Градът на златната сянка

ПЪРВА ГЛАВАТРЪНИ

Те идват да те вземат призори. Джанкел, симпатягата, и друг един, който се казва Симънс или нещо такова — него не си го виждал много често. По-рано изпращаха повече от двама, но времената се промениха. Не си мигнал цяла нощ, естествено, но те влизат тихичко, сякаш не искат да те стреснат в съня ти.

— Време е — казва ти Джанкел. Като че ли се извинява.

Отблъсваш протегнатата му ръка и ставаш — няма да позволиш на никого да ти помага. Ако можеше, би тръгнал сам, но коленете ти се подгъват. Вслушвал си се в стъпките им в коридора — призрачни предвестници — през цялата дълга нощ. Сега се чувстваш безплътен и безформен като зле проявена снимка. Уморен си. Но сънят е близо. Скоро ще заспиш. Няма свещеник — каза им, че не искаш. Каква ли утеха би могъл да получиш от непознат, който мънка нещо, в което не вярваш? Само Джанкел — да те придружи, и Симънс, или както му е името — да държи вратата. Само двама ниско платени затворнически чистачи, които искат да заработят нещо извънредно в неделя сутрин. Естествено, за тази работа им се полага известно възнаграждение, тъй като е наистина неприятна — в приватизираната углавна система, принуда не се упражнява над никого освен над затворниците. На Джанкел парите сигурно му трябват, за да издържа многобройните си дечурлига. Иначе кой друг освен психопат би се заел с подобна работа?

Последната разходка. Всъщност едва тътриш крака в стегнатите найлонови пранги на глезените. Няма нищо общо с онова, което си гледал по филмите. Съкафезниците не се залепят по решетките, за да изстрелят едно „сбогом“; повечето спят или се преструват, че спят. И ти постъпи така, когато отведоха Гарза. Какво можеше де кажеш? А и Джанкел не крещи: „Минава осъденият на смърт!“, или нещо подобно — никога не го е правил. Нещо общо с филмите имаха само няколкото му тихи приказки, когато за първи път те бутнаха на етажа — в съвършен стил „затворническа драма“ той процеди: „Ако ми съдействаш, всичко ще е гладко; ако не, много лошо ти се пише.“ Сега изглежда примирен и тъжен, сякаш води нечие прегазено на шосето чуждо куче към спешен кабинет.

Мястото, където те отвеждат, всъщност не е лекарски кабинет — това в края на краищата е камерата на смъртта, — но обстановката и миризмите са също като в лекарски кабинет. Докторът е дребничък човек — ако изобщо е доктор: за да извършваш екзекуции, трябва ти само удостоверение за медицински техник. Очевидно е чакал петнайсетина минути повече и е получил киселини от сутрешното кафе. Когато влизате, той кимва, а на устните му се появява необяснима усмивка — или от киселините, или от нерви. Кимва отново и посочва малко притеснено към масата от неръждаема стомана — съвсем обикновена маса за прегледи, — леко свивайки рамене сякаш иска да каже: „Бихме желали да е по-приятно, но знаете какви са времената…“

Пазачите хващат по една твоя ръка, докато наместваш задните си части върху хартиената покривка — всъщност ти помагат: да не би разтрепераните ти крака да се подкосят и да се окажеш в неловко положение. Помагат ти, но хватката им е много-много здрава.

Вдигаш крака на масата и се оставяш да те положат по гръб. Започват да затягат ремъците.

До този момент всичко може да мине за най-обикновено посещение при лекаря на затвора — само дето никой не отронва нито дума. Всъщност нищо чудно — няма кой знае какво да си кажете. Диагнозата е ясна — ти си обречен. Опасен. Безполезно копеле. Създаваш само неприятности. Слаб самоконтрол. Нетърпим за съжителство и скъп за изхранване. Комбинацията от симптоми е решаваща. Назначено е лекарство.

Няма смисъл да им обясняваш, че си невинен. Правил си го години наред по всички възможни начини. Това нищо не е променило. Призивите, няколкото статии по списанията — едно от заглавията беше „Да погребем грешките си“ — подходящо и за затвор, и за болница, — в края на краищата нищо не промениха. Малкото момче в теб, което вярваше, че ако викаш достатъчно силно, все някой ще оправи нещата, вече го няма, пречукали са го, както скоро ще бъдеш пречукан и ти.

На вратата — като сива сянка на акула — е застанал някакъв общински чиновник. Обръщаш се, за да го огледаш, но хълбокът на Джанкел ти пречи. Нещо хладно върху сгъвката на лакътя ти те кара отново да извърнеш очи към изпитото лице на лекаря. Спирт? За какво? Втриват го в ръката ти да не пипнеш някоя зараза. Малко затворнически хумор може би — по-изтънчен, отколкото си очаквал. Усещаш нещо остро да се плъзва под кожата ти и да търси вената ти, но нещо не е наред. Докторът изругава под нос — в гласа му трепва едва доловима паника. Измъква иглата и отново търси вената — веднъж, дваж, три пъти — без успех. Боли — сякаш съшиват ръката ти с шевна машина Чувстваш как в гърдите ти нещо се надига — или смях, им, остър вой.

Сподавяш го, разбира се. Да правиш театър — Боже опази! Те просто ще те убият.

Цялата ти кожа е влажна и лепкава. Неоновите светлини започват да трепкат и да плуват пред очите ти, когато стоманеният шип най-сетне се плъзва на мястото си и докторът го прикрепя с лепенка. Другият пазач, Симънс, или както му е името, се навежда и затяга, ремъка, за да не извадиш иглата с някое рязко движение. Започват с втората игла. Има нещо смущаващо в цялата тази работа. Това е краят на света, а хората около тебе се държат така, сякаш вършат някаква рутинна работа. Единствено ситните капчици пот по горната устна и по сбръчканото чело на доктора намекват за нещо друго.

Когато най-после успяват да те овържат и надупчат, сивият костюм в ъгъла на полезрението ти се приближава. По-рано не си го виждал и за момент се питаш какво ли място заема в административната йерархия — под или над надзирателите? После осъзнаваш за какви глупости пропиляваш последните си мигове и ти се завива свят.

Белият мъж с квадратната челюст измънква няколко банални траурни фрази, след което отваря една папка и прочита освобождаването ти от наказание, последвано от законно разрешително да те напомпат с натриев пентотал, а след това и с калиев хлорид, докато сърцето ти спре да бие и черепната ти кутия даде права линия. По-рано пускали по маркуча още един смъртоносен химикал, но счетоводството решило, че това е прекален лукс.

Докторът е пуснал физиологичния разтвор, но не чувстваш нищо освен забитата игла и смъденето от неуспешните опити.

— Разбираш ли, синко? — пита те белият с квадратната челюст. „Естествено“ — иска ти се да изръмжиш. Разбираш по-добре, отколкото си мисли той. Разбираш, че просто изхвърлят боклука и след това рециклират опаковките. Ще си от по-голяма полза за обществото като хидропоничен изкуствен тор, отколкото като гърло за изхранване в скъпа приватизирана килия.

Иска ти се да изръмжиш, но си траеш. Защото докато се вглеждаш в бледосините очи на този мъж, осъзнаваш както никога досега, че наистина ще умреш. Никой няма да изскочи изпод масата и да ти каже, че всичко е било на майтап. Не е и като на кино — никакви наемници няма да довтасат, да взривят вратите на затвора и да те освободят. След миг докторът ще натисне онова копче и онази бутилка с прозрачна течност — няма как да не са прозрачни тези течности, нали? — безцветна също като този с квадратната челюст и с тъпия поглед, когото са изпратили да ти прочете смъртното постановление, онази бутилка ще започне да се процежда в главния маркуч. И после ще умреш.

Опитваш се да кажеш нещо, но не можеш. Трепериш от студ. Джанкел те завива с тънко болнично одеяло до гърдите, като внимава да не извади прозрачната тръбичка, впила се в ръката ти като дълга стъклена змия. Кимваш. За Бога, не си някой тъпак. Познаваш законите и разпоредбите. Ако не беше това, щеше да е друго. Измислят ги, за да държат хората като тебе далеч от онова, което имат хората като тях. Затова кимваш, опитвайки се да изречеш думите, които изсъхналият ти език и свитото ти гърло не могат:

„Знам защо искате да умра. Не сами нужни обяснения.“

Мъжът със сивия костюм се усмихва със стиснати накриво устни, сякаш разчита погледа ти. Кимва на доктора — само веднъж: — после тиква папката под мишницата си, тръгва към вратата и изчезва от полезрението ти зад заобления ръб на синия панталон на Джанкел.

Току-що срещна ангела на смъртта. Не го позна. Никой никога не го познава.

Джанкел стисва ръката ти — което означава, че докторът е отворил кранчето на втория маркуч, — но не вдигаш очи, за да не срещнеш погледа му. Не искаш последното, което си видял на този свят, да е той. Той е никой — просто човекът, който вардеше килията ти. Вероятно би бил чудесен пазач в зоопарк за хора, но нищо повече.

Минава известно време — протяжни, мудни минути, които въпреки всичко изтичат толкова бързо. Погледът ти се плъзва към неоновите светлини и те започват да трепкат още no-силно. По краищата им са се появили ситни цветни мрежички. Досещаш се, че очите ти се пълнят със сълзи.

Същевременно в стаята става по-топло. Усещаш, че кожата ти се отпуска, мускулите — също. Не е толкова зле.

Но никога няма да се върнеш. Сърцето ти ускорява пулс. Изтикват те навън, в тъмното. На големия кораб има един пътник повече и ти си изтеглил билетчето с кръстче.

Обхваща те животинска паника и за момент се напрягаш да разкъсаш коланите или поне правиш опит, но вече е твърде късно. Едно мускулче потрепва на гърдите ти и това е всичко — бавна контракция, като предизвестие за родилни мъки. Като раждане.

Грешка, грешка. Не влизаш, а излизаш…

Мракът те дърпа безмилостно, тегли те надолу, сломява съпротивата ти. Висиш само на нокти над океан от топло кадифе и е толкова лесно, толкова лесно, толкова лесно да се пуснеш… но под цялата тази мекота има нещо — нещо брутално и безвъзвратно, и, о, така ужасяващо самотно!

Изчезна, светлината почти изчезна — едно бързо стапящо се петънце. Изчезна, няма я вече светлината.

Безмълвен писък, изпращяване на искра в мига, преди да те погълне студеният мрак.

О, Боже, не искам да…

Половин час по-късно още трепереше.

— Толкова си плосък, Гардинър. Смъртоносна инжекция — Боже Господи! Майстор си на тъпотиите!

Орландо вдигна очи и се опита да фокусира погледа си. Мрачната зала беше пълна със сенки и стелеща се мъгла, но едва ли можеше да обърка едрия силует на приятеля си.

Фредерикс се плъзна в едно от извитите кресла с високи облегалки и внимателно прегледа менюто с преживявания, което проблясваше върху черната маса — постоянно сменяща се абстрактна паяжина от снежнобели букви. Направи физиономия на пресилено отвращение. Предизвикателно повдигнатите рамене придаваха на сима му още по-широкоплещеста и мускулеста осанка от обикновено.

— Какво ти става, какви са тия разходчици бе, Гардинър?

Орландо така и не можеше да проумее защо Фредерикс предпочита симове на културисти. Сигурно в РЖ беше някоя дребна хърба. А и нямаше как да го знае, тъй като никога не беше виждал приятеля си от плът и кръв, а точно сега не беше най-подходящият момент да го попита. Освен това и самият той не беше особено скромен в това отношение. Както обикновено, симът му беше изработен майсторски, макар да не притежаваш изключителна красота или впечатляваща физика.

— Разходките в смъртта ли? Ами просто ми харесват — Като че ли му беше трудничко да подреди мислите с: след последното пропадане в нищото. — Просто… ми е интересно.

— А според мене това е пълна гадост.

Миниатюрни скелетчета в редичка танцуваха конг върху масата пред Фредерикс, до един облечени в парцалите на Кармен Миранда; пристъпваха наперено поклащайки хълбоци, и изчезваха с лек пукот, прекатурвайки се един след друг през ръба на масата. Тук беше пълно с тях — играеха на пожарникарска стълба със стъклените сламки, пързаляха се върху формите за лед, а цяла армия от скелети изпълняваше акробатични номера в огромния полилей. Някои с мънички каубойски шапки и кожени панталони яздеха прилепите, които прелитаха сред сенките на високия таван. Декорът от „Последен шанс“ изцяло се възползваше от виртуалната си близост до терминалния ред. Повечето от редовните му посетители обаче предпочитаха имитацията на готика в клуба пред по-неприятните и по-реалистични преживявания, които се предлагаха в съседство.

— Ти беше с мен в самолетната катастрофа — напомня му Орландо.

Фредерикс изсумтя.

— Ъхъ. Веднъж. Ти я правиш толкова често, че сигурно са ти запазили постоянно място.

Широкото лице на сима му за миг се сплеска, сякаш истинският Фредерикс се бе оттеглил от системата, и действителната причина беше в неспособността на софтуера му да изразява цупене — за нещастие, защото Фредерикс умираше да се цупи.

— Беше отвратително. Помислих, че наистина ще пукна… Помислих, че сърцето ми наистина ще спре! Как можеш да се подлагаш на такива гадости бе, Гардинър?

— Ами свиква се.

Но всъщност не беше свикнал. И в това беше проблемът отчасти.

Голямата странична врата изскърца и се отвори и в стаята нахлу неприятно студен вятър. Орландо намали разсеяно възприемчивостта си; Фредерикс не използваше чак толкова скъп интерфейс и не усети нищо. Нещо със светнали червени очи изпълни зейналия отвор. Снежният вихър го обсипваше с конфети. Няколко от седналите близо до вратата посетители се разсмяха. Един подчертано женствен сим изпищя.

— Някой ми каза, че записват тези симулации от реални умиращи хора — каза внезапно Фредерикс. — Свалят ги направо от интерфейсните устройства на реални хора.

— Не, бе! — поклати глава Орландо. — Просто добра програма. Добре написана. — Проследи как онова нещо с червените очи сграбчи пищящата жена и я измъкна в снежната нощ. Вратата изскърца и хлопна. — Ти как си го представяш — изпращат някого, оборудван със свръх-скъпо, свръхмодерно теленеврално записващо устройство, и то случайно е включено, когато в самолета става засечка? Това е шанс едно на билион, Фредерико, и няма да ти се падне в някой безистен на мрежата. Да не говорим, че такива преживявания поначало не могат да се запишат и да се възпроизведат — не и по този начин. Проверил съм го, мъжки. Записите от реални живи хора са абсолютна джунгла, чудовищна бъркотия. Не можеш да възпроизведеш нечии преживявания през чужд мозък. Не става.

— Ами? — не изглеждаше напълно убеден Фредерикс, но не беше чак толкова запален по ВР и по мрежата като Орландо и, общо взето, избягваше да спори по тези проблеми.

— Но не за това исках да говоря с теб — облегна се назад Орландо. — Имаме да вършим по-важни неща и трябва да поговорим насаме. Тук и без това е мъртвило. Да вървим в моето местенце.

— Ъхъ. Мъртвило.

Фредерикс се закикоти, когато две скелетчета се втурнаха върху масата и си заподхвърляха една капачка. Орландо се намръщи.

— Нямах това предвид.

Електронната къща на Орландо се намираше в „Парк корнър“ — престижна, ала бохемска част във Вътрешния периметър, населена предимно със заможни студенти в университета. Дом-базата му във виртуалния свят беше копие на момчешка стая — каквато Орландо би искал да има в реалния си дом, но не можеше. По заемащия цялата стена екран постоянно вървеше видеопрограма на живо от проекта МВС — огромна, развихрена оранжева пустиня. Гостите на Орландо трябваше да присвиват очи, за да забележат армиите от малки роботи конструктори, които се движеха през мъглата от марсиански прах. На отсрещната стена широк прозорец гледаше към симулация на езерце от късната креда. Беше доста ефектен за обикновен тапет — в момента млад тиранозавър лакомо поглъщаше хадрозавър с човка като на патица.

Интериорът бе оформен в стила на скандинавската плажна вила, която родителите му бяха наели, когато беше малък. Множеството кътчета, стълбища и полуприкрити ниши страхотно го бяха впечатлили и ако беше преувеличил нещо във виртуалната им реконструкция, това беше подсиленото усещане за лабиринт. Навсякъде из многопластовото пространство бяха разпръснати сувенири от неговите — и особено тези на Таргор — безбройни героични подвизи в мрежата. В единия ъгъл на стаята имаше пирамида от симулирани стъклени кутии, а във всяка от тях — копие от главата на победен противник, извлечено по възможност направо от краткия запис на последните му секунди. Върха на пирамидата увенчаваше Черния принц елф на Дитер Габо, кръстосал поглед от удара с меч, току-що разсякъл тесния му череп. Битката беше продължила три дена и заради нея едва не се провали на изпита по биология, но си струваше. Всички в средните земи все още говореха за епичната схватка със страхопочитание и завист.

Още много предмети се спотайваха по разни кътчета. Клетки с борещи се хомункулуси, остатъци от неуспяло заклинание на друг негов противник, Аселфианската очна ябълка, която Таргор беше измъкнал изпод челото на умиращ бог, и дори костите на китката на магьосника Дрейра Джар. Нея Таргор не бе отсякъл сам, а я беше свил от някакъв търговец на всевъзможни чудатости само секунди преди истинският й (и доста вбесен междувпрочем) собственик да се появи и да си я поиска обратно. По дължината на цялото стълбище вместо парапет се проточваше тялото на гадния червей от кулата в Морсин. Едночасов двубой с това създание в противния ров на кулата — и известно уважение към едно толкова глупаво, но все пак изключително храбро същество — му бяха спечелили място в неговата колекция. А и както го беше опънал покрай стълбището, той се виждаше доста подробно.

— Не мислех, че ще искаш да говорим за това — отпусна се Фредерикс на широкото черно кожено канапе. — Предполагах, че наистина ще си разстроен.

— Аз съм разстроен. Но има нещо по-важно от това, че Таргор е убит. Много по-важно.

Фредерикс присви очи. Орландо не знаеше как изглежда приятелят му в РЖ, но беше почти сигурен, че носи очила.

— Какво искаш да кажеш с това „по-важно“? Претърпя катастрофа и Таргор бе убит. Какво пропускам?

— Много. Хайде, Фредерикс, виждал ли си ме някога да се държа по подобен начин? Някой е успял да ме издебне в гръб!

Опита се да опише поразителното видение на златния град, но се оказа почти невъзможно да намери точните думи, които да обрисуват колко живо и невероятно реално бе то…

— Беше все едно… все едно… все едно да пробия дупка в този прозорец — посочи той към скърцащите със зъби и крякащи зверове от периода креда от другата страна на симулираното стъкло — и през нея да видиш реалния свят зад него. Не видеозапис на реалния свят — па макар и с най-високата разделителна способност, която можеш да си представиш, — а реалния съществуващ свят. При това място, което никога не съм виждал. Според мене не е на Земята.

— Мислиш, че го е създал Морфър? Или Дитер? Адски се сдуха заради историята с Черния елф.

— Не схващаш ли?! Никой от тези, които знаем, не би могъл да го направи! Надали и правителството или висшата изследователска лаборатория на „Критапонг“ биха могли да го направят!

Орландо закрачи напред-назад из стаята. Стана му тясно. Махна с ръка и подът се разтегна, премествайки стените и канапето с Фредерикс на няколко метра встрани.

— Хей! — надигна се приятелят му. — Да не искаш да кажеш, че е било НЛО или нещо такова? Стегни се, Гардинър, ако в мрежата има нещо чак толкова откачено, щяха да съобщят по новините!

— Бийзъл — извика Орландо след кратко мълчание.

В пода се отвори врата, от нея изскочи някакъв дребосък с въртящи се очи и с твърде много крака и се втурна към него. Спря в краката му, образува неподредена купчинка и изломоти с дрезгав бруклински акцент:

— Да, шефе?

— Прегледай новините за явлението, което току-що описах, или за други съществени аномалии в мрежата. И ми намери записа на последните петнайсет минути от последната ми игра с Таргор.

— Веднага, шефе!

В пода се отвори друга врата и Бийзъл се мушна вътре. Чу се дрънчене на тенджери и тигани и шум от прекатурващи се предмети като във фонограма на анимационен филм, след което съществото отново се появи, размахало крайници и помъкнало малък черен квадрат, сякаш беше котвата на луксозен лайнер.

— Пфу! — изпухтя помощникът. — Много новини има за преглеждане, шефе. Искаш ли да погледнеш това, докато тършувам? Записът от играта!

Орландо пое малкия квадрат и го разтегна до размерите на плажна хавлия, която увисна във въздуха. Понечи да го наклони към Фредерикс, но се усмихна. Дори след толкова време, прекарано в мрежата, понякога му се случваше да съблюдава логиката на РЖ. Във ВР това нямаше значение: ако Фредерикс искаше да види записа, щеше да го види, независимо къде е застанал. Но в момента Орландо обмисляше гледната точка; чукна квадрата с пръст и той се разпростря в третото измерение.

— Пускай, Бийзъл! — изкомандва той. — Дай ми гледна точка някъде встрани от участниците.

Настъпи кратка пауза, докато процесорите обработят данните, след което черният куб се озари от светлината на факлата, огряла две фигури.

— Диаманти с тегло на империали — чу се да произнася Орландо с по-плътния тембър на Таргор.

— Петдесет! В името на всички богове!

— Да. А сега си затваряй устата.

Орландо проследи критично сцената. Беше странно да наблюдаваш Таргор отстрани, сякаш разбойникът беше герой от рисувано филмче.

— Много е рано. Още дори не съм влязъл в гробницата. Десет минути напред.

Сега видя как неговото второ аз се промъква през гъсталак от надвиснали корени с факла в едната ръка и с меча с руните в другата. Внезапно Таргор се изправи и вдигна жетваря, сякаш за да се предпази от удар.

— Това е! — каза Орландо. — Точно тогава го видях! Бийзъл, дай ми гледна точка, така че да виждам стената точно пред Таргор.

Образът се разфокусира. Миг по-късно гледната точка се премести точно зад дясното рамо на наемника. Виждаше се цялата стена — включително мястото, където се бе появила огнената пукнатина.

Но самата тя не се бе появила.

— Какво? Това е тъпо! Задръж така, Бийзъл.

Орландо бавно завъртя формата, оглеждайки стената от различни страни. Стомахът му се сви.

— Не мога да повярвам!

— Нищо не виждам — обади се Фредерикс.

— Много си наблюдателен.

Орландо накара помощника си няколко пъти да смени гледната точка; след това двамата с Фредерикс стопираха записа на симулацията и влязоха в нея, но вътре нямаше нищо необичайно: причината за реакцията на Таргор си оставаше невидима.

— Гадост! — Орландо изведе приятеля си от записа. — Пусни го да върви.

Наблюдаваха мълчаливо как Таргор се наведе и се вторачи във все така непропуканата стена. След миг чуха как Фредерикс изкрещя с гласа на крадеца Питлит:

— Нещо влиза в залата! Пазачът на гробницата! Таргор!

— Не стана толкова бързо, нали? — Фредерикс като че ли не беше напълно сигурен, но Орландо усети облекчение. Значи все пак не се беше побъркал.

— Много ясно, че не стана! Ето го, виж — посочи той Лич, който се тътреше откъм дъното на куба, размахал бойна брадва. — Цялата сцена тук трае най-много десет секунди. Но сам знаеш, че продължи повече, не съм ли прав?

— Да. Напълно съм сигурен, че се пулеше в оная стена много по-дълго. Помислих, че ти се е наложило да прекъснеш връзката или тя сама е изчезнала, или нещо такова.

Орландо щракна с пръсти и кубът изчезна.

— Бийзъл, проучи внимателно дали някой не е редактирал или бърникал в тази част от записа. Провери дали няма разминаване с часовника на играта. И изпрати копие до съвета по присъдите за евентуална некоректна смърт на персонаж.

Паякообразният помощник се появи в стаята отникъде и въздъхна дълбоко.

— За Бога, шефе, нещо друго да искаш от мене. Прегледах цяла камара записи на новините.

— Подреди ги. По-късно ще ги прегледам. Нещо интересно? Нещо право в целта?

— Златни градове и/или свръхреалистични явления във виртуалната среда? Нищо конкретно, но заделяй всичко, което малко от малко напомня за нещо такова.

— Добре.

Една мисъл не оставяше Орландо на мира — някакъв спомен от странния метрополис с блестящи пирамиди кули от надиплен кехлибар и злато. Отначало му беше заприличал на лично видение, подарък единствено само за него — беше ли на път да отхвърли подобна вероятност?

— Промених решението си за съвета по присъдите. Не искам да ги забърквам — поне засега.

Бийзъл изсумтя.

— Както щеш. Сега, ако нямаш нищо против, имам работа.

Съществото измъкна пура от въздуха, бутна я в единия ъгъл на огромната си бърнеста уста и изчезна в стената; издухвайки ефектни анимационни колелца дим.

— Трябва да си смениш помощника — подхвърли Фредерикс. — Тоя е идиот и ти е от години.

— Точно затова се сработваме така добре — кръстоса крака по турски Орландо и се издигна на половин метър над пода. — Смисълът на това да имаш помощник е, че няма нужда да се притесняваш за команди и други такива работи. Кажа ли нещо, Бийзъл знае какво имам предвид.

Фредерикс се разсмя.

— Бийзъл Бръмбара. Адски е изтъркано.

Орландо се намръщи.

— Кръстих го, когато бях хлапе. Слушай, стават разни откачени неща и трябва да си ги изясним. Ще ми помогнеш ли да ги обмислим или ще висиш тука и ще ръсиш тъпотии?

— Ще вися тук и ще ръся тъпотии.

— Така и предполагах.

Бащата на Кристабел и приятелят му Рон — към когото Кристабел трябваше да се обръща с „капитан Паркинс“ — седяха във всекидневната и „надигаха чашките“. Така казваха, когато пиеха скоча на баща й и си бъбреха. Но когато татко й пиеше сам или с мама, това не се наричаше така. Една от приумиците на възрастните.

Беше сложила приказните си слънчеви очила, но не успяваше да следи внимателно приказката, защото слушаше и какво си говорят мъжете. Татко й рядко си беше вкъщи през деня дори в събота и тя обичаше да седи в една стая с него дори когато той разговаряше с капитан Паркинс с неговите глупави мустаци като на морж. Двамата гледаха някакъв мач на стенния екран.

— Жалко за онова хлапе от „Петлите“, не му помня името — обади се татко й. — Горките му родители.

— Хей, футболът е опасна игра! — отвърна капитан Паркинс и отпи.

Понеже гледаше „Спящата красавица“ в приказните си очила, тя не го виждаше, но й бяха познати звуците, които издава, когато преглъща, а знаеше и че ще си намокри мустака.

— Повечето са от гетата — това е единственият им шанс да се измъкнат оттам. Пресметнат риск. Като постъпването в армията.

Последва бурното му: „Ха-ха-ха!“

— Да, но все пак… Ужасен начин да си отидеш от този свят…

— Какво очакваш от играчи по сто и осемдесет килограма само мускули, които търчат като спринтьори? Един да те удари и ти стига. Дори и с тези новите брони — цяло чудо е, че смъртните случаи са толкова малко.

— Знам те какво искаш да кажеш — прекъсна го татко й. — Едва ли не, че специално ги охранват в града да станат супередри и супербързи. Все едно са някаква друга порода.

— Бях в Националната гвардия по време на бунтовете в Сейнт Луис. — В гласа на капитан Паркинс звънна ледена струна и Кристабел изтръпна — нищо че беше чак в другия край на стаята. — Наистина са съвършено друга порода.

— Е, ще ми се „Петите“ да посъберат повечко от тях — разсмя се татко й. — Имаме нужда от малко мускули в отбрана.

На Кристабел й омръзна да ги слуша как си говорят за спорт. Единственото, което й харесваше, бяха имената на отборите — „Катранените пети“, „Сините дяволи“, „Демоничните дякони“. Също като в приказките.

Беше спряла картинката с красивия принц на стопкадър. Докосна слушалката и я пусна да върви. Той се запромъква през гора от храсти с големи, дълги и остри бодли. Макар че я беше гледала безброй пъти, винаги се притесняваше, че той може да се закачи на някой трън и да се убоде.

„Докато се промъквал през обръча от тръни, той се чудел какво ли ще намери вътре“ — обади се гласът в слушалката.

Беше си сложила само едната, за да чува какво говорят татко й и неговият приятел и затова звукът беше тих.

„А сега чети нататък“ — нареди й той.

Кристабел присви очи към редовете, които се появиха под тръните — сякаш отпечатани върху повесмо мъгла.

„На няколко пъти се закачил за бодливите клони — зачете тя — и накрая така се оп… оп… оплел, та се уплашил, че никога няма да успее да се измъкне. Все пак внимателно успял да освободи ризата и наметалото си. Дрехите му се изпокъсали, но той не се одрал.“

— Кристабел, миличка, не можеш ли да четеш малко по-тихичко? — подвикна татко й. — Рон не знае какъв е краят. После няма да му е интересно.

— Смешно. Много смешно — обади се капитан Паркинс.

— Извинявай, татко.

Тя продължи да чете шепнешком, докато принцът се провираше през мрежата от гъсти паяжини и се изправи пред портите на замъка на Спящата красавица.

— О, имам да ти разказвам за старото ни малко приятелче — обади се капитан Паркинс. — Хванах го вчера да ровичка из данните за РХ. Като го знам как яде, помислих, че се опитва да удвои порциона си, но той само се мъчеше да увеличи квотата си за определен ключов продукт.

— Я да видим дали ще позная. Растителна храна? Изкуствен тор?

— Още по-странно. И като имаш предвид, че не е излизал оттам цели трийсет години, направо невероятно.

Кристабел престана да ги слуша, защото в дъното на екрана започнаха да се оформят нови думи. Бяха по-големи от другите и една от тях беше нейното име.

„ПОМОГНИ МИ КРИСТАБЕЛ — прочете тя. — ТАЙНА НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО.“

Щом се появи думата „ТАЙНА“, тя усети, че чете на глас. Млъкна уплашена, но капитан Паркинс продължаваше да говори на татко й и не я бяха чули.

— … наредих на РХ да откажат поръчката — освен ако той не успее да им даде приемливо обяснение, разбира се — и ги помолих да препращат всички необичайни молби до мен. Е, според теб какво е намислил? Да направи бомба? Или пролетно почистване?

— Както казваш, не е излизал от десетилетия. Не, според мен просто е изкуфял. Но ще го държим под око. Може би трябва да се отбия и да го проверя, след като се отърва от настинката. Сигурен съм, че онова място е най-големият инкубатор на вируси.

Кристабел продължаваше да чете думите в приказните слънчеви очила, но сега ги четеше наум и беше затаила дъх, защото бе много странно да научава такава тайна на две крачки от татко си.

„… И МИ ГИ ДОНЕСИ МОЛЯ ТЕ ПОБЪРЗАЙ НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО ТАЙНА Е.“

Думите на приказката отново се появиха на екрана, но на Кристабел вече не й се четеше за Спящата красавица. Свали очилата, но миг преди да стане, на вратата на всекидневната се появи майка й.

— Е, момчета, май ви е добре тук — каза тя. — Мислех, че ти е лошо, Майк.

— Нищо не може да те оправи така, както малко футбол и няколко благоразумни дози малцово уиски.

Кристабел се изправи и изключи очилата — да не би да заговорят на висок глас и да издадат тайната.

— Мамо, може ли да изляза? Само за малко!

— Не, миличка, вече сервирах обяда. Първо трябва да хапнеш и тогава можеш да излезеш. Рон, ще хапнеш ли с нас?

Капитан Паркинс се размърда и остави празната чаша на масичката за кафе.

— С удоволствие, мадам!

— Ако пак ме наречеш „мадам“ — усмихна се майката на Кристабел, — ще сложа отрова в яденето ти.

— Пак ще е по-добро от онова, което ям вкъщи.

Майка й се засмя и поведе мъжете към кухнята.

Кристабел се притесни. В съобщението се казваше да побърза. Но щом масата е сервирана, никой никъде не можеше да мръдне. Такова беше правилото, а Кристабел винаги спазваше правилата. Е, почти винаги.

Изправи се със стрък целина в ръка.

— Сега може ли да изляза?

— Ако баща ти не възразява.

Татко й я изгледа подозрително от горе до долу, сякаш беше усетил нещо. За миг тя се уплаши, но после разбра, че той се шегува.

— А къде ще носите тази целина, млада госпожице?

— Ще я изям навън — отхапа от стръка тя, за да му покаже. — Обичам да ми хруска в устата, докато ходя — все едно някакво чудовище — хрус-хрус-хрус — стъпва върху къщите.

Възрастните се разсмяха.

— Деца — рече капитан Паркинс.

— Върви тогава. Но се върни по светло.

— Обещавам!

Изтича от трапезарията, грабна палтото си от закачалката, но вместо да тръгне към входната врата, прекоси тихо коридора към банята и отвори шкафчето под мивката. Когато напълни джобовете си, също толкова тихо се върна обратно.

— Излизам! — извика тя.

— И да внимаваш, малко чудовище! — викна в отговор майка й.

По полянката пред къщата прехвърчаха червени и кафяви листа. Кристабел забърза към ъгъла. Обърна се, за да се увери, че никой не я наблюдава, и зави към къщата на господин Селърс.

Почука, но никой не отвори. След няколко минути влезе самичка, макар да й се струваше смешно — все едно беше крадец или нещо такова. Влажният горещ въздух тегнеше над всичко наоколо й — толкова гъст, сякаш беше жив.

Господин Селърс седеше на стола си, но бе отметнал глава назад и очите му бяха затворени. За момент помисли, че е умрял, и тъкмо щеше да се уплаши истински, когато едното око се отвори страшно бавно като око на костенурка и той я погледна. Езикът му също се подаде, той облиза напуканите си устни и се опита да каже нещо, но от гърлото му не излезе никакъв звук. Протегна ръка към нея — трепереше. Отначало Кристабел си помисли, че иска да я поздрави, но после забеляза, че сочи издутите й джобове.

— Да, донесох — каза тя. — Добре ли сте?

Той отново размърда ръката си — като че ли малко ядосан. Тя измъкна от джобовете си няколкото тоалетни сапуна на майка си и ги струпа в скута му. Той започна да дращи по единия калъп, но не успя да разкъса опаковката.

— Дайте на мен. — Тя взе сапуна от скута му и свали обвивката. Когато сапунът — бял и лъскав — грейна в дланта й, той посочи една чиния на масата до него. В чинията имаше много старо парче сирене — изсъхнало и напукано — и нож.

— Искате да ядете ли? — попита тя.

Господин Селърс разтърси глава и вдигна ножа. За малко не го изпусна — толкова силно трепереха ръцете му — и го подаде на Кристабел. Искаше от нея да разреже сапуна.

Опитите да среже хлъзгавия калъп й отнеха доста време. В училище беше изрязвала сапунени фигурки, но не беше лесно. Накрая се съсредоточи максимално и успя да отреже парче колкото двете си пръстчета. Господин Селърс протегна ръка — приличаше на стопен птичи нокът — и го грабна, след което го пъхна в устата си и започна бавно да дъвче.

— Пфу! — възкликна тя. — Сапунът е вреден!

Господин Селърс за първи път се усмихна. В ъгълчетата на устата му се появиха малки бели мехурчета.

Взе сапуна и ножа от нея и започна да си реже. Когато глътна първото парче и се канеше да сложи второто в устата си, пак се усмихна и каза:

— Иди се преоблечи.

Гласът му беше слаб, но поне прозвуча като гласа на онзи господин Селърс, когото тя познаваше.

Когато се върна облечена в хавлиения халат, той вече беше изял целия сапун и бе започнал да реже друг.

— Благодаря ти, Кристабел! — каза той. — Цинков прекис — точно това ми предписа лекарят. Много бях зает и не съм си взимал витамините и минералите.

— За витамини не се яде сапун! — възмути се тя.

Но не беше съвсем сигурна, защото в училище им даваха витамините с лепенки върху кожата, а може би старите хора имаха нужда от друг вид витамини.

— Аз пък ям — рече старецът. — И преди да дойдеш, бях много-много зле.

— Но сега сте по-добре, нали?

— Много по-добре. Но ти никога не бива да ядеш сапун, той е само за някои специални старци. — Той избърса бялото петънце от долната си устна. — Имах много-много работа, малка Кристабел. Трябваше да се видя с разни хора, да свърша разни неща…

Тя знаеше, че това е някаква глупава шега, защото той никога не ходеше никъде и не се виждаше с никого освен с нея и с човека, който му носеше храната — сам й го беше казал. Усмивката му се стопи и очите му започнаха да се притварят. След малко пак ги отвори, но изглеждаше много уморен.

— А сега, след като ме спаси, може би е най-добре да се върнеш вкъщи. Сигурно ти се е наложило да съчиниш някаква история, за да дойдеш. И без това се чувствам виновен, че те принудих да излъжеш родителите си — не искам да ти навличам неприятности, като те задържам прекалено дълго.

— Как ми се обадихте по приказните слънчеви очила?

— О, просто един малък номер, който научих като млад кадет. — Главата му леко се разтресе. — Сега май трябва да поспя, приятелко. Ще можеш ли да излезеш самичка?

— Винаги излизам самичка.

— Така е, така е.

Той вдигна ръка, сякаш й махна за довиждане. И очите му отново се затвориха.

Докато Кристабел се преоблече — дрехите й се бяха навлажнили и се налагаше да се поразходи малко, преди да се прибере, — господин Селърс отново бе заспал на стола си. Огледа го внимателно, за да се увери, че не му е прилошало пак, но той беше много по-розов, отколкото при пристигането й. Отряза още няколко парченца сапун — в случай че отново нямаше сили, когато се събуди, — след което подпъхна плътно одеялото около дългия му тънък врат.

— Толкова е трудно — каза неочаквано той.

Тя отскочи уплашена, че го е събудила, но очите му не се отвориха, а гласът му беше тих и едва се разбираше какво казва.

— Всичко трябва да се крие на открито. Но понякога се отчайвам — мога да говоря с тях само шепнешком, с полуистини, късчета дрипава поезия. Знам как се е чувствал оракулът…

Смотолеви още нещо, но тя не чу думите. Когато се успокои и спря да говори, тя го потупа по мършавата ръка и си тръгна. Облак мъгла се промъкна покрай нея през входната врата. Полъхът на вятъра върху влажните й дрехи я накара да потрепери.

„Оракул“ беше някакъв вид птица, нали? Значи господин Селърс сигурно сънуваше времето, когато е бил летец?

Листата падаха и се въртяха по тротоара покрай нея, подскачаха и се премятаха като циркови акробати.

Ръцете му бяха привързани към тялото. Блъскаха го и го бутаха по някаква мрачна пътека, а от двете му страни се възправяха отвесни канари. Знаеше, че го отвеждат в мрака на небитието. Зад себе си оставяше нещо важно, нещо, което не смееше да загуби, но всеки миг ръцете, които го стискаха здраво, и сенките от двете му страни го отдалечаваха все повече и повече от него.

Опита се да се обърне и усети остра болка в ръката си, сякаш някой беше опрял в плътта му кама, остра като игла. Все по-плътният мрак в планинското дефиле го обгръщаше отвсякъде. Упорстваше, пренебрегвайки пронизващата болка в ръцете, и най-накрая успя да извърне глава.

В клисурата зад гърба му, сгушено между скалистите склонове на километри от тук, се простираше поле от искрящо златисто сияние. Наблюдавано от надвисналата наоколо му мрачина, то пламтеше в далечината като прериен пожар.

Градът. Мястото, където щеше да намери онова, за което толкова дълго бе жадувал…

Ръцете го сграбчиха, обърнаха го напред и го заблъскаха нататък. Все още не можеше да види кои са тези, които го държат, но знаеше, че го влачат към мрачините, към пустотата, към място, където дори споменът за златния град най-накрая ще избледнее. Съпротивляваше се, но пазачите му го държаха здраво.

Мечтата му, единствената му надежда, чезнеше. Отмъкваха го в някаква черна бездна и нищо не можеше да стори.

— Орландо! Орландо! Сънуваш лош сън. Събуди се.

Помъчи се да се надигне по посока на гласа. Ръцете го боляха — бяха го хванали! Трябваше да се противопостави! Трябваше да…

Отвори очи. Лицето на майка му изплува над него, полуозарено от светлината през прозореца като луна в третата четвърт.

— Виж какво си направил! — В гласа й прозвучаха раздразнение и загриженост, която имаше съвсем лек превес. — Съборил си всичко!

— Аз… сънувах лош сън.

— Като че ли не виждам. По цял ден висиш в тази мрежа! Нищо чудно, че сънуваш кошмари — въздъхна тя, след което се наведе и започна да събира нещата.

— Мислиш, че мрежата е единствената причина да сънувам кошмари, така ли?! — прокрадна се лек гняв иззад напрегнатостта му.

Тя не отговори веднага. Ръката й беше пълна с лепенки — сякаш окапали листа.

— Не — отвърна след малко със свит глас. — Не, разбира се, че не. — Остави лепенките на масичката до огледалото и се наведе да събере останалите неща. — Но продължавам да смятам, че не е хубаво да прекарваш толкова време в… в оная машина.

Орландо се изсмя. Смехът му беше гневен и той не го криеше.

— Е, всеки има нужда от хоби, Вивиан.

Тя сви устни, макар че идеята да се обръща към родителите си на малко име да беше тяхна, а не негова.

— Не бъди жесток, Орландо.

— Не съм.

Наистина не беше, даде си сметка той. Не както по-рано. Но беше ядосан и уплашен и не му беше съвсем ясно защо. Имаше нещо общо с кошмара, чиито подробности вече бяха започнали да му се губят — усещането, че и още нещо му се изплъзва. Пое дълбоко въздух.

— Съжалявам. Просто… беше ужасен сън.

Тя нагласи системата му — беше я катурнал до стената, докато се мяташе насън — и провери дали все още е закрепена сигурно на мястото си.

— Доктор Ван каза, че към края на седмицата можем да спрем. Ще бъде добре, нали?

Беше опит от нейна страна да се извини. Той се помъчи да го приеме благосклонно.

— Ъхъ, добре ще е — прозина се. — Мисля да поспя. Извинявай, ако съм вдигнал много шум.

Тя придърпа одеялото до гърдите му. За миг отпусна хладната си ръка върху бузата му.

— Ние… аз просто се притесних. Повече никакви лоши сънища. Обещаваш ли?

Той се плъзна надолу, напипа дистанционното и наклони горната част на леглото под по-удобен ъгъл.

— Добре, Вивиан. Лека нощ.

— Лека нощ, Орландо.

Поколеба се за момент, след това се наведе да го целуне и излезе.

Хрумна му да светне нощната лампа и да почете, но се отказа. Мисълта, че майка му го беше усетила от съседната стая, правеше тъмнината по-поносима от обикновено, а имаше и за какво да мисли.

На първо място: градът. Това нелепо място, от което като че ли не беше останала нито следа в средните земи. Нахлу в съня му по същия начин, както нахлу в света на Таргор. Защо нещо, което по всяка вероятност беше най-елементарна интерференция на сигнали или лудория на някой хакер, му се струваше толкова важно? Отдавна беше престанал да вярва в къде-къде по-реални чудеса, за да го впечатлява подобен мираж. И дали изобщо означаваше нещо, или беше просто прищявка на случая, превърнала се в магнит за страха му и за почти помръкналата му надежда?

Къщата беше притихнала. Само експлозия можеше да събуди баща му, а майка му вече сигурно се бе унесла в повърхностната си, неспокойна дрямка. Орландо беше сам с мислите си в мрака.

ВТОРА ГЛАВАВЪТРЕ В ЗВЯРА

Рени се обърна и трескаво заоглежда тълпите, които изпълваха терасите около бездънния кладенец. !Ксабу не отговаряше, но вероятно апаратурата му не бе наред. Може би просто се бе изключил от мрежата, а нейната апаратура се бе повредила, тъй като все още регистрираше гост в линията й. Помоли се да е наистина така елементарно.

Блъсканицата не беше голяма, но все пак я затрудняваше. Ухилени бизнесмени в изящни и твърди като остриета тела я изблъскваха — първокласното им оборудване и изплатените им сметки издигаха невидима, но съвсем реална преграда между тях и простолюдието. Неколцина сащисани, беззащитни туристи в непретенциозни виртуални форми се мотаеха безцелно между двата тротоара, подмятани от вихрения трафик. По-дребни форми — от обслужващия персонал — се стрелкаха из навалицата, за да изпълнят поръчките на своите господари. Доколкото можа да прецени, !Ксабу не беше наоколо, но обикновеният сим, който той използваше, я затрудняваше да го открие. В близост около нея имаше поне трийсетина подобни фигури, които зяпаха безцелно и се стараеха да не се пречкат на баровците.

Дори и да беше наблизо, без слухова връзка беше невъзможно да го открие скоро, а Рени знаеше, че Стримбело ще се появи всеки момент. Трябваше да се движи, да не спира — но накъде? Дори да успееше да избяга веднага и надалеч, трудно би могла да се скрие за дълго вътре в обсега на „При господин Дж.“ от човек от управата на клуба. На всичко отгоре дебелакът заяви, че я познава и че знае наистина коя е. Нищо чудно вече да се бяха докопали до индекса й и да се бяха свързали с политехниката, за да поискат уволнението й — кой би могъл да каже?

Точно в този момент не биваше да си позволява подобни притеснения. Трябваше да намери !Ксабу.

Дали просто не се беше изключил, отвратен от уродливото шоу в жълтата стая? Може би в момента разкопчава ремъците в контактната зала и я очаква да се върне? Но ако не беше така?

По лицата на околните се изписа внезапна уплаха. Повечето от тях гледаха към входа на жълтата стая. Рени също погледна натам.

На пътеката зад нея се беше появило нещо огромно и кръгло, голямо колкото шест — седем нормални симове и продължаваше да расте. Бръснатата му глава се въртеше като люк на танк; черните като дуло на картечница очи обходиха тълпата и се заковаха върху нея.

Нещото, което се беше нарекло Стримбело, се усмихна.

— Ето те и тебе.

Рени се завъртя, направи бързо две крачки и се метна през ръба на кладенеца. Движейки се с максималната позволена скорост, тя се гмурна сред другите посетители на клуба, които се носеха като лениви риби. И все пак спускането й беше мъчително бавно — кладенецът беше място за забавления, а не състезателна писта, — но тя и не смяташе да надбягва дебелака: той несъмнено отлично познаваше „При господин Дж.“, за да й се удаде такава възможност. Просто бе успяла да се измъкне за миг от подозрението му и се надяваше да се възползва от тази възможност.

— Напосоки — изкомандва тя.

Кладенецът с хилядите симове в него, които подскачаха като мехурчета в шампанско, се разми и изчезна, заменен миг по-късно от нова навалица от тела — този път всичките голи, макар че по някои от тях се забелязваха атрибути, които никога не беше виждала върху живо човешко тяло. Светлината беше призрачна и приглушена, а надвисналите стени бяха покрити с кадифени дипли в утробночервено. Слушалките й почти заподскачаха от пулсациите на музиката. Ужасно размазано лице на сим се надигна от най-близката купчина тела и една ръка пропълзя и се протегна към нея подканващо.

— О, не! — измърмори тя.

Колко ли от тези форми бяха на малолетни, на деца като Стивън, допуснати с лицемерна любезност от управата да се въргалят из тази тиня? Колко ли маскирани хлапета имаше в жълтата стая всъщност? Усети, че й прилошава.

— Напосоки.

Пред нея се разкри огромно пространство, оградено от плоски стени, чието дъно беше толкова далеч, че едва се съзираше. Пред очите й затрепкаха сините като газови пламъчета букви на неразгадаем ръкопис, а някакъв глас занарежда в слушалките й също толкова неразбираеми думи. Миг по-късно цялата картина потрепна, тъй като софтуерният преводач разчете индекса й и превключи на английски.

„… Избери дали желаеш до играеш в отбор или индивидуално.“

Стоеше и се взираше в хуманоидните очертания, проблясващи зад огненосините букви. Носеха заострени шлемове и лъскави брони, а очите зад забралата бяха мънички искри.

„Избра да играеш индивидуално — продължи гласът с лека нотка на одобрение. — В момента играта създава противниците, предназначени за теб…“

— Напосоки.

Носеше се през залите все по-бързо и по-бързо, стараейки се да остави колкото може повече чупки зад гърба си, така че на Стримбело да му трябва време, за да се опита да я открие директно. Скочи и се озова в…

Езеро, заобиколено от лениво поклащащи се палми. Русалки с голи гърди се изтягаха по скалите край него и разресваха косите си, като се поклащаха в ритъма на протяжна металическа музика на китари.

Скочи.

Дълга маса с един празен стол. Десетината мъже, насядали в очакване, до един носеха роби и повечето от тях бяха с бради. Щом тя се появи, един от тях се обърна, усмихна се и извика:

— Седнете, повелителю!

Отново скочи и продължи да скача.

Стая, потънала в мрак, с блещукащи над главата й звезди вместо покрив и осветени в червено пукнатини по пода. Някой или нещо стенеше.

Хиляда мъже с гладки глави като на манекени за автомобилни изпитания, всички облечени в еднакви гащеризони, седяха на две успоредни редици от пейки и си биеха шамари.

Джунгла, гъмжаща от сенки, от очи и от яркоцветни пъстри птици. За едно дърво беше завързана жена с разкъсана блуза. Около краката й бяха натрупани мазни червени цветове.

Каубойска кръчма. Лошите носеха само шпори.

Клатушкаща се корабна каюта с разлюлени газени лампи и халби в стоманени пръстени.

Блестяща бална зала — лицата на всички жени бяха скрити зад животински маски.

Средновековна странноприемница. В камината гореше буен огън и нещо виеше зад прозорчетата.

Празна градинска пейка под улична лампа.

Оглушителен тътен и ослепително сияние — вероятно клуб за танци.

Пещера с влажни стени, озарени от нишки светеща паяжина, които провисваха от тавана.

Старомодна телефонна кабина. Слушалката висеше откачена.

Пустиня със стени.

Казино, изплувало сякаш от гангстерската ера на холивудските филми.

Пустиня без стени.

Стая с под, горещ като пещ, и с железни мебели.

Строго симетрично подредена корейска градина с грухтящи в храстите голи силуети.

Кафене на открито до развалините на древна магистрала.

Терасовидна градина, издадена като театрален балкон от склона на висока канара. До нея огромен водопад се спускаше с тътен в клисурата…

Зашеметена и почти припаднала от светкавичните преходи, Рени спря на терасата. Затвори очи, докато вихрушката от цветове под клепачите й утихна, и отново ги отвори. Някои от петнайсетината гости, насядали около масите в края на градината, я изгледаха равнодушно, след което подновиха разговорите, съзерцавайки водопада.

— С какво мога да ви бъда полезен? — изникна до нея усмихнат възрастен азиатец.

— Имам проблеми с комуникатора си — отговори тя. — Можете ли да ме свържете с вашия комуникационен център?

— Дадено! Бихте ли желали маса, докато свършите работата си, господин Отепи?

По дяволите! Беше спряла в една от най-скъпите зони на клуба. Естествено, бяха проверили индекса й още с появяването й. И все пак не я арестуваха — вероятно Стримбело все още не беше обявил обща тревога. Но не биваше да разчита на това.

— Засега не, благодаря. Може да ми се наложи да си тръгна. Само лична защита, ако обичате.

Мъжът кимна и изчезна. Около кръста й се появи кръг от синя светлина, което означаваше, че е защитена. Продължаваше да чува рева на огромния водопад и да вижда как рухва долу в скалите на каньона, където изчезваше сред облак бяла пяна; виждаше и останалите гости и сред шума от водопада до слуха й достигаха откъслеци от разговорите им, но те, както би трябвало да се очаква, вече не я виждаха и не я чуваха.

Нямаше време за губене. Опита се да обмисли ситуацията спокойно. Не смееше да си тръгне, освен ако !Ксабу вече не се беше изключил, но и да беше, нямаше как да го разбере. Ако остане, беше сигурна, че Стримбело ще я намери по-скоро рано, отколкото късно. Може и да не беше обявил обща тревога — дори и като нарушител тя надали заемаше особено важно място в голямата игра, — но този Стримбело, независимо дали беше човек или ужасяващо реалистична кукла, май не се предаваше лесно. Трябваше да намери начин да остане в системата, докато открие !Ксабу или бъде принудена да се откаже.

— Телефонна връзка.

Пред нея се появи сив квадрат, сякаш някой проряза с остър нож реалността — по-скоро имитацията на реалност. Даде номера, който търсеше, след това набра идентификационния код на комуникатора си. Квадратът остана сив, но в долния му ъгъл се появи малка светеща точка — знак, че е свързана с експресната банка за достъп, която беше подготвила точно за такива критични случаи.

— Карнавал — прошепна машинално тя: ако защитата отговаряше на изискванията, тя можеше да крещи паролата до припадък, без никой да я чуе. Ако не отговаряше, всичко, което бе направила до този момент, вече беше известно на преследвачите й.

Изглежда, никой не я наблюдаваше. Банката за достъп незабавно й достави новата самоличност. Остана леко разочарована, че не усети нищо необичайно — нима промяната на формата, това почитано и древно магическо изкуство, не би трябвало да е придружена от някакво усещане? Но, разбира се, нейната форма не се промени: беше си все същият безличен сим, зад който се спотайваше все същата Ирене Сулавейо, преподавател и почасов мрежов бандит. Само индексът й беше друг. Господин Отепи от Нигерия бе изчезнал. Мястото му бе заел господин Бабуту от Уганда.

Изключи защитата и огледа огромния водопад и елегантната симетрична градина. Сервитьори или фигури, приличащи на сервитьори, сновяха между масите като водни буболечки. Не биваше да се мотае повече тук. В този толкова интензивно обслужван сектор на клуба скоро би привлякла отново вниманието, а не искаше в никакъв случай да свържат новата й самоличност със старата. Някой, разбира се, по-късно щеше да забележи: беше влязла като Отепи и при поредната проверка щеше да се установи, че Отепи така и не си е тръгнал. Но това щеше да стане най-рано след часове, а може би дори и дни. В „При господин Дж.“ — местенце с толкова голям и постоянен оборот — положително щяха да се озорят, докато установят причината за недоразумението и ако имаше късмет, дотогава тя отдавна щеше да си е тръгнала. Ако имаше късмет.

С една дума се премести обратно в главната зала, където беше по-лесно да остане незабелязана сред огромната и оживена навалица. Освен това беше уморена и страшно й се искаше да си отдъхне за няколко минути. Но какво ли ставаше с !Ксабу? Беше далеч по-неопитен от нея. Как ли щеше да му се отрази стресът, ако се беше загубил сред този огромен лабиринт — съвсем сам и уплашен?

Залата все така преливаше от ослепителни светлини и издължени сенки, гласове и буйна музика. Рени избра потънало в мрак местенце в основата на една от циклопските стени и намали звука в слушалките си. Не знаеше откъде да започне. Тук имаше толкова много зали, толкова много открити пространства. Самата тя беше попадала в десетки от тях, но беше сигурна, че това е само капка в морето. Нямаше никаква представа колко души има в клуба — сигурно бяха стотици хиляди. „При господин Дж.“ не беше конкретно пространство. Единствените ограничения произтичаха от скоростта и силата на оборудването. Приятелят й можеше да бъде навсякъде.

Рени се обърна да погледне въртящата се сцена. Бледата певица и таласъмският оркестър бяха изчезнали. На тяхно място оркестър от слонове — нормални във всяко отношение, като се изключат сламените шапки, слънчевите очила и странно заострените инструменти, както и нежнорозовите им провиснали кожи — блъскаше някакво бавно, сърцераздирателно танцово парче. Усещаше бумтежа на тъпана дори през почти изключените си слушалки.

— Извинете — увисна пред нея грейналото лице на един сервитьор.

— За мен нищо освен наема — отговори тя. — Само си почивам.

— Няма проблеми, сър, уверявам ви. Но има съобщение за вас.

— За мен? — приведе се и го изгледа втренчено тя. Усети, че цялата изтръпва. — Не е възможно!

Келнерът повдигна вежда. Кракът му тропна във въздуха.

— Искам да кажа, сигурен ли сте? — преглътна Рени.

Ако келнерът я разиграваше по поръчка на преследвачите й, правеше го страшно убедително. Той направо се задъха от възмущение.

— Ох, да му се не види! Вие сте господин Бабуту, нали? Защото, ако сте, останалата част от вашата компания ви очаква в залата на съзерцанието.

Успя да се съвземе и му благодари; миг по-късно той изчезна — намусено сребърно облаче.

„Разбира се, че може да е !Ксабу“ — помисли си тя. Беше му казала имената на двете самоличности за спешни случаи — неговото и нейното. Но със същия успех можеше да е и Стримбело или някой друг, не чак толкова импозантно скициран служител, който искаше да предотврати скандала. !Ксабу или Стримбело — един от двамата: господин Бабуту всъщност не съществуваше, така че не можеше да е никой друг.

Какъв избор имаше? Не можеше да се откаже да намери приятеля си.

Откри залата на съзерцанието в главното меню и се прехвърли. При прехвърлянето й се стори, че усеща едва забележима неизправност, сякаш системата беше страхотно претоварена, но през цялото време не я напускаше мисълта, че забавянето е причинено от навлизането й дълбоко в сърцевината на системата, далеч от привидната повърхност. Дълбоко навътре в звяра.

Залата имаше поразителен замисъл — някаква класическа постройка с колосални размери. Високи колони, обрасли в цъфнали лози, поддържаха огромен кръгъл купол, част от който се беше пропукала и рухнала. Бели отломки, някои големи колкото къщурки в покрайнините, блещукаха като кости в основата на колоните, забити в покритата с мъх повърхност. Яркосиньо небе, набраздено от разпокъсани от вятъра облаци, прозираше през дупката в купола и през арките между разположените от двете страни колони, сякаш залата се възправяше на самия Олимп. Няколко симове, повечето от които нейде в симулираната далечина, се разхождаха по ливадата, ширнала се насред каменния пръстен.

Идеята да напусне периферията и да навлезе в откритото пространство не й се понрави особено, но ако наистина управата на клуба я беше призовала тук, нямаше голямо значение дали ще остане незабелязана или не. Придвижи се към центъра и се огледа наоколо, впечатлена от завършеността на проекта. Каменният масив наистина излъчваше старинност с пукнатините, прорязващи повърхността на камъните, и с растителността, която плътно опасваше колоните. По хълмистата земя щъкаха зайчета и други дребни животинки, а върху една отломка от рухналия купол две чуруликащи птички си виеха гнездо.

— Господин Бабуту?

Тя се обърна рязко.

— Кой сте вие?

Беше висок мъж с грамадна челюст, а провисналият тъмен костюм го правеше още по-едър. Бе нахлупил висок, охлузен черен цилиндър, а около дългия му врат беше заметнат раиран шал.

— Аз съм Уикит — усмихна се широко той и докосна цилиндъра си. Опърпаното облекло не подхождаше на бързите му, енергични движения. — Изпраща ме вашият приятел господин Уонде. Получихте ли съобщението му?

Рени го гледаше внимателно.

— Къде е той?

— С неколцина мои приятели. Елате — ще ви заведа при него.

Той измъкна нещо от палтото си. Дори да беше забелязал потрепването на Рени при това негово движение, не го показа с нищо, а само вдигна очуканата флейта към устните си и изсвири няколко пронизителни такта от мелодия, която тя не можа да различи, макар да й се стори позната като детска песничка. В тревата между тях се откри дупка. Рени видя стъпала, които водеха надолу.

— Защо той не дойде сам?

Уикит вече беше до кръста в дупката и върхът на подобния му на кюнец цилиндър се намираше на равнището на очите й.

— Май нещо не е добре. Просто ме помоли да ви доведа. Каза, че може да задавате въпроси и да ви напомня за някаква игра с конец.

Играта на конец. Песента на !Ксабу. Рени усети, че от гърба й рухва товар. Никой освен бушменът не би могъл да знае за това. Цилиндърът на Уикит тъкмо потъваше в дупката. Тя го последва.

Тунелът беше като от детска книжка — дом на говорещо животно или на някакво друго вълшебно същество. Макар само след миг тя и Уикит вече да бяха се спуснали далече под онова, което представляваше повърхността, стената на тунела беше осеяна с малки прозорчета и през всяко се виждаха гледки с неестествена красота — речни долини, ливади, разлюлени от вятъра дъбови и букови гори. Тук-там по виещата се надолу спирала от стъпала имаше малки вратички, които стигаха до коляното на Рени, и всяка беше с чукало и мъничка ключалка. Тя изпита непреодолимо желание да отвори някоя от тях. Мястото приличаше на удивителна кукленска къща.

Но не можеше да се спира и да разглежда нищо. Беше принудена да се държи с една ръка за виещите се перила, а Уикит въпреки дългите си крака и широките си рамене подскачаше стремглаво по стъпалата и продължаваше да свирука на флейтата. След няколко минути изчезна от погледа й по витата стълба. Само слабите звуци подсказваха, че все още е някъде напред.

Стълбището се виеше все по-надолу и по-надолу. От време на време й се струваше, че дочува пискливи гласове иззад вратите или пък някое блеснало око наднича през ключалката. Веднъж й се наложи рязко да се наведе, за да не се обеси на въже за пране, опънато напреки над стълбата. Мънички басмени роклички, не по-големи от филия хляб, я шляпнаха изневиделица по лицето.

Слизаха все по-надолу. Още стълби, още врати и безконечните трели от неуловимото свирукаме на Уикит — Рени усети как приказният чар на това място започва да й втръсва. Умираше за цигара и за чаша бира.

Отново наведе глава, за да се промъкне през един тесен отвор в стълбището и когато се изправи, светлината беше друга. Преди да успее да реагира, краката й срещнаха неочаквана съпротива, която така я разтърси, че сигурно щеше да изпита болка, ако тялото й не беше обвързано в ремъците на политехниката. Беше стигнала дъното.

Пред нея, сякаш продължение на приказката, се простираше тайнствена пещера — като тези, които добрите дечица откриват в добрите приказки. Беше дълга и ниска, цялата от камък и мека пръст. От тавана провисваха коренища, сякаш пещерата се намираше под някаква гора, но сред гъсталака блещукаха малки светлинки. Пръстеният под беше покрит с купчинки странни предмети. Някои от тях — пера, лъскави мъниста, полирани камъни — като че ли бяха събрани и изоставени от животни и птички. Други — като една яма, пълна с крайници и глави на кукли — бяха струпани сякаш умишлено и с преднамереността си напомняха студентско произведение на изкуството на тема покварена невинност. Трети бяха съвършено непонятни — еднообразни сфери и кубове и неразгадаеми геометрични фигури, пръснати по земята. Някои като че ли излъчваха собствена бледа светлина.

Уикит се извисяваше пред нея и се усмихваше. Дори и прегърбен, главата му стигаше чак до мъждукащите приказни светлини. Отново вдигна флейтата и засвири, а едновременно с това затанцува някакъв бавен танц. Имаше нещо несъвместимо в този човек, нещо чудновато, което Рени не можеше да определи. Ако беше кукла, то наистина беше оригинално творение.

Уикит спря и прибра флейтата в джоба си.

— Бавите се! — долови насмешка в плътния му глас тя. — Хайде, приятелят ви очаква!

Разпери ръка в комично-официален поклон и отстъпи. Зад него, в далечния край на дългата пещера, скрит от погледа й до този миг, зърна лагерен огън, заобиколен от няколко сенки. Рени отново се сети, че трябва да действа предпазливо, и тръгна. Сърцето й ускори пулс.

!Ксабу или някакъв сим, който много приличаше на неговия, седеше сред група много ясно очертани фигури — всички мъже в оръфани одежди като тези на Уикит. С едва загатнатите си черти и зачатъчни телесни подробности бушменът приличаше no-скоро на човече курабийка.

Пак приказки. Рени започваше леко да се изнервя.

— Добре ли си? — попита тя по личния канал. — !Ксабу! Ти ли си?

Отговор не последва и за момент й мина през ума, че са я изиграли. После симът се обърна към нея и глас, който независимо от деформацията несъмнено принадлежеше на бушмена, изрече:

— Много се радвам, че новите ми приятели те намериха. Тук съм вече от много време. Тъкмо бях започнал да мисля, че си ме изоставила.

— Говори ми! Ако ме чуваш, просто вдигни ръка.

Симът не се помръдна — седеше и я гледаше с безизразни очи.

— Никога не бих те изоставила — каза след малко тя.

— Как се озова тук?

— Намерихме го да се лута наоколо изгубен и объркан. — Уикит седна край огъня и придърпа дългите си крака. — Моите приятели и аз — посочи той останалите в кръга.

— Това са Браунбред, Уислър и Кордърой. Първият беше пълен, вторият — слаб, а третият — кльощав. Никой не беше висок колкото Уикит, но си приличаха по пъргавостта и енергичността.

— Благодаря ви.

Рени отново насочи вниманието си към !Ксабу.

— Трябва да тръгваме. Много закъсняхме.

— Сигурна ли сте, че не искате да поостанете малко с нас? — простря длани към пламъците Уикит. — Рядко ни посещават гости.

— Бих искала. Много съм ви благодарна за помощта. Но натрупахме твърде много време в мрежата.

Уикит повдигна вежда, сякаш беше казала нещо банално, но си замълча. Рени се наведе и докосна рамото на !Ксабу — съзнавайки, че там, в политехниката, сигурно докосва реалното му тяло. Въпреки ниското качество на силовото обратно захранване беше сигурна, че усеща крехкото, пилешко рамо на приятеля си.

— Хайде. Да се връщаме.

— Не знам как. — Тя усети едва доловимо униние в гласа му, придружено със страхотна отпадналост, сякаш говореше в просъница. — Забравил съм.

Рени изруга наум и набра изходната серия и за двамата, но щом пещерата около тях започна да губи очертания и да избледнява, забеляза, че !Ксабу не се включва заедно с нея. И прекъсна изключването.

— Нещо не е наред — каза тя. — Нещо го задържа тук.

— Може би ще се наложи да поостанете — усмихна се Уикит. — Би било чудесно.

— Господин Уонде може да ни разкаже още някоя история — обади се Браунбред и върху закръгленото му лице се изписа очевидно задоволство. — Нямам нищо против да чуя пак онази за риса и утринната звезда.

— Господин Уонде не може да ви разказва повече истории! — отвърна рязко Рени. Тези хора малоумни ли бяха? Или бяха просто кукли, разиграващи някаква заплетена ситуация, в която искаха да въвлекат нея и !Ксабу? — Господин Уонде трябва да тръгва. Времето ни изтече. Не можем да останем повече.

Мършавият като хрътка Кордърой кимна сериозно.

— Значи трябва да извикате господарите. Господарите се грижат за всички пристигания и заминавания. Те ще ви оправят.

Рени знаеше кои са господарите и нямаше никакво желание да обяснява проблемите си на управата на клуба.

— Не можем. Имаме… имаме си причини.

Мъжете около огъня се намръщиха. Ако бяха кукли, всеки миг можеха да изпратят някое автоматично съобщение до аварийната служба. Нужно й беше време да разбере защо !Ксабу не може да бъде изтеглен от мрежата.

— Има… има един много лош човек, който се представя за един от господарите. Ако ги извикаме, той ще ни открие. Не можем да ги извикаме.

Всички закимаха като суеверни туземци от някое долнопробно филмче по мрежата.

— Тогава ще ви помогнем! — възкликна въодушевено Уикит. — Ще ви помогнем срещу лошия! — И той се обърна към другарите си: — Девицата. Девицата знае какво да направи за тези приятели.

— Точно така — сви устни Уислър, което подсказа произхода на името му. — Тя ще помогне. Но ще поиска нещо.

Изрече го бавно и се усмихна накриво.

— Коя е Девицата?

Изпитваше страх и нетърпение. С приятеля й се беше случило нещо много неприятно, управата на клуба я търсеше, Стримбело й беше казал, че знае коя е, но вместо да хване !Ксабу и двамата да се изметат оттук, беше принудена да участва в някакъв приказен сценарий. Погледна към бушмена. Симът му не помръдваше до огъня, вцепенен като какавида.

— Тя знае разни неща — рече Браунбред. — И понякога казва по нещо.

— Тя е магьосница! — размаха дългите си ръце Уикит, сякаш за да покаже уменията й. — Прави услуги. Срещу определена цена.

— Кои сте вие? — не можа да се сдържи Рени. — Какво правите тук? Как се озовахте тук?

— Това са много-много правилни въпроси — отговори бавно Кордърой. Той май беше най-умният. — Ще трябва да поднесем много дарове на Девицата, за да получим отговор на всеки от тях.

— Искате да кажете, че не знаете кои сте и как сте се озовали тук?

— Имаме някои… идеи — изрече Кордърой многозначително. — Но не сме много сигурни. Понякога спорим по цели нощи.

— Кордърой много го бива в споровете — обясни Уикит. — Най-вече защото на другите им писва и се отказват.

Тези мъже сигурно бяха кукли, захвърлени далеч от блясъка и притворното ласкателство на клуба. Изтръпна при мисълта, че са конструкти, закодирани механизми, насядали около виртуален огън, които спорят на отвлечени теми. Изглеждаше толкова… самотно. Вдигна поглед към блещукащите между коренищата светлинки. Приличаха на звезди. Малки пламъчета, поставени да разсейват надвисналия мрак така, както огънят бди срещу мрака на земята.

— Добре — каза тя най-сетне. — Водете ни при тази Девица.

Уикит се наведе и измъкна една пламтяща главня от огъня. Тримата му приятели направиха същото и лицата им изведнъж придобиха тържествен израз. Рени не можеше да се отърве от чувството, че всичко това е за тях някаква странна игра. Протегна ръка към последната главня, но Кордърой размаха ръка.

— Не! — рече той. — Огънят винаги трябва да гори. За да можем да се върнем обратно.

Рени помогна на !Ксабу да стане. Той се олюля, сякаш за малко да припадне от изтощение, но успя да се задържи на краката си, когато го пусна и се обърна към тримата.

— Казахте, че трябва да й поднесем дар. Аз нямам нищо…

— Тогава ще й разкажете някоя приказка. Вашият приятел, господин Уонде, знае много — вече ни разказа няколко — усмихна се при спомена Браунбред. — Хубави приказки.

Уикит ги поведе, превил врат под надвисналите корени. Уислър се движеше последен, вдигнал факлата високо, така че Рени и !Ксабу бяха обкръжени от светлина. Докато вървяха, Рени усети леко размазване в периферията на полезрението си. Не го забелязваше направо, но всичко около тях се променяше. Рехавите корени над тях се сгъстиха, а светлинките избледняха. Меката глинеста почва под краката им стана по-твърда. Не след дълго Рени осъзна, че прекосяват верига от свързани пещери, осветени единствено от факлите. Стените бяха изпъстрени със странни фигури — вероятно рисунки с въглен и кръв, примитивни изображения на животни и хора.

Като че ли слизаха. Протегна ръка към !Ксабу, за да се увери, че е до нея. Започваше да изпитва усещането, че е част от това място, също като Уикит и другите. В кой ли сектор на клуба се намираха? Какво ли беше предназначението му?

— !Ксабу, чуваш ли ме? — Той продължаваше да не отговаря на личния канал. — Как си? Добре ли си?

Отговорът му дойде след много време.

— Аз… много трудно те чувам. Има и други присъствия — много близко.

— Какво искаш да кажеш с „други присъствия“?

— Трудно ми е да обясня — измънка отпуснато той. — Мисля, че хората от ранната раса са наблизо. Или може би гладният — дето изгорял в огъня.

— Какво означава това? — дръпна го за рамото тя, като се опитваше да го отърси от странния му унес, но той само залитна и едва не се спъна. — Какво ти е?

!Ксабу не отговори. За първи път, откакто го откри, Рени наистина се уплаши.

Уикит беше спрял пред огромен естествен свод, обкръжен от кордон грубо изрисувани очи — тъмни петна върху осветения от факлите камък.

— Трябва да влезем тихо! — прошепна Уикит и вдигна дългия си пръст към устните си. — Девицата мрази патърдията.

И ги поведе под свода.

Пещерата не беше толкова мрачна, колкото коридорът отвън. В дъното й през една пукнатина в пода пламтеше алено сияние и оцветяваше издигащата се пара. Едва различима зад червената мъгла се мержелееше някаква фигура, седнала на висок каменен трон, неподвижна като статуя.

Фигурата не помръдна, но един глас изпълни пещерата — кънтящият тътен напомняше по-скоро църковен орган, отколкото човешка реч.

— Елате насам.

Рени трепна, но Уикит я хвана за ръката и я поведе към пукнатината. Другите помогнаха на !Ксабу да пристъпи по неравния под. „Това е… как се казваше… Делфийският оракул — помисли си Рени. — Някой е изучавал гръцката митология!“

Фигурата на каменния трон се изправи и мантията й се разпростря като прилепови криле. През грубата й дреха и скриващата я пара не се виждаше много ясно, но, изглежда, имаше доста ръце.

— За какво сте дошли? — прокънтя гласът от всички посоки едновременно.

Рени трябваше да признае, че внушението беше доста зловещо. Въпросът беше дали цялата тази шарада наистина щеше да помогне.

— Искат да си тръгнат — обади се Уикит. — Но не могат.

Последва дълго мълчание.

— Вие четиримата си вървете. Сега имам работа само с тях.

