свят възникнали великите империи на Америките империите на толтеките, ацтеките, майте, инките, на нашите муиска, — ние сме имали някои недостатъци, които цивилизациите в долината на Тигър или по Средиземноморието не са притежавали: по-бавни комуникации, никакви големи фургони или шейни, тъй като не е имало животни, годни да ги теглят, липса на необходимост от широки равни пътища, оттук — липса на необходимост да се познава колелото и така нататък.

— Той отново закрачи, но този път изпълнен с радостна енергия. — В реалния свят испанците са дошли в Америка и са я открили узряла за оплячкосване. Само няколко стотици души с пушки и коне са подчинили два континента. Помислете си! И така, аз построих Америка отново. Но този път конете не измряха. — Той свали короната с перата и я остави на масата. — Тук всичко е различно. В моя измислен свят ацтеките и другите създадоха много по-големи империи и след като ги посетиха търговци от Древна Финикия, започнаха да разработват морските пътища към други цивилизации. Когато барутът дойде от Азия в Западна Европа и в Близкия изток, лодките на тлатоани — ацтекския император, ако предпочитате — го донесоха и в Америка.

— Но… тези хора имат клетъчни телефони — Въпреки съпротивата си Рени се беше увлякла от фантазията на Атаско. — На колко години е тази цивилизация?

— Тази симулация е съвсем мъничко изостанала от реалния свят. Ако отвън наистина имаше Европа отвъд океана, тя сигурно щеше да е в началото на XXI век. Но Исус и западният календар така и не са стигнали дотук, тъй че макар и ацтекската империя да падна много отдавна, ние все още наричаме този ден Четвърто движение на Петото слънце. — Той се усмихна с детинска радост.

— Но точно това не разбирам. Как така сте започнали от ледниковия период или откъдето щете, а сега сте в днешно време? Да не би да искате да ми кажете, че наблюдавате това нещо тук от, да речем, десет хиляди години?

— О, разбрах. Да, наблюдавам го. — Нова самодоволна усмивка. — Но е с нормалната скорост. Има микроравнище, където вековете преминават много бързо и аз мога само да събирам данни в по-големи, общи масиви, но когато наистина искам да разбера нещо, мога да забавя симулацията до нормална скорост или дори да я спра.

— С други думи, играете си на Господ.

— Но как сте успели да създадете всичките тези хора? — попита !Ксабу. — Без съмнение създаването на всеки един от тях отнема много време. — Изглеждаше съвсем чистосърдечно заинтригуван; отначало Рени си помисли, че може би се опитва да й попречи да продължи да възразява на домакина им, но после си спомни каква беше лелеяната мечта на бушмена.

— В такава система не създаваме отделните индивиди — обясни богът крал на Темилун. — Поне не един по един. Тази симулация — както и всички останали в цялата мрежа — е отгледана. Единиците живот започват като прости автомати, организми с няколко съвсем основни правила, но колкото повече им се позволява да са интерактивни, да се адаптират и да еволюират, толкова по-сложни стават те. — Той посочи себе си и тях тримата: — Както е и в самия живот. Но когато нашите автомати достигнат до определена степен на сложност, ние можем — както и стана — да изпилим острите ръбове и да получим един вид фрактално семе за изкуствено растение, животно или дори за човешко същество, което после ще израсте така, както диктуват собствената му индивидуална генетика и околната среда.

— Това до голяма степен вече се прави и в мрежата — рече Рени. — Всички големи ВР-мрежи се основават на екологията на данните — по един или друг начин.

— Да, но те не разполагат със силата, с която разполагаме ние. — Атаско поклати изразително глава. — Те нямат потенциал за сложност, за изтънчена индивидуалност. Но вие го знаете, нали? Видяхте Темилун. Не е ли също толкова истински и автентичен в своето разнообразие, както който и да било град, посещаван от вас в реалния свят? В мрежата не можете да постигнете това, без значение колко пари и усилия сте вложили. Платформата няма да може да го поддържа.

— Да, но охранителните системи в мрежата пък не убиват хора.

Скулестото лице на Атаско се зачерви от гняв, но това продължи само миг, след което гневът се смени с помилостиво изражение.

— Не мога да я защитавам. Толкова време прекарах в наблюдаване на резултатите, та се боя, че може би съм пропуснал да забележа цената, която плащаме за тях.

— Но какво всъщност представлява това място? Произведение на изкуството, научен експеримент… какво?

— Всичко това, предполагам… — Атаско млъкна и се загледа над главите им. — Извинете ме за момент, моля.

Мина покрай тях и заобиколи масата. Големите врати в дъното на залата се бяха отворили и стражите вкараха вътре още трима души. Двама от тях използваха женски тела, подобни на това на Мартин — мургави и тъмнокоси като местните жители. Третият беше много висок, облечен от глава до пети в екстравагантно, набиващо се на очи черно. Перата, рюшчетата и високите островърхи ботуши придаваха на новодошлия вид на древен придворен денди; тясна, опъната по черепа качулка от черна кожа покриваше главата на непознатия освен лицето, бяло като кост, с неопределени черти и кървавочервени устни.

„Изглежда като някой от членовете на онази ужасна група, «Ганга дроун»“ — реши Рени.

Атаско поздрави новодошлите. Още преди да свърши, привидението в черно демонстративно се отдели от другите, взе да обикаля покрай стената и да разглежда стенописите. Атаско покани другите двама да седнат и отново се обърна към Рени и приятелите й:

— Мисля, че Темилун е едновременно наука и изкуство — продължи той, все едно не го бяха прекъсвали. — Това е делото на живота ми. Винаги съм се чудел как ли би изглеждала моята родна земя, ако испанците не я бяха завладели. Когато разбрах, че мога да намеря отговора с помощта на пари, само някакви си пари, изобщо не се поколебах. Деца нямам. Жена ми живее със същата мечта. Запознахте ли се с нея?

Рени поклати глава — опитваше се да следи мисълта му.

— С жена ви ли? Не.

— Тук е някъде. Тя е гений на цифрите. Аз мога да преследвам някакъв образец, да правя догадки за дадено обяснение, но тя е човекът, който ми съобщава солидните факти — колко бушела ориз са продадени на пазара в Темилун, как влияе сушата върху миграцията на хора в провинцията…

На Рени й се искаше да поговори с другите гости — ако точната дума беше „гости“, — но изведнъж осъзна, че може да научи доста неща и от Атаско — въпреки цялата му ексцентричност.

— Значи сте построили един цял свят? Не подозирах, че изобщо във Вселената има достатъчно процесори, за да се постигне това, без значение с каква нова и завързана архитектура на мрежата разполагате.

Той вдигна ръка и с любезно снизхождение посочи онова, което би трябвало да е очевидно.

— Аз не съм създал целия свят. Това тук — разпери той ръце — е само центърът на един по-голям свят, който съществува единствено като данни. Ацтеките, толтеките — те бяха само информация, повлияла на растежа на Темилун, макар че известно време той наистина беше под ацтекско управление. — Той поклати глава, потънал в скъпи спомени. — Дори муиска, които построиха този град по времето на най-големия разцвет на империята си, в по-голямата си част се намираха извън границите на симулацията — тяхна столица и най-голям град беше Богота, също както в реалния свят. — Той забеляза озадаченото изражение на Рени и се помъчи да поясни:

— Муиска ли? Може би са ви известни като чибча, но това е по-скоро името на езиковата група, не на народа, Не сте чували за тях, така ли? — И въздъхна като грънчар, принуден да работи с некачествена глина. — Във всеки случай в симулацията има по-малко от два милиона хуманоидни инструменти, а останалият свят, в който Темилун съществува, е просто крайно сложна система от алгоритми с телеморфно представяне. — Той се намръщи. — Казахте, че идвате от Аракатака, нали? Това, виждате ли, е много близо до северната граница на света, както бихме могли да кажем. Не че щяхте да видите края на симулацията — тя не е толкова примитивна! Щяхте да видите водата, разбира се, и някаква илюзия за земя отвъд нея.

— Значи цялата тази мрежа — този Адърланд — е съставена от подобни места? — попита Мартин. — От мечтите и суетите на богаташи?

Атаско сякаш не се обиди.

— Предполагам, въпреки че не съм излизал често от собственото си владение — което не е за чудене, ако се замислите колко кръв и пот съм вложил тук. Някои от другите владения са… е, аз лично ги намирам за оскърбителни, но тъй както нашите домове трябва да са бастиони на личния ни живот, такива трябва да бъдат и нашите светове. Никак няма да съм доволен, ако някой дойде и започне да ми обяснява как да управлявам Темилун.

Рени наблюдаваше непознатия в черно, който подчертано не обръщаше никакво внимание на никого. Дали той беше призован също като нея? Защо? Какъв беше смисълът да се събират хора в дразнещо егоистичното виртуално кралство на Атаско? И кой, по дяволите, беше Селърс?

Мислите на Рени бяха прекъснати — вратите се отвориха тежко, за да пропуснат още няколко души. Единият като че ли беше задържан от полицията, защото и от двете му страни бяха застанали стражи с наметала, но после Рени разбра, че те му помагат да ходи. Настаниха го на един стол и той се преви като болно дете, което изглеждаше странно, защото използваше невъзможно мускулестото, развито тяло на олимпийски гимнастик. По-дребничкият му приятел се сгуши до него и сякаш му говореше насърчително. Те двамата и третият, който използваше лъскаво роботоподобно тяло, останаха, а стражите излязоха. Боливар Атаско отиде да ги поздрави.

Рени се втренчи в новодошлите. Имаше нещо познато в този мускулест чернокос сим, но какво? Щом се обърна да се консултира с !Ксабу, усети леко докосване по ръката. Един от дошлите преди това гости — дребничка, закръглена жена със сим от темилунски тип — беше застанал до нея.

— Съжалявам, че ви безпокоя. Много съм объркана. Може ли да поговоря с вас?

Рени не се сдържа и огледа непознатата, но във ВР нямаше начин човек да е сигурен в заключенията си.

— Разбира се. Седнете — и заведе жената на стола до Мартин.

— Аз… аз не разбирам къде се намирам. Този мъж каза, че се намираме в неговата симулация, но аз такава симулация не съм виждала.

— Никой от нас не е виждал — увери я Рени. — Като имаш толкова пари, това си е цяла нова вселена.

Новодошлата поклати глава.

— Всичко с толкова странно! Търсех как да помогна на горкичката си внучка и реших, че най-сетне ще се добера до информация за виновника, който й стори това зло. Толкова усилия положих, за да узная истината! Но сега, вместо да събера информация, се озовах във… в не знам какво.

!Ксабу щръкна до нея.

— Внучката ви болна ли е? — попита той. — Да не би да е заспала и да не може да се събуди?

Жената се отдръпна, но Рени реши, че се е стреснала от прямотата на въпроса му, а не от маймуноподобния му вид.

— Да. В болница е вече от много месеци. И най-големите специалисти в Хонконг не знаят какъв е проблемът.

— Същото ей с брат ми. — Рени й разказа какво се бе случило със Стивън и как тя и приятелите й бяха попаднали в Темилун. Жената слушаше жадно и от време на време тихичко охкаше — от изумление или от мъка.

— А аз си мислех, че съм единствената! — възкликна тя.

— Когато мъничката ми, моето цветенце, се разболя, бях сигурна, че е заради мрежата. Но дъщеря ми и мъжът й… според мене те ме мислят за побъркана, макар че от тактичност не ми го казват.

Раменете й се разтресоха. Рени осъзна, че тя плаче, въпреки че по лицето на сима не потекоха сълзи.

— Простете! Тревожех се, че наистина полудявам — избърса очите си тя. — О! Натрапих ви се, а дори не съм ви се представила. Толкова съм неучтива! Казвам се Куан Ли.

Рени представи себе си и приятелите си.

— И ние сме изненадани като вас. Мислехме си, че проникваме в личното игрище на враговете ни. Предполагам, че точно това е станало, но този човек, Атаско, не ми прилича много-много на враг. — Тя погледна домакина им, който говореше с облечения в черно непознат.

— Кой е онзи с него, човекът с клоунското лице? Той с вас ли дойде?

Куан Ли кимна.

— Не го познавам, дори не съм сигурна дали трябва да кажа „го“. — Тя се изсмя, след това закри устата си с ръка, сякаш уплашена от нещо. — Когато стражите ни доведоха — мене и другата жена, дето седи там — и тя посочи другия сим от тип темилун, — той чакаше отвън. И нейното име не знам. Всички влязохме заедно.

— Може би той е Селърс — предположи !Ксабу.

— Не е — разсеяно каза Мартин. Беше се втренчила в тавана, погледът й все още беше разфокусиран. — Представя се като Сладкия Уилям. От Англия е.

След миг Рени осъзна, че е зяпнала. Дори на лицето на сим това не е привлекателно изражение. Затвори уста.

— Откъде знаеш?

Преди Мартин да успее да отговори, тътренето на столове по каменния под ги накара да се обърнат. Атаско беше седнал начело на дългата маса, придружен от темилунка със студена красота, облечена в бяла памучна рокля. Единственото й украшение беше великолепно колие от сини камъни. Рени не я беше забелязала да влиза. Досети се, че сигурно е жената на Атаско, дето много я биваше по смятане.

— Добре дошли в залата на Съвета на Темилун! — Атаско разпери ръце, сякаш ги благославяше, докато гостите се настаняваха. — Знам, че идвате от много места и с най-различна цел. Иска ми се да имах възможността да поговоря с всеки един от вас, но времето ми е ограничено. И все пак се надявам, че сте хвърлили поне бегъл поглед върху този свят. Тук има какво да се види.

— О, за Бога — промърмори Рени, — давай по-нататък! Атаско млъкна, сякаш я беше чул, но изразът му беше по-скоро озадачен, отколкото раздразнен. Той се обърна и прошепна нещо на жена си, която му отвърна също с шепот.

— Не знам какво да ви кажа — извиси отново глас Атаско. — Онзи, който ви повика, трябваше вече да е тук.

Лъскавият роботски сим, който Рени беше забелязала по-рано, се изправи. Прекалено сложната му броня беше цялата в остри като бръснач шипове.

— Дотук, смотаняко! — каза той, като презрително провлачваше думите си като очилатко. — Нямам време за такива работи. Отлитам.

После описа поредица от жестове с лъскавите си хромирани пръсти и след като не стана нищо, като че ли се шашна. Преди някой да успее да каже нещо, до семейство Атаско засия жълтеникава светлина. Някои гости извикаха изненадано.

Фигурата, която застана до Боливар Атаско, след като блясъкът помръкна, беше бяло петно с човешка форма без никакви черти на лицето — сякаш някой бе изрязал дупка сред залата.

Рени също бе извикала, но не заради стряскащата поява на привидението. „Виждала съм го и преди! Насън? Не, в «При господин Дж.», онзи клуб.“

Почти забравен спомен изплуваше отново — последните й немощни мигове в дълбините на ужасния клуб. Това нещо й беше… помогнало? Всичко й беше като в мъгла. Обърна се към !Ксабу, за да се увери, но бушменът наблюдаваше новодошлия с голям интерес. До него Мартин изглеждаше съвсем смаяна и объркана, сякаш се беше загубила в тъмна гора.

Дори Атаско като че ли се изуми.

— А! Това… това си ти, Селърс.

Празното пространство на върха на бялото петно се извърна, сякаш оглеждаше стаята.

— Толкова малко! — каза то с тъга.

Рени усети как космите на тила й настръхват; наистина беше чувала този висок, почти женски глас в трофейната градина на „При господин Дж.“. — Толкова малко сме — продължи то. — Всичко на всичко дванайсет, включително и нашите домакини. Но съм благодарен, че някой изобщо е дошъл. Сигурно имате много въпроси…

— Естествено, че имаме — гръмко го прекъсна онзи, когото Мартин беше нарекла Сладкия Уилям. Говореше на някакъв невъзможно пресилен, театрален северноанглийски. — Например кой сте вие, хиляди дяволи, и какво става тук, хиляди дяволи?

Празното пространство не реагира по никакъв видим начин, но на Рени й се стори, че долавя смях в тихия глас.

— Казвам се Селърс, както спомена господин Атаско. Както мнозина от вас, аз се крия, но поне това име вече не е тайна, която се налага да пазя. Що се отнася до другия ви въпрос, младежо…

— Моооооля! Внимавай кого наричаш младеж, чичка!

— … ще се постарая с всички сили да ви отговоря. Но не може да стане бързо. Моля за вашето търпение.

— Да помолиш, не значи да получиш — обади се Сладкия Уилям, но махна на Селърс да продължи. !Ксабу, който може би търсеше как да се настани по-удобно, се покатери на масата и приклекна до Рени.

— Аз съм нещо като експерт по преместването на данни от едно място на друго — заобяснява Селърс. — Много хора изследват данните със специфична цел: данните от финансовия пазар — за да правят пари, метеорологичните данни — за да предсказват времето…, но поради интересите си винаги съм имал склонност да изучавам по-скоро самите модели като феномени, а не онова, което представляват.

Рени усети как Мартин замръзва на стола си, но лицето на спътницата й имаше все същия объркан израз.

— Всъщност — продължи Селърс — моят интерес към моделите, които днес ни доведоха тук, отначало беше чисто съзерцателен. Също както поетът може да съзерцава как водата тече, плиска се и се събира във вирчета, без практическия интерес на водопроводчика и физика, така и аз отдавна съм очарован от начина, по който информацията сама по себе си се движи, събира се и пак тръгва. Но дори и поетът ще забележи, че каналът се е запушил и мивката започва да прелива. Стигнах до извода, че има определени много големи модели на потоци от данни, които не кореспондират с онова, което познавах на общоприетата карта на информационната сфера.

— Какво общо има всичко това с нас? — попита жената, дошла заедно с Куан Ли. Говореше английски без никакъв акцент. Рени се зачуди дали това не се дължи на програмата за превод.

Селърс се замисли.

— Важно е да разберете защо аз дойдох, иначе няма да разберете и защо вие сте тук. Моля ви, изслушайте ме. После, ако желаете, можете да си отидете и никога вече дори да не мислите за всичко това.

— Искате да кажете, че не сме пленници? — попита жената.

Празното пространство Селърс се обърна към Боливар Атаско.

— Пленници ли? Ти какво си им казал?

— Очевидно някои от местните полицаи са изтълкували погрешно желанието ми да доведат новопристигналите тук, в двореца — побърза да обясни богът крал. — Може би съм се изразил малко неясно, като съм им давал нареждания.

— Каква изненада! — обади се жена му.

— Не, никой от вас не е пленник — твърдо каза Селърс. — Знам, че на всички ви е било трудно да дойдете тук…

— Освен на мене — изчурулика Сладкия Уилям, докато си вееше с ръка, облечена в черна ръкавица.

Рени не издържа.

— Няма ли да млъкнете най-сетне? Защо не ни позволявате просто да го изслушаме? Едни вече умряха, други умират и аз искам да чуя какво има да ни каже този Селърс! — Тя удари с длан по масата и впери яростен поглед в Сладкия Уилям, който се сви на стола си като мокър паяк, а всичките му перца и рюшчета се разтрепериха.

— Печелиш, царице на амазонките. — Той беше опулил очи в подигравателен ужас. — Затварям си плювалника.

— На всички ви е било трудно да дойдете тук — повтори Селърс. — Без съмнение и на мен не ми беше лесно да ви събера. Затова се надявам, че ще ме изслушате, преди да вземете решение.

Той млъкна и дълбоко, с въздишка си пое дъх. Рени се почувства изненадващо трогната. Зад този странен празен сим имаше жив човек, който се страхуваше и се тревожеше като всеки друг.

— Забелязах, че във виртуалната вселена, която някои наричат сфера на данните, особено в областта на търговията на едро с технически библиотеки, внезапно от местоработата ми изчезват много от най-известните имена в технологиите, свързани с мрежата и ВР. Започнах да изследвам по-отблизо тези събития. Парите също се отклоняваха — акции бяха неочаквано продавани, изведнъж ликвидираха този или онзи бизнес и създаваха друг. След дълго търсене открих, че повечето от тези дейности се контролират от една-единствена група хора, макар и да бяха прикрили своите транзакции толкова добре, че само късметът и известен талант за разпознаване на модели ми позволиха да ги открия и да науча имената им.

Тези хора — мъже и жени, притежаващи богатство и власт — образуват консорциум, който се е нарекъл, Братството на Граала.

— Някаква си християнска хава — предположи роботът Очилатко. — Като ония, осенените от Господа, дето скачат като откачени насам-натам.

— Не забелязах нищо особено християнско в действията им — продължи Селърс. — Харчеха неизчислими количества пари за технологии и очевидно строяха… нещо. Какво беше това нещо, не успях да открия. Но разполагах с много време, а любопитството ми беше възбудено.

Продължих упорито да разследвам години наред и все повече се тревожех. Не ми се виждаше много вероятно някой да влага толкова усилия и разходи в това Братство и да продължава да го пази в тайна. Отначало предположих, че проектът е дългосрочен и са започнали от нулата, но след известно време — просто заради количеството пари и време, които се хвърляха в това невидимо предприятие, това започна да не ми изглежда много вероятно. Как Братството би могло да харчи несметни милиони за нещо — цели фамилни състояния или богатства, трупани с пот цял живот, които мнозина от най-богатите хора на света две десетилетия подред изливаха в някаква метафорична дупка, без да печелят нищо — и все още да се надява да постигне някаква печалба? Кой ли бизнес би могъл да си струва подобни инвестиции? Обмислих какви други цели би могло да си поставя Братството, някои от тях — толкова крайни, колкото най-зловещите забавления в мрежата. Да смъкват правителства? Тези хора вече бяха смъквали правителства също толкова лесно, колкото средностатистическият гражданин си сменя работата или гардероба. Да завладеят света? Защо? Тези хора вече имаха всичко, което човек би могъл да пожелае — разполагаха с лукс и власт, каквито не бихме могли да си представим. Един от Братството, финансистът Джун Бхао, има годишен доход колкото петнайсетата по богатство държава на планетата.

— Джун Бхао! — ужасено възкликна Куан Ли. — Нима той е сред хората, които са разболели внучката ми? — Тя затрепери уплашено на стола си. — Наричат го Императора — китайското правителство не предприема нищо без негово одобрение.

Селърс кимна.

— Точно така. Но защо тези хора ще искат да нарушат равновесието на световните сили? — запитах се аз. Те са световните сили. Следователно, какво правеха и защо го правеха?