Рени се обърна, за да поблагодари на Уикит и на приятелите му, но те вече тичаха към изхода на пещерата и се бутаха в бързината един-друг като банда хлапета, току-що запалили фитила на фишек. Изведнъж разбра какво я беше озадачило, когато видя за първи път Уикит, а после и другарите му. Те се движеха и разговаряха като деца, не като възрастни.

— А какво ми предлагате в замяна на моята помощ? — попита Девицата.

Рени се обърна. !Ксабу се беше строполил на земята пред цепнатината. Тя изправи рамене и се опита да отговори възможно най-спокойно:

— Казаха ни, че можем да ти разкажем някоя история.

Девицата се наведе напред. Лицето й беше покрито с воал и не се виждаше, но формите под одеждите й — със или без допълнителни ръце — бяха определено женствени. За миг светлината проблесна върху колието й — едри бели мъниста просветнаха на тъмния фон на гърдите й.

— Не някаква история. А вашата история. Кажете ми кои сте и ще ви освободя.

Думите накараха Рени да замълчи за миг.

— Ние просто искаме да си тръгнем, а нещо ни пречи. Аз съм Уелингтън Бабуту от Кампала, Уганда.

— Лъжеш! — Думата прокънтя като трясък на тежка метална врата. — Кажи ми истината! — Девицата беше вдигнала свитите си в юмруци ръце. Осем на брой. — Не трябва да ме лъжеш! Знам кой си. Знам точно кой си.

Рени отстъпи и се препъна, връхлетяна от внезапна паника. Стримбело беше казал същото — всичко това да не беше някаква негова игричка? Опита се да направи още една крачка, но не успя, нито пък можеше да извърне очи от пукнатината. Внезапно светлината блесна ослепително — червеното сияние и очертаният от него тъмен силует на Девицата останаха почти единственото, което виждаше.

— Никъде няма да отидеш, преди да ми кажеш истинското си име! — Всяка дума като че ли притежаваше осезаема тежест и се стоварваше отгоре й като ударите на чук. — Вашето място не е тук. Знаеш, че сте хванати. За теб ще е по-добре, ако не се съпротивляваш.

Мощният глас и непрестанните змиеподобни движения на ръцете й, очертани на фона на сиянието, упражняваха властно въздействие. Рени усети почти непреодолим порив да капитулира, да избълва цялата история за това, как беше успяла да ги заблуди. Защо да не им каже коя е? Те бяха престъпниците, а не тя. Те бяха причинили зло на брат й и Бог знае на колко още деца като него. Защо трябва да го пази в тайна? Защо да не го изкрещи?

Пещерата около нея се изкоруби. Аленото сияние сякаш пламтеше на дъното на дълбока яма.

„Не! Това е някаква хипноза, с която се опитват да ме пречупят! Трябва да устоя. Да устоя! Заради Стивън. Заради !Ксабу.“

— Кажи ми! — заповяда Девицата.

Симът й все така не можеше нито да отстъпи, нито да извърне поглед. Змиеподобните ръце се движеха все по-бързо и по-бързо и превръщаха сиянието от пукнатината в пулсации от мрак и светлина.

„Трябва да затворя очи!“

Дори това не можа. Опита се да не мисли за фигурата пред себе си и за повелителния й глас. Как успяваха да й попречат дори да затвори очи? Нали беше само симулация? Не можеха да й въздействат физически, следователно сигурно беше някаква свръхинтензивна хипноза. Но какво означаваше всичко това? Защо „Девица“? Дева? Девственица като Делфийския оракул? Защо трябваше да стигат чак дотам само за да сплашват нарушителите? Така се плашат деца…

Осем ръце. Гердан от черепи. Рени беше израснала в Дърбан — град с огромно индуско население — и можеше да се досети какво представя това нещо пред нея. Но за хората от други места и особено за децата името на оракула може би не означаваше нищо. Уикит и приятелите му вероятно никога не бяха чували за индуистката богиня на смъртта Кали и затова си бяха измислили собствена версия.

Уикит, Кордърой — те не бяха възрастни, осъзна изведнъж тя, а деца или кукли деца. Затова й се бяха сторили толкова странни. Значи в това ужасяващо място използваха деца, за да подмамват други деца.

„Вероятно това чудовище мисли, че и аз съм дете! Както и Стримбело!“

Бяха надушили фалшивата й самоличност, но бяха сметнали, че е дете, промъкнало се в клуба под маската на възрастен. Но ако това беше вярно, Уикит и приятелчетата му й бяха показали тъкмо онова, което беше осакатило Стивън и Бог знае колко още други.

!Ксабу стоеше все така на колене с безпомощно втренчен поглед. И него го бяха хванали — може би още преди да го намери — и сега беше стигнал там, където бе стигнал и Стивън. Не можеше да излезе.

Но Рени можеше — или поне преди няколко минути можеше.

За момент престана да се съпротивлява на невидимите окови. Усетил, че я е омаломощил, тъмният силует на Кали се разтегна и надвисна над нея така, че изпълни цялото й зрително поле. Покритото с воал лице се олюля напред, а наметалото й се изду около него като качулка на кобра.

Светлините блеснаха. Върху Рени безразборно се заизливаха предупреждения, заповеди, заплахи — с такава сила, че слушалките й сякаш се разтресоха.

— Изход.

Не последва нищо. Нейният сим не помръдна, богомолец по принуда, застинал против волята си в краката на Кали. Беше необяснимо — бе произнесла паролата, а и системата й беше настроена на словесни команди. Нямаше причини да не изпълни нареждането й.

Втренчи се във вихрушката от червени проблясъци, и направи опит да се съсредоточи въпреки умопомрачителния и непрестанен шум, а в същия момент да потисне паниката и да помисли. Всяка подадена команда би трябвало да включи системата й там, в политехниката… освен, ако тези хора не можеха да заглушат гласа й по същия начин, както бяха парализирали сима й. Но ако това беше по силите им, защо трябваше да я водят точно тук, когато Стримбело би могъл да я обездвижи още в жълтата стая? Защо разиграваха толкова сложна игра? Сигурно им беше нужно тя да е тук — изолирана, изложена на този порой от светлини и звуци. Сигурно беше хипноза, някакъв метод, използващ свръхскоростни пулсации и специфични звуци, които въздействаха направо върху нервната система и блокираха връзката между висшата нервна дейност и физическите й реакции.

Това би могло да означава, че не е казала нищо, а само си го е помислила.

— Изход! — изкрещя тя.

Пак нищо. Беше й трудно да се съсредоточи, да почувства истинското си тяло под ослепителната, неритмична пулсираща светлина и болезненото жужене на милиони оси в ушите й. Усещаше как нападателят й разтрошава черупката на нейната съсредоточеност, която единствено я крепеше да не политне в нищото. Нямаше да издържи дълго. „Ключът на мъртвеца.“ Думите изпърполиха — късчета спомени, понесени от вихъра. Всяко система има „ключ на мъртвеца“. Нещо, което да те спаси, ако изпаднеш в сериозно затруднение — ако получиш удар или нещо такова. В политехниката сигурно има такъв.

Шумът беше кански, направо влудяващ. Мислите й се мятаха като риби, изскочили от аквариум.

„Пулсът ли? Дали ключът не е скачен към ЕКГ монитора в контактната зала?“

Трябваше да приеме, че е така — това беше единственият й шанс. Трябваше да опита да ускори пулса си над позволената безопасна граница.

Рени се остави на страха, който се опитваше да я обсеби. Не беше трудно — дори догадката й да беше вярна, шансът този план да успее беше нищожен. По-вероятно беше да се провали и да се плъзне по дългия тунел към черния мрак, както Стивън преди това — мрак, неразличим от смъртта.

Не усещаше физическото си тяло, което без съмнение висеше безпомощно до !Ксабу в контактната зала. Беше останала само очи и уши, докарана до ръба на лудостта от виещия светлинен ураган, в който Кали се бе превърнала.

Неудържимо и безизходно, отчаянието я прониза като ужасяваща и безмълвна екзекуция на електрическия стол. Но това не беше достатъчно — трябваше още.

Помисли за сърцето си и си го представи как тупти. После остави страхът да оцвети образа и си го представи как блъска все по-бързо и по-бързо, опитвайки се да се справи с опасност, която еволюцията никога не би изпречила на пътя му.

„Безнадеждно е — помисли си тя и си представи как сърцето й замира вцепенено и отново ускорява ритъм. — Ще умра тук или ще полудея невъзвратимо.“

Тъмният мускул — плашлив и самотен като стрида, изтръгната от черупката си — отчаяно се мъчеше да оцелее. Помпаше, напъваше се, спря за миг, сякаш ритмите му се сблъскаха един в друг. Заливаха я ту горещи, ту студени вълни, страхът я задушаваше, разтърсваха я спазми на животински ужас.

Препускаше, воюваше, пропадаше.

„Свършено е с мене — също като Стивън, също като !Ксабу. Скоро ще ме откарат в болницата и ще дръпнат ципа на кислородната палатка — парче мъртво месо.“

Пред очите й се мернаха образи, подскачаха и се въртяха като в калейдоскоп — Стивън със сивкаво лице, в безсъзнание, загубен безвъзвратно, скитащ се в някакво пусто, самотно пространство.

„Умирам…“

Майка й в капана на пожара на горния етаж на универсалния магазин, докато гадните пламъци пълзят все по-нагоре, а тя не знае, че никога вече няма да види децата си.

„Умирам, умирам…“

Унищожителката Смърт, великото Нищо, смразяващият юмрук, който те сграбчва и те смачква, стрива те на прах и накрая те пръсва сред черната пустош между звездите.

Сърцето й блокира, напънало се да експлодира като прегрял двигател.

„Умирам умирам умирам уми…“

Светът трепна и посивя. Светлина и мрак се сляха в бледа мъгла. Рени усети остра болка да се втурва по ръката й като огнена струя. Намираше се на някакво междинно място, беше жива, не, умираше, тя…

„Излязох — помисли си тя и тази мисъл изтрополи в неочаквано опустелия й, ехтящ череп. Пронизителният тътен беше заглъхнал. Мислите й бяха нейните собствени мисли, но дори през болката я притискаше огромна, лепкава умора. — Това сигурно е инфаркт.“

Но тя беше определила посоката още в самото начало. Не можеше да си позволи да мисли какво ще прави сега, не можеше да обръща внимание на болката — все още не.

— Обратно… последното място. — Макар и гръмовен сред възцарилия се в главата й покой, гласът й беше само сух шепот.

Още преди окончателно да се установи, сивотата се разсея. Отново я обсади пещерата с ослепителното си червено сияние. Беше променила местоположението си — сега се намираше встрани от Кали, която се бе надвесила над прегърбената фигура на !Ксабу като лешояд над жертвата си. Ръцете на богинята на смъртта не помръдваха, подлудяващият глас беше замлъкнал. Покритото й с воал лице се извърна към мястото, където се беше появила Рени.

Рени скочи и сграбчи сима на бушмена. Нова пронизваща болка скова ръката й. Стисна зъби, за да преодолее напъна на гадене.

— Изход! — изкрещя тя, и задейства бягството и на двамата, но веднага подаде отказ, тъй като програмата на !Ксабу изобщо не включи. Стомахът й отново се сви. Малкият мъж беше все още в капана — приклещен кой знае как. Трябваше да намери друг начин да го измъкне.

Сянка прекоси пространството над нея като прожектор. Рени вдигна поглед и видя озарената в червено надвесена фигура на Кали с разперени във всички посоки ръце.

— Ох, по дяволите!

Вкопчи се по-силно в !Ксабу, като се питаше каква ли степен на реалистичност притежава симулацията. Стегна се максимално, за да изтърпи неизбежната болка, изправи се внезапно и заби рамо в корема на богинята. Не изпита усещане за допир, но съществото се плъзна метър — два назад към центъра на димящата яма. Чудовището увисна във въздуха, окъпано в червен блясък, с прострени над нищото нозе.

Една от ръцете на Кали се стрелна към собственото й лице и разкъса воала, зад който се показа синя кожа, разкъсана дупка вместо уста с провиснал червен език… и никакви очи.

Целта беше да задържи Рени до възобновяването на зрителните номера. Преди малко може би щеше да се впечатли, но вече не й бяха останали сили дори да се уплаши.

— Писна ми проклетата ви игра! — измърмори Рени. Пред очите й заплуваха черни петна, но те едва ли имаха нещо общо с увеселителната програма на адската дупка „При господин Дж.“. Зави й се свят, извърна очи от безокото нещо и чу, че воят започва отново. Рени едва дишаше — гласът й беше съвсем слаб.

— Да пукнеш дано, кучко. Напосоки.

Преходът беше изненадващо бърз. Пещерата се стопи и след миг пред очите й започна да се оформя дълъг черен коридор. Стори й се, че вижда безкрайна редица от канделабри покрай стените, придържани от отсечени ръце, след което отново се премести — този път без своя команда и против волята си.

Този преход не беше така гладък като предишните. В продължение на няколко протяжни мига новото местоположение сякаш не попадаше във фокус, което й причини гадене. Изтърколи се и усети мека земя под изтръпналото си от болка тяло. Не отвори очи, а само протегна ръка, докато пръстите й напипаха стихналата, неподвижна фигура на !Ксабу. Нямаше сили дори да се помръдне, но съзнаваше, че трябва да се надигне и да потърси начин да се измъкнат.

— Имаме само няколко секунди — каза някой. Макар и настоятелен, гласът вдъхваше спокойствие и тембърът му беше в средните тоналности между мъжкия и женския регистър. — Този път ще те открият много по-лесно.

Рени се сепна и отвори очи. Беше заобиколена от тълпа, сякаш току-що бе претърпяла катастрофа насред оживена улица. След миг осъзна, че силуетите около нея са сиви и неподвижни. С изключение на един.

Непознатият беше бял. Не така бял, както тя беше черна, не от бялата раса, а съвършено бял, с непокътнатата чистота на недокоснат лист хартия. Симът на непознатия — защото тя явно се намираше все още вътре в системата — представляваше чиста, безцветна празнота, все едно набързо изрязан с ножица човешки контур в тъканта на ВР, който трептеше и вибрираше по периферията си.

— Оставете ни на мира — едва промълви тя: не й достигаше въздух, сякаш някой я бе фраснал с все сила в гърдите.

— Не мога, макар да съм глупак, че поемам този риск. Изправи се и ми помогни да вдигнем приятеля ти.

— Не го докосвайте!

— Не се дръж като глупачка. Преследвачите ви ще ви открият всеки миг.

Рени се надигна с усилия на колене и залитна, поемайки си дъх.

— Кой… кой сте вие? Къде сме?

Празнотата се сви зад неподвижната фигура на !Ксабу. Непознатият нямаше нито лице, нито отчетлива форма и Рени не можеше да прецени какво точно вижда.

— Вече поех достатъчно рискове. Нищо не мога да ти кажа — все още могат да ви хванат, което ще причини смъртта на други. Хайде, помогни ми да го вдигна! Не притежавам достатъчно сила и не смея да се претоварвам.

Рени пропълзя към безформената двойка и за първи път огледа обстановката. Намираха се в нещо като затревен парк, притиснат от тъмносиви небеса и ограден от високи дървета и обрасли с бръшлян каменни стени. Мълчаливите фигури, които ги заобикаляха, бяха подредени в проснати във всички посоки безкрайни редици — мястото напомняше странна кръстоска между гробище и градина със скулптури. Всички фигури бяха човешки: някои силно индивидуализирани, други — безлични като симовете, които използваха тя и !Ксабу. Всяка беше застинала в някакъв миг на ужас или изненада. Някои явно стояха тук от дълго време и също като изоставените конструкции в Тойтаун имаха повехнали цветове и текстура, но повечето приличаха на изваяни наскоро.

Непознатият вдигна глава, щом тя приближи.

— Когато с някой гост се случи нещо, докато е включен, симът му остава. На собствениците им харесва… да запазват трофеите си по този начин.

Рени подложи ръце под !Ксабу и го надигна в седнало положение. От усилието периферията на зрителното й поле за миг почерня. Залитна и се стегна, за да не загуби съзнание.

— Аз… май получих инфаркт — прошепна тя.

— Още една причина да побързаме! — отбеляза празното пространство. — Задръж го така. Той е много надалеч и ако не се върне, няма да можеш да го изключиш. Трябва да изпратя да го доведат.

— Да изпратите…? — едва успя да произнесе Рени. Усети, че й се доспива, и това малко я уплаши, но страхът беше слаб и постепенно изчезваше. Този празен човешки контур и странната градина бяха само допълнителни усложнения в една и без това сложна ситуация. Беше й трудно да реши как… по-добре просто да се търкулне в съня…

— Медения водач ще го доведе.

Непознатият вдигна неотчетливите белезникави израстъци на ръцете си като за молитва, но не ги събра. Не се случи нищо и Рени започна да събира енергия за нов въпрос, но безплътният силует се вцепени като останалите обитатели на градината с трофеите. Обля я студена вълна на самотност. Не беше останала никаква надежда. Всички си бяха отишли. Защо да продължава битката, вместо да се отпусне и да заспи?…

Между ръцете на непознатия нещо се размърда, после се появи нещо като отвор — още по-безплътен, като сянка върху празния въздух. Петното трепна веднъж, след това втори път и от него изпърха друг бял силует. Новото петънце с очертания на птица кацна на рамото на сима на !Ксабу, трепкайки леко като новородена пеперуда, която суши крилцата си. Рени наблюдаваше с лениво възхищение как миниатюрният бял силует се плъзна към ухото на !Ксабу — по-скоро към недоразвитата гънка на сима му, която го маркираше, — сякаш, за да сподели някаква тайна. Чу пронизителни трели, след което „птицата“ подскочи във въздуха и изчезна.

Празният силует трепна рязко и оживя. Скочи и плесна със закърнелите си ръце.

— Тръгвайте. Бързо.

— Но… — погледна надолу Рени.

!Ксабу помръдна. Едната ръка на сима му се засвива на пресекулки, сякаш се опитваше да хване нещо, което беше отлетяло.

— Сега можеш да го отведеш обратно. Трябва да вземеш и това.

Непознатият бръкна с една ръка в себе си и измъкна нещо, което блещукаше с мека кехлибарена светлина. Рени се ококори. Непознатият протегна ръка, за да хване нейната, разтвори свития й юмрук и пусна предмета в дланта й. Тя за миг се изненада от материалността на лекото му докосване и след това погледна онова, което й беше дал. Жълт овален скъпоценен камък с повърхност, шлифована в стотици фасети.

— Какво… какво е това?

Все по-трудно й беше да си спомни каквото и да било. Какъв беше този блещукащ бял силует? Какво трябва да направи сега?

— Стига въпроси — рязко каза той. — Тръгвай!

Рени се втренчи за миг в кухината, където би трябвало да бъде лицето му. Нещо шавна в съзнанието й, дълбоко-дълбоко, и тя се напрегна да го проумее.

— Тръгвай веднага!

Сграбчи !Ксабу по-силно. Беше крехък като дете.

— Да. Ясно. Изход.

Градината се пукна като сапунен мехур.

Всичко тънеше в мрак. За миг Рени си помисли, че са заседнали при прехода, но се сети за шлема. Вдигна ръка и се задъха от болка, но успя да отметне забралото.

Гледката около нея се проясни едва-едва; пред очите й се стелеше същата сивота, но сега прозираха и някакви тъмни ивици. Досети се, че това са ремъците в контактната зала. Висеше на мястото си и леко се поклащаше. Извърна се. !Ксабу висеше до нея, но истинският !Ксабу в истинското си тяло. Докато го гледаше, той потръпна конвулсивно, вдигна глава и размърда очи, за да фокусира погледа си.

— !Ксабу — глухо прозвуча гласът й.

Все още беше със слушалките, но не можеше да събере сили да вдигне отново ръка. Трябваше да му каже нещо важно. Рени се вторачи в него, опитвайки се да си спомни, но главата й все повече натежаваше. Точно преди да се откаже, се сети.

— Извикай линейка — прошепна тя и се разсмя на нелепата ситуация. — Май умирам.

ТРЕТА ГЛАВАВ СВЕТА НА ОГЛЕДАЛОТО

Пол пристъпи напред и излезе. Златната светлина помръкна и той отново се озова сред пустошта.

Мъглата се разпростираше във всички посоки все така плътна и пуста, но нямаше нищо друго. Нямаше ги нито Финч, нито Мълет, което беше голямо облекчение, но Пол се надяваше да намери нещо повече от другата страна на сияйната порта. Не беше съвсем сигурен какво точно означава „у дома“, но подсъзнателно се бе надявал да се намери тъкмо там.

Свлече се на колене, после се наведе и накрая се просна по очи върху коравата еднообразна земя. Мъглите се кълбяха покрай него. Затвори изтощен очи — без надежди, без идеи — и се предаде за малко на мрака.

Следващото, което долови, беше тих шепот — сякаш шумолене на тънка хартия, — изникнал от тишината. Топъл бриз погали косата му. Пол отвори очи и се надигна изумен. Около него се беше появила гора.

Дълго време се наслаждаваше на гледката, без да помръдне. Толкова отдавна не беше виждал нищо друго освен изровени кални полета, че пейзажът на непрекършени дървета с гъсто преплетени клони и листа по тях утоли духа му, както глътка вода — ожаднелия. Какво от това, че повечето листа бяха жълти или кафяви и много от тях вече бяха окапали по земята и килимът от шума стигаше чак до глезените му? Самото възвръщане на цвета беше безценен дар.

Изправи се. Усети изтръпналите си крака като захвърлени от някого ненужни вещи, които му се налагаше да използва по принуда. Пое дълбоко въздух и вдъхна мириса на влажна земя, на съхнеща трева и едва доловимия дъх на дим. Ароматите на оживелия свят го замаяха и усети глад. Запита се откога ли не беше ял. Тлъсто говеждо и бисквити му бяха познати думи, но какво ли означаваха? Във всеки случай нещо отдавнашно и твърде далечно.

Въздухът беше топъл, но в себе си той усети лек хлад.

Къде беше досега? Спомняше си някакво мрачно, ужасяващо място, но му се изплъзваше какво беше правил там и как се бе измъкнал.

Отсъствието на спомени никак не го притесни. Слънчевите лъчи се процеждаха през листата и хвърляха отблясъци, които плуваха от полъха на вятъра наоколо му като златни рибки. Откъдето и да идваше, това място беше живо, въздухът беше прозрачен и чист, земята бе застлана с килим от сухи листа и дори — той вдигна глава — някъде далече чуруликаше птиче. Щом не можеше да си спомни кога беше ял за последен път, това беше още една причина да потърси нещо за ядене. Да се поразмърда.

Погледна надолу. Беше обут в груби кожени обувки, които му се сториха познати и по мярка, но нищо друго и облеклото му не беше съвсем както трябва. Носеше дебели вълнени чорапи, панталони, дълги малко под коляното, както и дебела риза и жилетка — също вълнени. На пипане платът беше необичайно груб.

Гората се простираше във всички посоки и не се виждаше нито път, нито дори пътечка. Опита се да си спомни накъде бе вървял, преди да спре тук, но и този спомен се бе изпарил като тягостната мъгла, която единствено съществуваше със сигурност, преди да се появи гората. Изправен пред свободен избор, той погледна сенките и обърна гръб на слънцето. Така поне щеше да вижда ясно пътя.

Дълго чуваше накъсаната птича песен, докато най-накрая видя и самия певец. Беше се навел, за да откачи чорапа си от един къпинов храст, когато точно пред него нещо проблесна през сноп светлина — зелена светкавица, едновременно по-плътна и по-ярка от мъха, покриващ дървесните стволове и камъните. Изправи се да го види, но то беше изчезнало сред сенките на дърветата; остана само тихото чуруликане — сякаш отглас от ехото му.

Измъкна се непохватно от къпинака и забърза натам, където беше изчезнало птичето. Тъй като нямаше никакви пътеки, реши, че ще е по-добре да тръгне след нещо красиво, отколкото да се лута без посока и цел. Беше бродил из необятната гора часове наред, без да забележи каквато и да е промяна.

Птицата нито веднъж не се приближи достатъчно, за да я види съвсем ясно, но и не изчезваше от погледа му. Прехвърчаше от дърво на дърво на десетина крачки от него. Когато кацаше да си почине на някой облян в слънце клон, той зърваше как яркозелените й пера греят с ослепителен блясък, сякаш излъчваха някаква вътрешна светлина. Виждаше и други багри — мътнопурпурно като свечерено небе и някакъв по-тъмен оттенък на качулката. Чуруликането й му се струваше не съвсем обикновено, макар да не си спомняше никаква друга птича песен за сравнение. Всъщност почти нищо не си спомняше за каквито и да е птици, но знаеше, че това е птица, че песента й го успокоява и примамва, и това му стигаше.

Следобедът преваляше и слънцето се търкулна през пролуките на върхарите към невидимия хоризонт. Така се бе улисал в преследването на зелената птица, че отдавна бе престанал да се тревожи откъде грее то. Едва когато започна да се смрачава, той си даде сметка, че се е загубил насред девствена гора, над която се спускаше нощта.

Спря и птицата кацна на една клонка на не повече от три крачки разстояние. Вирна глава — качулката й наистина имаше тъмна окраска — и изви мелодични трели, зад чиято жизнерадост той долови някакъв неясен въпрос, който неочаквано му навя печал за изгубената памет, за безцелното бродене, за самотата му. Накрая птицата разпери опашка, при което се показаха тъмнопурпурните пера отдолу, изпърха и се стрелна в прощална спирала, за да се стопи в дрезгавината. Последните й печално-очарователни трели се спуснаха над него и заглъхнаха.

Той седна върху един дънер и опря глава на ръцете си, налегнат от някаква непонятна мъка. Все още седеше така, когато един глас го накара да подскочи:

— Хайде стига! Това са хубави, здрави дъбове, а не плачещи върби!

Непознатият беше облечен не по-различно от него — в груби зелено-кафяви дрехи, но около едната му ръка беше вързана широка бяла лента — като превръзка или знак. Очите му имаха странен, котешки кафявожълтеникав оттенък. В едната си ръка държеше лък, в другата — кожен мях, а над рамото му стърчеше колчан със стрели.

Тъй като новодошлият не се държеше враждебно, той реши, че може да го попита кой е. Въпросът разсмя непознатия.

— Тук не се задават такива въпроси. Ами ти кой си, щом си толкова умен?

Отвори уста, но не можа да си спомни.

— Ами…, ами не знам…

— Разбира се, че не знаеш. Тук е така. Преследвах една… не съм съвсем сигурен, но май беше сърна. И няма да си спомня как се казвам, докато не си тръгна от тук. Шантава гора. — Той му подаде меха. — Жаден ли си?

Течността беше кисела, но освежителна. Когато върна меха на непознатия, се почувства по-добре. Разговорът го смущаваше, но поне приказваше с някого.

— Накъде си тръгнал? Знаеш ли изобщо? Аз се изгубих.

— Нищо чудно. Мене, ако питаш накъде съм тръгнал — иска ми се да изляза от гората. Не е хубаво да замръкнеш тук. Май си спомням едно местенце в края на гората, до което си струва да се добере човек. Може би тъкмо това ти трябва — кимна непознатият. — Тръгвай с мен. Може пък и да ти свърша работа.

Пол скочи, уплашен, че ако се забави, онзи може да се откаже от поканата си. Непознатият вече се провираше през гъсталак от млади дръвчета, опасали като жив плет останките на един рухнал техен по-стар роднина.

Известно време вървяха, без да разговарят, докато привечерният сумрак постепенно се сгъстяваше в плътен мрак. Добре че непознатият забави крачка — явно можеше да върви много по-бързо — и дори в здрачевината Пол виждаше тъмния му силует на три — четири крачки пред себе си.

Отначало помисли, че спусналият се нощен хлад е причина за по-различните звуци и миризми. После осъзна, че в главата му се бяха разшавали по-различни мисли.

— Бях… на някакво друго място. — Гласът му прозвуча странно след дългото мълчание. — Май беше някаква война. Избягах.

— Война, казваш — измърмори спътникът му.

— Да. Започвам да си спомням… поне отчасти.

— Приближаваме края на гората, затова. Значи избяга, а?

— Но не… не поради обичайните причини. Поне така ми се струва.

Замълча. Нещо много важно се опитваше да изплува от дълбините на съзнанието му и той изведнъж се уплаши, че може да го стресне с припряността си и то отново да потъне в мрака.

— Бях на война и избягах. Минах през… една врата. Или нещо друго. Огледало. Празно място.

— Огледалата са опасно нещо. Непознатият се разбърза.

— И… и… — Той стисна юмруци, сякаш паметта беше мускул, който можеш да стегнеш. — И… се казвам Пол — разсмя се с облекчение. — Пол!

Непознатият го погледна през рамо.

— Ама че смешно име! Какво означава?

— Да означава ли? Ами нищо не означава. Просто така се казвам.

— Значи идваш от някое много смахнато място.

И непознатият млъкна, но продължи с широка крачка и Пол се разбърза, за да не изостане.

— Аз съм Горянина — обади се той най-сетне. — Понякога съм Джак от горите или Джак Горянина. Така ми викат, щото съм изръшкал всичките гори нашир и надлъж — дори тази, макар че не я харесвам много-много. Страшничко е да си загубиш името. Освен ако то нищо не значи.

— Пак си е за страх.

Пол се опита да подреди мислите, които бяха бръмнали в главата му.

— А сега къде съм? Що за място е това?

— Безименната гора, кое друго? Как иначе да се казва?

— И къде се намира? В коя страна?

Джак Горянина се разсмя.

— В царските земи, къде другаде. На стария цар, но се надявам, че имаш достатъчно акъл да не плещиш така пред непознати. Но на Нейно благородие можеш да й кажеш, че съм го изтърсил, ако случайно я срещнеш — проблесна за миг сред сенките усмивката му. — Ама ти май наистина си от много далече, щом си се загрижил за такива даскалски неща, кое как се казвало. — Той спря и протегна ръка. — Ей го там, както се и надявах.

Бяха спрели на едно възвишение над тясна долина.

Дърветата се спускаха по полегатия склон. Пол за първи път видя празно пространство пред себе си. На дъното на долината, сгушена сред хълмовете, блещукаше купчинка светлини.

— Какво е това?

— Хан. Добро местенце — потупа го по рамото Джак Горянина. — Оттук лесно ще се оправиш.

— Ти не отиваш ли там?

— Аз — не, тази вечер — не. Имам си работа, пък и смятам да спя другаде. Но мисля, че ще намериш там, каквото ти трябва.

Пол се вторачи в мъжа, за да види изражението му в нощния мрак. Дали зад думите му не се криеше нещо друго?

— Щом ще се разделяме, искам да ти благодаря. Май ми спаси живота.

Джак Горянина отново се разсмя.

— Не ми стоварвай такова тежко бреме, добри ми господине. Там, закъдето съм тръгнал, трябва да стигна с леко сърце. Хайде, сбогом — обърна се той и се заизкачва по хълма.

След секунди Пол вече не чуваше нищо освен шепота на листата.

На табелата, която вятърът клатушкаше над входната врата, бе изписано „Сънят на царя“. Беше съвсем нескопосана, сякаш набързо я бяха окачили на мястото на друга. Дребната фигурка, изрисувана под името, беше забола брадичка в гърдите си, а короната бе килната над очите й. Пол се спря за миг пред петното светлина, хвърляна от фенера пред вратата — усещаше мощното дихание на мрачната, неизбродна гора, притаена като огромен звяр зад гърба му — и пристъпи в светлината.

В прихлупената стая имаше десетина души. Трима бяха войници, облечени в гарвановочерни туники, също като недогорялата цепеница в огнището. Момченцето, което обръщаше шиша с плешката — така омазано със сажди, че бялото на очите му блесна заплашително, — го погледна крадешком и бързо се извърна с израз, който издаваше облекчение. Войниците също го огледаха и единият се поотмести върху пейката към пиките им, подпрени на варосаната глинена стена. Другите посетители, облечени в груби селски дрехи, го изгледаха, както биха изгледали всеки непознат, без да откъсват очи от него, докато крачеше към тезгяха.

Жената, която го очакваше там, беше стара, а бялата й коса, разрошена от горещината и потта, напомняше руното на овца, изгубена в бурна нощ, но ръцете й изпод запретнатите ръкави изглеждаха силни, а дланите й бяха зачервени, мазолести и енергични. Седеше отпуснато зад тезгяха, но погледът й беше проницателен.

— Нямаме свободни легла — ухили се неестествено тя, което му се стори странно. — Ей онези хубави войничета току-що заеха последните.

Единият от чернодрешковците се оригна. Другарите му се разсмяха.

— Бих искал да хапна и да пийна нещо.

В главата му зашава смътен спомен как ставаха тези неща. Изведнъж се сети, че джобовете му са празни — нямаше нито портфейл, нито пари.

— За съжаление нямам никакви пари. Бих могъл да свърша някоя работа.

Жената се наведе да го огледа.

— Откъде си?

— От много-много далеч. От другата страна на… на Безименната гора.

Тя понечи да го попита още нещо, но един войник изкряска за още бира. Стисна устни от яд и — както му се стори — от още нещо.

— Стой тука — нареди му тя и тръгна да се оправя с войниците.

Пол огледа стаята. Хлапакът до огнището пак го гледаше напрегнато и в очите му се четеше не толкова любопитство, колкото желание да го прецени. Пол обаче беше изморен и гладен, а и не се доверяваше особено на превъзбудените си сетива.

— Я да видим сега каква работа можеш да свършиш — рече жената, щом се върна. — Ела с мен отзад, там не е толкова шумно.

Поведе го по тесни стълби към изба, която явно беше нейната стая. Стените бяха опасани с полици — те, както и всичко останало, бяха отрупани с макари и чилета, буркани, кутии и кошници. Ако не се смяташе малкият сламеник в ъгъла и трикракото столче, стаята приличаше повече на магазин, отколкото на спалня. Стопанката се тръшна на столчето, изтупа грубата си вълнена пола и изу обувките си.

— Капнала съм — изпъшка тя. — Не мога да стоя на краката си. Дано нямаш нищо против да постоиш прав — столчето ми е само едно.

Пол поклати глава. Вниманието му привлече прозорче с дебело стъкло. През кривото стъкло отвън под лунната светлина проблесна плискаща се вода. Ханът очевидно се намираше на брега на някаква река.

— Казвай сега — сепна го резкият глас на старицата — кой те праща! Не си тукашен.

Пол се извърна. Стопанката стискаше шиш за плетене и въпреки че май нямаше намерение да скочи от стола и да го погне, нямаше и кой знае колко дружелюбен вид.

— Горянина му е името. Джак Горянина. Срещнах го в гората.

— Я ми го опиши.

Пол се постара да го опише максимално точно, но нямаше кой знае какво за описване, тъй като се бяха срещнали на смрачаване, а после се беше стъмнило. Чак когато си спомни за бялата превръзка на своя спасител, жената си отдъхна.

— Той е бил, няма кой друг. Каза ли ти да ми предадеш нещо?

Отначало не му хрумна нищо.

— Знаете ли коя ще да е „Нейно благородие“?

Жената се усмихна тъжно.

— Аз съм, че коя друга.

— Каза, че тая гора била на стария цар, но не трябвало да го казвам на никого освен на Нейно благородие.

Тя се изкикоти и метна шиша в един панер, пълен с шишове.

— Това е моят Джак. Моят верен рицар. И защо те е изпратил при мен? Къде е това място, откъдето идваш оттатък Безименната гора?

Пол се вгледа в нея. Чертите й изразяваха не само обикновена умора. Лицето й някога бе имало по-мек израз, но някаква сурова зима го бе сковала в дълбоки бръчки.

— Не знам. Аз… нещо не е наред. Бях на война — само това помня. И избягах.

Тя закима сякаш в такт с някаква стара и позната мелодия.

— Джак го е разбрал. Нищо чудно, че те е харесал — въздъхна тя. — Но вече ти го казах: нямам къде да те сложа. Тия проклети черни косове заеха последните ми легла и на всичко отгоре плащат само по петаче за всичките ми тревоги.

— Как може да постъпват така? — намръщи се Пол.

Тя се засмя унило.

— Могат да правят, каквото си искат. Това вече не е моя земя, а нейна. Дори и тук, в жалката ми бърлога, праща надутите си пуяци да ме унижават. Няма да ми направи нищо — какъв смисъл има да тържествуваш, ако го няма единствения човек, който би могъл да оцени победата ти? Но ще ме унижава по всички възможни начини, на които е способна.

— Коя е тя? Изобщо не разбирам за какво говорите. Старицата стана с пъшкане.

— По-добре, че не знаеш. И по-добре да не се заседяваш много наоколо. Тук вече не е за странници. — Тя го поведе между разхвърляните вехтории към вратата. — Бих те оставила тук, на пода в стаята ми, ама това само ще накара ония тьпоглавци горе да се чудят с какво толкова ми е станал интересен някакъв непознат. Можеш да спиш в яхъра. Ще кажа, че утре ще ми изтеглиш мрежите, за да не разпитват много-много. Поне ядене и пиене ще ти дам — заради Джак. Обаче на никого не разправяй, че си го срещнал, нито пък казвай каквото ти е рекъл.

— Благодаря. Много сте любезна.

Тя изсумтя и се затътри по стълбите.

— Като паднеш до такова ниско положение, така става — очите ти се отварят за много неща. Започваш да разбираш колко временно и несигурно е всичко.

Заведе го в шумната обща стая, където ги посрещнаха грубите подмятания на войниците и втренченият поглед на момчето до огнището.

Птица в клетка, високо дърво, къща с много стаи, някой крещи, реве, връхлита го като гръм…

Пол изплува от съня като удавник и на повърхността го посрещна мирис на влажно сено и тропот на уплашени коне. Надигна се и се опита да се отърси от объркания си сън. Вратата на яхъра беше открехната и върху ивицата звездно небе се очертаваше тъмна сянка.

— Кой е там? — Той затърси пипнешком оръжието си, подтикнат от някакъв смътен спомен, но сграбчи само шепа слама.

— Тихо — прошепна някой, явно не по-малко изплашен, отколкото съквартирантите на Пол. — Аз съм, Гали — приближи се сянката. Беше съвсем дребничка. — Прислужникът.

— Какво искаш?

— Не съм дошъл да те обера, повелителю — обидено прозвуча гласът му. — Ако беше така, щях да вляза по-тихо. Ида да те предвардя.

Сега Пол виждаше очите му, които блещукаха като седефчета.

— Да ме предвардиш ли?

— Онези войници. Прекалиха с пиенето и сега се надумват да идват при тебе. Не зная защо.

— Копелета! — скочи Пол. — Госпожата ли те прати?

— Не-е-е. Заключила се е в стаята си. Чух ги да се наговарят. — Той се изпъна, щом Пол пристъпи към вратата. — Къде ще ходиш?

— Знам ли. Сигурно пак в гората.

И тихо изруга. Поне не носеше нищо, което да забави бягството му.

— Ела с мене тогава. Ще те заведа на едно място. Царските хора няма да те проследят там — не и по тъмно.

Пол застана, опрял ръка на вратата. Откъм двора на хана наистина се чуваше тупурдия и тя много напомняше трополенето на пияни хора, които се опитват да се движат безшумно.

— Защо? — прошепна Пол.

— Защо ти помагам ли? Че защо не? — Момчето сграбчи ръката му. — Никой от нас не харесва тия черни косове. Нито пък повелителката им. Ела с мене.

Без да чака отговора на Пол, момчето се плъзна навън и се запрокрадва бързо, но безшумно край стената. Пол притвори вратата и забърза подире му.

Гали го заведе зад яхъра, спря и го докосна по ръката, преди да го поведе надолу по тясно каменно стълбище. Осветяваше ги единствено полумесецът. Пол едва не цопна в реката, но Гали отново го хвана за ръката.

— Лодка — прошепна момчето и поведе Пол към една полюшваща се сянка.

Когато седна на влажното дъно, спасителят му внимателно вдигна един прът, оставен на малкия кей, и избута мъничката лодка в тъмната вода.

Изведнъж някъде горе блесна фенер, нещо издрънча и вратата на яхъра се отвори с трясък. Пол затаи дъх. Гълчавата на разочарованите войници постепенно утихна зад тях.

Дърветата по близкия бряг се плъзгаха тихо край тях.

— Няма ли да си навлечеш неприятности? — попита Пол. — Няма ли да те уличат, като видят, че те няма?

— Господарката ще се застъпи за мен. — Момчето се наведе, сякаш търсеше някакъв знак в непрогледния за Пол мрак. — Пък и така се бяха натряскали, та надали ще се сетят къде съм отишъл. Ще кажа, че съм легнал в коша за пране, за да не чувам врявата им.

— Много съм ти благодарен. Къде ме водиш?

— У нас. Е, не само аз живея там. Всички живеем там.

Пол се облегна. Внезапното му събуждане и бягството му на косъм от опасността вече бяха зад гърба му и той изпита наслада от нощния покой и от усещането, че се плъзга под другата, огромна небесна река.

Обгръщаше го спокойствие и особено чувство на близост.

— И кои са тези „всички“? — попита най-сетне той.

— О, моите приятели — отговори Гали с нотка на гордост. — Момчетата от Стридената къща. Ние сме воините на Белия цар — всички до един!

Вързаха лодката на обширен кей, проточен доста навътре в реката. Мястото, където кеят докосваше брега, и тесните стълби, които водеха нагоре, бяха осветени от един-единствен фенер, поклащан от все по-усилващия се вятър.

Пол вдигна поглед към потъналата в мрак масивна постройка на брега.

— Там ли живеете?

— Вече да. Доскоро беше празна.

Пъргав като катеричка, Гали се измъкна от лодката и скочи на кея. Протегна ръка и извади от дъното една торба, която Пол не беше забелязал. Остави я на кея и подаде ръка на Пол.

— Едно време всички лодки спираха тук — мъжете пееха, мятаха мрежите…

Пол го последва по склона. Стълбите бяха изсечени в твърдата скала, стъпалата бяха тесни и хлъзгави от нощната роса. Пол откри, че може да се изкачва само ребром, като стъпва по дължината на стъпалата. Погледна надолу. Далече в ниското светеше фенерът. Лодката се беше мушнала под кея.

— По-живо — подкани го Гали. — Трябва да влезем. Тук идват малцина, но ако нейните войници са тръгнали подире ти, никой не трябва да те вижда.

Пол се приведе и за да се качва колкото може по-бързо, се опираше на по-горните стъпала. Макар да носеше торбата, момчето току се връщаше да го подканва. Най-после стигнаха горе. Тук нямаше фенер и сградата се виждаше като тъмен масив на фона на звездите. Гали дръпна Пол за ръкава и след малко той чу да скърцат дъски под краката му. Гали спря и почука по нещо, което явно беше врата. След секунди изникна някакво привидение с бледо, изкривено четвъртито лице, което стигаше до коленете на Пол.

— Кой е там? — почти изписука гласчето.

— Гали. Водя човек.

— Не мога да те пусна, без да кажеш паролата.

— Парола ли? — възмутено изсъска Гали. — Сутринта, като тръгнах, нямаше никаква парола. Отваряй.

— Но откъде да знам, че си ти?

Лицето, което Пол сега виждаше ясно, надничаше през капак във вратата, смръщено от комично усилие да изглежда строго.

— Да не си се побъркал? Пусни ни, Пойнтър, или ще бръкна и ще ти строша тиквата. Много бързо ще ме познаеш.

Капакът хлопна и миг по-късно вратата се отвори. Лъхна ги слаб мирис на риба. Гали вдигна торбата и се вмъкна вътре. Пол го последва.

Пойнтър, дребничко бледо момченце, отстъпи няколко крачки, вторачено в новодошлия.

— Кой е този?

— С мене е. Ще преспи тук. Какви са тия шашми с пароли?

— Мияги го измисли. Много непознат народ се изтърси днес.

— Ами откъде да знам паролата, като не съм бил тук? Гали протегна ръка и грубо разроши чорлавата коса на Пойнтър, след което го бутна в тъмния коридор пред тях.

Последваха дребосъка в широка стая с висок таван, голяма като църковна зала. Светеха само няколко свещи, така че само тук-там имаше осветени местенца и доколкото Пол можа да види, тя беше празна, просмукана от острата миризма на влага и речна тиня.

— Всичко е наред — изчурулика Пойнтър. — Гали е. Води някого.

От сенките се заизмъкваха тъмни силуети, първо два — три, после все повече, също като елфи, които изскачат от горските си скривалища. За секунди около Пол и водача му се скупчиха трийсетина хлапета, втренчили в него сериозни погледи, а много от тях търкаха подутите си от съня очи. Най-големите бяха на възрастта на Гали, а повечето бяха доста по-малки. Имаше и няколко момичета, но преобладаваха момчетата и всички до едно бяха мръсни и мършави.

— Мияги! Каква е тая парола и не смяташ ли, че можеше да ми кажеш?

Напред пристъпи ниско, закръглено момченце.

— Не сме искали да те оставим навън, Гали. Разни типове се навъртаха наоколо — не сме ги виждали досега. Накарах ситните да си траят и казах на всички да не пускат никого, ако не каже „крем-карамел“.

Някои от малките повториха думата и в приглушеното потрепване на гласовете им се усети възбудата от тайната или от смътния спомен за онова, което тя означаваше.

— Добре — отсече Гали. — Е, вече съм тук, а това е моят приятел… — Той се намръщи и затърка саждите по челото си. — Как ти е името, повелителю?

Пол му го каза.

— Точно така — моят приятел Пол. И той е за Белия цар, така че няма от какво да ви е страх. Вие там, сложете повечко дърва в огъня — тука е студ на бучки. Господарката праща хляб и сирене. — Гали пусна на пода торбата. — Не можеш да научиш имената на всички. Мияги и Пойнтър вече ги видя. Оня там е Чесапийк — пак заспа дръвникът му с дръвник! Онази е Блу — сестрата на Пойнтър, — а това е брат ми Бей.

Последният представен — кльощаво чипоносо момченце с къдрава рижа коса — направи противна гримаса. Гали вдигна крак уж да го ритне.

Пол наблюдаваше как момчетата — и момичетата — от Стридената къща се пръсват в различни посоки, докато Гали, роден генерал, им разпределяше задачите. Когато останаха отново сами, Пол се обърна към водача си и попита тихо:

— Какво искаше да кажеш с това, че съм за Белия цар? Нямам никаква представа — аз съм чужденец.

— Може и тъй да е — ухили се Гали, — но щом избяга от войниците на Черната царица, едва ли ще си окачиш нейния герб, нали тъй?

Пол поклати глава.

— Нищо не знам за това. Дори не знам как дойдох в този град, в тази страна. Един човек ме намери в гората и ме изпрати в хана — такъв един със странни очи, казва се Джак. На за царе и царици нищичко не знам.

— Джак ли те изпрати? Значи имаш да казваш още много неща. С него ли се би във войната?

Пол отново поклати глава безпомощно.

— Бих се… бих се в някаква война. Но не беше тук. Вече не си спомням.

Той се отпусна тежко на дъсчения под и опря гръб о стената. Вълнението беше отминало и го налегна умора. Беше дремнал само два — три часа, преди Гали да го събуди.

— Не се кахъри, повелителю. Ще те уредим някак.

Гали му подаде хляб и сирене, но Пол беше ял вече и макар отново да беше гладен, не искаше да отнема от оскъдния пай на децата. Бяха толкова дребни и недохранени, че го болеше да ги гледа как ядат. Но бяха изключително възпитани хлапета и всяко чакаше кротко реда си да получи коричка хляб.

Когато огънят лумна и стаята най-после се позатопли, на Пол страхотно му се доспа, но децата бяха твърде възбудени от среднощните събития и не бързаха да си лягат.

— Песен! — извика някое и другите подеха: — Да, песен! Накарай го да ни изпее нещо.

Пол поклати глава.

— Боя се, че не си спомням нито една. Иначе — с удоволствие.

— Не се притеснявай — каза Гали. — Блу, изпей нещо. Има най-хубавия глас, нищо че не е най-силният — добави той.

Момиченцето се изправи. Тъмната коса се спускаше на сплъстени кичури по раменете му, привързана с мръсна бяла лента на челото. Намръщи се и лапна пръстче.

— Коя да е?

— Онази за откъдето сме дошли.

Гали седна по турски до Пол като някой туземен принц, решил да позабавлява чуждоземен сановник.

Блу кимна замислено, извади пръстчето от устата си и запя с висок, сладък и леко потрепващ гласец:

Сгушен сред това невръстно племе, заслушан в гласа на Блу, който се извиваше като искриците на огъня, Пол изведнъж усети как самотата му го обгръща като облак. Защо да не остане тук? Да им бъде като баща, който се грижи да не гладуват и да не се страхуват от света зад стените на старата им къща.

Пол долавяше скритата тъга — някакво ридание, което се прокрадваше в мелодията. Сякаш слушаше писукането на птиче, паднало от гнездото, което надаваше вопли през безнадеждната далечина към топлината и сигурността, които беше изгубило завинаги.

Песента продължаваше, а очите на Пол започнаха да се затварят. И той заспа под звуците на ромонящия в нощта гласец на Блу.

Птица се блъскаше в прозореца — крилете й трескаво пърполеха по стъклото. В капан! Беше в капан! Мъничкото телце трептеше в зелени и пурпурни оттенъци, удряше се безпомощно в стъклото, пърхаше и туптеше като замиращо сърце. Някой трябва да я пусне на свобода, Пол го знаеше — или тя ще умре. Цветовете, прекрасните багри, щяха да станат пепелявосиви и после да изчезнат, отнасяйки завинаги със себе си късче от слънцето, от света…

Внезапно се събуди. Гали беше коленичил до него.

— Тихо — прошепна момчето. — Отвън има някой. Може да са войниците.

Щом се надигна, някой отново почука — глух шум, който обиколи огромната Стридена къща.

„Може изобщо да не са войниците — помисли си Пол, все още замаян от талазите на съня. — Може да е умираща птица.“

— Качи се горе — посочи разнебитена стълба Гали, която водеше към една галерия. — Скрий се. Който и да е, няма да казваме, че си тук.

Пол се заизкачва по скърцащите стъпала, които се залюляха заплашително. По тях явно отдавна не беше се изкачвал толкова тежък човек. Плахото почукване прозвуча отново.

Гали изчака, докато Пол стигна до потъналите в сумрак горни стъпала, после взе тлееща главня от огъня и тръгна крадешком към вратата. През прозорчето над вратата се процеждаше дрезгава синя светлина. Зазоряваше.

Последва мълчание, сякаш онзи, който чукаше, не бе очаквал отклик. После се дочу напевен и по детски крехък глас, но въпреки това Пол настръхна.

— Ние сме почтени хора. Търсим един наш приятел.

— Не ви познаваме — помъчи се да говори твърдо Гали. — Тук няма да намерите приятели.

— А… да, но може да сте виждали този наш приятел?

— Кои сте вие, дето хлопате по вратите по никое време?

— Просто пътници. Виждали ли сте нашия приятел? По-рано беше войник, но го раниха. Нещо не е наред с главата, хич не е наред. Жестоко ще е да го криете от нас. Ние сме негови приятели и можем да му помогнем.

Гласът беше добродушен, но зад думите се прокрадваше нещо друго — нещо хищно. Необясним страх скова Пол. Прииска му се да изкрещи на онова нещо отвън да се маха и да го остави на мира. Вместо това захапа юмрука си и стисна зъби с все сила.

— Никого не сме виждали и никого не крием. — Гали се мъчеше да приказва тежко и нехайно, но без особен успех. — Това е нашият дом. Ние сме работни хора и имаме нужда от почивка, така че си вървете, преди да сме насъскали кучетата.

Зад вратата се чу мърморене, някакъв припрян разговор. Вратата изскърца, после — още веднъж, сякаш някой я подпираше с нещо тежко. Като се опитваше да обуздае ужаса си, Пол се запромъква по галерията към вратата, за да е близо до Гали при нужда.

— Добре тогава — обади се най-накрая гласът. — Наистина съжаляваме, че ви обезпокоихме. Тръгваме си. Тъжно е, но ще трябва да потърсим приятеля си в някой друг град, щом не е тук. — Вратата пак изскърца и резето изтрака. Невидимият странник продължи съвсем спокойно, сякаш нищо не се бе случило: — Ако срещнете такъв човек, кажете му да пита за нас в „Сънят на царя“ или по странноприемниците покрай реката. Джойнър и Тъск — така се казваме. Много искаме да помогнем на приятеля си.

Пред прага проскърцаха тежки ботуши, след това настъпи тишина. Гали посегна да отвори вратата, но Пол се наведе над парапета и му махна да не я пипа. След това се приближи до прозорчето над вратата и надникна навън.

Там стояха два силуета, загърнати в тъмни наметала. Единият беше по-едър, но Пол не можа да различи нищо повече в предутринната дрезгавина. Усети, че сърцето му задумка още по-бързо. Трескаво замаха на Гали да не помръдва. В полуздрача видя, че някои от децата се бяха събудили и надничаха от разпръснатите си из Стридената къща леговища с ококорени от страх очи.

По-дребният силует килна глава, сякаш се ослушваше. Без да знае защо, Пол отчаяно се замоли тези хора да не го намерят. Сърцето му щеше да изхвръкне. В паникьосаното му съзнание изплува един образ — огромна празнота, пустош, в която съществува само той — той и двамата му преследвачи…

Дребният силует се наведе към едрия, сякаш му пошепна нещо, след което двамата се обърнаха и тръгнаха надолу, докато се стопиха в мъглата, надигаща се откъм реката.

— Значи, двама? Да не са онези, които си видял?

Мияги закима енергично. Гали дълбокомислено свъси чело.

— Досега не се е случвало такова нещо — каза той най-сетне. — Напоследък се навъртат какви ли не — ухили се на Пол. — Не се стряскай… Но ако не са войници, значи са шпиони или някакви такива. Ще продължат да обикалят, обзалагам се.

Пол си помисли, че момчето сигурно има право.

— Значи остава само едно. Ще се махна и те ще тръгнат след мен — каза небрежно той, но мисълта, че трябва да си тръгне толкова скоро, го разстрои.

Глупаво беше да се надява, че толкова лесно ще намери покой. Доколкото изобщо си спомняше нещо, отдавна не бе попадал на място, където да се почувства у дома си.

— Как най-лесно да напусна този град? Всъщност какво има извън него? Нямам никаква представа.

— Не е толкова лесно да се движиш из квадратите — отвърна Гали. — Откакто дойдохме тук, нещата се промениха. Ако тръгнеш ей така, ще се натресеш на войниците на Черната царица и пандизът не ти мърда, а може и по-лошо да стане — поклати глава той и замислено прехапа устни. — Не, трябва да попитаме някой, който е наясно с нещата. Според мен трябва да идем при епископ Хъмфри.

— Кой е той?

— Да го водим при стария трътльо? — развесели се Мияги. — При тоя дърт пърдел?

— Той е наясно с нещата. Знае къде е най-добре да отиде повелителят. — Гали се обърна към Пол, сякаш очакваше от него да разреши спора. — Епископът е умна глава. Знае всички имена, дори на нещата, за които не би предположил, че имат имена. Какво ще кажеш?

— Ако можем да му се доверим…

Гали кимна.

— Вярно, че е стар пърделник, но е важна клечка и черните косове не го закачат. — Той плесна с ръце, за да привлече вниманието на децата, и те се скупчиха около него. — Отивам да заведа моя приятел при епископа. Докато ме няма, никакво иди ми — дойди ми и никакво пускане на никого тук. Тая работа с паролата е добра — не отваряйте на никого, дори и на мене, докато не ви каже „крем-карамел“. Ясно ли е? „Крем-карамел.“ Мияги, ти отговаряш. Бей, изтрий тая тъпа усмивка от мутрата си. Престани най-после да се правиш на кретен!

Гали го изведе през задната врата. Тя водеше към синорите и към борова гора, която стигаше току до зидовете на Стридената къща. Момчето се огледа внимателно и махна на Пол да го последва между дърветата. Само след секунди навлязоха в толкова гъста гора, че изгубиха масивната сграда от погледа си.

Утринната мъгла все още беше гъста и се стелеше ниско над земята. Гората беше неестествено тиха — Пол не чуваше нищо освен своите стъпки, които проскърцваха по килима от окапали иглички. Момчето пристъпваше почти безшумно. Никакъв ветрец не поклащаше клоните. Никакви птици не приветстваха изгряващото слънце. Докато си проправяха път под дърветата и мъглата се кълбеше около глезените им, Пол си представи, че скита сред облаците по небето. Представата му навя някакъв смътен спомен, но какъвто и да беше, той не можа да го задържи и да го избистри.

Вървяха близо час, предимно се спускаха. Изведнъж Гали, който вървеше на няколко крачки пред Пол, му махна да спре. Направи му знак с малката си ръка да мълчи и се върна тихо назад.

— Кръстопътят е малко по-нататък — прошепна той. — Но ми се стори, че чух нещо.

Продължиха надолу по склона, докато излязоха на равното и видяха сред дърветата просека, посред която се източваше лентата на червеникав път. Гали го поведе внимателно по него, все едно пристъпваха покрай заспала змия. Изведнъж падна на колене и протегна ръка да дръпне Пол.

Бяха стигнали до кръстовище с друг прашен път. Две табели, които Пол не можа да разчете, сочеха в една и съща посока. Гали запълзя напред и се скри зад един храст на петдесетина крачки от кръстопътя, откъдето можеше да го наблюдава.

Чакаха в мълчание толкова дълго, че Пол тъкмо понечи да стане и да се протегне, когато чу шум. Отначало слаб и равномерен като пулс на сърце, но постепенно все по-силен. Стъпки.

От мъглата сред дърветата изникнаха два силуета — приближаваха от посоката, сочена от двете табели. Вървяха, без да бързат, а наметалата им се влачеха по влажния от росата прах по пътя. Единият беше много едър и странно тътреше крака. Снощните му познати, които бе видял от прозорчето над вратата. Усети, че му се повдига. От ужас дъхът му спря.

Двамата стигнаха до кръстопътя, подвоумиха се за момент и поеха в посоката, откъдето бяха дошли Пол и Гали.

Мъглата се виеше около краката им. Носеха безформени шапки и развлечени пелерини, но Пол забеляза, че на лицето на дребничкия проблясват очила. Едрият имаше някак сивкав тен и сякаш беше лапнал нещо, защото онова, което издуваше горната му устна и очертаваше челюстта му, беше твърде голямо за зъби.

Пол се притисна плътно към килима от иглички и заора с пръсти в земята. Зави му се свят, стори му се, че всеки миг ще започне да го тресе. Беше сигурен, че по този път го преследва смъртта… не, нещо по-лошо от смъртта, нещо много по-пусто, неумолимо и безпределно от смъртта.

Сякаш усетили мислите му, двете фигури изведнъж спряха насред пътя точно срещу скривалището му. Пулсът на Пол, вече мъчително ускорен, закънтя в слепоочията му. Дребничкият се приведе и изпружи врат сякаш се превърна в същество, което трябва да се движи на четири крака. То бавно завъртя глава. Пол вид лещите да проблясват, проблясват, проблясват от отражението на всяка светлинка сред потъналите в сенки дървета. Времето сякаш спря.

Едрата фигура отпусна сивкавата си длан върху рамото на своя спътник и изръмжа нещо — във вцепенението си Пол долови само някакво „восък за печати“, — след което се затътри по пътя толкова бавно, сякаш глезените му бяха свързани с въже. След миг дребният се изправи и го последва с превити рамене и навъсено сведено лице.

Пол издиша въздуха, който прогаряше гърдите му, чак щом двата силуета се стопиха в мъглата, и остана да лежи неподвижно още известно време. Гали също не бързаш да се изправи.

— Връщат се в града — прошепна момчето. — Това е добре. Няма начин да не се забавят там. Но все пак няма да излизаме на пътя.

И Гали скокна. Пол стана и се олюля, сякаш беше паднал от високо.

След време пресякоха пътя и Гали го поведе по тясна странична пътека, която криволичеше между дърветата по едно възвишение. На самия връх, сред брезова горичка, се издигаше миниатюрен замък, чиято централна кула стърчеше като островърха шапка. Мостът над рова беше спуснат, а портата, не по-голяма от врата в обикновена къща, беше отворена.

Откриха епископа в предната стая сред лавици книги и вехтории. Четеше тънко томче на светлината, която струеше през вратата. Така удобно се бе наместил в креслото, та човек трудно можеше да предположи, че някога се надига от него. Беше огромен и плешив, с издадена долна устна и с толкова голяма уста, та Пол реши, че челюстите му имат повече кости от обичайното. Щом стъпките им прокънтяха по излъскания каменен под, той вдигна глава.

— Хммм… Точно във времето ми за поезия — моя твърде кратък миг за спокойно съзерцание. Спокоен и единствен…

Той затвори книгата и я остави да се плъзне там, където полукълбото на корема срещаше късите му крака — в този район нямаше нищо достатъчно плоско, за да бъде наречено „скут“.

— Аха… кухненският слуга, виждам. Ти беше Гали, нали така? Пазителят на готварския огън. Какво те води насам, хлапако? Да не би някое печено прасе да е решило да се изповяда? Огнената яма навява такива задни мисли. Хръмм-хръмм.

Пол не разбра веднага, че глухият звук, наподобяващ барабанен бой, всъщност е смях.

— Дойдох да ви помоля за помощ, епископ Хъмфри, вярно си е. — Гали се вкопчи в ръкава на Пол и го изтика напред. — Този господин имаше нужда от съвет и аз му рекох: „Питай епископ Хъмфри. Той е най-умният човек по тези места.“ И ето ни тук.

— Тъй, тъй.

Епископът извърна очичките си към Пол и след кратък проницателен оглед отново ги плъзна встрани. Не задържаше погледа си върху нищо, така че думите му звучаха някак разсеяно и раздразнено.

— Чужденец, а? Нов преселник в нашето скромно графство? Или може би ни посещавате за кратко? Мимоходом? Пътешественик?

Пол се поколеба. Въпреки уверенията на Гали Хъмфри го смущаваше. Имаше нещо отстранено в този човек — сякаш някаква крехка стъклена преграда го отделяше от останалия свят.

— Чужденец съм — призна най-сетне той. — Опитвам се да напусна града, но май се забърках в някаква неприятност между белите и черните… Някакви черни войници се опитаха да ми напакостят, макар да не съм им сторил нищо. Търсят ме и други хора, с които не искам да се срещам…

— … затова трябва да решим как най-лесно да излезе от квадратите — довърши вместо него Гали.

— От квадратите ли? — зачуди се Пол, но епископът явно беше наясно.

— О, да. И как се движите? — примижа той, след това вдигна към окото си монокъла, който висеше на ширитче върху обширния му тьрбух. В дебелите му пръсти той заприлича на дребно стъкълце. — Трудно е да се каже, тъй като сте иноземец като Гали и неговите дрипльовци. Хммм… Напомняте ми пехотинец, но също така и конник. А може да сте и нещо съвършено друго, разбира се, но всякакви размишления относно начина ви на придвижване биха били безплодни — все едно да питаш рибата дали предпочита карета или велосипед, ако схващате какво имам предвид. Хръмм-хръмм.

Пол нищо не разбра, но беше предупреден, че епископът е предразположен към приказки. Придаде си съсредоточен вид.

— Донеси ей онова там, момче. Голямото — посочи Хъмфри.

Гали скочи да изпълни нареждането му и домъкна с усилия подвързана с кожа книга, голяма почти колкото самия него. С помощта на Пол я отвориха, опряна върху ръкохватките на епископското кресло. Пол очакваше да види карта, но за негово изумление на двете страници имаше решетка от разноцветни квадрати, всеки запълнен със странни обозначения и ситни чертежи.

— Да видим сега… — И епископът прокара едрия си показалец по решетката. — Н ай-благоприятният курс за вас би бил да се придвижите бързо натам, диагонално от тук. Винаги съм уважавал дръзките диагонали — или поне от момента на ръкополагането си. Хръмм. От друга страна, носят се слухове, че в района обикаля някакъв неприятен свиреп звяр, следователно този избор едва ли е за предпочитане. Същевременно нямате кой знае какви възможности. Царицата има замък недалеч оттук, а както разбирам, нямате особено желание да се срещате с нейните любимци, хммм? — изгледа той лукаво Пол, който поклати глава. — Така и предполагах. А и самата дама посещава доста честичко това място. Придвижва се твърде изненадващо, тъй че е за предпочитане да не предприемате продължителни пътувания през любимата й територия, дори да се окаже, че тя временно отсъства.

Епископът се облегна назад и масивното кресло изскърца. Даде знак на Гали и момчето, пъшкайки, отнесе книгата.

— Трябва да поразмишлявам — заяви дебелакът и отпусна лоясалите си клепачи.

Мълча дълго. Пол си помисли, че може да е заспал, и заоглежда стаята. Освен с огромната колекция от великолепно подвързани книги стените бяха покрити с всевъзможни любопитни неща — стъкленици, натъпкани с изсъхнали растения, кости и дори цели скелети на непознати същества, парченца искрящи скъпоценни камъни. На отделна лавица беше поставен огромен буркан с живи насекоми — някои приличаха на корички хляб, други на суджучета. Докато наблюдаваше как странните същества се прескачат в запушения буркан, усети стомахът му да се присвива от глад, след което му прилоша. Беше гладен, но не чак толкова.

— Докато могат да се кажат твърде много неща за порядъка, който Нейно Катранено Величество наложи през този продължителен шахматен период — рязко започна епископът и Пол подскочи, — има какво да се каже и за по-либералната политика на нейния предшественик. Ето защо, тъй като самият аз съм в прекрасни отношения с нашата владетелка — в каквито бях и с предишната администрация, — разбирам, че вие може и да нямате такъв късмет. — Хъмфри млъкна и пое дълбоко въздух, сякаш останал без дъх от собствената си достойна за възхищение реторика. — Ако желаете да избегнете вниманието на нашата абаносова повелителка, препоръчвам ви да се възползвате от първата алтернатива която ви предложих. В такъв случай бихте могли да прекосите този квадрат и да се озовете право на границата на нашата земя. Ужасният звяр, за който се твърди, че обитава тази област, без съмнение е плод на фантазията на селяните, широко известни със склонността си да разнообразяват своето тъпо и еднообразно всекидневие с подобни измислици. Ще ви начертая карта. Можете да стигнете там по залез слънце. Той отпусна доволно ръце върху облегалките на огромното си кресло. — Който рискува — печели.

Докато Гали припряно търсеше писалка и хартия за епископа, Пол се възползва от случая да събере малко информация. Твърде дълго беше бродил в мъгла — в буквалния и в преносния смисъл.

— Как се нарича това място?

— Ами понякога го наричат Осемте квадрата — поне според старите и най-авторитетни издания. Но онези от нас, които винаги са живели тук, не намират причина да го назовават с каквото и да е име, тъй като се намираме насред него! Все едно да питаш птицата, как би назовала небето, нали разбирате…

— И някога сте били в добри отношения с… Белия цар, така ли? — побърза да зададе друг въпрос Пол.

— Царица. Никой от нас никога не е срещал сънливите владетели на нашата скромна територия — те са доста отчуждени управници. Не, тъкмо дамите, да са благословени и двете, поддържат по традиция реда в Осемте квадрата, докато съпрузите им си стоят затворени вкъщи.

— Аха… Е, щом сте били в добри отношения с Бялата царица, а сега управлява Черната, как така сте и неин приятел?

Епископът май се пораздразни.

— Уважение, младежо. С една дума, това е. Нейно Абаносово Величество разчита на моите преценки и — бих добавил — консултира се с мен не само по духовни, а и по мирски дела, тъй че съм удостоен с наистина уникален статут.

Отговорът не удовлетвори Пол.

— Но ако Черната царица открие, че сте ми помогнали независимо от факта, че нейните войници може и да ме търсят, няма ли да се разгневи? И ако Бялата царица отново вземе властта, тя няма ли да е бясна, че сте били толкова близък с нейната противница?

Този път Хъмфри май наистина се ядоса. Редките му вежди се събраха и се свъсиха над носа му.

— Младежо, не ви подхожда да обсъждате проблеми извън вашата компетентност каквато и да е днешната мода. Но в интерес на собствената ви образованост, от каквато очевидно крайно се нуждаете, ще ви изясня нещо.

Той се прокашля, но точно в този момент се появи Гали с перо и голям лист хартия.

— Намерих ги, епископе.

— Да, чудесно, момчето ми. Сега тихо. — Епископът прикова за миг малките си очички в Пол и отново ги отмести. — Аз съм уважаван човек и не бих дръзнал — за доброто на страната — да предоставя своята далеч не незначителна тежест нито на едната, нито на другата клика. Понеже кликите са временни, дори ефимерни, докато скалата, върху която е изградено моето епископство, е сътворена от материята на вечността. Така че, ако направя аналогия, моята позиция е на човек, който балансира върху стена. Подобна позиция би изглеждала опасна за някого, комуто липсват опитът и естественият ми усет за равновесие и който ме зяпа отдолу. Всъщност на такъв човек би му се струвало, че съм изложен на неминуема заплаха от страхотно… сгромолясване. Да, но гледката отгоре, оттук — потупа той плешивата си глава — е съвсем различна, уверявам ви. Изглежда, че съм създаден в съвършената форма за балансиране върху стена. Бог творец ме е създал, както излиза, постоянно да балансирам между две взаимоизключващи се алтернативи.

— Разбирам — обади се Пол, който не се сещаше какво друго да каже.

След това обяснение настроението на епископа видимо се подобри. Той набързо начерта една карта и му я връчи със замах. Пол му поблагодари, след което двамата с Гали напуснаха миниатюрния замък и изтрополиха по моста.

— Оставете вратата отворена — викна след тях епископ Хъмфри. — Не мога да пропусна такъв прекрасен ден, пък и в края на краищата няма от кого да се страхувам!

Докато прекосяваха моста, Пол погледна надолу и забеляза, че ровът е съвсем плитък. Човек можеше да прецапа през него и най-много да си намокри глезените.

— Казах ти, че ще получиш, каквото ти трябва — обади се бодро Гали.

— Да — отвърна Пол. — Явно е от хората, които имат отговор за всичко.

Денят превали, докато се връщаха. Щом стигнаха до Стридената къща, слънцето бе потънало зад гората. Пол изгаряше от нетърпение да поседне и да изпъне крака.

Гали почука и вратата веднага зейна.

— Проклети заплеси! — ядоса се момчето. — Дай им само лудории и изобщо не помнят какво им казваш. Мияги! Чесапийк!

Отвърна само ехото. Пол тръгна след момчето по коридора и стъпките им отекваха отчетливо като удари на барабан. Нещо сви гърлото му. Във въздуха се носеше странен мирис на море — едновременно солен и отблъскващ, сладък и възкисел. Къщата беше потънала в тишина.

В голямата зала също беше тихо, но този път никой не се бе скрил. Децата лежаха пръснати по пода, някои — повалени и оставени в странни пози като вцепенени танцьори, други — струпани набързо по ъглите, като употребени и захвърлени вещи. Бяха не просто убити, а подложени на някакво насилие, което Пол не можеше да проумее. Бяха отворени, одрани и изтърбушени. Стърготините на пода се бяха слепнали във влажни тъмни топки и все пак не бяха успели да поемат всичкото черно, което блестеше лъскаво и лепкаво в дрезгавината.

Гали простена и падна на колене. Пол се уплаши разширените му от ужас очи да не изхвръкнат от черепа му. Опита се да го дръпне, но не можа да се помръдне.

На стената, над една от най-големите купчини, извита в дъга над бледите, опръскани с кръв ръце и крака и слепи лица със зинали уста, с разкривени черночервени букви върху дъските беше изписана думата „КРЕМКАРАМЕЛ“.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАСИНЪТ НА ДЪЩЕРЯТА НА ЕЛАНДА

— Долу на входа има някой.

Дългия Джоузеф надникна плахо от вратата на стаята й. Не му се искаше да се доближава до болната, независимо че болестта, която му бяха съобщили — нервно разстройство вследствие на стрес, — надали беше заразна.

— Казвал се Габа или нещо такова.

— Казва се !Ксабу. Приятел от политехниката. Пусни го.

Втренчи се начумерено за миг в нея, но се обърна и се затътри навън. Явно никак не му харесваше да отваря вратата и да й предава съобщения, но по свой си начин правеше всичко възможно. Рени въздъхна. Така или иначе нямаше сили да се ядосва — мнителността и лошото настроение си бяха типичните състояния на баща й. За негова чест, откакто тя си беше вкъщи, не очакваше от нея да става и да му готви. Естествено, приносът му в домакинството не беше нараснал кой знае колко. И двамата ядяха предимно студени тестени закуски или подгряваха полуфабрикати „Меню“.

Чу входната врата да се отваря. С мъка се поизправи в леглото, пийна вода и се опита да пооправи косата си. Дори и да си полуумрял, неудобно е да си със смачкана от лежането прическа.

За разлика от баща й бушменът влезе в стаята без никакво колебание. Спря на метър — два от нея, което по всяка вероятност беше израз на уважение, а не на нещо друго. Рени протегна ръка да го повика по-близо. Дланта му беше топла и й подейства успокоително.

— Много се радвам да те видя, Рени. Тревожех се за тебе.

— Всъщност се справям доста добре.

Стисна ръката му и я пусна, после се огледа къде да го настани. Единственият стол беше отрупан с дрехи, но той май се чувстваше удобно и прав.

— Трябваше да водя битка, за да ме пуснат вкъщи от спешното отделение. Ако ме бяха пратили в болница, не ми мърдаха няколко седмици карантина.