— И? — обади се Сладкия Уилям. — Аз ще бия барабаните, чичка. И отговорът е…?

— Боя се, че все още има повече въпроси, отколкото отговори. Когато започнах да дочувам нещо за тъй наречения Адърланд — вероятно най-голямата и най-мощната симулационна мрежа в света, — най-после разбрах какво са правили. Но „защо“… това все още е мистерия.

— Значи това е някаква такава конспирация като в жълтата мрежа? — попита хромираният боен робот. — Като извънземните, а? Ей, ама много се изхвърляш.

— Точно това е — отговори Селърс. — Конспирация. Ако не беше, защо едно толкова огромно начинание се пази в тайна? Но ако мислите, че просто вдигам шум, замислете се над факта, че аз знам какво е довело тук повечето от вас. Братството се интересува необичайно много от деца.

Той замълча, но стаята тънеше в тишина. Дори Атаско и жена му стояха в напрегнато очакване.

— След като разбрах какво трябва да наблюдавам, след като започнах да разкривам имената на тайните господари на Адърланд, можех да търся и по-специфична информация. Открих, че неколцина от най-влиятелните членове на организацията изключително много се интересуват от деца, но интересът им е странен и далече надхвърля дори педофилията. Техният интерес явно е професионален, всеобхватен и заплашително необясним, ако съдим по спонсорираните от тях медицински и социологически изследвания, по броя на специалистите педиатри, на които компании, свързани с Братството, са плащали за известен период от време, както и по броя на ориентираните към младежта начинания — агенции за осиновяване, спортни клубове, интерактивна мрежа, основани или откупени от организации фантоми, имащи нещо общо с Братството.

— „При господин Дж.“ — измърмори Рени. — Гадни копелета!

— Точно така. — кимна Селърс с върха на празното пространство. — Извинявам се — продължи той. — Обяснението на всичко това ми отнема повече време, отколкото бих искал. — Той потърка мястото, където би трябвало да е челото му. — Толкова дълго мислих за това и сега откривам, че има толкова много неща за казване.

— Но какво биха могли да искат те от тези деца? — попита Куан Ли. — Сигурна съм, че сте прав, но какво искат те?

Селърс вдигна ръце.

— Иска ми се да знаех. Братството на Граала е построило най-мощната и най-хитроумната и изтънчена симулационна мрежа, която можем да си представим. В същото време те са манипулирали и са увредили съзнанието на хиляди деца. Все още нямам представа защо. Всъщност извиках ви тук — всички вас — с надеждата, че заедно бихме могли да открием някакви отговори.

— Добро шоу направи, татенце — жизнерадостно се обади Сладкия Уилям. — Възхитен съм много от дребните детайли, макар да ме е яд, дето ми пречиш да се изключа. Защо просто не пратиш странната си историйка по новинарските мрежи, вместо да ни замесваш и нас в това театро на плаща и кинжала?

— В началото се опитах да направя точно това, което ми предлагате. Двама репортери и трима изследователи бяха убити. Новинарските мрежи не излъчиха нищо. Аз съм тук и говоря с вас само защото успях да запазя анонимност. — Селърс млъкна и пак продължително си пое въздух. — Виновен съм за смъртта на онези хора, но така разбрах, че не става дума чисто и просто за някаква моя мания. Това е война. — Той бавно завъртя глава, за да огледа всички лица около масата. — Членовете на Братството притежават твърде много власт и връзки. Но моят опит да заинтересувам и други с разследването си наистина ми донесе и голям късмет. Един от хората, които се занимаваха с проучването, издири и се свърза с Боливар Атаско и със съпругата му Силвиана. Те отказаха да отговорят на въпросите му, но ме заинтригуваха и аз се добрах до тях. Не постигнах веднага успех.

— Ние мислехме, че сте луд — сухо се обади Силвиана Атаско. — И все още не изключваме тази възможност, сеньор.

— За наш общ късмет семейство Атаско, които са сред първите членове на Братството на Граала, се бяха отделили от централния корпус и бяха напуснали директорския съвет преди няколко години. Бяха запазили инвестициите си под формата на тази симулация, Темилун, но иначе нямаха нищо общо с всекидневните дела на консорциума. Сеньор, сеньора, може би вие бихте желали да разкажете нещо за своите преживявания?

Боливар Атаско се стресна — като че ли беше потънал в мисли за нещо друго. Погледна безпомощно жена си. Тя завъртя очи.

— Много е просто — заговори Силвиана. — За работата си ние имахме нужда от по-фина машина за симулации.

Те бяха стигнали до крайния предел на съществуващата технология. Група богати мъже — тогава в Братството не членуваха жени, — чували за разните ни версии на Темилун, създадени чрез тогавашните върхови постижения в технология, се свързаха с нас. Имаха планове да построят най-всеобхватната симулационна платформа, която някой някога си е представял, и ни включиха, за да помагаме в надзора над строежа на тази платформа. — Тя присви устни. — На мене те никога не са ми харесвали. „От нея би излязъл по-добър бог крал, отколкото от съпруга й“ — реши Рени.

— Не ме оставяха да си гледам работата, както трябва — добави Боливар Атаско. — Искам да кажа, че в нещо толкова мащабно и толкова бързо развиващо се действат абсолютно неизвестни фактори на сложност. Но когато се опитах да задам някои въпроси, да разбера защо някои неща се правят точно по този особен начин, който Братството е избрало, винаги ми се месеха. И аз си подадох оставката.

— Това ли е всичко? — Жената с преводаческия акцент явно беше побесняла. — Просто сте казали „не одобрявам“ и сте се оттеглили, но сте се вкопчили в голямата си играчка?

— Как смеете да ни говорите по този начин?! — възмути се Силвиана Атаско.

— Всичко това…, за което говореше Селърс… — Боливар Атаско описа неясен кръг с ръка — ние нищо не знаехме за него. Чухме за това едва от Селърс.

Жената, която се беше обадила, се облегна назад с присвити устни.

— Свързах се със семейство Атаско, за да се придвижа поне малко в разследването си — продължи Селърс. — С много усилия успях да ги убедя, че не знаят някои неща за Братството на Граала и за Адърланд. Използвах достъпа им до мрежата, за да понапредна, но действах предпазливо, защото не смеех да привличам вниманието им нито към семейство Атаско, нито към себе си. Бързо ми стана ясно, че ако работя сам, не бих стигнал доникъде. И все пак не можех да понеса да изпратя още хора на смърт.

Не пресилвам властта на Братството. Те притежават огромни холдинги във всички краища на света. Властват или поне влияят върху армиите, полицията, правителствата на всички световни държави. Убиха онези изследователи толкова бързо и сръчно, както човек убива муха, и бяха наказани толкова, колкото и убиецът на мухата. Кой би се присъединил към мене срещу подобни врагове и как бих могъл да се свържа с тези хора?

Отговорът — поне на първия въпрос — дойде лесно. Жертвите на Братството биха поискали да ми помогнат — хората, които бяха изгубили приятели и близки заради необяснимия заговор на Братството. Но не смеех да излагам на риск още невинни, а освен това имах нужда от хора, способни да се борят, защото само общата загриженост не стигаше — и не стига. Така че измислих нещо като заръка, като в старите народни приказки. Хората, които намерят Темилун, ще ми помогнат да разнищя плановете на Братството.

Оставях ключове, разпръсквах семена, изпращах тайнствени писма в дигитални бутилки. Много от вас например са получили образа на виртуалния град на Атаско. Оставях тези знаци на забутани места, но винаги около дейностите на Братството, така че хората, които по свое желание са се заели да разследват какво става, да се натъкнат на тях. Уловките ми бяха мимолетни и мъгляви, за да предпазя семейство Атаско и себе си. Вие, които стигнахте до Темилун — каквото и да решите за мене и за надеждите ми, гордейте се! Вие сте разрешили загадка, в която може би хиляди други са се провалили.

Селърс млъкна. Някои от слушателите се раздвижиха.

— Защо не можем да се изключим? — попита настоятелно приятелят на чернокосия варварин. — Това е единствената загадка, която искам да бъде разрешена. Опитах се да се изключа и все едно ме сложиха на електрическия стол! Реалното ми тяло е някъде в някаква болница, но аз си стоя включен!

— За първи път чувам за това! — Изненадата на Селърс беше доловима дори насред мърморенето на гостите. — Тук действат разни закони, които никой от нас не разбира. Никога не бих задържал някого против волята му. — Той вдигна безформените си бели ръце. — Ще се опитам да намеря решение.

— Наистина се опитайте, защото иначе…!

— А какво беше онова? — попита Рени. — Онова, което ни сграбчи — не знам как иначе да го нарека, — докато влизахме в симулацията. То уби човека, който ни доведе тук. Атаско каза, че било неврална мрежа, но Сингх пък каза, че е живо.

Останалите около масата започнаха да си шепнат.

— И на това не мога да отговоря — заключи Селърс. — В центъра на Адърланд има неврална мрежа, вярно е, но как действа тя и какво би могло да означава „живо“ при тези обстоятелства, изобщо не ми е ясно все още. Точно затова имам нужда от вашата помощ.

— Помощ ли? Имаш нужда от помощ, значи. — Сладкия Уилям се изправи, разлюля пера и описа сложен, подигравчийски поклон. — Мили мои, търпението ми току-що като че ли се изчерпи. Сега ви казвам „чао, чао“. Ще си легна с нещо топличко в леглото и ще се помъча с всички сили да забравя, че изобщо съм чувал някоя от тези глупотевини.

— Обаче не можеш! — Дългокосият мъжага с екшънските мускули стана несигурно. Гласът му беше плътен, но заговори някак притеснено. — Не разбираш ли? Никой от вас ли не разбира? Това е… това е Съветът на Елронд!

Начервените устни се свиха в гримаса.

— Ти пък какви ги дрънкаш?

— Толкин не си ли чел? Искам да кажа, ами то си е точно това! Един пръстен — за да властваш над всички тях, друг — за да ги намериш! — Варваринът като че ли се беше вживял. Рени, която сама се канеше да каже нещо по-остро на Сладкия Уилям, потисна раздразнението си и се вгледа в мъжа. Имаше нещо налудничаво във възбудата на мъжа и за миг Рени се зачуди дали не е неуравновесен.

— О, тия истории ли? — презрително подхвърли Сладкия Уилям. — Точно се чудех откъде си го копирал тоя изглед на Господин Мускул.

— Ти си Орландо, нали? — видимо се зарадва Селърс. — Или може би трябва да те наричам Таргор?

Варваринът примигна изненадано.

— Ами… Орландо, предполагам. Всъщност не избрах сам да се явя тук със сима на Таргор. Стана, като… като идвахме насам.

— Ето къде съм го виждала! — прошепна Рени на !Ксабу. — В Дървесната къща! Спомняш ли си? Човекът закуска се възмути от сима му.

— Радвам се, че си тук, Орландо — каза Селърс отново угрижено. — Надявам се, че и другите постепенно ще започнат да споделят убежденията ти.

— Шъ споделяме простотии, това е истината — обади се Очилаткото с хромираните плочки. — Той — прас!, вие — прас!, аз определено вдигам гълъбите. — Той стана, подпрял покритите си с шипове юмруци на покритите си с шипове хълбоци като някое заядливо метално бодливо свинче.

Орландо не се обезсърчи.

— Не си тръгвай! Винаги така става! Хора, които привидно нямат никаква надежда, но всеки има какво да даде, заедно решават загадката и побеждават врага.

— Групичка безнадеждни идиоти, които заедно се напъват да разрешат привидно неразрешима задачка, така ли? — каза Сладкия Уилям с весел подигравчийско-презрителен тон. — Да де, да де, това ми звучи точно в онзи стил, по който си падаш, като те гледам, сладурче. Но върви и за описание на някоя смахната, параноична религиозна секта. „О, не, само ние, малцината умници, разбираме, че светът свършва! Но ако се нанесем в тези канали и носим специалните си шапки от алуминиево фолио, единствено ние ще се спасим!“ Спести ми точно тези драма, моля те. Предполагам, че сега всичките ще се вредите да разказвате жалкия си животец. — Той засенчи с длан челото си, сякаш му идваше твърде много и не би могъл да го понесе. — Е, милички, довършете си тоя чай за смахнати без мене. Ще може ли някой само да изключи оная тъпотия, която ми се бърка в командния интерфейс?

Боливар Атаско изведнъж рязко се надигна от стола си, после стана и направи няколко несигурни крачки. Рени си помисли, че се е обидил на това конте, Сладкия Уилям, но Атаско замръзна на място, разперил ръце, като че ли да запази равновесие. Последва дълга, изпълнена с очакване тишина.

— Той май се изключи — обади се Селърс. — Може би…

Мартин запищя. Плесна се по челото и се свлече на колене, виейки като алармена система, предупреждаваща за изтичане на отровен газ.

— Какво има? — извика Рени. — Мартин, какво ти става?

Силвиана Атаско беше застинала като съпруга си. Селърс се взря в нея, после — в Мартин, а след това изчезна като спукано мехурче.

С помощта на !Ксабу Рени успя да настани французойката на един стол. Опитваше се да разбере какво се е объркало. Мартин спря да пищи, но само стенеше и се клатеше насам-натам.

Нервна обърканост беше обхванала всички. !Ксабу говореше бързо и тихо в ухото на Мартин. Куан Ли питаше Рени дали би могла да помогне с нещо. Очилаткото и Сладкия Уилям ожесточено се караха. Селърс беше изчезнал. Неподвижно застиналите тела на двамата Атаско продължаваха да стоят все така вцепенени.

Ала Боливар Атаско се размърда.

— Вижте! — извика Рени и го посочи.

Фигурата с короната от пера изпъна ръце докрай. Пръстите се свиха конвулсивно. Пристъпи, залитна и се подпря на масата непохватно, като слепец. Главата му се отпусна на гърдите. Всички гости млъкнаха и впериха погледи в Атаско. Главата отново се надигна.

— Надявам се, че никой от вас не мисли да си ходи. — Гласът не беше на Атаско, а съвсем друг — гласните бяха удължени и равни, тонът — студен. Дори в израза на лицето му имаше някаква неуловима разлика. — Ако се опитате да напуснете, това би било много лошо.

Нещото, което използваше сима на Атаско, се обърна към застиналото тяло на Силвиана Атаско. Бутна я небрежно, симът й се срути от стола и рухна на земята, все така вдървен в седнало положение.

— Страхувам се, че семейство Атаско си тръгна твърде рано — обади се студеният глас. — Но вие не се безпокойте. Ще измислим начин да ви забавляваме.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАБЛЕСТЯЩАТА ВРАТА

Беше си ударил главата и му беше трудно да мисли за каквото и да било. Той падаше, а Големият канал надвисваше над него и се въртеше. После през болката и искрящия мрак Пол усети как всичко се мести встрани. Силен спазъм, който сякаш го заля и щеше да го разкъса на парчета.

За миг всичко спря. Всичко. Вселената беше застанала под невъзможен ъгъл, небето под него приличаше на купа, пълна със синьо нищо, червената земя и водата се бяха килнали над главата му. Гали висеше замръзнал във въздуха — малкото му телце беше сгърчено, ръцете — разперени, едната докосваше пръстите на Пол. Другата ръка на Пол беше протегната към неподвижния канал, потънала до китката в стьклоподобната вода. Втвърдената като маншет вълна стигаше кажи-речи до лакътя му.

„Всичко… спря“ — помисли си Пол. Изведнъж силна, ярка светлина запали всичко, което виждаше, изпепели всичко и той отново започна да пада.

Един миг мрак, после — ярка огнена светлина, мрак, светлина, мрак — смяната им като в стробоскоп все повече се ускоряваше. Падаше през нещо — падаше между нещо. Усещаше Гали някъде извън обхвата си, усещаше ужаса на момчето, но беше безпомощен.

След това изведнъж отново застина неподвижно — на четири крака върху студен, твърд камък.

Пол вдигна очи. Пред него се издигаше гладка бяла стена. На нея висеше едно-единствено червено-черно-златно знаме с герб. Потир, обвит с два преплетени розови стръка. Над тях — корона, а отдолу с калиграфски букви беше изписан девизът „Ad Aeternum“.

— Аз… аз съм бил тук и преди.

Макар че шепнеше, бавните, смаяни думи отекнаха във високия таван. Очите му се напълниха със сълзи.

Не беше само знамето, не беше само нарастващото чувство, че мястото му е познато. В главата му се тълпяха и други мисли, образи, чувства — неща, които падаха върху напуканата земя на паметта му като освежителен дъжд.

„Аз съм… Пол Джонас. Роден съм… в Съри. Баща ми се казва Ендрю. Майка ми се казва Нел и е много болна.“

Споменът пускаше корени там, където досега беше празнота, напълваше, разцъфваше. Разходка с баба му — днес малкият Пол не е на училище и се преструва на мечка зад плета. Първото му колело със спаднали гуми и изкривена рамка и ужасният му срам, че го е повредил. Майка му с химическия респиратор и погледът й, в който се чете уморено примирение. Луната, увиснала в рамката от клонките на напъпилата слива пред апартамента му в Лондон.

„Къде съм?“ Огледа белите голи стени и знамето със странно преливащите се цветове. Изплуваха нови спомени — отчетливи, ярки, назъбени като парчета счупено огледало. Война, която сякаш продължава с векове. Кал, страх, полет над непознати земи, сред непознати странни хора. А сега и това място. Беше идвал тук и преди.

„Къде съм бил? Как попаднах тук?“

Старите спомени се срастваха с новите, но в средата имаше белег, оголено място, което те не можеха да покрият. Всичко в главата му беше ужасно объркано, но най-ужасно беше това бяло петно.

Приклекна и захлупи лицето си с ръце, закри очите си — мъчеше се да осъзнае всичко възможно най-ясно. Какво беше станало? Животът му… животът му преди беше обикновен. Училище, някоя и друга любов, прекалено много време, прекарано в мотаене с приятели, които имаха повече пари от него и биха могли да си позволят дългите пиянски обеди и среднощните гуляи. Диплома по… момент… по история на изкуството, получена без особени усилия. Работа като най-нисш помощник-куратор в галерията „Тейт“, скромен костюм, колосана якичка, туристически групи, които искат да цъкат пред инсталацията „Нов геноцид“. Нищо необичайно. Той беше Пол Робърт Джонас, нямаше нищо друго освен себе си, ала това не го превръщаше в нещо особено. Той беше никой.

И защо беше всичко това?

Полудял ли беше? Или си бе ударил главата? Може ли да има лудост, изпълнена с толкова подробности, толкова кротка? Е, не през цялото време беше толкова тихо и спокойно. Беше видял чудовища, ужасии — спомняше си ги също толкова ясно, колкото и въжетата с пране на покрива, които се виждаха през прозореца на студентската му квартира. Чудовища…

… Дрънчащи, скърцащи със зъби, вдигащи пара…

Пол се изправи — изведнъж се беше уплашил. И преди беше идвал на това място и тук живееше нещо ужасно. Освен ако не беше пленник на някакъв фалшив спомен, който не би могъл да проумее, deja vu с остри зъби, той беше идвал тук и мястото не беше безопасно.

— Пол! — Гласът беше тих, идваше отдалече, изнемощял от отчаяние, но той го позна още преди да се сети от коя част на живота му идваше.

— Гали?

Момчето! Момчето беше с него, когато паднаха от онзи летящ кораб, но се беше изплъзнало от паметта му при внезапния прилив на завръщащите се спомени. А сега? Дали онова огромно, невъзможно създание, машината гигант, беше успяло да наръга детето?

— Гали? Къде си?

Никакъв отговор. Насили се да стане и се спусна към вратата в дъното на залата. Реалност и спомен отново го нападнаха с болезнена сила. Прашни растения се протягаха във всички посоки и стигаха до гредите на покрива, покриваха всичко освен високите прозорци. Изгуби се сред джунгла на закрито. А отвъд нея — знаеше, помнеше — имаше един великан…

И жена, толкова красива, че можеше да разбие сърцето ти, и с криле…

— Пол! Помощ!

Запромъква се към гласа, като си проправяше път между сухите, пращящи клони. Листата се отместваха под ръцете му, превръщаха се в прах и той потъваше в пушиляка, който се вдигаше и се виеше при всяко негово движение. Гъсталакът се разтваряше пред него, клоните падаха, огъваха се, някои се чупеха, щом ги докоснеше, и разкриваха клетка от тънки златни пръти. Прътите бяха изпоцапани с черни и сиви петна и обвити с черни филизи. Клетката беше празна.

Въпреки че се боеше за момчето, Пол застина разочарован. Тук преди беше тя. Спомняше си я живо — блещукането на крилете й, на очите й. Но клетката беше празна.

Не, почти празна. В средата, почти скрито от преплетените лиани и корени, от нападалата шума, нещо проблясваше. Пол приклекна, промуши ръка през покритите с петна решетки и се помъчи да го достигне. Ръката му хвана нещо гладко, хладно и тежко. Щом го вдигна и го измъкна през решетките, прозвъняха нежни звуци.

Беше арфа — златна дъга със златни струни. Вдигна я и се загледа в нея. Тя започна да се стопля в дланите му, а после се засвива като хвърлено в огъня листо. Само след миг стана съвсем мъничка — колкото монета от двайсет пенса.

— Пол! Не мога…

Болезненият вик, който последва, беше остър и прекъсна изведнъж. Той се изправи, стреснат и разтреперан, стисна златния предмет в юмрук и тръгна, мачкайки по пътя си разпадащите се растения. Беше изминал само няколко крачки, когато пред него изникна врата, висока пет пъти колкото него. Докосна я и тя поддаде.

Помещението, огромно като хангар, имаше дървени колони и голи стени от струпани камъни. Бавно се въртяха огромни колела; грамадни лостове се люшкаха нагоре-надолу. Зъбчати колела колкото двуетажен автобус си пробиваха път по веригата от още по-грамадни, необозрими зъбчати колела, чиито зъбци се подаваха през огромни процепи в стените. Миришеше на масло, на мълния и на ръжда, а шумът беше като при бавно разпадане. Грохотът, силният ритмичен трясък, от който трепереха дебелите стени, монотонните удари на падащите грамадни тежести бяха песента на непонятния и неспирен глад на машините, които биха могли да смелят дори основите на Времето и Пространството.

Гали стоеше на единственото празно място насред помещението. От двете му страни бяха застанали две фигури — единият беше кльощав, а другият — невероятно тлъст.

Щом Пол тръгна към него, пред очите му се разля отчайващ мрак. Гали се мъчеше да се изтръгне, но онези двамата го държаха без всякакво усилие. Кльощавият беше целият от блестящ метал, с нокти като куки — не приличаше на човек, главата му нямаше очи и приличаше на бутало. Другият беше толкова дебел, че мазната му кожа се бе опънала чак до прозрачност и светеше със своя собствена лоена, жълтеникавосивкава светлина като огромен оток.

Устата на дебелия, пълна с грамадни като бивни, изпочупени зъби, се разпълзя в усмивка, чиито краища се губеха в напращелите бузи.

— Върна се при нас! Изминал си целия този дълъг път — и то по своя свободна воля! — Той се захили и бузите му се разтресоха. — Представи си, Никелирана чинийо, сигурно страшно сме му липсвали! Колко лошо, че Стареца го няма, за да се порадва на този миг.

— Много правилно, че тоя Джонас се върна — обади се металният. Една вратичка се отваряше и затваряше в четириъгълната му уста. — И би трябвало да съжалява, след като ни отвори толкова работа, палавникът му с палавник. Трябва да ни се помоли да му простим. Хайде, помоли ни се.

— Пуснете момчето!

Пол никога не ги беше виждал, ала ги познаваше добре и ги мразеше така силно, както и рака, който бавно бе убивал майка му.

— Нали искате мене?

— О, Боже, ама ние вече не искаме само тебе — обади се металният. — Нали така, Буца масло?

Дебелият поклати глава.

— Първо ни дай онова, което държиш. Заменяме момчето срещу него.

Пол усети твърдите ръбове на арфата под пръстите си. Защо изобщо се пазаряха? Тук, където силата беше на тяхна страна — защо ли си правеха труда?

— Недей! — изкрещя Гали. — Те не могат… — Съществото, наречено Буца масло, стегна пръстите си, прилични на голи охлюви, около ръката му и момчето запищя, загърчи се и се разтрепери, сякаш лежи върху релси, по които минава ток.

— Дай ни го — обади се Никелирана чиния — и тогава може би Стареца ще се смили над тебе. Някога ти беше добре, Пол Джонас. Можеш пак да си добре.

Пол не можеше да гледа зиналата уста на Гали, агонизиращите му очи.

— Къде е жената? В онази клетка имаше жена.

Никелирана чиния обърна почти гладката си, безлична физиономия към Буца масло, завзира се в него мълчаливо, после пак се извърна:

— Няма я. Отлетя — но не далече и не задълго. Искаш ли да я видиш пак? Можем да го уредим.

Пол поклати глава. Знаеше, че изобщо не бива да се доверява на тези двамата.

— Само пуснете момчето.

— Не и преди да си ни дал онова, което държиш.

И Буца масло стисна Гали така, че той отново се сгърчи. Ужасен, Пол им подаде арфата. И двете лица — и хромираното, и восъчното — алчно се извърнаха към нея.

Стаята се разтресе. В първия миг Пол си помисли, че огромните машини са започнали да се срутват. След това самите стени като че ли се заразпадаха и го обзе внезапен, още по-силен страх.

Стареца?…

Но Никелирана чиния и Буца масло също гледаха със зяпнали уста как самите равнини с геометрична форма започнаха да се разпукват около тях. Пол продължаваше да стои с протегната ръка, Никелирана чиния направи рязка, дълга до невъзможност крачка към нея, блестящият му нокът се устреми към арфата. Гали, който се беше свлякъл на пода, обви ръце около лъскавите крака на Никелирана чиния. Съществото се препъна и се строполи върху камънака с тежък металически грохот.

Стаята, Пол — всичко отново потрепери, разпадна се и се сви.

Пак беше замръзнал във въздуха над небето, а Големият канал и червената пустиня пак се извисяваха над главата му — но там, където преди беше увиснал Гали, сега имаше само въздух. Ръката му, която Гали преди докосваше с протегнатите си пръсти, сега беше свита в юмрук.

Щом обърканият му ум се опита да осъзнае резкия преход от механичната къща на великана към този съвършен покой, светът оживя. Цветовете започнаха да се просмукват и потекоха. Твърдата материя се превърна във въздух, въздухът — във вода, и погълна Пол с гигантско студено жвакане.

Той се носеше — дробовете му бяха толкова пълни, че щяха да се пръснат, боляха го. Самият мрак, който го обкръжаваше, беше хладен и тежък. Не схващаше къде е горе, къде е долу. Видя някакво мъждукащо жълто сияние — можеше да е и слънцето — и залитна към него, загърчил се като змиорка. За миг светлината го обгърна, а после пак се намери сред мрак, но този път студът беше убийствен. Видя отново светлина — хладно синя — и с мъка си запробива път към нея. Надигнеше ли се, виждаше стройните върхари на черни дървета и сиво, облачно небе. След това ръката му се удари в нещо и отскочи. Той зарита, протегнал глава към светлината. Драскаше с нокти, но между него и въздуха имаше нещо твърдо, което го задържаше в мразовитата вода.

Лед! Тресна го с юмрук, но той дори не се пропука. Дробовете му сякаш бяха пълни с живи въглени, главата му — с тлеещи сенки.

Давеше се. Някъде, някак — и никога нямаше да разбере защо.

„Знанието ще умре заедно с мене. За Граала.“ Нелепата мисъл трепкаше във все по-сгъстяващия се мрак в главата му като лъскава рибка.

Водата изсмукваше всичката топлина от тялото му. Не чувстваше краката си. Притисна лице към леда, молеше се за глътка въздух, но с краткото вдишване в него нахлу само още мокър студ. Нямаше смисъл да се бори повече.

Отвори уста, за да погълне водата, която щеше да сложи край на мъките му, после замря за сетен миг и се опита да съзре късчето небе. Нещо черно покри дупката и в същия този миг ледът, небето, облаците се стовариха върху му, блъснаха го назад и изкараха въздуха от напрегнатото му тяло. Задъха се и водата се втурна навътре, изпълни го, задави го, заличи го.

Люшна се завеса — трепкащ оранжево-жълт екран. Опита се да фокусира погледа си върху нея, ала не можа. Колкото и напрегнато да се взираше, образът не ставаше по-отчетлив, беше все така размазан, невеществен. Затвори очи, почина си, после пак ги отвори и опита отново.

Усети, че нещо го докосва, но усещането беше някак странно отстранено, сякаш тялото му беше невъзможно дълго и го докосваха по някоя много далечна част. Зачуди се дали не е бил… не си спомняше думата, но вместо това в ума му изникна болнична стая, мирис на спирт, остра, кратка болка като ужилване.

Упоен. Но защо ще го…? Той беше…

Реката. Опита се да се надигне, ала не успя. Деликатните докосвания — толкова леки и далечни — продължаваха. Отново фокусира погледа си и най-накрая осъзна, че се взира в трепкащите пламъци на някакъв огън. Главата му като че ли беше свързана с тялото му само с няколко нерва. Усещаше нещо под себе си и можеше да определи, че повърхността е груба и неудобна, но тялото му се беше вцепенило и неудобството си беше чисто предположение. Опита се да каже нещо, но от гърлото му излезе само леко хъхрене.

Сякаш беше повикал някого — едно лице веднага изплува пред него, перпендикулярно на погледа му. Имаше брада и тежки, надвиснали вежди. Кафявите очи, хлътнали дълбоко в тъмните си орбити, бяха кръгли като на бухал.

— Настинал си — рече лицето. Гласът му беше плътен и спокоен. — Щеше да умреш от студ. Ние ще те стоплим. — И то отново се плъзна извън полезрението му.

Пол събра мислите си, доколкото можа. Пак беше оцелял — поне досега. Помнеше името си и всичко, което се бе върнало в паметта му, щом бе коленичил пред хоругвата с розата и потира. Но къде е бил преди, все още не знаеше, а къде е сега — това беше една нова тайна.

Опита се да се надигне и да седне. Не можа, но успя да се претърколи на една страна. Усещанията започваха да се връщат в тялото му, рояци иглички го бодяха нагоре-надолу по краката, все повече му прилошаваше — започна ритмично да го втриса и да го връхлитат болезнени спазми. Най-накрая успя да види какво имаше зад огнената завеса, макар че трябваше да мине известно време, докато осъзнае какво е това.

Онзи, който му беше говорил, и още пет — шестима брадати мъже с хлътнали очи бяха приклекнали в полукръг около огъня. Каменен свод се простираше над тях, но не бяха точно в пещера, а по-скоро в някакъв дълбок скален навес на склона на хълм. Отвъд се ширваше свят, потънал в почти идеална белота, свят, покрит с дълбок сняг, простиращ се чак до редицата планински зъбери в далечината. В подножието на хълма, може би на около километър от тях, виждаше тънкия сивкав силует на замръзналата река и черната дупка, през която го бяха измъкнали тези мъже.

Погледна надолу. Онзи, който му беше говорил, режеше дрехите на Пол с парче черен камък, изсечено във формата на листо. Имаше могъщо телосложение, широки длани и плоски пръсти. Дрехите му бяха направени от парцаливи животински кожи, придържани от ремъци от жили.

„Неандерталци — помисли си Пол. — Пещерни хора, а това сигурно е ледниковият период или нещо такова. Също като музейна експозиция, да му се не види, само дето живея в нея. На петдесет хиляди години от всичко, което познавам.“ Преряза го ужасна болка. Беше жив, ала някак беше загубил живота си, истинския си живот, и очевидно беше обречен постоянно да скита из някакъв ужасен лабиринт без дори да знае защо. Очите му се напълниха със сълзи, те потекоха по бузите му. Дори трептенето и болката на пробуждащите се нерви се загубиха, надвити от болката от пълната, абсолютна загуба.

„Гали го няма. Ваала я няма. Семейството ми, моят свят — всичко си е отишло.“

Извърна лице, притисна го към камъка, вдигна длан, за да се скрие от втренчените погледи на брадатите мъже, и заплака.

Когато каменният нож разкъса и последното парче от ризата му, Пол успя да стане. Приближи с още една педя към огъня. Друг от неговите спасители му подаде голяма космата кожа, воняща на дим и мазнина, и той благодарно се загърна с нея. Треската му постепенно преминаваше в леко, но постоянно треперене.

Онзи с ножа подбра съсипаните, заледени дрехи на Пол и остави купчината встрани някак нервно и внимателно. Щом премести парцалите, нещо изтропа и се търкулна на пода. Пол се втренчи, после го вдигна, започна да го върти из ръцете си и да гледа как светлината на огъня искри по златните фасети.

— Видяхме те във водата — обади се онзи с ножа. — Помислихме те за животно, но Птицеловеца забеляза, че не си животно. Извадихме те от водата.

Пол стисна в шепа предмета, подобен на скъпоценен камък. Той се стопли, а след това един нежен глас изпълни пещерата и той подскочи.

— Щом си намерил това, значи си избягал — каза гласът. Пол се огледа — беше се уплашил, че спасителите му ще се ужасят, но те продължаваха да го гледат все така леко притеснено и сдържано. След миг се сети, че не чуват гласа, че гласът говори само на него. — Знай това. Ти беше пленник. Ти не си в света, в който си роден. Нищо около тебе не е истинско, ала въпреки това нещата, които виждаш около себе си, могат да те наранят или да те убият. Ти си свободен, но ще те преследват и аз мога да ти помогна само в сънищата ти. Трябва да не се оставяш да те хванат, докато не намериш другите, които ще ти изпратя. Те ще те търсят по реката. Ще те познаят, ако им кажеш, че златната арфа ти е говорила.

Гласът замлъкна. Когато Пол разтвори дланта си, лъскавият предмет беше изчезнал.

— Ти да не би да си речен дух? — попита го онзи с ножа. — Птицеловеца смята, че си удавник, който се е завърнал от земята на мъртвите.

— Земята на мъртвите ли?

Пол отпусна глава на гърдите си. Усети как изтощението го притиска тежко като каменистия склон над тях. Изведнъж се разсмя — смехът му прозвуча като пукот, мъжете се дръпнаха със сумтене и шепот. Сълзите отново бликнаха и замъглиха очите му.

— Земята на мъртвите. Добре звучи.

ПЕТА ГЛАВАДЖОНИ ИЗКРИВЯВАЩИЯТ

Луната беше само сребърен нокът над черната Байя де Барбакоас. Островът, обграден от оранжеви прожектори, сияеше по-ярко от всякакви звезди на небето. Дред се усмихна. Това беше гнездо, пълно с яйца със скъпоценни камъни, а той беше хищникът. Щеше да захапе с челюсти тези светлини и да ги смачка, докато ги превърне в мрак.

Дред намери „Exsultate Jubilate“, древно музикално произведение, което пулсираше като електрически ток и звънтеше с радостно превъзходство. Съжаляваше, че използва препрограмирана музика, но имаше твърде много работа, а тази вечер нямаше да има време да подбере саундтрака си, докато играе главната роля. Е, и Моцарт ставаше.

Опита телематичния си жак, щастлив като вълк, че се е измъкнал от нашийника с фибервръзки. Отпусна длани на коленете си и усети напрегнато непропускливия неопрен на костюма си и мъничките песъчинки, които полепваха по дланите му. После затвори очи, за да огледа важните неща.

— Следа едно, докладвай.

Един прозорец с изглед отвисоко към набраздената вода се появи на черния фон.

— Listo — обяви водачът на Следа едно, — готови.

— Следа две.

… нов прозорец, запълнен със смътен силует, в който той разпозна неотразяващата се лодка само защото сам я беше купил. Пред нея една група смътни фигури лежаха по корем на пясъка. Една от фигурите се размърда леко: очилата й за нощно виждане проблеснаха.

— Готови, jefe.

— Следа три.

… купчина апаратура, струпана до лошо боядисаната стена на апартамент под наем. Всяка кутия беше дразнещо матовочерна, което изживяваше възраждане сред складиращите гъзари. Нищо друго.

„Какво, по дяволите…?“

Мълчанието продължи няколко секунди, после една обръсната глава се появи и гласът на Селестино отекна в черепа на Дред:

— Правех последните приготовления. Вече съм готов.

„По-скоро си се изпикал от страх за последно.“ Дред изпрати двустранно затворено повикване до стаята в съседство с апаратната. Появи се едно женско лице — кръгло и бледо под огненочервената коса.

— Дулси, какво става? Ще го направите ли?

— Той е идиот, ама е кадърен, ако ме разбираш какво ти казвам. Аз съм тук. Давай, пали.

Радваше се, че успя да я въвлече. Дулсинея Ануин вземаше скъпо, но с пълно право. Беше умна, вършеше си работата и би минала право насред битката при Ватерло, без да й мигне окото. За миг се зачуди като как ли ще е като плячка. Интересна мисъл.

— Следа четири.

Балконът на наблюдателния център, който сам беше заемал само преди няколко часа, се появи зад затворените му клепачи. Този човек за разлика от Селестино чакаше да му се обадят.

— Готови за удар.

Дред кимна, макар че никоя от главите в прозорците с данни, нито пък дузината други мъже на тъмния плаж виждаха лицето му. Отвори очи, извика картата и я остави да се разгърне като неонова решетка върху истинския Исла дел Сантуарио само на няколко километра по-нататък. Идеално. Всичко си беше на мястото.

„Старт“.

Усили „Exsullate“ и за миг остана насаме в карибската нощ с луната, с водата и със сребърния глас на сопраното.

— Следа четири, удряй!

Човекът в крайбрежната къща въведе охранителен код, а после произнесе някаква дума в микрофона в гърлото си. При този сигнал свръзката на Дред в „ЕНТ-инравизион“ вкара програмата, която му бяха дали, в телеком-мрежата на Картахена — простичко, макар и криминално деяние, за което щеше да получи петнайсет хиляди кредита в комплект с офшорна банкова сметка.

Кодът издири и се свърза с ненабиващ се на очи резидент паразит в системата на Исла дел Сантуарио, скрит и депозиран там за сумата от четирийсет хиляди кредита от безстрастна служителка в предишната охранителна компания през последната нощ, когато беше на работа там. Действайки съвместно, двете създадоха временен блокаж на данните в информационната система на острова. И самата система или някой човек наблюдател нямаше как да не забележи блокажа до десетина минути, но на Дред не му трябваше повече време.

— Говори Четири. Вътре е.

Моцарт го издигна. Удоволствието течеше през него като хладен огън, но той запази въодушевлението за себе си.

— Добре. Следа три, започвайте да помпате! Селестино наклони глава.

— Удоволствието е изцяло мое, jefe. — Техничарят затвори очи и пръстите му заописваха сложни плетеници, щом започна да създава входно-изходната връзка.

Дред се стараеше гласът му да звучи спокойно:

— Дай ми свръзка и параметри веднага щом ги получиш. Развиваше някаква ирационална омраза към този нещастен бивш военен идиот. Това беше почти толкова зле, колкото и да се предоверяваш.

Отново затвори очи и се загледа в секундите, които цъкаха на дисплея за време. Като изключим Селестино, който дирижираше невидимия оркестър от данни пред недоволния поглед на Дред — на него му се струваше, че той се подиграва със съвършенството на „Exsultate“, — останалите прозорци бяха статични и очакваха заповедите му. Известно време се наслаждаваше на това чувство. В редките случаи, когато си говореха за работа, някои от другите в много тясната област, в която той беше експерт, наричаха заниманията си „изкуство“. Според Дред това бяха глупости, с които помпаха самочувствието си. Беше си просто работа, макар че в моменти като този беше вълнуваща, радваща, предизвикателна работа. Но нищо толкова подредено и така добре предварително планирано не би могло да бъде наричано „изкуство“.

Преследването — да, това беше изкуство. Беше изкуство на мига, на възможността, на смелостта и на ужаса, и на сляпото острие на нещата. Между двете не можеше да има никакво сравнение. Едното беше работа, другото — секс. Можеш да си добър в работата си и да се гордееш с това, но никой не би сбъркал най-доброто тук с възвишеността там.

Селестино пак се обади в черепа му:

— Помпената станция се задейства и работи, jefe. Искаш ли линия към охранителната мрежа?

— Много ясно, че искам, майка му стара. Исусе! Следа едно, докладвайте!

Прозорецът на Следа едно показваше повече черна вода — този път — още по-високо.

— На петнайсет километра сме и се приближаваме.

— Очаквайте обаждането ми.

Още миг — и музиката се заизвисява към кресчендо. Редица малки прозорчета примигнаха в периферията на зрението му.

— Следа три, кой е излъчващият канал?

— Вторият отляво — отговори Селестино. — В момента мълчи.

Дред го нагласи и провери — не че мислеше техничаря за чак пък толкова некадърен, а защото беше в онова изключително, приповдигнато настроение, в което се чувстваш като Господ — искаш да пипнеш с пръст и да владееш всяка искрица, всяко падащо листо. Както беше казал Селестино, по канала идваше само тишина.

— Следа едно, давай.

Тишината продължи още няколко секунди. После чу в ухото си пукане на радио. За да е сигурен, намали звука по линията си към Следа едно, но продължаваше да го чува по канала на охраната на Исла дел Сантуарио. Слушаше с ушите на мишената.

— Помощ! Сантуарио, чувате ли ме?

Между думите на пилота, който сигурно говореше на испански, и системата за превод на Дред имаше леко забавяне, но той вече се чувстваше доволен — под професионалното лустро на мачо актьорът звучеше доста убедително паникьосан. Сестрите Беина бяха направили добър избор.

— Сантуарио, чувате ли ме? Говори ХА 1339 от Синселехо. Помощ! Чувате ли ме?

— Говори Сантуарио, ХА 1339. Виждаме ви на радара. Прекалено близо сте. Моля обърнете на изток и се изтеглете от нашата закрита зона.

Дред кимна. Учтиво, ала бързо и твърдо. Новата охранителна фирма на острова си струваше парите.

— Задният ни ротор спря. Сантуарио, чувате ли ме? Задният ни ротор спря. Молим за разрешение за кацане.

Паузата беше съвсем кратка.

— Невъзможно. Това е закрита зона, одобрена от Закона за авиацията на ООН. Предлагам ви да се опитате да стигнете до Картахена и да се приземите или на гражданското летище, или на летището за хеликоптери. На около пет километра е.

Гневният вик на капитана беше крайно убедителен. Дред не се сдържа и се разсмя.

— Копелета недни! Падам! Не мога да стигна до Картахена! Имам четирима пътници и двама души екипаж и едва удържам машината във въздуха.

Исла дел Сантуарио продължаваше да не оправдава името си.

— Извинявам се, ХА 1339, но това е в противоречие с пряката ми заповед, повтарям, с пряката ми заповед. Отново ви предлагам да се опитате да стигнете до Картахена. Ако се опитате да се приземите тук, ще бъдем принудени да го третираме като опит за нападение. Разбрахте ли ме?

Когато гласът на пилота се чу отново, беше равен и яден. Силният шум, който заглуши някои от думите му звучеше съвсем определено като разпадащ се турбокоптер.

— Не мога да се боря повече… проклет ротор… не мога повече. Падаме. Ще се опитам да не се… размажем върху драгоценния ви остров. Надявам се да… гниете в ада.

Разнесе се още един глас, който напрегнато говореше на испански. Дред провери мигащите светлинки и се увери, че това е един от допълнителните канали на охраната на острова.

— Визуален контакт, сър. Задният ротор е повреден — точно както каза той. Вече са много близо до водата и се движат без посока. Може да се разбият в скалите… ох, Божичко, точно нататък отиват!

От много голямо разстояние през тъмната вода нещо издрънча приглушено — като чук, който удря стиснат в ръка гонг. Дред се усмихна.

— Паднаха в нашия периметър, сър. Хеликоптерът не се запали, така че може и да има оцелели, но унищожителните субове ще ги ударят само след минути.

— Мамка му! Сигурен ли си, че са в нашата зона, Охеда?

На командира на островната охрана очевидно никак не му харесваше ситуацията, в която беше попаднал.

— Виждам хеликоптера, сър. Все още виси на скалите, но с тези вълни няма дълго да остане там.