Щеше да бъде по-близо до Стивън, но тя знаеше, че това би й причинявало болка.

— У дома според мен си си най-добре — усмихна се !Ксабу. — Знам, че в една модерна болница могат да се направят чудеса, но все пак съм част от народа си. Ако ми се наложеше да остана на такова място, щях да се разболея още повече.

Рени вдигна поглед. Баща й пак се беше появил на вратата и оглеждаше !Ксабу. Лицето на Дългия Джоузеф имаше много странен израз, а щом забеляза, че Рени го наблюдава, изпита и неудобство.

— Отивам да видя Уолтър — и за доказателство й показа шапката си. Направи няколко крачки и се обърна. — Ще се справиш ли?

— Няма да умра, докато те няма, ако това ме питаш. — Видя посърналото му лице и съжали за думите си. — Всичко е наред, татко. Не пийте много с Уолтър.

Баща й пак оглеждаше !Ксабу и се намръщи едва-едва.

— Не се грижи за мене, момиче.

!Ксабу продължаваше търпеливо да стои прав, когато вратата се хлопна зад Дългия Джоузеф. Очите му грееха върху сериозното му личице. Рени потупа леглото.

— Моля те, седни. Притесняваш ме. Съжалявам, че досега не успяхме да си поговорим, но от хапчетата постоянно ми се спи.

— Ама сега си по-добре, нали? — погледна я внимателно той. — Духът ти е здрав. Когато се върнахме от… от онова място, много се бях уплашил за тебе.

— Беше само аритмия — не истински инфаркт. Вече се чувствам достатъчно добре, щом започват да ме хващат дяволите. Видях ги, !Ксабу — копелетата, които държат онова място. Видях какво правят в онзи клуб. Все още нямам ни най-малка представа защо го правят, но ако и двамата не бяхме само на ей тоничко… — и тя показа с два пръста — от онова, което се е случило със Стивън и с кой знае колко други още, ще си изям шапката. — !Ксабу я изгледа смутено. Рени се разсмя. — Извинявай. Това е идиом, означава „сигурен съм, че съм прав“. Не си ли го чувал?

Бушменът поклати глава.

— Не. Но непрекъснато научавам нови неща, почти започнах да мисля на този език. Понякога се питам какво ли губя. — Той най-после седна. Беше толкова лекичък, че Рени едва усети помръдването на матрака. — А сега как ще действаме, Рени? Ако си права, някакви лоши хора вършат много лоши неща. Ще кажем ли на полицията или на властите?

— И затова също исках да те видя. Ще ти покажа нещо. Тя бръкна под възглавниците и заопипва за комуникатора си. Отне й малко време, докато го измъкне от дупката между матрака и стената, където се беше заврял. Изненада се колко слаба е все още, след като и най-малкото усилие я караше да се задъхва.

— Донесе ли очилата? — попита тя. — На плосък екран се работи далеч по-бавно.

!Ксабу извади кутиите с емблемата на политехниката. Рени измъкна двата комплекта, не по-големи от чифт очила, издърпа един двоен разклонител от оплетените кабели до себе си и включи очилата и чифт ръкавици към комуникатора си.

Когато подаде единия чифт очила на !Ксабу, той не ги взе веднага.

— Какво има?

!Ксабу бавно поклати глава.

— Аз се загубих, Рени. Не се справих на онова място.

— Изобщо няма да се приближаваме до там. А и това са само оптична картина и звук — не интегрална среда. Просто ще посетим инфобанките на политехниката и няколко други подмрежи. Няма нищо страшно.

— Спира ме не толкова страхът, макар че ще излъжа, ако кажа, че не се уплаших. Има и още нещо. Трябва да ти кажа някои работи, Рени — за това, което се случи с мене на онова място.

Тя изчака — не искаше да го разпитва. Въпреки способностите му всичко това беше още съвсем ново за него, докато за нея беше напълно обичайно.

— И аз трябва да ти покажа някои неща. Обещавам ти, че няма да е по-опасно от работата в училищната лаборатория. Горя от нетърпение да чуя след това какво имаш да ми казваш.

Тя отново му подаде очилата и този път !Ксабу ги взе.

Празното сиво пространство незабавно се превърна в подредените многоъгълници на персоналната й система — проста обстановка, която напомняше домашен кабинет, далеч по-непретенциозна от онова, с което разполагаше в политехниката. Бе я разнообразила с няколко картини по стените и с аквариум с тропически рибки, но все пак излъчваше служебна функционалност — удобна за човек, който винаги бърза. Засега не смяташе да я променя.

— Прекарахме на онова място колко — три часа? Или четири?

Задейства ръкавиците и единият многоъгълник се превърна в прозорец. След миг се появиха емблемата и указанието на политехниката. Рени въведе кода си за достъп и моментално изникна обстановката на библиотеката в най-големи подробности.

— Малко търпение — обади се тя. — Свикнала съм да работя със собствените си ръце, но днес трябва да се примирим с тези ръкавици, които са доста примитивни.

Необичайно й беше да се движи сред познатата обстановка, лишена от възможността за директно въздействие; когато искаше да борави с някой условен предмет, вместо да протегне ръка, трябваше да мисли за съвсем различни неща, указани в упътването.

— Ето това исках да ти покажа — каза най-сетне тя, щом отвори информационния прозорец, който й трябваше. — Записите на политехниката от въпросния ден. — Пред тях потекоха редици от числа. — Ето го дневника на контактната зала — всички включвания. Ето ни и нас — отбелязани сме. Това е моят код за достъп, нали така?

— Виждам. — Гласът на !Ксабу беше спокоен, но отдалечен.

— Така, прегледай това. Списъка на обектите. Нищо освен контакта с вътрешната система на училището.

— Не разбирам.

— Това значи, че според списъка ние никога не сме се включвали в мрежата, нито пък изобщо някога сме влизали в онова местенце „При господин Дж.“. Всичко, което преживяхме — басейна, морското чудовище, онази огромна зала, — нищо такова не се е случвало. Поне така излиза според дневника на политехниката.

— Объркан съм, Рени. Може би още не съм чак толкова наясно с тези неща, колкото си мислех. Как така няма запис?

— И аз това се питам!

Рени задейства ръкавиците. Записите на политехниката изчезнаха и се отвори нов прозорец.

— Виж това — личните ми сметки, дори тези, които въведох специално за случая, са анулирани. Не е таксувано никакво контактно време нито на мен, нито на училището — никъде! Няма абсолютно никакъв запис на онова, което сме правили. Нищо.

Тя си пое въздух и се сети, че трябва да запази спокойствие. От време на време все още й се виеше свят, но с всеки изминал ден се чувстваше по-здрава и всичко това я потискаше още повече.

— Ако не намерим записите, не можем да предявим оплакване, нали разбираш? Само си представи каква ще е реакцията: „Това е много сериозно обвинение, госпожо Сулавейо, особено след като очевидно изобщо не сте посещавали въпросното място.“ Абсолютно безнадеждно.

— Иска ми се да предложа нещо, Рени, да ти помогна някак, но не ми достигат знания.

— Можеш да ми помогнеш. Можеш да ми помогнеш да се опитаме да разберем какво се случи. Все още съм слаба и се уморявам, когато се взирам по-дълго. Но ако ти искаш да бъдеш моите очи, можем да пробваме някои неща, които досега не успях да направя. Не се предавам толкова лесно. Тия копелета сториха зло на брат ми и за малко да докопат и нас двамата.

Рени лежеше облегната на възглавниците. Беше си взела лекарството и както винаги й се спеше. !Ксабу беше седнал по турски на пода с нахлупени очила и пръстите му се движеха с учудваща сръчност по клавишите на ръкавиците.

— Няма нищо подобно — наруши мълчанието той. — Никакви скокове, никакви повторения. Всички пролуки са запушени, както каза.

— По дяволите!

Тя отново затвори очи, опитвайки се да намери друг подход за решаване на проблема. Някой беше изтрил целия запис на случилото се с нея и !Ксабу, след това беше изфабрикувал нов и го бе вмъкнал там, без да остави нито драскотинка. Времето, което бяха прекарали в клуба, бе сякаш отлетяло като сън до последната, секунда.

— Плаши ме не само това, но и фактът, че са открили всичките ми двойници и също са ги изтрили. Това просто е неосъществимо, дявол да го вземе!

!Ксабу продължаваше да се движи из данните. Очилата върху тясното му лице изпъкваха като очи на насекомо.

— Щом са открили фалшивите ти самоличности, не могат ли да открият и теб?

— Вчера щях да съм категорична, че не биха могли да го направят и за милион години, но вече не съм толкова сигурна. Ако разберат, че е някой от политехниката, няма да им е много трудно да стеснят кръга дори без да влизат във вътрешните данни. — Тя прехапа устни притеснено.

Хрумването й я разтревожи — беше малко вероятно управата на „При господин Дж.“ да се задоволи със сплашващо предупредително известие.

— Когато въвеждах двойниците, опитах се да ги разгранича максимално от себе си, прекарах ги през странични разклонения и всевъзможни други трикове, Изобщо не ми мина през ума, че биха могли да ме открият чак в политехниката.

!Ксабу изненадано зацъка с език. Рени се надигна.

— Какво?

— Тук има… — не довърши той и пръстите му зашаваха бързо. — Тук има нещо. Какво означава, когато в кабинета ти мига оранжева светлина? Също като светулка! Току-що се появи.

— Включили са се антивирусите.

Рени се наведе и въпреки че й се зави свят, вдигна другия чифт очила от пода. Разклонителят между нея и !Ксабу се опъна.

— Сигурно някой се опитва да проникне в системата ми.

Пролази я нервна тръпка. Дали вече не я бяха открили? Кои бяха тези хора?

Отново влезе във ВР-базата на системата — триизмерния кабинет. Мигаше алена точица — като тлеещо въгленче. Протегна се, заопипва слепешката коляното на !Ксабу и натисна няколко бутона. Светлата точка експлодира във вихрушка от символи и текст, изпълнили голяма част от пространството.

— Каквото и да е, вече е в системата, но още не е задействано. Вероятно е вирус.

Ядоса се, че някой е проникнал в системата й и сигурно я е заразил непоправимо, но същевременно интервенцията й се стори необичайно плаха за типове като притежателите на подобни клубове. Подаде команда на защитното устройство да открие кода на нарушителя. Не се наложи да чака дълго.

— Какво, по дяволите…?

!Ксабу усети, че е озадачена.

— Какво има, Рени?

— Не му е мястото там.

Далеч по-релефен от плоската кабинетна обстановка, във виртуалното пространство висеше прозрачен шлифован предмет, проблясващ в жълто.

— Прилича на жълт диамант.

Сянка, неуловима като съновидение, се понесе към нея — съвършено бял силует, очертания на човек от светлина — и отново изчезна.

— Да не е компютърна болест? Да не го изпращат онези хора?

— Не знам. Мисля, че си спомням нещо подобно точно преди да се изключим, но в главата ми е каша. Почти не си спомням какво се случи, след като се върнах в пещерата да те прибера.

Жълтият диамант се взираше втренчено в нея като изцъклено златно око.

— Наистина трябва да говоря с теб, Рени — обади се унило !Ксабу. — Трябва да ти разкажа какво се случи с мене там.

— Не сега.

Насочи анализатора си към камъка — или поне към онова, което той представляваше. Когато след няколко секунди резултатите започнаха да кръжат като малки планети от букви около фасетъчното диамантено слънце, тя свирна през зъби от изненада.

— Това е код, но е напомпан до спукване. Натъпкан е с невероятно количество информация. Ако е някакъв вирус разрушител, вътре има достатъчно информация, за да пренапише система, много по-голяма от моята.

— Какво смяташ да правиш?

Рени не отговори веднага — трескаво проверяваше предишните си връзки.

— Откъдето и да е дошло, сега е прикрепено към системата ми. Но не виждам никаква следа от него в моя парцел от мрежата на политехниката, което е по-добре. Господи, комуникаторът ще се пръсне, почти не ми е останала памет — прекъсна връзката с училището тя. — Според мен дори не мога да задействам това нещо в малката ми система тук, така че в нея то вероятно е неутрализирано, макар да не мога да проумея защо му е на някой да напъхва вирус в система, с която не може да оперира. По същата причина не мога да проумея защо му е на някой да създава такъв огромен вирус — все едно да изпратиш слон да претършува телефонна кабина.

Изключи системата, махна очилата и се тръшна обратно в леглото. Малки петънца жълта светлина като миниатюрни копия на диаманта затрепкаха пред очите й. !Ксабу също свали очилата си и изгледа подозрително комуникатора, сякаш очакваше нещо гадно да изпълзи от него. След това погледна разтревожен Рени.

— Изглеждаш бледа. Ще ти налея вода.

— Трябва да намеря система, достатъчно мощна, за да се активира това нещо — заразмишлява на глас Рени, — но да не е свързана с друга; нещо голямо и изолирано, стерилно. Мога да го уредя в някоя от лабораториите на политехниката, но ще ми се наложи да отговарям на куп въпроси.

!Ксабу внимателно й подаде чаша вода.

— А защо не го унищожиш? Ако са го направили онези хора, от онова ужасно място, сигурно е нещо опасно.

— Но ако е от клуба, то е единственото ни доказателство, че сме били там! Нещо повече — това е код, а хората, които пишат кодове от висок порядък, имат свой собствен стил — също като режисьорите и художниците. Ако успеем да разберем кой създава задкулисната структура на „При господин Дж.“… все ще ни послужи за начало. — Изпразни чашата на две големи глътки и се изненада колко беше ожадняла. — Няма да им се дам само защото ме поуплашиха — отпусна се отново върху възглавниците тя. — Лесно не се давам.

!Ксабу продължаваше да седи на пода с кръстосани крака.

— И как ще го направиш, щом не използваш училището? — умърлушено попита той, сякаш се сбогуваше с някого, когото не се надяваше да види отново.

— Мисля. Имам две — три идеи, но трябва да узреят.

Бушменът безмълвно гледаше пода. Най-накрая вдигна очи. Погледът му беше неспокоен, челото — набръчкано. Рени изведнъж си даде сметка, че е някак необичайно потиснат.

— Искаше да ми кажеш какво се е случило.

Той кимна.

— Много съм объркан, Рени, и имам нужда да поговоря с някого. Ти си ми приятел. Мисля, че ми спаси живота.

— А ти спаси моя — знам го със сигурност. Ако се беше забавил да извикаш помощ…

— Не ми беше трудно да разбера, че духът ти е много слаб, че си много болна — сви смутено рамене той.

— Давай тогава. Кажи ми защо твоят дух е слаб, ако това е проблемът.

Той кимна със сериозен израз.

— Откакто се върнахме от онова място, не чувам слънцето да звъни. Така казва моят народ. Когато престанеш да чуваш звъна на слънцето, духът ти е в опасност. От много дни го усещам.

Първо трябва да ти разкажа за себе си някои неща, които не знаеш — те са част от моя живот. Казах ти, че баща ми е умрял, а майка ми и сестрите ми живеят с моя народ. Знаеш, че съм учил в градски училища. Аз съм част от народа си, но усвоих и езика и мислите на хората от градовете. Понякога ги усещам като отрова в себе си, като нещо студено, което може да спре сърцето ми.

Той млъкна и си пое дъх дълбоко, на пресекулки. Каквото и да се канеше да й разкаже, то очевидно го измъчваше. Рени усети, че стиска здраво юмруци, сякаш наблюдаваше свой близък да извършва опасен номер на голяма височина.

— Съвсем малко са оцелелите от моя народ — продължи той. — Старата кръв почти се изгуби. Изпоженихме се за високите жени, а понякога отвличаха жените ни насила, затова хората като мен малко по малко изчезват.

Малцина живеят по старому. Дори истинските бушмени, с чиста кръв, почти до един отглеждат овце или работят в говедовъдните ферми около Калахари или в делтата на Окаванго. Оттам е и родът на майка ми — от делтата. Имали овце, няколко кози, ловели риба в делтата и я продавали в близкия град, за да си купят неща, които според тях им били нужни — неща, на които предците ни биха се изсмели. Как щяха да се смеят само! Радиоапарати, един дори си беше купил стар телевизор, който работеше на батерии — все неща с гласа на белия човек и на черния човек, който живее като бял. Нашите предци нямаше да разберат това. Гласовете на града заглушават звуците на живота, който народът ми е живял някога, и ни пречат да чуваме звъна на слънцето.

И така, семейството на майка ми, както повечето бедни черни хора в Африка, живеело край земите, които някога били негови. Сега белите не управляват Африка или поне вече не седят в правителствените канцеларии, но всичко, което донесоха със себе си, управлява вместо тях. И ти го знаеш, макар че живееш в града.

— Знам го — кимна Рени.

— Но все още има хора, които живеят като едно време — както са живели ранните раси, Мантис, Таралежа и Кваманга Дъгата. Баща ми и неговият род живеели така. Били ловци и пътували из пустинята, където не стъпвал кракът нито на белия, нито на черния човек, подир светкавиците, дъждовете и стадата антилопи. Продължавали да живеят така, както е живял народът ми от първите дни на Сътворението, но само защото градските хора не искат нищо от пустинята. В училище научих, че по света все още са останали няколко такива места — където не свири радио и няма следи от гуми, — но тези места се стапят като вода върху плоска скала под лъчите на слънцето.

За да съхрани начина си на живот и да опази старите си обичаи, родът на баща ми бил принуден да отбягва всички, дори онези наши сънародници, които напуснали пустинята и свещените хълмове. Някога цяла Африка е била наша и сме я кръстосвали заедно с другите племена, с антилопите и лъвовете, с газелите и песоглавците, и всички други. Но последните останали от нас могат да оцелеят само ако се крият. За тях градският свят е истинска отрова. Тя ще ги погуби.

Преди много-много години, преди ти и аз да сме били родени, настанала ужасна суша. Изпепелила цялата земя, но най-вече сухите земи, където живеел родът на моя баща. Продължила цели три години. Огромните стада газели напуснали тези земи, антилопите — също: някои измрели, други избягали. И родът на баща ми страдал. Пресъхнали дори кладенчетата, в които само бушмените можели да намират вода. Старците вече се били предали на пустинята, за да оцелеят младите и здравите, но и те започнали да измират. Децата били хилави и болнави, а нови не се раждали, защото при голяма суша нашите жени стават безплодни.

Баща ми бил ловец — в разцвета на силите си. Бродел дни наред надлъж и нашир из пустинята, за да намери нещо, с което да нахрани семейството си, братята и сестрите си, племенниците си.

Но всеки път, когато излизал на лов, трябвало да търси дивеч все по-надалече и всеки път си носел все по-малко храна, която да го крепи, докато ловувал. Черупките от щраусови яйца, в които народът ми носи водата, били почти празни. Така ставало и с другите ловци и жените се трепели от сутрин до мрак — изравяли оцелелите от ужасната суша корени и събирали насекоми, за да има с какво да нахранят децата. През нощта всички се молели дъждовете отново да се завърнат. Били много нещастни. Не пеели песни, а след време престанали да разказват и приказки. Нещастието им било тъй голямо, та някои взели да мислят, че дъждът е напуснал земята завинаги и е отишъл някъде другаде, че самият живот е към своя край.

Един ден, когато баща ми бил на лов и цели седем дни не се бил връщал, явило му се невероятно видение — огромна антилопа еланд, най-красивото от всички създания, стояла на ръба на пустинна котловина и отгризвала от кората на трънливо дърво. Знаел, че антилопата ще осигури на семейството му храна за дни наред, а и водата, просмукана в тревата в стомаха й, ще утоли жаждата на децата поне за известно време. Но знаел също колко е странно, че животното е само. Еландът не се движи на огромни стада като другите антилопи, но където и да отиде, семейството му е винаги с него — също като нашия народ. Еландът нито бил болен, нито ребрата му се броели въпреки ужасната суша. Баща ми се зачудил дали животното не му е специален дар от прататко Мантис, който създал първия еланд от кожата на сандала на Кваманга.

Докато се чудел, еландът го видял и се стрелнал надалече. Баща ми го подгонил.

Цял ден го преследвал и когато най-сетне той спрял да си почине, баща ми се промъкнал възможно най-близо, намазал една стрела с най-силната си отрова и я пуснал. Стрелата го уцелила миг преди да побегне. Когато приближил до мястото, където преди малко стояла антилопата, баща ми видял, че стрелата я няма, и сърцето му се преизпълнило с радост. Бил я улучил. Тръгнал по следите й в очакване отровата да подейства. Но еландът нито забавил бяг, нито показвал някакви признаци на слабост. Целия следващ ден го преследвал, но нито веднъж не се приближил достатъчно, за да пусне друга стрела. Антилопата се движела бързо. Щраусовите черупки на баща ми били празни и сушеното месо в торбата му било свършило, но нямал време да търси вода и храна.

Още два дни преследвал животното през пясъците под горещото слънце и студената луна. Еландът препускал все на югоизток, където пустинята свършвала край голямо блато около делтата на някаква река. Баща ми никога не се бил приближавал толкова много до Окаванго — народът му, който навремето изминавал хиляди километри всеки сезон, сега обитавал само най-недостъпните вътрешни райони на пустинята заради своята безопасност. Почнал да полудява от глад, умора и страх или пък го бил обладал някой дух. Бил твърдо решен да хване еланда. Вече бил сигурен, че той му е дар от Мантис и ако го занесе на народа си, дъждовете ще рукнат.

Най-накрая, на четвъртия ден от гонитбата, той се запрепъвал из покрайнините на пустинята по хълмовете към бреговете на блатото Окаванго. Но блатото също било пресъхнало от голямата суша и баща ми не намерил нищо освен напукана кал и сухи дървета. Но еландът все тъй се носел пред него, неуловим като сън, и следите от копитата му личали в праха. И той продължавал.

Вървял цяла нощ през това непознато място. Крокодилски и рибешки кости белеели на лунната светлина. Народът на баща ми живеел по старому — знаел всеки камък и всяка пясъчна могила, всяко дърво и трънак в пустинята така добре, както градските хора знаят прищевките на децата си или обстановката в домовете си. Но сега баща ми бил на непознато място и преследвал огромен еланд, който мислел за дух. Бил слаб и уплашен, но бил ловец и народът му се намирал в ужасна беда. Помолил се на прамайките звезди да му изпратят мъдрост. Когато Зорницата, най-великият от всички ловци, изгряла накрая на небето, баща ми се помолил и на нея.

— Влей сили в сърцето ми — помолил звездата той.

Молел се да му даде смелост, за да оцелее, защото се чувствал много слаб.

Щом слънцето се издигнало на небето и отново взело да изпепелява земята, баща ми съзрял силуета на еланда до бистър ручей. От гледката на толкова много вода и на тъй близкия дух на животното на баща ми му прилошало и той се строполил на земята. Запълзял към еланда, но краката и ръцете му не го държали и не могъл да допълзи до него. Миг преди сетивата му да угаснат, видял, че антилопата се е превърнала в красиво момиче — момиче от нашия народ, но с непознато лице.

Това била моята майка, която станала рано, за да отиде за вода. Дори делтата на огромната река била почти пресъхнала от сушата и майка ми и семейството й трябвало да ходят далеч от малкото селце край пътя, за да донесат вода. Майка ми видяла ловеца, който дошъл от пустинята и припаднал в краката й, и си помислила, че той ще умре. Дала му да пие вода. Той изпразнил стомната й, после почти пресушил поточето. Когато се изправил, тя го завела при семейството си.

По-старите все още говорели на неговия език. Докато родителите на майка ми го хранели, старците непрекъснато му задавали въпроси и цъкали в почуда, че виждат човек, изскочил все едно от спомените им. Хапнал, но не казал много. Макар че тези хора много приличали на него, поведението им било странно, но той почти не забелязвал какво правят. Не отделял очи от майка ми. А тя, която никога не била виждала мъж от старите времена, също не отделяла очи от него.

Баща ми можел да остане там. Бил изгубил антилопата, но поне щял да занесе вода на своето семейство и на народа си. Пък и непознатите го притеснявали със своята говореща кутия, със странните си дрехи и с непознатия си език. Майка ми, която не обичала и не уважавала баща си, защото я биел, избягала с моя баща и предпочела да отиде да живее с неговия народ, вместо да остане при своето семейство.

Макар и да не я карал да напуска семейството си, той бил много щастлив, че тръгнала с него, защото я харесал още при първата им среща. Наричал я Дъщерята на еланда и те се смеели, нищо че отначало не се разбирали какво говорят. Когато накрая, след като вървели много дни и намерили народа му, семейството на баща ми било поразено от неговата история, посрещнали майка ми добре и много я харесали. Същата нощ над пустинята отекнал гръм и проблеснала светкавица. Дъждовете се завърнали. Сушата свършила.

!Ксабу млъкна. Рени почака, но не издържа и се обади:

— И после какво станало?

Той я погледна — едва доловима тъжна усмивка трепна на устните му.

— Не те ли уморявам с тази дълга история, Рени? Това просто е моята история — за това, как съм се появил на този свят и как дойдох тук.

— Да ме уморяваш ли? Тя е… тя е прекрасна. Като приказка.

Усмивката му угасна.

— Млъкнах, защото това според мен е бил най-щастливият миг в живота им. Когато рукнали дъждовете. Семейството на баща ми вярвало, че майка ми наистина е Дъщеря на еланда и че с нея е довел добрите времена. Но ако продължа, историята ще стане тъжна.

— Щом искаш да ми я разкажеш, нека да я чуя, !Ксабу. Моля те.

— Така да бъде — разпери ръце той. — Известно време всичко било чудесно. С дъждовете се завърнали и животните, растенията избуяли отново — по дърветата покарали нови листа, никнели цветя. Дори пчелите си дошли и започнали да правят прекрасния си мед и да го крият сред скалите. Това било знак за силата на живота — бушмените много обичат мед, затова толкова обичаме и малката птичка, която се казва меден водач. Та всичко вървяло добре. Скоро майка ми и баща ми заченали дете. Появил съм се аз и ме кръстили !Ксабу, което означава „сън“. Бушмените вярват, че животът е сън, който ни сънува, и родителите ми искали да почетат добрата съдба, която сънят им изпратил. И другите жени в семейството родили деца, така че първите си години прекарах сред свои връстници.

После се случи нещо ужасно. Баща ми отишъл на лов с племенника си. Денят бил добър — убили голяма хубава антилопа. Били щастливи, защото знаели, че щом се върнат, ще има пир и месото ще стигне за няколко дни. На връщане видели един джип. Били чували за такива неща, но никога не ги били виждали и отначало не смеели да се приближат. Но мъжете в него — трима черни и един бял, все високи и облечени в градски дрехи — явно били в опасност. Приличали на примиращи от жажда и баща ми и племенникът му отишли при тях и им помогнали.

Мъжете били учени от някакъв университет — предполагам, че са били геолози и са търсели петрол или нещо друго, което се цени от градските хора. Джипът им бил ударен от светкавица и двигателят и радиото не работели. Без помощ несъмнено щели да умрат. Баща ми и племенникът му ги завели до едно селище в края на пустинята. Не биха дръзнали да го сторят, но баща ми помнел, че веднъж вече е напускал пустинята, без да му се случи нещо. Смятал да ги заведе до края на градчето и да ги остави да се оправят, но докато вървели, съвсем бавно, защото градските хора не можели да бързат, пристигнал друг джип — с правителствени лесничеи. Освен че използвали радиостанцията си, за да повикат помощ за спасените от баща ми мъже, те арестували него и племенника му за това, че са убили антилопа артибист. Излиза, че артибистът е защитен от закона. Бушменът — не.

Необичайната ожесточеност на тона му накара Рени да трепне.

— Арестували са ги? След като са спасили онези мъже? Това е ужасно!

!Ксабу кимна.

— Учените протестирали, но лесничеите се страхували да нямат неприятности, ако някой ги уличи, че са пуснали нарушителите, затова арестували баща ми и племенника му и ги откарали. Просто ей така. Дори взели и антилопата за доказателство. Докато стигнали града, тя се вмирисала и лесничеите я изхвърлили.

Учените така се засрамили, че взели на заем друга кола и отишли да кажат на семейството на баща ми какво се е случило. Не го открили, но срещнали други бушмени и скоро майка ми и семейството ни научили какво е станало.

Макар да не бе живяла в града, майка ми все пак знаела едно-друго за него и решила, че трябва да отиде да се разбере с правителството — представяла си го като белобрад мъдрец, който живее в някакво голямо село — и да му каже, че трябва да пусне баща ми. Всички я предупреждавали да не ходи, но тя ме взела и тръгнала към града.

Разбира се, баща ми вече бил изпратен в големия далечен град и докато майка ми успее да отиде там, бил осъден за бракониерство. Двамата с братовчед ми били пратени в затвора, в една килия с мъже, извършили ужасни престъпления — избили семействата си, измъчвали и убивали деца и старци.

Всеки ден мама ме вземала на ръце и отивала да се моли да освободят баща ми и всеки ден я прогонвали с груби думи и с юмруци от съда, а после и от затвора. Намерила за нас някаква барака в края на града — две стени от шперплат и лист ламарина за покрив — и ровела из бунищата за храна и дрехи заедно с другите бедняци, твърдо решена да не си тръгне, докато не освободят баща ми.

Не мога дори да си представя какво е изпитвала. Бил съм толкова малък, че почти нищо не съм разбирал. Имам съвсем бегли спомени от онова време — ярките светлини на камион през пролуките между дъските, гласовете на хора, които се карат или пеят в съседните бараки. Но тя сигурно се е чувствала ужасно — сама и толкова далече от хората си. Но не се предавала. Била сигурна, че само да намери, когото трябва — „истинското правителство“, както си мислела, — грешката най-после ще бъде поправена и ще освободят баща ми.

Баща ми, който познавал града по-зле и от майка ми, се разболял. След няколко посещения му забранили да се вижда повече с майка ми, макар че тя продължила да ходи всеки ден в затвора. Той дори не знаел, че тя все още е в града, само на неколкостотин метра от него. Той и племенникът му се отчаяли, престанали да говорят. Духът им станал много слаб и спрели да ядат. Много скоро, само след няколко месеца в затвора, баща ми умрял. Племенникът му живял по-дълго. Казвали са ми, че го убили при някакво сбиване няколко месеца след това.

— О, !Ксабу, колко ужасно!

Той вдигна ръка, сякаш не приемаше съчувствието на Рени.

— Майка ми дори не могла да откара тялото на баща ми в пустинята. Погребали го в някакво гробище край бордея. Майка ми отбелязала гроба с пръчка, на която закачила гердан от черупки на щраусови яйца. Ходих там, но не успях да намеря гроба му.

Мама ме взела и поела по дългия обратен път. Не можела да се върне пак в пустинята, която за нея била свързана с баща ми, затова отишла при своето семейство, където отраснах. Не мина много време и тя си намери друг мъж, добър човек. Беше бушмен, но народът му беше напуснал пустинята много отдавна. Не познаваше старите обичаи и почти не говореше езика. Родиха им се две дъщери — моите сестри. И тримата ходехме на училище. Майка ни настояваше да опознаем градския живот, за да можем да се предпазваме от него, за разлика от баща ми.

Майка ми не прекъсна напълно връзките си със семейството на моя баща. Когато в селото идваха бушмени от по-отдалечените райони, за да търгуват, майка ми им изпращаше вести по тях. Един ден — сигурно съм бил на десет години — от пустинята дойде чичо ми. С благословията на майка ми той ме заведе да видя роднините си.

Няма да ти разказвам за годините, които прекарах при тях. Научих много неща за баща си и за неговия свят. Обикнах хората, но и започнах да се боя за тях. Бях още малък, но виждах, че са обречени. И те го знаеха. Често си мисля — те никога не ми го казаха и не биха го сторили, — че чрез мен са се надявали да спасят нещо от мъдростта на прататко Мантис, нещо от старите обичаи. Като човек, изхвърлен на някой остров, който пише писмо и го слага в бутилка, искаха да ме изпратят обратно в града с нещо, което съм съхранил в себе си от техния живот.

!Ксабу наведе глава.

— За мой най-голям срам години след като се върнах в селото на майка си, аз не се сещах за тях. Не, не е вярно — често си мислех за времето, прекарано с народа на баща ми, и винаги ще си мисля. Но не ми идваше на ум, че някой ден те ще изчезнат, че от стария свят няма да остане почти нищо. Бях млад и смятах живота за нещо безкрайно. Нямах търпение да науча всичко и не се страхувах от нищо — възможностите на градския живот и всичките му чудеса изглеждаха далеч по-примамливи от живота сред храсталаците. Учех се усърдно в малкото училище и един влиятелен човек в селото ме забеляза. Той съобщи за мене на една група, наречена „Кръгът“. Това са хора от цял свят, които се интересуват от „аборигенски култури“. С тяхна помощ успях да постъпя в едно училище в града, където бе умрял баща ми — добро училище. Майка ми се страхуваше за мен, но разумът я накара да ме пусне. Поне аз си мислех, че това е разумно.

Така се запознах и с други начини на живот. Запознах се с неща, с които вие сте свикнали както с водата и въздуха, но за мен те отначало бяха странни и почти вълшебни — електрическата светлина, стенните екрани, канализацията. Запознах се със знанията на хората, изобретили тези неща, понаучих нещо от историята на белите и на черните хора, но в нито една книга, в нито един филм по мрежата не се споменаваше почти нищо за моя народ.

Всяка година се връщах при семейството на майка ми, когато училището свършваше, за да помагам при пашата на овцете и да хвърлям мрежите за риба. Хората от пустинята все по-рядко и no-рядко идваха да търгуват в селото. Годините минаваха и аз започнах да се питам какво ли е станало с народа на баща ми. Все още ли живееше в пустинята? Дали чичо ми и братята му все още играеха танца на еланда, когато убиеха някое от тези големи животни? Дали леля ми и сестрите й все още пееха песни за земята, която тъгува за дъжда? Реших отново да ида да ги видя.

И това беше вторият ми голям срам. Макар че годината беше добра, макар че дъждовете бяха обилни, а пустинята — гостоприемна и пълна с живот, докато ги търсех, едва не умрях. Бях забравил много от наученото — приличах на човек, който остарява и зрението и слухът му отслабват. Пустинята и сухите хълмове криеха тайните си от мен. Оцелях, но след големи мъки, след много жажда и глад. Мина доста време, преди отново да усетя ритъма на живота така, както семейството на баща ми ме беше научило, преди отново да почувствам в гърдите си тръпката от близостта на дивеча, да подушвам водата под пясъка. Постепенно си припомних много неща, но не открих нито семейството на баща ми, нито други скитащи бушмени. Най-накрая отидох в светилищата — хълмовете със скалните рисунки, — но отдавна никой не беше минавал оттам. Тогава наистина се уплаших за роднините си. Те всяка година отиваха там, за да изразят почитта си към духовете на първите хора, а от много време не бяха идвали. Народа на баща ми вече го нямаше. Може би всички бяха мъртви.

Напуснах пустинята, но нещо в мене се беше променило завинаги. Обещах си, че животът на моя народ няма да изчезне просто ей така, че легендите за Мангустата Таралежа и Зорницата няма да бъдат забравени и старите обичаи няма да бъдат затрупани от пясъците така, както вятърът затрупва следите на човек след смъртта му. Реших да направя всичко възможно, за да съхраня поне частица от тях. За да го постигна, щях да изуча науката на градските хора, която, бях убеден в това, можеше да постигне всичко. Хората от „Кръга“ отново проявиха щедрост и с тяхна помощ дойдох в Дърбан, за да науча как градските хора създават свои собствени светове. Защото тъкмо това искам да направя, Рени, трябва да го направя — трябва да създам отново света на моя народ, света на ранната раса. Той никога няма да съществува отново на тази земя, но не трябва да бъде забравен завинаги!

!Ксабу млъкна, полюшвайки се напред-назад. Очите му бяха сухи, но явно изпитваше болка.

— Според мен това е прекрасно — обади се най-сетне Рени. Приятелят й не плачеше, но нейните очи бяха влажни. — Това е най-силният довод за съществуването на ВР, който някога съм чувала. Но след като си научил толкова много, след като си толкова близо до целта, защо сега си нещастен?

— Защото когато бях с тебе на онова ужасно място, докато ти се мъчеше да спасиш живота ми, аз посетих мислено един друг свят. Срамувам се, че те изоставих, но не можех да не го направя, тъй че не това ме натъжава. — Той втренчи поглед в нея и тя отново забеляза онзи страх. — Отидох в земята на първите хора. Не зная как и защо, но докато си преживявала всичко, което ми разказа в спешното отделение, аз бях на друго място. Видях благия прататко Мантис да язди между рогата на своята антилопа. И жена му Кауру беше там, и двамата му синове Кваманга и Мангустата. Но ме заговори Таралежа, любимата му дъщеря. Каза ми, че дори земята отвъд света, земята на първите хора, е в опасност. Преди да се появи Медения водач, за да ме отведе обратно, тя ми каза, че скоро мястото, където бяхме, ще се превърне в огромна пустош и че както градският свят, в който се намираме ние с тебе, постепенно е унищожил моя народ в пустинята, така ще бъдат унищожени и първите хора.

Ако е така, няма смисъл да създавам отново света на моя народ, Рени. Ако първите хора бъдат изгонени от земите им отвъд тази земя каквото и да направя, ще бъде само празна черупка, куха коруба на бръмбар, останала след неговата смърт. Не искам да използвам вашата наука, за да създам музей, Рени — място, където градските хора ще разглеждат онова, което някога е било живо. Разбираш ли? Искам да създам дом, в който нещичко от моя народ да просъществува завинаги. Ако изчезне домът на първите хора, тогава сънят, който ни сънува, ще престане да ни сънува. От живота на моя народ — от зората на всички неща — няма да остане нищо друго освен следи от стъпки в пясъка, които вятърът ще засипе.

Затова вече не чувам звъна на слънцето.

Известно време никой не каза нищо. Рени си наля нова чаша вода и предложи и на !Ксабу, но той поклати глава. Тя не го разбираше и й беше малко неловко — както щом колегите й християни говореха за рая или мюсюлманите — за чудесата на пророка. Но изпитваше съчувствие към болката на бушмена.

— Не разбирам какво точно искаш да кажеш, но се опитвам — протегна ръка тя, вдигна отпуснатата му ръка и стисна сухите му пръсти. — Както ти ми помогна да се опитам да спася Стивън, така и аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна — само ми кажи какво бих могла да направя. Ти си ми приятел, !Ксабу.

Той се усмихна за първи път, откакто беше дошъл.

— И ти си моя добра приятелка, Рени. Не знам какво трябва да направя. Непрекъснато мисля… — Той внимателно отдръпна ръката си и разтърка очи. Явно беше уморен. — А трябва да отговорим и на твоите въпроси — толкова много въпроси имаме пред себе си! Какво ще правим с жълтия диамант, с това опасно нещо?

Рени се прозина дълбоко. Стана й неловко.

— Май познавам човек, който би могъл да ни помогне, но съм твърде уморена, за да се занимавам с това. Ще й се обадя, след като подремна.

— Тогава спи. Ще остана, докато се върне баща ти.

Тя му каза, че няма нужда, но не успя да го убеди.

— Няма да те притеснявам. — !Ксабу се изправи плавно, с едно-единствено движение. — Ще седна в съседната стая и ще помисля.

Отново се усмихна през рамо и затвори вратата след себе си.

Рени дълго мисли за странните места, които двамата бяха посетили — и двете съществуваха единствено в техните представи. Или поне така й се струваше. Но болката и копнежът, изписани върху сериозното, умно лице на !Ксабу, я караха да се усъмни в това.

Събуди се, уплашена от високата тъмна фигура, надвесена над нея. Баща й се отдръпна, сякаш заловен на местопрестъплението.

— Аз съм, момичето ми. Да видя добре ли си.

— Нищо ми няма. Взех си лекарството. !Ксабу тук ли е?

Той поклати глава. Лъхаше на бира, но стоеше сравнително стабилно на краката си.

— Тръгна. Ти какво, на опашка ли ги караш да чакат?

Тя го погледна с недоумение.

— Като се прибирах, отпред в една кола чакаше някакъв друг. Едър такъв, с брада. Като се приближих, потегли.

Внезапен страх разтърси Рени.

— Бял ли беше?

Баща й се разсмя.

— В тоя квартал? Не, чернилка като мене. Или оглежда местата наоколо, или е крадец. Когато ме няма, слагай веригата на вратата.

— Добре, татко — усмихна се тя. Рядко го виждаше толкова загрижен.

— Ще видя дали има нещо за ядене. — Той се спря за миг на вратата, после се обърна. — Тоя твой приятел… той е от дребните хора.

— Да, бушмен е. От делтата на Окаванго.

Баща й гледаше особено — беше си спомнил нещо.

— Те са древен народ, нали знаеш. Били са тук още преди да дойдат черните хора — преди ксоза, зулу и всички останали.

Тя кимна, заинтригувана от притихналия му глас.

— Никога не съм предполагал, че пак ще видя някой от тях. От дребните хора. Никога не съм предполагал.

И излезе с все същия отнесен израз и затвори тихо вратата след себе си.

ПЕТА ГЛАВАГНЕВЪТ НА ГОСПОДАРЯ

В периферията на зрителното му поле пълзеше неонова червена нишка, сякаш виждаше някои от собствените си очни капиляри. Нишката се гърчеше и усукваше около оста си, разклоняваше се отново и отново, докато експертната система, която символизираше, си вършеше работата. Дред се усмихна. „Беина и Беина“ не се доверяваха на обещания за сигурност — искаха да опознаят виртуалния му офис като своя собствен. Не че беше очаквал нещо друго. Всъщност въпреки някои успешни предишни съвместни акции сериозно би се поколебал да ги наеме, ако го бяха приели на доверие.

Самоуверен, нахален, мързелив, мъртъв. Това беше мантрата на Стареца и си беше добра, макар че Дред понякога действаше по различен начин, а не както би постъпил Стареца. И все пак беше жив, а в неговия бизнес това беше единственият показател за успех — в него можеше да се провалиш само веднъж. Разбира се, по-голямата предпазливост на Стареца бе дала резултат — той бе живял по-дълго от своя наемен убиец. Доста по-дълго.

Дред усили абстрактния фон зад единствения прозорец на офиса и насочи вниманието си към виртуалната бяла стена, докато програмата на „Беините“ завърши проверката за сигурността на кабината му. Когато реши, че всичко е наред, тя се самоизключи, червената нишка от мониторната програма на Дред изчезна и близначките Беина изникнаха моментално.

Появиха се като два еднакви, невзрачни обекта, седнали един до друг на срещуположната страна на масата като два надгробни камъка. Сестрите Беина не използваха висококачествени симове при лични срещи и без съмнение гледаха на скъпата имитация на Дред като на безсмислено и прекалено перчене. Раздразнението им го забавляваше: да забелязва тиковете на други професионалисти и дори на своите жертви беше най-близкото състояние до привързването към навиците на приятели, разнообразяващи съществуването на по-обикновените хора, до което някога беше стигал.

— Добре дошли, дами — посочи той симулираната маса от черен мрамор и каменния чаен сервиз „Хайксниг“, неизбежен реквизит дори при виртуалния бизнес с клиенти от Тихоокеанската зона, който бе превърнал в постоянен елемент от обстановката. — Да ви предложа нещо?

Почти усещаше раздразнението, излъчвано от еднотипните им фигури.

— Не си губим времето в мрежата за безвкусни представления — обади се едната.

Задоволството му нарасна — бяха така ядосани, че не го криеха. Едно на нула за него.

— Дошли сме да вършим работа — обади се другата.

Така и не можа да запомни имената им. Ксикса и Нукса — или нещо такова — имена на популярни приказни герои, които им бяха прикачили в детските им години в някакъв бордей в Сао Паоло и които изобщо не се връзваха с истинската им същност. Не че имаше значение дали ги помни или не — двете реагираха като едно същество и можеха да отговорят на всеки зададен на другата въпрос. Сестрите Беина смятаха имената за също толкова сантиментална глезотия, колкото и реалистичните симове.

— Тогава да се захващаме — отвърна развеселен той. — Прегледахте програмата, нали?

Кратката пауза преди отговора за пореден път издаде раздразнението им.

— Да. Може да стане.

— Няма да е лесно.

Стори му се, че отговори втората, но използваха един и същи дигитализиран глас, така че не беше много сигурен. Въздействието беше ефектно — сякаш бяха един разум в две тела.

„Ами ако наистина са един-единствен човек? — запита се внезапно той. — В РЖ никога не съм ги виждал заедно. Ами ако цялата тази работа със «смъртоносните близначки» е само търговска уловка?“

Дред реши да отклони интересната мисъл за по-късно.

— Готови сме да изплатим триста и петдесет швейцарски кредита. Плюс одобрените разходи.

— Това е неприемливо.

Дред вдигна вежди — знаеше, че симът му ще повтори изражението точно.

— Значи трябва да потърсим друга агенция. Сестрите Беина го изгледаха, безизразни като два камъка.

— Работата, която искате да се свърши, само формално погледнато е в гражданския сектор. Поради високопоставеността на… обекта, който възнамерявате да премахнете, ще възникнат множество усложнения от страна на властите. Ликвидирането на обекта ще предизвика световен отзвук. Това означава, че всеки ваш сътрудник би трябвало да подготви много по-сериозни предпазни мерки от обикновените.

Запита се до каква степен лишеният им от какъвто и да било акцент английски не е продукт на гласови филтри. Не беше трудно да си представи две жени по на двайсет и две години — ако информацията му за тях беше достоверна, — умишлено заличили акцента си наред с всичко друго, което бяха премахнали по пътя си, за да се превърнат в онова, което представляваха. Реши да ги поразиграе.

— Искате да кажете, че това не е граждански случай, а политическо убийство.

Последва дълго мълчание. Дред подигравателно усили фоновата музика, за да го запълни. Накрая първата се обади с все същия равен и безизразен глас:

— Точно така. И го знаете отлично.

— И смятате, че струва повече от триста и петдесет швейцарски кредита.

— Няма да ви губим времето. Не искаме повече пари. Всъщност, ако добавите нещичко, ще поискаме само сто хиляди швейцарски кредита, по-голяма част, от които ще ни трябват за защита след акцията, докато нещата се уталожат.

Отново повдигна вежди.

— А какво е това „нещичко“?

Втората безформена фигура постави ръцете си, които приличаха на шпатули, върху масата.

— Чували сме, че вашият шеф има достъп до някои биологични продукти — един от големите им източници се намира в нашето полукълбо.

Дред се наведе напред. Нещо стегна слепоочията му.

— Моят шеф ли? Сключвате този договор еднолично с мен. Навлизате в много опасна територия.

— Въпреки това е известно, че вършите доста работа за една определена група. Независимо дали стоят зад този договор или не, те притежават нещо, което ни трябва.

— Искаме да започнем страничен бизнес — обади се другата. — Нещо, което да не изисква толкова напрежение на стари години, както сегашните ни занимания. Преценили сме, че търговия на едро с тези биологични продукти е идеална перспектива, и търсим начин да влезем в бизнеса. Вашият шеф може да ни осигури това. Искаме участие, а не съперничество.

Дред се замисли. Независимо от огромното си влияние Стареца и приятелите му бяха обект на безброй слухове. Сестрите Беина се движеха в кръговете, в които се знаеше голяма част от истината дори за някои от най-ужасяващите и недоказуеми предположения, така че молбата им не означаваше задължително пробив в сигурността. Дори да беше така, мисълта да се яви пред Стареца с такова нагло предложение не го поблазни особено, тъй като би довело и до частична загуба на контрол над неговите контрагенти и би объркало бъдещите му планове.

— Май ще трябва да възложа тази работа на „Клекър и ко“ — подхвърли по възможно най-небрежния начин той, раздразнен, че се бе оставил да го извадят от равновесие.

Сестрите Беина бяха успели да изравнят резултата. Първата фигура се изкикоти и изхърка, сякаш някой преряза гърлото й.

— И да загубите месеци и кредити, докато се натуткат с проучванията?

— Да не говорим, че ще остави всичко в ръцете на своите главорези — добави втората, — които ще се втурнат като бикове и ще оставят навсякъде следи от копита и белези от рога. Това е наша територия. Имаме контакти из целия град, включително и в някои от най-важните му сектори.

— Да, но Клекър няма да се опитва да ме изнудва.

Първата постави ръце върху масата до тези на сестра си — сякаш правеха спиритичен сеанс.

— Работили сте с нас и преди. Знаете, че ще изпълним поръчката. И освен, ако не сте се променили изцяло, сеньор, вие сам смятате да поемете ролята на водач. В чии ръце бихте поверили сигурността си — на Клекър, за когото мястото е непознато, или в нашите, след като можем да се справим и с вързани очи?

Дред вдигна ръка.

— Изпратете ми офертата си. Ще я имам предвид.

— Току-що я изпратихме.

Той сви пръсти. Офисът и безликите сестри изчезнаха.

Пусна чашата бира на пода и започна да наблюдава как последните разпенени капки попиват в белия килим. Беснееше от ярост, сякаш бе глътнал живи въглени. Сестрите Беина най-добре биха свършили работата и бяха прави за Клекър и наемниците му, което означаваше, че ще му се наложи да поговори със Стареца й да му съобщи какво са поискали те.

Което пък значеше, че пак трябва да ходи при смахнатото дърто копеле и да му пада на колене — поне символично. За кой ли път. Също като в онази древна реклама с наострилото уши куче, заслушано в радиото или в нещо друго. В гласа на господаря. На четири крака, както толкова пъти в детските си години, преди да се научи да отговаря на болката с болка. През всички онези непрогледни нощи, докато пищеше под другите момчета. Гласът на господаря.

Стана и закрачи напред-назад из малката стаичка, стиснал юмруци толкова силно, че ноктите се забиха в кожата му. Задъха се от ярост. Предстояха му още три по-маловажни разговора тази вечер, но в това състояние надали би се справил с тях както трябва. Сестрите Беина бяха успели да го притиснат и го съзнаваха. Бившите курви винаги усещаха кога са те гепили за топките.

Отвърни на болката с болка.

Отиде до мивката, напълни шепите си със студена вода и я плисна върху лицето си. Косата му прилепна от водата, тя закапа по брадичката върху гърдите му и намокри ризата му. Кожата му пареше, сякаш гневът вътре в него го беше нажежил като желязна печка. Погледна се в огледалото — очакваше да види как водата се изпарява от кожата му. Очите му бяха отворени широко — обкръжени от бяла елипса.

Имаше нужда от облекчение. Нещо, което да успокои мислите му, да уталожи напрежението. Отговор. Отговор на гласа на господаря.

През малкото му прозорче се виждаше гърбицата на моста и пръснатите във всички посоки потрепващи светлинки на Голям Сидни. Не беше трудно да погледнеш надолу към тези пулсиращи светлинки и да си представиш, че всяка една от тях е отделен човек и че ти като Господ от своята висота можеш просто да протегнеш ръка и да угасиш някоя от тях. Или всичките.

Преди да продължи с работата, реши той, ще се наложи да се поупражнява. Така щеше да се почувства по-силен, както обичаше да се чувства.

Усили вътрешната си музика и отиде да вземе остриетата си.

— Не се съмнявам, че е вярно — обади се богът. — Питам дали е допустимо.

Останалите от енеадата го изгледаха със зверските си погледи. Вечният сумрак през широките прозорци на западния дворец изпълваше цялата зала със синкава светлина и газените лампи не можеха напълно да я разпръснат. Озирис вдигна бича си.

— Приемливо ли е? — повтори той.

Птах Занаятчията се поклони леко, но Озирис се усъмни реалният му двойник също да го е направил. Това беше една от приятните страни на обстоятелството, че братството провежда срещите си в неговата виртуална сфера — управляващата система можеше да предложи поне минимум любезност. Сякаш за да докаже, че поклонът не е бил негов собствен жест, Птах отсече троснато:

— Не, по дяволите, много ясно, че не е приемливо. Но това е съвсем ново нещо — трябва да очакваш и най-невероятното.

Озирис не отговори веднага, изчакваше гневът му да се поуталожи. Повечето от членовете на висшия съвет на Братството бяха поне толкова твърдоглави, колкото него, и не би било разумно да ги принуди да се отбраняват.

— Просто искам да разбера как можем да се отървем от някого, когото сами вкарахме в системата — каза най-сетне той. — Как така „изчезнал“? Имаме тялото му, за Бога!

Той се намръщи при тази случайно изплъзнала се подигравка със себе си и скръсти ръце пред бинтованите си гърди.

Жълтото лице на Птах се изкриви в усмивка — типично по американски той демонстрираше неуважение към властта и несъмнено смяташе ВР-средата на Озирис за излишно помпозна.

— Да, със сигурност имаме тялото му и ако беше само това, можехме да се освободим по всяко време. Но ти беше този, който поиска тъкмо тази добавка, макар че така и не разбрах защо. Тук работим на непозната територия — особено с всичките онези променливи, които собствените ни експерименти прибавиха към цялата тази каша. Все едно да очакваш предметите да се държат в открития Космос по същия начин, както на Земята. Доста нечестно е, мама му стара, да обвиняваш все моите хора, когато стане малко напечено.

— Този мъж не го държим жив ей така, по прищявка. Имам основателни причини за това, макар и да са лични.

Озирис говореше възможно най-спокойно и убедително. Не искаше да изглежда капризен — особено когато спореше с Птах. Ако изобщо съществуваше вероятност някой да му се противопостави в предстоящите дни, то това беше американецът.

— Така или иначе — много жалко. Приближаваме кризисната точка и не можем да караме Ра да чака още дълго.

— Исус се разплака! — тресна с юмрук по базалтовата маса Хор, който имаше глава на сокол. — Ра ли? Какво, по дяволите, е това пък сега?

Озирис го погледна втренчено. В отговор и черните безчувствени птичи очи се втренчиха в него. Разбира се, пак американец. Все едно да се разправяш с деца — макар и доста могъщи и влиятелни дечица.

— Намирате се в моя дом — каза той с възможно най-спокоен тон. — Нищо няма да ви се случи, ако покажете малко уважение или поне любезност.

Остави изречението да увисне във въздуха, за да даде възможност на другите членове на Братството да си помислят какво би могло да се случи с Хор и да си припомнят всичко онова, което би могъл да си позволи един разгневен Озирис.

— Ако се беше запознал с предоставената ти информация, щеше да знаеш, че „Ра“ е моето име за финалната фаза на проекта „Граал“. А ако си прекомерно зает, за системата ми ще е удоволствие да ти превежда, за да не прекъсваш потока на разговора по време на обсъжданията ни.

— Не съм дошъл тук да си губя времето — като че ли се поукроти птицеглавият бог и почеса енергично гърдите си, което накара Озирис да потръпне от погнуса. — Ти си председателят, така че играем с твоите играчки, носим твоите симове и всичко останало. Но аз съм зает човек и нямам време да усвоявам най-новия ти комплект от правила всеки път, когато се включа.

— Стига сте се джафкали — намеси се Сехмет.

За разлика от другите Сехмет вероятно се чувстваше удобно зад маската си на богиня. Озирис предполагаше, че би предпочела лъвската глава в реалния живот. Беше родено божество: никакви разрушителни демократични измишльотини не опорочаваха възгледите й.

— Налага ли се да приключим с висящ въпрос — продължи тя, — с този „изчезнал човек“? Какво би желал нашият председател?

— Благодаря, че попита — облегна се Озирис на високия си трон. — Имам лични причини да искам да бъде открит. Ако измине достатъчно време, без да постигнем особен успех, ще разреша да бъде убит, но би било калпаво решение.

— Не само калпаво — енергично се обади Птах, — може и изобщо да не е никакво решение. В момента може и да не сме в състояние да го убием — или поне онази част от него, която пребивава в системата.

Някой вдигна крехката си ръка. Останалите се извърнаха — Тот твърде рядко вземаше думата.

— Надявам се, че нещата не са стигнали толкова далеч, нали? — попита той, а тясната му глава на ибис клюмна унило и човката се заби в гърдите му. — Нима сме изгубили контрол над виртуалната си среда? Това би било твърде печално събитие. Ще трябва доста да помисля, преди да продължа ангажиментите си. Би трябвало по-надеждно да контролираме процеса.

Озирис понечи да отговори, но Птах го изпревари:

— В периферията на всяко парадигмално разместване винаги се наблюдават отклонения. Подобно на бурите в периферията на атмосферен фронт — по правило ги очакваме, но не можем да ги предскажем категорично. Не ме безпокои това, а мисля, че не трябва да безпокои и вас.

Около масата избухна нов спор, но този път Озирис не беше недоволен. Тот беше предпазлив азиатец и не обичаше неочакваните промени и необмислените изхвърляния, а почти със сигурност не одобряваше и нетактичността на американците: Птах си беше направил лоша услуга. Тот и неговият китайски консорциум бяха голям и важен блок на властта в Братството — Озирис ги беше обработвал от десетилетия. Отбеляза си да се свърже лично с Тот по-късно и да вземе отношение към безпокойствата му. Междувременно раздразнението на китайския магнат несъмнено щеше да се насочи отчасти към Птах и неговия западен контингент.

— Моля ви, моля ви — прекъсна ги той най-сетне. — Ще бъда щастлив да си поговоря насаме с всеки, който има някакви притеснения. Колкото и да е нищожен, коренът на проблема е в моята лична инициатива. Поемам цялата отговорност.

Това поне накара насядалите около масата да млъкнат и беше сигурен, че зад безизразните им симове, зад бръмбарските челюсти и маските на хипопотами, овни и крокодили се правят сметки и отново се преценяват различните шансове. Но знаеше освен това, че има достатъчно авторитет, за да принуди дори и самодоволния Птах да престане да спори с него, за да не го сметнат за разколник.

„Ако не беше Граалът в края на това дълго, изтощително пътуване — помисли си той, — с радост бих гледал как погребват цялата тази алчна пасмина в общ гроб.

Жалко че толкова силно се нуждая от Братството. Това неблагодарно председателство е все едно да учиш пираня да се държи прилично на масата.“

Усмихна се леко зад маската си на труп, макар всевъзможните зъби и бивни, които блещукаха по цялото протежение на масата, да придаваха на картината противен ореол на правдоподобност.

— Сега, ако сме приключили с другото и ако засега сме отложили проблема с нашия малък беглец, има още само едно нещо — въпроса с нашия бивш колега Шу — обърна се към Хор с иронична загриженост той. — Нали разбираш, че Шу е само кодово име, малък отломък от нашата египтиада? Подходяща шега, между впрочем, тъй като Шу е бил небесният бог, който се е отказал от небесния трон в полза на Ра. Нали разбираш, генерале? Толкова малко живи бивши колеги са ни останали, че бях сигурен, че няма да ти е необходим превод.

Соколовите очи проблеснаха.

— Знам за кого говориш.

— Добре. Доколкото схванах настроението на последното ни общо събрание… Шу… се е превърнал след оттеглянето си в тежест за старата фирма — позволи си да се изкикоти сухо той. — Предприех известни процедури с оглед редуцирането на тази тежест в максимална степен.

— Обясни какво имаш предвид — увисна езикът на Сехмет от светлокафявата й зурла. — Онзи, когото наричаш Шу, трябва да бъде убит, така ли?

Озирис се облегна назад.

— Долавяте нашите нужди възхитително бързо, мадам, но крайно опростено. Трябва да се направи много повече.

— Мога да изпратя хората с черните чували за него след дванайсет часа. Да разчистят всичко там, да го изгорят до основи и да донесат механизма за проверка — вдигна ръка Хор към извитата си човка — странен жест, за чието декодиране на Озирис му бяха нужни няколко секунди. Там, в РЖ, генералът си беше запалил пура.

— Благодаря ти, но корените на този плевел проникват много надълбоко. Шу е един от основателите на нашата Енеада — извинявай, генерале, — на нашето Братство. Такива корени трябва да бъдат внимателно разровени и цялото растение да бъде изтръгнато отведнъж. Вече съм предприел такава процедура и на следващото събрание ще ви изложа плановете си.

„С достатъчно очевидни пропуски в тях, за да дам възможност на дебили като теб, генерале, да се захванат за нещо — продължи наум Озирис, който вече нямаше търпение събранието да свърши. — След което ще ти благодаря за умните предложения и ти ще ме оставиш да продължа да защитавам нашите интереси.“

— Има ли още нещо? В такъв случай ви благодаря за участието. Пожелавам на всички късмет във всевъзможните ви проекти.

Един по един боговете започнаха да изчезват, докато Озирис остана отново сам.

Строгите линии на западния дворец се смекчиха от грейналите лампи на Онова-което-беше-Абидос. Ароматът на мирта и литаниите на възобновените жреци го погалиха като ласкавите води на топла вана. На сбирките на Братството не смееше да се покаже в цялото си божествено великолепие — и без това го смятаха за леко, макар и безобидно ексцентричен, — но се чувстваше далеч по-удобно така, като Озирис, отколкото като прекалено тленния човечец отдолу, и ужасно му липсваше комфортът на храма, когато му се налагаше да го напуска.

Скръсти ръце на гърдите си и извика един от висшите си жреци:

— Призови повелителя на опаковките на мумии. Сега съм готов да го удостоя с аудиенция.

Жрецът — беше или програма, или сим — богът не можа да познае, а и не го интересуваше — се втурна към мрака в дъното на храма. След миг писък на фанфари извести пристигането на Анубис. Жреците отстъпиха и се притиснаха към стените на храма. Черната вирната глава на чакала сякаш внимателно душеше из въздуха. Богът не беше убеден, че не предпочита обичайната враждебност на вестителя.

— Ето ме.

Богът се вгледа в него. Подходяща маска бе избрал за любимото си оръдие. Беше забелязал потенциала на младежа съвсем отрано и бе посветил много години на възпитанието му — не като син — Боже опази!, — а като дресирана хрътка, като го подготвяше за задачите, които му подхождаха най-точно. Но като всеки смел звяр, и този понякога ставаше прекалено буен и дори безпардонен и понякога му се налагаше да опита камшика. Напоследък обаче това за съжаление се случваше твърде често и намаляваше ефекта от използването му. Може би това беше подходящ случай да опита нещо по-различно.

— Не ми харесват твоите южноамерикански контрагенти — започна той. Главата на чакала се сведе в очакване на укор. — Нагли са, меко казано.

— Така е, дядо.

Анубис си спомни твърде късно, че господарят му никак не обича тази титла. Тясната муцуна отново трепна съвсем леко.

Богът се престори, че не е чул.

— Но аз знам защо стават тези неща. Най-добрите обикновено са амбициозни и са прави за себе си. Мислят си, че знаят повече от своите работодатели — дори когато работодателите им са вложили време и пари за обучението им.

Остроухата глава се килна също като на озадачен истински чакал. Анубис се питаше какво ли се крие зад това.

— Както и да е, ако са най-добрите, трябва да ги наемеш. Видях молбата им и в момента ти изпращам условията, в рамките, на които можеш да се пазариш с тях.

— Значи ще сключиш сделка с тях?

— Ще ги наемем. Ако не останем доволни, разбира се, че няма да получат исканото възнаграждение. Ако успеят да се справят… е, дотогава ще размисля дали да уважа уговорката.

Последва пауза, през която усети неодобрението на вестителя. Стана му забавно — дори убийците имаха чувство за благоприличие.

— Ако ги измамиш, мълвата моментално ще плъзне.

— Ако ги измамя, не се съмнявай, че ще го направя по такъв начин, та никой никога да не разбере. Ако случайно претърпят злополука, да речем, никой не би се усъмнил, че имаме пръст в нея, тъй че не бива да се тревожиш да не би да пострадат контактите ти — разсмя се богът. — Виждаш ли, верни мой? Май все още не си усвоил всичко, на което мога да те науча. Може би ще трябва да изчакаш още малко, преди да предприемеш самостоятелен удар.

Анубис забави отговора си.

— А откъде да знам, че някой ден няма да направиш същото и с мен?

Богът се наведе напред и опря почти с обич бича си върху косото чело на чакала.

— Бъди сигурен, вестителю мой, ако се наложи, ще го направя. Ако разчиташ единствено на моята чест, за да се предпазиш, ти не си онзи слуга, когото бих желал да възнаградя с доверието си. — Озирис се усмихна зад маската и зад цялото си сложно оборудване, докато наблюдаваше размишленията на Анубис върху предприетите от него предпазни мерки за защита от господаря си. — Но предателството е средство, към което трябва да се подхожда изключително внимателно — продължи богът. — Само защото съм известен с това, че държа на думата си, мога, ако поискам, да се отърва от тези нахални сестри. Запомни, че почтеността е единственото истински добро прикритие за някой непочтен акт от време на време. Никой не се доверява на отявления лъжец.

— Наблюдавам и се уча, о, повелителю.

— Добре. Радвам се, че днес се вслушваш в съветите ми. Може би ще обърнеш внимание и на следното…

Богът замахна с жезъла си и във въздуха пред трона изплува малка кутийка. В нея имаше зърнесто холографско изображение на двама мъже в размъкнати костюми, застанали от двете страни на едно бюро. Можеха да минат за търговци, ако не бяха пръснатите по неподреденото бюро фотографии.

— Виждаш ли снимките? — попита Озирис. — Имаме късмет, че финансовите ограничения за полицията ги принуждават все още да разчитат на двуизмерни изображения. В противен случай ефектът би бил зашеметяващ — също като от огледала в бръснарница.

Той уголеми куба, докато фигурите добиха нормални размери и снимките можеха да се разгледат.

— Защо ми показваш това?

— Хайде стига — кимна богът и двете фигури в куба оживяха.

— Номер четири. Без разлика — тъкмо казваше първият. — Само че този път надписът е върху самата жертва, а не върху нещо, което носи.

Той посочи една от снимките. Върху корема с печатни главни букви беше изписана думата „Sang“ и кървавите букви се сливаха с огромното червено петно под тях.

— И все още нищо? Име? Място? Да смятам ли, че се отказваме от възможността да е свързано с информаторите?

— Никой от тези хора не е бил информатор. Най-обикновени хора — поклати унило глава първото ченге. — И наблюдателните камери пак са замъглени. Сякаш някой е допрял до тях електромагнит, но от лабораторията казват, че магнит не е използван.

— Мамка му! — втренчи се в снимките второто ченге. — Мамка му, мамка му, мамка му!

— Все нещо ще изскочи — обнадежден каза първият. — Тия типове винаги се издънват някъде по трасето. В един момент се самозабравят, нали разбираш, или просто напълно откачат…

Богът махна с ръка и кубът се смали и изчезна. Само стоновете на коленичилите жреци изпълваха последвалото дълго мълчание.

— И преди съм ти говорил за това — каза най-после той.

Анубис не отговори.

— Онова, което ме обижда, са не толкова противните ти натрапчиви импулси — продължи богът и за първи път позволи на гнева да се промъкне в гласа му. — Всички артисти си имат своите капризи, а за мен ти си артист. Но твоята методология не ми е по вкуса. Постоянно излагаш на показ странните си таланти по начин, който би могъл да причини гибелта ти. Забрави ли, че в онези приюти непрекъснато те подлагаха на тестове. Някой ден много скоро дори мудната австралийска полиция ще се сети да им се обади. Но най-жалкото е, че колкото и прикрито да го правиш, със своите малки подписчета излагаш на показ и нещо, което за мен е далеч по-важно, отколкото си ти. Не знам какво знаеш за моите дела, но Свещеният Граал съвсем не е шегичка, над която да се кикотиш.

Богът се изправи на крака и за миг го обгърна смътна, заредена с електричество сянка. Гласът му затътна като пролетна буря:

— Не ме разбирай погрешно. Ако изложиш на риск проекта ми, ще се справя с тебе веднъж завинаги. Ако възникне подобна ситуация, каквато и защита да си си измислил, ще я издухам, както ураганът издухва сламката.

Позволи си да се отпусне обратно на трона.

— Иначе съм доволен от тебе и ми е болно да те кастря. Не позволявай това да се случи отново. Намери някой не толкова идиосинкретичен начин да утоляваш инстинктите си. Ако остана доволен, ще те възнаградя така, както не можеш да си представиш. Не преувеличавам. Разбра ли ме?

Главата на чакала се заклати така, сякаш собственикът й беше изтощен. Богът потърси някаква следа от непокорство, ала откри само страх и смирение.

— Добре — приключи той. — В такъв случай аудиенцията ни приключи. Очаквам с нетърпение следващия ти доклад по проекта Небесен бог. Другата седмица?

Анубис кимна, но не вдигна поглед. Богът скръсти ръце и вестителят на смъртта изчезна.

Озирис въздъхна. Престарялото човече вътре в бога беше уморено. Разговорът му с подчинения не мина много зле, но сега му предстоеше разговор с черния, с Другия — единственото същество на този свят, от което се страхуваше.

Работа работа, работа и все нови и нови неприятности. Единствено Граалът си струваше всички тези мъки, всички тези страдания.

Смъртта изруга мрачно и продължи нататък.

ШЕСТА ГЛАВАПРИЯТЕЛИ ПО ВЪРХОВЕТЕ

Срещата им с !Ксабу беше в автобуса на гарата в Пайнтаун. Щом я видя, той скочи от седалката, сякаш бе припаднала на пътеката, а не бе спряла само за миг да си поеме дъх, след като изкачи стъпалата.

— Добре ли си?

Тя му посочи да седне и се отпусна на седалката до него.

— Добре съм. Само се позадъхах. Напоследък не излизам много.

— Бих дошъл да те взема — намръщи се той.

— Знам. Но нямаше да ти позволя. Вече три пъти биеш път до моя блок, откакто… откакто се разболях. Просто взех автобуса и ето ме тук. Десет минути.

!Ксабу с положителност се беше качил на автобуса поне преди един час — линията от Честървил не беше от най-бързите.

— Безпокоя се за тебе. Никак не беше добре. Загриженият му поглед беше почти непреклонен, сякаш тя бе дете, което беше заварил да си играе на опасно място. Тя се засмя.

— Казах ти — не беше инфаркт, а само временна аритмия. Вече съм добре.

Рени не искаше никой да се безпокои за нея, дори !Ксабу. Това я караше да се чувства слаба, а тя ненавиждаше слабостта. Изпитваше все по-голямо неудобство и заради отговорността, която бе стоварила върху дребничкия си приятел. Беше завършил курсовата си работа, така че не му отнемаше от времето за учене, но кой знае колко пари беше пръснал, докато изразходваше безскрупулно енергията му. Единствената причина, поради която се съгласяваше да участва в цялата тази история, беше, че и неговата безопасност й се струваше застрашена.

„Но нали точно моите проблеми го изложиха на тази опасност“ — мина й през ума.

— Какво смяташ да правиш сега, след като завърши курса? — попита го тя. — Ще продължиш ли по-нататък?

Някаква сянка помрачи деликатните му черти.

— Не знам, Рени. Мисля, че има неща, които още не знам… Казах ти нещо за плановете си, но сега разбирам, че още не съм готов да ги осъществя. Освен това… — сниши съзаклятнически гласа си !Ксабу и огледа пътеката, сякаш проверяваше дали не го следи някой — … освен това все мисля и мисля за… онова, което ми се случи. На онова място.

Автобусът зави и скоростите му изскърцаха оглушително. Рени сподави усмивката си. Ако някой наистина подслушваше, би трябвало да може да чете и по движението на устните му.

— Ако мога да ти помогна по някакъв начин — отвърна тя, — моля те да ми кажеш. Дължа ти много. Бих могла да ти помогна да си уредиш стипендия…

Бушменът енергично поклати глава.

— Не става въпрос за пари. Много по-трудно е. Ако беше просто градски проблем, щях да попитам приятелите си и да намеря градски отговор. Но там, където живея сега, трябва сам да открия отговора.

— Не съм сигурна, че те разбирам — поклати на свой ред глава Рени.

— И аз не съм сигурен, че разбирам нещо.

!Ксабу се усмихна, за да заличи мрачността си, но Рени забеляза, че го прави умишлено, и й стана болно. Това ли беше научил в Дърбан и на другите места, където живееха градски хора, както той ги наричаше? Да се преструва, да крие чувствата си и истинското си лице?

„Поне да съм благодарна, че трудно му се удава. Все още.“

Автобусът се движеше по надлез. !Ксабу се бе загледал през прозореца надолу към крайбрежното разширение на Национален маршрут 3, задръстено от коли дори в късната сутрин като покрит с термити разцепен пън.

Изпитала внезапно безпокойство от ритъма на градския живот, който винаги бе възприемала като нещо нормално, Рени се обърна и заоглежда пътниците. Повечето бяха възрастни чернокожи жени, тръгнали към Клуф и другите богаташки североизточни предградия, където работеха като домашни помощнички, което те и прабабите им вършеха от десетилетия, както преди, така и след освобождението. Бузеста жена близо до нея с глава, омотана в традиционен, но вече демодиран тюрбан, се взираше с поглед, който на страничен човек би могъл да му се стори празен. Не беше трудно да се досети защо застанали пред такъв безизразно втренчен поглед, белокожите южноафриканци през отдавна отминалите дни на апартейда били готови да му припишат какъв ли не израз на враждебност, тъпота и дори скрито желание за насилие и убийства. Но Рени беше израснала покрай тези жени и знаеше, че този израз е маска, която бяха надянали като униформа. Вкъщи, в кръчмата иди в сладкарницата винаги можеше да ги видиш засмени. Но докато работеха при белите, които толкова лесно сменяха настроенията си, за предпочитане беше да не изразяват нищо. Щом не изразяваш нищо, белият бос не можеше да се засегне или да те съжалява, или — което понякога беше най-лошото — да си позволява приятелски отношения, които никога не биха могли да бъдат пълноценни при подобно неравенство.