Офицерът извади първите снимки от фрагмите на камерите и щом думите на наблюдателя се потвърдиха, отново изруга. Дред си помисли, че знае какво преминава сега през главата на този човек: островът се охраняваше от двайсет години, макар и неговите работодатели да бяха сключили договора съвсем скоро. Двайсет години, и никога не се беше случвало нищо по-опасно от неколцина местни рибари, заплашващи да навлязат в закритата зона. Той току-що беше отказал на летателен апарат в беда да се приземи, колкото и законно да беше това. Можеше ли да разтегне тази законност чак дотам, че да остави оцелелите след падането да бъдат убити от огъня на подводната охрана? И вероятно още по-определено — можеше ли да го направи пред подчинените си и да се надява, че ще запази уважението им при истинска опасност?

— Кучи син! — беше се съпротивлявал почти до момента, когато вече щеше да е твърде късно. — Заглушете субовете — отклонете цялата подводна флотилия от ловци убийци. Япе, веднага щом е възможно, изпратете там лодка да търси оцелелите. Ще се обадя на шефа и ще му кажа какво става.

„Включване, линия и потапяне.“ Дред скочи.

— Следа две, старт!

Той махна на своята част от нападателния отряд, дузина мъже в неопренови костюми на командоси. Докато махне, те вече бяха вкарали лодката във водата. Затича се след тях. Собствената му работа едва сега започваше.

Лодката се плъзгаше безшумно през залива и внимателно се промъкваше през заспалите мини. Уредите им „търси и унищожи“ бяха изключени, но това не означаваше, че някоя не може да експлодира при случаен допир. Дред беше седнал отзад доволен, че поне сега може да прехвърли задълженията си на някого другиго. Имаше да върши много по-важни неща от това, да кара лодка.

Къде е? Затвори очи и изключи музиката. Захранването на пробива в охранителната система на острова все още беше отворено: чуваше как командирът говори на спасителната лодка, която точно сега тръгваше от другия край на острова. Още никой не беше забелязал блокажа, но това и без друго съвсем скоро щеше да се превърне в чисто академичен въпрос: охраната щеше да стигне до падналия хеликоптер само след минути. Освен ако не беше много лошо повреден, бързо щяха да забележат, че е бил подготвен за дистанционна операция. И щяха да разберат, че са ги прецакали.

Къде? Отново се вглъби в мислите си, търсейки възловата точка, която все му убягваше — онзи пулс, онзи електронен сърдечен ритъм, който щеше да му покаже къде да сграбчи.

Помисли си, че беше открил способността си да изкривява в първия дом за сираци, в който живя. Всъщност това изкривяване беше второто чудо; първото беше, че изобщо го бяха приели в дом за сираци. На седемгодишна възраст вече беше убил трима души, всичките — деца горе-долу на неговите години. Беше му приписано само едно от убийствата, макар и да го обясняваха с трагична, временна загуба на самоконтрол, а другите две смърти бяха окачествени като нещастни случаи. Всичко това бяха глупости, разбира се. И в двата случая Дред — който още не си беше избрал това мелодраматично име — дни наред носеше чук, затъкнат в панталоните, и чакаше. Това, че бутна двете жертви при второто си нападение по железните стълби, след като им разби главите, беше по-скоро финален пристъп на гняв, отколкото предпазлив опит да прикрие делото си.

Но дори и, без да се броят убийствата, на Отдела за малолетни в Куинсланд не му беше лесно да настани детето някъде. Простият факт на произхода му (майка — алкохоличка и проститутка, аборигенка, баща — филипински пират, който беше заловен и заслужено екзекутиран скоро след взаимодействието, чийто резултат беше бебето Дред) беше гаранция, че отделът трябва да предложи на евентуалните осиновители пари — рушвет, както излиза. Но чиновниците от агенцията бързо решиха, че за да настанят там малкия Джони Вулгару, си струваше да се бръкне в бюджета. Джони си беше бедствие, което чакаше да се разрази.

Случките, които го предизвикаха за първи път да изкриви нещо, бяха изненадващо обикновени. Осиновителката, вбесена от това, колко жестоко се отнася той към домашната котка, го нарече „малко черно копеле“. Той събори нещо от масата, тя го сграбчи с намерението да го заключи в стаята му. Докато го влачеше през всекидневната, гневните му писъци достигнаха кресчендо; екранът на стената изведнъж трепна и угасна.

За голямо нещастие на осиновителите му повредата във вътрешната електроника се оказа непоправима и те останаха почти месец без връзка с нормалния свят, докато съберат пари да я заменят.

Не свързаха случката с храненика си, макар да знаеха, че е способен на други, далеч по-прозаични актове на унищожение. Но Джони сам го забеляза и се зачуди дали не е магия. Няколко опита доказаха, че е магия — или поне вършеше същата работа като магията — и очевидно беше негова и само негова. Един-единствен ден, прекаран в тъмната му стая с комуникатора на втория му баща, му показа, че може да го прави и без да е ядосан — беше нужно само да си помисли, каквото трябва и както трябва.

Не използва способността си за нещо по-сериозно от дребни вандалщинки, злобни отмъщенийца няколко години и в няколкото сиропиталища, през които премина. Макар че тайните му ставаха все по-дълбоки и все по-ужасни, никога не му хрумна да използва способността си да изкривява нещата, освен за да поврежда камерите на охраната при обирите си или когато преследваше момичета — още преди да достигне сексуална зрелост. Чак когато Стареца се охарчи здраво, за да го измъкне от затвора за малолетни престъпници, откъдето премина през поредица от приюти за душевноболни, последният, от които малко или повече си беше собственост на Стареца, Дред разбра, че може да използва изкривяването и за по-големи неща…

Лодката подскачаше по вълните и за миг отново го тласна в реалния свят. Дред огледа небето, водата, мъжете, наклякали безмълвно до него. „Къде е? Върни си го. Сега задръж.“

Но сега беше много по-трудно от простото унищожение, което беше упражнявал в началото, или от по-късната тактика на простото обездвижване на електронните компоненти. Номера като този, който трябваше да изпълни тази вечер, изискваха умения, които не беше усъвършенствал напълно, въпреки че цяла година в една от лабораториите на Стареца правеше изтощително упражнение след изтощително упражнение, докато учени в бели престилки бодро го насърчаваха — подкрепа, дължаща се на страха им от него, който така и не успяваха да прикрият докрай. Трудно му беше да каже коя все по-нарастваща сила му доставяше повече удоволствие.

„Намери го и го докопай.“ Най-после хвана блокажа, сграбчи го в ума си, остави мисълта си да се плъзне покрай него и навътре, докато го измерваше. Механичното нахлуване в електронната нервна система на острова, осъществено от техническия му екип, беше решителната първа стъпка; той трябваше да стигне възможно най-дълбоко в охранителната система, преди да се заеме за работа. От финия контрол, който се изискваше, вече го болеше главата. Когато използваше способностите си за повече от няколко секунди, му се струваше, че усеща как изкривяването се нажежава и започва да боли в мозъка му като възпалена жлеза.

Също като ловджийска хрътка, душеща за следа, той търсеше в неописуемия вътрешен мрак на изкривяването, докато намери точно онези електронни елементи, които му трябваха, после ги проследи обратно, проследи потока от данни до източника му в главните процесори и в паметта на охранителната система. Процесорите бяха просто електронни артефакти, всъщност не чак толкова различни от по-простите неща, като наблюдателните камери и устройствата за запалване на колите: просто електрически импулси, контролиращи механични артефакти. Дред знаеше, че ще е лесно да ги изкриви силно, така да ги изрита, че системата да се затвори, но ако това беше всичко, което искаше, щеше да остави онзи задник Селестино да пусне бомбата си с данни. Той трябваше да надвие болката си, за да достигне до нещо далеч по-крехко и по-полезно: трябваше да намери душата на системата и да я направи своя.

Системата беше сложна, но структурната й логика не беше по-различна от всяка друга. Намери желания комплект електронни врати и ги бутна лекичко всичките наведнъж. Удържаха, но дори и това му подсказа нещо. Сега беше изгубил всичко освен потока от данни — дори безсмислените шумове на радиото на охраната, на нощта и на вълните, окръжаващи физическото му тяло, бяха изчезнали. Побутна отново вратите, този път — една по една, като с всички сили се стараеше да прецени предварително какъв ще е ефектът от всяка промяна. Пипаше деликатно, макар главата му да пулсираше толкова силно, че му идваше да пищи. Не искаше системата да гръмне.

Най-накрая сред мрака, пронизан от кървавочервените светкавици на мигрената, намери вярната последователност. Щом метафоричната врата се разтвори широко, в него се надигна тъмна радост, която почти заглуши болката. Беше построил нещо неописуемо само със собствената си воля — ключ скелет за една невидима и недостижима ключалка — и сега цялата система на Исла дел Сантуарио се разтваряше пред него като евтина курва, готова да му подари тайните си. Изтощен, Дред с мъка пое обратно към другия свят — света извън изкривяването.

— Следа три — изрече дрезгаво, — аз съм в жилата майка. Хванете я и я сортирайте!

Селестино изсумтя нервно в знак на потвърждение и започна да подрежда потоците от сурови данни. Дред отвори очи, облегна се на парапета и повърна.

Лодката беше само на половин километър от острова, когато той отново възвърна способността си да мисли свързано. Затвори очи — гледката на прозорците с данни се наложи върху набраздените вълни и от нея отново му се догади, — после прегледа резултатите от проникването си: оголената инфраструктура на Сантуарио в действие.

Различните скенери и наблюдателни пунктове на оборудването на охраната го подмамиха за миг, но след като толкова маниакално беше набелязал кое трябва да се изключи и кога, докато подготвяха акцията, той се съмняваше, че дори и Селестино би могъл да я оплеска. Хвърли поглед и на стандартните програми, които регулираха физическото съществуване на мястото, но това не беше важно в момента. Имаше само едно нещо извън обичайното, но той търсеше точно него. Някой, всъщност двама, ако съдеше по двойния вход, се беше свързал с ЛЕОС, комуникационен спътник на ниска орбита — и в двете посоки протичаха огромни количества данни.

„Нашата мишена като че ли е влязла в мрежата. Но какво, по дяволите, прави той там, като има толкова много работа?“

Дред се замисли за миг. Вече имаше всичко, което му беше нужно. И все пак не му се искаше да остави непроучена тази толкова интензивна връзка. Освен това, ако тази работна пчеличка наистина беше мишената, може би Дред щеше да добие някаква представа защо Стареца искаше да убият небесния бог. Малко информация никога не е излишна.

— Следа три, вкарай ме в някое от онези горещи местенца ей там — според мене това е лабораторията на мишената. Ако получава ВР, не ми давай пълни триста и шейсет градуса, само входен прозорец и звук.

— Дадено, jefe.

Дред чака дълго, после сред мрака зад затворените му клепачи се отвори още един прозорец. В него се виждаше маса с насядали около нея хора, чиито лица смътно приличаха на индиански. На масата по-надолу беше седнала маймуна и погледът на мишената току се стрелкаше към нея. Дред усети почти детинско блаженство. Беше кацнал незабележим на рамото на жертвата си като някой невидим демон — като самата Смърт.

— Повечето от тези дейности се контролират от една-единствена група хора… — говореше някой до него. Тихият, сериозен глас не беше гласът на мишената. Някой от приятелите академици на Ел патрон сигурно. Групичка самодоволни учени, които са си устроили някакъв малък виртуален симпозиум.

Понечи да се изключи, но следващите думи го връхлетяха, сякаш някой ги беше изкрещял:

— … Тези хора — мъже и жени, притежаващи богатство и власт — образуват консорциум, който се е нарекъл Братството на Граала…

Дред гледаше и слушаше с все по-нарастващ интерес.

— Следа три — обади се той след малко, — дръж отворено. Записваме ли?

— Само онова, което виждате, jefe. Мога да се опитам да копирам всичко, което влиза и излиза, но според мене не разполагаме с толкова памет, да не говорим за обхвата на вълните.

Дред отвори очи. Лодката беше близо до обхвата на прожекторите на брега. Сега си имаше други притеснения — щеше да огледа подробностите, след като веднъж заковат мишената.

— Тогава не се безпокой. Но на това събиране има и много други хора. Открий дали са симове и ако е така, откъде са дошли. Но първо бъди готов да свалиш защитата по моя заповед.

След това провери Следа две — те чакаха горе-долу на същото разстояние от острова от югоизточната страна.

Докладваха му за охраната на острова и той разбра, че спасителният отряд всеки момент ще разкрие номера с хеликоптера.

— Следа три, затваряй!

Прожекторите примигнаха и угаснаха. В охранителната ивица се надигна вълна от възмутени протести, но изключването вече беше започнало и нито една от радиостанциите не говореше с никого освен помежду си — и с Дред.

— Следа две, ние сме.

Даде сигнал на водача на своята лодка, моторът загърмя и лодката заподскача по неравните вълни към брега. Щом заседнаха в плитчината, хората му вече бяха започнали да се прехвърлят през борда — първите, стигнали до брега, вече обстрелваха плажа и стените на къщата с електронночестотни оръжия. Онези от охраната, които не използваха контрачестотни уреди, се свлякоха на земята и станаха на пихтия без изобщо да разберат какво ги е поразило.

Щом последва хората си на брега, Дред изключи всички картини освен необходимите, но остави звука от виртуалната конференция на мишената. В главата му вече беше започнала да се оформя идейка.

Островът тънеше в такъв мрак, че Дред дори не си направи труда да изпълзи нагоре. На перваза пред най-близкия пункт на охраната се появиха още трима души в антиелектронночестотни костюми. Единият държеше силен прожектор — вероятно беше тръгнал да провери какво става с генераторите на острова. Дред махна към тях. Замлъкналите тронери прозвучаха така, сякаш някой прокарваше пръчка по ограда от пръти. Хората се строполиха. Прожекторът отскочи от перваза и се запремята като мигаща светлинка към брега.

Съпротивата на входния портал на голямата къща беше силна, но Дред вече не бързаше толкова. Мишената му продължаваше да е заключена в симулацията си и тъй като Селестино беше запечатал дистанционно ключалките на вратите и бе метнал пелена от данни върху мишената, за да попречи на обажданията на охраната, небесният бог си нямаше представа, че замъкът му е нападнат.

Ако не друго, Дред се възхищаваше от новата охранителна служба на Атаско заради това, че уважава сключения договор. Съпротивляваха се свирепо — шестимата охранители, които изливаха огън от укрепения бункер до портала, изглеждаха способни да удържат армия, далеч по-голяма от тази на Дред. Както и да е, добрата работа на охраната изискваше нещо повече от храброст: предвидливостта също беше важна. Един от нападателния отряд успя да метне запалителна граната през един бойник, макар че при това беше фатално ранен. Когато гранатата избухна миг по-късно, жегата беше толкова яростна, че дори и прозорците от стоманоплекс омекнаха и се издуха.

На отряд Следа две, който беше влязъл през задната врата на комплекса, за да атакува главната квартира на охраната, щеше да му потрябва доста време, докато се освободи, но Дред беше напълно доволен. От двата нападателни отряда от по петнайсет души досега май имаше само трима засегнати, а от тези трима мъртъв беше само един. А три четвърти от акцията беше вече осъществена. Като се имаше предвид, че срещу себе си имаха такава охрана, каквато можеше да си позволи само богат гадняр като Атаско, това беше повече от приемливо. Щом двамата му щурмоваци прикрепиха полукълба от експлозивния гел „Анвакс“ към масивната врата, той си позволи да прекара няколко минути с нищо неподозиращата си мишена.

— … Братството на Граала е построило най-мощната, най-хитрата и изтънчена симулационна мрежа, която можем да си представим. — Пак този спокоен висок глас на някой, застанал до Атаско. — В същото време те са манипулирали и са увредили съзнанието на хиляди деца. Все още нямам представа защо. Всъщност ви извиках тук — всички вас — с надеждата, че заедно бихме могли да открием някакви отговори.

Дред беше все по-заинтригуван. Ако Атаско не беше главният в този малък заговор, то кой беше? Дали Стареца знаеше, че нещата са стигнали чак дотук?

Хората му задействаха експлозивния гел. Огнен взрив освети за миг разпръснатите по верандата трупове; портата се олюля и рухна навътре. Дред изключи прозореца с образа на мишената; аудиоканалът за кратко бе превзет от съобщение за успешното завладяване на квартирата на охраната от страна на Следа две.

— Това е, джентълмени — бодро се обади той. — Забравили сме си поканите, така че трябва просто да влезем.

След като веднъж премина през изтърбушената каса на вратата, той се спря, за да огледа купчините отломки и прах, в които се беше превърнала колекцията от каменни скулптури на маите, разположена за беда твърде близо до входната врата. Инструктира по-голямата част от екипа си да провери за заблудени охранители и да се погрижи за персонала на дома, после подбра един щурмовак и двама командоси и ги поведе към лабораторията в мазето.

Щом бомбаджията коленичи до вратата на лабораторията, Дред отново се включи към вече хаотичния разговор.

— Следа три — обади се той, — само след около минута линията на мишената ще се освободи. Искам да я оставиш отворена, каквото и да ти струва, и да задържиш гостите в симулацията, колкото е възможно, докато установим кои са. Ясен ли съм?

— Да, разбрах.

Гласът на Селестино беше напрегнат и развълнуван и Дред леко се изнерви, но колумбиецът досега си се справяше съвсем добре. Рядко някой не се напрягаше изобщо, когато участваше в мащабно криминално нападение — такива хора си бяха изключения.

Дред и другите се върнаха по коридора, после бомбаджията включи трансмитера. Стените трепнаха съвсем леко, щом експлозивният гел огъна тежката укрепена врата като престояла филийка. Ритнаха я и влязоха. Белокосият мъж, отпуснат в кресло с възглавници, очевидно беше усетил разтърсването и се мъчеше да стане. Жена му, отпусната в своето кресло в дъното на лабораторията, все още се намираше във ВР и леко потрепваше.

Боливар Атаско се препъна — все още не се беше отделил напълно от симулацията, която надделяваше над външните му физически реакции. Той спря, залитна и се втренчи в Дред, сякаш можеше да го разпознае.

„Ти току-що срещна ангела на смъртта, а той е непознат. Винаги е непознат.“ Репликата от някоя незнайна интерактивна игричка цъфна в ума на Дред и го накара да се усмихне. Щом Атаско отвори уста да заговори, Дред махна с ръка и най-близкият командос застреля антрополога между веждите. Дред пристъпи, издърпа жака от невроканюлата на Атаско и махна към жената. Другият войник не се приближи към нея, а включи тронера си на автоматичен огън и го насочи към жената. Кабелът изхвърча от шията й и тя се свлече на пода — кървава купчина. Мисията изпълнена.

Дред набързо огледа двете тела, после изпрати обратно двамата командоси при останалите. Включи се в симулацията точно навреме, за да чуе един нов глас:

— Ако се опитате да напуснете, това би било много лоша идея.

Гласът беше странно познат. Чак след няколко секунди се сети, че това е гласът на Селестино.

— Страхувам се, че семейство Атаско си тръгнаха твърде рано — каза техничарят чрез сима на Атаско, който беше превзел. — Но вие не се безпокойте. Ще измислим начин да ви забавляваме.

— Лайно мръсно! — кресна Дред. — Тъп идиот такъв, разкарай се оттам! — Никакъв отговор: Селестино не слушаше командния канал. Дред усети как гневът се издува вътре в него като нажежена пара. — Дулси! Там ли си?

— Тук съм.

— Имаш ли оръжие?

— Ъ-ъ-ъ… да. — Тонът й предполагаше, че винаги носи, ала не го използва.

— Влез и застреляй това копеленце. Веднага.

— Да го застрелям ли?…

— Веднага! Току-що той май провали най-важната част от цялата работа по най-тържествен начин. Застреляй го! Знаеш, че ще имам грижа за тебе.

Дулсинея Ануин, която Дред вече ценеше много високо, се издигна в очите му още повече. Той вече не я чу чак докато по аудиоканала на Следа три нещо гръмна.

— А сега какво? — Тя отново беше на линия и дишаше тежко. — Исусе, никога досега не съм правила такова нещо.

— Ами не го гледай тогава. Върни се в другата стая — оттам ще можеш да действаш. Искам да разбера кои са хората в тази симулация. Намери външните линии. Най-важното: искам да намериш една от тези линии — само една, — в която можем да проникнем.

Тя си пое дъх на пресекулки, след това се стегна.

— Ясно.

Докато чакаше, Дред огледа лабораторията на семейство Атаско. Скъпичко. При други обстоятелства нямаше да има нищо против да отмъкне едно-друго, въпреки че това би било в разрез със заповедите на Стареца. Но надушваше по-голяма награда. Махна на щурмовака, който стърчеше насред залата и смучеше мършава черна пура.

— Вдигай го.

Мъжът смачка пурата с обувка и започна да прикрепва топки гел „Анвакс“ на разни места в стаята. След като Дред и Дулси изпразниха харддисковете на Атаско, той щеше да задейства експлозива дистанционно.

Докато се качваше обратно по стълбите, Дулси Ануин се включи отново:

— Имам една добра и една лоша новина. С коя да започна?

Усмихна се рефлекторно — не че му беше смешно, а no-скоро от любопитство.

— Ще понеса лошата. Тази вечер лошите новини не са много — поне засега.

— Повечето от тези хора не мога да ги хвана. Като че ли има няколко различни сетъпа, но повечето от тях са защитени срещу проследяване. Не са кукли, но използват някакъв вид сляпа релейна система — има поне две — три анонимни трасета, а има и още по-шантави неща. Ако си стоят всичките на едно място два — три дена, сигурно ще мога да разбия нещо, но иначе просто забрави.

— Вече започват да се пръскат. Сигурно след няколко минути ще са се изключили. Но ти каза „повечето“. Това ли е добрата новина?

— Хванах един на мушката. Вкаран е като гост от мишената. Няма релейност, няма нищо шантаво. Вече съм въвела робота.

Дред дълбоко си пое дъх.

— Страхотно! Идеално! Искам бързо да проследиш линията, после да изтеглиш индекса му. Можеш ли?

— За кога го искаш?

— Веднага. Искам да използваш тоя робот, за да завземеш линията, да изключиш онзи, който я използва, и да се включиш ти. Прегледай индекса — съвсем набързо, по-късно ще стъкмим по-добра версия — и научи, каквото можеш. Който и да е той или тя, това си ти. Схвана ли?

— Искаш да се престоря, че съм тази личност? Ами всичките данни, които ще трябва да обработя?

— Аз ще ги обработя. Трябва да ги обработя сам. Не се безпокой. Бързо ще намеря кой да те отмени. По дяволите, след като разкараме данните, сигурно ще поема и робота.