Рени имаше бели колеги в политехниката и с някои от тях дори поддържаше контакти и извън работата. Но откакто Пайнтаун беше станал смесен квартал, белите, които можеха да си го позволят, се бяха изселили в места като Клуф и хребета на Береа, все разположени по височините, сякаш чернокожите им съседи и колеги не бяха равностойни на тях индивиди, а част от някакъв огромен черен прилив, залял ниското.

Макар и институционализираният расизъм да си бе отишъл, разделителната стена на парите си беше все така висока. Сега чернокожите работеха във всички отрасли и на всички йерархични нива и след освобождението заемаха повечето ключови постове в правителството, но Южна Африка така и не беше се измъкнала напълно от дупката на третия свят, а двайсет и първи век не беше по-благосклонен към Африка от двайсетия. Повечето чернокожи си бяха все така бедни. А повечето бели, за които преходът към управление на чернокожите съвсем не се беше оказал чак толкова страшен, колкото си бяха въобразявали, съвсем не бяха бедни.

Докато продължаваше да се оглежда, погледът й бе прикован от младеж, седнал няколко седалки зад нея. Въпреки облачното време той беше със слънчеви очила. Наблюдаваше я, но щом очите му — или лещите — срещнаха погледа й, рязко се извърна и се загледа през прозореца. За миг я обзе панически страх, ала после забеляза шунта в основата на челото му, който надничаше изпод шапката му, и разбра. Обърна се напред и притисна чантата в скута си.

След малко се извърна внимателно, за да го погледне отново. Имплантираният продължаваше да зяпа през прозореца, а пръстите му нервно потрепваха по облегалката пред него. Дрехите му бяха измачкани, с потни петна под мишниците. Невроканюлът беше поставен на черно — напъхан евтино и нескопосано — по ръба на пластмасата лъщеше възпаление.

Лек натиск по бедрото й я накара да подскочи. !Ксабу я погледна въпросително.

— Няма нищо — обади се тя. — После ще ти кажа.

Рени поклати глава. Когато с баща й и със Стивън се нанесоха в блока, се оказа, че един от апартаментите е свърталище на имплантирани. По стълбите неведнъж се бе натъквала на зомбираните му обитатели. Общо взето бяха безобидни — продължителната употреба на имплант с висока честота и инфразвук правеше хората некоординирани и инертни, — но винаги се чувстваше неловко в присъствието им, колкото и отнесени и вглъбени в себе си да изглеждаха. Веднъж като студентка някакъв мъж в автобуса я бе опипал настървено, явно, без да я забелязва, а под въздействието на някое невъобразимо видение, възникнало в превърнатия му в желе мозък, след което никога вече не можа да се присмее на „имплантиращите глави“ така, както им се присмиваха приятелите й.

Всъщност в края на краищата се оказа, че съвсем не са толкова безобидни, но полицията не беше в състояние да направи кой знае какво и след като няколко от по-възрастните им съседи бяха обрани, а в някои от апартаментите беше проникнато с взлом, група за поддържане на реда и спокойствието — в която участваше и баща й — беше изкъртила вратата с тояги и бухалки за крикет. Кльощавите същества вътре не бяха оказали кой знае каква съпротива, но все пак имаше разцепени глави и счупени ребра. После месеци наред бе сънувала кошмари с „имплантирани глави“, които бавно се търкалят надолу по стълбите, размахват ръце като удавници и издават боботещи звуци — по-скоро животински, отколкото човешки. Бяха почти неспособни да се защитят, сякаш това внезапно избухване на гняв и болка беше само следващата, макар и по-неприятна част от зареждането.

Все още в идеалистичния период на студентската си възраст Рени се стъписа, когато откри, че баща й и останалите мъже бяха задигнали апаратурата и оборудването, които бяха намерили там — предимно евтини нигерийски боклуци — и ги бяха продали, за да изпият за една седмица спечеленото, постоянно разказвайки си историята за героичната си постъпка. Доколкото успя да разбере, никой от ограбените никога не получи дял от печалбата. Дългия Джоузеф Сулавейо и компанията му си бяха присвоили правото на победителя, правото да поделят плячката.

Всъщност ефектът от преживяното в „При господин Дж.“ не се различаваше особено от имплантирания, макар и да беше далеч по-изтънчен. Това ли бяха постигнали? Бяха произвели имплант с хипермощност — хиперимплант, така да се каже — и бяха добавили нещо като хипнотични белезници, които да попречат на жертвите да се освободят от примката.

— Рени? — отново я потупа по крака !Ксабу.

Тя поклати глава, усетила, че се бе втренчила вцепенено пред себе си също като онзи с тръбичката в главата.

— Извинявай. Бях се замислила за нещо.

— Бих искал да те попитам за жената, при която отиваме.

— Тъкмо щях да ти разкажа — кимна тя, — но просто… просто се разсеях. Тя ми беше преподавателка. В университета в Натал.

— И ти е преподавала… как се наричаше твоята специалност? Виртуално инженерство?

Рени се разсмя.

— Да, точно така му викаха. Звучи доста нелепо, нали? Също като доктор по електричество или нещо такова. Но си беше невероятна. Не съм срещала човек като нея. И си беше истинска южноафриканка — в най-добрия смисъл на думата. Когато курсът на ранда падна катастрофално и всички бели преподаватели — а дори и много от азиатците и чернокожите — поголовно изпращаха документите си по Европа и Америка, тя само им се смееше. „Семейство Ван Блийк живее тук от шестнайсети век — повтаряше тя. — Толкова отдавна сме тук, че корените ни не могат да бъдат изтръгнати. Ние не сме мръсни африканери, ние сме африканци!“ Впрочем тя така се казва — Сюзън ван Блийк.

— Щом ти е приятелка — обади се тържествено !Ксабу, — тя е и моя приятелка.

— Ще ти хареса, сигурна съм. Божичко, не съм я виждала от толкова отдавна. Кажи-речи от две години. Но когато й се обадих, само каза: „Идвай, ще приготвя обяд.“ Все едно през седмица се отбивам у тях.

Автобусът вече изкачваше стръмните хълмове към Клуф. Къщите, толкова сврени една до друга долу, в ниското, тук, във височините, имаха по-снобски вид, и всяка запазила благоприличие разстояние от съседите си и заобиколена от дискретната драперия на дърветата.

— Най-интелигентният човек, когото познавам — добави Рени.

На автобусната спирка ги чакаше кола — скъпо на вид електрическо ихлоси. До него, облечен в безупречни спортни дрехи, беше застанал висок чернокож мъж на средна възраст, който се представи като Джеремая Дако. Не каза почти нищо друго, докато настаняваше Рени и !Ксабу на задната седалка. Рени предложи някой от тях да седне отпред, но единственият отговор, който получи, бе хладна усмивка. След като той реагира на опитите й да завърже разговор с минимум усилия да го поддържа, тя се отказа и се загледа в прелитащия покрай нея пейзаж.

Макар да не прояви какъвто и да е интерес да започне разговор, очевидно !Ксабу доста го заинтригува — или поне Рени си направи такова заключение от честите му погледи към бушмена в ретровизьора. Като че ли присъствието на малкия мъж не му допадаше особено, въпреки че, доколкото успя да забележи, на него май почти нищо не му допадаше. Освен това прикритото му любопитство й напомни реакцията на баща й. Може би и той си мислеше, че бушмените са само стар спомен.

Щом минаха през охраняемия вход (ловкостта, с която Дако набра кода и притисна палец към сензора, беше свидетелство за отдавна изработен навик), веднага видяха къщата в края на дългата, оградена с дървета алея, сякаш изникнала от някой сън — висока, поддържана, приветлива и голяма точно каквато си я спомняше. Рени беше посещавала доктор Ван Блийк само няколко пъти, при това отдавна, и изпита истинско задоволство, че къщата й се стори така позната. Дако навлезе в полукръглата автомобилна алея и спря пред верандата с колони. Впечатлението от огромния й размер се смекчаваше от разположените от двете страни на входа шезлонги и градински столове. Сюзън ван Блийк седеше на един от столовете и четеше книга — бялата й коса блестеше като пламъка на свещ върху тъмния фон. Щом колата спря, тя вдигна поглед и махна с ръка.

Рени затръшна вратата, с което си спечели неодобрителния поглед на шофьора, който тъкмо се канеше да й отвори.

— Не ставай! — викна тя, затича се по стъпалата и я прегърна, без да покаже изненадата си колко мъничка и крехка като птичка й се стори старата жена.

— Да ставам ли? — разсмя се Сюзън. — Не разполагаш с чак толкова време, нали?

И тя посочи към колелцата на стола, скрити под карираното одеяло, преметнато върху коленете й.

— О, Боже, какво е станало с теб? — леко се притесни Рени.

Сюзън ван Блийк изглеждаше състарена. Когато Рени бе нейна студентка, тя беше прехвърлила шейсетте, така че не беше чак толкова учудващо, но все пак беше потискащо какво могат да направят с човек някакви си две години.

— Нищо фатално — е, опасно е да го кажа на моята възраст. Счупих си тазовата кост, с една дума. Всички калциеви добавки на света не биха ти помогнали, ако тръгнеш да слизаш по стълбите със задника напред. — Тя отмести поглед от Рени. — А това е приятелят, когото каза, че ще доведеш, нали?

— О, разбира се, това е !Ксабу. !Ксабу, запознай се с доктор Ван Блийк.

Малкият мъж кимна и се усмихна тържествено, докато стискаше ръката й. Дако, който отново се появи, след като бе паркирал колата отстрани на алеята, измърмори нещо — очевидно на себе си — и отмина.

— Надявах се, че ще можем да поседнем навън — обади се домакинята, като погледна намръщено към небето. — Но, разбира се, времето се развали. — Вдигна крехката си ръка и посочи обширната веранда. — Нали знаете как сме ние, африканерите — вечно висим по верандите. Но е твърде хладно. Между другото, млади момко, надявам се, че не възнамеряваш да ми викаш „доктор“ през цялото време. „Сюзън“ би свършило чудесна работа.

Отметна одеялото и го подаде на !Ксабу, който го пое, сякаш беше церемониална одежда. След това, без да използва някакво видимо контролно устройство, тя обърна инвалидната количка и я подкара към рампата, поставена над прага.

Рени и !Ксабу я последваха по широкия коридор. Колелцата изскърцаха върху полираните дъски, когато доктор Ван Блийк зави и ги въведе във всекидневната.

— Как работи количката? — попита Рени.

— Доста гладко, не намираш ли? — усмихна се Сюзън. — Наистина много хитро са го измислили. Има и такива, които се контролират направо с имплант, но ми се видя доста свирепо — в края на краищата имам намерение рано или късно да се надигна от тая проклетия! Тази тук работи с кожни контакторни сензори, които разчитат движенията на мускулите на краката ми. Стегна ли ги, тръгва. Отначало бях с една от онези, старомодните, с ръчно управление, за да заздравее костта, но сега мога да използвам тази и за физическа терапия — нали се сещаш, да поддържам мускулите на краката си във форма. — Тя посочи към канапето. — Моля, настанявайте се. Джеремая ей сега ще донесе кафето.

— Трябва да призная, че се учудих, когато разбрах, че си още в университета — каза Рени.

Сюзън смръщи лице като малко дете, което за първи път опитва спанак.

— Че къде да съм, за Бога? Не че се вясвам кой знае колко често — всъщност веднъж месечно за нещо, което евфемистично наричат „приемни часове“. Повечето време давам консултации направо оттук. Но все пак от време на време трябва да излизам. Понякога самотата ми писва, а както вероятно сте забелязали, Джеремая не е най-приказливият компаньон на света.

Сякаш дочул името си, Дако се появи на вратата с кафеник и сервиз за кафе върху поднос. Остави го на масата и натисна буталцето — привързаността на доктор Ван Блийк към модерните технологии очевидно не се разпростираше и над приготвянето на кафе, — след което погледна крадешком към !Ксабу и отново излезе от стаята. Бушменът, който разглеждаше натъпканата с картини и скулптури всекидневна, изглежда, не забеляза нищо.

— Непрекъснато го оглежда — обади се Рени. — През цялото време в колата поглеждаше !Ксабу в огледалото.

— Може да го е харесал — усмихна се Сюзън, — но подозирам, че е по-скоро гузна съвест.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Рени.

— Джеремая е гринка — както са наричали метисите в лошите стари времена, макар да е чернокож като всички останали. Преди двеста — триста години те изгонили бушмените от този район на Южна Африка. Насилствено. Чудовищно. Било е кошмарно време. Предполагам, че белите биха могли да направят нещо, за да ги спрат, но суровата истина е, че са виждали по-голям потенциал в гринка, отколкото в бушмените. Тогава да имаш и капка бяла кръв било за предпочитане, отколкото да нямаш никаква, независимо че това изобщо не те поставяло на равна нога с белите — усмихна се тъжничко тя. — Твоите хора спомнят ли си с омраза за гринка, !Ксабу? Или ти си от съвсем друг район?

Младият мъж се обърна и каза:

— Съжалявам, не ви слушах внимателно.

Сюзън го погледна проницателно.

— А… видял си моята картина.

Той кимна. Рени се обърна, за да види за какво говорят. Онова, което бе помислила за екран над камината, беше всъщност фотография, широка почти три метра, каквито бе виждала само по музеите. На нея имаше рисунка върху естествена скална стена — примитивно и изящно творение. Няколко бегли щриха изобразяваха газела, а от двете й страни имаше две групи танцуващи човешки фигури. Скалата беше огряна от светлината на залеза. Боята изглеждаше доста прясна, но Рени бе сигурна, че не е.

!Ксабу отново бе забил поглед в нея. Бе привел рамене по особен начин, сякаш очакваше да бъде нападнат, но вместо страх в очите му се четеше удивление.

— Знаеш ли откъде е? — попита го Сюзън.

— Не. Но знам, че е стара, от времето, когато ние, бушмените, сме били единствените хора по тези земи. — Той протегна ръка, сякаш да я докосне, макар снимката да беше най-малко на три метра от канапето, на което бе седнал. — Страшно силно е да я гледаш. — Той замълча. — Но не съм сигурен дали съм щастлив, че е затворена в къща.

Сюзън се намръщи, но не реагира веднага.

— Искаш да кажеш — в къщата на бял човек? Не, всичко е наред. Разбирам — или поне така си мисля. Не искам да засегна никого. За мене тя няма религиозен смисъл, но я намирам за красива. Мисля, че ме зарежда духовно, ако не ви звучи претенциозно — загледа се в снимката тя, сякаш я виждаше по нов начин. — Самата рисунка, оригиналът, все още съществува върху една канара в замъка на великана в планините Дракенсберг. Притеснява ли те, !Ксабу? Мога да помоля Джеремая да я свали. Следващите няколко часа той едва ли ще има кой знае колко работа, но така или иначе си получава заплатата.

Малкият мъж поклати глава.

— Няма нужда. Като казах, че не се чувствам спокойно, говорех за собствените си мисли, за собствените си чувства. Рени знае, че много се тревожа за моя народ и за неговото минало. — Той се усмихна. — А и за бъдещето му. Може би е по-добре, че някои хора могат да я видят поне тук. Може би ще си спомнят… или поне биха поискали да си спомнят.

Известно време и тримата отпиваха мълчаливо от чашите кафе, загледани в подскачащата газела и танцьорите.

— Е — обади се накрая доктор Ван Блийк, — ако все още искаш да ми покажеш нещо, Ирене, да се захващаме, иначе ще изтървем обяда. Джеремая не си пада по промените в програмата.

Рени не й беше разказала подробности по телефона. Сега, като започна да разправя на Сюзън за тайнствения файл, усети, че й разкрива повече, отколкото бе възнамерявала. Доктор Ван Блийк, опитвайки се да схване същността, непрекъснато задаваше въпроси, на които беше трудно да се отговори само отчасти, и скоро Рени разбра, че е казала на бившата си преподавателка почти всичко освен името на виртуалния клуб и първопричината за отиването им там.

„Старите навици умират трудно“ — помисли си Рени. Сюзън я гледаше настойчиво със светнал поглед, през който прозираше не само поразително впечатляващата жена, каквато беше, когато Рени я срещна за първи път, но и момичето с остър ум и остър език, каквото е била преди повече от половин век. „Никога не бих могла да я преметна.“

— Кому, за Бога, е притрябвала подобна система за охрана? Какво толкова пазят, да му се не види? — Втренченият й поглед накара Рени да се почувства направо като престъпница. — Да не си се забъркала в нещо криминално, Ирене?

Сдържа се да не трепне при споменаването на противното й име.

— Не знам. Всъщност все още не искам да говоря за това. Но ако се занимават с онова, което предполагам, мястото трябва да бъде изпепелено като свърталище на отровни змии.

Сюзън се облегна на възглавничките в инвалидната си количка. Изразът й беше тревожен.

— Ще уважа тайната ти, Ирене, но това никак не ми харесва. Как можа да се забъркаш в такова нещо?

И тя погледна към !Ксабу, сякаш той би могъл да бъде причината.

Рени сви рамене.

— Да речем, че са ми отнели нещо изключително важно за мен, и искам да си го върна.

— Много добре, предавам се. Никога не съм имала търпение да си играя на гатанки. Да видим какво носиш. Елате с мен.

Тя поведе Рени и !Ксабу с безшумната си количка по коридора. Най-обикновена двукрила френска врата се отвори и зад нея видяха малък товарен асансьор.

— Слава Богу, че го инсталирах за апаратурата — заобяснява Сюзън. — Давайте да се натъпчем сега. Откакто стана тази дивотия с хълбока ми, ако имах само стълбището, с месеци нямаше да мога да се смъкна долу. Е, можех да карам Джеремая да ме разнася. Представям си картинката!

Сутеренът изглеждаше голям колкото самата къща. Значителна част от него беше заета от лабораторията с няколко реда маси, подредени по типичния за лабораториите начин.

— Пълен хаос — подхвърли тя и продължи: — Вече си имам абсолютно самостоятелна система и току-що приключих с антивирусната програма. Може да използваме и нея. Сигурно ще предпочетете да го гледате на монитор, нали така?

Рени кимна категорично. Дори и в присъствието на доктор Ван Блийк не би рискувала да се включи в триизмерна среда, за да изследва подаръка на онези от „При господин Дж.“, какъвто и да беше той. Никой не би могъл да й погоди подобен номер втори път.

— Добре тогава. Включвай комуникатора си и да започваме. Зареди това, за да му направя малко диагностика, преди да се опитаме да го преместим в новата система.

След няколко минути доктор Ван Блийк пусна ръкавиците в скута си и пак направи детинска физиономия.

— Не мога да проникна в тая пущина! Но си права — твърде странна е. Не прилича много на антиинтрузивно устройство. Как ще накажеш някого, ако вкараш такъв огромен троянски кон в системата му, че да не може да помръдне дори опашката си? Както и да е. Можеш да се закачиш и ти.

Рени включи комуникатора си към апаратурата на Сюзън. Нещата запрепускаха едно след друго.

— То се преобразува. По същия начин се стовари върху комуникатора ми и първия път.

— Но то не подава копие, а само се движи.

Сюзън се намръщи, докато наблюдаваше примигването на диагностиците при всевъзможните им изчисления. На Рени почти й стана мъчно за специализираните програми на доктор Ван Блийк, сякаш бяха живи същества — миниатюрни учени, които кършат ръчички и спорят помежду си, докато се опитват да класифицират един съвършено непонятен обект.

— Знам — каза Рени. — Няма смисъл… — Тя млъкна и се втренчи в монитора. Екранът заблестя по-ярко. Диагностичната програма изчезна — числа, символи и графики сякаш бяха пометени от огън. Върху монитора нещо се моделираше.

— Какво, по дяволите, е това? — обади се ядосано Сюзън, но в гласа й се усети истинска тревога.

— Това е… град — наведе се Рени.

Изпита желание да се изсмее истерично. Сякаш участваше в някаква овехтяла кримка и току-що бе открила, че откраднатият от нея секретен микрофилм съдържа ваканционни фотоси.

— Визуална форма на някакъв град — добави тя.

— Никога не съм виждала подобно място.

Сюзън също се беше навела напред, както и застаналият зад стола й !Ксабу. Светлината от монитора позлатяваше лицата им.

— Вижте. Някога да сте срещали такива коли? Това е някакъв научнофантастичен клип… някакъв филм по мрежата.

— Не, истински е!

Рени не можеше да обясни защо е толкова уверена, но го знаеше. Ако беше неподвижна фотография като скалната рисунка на Сюзън, щеше да й е трудно да го усети. Но движението забележително увеличаваше степента на информация за окото — и за мозъка съответно; дори и най-добрите специалисти по ефектите смятаха движещите се предмети за по-трудни за синтезиране. Рени не беше във ВР-бизнеса толкова отдавна, колкото Сюзън, но окото й беше добре тренирано — дори по-добре, отколкото на повечето хора в бранша. Дори в „При господин Дж.“, където очевидно разполагаха със страхотна апаратура, беше успяла да усети неуловими дефекти в координацията и натуралистичното движение. Но на този град със златни кули, развяващи се знамена и въздушни железници не му липсваше нищо.

— Мисля, че съм го виждал някъде — обади се !Ксабу. — Като насън е…

Сюзън вдигна ръкавиците и направи няколко движения.

— Върви автоматично. Не е придружен от никаква информация — намръщи се тя. — Просто…

Картината изчезна. За миг целият монитор почерня, след което върху екрана се изви цветна вихрушка от мигащи точки.

— Какво направи? — отмести поглед Рени — вибриращата искряща светлина й припомни за последния отвратителен час в клуба.

— Нищо. Това проклето нещо просто се самоизключи! Сюзън включи отново системата, която задейства, сякаш всичко беше нормално.

— Няма го.

— Самоизключи ли се?

— Няма го. Махна се. Нито следа от него.

След десет минути Сюзън отново пусна ръкавиците и се отдръпна от монитора. Беше претърсила най-старателно както своя компютър, така и комуникатора на Рени — без какъвто и да е резултат.

— Заболяха ме очите — каза тя. — Искаш ли да пробваш?

— Не се сещам за нищо, което ти да не си пробвала. Как така просто изчезна?

— Някаква автофагия. Показа се и се самоизяде. Нищичко не остана.

— Значи всичко, което видяхме, беше картинка от някакъв град. — Рени беше потисната. — И не знаем защо. А сега дори и това нямаме.

— О, ами да! Едва не забравих — придърпа отново количката си Сюзън близо до екрана. — Тъкмо вземах мостра, когато нещото рече „пук!“ — я да видим сега какво си имаме тук.

Зае се с търсача. След секунди на екрана се появи прозирна златна абстракция.

— Имаме го! — присви очи тя. — Хоп! Тъкмо започваше да се разсейва, когато го щракнах. Очите ми не ги бива за гледане отблизо, Ирене. Виждаш ли изобщо нещо там, или просто са случайни шарени петна?

— Мисля, че да.

— Ето там има кула — бавно произнесе !Ксабу. — Ето я!

— Така. Значи трябва да го прехвърлим в главната система. Тъй като сама взех мострата, да приемем, че е инертна и следователно безопасна — макар това нещо да се държи достатъчно странно, за да не съм особено сигурна в каквото и да било. Ох, хайде!

След малко отново се взираха в златистата мъгла, проснала се сега върху огромния екран на лабораторията.

— Имам устройство за изчистване на образа, което може и да помогне — каза Ван Блийк. — Докато обядваме, то може само да се справи с предварителните етапи — да изчисти шума и да пренареди сигнала, доколкото е възможно. Да вървим. Джеремая сигурно вече приритва.

— !Ксабу! — постави длан върху рамото му Рени. Бушменът сякаш бе хипнотизиран от образа на екрана.

— Добре ли си?

— И сега, дори и толкова деформиран, ми се струва познат. — Той не откъсваше очи от безформените вихри в кехлибарено, златисто и кремаво. — Виждал съм го някъде, но е по-скоро чувство, отколкото спомен.

— Не знам какво да кажа — сви рамене Рени. — Да вървим да обядваме. Може да се сетиш.

Последва я почти без желание, а на вратата на асансьора още веднъж погледна назад, сбърчил чело от недоумение.

Сюзън се оказа права: Джеремая беше повече от обиден, когато тя и гостите й пристигнаха за обяда с двайсетминутно закъснение.

— Изключих рибата едва когато ви чух, че се качвате — измърмори укорително той. — Но за зеленчуците не гарантирам.

Всъщност зеленчуците бяха чудесни, а костурът беше крехък и се топеше. Рени не си спомняше откога не беше яла толкова вкусна храна и си направи труда да похвали Дако. Настроението му като че ли се повиши и той кимна, докато разтребваше масата.

— Доктор Ван Блийк предпочита да яде сандвичи всеки ден — отвърна той като търговец на картини, когото са помолили за живопис върху черно кадифе.

Сюзън се разсмя.

— Просто не ми се иска да си губя времето, за да се качвам, когато имам работа. В дните, когато не работя по цял ден, усещам възрастта си. Ти не искаш да съм стара, нали така, Джеремая?

— Вие не сте стара — отговори той. — Вие сте инат и егоцентрик.

И той се оттегли в кухнята.

— Горкичкият — поклати глава Сюзън. — Дойде да работи при нас, докато мъжът ми беше още жив. Тогава организирахме приеми, идваха хора от университета, чуждестранни гости. Управлението на домакинството го удовлетворяваше много повече, сигурна съм. Но е прав — през повечето дни не ме вижда след закуска, освен ако не трябва да ми донесе кореспонденцията. Оставя хапливи бележчици за всичко, което е свършил, а аз не съм забелязала. Страхотно ме забавляват, между нас казано.

!Ксабу през цялото време беше наблюдавал Джеремая с ненатрапчив интерес.

— Напомня ми брата на майка ми — горд човек, който може повече от онова, което искат от него. Не е добре за Духа.

Сюзън присви устни. Рени си помисли, че може и да се е засегнала.

— Може и да си прав — каза след малко доктор Ван Блийк. — Напоследък не съм изправяла Джеремая пред особени предизвикателства — по-скоро се оправям сама. Може би е егоистично от моя страна. — Тя се обърна към Рени: — Той дойде при нас, когато всичко още беше много неуредено, разбира се. Беше съвсем необразован — нямаш представа каква късметлийка си, Ирене. По твое време образователната система беше къде-къде по-добра. Според мен Джеремая би се справил с какво ли не, стига да му се даде възможност. Страшно бързо възприема и е много старателен. — Доктор Ван Блийк погледна към сребърната лъжичка, която държеше в изкривените си пръсти. — Надявах се неговото поколение да е последното, пострадало по наша вина.

Рени моментално се замисли за баща си, удавник в един невидим за околните океан, неспособен да открие твърда почва, на която да се закрепи.

— Ще си помисля за онова, което каза, !Ксабу — остави лъжичката Сюзън и енергично избърса ръце. — Възможно е човек да закостенее в навиците си. Както и да е, да видим какво ще правим с нашия тайнствен град.

Програмата за обработване на образа бе възстановила снимката до степен на разпознаваемост. Структурата на града се мержелееше като градина от неясни вертикални продълговати форми и триъгълници с импресионистични мазки, представляващи пътищата и релсите във въздуха. Рени и доктор Ван Блийк започнаха да поправят малки участъци, добавяйки детайли по спомен, които избистряха общите форми, очертани от устройството за изчистване на образа. !Ксабу се оказа изключителен помощник. Имаше удивителна визуална памет: ако Сюзън и Рени само си спомняха, че върху някоя плоска стена е имало прозорци, !Ксабу често можеше да каже точно колко са били и кои от тях са били осветени.

След малко повече от час се очерта картина, в която можеше да се разпознае златният град, изгорял на екрана за части от секундата. Не беше съвсем категорично оформена и имаше участъци, в които реконструкцията бе извършена предимно по догадки, но всеки, който го бе виждал вече, щеше да го разпознае.

— Значи сега започваме да търсим — наклони глава Сюзън. — Макар че все още не е съвсем наред.

— Вече не изглежда реален — обади се Рени. — Не е като на живо. Няма как — това е само една плоска, застинала, изцяло реконструирана версия. Част от въздействието на оригинала се дължеше на това. Все едно надзърташ през дупка в компютъра към реален град.

— Сигурно си права. И все пак, да му се не види, това е най-странното място, което някога съм виждала. Ако е реално, трябва да е някоя от онези чудовищни сглобяеми фибропластови конструкции, които издигат за една нощ из Индонезийския архипелаг или там някъде. — Тя разтри коленете си. — От тия проклети сензори взеха да ме пробождат коленете. Боя се, че аз бях дотук, миличка. Но ще започна да търся по специализираните мрежи дали няма да открия нещо подобно. Още не си се върнала на работа, нали? Значи можеш да оставиш на мен да го свърша. Имам поне три абонамента, които мога да натоваря — многонационални, с база данни за милиони човекочасове, които изобщо няма да забележат малко допълнително време за връзка. Имам и една приятелка — е, да речем, позната — казва се Мартин Дерубен, учен от изключителна класа. Ще видя какво ще каже по въпроса. Може даже да помогне безплатно, щом е за добра кауза — погледна към Рени тя с предишния си проницателен поглед. — Каузата е добра, нали така? Това е нещо важно за теб.

Рени успя само да кимне.

— Добре тогава. Тръгвайте. Ще ти се обадя, ако попадна на нещо.

Дако ги посрещна пред асансьора на основния етаж. Като по команда беше паркирал колата пред входа.

Рени прегърна доктор Ван Блийк и притисна устни към напудрената й буза.

— Благодаря ти. Беше чудесно, че се видяхме.

Сюзън се усмихна.

— Нямаше нужда да чакаш да те погнат ВР-терористи, за да ми дойдеш на гости, нали знаеш?

— Знам. Наистина ти благодаря.

!Ксабу стисна ръката на доктор Ван Блийк. Тя я задържа в своята, като го гледаше с грейнал поглед.

— За мен беше удоволствие да се запознаем. Надявам се пак да дойдеш.

— Много бих искал.

— Добре. Договорихме се.

Тя остана в количката на потъналата в сянка веранда, изчака ги да се качат в колата и им махна, докато Дако завиваше по дългата алея и тръгна по ограденото с дървета шосе.

— Изглеждаш много тъжна.

!Ксабу от дълго време я наблюдаваше.

— Не съм тъжна. Просто съм… потисната. Всеки път, когато ми се стори, че съм стигнала донякъде, се натъквам на стена.

— Не трябва да казваш „съм“, а „сме“. Влажните му кафяви очи я гледаха с упрек, но Рени нямаше сили дори да се почувства виновна.

— Ти ми помагаш много, !Ксабу. Разбира се, че е така.

— Не говоря за себе си, а за теб. Ти не си сама — ето, днес разговаряхме с тази мъдра жена, твоята приятелка, и тя положително ще ни помогне. Приятелството дава сили, както и семейството. — !Ксабу разпери ръце. — Всички ние сме малки пред могъщите сили, пред гърма на пясъчната буря.

— Това е по-могъщо от пясъчна буря — инстинктивно затърси цигара Рени, но се сети, че в автобуса не се пуши. — Ако не съм откачила съвсем, то е по-голямо и по-странно от всичко, за което съм чувала.

— Тъкмо в такива моменти човек разчита на онези, които ще му помогнат. В моето семейство казваме: „Сега да бяха песоглавците на скалата.“ Само че ние ги наричаме „хората, които седят на петите си“.

— Кого наричате така?

— !Песоглавците. Учили са ме, че всички същества, които живеят под Слънцето, са хора като нас, но по-различни. Знам, че градските хора не мислят така, но за моето семейство и особено за семейството на баща ми всички живи неща са хора. Песоглавците са хора, които седят на петите си. Сигурно си ги виждала и знаеш, че е така.

Рени кимна малко сконфузено, защото бе виждала песоглавци само в зоопарка в Дърбан.

— Но защо каза, че искаш песоглавците да са на скалата?

— Това означава, че човек е в затруднение и му трябва помощ. Всъщност моят народ и хората, които седят на петите си, не винаги са били приятели. Много-много отдавна песоглавците извършили голямо престъпление срещу нашия прататко Мантис. Между нашия и техния народ избухнала ужасна война.

Рени не можа да сдържи усмивката си. Той говореше за тези митични същества, за маймуни и богомолки, така сякаш му бяха състуденти от политехниката.

— Война ли?

— Да. Заради един спор. Мантис се уплашил, че нещата ще се влошат и за да се подготви, изпратил един от синовете си да събере пръчки за стрели. Песоглавците видели момчето внимателно да избира и събира пръчките и го попитали за какво са му. — !Ксабу поклати глава. — Младият Мантис бил глупав и наивен. Казал им, че баща му се готви за война с хората, които седят на петите си. Песоглавците се разгневили и уплашили. Дълго време обсъждали какво да направят, докато се скарали помежду си, а накрая се нахвърлили върху младия Мантис и го убили. След това, опиянени от лесната победа, извадили окото му и започнали да си играят с него. Подхвърляли си го като топка и крещели: „Искам аз! Чий ред е?“, докато се боричкали кой да го докопа.

Старият прататко Мантис насън чул сина си да го вика. Взел лъка си и хукнал толкова бързо нататък, че дори малкото стрели, които носел, засвистели като вятъра в храстите. Започнала битка и макар че песоглавците били много, успял да им отнеме окото на сина си, но самият той бил лошо ранен. Пъхнал го в кожения мях и избягал.

Занесъл окото на едно място, където от земята бликала вода и растели тръстики, сложил го във водата и му наредил да порасне отново. Много дни наред отивал там и въпреки че нищо не се променяло, не преставал да ходи. И ето че един ден дочул плискане и видял, че детето му пак е цяло и плува във водата. — !Ксабу се усмихна, наслаждавайки се на щастливия момент, след което отново стана сериозен. — Това била първата битка във войната между песоглавците и народа на Мантис. Това била ужасна и дълга война с много жертви и от двете страни, преди да свърши.

— Все пак не мога да разбера. Ако това е историята, защо очакваш песоглавците да ти помогнат? Те са ужасни.

— Да, но са се държали така само защото ги е било страх — мислели са, че прататко Мантис иска да ги нападне. Всъщност истинското обяснение е в една много стара история на семейството на баща ми. Но се боя, че много приказвам — погледна я под вежди той, както й се стори, с известна самоирония.

— Не, моля те — настоя тя. Предпочиташе всичко друго, само и само да не мисли за собствените си неудачи, докато мрачният сив град се нижеше зад стъклата. — Разказвай.

— Случило се много отдавна — толкова отдавна, че сигурно ще го сметнеш за измислица — погледна я с престорена сериозност той. — Казвали са ми, че това се случило с бабата на бабата на баба ми.

Във всеки случай една жена от моето семейство, която се казвала Н!ука, се разделила със своите хора. Било по време на голяма суша и всички трябвало да се пръснат в различни посоки, за да търсят и най-отдалеченото кладенче. Тя и мъжът й тръгнали заедно — той носел последната им вода в черупка от щраусово яйце, а тя носела малкото си дете на ръце.

Вървели дълго, ала не намерили вода нито в първата, нито във втората дупка. Продължили нататък, но трябвало да спрат, защото се мръкнало. Не само жадни, а и гладни — защото по време на суша трудно се среща дивеч, — те легнали да спят. Н!ука гушнала детето си и му запяла, за да забрави болките в стомахчето си.

Събудила се. Лунният резен, който подсказвал на мъжете от ранната раса да направят първия лък, бил високо над главата й, но светлината му била слаба. Мъжът й се бил надигнал до нея с разширени от страх очи. От мрака зад последните тлеещи въглени в огъня се обадил глас. Не виждали нищо освен две очи, които проблясвали като студени, далечни звезди.

— Виждам, че сте трима — двама големи и един малък — обадил се гласът. — Дайте ми малкия, защото съм гладна, и ще оставя другите двама да си вървят.

Н!ука притиснала детето към себе си.

— Коя си ти? — извикала тя. — Кой е там?

Но гласът само повторил онова, което казал и преди.

— Няма да го направим — викнал мъжът й. — И ако посмееш да се приближиш до огъня, ще ти изпратя отровна стрела, кръвта ти ще се вкисне във вените ти и ще умреш.

— Не съм толкова глупава да се приближавам до огъня ви — отвърнал гласът. — Но аз съм търпелива. Вие сте далеч от племето си, а все ще ви се доспи…

Очите угаснали. Н!ука и мъжът й били много уплашени.

— Знам кой е това — рекла Н!ука. — Това е Хиената, най-проклетата от старите. Ще ни преследва, докато заспим, и после ще ни убие и ще нагълта детето ни.

— Тогава ще се сражавам с нея сега, преди умората и жаждата да са отнели всичките ми сили — казал съпругът й. — Но това може и да е последният ми ден, защото Хиената е умна, а челюстите й са силни. Ще отида да се бия с нея, а ти трябва да избягаш с детето ни.

Н!ука се опитала да го разубеди, ала той не отстъпил. Изпял песен на Зорницата, най-великият от всички ловци, и потънал в мрака. Докато тичала с детето, Н!ука ридаела. Чула кашлящ лай — буху, буху, буху! — издаде брадичка !Ксабу, за да имитира звука — и в този момент мъжът й извикал. Повече не чула нищо. Тичала много дълго и увещавала детето си да мълчи. След малко чула глас зад гърба си:

— Виждам, че сте двама — един голям и един малък. Дай ми малкия, защото съм гладна, и ще те оставя да си вървиш.

Тогава Н!ука страшно се уплашила, защото разбрала, че старата Хиена е убила мъжа й и че скоро ще я хване и ще убие и нея, и детето й, а наблизо нямало никой от племето да й помогне. Била сама в нощта.

Гласът на !Ксабу беше придобил особена интонация, сякаш автентичната приказка с нейните автентични думи се мъчеше да прозвучи през чуждия английски език. Рени, която досега изпитваше известно притеснение, че приятелят й май възприема приказката за истина, бе осенена от внезапно прозрение. Да, това беше приказка — нито повече, нито по-малко, — но приказките бяха едно от нещата, чрез които хората придават форма на Вселената. Всъщност, осъзна тя, !Ксабу беше съвсем прав: между една приказка, религиозното осенение и научната теория почти нямаше разлика. Мисълта я обезпокои, но от нея изпита и странно облекчение и за миг изгуби нишката на разказа му.

— … се издигнал пред нея от пясъка — висок три пъти колкото нея. Тя се покатерила по камъка, притиснала детето към гърдите си. Чувала дишането на Хиената все по-силно зад гърба си и когато погледнала назад, видяла огромните й жълти очи в мрака, които ставали все по-големи и по-големи. Отново запяла:

— Дядо Мантис, помогни ми сега, Бабо Звездице помогни ми сега, дайте ми сили да се изкача!

Покатерила се нависоко, където Хиената не можела да я стигне, и там се свила в една пукнатина, а онази долу се заразхождала напред-назад.

— Скоро ще огладнееш, скоро ще ожаднееш — извикала й Хиената. — Скоро и детето ти ще огладнее и ще ожаднее и ще заплаче за сладко млечице и вода. Скоро ще напече горещото слънце. Скалата е гола и на нея нищо не расте. Какво ще правиш, когато те заболи стомахът? Когато езикът ти се напука като пресъхнала кал?

Тогава Н!ука много се уплашила, защото всичко което казала старата Хиена, било вярно. Започнала да плаче и да нарежда:

— Тук ще е краят ми, където нямам нито един приятел и семейството ми е надалеч.

Чувала как долу старата Хиена си припява, готова дълго да чака. В този момент един глас я попитал:

— Какво правиш тук, на нашата скала?

От върха на скалата се спуснал човек — бил от хората, които седят на петите си. Едно време моят народ воювал с песоглавците, затова Н!ука се уплашила.

— Не ми причинявай зло — замолила се тя. — Старата Хиената ме накара да се кача тук. Уби мъжа ми, а сега чака долу да убие мене и детето ми.

Човекът я погледнал и заговорил ядосано:

— Защо приказваш така? Защо молиш да не ти причиняваме зло? Сторили ли сме ти нещо лошо досега?

Н!ука навела глава.

— Твоят и моят народ някога са били врагове. Били сте се във война с дядо Мантис. Аз никога не съм ви предлагала приятелството си.

— Това, че не си приятел, не те прави враг — рекъл й песоглавецът, — а Хиената е наш общ враг. Ела горе на скалата при моите хора.

Н!ука се закатерила след него. Когато стигнала до върха на скалата, видяла, че всички песоглавци били с шапки от кожа на язовец и щраусови пера, защото празнували. Дали храна и на нея и на детето й и когато всички се наяли, най-старият и най-мъдрият от хората, които седят на петите си, се обърнал към нея:

— Сега трябва да поговорим и да измислим какво да направим със старата Хиена, защото и ние не можем да мръднем от тази скала, а вече изядохме всичката храна и изпихме всичката вода.

Говорили много дълго и когато Хиената долу в ниското започнала да губи търпение, им викнала:

— Подушвам хората, които седят на петите си — и тях ще изпохапя и ще строша костите им с моите челюсти. Слезте долу и ми дайте най-малкия и най-крехкия и ще оставя останалите да си вървят.

Старият песоглавец се обърнал към Н!ука и й казал:

— Твоите хора могат да призовават червения пламък. Призови го, ако можеш, и ние ще направим нещо.

Н!ука извадила огнивото си и се навела ниско, така че вятърът да не издуха искрата, и когато червеният пламък се разгорял, тя и песоглавците взели един голям камък и го поставили в огъня. Когато се нагорещил, Н!ука го увила в парчето кожа, което й дал старият песоглавец, после отишла до ръба на скалата и викнала на старата Хиена:

— Ще ти хвърля детето си, защото съм гладна и жадна, а скалата е гола.

— Добре, хвърли го! — извикала Хиената. — И аз съм гладна.

Н!ука се навела и хвърлила горещия камък. Старата Хиена веднага го нагълтала заедно с кожата. Когато го погълнала, камъкът започнал да я изгаря и тя се замолила на облаците да изпратят дъжд, но дъжд не завалял. Затъркаляла се по земята и се опитала да го повърне, но през това време Н!ука и песоглавците слезли от скалата, събрали още камъни и убили Хиената с тях.

Н!ука поблагодарила на хората, които седят на петите си, а най-старият от тях й казал:

— Помни, че когато и тебе, и нас ни заплашваше най-големият враг, ние бяхме твои приятели.

Тя се заклела, че винаги ще помни. И от този ден нататък, когато семейството ми е заплашено от опасност, ние казваме: „Сега да бяха песоглавците на скалата.“

Рени остави !Ксабу на автогарата в Пайнтаун и едва успя да му каже довиждане, тъй като автобусът й тръгваше. Докато автобусът слизаше от рампата и се вмъкваше в задръстената с коли улица, тя се загледа в дребничкия мъж, застанал под козирката да разглежда разписанието, и отново я връхлетя чувство за вина.

„Той вярва, че песоглавците ще дойдат и ще му помогнат. Боже милостиви, в какво го набърках?“

Ако ставаше въпрос — и тя в какво се беше набутала? Изглежда беше си навлякла изключително мощни врагове и въпреки че едва не бе умряла, почти нямаше представа какво се бе случило, а не разполагаше и с почти никакви доказателства.

„Кажи си го направо — абсолютно никакви. Е, някаква мътна снимка на някакъв град: едното копие — в моя комуникатор, другото — в системата на Сюзън. Опитай да го представиш пред комисията на ООН: «Да, ние смятаме, че тези хора унищожават съзнанието на деца. Нашето доказателство? Тази снимка на купчина високи сгради.»“

По улиците в нейния квартал, в ниската част на Пайнтаун, имаше доста хора. Малко се учуди, тъй като беше делнична вечер, но хората по тротоара явно бяха в нещо като празнично настроение — седяха на групички насред улицата, подвикваха на непознати, подаваха си кутии бира. Когато слезе от автобуса в подножието на хълма, дори подуши остра миризма на пушек — може би някой пускаше фойерверки. Чак след като стигна до средата на улица „Убусика“ и видя мигащите светлини на линейките и пожарните пред високия блок, както и ятото хеликоптери с камери, които кръжаха като мухи над пламъците, тя най-после разбра.

Беше останала без дъх и потънала в пот, когато стигна до полицейския кордон. От покрива на блока се издигаше дебел стълб дим — черен пръст, насочен към вечерното небе. Няколко от прозорците на нейния етаж бяха избити и почернели от мощната експлозия. Стомахът й се сви от страх, като видя, че единият прозорец е нейният. Преброи пак — с надежда да е сбъркала, — но знаеше, че не е. Млад чернокож войник с шлем я задържа, когато се притисна към временната бариера, умолявайки да я пуснат оттатък. Когато му каза, че живее тук, той я насочи към един фургон в далечния край на паркинга. Поне стотина души от блока и два — три пъти повече от района сновяха по улицата, но Рени не забеляза сред тях баща си. Изведнъж отчаяно се опита да си спомни къде й беше казал, че ще ходи днес. Обикновено се връщаше привечер.

Около фургона блъсканицата беше твърде голяма, за да успее да поговори с някой служител — десетки гласове крещяха едновременно да им се обърне внимание, повечето отчаяно питаха за новини за близките си, а някои просто искаха да разберат какво се е случило и дали ще им изплатят застраховките. Блъскаха я и я подмятаха на всички страни, докато й се прииска да закрещи от безсилие и страх. Осъзна, че дори и да се разкрещи, никой няма да забележи, и си запробива път обратно през тълпата. Очите й бяха премрежени от сълзи.

— Госпожо Сулавейо?

Господин Пракеш, дребничкият закръглен азиатец, техен съсед по коридор, дръпна ръка от рамото й, сякаш учуден от самия себе си. Беше по пижама и хавлия, но беше нахлузил чифт токи с развързани връзки.

— Ужасно, нали?

— Виждали ли сте баща ми?

— Не, не съм го виждал — поклати глава той. — Всичко е толкова объркано. Жена ми и дъщеря ми са някъде тук, защото излязохме заедно, но оттогава не съм ги виждал.

— Какво стана?

— Според мен експлозия. Както си вечеряхме и — бууум! — плесна с ръце той. — Преди да разберем какво става, по коридора се разкрещяха хора. Не знам как е станало — нервно сви рамене той, сякаш можеха да обвинят него. — Видяхте ли хеликоптерите? Долетяха страшно много — изливаха пяна върху покрива и външните стени. Сигурен съм, че всички ще се разболеем от нея.

Рени се дръпна настрана. Не можеше да споделя тревожното му, но същевременно превъзбудено настроение. Семейството му беше в безопасност и вероятно бърбореха с другите съседи. Дали всички бяха оцелели? Със сигурност не, като гледаше какви са щетите. Къде ли е баща й? Усети, че изстива. Толкова пъти беше искала да го няма, той и отвратителният му характер да изчезнат от живота й, но никога не бе предполагала, че може да се стигне до това: седем и половина вечерта, улицата — пълна с бъбрещи сеирджии и зашеметени пострадали. Нищо не ставаше така изведнъж, нали?

Закова се на място, втренчена в редицата от почернели прозорци. Възможно ли беше да е заради нея? Някаква репресивна мярка на онези от „При господин Дж.“?

Разтърси глава — виеше й се свят. Без съмнение това беше параноя. Някой стар калорифер, неизправен кабел, развалена готварска печка — имаше десетки далеч по-вероятни причини от убийственото отмъщение на собствениците на някакъв си ВР-клуб.

През тълпата премина тръпка на сподавен ужас. Пожарникарите изнасяха носилки през входната врата. Рени се ужаси, но не можеше да седи и да чака. Опита се да си пробие път през гъстата тълпа зяпачи, ала беше невъзможно. Като се извиваше и блъскаше с лакти, където беше необходимо, успя да се добере до кордона, възнамерявайки да заобиколи и да се опита да се добере до входа от другата страна на кордона.

Той седеше на бордюра до един празен полицейски микробус с глава между ръцете.

— Татко? Татко!

Тя падна на колене и бурно го прегърна. Той бавно вдигна глава, сякаш не можеше да разбере какво става. Лъхаше силно на бира, но в момента това не я интересуваше.

— Рени? Ти ли си бе, момиче?

Втренчи в нея зачервените си очи така настървено, че тя помисли, че ще я удари. Вместо това се разтърси от плач и сграбчи раменете й, тикна лице във врата й и я притисна така силно, че едва не я задуши.

— Ох, толкова ми е зле, момичето ми! Не трябваше да го правя! Мислех, че си там вътре. Ох, Господи, Рени, толкова ми е зле, така ме е срам!

— Татко, какво говориш? Какво си направил?

— Нали каза, че няма да те има цял ден. Че отиваш при твоята приятелка, учителката — заклати глава той, без да смее да я погледне в очите. — Идва Уолтър и вика: „Да вървим да се поразтъпчем.“ Но прекалих с пиенето. Връщам се — тука всичко изгоряло и си помислих, че си се върнала и че си изгоряла… — с мъка пое въздух той. — Така ме е срам.

— О, татко, нищо ми няма. Току-що се връщам. Притесних се за теб.

Той си пое дълбоко въздух на пресекулки.

— Видях как всичко гори. Господ да ми прости, момичето ми, сетих се за горкичката ти майка. Помислих, че и тебе съм загубил.

Сега и Рени заплака. Пусна го чак след малко. Седяха един до друг на бордюра и гледаха как последните пламъци бавно гаснат, докато пожарникарите приключваха работата си.

— Всичко… — обади се Дългия Джоузеф. — Всичките играчки на Стивън, стенният екран, всичко. Не знам какво ще правим, момичето ми.

— Точно сега, мисля, че ни трябва по едно кафе — изправи се тя и протегна ръка.

Баща й я пое и се надигна — олюляваше се като замаян.

— Кафе ли?

Той се загледа в онова, което допреди малко беше техният дом. Блокът приличаше на бойно поле след свирепа битка, която никой не беше спечелил.

— Ами добре — каза той. — Що пък не?

СЕДМА ГЛАВАСМЪРТОНОСНАТА КУЛА НА СЕНБАР ФЛЕЙ]

Фенерите в квартала на крадците мъждукаха едва-едва и нарядко като няколко проблясващи рибки в огромната локва на нощта, удавила зоната на престъпниците в древния Мадрихор. Градските глашатаи, които никога не се отбиваха тук, огласиха часа от укритията си по крепостната стена. Щом чу виковете им, Таргор фехтовачът мрачно се втренчи в купата си с медовина.

Чу тихите стъпки, без да вдигне поглед, но мускулите му се изопнаха. Намазаното с масло и покрито с руни острие на жетваря се бе отпуснало в ножницата, готово на мига да изскочи и да подари смъртта на всеки глупак, който би се осмелил коварно да нападне страшилището на средните земи.

— Таргор? Ти ли си?

Беше Питлит — понякога го придружаваше, — забулен в сива плътна роба, за да го предпазва от вечерния хлад, а и да прикрива самоличността му: дребният бандит се беше забърквал твърде често в заплетената политика на гилдията на крадците и в момента не беше особено добре дошъл в квартала.

— Да, аз съм. По дяволите! Защо се забави толкова?

— Задържа ме друга работа. Много опасна поръчка. — Питлит не беше особено убедителен. — Но вече съм тук. Умолявам те да ми известиш крайната ни цел.

— Още десет минути и тръгвах без теб — изсумтя Таргор и се изправи. — Да вървим. За Бога, престани да дрънкаш по този начин. Това вече не е игра.

— И сме се запътили към дома на магьосника Сенбар Флей? — Фредерикс все още не беше преминал напълно към нормална реч.

— Адски си прав. Тъкмо той ме изпрати в гробницата — това първо — и искам да знам защо.

Орландо укроти нетърпението си. Би предпочел да скочи направо в крепостта на Флей, но сим-светът на средните земи беше изключително стриктен по отношение на разстоянията и времето за пътуване — освен, ако не разполагаш със заклинание за пренасяне, което да изгориш, или с вълшебен жребец — и трябваше да се движиш с РЖ-скорост. Това, че вече не му се занимаваше с обичайните усложнения на играта, не означаваше, че може да променя правилата. Поне конят му беше последен модел в средните земи.

— Но как изобщо си тук? — прокрадна се тревожна нотка в гласа на Фредерикс. — Нали те убиха. Искам да кажа — убиха Таргор.

— Да, но накрая реших да подам молба за преразглеждане. Само че съветът по присъдите не може да види онова, което видях аз — цялата онази част от записа на играта просто е изчезнала, — така че градът ще си остане тайна.

— Но ако не го открият, просто ще потвърдят смъртта на Таргор — пришпори коня си Фредерикс, който постоянно изоставаше от по-бързия Черен вятър на Орландо. — Съветът никога няма да я отмени, доверявайки се единствено на теб.

— Знам, умнико. Но докато разглеждат случая, Таргор е жив до доказване на обратното. И аз мога да се движа из средните земи много по-бързо и да науча много повече като него, отколкото, ако трябваше да започна отново като Уи Уили Уинкъл, Дребосъка Наемник, или нещо такова.

— О… — замисли се за миг Фредерикс. — Ей, ама това е страхотно, Гардино. Все едно са те пуснали под гаранция, за да докажеш, че си невинен — като в оная кримка за Джони Айспик.

— Нещо такова.

Тази вечер градът или поне улиците му бяха притихнали, което не беше за учудване, тъй като в повечето учебни заведения се провеждаха семестриалните изпити. Мадрихор, както беше отбелязал веднъж някакъв журналист, малко напомняше крайбрежен град във Флорида: населението му нарастваше и спадаше с ритъма на училищните ваканции, като достигаше върховите си стойности през лятото, по време на пролетната ваканция и по Коледа. Новогодишният купон на мадрихорския площад „Крал Гилатиел“ не се различаваше особено от която и да е пиянска оргия в края на сезона в Лодърдейл, посочваше авторът, само дето във Флорида по-малко хора носеха криле на прилеп и бойни брадви.

Излязоха от квартала на крадците и поеха по калдъръмената улица на малките богове. Орландо нарочно заобиколи двореца на сенките. Хората от двореца на сенките не бяха същински играчи, доколкото бе имал вземане даване с тях — като че ли никога не правеха нищо. Просто киснеха там, правеха купони, преструваха се на вампири и демони и правеха много мек секс и разни други неща, които смятаха за упадъчни. Орландо, в общи линии, доста се притесняваше от тях. Попаднеше ли веднъж човек сред тях, трябваше да мине през какви ли не глупости, преди да се измъкне обратно. Бяха регистрирали собствеността си над парцелчето в Мадрихор още в ранната история на средните земи и определяха и следяха за спазването на правилата в рамките на двореца и на още няколко частни къщи в града. Веднъж Фредерикс го беше завел на купон в двореца на сенките. Прекара по-голямата част от времето си в опити да не зяпа какво правят другите, просто защото знаеше, че искат да ги зяпат, а той нямаше желание да им доставя това удоволствие. Запозна се с едно доста приятно момиче в сим на жив мъртвец — в съдран саван, бледа загнила кожа и дълбоко хлътнали очи, — с което си поговориха. Имаше английски акцент, но живееше на Гибралтар, на испанския бряг, и искаше да посети Америка. Каза, че според нея самоубийството би могло да бъде произведение на изкуството, което пък според него си беше доста тъпо, но иначе му бе приятно да побъбри с нея, макар тя никога да не беше чувала за Таргор и всъщност никога не бе посещавала друго място в средните земи освен двореца на сенките. Разбира се, от цялата работа нищо не излезе, въпреки че се държеше така, сякаш би искала отново да го види. След два — три часа той си тръгна и отиде в „Гарота и кама“ да се надлъгва с други фенове на приключенията.

Когато Орландо и Фредерикс свиха по алеята на слепия просяк към реката, светлините в най-високата кула на двореца на сенките горяха. Сигурно пак някое тъпо ритуално посвещение, реши той. Опита се да си спомни името на момичето жив мъртвец — Мария? Мартина?, — ала не успя. Мина му през ума дали няма да я засече пак някой ден. Вероятно само ако отиде пак в двореца, което с положителност значеше никога.

Къщата на Сенбар Флей беше построена върху вълнолом, който се простираше навътре до средата на Тъмносребърната река. Беше надвиснала над мрачната вода като готически водоливник — стихнала, но нащрек. Фредерикс дръпна юздите и се загледа в нея. Беше трудно да различиш лицето му — лицето на Питлит — на фона на тъмния бряг, но Орландо не усети особен възторг в гласа му.

— Вече си влизал тук, нали?

— Веднъж. Но не съвсем.

— Какво искаш да кажеш?

— Вкара ме директно с магия. Искаше да ме наеме за една работа, не си ли спомняш?

— Значи нищо не знаеш за защитата му? Ей, Гардинър, ти може и да си умрял, обаче аз не съм. Не искам да убият Питлит ей така, за нищо.

Орландо се намръщи. Едва се сдържа да не извади жетваря и да замахне — което обикновено правеше, когато някой вземеше да притреперва по средата на някоя опасна мисия, — но Фредерикс беше тръгнал да му прави услуга все пак.

— Виж какво — каза той с възможно най-спокоен тон, — съсипвал съм места, в сравнение, с които това тук е жалък килер. Само не се подмокряй!

Фредерикс се намръщи.

— Поне имаш ли някакъв план или смяташ да пробваш с дебелата си глава? В квартала разправят, че имал пазач грифон. Такова нещо можеш да го убиеш само с ядрена бомба, мосю льо повелител.

Орландо се ухили — задължителното дърлене и предвкусваното удоволствие от онова, в което беше най-добър, разсеяха лошото му настроение.

— Аха, ячки са, ама са тъпи. Стегни се, Фредерикс, що за крадец си в края на краищата?

Отначало нещата тръгнаха доста гладко. По молба на Орландо Фредерикс беше взел противоотрова за отровните цветя в градината на магьосника, а четиримата въоръжени мъже, които хвърляха зарове в пристройката, не можеха да се мерят с варварската атлетична техника на боравене с меча на Таргор. Каменните стени на кулата на магьосника бяха гладки като стъкло, но Орландо бе преминал през възможно най-суровата школа на изкуството на приключенията, която предлагаха средните земи, и винаги си носеше огромно въже. Метна куката към парапета на четвъртия етаж и стъпил само след секунди върху мозаечния под на балкона, вече помагаше и на Фредерикс да се изкатери.

— Не можа ли просто да го попиташ защо те изпрати в оная гробница?

Крадецът се задъхваше много убедително. Орландо предположи, че родителите на Фредерикс сигурно бяха успели да му подарят за рождения ден бленуваната висококачествена приставка.

— О, хайде стига, Фредерикс, размърдай си мозъка! Ако беше някакъв заговор за ликвидирането на Таргор, положително щеше да ми каже.

— Защо му е да се замесва в заговор? Ти дори не знаеш кой е Сенбар Флей.

— Само си мисля, че не знам. Но дори и да не го познавам, това нищо не значи. На бая народ му е писнало от Таргор.

Фредерикс, или по-скоро Питлит, най-после задиша нормално и се изправи.

— И на мен ми писва понякога от него… — подхвана той, но го прекъсна появилият се изневиделица огромен пазач грифон.

Огромният му клюн блестеше на лунната светлина, той шибаше с опашка насам-натам, пристъпвайки с отпуснатата, но предпазлива походка на запътил се към купата с вечерята котак.

— Таргор, пази се от звяра! — изписка Фредерикс. Уплахата възвръщаше старите му навици. Но се опомни. — Червен. От скъпите. Недосегаем за магически оръжия.

— Ами червен ще е, какъв друг — навъсено подметка Орландо, докато вадеше жетваря и приклякаше в отбранителна позиция.

Грифонът се закова, без да променя привидно небрежната си поза — ако изобщо нещо в тази кръстоска между лъв и орел, висока два метра и половина само до раменете, би могло да се нарече небрежно — и ги огледа със стъклени, безизразни черни очи, които накрая насочи към високия Таргор, с когото трябваше да се справи първо. Орландо се възмути: надяваше се, че поне отправното му движение ще е към Фредерикс, което би му открило възможност за чист замах към гръдния кош. Съществото изви шия да го огледа с едно око, тъй като орловата глава ограничаваше бинокулярното му зрение. Орландо се възползва от възможността да застане отново пред клюна му и се втурна с насочен към гърлото му меч. Грифонът се оказа с по-добро зрение, отколкото му се искаше, или пък с по-бързи рефлекси. Дръпна се при атаката му и замахна с тежка, ноктеста лапа. Орландо се сви под ужасните нокти, сграбчи с две ръце жетваря и го заби с всичка сила в гърдите на грифона. Мечът издрънча о люспите и отхвръкна.

— По дяволите! — плъзна се той отново под лапите миг преди грамадата да се стовари отгоре му и да го затисне. — Тази гад май е облечена в ризница!

— Въжето! — извика Фредерикс. — Насочи се към въжето!

Орландо вдигна отново меча си и започна да обикаля около грифона. Дълбокото, къркорещо ръмжене на чудовището звучеше така, сякаш то се забавлява, докато се въртеше на задните си части, без да го изпуска от поглед.

— Не съм се отказал да вляза.

Фредерикс подскачаше покрай парапета.

— Зарежи го, Орландо, ако те убият пак, докато си в изпитателен срок, вече никога няма да се върнеш в играта!

— Ами тогава по-добре да не ме убиват. А сега млъквай и свърши нещо полезно.

Той се метна на една страна, щом грифонът замахна отново към него. Мощните нокти закачиха мантията му и я раздраха. Орландо можеше не по-зле от всеки друг в сим-света да води едновременно светски разговор и битка на живот и смърт, но предпочитанията му към лаконичния варварски стил на Таргор имаха основателни причини. Размяната на остроумия подхождаше на придворните фехтовачи, не на воюващите с чудовища. Празните приказки не разсейваха чудовищата.

Червеният грифон постепенно го изтласкваше към парапета, като замахваше с острите си нокти и стрелкаше клюна си. Още няколко крачки — и повече нямаше да има накъде.

— Орландо! Въжето!

Той метна поглед през рамо. Бягството беше само на една ръка разстояние. Но ако се откажеше, какво? Можеше да живее и без Таргор, да си пробие отново път с друг герой, да забрави за ужасно многото време, което беше пропилял. Но ако признае поражението, може би нямаше да научи никога нищичко за златния град. Никое друго аз от игрите — дори Таргор, който се бе превърнал в част от него — не бе нахълтвало и в сънищата му, както това безумно видение.

— Фредерикс! — изкрещя той. — Грабвай въжето и здраво го омотай около парапета. Веднага!

— И така ще издържи!

Орландо избяга и подскочи назад. Огромното червено чудовище направи още крачка напред и остана извън обсега на жетваря.

— Просто го направи!

Фредерикс се засуети трескаво край парапета. Орландо размаха меча пред очите на чудовището, за да отвлече вниманието му, но улучи случайно клюна му. То стрелна глава и едва не отнесе ръката му.

— Готово!

— Сега издърпай останалото и го хвърли на врата на това чудо. Точно над него, все едно, че чакам да го хвана от другата страна, а не съм точно под носа му.

И той избегна поредния удар на огромната алена лапа. Фредерикс понечи да се възпротиви, но изтегли въжето и го метна върху раменете на чудовището като ласо.

Сепнат, грифонът вдигна глава, а въжето се плъзна по гривата му и се свлече на плочите на няколко метра от лявата ръка на Таргор.

— Сега направи нещо да отвлечеш вниманието му!

— Какво например?

— Престани най-после, Фредерикс, разкажи му някой тъп виц! Каквото и да е!

Крадецът се наведе и взе едно глинено гърне, оставено близо до парапета, вдигна го над главата си и го метна по грифона. То се разби в масивния му гръден кош; грифонът изсъска и стрелна глава настрани, като че ли искаше да клъвне някоя бълха. Точно в този миг Орландо скочи, грабна навитото въже и се хвърли към врата на чудовището, когато то отново обръщаше глава към него. Клюнът се стрелна надолу. Орландо се просна на земята, като продължаваше да стиска въжето, и запълзя под шията на грифона. Появи се от другата му страна и звярът изръмжа, раздразнен от пъргавината на противника си. Преди да успее да го нападне, Орландо пусна жетваря на плочите и се хвърли върху рамото на грифона, вкопчи се в кървавочервената грива, изтегли се нагоре и го яхна. Заби пети в огромния врат и дръпна с все сила въжето, за да затегне примката.

„Дано не му скимне да се претърколи и да ме смачка…“ — беше последната свързана мисъл в главата му.

Грамадният червей от кулата Морсин беше дълъг, силен и хлъзгав и смъртната му битка с Таргор се съпътстваше и от още една привлекателна особеност — провеждаше се на шест метра дълбочина под калната вода. Дори и Орландо, познавачът на света на игрите, беше впечатлен от реалистичността на преживяването. Ако и сега би имал време да прецени, отново би се впечатлил от изключителното умение на конструкторите да предвидят собствената му донякъде непредсказуема стратегия и да програмират доста сполучлива симулация на усещането за едновременно яздене и душене на двутонна маса върху копита, изпаднала в свръхестествена ярост.

Фредерикс се бе превърнал в размазано крещящо петно. Целият балкон бе люшкаща се замацана мъгла. Твърдата като камък грамада се мяташе като обезумяла: сякаш се опитваше да се пребори с разярена бетонобъркачка.

Орландо се прилепи възможно най-плътно и се вкопчи в шията на грифона, без да отпуска въжето. Това беше единственото място, където ноктите и клюна не можеха да го докопат, но съществото всячески се стараеше той да не остане дълго там. Всеки спазъм, всяко разтърсване едва не го събаряха от мястото му. Оглушителното ръмжене на грифона вече не звучеше така, сякаш се забавлява, но не показваше да се задушава. Мерна му се мисълта дали червените грифони, освен, че са неуязвими за свръхестествени оръжия, и не дишат по някакъв необикновен начин.

„Само да имам късмет…“

Грифонът отново се разтресе. Орландо усети, че е само въпрос на мигове да успее да го хвърли. За да спази традицията, Орландо изрече молитвата, която би казал Таргор, и в същия момент пусна с една ръка въжето, бръкна в ботуша си и затърси камата. Стисна с крака шията на съществото, сграбчи с все сила въжето, издебна момента и заби камата в окото на грифона.

Зловещ писък разцепи пространството. Орландо усети, че хвърчи във въздуха по най-убедителен начин. Щом тупна на земята и се претърколи, огромното червено туловище на грифона рухна до него. Изригна черна кръв.

— Страшен си, братче. Направо страшен. Абсолютен трепач. Такова чудо не е било.

Орландо се надигна. Фредерикс беше застанал до него с ококорените от превъзбуда очи на Питлит.

— Слава Богу, че не използвам обикновени сензори — рече Орландо и изохка, когато Фредерикс му помогна да се изправи. — И все пак по-добре да бях изключил обратното захранване. Заболя ме.

— Да, но нямаше да получиш кредит за победата.

Орландо въздъхна и погледна грифона. Мъртъв, той като че ли заемаше още по-голямо пространство, проснат върху плочките като преобърнат автобус.

— Майната му, Фредерикс, имам си достатъчно други проблеми. Просто искам да се промъкна в тази кула. Ако обявят Таргор за мъртъв, за какво ми е още една точка?

— За архива. Нали знаеш, като спортистите.

— Исусе! Ама ти наистина си откачил. Хайде! Орландо вдигна жетваря от разширяващата се локва черна кръв и го избърса в кожата на трупа, а после уверено се запъти към вратата в дъното на балкона. Ако наоколо се спотайваха и други пазачи, суматохата положително би ги накарала да се появят досега.

Балконът отвеждаше към подножието на широко стълбище, което представляваше гърчещи се човешки фигури. На светлината на стенните свещници се виждаше редица от усти, които се отваряха и затваряха покрай перилата. Жалното им мърморене изпълваше пространството. Щеше да се впечатли повече, ако не беше видял рекламата на корицата на „Измъчени души“ в едно списание за игри преди около месец.

— Типичен магьосник — присви устни той. Фредерикс кимна.

Стълбите се изкачваха няколко етажа нагоре, наблъскани с елементарни магьоснически фокуси, повечето, от които популярни и сравнително евтини. Орландо реши, че Сенбар Флей който и да беше той, бе пръснал най-много пари за разрешително за грифона.

„Жалко — помисли си той. — Дано да е застрахован.“

Не си направи труда да претърсва долните стаи. Магьосниците, както и котките, винаги избираха високите места като че ли изпитваха необходимост да наблюдават другите отвисоко. Като изключим мравуняка от едри, но лениви паяци пазачи, които Орландо разпръсна с две — три замахвания на жетваря, други пречки не срещнаха.

В най-високата част на кулата, в голяма кръгла стая с прозорци от всички страни, през които се виждаше Мадрихор, откриха заспалия Сенбар Флей.

— Няма го — обади се поуспокоеният Фредерикс.

Тялото беше проснато върху катраненочерен одър, похлупен с нещо, което би напомняло стъклен сандък, ако беше малко по-плътно.

— Турил си е и защита.

Орландо огледа неподвижния сим на магьосника. Сенбар Флей беше опакован в същата метална черна материя, както при първата им среща — виждаха се само прихлупените върху очите му клепачи. Носеше за шлем череп на таласъм. Но Орландо дълбоко се усъмни, че магьосникът сам е убил таласъма: пазарчетата на търговската улица на Мадрихор бяха задръстени с такива неща, събирани и разпродавани от местните търсачи на приключения, за да си купят по-добро оръжие и принадлежности или допълнително време в мрежата. И за да придобие общото впечатление още по-екзотичен оттенък, ръцете на магьосника бяха в ръкавици от човешка плът — ако се съди по грубите шевове, явно не беше неговата.

— Ръце на славата — отбеляза Фредерикс. — Видях ги в онзи магазин на „Ламбда“. Придобиваш власт над мъртвите, доколкото знам. Какво смяташ да правиш, Орландо? Той не е тук.

— Разбрах, че го няма, щом грифонът не го накара да се покаже. Но тоя тип ме изпрати в оная дупка и там ми се случи нещо много шантаво. Искам отговор — бръкна в джоба си той и извади малко черно кръгче колкото жетон за покер. — И ще го получа.

— Какво е това?

— Не само магьосниците могат да правят магии. — Орландо пусна кръгчето на пода, приклекна и го опъна по периферията, докато заприлича на устие, голямо колкото чиния. — Бийзъл! Ела тук!

Тромавото нещо с безброй крачета се измъкна от черния кръг.

— Трай, шефе — изръмжа то. — Ей ме на.

— Какво правиш? — Фредерикс така се стресна, че Орландо едва не се разсмя — приятелят му изписка като стара госпожица. — Не можеш да вмъкваш това нещо тук! В средните земи не се допускат нерегистрирани агенти!

— Ще направя всичко, за да накарам това чудо да заработи.

— Но ще те изхвърлят завинаги! Не само Таргор, а и теб!

— Само ако някой им каже. А кой ще посмее? — закова остър поглед във Фредерикс Орландо. — Сега разбра ли защо няма да регистрирам това убийство?

— Ами ако някой провери записа?

Орландо въздъхна за втори път през последните петнайсет минути. Тези спорове с Фредерикс можеха да продължават дни наред.

— Бийзъл, разкатай го това местенце. Достави ми и най-малката информацийка, до която се докопаш, но се съсредоточи върху контактите — влизащи и излизащи.

— Дадено — мушна се обратно в дупката карикатурната буболечка и въздухът веднага се изпълни със стърженето на триони и чаткането на клещи.

Орландо отново се обърна към приятеля си.

— Никой няма да пипне записа, ако Сенбар Флей не го помоли, а ако крие нещо, той няма да го направи.

— Ами ако нищо не крие?

— Тогава ще ми се наложи да се извиня, нали така? Или поне да му купя нов грифон.

Орландо отвори прозореца с данните, така че да покрие намръщеното лице на Фредерикс. Затъмни фона, за да е сигурен, че няма да пропусне нито капка от неодобрението му, и заоглежда светещите символи, които Бийзъл изпомпваше от системата.

— Казва се Саша Дилър. Никога не съм го чувал. А ти?

— Не.

Фредерикс беше явно сърдит — вероятно си мислеше за евентуалните последици за собственото му положение в средните земи, ако тази история стигнеше до съвета по присъдите.

— Регистриран е в Палм бийч. Хммм… Очаквах, че едно богаташко хлапе би се обзавело по-добре — всичко освен грифона е от оказион. — Плъзна поглед по прозореца. — Дванайсето ниво — все едно, че нямаше да се сетя. Някакви обаждания? Почти никакви. Два — три кода, дето не ги знам. Хммм… Напоследък не се е мяркал много-много насам. — Орландо посочи един сектор в прозореца, който промени конфигурацията си. Изсумтя изненадано.

— Какво?

— През последните шест месеца е идвал точно два пъти. Два дни подред. Вторият е, когато ми възложи поръчката.

— Много странно. — Фредерикс погледна необитаваното тяло на Сенбар Флей. — Защо просто не изтеглиш данните, които ти трябват? Трябва да се махаме.

Орландо се усмихна. Знаеше, че симът му не показва кой знае колко от това — Таргор не умееше да се усмихва много-много.

— Ама и ти си един крадец. Така ли си вършиш далаверите? Като хлапе, което се промъква тайно, за да види коледните подаръци?

— Питлит не нарушава правилата на средните земи — засегна се Фредерикс. — Той не се страхува от нищо особено много, но аз се страхувам, че ще ме изхвърлят завинаги.

— Добре. Но като гледам, ще мине доста време, преди този приятел да се върне тук.

Орландо понечи да затвори прозореца, но се спря, тъй като нещо прикова вниманието му, и отново го разшири. Дълго се взира, което накара приятеля му да запри стъпва нервно от крак на крак; накрая го затвори и изпрати информацията в домашната си система.

— Какво? Какво видя?

— Нищо — погледна към дупката Орландо. — Бийзъл? Приключи ли?

Сякаш да му направи напук, агентът се появи от тавана, увиснал на въженце, извадено като че ли от анимационен филм, което според Орландо изобщо не беше елемент от декора на кулата на магьосника.

— Зависи на какво му викаш „приключил“, шефе. През какво сито искаш да прекарам информацията? Големите буци вече ги получи.

Дългите години на взаимодействие бяха научили Орландо да се досеща какво се крие зад външната безпардонност на Бийзъл. Вероятно сега той проследяваше произхода на всяка една от фокусническите му джунджурии.

— Буците ще свършат работа. Проучи само грифона. И то подробно.

— Дадено — завъртя се Бийзъл на края на въжето.

— Тогава да се махаме. Намери онова въже и се спускай, Фредерико.

— Да се спускаме ли? Защо просто да не си тръгнем?

— Защото аз не се измъквам като теб. Ти си по околните пътища. Огледай внимателно да не сме оставили някакви следи, които да ти извадят очите — я ключовете от салона на клуба в квартала на крадците, я нещо друго.

— Много смешно. А ти какво ще правиш?

— Довери ми се — не ти трябва да знаеш.

Орландо остави на Фредерикс достатъчно време. Когато прецени, че приятелят му вече би трябвало да се спуска по въжето — Фредерикс беше изхарчил доста точки да усвои катеренето по въже и Орландо предположи, че няма да се бави дълго, — отново повика Бийзъл.

— К’во сега, шефе? Ще ме водиш на някое интересно място, така ли?

— Право вкъщи. Но първо ще искам да направиш нещичко. Можем ли да оставим тук една малка бомбичка с данни?

Върху тъмната четка от крачета се появи ухилена уста.

— Голям купон пада днеска! К’во точно искаш?

— Не мога да направя нищо с централния запис, а не мога да изтрия и домашния файл на това приятелче, без да оставя следи, какъвто номер ми погодиха на мен, но мога да направя така, че следващият, който дойде тук, да не разбере нито кой е идвал, нито какво се е случило — освен, ако не се ползва с властта на съвета по присъдите.

— Само кажи, шефе. Мога да им разкажа играта. Дълго ще им държи влага.

Орландо се поколеба. Поемаше голям риск — много по-голям, отколкото допускаше Фредерикс. Изведнъж беше набрал огромна скорост и всичко се дължеше на един-единствен бегъл поглед към данните на Бийзъл. Но нима Таргор би се превърнал в бича на средните земи, ако се страхуваше от провали?

— Разкажи им я.

— Какво си направил?

— Махнах го. Не отвън — никой нищо не може да разбере, докато не влезе вътре.

Фредерикс, отново в един от културистките си симове, скочи от стола толкова рязко, че изхвърча във въздуха и се тресна в стената. Орландо коригира гравитацията и приятелят му се строполи до пирамидата с героичните му подвизи.

— Окончателно ли си мръднал? — изкрещя Фредерикс. — Това не означава само смъртно наказание в средните земи и може би изхвърляне от цялата мрежа — това си е за съд! Унищожил си чужда собственост!

— Я недей да ревеш така. Нали затова те пуснах напред. Ти си чист.

Фредерикс вдигна огромните си юмруци, а лицето на сима му (малко по-нереалистично от това на Питлит, което вероятно изразяваше нещо дълбокомислено, но Орландо така и не можеше да каже точно какво) се разкриви в гневна гримаса.

— Не ми пука за мен! Е, не е чак така, но какво, по дяволите, става с теб, Гардинър? Само защото Таргор е мъртъв, се опитваш да направиш всичко възможно, за да те изхвърлят от мрежата. Ти да не си някой мъченик?

Орландо отново се настани във виртуалното си канапе и се усмихна.

— Говориш също като майка ми.

Хладният гняв на приятеля му беше ожесточен и неочакван.

— Не го казвай. Да не си посмял да ми го кажеш.

— Извинявай. Просто… те бъзиках. Виж сега, ще ти покажа нещо. Бийзъл! Пусни ми пак онази информация, става ли?

Прозорецът просветна в пространството като ангел вестител.

— Виж това — огради и разшири една малка част Орландо. — Хайде, прочети го.

Фредерикс присви очи.

— Това е… това е заповед за закриване — изправи се той. В гласа му бе прозвучало известно облекчение. — Ще махат кулата на Сенбар Флей? Ами тогава… но нещо пак не ми се връзва, Гардинър, защо си го направил? Ако така и така ще я бутат…

— Още не си го прочел докрай. Я погледни кой е наредил на съвета по игрите в средните земи да я закрие.

— Някакъв съдия от… окръг Палм бийч, Флорида?

— Ами датата? Преди шест месеца. А оттогава са я използвали още два пъти.

— Не схващам — поклати глава Фредерикс.

— Това приятелче Дилър е мъртъв! Или е в пандиза или нещо такова. Както и да е, той вече не е операторът най-малко от шест месеца. Но неизвестно защо не са я бутнали. И което е още по-важно: някой я е използвал — използвал е дори сима на Дилър! Използвал го е, за да ме наеме!

— Охо! Страхотно. Сигурен ли си?

— В нищо не съм сигурен. Но Бийзъл проверява. Откри ли нещо, Бийзъл?

Агентът надникна от една пукнатина в стената до прозореца картина.

— Оправих Дилър. Все още работя по грифона.

— Дай, каквото имаш дотук. Просто ми го кажи.

— Дилър, Сет Именюъл — с датите и с всичко ли го искаш?

— Просто го обобщи. Ще те спра, ако искам по-подробни данни.

— В кома е — датата на закриването съвпада с датата на определяне на попечител на имуществото му. На последния си рожден ден е навършил тринайсет години. Родители — мъртви, бабата е подала молба за юридическа подкрепа — води дело срещу средните земи плюс производителите на хардуерни продукти — най-вече „Критапонг електроник и ко“.

Орландо се замисли.

— Значи е имал достатъчно пари да поддържа добро оборудване, но бабата няма достатъчно пари да води дела?

Бийзъл размаха крака.

— Целият хардуер и оборудването, упоменати в иска, са произведени най-малко преди четири години, че и повече. Трябват ли ви банковите сметки на бабата? Дилър, Джудит Ръскин.

— Неее — обърна се Орландо към Федерикс, който се беше навел напред и явно бе започнал да хваща вяра. Приятелчето в кома все едно е мъртвец. Попечителят му иска да закрие виртуалната му собственост, вероятно за да спести пари. А пък баба му съди средните земи. Обаче собствеността не я закриват. И някой друг я използва — поне два пъти. Оборудването му едно време е било добро, но вече е старо, а баба му няма пари. Въпреки това някакъв червен грифон, унищожител последна мода, варди местенцето да не влизат хора. Хващам се на бас, че е купен, след като този Дилър е излязъл от играта.

— Работя по грифона, шефе — обади се Бийзъл, — но никак не е лесно.

— Продължавай — вирна крака и ги опря на нищото той. — Сега какво ще кажеш, Фредерико?

Приятелят му, който само допреди секунди изглеждаше доста възбуден, сега беше странно спокоен, сякаш напълно беше напуснал своя сим.

— Не знам — отвърна най-после той. — Все по-шашаво става, Орландо. Истинска мръсотия. Как така някой държи местенце в средните земи, когато хората, които го притежават, са искали да го закрият?

— Бас ловя, че някой е бърникал из записите в централата. Ние го разбрахме само защото заповедта за закриване е регистрирана на самото място, когато съдийката го е постановила. Но ако някой е влязъл и е бърникал из централните записи, автоматичното закриване никога не би могло да стане. Знаеш, че системата е прекалено голяма, за да забележи някой — поне докато случаят отиде в съда и пак измъкнат цялата тази история.

— Ама тъкмо това искам да ти кажа! Говориш, че някой е бърникал из записите в централата на средните земи!

Орландо изсумтя раздразнено.

— Фредерикс! Вече знаем, че го могат. Спомни си какво ми се случи в онази гробница. Просто измъкнаха целия епизод и закърпиха краищата като хирурзи.

— Но защо?

— Не знам — обърна се Орландо и се загледа в своя МВС-прозорец.

Гледката на роботите конструктори, които търпеливо дълбаеха червената марсианска почва, го успокои, сякаш наблюдаваше крави в полето. Трябваше да обуздае превъзбудата си.

— Знам само, че съм прав.

Фредерикс стана — този път малко по-внимателно — и отиде в средата на стаята.

— Но, Орландо, това е… това не са ти Морфър или Дитер. Това не е просто някой, който се опитва да ни прецака. Тия хора са… престъпници. И защо забъркват всичко това и поемат всички тези рискове — просто, за да ти покажат някакъв град? Няма никакъв смисъл.

— Кажи-речи няма.

Отсяваха, копаеха, пак пресяваха — роботите конструктори си вършеха работата. Бяха едновременно от другата страна на въображаемия прозорец и на милиони километри разстояние. Орландо се опита да си спомни времевата разлика на сигнала, но не успя. Не че онова, което вършеха в този момент, изглеждаше по-различно от тази забавена версия, която гледаше. И безмозъчните същества щяха да продължават да копаят, да умират едно след друго и да бъдат замествани от нови, произведени от тях самите. След няколко години проектът щеше да приключи. Върху повърхността на Марс щеше да се появи мъничък пластмасов мехур, в който неколкостотин души можеха да се подслонят от суровия чужд свят.

— Орландо? — върна го гласът на приятеля му в не по-малко чуждия свят на виртуалния му дом.

Широкоплещестият сим на Фредерикс бе скръстил ръце, сякаш за да закрепи нещо в гръдния си кош, който наподобяваше варел.

— Гардино, старче! Страх ме е!

Орландо се облегна назад върху струпаните възглавници. Одеялото обвиваше плътно хилавите му крака като дрехата на премръзнал просяк. Заслуша се в нищото.

От книгите знаеше, че къщите невинаги са били такива. Подозираше, че повечето къщи по другите краища на света и дори много от тях тук, в Америка, не са като тази. Знаеше, че на много места дъските скърцат, съседите отгоре тропат, а през стените се чува какво си говорят хората. Беше ходил веднъж на гости на свой приятел от лечебния център — едно момче на име Тим, — чиито родители живееха в къща до самата улица и нищо не ги отделяше от останалата част на града. Дори и през деня се чуваше как колите реват по магистралата, която минаваше на около километър от къщата.

В такива нощи, когато баща му спреше за малко да хърка, Орландо изобщо нищо не чуваше. Майка му винаги спеше като заклана. Семейство Гардинър нямаше домашни любимци с изключение на трийсетина екзотични рибки, но рибките не вдигат шум, а животоподдържащите системи в аквариума им бяха химикали и също не вдигаха шум. Системите, които се грижеха за хората, бяха също дискретни. Апаратурата в стените на къщата регулираше температурата, контролираше качеството на въздуха, проверяваше от време на време осветлението и алармените системи абсолютно безшумно. Цяла армия можеше да се изниже покрай дебелите стени и изолираните прозорци на къщата им, но докато някой не пресечеше сензорен лъч, Орландо така и не би разбрал това.

С пари човек можеше да си гарантира всякаква безопасност. Баща му и майка му можеха да пазаруват, да отидат на театър, да разхождат кучето — ако имаха куче, — без изобщо да напускат огромното охранявано имение в Краун хайтс. Майка му твърдеше, че всичко това било само заради Орландо. Дете като него не трябвало да бъде подлагано на опасностите на градския живот, бяха решили те, но също така не можело да расте и в някое затънтено село на часове път с кола или с хеликоптер, от съвременните удобства. Но тъй като повечето приятели на родителите му живееха или също в Краун хайтс, или в подобни укрепления и охранявани градчета сред големия град (в рекламите ги наричаха луксозни квартали), без да им се налага да се оправдават като родителите му, той се чудеше дали тя му казва истината. Понякога се чудеше дали самата тя знае истината.

Къщата беше стихнала. Орландо се чувстваше самотен и малко неспокоен.

Пръстите му напипаха кабела за свръзка до леглото. Замисли се дали да не се включи в мрежата, но знаеше какво ще стане, ако майка му стане да пишка или заради нещо друго, без той да усети, и го види. Очевидно беше подхванала антимрежова кампания, макар че изобщо не му беше ясно какво друго очаква от него. Ако го хванеше, можеше да изгуби „привилегията“, както се изразяваше тя, за цели седмици. Не смееше да рискува точно сега. С всичко, което се случваше в момента.

— Бийзъл?

Отговор не последва. Очевидно беше го казал твърде тихо. Изпълзя до края на леглото и се наведе.

— Бийзъл?

Да повишаваш глас беше опасно, когато гледаш да не събудиш родителите си.

В мрака се разнесе приглушено жужене. Просветна бледа светлинка, след нея още седем мънички червени светлинки замигаха в кръг, докато най-накрая образуваха малък червен овал, който засия в тъмното до вратата на шкафа.

— Да, шефе?

— По-тихо. Като мен.

— Да, шефе? — намали звука Бийзъл.

— Имаш ли какво да ми кажеш?

— Това-онова. Доста странни неща. Смятах да изчакам до сутринта.

Разговорът продължаваше да изнервя Орландо. Напоследък майка му имаше проблеми със съня и от време на време слухът й беше остър като на прилеп дори когато спеше. Беше сигурен, че това си е нещо, присъщо на майките — латентна генетична аномалия, която се проявяваше чак след като една жена роди и продължаваше, докато изгониш децата от къщата си.

Замисли се дали да не прехвърли всичко на екрана без звук, но ако майка му се събуди и го чуе, че говори, може да се престори, че бълнува. Ако го завари с включен екран, ще му бъде по-трудно да обяснява. Освен това се чувстваше самотен, а да си поговориш с някого, беше най-добрият лек за това.

— Буболече! Ела насам, за да разговаряме по-тихо.

Две — три едва доловими изщраквания подсказаха, че Бийзъл изключва роботското си тяло от контакта, от който беззвучно беше смукал като бълха от кучешки гръб. Червеният светещ кръг се плъзна надолу по стената и прекоси килима горе-долу на височината на обувките му. Орландо се облегна пак на възглавниците и се мушна под одеялата, за да усети забавното гъделичкане, докато Бийзъл се катери по завивките. Харесваше му най-вече, защото не беше пораснал чак толкова, че да забрави леката тръпка, която усещаше като малък. Бийзъл приближи възглавницата, като жужеше и щракаше тихичко, сякаш бе щурец, увит в памук. Допълзя върху рамото на Орландо и се занаглася с крачетата си с гумени смукалца, които го гъделичкаха, докато се закрепи стабилно. Орландо се зачуди дали някога бийзълите или подобните на тях същества ще могат да се движат в РЖ така свободно, както във виртуалния свят. Вече беше виждал по новините агенти роботи, които откачаха поради лошо програмиране или остарял софтуер, бягаха от собствениците си и се завираха да живеят като дървесни въшки в инфраструктурата на сградите. Какво ли искаха те от живота? Дали бягаха умишлено, или просто губеха способността си да спазват заложената програма и тръгваха да скитат на свобода? Запазваха ли в себе си частица от истинската си изкуствена самоличност?

Бийзъл беше нагласил говорителя си до ухото на Орландо и говореше толкова тихо, че едва се чуваше:

— Така по-добре ли е?

— Чудесно. Кажи ми сега какво си намерил.

— С, кое да започна?

— С грифона.

— Ами, първо на първо, не знаем със сигурност кога е закупен, но всичко останало се връзва с догадките ти. Въведен е след заповедта за закриване.

— Значи не го е купил Дилър.

— Ами според банката данни на болницата все още е там и все още се води в кома, така че дори и да го е купил той, със сигурност не го е инсталирал.

— Откъде се е появил?

Бийзъл се нагласи отново, след като Орландо леко се понамести. Акцентът му на бруклински таксиджия продължи да мърка в ухото на господаря му.

— Това е едно от странните неща. С нищо не се връзва пряко. Сглобен от няколко различни кода — според мен е вършел повече неща освен задълженията си в средните земи, но е твърде късно да се връщам и да проверявам тази възможност. Може би, ако ти пак влезеш там, шефе.

— Съмнявам се. Значи не можеш да откриеш нито кой го е купил, нито кой го е направил?

— Производствената верига е толкова омотана, че няма повече накъде. Нито една линия не мога да проследя докрай — компаниите май са преустановили бизнеса си, търговските марки на някои от частите май са фалшиви — не ги откривам в нито един индекс. — Ако един робот можеше да въздиша, Бийзъл положително би го направил. — Пълен ад, ти казвам. Обаче едно нещо постоянно изскача.

— Какво е то?

— Дървесна къща.

Отначало Орландо реши, че не е чул добре.

— Искаш да кажеш… онова място?

— Повечето от търговските марки са хакерски емблеми и много от тях се появяват в материали, свързани с Дървесната къща.

— Уха! Чакай да помисля.

Бийзъл търпеливо зачака. За разлика от родителите му и от Фредерикс, щом кажеше на Бийзъл да направи нещо, той го правеше. Знаеше, че „чакай да помисля“ означава „не дрънкай“ и ако Орландо не му подскажеше, че може отново да говори, роботът щеше да си клечи безмълвно, докато не му се наложи да допълзи отново до контакта за презареждане.

Орландо имаше нужда от няколко минути тишина. Не знаеше точно какво да каже. Ако дирята, на която, изглежда, беше попаднал, отвеждаше към Дървесната къща, това беше едновременно вълнуващо и изключително опасно. Вълнуващо, защото Дървесната къща, често наричана „последното свободно място в мрежата“, беше известна като анархистки хакерски рай, местенце извън закона, което плаваше през системата като забранена улична хазартна игра. Из мрежата се носеха клюки, че не я поддържат масивни корпоративни структури като другите големи зони, а вечно променящата се мрежа от малките системи на обитателите й. Предполагаше се, че е нещо като цигански табор — цялото нещо можеше да се разгради за минути, да се пази на малки, разпръснати навсякъде отделни парчета, а после отново да се построи пак така светкавично.

Опасното беше, че никой не ходеше току-така в Дървесната къща. Влизаше се кажи-речи само с покана и тъй като тя не преследваше комерсиални цели — и всъщност съгласно собствените си ръководни принципи се противопоставяше на всякаква съзнателна полезност, — онези, които успяваха да влязат, обикновено искаха единствено да се наслаждават и да допринесат за съхраняването на нейната изключителност.

Така че не можеше просто да се отбиеш в Дървесната къща, както в някое друго местенце. Съобщението, че може да открие именно там отговорите на интересуващите го въпроси, беше като да кажат на някой средновековен селянин, че може да намери дадено нещо в Китай или в Самарканд. За един тийнейджър без каквито и да е връзки дори и мястото да не изглеждаше чак толкова мистично, то все пак беше толкова недостъпно, че му се струваше абсолютна измислица.

Дървесната къща. Обхвана го възбуда, но и още нещо, което познаваше много добре, макар никога да не го беше изпитвал в мрежата. Също както Фредерикс, и той се уплаши.

— Бийзъл — обади се най-накрая той, — сигурен ли си?

— Шефе, моля ти се.

Макар да беше стар модел, Бийзъл беше голяма работа. В насмешката му нямаше нищо изкуствено.

— Тогава ми намери всичко, което можеш, за Дървесната къща. Не, не всичко. Поне на първо време по-добре ми подавай неща с разумна степен на достоверност — информация от многобройни източници. По-късно ще решим дали да се ровим в голямата каша.

— И така да е, шефе, ще се проточи доста.

— Сутринта ми покажи какво си намерил досега. — Спомни си, че на другия ден имаше посещение. — Не, следобед. Ще го прегледам и ще реша.

— Ако искаш за утре истинско проучване, по-добре е да зарязвам това тяло и да се хващам на работа. Пълзенето износва ремъците, нъл’разбираш.

Орландо се намръщи. Единственият проблем при агентите от детството беше, че имаха склонност да ти четат лекции.

— Измисли нещо ново. Хайде, изчезвай.

Облечените в гума метални полипи се размърдаха един след друг и Бийзъл се дръпна от ухото му.

— Лека нощ, шефе.

— Лека, Бийзъл.

Агентът заслиза с мъка по завивките към пода. Също като котките, и буболечките много по-лесно се катереха, отколкото слизаха. Орландо проследи бледото червено сияние, докато се върне до контакта в стената, включи се в него и изключи дисплея.

Дървесната къща. Толкова странно беше да я свързва с нещо, което той, Орландо Гардинър, смяташе да направи. Все едно да решиш наистина да отлетиш за страната Никога или да се вмъкнеш в някоя заешка дупка, за да търсиш приятелите на Алиса.

Но по някакъв смахнат начин всичко това се връзваше. Щом съществуваха хора, които могат да проникнат в една толкова изпипана система като средните земи, да измъкнат цели пет минути, или колкото бяха там, без да оставят никаква следа — не само за това, кой го е направил, но и че изобщо нещо е било направено, — то те неминуемо бяха тъкмо онези, които се навъртаха в Дървесната къща.

Потъна във възглавниците, но знаеше, че скоро няма да заспи. За толкова много неща имаше да мисли. Наистина ли беше открил нещо необикновено, нещо, което си струваше всички тези неприятности, нещо, което криеше толкова много рискове? Или само видението, онзи странен град, го караше да мисли за всичко това?

Фредерикс би му казал, че се увлича. Без съмнение да заложиш бомба с данни в нечие имение, не беше нещо нормално. Родителите му биха се ужасили.

Внезапна мисъл го накара да настръхне. Орландо се надигна. Хрумването го притесни твърде много, за да може да си лежи.

Беше се досетил, че само някой, който има достъп до записите на средните земи, би разбрал, че е влизал в кулата на Сенбар Флей — така каза и на Фредерикс. Но явно онзи, който беше клъцнал момента в гробницата и бе успял да предотврати в продължение на половин година изпълнението на заповед за закриване, можеше да си влиза и излиза в мастерфайловете на съвета по присъдите, когато си поиска, и да прави с тях неща, които дори и собствениците им не биха могли да направят.

Ако случаят беше именно такъв, то който и да бе забъркал цялата тази работа, веднага би могъл да научи за посещението на Таргор, стига да поиска. А още по-лесно тайнственият нарушител би разбрал всичко за създателя на Таргор.

Усети кисел вкус в устата си. Със същата глупава самоувереност, която би накарала всеки въображаем варварин да се възгордее, той беше съобщил на този човек с почти безгранични умения и очевидно желание за секретност, че някакво си четиринайсетгодишно хлапе го търси. Това с положителност беше работа на някой изключително талантлив и леко вдетинен палавник. Но ако градът и номерът със записа означаваха нещо по-голямо, нещо далеч по-незаконно? Оставаше му единствено надеждата, че противникът му има наистина добро чувство за хумор.

„Здрасти, господин Голяма компютърна криминална клечка, това съм аз, Орландо Гардинър! Отбий се, когато ти скимне. Няма много-много да се съпротивлявам.“

По дяволите — достатъчно беше някой да разбърка медицинските му данни. Слагаш не тази кожна лепенка, която трябва — и край.

Дървесната къща. Образ от детството, място за бягство от реалния свят на възрастните и на правилата. Но кой друг обичаше да се спотайва зад стената на игрището, извън обсега на властта? Хулиганите. Сериозните калпазани. Лошите.

Отворил широко очи, Орландо седеше в мрака, заслушан в Нищото.

ОСМА ГЛАВАОБАЖДАНЕТО НА ДЖЕРЕМАЯ

Рени се опита да пренареди пакетите си по-удобно за носене. Автобусът изхърка и бавно потегли на спадналите си гуми, за да откара още няколко души няколко ъгъла по-нататък, като странно животно, маркиращо територията си.

Откакто се качи автобуса, беше станало още по-горещо, макар че слънцето вече почти докосваше хоризонта — потта се стичаше по врата и по гръбнака й. Преди пожара спирката й беше само на няколко пресечки от апартамента, въпреки че в края на работния ден разстоянието й се виждаше ужасно дълго и изморително. Сега — две седмици по-късно — си спомняше старите времена с носталгично умиление.

Улиците в ниската част на Пайнтаун бяха препълнени както обикновено по това време на деня. Хора на всякаква възраст висяха по входовете или по стълбищата, разменяха си клюки със съседите или дори през улицата и крещяха мръсотии, така че всеки да се включи във веселбата. Група младежи играеха футбол в средата на платното, а тайфа деца следеше играта отблизо и търчеше нагоре-надолу по тротоара заедно с топката, която прелиташе ту към единия, ту към другия край на улицата, а публиката по стъпалата поглеждаше от време на време към тях. Повечето играчи бяха само по шорти и опърпани таки. Докато наблюдаваше плувналите им в пот тела и слушаше смеховете и виковете им, Рени усети дълбок, неясен копнеж някой да я прегърне и да я люби. „Губене на време, момичето ми. Имаш прекалено много работа.“ Един от играчите, слаб и с бръсната глава, приличаше малко на старото й гадже Дел Рей, дори напомняше с нещо нахалната му грациозност. За миг си помисли, че това е той, макар да знаеше, че момчето, което беше привлякло вниманието й, е с години по-младо. Запита се какво ли прави истинският Дел Рей, къде ли е в този момент. Не беше се сещала за него от доста време и не беше сигурна дали това й е приятно. Дали беше отишъл в Йоханесбург, както се бе заричал? Едва ли нещо би могло да го спре да си пробие път във властта и да се изкачи по стълбицата на уважението — открай време си беше страшно амбициозен. Или все още беше тук, в Дърбан, и се връщаше от работа вкъщи при очакващата го жена — негова съпруга може би. Не беше го виждала най-малко от пет години — достатъчно време, за да се случи какво ли не. Може би имаше и деца. А можеше и да е умрял — всичко беше възможно.

Потръпна и усети, че е спряла насред тротоара. Младежът, който сега тичаше пред цялата група и дриблираше с мръсната топка, прелетя покрай нея. В разкривената му от усилието уста проблесна злато. Всъщност не приличаше кой знае колко на Дел Рей.

Група малки деца профучаха покрай нея като океанска вълна, преследвайки втурналия се към вратата младеж, който не беше старото й гадже. Стисна здраво пакетите, докато кряскащата тайфа се изниже, и продължи. След като измина неколкостотин метра покрай верандите, стигна до малкия и потискащ търговски квартал. Някаква рокля на една витрина привлече вниманието й. Забави крачка. Светлият плат странно проблясваше — косите слънчеви лъчи сякаш пробягваха по него. Стори й се необикновена и учудваща и тя се спря да погледне отблизо. Отдавна не си беше купувала други освен ежедневни дрехи.

Поклати глава с някаква мъченическа жертвоготовност. Ако някога й се беше налагало да пести парите и да не си позволява неща, които просто биха й доставили удоволствие, то беше тъкмо сега.

Някакво движение в или зад отражението привлече погледа й в мига преди да се обърне отново към тротоара.

В първия момент й се стори, че там има някой, но когато погледна под друг ъгъл, видя, че във витрината има само манекени. Нещо беше помръднало точно зад нея. Обърна се рязко, но видя само някаква черна дреха, която потъна в странична уличка на десетина метра от нея. На отсрещния тротоар две млади жени гледаха през рамо с известно недоумение, сякаш озадачени от видяното.

Рени нагласи чантата си и закрачи малко по-целенасочено. Не че беше се стъмнило или пък беше сама на улицата. Пред пазарчето на ъгъла, само на стотина крачки от нея, се беше събрала малка тълпа, а още по-наблизо имаше поне пет — шест души. Нищо чудно нещо да я заплашваше, но щеше да е ужасно да започне да си мисли, че някой я следи.

Докато чакаше да прекоси улицата, обърна се уж случайно и погледна назад. Строен мъж в тъмен костюм и очила с метални рамки се беше втренчил във витрината на магазина за дрехи. Не погледна и не показа с нищо, че я забелязва, но тя изпита усещането, че вниманието му е насочено именно към нея.

Да не беше започнала да се страхува от сенки? Но нали точно така наричаха онези, които следят някого — „сенки“?

„Опасно е да си мислиш, че някой те следи, но може би е опасно и да го изключваш…“

Влезе в бакалията на ъгъла, макар че вече беше напазарувала покрай политехниката, където магазините бяха по-добри. Когато излезе с бутилка безалкохолно в ръка, мъжът с тъмния костюм не се виждаше никакъв.

Подслонът беше бивше депо за камиони, но все още беше запазил усещането за някаква топлина и интимност. Високите дванайсет метра тавани зееха на места — където евтините вълнообразни фиброплоскости не пасваха. Бетонният под беше почернял на места от стари маслени петна. Отделът за социални грижи на Голям Дърбан беше направил, каквото може най-вече с доброволен труд — огромното пространство бе преградено с фиброплоскости, на които можеха да се окачат завеси, а в широката, застлана с килим обща площ в ъгъла имаше стенен екран, голяма газова камина, мишени за стрелички и овехтяла билярдна маса, — но сградата беше преустроена набързо по време на наводнението преди три години и оттогава не беше пипана. Тогава бе предназначена за временно настаняване на останалите без дом от ниските квартали, но след оттичането на водата местните власти решиха да я оставят. В останалото време я наемаха за танци и политически митинги, макар да си имаше и постоянни обитатели, които нямаше къде другаде да живеят.

Това, че бяха го запазили, не означаваше, че бяха подобрили условията за живот. Рени сбърчи нос, докато прекосяваше откритата площ пред входа. Как беше възможно вътре да духа толкова силно в студено време и така да се нагрява и да вони през лятото?

Тръсна пакетите в кабинката четири на три метра, която бе временният им дом. Баща й го нямаше, но и не очакваше да го завари. Извади цигара, срита обувките и дръпна завеската, за да свали работните си дрехи — така ги запазваше относително чисти. След като се преоблече в шорти и широка риза, прибра покупките в малкия хладилник, сложи чайника на нагорещената плоча и угаси цигарата, тръгна да търси Дългия Джоузеф.

Седеше пред стенния екран с обичайната тайфа мъже — някои на неговата възраст, други — по-млади. Гледаха футболен мач, който се играеше върху зелен тревен терен някъде си — състезание между високоплатени професионалисти на някой комерсиален стадион в недостижими земи, които съществуваха само в предаванията; сети се за истинския мач на улицата, който се играеше съвсем наблизо. Какво превръщаше онези момчета, които ритаха под слънцето, в тези малко по-големи млади мъже, които рядко отронваха по някоя дума, но винаги бяха готови да избухнат, не се замисляха за нищо, доволни да седят цял следобед в някакъв спарен склад и да изкъркат по три — четири бири? Как тези млади, силни и жизнени мъже така се вкисваха след това?

Баща й я видя, че приближава, и с жест, който издаваше чувство за вина, се опита да скрие бирата си. Тя се направи, че не забелязва.

— Сложила съм кафе, татко. После трябва да отидем да видим Стивън.

Той погледна крадешком към шишето, което притискаше до крака си. Беше почти празно. Другите мъже не откъсваха очи от екрана. Рени беше чула нейна колежка да казва, че мъжете са като кучетата — ако наистина беше така, това си личеше най-вече, когато следяха движенията на топката. Дългия Джоузеф отпи последната глътка и с предизвикателен жест остави бутилката на цимента.

— Ще дойда. Трябва да видим момчето.

Докато вървяха през широкото празно пространство, на Рени й се стори, че пак мерна мъжа с черната риза — този път застанал на входната врата, — ала не беше сигурна, защото светлината отвън й пречеше. Потисна надигащата се тревога. Дори да беше той, това не значеше нищо. В подслона живееха поне петстотин души, а имаше и много, които се мотаеха тук през деня. Познаваше само онези, които живееха в техния изгорял блок.

Погледна пак, когато светлината вече не я заслепяваше, но него го нямаше.

— Беше хубаво — обади се неочаквано баща й. — Всеки ден. Хубаво беше.

— Кое?

— Когато работех. Като бях електротехник. Свърша, наредя си инструментите, седна да пия по едно с приятели. Хубаво е да си си свършил работата. Но после си ударих гърба.

Рени не каза нищо. Баща й си беше ударил гърба — или поне така твърдеше — след като почина нейната Ума Бонгела, нейната баба, която бе поела грижите за децата след смъртта на майка й при пожара в магазина. Нараняването съвпадна и със засиления му интерес към пиенето и късното прибиране вкъщи след среднощните му почерпки, когато Рени обикновено взимаше малкото си братче в своето легло, за да не плаче. Винаги се беше съмнявала в тази история с ударения гръб.

Вярно, че дълго беше превивал гръб от тежката работа, която никога не свършваше, а после се бе добавил и почти непосилният товар от загубата на жена му и тъща му и той беше останал сам родител на две малки деца и накрая сигурно бе настъпил моментът, когато вече не можеше да се изправи. В известен смисъл това също можеше да се нарече увреден гръб.

— Все още би могъл Да го правиш.

— Какво?

Крачеше разсеяно, загледан пред себе си.

— Да работиш като електротехник. Бог знае колко хора тук имат такива проблеми. На бас се хващам, че биха се зарадвали, ако им помогнеш.

Той й хвърли бърз гневен поглед и пак се втренчи напред.

— Гърбът ми.

— Просто не прави нищо, което би ти навредило. Сигурна съм, че и много други неща би могъл да правиш. Инсталациите на половината обитатели на тази сграда са претоварени — стари кабели, некачествени уреди… Можеш да пообиколиш и да огледаш…

— Дявол да го вземе, момиче, ако искаш да се отървеш от мене, просто ми го кажи! — внезапно се разгневи той и сви юмруци. — Няма да обикалям и да врънкам хората да ми дадат работа. Искаш да ми кажеш, че парите, които получавам, не стигат, така ли?

— Не, татко. — Едва прехвърлил петдесетте, той започваше да се превръща в свадлив старец. Прииска й се да го погали, но не посмя… — Не, татко. Просто ми хрумна. Просто би ми се искало да те видя…

— Полезен? Аз съм си полезен за себе си, момиче. А ти си гледай твойта си работа.

Стигнаха до местенцето си мълчаливо. Дългия Джоузеф седна на леглото и дълго време оглежда критично пантофите си, а в това време Рени наля две чаши с разтворимо кафе. Когато таблетките се разтвориха напълно, подаде едната чаша на баща си.

— Мога ли да те попитам нещо или смяташ да се мусиш цяла вечер?

— Какво? — погледна я той над чашата си.

— Как изглеждаше онзи мъж пред нашия блок? Спомняш ли си? Онзи, дето си го видял да чака в колата вечерта, когато дойде !Ксабу.

— Откъде да знам? — сви рамене той и взе да духа кафето си. — Тъмно беше. Беше с брада, с шапка. Защо питаш?

Мъжът, който я следеше като сянка, беше без брада, но това нищо не доказваше — всеки може да се обръсне.

— Аз… притеснена съм, татко. Май някой ме следи.

— К’ви са тез глупости, — намръщи се той. — Що ще те следи? Кой?

— Не знам. Но… но може и да съм ядосала някого. Опитвам се да разбера какво се случи със Стивън. Разследвам на своя глава.

— Що за щуротии дрънкаш, момиче? — заклати глава все така намръщен Дългия Джоузеф. — Кой те следи? Някой откачен доктор ли?

— Не — обгърна тя с длани чашата си, странно зарадвана на топлината въпреки горещия ден. — Според мен с него се с случило нещо в мрежата. Не мога да го обясня, но така мисля. Затова ходих да се видя с бившата си преподавателка.

— И какво ти помогна тая дърта бяла вещица?

— Дявол да го вземе, татко, опитвам се да разговарям с теб! Не знаеш абсолютно нищичко за доктор Ван Блийк, така че просто млъкни!

Той понечи да стане и разля кафето си.

— Да не си посмял да станеш! Говоря ти за нещо важно. Ще ме изслушаш ли? Аз не съм единствената роднина на Стивън — той е твой син.

— И тази вечер ще отида да го видя.

Дългия Джоузеф преливаше от накърнено достойнство, независимо че това щеше да е едва петото му посещение, и то благодарение на настоятелните подканвания на Рени. Все пак се отпусна отново върху леглото, нацупен като нахокано дете.

Разказа му, каквото сметна за необходимо, като пропусна по-мистериозните моменти, и изцяло премълча преживяното през последния час в „При господин Дж.“. Беше достатъчно възрастна и прекалено самостоятелна, за да и забрани някой да се занимава с всичко това, но не пренебрегна възможността той да реши да я предпази от самата нея, повреждайки комуникатора й например или някаква друга апаратура, след като пийне и си припомни, че отчасти произхожда от войнствените зулуси. Ако се наложеше, можеше да продължи разследването и на работното си място, но вече бе намесила политехниката повече, отколкото й се искаше, пък и беше доста изостанала с работата заради болестта.

Когато приключи, Дългия Джоузеф остана странно умълчан.

— Не се учудвам, че за малко не си се претрепала, като бачкаш по цял ден, а после се блъскаш с тая каша — обади се той най-сетне. — За мене това е пълна лудост. Нещо в някакъв си компютър да разболее момчето? Никога не съм чувал такова нещо!

— Не знам, просто ти споделям какво мисля и какво правя. Нямам никакви доказателства.

„Освен някаква размазана снимка на град — помисли си тя. — И то само защото взех и комуникатора си при Сюзън. И само защото не си бях вкъщи, когато избухна пожарът.“

— Мислиш, че някой е дошъл и ни е подпалил апартамента? — каза неочаквано баща й, сякаш прочел мислите й.

— Ами… не знам. Не ми се ще да мисля, че е толкова сериозно. Иска ми се да вярвам, че става въпрос за обикновен пожар — нали разбираш, нещастен случай.

— Ако си се забъркала, с когото не трябва, могат да те ликвидират. Знам го, момиче. Виждал съм го.

Дългия Джоузеф протегна крака и се вторачи в чорапите си. Въпреки високия си ръст изведнъж й се стори много смален и много стар. Наведе се и тихо изсумтя, докато търсеше обувките си.

— И сега си мислиш, че някой те следи?

— Може би. Не знам. В момента нищо не знам.

Той вдигна навъсен и малко уплашен поглед към нея.

— И аз не знам какво да ти кажа, Ирене. Хич не ми се ще да мисля, че дъщеря ми е нещо мръднала, но и другото хич не ми харесва — надигна се той, стиснал в ръка обувките си. — Чакай да ги обуя и да вървим при момчето.

След посещението заведе баща си в съблекалнята, за да свали защитния костюм, после внимателно съблече своя, сгъна го и го пусна в маркирания улей. Щом се преоблече, отиде в тоалетната, седна на чинията и заплака. Отначало кротичко, но след малко почти не можеше да си поеме дъх. Дори носът й протече, но тя изобщо не се притесни.

Той беше някъде там. Нейният Стивън, малкото момченце с учудени очи, което се промъкваше в леглото й, беше някъде там, вътре в това тяло. Светлинките на апаратурата, мониторите, следящи черепа му, целият инструментариум на съвременната медицина — или поне онази част от нея, която се намираше в болницата в предградията на Дърбан — свидетелстваше че мозъкът му не е мъртъв. Все още не. Но с всеки ден крайниците му се сгърчваха все повече, а пръстите му се бяха свили в стегнати юмруци въпреки физиотерапията. Каква беше онази ужасна, ужасна фраза? Да — „постоянно вегетативно състояние“. Като съсухрен корен. Нещо, забито в земята, черно и неподвижно и отвън, и отвътре.

Не можеше да го усети — това беше най-ужасното. !Ксабу беше казал, че душата му е някъде другаде и макар че това беше една от онези спиритуалистични проповеди, по време, на които тя кимаше, а в себе си ги презираше, трябваше да признае, че и на нея й се струва, че е точно така. Тялото беше на Стивън и все още беше живо, но истинския Стивън го нямаше вътре. Но каква беше разликата между това и постоянното вегетативно състояние?

Беше уморена, толкова уморена. Колкото повече тичаше, толкова по-силно изпитваше усещането, че стои на едно и също място, и не знаеше откъде да намери сили, за да продължи да тича. В такива моменти дори ужасната смърт на майка й изглеждаше същинско блаженство в сравнение с това — поне жертвата намираше мир и покой, а и за опечалените беше някакво освобождение.

Рени откъсна парче груба тоалетна хартия и си издуха носа, после откъсна още и избърса очите и бузите си. Баща й сигурно беше започнал да се изнервя. Старите списания, разхвърляни из чакалнята, не бяха точно от онези, които можеха да задържат вниманието му. Защо ли беше така? Само любезни стари дами ли снабдяваха болниците със списания? Оскъдицата на спортни новини и полуголи жени показваше, че те никога не бяха подбирани от мъже.

Поизтри още малко лицето си пред огледалото. Миризмата на дезинфекционни средства беше толкова силна, че й се стори, че очите й пак ще започнат да сълзят. „Страхотно — ядоса се тя, — толкова усилия, за да не ти проличи, че си плакала, и накрая излизаш от тоалетната и от очите ти пак се леят сълзи.“ Изтри клепачите си за последен път.

Баща й наистина се беше изнервил, но си беше намерил занимавка. Досаждаше на добре облечена жена, малко по-възрастна от Рени, която се беше дръпнала чак в другия край на канапето, за да избегне авансите на Дългия Джоузеф. Щом Рени се приближи, баща й светкавично се премести малко по-близо до нея.

— Ужасна суматоха, нали разбирате… пожарни, хеликоптери, линейки…

Разказваше за пожара в блока. Рени се усмихна леко и се запита дали с появяването си не му беше попречила да разкаже как е изнесъл от сградата всичките онези жени и деца сам-самичък.

— Хайде, татко — подкани го тя и позна майката на Соки, Патриша Мвете.

Не си бяха говорили от онзи злощастен разговор, когато приятелят на Стивън внезапно припадна.

— О, здравей, Патриша — поздрави тя учтиво. — Татко, това е майката на Соки. Извинявай, че не те познах веднага.

Жената я загледа в лицето — явно още влажно от сълзите въпреки всичките й усилия — със странна смесица от страх и неловко съчувствие.

— Здравей, Ирене. Приятно ми е да се запознаем, господин… — кимна предпазливо на Дългия Джоузеф тя, очевидно все още не съвсем сигурна дали той няма да продължи да се примъква към нея.

Рени млъкна — не знаеше какво да каже. Искаше й се да попита Патриша какво прави тук, но преднамерената, почти суеверна тържественост на болничните чакални не го позволяваше.

— Дойдохме да видим Стивън — каза вместо това.

— Как е той?

— Все същото — поклати глава Рени.

— Карат те да навличаш някакъв тъп костюм — намеси се Дългия Джоузеф. — Като че ли момчето ми има треска или кой знае какво.

— Не е заради това… — започна Рени, но Патриша я прекъсна.

— Соки е на изследвания. Три дни, две нощи. Профилактично. — Тя изстреля последната дума дръзко, сякаш предизвикваше Рени да й възрази. — Но се чувства много самотен и след работа минавам да го видя. — Тя вдигна един пакет. — Донесла съм му плодове. Грозде.

Сякаш и тя за малко щеше да се разплаче.

Рени беше сигурна, че проблемите на Соки не са нито толкова дребни, нито толкова временни, както твърдеше Патриша при последната им среща. Искаше й се да я поразпита повече, но не смяташе, че моментът е подходящ.

— Е, предай му много поздрави от мен. Ние трябва да тръгваме. Утре ме чака тежък ден.

Щом баща й започна очевидно сложния процес на ставането, Патриша неочаквано докосна ръката й.

— Твоят Стивън… — започна тя и веднага млъкна. Изразът на овладяна тревога беше изчезнал от лицето й — от него струеше ужас.

— Да?

Патриша преглътна и потръпна, сякаш всеки миг можеше да припадне. Официалният й делови костюм като че ли единствен я държеше изправена.

— Много се надявам да се оправи — довърши тя с немощен глас. — Надявам се всички да се оправят.

Дългия Джоузеф вече наближаваше изхода, Рени го наблюдаваше с известно безпокойство, все едно и той беше болно дете.

— И аз, Патриша. Няма да забравиш да поздравиш Соки от мен, нали?

Патриша кимна, отпусна се отново на канапето и заопипва да вземе списание, без да поглежда към масичката.

— Искаше да ми каже нещо — подзе Рени, докато чакаха автобуса. — Или пък искаше да ме попита нещо за Стивън.

— За какво говориш? — Баща й подритна една захвърлена пластмасова торбичка.

— Синът й Соки… И с него се е случило нещо. Докато е бил в мрежата. Също като Стивън. Видях веднъж как получи припадък.

— И синът й ли е в кома? — Дългия Джоузеф погледна към болничния портал.

— Не. Каквото и да му се е случило, било е различно. Но мозъкът му е засегнат. Знам го.

Седяха и чакаха мълчаливи, докато автобусът пристигна. Щом се настани на седалката, баща й се обърна към нея:

— Някой трябва да ги намери тия от мрежата и да ги накара да отговарят. Някой трябва да направи нещо.

„Аз правя нещо, татко!“ — прииска й се да каже, но знаеше, че той няма предвид нея.

Беше тъмно. Дори звездите мъждукаха едва-едва като люспи слюда в черен пясък. Единствената светлина в цялата Вселена изглежда беше малкият огън в центъра на подредените в кръг камъни.

Чу гласове и разбра, че това са собствените й деца, но в същия момент бяха някаква тайфа от странници, банда, която пътешестваше из невъобразими земи. !Ксабу беше един от тях и макар да не го виждаше, знаеше, че седи до нея — един от тихите шепоти на невидими души.

Далечният хоризонт бе потънал в още по-непрогледен мрак и върху него не потрепваше нито една звезда. Имаше формата на огромен триъгълник, на пирамида, и се източваше невъобразимо високо, като да бяха седнали съвсем близо до основата й. Докато се взираше в огромната сянка, гласовете около нея шепнеха и припяваха. Знаеше, че всички долавят присъствието на тази невероятна тъмна маса. Страхуваха се от нея, но се страхуваха и да я изоставят, тъй като беше единственото понятно нещо в надвисналата нощ.

— Какво е то? — прошепна тя.

Отговори й глас, май че гласът на !Ксабу.

— Това е мястото, където живее Изпепеления. Тази нощ той ще дойде.

— Трябва да бягаме!

Внезапно тя осъзна, че в мрака отвъд огъня нещо се движи — нещо, което обитава мрака, както рибите — водата. Дебнеше ги нещо огромно и тъмно и пламъчетата на този малък огън бяха единствената чиста светлинка сред цялата помръкнала Вселена.

— Но той ще вземе само неколцина — обади се гласът. — Другите ще се спасят. Само неколцина.

— Не! Няма да му позволим да вземе нито един! — протегна ръка тя, но ръката, която сграбчи, стана безплътна като дим.

Шепотът се усили. Нещо се приближаваше — нещо огромно, което трошеше дървета и камъни и хриптеше. Опита се да издърпа приятеля си, но той сякаш се разпадна в ръцете й.

— Недей! Не отивай!

Старицата Нощ се спускаше над тях, разтворила алчно челюстите на мрака…

Рени се надигна задъхана. Шепотът все още изпълваше ушите й, придружен от ръмжащи гласове. Нещо се блъскаше тежко в тъмнината до нея. Не знаеше къде се намира.

— Ей, тихо там! — кресна някой и тя си спомни, че е в подслона.

Но звуците идваха съвсем отблизо. Само на метър от нея на пода се боричкаха тела.

— Татко!

Напипа фенерчето и го включи. Видя на светлината му размахани крайници, които се мятаха, търкаляха и удряха в плоскостите от фибропласт. Мерна й се бледата раирана пижама на баща й, както и някакво захвърлено фенерче, чиято светлина се изливаше като от катурната чаша. Изтърколи се от леглото и стисна нападателя на Дългия Джоузеф за врата.

— Помощ! Помогнете ни! — разкрещя се тя.

От другите помещения се дочуха още по-шумни оплаквания, но някои от обитателите им като че ли се поразмърдаха. Продължаваше да стиска врата на непознатия, вкопчи пръсти в косата му и дръпна силно. Той изпищя от болка и заби нокти в ръката й.

Баща й използва момента и се измъкна. Непознатият успя да се изтръгне от хватката й, но вместо да побегне, изпълзя до единия ъгъл, сви се там и стисна с ръце главата си, за да се предпази от нови удари. Рени насочи фенерчето към него и видя баща й да се приближава с дълъг тъп нож в ръка.

— Татко! Недей!

— Утрепвам го това копеле! — каза той, дишайки тежко. Тя усети острия мирис на пот и алкохол, който лъхаше от него. — Да следи дъщеря ми!

— Не сме сигурни! Може да е сбъркал стаята. Спри се, да му се не види!

Тя пристъпи към свития непознат.

— Кой сте вие?

— Знаеше какво прави. Чух го да шепти името ти — изръмжа Джоузеф.

Внезапен ужас обзе Рени — да не би да беше !Ксабу, дошъл да я търси? Но дори в сумрака непознатият изглеждаше твърде едър. Тя протегна предпазливо ръка и докосна рамото му.

— Кой сте вие?

Мъжът вдигна глава и замига срещу фенерчето. Имаше рана на главата и по челото му се стичаше кръв. Отне й доста време да го разпознае.

— Джеремая? — възкликна Рени. — От дома на доктор Ван Блийк?

Той се втренчи в нея — явно не можеше да я види от светлината на фенерчето.

— Ирене Сулавейо?

— Да, аз съм. Какво, за Бога, става тук?

Тя се изправи. Няколко души от съседните помещения се бяха събрали пред завеската. Някои носеха оръжие в ръка. Тя излезе да им благодари и им обясни, че е станала грешка. Един по един те се разпръснаха успокоени. Някои измърмориха ругатни по адрес на впиянчения й баща.

Върна се и видя облегнатия на стената Джеремая Дако, вперил недоверчив поглед в баща й. Откри малката електрическа лампа и я включи, след което подаде на Дако салфетка да избърше кръвта от лицето си. Баща й, който не откъсваше очи от неканения гост, сякаш очакваше той всеки миг да се превърне в космато и зъбато чудовище, се остави да бъде отведен до един сгъваем стол.

— Познавам този човек, татко. Работи при доктор Ван Блийк.

— Каква работа има тук по никое време? Да не ти е гадже?

Дако изсумтя възмутено.

— Не, не ми е гадже. Какво правиш тук в… — Рени погледна часовника си — един часа през нощта?

— Доктор Ван Блийк ме изпрати. Не можах да намеря телефона ви, за да ви се обадя.

— Тя има телефона ми — озадачено поклати глава Рени, — сигурна съм, че го има.

Джеремая се втренчи в напоената с кръв салфетка в ръката си, а след това запримигва срещу Рени.

„Днес всички реват — помисли си тя. — Какво е това?“

— Доктор Сюзън е в болница — каза внезапно той, разгневен и отчаян. — Много е зле много.

— О, Божичко!

Рени откъсна, без да мисли, още няколко салфетки от рулото и му ги подаде.

— Какво се е случило?

— Пребиха я. Проникнали в къщата с взлом. — Дако държеше салфетките, но не ги използва. Към веждата му се стичаше вадичка кръв. — Помоли ме да ви заведа — затвори очи той. — Мисля… мисля, че може да умре.

Самодоволно заел ролята на защитник на семейството, Дългия Джоузеф отначало настоя да ги придружи. Едва след като Рени заяви, че може да им се наложи да чакат няколко часа в болницата, той се съгласи да остане в подслона като бариера срещу друг евентуален, този път злонамерен, натрапник.

— Не знам как са влезли тия копелета. Отидох да видя майка си — вечер винаги ходя при нея. Вече е много стара и обича да ходя при нея и да свърша това-онова.

Върху тъмното му чело се белееше парченце салфетка, накъсано от засъхналата кръв.

— Не знам как са влезли тия копелета — повтори той. Очевидно го приемаше като лична вина независимо от отсъствието си.

Рени знаеше, че при подобни обстоятелства икономът и останалият персонал бяха първите заподозрени, но човек трудно би се усъмнил в искреното страдание на Дако.

— Обир ли е било?

— Почти нищо не са взели — някакви бижута. Но са намерили доктор Сюзън в лабораторията й на долния етаж, така че сигурно са знаели за асансьора. Предполагам, че са се опитали да я накарат да им каже къде държи парите. Потрошили са всичко. Всичко! — изхлипа той, след което сви устни и продължи да шофира безмълвно.

— Унищожили са всичко в лабораторията?

— Всичко са потрошили! — намръщи се той. — Същински животни. Не държим пари в къщата! Ако са искали да крадат, защо не са откраднали машините? Те струват повече от няколкото ранда, които държим за момченцата, дето носят продуктите.

— А как разбра, че иска да ме види?

— Каза ми, докато чакахме линейката. Почти не можеше да говори — разтърси го ново ридание. — Тя беше просто една стара жена! Що за човек е този, който е направил това?

— Ужасни хора — поклати глава Рени.

Не можеше да заплаче. Плъзгащите се покрай тях улични лампи я унасяха, сякаш беше призрак, вмъкнал се в собственото си тяло. Какво ставаше? Защо на всички около нея постоянно им се случваха кошмарни неща?

— Ужасни, ужасни хора! — повтори тя.

Заспалата Сюзън Ван Блийк приличаше на извънземно създание. Цялата беше окичена в сензори и тръбички и май само бинтовете, с които бе опакована като мумия, поддържаха останалото без цвят, потрошено тяло в подобие на човешка форма. Дъхът й влизаше и излизаше с хриптене от полуоткрехнатите й устни. Джеремая отново се разрида и се отпусна на пода до леглото й, стиснал главата си, сякаш за да не се пръсне от мъка.

Колкото и ужасяваща да беше гледката на нейната приятелка и преподавателка, Рени все още се намираше в състояние на хладна отчужденост. Днес за втори път попадаше в болница, застанала над тялото на свой безмълвен близък. В Университетския медицински център „Уествил“ поне нямаше карантина „Букаву“.

Млад чернокож лекар със зацапана престилка и с очила с прикрепен към тях офталмоскоп надникна вътре.

— Тя има нужда от почивка — намръщи се той. — Има мозъчно сътресение и много счупени кости. — Той посочи към пълното със спящи пациенти помещение. — А и сега не е време за посещения.

— Поискала е да ме види — обясни Рени. — Казала е, че е нещо важно.

Той се намръщи отново и вероятно замислен за нещо съвсем друго, се отдалечи.

Рени взе един стол до съседното легло. Пациентът в него — мъртвешки блед кльощав младеж — се събуди, примигна и втренчи в нея поглед на затворен в клетка звяр, но нито каза нещо, нито помръдна. Тя се върна до леглото, седна така, че да може да я наблюдава, и пое по-малко бинтованата ръка на Сюзън.

Беше полузадрямала, когато усети леко стискане. Сепна се. Очите на доктор Ван Блийк бяха широко отворени и се движеха във всички посоки, сякаш беше заобиколена от бързо препускащи фигури.

— Аз съм, Рени — нежно стисна ръката й тя. — Ирене. Джеремая също е тук.

Сюзън се втренчи в нея и се отпусна. Устата й беше отворена, но покрай тръбичката излизаше само слаб шум като подмятана от вятъра празна книжна кесия. Рени стана да потърси вода, но коленичилият до нея Дако й посочи окачената на рамката на леглото табелка, на която пишеше: „Нищо през устата.“

— Сложили са тръба в устата й.

— Няма нужда да говориш — каза й Рени. — Просто ще постоим тук с тебе.

— О, мъничка бабо — притисна чело Джеремая към покритата с тръбички ръка. — Трябваше да съм там! Как допуснах да се случи това?

Сюзън издърпа ръката си, повдигна я бавно и докосна лицето на Дако. Сълзите намокриха бинтовете й. След това отново бавно напъха ръката си в ръката на Рени.

— Можеш ли да отговаряш на въпроси?

Стискане.

— Две стискания за „не“. Ново стискане.

— Джеремая каза, че си искала да ме видиш.

„Да.“

— Заради онова, за което говорихме ли? Заради града?

„Да.“

На Рени й хрумна дали не се заблуждава в отговорите й, тъй като Сюзън стискаше ръката й само по веднъж. Лицето й беше толкова подуто, че беше трудно да схванеш какво изразява — движеха се само очите й.

— Искаш ли да си отида и да те оставя да спиш? Две стискания — доста категорични.

„Не.“

— Добре, чакай да помисля. Откри ли къде се намира?

„Не.“

— Но си разбрала нещо за него.

Стискането беше леко и продължително.

— Може би?

„Да.“

Рени се поколеба.

— Мъжете, които те нападнаха… свързани ли са по някакъв начин с това? За което говорихме?

Отново продължително, бавно стискане.

„Може би.“

— Опитвам се да измисля други въпроси, на които се отговаря с „да“ или „не“. Много е трудно. Мислиш ли, че ще можеш да пишеш с ръка или на машина?

Дълга пауза, последвана от две стискания.

— А трябва ли да говоря с някого? Който ти е дал информацията и който може да я даде и на мен?

„Не.“

След това — само след миг — допълнително стискане.

„Да.“

Рени набързо изреди всички колеги на Сюзън, за които се сещаше, но за всички получи отрицателен отговор. Опита с различни полицейски и мрежови агенции, но резултатът беше същият. Докато отчаяно обмисляше колко време би отнел процесът на елиминиране, осъществен единствено чрез двоичен ръчен код, Сюзън набута още по-навътре ръката си в ръката на Рени и я обърна така, че всичките й пръсти да докосват дланта на Рени. Раздвижи ги на пресекулки като крачетата на умираща пеперуда. Рени стисна ръката на старицата, за да я успокои. Сюзън изсъска.

— Какво?

Сюзън ван Блийк размърда с усилие пръстите си в дланта на Рени. Докато стисканията се разгадаваха лесно, тези движения бяха толкова леки и толкова неразчленими, че не напомняха нищо друго освен гърчове. Рени се разстрои.

— Това е ужасно. Трябва да има някакъв по-добър начин — печатане, писане на бележки.

— Не може да пише на клавиатура — обади се мрачно Джеремая. — Дори докато все още можеше да говори, вече не можеше да пише. И аз опитах. Дадох й комуникатора й, когато ми каза да ви извикам, но не можеше да натиска достатъчно силно бутоните.

Сюзън отново притисна немощно ръка към дланта на Рени и хвърли гневен поглед иззад моравочервената си маска.

Рени я погледна вторачено.

— Ами да! Тя прави точно това! Набира!

Сюзън разтвори ръка и стисна пръстите на Рени.

— Но само с дясната ръка?

Две стискания. „Не.“ Сюзън натисна с длан дланта на Рени, после с мъка повдигна ръка и я преметна през тялото си. Рени я хвана внимателно и я върна обратно.

— Схванах. Като натиснеш така, означава, че все едно сменяш ръцете. Нали така?

„Да.“

И все пак беше мъчително. На Сюзън й беше много трудно да накара Рени да разбере кои клавиши на скуизъра натискаше с дясната си ръка като с лява. Отне й близо час с чести прекъсвания за редактиране и поправки по системата „да — не“, преди да успее да й предаде съобщението. Междувременно се измори много и през последните петнайсет минути едва помръдваше пръсти.

Рени се загледа в буквите, които беше надраскала в полето на болничното диетично меню.

— С-Н-Ь-Т-О-К-Ч-П-С-Т-Н-Н-К-В-Н-М-В-Й. Няма никакъв смисъл. Сигурно има някакви съкращения.

Последно изморено ръкостискане.

Рени се изправи, наведе се и докосна с устни покритата със спукани капиляри буза на Сюзън.

— Ще го разшифрован някак си. Твърде дълго те държахме будна. Имаш нужда от сън.

Джеремая също се изправи.

— Ще ви откарам. — Той се наведе над Сюзън. — Връщам се веднага, малка бабо. Не се плашете.

Сюзън издаде звук, прозвучал почти като стон. Той се спря. Тя се втренчи в него — явно разстроена, че не може да каже нито дума, — след което премести поглед върху Рени. Примигна бавно — веднъж, втори път.

— Да, уморена си. Сега поспи.

Дако също се наведе да я целуне.

Рени си помисли дали не я целува за първи път. Докато вървяха към колата, изведнъж осъзна, че знае какво означаваха нейните примигвания. „Сбогом.“

Когато Дако я закара, вече минаваше четири часът. Изпълваше я яростен унищожителен гняв, за да може да заспи, и прекара часовете до зазоряване втренчена в комуникатора си, опитвайки се по всевъзможни начини да открие някакъв смисъл в поредицата от букви, които й беше продиктувала Ван Блийк. Банките с данни в мрежата бълваха стотици имена от целия свят — само от Бразилия се появиха десетина и горе-долу също толкова от Тайланд, — които действително съдържаха повечето от продиктуваните букви, но като че ли нито едно не съвпадаше особено. Но ако не попаднеше на по-добра информация, щеше да се наложи да се свърже с всеки един от тях.

Гледаше как алгоритъмът за разшифроване, който беше заредила от библиотеката на политехниката, правеше хиляди комбинации, съответстващи на част от буквите — смайващо изобилие, от което я заболяха очите и й се наду главата.

Рени пушеше и наблюдаваше екрана, докато въвеждаше хрумналите й въпроси. Дневната светлина започна да се процежда през пукнатините на покрива. Баща й хъркаше щастливо в леглото си все още по пантофи. В някакъв край на подслона друг ранобудник си беше пуснал радиото и слушаше новините на някакъв азиатски език, който не можа да разпознае.

Тъкмо се готвеше да позвъни на !Ксабу, за когото, знаеше, че става на разсъмване, и да му съобщи какво се бе случило със Сюзън, когато внезапно проумя очевидното, което й беше убягвало. Последните пет букви от заплетеното съобщение на доктор Ван Блийк: В-Н-МВ-Й. „Внимавай.“

Сграбчилият я страх бързо измести раздразнението от собствената й недосетливост. Доктор Ван Блийк — откарана в болницата с опасни наранявания, причинени й по всяка вероятност от същите хора, които Рени бе засегнала — беше положила огромни усилия, за да съобщи на бившата си студентка нещо, което се подразбираше от само себе си. Сюзън ван Блийк дори когато се намираше в отлично състояние, не бе от хората, които хабят усилията си напразно, да не говорим, че сега и най-малкото движение й костваше огромни мъки.

Рени отново пусна алгоритъма без последните пет букви, след което се обади на !Ксабу. Отговори хазайката му, без да включва екрана, и троснато й съобщи, че го няма в стаята му.

— Той ми каза, че понякога спи на друго място — каза Рени. — Знаете ли дали случайно не е там?

— Този дребосък изобщо не е тук, повтарям ви — нито вътре, нито вънка. Честно казано, снощи май изобщо не се е прибирал.

И линията прекъсна.

Уплашена още повече, тя провери пощата си за евентуално съобщение от !Ксабу. Нямаше, но за нейно удивление имаше устно съобщение от доктор Ван Блийк.

„Здравей, Ирене. Съжалявам, че мина толкова време, докато ти се обадя.“ Гласът на Сюзън звучеше силно и бодро и за миг Рени се почувства напълно объркана. „Довечера ще се опитам да се свържа директно с теб, но точно сега съм по средата на нещо и нямам много време за приказки, затова ти пращам само следното.“

Записът беше отпреди нападението. Съобщение от един друг свят, от един друг живот.

„Не съм открила нещо определено засега, но имам няколко връзки, които може да се окажат полезни. Да ти кажа, мила, цялата тази работа наистина е много странна. Не мога да намеря никъде нищо, което да съвпада с твоята картинка, а прегледах внимателно де що има градска площ по земното кълбо. Научих разни неща за Рейкявик, които и рейкявикчаните — или както там си се наричат — не ги знаят. И макар да знам, че не беше съгласна, претърсих и банките с образи, в случай че е нещо скърпено — я за някой сим-свят, я за кримка по мрежата. Пак без късмет.

Обаче постигнах известен успех с проучванията за статистическото подобие — нищо определено, само някои интригуващи попадения. Мартин трябва да ми се обади скоро и може да са й хрумнали някакви идеи. Така или иначе, не казвам нищо повече, докато не получа отговор на някое от запитванията си — твърде стара съм, за да ми се нрави да приличам на глупачка, — само ще ти кажа, че съм на път да подновя някои стари познанства. Много стари. Както и да е, мила, това е засега. Просто исках да знаеш, че работя по въпроса. Не съм забравила. И се надявам, че ти самата не си затънала чак дотам, че да забравяш да ядеш и да спиш. Едно време имаше ужасно лошия навик да наваксваш първоначалния си мързел със залягане в последната минута. Тази схема не я бива, Ирене.

И умната. По-късно ще си поговорим лично.“

Линията прекъсна. Рени гледаше втренчено комуникатора си и й се искаше да го накара да каже още нещо — само да можеше да натисне нужния клавиш, преподавателката й щеше да се обади отново и да й каже всичко, което бе премълчала. Сюзън действително поговори лично с нея по-късно, от което шегата звучеше още по-зловещо.

Стари познанства. Какво би могло да означава това? Вече беше пробвала с имената на всички нейни колеги, за които можа да си спомни.

Рени пусна компютъра да претърсва архивите на преподавателската гилдия и започна да сравнява продиктуваните от Сюзън букви с имената на колегите й в различните институции, в които бе работила. Очите й се замъглиха от взиране в мониторчето, но нямаше какво друго да прави, докато тръгне на работа. За нищо на света не би могла да подремне в това си състояние. А и работата я отвличаше да не се притеснява за !Ксабу.

Пушеше седмата или осмата си цигара от сутринта и тъкмо наблюдаваше как таблетката кафе се разтваря в чашата й, когато някой леко почука по преградата до завесата, която служеше за врата. Тя се сепна и затаи дъх. Огледа се за нещо, което може да й послужи за оръжие, но фенерчето беше изчезнало някъде. Реши, че ще трябва да се задоволи с чашата гореща вода в ръката си. Докато се приближаваше тихо към завесата, баща й се прокашля насън и се обърна по корем.

Тя дръпна рязко тежкото перде. !Ксабу я изгледа уплашен.

— Събудих ли те…? — започна той, но не можа да довърши изречението.

Рени пристъпи и го прегърна толкова бурно, че плисна кафе по ръката си. Изруга и изпусна чашата, която се строши на цимента.

— По дяволите! Ох, извинявай! — Тя размаха опарената си ръка.

— Добре ли си? — пристъпи към нея !Ксабу.

— Само се изгорих — лапна пръстите си тя.

— Не, имам предвид… — Той влезе и дръпна плътно завесата. — Аз… сънувах много странен сън. Уплаших се за теб. Затова дойдох.

Тя го огледа. Наистина изглеждаше зле — дрехите му бяха изпомачкани и явно навлечени набързо.

— Ти…, но защо не се обади?

Той заби поглед в краката си.

— Срам ме е да го кажа, но не се сетих. Събудих се, уплаших се и веднага тръгнах насам.

Той приклекна до стената с леко, плавно движение. В начина, по който го направи, имаше нещо, което припомни на Рени, че той не е изцяло от нейния свят — нещо, което си оставаше архаично въпреки съвременните му дрехи.

— Нямаше автобуси и дойдох пеша — добави !Ксабу.

— От Честървил до тук? О, !Ксабу, сигурно си страшно изморен. Аз съм добре. Поне съм здрава, но се случи нещо много лошо.

Разказа му набързо, каквото знаеше за нападението над доктор Ван Блийк и за последиците от него. Вместо да се облещи от изненада, !Ксабу присви очи, сякаш го принуждава да гледа нещо мъчително.

— Много тъжно — поклати глава той. — О! Сънувах, че тя пусна по тебе стрела, която прониза сърцето ти. Много силен сън, много силен. — Той плесна леко с ръце и плътно притисна длани. — Уплаших се, че те с наранило нещо, което сте правили двете.

— Тя ми изпрати нещо, но се надявам то да спаси хора, а не да ги убива — сви устни тя. — Или поне да ни помогне да разберем дали полудявам или не.

Когато разказа за съобщението, оставено от доктор Ван Блийк, и за всичко, което беше свършила през нощта, говорейки бързо, но тихо, за да не въвлича баща си преждевременно в цялата работа, малкият мъж остана приседнал на пода с наведена глава.

— В тази река има крокодили — обади се той най-накрая.

Рени беше толкова уморена, че не схвана веднага смисъла на казаното.

— Досега се преструвахме, се са само стърчащи над повърхността скали или плаващи пънове. Но вече не можем да не им обръщаме внимание.

Рени въздъхна. Беше се поуспокоила, след като видя !Ксабу жив и здрав. Изведнъж изпита желание да заспи — да спи цял месец, ако има възможност.

— Твърде много неща се случиха — съгласи се тя. — Изпуснах Стивън, приятелят му е с мозъчно увреждане, онова, което ни се случи в клуба, после изгоря блокът ни, Сюзън бе нападната и пребита. Ще сме идиоти, ако продължим да смятаме, че всичко е наред. — Тя усети прилив на мрачно раздразнение. — Но нищо не можем да докажем. Нищо! Трябва да подкупим полицията, за да не ни се изсмеят, когато им разкажем всичко това.

— Докато открием онзи град и узнаем нещо, когато го открием. Или се върнем отново там. — Лицето му беше странно безизразно. — На онова място.

— Едва ли бих могла някога да стъпя отново там — примигна сънливо тя. — Не, бих могла — заради Стивън. Но не знам каква би била ползата. Този път те ще ни очакват. Освен ако не намерим някой по-добър и по-прикрит начин да се промъкнем вътре… Тя млъкна и се замисли.

— Имаш ли някаква идея? — попита !Ксабу. — Без съмнение подобно място разполага с много добра… Как беше думата? Охрана.

— Да, разбира се. Не. Не мислех за това. Спомних си нещо, което ми каза веднъж Сюзън. Бях се забъркала в една глупост — бърниках из архивната система на колежа, ей така, за кеф, нищо повече. Както и да е, тя ужасно се вбеси — не защото съм го направила, както ми каза, а защото съм рискувала шанса си да излезе нещо от мен. — Рени прокара пръсти по екрана на комуникатора и извика опциите. — Каза ми, че онова, което съм направила, не било кой знае какво — всички студенти го правели. Тя — също, и дори много по-лоши неща била правила. По време на изграждането на мрежата била невероятно луда глава.

Дългия Джоузеф Сулавейо изсумтя, надигна се в леглото, втренчи поглед в Рени и !Ксабу, явно, без да ги вижда, после се строполи обратно върху тънкия матрак и след секунди отново захърка.

— Значи мислиш, че…

— Тя каза „стари познати, много стари“. На какво се хващаш на бас, че е говорила с някое от старите си приятелчета хакери? Какво залагаш? — загледа се в екрана тя. — Това, което трябва да направя, е да измисля някакъв начин за издирване на пенсионирани виртуални пакостници, да го съпоставя с буквите и да видим дали пък няма да се натъкнем на тайнствения източник на доктор Сюзън!

Отне й петнайсет минути, но резултатът, който излезе, й се стори убедителен.

— Мурат Сагар Сингх — я го виж откъде идва! Университетът в Натал — по едно и също време със Сюзън, после стаж в „Телеморфикс“ и маса по-малки компании през следващите двайсетина години. И една дупка от шест години — само няколко години след като завършва — на какво да се хванем на бас, че е работил в правителственото или военното разузнаване?

— Но този Сагар Сингх — буквите не съвпадат… Тя се намръщи.

— Да, ама я виж — имал е прякор! Това е кодово име, с което хакерите подписват работите си, за да скрият истинските си имена и да не стигнат до съд. — Тя обърна екрана така, че !Ксабу да вижда по-добре. — Синьото куче Пустинник. Светът сигурно е пълен с хора на име Сингх, но е знаела, че едва ли много народ се казва така. !Ксабу кимна.

— Май разгада загадката. Къде е този човек? Все още ли живее в тази страна?

— Е, тъкмо тук е проблемът — намръщи се Рени. — От двайсетина години няма никакъв адрес. Може да се е забъркал в някаква каша и да е изчезнал. Разбира се, един надарен хакер може да се покрие и на най-откритото място.

Тя въведе още няколко параметъра и се облегна в очакване на отговора.

— Момиче? — Дългия Джоузеф пак се бе надигнал, но този път наблюдаваше !Ксабу с очевидно подозрение. — Какво, по дяволите, става тук?

— Нищо, татко. Ще ти направя кафе.

Докато наливаше вода в чашата, тя се сети за парчетата от чашата си, все още пръснати в коридора, където някой можеше да стъпи върху тях. !Ксабу се изправи над комуникатора й.

— Рени — обади се той, вперил поглед в списъците, — тук една дума непрекъснато се повтаря. Може би е място или човек? Не съм го чувал.

— Какво е?

— Нещо, което се нарича Дървесна къща.

Преди да успее да отговори, телефонът на комуникатора започна да мига. Рени остави чашата и пакетчето с таблетки кафе и побърза да отговори.

Беше Джеремая Дако и плачеше. Преди да успее да каже нещо членоразделно, Рени вече знаеше какво се бе случило.

ДЕВЕТА ГЛАВАЧЕРНО И БЯЛО

Гали едва стоеше на краката си. Пол се наведе, взе го на ръце и го изнесе от Стридената къща. Момчето така се тресеше от конвулсии, че му беше много трудно да го държи.

— Не! Не мога да ги оставя! Бей! Бей е вътре!

— Не можеш да им помогнеш. Трябва да се измъкваме. Ще се върнат — онези, които са го направили.