Болката в главата му и последиците от изкривяването почти бяха стихнали. Дред изведнъж усети нужда от музика и включи все по-усилваща се войнствена мелодия. Имаше нещо, което Стареца нямаше, беше го захапал здраво и нямаше да го пусне чак до деня на Страшния съд.

— Ако някой друг от това съвещание или каквото и да е там остане в симулацията, оставаш и ти. Дръж си устата затворена. Записвай всичко!

Вече трескаво обмисляше планове. Веднага щом разбереше къде живее човекът на тази линия, щеше да го/я издири и накаже — не беше задължително да извърши тези неща точно в този ред. Сега той беше на предната позиция.

— Исусе Христе — възкликна възторжено, — главната роля в някакъв тайнствен заговор, който беше изплашил Стареца до смърт!

Освен това заговорниците като че ли знаеха много повече от него за замислите на Стареца и приятелчетата му. Беше невъзможно да се разбере колко ценно можеше да се окаже това дребно попаденийце.

„Времето ми най-после дойде.“ Разсмя се.

Но всичко трябваше да му е кристално ясно, да се предпази от фал. Дори и сръчната госпожица Ануин би могла да сбърка нещо в цялата тази бъркотия.

— Сигурна ли си, че си вътре? — попита я той. — Дръж този сим в действие на всяка цена, докато те освободя. Ти си онзи човек, който го използва. Не се притеснявай за извънредното време — ще ти се плати достойно, Дулси, сладурче!

Отново се разсмя. Предишната му мисъл за Дулсинея като плячка беше надвита от идеята за преследване, по-величествено от всичко, което беше очаквал.

— Давай. Ще се върна веднага щом довърша някои нещица тук.

Изкачи се по стълбите в обширното фоайе. Трябваше да пресява данни — и то много. Щеше да се погрижи за това, преди да се закачи към сима и да го наблюдава, доколкото може, преди да е отишъл при Стареца и неговото Братство. Изведнъж страшно му се прииска да разбере какви ги е вършил Атаско и какво е знаел. Това означаваше поредна безсънна нощ, но със сигурност си струваше.

В подножието на главното стълбище на пиедестал беше приклекнала статуя на ягуар, масивна и експресионистична. Потупа озъбената му паст за късмет, после си отбеляза наум да добави и трупа на Селестино към задачите на отряда по разчистването.

ШЕСТА ГЛАВАНОВ ДЕН

Всичко изглеждаше от странно по-странно. Орландо, който беше станал, за да се опита да накара другите да проумеят нещата, сега можеше само да седи и да оглежда стаята, изведнъж сякаш обзета от лудост.

Домакините им — семейство Атаско — бяха изчезнали от виртуалните си тела, а Селърс — окончателно. Жената отсреща пищеше непрекъснато и болезнено. Това късаше сърцето му и го ужасяваше. Някои от гостите със симове седяха — също като Орландо — онемели от почуда. Други си крещяха един на друг сякаш бяха обитатели на лудница.

— Фредерикс? — Орландо извърна главата си, която пулсираше, и затърси с поглед приятеля си. В невероятния хаос беше започнал да го залива нов пристъп на треска и той се опитваше да се пребори със съня. — Фредерикс? Къде си? — изпитваше отвращение от жалния си тон.

Приятелят му изникна иззад масата. Беше закрил ушите си с ръце.

— Орландо, цялата тази работа страшно смърди. Трябва да се махаме оттук!

Пронизителните писъци спряха, но развълнуваното дърдорене продължаваше. Орландо се изправи на крака.

— Как? Нали ми каза, че не можем да се изключим. Освен това не чу ли какво рече тоя тип Селърс?

Фредерикс разтърси глава.

— Чух, ама няма да го слушам. Хайде!

Щом дръпна Орландо за ръката, стаята изведнъж утихна. Орландо погледна през рамото на Фредерикс и забеляза, че Атаско пак се е раздвижил.

— Надявам се, че никой от вас не мисли да си ходи — някой използваше сима, но гласът не беше на Атаско. — Най-лошото за вас е да се опитате да си тръгнете.

— О, не! О, Господи! — изстена Фредерикс. — Това е… Ние сме…

Нещо стана в горния край на масата — нещо бързо и насилствено, което Орландо не можа да схване съвсем, но жената на Атаско изчезна от полезрението му.

— Страхувам се, че семейство Атаско си тръгна твърде рано — продължи новият глас. Звучеше страшно доволен от стореното от него зло — като някой лош герой от анимационен филм. — Но вие не се безпокойте. Ще измислим начин да ви забавляваме.

Дълго време никой не помръдна. Гостите си зашепнаха уплашено, а Атаско или онова, което преди беше Атаско, взе да оглежда всички подред.

— А сега защо не ми кажете имената си? И ако не се дърпате, може да се държа добре с вас.

Екзотичната жена, която Орландо беше забелязал по-рано, високата дама с орловия нос, която той мислено наричаше Нефертити, кресна:

— Я върви по дяволите!

Орландо се възхити от духа й в тази напрегната обстановка. Само с малко усилие можеше да си въобрази, че всичко това е някаква особено сложна и изобретателна игра. Ако беше така, то Нефертити явно беше принцесата воин. Имаше си дори и другарче — ако говорещата маймуна беше с нея.

„Ами аз? Има ли такава категория — умиращ герой?“ Фредерикс се беше вкопчил в ръката на Орландовия сим толкова здраво, че той наистина чувстваше болка — въпреки гаденето и машините. Опита се отново да се отърси от хватката на приятеля си. Време беше да се изправи на крака. Време беше да умре прав в последната битка. Таргор би искал да си отиде така, макар и да беше само въображаем герой.

Орландо стана. Трепереше. Очите на фалшивия Атаско се стрелнаха към него, после изведнъж главата с пернатата корона се издаде леко напред, сякаш някой я беше фраснал с невидима бухалка. Тялото на бога крал се надигна отново. След това бързо се прекатури на пода. Ужасеното бърборене на гостите отново започна. Орландо направи няколко замаяни, залитащи крачки, после изправи гръб и тръгна към Нефертити и нейния приятел маймунката. Трябваше да мине покрай клоуна в черно, който се беше представил като Сладкия Уилям — той се караше с лъскавия сим-робот. Сладкия Уилям стрелна Орландо с предупредителен поглед, когато раменете им се сблъскаха.

„Този идиот направо би се влюбил в Двореца на сенките — помисли си Орландо. — Ей, те сигурно щяха да си го обявят за папа.“

Щом стигна до Нефертити, Фредерикс го настигна — явно не му се искаше да остава сам сред цялата тази лудница. Тъмнокожата жена беше приклекнала до жената, която пищеше, държеше ръката й и се опитваше да я успокои.

— Имате ли представа какво става тук? — попита Орландо.

Нефертити поклати глава.

— Но нещо очевидно се е объркало. Мисля, че трябва да намерим начин да се измъкнем — не беше много сигурен, но акцентът й му се стори африкански или карибски.

— Най-после някой да каже нещо умно! — тросна се Фредерикс. — Аз откога…

Изведнъж го прекъсна изненадан вик. Всички се обърнаха към вратата, откъдето се беше появил белият призрак на сима на Селърс. Той вдигна безформените си ръце във въздуха и хората, които стояха най-близо до него, се дръпнаха уплашено.

— Моля ви! Чуйте ме! — Орландо си отдъхна: гласът много приличаше на гласа на Селърс. — Моля ви, нямаме много време!

Синовете се скупчиха напред — все се провикваха с въпроси. Нефертити тресна с юмрук по масата и призова за тишина. Още двама — трима се присъединиха към нея, включително и Сладкия Уилям — с изненада установи Орландо. След малко залата утихна.

— Не зная, но като че ли ни откриха — Селърс полагаше страхотни усилия да говори спокойно, но това почти не му се удаваше. — Островът, домът на семейство Атаско в реалния свят, е атакуван. И двамата ни домакини са мъртви.

Роботът изпсува цветисто на чист очилатковски. Някой изкрещя от учудване и страх. Орландо усещаше как истерията се надига наоколо му. Ако се чувстваше като Таргор, крайно време беше да вкара на тези лигльовци малко здрав разум с шамари. Ала той не само че не се чувстваше като Таргор, но и сам беше доста ужасен.

Селърс се мъчеше да овладее паниката.

— Моля ви. Спомнете си, че атаката се провежда в Картахена, Колумбия — в реалния свят, а не тук. Вие не сте в непосредствена опасност. Нас не могат да ни намерят — иначе опасността би била твърде-твърде реална. Предполагам, че тази атака е работа на Братството на Граала и че те знаят какво търсят. Ако е така, имаме само няколко минути, преди да са ни връхлетели.

— И какво ще правим? — обади се някой. Беше маймуната. Пискливият й гласец изглеждаше по-спокоен от всички. — Та ние едва започнахме да говорим за Адърланд.

— Адърланд ли? Ама ти какви ги дърдориш? — викна жената, която по-рано се беше противопоставила на Атаско. — Трябва да се махаме оттук! По-скоро! Как да се изключим? — тя заопипва шията си, сякаш беше нападната от невидими насекоми, но очевидно не можеше да напипа невроканюлата си.

Последва ново избухване. Явно никой не можеше да напусне симулацията.

— Тишина! — Селърс вдигна ръце. — Разполагаме само с минути. Ако искате самоличността на всеки от вас да е защитена, трябва да си свърша работата. Аз не мога да остана тук, нито пък вие. Темилун вече няма да бъде светилище — Братството ще го разруши до основи. Трябва да се измъкнете оттук и да проникнете в Адърланд. Аз ще ви прикривам, докато намерите начин да се измъкнете изобщо от мрежата.

— Но как ще се измъкнем оттук? — попита Нефертити. Тя и четириногият й другар се справяха доста добре с емоциите си, но Орландо долови в гласа й пукнатина, която заплашваше да се разшири. — Този Темилун е колкото една малка страна. През границата ли ще минаваме? А и как се минава тук от една симулация в друга?

— Реката е границата — обясни Селърс, — но освен това тя е и пътят от една симулация в друга. — Той се умълча и се замисли, после се наведе над сима на Атаско, проснат на каменните плочи. След миг се изправи — държеше нещо в ръка.

— Вземете го — това е пръстенът печат на Атаско. Мисля, че в пристанището се намира един кралски шлеп.

— Аз го видях — извика Орландо. — Видях го, голям е.

— Помнете, тук Атаско е богът крал, господарят. Ако им заповядате и им покажете пръстена, ще ви откарат до реката — Селърс подаде пръстена на Нефертити. Орландо усети как нова задушаваща, замъглена вълна облива тялото му. Клепачите му се спуснаха наполовина.

— И само ще си плуваме по реката ли? — тросна се Сладкия Уилям. — Ама какво е това, да го вземат мътните, ще си играем на „Хъкълбери Фин“ ли? Къде отиваме? Ти ни набута в това, проклет дребосъко — сега как ще ни измъкнеш?

Селърс протегна ръце — сякаш по-скоро ги благославяше, а не молеше за тишина.

— Нямаме време за приказки. Враговете ни вече се опитват да разбият защитните системи, които съм сглобил. Има още много, което трябва да ви кажа. Ще се постарая с всички сили пак да ви намеря.

— Да ни намерите ли? — Фредерикс пристъпи напред.

— Вие няма ли да знаете къде сме?

— Няма време! — за първи път гласът на Селърс заприлича на крясък. — Трябва да тръгвам! Трябва да тръгвам!

Орландо се насили да заговори:

— Можем ли да направим нещо, за да спрем тези хора — или поне да разберем какво правят? Не можем… не можем да тръгнем да изпълняваме мисия, без да знаем каква е.

— Не бях подготвен за това. — Селърс си пое дъх на пресекулки. Безформеният му силует като че ли се прегърби. — Има един човек на име Джонас. Той беше пленник на Братството на Граала. Държаха съзнанието му в симулация. Успях да се свържа с него, когато той сънуваше. Помогнах му да избяга. Потърсете го.

— Значи трябва да душим за някакъв си сайело, пробил мрежата? — бойният робот размаха ръце. Острите като бръснач шипове по ставите му пробляснаха. — Що някой не ни сиксне нас? Ама ти си много голям краш!

— Не мога да повярвам, че имам нещо общо с този тук Бум-бам Железния пич — обади се Сладкия Уилям с лека паника в гласа, — но съм съгласен с него. За какво говорите?

Селърс вдигна ръце.

— Джонас знае нещо — трябва да го знае! Ако той не беше важен, Братството досега да го е убило. Намерете го! Вървете! Намерете го!

Хорът от въпроси отново се надигна, но симът на Селърс трепна рязко и изчезна.

Фредерикс покрусено поклати глава.

— Ужасно — също като някаква приказка, в която всичко свършва както не трябва!

— Трябва да се вдигаме бързо оттук — Орландо стисна приятеля си за лакътя. — Хайде, какъв друг избор имаме?

Забеляза, че Нефертити и маймуната помагат на приятелката си да стане.

— Тръгваме с тях — Орландо се изправи и за секунда изчака, за да се увери, че може да пази равновесие. Треската беше позатихнала. Чувстваше се слаб, но главата му се беше прояснила. — Отиваме на кораба — точно както ни каза Селърс — и Орландо заговори по-високо: — Вие, останалите, правете каквото искате. Но аз нямам намерение да вися тук, докато онези най-сетне ме издирят. Така че ако ще идвате, хайде с мене.

Сладкия Уилям отметна наметалото си през рамо.

— Ой, слънчице, кой умря и те направи Господин Щастливец?

Маймуната отново се беше покачила на масата.

— Времето за спорове свърши — рече тя. — Този мъж е прав — ще тръгваме или ще оставаме, това е.

— Не можем просто ей така да си излезем оттук — намръщи се Нефертити. — Ако постъпим така, някой ще дойде да разследва.

— Да разследва ли? — жената от другата страна на масата звучеше леко истерично. — Ами че те вече разследват — той нали ни каза!

— Говоря ви за тук — обясни Нефертити. — Отвън, в реалния свят, Братството или които ще да са там са пречукали Атаско. Но тук вътре хората на Темилун не знаят, че те не са истински, и изобщо не им пука какво става в РЖ. Те си мислят, че ние имаме среща с техния крал или нещо такова. Ако се изнесем с гръм, ще излезе, че нещо като че ли не е наред и никога няма да стигнем до пристанището.

Орландо кимна бавно — високата оценка, която вече беше дал на жената, стана още по-висока.

— Скрийте трупа — обади се той. — И двата трупа.

Отне им повече от няколко минути, защото вътре в симулацията изоставените симове си тежаха като истински трупове — трупове в напреднал rigor mortis, както забеляза Орландо, докато помагаше да замъкнат неудобното за носене, сковано в седнало положение тяло на госпожа Атаско. Малкото сили, които му бяха останали, бързо се изчерпваха в борбата с телата, а той нямаше и представа колко далече ще им се наложи да пътуват. Предаде на Фредерикс задачата си на импровизиран трупосъбирач и се присъедини към тези, които бяха започнали да търсят скривалище. Маймунът откри малка стаичка, скрита зад параван, и останалите благодарно напъхаха симовете на семейство Атаско вътре.

Въпреки очевидното недоволство на Сладкия Уилям после всички се строиха зад Орландо и Нефертити.

— А сега се правете на много спокойни! — каза високата жена, щом стигнаха до вратите.

Стражите отстъпиха встрани и гостите се изнизаха през вратата. Орландо доволно забеляза, че Фредерикс, макар и да се чувстваше нещастен, запази каменно, непроницаемо изражение. Някои от останалите обаче не успяваха да прикрият чак толкова добре нервността си, а това, че острите погледи на стражите бяха толкова близо, изобщо не помагаше. Някой зад Орландо се опитваше да потисне риданията си. И стражите го бяха забелязали, ако съдим по това как започнаха да въртят глави и да търсят откъде идва шумът.

Орландо пристъпи към онзи, който предполагаше, че е капитанът — стражът с най-високия шлем и най-дългото и яркоцветно наметало от пера. Прехвърли наум набора си от реплики от игрите, за да намери някакви подходящо мелодраматични думи.

— Молбите ни бяха отхвърлени — рече той. — Великият и Свещеният в своята мъдрост ни каза, че времето още не е дошло — надяваше се, че гласът му звучи така, сякаш едновременно се чувства и разочарован, и поласкан от високата чест да му е била дадена аудиенция. — Благословен е той.

Капитанът вдигна вежди. Сладкия Уилям пристъпи напред; целият беше в рюшчета и фльонги. Капитанът пак вдигна вежди, а сърцето на Орландо сякаш потъна надолу.

— Да, благословен е той — обади се привидението в черно в доста убедителен опит за изразяване на смирение. — Всъщност нещастната ни делегация го разгневи и той любезно сдържа гнева си, за да можем да се върнем по нашите земи и да съобщим на господарите си волята на бога крал, че недоволството му от нашите господари е голямо. Заповяда да не ни закачат до залез слънце.

Орландо мислено записа червена точка срещу името на Сладкия Уилям. Този тип можеше да мисли бързо и гладко, когато поиска — трябваше да му се признае.

Капитанът не изглеждаше съвсем убеден. Прокара пръст по каменното острие на една брадвичка, която въпреки свидетелствата за далеч по-модерни технологии, от които гъмжеше навсякъде, изобщо не изглеждаше като ритуална част от униформата.

— Но слънцето вече залязва.

— А… — обади се Сладкия Уилям, стъписай за миг. — Залязва.

Орландо скочи.

— Много зле владеем вашия език. Без съмнение богът крал имаше предвид „изгрев слънце“. Във всеки случай той не искаше да го безпокоят — Орландо се наведе към стража в най-добрия конспираторски стил. — Ще кажа нещо за Мъдрия. Той беше много-много разстроен. Не бих желал аз да съм онзи, който би прекъснал мислите му и би го разстроил още повече.

Капитанът кимна леко, като продължаваше да се мръщи. Орландо отново застана в колоната — отзад, точно зад Сладкия Уилям.

— Не беше зле, симпатяго — театрално прошепна Уилям през рамо, щом вече не можеха да ги чуят. — Ние двамата можем да си спретнем екипче — на кея ще ги оставим ухилени. Ще пееш ли с мене?

— Върви, върви — прошушна му Орландо.

Щом стигнаха до ротондата точно пред входната врата, Орландо избърза напред. Високата жена очевидно се дразнеше от бавната крачка на приятелката си, но с всички сили се стараеше да си придава умишлено достоен вид.

— Знаеш ли накъде да вървим оттук нататък? — попита я шепнешком Орландо.

— Нямам никаква представа — тя му хвърли бегъл поглед. — Ти как се казваше? Извинявай, каза ми, но аз забравих.

— Орландо. А ти?

Тя се поколеба за миг, след това отговори:

— О, Боже мой! Какво ли значение има вече? Рени.

Орландо кимна.

— Аз те наричах наум Нефертити. Рени е по-лесно.

Тя го изгледа странно и след малко се вторачи в ръката си с дългите пръсти.

— Аха. Симът. Да, да — вдигна поглед към огромната порта. — И сега какво? Ще си обикаляме насам-натам и ще се опитваме да разберем къде са доковете? Но дори и да разберем, как ще стигнем дотам? Знам, че тук имат автобуси, аз се возих на автобус, ама някак си ми се вижда доста странна идеята да бягаш с автобус, за да си спасиш живота.

Орландо бутна портата, но не успя да я отвори. Фредерикс също натисна и тя се разтвори широко. От подножието на внушителното парадно стълбище се простираше булевард, целият осветен от фенери.

Орландо вече беше започнал да се задъхва.

— Бягството с автобус няма да е най-странното нещо, случило ни се досега — каза той.

— А вероятно няма да е и най-ужасното — отбеляза Фредерикс.

Феликс Жонгльора, напоследък по-известен като Озирис, Бога на живота и смъртта, се опитваше да реши къде се намира.

Това не беше объркването на оглупелия или на объркалия посоките, а по-скоро доста труден философски въпрос. Всъщност въпрос, с който често се бореше в моменти на леност.

Онова, което виждаше около себе си, беше биещото на очи великолепие на Западния дворец, чиито огромни прозорци изпълваше вечният сумрак. От двете страни на масата пред него се бяха подредили животински лица — неговите съдружници, енеадите. Но дори и, когато продължително, замислено си пое дъх, истинските му дробове от плът и кръв си вършеха работата в запечатаната хипербарокамера в най-високата кула на уединеното му имение в Луизиана заедно с останалата част от тялото му. (Дробовете бяха подпомагани в своите усилия от най-доброто медицинско оборудване, което можеше да се купи с пари, защото дробовете на бога бяха много, много стари, но това беше сърцевината на съвсем друг метафизичен въпрос.) Така че, както винаги, въпросът оставаше следният: къде беше той, Феликс Жонгльора — онзи, който наблюдаваше горещата бяла точка в центъра на пламъка на свещта?

Ако съдим по това, че физическото му тяло се намираше в реалния свят, той беше в най-южната част на Съединените щати. Но съзнанието му почти изцяло живееше във виртуалните светове и най-вече в любимия му виртуален свят, въображаемия Египет, заедно с пантеона от богове, над които той властваше. Така че къде всъщност беше той? На брега на езерото Борн в Луизиана в готически приказен замък, построен върху пресушени блата? В електронната мрежа в още по-приказния замък в мистичния Западен Египет? Или на някое друго място, което би могъл да назове и да посочи още по-трудно? Жонгльора потисна въздишката си. Днес такива размисли бяха признак на почти непростима слабост. Беше малко нервен, макар че това надали беше учудващо. Онова, което щеше да стане на това събрание, засягаше не само амбицията на живота му, но съвсем вероятно щеше да засегне и цялата история на човечеството, когато бъде завършен, проектът „Граал“ щеше да притежава почти невероятни рам-параметри. Така че беше много трудно да успее да запази самообладание: засега собственото му непоклатимо убеждение толкова дълго беше надделявало, че проектът като нищо щеше да се провали без него.

Зачуди се дали известна част от съпротивата срещу дългото му управление над Братството би могло да бъде повече от копнеж по нещо ново. Въпреки всичките си богатства и огромна лична власт енеадите бяха показали, че притежават многобройни други човешки слабости, и беше трудно търпението на човек да издържи, когато става дума за проект, проточил се толкова много години.

Може би напоследък не им беше правил достатъчно шоу.

Някакво раздвижване в долния край на масата го разсея. Едро гротескно тяло с лъскава глава на бръмбар се надигна, прокашля се и след това учтиво каза:

— Ако ни позволите, да започнем?

Жонгльора отново се превърна в Озирис. Господарят на живота и смъртта кимна.

— Ще започна с това — каза човекът бръмбар, — че е голямо удоволствие да бъда отново във вашата компания. Да бъда сред равни — кръглата кафеникава глава внимателно се извърна и огледа всички. Богът едва се сдържа да не се разсмее на глас на опитите му за политическо достойнство, сериозно подкопани от въртящите се черни очи и люлеещите се щипци. Озирис беше уцелил с бога, персонаж на Рикардо Клемент. Бръмбарът Кепера беше изражение на слънчевото божество, но въпреки това си беше просто торен бръмбар — същество, което си прекарва живота в бутане на топчици от лайна, а това превъзходно характеризираше аржентинеца. — Днес имаме да обсъждаме много неща, затова няма да ви губя времето с ненужни приказки — Клемент се облегна на масата като бръмбар дюкянджия от някоя детска книжка — много подходящо сравнение, тъй като беше натрупал състоянието си с отглеждане на органи за продан на черния пазар.

— Тогава недей — Сехмет извади ноктите си и изящно се почеса по брадичката. — Та за какво става въпрос?

Ако лицето на бръмбара беше с отчетливи черти, може би погледът, който й хвърли, щеше да я засегне повече.

— Бих помолил председателя за текущ доклад по проекта „Небесен бог“.

Озирис отново преглътна кикота си. Аржентинецът беше станал страшна досада, що се отнася до „Небесен бог“, защото смяташе, че това си е негова територия — даваше купища калпави съвети и безсмислени лични препоръки. Но Озирис умишлено се мъчеше да му изразява благодарности за помощта. В крайна сметка и един глас си беше глас.

— Благодарение до голяма степен на тебе, Рикардо, нещата вървят наистина много добре. Очаквам включване преди края на събранието. Така че би ли ми позволил да отложа за тогава по-задълбочените дискусии…

— Разбира се, председателю — човекът бръмбър се поклони и седна на стола си.

Озирис наблюдаваше Птах и Хор, които не помръдваха. Подозираше, че американците са заети с малка странична комуникация. Зачуди се какво ли ги бе направило толкова нетърпеливи, че да преместят по-напред датата на днешното събрание.

Обичайните работи вървяха бързо — консорциум, който трябваше да се организира колкото се може по-добре, за да се заобиколят определени наложени от ООН ограничения за превоза на благородни метали; току-що приватизиран източник на мощност в Западна Африка, който трябваше да се купи на изгодна цена; неколцина свидетели по съдебен процес в Индия, които трябваше да бъдат подкупени или премахнати. Озирис започваше да си мисли, че може би е надценил американските си съперници. Очакваше добри резултати от Колумбия всеки момент и си мислеше как ли да оркестрира най-добре съобщението, когато жълтоликият Птах изведнъж се изправи.

— Преди да сме приключили, председателю, има още едно нещо.

Богът замръзна за миг — практически незабележим миг.

— Да?

— Ако си спомняте, на последното събрание говорихме за загубен субект — онзи, който по някакъв начин изчезна в системата на Граала. В ТМКС беше изнамерена някаква вътрешна информация, тъй че си помислихме, че моментът е подходящ да ни кажете как върви вашето собствено разследване на инцидента — усмивката му беше напрегната, ала широка. — Така Братството ще получи актуалната необходима информация, която можем да си споделим.

Така. Сега жицата се виждаше, а това означаваше, че според Уелс и Якубиан примката не може да бъде избягната. Озирис трескаво запрехвърля наум последните резултати, които бяха малко. Накъде ли биеха?

— Както знаете, мои агенти оперират в системата — отговори той. — Те направиха няколко непълни идентификации — които за беда се оказаха достатъчни, за да стартират възвръщане. Вероятно това са били просто роботи за статистическо подобие — обърна се и фокусира репликите си върху Тот, Сехмет и другите от азиатския контингент. Знаеше, че азиатците обичат личните гаранции. — И все пак съм напълно уверен — напълно, — че съвсем скоро ще имаме резултати — пак се обърна към Птах и разпери ръце като баща, който дразни своите млади, твърде ентусиазирани синове: — А сега вие какво имате да добавите?

— По време на една проверка на охраната на ТМКС — ставаше дума за нещо, което няма абсолютно никаква връзка, така се случи — се натъкнахме на някои аномалии в достъпните записи на проекта „Граал“. Да го кажем просто, открихме несъответен достъп — Птах го каза угрижено и беше възнаграден с подобаващи угрижени възклицания по цялата маса. — Моля ви, отбележете си, че казах „несъответен“, а не „непозволен“. Да, разбира се, че енергията и ресурсите, които влагаме, за да опазим целостта на проекта „Граал“, да не говорим за неговата секретност, са огромни — и ние си мислехме, че нищо не би успяло да ги надвие.

Озирис си мълчеше. Никак не му харесваше накъде отива тази работа. Защото това, че Уелс си беше признал пробив в охраната на собствената си операция пред събрания елит на Братството, означаваше, че той си мисли, че има нещо, което би могъл да обърне в своя полза. Иначе просто щеше да го премълчи. Избягалият субект не означаваше почти нищо за всички освен за Озирис.

— Много лошо — издаде се напред крокодилската муцуна на Собек. — Много, много лошо. Как е могло да се случи?

— Има само един начин да се получи достъп до системата — започна да обяснява Птах — и маркира лек подигравателен поклон към Озирис. — Дори и онези мои подчинени, както и тези на председателя, които работят по проекта всеки ден, трябва да получават разрешение преди смяната си и повторно, след като изтече почивката им. Това разрешение се дава под формата на постоянно променящ се кодов ключ, генериран от запечатани черни кутии — кодови генератори. Има само два такива генератора. Единият е у мене. Другият — у председателя.

Собек кимаше нагоре-надолу с издължената си муцуна. Владетел на една западноафриканска държава, на чийто народ той и семейството му десетилетия наред бяха смукали кръвта и златото, той много добре разбираше концепцията за централизация на властта.

— Карай по същество. Какво общо има това с някого, който се набърква в нашия проект?

— Точно както достъпът до системата е строго ограничен, така и всяко нагаждане в системата трябва също да идва чрез кодово разрешение от някой от нас двамата. — Птах говореше внимателно заради такива като Собек, чието място в Братството по-скоро беше свързано с наличните им ресурси, отколкото с технически познания. — Ако бягството на субекта не е било случаен инцидент, значи е било насочено. Ако е било насочено, самото действие се е нуждаело от одобрение. Системата не позволява никакви външни модификации, които идват без одобрение.

Озирис все още се чудеше, но усещаше, че Птах се приближава към онова, което според него е смъртоносният удар.

— Мисля, че всички вече добихме представа — изрече той високо и отчетливо. — Може би сега би могъл да минеш от общото към частното. Какво точно сте открили?

Хор се изправи и златистите му очи пробляснаха.

— Аномалии — това сме открили. Действия, предприети от двама различни служители на ТМКС седмица преди субектът — или го наричайте, както искате — да избяга. — Американският генерал беше толкова деликатен, колкото и бягащо стадо подплашени говеда. Озирис реши, че Уелс трябва да е доста уверен, щом оставя част от атаката в ръцете на своето приятелче — особено когато наемниците на Уелс можеха някак си да бъдат обвинени. — Макар че още не можем да схванем как точно тези двамата са изпуснали субекта от радара и са го изгубили в системата, доста сме сигурни, да му се не види, че е станало точно това. Няма друго обяснение за действията им, няма други видими резултати и не можем да намерим никакви причини те да са предприели тези действия. Е, това не е съвсем вярно. Всъщност те са имали доста основателна причина да постъпят така.

Господарят на живота и смъртта нямаше намерение да позволи на някакво си безродно парвеню лукса да прави драматични паузи.

— Всички ви слушаме като омагьосани, уверявам ви! Продължавайте.

— И двамата са действали по кодирана заповед на председателя. — Хор се обърна и втренчи поглед в Озирис. — По твоя заповед…

Озирис остана абсолютно невъзмутим. Ако се ядоса и се развилнее, с нищо няма да потуши появилия се шепот и съмненията.

— За какво намекваш?

— Ти ни кажи, председателю! — Птах беше видимо доволен. — Ти ни обясни как така един субект — субект, който на първо място ти искаше да включиш в системата, макар че не си направи труда да споделиш с нас основанията си — се е измъкнал на свобода, излязъл е изпод контрола на кодирана заповед, която само ти можеш да генерираш.

— Аха! — обади се Хор, неуспял да се сдържи да не досмели основното. — Би ли ни обяснил, а? Ужасно много хора са вложили ужасно много пари в този проект. Може да искат да знаят дали не си решил да го превърнеш в свое лично място за игри.

Озирис усети шока на насядалите около масата, мъката и надигащия се гняв, който бе насочен предимно към него. Дори и Тот, обикновено толкова спокоен и тих, че беше почти невидим, сега мърдаше на стола си.

— Така ли да го разбирам: че обвиняваш мене за всичко това? За това, че съм уредил бягството на субекта? И очакваш от мене да реагирам на тези опасни глупости, за които нямаш никакво доказателство освен собствените си думи?

— Да не прибързваме — примирително се обади Птах. Озирис си помисли, че може би той вече съжалява, че е отпуснал каишката на Якубиан. — Официално не сме те обвинили в нищо. Но ние свободно предоставяме данните от своето разследване на Братството и въз основа на тях могат да възникнат някои много сериозни въпроси — махна с ръка и пред всеки участник се появи малка светеща точка, посочваща наличните файлове. — Мисля, че бремето на доказателството лежи върху тебе, председателя — поне да ни обясниш как така твоят код издава заповеди, които нямат друга видима цел, освен да улеснят бягството на субекта.

Под неизменната полуусмивка на маската си Озирис използва дългата пауза, за да прелисти набързо доклада, който току-що им беше предоставил Уелс. Съдържаше някои притеснителни подробности.

— Тук има нещо повече от притеснения за този субект — каза той най-накрая. Щеше да има далеч по-добри шансове, ако можеше да инжектира и лична нотка във всичко това — американците не бяха чак ужасно популярни. — Греша ли, като си мисля, че според вас на моето ръководство нещо му липсва? — обърна се към цялата маса: — Без съмнение всички вие видяхте колко се дразни нашият колега от моя начин на ръководене. Птах Майстора е бил най-умният от египетските богове, а и нашият тук не е по-малко умен. Със сигурност си мисли, че би могъл да върши и по-добра работа, че ако може някак си да ме свали, той и дръзкият Хор биха могли да придадат известна жизненост в ръководството на Братството — остави в гласа му да се промъкне горчива нотка. — Той, разбира се, е глупак.

— Моля ви, председателю — обади се Уелс. Личеше си, че му е доста забавно. — Стига реторика. Имаме нужда от отговори.

— Аз никога не бързам така, както вие — Озирис заговори с най-спокойния си тон: — Обаче понякога стигам точно там, където и вие, макар и моята крачка да ме отвежда дотам по-бавно. И сега е така.

— За какво говориш? — сега Птах изгуби равновесие.

— Ами просто за това: ако онова, което ти казваш, е вярно, то тогава аз изобщо не заслужавам доверието на Братството. По този въпрос сме съгласни един с друг. Нито пък проектът би могъл да върви по-нататък, без помежду ни да има солидарност. Така че предлагам да изследваме всичко това колкото се може по-пълно, да прегледаме всички доказателства и после да гласуваме. Днес. Ако Братството гласува срещу мене, аз веднага ще се оттегля. Съгласни ли сте?

Хор кимна отсечено.

— Звучи ми справедливо. Да, справедливо.

Птах също се съгласи, но малко по-бавно — душеше за капан. Озирис нямаше да поставя никакви капани — все още беше доста стъписан от разкритията от последните няколко минути, — но още много отдавна бе решил, че е по-добре да умреш, впил зъби в гърлото на врага си, отколкото да се измъкнеш. Досега не му се беше налагало да прави нито едното, нито другото.

— Първо — каза той, — въпреки че докладът ви изглежда толкова подробен, че е достоен за възхищение, сигурен съм, че Братството би искало лично да изслуша двамата служители — другите гости закимаха и той любезно наклони в отговор собствената си маскирана глава. — Разбира се, вие сте ги задържали.

— Разбира се. — Птах вече се чувстваше уверен — лош знак. Озирис донякъде се бе надявал, че предишните вътрешни разпити в ТМКС са били твърде темпераментни. Въпреки холографските записи беше трудно да обвиняваш, опирайки се на мъртви свидетели. В днешно време данните се манипулираха толкова лесно. Не че ВР в реално време беше имунизирана срещу манипулации, но процесът беше много по-труден.

— Е, доведете ги, моля. Отделно, изолирани един от друг, разбира се. И тъй като изложеното от вас е равносилно на обвинение срещу мене, позволете ми аз да ги разпитам. Може ли?

— Естествено — съгласи се Птах, но сега другарчето му с главата на сокол не изглеждаше особено доволен. Озирис изпита малко удоволствие от това — на някакво равнище те продължаваха да се страхуват от него, разтревожени от легендарната му ловкост. Ще се постарае с всички сили да оправдае тревогите им.

Господарят на живота и смъртта махна с ръка и масата изчезна. Сега енеадите бяха насядали в кръг, всеки — на подобния си на трон стол. След миг две фигури трепнаха и се появиха в средата на кръга. Едната — пълна, другата — стройна, но и двете — неподвижни като статуи. Имаха съвсем човешки вид и това изглеждаше странно, някак си не на място, сред алчните зверски лица на животни. Както се полага на смъртни в земята на боговете, те бяха два пъти по-дребни от най-дребния сред енеадите.

— Моите служители Шумейкър и Милър — представи ги Птах. — В нашия доклад се съдържат всичките им лични данни.

Озирис се наведе напред и протегна божествения си пръст. Онзи от двамата, който изглеждаше по-възрастен, с брада и яко телосложение, трепна, сякаш се пробуждаше от кратка дрямка.

— Дейвид Шумейкър — произнесе богът, — единствената ти надежда е съвсем честно да отговориш на всички въпроси. Ясен ли съм? — Очите на мъжа се разшириха. Без съмнение след последния си разпит той беше изпратен направо в мрака на насилствения сън. „Такова събуждане ще му подейства най-малкото объркващо“ — помисли си Озирис. — Казах, ясен ли съм?

— Къде… къде съм?

Богът на двете земи замахна. Мъжът се сгърчи, стисна здраво очи и зъбите му се оголиха в агония. След като предизвиканата болка отшумя, Озирис продължи да наблюдава как мускулите на мъжа се свиват конвулсивно. Знаеше, че и останалите членове на Братството гледат. Никога не беше зле да им напомни на какво е способен… Тук той беше бог, притежаваше сила, каквато другите нямаха дори в собствените си царства. Никога не беше зле да им го напомни.

— Ще опитам пак. Единствената ти надежда е да отговориш на всички въпроси съвсем честно. Разбра ли ме? Съвсем честно!

Брадатият кимна. Симът му, генериран от холоклетката, в която беше затворен, вече беше пребледнял от ужас.

— Добре. Моля те също да разбереш и това, че онова, което мога да ти сторя, не е като обикновената болка. Тя няма да увреди тялото ти. От нея няма да умреш. Това означава, че мога да те подложа на нея толкова дълго, колкото си поискам. — Млъкна, за да успее онзи да попие това, дето му каза. — А сега ще ни разкажеш всичко за събитията, довели до намесата ти в нормалния ход на системата „Граал“.

Следващия час Озирис направи педантично разследване на работата на Шумейкър и на Глен Милър като инженери по системата на мрежата „Адърланд“. Забавянето на отговорите, дори колебанията, когато затворникът се опитваше да си спомни някоя дребна подробност, беше посрещано с незабавно активиране на болезнения рефлекс, който Озирис често задържаше като оркестрова нота, преценявайки каква продължителност е достатъчна за бърз и честен отговор. Въпреки постоянните остри като бръснач пристъпи на агония Шумейкър се придържаше към версията, която вече беше разказал на охраната на ТМКС. Той получил законна заповед да модифицира проследяващите елементи, които изпращаха обратни данни за местонахождението на субекта в системата, но нямало никакъв начин да разбере, че промените всъщност ще направят проследяването невъзможно. Заповедта дошла по законните канали на мениджмънта — макар че охраната на ТМКС по-късно бе доказала, че одобрението на мениджмънта е било съвсем очевидно подправено и — най-критичното — е съдържало личното разрешение на председателя, което не може да се имитира.

На председателя, живия господар на двете земи, никак не му хареса това, че пак го обвиняваха.

— Разбира се, ако беше шпионин в системата, ти би казал абсолютно същото. И ако прагът на болката ти е достатъчно висок, ще продължаваш да го твърдиш, без значение какво вкарвам аз в централната ти нервна система — хвърли намръщен поглед към задъхания, треперещ сим. — Може дори да си получил един вид постхипнотичен блокаж или нервна модификация. — Обърна се към Птах: — Предполагам, че сте сканирали и двамата?

Жълтото лице се усмихна.

— В доклада е. Няма видими модификации.

— Хммм… — Озирис отново махна. От пода изскочи редица от лъскави метални ръце, които се протегнаха към затворника. — Може би е нужен по-изтънчен подход — нов жест изкара още повече ръце, всяка обвита от прозрачна тръба и завършваща с огромна игла. — От служебния ти профил разбрах, че се страхуваш от медицински процедури и от лекарства. Вероятно се дължи на някое лошо преживяване в детството? — и посочи с пръст; една по една ръцете започнаха да се навеждат като челюстите на някакво странно, огромно насекомо и иглите се забиха в различни меки части от тялото на затворника. — Може би това ще ти помогне да премислиш историята си, която за жалост аз намирам за неадекватна.

Затворникът, който се мъчеше да изкара някакъв звук от гърлото си, най-после успя. Щом разноцветните течности запулсираха по тръбите и занастъпваха неумолимо към него, той нададе такъв писък, че всичко се разтресе. Когато черно-зелени петна разцъфнаха покрай иглите и започнаха да се разстилат под кожата му, пронизителният писък на Шумейкър, който можеше да пукне тъпанчетата на всички, се изкачи на ново, още по-високо равнище на лудост.

Озирис поклати глава. Снижи пресекливите викове на мъжа до тихо свистене, после съживи втория затворник.

— Няма да ти кажа къде се намираш, така че не си и прави труда да ме питаш — богът беше започнал вече да се ядосва. — Вместо това сега ти ще ми кажеш някои неща. Виждаш ли го твоя приятел?

Вторият, чиято тъста черна коса и високи скули предполагаха азиатски произход, кимна, облещил очи в очаквателен ужас.

— Е, Милър, вие двамата наистина сте се проявили като големи палавници. Набъркали сте се в нормалното функциониране на проекта „Граал“ и — най-лошото — направили сте го без разрешение.

— Но ние получихме разрешение! — извика Милър. — О, Исусе, няма ли никой да ни повярва?

— Защото е много лесно да излъжеш — Озирис разпери пръсти и изведнъж Милър се озова в стъклен куб, висок три пъти колкото него. Неколцина от енеадите се наведоха напред — зрители на вечерен забавен спектакъл. — Но не е лесно да лъжеш, когато се бориш да запазиш собствения си разум. В досието ти пише, че изпитваш болезнен страх от удавяне. Така че докато премисляш кой те е накарал да се впуснеш в тази малка лудория, ще ти предоставя възможност да изследваш този страх от първа ръка.

Кубът започна да се пълни с вода. Затворникът, който сигурно знаеше, че физическото му тяло продължава да е затворено някъде из офисите на „Телеморфикс“ и сега измъчват само ума му, ала не можеше да се радва на това разделение, започна да удря по прозрачните стени.

— Чувам те. Разкажи ни, каквото знаеш. Виж, водата вече ти стига до коленете.

Когато блудкавата вода стигна до кръста, гърдите, врата му, Милър забъбри с писклив глас за заповедта, която бил получил — да включи сплитера на таламуса; помислил си, че става въпрос за някакъв тест. Дори и за миг не решил, че сплитерът продължава да е блокиран и че това му действие окончателно ще освободи субекта. Дори когато беше принуден да скача, за да задържи устата си над водата, той се кълнеше, че не знаел нищо освен онова, което му било наредено да направи.

Кубът се пълнеше все по-бързо и по-бързо. Затворникът плуваше кучешката и пляскаше учестено с ръце, но всеки миг го приближаваше все повече към горния край на куба и намаляваше въздушното пространство. Озирис потисна въздишката си. Ужасът на Милър беше толкова явен, че почти се чувстваше неудобно, но човекът нито на йота не отстъпи от историята си. И още по-важно — Господарят на живота и смъртта бързо губеше доверието на събралото се Братство.

Кубът вече се беше напълнил догоре. Отчаяните крясъци на затворника, стигнали до върха си, изведнъж секнаха. Милър беше поел голяма глътка зеленикава вода в опита да избърза с края. След миг пое още една. Изписаната на лицето му трескава паника изведнъж стана още по-остра.

— Не, няма да умреш. Дробовете ти ще горят, ще се давиш, ще се бориш, но няма да умреш. И ще продължиш да се давиш, колкото аз поискам — Озирис не успя да скрие притеснението в гласа си. Погледна към другия затворник — подута буца от почерняла плът на петна, почти изгубила човешкия си вид, все още набодена с дузина игли. От разкъсания отвор, който някога е бил уста, продължаваха да излизат писъци. Но всичко това беше само страничен ефект. Тези хора не знаеха нищо.

Усещайки победата, Птах се изправи.

— Ако председателят няма повече въпроси към тези двама нещастници, вероятно би желал да му се предостави възможност да обясни всичко пред Братството?

— Само момент — престори се, че наблюдава с интерес трескавата борба на двамата служители от ТМКС, докато бързо прегледат отново доклада на Уелс и Якубиан. Експертните му системи изчитаха материала за аномалии и бяха съставили кратък списък на нещата, които се нуждаеха от изясняване. Докато информацията трепкаше пред очите му, на душата му стана тежко — експертната система не откри нищо освен шум, несъответствия в показанията, които надали означаваха нещо повече от човешка небрежност и неточност. Всичко друго съвпадаше с интерпретацията на Уелс. Само след мигове контролът над Братството и над проекта „Граал“ щеше да се изплъзне от ръцете на главния бог. В своя пашкул от метал и скъпи течности истинското тяло на Феликс Жонгльора се размърда, а сърцето му като че ли заби учестено. Озирис, безсмъртният бог, почувства колко е стар.