Гали се възпротиви, но едва-едва. Пол изскочи през вратата и потъна в гората, без дори да се огледа дали някой не ги наблюдава. Изненадата и скоростта бяха единствената им надежда. Смрачаваше се и трябваше да се промъкнат навътре в гъстата гора, преди някой да ги е проследил.

Дълго време се клатушка с момчето на ръце. Когато вече не можеше да тича, остави внимателно момчето на земята и се строполи върху дебелия килим от листа. Небето приличаше на тъмносива мокра скала. Клоните над тях се очертаваха като тънки жилки.

— Къде отиваме?

Тъй като не получи отговор, той се претърколи на една страна. Гали се беше сгушил като зверче, свил колене и обгърнал глава с длани. Все още плачеше, но с последни сили. Пол се наведе и го разтърси.

— Гали! Къде отиваме? Не можем да останем тук завинаги.

— Няма ги — промълви смаян Гали, сякаш едва сега му ставаше ясно какво се бе случило. — Няма ги вече.

— Знам. Нищо не можем да направим. Ако не намерим начин да се измъкнем, същото ще се случи и с нас.

Всъщност Пол знаеше, че и по-лоши неща ще го сполетят, ако двамата преследвачи успееха да го хванат — но откъде го знаеше, пък и как ли изобщо това можеше да е вярно? Непознатите бяха… изкормили децата в Стридената къща, бяха разкъсали вътрешностите им.

— Ние бяхме едно цяло — каза бавно Гали, като че ли разказваше урок, който не беше научил достатъчно добре. — Не си спомням някога да е било по-различно. Заедно прекосихме Черния океан.

Пол се надигна.

— Какъв океан? Къде? Кога се е случило това?

— Не знам — поклати глава Гали. — Само си спомням, че пътувахме — това е първото нещо, което си спомням. И че бяхме заедно.

— Всичките? Това едва ли е било твърде отдавна — някои от… някои от тях бяха само на по няколко години.

— Хлапетата ги намерихме по пътя. Или пък те ни намериха. Сега сме два пъти повече, отколкото си спомням, че бяхме в началото. Два пъти повече…

Гласът му затихна и той отново захлипа. Пол обгърна раменете му и го притегли към гърдите си.

Защо това дете си спомняше повече за краткия си живот, отколкото Пол за своя? Защо сякаш всеки знаеше за този свят повече от него?

Момчето се успокои. Пол го притисна към гърдите си и го залюля непохватно, но не му хрумна нищо по-добро.

— Прекосили сте Черния океан? А къде е той?

— Много далеч — отвърна глухо Гали.

Денят преваляше и наоколо им надвиснаха най-различни по форма сенки.

— Не знам — големите са ми разказвали за това.

— Големите ли?

— Тях вече ги няма. Някои останаха на разни места, които им харесаха, или пък заседнаха, но останалите продължихме, щото търсехме нещо. А понякога големите просто сякаш изчезваха.

— Какво търсехте?

— Белия океан. Така го наричахме. Но не знам къде е. Един ден последният по-голям от мен си отиде и беше мой ред да стана водач. Но не знам къде е Белият океан. Изобщо не знам къде е, а сега вече няма значение.

Каза го с ужасяваща и изтощена безвъзвратност и притихна в ръцете на Пол.

Дълго време той седя, прегърнал момчето, заслушан в нощните шумове, и се опитваше да забрави — или поне да не си припомня отново и отново — онова, което беше видял в Стридената къща. Наоколо свиреха щурци. Вятърът шушнеше във върхарите на дърветата. Всичко беше потънало в спокойствие, като че ли Вселената си отдъхваше.

Пол осъзна, че детето не помръдва. Гали не дишаше. Той скочи паникьосан и момчето се търколи на земята.

— Какво? Какво правиш? — каза със замаян от съня, но силен глас Гали.

— Съжалявам. Помислих, че…

Постави ръка внимателно на гърдите на момчето. Никакво движение. Все така внимателно, сякаш следваше някакъв инстинкт или смътен спомен, той плъзна ръка към вдлъбнатината под тясната челюст. Не усети пулс. Провери и себе си. Сърцето му туптеше учестено.

— Гали, откъде идваш?

Момчето смънка нещо.

— Какво? — наведе се по-ниско Пол.

— Сега ти си големият… — измърмори Гали и отново потъна в съня.

— Епископ Хъмфри каза, че този е най-добрият път. Гласът на момчето звучеше бодро независимо от тъмните кръгове около очите му, които напомняха за преживяното от него.

И двамата бяха прекарали отвратителна, изпълнена с кошмари нощ. Пол беше така доволен, че вижда отново дневна светлина, та изобщо не му беше до спорове, макар да нямаше кой знае какво доверие в съветите на епископа.

— Каза освен това, че по този път се спотайвало нещо ужасно. Нещо опасно.

Гали го изгледа съчувствено, като му даде ясно да разбере, че сега той е най-високият и най-възрастният и не би трябвало да притеснява по-младите си подчинени с подобни грижи. Пол си даде сметка, че момчето има право. Млъкна и се запромъква внимателно след Гали през горския гъсталак. И двамата мълчаха, което малко улесняваше придвижването им. Пол се чувстваше доста потиснат — яркото утро не можеше да прогони напълно ужасните му спомени както за случилото се в Стридената къща, така и за онова, което бе сънувал.

В съня си той беше нещо като пастир, който качваше някакви животни на огромен кораб. Не знаеше какви са, но приличаха едновременно и на овце, и на говеда. Съществата блееха, въртяха очи и се опитваха да се съпротивляват, извръщаха се на входа, сякаш искаха да се втурнат на свобода, но Пол и другите мълчаливи работници ги блъскаха да изкачат платформата и да потънат в мрака. Когато натовариха всички животни, той затвори огромната врата и я заключи. Щом отстъпи няколко крачки, видя, че това всъщност не е кораб, а по-скоро някаква огромна купа или чаша — не, казан, това беше думата, — който се използва за варене и за топене на мазнина. До слуха му достигаха пронизителните врясъци от ужас, а когато най-после се събуди, продължи да изпитва срам заради предателството си.

Кошмарът все така го преследваше. Докато пристъпваше след Гали, огромното нещо с форма на чаша трептеше в ума му. Имаше чувството, че вече го е виждал — в друг свят, в друг живот.

„Глава, изпълнена със сенки. И всичката светлина на света не би могла да ги прогони.“ Разтърка слепоочията си, сякаш за да изстиска лошите мисли, и едва не се блъсна в някакъв провиснал клон.

Гали стигна до един поток, който се спускаше чак до голямата река край Стридената къща, и те се заизкачваха срещу течението по стръмни хълмове с покрити с гъста трева поляни, и щом ги забележеха, птиците надаваха пронизителни предупредителни крясъци, прелитайки от клон на клон, докато натрапниците не се окажеха достатъчно далеч от притулените им гнезда. Някои от дърветата бяха отрупани с цветове, които приличаха на бели, розови и жълти пламъчета, и Пол за първи път се запита кой сезон е.

Гали не разбра въпроса му.

— Не става въпрос за място, а за време — поясни Пол. — Щом има цветя, значи е пролет.

Момчето поклати глава. Изглеждаше бледо и някак недовършено, сякаш част от него бе унищожена заедно с детската тайфа.

— Но тук има цветя, повелителю. А покрай къщата на епископа ги няма никакви. Много ясно, че всички места не могат да бъдат еднакви, защото всичко щеше да се случва на едно и също място. Бъркотия, нали разбираш. Всички щяха да се блъскат един-друг — абсолютна каша.

— Знаеш ли тогава коя година сме?

Гали пак го изгледа — този път почти уплашено.

— Гооодииинааа?

— Както и да е.

Пол притвори очи за миг, за да премисли нещата. Умът му като че ли беше омотан в заплетени възли, които образуваха объркано кълбо. Защо това, че Гали не знаеше какво е година или сезон — неща, за които сам той не се беше замислял до този момент, — го притесняваше толкова?

„Аз съм Пол — каза си той. — Бях войник. Избягах от една война. Двама души… две неща… ме преследват и знам, че не трябва да ме намерят. Сънувах голяма чаша. Знам нещо за някаква птица и за някакъв великан. Знам и други неща, които невинаги мога да назова. А сега съм в Осемте квадрата каквото и да е това дяволско нещо, и търся начин да се измъкна.“

Не беше кой знае колко задоволително, но все беше нещо, за което можеше да се залови. Беше реален. Имаше име и цел дори — поне за момента.

— Сега предстои стръмно изкачване — обади се Гали. — Почти в периферията на квадрата сме.

Наклонът наистина се беше променил и сега се издигаше стръмно нагоре. Гората започна да оредява, изместена от ниски проскубани храсти и покрити с мъх каменни плочи, тук-там изпъстрени с туфи диви цветя. Пол започна да се уморява и го впечатли енергичността на спътника му: Гали изобщо не забави ход, докато Пол се принуди да се прегъне почти на две поради острия наклон.

Целият свят изведнъж сякаш затрептя и се замъгли. Пол се опита да запази равновесие, ала в този миг нямаше нито горе, нито долу. Тялото му започна да губи материалност и да се разпада на части. Изкрещя или си помисли, че е изкрещял, но след миг всичко отново си беше съвсем обикновено, а Гали сякаш нищо не бе забелязал. Пол се разтресе и се запита дали собственото му изтощено тяло не е помрачило разума му.

Когато стигнаха до върха, Пол се обърна назад. Земята зад тях изобщо не приличаше на картата на епископа — дървета и хълмове се простираха в монолитна цялост. Видя завоя на реката, блеснала в синкавобяло под слънцето, както и зловещата грамада на Стридената къща до него. Видя кулата на замъка на епископ Хъмфри сред гората, а по-нататък — други кули, които стърчаха над плътното одеяло от дървета.

— Отиваме ето там — обади се Гали.

Пол се обърна. Момчето сочеше няколко километра по-нататък, където гъсто обраслият с гори хребет се спускаше към друг завой на реката.

— Защо просто не взехме лодка?

Пол гледаше как светлината подскача по повърхността и покрива широката река с мрежа от диамантени проблясъци, сякаш не беше вода, а течно стъкло или замръзнал огън.

— Нямаше ли да стигнем по-бързо?

Гали се разсмя и го погледна смутено.

— Не можеш да пресичаш квадратите по реката. Нали го знаеш? Реката… по реката не може.

— Но нали пътувахме по нея?

— Само от странноприемницата до Стридената къща. В рамките на квадрата може. Има и други причини да стоим настрана. Затова пътувахме през нощта — погледна го с неспокоен израз момчето. — Ако тръгнеш по реката, онези ще те намерят.

— Онези ли? Искаш да кажеш, онези двамата…?

— Не само те — поклати глава Гали. — Всеки, който е тръгнал да те търси. Големите ме научиха на това. По реката не можеш да се скриеш.

Явно не можеше да обясни по-ясно и Пол изостави темата. Преминаха билото и започнаха да се спускат.

Пол не можа да прецени веднага, че са навлезли в друг квадрат, както се бе изразил Гали. Ландшафтът беше почти същият, прещипът и орловата папрат по високото постепенно преминаваха в гъста гора надолу по склона. Единствената забележима разлика се състоеше в това, че от тази страна на хълма вероятно имаше повече животни. От време на време дочуваше шумолене в храстите и зърваше някое блеснало око да наднича сред листака. Веднъж стадо мънички прасенца с цвят на пролетна трева изтопуркаха на откритото, но, щом видяха Пол и Гали, моментално побягнаха, квичейки от уплаха или от раздразнение.

Гали не знаеше нищо за тях, нито за другите обитатели на гората.

— Нали никога досега не съм идвал тук!

— Но каза, че сте дошли от другаде.

— Не сме минавали по този път, повелителю. Знам само онова, което всички знаят. Ей това там например — посочи с пръст той.

Пол присви очи, но не видя нищо освен преплетените клони на дърветата.

— Не — добави момчето, — трябва да приклекнеш по-ниско.

Пол коленичи и съзря сред стволовете самотен планински връх — толкова надалеч, че сякаш бе нарисуван с по-бледа боя от околния пейзаж.

— Какво е това?

— Планина, к’во друго — разсмя се Гали за първи път през този ден. — Но долу, в полите й, разправят, спял Черния цар. И ако някой някога го събудел, всичките Осем квадрата просто щели да изчезнат — щракна с пръсти той. — Пфу! Ей така! Поне тъй разправят — не виждам как някой би могъл да го узнае, докато не го събудят наистина, но това явно би развалило цялата работа.

Пол се вторачи. В гледката на планината нямаше нищо необичайно, само дето беше доста източена.

— Ами Белия цар? Ако някой събуди него? Същото ли ще се случи?

— Предполагам — сви рамене Гали. — Но никой не знае къде спи той освен Нейно бяло благородие, а тя на никого не казва.

Докато слънцето превали най-високата точка на небосклона, бяха стигнали отново в ниското и пред тях се ширна море от ливади и ниски възвишения, осеяни с широки ивици гора. Пол отново се почувства уморен и се сети, че вече цял ден не беше ял нищо. Усещаше липсата на храна, но съвсем не чак толкова остро, колкото би трябвало, и тъкмо щеше да попита Гали, когато момчето внезапно се вкопчи в ръката му:

— Виж! Там на хълма, зад нас.

Пол се усети да прикляква още преди да схване смисъла на казаното — някакъв рефлекс срещу връхлитаща го опасност, някаква стара история, която сетивата му още помнеха, го смъкнаха на земята. Проследи накъдето му сочеше Гали.

На върха на хълма се бе появил силует. След малко се появи още един и Пол усети сърцето му да се превръща в камък. Накрая до тях се появиха още пет — шест силуета — един от тях очевидно яздеше кон.

— Черни косове са — каза Гали. — Не знаех, че са завзели и този квадрат. Мислиш ли, че търсят тебе?

— Не знам — поклати глава Пол.

Тези преследвачи не го плашеха така, както двамата посетители на Стридената къща, но поначало изпитваше недоверие към всякакви войници.

— Колко ни остава до края на квадрата?

— Доста път си е. Ще сме там преди залез слънце.

— Тогава да побързаме.

Пътят беше труден. Гъстите трънаци раздираха дрехите им с шиповете си, които наподобяваха нокти. Пол вече не мислеше за храна, макар да усещаше слабост. Гали избираше обиколни пътеки, за да избегнат най-гъстите участъци на гората, които биха ги забавили, но и да не излизат на открито, където можеха да ги забележат онези от хълма. Пол виждаше, че момчето полага максимални усилия, но въпреки това му се струваше, че напредват убийствено бавно.

Тъкмо бяха изскочили от прикритието на една горичка и прекосяваха един открит склон, когато дочуха тропот откъм шубрака. След миг оттам изскочи кон, втурна се към тях и се вдигна на задните си крака. Пол измъкна Гали в последния момент изпод надвисналите копита.

Ездачът носеше гарвановочерна броня и шлем — съвършено подобие на зинала лъвска глава, който скриваше лицето му. Той заби дългото си копие в земята.

— Преминавате през територия, обявена за собственост на Нейно Черно Величество — изкънтя надменно и глухо гласът му изпод шлема. — Длъжни сте да се предадете.

Гали се мъчеше да се освободи от ръката на Пол. Беше дребен и мръсен и беше трудно да го удържи човек.

— Ние сме свободни хора. Кое ти дава право да ни спираш да отидем, където си поискаме?

— Право на свобода имат само васалите на Нейно Величество — избоботи рицарят и размаха острието на копието си към гърдите на Пол. — Ако не сте извършили никакви престъпления и се закълнете в искрена преданост към господарката, няма от какво да се страхувате.

Той пришпори коня си към тях и клатушкащото се копие почти ги докосна.

— Не съм тукашен — продължаваше да се мъчи да овладее дъха си Пол. — Просто минавам. Местните междуособици изобщо не ме интересуват.

— Хлапакът също не е тукашен — отвърна рицарят през зиналата лъвска паст. — Но той и неговите гладници само бели правят, откакто са дошли тук — крадат, лъжат и разправят всякакви безсмислици. Нейно Величество не може повече да търпи това.

— Лъжа! — почти се разрида Гали. — Това са пълни лъжи!

— На колене, или ще те нанижа, също както ти нанизваш петлите на шиша, дребосък.

Пол дръпна Гали назад. Рицарят отново бодна с шпори коня си. Нямаше как да се измъкнат — дори и да успееха да се мушнат в гората, беше само въпрос на време да ги настигне. Вцепенен, Пол се отпусна на едно коляно.

— Ей, какво става? Кой се мотае тук?

Откъм реката изскочи втори рицар, облечен в бляскави бели доспехи. Шлемът му имаше формата на конска глава, от чието чело стърчеше един-единствен рог: животно, чието име Пол смяташе, че би трябвало да си спомни, но не успя. Всевъзможни оръжия, манерки и какво ли не още се клатушкаха на седлото му, така че всеки път, щом конят му помръднеше, дрънчаха като тенекеджийска каруца.

— Къш! — извика той. — Или май беше „чупка“?

— Ти какво правиш тук? — не можа да скрие изненадата си Черния рицар.

Фигурата в бели доспехи не отговори веднага, сякаш въпросът бе много труден.

— Ами май нещо съм кривнал от пътя. Неочаквано. И сега като че ли ще трябва да се бием.

— Това са пленници на царицата — заяви лъвската глава — и нямам време за губене с теб. Ще ти позволя да се оттеглиш, но мернеш ли ми се пак пред очите, след като приключа с тези… — замахна той с копието към Пол и момчето, — ще ми се наложи да те убия.

— Да се оттегля ли? О, едва ли ще е възможно, да ти кажа — май няма да стане. Тя не е моя царица, нали разбираш?

Белия рицар се замисли, сякаш се опитваше да си спомни нещо важно. Посегна да свали шлема си — отдолу се показа влажен ореол от белезникава коса — и се почеса енергично по темето.

Пол зяпна от изумление.

— Джак? Джак Горянина?

Рицарят се извърна и се вторачи в него явно озадачен.

— Джак ли? Не, не съм Джак. Виждаш ли — обърна се той към Черния рицар, — такива са си те, пленниците. И аз съм ги имал. Никакво уважение, никаква почит — понятие си нямат от такива работи.

— Не е той — прошепна високо Гали.

Пол поклати глава. Всичко това заприлича на фарс.

— Но… но аз съм те срещал и преди! Онази вечер в гората. Не си ли спомняш?

Мъжът в бели доспехи се втренчи в Пол.

— В гората ли? Някой, дето да прилича на мене? — И той отново се обърна към Черния рицар: — Това момче сигурно е срещнало брат ми. Ама че работа. От известно време го няма никакъв. Винаги е обичал да скитосва. — И пак се извърна към Пол: — Как ти се стори, добре ли е?

На лъвската глава явно не му беше нито интересно, нито забавно.

— Обръщай се и си заминавай, бял тъпоумнико! Инак лошо ти се пише!

Отстъпи с коня няколко крачки и насочи копието си към новодошлия.

— А, не, така не става — леко се възмути Белия рицар. — Предявявам претенции над този квадрат — сега той е, така да се каже, собственост на Нейно Ведро Алабастрово Величество — нахлупи шлема си пак той. — Така че, предполагам, ще се наложи да се преборим.

— Идиот! — кресна Черния рицар. — Пленниците, стойте тук, докато приключа!

Белия рицар наведе копието си и се понесе напред в галоп с гръм и трясък.

— Приготви се! — викна той, но изпорти ефекта, като добави: — А бе, сигурен ли си, че си готов?

— Бягай!

Гали се втурна покрай Черния рицар, който извърна глава и изрева — копието на врага му го фрасна по гърдите. Той залитна, свлече се от коня и се строполи на земята.

Когато Пол се стрелна покрай него, рицарят с лъвската глава вече се надигаше на крака и се мъчеше да издърпа огромен, неприятен на вид боздуган от един ремък на седлото си.

— Бива си го — даже много си го бива, да ти призная! — подхвърли Белия рицар.

Докато Черния рицар се приближаваше, той не предприе никакви видими защитни действия.

— Но той ще го убие!

Пол се подвоуми и пристъпи плахо назад към поляната. Черния рицар замахна с боздугана и събори противника си върху влажната земя.

Гали се вкопчи в ръкава на Пол и го дръпна така, че едва не събори мъжа.

— Остави ги да се бият! Хайде, повелителю!

И се втурна надолу по хълма, без да изпуска ръкава му.

Пол нямаше друг избор, освен да се запрепъва подире му. Само след секунди дърветата скриха полянката от погледите им, но още известно време до слуха им достигаха сумтене, ругатни, а нарядко и глухото дрънчене от сблъсъка на метал с метал.

— Той ни спаси! — задъхано изрече Пол, щом спряха за миг да си починат. — Не можем да го оставим да умре ей така.

— Кой, рицарят ли? На кого му пука? — Гали отметна мократа коса от лицето си. — Той не е като нас — ако хвърли топа, пак ще оживее. В следващата партия.

— Ще оживее ли? В следващата партия?

Но момчето отново беше хукнало. Пол се заклатушка след него.

Сенките се източиха и се изкривиха. Следобедът бързо гаснеше. Слънцето почиваше върху гръбнака на хълмовете. Пол се подпря на момчето от изтощение и двамата рухнаха на земята.

— Не мога… — изхъхри той. — Почивка…

— Само за кратко. — Гали също изглеждаше уморен, но далеч по-малко от Пол. — Реката е точно зад хълма, но трябва още доста да повървим покрай нея, докато стигнем границата.

Пол опря ръце на коленете си, но не можа да изправи гръб.

— Щом… щом онези двамата се бият… ние… защо… бягаме?

— Защото има и други — видя ги на хълма. Черните косове. Кашиците. Но ако поискат, могат да се движат бързо и неуморно без дори да се задъхат. Хайде, поеми си дъх и да побързаме.

— Ти какво искаше да кажеш преди малко? За онова, дето рицарят, ако умре…?

Гали разтърка лицето си и по него се появиха мръсни ивички като примитивна украса.

— Ами те всичките… непрекъснато обикалят. Бият се, бият се, докато едната страна победи, и после всичко започва отначало. Това е третата партия, откакто сме тук — това си го спомням.

— Но не се ли убиват?

— Естествено, че се убиват. Но са мъртви само до края на партията, както я наричат. След това се повтаря същото. А те дори не си спомнят.

— Но ти си спомняш, защото не си тукашен ли?

— Предполагам — намръщи се момчето, след което се замисли. — Според тебе мъниците, Бей и останалите, ще се върнат ли в следващата партия? Как мислиш?

— Преди случвало ли се е? Дали сте… губили някой мъник по този начин и после да се е връщал?

Гали поклати глава.

— Не знам — отвърна след малко Пол.

Но си помисли — знае много добре. Съмняваше се, че магията, която закриля коренните жители на Осемте квадрата, се разпростира и върху пришълците.

Когато успя най-после да се изправи, Гали го поведе нататък. След като повървяха малко през гъстата гора, се запровираха през шумак от преплетени дървета, докато пред очите им се откри дълъг тревист склон, който се спускаше към реката. Пол не можа да се наслади на гледката. Гали го поведе надолу и на неколкостотин метра от брега завиха към хълмистия хребет. Придвижваха се максимално бързо през покритите тук-там с трева песъчливи ливади, а оранжевото слънце заслепяваше очите им, докато най-накрая навлязоха в сенките под хълмовете.

Пол се загледа в реката и тъмната ивица от дървета на отсрещния бряг. Точно до тях потъналите в сянката води блещукаха със синкавите си дълбини. Зад тях, отвъд сенките, водната повърхност сякаш тлееше на светлината на залеза като дълга лента от разтопено злато. Реката му се стори едновременно и по-реална, и по-нереална от заобикалящия я пейзаж, като елемент от известна картина, вмъкнат в друга известна картина.

Забави ход, внезапно усетил облак от откъслечни спомени постепенно да нахлува в съзнанието му. Известна картина? Какво беше това? Къде беше виждал или пък чувал за подобно нещо? Знаеше какво означава, но не можеше да си представи нищо, което да съответства на понятието.

— Побързай, повелителю. Трябва да стигнем до пещерите, преди да се е стъмнило, иначе ще ни открият.

— Защо просто не преплуваме реката?

— Ти да не си откачил? — изгледа го като ударен с мокър парцал Гали.

— Или пък можем да направим сал, щом е толкова далеч — дърва колкото искаш.

— Че защо да го правим?

Пол отново бе нахълтал в територия, в която откъслечните му знания сякаш изобщо не се връзваха със света около него.

— Ами…, за да… избягаме. Да се измъкнем от Осемте квадрата.

Гали се спря и подпря ръце на кръста си намръщен.

— Първо, вече ти казах, да не си посмял да приближиш реката, защото ще те открият. И второ, няма никакво отсреща.

— Какво искаш да кажеш?

— Същото, което казвам — няма отсреща. Дори и най-големият малоумник го знае. От Осемте квадрата не се излиза така — реката тече покрай тях.

Пол не схвана смисъла.

— Тогава… тогава онова какво е? — посочи отсрещния бряг той.

— Ами то е… не знам. Нещо като огледало. Може би картина. Но там няма нищо. Така загубихме една от големите. Тя си мислеше, че може да мине оттатък, макар да й бяха казали, че не може.

— Не разбирам. Как така няма нищо, щом виждам нещо?

Гали се обърна и продължи да крачи.

— Не си длъжен да ми вярваш, повелителю. Ако искаш, върви се утрепи. Но доколкото знам, ние двамата няма да цъфнем тук за следващата партия.

Пол се взира известно време в дърветата на отсрещния бряг, след което забърза след Гали. Когато момчето забеляза, че върви след него, му хвърли поглед, в който се четяха едновременно и облекчение, и възмущение и в същия момент се облещи, загледан в нещо далеч назад. Пол се обърна. Нещо препускаше през ливадата към тях — все още беше твърде далеч и се движеше прекалено бързо, за да се разбере какво е. Тревата в дирите, които оставяше зад себе си, тлееше и над нея се виеше тъничък пушек.

— Бягай! — изкрещя Гали.

Въпреки умората Пол нямаше нужда от увещания. Втурнаха се към близките морави хълмове, чието подножие беше на около хиляда крачки от тях. Една стърчаща по-наблизо каменна купчина, която Пол отначало помисли за скала, се оказа творение на човешка ръка. Самотната триъгълна куличка беше по-висока от човешки бой и се извисяваше сред голям кръг от плоски каменни плочи, върху които бяха издълбани странни знаци. Докато тичаха по гладката, твърда повърхност — Пол се досети, че това беше циферблат на огромен слънчев часовник, — те ускориха ход и за миг му се стори, че ще успеят да стигнат до пещерата невредими. Дребни животинки със сгърчени, набръчкани муцуни изскачаха изпод краката им и се шмугваха в околните шубраци.

Тъкмо се препъваха по пясъка и каменните сипеи в подножието на хълма, когато нещо черно профуча покрай тях със скоростта и трясъка на малък товарен влак.

„Товарен влак? — учуди се Пол въпреки обхваналата го паника. — Какво…?“

Нещото забави ход и спря точно пред тях. Изпод него изригна фонтан от горещи камъчета, които парнаха Пол по лицето и гърдите.

Беше поне една глава по-висока от него и гарвановочерна от главата до петите. Цялата блестеше в един и същи лъскав оттенък — дори високомерното й лице и бухналата й коса. Огромната искряща мантия беше направена сякаш не от плат, а от нещо по-тежко и кораво. Изпод подгъва й продължаваха да се вият струйки черен дим.

— Вие! Чувам, че сте отхвърлили предложението ми за васалитет. — Гласът й беше като пухтенето на парна машина, ала достатъчно студен, за да вледени птица в полет. — Така едва ли ще спечелите благоволението ми.

Гали бе съборен на земята до него. Пол с мъка си пое дъх — колкото да овладее треперещия си глас:

— Не сме искали да ви обидим, Ваше Височество, искахме само…

— Тишина! Ще говорите, когато ви е разрешено да говорите, и то само когато аз кажа, че ви е разрешено. Сега ви е разрешено. Можете да говорите.

— Не сме искали да ви обидим, Ваше Височество.

— Това вече го казахте. Всъщност не съм убедена, че искам да ви имам за васали, вие сте отчайващо глупави създания.

Тя вдигна ръка и щракна с пръсти. Звукът проехтя като изстрел. Иззад дърветата на далечния хребет изскочиха трима пехотинци и се затъркаляха по склона, бързайки да се отзоват на знака на своята повелителка.

— Мисля, че просто ще ви отсечем главите. Не е много оригинално, но традициите трябва да се уважават, не мислите ли? — Тя замълча и очите й пронизаха Пол. — Е, имаш ли нещо да кажеш?

— Пуснете ни. Ние си тръгваме. Не искаме да ви се месим.

— Да съм казвала, че ти е разрешено да говориш? — Тя се намръщи и можеше да се види, че усилено размишлява. — М-м-м… е, ако си спомня и се окаже, че сте говорили не на място, просто ще ви отрежа главите два пъти.

Войниците вече бяха излезли на равното и бързаха към тях. Пол обмисляше дали да не се шмугне покрай царицата и да се спусне към гостоприемния мрак на една голяма пещера, разположена сред скалите само на сто крачки от тях.

— Виждам те — каза царицата. — Знам какво си наумил. В гласа й нямаше и намек за някакво колебание или друго човешко чувство — сякаш беше управляван от някаква ужасна машина.

— Не можеш и да планираш бягство без разрешение. Все едно не би успял. — Тя кимна и в следващия миг се озова на десет крачки встрани. Единственото, което Пол видя, бе едно размазано катранено петно, което мигновено изчезна. — Твърде бавен си, за да ме изпревариш — отбеляза тя. — Макар че се движиш малко по-бързо, отколкото очаквах. Направо е вбесяващо, когато разни типове се вмъкват в Осемте квадрата и се разхождат, където си щат. Ако знаех кой е отговорен за това, глави щяха да хвърчат, казвам ви.

Тя отново се превърна за миг в размазано петно, изникна на по-малко от метър от Пол и момчето и ги загледа с явна антипатия.

— Във всеки случай глави ще хвърчат. Въпросът е чии и колко.

Първият от войниците дотича до тях, следван по петите от другите двама. Преди Пол да успее да се съвземе, изненадан от бързото придвижване на царицата, чифт силни и безцеремонни ръце извиха неговите зад гърба му.

— Май че имаше и нещо друго — внезапно каза царицата. Тя подпря брадичката си със своя сив пръст и въпросително, по детски наклони глава. — Май възнамерявах да ви отрежа някои други части вместо главите.

Пол се бореше безуспешно. Двамата войници, които го държаха, бяха също тъй непоклатими, както май беше и царицата. Гали дори не се опитваше да се освободи от въоръжения мъж, който го държеше.

— Нищо лошо не сме направили! — извика Пол. — Не сме тукашни.

— Аха! — усмихна се царицата, доволна от своята прозорливост. Дори зъбите й имаха цвета на спечена кръв. — Вие ми припомнихте — не сте оттук. — Тя вдигна пръсти към устата си и изсвири — пронизителен звук, който отекна в скалистите ридове. — Обещах да ви предам на едни хора. После ще отсека главите на това, което е останало от вас.

Пол усети ненадеен хлад, като влажен вятър от нощния океан. Обърна се — знаеше какво ще види.

На поляната зад тях се появиха два силуета с шапки и наметала, с невидими лица. Те уверено се движеха напред — явно не бързаха. По-дребният разтвори ръце в заплашително-подигравателен жест на изненада и задоволство и нещо проблесна в сянката под периферията на шапката му.

— Ето къде си бил! — На Пол му се прииска да изпищи и да захапе собствената си плът. — Чудехме се след колко време ще те намерим отново…

Гали изстена. Пол се хвърли напред, опитвайки се да се освободи, но войниците на царицата го държаха здраво.

— Да знаеш какви нещица сме ти приготвили, скъпи стари наш приятелю! — Сега двамата бяха по-близо, но все още не можеха да се различат добре, като че ли се носеха сред някакъв облак от наситена тъмнина. — Такива едни нещица!

Коленете на Пол се подкосиха и докато увисваше в силните ръце на войниците, той чу някакъв странен шум. Или стенанията на Гали бяха станали силни като подсвирването на царицата, или…

Тътенът се усили. Пол отмести очи от ужасяващата и все пак някак пленителна гледка на своите преследвачи и погледна към хълмовете. Помисли си дали няма свличане — несъмнено само удрянето на камък в камък можеше да предизвика такъв плътен и стържещ звук. Не беше обаче свличане, а едно огромно крилато същество, което с рев изникна от пещерата на склона. Пол се втрещи. Царицата зяпна.

— Джабарокът! — ужасено изхриптя един войник. Измъкнало се от затвора на пещерата, съществото се изправи и разпери крилете си, докато краищата им се повдигнаха и уловиха последните лъчи на залязващото слънце върху мрежестата си мембрана. Очите с тежки клепачи примигнаха. Главата на върха на безкрайно дългата шия се опна като змия, крилете се издуха, припляскаха и съществото полетя. Войникът, който държеше Гали, падна по гръб и остана проснат на земята, издавайки тихи стонове.

Звярът полетя право напред и увисна в ясното небе над хълмовете — един черен силует, като прилеп на светлината на фенер. После се стрелна надолу. Двамата войници, които държаха Пол, го пуснаха едновременно и хукнаха да бягат. Царицата вдигна ръце и закрещя срещу съществото. Пол се олюля и се прекатури под вихъра, предизвикан от широките криле на съществото, което в бръснещ полет грабна една от страховитите фигури с наметала и тя се загърчи в птичите му нокти.

— Гали! — изкрещя Пол.

Гъст прах се носеше из въздуха. Някъде през летящите песъчинки, през сенките и воя на вятъра той чуваше гневните викове на Черната царица.

— Гали!

Откри момчето, свито на земята, вдигна го на ръце, обърна се й затича към реката. Докато се препъваше по неравната земя, момчето отвори очи и погледна накъде са се запътили.

— Не! Недей!

Пол зашляпа из плиткото, без да изпуска ритащото момче от ръцете си. Щом нагази срещу течението, от хаоса зад него се чу:

— Само влошаваш нещата! Ще те намерим където и да отидеш, Пол Джонас!

Той пусна момчето и заплува към отсрещния бряг. Гали цамбуркаше край него. Пол го хвана за яката и здраво заработи с краката, борейки се с водата и с преплетените тръстики. Нещо профуча над главите им и превърна водата в бяла пяна. Някаква оранжева фигура, която пищеше като кипнал чайник, се мяташе в ноктите му. Вълните блъскаха Пол и го изтласкваха обратно към сушата. Силите му се топяха, а отсрещният бряг бе все още далеч.

— Плувай, момче! — изхриптя той и пусна Гали. Успяха още малко да напреднат, но течението ги разделяше, теглеше ги надолу и брегът изглеждаше все така недостижим.

Пол усети парализираща болка в крака. Изхриптя и потъна, след това заблъска из калната вода, за да изплува. Нещо блещукаше наблизо — нещо неясно, ала ярко като пламъка на свещ през релефно стъкло. Пол изскочи над водата. Гали отчаяно цамбуркаше до него с разкривено от страх лице, едва успяваше да държи брадичката си над повърхността.

Пол отново потопи главата си под водата. Нещото беше там — златисто, блещукащо в дълбочините. Той изскочи на повърхността, сграбчи Гали и запуши устата му с ръка.

— Задръж дъха си! — изхриптя той и го повлече със себе си под водата.

Момчето яростно се бореше. Пол риташе с всички сили, за да се приближат към неясното сияние. Гали го удари с лакът в стомаха и изкара въздуха му. Пол се закашля и усети как водата нахлува в носа и устата му. Сега жълтото сияние сякаш се бе приближило, но още по-близо бе мракът, който се спускаше около тях.

Пол протегна ръка към яркото петно. Видя черна вода, шуртяща и все пак твърда като камък, и златисти мехурчета, сякаш късчета кехлибар. За миг зърна неподвижното лице на Гали с изхвръкнали от орбитите очи, със застинала в ужас уста. Пол протегна ръка. После всичко изчезна.

ДЕСЕТА ГЛАВАОТКЪСЛЕЦИ

Два дена отлагаше да се обади, но повече не можеше. Смъртта на доктора я накара да се реши. Време бе да потърси помощ, а точно този източник не можеше да пренебрегне, колкото и да й се искаше. Сега поне можеше да свърши това в работния си кабинет, което не бе по-лошо, отколкото да търпи мизерията на квартирата си. Не посмя да изключи картината — щеше да бъде възприето като знак, че си признава за нещо или че е надебеляла и не смее да го погледне в очите.

Рени наклони комуникатора така, че да показва най-малко очуканата стена и единственото стайно растение, оцеляло в токсичната атмосфера на кабинета. Знаеше номера — беше го проследила на следващия ден след смъртта на Сюзън. Трябваше да прави нещо — нещо, с което да се залисва. Беше разбрала обаче, дори по това време, че ако го открие, трябва да го използва.

Запали цигара, после отново огледа кабинета, за да се увери, че нищо в обхвата на широкоъгълния обектив на комуникатора не изглежда твърде жалко. Пое си дълбоко въздух. Някой почука на вратата.

— Дявол да го вземе! Влез!

Подаде се главата на !Ксабу:

— Здравей, Рени. Май че идвам в неподходящ момент, а?

За миг й хрумна да отложи обаждането.

— Не, влез. — Беше отвратително да си търси извинения по този начин. — Всъщност моментът наистина е неподходящ. Трябва да се обадя по телефона, а не ми се иска. По-добре обаче да го направя. Ще останеш ли?

— Дойдох да те видя. Ще почакам.

Помисли си, че той възнамерява да я изчака в кабинета, и се изплаши до смърт, но малкият мъж просто кимна и затвори вратата след себе си.

— Така.

Тя отново дръпна от цигарата си. Смяташе се, че са относително безвредни, но ако продължаваше да ги пуши една от друга днес, щеше да се запали отвътре — същинско самозапалване. Набра номера.

Мъжът на рецепцията остави екрана затъмнен, което я задоволяваше.

— Бих искала да говоря с господин Чиуме. Кажете му, че е Рени. Ирене Сулавейо.

Колкото и да не харесваше пълното си име — беше кръстена на една пралеля, изключително дебела и ревностна християнка, — то щеше да установи протоколния тон, подобаващ при разговор между възрастни.

Той се обади достатъчно бързо, за да я завари неподготвена. Екранът светна така внезапно, сякаш мъжът беше изскочил от някой шкаф.

— Рени! Наистина съм изненадан — но приятно изненадан! Как си? Изглеждаш чудесно!

Дел Рей също изглеждаше чудесно, сигурно, затова беше заговорил за това — стилна, ако не и малко консервативна прическа, елегантен костюм, яката на ризата — с бродерия от сребриста нишка. Не приличаше на някогашния студент, и то не само заради дрехите — промяната бе по-дълбока, по-кардинална, но от пръв поглед тя не можа да я определи.

— Добре съм. — Рени остана доволна от уверения си тон. — Нещата напоследък са… интересни. След малко ще ти разкажа за това. Как е семейството ти? Говорих с майка ти минута — две, хванах я на вратата.

Той набързо я информира. Всички били добре освен малкия му брат, който винаги си имал проблеми с властите, кажи-речи още от бебе, и продължавал да си създава неприятности и (обикновено) да се измъква от тях. Рени леко се унесе, докато гледаше и слушаше как Рей говори. Всичко беше много странно, но не толкова болезнено, колкото очакваше. Той нямаше нищо общо с мъжа, който я бе напуснал, който — както тя мислеше — бе разбил сърцето й завинаги. Не че се бе променил чак толкова, просто вече не представляваше нищо за нея. Сякаш бе бивш любовник на някоя приятелка, а не нейният.

— Та такива ми ти работи с мене — каза той. — Сигурен съм, че имаш да ми разкажеш по-интересни неща, и чакам да ги чуя. Нещо ми подсказва, че не се обаждаш само заради доброто старо време.

„По дяволите! — помисли си Рени. — Дел Рей може и да е станал чиновник, «костюмар», както им викахме навремето, но не е оглупял.“

— Май имам проблем — каза тя, — но не е удобно да говоря за това по телефона. Не може ли да се видим някъде?

Дел Рей се поколеба. „Оженил се е — досети се тя. — Или си има сериозна приятелка. Не знае какво точно ще искам от него.“

— Съжалявам, че имаш проблеми. Надявам се да не е нещо сериозно. — Той отново замълча. — Предполагам…

— Просто имам нужда от съвет. Няма да ти създавам неприятности. Нито проблеми с жената на живота ти.

Веждите му се повдигнаха:

— Мама ли ти каза?

— Просто предположих. Как се казва?

— Доли. Миналата година се оженихме. — Стана му малко неловко. — Тя е адвокат.

Стомахът на Рени се сви, но все пак не беше толкова зле, колкото очакваше.

— Дел Рей и Доли? Моля, моля. Предполагам, че не излизате често.

— Не се заяждай. Ако я видиш, ще ти хареса.

— Сигурно. — Идеята, а всъщност и целият разговор, беше започнал да я изморява. — Виж, доведи я и нея, ако искаш — това не е отчаян опит на отблъсната любовница да те прелъсти отново.

— Рени! — Възмущението му изглеждаше искрено. — Това е глупаво. Ако мога, ще ти помогна. Кажи ми какво да направя. Къде да се видим?

— Какво ще кажеш за някое местенце по „Голдън майл“ след работа?

На връщане ще пътува дълго с автобуса, но поне ще моли за услуга в приятна обстановка.

Дел Рей назова името на някакъв бар достатъчно бързо, за да се сети тя, че е редовен клиент там, и изпрати поздрави на баща й и Стивън. Май очакваше да научи нещо за тях — нейната част от обмена на информация, — но Рени не можеше да му каже кой знае какво, без да засегне темата. Тя приключи разговора толкова бързо, колкото позволяваше доброто възпитание, и прекъсна връзката.

„Изглежда опитомен — осъзна тя. Не беше само заради костюма и подстрижката. Онази искрица лудост у него беше изчезнала — или поне я прикриваше много добре. — И с мене ли е станало същото? Дали и той не си е помислил: «Боже, в каква скучна малка учителка се е превърнала!»“

Изправи се, смачка цигарата, която бе изгоряла недопушена, и запали нова. „Ще видим. — По някакъв извратен начин се чувстваше почти горда със странните си, изключителни проблеми. — Кога ли за последен път някой международен заговор на дебелаци и индуски божества е подпалвал къщата на Дел Рей и на милата му женичка Доли?“

!Ксабу се върна след няколко минути, ала тя продължи да се киска още известно време. Знаеше, че е на ръба на истерията, но беше далеч по-добре, отколкото да реве.

Дел Рей внимателно огледа !Ксабу. Струваше си да преживее конфуза от срещата с него само за да го види как се мъчи да си представи кой всъщност е този бушмен и какво е мястото му в живота на Рени.

— Приятно ми е! — каза той и стисна ръката на малкия мъж с достойна за възхищение искреност.

— Дел Рей е заместник-министър на комуникациите в ООН — обясни тя, макар вече да го беше казала на !Ксабу по пътя към бара.

Беше доволна, че доведе приятеля си — с него не се чувстваше зарязаното гадже, което моли за услуга.

— Той е много важна личност.

Дел Рей се намръщи и реши да се застрахова, ако го иронизират:

— Всъщност далеч не толкова важна. Правя кариера наистина, но още съм на ранен етап.

!Ксабу, който не притежаваше рефлексите на градската средна класа за поддържане на учтив разговор, просто кимна, облегна се на дебелата тапицирана облегалка в сепарето и се загледа в старинните (сигурно имитация) свещници и в тежката дървена ламперия.

Рени гледаше с какво небрежно собственическо отношение Дел Рей вика една сервитьорка. През миналия век този бар сигурно е бил запазена територия за белите бизнесмени — място, където той, Рени и !Ксабу щяха да бъдат заведени под общата графа „кафърите“ или „проблема с чернокожите“, ала сега Дел Рей и други черни юпита се разполагаха царствено в обстановка от времето на колониалната империя. „Това поне се е променило“ — помисли си тя. В залата седяха доста бели мъже в костюми, както и няколко бели жени, но те бяха просто част от клиентелата, защото имаше и чернокожи, и азиатци. Тук поне се беше установило някакво истинско равенство, макар и равенство в богатството и влиянието. Сега врагът нямаше цвят, по който да се отличава — единственият му опознавателен знак беше недоволстващата бедност.

!Ксабу си поръча бира, Рени поиска чаша вино.

— Само едно питие — каза тя. — После бих искала да се поразходим.

Дел Рей въпросително повдигна вежди. Докато донесат напитките, той продължи да поддържа неангажиращ разговор, ала зад думите му се долавяше неясна тревога, сякаш подозираше, че всеки момент Рени би могла да му сервира някоя неприятна изненада. Тя засегна главната тема — разказа му за състоянието на Стивън, а после и за пожара, без да намеква какво би могло да свързва двете неща.

— Рени, това е ужасно! Толкова съжалявам! — завъртя той глава. — Имаш ли нужда от нещо — да ти помогна да си намериш квартира, пари?

Тя поклати глава и изпи остатъка от виното.

— Не, благодаря. Много мило, че попита. Сега можем ли да се поразходим?

Той кимна объркано и плати сметката. !Ксабу, който бе изпил бирата си в мълчание, ги последва навън.

— Да се разходим по кея — предложи Рени. Усещаше, че Дел Рей започва да се дразни, но той наистина бе станал политик. Ако беше онзи студент, щеше гневно да настоява за отговори, щеше да иска да знае защо си губи времето. Рени реши, че все пак в някои отношения одобрява промяната в него. Стигнаха до края на кея. Бяха сами, ако не се смятат неколцината рибари и шумът на прибоя. Тя ги поведе към една пейка.

— Сигурно ще ме помислиш за луда — обърна се тя към него, — но се притеснявах да говоря в бара. Тук едва ли ще ни подслушва някой.

Той сви рамене.

— Не те мисля за луда. — Но тонът му не беше съвсем уверен.

— Някой ден може и да се радваш, че се опитвам да пазя тайна. Не че горя от желание да се запозная с жена ти, Дел Рей, ала не искам да й се случи нещо лошо, а май съм се забъркала с хора, които не се церемонят много.

Той присви очи.

— Защо просто не ми разкажеш?

Тя започна от самото начало — описа всичко в общи линии и с престорена нехайност прескочи няколкото случая, в които беше злоупотребила с положението си в политехниката или бе нарушила правилата за комуникациите на ООН. От време на време се объщаше към !Ксабу и той подкрепяше думите й, макар и някак разсеяно. Рени нямаше време да се замисли за настроението му, но все пак за момент се зачуди на какво ли се дължи то.

Дел Рей я прекъсваше само за да зададе уточняващи въпроси. Изглежда, беше му интересно какво става в „При господин Дж.“, но когато тя му разказа за подозренията си към клуба, той само поклати безизразно глава.

Щом му разправи за последните събития, за пожара в своя блок и за убийството на Сюзън, той не реагира веднага, а още известно време гледаше една чайка, кацнала на парапета.

— Не знам какво да кажа. Всичко това е… невероятно.

— Какво означава това? — В очите й проблесна гняв. — Невероятно смахнато или дотолкова невероятно, че би направил, каквото можеш, за да ми помогнеш?

— Аз…, ами просто не знам. Трябва да си изясня много неща. — Той се вгледа в нея — може би се опитваше да прецени доколко добре я познава след всичките тези години. — Не съм и съвсем наясно какво точно искаш от мене. Не съм нито в охраната, нито в полицията на ООН-комуникациите. Отговарям за бизнесконтактите, Рени. Помагам на веригите от магазини да съгласуват охранителните си системи с изискванията на ООН. Нямам понятие от нещата, за които ми говориш.

— По дяволите, Дел Рей, ти си част от политбюрото, както му викахме — вътрешен човек си! Сигурно можеш да направиш нещо, ако ще и само да ми помогнеш да се сдобия с информация. Могат ли изобщо тези хора да бъдат разследвани? Дали и някой друг освен мене е имал подобни смахнати преживелици с тази корпорация „Щастливи фокуснически новости“? Кои са те? Трябва да получа отговор от някой, на когото вярвам. Страх ме е, Дел Рей.

Той се намръщи.

— Разбира се, че ще направя, каквото мога…

— Освен това мисля, че трябва да се вмъкна в Дървесната къща.

— Дървесната къща ли? Защо, за Бога?

Тя се замисли дали да не му разкаже за предсмъртното послание на Сюзън, но се отказа. Последните мъчителни думи на Сюзън бяха известни само на нея, на !Ксабу и на Джеремая Дако. Щеше да ги запази в тайна още известно време.

— Просто съм длъжна да вляза там. Можеш ли да ми помогнеш?

— Рени, аз не можах да се промъкна в Дървесната къща като студент, когато бях неуморим хакер и пушех хашиш — усмихна се той със самоирония. — Мислиш ли, че мога да го направя сега, когато съм част от системата на ООН-комуникациите? Според тях врагът — това сме ние.

Сега беше неин ред да се намръщи.

— Не е лесно. Знаеш, че не бих те помолила, ако наистина, ама наистина нямах нужда от помощ. — Клепачите й потрепнаха. — По дяволите, Дел Рей, братчето ми… то е…

Тя млъкна — не желаеше да навлиза в тази опасна тема. По-скоро би умряла, отколкото да се разплаче пред него.

Той се изправи, после посегна и хвана ръката й. Все още беше много красив.

— Ще проверя, Рени. Наистина. Ще видя какво мога да открия.

— Внимавай. Дори и да ме мислиш за луда, просто си кажи, че не съм и ако ще правиш грешки, то, нека бъдат от предпазливост. Не върши глупости и не се набивай на очи.

— Ще ти се обадя в края на седмицата. — Той протегна ръка на !Ксабу. — Беше ми приятно да се запознаем.

Малкият мъж пое ръката му.

— Всичко, което ви разказа госпожа Сулавейо, е вярно — каза той сериозно. — Тези хора са лоши. Не ги подценявайте.

Дел Рей кимна леко нервно, после отново се обърна към Рени:

— Наистина съжалявам за Стивън, Поздрави баща си от мен.

Наведе се, целуна я по бузата и я притисна към себе си. После се обърна и тръгна по кея.

Рени го гледаше как се отдалечава.

— Когато се разделихме — обади се тя най-сетне, — не можех да си представя как ще живея без него.

— Нещата винаги се променят — каза !Ксабу. Вятърът отвява всичко. — Страх ме е, Рени.

Тя вдигна очи. През повечето време той бе мълчал, загледан в сградите отвън, докато пътуваха с автобуса из каньоните в центъра на Дърбан.

— Заради онова, което стана със Сюзън ли?

Той махна с ръка.

— Да. Мъчно ми е за нея и ме е яд на хората, сторили такова ужасно нещо. Страхът ми обаче е по-силен. — Той млъкна и сведе поглед. Беше отпуснал ръце в скута си като дете, принудено да се държи прилично. — Той е в сънищата ми.

— Каза, че си сънувал как с мен се случва нещо лошо в нощта, когато нападнаха Сюзън.

— Не е само това. Откакто ходихме на онова място, в онзи клуб, сънищата ми са много ярки. Не зная от какво точно се страхувам, но чувствам, че ме следят — не, че всички нас ни следят — следи ни нещо огромно и жестоко.

Сърцето на Рени ускорено заби. Дали и тя не беше сънувала нещо такова? Или в паметта й изплуваше някой сън, който !Ксабу й е разказвал, а сега го мисли за свой?

— Не се учудвам — обади се тя предпазливо. — Преживяхме нещо ужасно.

Той замислено поклати глава.

— Не ти говоря за такива сънища, Рени. Ти говориш за сънищата, които тревожат отделните хора, сънищата, породени от нещата, които ги тревожат в живота им, сънищата на градските хора — не ми се обиждай, че го казвам. Аз обаче имам предвид нещо по-различно, нещо като плисък на малки вълни в онзи сън, който ни сънува. Знам разликата. Моят сън от последните нощи е като сънищата, които моят народ сънува в навечерието на дъжд след дълга суша или когато през пустинята се приближават непознати. Това е сън за предстоящото, а не за изминалото.

— Искаш да кажеш, че виждаш бъдещето?

— Не знам. Не си го представям така. Щом виждаш сянката на нещо и разбираш, че след него идва и самото нещо, не означава точно, че виждаш бъдещето. Когато прататко Мантис усетил, че дните му на тази земя са преброени, и разбрал, че най-после е дошло времето да приседне край огъня с Онзи, който поглъща всичко, той е имал такива сънища. Дори когато слънцето е високо в небето, ние знаем, че то ще залезе и ще настъпи нощта. В това знание няма никаква магия.

Тя не знаеше какво да отговори. Такива мисли влизаха в разрез с чувството й за реалност, но никога не пренебрегваше грижите и прозренията на !Ксабу.

— Да речем, че ти вярвам — заради разговора. Казваш, че нещо ни преследва. Какво означава това? Че сме си създали врагове? Това вече го знаем.

Зад стъклото на автобуса лъскавите охранителни кули на бизнесрайона отстъпваха пред опърпания пейзаж от набързо издигнати блокове и павилиони, окичени с крещящи неонови надписи. Тълпата по улицата се щураше безцелно, разливаше се напосоки като някаква неодушевена течна маса.

— Говоря за нещо по-голямо. В училище учихме едно стихотворение — май че от един английски поет. В него се говореше за някакъв звяр, който се промъква към Витлеем.

— Май си го спомням. За обагрените в кръв приливи. И за анархията, завладяваща света.

Той кимна.

— Апокалиптичен образ, така ми казаха. Видение за края на нещата. Преди малко говорех за Мантис и за Онзи, който поглъща всичко. Прататко Мантис имал видение, че идва голяма промяна, и подготвил хората си да напуснат земята, защото тяхното време на земята било изтекло.

Малкото му лице с фини черти беше сериозно, но тя забелязваше нещо в очите и в извивката на устните му — някакво трескаво отчаяние. Беше уплашен.

— Чувствам, че и на мен са ми изпратили такова видение, Рени. Идва голяма промяна… какви бяха думите? Свиреп звяр, който чака да се роди.

Рени усети хладен повей, сякаш отдавна издъхналият климатик на автобуса изведнъж отново бе проработил. Дали приятелят й не полудяваше? Беше казал, че градският живот е унищожил мнозина от неговия народ — дали това вглъбяване в сънищата и митовете на предците му не беше началото на религиозна мания, която накрая щеше да го унищожи?

„Аз съм виновна. Не стига, че трябва да се приспособява към съвсем различен начин на живот, ами сега му докарах на главата и това, въвлякох го в най-смахнатите ситуации, които предлага обществото ни. Все едно да пуснеш малко дете на бойно поле или на садо-мазохистична оргия.“

— И какво да правим? — попита тя, като се мъчеше поне външно да остане спокойна. — Откъде идва тази заплаха — знаеш ли?

Той я погледна за момент:

— Да. Не мога да кажа нито какво я предизвиква, нито до какво ще доведе, но усещам откъде идва бедата — дори слепец може да открие къде е огънят. Казах ти, че онзи клуб, „При господин Дж.“, е лошо място. Да, лош е, но не той е сърцето на сянката. Мисля, че е като дупка в огромно гнездо на оси — разбираш ли? Ако долепиш ухо до дупката, ще чуеш жуженето на хвърчащите, щипещи и жилещи същества, но дори да я запушиш с кал, те ще оцелеят в мрака вътре и ще се измъкнат през другите дупки.

— Объркана съм, !Ксабу. Наистина не разбирам за какво ми говориш.

На лицето му се появи слаба, тъжна усмивка.

— Самият аз не го разбирам напълно, Рени. Виждам сянката наистина, но не знам какво я хвърля. Но то има отношение не само към брат ти — дори не само към живота на всички други деца като него. Надушвам това както надушвам приближаваща буря. Може и да не успявам да го разбера ясно, но все пак ме плаши до смърт.

Замълчаха и след няколко минути !Ксабу слезе на спирката си в Честървил. Рени му махна от прозореца, когато автобусът тръгна, но думите му я бяха разстроили. Беше сериозно объркана. Трудно можеше да се каже кое е по-лошо — приятелят й да полудява или наистина да знае нещо, което другите не знаят — нещо ужасно.

Автобусът се движеше към Пайнтаун. Слънцето залязваше. Мрачните правоъгълни сгради хвърляха дълги сенки. Рени гледаше как мъждукат оранжевите улични лампи и се опитваше да си представи що за зверове се крият в мрака отвъд светлия кръг.

Дел Рей се усмихваше, но личеше, че не е очарован от нейното обаждане. Рени премести материалите за изпита, които подготвяше, в ъгъла на екрана и разшири прозореца на Дел Рей.

— Откри ли нещо?

Той поклати глава.

— Моментът е неподходящ. Не мога да говоря сега.

— Тогава да се видим някъде.

— Не. Виж какво, все още нямам кой знае какво за теб — ситуацията е заплетена. Мнозина се интересуват от корпорацията, за която ме попита, но няма нищо необичайно. Притежават няколко клуба, някакви продуцентски компании, две — три търговски къщи — все неща, свързани с мрежата. Имало е един съдебен процес за един от другите им клубове, който стигнал до областния съд в Китай — ищцата е била някаква жена на име Куан.

— Какво искаш да кажеш — до съда? За какво е бил съден?

Той отново поклати глава.

— Обвинение в небрежност или нещо такова. Вероятно нищо особено — семейството оттеглило иска преди процеса. Виж, не мога да открия кой знае какво, без да получа достъп до запечатаните съдебни протоколи. А не би трябвало да го правя. — Той се поколеба. — Как е Стивън? По-добре ли е?

— Не. От седмици е все така.

През нощта беше сънувала Стивън — пищеше за помощ от дъното на дълбока дупка, докато тя се опитваше да обясни колко спешен е случаят на някакви полицаи и на един дребен чиновник, който предпочиташе да гали охранено куче.

— Значи само това ще ми кажеш — че нямаш кой знае какво за мен, така ли? Ами притежателите на това ужасно място кои са? В лицензите би трябвало да са споменати имена. Или това ти коства твърде много главоболия?

За миг той изгуби професионалното си спокойствие.

— Знаеш, че не съм длъжен да правя нещо за теб.

— Да. — Тя се взря в екрана и се зачуди какво ли толкова я е привличало в него навремето. Беше просто добре костюмиран мъж. — Да, не си длъжен.

— Извинявай. Не исках да… Искам да ти помогна, Рени. Просто нещата са… — Той се поколеба. — В момента съм в затруднено положение.

Рени се зачуди дали говори за семейния си живот, за някакви неприятности в работата или за нещо по-лошо.

— Е, аз пък исках да ти кажа точно това, което ти казах. Да внимаваш. И наистина оценявам помощта ти.

— Ще направя всичко, което мога. Не е… не е толкова лесно, колкото изглежда. Пази се.

— Ще се пазя. Благодаря ти.

Когато Дел Рей затвори, тя запали цигара — беше твърде разстроена, за да продължи да мисли за изпита. Не можеше да прецени дали очевидната нервност на Дел Рей се дължи на чувството му за вина, че беше скъсал с нея, или на притеснение, че се забърква в някакъв странен заговор, или пък на нещо съвсем друго. Ако преди шест месеца някой й беше разказал тази смахната история, и тя щеше да се усъмни в нея. Дори и сега спокойно би могло да се твърди, че просто са й се струпали много нещастия, а тя търси в това някаква умисъл. Нали някой бе казал, че религиите — както и параноите — започват точно така? Като опит да се осмисли една вселена, твърде голяма и твърде нелогична, за да е по силите на човешкия ум.

И наистина — какво й се беше случило? Брат й се бе разболял от загадъчна болест, но странните и необясними болести бяха нещо обичайно в историята от незапомнени времена, та чак до наши дни. През последните петдесет години беше имало повече внезапни епидемии, причинени от дотогава неизвестни вируси, отколкото за петте века преди това.

Двамата с !Ксабу бяха открили очевидна връзка между изпадането в кома и влизането в мрежата, но имаше и дузина други обяснения.

Нейният блок бе изгорял и въпреки че случаят беше все още неизяснен, носеха се слухове за умишлен палеж. Но и това не беше кой знае колко извънредно събитие.

Нямаше представа за статистическите данни, но беше съвсем сигурна, че всяка година в Дърбан навярно стават стотици умишлени палежи, да не споменаваме хилядите, причинени по невнимание.

Единствените по-особени неща бяха нападението срещу Сюзън, наистина странната ситуация около „При господин Дж.“ и появата на онзи невероятен златен град. Но дори и те можеха да бъдат изтълкувани като странни, ала обясними случайности. Само явните връзки между тези привидни съвпадения поддържаха увереността й, че наистина е надушила нещо, а не е просто жалък параноик.

Рени въздъхна. „Така! Дали ние с !Ксабу има за какво да вдигаме шум? Или сме като ония по програмките в мрежата, дето разправят, че извънземните им изпращали послания?“

Сюзън не мислеше така или поне смяташе, че е открила нещо важно, макар че Рени все още не беше намерила начин да го проследи. Доктор Ван Блийк не беше от хората, които позволяват дори на най-близките си колеги, да не говорим за бившите си студентки, невиждани от години, да се забъркват в някоя неоправдана глупост.

„Какво беше открила? Ами ако не успеем да намерим този Мурат Сагар Сингх? Или ако го намерим, но той не знае нищо за онова, което според Сюзън бе важно?“

Ужасяваше се от мисълта, че тя е причината за страшното нападение над преподавателката, но я тревожеше и нещо друго — докато е работила в лабораторията си предната вечер, доктор Ван Блийк навярно бе открила нещо важно и дори бе намерила време да й остави съобщение, но не си бе направила труда да запише нищо. Кой ли е очаквал светът да се промени толкова бързо? Тя обаче го е очаквала.

Рени разпечата нов пакет цигари, но го остави на бюрото и поръча на своя комуникатор да се обади в дома на Сюзън — надяваше се да се свърже с Джеремая Дако. Разнесе се гласът на доктор Ван Блийк — сух и енергичен:

— Тук Сюзън ван Блийк. В момента се занимавам с нещо интересно. Да, на моите години. Оставете съобщение, моля.

За момент Рени изгуби дар-слово, а когато беше отново в състояние да говори, помоли Джеремая да й се обади веднага щом може.

Взе пак пакета с цигари и върна шаблона за изпита в средата на екрана.

Джеремая Дако се беше облегнал на вратата на асансьора.

— Не мога да дойда с вас. Изпитвам много гняв и тъга. Очите му бяха червени, изглеждаше с десет години по-стар от първия път, когато Рени го бе видяла.

— Няма проблеми. — Рени пусна !Ксабу пред себе си и потупа Дако по рамото. — Благодаря ти, че ни позволяваш да погледнем. Надявам се да намерим нещо. Ще се върнем горе, ако ни потрябваш.

— Полицията беше тук и си отиде. Предполагам, че вече няма значение дали ще пипате нещо, или не.

Той помогна на Рени да вкара чантите си и натисна бутона. Вратата се затвори, асансьорът тръгна нагоре и Рени се обърна, за да погледне лабораторията за първи път.

— О, Боже мой!

В гърлото й нахлу горчилка и тя с мъка преглътна. Не беше очаквала разрухата да е в такива мащаби. Онези, които така дивашки бяха пребили Сюзън, се бяха справили чудесно и с работното й място.

— Сигурно са си носели парни чукове.

Всяка от дългите маси беше натрошена на трески, а апаратурата — смляна на прах. Изтърбушени корпуси и потрошени части образуваха дебел килим от парчета пластмаса, който застилаше почти целия под на лабораторията — един пъзел, невъзможен за подреждане. Екраните по стените също бяха разбити, вътрешностите им — изтръгнати от назъбените дупки; кабелите висяха като червата на жертва на инквизицията.

!Ксабу, който беше приклекнал и прехвърляше назъбени отломки, вдигна очи:

— Тези хора със сигурност не са били обикновени крадци. Никой крадец няма да губи толкова време, за да руши скъпа апаратура дори да е търсел само пари.

— Не мога да си го представя. Боже всемогъщи, погледни това.

Съвършената разруха излъчваше някакво страховито очарование — универсална ентропия, демонстрирана за начинаещи.

Внимавай, сякаш казваха развалините, някои неща не могат да се поправят — освен, ако не пуснеш спиралата на времето обратно.

Рени се опита да си представи нещо подобно — като видеоклип, пуснат отзад напред: всяка отломка от мебелировката полита към първоначалното си място, апаратурата се възстановява, масите отново се надигат като животни, стреснати в съня си. И ако тя можеше да върне всичко назад, би върнала и Сюзън — искрата на живота ще скочи обратно в студеното й тяло, костите й отново ще се съединят, петната засъхнала кръв, скрити под отломките, отново ще се втечнят, ще се съберат в локвичка като живак, кръвта ще се вдигне от пода и ще потече обратно в зарастващите рани на доктор Ван Блийк. Самата смърт ще подвие опашка и ще избяга.

Рени потръпна. Внезапно отмаля, стана й лошо. Всичко беше толкова ужасно, толкова безнадеждно.

Погледна към !Ксабу, който безцелно прехвърляше строшените парчета, към крехкия му детински гръб, и тежестта на отговорността отново я притисна. Сега това чувство не й беше неприятно. Хората имаха нужда от нея. Сюзън вече я нямаше и този ужасен факт не можеше да се поправи — по-добре беше да мисли за реални неща, за проблеми, които можеха да бъдат разрешени. Пое си дъх, отвори една от чантите с апаратурата, която бе взела от политехниката, и извади малък стационар. Ръцете й трепереха. Разчисти място на пода до един стенен порт и го включи.

— Да се надяваме, че тази стационарна кутия ще има достатъчно енергия, за да захрани домашната система. Беше доволна от уверения си тон. Кризата беше преминала. — Джеремая каза, че му се е наложило да включва и да изключва осветлението и всичко останало на ръка, докато успеят да я изключат.

— Обикновени престъпници биха ли могли да го направят?

— Напоследък има всевъзможни съоръжения за проникване в домове и някои от тях са много евтини. Но според мене точно Сюзън едва ли би оставила дома си изложен на такъв взлом, което предполага, че тия хора са разполагали с доста сериозен инструментариум. Ако успея да вляза в системата на къщата, ще мога да ти кажа повече.

!Ксабу се намръщи.

— Полицията не разследва ли това?

— Разбира се, че го разследва. Как иначе — убийство на богат и известен професор! Джеремая каза, че са се мотали долу цели три дни — също и частните охранители.

— А и ние с тебе без съмнение отговорихме на достатъчно въпроси оня следобед, когато бяхме тук. Но дори и да намерят нещо, няма да го споделят с нас, цивилните — аз опитах, Джеремая — също. След около шест месеца може и да се сдобием с нещо, което да ни е от полза. Не можем обаче да чакаме толкова дълго.

Тя включи стационара, който веднага примигна и оживя. Беше много добре изработен азиатски хардуер и ако го изпуснеше по пътя между тази къща и лабораторията на политехниката, възстановяването му би й коствало кажи-речи половингодишна заплата.

— Я да видим какво е останало и какво може да ни каже то.

Рени се строполи в креслото. Дако й наля чай.

— Приятелят ти иска ли?

— Предполагам.

Тя се загледа в чашата, от която се вдигаше пара. В момента беше толкова уморена, че дори не можеше да я вдигне.

Дако се поколеба, после седна срещу нея.

— Намерихте ли нещо?! Нещо, с което да хванат онези… убийци.

Държеше чашата в разтрепераните си пръсти. Рени се зачуди какво ли му е било, когато се е върнал в тази къща след смъртта на доктор Ван Блийк.

— Не. Заложили са в домашната система някакъв убиец на данни — опитах всичко, което ми хрумна, за да възстановя информацията. Цяло чудо е, че тук все още нещо работи.

— Докторката се беше погрижила всичко да върви паралелно. Тя така го наричаше. В случай че нещо в системата се повреди.

В гласа му се долавяше кротка гордост.

— Е, тия копелета също са работили паралелно. Не само са изтърбушили системата, но и са потрошили целия хардуер, който са намерили.

!Ксабу влезе в кухнята, държеше нещо в ръце. Рени вдигна поглед и пулсът й се ускори.

— Това пък какво е?

— Намерих го, като излизах. Заклещено между една лабораторна маса и стената. Нищо не му разбирам.

Рени сграбчи листа и го изглади. Собственото й име, Ирене, беше изписано най-отгоре на страницата. Отдолу с неравния почерк на Сюзън, който не можеше да бъде сбъркан с никой друг, бяха написани думите Атаско и Палео М.

— Нищо не ми говори — обади се тя след малко. — Може да е било там от месеци, а може да се отнася и за съвсем друга Ирене. Ще проверим. Все пак е нещо.

Бележката беше загадка и за Джеремая. Рени се поуспокои.

!Ксабу седна. Лицето му беше сериозно.

— На минаване отново видях картината във всекидневната — заговори той. — Скалната рисунка.

Той се втренчи в чашата пред себе си. Известно време всички мълчаха. На Рени й хрумна, че отстрани сигурно изглеждат като спиритисти на сеанс.

— Много съжалявам — внезапно продължи той.

— За какво?

— Боя се, че накарах доктор Ван Блийк да се почувства неудобно заради картината на стената. Тя беше добър човек. Мисля, че я ценеше заради значението й, макар и да не беше произведение на нейния народ.

— Беше толкова добра… — Джеремая подсмръкна ядосано, изтри очите си със салфетка и избърса носа си.

— Прекалено добра. Не заслужаваше такова нещо. Трябва да намерят тия хора и да ги обесят — точно както са правили едно време.

— Все пак тя успя да ни каже нещо важно — обади се Рени. — И може би именно тя ни е оставила тази бележка. Ще направим всичко възможно да разберем какво е открила. И ако то ни отведе до хората, които са сторили това… — Тя млъкна, щом се сети за бруталното съвършенство на разрухата долу. — Ще направя всичко, което мога — всичко, за да ги дам в ръцете на правосъдието.

— Правосъдие. — Дако произнесе думата така, сякаш имаше гаден вкус. — Кога ли някой в тази страна е получавал правосъдие?

— Е, нека разсъдим трезво. Тя беше богата и бяла, Джеремая. Ако властите някога успеят да разкрият нечие убийство, то ще е тъкмо нейното.

Джеремая изсумтя — Рени не можа да разбере дали в знак на недоверие или на съгласие.

Допиха чая си, докато Джеремая им обясняваше какво трябва да се приготви за панихидата и колко много от работата е оставена на него. Щели да долетят някакви племенник и племенница от Америка и Джеремая от опит знаел, че ще го отпратят, без да му кажат и едно „благодаря“. Огорчението му беше понятно, ала потискащо. Рени изяде няколко бисквити по-скоро от учтивост, отколкото от глад, и двамата с !Ксабу станаха.

— Благодаря ти, че ни позволи да разгледаме лабораторията — каза тя. — Щях да се чувствам ужасно, ако поне не бяхме опитали.

Джеремая сви рамене.

— Никой няма да бъде наказан. Не и така, както заслужават. И никой няма да скърби така за нея, както аз.

Нещо се мерна в паметта на Рени.

— Чакай, Джеремая. Сюзън спомена за някаква приятелка на име Мартин, учен изследовател. Не си спомням второто й име — Дейру… май така започваше.

Дако поклати глава.

— Не ми е познато.

— Знам, че системата на къщата е прочистена, но няма ли къде да проверим? Не си ли е водила дневник по старомодния начин — някакъв бележник каквото и да е на хартия?

Джеремая понечи отново да поклати глава, но се спря.

— В къщата имаме счетоводна книга. Докторката вечно се притесняваше, че може да има проблеми с данъците и затова дублирахме всичко.

И той изскочи от стаята. По походката си личеше колко се радва, че и той може да направи нещо.

Рени и !Ксабу отпиваха от студения чай — твърде уморени, за да разговарят. След десетина минути Джеремая нахлу в стаята с папка в кожена подвързия.

— Има едно дребно плащане отпреди три години за „изследователска работа“, както пише, на някоя си Мартин Дерубен. — Той посочи името. — Не би ли могла да е тя?

Рени кимна.

— Звучи ми точно както го каза. Някакъв адрес в мрежата или телефон?

— Не. Само името и изплатената сума.

— Е… все пак е някакво начало.

Рени напипа сгънатото листче, където сега беше изписано и името на изследователката.

„Откъслеци — помисли си тя. — Само отломки — гласове в тъмното, объркващи образи, недочути имена. Само с това разполагаме.“ Тя въздъхна. Джеремая караше колата по дългия път сред тъмнината на хълмовете. Тук-там светлинките сред дърветата издаваха къде се намира някоя от другите изолирани крепости на Клуф — светлината, както винаги, беше проява на храброст пред всепоглъщащия, плашещ мрак.

Храброст? Или пък невежество?

„Откъслеци. — Тя опря чело на хладното стъкло. !Ксабу беше затворил очи. — Предполагам, че с друго няма и да се сдобием.“

Рени приседна на ръба на леглото и започна да суши косата си, доволна, че за миг е останала сама. Беше чакала дълго на опашка за общия душ, а нямаше настроение за клюкарски разговори и след двайсетминутно чакане бе закопняла за малко самота.

Докато размотаваше тюрбана, който си беше направила от хавлиената кърпа, тя прегледа съобщенията. Някой от политехниката се беше обадил да й каже, че на другия ден я викат в кабинета на ректора, което изобщо не звучеше добре. Пусна програмата да потърси двете имена, записани на листчето. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече се чудеше защо доктор Ван Блийк, прекарала целия си живот в занимания с информационна обработка, ще си запише нещо на листче, вместо просто да остави устно съобщение на домашната си система. Може би откритието на !Ксабу беше по-важно, отколкото бе предположила в началото.

Устройството бързо успя да намери връзка между „Атаско“ и „Палео М“ — книга, излязла преди двайсет години, чието трето преработено издание носеше заглавието „Палеолитна Мезоамерика“, написана от мъж на име Боливар Атаско. Първият преглед на южноафриканските указатели за името на приятелката на Сюзън не беше толкова успешно и затова Рени пусна проверка по целия свят на включените в мрежата адресни указатели за името Дерубен или близко до него. После се върна към книгата на Атаско.

След като харчеше суми, каквито всъщност не можеше да си позволи, то можеше да извика и самата книга, реши тя. Беше малко по-скъпа от нормалното, тъй като очевидно бе претъпкана с илюстрации, но щом Сюзън й бе оставила някакъв ключ към загадката, тя щеше да го намери, за Бога.

Когато изсуши косата си, книгата вече се беше появила в системата й.

Ако „Палеолитна Мезоамерика“ представляваше някакво съобщение от Сюзън ван Блийк, тя не разрешаваше загадката от пръв поглед. Книгата явно не беше нищо повече от труд по популярна антропология на тема древната история на Централна Америка и Мексико. Провери показалеца за нещо, което би могло да бъде от значение, но не откри нищо необикновено. Прегледа и текста. Цветните снимки на руините и предметите, останали от ацтеките и майте, бяха поразителни — особено я впечатли един череп, направен изцяло от нефрит, и някои от изключително сложните гравюри върху камък, изобразяващи богове с лица на цветя и с птичи нокти — но май нищо нямаше връзка с нейния проблем.

Примигваща светлинка привлече вниманието й към другото запитване. В никой от обикновените международни указатели не се беше появило лице на име Мартин Дерубен. Рени се обади в политехниката и се включи към значително по-всеобхватните търсещи устройства на училището — щом щеше да си навлича белята, то поне трябваше да се възползва най-пълноценно от всичко, докато още можеше, — върна се към книгата на Атаско и трескаво затърси нещо, което би могло да свърже текста или снимките с тайнствения град. Все така не й вървеше и тя взе да се пита дали смачканото листче не е било просто някоя стара записка на Сюзън. Започна пак от предговора и тъкмо четеше за автора, Боливар Атаско, който очевидно беше правил ред интересни неща на ред интересни места, когато баща й се върна от магазина.

— Чакай да ти помогна, татко. — Тя остави комуникатора на леглото си и посегна да поеме торбите. — Взе ли ми още болкоуспокояващи?

— Взех, взех — отвърна той така, сякаш пазаруването беше някаква област, в която цял живот е бил недооценен специалист, а не нещо, което току-що бе свършил за втори или може би за трети път в съзнателния си живот. — Взех ти и болкоуспокояващите, взех ти и другите работи. Тия в магазина са откачени. Карат те да чакаш на опашка дори само за няколко дреболии.

Тя се усмихна.

— Ял ли си?

— Не — намръщи се той. — Забравих да сготвя.

— Ще ти приготвя нещо. Утре обаче ще трябва да си приготвиш закуската сам, защото ще излизам рано за работа.

— И защо така?

— Защото това е единственият шанс да поработя в лабораторията, без да ме безпокоят.

— Изобщо не се задържаш вкъщи, момиче — тръшна се той на леглото си с намусен вид. — Все ме оставяш сам тука.

— Опитвам се да направя нещо за Стивън, татко. Много добре знаеш. — Удържа се да не се намръщи, когато извади стека и шестте бири и ги бутна под масата, после повдигна халата си, коленичи върху грубото сезалово чердже и затърси вакуумирания пакет с меденото брашно. — Работя много.

— Правиш нещо за Стивън на работа?

— Да, опитвам се.

Докато пържеше палачинки върху двойния халогенен миникотлон, баща й придърпа нейния комуникатор в скута си и прехвърли няколко страници от „Палеолитна Мезоамерика“.

— Това пък какво е? Цяла книга за някакви си мексиканци. Тия ли бяха, дето вадели човешки сърца и ги ядели?

— Предполагам — погледна го тя бегло. — Да, ацтеките са извършвали човешки жертвоприношения. Но все още не съм успяла да я прегледам. Може би Сюзън ми я е оставила.

— Хм… — изсумтя той и затвори книгата. — Богата бяла жена, голяма стара къща — и ти оставя само някаква си книга?

Рени вдигна очи към тавана в знак на раздразнение.

— Това не е… — Тя въздъхна и подхвърли палачинката в тигана. — Татко, Сюзън си има роднини. Те ще наследят имуществото й.

Баща й намръщено се втренчи в книгата.

— Каза, че не са дошли в болницата. Като тръгна да умирам, по-добре ела да ме видиш в болницата, момиче. Иначе… — Той млъкна и се замисли, после се разсмя и разтвори ръце, за да обеме стаичката и оскъдната покъщнина. — Иначе всичко това ще отиде при някой друг.

Тя се огледа — отначало не разбра, че той се шегува. После се разсмя на шегата, но беше изненадана.

— Ще дойда, татко. Много ми е неприятна мисълта, че всичко това, което толкова обичам, може да отиде у някой друг.

— Тогава хубавичко го запомни.

Доволен от себе си, той се изтегна на леглото и затвори очи.

Рени тъкмо заспиваше, когато комуникаторът избръмча. Затърси го пипнешком още недосъбудена, но разтревожена — едва ли я търсеха за нещо добро към полунощ. Баща й изсумтя и се претърколи в другия край на леглото, мърморейки нещо насън.

— Ало? Кой се обажда?

— Аз съм Мартин Дерубен — произнесено като Дейруу-бан. — Защо се опитвате да ме намерите?

Говореше английски с акцент, гласът й беше плътен и уверен — като на нощен радиоводещ.

— Аз не… такова… — Рени се надигна. Разблокира екрана, но той си остана черен — отсрещната страна беше избрала да запази своето инкогнито. Рени понамали звука, за да не събуди баща си. — Съжалявам, ако ви се струва, че…

И млъкна. Мъчеше се да събере мислите си. Нямаше представа доколко Сюзън беше познавала тази жена, нито доколко би могла да й се довери.

— Натъкнах се на името ви покрай една приятелка. Помислих си, че бихте могли да ми помогнете… исках да се свържа с вас по… по една моя семейна работа.

Тази жена беше успяла да проследи запитванията й, така че едва ли имаше смисъл да прикрива самоличността си.

— Казвам се Ирене Сулавейо. Не става въпрос за някакъв бизнес или нещо подобно. Не се опитвам да ви докарам неприятности или да ви безпокоя.

Протегна ръка да си вземе цигара. Последва дълго мълчание. В мрака то изглеждаше дори още по-дълго.

— Коя приятелка?

— Какво…?

— Коя приятелка ви е дала името ми?

— Доктор Сюзън ван Блийк.

— Тя ви е казала да ми се обадите?

В гласа на жената прозвучаха изненада и гняв.

— Не точно. Вижте, съжалявам, но не ми е удобно да говоря за това по телефона с непознат човек. Не може ли да се срещнем някъде? Някъде, където и двете ще се чувстваме в безопасност?

Жената рязко се разсмя — гърлен, дори дрезгав смях. „Още една пушачка“ — предположи Рени.

— Някъде между Дърбан и Тулуза? Аз съм във Франция, госпожо Сулавейо.

— О…

— Но мога да ви гарантирам, че точно в този момент, като изключим няколко правителствени и военни кабинети, в цяла Южна Африка няма по-сигурна телефонна линия от тази. А сега какво искате да кажете с това, че доктор Ван Блийк ви е казала да ми се обадите, но не точно? Вероятно трябва да попитам първо нея.

Рени се слиса за миг, после осъзна, че жената не знаеше какво се е случило или се преструваше, че не знае.

— Сюзън ван Блийк е мъртва.

Няколко дълги секунди изминаха в мълчание.

— Мъртва? — тихо попита жената. Ако тази Мартин се преструваше на изненадана, тя бе много надарена актриса.

Рени извади още една цигара от пакета и обясни какво се е случило, без да споменава по какъв начин е замесена във всичко това. Беше много странно — да седиш в тъмното и да разказваш историята на някаква непозната жена във Франция.

„На жена, която твърди, че е във Франция — поправи се Рени. — А и кой казва, че е жена?“ Беше й трудно да свикне с тази стратегия на „плаща и кинжала“, но човек не трябваше да приема нищо по мрежата за чиста монета.

— Много-много тъжно ми е да чуя това — каза жената. — Но то все още не обяснява какво точно очаквате от мен.

— Както казах, притеснявам се да говоря по телефона. — Рени се замисли. Ако жената наистина се намираше в Европа, то трябваше да се примири, че ще разговарят по телефона. — Но предполагам, че нямам друг избор. Случайно да ви говори нещо името Боливар Атаско или една книга със заглавие…?

— Чакайте. — Чу се някакво изпращяване. — Преди да продължа разговора с вас, трябва да направя някои запитвания.

Рени се стресна от внезапната промяна.

— Какво означава това?

— Означава, че и аз не мога да си позволя да ви се доверявам изцяло, entendu? Ho ако наистина сте жената, за която се представяте, ще си поговорим отново.

— За която се представям ли? Какво, по дяволите, значи това?

Жената безшумно беше прекъснала връзката.

Рени остави комуникатора си, отпусна се назад и позволи на уморените си очи да се затворят. Коя беше тази жена? Имаше ли всъщност някакъв шанс да помогне или това щеше да се окаже просто някаква странна и случайна връзка, нещо като сбъркан номер?

Книга, тайнствена непозната — още информация, но нищо конкретно.

„Въртя се в омагьосан кръг. — Умората я теглеше като своенравно дете. — Само отломки, откъслеци — и нищо друго. Но трябва да продължа. Няма кой друг да го направи освен аз.“

Успя да поспи — трябваше да поспи, — но знаеше, че няма да се събуди отпочинала.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВАГОСПОДАРЯТ СЕТ

Нямаше слънце, което да нарушава безупречната синева на небето, и все пак пясъкът блестеше, а огромната река излъчваше сияние. По знак на бога лодката се плъзна към дълбокото и зави срещу ленивото течение. По бреговете хиляди вярващи молитвено се хвърляха по лице — огромна, стенеща в екстаз човешка вълна, далеч по-буйна от сънения ход на самата река. Други плуваха след лодката и крещяха възхвали дори и докато устите им се пълнеха с вода, щастливи да се удавят в опита си да докоснат шарената лодка на своя бог.

Безспирните шумни възхвали, които обикновено осигуряваха успокояващия фон на повествованието, измисляно от самия Озирис, изведнъж започнаха да го дразнят. Пречеха му да мисли, а той беше избрал този начин на придвижване именно заради бавния, спокоен ход — за да може да се подготви за срещата си. Ако не бе пожелал това продължително встъпление, необходимо му за размисъл, можеше да се озове там, където отиваше, само за един миг.

Махна отново с ръка и тълпите просто изчезнаха, потънаха в нищото по-бързо, отколкото човек може да смачка муха. По бреговете нямаше нищо освен няколко високи палми. Плуващите също изчезнаха — в плитчините остана само папирусовият гъсталак. Останаха лодкарят и голите дечица, които вееха с ветрила от щраусови пера на Бога на живота и смъртта. Озирис се усмихна и се успокои. Приятно е да бъдеш бог.

Нежният плисък на водата отпусна нервите му и той насочи мислите си към наближаващата среща. Потърси в себе си признаци на нервност и не се учуди, като ги откри. Въпреки че го беше правил толкова пъти, никога не ставаше по-лесно.

Беше опитал какво ли не за да промени характера на срещите си с Другия — всеки път се стремеше да направи общуването по-поносимо. За първата среща бе създал безобидна симулация на офис, по-безвредна от всичко, което имаше в реалния свят, и бе вкарал Другия в образа на неопитен млад подчинен, едно от заменяемите нищожества, чиято кариера и живот беше заличавал без колебание толкова пъти. Надяваше се да превърне така Другия в обект, който се чувства дотолкова защитен, че да изчезнат всичките му притеснения, но този експеримент завърши много зле. Чуждите качества на Другия се оказаха още по-обезпокоителни при симулацията. Въпреки че срещата се провеждаше в сим-свят, който принадлежеше на Озирис и беше контролиран от него, Другия застрашително бе променил своят аватар. Въпреки богатия си опит Озирис нямаше представа, как Другия бе успял да разстрои до такава степен сложната апаратура за симулации — особено като се вземе предвид, че той много рядко изглеждаше напълно с ума си.

Останалите експерименти не бяха по-успешни. Опитът на Озирис да проведе среща в невизуално пространство бе довел само до това, че се чувстваше като хванат в капан сред безкрайния мрак с някакво опасно животно. Опитът да накара Другия да изглежда смешен и нелеп също се бе провалил — мултипликационната симулация, разработена от програмисти от детската програма на „Чичо Джингъл“, просто се разрасна, докато закри всички останали симулации, и предизвика у Озирис такава ужасяваща клаустрофобия, че той се принуди да се изключи.

Не, сега той знаеше, че това е единственият начин да се справи с неприятната задача — задача, с която другите членове на Братството не биха и опитали да се справят. Трябваше да вкара Другия в собствената си симулация и да създаде около срещата възможно най-удачната рамка на ритуалност и въздържаност. Дори бавното пътуване нагоре по реката беше време, необходимо за постигането на състояние на вглъбен покой, което правеше възможно плодотворното общуване.

Всъщност бе смайваща дори мисълта, че някой би могъл да предизвиква страх у Озирис, господаря на Братството. Дори в ежедневния свят той беше фигура, вдъхваща ужас, човек с власт и влияние — толкова големи, че мнозина го смятаха за мит. Тук, в собствения си, създаден от самия него микрокосмос, той беше бог — най-великият сред боговете — заедно с всичко, което това положение му носеше. Стига да поискаше, можеше да унищожава цели вселени само с едно помръдване на пръста си.

Бе изминавал този маршрут вече десетки пъти и все пак перспективата за най-прост контакт — „разговор“ не беше точната дума за подобно общуване — с Другия го плашеше също толкова, колкото и когато се гушеше в спалнята си през онези така далечни дни на своето детство, съзнаващ вината си и очакващ неизбежното наказание, докато се вслушваше да чуе стъпките на баща си да затрополят нагоре по стълбището.

Какъв беше Другия, как мислеше, кое му даваше способността да прави онова, което правеше? Всички тези въпроси можеше и да нямат смислен отговор.

Вероятно имаше и просто обяснение, точно като биолуминесценцията, с която една светулка примамва другаря си. Това обаче нямаше значение и Озирис усети някаква извратена и ужасяваща радост. Човекът посягаше и достигаше все по-надалече и по-надалече, ала Вселената се отдръпваше. Тайнствеността не беше изчезнала.

Лодката на Бога на смъртта се плъзгаше нагоре по великата река. Безкрайни горещи пясъци се простираха от хоризонт до хоризонт. В този миг като че ли в целия свят не помръдваше нищо освен лодката и бавните ветрила от пера в ръцете на прислужниците. Озирис седеше с изправен гръб, скръстил на гърдите си своите бинтовани ръце, а златната маска на мумията бе зареяла поглед в безкрайния юг на червената пустиня.

Сет, Чудовището на мрака, чакаше.

Отгоре тази част от брега на Орегон изглеждаше почти по същия начин, както и преди десет хиляди години — боровете и смърчовете се свеждаха под порива на крайбрежния вятър, Тихи океан неуморно обливаше каменистите плажове. Само хелиоградата, която стърчеше сред дърветата — набоден с халогенни лампи кръг от фибробетон, широк деветдесет метра, — издаваше какво се крие под хълмовете.

Джетът подскочи леко от силния вихър, нахлул от океана, но пилотът се беше приземявал и в по-лошо време дори на люлеещи се палуби, както и под вражески огън. Няколко малки маневри сред рева на реактивните двигатели, после самолетът се приземи на пистата леко като падащо листо. Група фигури, облечени в оранжеви гащеризони, изтичаха от ниската, безлична сграда до пистата. Бавно ги последва мъж в син спортен костюм. Дрехите му сякаш меняха оттенъците си при всяка негова крачка и трептяха като лошо оцветен филм.

Той застана в дъното на рампата и протегна ръка за поздрав към набития по-възрастен мъж в униформа, появил се на вратата на самолета.

— Добър ден, генерале. Добре дошли в „Телеморфикс“. Казвам се Оуен Танабе. Господин Уелс ви очаква.

— Знам, току-що говорих с него. Униформеният подмина протегнатата ръка на Танабе и тръгна към вратите на асансьора, принуждавайки посрещача си да се обърне и да забърза подире му.

— Били сте тук и преди, както разбирам? — попита той генерала.

— Бях тук, когато това беше само дупка в земята и купчина чертежи и после още един — два пъти. — Той заблъска бутоните на асансьора с дебелия си пръст. — Какво чака тая проклета машинария?

— Разрешение.

Танабе поглади бутоните — гладко, отработено движение, — сякаш четеше Брайлово писмо.

— Надолу — каза той.

Вратите на асансьора се затвориха и той безшумно се заспуска.

Гостът отряза по-нататъшните опити за общуване на младия японо-американец. Когато вратата на асансьора отново се отвори, Танабе посочи стаята, застлана с дебел килим и обзаведена с плътна мека мебел.

— Господин Уелс помоли да влезете и да почакате. След минутка ще бъде при вас. Искате ли нещо?

— Не. Ще се забави ли?

— Не вярвам.

— Тогава може да си обирате крушите.

Танабе грациозно сви рамене и се усмихна:

— Нагоре. Вратата се затвори.

Генерал Якубиан беше запалил пура и със сърдито недоверие разглеждаше едно произведение на модерното изкуство — многоцветни електрочувствителни очи, затворени в прозрачна пластмасова черупка, направена от посмъртната маска на жертва на катастрофа, — когато вратата зад него се отвори със свистене.

— Това не е добре за теб, нали знаеш?

Якубиан премести неодобрителния си поглед от скулптурата към говорещия — строен белокос мъж с набраздено от бръчки лице. Новодошлият носеше развлечен пуловер, който не си знаеше годините, и торбести панталони.

— Исус Семюъл Христос — обади се генералът, — пак ли ще започнеш с онези тъпотии, че не трябвало да пуша и прочие? Какво, по дяволите, разбираш ти от това?

— Все нещо трябва да разбирам — меко отговори Уелс. — В края на краищата следващия месец ставам на сто и единайсет години — усмихна се той. — Всъщност само при мисълта за това се чувствам уморен. Ще взема да поседна.

— Не се отпускай. Трябва да поговорим.

Уелс вдигна вежди.

— Ами говори тогава.

— Не тук. Не искам да те обидя, но има определени неща, за които не желая да говоря на разстояние по-малко от километър от всякакви подслушващи или записващи устройства, а единственото място, където те са по-нагъсто, отколкото в тая твоя ферма за машинарии, е посолството във Вашингтон на коя да е там страна от третия свят, чиято верица тая седмица ще решим да разкатаем.

Уелс се усмихна някак хладно.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не мога да гарантирам поверителността на разговорите в собствения си офис? Наистина ли смяташ, че някой може да се промъкне в „Телеморфикс“? Имам такива устройства, за които дори и правителството може само да си мечтае. Или искаш да кажеш, че ми нямаш доверие, Даниъл?

— Искам да кажа, че по този въпрос нямам доверие на никого — нито на себе си, нито на тебе, нито на всеки друг, който някога би работил за нас. Нямам вяра нито на ТМКС, нито на правителството на САЩ, нито на въздушните сили, нито на филиала на американските бойскаути в Емпория, Канзас. Схващаш ли? Не се засягай.

Той извади пурата от устата си и огледа мокрия й, надъвкан край с разсеяно раздразнение, после я лапна отново и я засмука, докато другият й край засия в червено. Уелс се намръщи на облака плътен дим, който увисна във въздуха, но не каза нищо.

— Виж сега какво предлагам. Можем да пристигнем в Портланд за половин час. Нямам вяра и на моя самолет, щом става въпрос за такъв разговор, ако това ще те успокои, тъй че до приземяването ще си говорим за времето. Ти ще избереш квартала, а аз ще избера някой ресторант. Така ще знаем, че никой не разиграва предварителен сценарий.

Уелс се намръщи.

— Даниъл, това е… много изненадващо. Сигурен ли си, че е необходимо?

Якубиан се намръщи. Извади пурата от устата си и я смачка в един пепелник в стил „Ар деко“, използван по предназначение за първи път поне от половин век насам. Гримасата на домакина не убягна от вниманието му.

— Не, Боб, прелетял съм целия път дотук само защото според мене диетата ти не съдържа достатъчно протеини. По дяволите, човече, трябва да поговорим, казвам ти. Докарай две — три от твоите момчета от охраната. Ще ги изпратим заедно с моите да проверят дали мястото е чисто.

— И ще си седим там? Заедно със… с клиентите?

Генералът се разсмя.

— Исусе! Уплаши се, а? Не, ще ги разкараме оттам. Ще платим на собствениците достатъчно, за да се навият. Не се безпокоя за публичността, макар че можем да ги посплашим и за това. Просто искам един — два часа да не се притеснявам, че някой би могъл да ни подслушва.

Уелс продължаваше да се колебае.

— Даниъл, не помня откога не съм вечерял навън. Не съм излизал от тази сграда, откакто ходих във Вашингтон във връзка с онзи Медал на свободата, а това беше кажи-речи преди пет години.

— Тогава ще ти се отрази добре. Човече, притежаваш горе-долу половината свят — не ти ли се иска понякога да поразгледаш поне нещичко от него?

За някой страничен човек — като изнервената млада сервитьорка, която дойде на работа и откри, че тази вечер ще обслужва само двама клиенти, а сега ги гледаше от кухненската врата, където се чувстваше в относителна безопасност — мъжете на масата бяха горе-долу на една възраст, достатъчно стари, за да очакват с нетърпение първите си внуци. Обаче масата и столовете на съвсем малко обикновени дядовци биваха проверявани от цял охранителен отряд, а храната им се приготвяше под бдителните погледи на половин дузина телохранители.

Генералът беше седемдесетгодишен, дребен и набит, ала младееше. За годините, прекарани в Близкия изток, кожата му беше добила цвета на мляко с кафе. Навремето, когато учеше във Военновъздушната академия, беше тренирал борба и походката му все още беше стегната и наперена.

По-високият също бе доста мургав, макар че тенът му се дължеше на промени в меланина — щит срещу състаряващия ефект на ултравиолетовата светлина. Заради изправената му стойка и стегнатото му тяло сервитьорката — разочарована, че не разпозна тези двама очевидно важни гости — предположи, че е по-младият от двамата. Объркването й беше разбираемо. Само бавните му, предпазливи движения и жълтеникавият оттенък в бялото на очите му издаваха десетките операции и суровия дневен режим, който го поддържаше жив и позволяваше на живота му да прилича на що-годе нормален.

— Радвам се, че дойдохме.

Уелс предпазливо отпи от виното, после остави чашата си и присви долната си устна, за да преглътне течността — всяко движение беше извършено със строга отмереност. Сякаш бе направен от крехък кристал, като някое създание от приказките.

— Хубаво е да се намираш… на друго място.

— Така е. И ако нашите момчета си свършат работата както трябва, тук можем да си поговорим много по-безопасно, отколкото в оня укрепен бункер под твоя офис, „Сумракът на боговете“. Пък и храната си я биваше. Никъде няма сьомга като онази на Източния бряг — всъщност след онази история с масовия мор надали вече съществува такова нещо като сьомга от Източния бряг. — Якубиан бутна чинията с тънки кости настрани и разпечата една пура. — Ще карам по същество. Вече нямам вяра на Стареца.

Усмивката на Уелс беше тънка и призрачна.

— Внимавай с думи като „Стареца“.

— Нека не си губим времето. Знаеш за кого и за какво ти говоря.

Собственикът на най-мощната технологична компания в света се загледа за миг в събеседника си, след което се обърна към идващата сервитьорка. Разсеяното му, отнесено лице се стегна и охладня. Младата жена, която най-накрая беше събрала кураж да се отлепи от вратата на кухнята и да дойде да разчисти масата, забеляза погледа на Уелс и се смръзна на няколко крачки от масата.

Генералът я чу как стреснато си поема въздух и погледна към нея.

— Ако ни потрябваш, ще те извикаме. Бягай в кухнята или там някъде. Измитай се.

Сервитьорката припна обратно.

— Не е тайна за никого, че не го харесваш — обади се Уелс. — Нито пък е тайна, че и аз не го харесвам, макар че неволно изпитвам някакво уважение към него заради всичко, което е направил. Но, както вече казах, всичко това изобщо не е тайна. Така че за какво е целият този шум?

— Защото нещо се е объркало. Прав си, той не ми харесва, пък и честно да ти кажа, цялата тая египетска тъпотия направо не мога да я трая. Обаче ако всичко си вървеше по план, изобщо нямаше да ми пука.

— За какво говориш, Даниъл?

Уелс се беше стегнал. Странните му очи — яркосини, сякаш инкрустирани в стара слонова кост — изглеждаха още по-напрегнати върху безизразното му лице.

— Какво се е объркало?

— Онзи, който се измъкна — „обектът“, както го нарича нашият безстрашен лидер. Накарах някои от моите хора да извъртят няколко симулации — не се безпокой, никакви конкретни данни не съм им дал, само някои общи параметри. Резултатите им все излизат едни и същи. А именно: че това не може да стане случайно.

— Няма такова нещо като случайност. Та нали науката се занимава тъкмо с това — толкова пъти съм ти го обяснявал, Даниъл. Има само схеми, които ние не можем да разпознаем.

Якубиан смачка салфетката си.

— Уелс, стига с тоя покровителствен тон, дявол да го вземе. Аз ти казвам, че не е било случайност, и не ти ща лекциите. Според информацията, която имам, някой е дал едно рамо на случката.

— Някой друг от… от групата? Самият Старец? Но защо? И как, Даниъл? Би трябвало да са се вмъкнали и да са го направили точно под носа ми.

— Сега разбираш ли защо не искам да говорим в офиса ти?

Уелс бавно поклати глава.

— Въртиш се в кръг, Даниъл. Нещастен случай — това все още е най-голямата вероятност. Дори и твоите специалисти да разправят, че шансът е деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет на сто в полза на външната намеса — а аз предполагам, че ще посочат точните цифри само в интерес на спора, — все пак остава шансът от едно на хиляда, че е станало случайно. Никой от моите хора не се съмнява, че е нещастен случай, и работата на инженерите ми е да оправят нещата. Много по-лесно ми е да сметна, че просто сме ударили джакпота с тия залагания, които всъщност не са чак толкова големи, отколкото да повярвам, че някой външен човек е проникнал в проекта „Граал“. — Същата хладна усмивка. — Или „Ра“, както нашият безстрашен лидер обича да го нарича. Ще ми налееш ли още малко вино? Чилийско ли е?

Якубиан напълни чашата на по-високия.

— Не си излизал от проклетия си бункер от години, а сега ще вземеш да се напиеш за моя сметка. Тийнейджър на сто години.

— Сто и единайсет, Даниъл. Ненавършени. — Ръката му спря на половината път към устата му. Той остави чашата.

— Мътните го взели, Боб, това е съдбоносно! Знаеш колко време и енергия сме вложили там всички ние! Знаеш и какви рискове сме поели, рискуваме дори когато говорим!

— Знам, Даниъл. — Усмивката на Уелс сега изглеждаше неподвижна, сякаш изрязана върху лицето на дървена кукла.

— Тогава погледни сериозно на това, което ти говоря. Знам, че мнението ти за военните не е кой знае колко добро — никой от твоето поколение няма особено добро мнение за тях, доколкото знам, — но ако си мислиш, че някой може случайно да стигне там, където съм аз…

— Аз много те уважавам, Даниъл.

— Тогава защо, по дяволите, се блещиш насреща ми с тая тъпа усмивка, когато се опитвам да те накарам да обсъдим нещо важно?

Устата на по-високия се превърна в тънка черта.

— Защото мисля, Даниъл. А сега млъкни за няколко минути.

Сервитьорката вече беше примряла от страх, когато й позволиха да разчисти масата. Щом поднесе кафе на двамата и чашка коняк на генерала, Уелс се протегна и стисна ръката й. Тя подскочи и лекичко изписка от изненада.

— Ако се загубиш някъде и нямаш понятие как си попаднала там, нито пък познаваш мястото, какво ще направиш?

Тя се облещи насреща му.

— Аз… моля, господине?

— Чу ме какво ти казах. Какво би направила?

— Ако…, ако се изгубя ли, господине?

— И мястото е непознато, а ти не знаеш как си попаднала там. Може би дори имаш амнезия и не помниш откъде идваш.

Нервиран, Якубиан понечи да каже нещо, но Уелс го стрелна с поглед. Генералът направи гримаса и бръкна в джоба си за кутията с пури.

— Не знам…

Младата жена се опита да се изправи, но Уелс беше стиснал ръката й здраво. Беше по-силен, отколкото допускаха внимателните му движения.

— Предполагам, че… ще чакам някъде. Ще седя на едно място, за да могат да ме намерят. Както казват на момичетата скаути.

— Разбрах — кимна Уелс. — Долавям някакъв акцент, мила. Откъде си?

— От Шотландия, господине.

— Много добре. Сигурно си дошла след разцеплението, нали така? Я ми кажи сега — ами ако си попаднала на място, пълно с непознати, и изобщо не знаеш дали някой ще тръгне да те търси? Тогава какво ще правиш?

Момичето започна да се паникьосва. Подпря се с другата ръка на масата и дълбоко си пое дъх.

— Ще… ще се опитам да намеря път, да намеря някакви хора, които са пътували: Ще ги разпитам за околните градове, докато някое име ми прозвучи познато. После предполагам, че просто ще застана на пътя и ще се опитам да стигна до онова място, чието име ми е прозвучало познато.

Уелс присви устни.

— Хммм… Чудесно. Ти си много умно момиче.

— Господине! — Тонът й беше умолителен. Опита отново, този път малко по-силно: — Господине!

Полуусмивката отново се беше изписала на лицето му. Реагира чак след миг:

— Да?

— Заболя ме ръката, господине.

Пусна я и тя се завтече към кухнята, без да поглежда назад.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Просто проверявах как мислят хората. Обикновените хора. — Уелс вдигна чашата кафе и предпазливо отпи. — Ако беше възможно да се проникне в проекта „Граал“ и да се освободи точно този субект — а твърдя, че това е невъзможно, Даниъл, — то кой би могъл да го направи?

Генералът прехапа пурата и горящият й край се издигна опасно близо до върха на носа му.

— Очевидно не са толкова много, мътните ги взели. Някой от твоите конкуренти?

Уелс оголи зъби в по-различна усмивка.

— Не мисля.

— Е, какво остава тогава? ООН-комуникациите? Някой от големите метрополиси или държави?

— Или някой от Братството, както вече споменахме. Възможно е, защото те биха имали предимство — замислено кимна Уелс. — Знаят какво да търсят. Никой друг не знае, че подобно нещо съществува.

— Значи приемаш всичко това сериозно.

— Разбира се, че го приемам сериозно. — Уелс вдигна кафената лъжичка и се загледа в капките, стичащи се от нея. — Вече се бях притеснил, но като си поговорихме за проценти, осъзнах, че ако продължаваме да сме нехайни, може да ни сполети някоя беда. — Той отново топна лъжичката в чашата и този път разля кафе по покривката. — Никога не съм разбирал защо Стареца искаше тази… модификация и много ясно, дявол го взел, че когато тоя тип изпадна от радара, това постави и мене, и ТМКС в много неудобно положение. Досега позволявах на Стареца да се оправя сам, обаче ти си прав — трябва да се размърдаме.

— Така те искам. Мислиш ли, че онази, южноамериканската сделка, има нещо общо с това? Изведнъж онзи стана страшно заинтересован да извадим нашия стар приятел от сметката. Були се оттегли от Братството още преди около пет години — какво му стана сега?

— Не знам. Очевидно ще знаем повече, когато видим точния план на цялата работа. Но сега ме интересува да открия къде е дупката в моята ограда… ако има дупка.

Якубиан допи коняка си и облиза устни.

— Слушай, не съм докарал тук цял отряд охранители само за да опразнят някакъв си ресторант. Помислих си, че мога да ти оставя няколко от тях като помощници. Двама работят в базата в Пайн, а има и още един, който току-що е излязъл от школата за индустриален шпионаж на „Критапонг“ — знае ги всичките най-нови номера.

Уелс вдигна вежди.

— Току-що е излязъл от „Критапонг“, САЩ, и работи за тебе? На военна заплата?

— Ъхъ. Вербувахме го преди изобщо да успее да постъпи при военните. — Генералът се разсмя и прокара пръст по ръба на чашата си. — Значи ти ще се съсредоточиш върху това, да откриеш как така някой е проникнал в проекта и е пуснал опитното зайче на Стареца?

— Ако някой се е промъкнал. Все още не съм твърдо убеден, че се е случило точно това. Мили Боже, я си помисли какво означава някой да се е вмъкнал наистина. Но да, това ще бъде едната насока на издирването. Сещам се за още нещо, което трябва да направим.

— Какво?

— Ей, кой тук е пил много? Без съмнение, ако вече не беше направил главата, един такъв високоорганизиран военен ум като твоя щеше да го прозре веднага, Даниъл.

— Ще се направя, че не съм го чул това. Казвай сега.

Уелс преплете ненабръчканите си пръсти върху покривката.

— Имаме причина да вярваме, че може да се е получил пробив в сигурността, нали? И тъй като моята организация носи пълната отговорност за сигурността на проекта „Граал“, не бива да изключвам от подозрение никого — дори и Братството. Дори и самия Старец. Прав ли съм?

— Прав си. Е, и?

— Та смятам, че от мене зависи — с твоя помощ, разбира се, тъй като „Телеморфикс“ винаги е поддържала дружески връзки с властите — да проверя дали не мога да открия местоположението не само на пробива в охраната, но и на самия беглец. Вътре в системата. А ако покрай намирането на беглеца открием и защо той е бил толкова важен за Стареца и това се окаже вредно за интересите на почитаемия ни колега… Е, той няма как да избегне резила, нали така, Даниъл?

— Харесвам начина ти на мислене, Боб. Ставаш все по-добър.

— Благодаря, Даниъл. Генералът стана.

— Хайде да скачаме обратно, а? Момчетата отвън направо ги сърбят ръчичките да се захванат с тази работа.

Високият също се изправи, само че по-бавно.

— Благодаря ти. Отдавна не бях прекарвал такава приятна вечер.

Генерал Якубиан плъзна картата си в прозорчето на тезгяха и махна весело на сервитьорката, която се беше втренчила в тях от вратата като животно, хванато натясно. Генералът се обърна и хвана Уелс под ръка.

— Винаги е много хубаво да се срещнеш със стари приятели.

— … И вълкът тичал ли, тичал, за да се отърве от горещите камъни, които изгаряли търбуха му, но ловецът ги бил зашил вътре здраво. Той се спуснал към реката да пие вода и гълтал, гълтал, докато камъните в него най-накрая изстинали, ала били твърде тежки и го повлекли към дъното, и той се удавил.

Малката Червена шапчица и баба й се прегърнали радостно и благодарили на ловеца, че ги спасил. И оттогава заживели щастливи и доволни.

— Извинявай… — прокашля се господин Селърс и протегна треперещата си ръка към чашата с вода.

Кристабел му я подаде.

— Но в моите приказни слънчеви очила приказката не е така.

Кристабел беше поразочарована. Приказките не трябва да имат повече от един край. В истинската приказка вълкът се разкайва и обещава никога повече да не прави така.

Господин Селърс отпи от водата.

— Е, нещата се променят и приказките заедно с тях. В оригиналната версия, ако не се лъжа, дори Червената шапчица и баба й не са оцелели, да не говорим за лошия вълк.

— Какво е „начало всех начал“?

Той се усмихна загадъчно.

— Самото начало на една приказка. Или истинското събитие, въз основа на което някой измисля приказката.

Кристабел се намръщи.

— Да, ама приказките не са истина. Така ми каза мама. Те са просто измислица — и затова не трябва да те е страх.

— Но нещата винаги идват отнякъде, Кристабел. — Той се обърна и погледна през прозореца. През гъстите преплетени листа на растенията се виждаха късчета небе. — Всяка приказка има някаква, макар и слаба връзка с нещо истинско.

Гривната на китката й започна да мига. Тя се намръщи и стана.

— Време е да си ходя. Утре татко има почивен ден и тази вечер заминаваме, тъй че ще трябва да си приготвя играчките и дрехите. — Тя си спомни какво трябваше да каже: — Благодаря за приказката, господин Селърс.

— О… — Той като че ли беше леко изненадан. Не каза нищо повече, докато тя не се върна отново във всекидневната, вече преоблечена в обичайните си дрехи. — Моя малка приятелко, ще те помоля за нещо. Не ми се щеше да те притеснявам и ми е страшно неприятно да го правя.

Кристабел не разбираше какво иска да й каже, но всичко това звучеше тъжно. Тя стоеше тихо с пръстче в уста и чакаше.

— Като се върнеш от това пътуване, ще те помоля да направиш едни неща за мене. Някои от тях навярно ще ти се сторят лоши. Може да се изплашиш.

— Ще боли ли?

Той поклати глава.

— Не. Не бих направил нещо, което би ти причинило болка, Кристабел. За мене ти си много специална приятелка. Но нещата са тайни и това ще е най-важната тайна, която някой някога те е молил да пазиш. Разбираш ли ме? — Тя кимна с широко отворени очи. Мъжът изглеждаше много сериозен. — Тогава тръгвай и приятно прекарване на уикенда с мама и татко. Но моля те, като се върнеш, ела да ме видиш възможно най-скоро. Не знаех, че заминаваш, и се боя, че… — Той замълча. — Ще дойдеш ли да ме видиш веднага щом можеш? Ще бъдеш ли тук в понеделник?

Тя кимна отново.

— Ще летим обратно в неделя вечерта. Така каза мама.

— Хубаво. Е, сега по-добре тръгвай. Приятно прекарване.

Кристабел тръгна към вратата, след това се обърна. Той я гледаше. Смешното му, сякаш замъглено лице изглеждаше много нещастно. Тя притича обратно, наведе се над облегалката на креслото и го целуна. Кожата му беше студена, ала по-гладка от бодливата буза на баща й.

— Довиждане, господин Селърс.

Затвори вратата бързо, за да не излезе влажният въздух. Когато се затича по пътеката, той извика нещо след нея, но тя не го чу през дебелото стъкло.

Вървеше бавно по „Бийкмън корт“ и мислеше напрегнато. Господин Селърс винаги се държеше много мило с нея и беше неин приятел, макар майка й и баща й да я бяха предупредили никога да не ходи у тях. Но сега беше казал, че ще я моли да прави лоши неща. Не знаеше точно какви са тези лоши неща, но стомахът я присвиваше при тази мисъл.

Дали щяха да бъдат само малки лоши неща — като взимането на сапуна? Това бе дреболия, защото никой не усети и никой не й се скара, пък и не беше като например да го открадне от магазина или от някоя чужда къща. Или пък щяха да бъдат някакви други лоши неща — като много-много-много лошото нещо да се качиш в колата на непознат, което винаги разстройваше майка й толкова много, щом заговореше за него, или някое смущаващо тайно лошо нещо като онова, което беше направил приятелят на татко капитан Паркинс и госпожа Паркинс бе дошла разплакана у тях? Имаше лоши неща, които никой никога не й обясняваше — само правеха физиономии и казваха „нали знаеш“ или пък си говореха за тях, след като Кристабел си легнеше.

Всъщност самият господин Селърс беше едно лошо нещо, ала защо — това никой никога не й беше обяснил. Мама и татко й бяха казали, че той не е добре и че никой не трябва да му ходи на гости, особено малки деца, но господин Селърс каза, че това не е вярно. Но пък тогава защо ще й забраняват да ходи на гости на един приятен и самотен старец? Всичко това много я объркваше.

Притеснена, тя прекоси поляната на ъгъла и излезе на „Редланд“. Чу някакво куче да лае в къщата и й се прииска също да има куче — хубаво малко бяло кученце с клепнали ушички. Порша й беше приятелка, но искаше да си говорят само за играчки, за чичо Джингъл и за това, какво били казали другите момичета в училище. Господин Селърс също й беше приятел, но щом щеше да я кара да върши лоши неща, може би не й беше чак толкова добър приятел.

— Кристабел!

Тя стреснато вдигна поглед. До нея беше спряла кола и вратата се отваряше. Изпищя и отскочи — за това лошо нещо ли беше говорил господин Селърс? Най-лошото от всички лоши неща?

— Кристабел, какво правиш? Аз съм.

Тя се наведе и надникна в колата.

— Татко!

— Скачай вътре, ще те закарам.

Тя се качи в колата и го прегърна. Бузите му все още миришеха малко на крем за бръснене. Беше с костюм — значи се връщаше от работа. Настани се отзад и коланът щракна.

— Не исках да те стряскам, скъпа. Откъде идваш?

Тя отвори уста, за да каже нещо, и спря. Порша живееше в друга посока.

— Играхме си с Офелия.

— Офелия Вайнер?

— Ъхъ.

Залюля крака и се загледа в дърветата, които се нижеха над предното стъкло. Дърветата забавиха ход, после спряха. Кристабел погледна през страничното стъкло — намираха се на „Стилуел“, на две пресечки от вкъщи.

— Защо спряхме тук?

Твърдата длан на баща й я хвана под брадичката. Той обърна лицето й така, че да го погледне в очите. Бръчки прорязваха челото му.

— Играхте си с Офелия Вайнер? До преди малко? У тях?

Гласът на баща й беше внимателен и плашещ. Тя кимна.

— Кристабел, по обяд закарах господин и госпожа Вайнер заедно с Офелия на летището. Заминават за уикенда точно като нас. Защо ме лъжеш? Къде си била?

Сега и лицето му беше плашещо — онова спокойно, ядосано лице, което говореше, тя знаеше това, че е направила нещо лошо. Шамареното лице. Разплака се и то се замъгли.

— Извинявай, татко, извинявай!

— Просто ми кажи истината, Кристабел.

Всъщност наистина я беше страх. Не трябваше да ходи у господин Селърс и ако кажеше на баща си, щеше да си навлече голяма беля — шамарите нямаше да й се разминат. А сигурно и господин Селърс щеше да си има неприятности. Дали и него щяха да го пляскат? Той беше много дребен и слаб и сигурно щеше да го боли. Но господин Селърс искаше тя да прави лоши неща, така каза той, и сега баща й беше сърдит. Беше й трудно да мисли. Не можеше да спре да плаче.

— Кристабел Соренсен, никъде няма да ходим, докато не ми кажеш истината. — Тя усети ръката му върху косата си. — Хайде, не плачи. Обичам те, но искам да знам истината. Много-много по-добре е да се казва истината.

Тя си помисли за смешния господин Селърс и за това, колко нещастен изглеждаше той днес. Ала баща й седеше точно до нея, а пък и учителят от неделното училище винаги казваше, че е лошо да се лъже и че хората, които лъжат, ще горят в ада. Пое дълбоко въздух и си избърса носа и горната устна. Лицето й беше мокро от сълзи.

— Аз… аз ходих да видя…

— Да? — Той беше толкова голям, че темето му докосваше тавана на колата. Беше голям като чудовище.

— Тази… тази госпожа.

— Каква госпожа? Какво става, Кристабел?

Беше такава голяма лъжа — такава лоша лъжа, — че едва я изрече. Пак трябваше да си поеме дъх.

— Тя… тя има к-к-куче. И ми дава да си играя с него. Казва се Г-г-господин. Нали мама каза, че няма да ми купите куче, а пък аз толкова, ама толкова много искам да си имам куче. Беше ме страх, да не ми кажеш, че вече не трябва да ходя там.

Беше й толкова странно да чува как тази ужасно голяма лъжа излиза от устата й, че отново се разплака с глас. Баща й я загледа толкова изпитателно, че тя извърна глава. Той докосна брадичката й и отново леко обърна лицето й към себе си.

— Истината ли казваш?

— Заклевам ти се, татко. — Тя подсмърчаше ли, подсмърчаше, докато накрая сълзите й почти спряха, но носът й продължаваше да тече. — Истината.

Той се обърна и отново подкара колата.

— Много съм ти сърдит, Кристабел. Нали знаеш, че трябва винаги да ни казваш къде отиваш — дори и в базата. И никога, никога повече не трябва да ме лъжеш. Разбра ли?

Тя отново си избърса носа. Ръкавът й беше мокър и лепнеше.

— Разбрах.

— Куче. — Той зави по „Уиндикот“. — Само това липсваше. Как всъщност се казва тази госпожа?

— Ами… не знам. Голяма госпожа. Възрастна като мама.

Баща й се засмя.

— Опа! Май че това не трябва да й го казвам. — Лицето му отново се смръщи. — Е, няма да има шамари, защото в края на краищата ми каза истината, а това е най-важното. Но, първо, излъга, и второ, излязла си, без да ни кажеш къде отиваш. Смятам, след като се върнем от Кънектикът, да те накажем за известно време. За седмица — две. Това означава, че няма да излизаш никъде — нито да си играеш с Порша, нито на разходки, нито при някаква голяма стара госпожа, която има куче на име Господин. Справедливо ли е?

Смесени чувства изпълваха Кристабел — страшни чувства, все едно, че скачаш от перваза, усещане за тежест в стомаха, усещане за вълнуваща тайна. Вътрешностите й болезнено се свиха. Тя пак подсмръкна и избърса очите си.

— Справедливо е, татко.

Усети, че пулсът му се ускорява. Пясъчната буря, която се бе извила за миг над червената пустиня, утихваше и през отслабващия вихър той вече различаваше огромния заоблен силует на храма.

Беше огромен, ала странно нисък — гигантска ограда от колони, огромна усмивка върху безкрайното мъртво лице на пустинята. Самият Озирис го беше проектирал такъв, а очевидно и Другия бе доволен. Идваше тук за десети път, а храмът си оставаше неизменен.

Огромната му лодка се носеше бавно към пристана. Фигури, облечени в надиплени бели одежди, с маски от бял муселин, закриващи лицата им, уловиха въжето, хвърлено от капитана, и изтеглиха лодката на брега. От двете страни на пътя се подредиха музиканти, също така без лица — дърпаха струните на арфи, надуваха флейти.

Озирис махна с ръка. Появиха се десетина мускулести нубийски роби — съвсем голи с изключение на препаските на слабините и тъмни като черно грозде, потни в пустинния зной. Наведоха се мълчаливо, вдигнаха златната носилка на бога и я понесоха по кея към пътя, който водеше до храма.

Затвори очи и се остави лекото люлеене да го потопи още по-дълбоко в мислите му. Имаше няколко въпроса, но не знаеше колко от тях ще успее да зададе, така че трябваше предварително да реши кои са най-важните. Докато пътуваше, музикантите свиреха. А също и пееха — тихи напеви, които ту се усилваха, ту затихваха и възхваляваха славата и величието на енеадата и най-вече на нейния господар.

Отвори очи. Масивният храм сякаш постепенно израстваше от пясъка на пустинята с приближаването на бога и се разширяваше чак докато изпълни хоризонта. Почти усещаше близостта на неговия обитател… на неговия пленник. Дали беше от силното очакване и от познатото чувство при обичайното приближаване, или Другия наистина можеше да го накара да почувства присъствието му през уж непробиваемите стени на новата технология? Второто предположение никак не допадаше на Озирис.

Носилката бавно се заизкачва по стълбището, докато най-накрая голямата река се виждаше като тъмнокафява нишка. Нубийските носачи тихо стенеха — дребен детайл, ала Озирис беше майстор на детайлите и тези малки късчета автентичност му доставяха удоволствие. Разбира се, те бяха само кукли и всъщност не вдигаха нищо. Във всеки случай не можеха сами да поискат да бъдат преместени в друга симулация, както и не биха могли да стенат по собствено желание.

Робите го пренесоха през масивната врата, сред хладните сенки на преддверието — коридор, ограден с високи колони. Всичко беше боядисано в бяло и покрито с думите на заклинания, които успокояваха и смиряваха обитателите на храма. На пода пред него по очи се беше проснал човек — не вдигна глава дори когато музиката, съпровождаща бога, зазвуча трескаво, изви се високо и после изведнъж спря. Озирис се усмихна. Този върховен жрец беше истински човек — гражданин, както старомодно ги наричаха. Богът го беше избрал много внимателно, но не заради актьорските му способности — така че се зарадва, щом видя, че човекът си спомня поне как трябва да се държи.

— Стани! — каза той. — Дойдох.

Носачите стояха неподвижно и държаха носилката, без да трепнат. Неговите нубийци можеха да симулират човешка уязвимост, докато го носят, но понякога не му се искаше да охкат и да ахкат пред него като пред иконата на светец, носена по някоя стръмна италианска улица, особено щом се изправеше лице в лице със свой жив подчинен. Не подобаваше на достойнството му.

— О, Господарю на живота и смъртта, чиято ръка кара семето да покълне и нивите да раждат, твоят слуга те приветства с добре дошъл! — стана жрецът и направи няколко ритуални поклона.

— Благодаря. Как е той днес?

Жрецът скръсти ръце на гърдите си, сякаш му беше студено. Богът предположи, че жестът изразява действително физическо притеснение, а не е реакция на симулацията: внимателно, както при всички други детайли, Озирис се беше погрижил храмът да бъде постоянно изложен на пустинния зной.

— Той е… активен, сър — отговори жрецът. — О, господарю, исках да кажа, че от известно време поддържа показателите страшно високи. Мислех да сваля температурата в контейнера с още няколко градуса, но се боя, че ако стане по-студено, рискуваме направо да го загубим. — Жрецът сви рамене. — Във всеки случай сметнах, че ще е най-добре първо да говоря с вас.

Озирис се намръщи, но само заради анахроничния език. Беше невъзможно да накараш техниците да помнят дълго къде се намират — или по-скоро къде се предполага, че се намират. И все пак по-добър от този не можа да намери — налагаше се да прави и някои компромиси.

— Добре си сторил. Не променяй температурата. Възможно е да е узнал, че идвам, и това да го е развълнувало. Ако продължава да бъде твърде активен и след като приключа с него — е, ще видим.

— Давайте тогава, сър. Отворил съм връзката. Жрецът отстъпи и му направи път.

Озирис махна и го понесоха към каменната врата, на която с огромни йероглифи беше гравирано името на бог Сет — всеки йероглиф бе висок колкото нубийски носач. Богът слезе от носилката и се отправи към входа на огромната пещера долу.

Влезе и се спря пред масивния саркофаг от черен мрамор, който самотно се издигаше сред празната, грубо изсечена в скалата зала. Капакът му наподобяваше заспала фигура с тяло на мъж и с глава на някакъв непознат звяр. Богът постоя пред него за момент, докато събере мислите си. Пулсираща оранжева светлина заструи през цепнатината между ковчега и капака сякаш в знак на поздрав.

— Тук съм, братко мой — каза Озирис. — Тук съм, господарю Сет.

Разнесе се съскане, пукот и някакъв остър грак преряза слуха му. Думите, които се чуха, бяха почти неразличими.

— … не съм… брат… — Отново последваха смущения. — Твоето… време… твърде бавно. Бавноооо. Искам… искам…

Както винаги, Озирис усети далечните сигнали на безпокойство от истинското си тяло, далече и в пълна безопасност сред успокоителните разтвори. Това беше страх — през него протичаше чист и неподправен страх, който караше нервите му да се опънат и крайниците му да треперят. Така ставаше всеки път, щом чуеше това нечовешко грачене.

— Знам какво искаш. — Той се насили да мисли само за онова, заради което беше дошъл. — Опитвам се да ти помогна. Трябва да си търпелив.

— … чувам… звуци на кръв. По-по-подушвам гласове… искам светлина…

— Ще ти дам каквото искаш. Но трябва да ми помогнеш. Спомняш ли си? Нашата уговорка?

Последва дълбоко неясно стенание. За миг саркофагът се разми пред очите на бога — отделни монади се откъсваха от него като от експлодирала диаграма. В сянката, по-тъмна от обикновения мрак, нещо блещукаше със своя собствена слаба светлина — нещо разкривено, което се гърчеше като животно. За момент очертанията му отново се промениха и Озирис сякаш видя едно-единствено око, втренчено в него сред бушуващия хаос. После залата потрепери и саркофагът отново застина на мястото си — толкова черен, колкото можеше да го направи програмата на симулацията.

— … помня… изигра…

Ако изобщо можеше да се каже, че виещият накъсан глас изразява нещо, Другия говореше с недоволен тон, зад който явно кипеше ярост. Гърлото на Озирис се сви при тази мисъл.

— Не съм те изиграл. Без моята помощ нямаше да си жив. Нито пък ще можеш, някога да се освободиш без мен. А сега имам към теб няколко въпроса.

Какофонията отново избухна. Щом шумът утихна, гласът отново застърга:

— … птицата… от… твоята клетка. Основният… и текущата…

Звуците станаха неразбираеми.

— Какво? Какво означава това?

Саркофагът се разтресе. За част от секундата страните и ъглите му станаха сякаш твърде много. Гласът виеше и провлачваше като магнетофон с изтощени батерии:

— … от другата страна… има гласове… скоро. Идват.

Богът изпитваше вече не само страх, а и досада.

— Кой идва? От коя друга страна? Какво означава това?

Този път гласът прозвуча почти човешки — никога досега не беше звучал така:

— Другата… страна… на… всичко.

И той се разсмя, или поне на Озирис му се стори, че това е смях — дълбоко неясно хъркане, което рязко премина в почти недоловим равен писък.

— Имам въпроси! — кресна богът. — Трябва да взема важни решения. Ако не ми съдействаш, мога да проточа нещата. — Помъчи се да се сети за подходяща заплаха. — Мога да те държа така завинаги!

Най-накрая гласът отново запращя. И в края на краищата отговори на някои от въпросите му, но понякога нищо не му се разбираше. Между няколкото членоразделни фрази викаше, съскаше, от време на време виеше като куче. Веднъж му проговори с гласа на човек, когото Озирис навремето познаваше, но вече бе мъртъв.

Когато аудиенцията приключи, богът не си направи труда да използва носилката, носачите и дори голямата река. Той на мига се прехвърли право в своята зала в Онова-което-беше-Абидос, угаси всички светлини, прогони всички жреци и дълго стоя сам сред мрака и тишината.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВАПО СТЪЛБАТА

Рени отговори още след първото проблясване на лампичката. Щом екранът се затъмни, тя беше сигурна, че знае кой се обажда.

— Ирене Сулавейо?

— Значи знаете и служебния ми номер. — Мистериозността на Мартин Еди-коя си малко я дразнеше. — Просто ви е хрумнало, че ще съм тук преди часовете, така ли?

— Моля ви, не забравяйте, госпожо Сулавейо, че именно вие се заехте да ме издирите. — Французойката сякаш се развесели. — Надявам се да не предизвиквам раздразнението ви с това, че сега аз поех инициативата.

— Не е това. Просто не очаквах…

— Че толкова лесно ще ви намеря? Информацията е моят занаят, ако ми простите това изтъркано клише. Сега вече знам доста неща за вас, далеч не само служебния ви номер и работното ви място, госпожо Сулавейо. Знам как се е развивала кариерата ви, какви оценки сте получавали в училище, каква е заплатата ви. Знам, че майка ви Мириам, починала при пожара в „Рай за купувача“, е била потомка на племето ксоза, че баща ви Джоузеф е наполовина зулус и че в момента се води инвалид. Знам за брат ви Стивън в болницата в покрайнините на Дърбан. Знам за какви услуги в мрежата сте абонирана, какви книги зареждате и дори каква марка бира пие баща ви.

— Защо ми казвате всичко това? — попита Рени сухо.

— Защото искам да разберете, че захвана ли се с нещо, върша го докрай. И защото трябваше да узная всички тези неща, да разбера коя сте всъщност, преди да говоря с вас.

Този път Рени не успя да прикрие гнева в гласа си:

— Значи съм си взела изпита? Благодаря! Мерси!

Последва дълго мълчание. Когато тайнствената жена се обади отново, гласът й беше по-мек:

— Вие ме потърсихте, госпожо Сулавейо. Сигурна съм, че държите никой да не наднича в живота ви. Аз също.

— И какво ще правим оттук нататък?

— Хм… — Мартин Дерубен изведнъж продължи с делови тон: — Много уместен въпрос. Мисля, че е дошло времето да обменим малко информация. Казахте ми, че сте научили името ми от Сюзън ван Блийк. Надявах се да поговоря с нея за едно нещо, което ме интересува. Може би и вие споделяте моя интерес?

— За какво става въпрос? Какво ви интересува?

— Първо най-важното. — И невидимата жена заприказва така, сякаш се готвеше за продължителен разговор: — Разкажете ми отново какво се случи със Сюзън. И този път ми кажете цялата истина, моля ви.

Това беше трудна работа, но не и толкова неприятна. Жената отсреща беше пестелива откъм информация, но зад сдържаността й прозираше остроумие и дори сърдечност.

Мартин Дерубен каза, че Сюзън наистина й се обадила след посещението на Рени, но нямала възможност да говори подробно. Отложеният разговор така и не се състоял. Рени не й разкри какво й беше съобщила доктор Ван Блийк на смъртното си легло, но след като описа болестта на брат си, своите опити да открие какво я е причинило и странния град-вирус, оставен в системата й, жената дълго мълча. Рени усети, че за нея това е нещо като повратна точка, също както в шахмата, когато след първите няколко хода започва да се очертава реалният развой на играта.

— Дали доктор Ван Блийк ми се е обадила, защото е смятала, че мога да помогна за проблема с брат ви? Или само за идентифицирането на този странен град?

— Не знам. Не ми е казвала за какво е искала да говори с вас. Има и една книга — беше оставила бележка със заглавието й.

— А, да, спомням си, че ми споменахте за това. И как се нарича?

— „Палеолитна Мезоамерика“. От някой си Боливар Атаско.

Този път мълчанието беше по-кратко.

— Името ми звучи някак познато. Прегледахте ли книгата?

— Заредих я, но не видях нищо, което да има някакво отношение към случая. Нямах обаче време да я прегледам наистина добре.

— Току-що си поръчах копие. Може пък аз да забележа нещо, което сте пропуснали.

Рени почувства неочаквано облекчение. „Може би тя наистина е в състояние да помогне. Може би е в състояние да ми помогне да се промъкна в Дървесната къща и да намеря този Сингх.“ Но съмнението бързо заличи благодарността. „Защо отведнъж да приема тайнствената жена за възможен съюзник? Защото съм отчаяна, естествено.“ И каза:

— Сега вие знаете коя съм аз, но вие коя сте? Знам само, че сте познавали Сюзън и че тя се е опитала да се свърже с вас.

Равният глас прозвуча развеселено:

— Да, не бях много приветлива. Държа никой да не наднича в личния ми живот, но в него няма нищо тайнствено. Аз съм това, което ви казах — изследовател, при това доста известен. Можете да го проверите.

— Поставям живота си във ваши ръце, нали разбирате? Не се чувствам особено сигурна.

— И това може да се промени. Във всеки случай, нека прегледам книгата по антропология, после ще ви се обадя пак през обедната почивка. Междувременно ще ви изпратя информация за този Атаско. Ще ви спести време за издирване. И, госпожо Сулавейо… — Дори фамилията на Рени в нейната уста звучеше като нещо галско.

— Да?

— Следващия път може би ще е по-добре вече да си говорим на „Мартин“ и „Ирене“, нали?

— Рени, не Ирене. Да, разбира се.

— A bientot тогава. — И Рени си помисли, че жената е прекъснала връзката пак така безшумно, както и предния път, но гласът й прозвуча отново: — И още нещо. Ще ви предоставя безвъзмездно още информация, макар да се страхувам, че тя няма да ви зарадва. Медицинският комплекс в предградията на Дърбан, където е настанен брат ви, тази сутрин е обявил пълна карантина „Букаву 4“. Боя се, че вече няма да пускат посетители на свиждане. — Тя отново замълча. — Много съжалявам.

Рени се вглеждаше в празния екран с отворена уста. Когато най-после реши да зададе някакъв въпрос, връзката вече беше прекъсната.

!Ксабу я намери в кабинета й по време на първата почивка.

— Виж това — процеди тя и посочи екрана.

… всички ваши въпроси на нашата линия за отговори или се свържете с Дърбанския департамент за обществено здравеопазване. Надяваме се, че това е временна мярка. Ще предоставяме информация всеки ден…

Умореният лекар го повтаряше сигурно вече за десети — петнайсети път.

— Проклет запис. Дори не вдигат телефоните.

— Не разбирам — !Ксабу погледна екрана, после Рени. — Какво става?

Уморена още в десет без петнайсет сутринта и трепереща от нервно напрежение, тя започна да му разказва за разширената болнична карантина. Насред разказа обаче се сети, че той още не знае нищо за Мартин Дерубен, и започна да обяснява отначало.

— И според тебе тази жена заслужава доверие? — попита той, щом тя замълча.

— Не знам. Мисля, че да. Надявам се. Идеите ми са на изчерпване, да не споменавам за силите. Можеш да останеш тук по обяд, когато ще се обади, и после да ми кажеш какво мислиш.

Той кимна бавно.

— А информацията, която ти е дала досега?

Рени вече беше изключила звука на болничния информатор; сега окончателно прекъсна връзката и изведе файловете за Атаско.

— Виж сам. Този Боливар Атаско е антрополог и археолог. Много известен. Също така и червив с пари, от богато семейство. Преди няколко години в известен смисъл се оттеглил, но от време на време пуска по някоя научна статия. Май че има къщи в пет — шест държави, но Южна Африка не е сред тях. Изобщо не виждам каква е връзката със Стивън.

— Вероятно няма връзка. Вероятно е нещо в самата книга, някаква идея, която доктор Ван Блийк е искала да забележиш.

— Може би. И Мартин я преглежда. Може и да се натъкне на нещо.

— Ами онова другото… дето го откри преди смъртта на доктор Ван Блийк?

Рени уморено поклати глава. Трудно й беше да мисли за друго освен за Стивън, който сега беше още по-далече от нея, затворен в тази болница като муха в кехлибар.

— За какво говориш?

— За онова, което нарече Дървесната къща. Цялата информация за този Сингх — Синьото куче Пустинник — водеше към нея. Но ти изобщо не ми обясни какво представлява тази Дървесна къща.

— Ако вместо да учиш толкова много, си беше побъбрил повечко с другите студенти, щеше да знаеш всичко за нея. — Рени затвори файловете за Атаско. Главоболието й се усилваше и вече не можеше да гледа плътния текст. — Тя е легенда във ВР-света. Почти мит. Но наистина съществува.

Усмивката на !Ксабу изведнъж угасна.

— Всички митове ли са измислици тогава?

Нещо в Рени трепна.

— Не исках да правя никакви намеци. Съжалявам. Този ден вече е достатъчно гаден, а едва сега започва. Освен това не ме бива много в религията, !Ксабу.

— Не си ме обидила, а и аз не исках да те разстройвам допълнително. — Той я потупа по ръката. Докосването му беше леко като допир на птиче крило. — Но често си мисля — хората смятат, че нещата, които не могат да се измерят, не са истински. Когато чета научни книги, става ми още по-тъжно, защото именно това хората определят като „истина“ и все пак самата наука твърди, че единственото, което можем да се надяваме да открием, са схемите в разни неща. Но ако това е вярно, защо един начин да обясним една схема да е по-лош от друг? Дали английският език е по-низш от езика на ксоза или от моя роден език, защото не може да изрази всичко, което те могат?

Рени беше потисната — не заради думите на приятеля си, а защото й се струваше все по-невъзможно да разбере каквото и да било. Думите, цифрите, фактите — „инструментите“, които беше използвала, за да измерва и моделира своя свят — сега като че ли бяха загубили осезаемостта си.

— !Ксабу, имам главоболие и се тревожа за Стивън. Точно сега не мога да водя прилична дискусия за наука и религия.

— Разбира се. — Малкият мъж кимна, докато я гледаше как изважда болкоуспокояващо хапче от чантата си и го гълта. — Изглеждаш много нещастна, Рени. Само заради карантината ли е?

— О, Боже, не — заради всичко! Все още нямаме никакъв отговор, нито пък намерихме начин да върнем брат ми, а търсенето сякаш става все по-сложно и неясно. Ако беше някаква кримка, щеше да има труп, кървави петна и следи от стъпки в градината — определено щеше да става въпрос за убийство и да има откъде да се тръгне. Но тук имаме само неща, които изглеждат малко странни, късчета информация, които евентуално означават нещо. Колкото повече разсъждавам, толкова по-безсмислено става. — Тя разтри слепоочията си. — Все едно да повтаряш една дума толкова много, че тя просто да изгуби смисъла си. Просто… дума. Точно така се чувствам.

!Ксабу сви устни.

— Горе-долу това имах предвид, когато ти казах, че вече не чувам слънцето. — Той огледа стаята. — Може би си била твърде дълго на закрито — това няма да ти подобри настроението. Каза, че си дошла рано.

Тя сви рамене.

— Исках да остана малко насаме със себе си. В квартирата не мога.

Лицето на !Ксабу придоби дяволито изражение.

— И в моята квартира е кажи-речи същото. Тази сутрин моята хазяйка ме наблюдаваше как закусвам. Много внимателно — преструваше се, че не ме гледа. Мисля, че след като никога не е виждала такова нещо, все още не е съвсем сигурна, че съм човек. Казах й, че храната ми харесва, но предпочитам да ям хора.

— !Ксабу! Не бива така!

Той се изкиска.

— После й казах, че няма от какво да се притеснява, защото моето племе изяжда само враговете си. След което тя ми предложи да си сипя още ориз — никога досега не го беше правила. Може би е искала да бъде съвсем сигурна, че стомахът ми е пълен.

— Не съм уверена, че градският живот ти се отразява добре.

!Ксабу й се усмихна доволен, че е успял да я поразвесели.

— Само когато се откъснеш от собствената си история, можеш да твърдиш, че хората, които смяташ за „първобитни“, нямат чувство за хумор. Семейството на баща ми, което е преживявало с оскъдна храна в пустинята Калахари и е изминавало много километри, за да намери вода, въпреки всичко обичаше шегите и веселите истории. Нашият прататко Мантис е обичал да прави разни номера на другите и често тъкмо с такива номера е побеждавал враговете си, когато само силата му не е била достатъчна.

Рени кимна.

— Повечето бели жители тук са си мислели същото и за моите предци — че сме били или облагородени диваци, или мръсни животни. Само не и нормални хора, които се шегуват един с друг.

— Всички хора се смеят. Ако изобщо ни замени някаква раса, както ние сме заменили ранната раса, очаквам, че и тя ще има чувство за хумор.

— По-добре ще е да има — кисело изрече Рени. Временното разведряване не беше променило кой знае какво — главата й продължаваше да пулсира. Извади още едно болкоуспокояващо от бюрото и го глътна. — За да ни прости за кашата, която забъркахме.

Приятелят й се вгледа внимателно в нея.

— Рени, няма ли да е по-добре да вземем комуникатора ти и да излезем. Твоята Мартин и така ще се свърже с тебе, нали?

— Предполагам. Защо?

— Защото мисля, че наистина си стояла затворена твърде много време. Макар градовете ви да приличат на мравуняци, ние не сме термити. Имаме нужда да виждаме небето.

Тя понечи да възрази, но после осъзна, че не би искала.

— Добре. Ще се върнем по обяд. Пък и още не съм ти отговорила на въпроса за Дървесната къща.

Малкият хълм беше гол, ако не се смята тънкият килим от преплетена трева и една акация, под чиято сянка се бяха скрили от увисналото високо горе силно слънце. Нямаше вятър. Над Дърбан беше застинала жълтеникава мараня.

— Дървесната къща се е запазила от ранните дни на мрежата — започна да разказва тя. — Старомодно място, където си измислят собствени правила. Или поне се предполага, че е така — хората, които могат да влизат там, не приказват много и затова голяма част от информацията е плод на слухове и измислици.

— Щом са старомодни, как така държат това място скрито, както разправяш?

!Ксабу вдигна едно семенце и започна да го върти между пръстите си. Беше приклекнал по обичайния си небрежен начин — поза, която винаги напомняше на Рени за някакво далечно, подобно на сън минало.

— О, оборудването и технологиите им са съвсем съвременни, повярвай ми. Повече от съвременни. Това са хора, прекарали цял живот в мрежата — някои от тях практически са я построили в самото начало. Сигурно, затова са толкова войнствени. Заради чувството за вина, че нещата са се развили така.

Стегнатите й челюсти и вратът й се бяха поотпуснали благодарение на болкоуспокояващите или на небето.

— Във всеки случай старомодното е, че много от тези хора са инженери, хакери, хора, които са използвали мрежата от самото начало и тогава са планирали мрежата за комуникации, разпростряла се по целия свят, да бъде свободно и открито пространство, място, където парите и властта нямат значение. Никой не налага цензура на другиго и никой не е принуждаван да се подчинява на желанията на тази или онази корпорация.

— И какво е станало?

— Ами това, което би могло да се очаква. Вероятно идеята е била наивна — парите винаги могат да променят нещата. Хората започнали да създават все повече и повече правила и мрежата заприличала на останалата част от така наречения цивилизован свят.

Рени долови лекторската нотка в гласа си и се изненада. Дали отношението на !Ксабу към града не беше започнало да я променя? Огледа мозайката от сгради по хълмовете и долините на Дърбан, ширнала се като шарена плесен. Внезапно гледката й се стори почти зловеща. Винаги й се беше струвало, че индустриалният прогрес в Африка — континент, толкова експлоатиран за материалните цели на другите и толкова дълго лишаван от облагите — е, общо взето, за добро, но сега не беше толкова сигурна в това.

— Както и да е, хората от Дървесната къща подходили горе-долу както Ной с ковчега, ако мога да се изразя така. Е, не точно така. Не че искали да спасяват това или онова, но имали разни идеи, към които искали да се придържат — най-вече анархистични: пълна свобода на словото и тъй нататък, — и други идеи, които искали да отстранят. Тъй че създали Дървесната къща и я изградили по такъв начин, че да не зависи нито от корпорации, нито от спонсорството на властите. Тя се разпределя в системите на онези, които я използват, и е с такъв капацитет, че колкото и членове да се изключат, Дървесната къща ще продължи да съществува.

— Защо се нарича така?

— Всъщност не знам — трябва да питаш Мартин. Може би заради Дървото на познанието или нещо такова. Много от нещата, които съществуват в мрежата още от първите дни, имат смешни имена. Алеята „Ламбда“ идва от ранен експеримент във ВР, изграден само от текст.

— Звучи ми така, сякаш мрежата, освен, че е убежище за свободолюбиви хора, може да приютява и престъпници.

По тона на !Ксабу не личеше дали одобрява идеята.

— Така е, сигурна съм. Колкото повече свобода даваш на хората да вършат добро, толкова повече свобода имат те и да вършат зло.

Комуникаторът й звънна. Рени го включи.

— Bonjour. — Както и преди, гласът излизаше от черен екран. — Обажда се приятелката ти от Тулуза, както се уговорихме.

— Здравей. — Видеовръзката на Рени беше включена, но бе нормално да предположи, че и отсреща не получават образ. — Не съм сама. Приятелят ми !Ксабу е тук. Той беше с мене при Сюзън и знае всичко, което знам и аз.

— А… — Мълчанията на Мартин започваха да стават нейна характерна черта. — Вие сте някъде навън, нали?

Значи французойката беше включила видеото. Кой знае защо, това й се стори несправедливо.

— Близо до политехниката, където работя.

— Тази линия е сигурна, но трябва да внимавате да не ви следят. — Мартин говореше отсечено, не ги укоряваше, а просто констатираше фактите. — Хората четат по устните, а има и много начини да приближиш далечните неща достатъчно, за да ги виждаш.

Рени малко се засрами, че й изтъкват нещо, за което не се беше сетила. Погледна !Ксабу, но той беше затворил очи и слушаше.

— Ще се опитам да не си мърдам устните много.

— Или пък можеш да закриеш устата си с ръка, за да не се вижда. Това може да ти прозвучи крайно, Ирене… Рени, но дори и да не разбирах, че проблемът ти е сериозен, аз си имам свои грижи.

— Забелязах. — Тя не успя да овладее раздразнението си. — Какво правим ние всъщност, Мартин? Би трябвало да си вярваме. Какво да си мисля за някого, който дори не си показва лицето?

— За какво ти е? Имам си причина за това, Рени, и не дължа обяснение нито на тебе, нито на когото и да било.

— Но вече ми имаш доверие?

Смехът на Мартин беше мрачен.

— На никого нямам доверие. Но мисля, че си такава, за каквато се представяш, и нямам причини да се съмнявам в твоята история.

Рени погледна !Ксабу — изражението му беше странно и отнесено. Той сякаш усети втренчения й поглед, отвори очи и леко сви рамене. Рени потисна въздишката си. Мартин беше права — на този етап и двете не можеха да направят кой знае какво, за да докажат благоразположението си. Или трябваше да прекъсне връзката, или да затвори очи, да си запуши носа и да скочи.

— Трябва да се вмъкна в Дървесната къща — обади се тя.

Явно успя да изкара жената отсреща от равновесие.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурна ли си, че тази линия не се подслушва?