Колегите му мърмореха — търпението им се беше изчерпало. Отново равнодушно прегледа доклада, като се опитваше да се сети за нещо, с което би могъл да спаси ситуацията. Твърдо отричане? Не си струваше. Да протака? И това не вървеше. Сам той беше настоял да свършат бързо с надеждата да хване Уелс и Якубиан неподготвени за истинска битка. Не можеше да оттегли настояването си и те да не си помислят, че губи контрол. Би ли могъл да задържи в залог самия проект? На останалите щеше да им е трудно без неговите знания, опит и най-вече без контрола му над Другия, но един съсипан проект „Граал“ не му беше от никаква полза, а и без ресурсите на Братството никога не би повторил цялата свършена работа. Не и за нужното време.

Отчаяно запреглежда цитираното разрешение, като се надяваше противно на всякаква логика да забележи нещо, което експертната система е пропуснала. Датите бяха точни, „разрешенията за работа“ — истински, а съвсем ясно си личеше, че кодът на разрешенията е генериран от неговите машини.

— Председателю? Чакаме — рече Птах — беше в много добро настроение. Образно казано, той разполагаше с цялото време на света.

— Само момент — Озирис се втренчи в данните пред себе си, разсеяно осъзнал, че никой от Братството не е наясно с какво се занимава в момента, явно всички само виждат, че седи неподвижно. Може би се чудеха дали не е получил нервно разстройство. Извика и други записи и ги сравни с огненоярките цифри пред себе си. Някъде — може би в някоя друга вселена — сърцето му заби учестено — като древен звяр, пробуждащ се от дрямка.

Дори и най-добрите експертни системи можеха да правят предположения.

Озирис започна да се смее.

— Председателю?

Беше твърде съвършено. Спря, за да се наслади мълчаливо на тържеството си.

— Бих желал да привлека вниманието на Братството към въпросната последователност от кодове — той махна с ръка. На най-близката колона в залата на съвета започнаха да се появяват един след друг редове от цифри, вдълбани в самия камък като другите имена на властта, гравирани по стените и вратите на Западния дворец. Съвсем уместно: тези низи от числа бяха литаниите, които щяха да запазят най-величествената и най-дръзка мечта на Жонгльора. — Моля ви, проверете, за да се уверите, че точно това е последователността, предоставена и на вас, последователността, която е дала разрешение за това действие и е позволила на субекта да избяга.

Птах и Хор се спогледаха.

— Същите са, Председателю — обади се Тот с главата на ибис.

— Добре. Както виждате от доклада, между по-големите секции от случайни числа са вкарани и други, неслучайни последователности. Те сочат що за заповед е това, датата и времето, кой я е издал и т.н.

— Но ние вече установихме, че този код идва от собствения ти генератор. Ти го призна! — Хор не можа да сдържи нетърпеливия си гняв.

Ако погребалната му маска му позволяваше, сигурно щеше да му се ухили.

— Но вие не знаете всички последователности и какво означават те. Виждате ли, това наистина е разрешение за действие и наистина е дошло от мене, но то не е отишло при никое от онези… същества — каза той и посочи постоянно давещия се мъж и буцата трепереща пихтия. После се обърна към Хор: — Отишло е при тебе, Даниъл.

— За какво, по дяволите, ми говориш?

— Във всички заповеди, генерирани от мене, е включена кратка последователност, която сочи към кого са адресирани. Тези са били изпратени до военния клон на Братството, а не до ТМКС. Някой е проникнал в твоята система, Даниъл. Засекли са някоя вероятно доста незначителна заповед — например нещо по въпроса за бизнеса в Ню Рино, датите горе-долу съвпадат, — модифицирали са я леко и после са използвали кодираното разрешение, за да издадат своя собствена различна заповед до инженерния отдел на ТМКС.

— Това е нелепо! — Хор взе да опипва празния въздух, сякаш търсеше пура по бюрото си в РЖ.

Птах беше малко по-предпазлив.

— Но ние никога не сме знаели за вашите заповеди за разрешение, председателю. Това не е ли малко… малко твърде удобно за вас?

Озирис отново се разсмя.

— Донесете всички записи, които поискате. Нека прегледаме наистина внимателно предишните разрешения. И после ми кажете, че бъркам.

Птах и Хор се спогледаха. На дългата маса в Западния дворец мълчаха, но господарят на двете земи беше съвсем сигурен, че разговорите по страничните канали се бяха нажежили до бяло.

Когато най-накрая след час гласуваха, единодушно — дори и Птах, и Хор проявиха добро възпитание или политическа хитрост — го преизбраха за председател.

Озирис беше много доволен. Беше нанесъл тежък удар на амбициите и на двамата американци и известно време те щяха да си кротуват. Очевидно някой беше проникнал първо в собствената им система, а после се бяха опитали да прехвърлят вината за това върху почитаемия председател.

Особено приятно му беше да нареди на Хор да си провери охраната и да се залови с работата по намирането и определянето на проникването.

— И докато работите над това, премахнете тези двамата — той посочи Милър и Шумейкър. Никой от двамата вече не беше способен да издава какъвто и да било звук освен някакво бълбукане. — Предлагам катастрофа с кола. Двама колеги и приятели, тръгнали на някой ужасен, морално извисяващ пикник на ТМКС. Знаете как е, нали?

Птах прие с вдървена любезност и изпрати съобщение до охранителната си служба. Двата сима изчезнаха и те пристъпиха към нещо много по-приятно.

Щом Кепера се изправи на задни крака и започна явно първото от цяла поредица излияния в чест на преизбрания председател, изявявайки в най-добра степен способността си да търкаля топчета от тор, за да обясни, че той изобщо не се бил усъмнил, бил смаян от обвиненията и т.н., богът получи сигнал по една определена външна линия. Любимецът му сред жреците, принуден да си спести изразите на почит след първите няколко напевни фрази, му съобщи, че Анубис има спешно съобщение за него.

Незабелязано от другите Озирис изслуша доклада на подчинения си, докато човекът бръмбар продължаваше да нарежда. Младият му любимец изглеждаше странно спокоен, което леко обезпокои Озирис. След подобен триумф Дред би трябвало да се перчи както никога. Да не би да е намерил нещо в архива на Атаско, което да му е подсказало някакви идеи?

Освен това го имаше и въпроса с истинския противник, личността, която толкова хитро бе измамила ТМКС и бе освободила Пол Джонас. Това щеше да е само по себе си предмет на многочасови размисли. И все пак Озирис знаеше, че някъде там, отвън, има враг, и в известен смисъл се радваше. Американците със сигурност се бяха оказали недостатъчно предизвикателство.

Когато Анубис свърши доклада си и се оттегли, Озирис вдигна обвитата си с тюл ръка, за да призове към тишина. Кепера млъкна, преди да е поднесъл почитанията си докрай. Известно време продължи да стои неловко, след това се смъкна обратно на стола си.

— Благодаря ти, скъпи приятелю, за вдъхновяващите думи — рече богът. — Никога няма да ги забравя. Но сега имам да ви съобщя нещо. Току-що ми докладваха, че проектът „Небесен бог“ е стигнал до успешния си край. „Шу“ е неутрализиран заедно с най-близкото си обкръжение и неговата система вече е наше владение. Загубите на информация са незначителни, разчистването е приключено. Накратко, пълен успех.

Западният дворец закънтя от радостни възклицания и поздравления, някои, от които — искрени.

— Мисля, че днес е благоприятен ден да обявим, че навлизаме в последния етап на проекта „Граал“ — той вдигна и другата си ръка. Стените на Западния дворец изведнъж изчезнаха. Сега енеадите седяха сред безкрайна сумрачна равнина. — Само след седмици работата ни ще бъде завършена и най-после ще получим плодовете на дългогодишния си труд. Системата „Граал“ ще влезе в действие. Сега наистина ще станем богове!

На далечния хоризонт се появи слабо червено сияние — Озирис разпери ръце, сякаш той го бе призовал — както всъщност си и беше. Разнесе се драматично думкане на тимпани, което се извиси до гръмотевично кресчендо.

— Радвай се, Братство! Нашият ден дойде!

Огромният диск на изгряващото слънце се заиздига в небесата. Небето побледня. Слънцето посипа със злато равнината и окъпа с огън гладните, издигнати нагоре морди на зверовете.

Пристанището беше съвсем недалеч от парадното стълбище на двореца — вероятно нямаше и километър, ако се съди по корабните фенери, които проблясваха между сградите. Орландо и новите му съюзници се постараха да оформят сплотена групичка, преди да тръгнат пеша нататък.

„Това наистина смърди! — беснееше Орландо. — Това е ВР-симулация, най-мощната, за която някой някога е чувал, и да ходим пеша! — Но всякакви примки за мигновено преодоляване на разстояния или други полезни трикове за преоформяне на реалността, които биха могли да са вградени в структурата на Темилун, не бяха известни нито на Орландо, нито на някой от спътниците му. — Ако някой от семейство Атаско беше с нас…“

Вървяха с възможно най-бързата крачка — точно на границата, при която нервната им припряност би започнала да се набива на очи. В този ранен вечерен час градът беше твърде оживен. Улиците бяха претъпкани с превозни средства — моторизирани и задвижвани от педали; по каменните тротоари се тълпяха темилунците, които се прибираха от работа. Но дори и сред тази навалица групата пътешественици привличаше внимание. „Няма нищо толкова за чудене — помисли си Орландо, — малко са градовете, и виртуални, и всякакви други, в които някой с такъв ярък скандален вид като Сладкия Уилям не би привлякъл окото поне за миг.“ Високата Рени пак го настигна.

— Мислиш ли, че Селърс искаше да ни каже, че веднага щом тръгнем по вода, ще преминем в друга симулация? Или ще трябва да плуваме с дни?

Орландо поклати глава и каза:

— Изобщо не знам.

— Какво ще им попречи да ни хванат по реката? — попита Фредерикс и надникна иззад рамото на Орландо. — Искам да кажа, все някога ще влязат в онази тронна зала и като тръгнат да търсят… — млъкна и опули очи. — Ами какво ще стане, ако ни убият там?

— Ще се изключиш и… — започна Рени и млъкна. Маймунът, който подскачаше до нея на четири крака, погледна нагоре.

— Мислиш си, че ако сега не можем да се изключим, няма гаранции, че виртуалната ни смърт би попречила на това? — попита той. — Или си мислиш за нещо още по-лошо?

Тя едва-едва разтресе глава.

— Мисля, че просто не е възможно. Не може да бъде. Болката е едно — тя може да се дължи само на хипнотично внушение, — дори и принудителната кома, но наистина не ми се иска да вярвам, че нещо, което се случва във ВР, би могло да те убие… — пак млъкна. — Не — каза го твърдо, сякаш сложи нещо в чекмедже и бързо го затвори. — По-късно ще имаме време да говорим за всичко. Сега от това няма никаква полза.

Продължиха мълчаливо. Тъй като високите сгради закриваха водата, Фредерикс изтича напред, за да огледа. Пуснал се по сюрреалиетичността на момента, Орландо се хвана, че се е втренчил в маймунския приятел на Рени.

— Ти как се казваш? — попита той маймунския сим.

— !Ксабу — в началото се чу прещракване, после — преглъщане. Орландо не можа да различи дали първата буква е „г“, „х“ или „к“. — А ти си Орландо — изражението на лицето му би могло да е маймунска усмивка.

Орландо кимна. Сигурен беше, че човекът, който се крие зад маймуната, може да разкаже интересни неща, но не му достигаха сили да се чуди какви ли можеха да са те. По-късно, както беше казала Рени. По-късно щяха да имат време да говорят.

„Ако има по-късно…“

Фредерикс бързаше обратно към тях.

— Точно зад ъгъла е — рече той. — Целият кораб е осветен. Ами ако не е готов да тръгне, Орландо?

— Готов е — отсечено отговори той. Нямаше представа дали е готов, но проклет да е, ако даде на тези хора още един повод да се тревожат. — Видях го, като ни караха.

Фредерикс го изгледа със съмнение, ала не каза нищо.

— Споко, споко, мъжки ~ измърмори снизходително роботът и попипа собствената си анодизирана шия — търсеше канюлата си. — Ще ни хванат, ще ни направят нещо лошо. Зле е, пич, много е зле!

Шлепът беше вързан на собствен док — самотно ярко цвете с помпозна, пъстра украса сред грубата функционалност на пристанището. Загледан в красивия кораб, Орландо усети как слабостта в крайниците му леко намалява, как тъпата болка в главата му затихва. Шлепът щеше да ги отведе далече, където враговете им не можеха да ги намерят. Щеше да има време да си почине, да възстанови силите си.

Рени гледаше над рамото на Орландо. Махаше с пръст във въздуха, сякаш дирижираше много малък оркестър.

— Какво правиш? — попита Фредерикс.

— Броя. Деветима сме. Правилно ли е, или бяхме повече, когато напуснахме двореца?

Фредерикс поклати глава.

— Не знам. Не съм си мислил за това.

— Трябваше да помислим. — Рени явно беше ядосана, но като че ли на себе си. — Може да сме загубили някого по пътя.

— Не мога да се притеснявам за това — безизразно отвърна Орландо. — Да се надяваме само, че на борда има някой, който разбира нещата.

Сякаш в отговор на това една група фигури започна да се събира на върха на рампата, която водеше от стълбището на дока към шлепа. Щом Рени събра пътешествениците в основата на рампата, две от фигурите на кораба се отделиха и заслизаха към тях. Единият изглеждаше като доста височък фанфарон с наметало, избродирано със сребърни рибешки люспи. За миг Орландо се зачуди дали той не е капитанът, но реши, че никой не би могъл да прекарва толкова време в открито море и да има такава необветрена кожа. Другият, незабележителен тип с проста къса пелерина — очевидно темилунският флотски еквивалент на бияч — също си имаше от ония големите, неприятни на вид брадви, затъкната в пояса му от едната страна, а на другото му бедро висеше нещо като кобур с пистолет със седефена дръжка.

Рени вдигна пръстена високо.

— Изпраща ни богът крал. Той ни даде това и заповяда да ни откарате, където искаме.

Служителят се наведе напред, за да огледа пръстена, като уважително задържа ръцете си на разстояние.

— Със сигурност изглежда като печата на Облагодетелствания преди всички. А кои сте вие, мога ли да ви запитам?

— Ние сме делегация от… — Рени се поколеба за миг.

— От Банановата република — припряно се обади Орландо. — Изпратена да моли за услуга Облагодетелствания преди всички. — Погледна нагоре — в горния край на рампата десетината очакващи моряци успяваха едновременно да стоят мирно и да наблюдават ставащото с интерес. — А сега ни изпращат обратно с вест до нашите господари.

— От Ба… — служителят поклати глава, сякаш му беше дошло много. — И все пак много странно, че не са ни предупредили.

— Богът крал — искам да кажа, Облагодетелстваният преди всички — взе това решение преди малко… — започна Рени.

— Разбира се — поклони се служителят. — Ще се свържа с двореца, за да получа разрешение. Моля ви, простете ми — не мога да ви пусна на борда преди това. Извинявам се искрено и дълбоко за неудобството.

Рени погледна безпомощно към !Ксабу, а после — към Орландо.

Орландо сви рамене — бореше се с огромната потискаща го умора. Беше подозирал, че ще се случи нещо такова — че не може да се разхожда със сима на Таргор, без да не наследи и някои негови отговорности. Наведе се малко по-близо до бияча, хвана с пръсти каменната брадва, измъкна я от пояса му, като съжаляваше, че не може да достигне и пистолета, който беше на другото бедро на мъжа, и бутна с рамо слисания невзрачник върху рампата.

— Дръжте го — каза той на Рени и останалите.

Моряците горе изреваха учудено и извадиха оръжията си. Орландо се надяваше да не стрелят от страх да не улучат този очевидно важен човек. Както и да е, не можеше да си позволи да ги остави да се сетят за някой друг начин да ги заловят. — След мен! — ревна той и се затича нагоре по рампата.

— Какво правиш — извика Фредерикс.

Орландо не отговори. Ако познаваше нещо добре, то това бяха виртуалните битки и личният му урок номер едно гласеше: „Избягвай излишните приказки.“ Сега му оставаше само да се моли известна част от силата и бързината, които вървяха със сима на Таргор, да са му останали, макар че и самият той беше болен, и въпреки ограниченията на непознатата система.

— Помогнете му! — викаше отдолу Фредерикс. — Помогнете му, ще го убият!

Орландо скочи от горния край на рампата, претърколи се по палубата и спъна първите двама моряци. Бързо замахна с брадвата в дъга и усети как острието й среща кост — беше счупил коляното на трети моряк, ала вече усещаше, че обикновено бързите му рефлекси са затормозени. Трите тела, които се гърчеха на палубата, му осигуряваха временно прикритие, от което той отчаяно се нуждаеше. Колкото му беше останала сила — а тя беше много по-малка от онази, която имаше със сима на Таргор, — бързо се изпаряваше. Дъхът вече изгаряше дробовете му. Щом се изправи на колене, някой скочи на гърба му и го събори така изведнъж и толкова рязко, че челото му се удари в палубата. За миг усети как крайниците му омекват, но се насили да се изправи и да клекне.

Мъжът на гърба му се опитваше да обгърне с ръка врата му. Докато Орландо се мъчеше да го отхвърли от гърба си, към лицето му замахна ръка с пистолет. Орландо я удари с брадвата и чу болезнен вой; пистолетът отскочи, изхвърча високо и цопна във водата. Орландо сниши глава, после хвърли мъжа обратно на палубата. След това посегна към колана на онзи, чието коляно беше разбил, и издърпа пистолета му от кобура.

Отвсякъде настъпваха сенки. Искаше да започне да стреля, да разчисти тези заплашителни фигури, но те му се видяха толкова по-убедително човешки от обичайните му врагове, че почувства почти фатална неохота да се поддаде на този подтик. Хвърли пистолета надолу по рампата.

— Дръжте! — той извика с надеждата някой от спътниците му да го види. Не знаеше дали е извикал достатъчно силно, за да го чуят. Главата му дълго кънтеше от ехото.

Изведнъж го сграбчиха за ръцете и краката. Един се хвърли върху него, заби коляно в гърба му и сключи силните си пръсти около гърлото му. Орландо успя да отхвърли неколцина от нападателите си, но на тяхно място прииждаха други. Бореше се диво да се изправи, ала успя само да се извърне с лице към небето, като отчаяно се опитваше да си поеме въздух. Докато мракът над главата му все повече се сгъстяваше, светлините, накачени по въжетата на кораба, се разтягаха и трепкаха, сякаш бяха звезди, изпращащи умиращите си лъчи във вечната космическа нощ.

„Смешна работа — помисли си той. — Звезди, светлини… нищо не с истинско… всичко е истинско…“

Нещо удряше главата му — тъпи, ритмични удари, които сякаш разтърсваха целия му череп. Всеки стоварващ се удар изпращаше черна вълна, която обливаше мислите му, а приливът й всеки път ставаше по-силен. Чу, че някой вика — жената, как ли й беше името?

Нямаше значение. Изкарваха от него дъха му, живота му и той се радваше. Беше уморен — толкова, толкова уморен…

Стори му се, че чува Фредерикс, който го викаше, ала не можа да му отговори. Това поне беше малко тъжно. На Фредерикс светлините щяха страшно да му харесат — звезди, звезди бяха, нали? Щеше да му хареса как храбро горят в мрака. Фредерикс щеше да му липсва…

Намираше се на някакво място — междинно, както му се струваше. Може би място за чакане. Всъщност не можеше да мисли много свързано за всичко това, обаче нямаше значение.

Знаеше, че лежи на земята, но усети, че освен това стои прав, загледан в някакъв огромен каньон. Грамаден склон от сияещ мрак се спускаше стръмно под него и се скриваше в море от кълбяща се мъгла. От другата страна на каньона, едва различим зад надигащата се мъгла, беше златният град. Но някак си не беше същият град, който беше видял — сградите му бяха много по-високи и по-странни от всичко, което би могъл да си представи. Мънички лъчисти форми щъкаха напред-назад между спиралните кули — ярки точки светлина, които може би бяха светулки. Или ангели…

— Пак сън — помисли си той и се стресна, когато осъзна, че го е казал на глас. Не трябваше да говори тук — знаеше, че някой го слуша — някой или нещо, което търсеше, ала не искаше да среща.

— Не е сън — каза глас в ухото му.

Огледа се стреснато. Съвсем близо до него върху гладка черна повърхност седеше насекомо, голямо колкото кученце. Беше направено от лъскави сребърни жици, но някак си беше съвсем живо.

— Аз съм, шефе — рече то. — От часове се опитвам да се свържа с теб. Усилих те докрай и пак едва те чувам.

— Какво…? — Беше му толкова, толкова трудно да мисли. Меката като памук мъгла сякаш бе успяла да проникне и вътре в главата му. — Къде…?

— Бързо, шефе, казвай какво искаш. Ако някой влезе и ме излови как съм се насадил до теб, ще ме набутат в рециклатора.

Една мисъл, мъничка и трепкаща като далечните светлинки, изплува в ума му.

— Бийзъл?

— Казвай. Какво става?

Той се помъчи да си спомни.

— Аз съм… Затворен съм някъде… Не мога да се измъкна… Не мога да се върна…

— Къде, шефе?

Бореше се със заливащите го вълни от вцепенение и мрак. Далечният град вече беше изчезнал и мъглата се надигаше. Трудно виждаше дори насекомото, макар че то беше само на две педи от него.

— На онова място, което търсех… — опитваше се да си спомни някакво име, мъжко име, нещо с „а“ — …Атаско — успя да изрече той. Усилието беше изчерпало всичките му сили. След миг насекомото изчезна. Орландо остана сам с мъглата и сгъстяващия се мрак.

СЕДМА ГЛАВАСИН ОГЪН

Брегът се плъзгаше покрай тях. Гъстата зеленина на джунглата и дърветата с дълги корени пиеха краищата на пясъчните насипи. Всичко това не й беше съвсем непознато — по африканския бряг Рени беше виждала места, които се различаваха от това съвсем слабо. Ято фламинго кацна при едно солено мочурище, сякаш беше въздушен ескадрон, който се прибира в базата. Докато наблюдаваше птиците с яркорозови краски, смекчени от сумрака, тя се притесни, защото знаеше, че тук нищо не е истинско.

„Просто ми дойде твърде много, за да мога да го приема. То е… изкусително, това е.“ Тя се облегна на парапета и се надвеси надолу. Свежият вятър я облъхна цялата — без онази част от лицето й, покрита от маската във V-резервоара. Дори тази странна нечувствителност — един вид сляпо тактилно петно, мъртво за света, който виждаше навсякъде около себе си — беше започнала да изчезва, сякаш мозъкът й вече подпълваше преживяното, също както става истинско и сляпото зрително петно. В определени моменти би могла дори да се закълне, че наистина усеща вятъра по лицето си.

Беше трудно да не се възхитиш от завършеността на тази мечта, на невероятната сръчност и усилията, вложени в нея. Наложи й се да си напомни, че Атаско, човекът, на когото принадлежеше заслугата да бъде построено това чудо, вероятно беше най-свестният от феодалните владетели на Адърланд. Макар и да беше егоист и твърде арогантен, той все пак беше достатъчно човечен, за да не навреди на никого в преследването на собственото си удовлетворение. Другите… Сети се за краката на Стивън, които атрофират, за ръцете му, превърнали се в тънки пръчки; спомни си смазаното и осакатено тяло на Сюзън. Другите, построили това място, бяха чудовища. Канибали, които живееха в замъци, изградени от костите на жертвите им.

— Трябва да ти призная нещо ужасно, Рени.

— !Ксабу! Стресна ме.

— Съжалявам. — Той се изкатери на парапета до нея. — Искаш ли да чуеш нещо, което ме смущава?

Тя сложи ръка на рамото му. Потисна импулса си да го погали и я остави така, отпусната върху гъстата му козина.

— Разбира се.

— Откакто дойдох на това място, естествено, се тревожа за нашата безопасност и се страхувам от по-голямото зло, за което ни говореше онзи Селърс. Но през цялото това време почти също толкова силно усещам и голяма радост.

Изведнъж Рени се почувства несигурна накъде отива всичко това.

— Радост?

Той се завъртя на задните си крака и протегна ръка към потъващия в мрак бряг — жест, странно немаймунски.

— Защото се убедих с очите си, че мога да осъществя своята мечта. Колкото и зло да са сторили тези хора или да възнамеряват да го сторят — а сърцето ми подсказва, че то е наистина много голямо, — те са също и причината да бъде създадено нещо невероятно. Ако аз имах такава власт като тях, със сигурност наистина бих успял да опазя жив моя народ.

Рени кимна бавно.

— Това не трябва да те смущава. Но тази власт…, ами хората, които притежават нещо подобно, не биха го отстъпили на никого. Те го пазят само за себе си. Както винаги са правили.

!Ксабу не отговори нищо.

Последните лъчи на деня угасваха. Двамата останаха заедно, загледани в реката и брега, които се превръщаха в неделима голяма сянка под звездите.

Сладкия Уилям сякаш изпитваше извратено удоволствие от ролята си.

— Същински Джони Айспик съм — каза той приповдигнато и размаха заплашително пистолета към капитана и флотския адютант на краля бог — служителя, който ги бе посрещнал на кея. Двамата се свиха. — Иначе не съм такъв, скъпички, но току-виж започнало да ми харесва.

Рени се зачуди кое плашеше повече темилунците — пистолетът или видът на Уилям като клоун на смъртта.

— Колко далече сме от края на водите? — попита тя капитана.

Той поклати глава. Беше дребничък и кьосе като всички останали, но лицето му беше покрито с черни татуировки и на устната му висеше внушителна каменна обеца.

— Само за това питате непрекъснато. Край няма. От другата страна на водите е Земята на бледоликите. Ако продължим покрай брега, ще прекосим Карибско море… — Рени усети как програмата за превод се забави за част от секундата, преди да произнесе името — … и ще стигнем до Мексиканската империя. Край няма.

Тя въздъхна. Ако, както беше казал Атаско, симулацията имаше определен край, то тогава и самите кукли не го знаеха. Вероятно те просто преставаха да съществуват и се появяваха отново „на връщане“ с глави, пълни с подходящи спомени.

„Разбира се, същото може да се отнася и за мене. И как да го разбера?“

Колкото и да беше трудно да гледаш брега и да вярваш, че е чисто дигитална реалност, още по-трудно беше да си представиш, че капитанът и адютантът на краля са изкуствени. Един бряг, дори и покрит с изобилна растителност, можеше да се създаде фрактално, макар че тази изпипаност превъзхождаше всичко, видяно от нея досега. Но хора? Как дори и най-съвършените програми, най-усърдно еволюционната за И-живот среда, биха могли да създадат такова разнообразие, такава привидна автентичност? Капитанът имаше развалени зъби, потъмнели вероятно от дъвкане на листата на някаква билка. На дебелия му врат висеше очевидно любимата му дрънкулка — рибешки прешлен. Адютантът имаше тъмночервен белег по рождение точно зад ухото и миришеше на лакрицова отвара.

— Женен ли си? — попита тя капитана.

Той примигна.

— Бях. Пенсионирах се, защото тя искаше. Три години останах на брега в Кибдо. Не можах да се удържа и се върнах във флотата. Тя ме напусна.

Рени поклати глава. Моряшка история, толкова обичайна, дори банална. Но от леката горчилка в гласа му — като белег от стара рана — личеше, че той явно си вярва. И всеки един в тази симулация — във всяка от незнайния брой симулации, съставляващи Адърланд — си имаше своя собствена история. И всеки вярваше, че е жива и неповторима личност.

Това й идваше твърде много, за да може да го проумее.

— Имаш ли някаква идея как да се справим с този кораб? — попита тя Сладкия Уилям.

— Всъщност страшно просто е — каза той, усмихна се лениво и се протегна. Иззвънтяха скрити звънчета. — Тука има една ръчка. Бутни, дръпни, напред, назад — мога и насън да го правя.

— Тогава ще изпратим тези двамата и останалите от екипажа зад борда. — За миг се стресна от яростната реакция на адютанта, после осъзна недоразумението. — В спасителните лодки. Като че ли са достатъчно.

— Да! Да! — Уилям самодоволно отдаде чест. — Когато сте готов, адмирале.

Леглото във внушителната каюта на Облагодетелствания преди всички имаше размери, подходящи за една небесна кралска особа. Мартин и Орландо лежаха от двете му страни, така че онези, които се грижеха за тях, да ги достигат лесно; копринени чаршафи — широки близо три метра, се простираха между тях. Орландо спеше, но според Рени това не беше здрав сън. Вдишваше и издишваше с хъркане през зейналата си уста, а мускулите на пръстите и на лицето му трептяха. Тя допря дланта си до широкото му чело, но не усети нищо по-необикновено от простия факт на виртуалната осезаемост.

!Ксабу се покачи на леглото и също докосна лицето му, ала сякаш мислеше нещо по-различно от Рени, защото задържа там дълго чувствителната си маймунска длан.

— Изглежда много болен — каза Рени. Стройният мъж, наричан Фредерикс, който седеше на един стол до Орландо, вдигна поглед и каза:

— Наистина е много болен.

— От какво? Нещо, което е хванал отвън — искам да кажа, в РЖ? Или се дължи на влизането му в мрежата?

Фредерикс мрачно поклати глава.

— Много лоша болест. В истинския живот. Онази болест, от която остаряваш много рано. Орландо ми беше казал как се казва, но аз забравих. — Той избърса очите си. Когато заговори отново, гласът му беше много тих: — Мисля обаче, че точно сега се е разболял от пневмония. Каза ми… каза ми, че умира.

Рени се вгледа в лицето на спящия мъж, излязло сякаш от анимационен филм, в квадратната челюст и в дългата черна коса. Макар че се познаваха толкова кратко, мисълта, че ще умре, й причиняваше болка. Извърна се безпомощна и покрусена. Твърде много жертви, твърде много страдащи невинни хора, а нямаше сили да спаси нито един от тях.

Куан Ли, която държеше ръката на Мартин, се изправи, щом Рени заобиколи огромното легло.

— Иска ми се да можех да направя още нещо за приятелката ви. Поуспокои се малко. Мислех да й дам малко вода… — гласът й заглъхна. Нямаше нужда да завършва. Също като всички останали Мартин би трябвало да получава храна и вода в реалния живот. Ако не беше така, нито китайката, нито някой друг можеше да й помогне.

Рени приседна на ръба на леглото и леко стисна ръката на Мартин. Французойката бе припаднала, когато Сладкия Уилям бе грабнал пистолета и притиснал дулото му към главата на адютанта, за да подсигури качването им на шлепа. Рени я пренесе на ръце на борда с помощта на Куан Ли, а едрия Орландо се наложи да го пренасят трима моряци. Заболяването на Мартин беше по-тайнствено и от това на Орландо.

— Ще качим капитана и екипажа в лодките и ще ги освободим — обади се след малко Рени.

— Достатъчно ли сме, за да управляваме кораба? — попита Куан Ли.

— Уилям разправя, че той горе-долу сам плувал, но предполагам, че ще имаме нужда от достатъчно хора, за да поддържаме вахта. — Тя се намръщи и се замисли. — Колко казах, че сме? Деветима? — Рени се обърна. !Ксабу продължаваше да клечи до Орландо, разперил ръце върху гърдите му. Едрият млад мъж като че ли дишаше малко по-леко. — Е, тук сме шестима. Уилям, макар че него кажи-речи можем да го броим за двама — каза тя и се усмихна уморено — колкото заради Куан Ли, толкова и заради себе си. — Роботът — той как каза, че му било името — Т-четири-Б ли беше, какво беше? И жената, която се качи да застъпи на вахта на въжетата. Да, деветима сме. Освен това пълният екипаж щеше да е от значение, ако имахме представа къде отиваме…

Млъкна — беше осъзнала, че лекият натиск върху пръстите й се засилва. Мартин беше отворила очи, но погледът й все още беше разфокусиран.

— Рени…?

— Тук съм. На кораба сме. Надяваме се скоро да излезем от симулацията Темилун.

— Аз… аз съм сляпа, Рени — изговаряше думите с големи усилия.

— Знам, Мартин. Ще се постараем с всички сили да намерим начин да… — Рени млъкна. Мартин беше стиснала ръката й много силно.

— Не, ти не разбираш. Аз съм сляпа. Не само тук. От много години съм сляпа.

— Искаш да кажеш… в истинския живот?

Мартин бавно кимна.

— Но аз имам… Системата ми е снабдена с модификации, които ми позволяват да намирам пътя си в мрежата. Виждам данните по свой собствен начин — тя замълча; очевидно й беше трудно да говори. — В някои отношения това ме направи по-добра в онова, с което се занимавам, отколкото щях да бъда, ако можех да виждам. Разбираш ли ме? Но сега всичко е много зле.

— Заради обема на информацията, както каза ли?

— Да. Аз…, откакто дойдох тук, сякаш хора пищят и в двете ми уши, сякаш ме брули свиреп вятър. Не мога… — Закри лицето си с треперещи ръце. — Полудявам. Ах, дано добрият Господ ме спаси, иначе ще полудея. — Лицето й се сгърчи, въпреки че в очите на сима й не се появи нито една сълза. Раменете й се разтресоха. Рени можеше само да я прегърне.

Двете големи спасителни лодки доста удобно побраха корабния екипаж — близо трийсетина души. Рени се изправи на палубата. Усещаше трептенето на мотора под краката си и гледаше как последният моряк скача от стълбата в лодката с развята черна плитка.

— Сигурни ли сте, че не ви трябва още една лодка? — извика на капитана. — Няма да е толкова претъпкано.

Той я погледна — очевидно не можеше да схване такова мекушаво отношение от страна на пирати.

— Брегът не е далече. Ще се оправим. — Зае се да наглася обецата на устната си, като ругаеше наум. — Знаете, че патрулните лодки ни следват на известно разстояние, за да пазят живота на екипажа. Ще ви спрат и ще се качат на борда минути след като ние вече сме в безопасност.

— Не се тревожим — каза Рени. Опита се гласът й да прозвучи уверено, но от цялата им компания само !Ксабу беше наистина спокоен. Малкият мъж беше намерил парче ремък в кабината на капитана и оживено плетеше някаква сложна фигура.

Намерението на Рени да пусне заложниците, преди корабът да стигне до края на симулацията, беше предмет на дълга дискусия, но тя беше непреклонна. Не би рискувала да извади темилунците от техния свят. Може би техниката на Адърланд не би могла да ги компенсира при тези особени обстоятелства и те щяха да престанат да съществуват. Щеше да е не по-лошо от масово убийство.

Капитанът сви рамене и седна. Даде сигнал на един от хората си да запали мотора. Лодката се плъзна напред, после започна да набира скорост и да застига лодката на адютанта, която се бе превърнала в бяла точка на фона на мрака.

Лъч светлина проряза мъглата в далечния край на шлепа и проблясна по голямата мачта.

— Е, готово, тръгнаха си, сладурче — обади се Сладкия Уилям. Вдигна конфискувания си пистолет и го погледна тъжно. — Това няма да свърши кой знае каква работа срещу кралската пероглавеста флота, а?

Появиха се още светлини, неподвижни като спуснали се ниско звезди. Няколко големи лодки ги застигаха. Едната изсвири продължително и плътно с парна свирка. Звукът отекна чак в костите на Рени.

!Ксабу беше оставил въжето.

— Може би трябва да се замислим дали…

Така и не успя да довърши предложението си. Нещо изсвистя покрай тях и цопна във водата. След миг в дълбините разцъфна огнено кълбо, от крайбрежните води бликна фонтан и щом звукът стигна до повърхността, се разнесе приглушен взрив.

— Обстрелват ни! — изкрещя Фредерикс от един люк. Рени го похвали наум за наблюдателността в бойни условия и тогава забеляза, че избухналият снаряд е оставил след себе си неочаквани последици. Във водата блещукаха неонови сини точки.

Дъхът й секна. Помъчи се да си спомни името на робота Очилатко, който в момента се намираше в рубката на носа на шлепа, ала не успя.

— Кажете на онзи — как му беше името? — пълен напред! — изкрещя тя. — Мисля, че стигнахме!

Още един снаряд прелетя над тях и цопна във водата — този път много по-близо. Взривът разлюля кораба и Рени и Уилям се вкопчиха в парапета. Но тя усети, че макар и бавно, корабът започва да набира скорост.

Рени се наведе, присви очи и се втренчи в тъмните дълбини. Сега искрящите сини светлини бяха по-ярки. Сякаш цяло ято от екзотични биолуминесцентни рибки бяха обкръжили кралския шлеп.

Нещо избухна точно под тях. Предният край на шлепа се надигна, сякаш отдолу го буташе някаква гигантска ръка. Рени падна на палубата и се плъзна надолу. Шлепът се килна настрани; после — като живо същество — намери центъра на тежестта си и отново падна върху вълните. Водата, която се надигаше наоколо, също сякаш беше жива и пулсираше със синя светлина.

Беше жива, наелектризирано жива, лъчиста и туптяща, блестящо жива…

Всички звуци — на морето, на кораба и на избухващите снаряди — рязко секнаха. При пълна тишина и синьо сияние те преминаха отвъд.

Първата мисъл на Рени беше, че са хванати в безкраен миг на експлозия, заседнали в мрачното сърце на събитие, което никога няма да свърши. Ярката светлина — сега no-скоро бяла, отколкото синя — беше толкова ослепителна, че трябваше да затвори очи от болка.

Когато след малко внимателно ги отвори, светлината все още не беше изчезнала. Тя осъзна, че това е просто яркосиньо дневно небе. Нощта беше останала зад тях, в Темилун.

Второто нещо, което си помисли, бе, че последният взрив е отнесъл цялата горна част на шлепа. Те продължаваха да се клатят във водата. Брегът, осветен от кристално чиста дневна светлина и покрит със смайващо огромни дървета, високи и дебели колкото небостъргачи, се виждаше съвсем ясно.

Рени осъзна, че стои на колене и че сега се е вкопчила в нещо извито, покрито с влакна и дебело колкото ръката й. Понадигна се, за да погледне нататък, където преди беше останалата част от шлепа — рубката на мостика, кралският апартамент…

Спътниците й лежаха в средата на нещо голямо и плоско, което иначе никак не приличаше на шлеп — нещо ръбесто и набръчкано като огромна модерна скулптура. Под дланта си Рени усети нещо, завито по краищата, твърдо и люспесто като крокодилска кожа.

— !Ксабу? — обади се тя. — Добре ли си?

— Всички оцеляхме — каза той. Все още беше със сима на маймуна. — Но…

Останалата част от изречението беше заглушена от силно тупкане, идващо някъде отгоре. Тя огледа плоската платформа, върху която лежаха, почти назъбените й краища, които се извиваха нагоре над водата, и се сети на какво й прилича онова, на което плаваха. Изобщо не беше лодка, а… листо…

Тупкането ставаше все по-силно и по-силно. Все по-трудно й беше да мисли. Огромните дървета на далечния бряг… тогава значи всичко се връзваше… Значи не ставаше въпрос за някакъв номер, резултат на изкривяване… или заради далечното разстояние… Дали мястото беше твърде голямо, или тя и нейните спътници…

Звукът дрънчеше в ушите й. Рени вдигна поглед и видя, че горе във въздуха се носи нещо, голямо колкото едномоторен самолет. То увисна за миг над тях и вятърът едва не я събори, а после отново се понесе във въздуха, блеснало на яркото-преярко слънце като огледално стъкло.

Беше водно конче.

Джеремая го откри да пребърква шкафчетата в кухнята вероятно за дванайсети път и да търси нещо, което и двамата знаеха, че не е там.

— Господин Сулавейо?

Бащата на Рени дръпна последната вратичка и взе да разбутва консервите с индустриални размери и пакетираните дажби. Работеше с трескава напрегнатост. Когато разчисти една дупка, бръкна вътре чак докато мишницата му опря о предната полица и заопипва в мрака дъното на шкафчето.

— Господин Сулавейо. Джоузеф.

Той се обърна и втренчи зачервените си очи в Джеремая.

— К’во искаш?

— Малко помощ. Седя пред конзолата от часове. Ако ме смениш, ще направя нещо за ядене.

— Не ща да ям. — Дългия Джоузеф отново затърси. След малко изпсува високо, измъкна ръката си и се захвана със следващата полица.

— Добре тогава — няма да ядеш, но аз искам да ям. Във всеки случай там, в тоя резервоар, е твоята дъщеря, а не моята.

Една кутия със соево месо се прекатури на полицата и тупна на пода. Дългия Джоузеф продължи да тършува из шкафчето.

— И хич не ми приказвай за дъщеря ми. Знам кой е в резервоара.

Джеремая Дако изсумтя ядосано и се обърна да си ходи. На вратата се спря.

— Няма да вися там цяла вечност и да се взирам в екраните. Не мога. Не мога повече. И като заспя, никой няма да следи биенето на сърцата им. И никой няма да забележи, ако нещо се обърка.

— Мамка му! — Цяла редица от пластмасови торбички се плъзна по полицата и се катурна. Една се пукна и жълтият като сяра яйчен прах се посипа по цимента. — Мамка му на това място! Мамка му! — Дългия Джоузеф бутна другите торбички, после сграбчи една консерва, вдигна я високо над главата си и я запрати на пода с такава сила, че тя подскочи и чак тогава се кротна до задната стена. Изпод смачкания капак потече струйка сироп. — Що за място е това, по дяволите? — кресна той.

— Как би могъл човек да живее така в някаква си тъпа дупка под земята? — Дългия Джоузеф отново сграбчи някаква консерва, сякаш искаше да хвърли и нея. Джеремая трепна, но вместо това онзи я остави на мястото й и се втренчи в нея, сякаш току-що му я беше подал гост от Космоса.

— Гледай само каква лудост — рече той, взе консервата и я подаде на Джеремая. Джеремая дори не я погледна.

— Виж, пише „царевична каша“. Имат четирийсетлитрови консерви, пълни с тоя качамак! Достатъчно и слон да се задави, но една кьорава бира нямат — каза Дългия Джоузеф, дрезгаво се разсмя и пусна кутията на пода. Тя се търкулна и шумно се удари във вратата на едно шкафче. — Мамка му! Искам да пия. Вече пресъхнах.

Джеремая, изцъклил очи, поклати глава.

— Тук няма нищо.

— Знам. Знам. Но понякога просто си е редно да провериш. — Дългия Джоузеф огледа бъркотията на пода. Като че ли аха-аха да се разплаче. — Като искаш да спиш, лягай си да спиш. И ми покажи какво се прави с тая тъпа машина.

— … Това е. Сърдечният ритъм и телесната температура всъщност са най-важното. Можеш да ги извадиш оттам, като само натиснеш това копче — каза Джеремая и повдигна капаците на резервоарите, — но дъщеря ти се разпореди да не го правиш, освен ако наистина не е в беда.

Дългия Джоузеф се втренчи в двата обвити с кабели саркофага — в момента и двата изправени.

— Не мога — рече той най-накрая.

— Какво? Как така? — в гласа на Джеремая се промъкна раздразнение. — Нали каза, че ще ме заместиш. Капнал съм от умора!

Дългия Джоузеф като че ли изобщо не го чу.

— Също като Стивън. Като синчето ми. Тя е там, но не мога да я докосна, не мога да й помогна. Нищо не мога да направя! Тя е там, а аз нищо не мога да направя!

Лицето му се сгърчи. Джеремая се втренчи в него и леко сложи ръка на рамото му.

— Дъщеря ти се опитва да му помогне. Тя е много смела.

Дългия Джоузеф се отдръпна и впери поглед в резервоарите, сякаш виждаше през плътните фибрамични капаци.

— Проклета глупачка. Ето каква е. Мисли си, че като е учила в университет, всичко знае. Аз се опитах да й кажа, че на тия хора не трябва да им се бърка. Ама тя не слуша. Никой никога не ме слуша.

Джеремая примигна, за да спре сълзите си.

— Всички деца ги няма. Всички деца са си отишли.

Джеремая понечи да протегне отново ръка към него, после я дръпна назад. След дълго мълчание се обърна и тръгна към асансьора. Дългия Джоузеф остана сам с безмълвните резервоари и ярко светещите екрани.