— Сигурна съм. Всеки риск за сигурността ни би дошъл от твоя страна.

Рени се огледа. Наоколо не се виждаше жив човек, но въпреки това тя се наведе към екрана.

— Мисля, че трябва да се вмъкна в Дървесната къща. Преди да умре, Сюзън ми даде името на свой стар приятел хакер — изглежда, мислеше, че той има някаква информация, която можем да използваме. Казва се Мурат Сагар Сингх, но го наричат още Синьото куче Пустинник. Мисля, че мога да го намеря чрез Дървесната къща.

— И искаш да ти помогна да се вмъкнеш там?

— А какво друго ми остава? — Внезапният прилив на болка и гняв я принуди да си мери думите. — Просто трябва да направя каквото мога. Не се сещам за друг начин. Мисля, че ако не намеря отговор, брат ми ще е мъртъв. А сега дори не мога да… да… — Тя си пое въздух на пресекулки. — Дори не мога да отида да го видя.

Гласът на тайнствената жена беше изпълнен със съчувствие:

— Entendu, Рени. Мисля, че мога да ти помогна да влезеш там.

— Благодаря. О, Боже, благодаря!

За миг изпита омерзение от унизителната си благодарност. Тя все още нямаше представа коя е тази жена без лице, но й се доверяваше, както се бе доверявала на малцина. Опита се да прехвърли разговора на по-реална основа.

— Откри ли нещо за Атаско?

— Боя се, че не е много. Не можах да намеря никаква връзка между него и собствениците на клуба, за който ми говори — „При господин Дж.“ — нито пък нещо друго в мрежата, което да е от значение. Той сякаш внимава да не се вдига много шум около него.

Рени поклати глава.

— Всъщност излиза, че не знаем дали Атаско или книгата му имат нещо общо с това, което ни интересува.

!Ксабу беше извадил едно въженце от джоба си и сега правеше нещо като пачи крак между изпънатите си пръсти. Беше вперил унесен поглед в него.

— Да. Да се надяваме, че чрез този човек, Сингх, ще се натъкнем на нещо, което да ни върши работа. Ще видя какво мога да направя, за да се вмъкнем в Дървесната къща. Ако мога да го уредя… свободна ли си след работа днес?

Рени си спомни за срещата в кабинета на ректора.

— Имам един ангажимент след часовете, но би трябвало да съм приключила до пет часа тукашно време.

— Ще ти се обадя. А следващия път може би и приятелят ти ще поговори с мене — каза Мартин и прекъсна връзката.

!Ксабу погледна празния екран, после пак се взря във въженцето.

— Е? — попита Рени. — Какво ще кажеш?

— Ти веднъж ми каза, че ще ми обясниш какво е призрак.

Тя затвори комуникатора си и се обърна към него.

— Призрак ли? Искаш да кажеш — във ВР?

— Да. Веднъж ми говори за това, но така и не ми обясни.

— Е, това е слух… дори и слух не е. Мит — усмихна се уморено. — Все още ли ми е позволено да го казвам?

Той кимна.

— Разбира се.

— Някои хора твърдят, че ако останеш достатъчно дълго в мрежата или ако умреш, докато си включен… — Тя се намръщи. — Това звучи много глупаво. Казват, че понякога хората оставали в мрежата. След като умрат.

— Но това е невъзможно.

— Невъзможно е. Защо ме питаш?

Той раздвижи пръсти и промени формата на въженцето.

— Тази жена, Мартин. В нея има нещо необичайно. Мислех си, че ако призрак означава някаква странна личност в мрежата и тя е призрак, то бих го разбрал подобре. Но тя очевидно не е мъртва.

— Необичайно ли? Какво искаш да кажеш? Много хора не искат да показват лицата си дори ако не са толкова луднали на тема сигурност като нея.

— Имаше нещо… в звученето на гласа й.

— На гласа й ли? Но той може да е бил подправен — за нищо не можеш да съдиш по него. Спомняш ли си, когато отидохме в клуба, как направих и твоя, и своя глас по-плътни?

!Ксабу поклати глава леко разстроен.

— Знам, Рени. Но имаше нещо необичайно в начина, по който тя говореше. А и звукът на мястото, където се намираше. Беше в стая с много-много дебели стени.

Рени сви рамене.

— Може и да е в някое правителствено бомбоубежище или в нещо такова — нямам представа с какво друго се занимава — освен, че витае из мрежата. Боже, дано да е нещо законно. Точно сега в нея е най-голямата ми надежда. Вероятно би ни отнело месеци, за да проникнем в Дървесната къща сами. Но как позна за стените?

— Ехо, шумове… трудно е за обяснение. — Той присви очи. Повече отвсякога приличаше на дете. — Когато живеех в пустинята, научиха ме да чувам звуците на летящите птици, на дивеча, който се движи сред пясъците на много километри разстояние. Ние слушаме внимателно.

— Не знам нищо за нея. Може би е… не, дори не мога да си го представя. — Тя се изправи. Долу в ниското видя студенти, които се връщаха на занятия. — Ще дойда в лабораторията след срещата с ректора. Ако си разбрал нещо, обади се.

Рени едва се сдържа да не избие вратата на кабинета. Затръшна я така, че листовете изпопадаха от бюрото й, а !Ксабу едва не се катурна от стола.

— Не мога да повярвам! Изритаха ме! Изкушаваше се да отвори вратата и да я затръшне пак просто, за да излее върху нещо яростта, която бушуваше в нея.

— Изгубила си работата си?

Тя профуча покрай него и се тръшна в креслото си, после измъкна цигара от кутията.

— Не напълно. На заплата съм, докато ме проверят дисциплинарно. Мамка му, мамка му, мамка му! — Хвърли пречупената цигара и грабна нова. — Направо не мога да повярвам! По дяволите! Нещастието никога не идва само!

!Ксабу протегна ръка, сякаш да я докосне, след това я отдръпна.

„Страх го е да не изгуби някой пръст“ — помисли си тя. Наистина й се искаше да ухапе някого. Ако ректорът Бундази й беше крещяла, щеше да го понесе по-лесно, но нейният разочарован поглед й беше подействал далеч по-лошо.

— Ние винаги сме те ценили, Ирене. — Бавно поклащане на главата, леко дипломатично намръщване. — Знам, че имаш проблеми у дома, но това не е извинение за такава простъпка.

— Мамка му! — Беше пречупила и тази цигара. Със следващата се отнесе малко по-внимателно. — Заради това, че използвах апаратурата без разрешение. Открили са и че съм бърникала из електронната поща на ректора.

— Тя запали цигарата и всмукна дима. Ръцете й още трепереха. — И някои други неща. Май, че не беше много умно от моя страна. — Очите й бяха сухи, но й се плачеше.

— Не мога да повярвам! — Пое си въздух дълбоко и се помъчи да се успокои. — Добре, идвай с мене.

!Ксабу изглеждаше объркан.

— Къде отиваме?

— Като сме се хванали на хорото, ще го играем. Това е последната ми възможност да използвам апаратурата на политехниката. Да видим какво ще каже Мартин.

Йоно Както-там-му-беше-името бе в осигурителната зала и не забелязваше нищо извън шлема си — клатушкаше се насам-натам, размахваше ръце и пронизваше невидими предмети. Рени натисна с всичка сила прекъсвача. Той рязко смъкна шлема, сякаш се беше запалил.

— О, Рени! — Погледът му беше гузен, свидетелство за дочута и преповторена клюка. — Как си?

— Измитай се, ако обичаш! Лабораторията ми трябва, и то спешно.

— Ама… — Той се усмихна криво, сякаш си беше направила лоша шега. — Ама трябва да свърша всичката тая работа с двойното триизмерно…

Тя потисна желанието си да изкрещи, но не успя съвсем.

— Виж какво, току-що ме изхвърлиха. Отсега нататък няма вече да ти се налага да се разправяш с мене. А сега бъди добричък и се измитай по дяволите, ако обичаш!

Йоно засъбира нещата си. Щом вратата зад гърба му хлопна, обади се Мартин.

Пътеката за достъп, дадена им от Мартин, ги отведе в област от мрежата, която Рени никога не беше посещавала — малък търговски комплекс, който по пазарен блясък приличаше на алеята „Ламбда“ толкова, колкото долап за метли прилича на увеселителен парк. Базата данни в края на координатите на французойката беше от най-често срещания тип — от тези, които се даваха под наем на дребни бизнесмени, ВР-еквивалентът на евтините модулни складове в реалния свят в покрайнините на Дърбан. Видимо базата данни беше също толкова непредразполагащо нефункционална, колкото и онова, което представляваше — куб, чиито стени, оцветени в полутонове, бяха покрити с бутони и прозорци, активиращи и указващи различните услуги.

Рени и !Ксабу увиснаха в центъра на куба — в това неприветливо място безличните им симове изглеждаха още по-недодялани.

— Това прилича на ВР-еквивалента на тъмна уличка.

Рени беше в скапано настроение. Денят взе да става отвратително дълъг. Бяха я изхвърлили от работа, а когато се обади на баща си и му каза, че ще се прибере късно и ще трябва сам да си приготви вечерята, той се беше нацупил — това всъщност като че ли го разстрои повече от новините за Стивън и за работата й.

— Надявам се, че Мартин знае какво прави.

— И Мартин се надява на същото.

— А, тук ли си, Мартин? — Рени се обърна, после се огледа.

Една лъскава синя сфера увисна до тях.

— Ето ме. Готови ли сте?

— Да. Но…, но няма ли да ти е трудно да… да управляваш интерфейса?

Синята сфера висеше, без да помръдва.

— Няма нужда да се използва виртуалният интерфейс, за да се влезе в Дървесната къща. Навярно е по-лесно да не се използва — особено от някой като мене, който предпочита други методи за обработка на данни. Но тъй като работите в такива среди, реших, че ще ви е по-удобно да влезете по този начин. Със сигурност това ще ни улесни да се оправим, докато стигнем до самата Дървесна къща, понеже ВР-интерфейсът работи малко по-бавно от другите версии. В Дървесната къща всичко е много бързо и объркващо.

„Което все още не обяснява защо собственият й сим изглежда толкова смахнато — отбеляза Рени. — Но щом не иска да ми каже, предполагам, че това си е лично нейна работа.“

Няколко от бутоните на интерфейса на базата данни засияха, сякаш някой ги беше натиснал, и в прозорците потекоха данни.

„Тя дори не използва ВР-интерфейс — осъзна Рени. — Тази билярдна топка е просто маркер само за да разберем, че е тук, с нас. Сигурно прави всичко това директно от клавиатурата си или с изключен гласов контрол, или дявол знае как…“

— Знаете ли защо това място се нарича Дървесната къща? — попита Мартин.

— Казах на !Ксабу, че трябва да попитаме теб. Не знам, но предположих, че е свързано с Дървото на познанието.

— Не е чак толкова сложно. — Смехът на Мартин прозвуча подигравателно. — Много е просто — те са били момченца.

— Какво? Кой?

— Хората, които са създали Дървесната къща. Не всички са били от мъжки пол, разбира се, но повечето от тях… и са си направили къща, която да е тяхна и само тяхна. Също като малки момченца, които си строят къща на дърво, правят я клуб и не пускат никой друг вътре. Като в старата приказка за Питър Пан. А знаете ли как се влиза в Дървесната къща?

Рени поклати глава.

— Шегата сигурно ще ви хареса. Трябва да намерите стълбата. — Щом го каза, един от прозорците изведнъж се разшири и покри цялата стена на куба. — Стълбата винаги може да бъде спусната — продължи Мартин, — но винаги се появява на различни места. Хората от Дървесната къща не искат да насърчават другите, които се опитват да се промъкнат вътре. Само хората, които са се качвали по стълбата и преди, знаят как да я намерят.

!Ксабу изведнъж наруши мълчанието си:

— Значи сте били в тази Дървесна къща?

— Да, но като гостенка. Ще ви кажа и повече, но засега ви моля да не забравяте, че се намираме на обществено място. Това е истинска база данни, но свързана със стълбата — или поне днес е така. Ако се върнете тук утре, съмнявам се, че връзката ще продължава да съществува. А и всеки момент тук може да се появи някой с официална задача. Влизайте.

— През онзи прозорец ли? — попита Рени.

— S’il vousplait. Моля. От другата страна няма опасност.

Рени провря сима си през прозореца с данни, !Ксабу я последва — във виртуално пространство с още по-оскъдни детайли, отколкото онова, което току-що бяха напуснали — по-голям куб, почти чисто бял. Прозорецът се затвори и ги остави сами в безличния куб: синята сфера не беше влязла с тях.

— Мартин!

— Тук съм — обади се безплътният глас.

— Но къде е симът ти?

— Тук не ми трябва сим. Долното стъпало на стълбата — също както и Дървесната къща — стои над законите на мрежата. Тук не се изисква да имаш въплъщение.

Рени си спомни въпроса на приятеля й за призраците и въпреки че беше съвсем разбираемо Мартин да иска да избегне едно от малките правила на живота в мрежата, тя усети, че пак започва да се нервира.

— Ние с !Ксабу трябва ли да правим нещо?

— Не. Аз… те имат да ми връщат услуга, така ли се казва? Пуснаха ме пак вътре и имам привилегията да си доведа и гости.

Белите стени рязко паднаха или по-скоро от тях израсна нещо друго. Празното пространство доби форма и дълбочина. Дървета, небе и земя изникнаха само за секунди, сякаш образувани от невидими атоми. Рени и !Ксабу стояха пред едно покрито с листа езерце, опасано от дъбове. Мартин, ако все още беше тук, не се виждаше никаква. Безкрайно лятносиньо небе се простираше над клоните и всичко беше обляно от топла мътна светлина. Между два големи корена, опряло гръб о едно дърво, седеше бяло момченце и цамбуркаше във водата. Носеше гащеризон и опърпана сламена шапка с изкривена периферия. Сънената му усмивка разкриваше липсата на едно зъбче.

— Имам разрешение да посетя Дървесната къща — обади се Мартин.

Момчето явно изобщо не се изненада от безплътния глас. Присви очи срещу Рени и !Ксабу за миг, после лениво вдигна едната си ръка, сякаш се протягаше да си откъсне ябълка. От клоните над главата му се спусна въжена стълба. Усмихна се още по-широко.

— Давайте — подкани ги Мартин.

!Ксабу се заизкачва първи. Рени беше сигурна, че и в реалния живот той се катери също толкова сръчно. Тя го последва малко по-бавно, преуморена от днешните премеждия и донякъде уплашена какво ли още я чака. Само след секунди езерото и гората изчезнаха и сенките около нея се сгъстиха. Продължаваше да се катери и макар да нямаше за какво да се залови, не изпитваше чувството, че може да падне. Спря се и зачака.

— Стигнахме до Дървесната къща — обяви Мартин. — Превключвам на личен канал, паралелен на главната звукова линия — иначе ще ни е много трудно да се чуваме.

Преди Рени да успее да я попита какво иска да каже, всеобхватният мрак внезапно се разсея и вселената сякаш пропадна в хаос. В ушите й нахлу вавилонска шумотевица, която цепеше тъпанчетата й — музика, откъслеци от разговори на различни езици, странни шумове, сякаш тя и спътниците й бяха хванати в капан между каналите на късовълново радио. Намали общата сила на звука в системата и го сведе до какофония от мърморене.

По личния канал на французойката гласът на !Ксабу стигна ясно до нея:

— Ама че гледки ми сервира, Рени. Виж!

Имаше много за гледане. Визуалната среда, която беше прогонила мрака, не приличаше на нищо, което беше виждала досега.

Нямаше горе и долу — това беше първото и най-объркващо нещо. Виртуалните структури на Дървесната къща се свързваха една с друга под всякакви невъзможни ъгли. Нямаше и хоризонт. Във всички посоки се простираше нестройна мрежа от форми, наподобяващи сгради. Беше, помисли си Рени, все едно да застанеш във въображаемия център на литография на Ешер. Виждаше празно синьо пространство, може би небе, което надничаше между някои от странните структури, ала цветът се появяваше под равнището на стъпалата й също тъй често, колкото и над главата й. На други места пролуките бяха изпълнени с дъждовни облаци или със снежни виелици. Много от структурите явно бяха виртуални домове, оформени във всякакви мислими размери и форми — пъстроцветни небостъргачи, кръстосани като мечове при дуел, букети от розови мехурчета, дори една светеща оранжева гъба с врати и прозорци, голяма колкото самолетен хангар. Някои мърдаха и се преобразяваха в нещо друго, докато ги наблюдаваше.

Имаше и хора, или неща, които можеше да са хора — трудно беше да се каже, тъй като кодексът за въплъщение в мрежата тук очевидно беше напълно изоставен, — но имаше и други подвижни неща, които трудно се връзваха с определението „предмет“ — цветни вълни, интерферентни ивици, вихрещи се галактики от пулсиращи петна.

— Просто… просто лудост! — възкликна тя. — Какво представлява всичко тук?

— Това, което тукашните хора искат да бъде. Гласът на Мартин, който толкова я дразнеше преди, сега звучеше успокояващо познато сред цялата тази смахната бъркотия. — Те са отхвърлили правилата.

!Ксабу хлъцна стреснато и Рени се обърна. Един плаващ влекач, покрит с леопардова кожа, се беше появил изневиделица точно до него. Нещо като парцалена кукла изскочи за миг от капитанската кабина, поразгледа ги, след това извика нещо на език, който Рени не разбираше. Влекачът изчезна.

— Какво беше това? — попита Рени.

— Не знам. — Равният глас на невидимата им спътница прозвуча така, сякаш й беше забавно. — Някой спря да разгледа новодошлите. Мога да накарам системата си да превежда от езиците, които се говорят тук, но ми е необходима голяма процесорна мощ.

Пронизителен писък отекна над приглушеното бърборене в слушалките, извиси се и затихна. Рени направи гримаса.

— Аз… как изобщо ще намерим нещо? Тук е пълна лудница!

— Има си начини за действие в Дървесната къща, пък и тя не е цялата такава — увери я Мартин. — Ще намерим някое по-тихо кътче — това тук е обществено място, нещо като парк. Вървете, аз ще ви насочвам.

Рени и !Ксабу поеха към едно от празните пространства между сградите, издигнаха се над една трупа танцуващи мишки в кашмирен десен и се отдръпнаха, за да избегнат сблъсъка с нещо, което изглеждаше като огромен език, подаващ се от изпотената стена на една структура. По настояване на Мартин ускориха ход и шантавата плетеница от всевъзможни форми се замъгли. Въпреки че напредваха бързо, някои неща се движеха със същата скорост. „Жители на Дървесната къща, които идват да ни хвърлят по едно око“ — досети се Рени. Тези любопитни хора се появяваха в такъв странен и обезпокоителен набор от форми и ефекти, че след малко Рени вече не можеше да понася гледката. Упътванията на Мартин бяха прекъсвани от бълбукане и гъргорене — сред звуците отчетливо се долавяха и поздрави.

Огромно непознато на Рени червено цвете клюмна пред тях — беше голямо колкото универсален магазин. По указание на Мартин те забавиха ход, после се издигнаха и потънаха сред венчелистчетата. Когато гората от червени знамена ги обгърна, гъргоренето в ушите им стихна.

Докато се носеха нагоре, във въздуха пред тях проблесна надпис с поздрав на няколко езика. На английски пишеше: Това е наша собственост. Всеки посетител се подчинява на нашите правила — те са каквито ни хрумне по всяко време. Повечето са свързани с уважението към другите. Разрешението за влизане може да бъде отменено без предупреждение. От колектива на фермата за мравки.

— Как така някой може да има частна собственост, ако това тук е анархия? — възмути се Рени. — Ама че анархисти!

Мартин се разсмя.

— Тук ти би се вписала много добре, Рени. Хората си седят и спорят за такива неща с часове.

Вътрешността на цветето — или на симулацията във вид на цвете, напомни си Рени — представляваше обширна пещера, прорязана от коридори и малки открити площадки. Цялата, от пода до тавана, беше кадифеночервена, а светлината не идваше от някакъв определен източник. „Все едно, че се намирам в нечии черва“ — помисли си Рени. Конвенционални симове и техни доста по-нечовешки на вид съответствия седяха, стояха или се носеха, без да се съобразяват с понятията „горе“ и „долу“, и бяха повече от симовете в онова място, което Мартин беше нарекла „парк“. Тук шумовете бяха много по-приглушени, но очевидно се водеха много разговори едновременно.

— Мартин? Ти ли си? Бях толкова щастлив, че се обади!

!Ксабу и Рени се обърнаха по посока на непознатия глас с лек акцент, който се чуваше силно и ясно по личния канал. Бушменът избухна в смях, Рени едва се сдържа да не се закикоти. Новодошлият беше закуска — чиния, пълна с яйца и наденици, се носеше из въздуха заедно със сребърни прибори, купа с овесена каша и чаша портокалов сок, които кръжаха около нея като спътници.

— На новия ми сим ли се смеете? — Закуската подскочи леко, имитирайки отчаяние. — Потресен съм.

Безтелесният глас на Мартин прозвуча сърдечно:

— Али, радвам се да те видя отново. Това са мои гости. Не спомена имената им, а Рени нямаше желание да се представя, макар да й беше трудно да се чувства заплашена от плаваща закуска.

Закуската съвсем безцеремонно ги огледа от горе до долу, за да проучи безличните им симове. За първи път във ВР Рени се притесни от сима си.

— Някой трябва да направи нещо за външния ви вид — бе крайната присъда на закуската.

— Не сме дошли за това, Али, но ако някога приятелите ми дойдат тук отново, сигурна съм, че ще се отбият при теб. Принц Али фон Вечно-засмените-кукли беше един от първите истински велики дизайнери на симулирани тела — обясни Мартин.

— Беше? — Дори ужасът му беше дяволит. — Бил съм, значи? Мили Боже, забравиха ли ме вече? Но, миличка, аз пак се казвам само Али. В момента никой не използва тия дълги имена — по моя идея, разбира се. И все пак за мене е чест, че си го спомняш. — Чинията бавно се завъртя, надениците проблеснаха. — Не че и ти си се променила много, Мартин, скъпа моя. Предполагам, решила си за най-уместно изобщо да пренебрегваш модата. Много минималистично. И има какво да се каже за плътността. — Али не успяваше напълно да скрие неодобрението си. — Е, какво те води отново насам? Толкова време мина! Къде да отидем? Тук, във фермата за мравки, тази вечер ще има някаква противна дискусия за етиката и, честно казано, по-скоро бих се предал на РЖ, отколкото да понеса това. Но Синьи Транзиторе ще изнася климатично представление от кабината на центъра за конференции. Той винаги прави страшно интересни неща. Твоите гости биха ли искали да го видят?

— Какво означава климатично представление? — попита !Ксабу. Рени се отпусна, като чу гласа му — стори й се съвсем спокоен. Чудеше се как ли издържа сред цялата тази странна среда.

— О, ами… дъжд, слънце, нали знаете. Вие двамата трябва да сте африканци — толкова определен е този акцент. Познавате ли братята Бингару? Ония умници, дето затвориха мрежата Кампала? Разбира се, те разправят, че било нещастен случай, обаче никой не им вярва. Няма как да не ги познавате.

Рени и !Ксабу трябваше да признаят, че не ги познават.

— Звучи прекрасно, Али — намеси се Мартин, — ала не сме дошли да се забавляваме. Трябва да намерим един човек и ти се обадих, защото познаваш всички.

Рени се радваше, че симът й не показва кой знае какво от израженията на лицето — щеше да й бъде трудно да запази сериозна физиономия. Никога досега не беше виждала закуска да се надува от гордост.

— Така е. Разбира се, че познавам всички. Вие кого търсите?

— Един от по-старите обитатели на Дървесната къща. Прякорът му е Синьото куче Пустинник.

Чинията забави въртенето си. Вилицата и лъжицата се снишиха.

— Кучето ли? Тоя стар сухар? Боже мили, Мартин, че каква работа имаш с него?

Рени не успя да сдържи нетърпението си.

— Знаеш ли къде да го намерим?

— Май знам. В кьошето с паяжините е, заедно с останалите си дружки.

— Кьошето с паяжините ли? — Мартин като че ли се озадачи.

— Така му викаме. Хълмът на основателите. Там е заедно с другите старци. — Тонът на Али подсказваше, че е рисковано дори да се говори за това. — Боже, това пък какво е?

!Ксабу и Рени се обърнаха натам, накъдето май гледаше плаващата закуска. Приближаваха двама яки бели мъже, заобиколени от сонм жълти маймунчета. Единият беше сякаш изваден от някоя изключително тъпа кримка по мрежата — с меч и верига и с дълъг монголски мустак.

— Благодаря ти, Али — обади се Мартин. — Трябва да вървим. Беше чудесно, че се видяхме. Благодаря ти, че се отзова.

Новодошлите очевидно все още приковаваха вниманието на Али:

— О, небеса, не съм виждал подобно нещо от години. Някой трябва бързо да им помогне. — Посудата отново се обърна към тях. — Извинявайте. Такава цена плащаме за свободата — някои хора просто носят, каквото им падне. Значи ще ми се измъкнете просто така? Мартин, миличка, направо съм съкрушен. Е, добре тогава. Целувки!

Лъжицата и вилицата врътнаха сложен пирует, после закуската се понесе нехайно подир двамата здравеняци и сонма маймунки.

— Обаждайте се! — викна им той.

— Защо този човек е решил да изглежда като ядене? — попита !Ксабу малко по-късно.

Рени се разсмя.

— Предполагам, защото може. Мартин?

— Тук съм. Проверявах указателя на Хълма на основателите, за да видя дали е записан, но нямам късмет. Трябва да отидем там.

— Тогава да вървим. — Рени хвърли прощален поглед към интериора, напомнящ дванайсетопръстник. — По-странно не може да бъде.

Хълмът на основателите, каквото и да е бил едно време, сега представляваше просто врата, макар и подобаващо голяма и внушителна порта, грижливо оформена така, че да наподобява старо, проядено от червеи дърво с огромна ръждясала медна халка, захапана от лъвска глава. На една кука горе висеше маслен фенер и огряваше площадката с жълта светлина. Прагът на Хълма на основателите беше и също тъй подобаващо тих, за да вдъхва запустение, макар че само миг преди това те бяха насред кипящия водовъртеж на живота в Дървесната къща. Рени се зачуди дали това не е една хубава самоиронична шега на тукашните обитатели.

— Защо не влезем? — попита !Ксабу.

— Защото в момента правя, каквото трябва, за да влезем. — Мартин като че ли беше малко напрегната, сякаш се опитваше едновременно да жонглира с топки и да скача на въже. — А сега почукайте.

Пред тях се ширна дълъг коридор, също осветен от висящи фенери. Успоредни врати се простираха от двете страни на коридора, който се губеше в безкрайната далечина. Рени погледна най-близката безлична врата, после опря длан на нея. Появи се надпис, както и очакваше, но тя не можеше да разчете буквите. По плавните си линии наподобяваха арабските.

— Има ли указател? — попита тя. — Или ще чукаме на всички врати?

— В момента търся указател — отговори Мартин.

Рени и !Ксабу трябваше да изчакат. Малкият явно беше по-търпелив от Рени. Тя пак се ядоса — не на последно място и заради това, че се налага да се чуди какво ли прави невидимата им водачка.

Какъв й е проблемът? Защо е толкова загадъчна? Да не би да й има нещо? Но и какво от това? Мозъкът й очевидно си е наред, а нищо друго не би й попречило да използва сим.

Беше все едно да пътуваш с дух или с ангел хранител. Досега Мартин като че ли беше добър дух, но на Рени не й се искаше да се осланя толкова много на същество, за което не знае почти нищо.

— Указател няма — съобщи водачката им. — Не и на индивидуалните кабини. Но има и общи места. Сигурно там можем да намерим някаква помощ.

Без никакво усещане за движение те се преместиха рязко надолу по явно безкрайния коридор — входът вече не се виждаше, но отново се намираха пред една от многобройните еднакви врати. Тя се отвори, сякаш Мартин я беше бутнала с невидима ръка, и Рени и !Ксабу влетяха вътре.

Както можеше да се очаква, стаята беше далеч по-голяма от разстоянието между две врати в коридора. Простираше се сякаш на стотици метри и беше осеяна с малки масички като читалнята на някоя старомодна библиотека. Напомняше смътно на клуб с картини по стените — когато Рени се загледа в тях по-внимателно, откри, че това са плакати на разни древни музикални групи — и навсякъде имаше виртуални растения, някои, от които доста агресивно претендираха за пространство. Прозорците на стената отсреща гледаха към Гранд кениън в Америка, който приличаше на напълнен с вода и заселен от водни форми на живот с напълно извънземен вид. За момент Рени се зачуди дали бяха избрали гледката чрез гласуване.

Навсякъде имаше симове — скупчени на групички около масите, плуващи лениво под тавана или реещи се по-ниско на ръкомахащи и спорещи ята. Като че ли им липсваше претенциозният вид на другите тукашни жители — много от тях бяха съвсем малко по-сложни от симовете на Рени и !Ксабу. Ако това бяха най-старите жители на колонията, както беше казал Али, може би носеха симовете от своята младост, както старите хора в РЖ имаха склонност да се обличат по модата от младините си.

Край тях премина доста схематичен женски сим. Рени махна, за да привлече вниманието му.

— Прощавайте, търсим Синьото куче Пустинник.

Симът я погледна с безизразните си изрисувани очи на манекен, но не каза нищо. Рени се озадачи. Английският обикновено беше общият език в повечето международни ВР — среди.

Тя се придвижи по-нататък и се отправи към една маса, около която очевидно течеше продължителен спор. Щом се приближи, долови откъслеци от разговора.

— … със сигурност не е. Аз си играех с ен-биксовете точно преди да станат пълна досада, така че би трябвало да знам.

Някой отговори май на някой азиатски език — явно се беше разгорещил:

— Ами нали за това говорим. Тогава всичко вече беше мултинационално!

— Ох, Макенъри, ама и ти си един cabron! — обади се друг глас. — Chupa mi pedro.

— Прощавайте — обади се Рени, когато спорът утихна за момент. — Търсим Синьото куче Пустинник. Казаха ми, че живее на Хълма на основателите.

Всички симове се извърнаха да я погледнат. Един от тях — плюшено мече с неуместни мъжки полови белези — изфъфли с продран старчески глас:

— Търсят Кучето. Кучето си има фенове.

Друг сим посочи със закърнял палец към дъното на стаята:

— Ей, там.

Рени погледна, но в далечината не можа да различи никакви хора. Кимна на !Ксабу да я последва. Той се блещеше срещу плюшеното мече.

— Хич не ме и питай — обади се тя.

Наистина в ъгъла седеше сам един доста странен сим — тъмнокож старец със свирепи очи и побеляла набола брада, който в някои отношения изглеждаше странно реален, а в други — странно нереален. Носеше всекидневни дрехи отпреди петдесет години, но беше с тюрбан, а се бе наметнал с нещо, което Рени в първия миг сметна за някаква обредна одежда. Чак след миг осъзна, че е стара хавлия.

— Прощавайте… — започна тя, но старецът я сряза:

— Вие тримата какво искате?

Рени чак сега си спомни за Мартин, която — нещо доста странно — се беше умълчала.

— Вие… вие ли сте Синьото куче Пустинник?

Не само симът му беше озадачаващ, но и във виртуалния му стол имаше нещо странно.

— Кой пита?

Имаше съвършен южноафрикански акцент. Рени усети как в нея се надига надежда.

— Приятели сме на Сюзън ван Блийк. Имаме причини да мислим, че съвсем неотдавна тя е говорила с вас.

Главата с тюрбана се изпружи. Старият хакер приличаше на лешояд в гнездото си, стреснат от нещо.

— Приятели на Сюзън? Откъде накъде, по дяволите, ще ви вярвам? Как ме намерихте?

— Няма защо да се страхувате от нас — обади се Мартин.

Рени се намеси:

— Имаме нужда от помощта ви. Говорила ли ви е Сюзън за един златен град — нещо, което не е успяла да идентифицира?…

— Шшшт! Мили Боже! — Стреснат, старецът за миг се оживи и яростно й замаха да млъкне. — Не вдигайте такава патърдия, дявол да го вземе! Никакви имена, никакви издайнически понятия. И няма да говорим тук. Отиваме у нас.

Той шавна с пръсти и столът се издигна.

— Следвайте ме. Не, карай да върви, ще ви кажа къде е и ще се видим там. Мамка му — рече той с чувство. — Щеше ми се да бяхте дошли по-рано със Сюзън.

— Защо? — попита Рени. — Какво искате да кажете?

— Защото тогава можеше и да имаме време да направим нещо. Но сега вече е много късно, по дяволите!

Той изчезна.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВАМЕХАНИЗМИ

Мислеше усилено, но почти нищо не успяваше да свърже.

— Бийзъл — прошепна той, — намери ми онзи смахнат малък пасаж в бандитските местенца. Виж дали можеш да ми откриеш адреса на автора.

Майка му попита:

— Какво каза?

— Нищо. — Той се прегърби на седалката и се загледа в оградите през обезопасените прозорци. Напипа на врата си новия безжичен разклонител, който си беше купил чрез поръчка по пощата за рождения си ден. Телепатичният жак бе лек и почти не се забелязваше — виждаше се само едно кръгло пластмасово копче върху невроканюлата. Май работеше толкова добре, колкото го рекламираха в статиите, и беше невероятно удоволствие да можеш да се включиш в мрежата, без да си вързан за кабел.

— Намерих адреса — изскърца гласът на Бийзъл. — Сега ми искаш да се обадиш?

— Не, по-късно.

— Орландо, какво правиш? С кого си говориш там отзад?

Той вдигна ръка, за да прикрие жака.

— С никого, Вивиан. Просто… просто си тананикам. Матовочерният цилиндър на охранителната сграда изникна пред предното стъкло и отвлече вниманието й. Тя спря на вътрешния пост, за да въведе охранителния код, и щом бариерата падна, подкара към охраната.

Орландо извади новите си безжични щипки от джоба си.

— Бийзъл, има ли някакви съобщения?

— Само едно. — Бийзъл беше точно зад ухото му, или поне така му звучеше. Всъщност вкарваше данни направо в слуховите му нерви. — От Илейн Щросман от „Индиго механизми“. Моли за среща.

— Кой? — попита Орландо на глас, след това погледа виновно към майка си. Тя разговаряше с човека от охраната — едър, як мъжага, чийто черен противоударен костюм от фиброматерия беше в тон с плочките в сградата на охраната.

— Кои са тези „Индиго“?

— Малка, съвсем нова технологична компания. Последния срок правиха представяне в „Училищна мрежа“.

Нещо му се мерна, ала съвсем смътно. Беше слагал много сензори около Дървесната къща, но не се сещаше за някой, който би могъл да го отведе до „Индиго“ изключително модерна компания в Южна Калифорния, ако си спомняше точно как беше представена.

— Давай, уреди среща. Довечера, като се прибера, или утре сутринта, след като Вивиан тръгне за часовете си.

— Ясно, шефе.

— Трябва да се върнем не по-късно от четири — обясняваше майка му на охраната.

— Ако искате да спрете и да напазарувате, госпожо само ни се обадете и ще ви зададем вашия входящ код — Пазачът — рус, кръглолик младеж, беше затъкнал палци в колана си; пръстите му разсеяно опипваха оръжието в кобура. — Не искаме да вдигаме тревога напразно.

— Благодаря, Холгер. Ще се върнем навреме, сигурна съм. — Тя натисна копчето на прозореца с палец и изчака да се отвори празно място в голямата външна бариера после се плъзна през него на улицата.

— Как си, Орландо? — попита го тя през рамо.

— Добре съм, Вивиан. — Всъщност малко го наболяваше, но нямаше да му мине, ако го кажеше, пък и тя щеше да се почувства длъжна да направи нещо. Изправи се на седалката, докато охраняваната зона Краун хайтс и опасващите я стени се изгубиха зад тях.

Малко след като слязоха на равното по виещия се път по хълмовете и оставиха зад себе си оградения с бодлив тел резерват за дървета, колата започна да се тресе. Дори скъпите амортисьори не можеха да помогнат много, дупките приличаха на лунни кратери. Щатските власти на Калифорния и местната администрация години наред се караха кой да отговаря за по-важните пътни артерии. Още не бяха решили спора.

— Караш твърде бързо, Вивиан. — Лицето му се изкриви. Всяко подскачане разтърсваше костите му.

— Много добре си карам. Почти стигнахме — отговори тя бодро, ала през зъби. Мразеше да кара, мразеше да води Орландо долу в града при лекаря. Понякога той си мислеше, че една от причините тя да му се ядосва, е, че е бил достатъчно глупав да се разболее от нещо, което не може да се лекува от разстояние или в уютния и много сигурен медицински център на Краун хайтс.

Ядосваше се и защото се страхуваше за него. Вивиан беше много разумна, баща му, Конрад — също. Но това беше онзи вид разум, който обича да засипва с логични аргументи нещо, докато то премине. А ако не премине — Вивиан и Конрад просто спираха да говорят за него.

Беше странно да се излезе изпод дърветата пак в равнината. Зеленият пояс и армията частни охранители в Краун хайтс те караха да вярваш, че нещата не са се променили много през последните сто — двеста години, че Северна Калифорния все още е спокоен рай с гори от червено дърво и приятни градчета с добро разпределение на площите. Вероятно точно заради това, замисли се Орландо, хора като родителите му живееха в Краун хайтс.

Метроплексът „Заливът на Сан Франциско“ някога е представлявал дискретно струпване от градове по края на V-образния залив — също като върхове на пръсти, които внимателно държат нещо ценно. Сега градовете се бяха слели в една обща маса, която обгръщаше залива и свързаните с него водни пътища в юмрук, широк над двеста и петдесет квадратни километра. Единствено хубавата обработваема земя в Централната долина беше попречила на метроплекса и на южния му съперник, разпространяващ се като метастази около Лос Анджелис, да се слеят в едно-единствено петно от плътна градска джунгла.

Щом минаха под колонадата на огромната магистрала 92, Орландо се сгуши в седалката си, за да може да наблюдава града хамак. Градовете от бараки на много нива, наричани понякога от жителите им „медени пити“ или „гнезда на плъхове“ от обитателите на Краун хайтс, направо го омагьосваха. Когато започна да разпитва родителите си за тях, те не успяха да му кажат нещо повече, така че той претърси мрежата за стари новинарски прегледи.

И откри, че по време на първата голяма жилищна криза в началото на века, незаконни заселници започнали да строят градове от бараки под надземните магистрали — агломерации със свободна форма, съставени от картонени кашони, алуминиеви покрития и пластмасови листове. Докато все по-обилният прилив на бездомници заливал земята под бетонните улеи, дошлите по-късно започнали да се изкачват нагоре към самия свод, да поставят товарни мрежи, насмолен брезент и бракувани военни парашути по колоните и вътрешните страни на магистралите. Скоро въжени мостове свързали импровизираните жилища, а стълби — долния град от бараки с разрастващия се горен град. Живеещите тук — занаятчии и инженери аматьори — добавили средни нива, докато накрая тъканта на паянтовите многоетажни жилища се разраснала почти под всяка магистрала и надземен водопровод.

Слънцето наближаваше зенита си и под магистрала 92 беше тъмно, но паяжинният град кипеше от движение. Орландо свали стъклото, за да вижда по-добре. Група деца се гонеха по широко, покрито с мрежа пространство на двайсетина метра над главата му. Приличаха на катерички — бързи и подвижни. Той чак им завидя. После си припомни бедността, мизерията, лошата хигиена и всички опасности, които произтичаха чисто и просто от средата им. Освен насилието, което бе постоянна заплаха за градските бедняци, жителите на градовете хамаци трябваше да се борят и с гравитацията: не минаваше ден, без някой да падне на пътното платно и да го премажат или пък да се удави в някой плавателен канал. Само миналата година под тежестта на „медената пита“ Бариос Лос Мочес се бе срутила част от магистралата за Сан Диего и беше убила стотици жители и десетки шофьори.

— Орландо? Защо си отворил прозореца?

— Просто гледам.

— Затвори го. Няма защо да го държиш отворен. Орландо затвори прозореца. Гласовете на децата и слънчевата светлина останаха от другата страна на опушеното стъкло.

Провряха се по Ел Камино реал — широката ивица от неонови и холографски реклами, простираща се на осемдесет километра надолу към полуострова от Сан Франциско нататък. Тротоарите бяха пълни с хора — половината като че ли живееха във входовете на сградите или се тълпяха около автобусните спирки. Майката на Орландо караше предпазливо, макар да я изпреварваха ята от по-малки автомобилни рибки, мопеди и миниколи. Пешеходците преминаваха бавно на кръстовищата и се взираха в потъмнените стъкла на колата им с преценяващия поглед на крадците в магазините, наблюдавани от охранителната видеосистема.

Вивиан отново спря на светофар и забарабани с пръсти по волана. Няколко млади латиноамериканци бяха застанали в нестроен кръг на близкия ъгъл. Вдигнатите на челата им очила създаваха впечатлението за допълнителен чифт очи. Дори и на яркото слънце лицата им сякаш светеха с пулсираща светлина, въпреки че имплантите — тънки тръбички от химически неон под кожата, подредени във фетишистки племенни орнаменти — бяха много по-впечатляващи нощем под надвисналите тъмни бетонни козирки.

Орландо беше чул приятелите на родителите му да си говорят за очилатите момчета със смесица от страх и митологично удоволствие и да твърдят, че носят тези набиващи се на очи аксесоари, за да се предпазват от химическите вещества, когато пръскат хората със спрейове. Ала Орландо разпозна в повечето от тях ефектни, но с малка мощност ВР-устройства, които вършеха работа кажи-речи колкото старовремските уоки-токита. Това беше мода — просто начин да изглеждаш така, сякаш всеки момент можеш да се появиш на виртуална среща или да приемеш важно обаждане, като междувременно продължаваш да си висиш на ъгъла.

Един от младежите се отдели от групата и тръгна към пешеходната пътека. Дългото му малиновочервено палто от парашутна коприна плющеше зад него на вятъра като знаме. От косите на слепоочието му започваше татуирана верига, която се спускаше до челюстта и потъваше в тъмното на всеки няколко секунди, когато имплантите пулсираха под кожата му. Усмихваше се, сякаш се беше сетил за нещо смешно. Преди да стигне до колата им — преди дори да стане ясно дали е тръгнал точно към тяхната кола, — Вивиан рязко потегли на червено и се размина на косъм с една семейна каравана. Светлините блеснаха като предупредително издута качулка на кобра.

— Вивиан, ти мина на червено!

— Почти пристигнахме.

Орландо се обърна и погледна през задното стъкло. Младежът беше застанал на ъгъла и гледаше след тях. Палтото му се ветрееше. Изглеждаше така, сякаш чакаше да се покаже и останалата част от парада.

— Мисля, че, общо взето, се справяш доста добре. Новите противовъзпалителни лекарства като че ли помагат. — Доктор Ван се изправи. — Обаче тази кашлица не ми харесва. Отдавна ли е?

— Не. Не е.

— Добре. Но ще я държим под око. Боя се, че ще трябва да ти вземем още кръв.

Орландо направи опит да се усмихне.

— Повечето вече ми я взехте. Предполагам, че може да вземете и останалата. Колко му е.

Доктор Ван кимна одобрително.

— Така те искам. — Той протегна тънката си длан и посочи на Орландо, че трябва да остане на масата. — Сестрата ще дойде след минутка. Я чакай да огледам тези лепенки — извъртя той ръката на Орландо и я огледа. — Имаш ли още сърбеж?

— Трае се.

— Добре. Радвам се да го чуя — кимна отново той. Орландо всеки път се учудваше как такива бодри думи могат да излизат от устата на тъжното и прекалено слабо лице на лекаря.

Докато доктор Ван преглеждаше нещо на своя комуникатор на масата в ъгъла — според него беше по-умно така, отколкото всичко да излиза на стенен екран, където пациентът може да го види, — в стаята влезе сестра Дездемона и взе кръв на Орландо. Беше хубава и много внимателна. Винаги пращаха нея, та да го е срам да циври. И си бяха прави. Макар и да беше изтощен и да го болеше, макар да му се гадеше от игли, той стискаше зъби и търпеше. Само заради Дездемона. А когато тя весело и много бодро му каза „довиждане“, той дори успя да й отговори със слаб глас.

— Как си, Орландо? — попита го майка му. — Можеш ли сам да отидеш до чакалнята? Трябва да си поговоря малко с доктор Ван.

— Да, Вивиан. Мисля, че мога да се замъкна по коридора.

Тя му се усмихна нервно — опита се да покаже, че оценява шегата му, въпреки че не беше така. Докторът му помогна да стане от масата. На път към вратата той закопча ризата си сам — даде знак на Вивиан да се отдръпне, макар че пръстите му бяха вдървени и го боляха.

При чешмичката спря за малко да си почине и погледна назад — през малкото прозорче на кабинета се виждаше главата на майка му. Слушаше нещо и се мръщеше. Прииска му се да се върне и да й каже, че няма смисъл от цялата тази тайнственост и шепот, че знае повече за собственото си състояние от нея. И беше кажи-речи сигурен, че тя знае това. Да бъдеш първа рапира в мрежата, означаваше нещо повече от това, да можеш да убиваш камари от чудовища в сим-световете на фантазията — той можеше да използва медицинските библиотеки на университети и болници по целия свят, когато си поиска. Едва ли майка му наистина вярваше, че той би останал в неведение относно собствената си болест, нали така? Може би това беше и една от причините да се заяжда толкова, че прекарвал много време в мрежата.

Разбира се, тя сигурно бе права донякъде. Можеше да се претовари с твърде много информация. Известие време му беше станало навик да чете собствените си медицински картони в болничните файлове, но после се отказа. Разните видове смърт във ВР бяха едно, а в РЖ беше друго — особено когато този РЖ беше неговият собствен.

— В края на краищата те не могат да правят чудеса, Вивиан — промърмори той, после се отдалечи от чешмичката и продължи да пъпли бавно, бавно по коридора.

Бийзъл му бипна пет минути преди обаждането. Той се надигна в леглото изненадан и малко неориентиран. Новият жак беше толкова удобен, че беше забравил да го изключи и беше заспал с него.

— Влиза — каза Бийзъл в ухото му.

— Добре. Дай ми някой от двата стандартни сима и ме свържи.

Затвори очи. Екранът увисна в мрака под клепачите му, вкаран директно през телематичния жак в зрителните му нерви. Отвори очи — екранът продължаваше да виси пред погледа му, но освен него виждаше и тъмните стени на стаята си, и наподобяващия скелет силует на системата, като при двойна експозиция във фотографията. Беше прекарал часове, докато направи всичко както трябва, ала си струваше.

— Страхотия! Работи също толкова добре, колкото и фиберът — не, по-добре. Вече никога няма да ми се налага да се изключвам.

Илейн Щросман се появи на екрана. Беше млада, вероятно на двайсет и четири — двайсет и пет години, и носеше много украшения. Тъмната й коса бе вдигната на висок кок и увита в нещо с метален блясък. Орландо затвори очи, за да блокира образа на стаята си, така че да може да разгледа жената по-добре. Стори му се, че я е виждал, но не беше съвсем сигурен.

— Ъъъ… Орландо Гардинър? — обади се тя.

— Аз съм.

— Здравей, аз съм Илейн Щросман. От „Индиго“. — Тя се поколеба, явно смутена, и присви очи. — Ъъъ… Орландо Гардинър, когото търся, е на четиринайсет години.

Исусе, тя беше в занаята, а не можа да разпознае сим? Или беше съвсем завеяна, или имаше лошо зрение. Че досега не бяха ли оправили очите на всички в Лос Анджелис и Сан Диего?

— Аз съм. Това е сим. Не можах да се добера до нормалния телефон, така че няма видеокартина.

Тя се разсмя.

— Свикнала съм със симовете, но повечето деца… повечето хора на твоята възраст използват по…

— По-ефектни неща. Да. Обаче аз използвам тоя. Улеснява общуването с възрастни като вас. Или поне така се предполага.

Зачуди се кой ли сим му бе избрал Бийзъл. Варираха от малко по-голямо момче — отколкото беше всъщност — до доста зряла персона с вид на чичко, особено полезна, когато си имаш работа с разни институции и … изобщо с властите.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Тя си пое въздух — опитваше се да възвърне бодрия си тон.

„Хубаво е да изкарваш хората от равновесие — мина през ума на Орландо. — Така научаваш повече неща за тях, а те за теб — по-малко.“

— Според нашата документация — каза тя — ти си гледал представянето ми в „Училищна мрежа“, а после си ни задал въпроси за неща, за които съм говорила. За проприоцептивните ганглии.

— Сега си спомням. Да. Беше доста интересно. Но един от вашите инженери вече ми изпрати данните.

— Твоите въпроси много ни впечатлиха. И според нас някои от тях бяха особено остроумни.

Орландо не каза нищо, ала антените в ума му трепнаха. Дали това не беше някой заобиколен метод, чрез който мистериозният хакер да се свърже с него? Беше трудно да се повярва, че Илейн Щросман с модната прическа и украшенията от черепи на колибри би могла да бъде лицето, проникнало така резултатно в средните земи, но външността можеше и да лъже. Или пък може би тя работеше за някой друг — вероятно без дори и да го знае.

— Бива си ме — обади се Орландо с възможно най-езразличен глас. — Доста се интересувам от ВР.

— Знаем. Надявам се да не ти прозвучи страшно, но поразпитахме за тебе. В „Училищна мрежа“ например.

— Поразпитали сте, значи.

— Нищо лично — побърза да каже тя. — Само за оценките ти и за специфичните ти интереси в тази област. Поговорихме с някои от инструкторите ти.

Тя млъкна, сякаш беше на ръба на някакво разкритие. Орландо усети болка в пръстите си и осъзна, че е стиснал юмруци.

— Имаш ли някакви планове за това, какво ще правиш, след като завършиш? — попита тя.

— След като завърша? — овори очи той и Илейн Щросман отново увисна във въздуха над краката му.

— Ние тук, в „Индиго“, имаме програма за стажанти — обясни Илейн. — С най-голямо желание бихме те спонсорирали в колежа — разполагаме с широк обхват от най-добрите високотехнологични програми, от които можеш да си избереш. Ще покриваме всичките ти разходи. Дори ще те пращаме на специални семинари на различни места.

Тя леко наблегна на последната дума — сякаш не би издържала още дълго да говори на момичешкия жаргон в мрежата.

— Много е изгодно.

Той се успокои, но усещаше някакво смътно разочарование. И преди се бяха опитвали да го привлекат, макар и никога толкова директно.

— Искате да ме спонсорирате ли?

— Много е изгодно — повтори тя. — От тебе се иска само да обещаеш, че ще дойдеш да работиш известие време при нас, след като завършиш. Не е толкова много — само три години! В „Индиго механизми“ сме сигурни, че климатът тук ще ти хареса. Склонни сме да заложим на теб и да те образоваме, за да останеш при нас.

„Или поне за да им изкарам някой и друг полезен патент за тия три години — помисли си той. — Не че сделката е толкова лоша, дори и да е така. Но тези хора всъщност не разбират какъв е залогът.“

— Звучи ми добре. — Беше почти болезнено да гледа как усмивката й се разширява. — Защо не ми изпратите някаква информация?

Ако не друго, то поне майка му щеше малко да се зарадва.

— Ще го направя. Виж, вече ми знаеш телефона. Ако имаш някакви въпроси, Орландо, просто ми се обаждай по всяко време. По всяко време. Казвам ти го сериозно.

Звучеше така, сякаш му обещаваше да спи с него. Не можа да сдържи усмивката си. Мечтай си, Гардинър!

— Добре. Изпратете ми, каквото трябва и аз наистина ще си помисля.

След още няколко ентусиазирани уверения Илейн Щросман прекъсна връзката. Орландо отново затвори очи. Избра от музикалната си библиотека новия албум на „Фараонът трябваше да крещи“ и го пусна. После отново се замисли.

Бяха изминали пет минути от първото парче, когато Орландо отвори очи.

— Бийзъл! — каза той. — Буболечко! Я се обади по оня телефон на Илейн Н’ам-си-коя.

— Щросман.

— Да. Звънни й.

Бе му казала да й се обади, ако има някакви въпроси. Тъкмо се беше сетил за един въпрос.

— Разбрах те още първия път — няма нужда да го повтаряш. Просто не ти вярвам.

Фредерикс скръсти ръце на гърдите си като натъжено дете.

— На какво не вярваш? Че онези, които са направили грифона, имат връзки с Дървесната къща?

Орландо се опитваше да се овладее. Нетърпението, което проявяваше по отношение на Фредерикс, никога не помагаше нещата да се ускорят — инатът му бе толкова голям, колкото и симулираните му рамене.

— Добре де, това го вярвам. Но не мога да повярвам, че наистина си мислиш, че ще можеш да се вмъкнеш там. Това е пълен абсурд, Гардинър!

— Ох, човече! — Орландо се премести така, че Фредерикс да може да го вижда, и закри прозореца с блатото, в който приятелят му се беше вторачил кисело. — Виж, не си мисля, а знам! Опитвам се да ти го обясня. Онзи инженер от „Индиго механизми“ ще ме вкара — ще ни вкара, ако дойдеш и ти.

— В Дървесната къща? Някакъв тип, когото ти изобщо не познаваш, ще вкара две хлапета в Дървесната къща? Ей тъй, за кеф ли? Застреляй ме пак, Гардинър, че още дишам.

— Добре, де. Няма да е само за кеф. Казах им, че ще подпиша договора им за спонсорство, ако някой може да ме вкара в Дървесната къща за един ден.

Фредерикс се надигна.

— Какво? Орландо, ама това е толкова тъпо, че повече няма накъде! Подписал си да работиш за някаква технологична компания половин живот само за да разбереш кой е направил оня тъп грифон?

— Не е половин живот. А три години. Пък и поначало сделката си е доста добра. — Не каза на Фредерикс, че лично той изобщо не вярва някога да излежи тази присъда. — Хайде де, Фредерикс. Дори и да съм си загубил ума — това е Дървесната къща! Няма да се откажеш от шанса да влезеш там, нали? Да я видиш? На тебе няма да ти се наложи да работиш за „Индиго“.

Приятелят му го погледна внимателно, сякаш се надяваше да види през сима истинския човек отдолу — напразна надежда. Орландо се зачуди за миг дали дългогодишната дружба с хора, с които никога не си се виждал в реалния свят, не вреди по някакъв начин на мозъка.

— Тревожа се за тебе, Гардинър. Приемаш всичко това твърде нехайно. Първо ти убиват Таргор, после си проваляш шансовете със съвета по присъдите, а сега… де да знам… продаваш си душата на някаква там корпорация. И всичко това само заради онзи град, който си мернал за някакви си пет секунди! Ти да не си нещо мръднал, а?

Орландо едва се сдържа да не каже някоя заядлива приказка. Но осъзна, че се чуди дали пък Фредерикс не е прав. И мигновената загуба на увереност го изпълни с вледеняващ страх. Думата беше „деменция“ и той я беше виждал в не една медицинска статия.

— Гардинър?

— Млъкни за секунда, Фредерикс. — Той усети страхът да го сковава. Дали приятелят му не беше прав?

Дори да беше така, имаше ли значение? Ако наистина губеше разсъдъка си, имаше ли някакво значение, че се прави на глупак? Знаеше само, че когато видя града, разбра, че има на какво още да се чуди в един живот, изпълнен с ужасяваща сигурност. А в сънищата му градът беше придобил дори още по-голямо значение. Той беше размерът, формата и цветът на надеждата. Нещо, което мислеше, че никога няма отново да види. И това беше по-важно от всичко.

— Предполагам, че просто трябва да ми се довериш, Фредерикс, стари приятелю!

Известно време приятелят му не каза нищо.

— Добре — най-сетне рече той. — Но няма да престъпвам никакви закони!

— Никой не иска от теб да престъпваш закони. Дървесната къща всъщност не е незаконна. Е, може пък и да е — не съм много сигурен. Но недей да забравяш, че и двамата сме непълнолетни. Момчето, което ще ни вкара, е пълнолетно. Ако някой си навлече беля, това ще е тъкмо той.

Фредерикс поклати глава.

— Ти си тъп, Гардино!

— Защо?

— Ами защото щом тоя тип е навит да наруши закона само и само за да те накара да подпишеш за „Индиго“, значи наистина те искат. Божке, сигурно можеш да си поискаш да ти купят частен самолет например.

Орландо се разсмя.

— Фредерико, няма друг като тебе!

— Така ли? Още една причина да не рискувам да ме изтрият по време на някоя от тъпите ти екскурзии, Гардинър.

— И няма да си с оня сим, нали?

— Разкарай се, Фредерикс. Естествено, че ще бъда с него. — Той сгъна обвитата с кожени ремъци ръка на Таргор. — Знам, че е по-хубав от собственото ми тяло.

„Ох, да — помисли си той. — Ще ми се.“ Орландо се навъси — нещо, което симът на Таргор правеше много добре.

— Не отиваме на карнавал. А ако онези в Дървесната къща са хакери, откакто се помнят, надали ще ги впечатли някакъв си лъскав сим. Просто искам да свърша работа.

Фредерикс сви рамене.

— Аз няма да сложа нещо, което биха разпознали. Може да си навлечем неприятности — това е незаконно, Орландо.

— Много ясно. Сякаш в Дървесната къща през цялото време висят няколко души, които веднага ще кажат: „Я глей, това не е ли Питлит, известният малко нервозен персонаж от сим-света на средните земи?“

— Я се разкарай! Просто не ми се ще да рискувам.

Фредерикс млъкна. Орландо беше сигурен, че в момента се занимава с мрежовия еквивалент на оглеждането в огледало — все едно да си разглежда очилата.

— Искам да кажа, това си е просто най-обикновено тяло.

— Ама с бая мускули. Както обикновено. — Фредерикс не отговори и Орландо се зачуди дали пък не го е обидил. Засягаше се много бързо. — Е, готов ли си?

— Все още нищо не разбирам. Тоя просто ще ни изпрати там, така ли? Нищо ли не трябва да правим?

— Той май иска да остане там, ама на заден план. Така мисля. Илейн Щросман — оная, дето ми се обади — не искаше да ми каже нито името му, нито нещо друго. Просто ми рече: „Ще се свържат с тебе.“ Също като в някое шпионско филмче. А после онзи ми звънна и се представи като Скоти. Черен екран, изкривен глас. Каза, че щял да се изкачи по стълбата, каквото и да означава това. А като влезе, ще ни вкара вътре като гости. Не иска ние да знаем нищо за него.

Фредерикс се намръщи.

— Не звучи добре. Отде да знаем, че наистина ще го направи?

— А какво друго може да направи? Да спретне една симулацийка и да ни избудалка така, че да си мислим, че се намираме в най-шашавия и най-важния преден пост в историята на мрежата? Хайде стига, Фредерико!

— Добре, де. Просто ми се иска онзи да побърза.

Фредерикс се пренесе до МВС-монитора и се загледа угрижено в марсианските копачи.

Орландо отвори прозорец с данни и отново провери дали има цялата информация за различните фирми и имена на компании, свързани с грифона пазач, но всъщност просто убиваше време. Изобщо нямаше нужда да проверява. Дори и охранителната техника на Дървесната къща да му попречи да се свърже със собствената си база данни, имаше други методи, които би могъл да използва, за да придвижва информацията нагоре-надолу. Цяла вечер беше кроил планове. Ех, ако майка му и баща му просто го оставеха на мира…

Беше се прибрал рано в стаята си под претекст, че е уморен от прегледа. Не срещна особено голяма съпротива — личеше си, че Вивиан иска да остане насаме с Конрад, за да обсъдят онова, което й беше казал лекарят. Беше десет часът. Преди да си легне, Вивиан можеше да дойде да провери как е, но той лесно можеше да се престори, че спи, а новия жак щеше да скрие под възглавницата. После щеше да разполага поне с още седем часа. А това си беше много време.

Погледна към Фредерикс, който продължаваше да се взира притеснено в МВС-прозореца, сякаш беше квачка, а малките роботи копачи — нейните пръснали се пиленца. Орландо се усмихна.

— Ей, Фредерико, това може да отнеме часове. Няма ли да си имаш проблеми? Искам да кажа, вкъщи?

Фредерикс поклати глава.

— Ще се върнат късно от някакъв купон чак на другия край на комплекса.

Семейството на Фредерикс живееше сред хълмовете на Западна Вирджиния. И двамата му родители работеха за правителството — нещо във връзка с градското планиране. Фредерикс не говореше много-много за тях.

— Знаеш ли, никога не съм те питал откъде идва това име Питлит.

Приятелят му го изгледа кисело.

— Не, не си. Ами Таргор откъде идва?

— От една книга. Бащата на едно хлапе в училище има сума ти стари книги — хартиени, нали знаеш. Та на корицата на една имаше нарисуван един пич, такъв с меч, хо инг. Заглавието й беше нещо като „Тангор“. Само го попромених малко, като влязох за първи път в средните земи. Ами Питлит?

— Не си спомням…

Орландо сви рамене. Ако много напираш, и с ченгел не можеш измъкна нещо от Фредерикс, но оставиш ли го, по някое време то изскача само. Едно от нещата, които Орландо беше научил за приятеля си. Странно му беше, като си помислеше откога го познава. За едно приятелство само по мрежата — от доста дълго.

Вратата на електронното скривалище на Орландо примига.

— Кой е там? — попита той.

— Скоти.

Изкривеният глас със сигурност беше същият, а да имитираш едно изкривяване беше не по-лесно от това, да имитираш нормален глас.

— Влез.

Голият сим, който се появи насред стаята, беше много опростен — на лицето си имаше само точки за очите и процеп за устата. Бялото яйцевидното тяло беше покрито от главата до петите с белези за калиброване, които приличаха на татуировки. Очевидно типичен инженер, Скоти не се бе притеснявал да си смени „облеклото“, преди да излезе.

— Готови ли сте, деца? — попита той, пращейки и пукайки като древен звукозапис. — Дайте ми прякорите си — индекси не ви трябват, но ви трябват означения.

Фредерикс се взираше в тест-сима със смесица от недоверие и очарованост.

— Наистина ли ще ни заведете в Дървесната къща?

— Не знам за какво говориш.

— Ама…?

— Млъкни бе, тъпак! — Орландо поклати глава. Фредерикс би трябвало да загрее, че едва ли този тип щеше да тръгне да си признава нещо незаконно, докато е на посещение в кабината на непознат. — Аз съм Таргор.

— Хващам се на бас, че си. — Скоти се обърна към Фредерикс: — Ами ти?

— Ъъъ… не знам… Джеймс, да речем.

— Прекрасно. Установихте ли връзка, за да можете да ме следвате, както ви казах? Пре-крас-но! Ето че тръгваме.

Последва миг мрак и после светът се побърка.

— О, Божичко! — възкликна Фредерикс. — Браво! Това е невероятно!

— Това е мрежата, Джим — обади се Скоти, — но не такава, каквато я познаваме. — Смехът му беше много странен и някак си вибриращ. — Карай! Това е една стара-стара шегичка.

Орландо мълчеше и се мъчеше да схване по някакъв начин структурата на Дървесната къща. За разлика от комерсиалните пространства в мрежата, внимателно наложили определени правила от реалния свят — например хоризонт и перспектива, — Дървесната къща като че ли беше обърнала гръб на педантичните Нютонови закони.

— Сега ще се оправяте сами, деца. — Скоти вдигна показалеца си, оцветен в червено. — Системата ще ви изхвърли в шестнайсет часа по Гринуич.

— Готово.

При обикновени обстоятелства Орландо би се раздразнил от покровителствения тон на инженера — сякаш им беше по-голям брат, — но в момента беше твърде зает: наблюдаваше как една вълна на изкривяване се плисва по структурите точно пред него и оставя след себе си променени цветове и изкривени форми.

— А ако си докарате някоя беля и искате да споменете името ми, хич не се притеснявайте. Това обаче няма да ви помогне, защото тук си имам друго име.

„Боже, ама този наистина си мисли, че е забавен.“

— Значи не сме очаквани тук. Така ли?

— Не, вие сте гости. Имате същите права, както всички други гости. Ако искате да знаете какви, прегледайте централния указател. Но що се отнася до организацията, това място тук е хаос и когато времето ви изтече, може да се окаже, че още търсите правилата. Айде чао!

Той сви вдигнатия си показалец и изчезна.

Пред погледа на Орландо един син дизелов камион, направен от клонки и клончета, се втурна измежду две структури и мина точно там, където Скоти току-що бе стоял. Оглушителният му клаксон беше твърде силен дори за стандартите на Дървесната къща. Двамата подскочиха, но въпреки че профуча на сантиметри от тях, не усетиха нито повей, нито раздрусване. Зави зад един ъгъл и се заизкачва към някакви висящи неща, наподобяващи сгради.

— Е, Фредерико — обади се Орландо, — пристигнахме.

През първите няколко часа те получиха покани да се присъединят към групи за дискусии и да присъстват на демонстрации на нов механизъм — при нормални обстоятелства Орландо би ги приел с радост — и две предложения за групов брак. Ала изобщо не се приближиха до отговорите на въпросите си за изработването на грифона.

— Тоя указател е тотално смахнат! — обади се Фредерикс.

Бяха намерили едно сравнително тихичко местенце и се взираха в прозорец с данни, който решително отказваше да им предостави полезна информация.

— Нищо не може да намери човек! — продължи той.

— Не, това си е съвсем хубав механизъм. Всъщност направо страхотен. Само че никой не го обновява. Или по-скоро го обновяват, когато им падне. Тук има тонове данни, цели терабайтове, но е все едно някой да откъсне страници от милиони хартиени книги и да ги струпа на камара. Няма как да разбереш кое къде е. Трябва ни агент.

Фредерикс нададе театрален стон.

— Но не Бийзъл Буболечката! Всичко друго, но не и това!

— Я се разкарай! Пък и без това не мога да го използвам — Дървесната къща е запечатана и не е свързана с останалата част от мрежата, а и Скоти не ни даде възможност да разберем как попаднахме тук. Бийзъл е в моята система — ако искам, мога да говоря с него или да го изпратя да провери другите бази данни в мрежата, но не мога да го вкарам в тази система.

— Значи сме прецакани.

— Не знам. Може би просто трябва да поразпитаме, сигурно някой от тукашните може да ни помогне.

— Страхотно, Гардино! Какво ще правим — ще им предложим да се оженят за нас, ако ни направят тази услуга?

— Защо не? Оная жена костенурка май горе-долу беше твой тип.

— Я се разкарай!

Сред приглушения шум се промъкна поредица музикални тонове. Орландо се обърна и видя едно виещо се жълто торнадо във въздуха зад тях. Тоновете се повтаряха във възходящ ред и звучаха като въпрос.

Орландо не беше много сигурен какъв е етикетът в Дървесната къща.

— Ъъъ… с какво можем да ви помогнем?

— Английски — обади се глас. Беше висок и с лек металически оттенък. — Не. Ние помогнем?

— Какво е това? — попита разтревожено Фредерикс. Орландо му махна да си замълчи.

— Много любезно от ваша страна. Ние сме нови тук. Гости сме. Опитваме се да получим известна информация, да намерим някои хора.

Жълтото торнадо забави въртенето си и се разгърна в сонм жълти маймунчета, всяко — не по-голямо от пръст.

— Опитаме. Обича помагаме. Ние ужасно племе. — Едно маймунче се приближи и насочи мъничката си ръчичка към себе си: — Аз Зуни. Друга ужасно племе — Каспар, Нгого, Маса, Суела…

Зуни изреди още десетина имена. Всяко от маймунчетата на свой ред махваше с ръка и посочваше към себе си, а после отново започваше да се върти във въздуха и да прави номера.

— Кои сте вие? — засмя се Орландо. — Хлапета сте, нали? Дечица?

— Не, ние не дечица — заяви Зуни сериозно. — Ние ужасно племе. Културен клуб номер 1.

— Зуни го казва, защото е най-мъничка — обади се друга маймунка.

Според Орландо тя май бе представена като Каспар, но те всичките бяха еднакви и бе трудно да се определи. Макар и да говореше с акцент, английският му беше много добър.

— Ние сме клуб — продължи Каспар. — Станеш ли на десет години, изритваме те.

— Никакви бръчки в ужасното племе! — изкрещя трета маймунка и всички те започнаха да се смеят и да се въртят в кръг около Орландо и Фредерикс. — Ужасно племе! Страхотен клуб! Ужасно племе царува! — викаха и припяваха те.

Орландо вдигна бавно ръце — страхуваше се да не удари някоя. Знаеше, че мъничките телца са само симове, но не искаше да ги обижда.

— Можете ли да ни помогнете да намерим някои хора? Тук не познаваме никого и имаме проблем.

Зуни се откъсна от групата и увисна пред носа му.

— Ние помогнем вас. Племе знае всичко, всеки.

Дори и Фредерикс не се сдържа и се усмихна.

— Спасени от летящи маймуни — обади се той.

Всъщност ужасното племе наистина се оказа от полза. Децата май бяха вътрешни в Дървесната къща и им позволяваха да правят горе-долу каквото си искат. Орландо се досети, че след като тук беше толкова лесно да се усамотиш, то видим за другите оставаше само този, който наистина искаше да бъде част от общността. Изглежда, племето познаваше повечето от стотиците жители на Дървесната къща, които им пресякоха пътя през първите два — три часа. На Орландо преживяването му харесваше. Усети, че му се иска да има време да си поговорят дори никой от неговите нови познати да не можеше да му предостави търсената от него информация.

„Мога да се мотая из това място безкрайно — помисли си той. — Как така никога досега не съм попадал тук? Защо никой никога не ме е довел тук?“

Ядът му премина, като се сети, че едно от нещата, на които се дължеше успешното съществуване на общността на Дървесната къща, беше фактът, че тя е само една локва в края на огромния океан на мрежата: анархистичната липса на структура вършеше работа само защото запазваше своята независимост от всичко друго. И какво означаваше това? Че за да не разрушиш едно нещо, не трябва да се доверяваш на много хора? Не беше много сигурен в това.

Водени от ужасното племе, те се запознаха в по-големи подробности с разнообразието в Дървесната къща. По-дълго, отколкото бяха възнамерявали, наблюдаваха група захарни войници, които провеждаха мащабна битка върху марципаново бойно поле. Оръдията изстрелваха бонбони срещу бойниците на замък, направен от торта. Лепкави мъничета шляпаха и се биеха сред блата от фондан и бодлива тел, направена от захарен памук. От усилията шоколадовите пики и щикове започнаха да омекват и да се топят. Самите маймунки с радост се включиха в битката. Летяха над бойното поле и пускаха бонбони „Лайфсейвър“ на войниците, които се давеха във фондановите ями. Зуни съобщи на гостите, че битката продължава вече цяла седмица. Орландо неохотно дръпна Фредерикс да продължат нататък.

Маймунките ги разведоха из много места в Дървесната къща. Повечето от жителите се държаха приятелски, но малцина изглеждаха заинтересовани да отговорят на специфичните им въпроси, макар че продължаваха да получават какви ли не предложения. Една жива закуска дори предложи да им помогне „да преосмислят целия си подход, що се отнася до симовете“ и ги подкани да приемат помощта й за пълното преобразяване на тяхната — наречена от нея — „доста несполучлива репрезентация“. Изглеждаше много изненадана, когато Орландо учтиво й отказа.

— Мисля, че бихте искали да се присъедините към една от групите за дискусии по програмирането.

Говорителката беше жена с европейски акцент и подчертан повече от обичайното сим. Ако не бяха няколкото издайнически признака — например прекалената гладкост и известна едва доловима скованост на движенията — тя изглеждаше почти като някой, когото би могъл да срещне в РЖ — да кажем, на някое парти на родителите си. Ужасното племе я нарече Звездна светлина (въпреки че Орландо чу някои от тях да я наричат леля Фрида). Тя променяше времето над широк участък от виртуален пейзаж — движеше облаците и определяше скоростта на вятъра. Орландо не можеше да прецени дали това е изкуство или експеримент.

— Това ще ви даде възможност да поразпитате тозионзи — продължи тя. — Можете да прегледате записките от предишните дискусии, но те сигурно са цели часове, а, да ви кажа честно, изследователската машина е малко бавничка.

— Дискусия ли? — изпищя една от маймунките, която бръмчеше като комар до ухото на Орландо. — Скука!

— Приказки, приказки, приказки! Скука, скука, скука! — Ужасното племе се завихри в нов спонтанен танц.

— Това ми звучи доста добре — отговори й Орландо. — Благодаря.

— А някой ще има ли нещо против? — обади се Фредерикс. — Искам да кажа, ако задаваме въпроси?

— Да има нещо против ли? Не. Според мене не. — Жената като че ли изглеждаше изненадана от самата мисъл. — Добре ще е да поизчакате, докато приключат с другите въпроси. Или ако много бързате, мисля, че бихте могли да помолите водещия дискусията да ви позволи да зададете въпросите си, преди да са започнали.

— Страхотно!

— Само не влизайте в спорове с истинските откачалки. В най-добрия случай това си е чисто губене на време. И не вярвайте на деветдесет процента от онова, което ще чуете. Те никога не са били нито толкова опасни, нито толкова готини, колкото ще ви разправят, че са.

— Не си отивайте! — звънна край тях гласчето на Зуни. — Ще намерим вместо това някоя забавна игричка!

— Ама ние за това сме дошли — обясни Орландо. След кратък оживен разговор — само няколко мига — ужасното племе се нареди във висящи във въздуха букви от маймунки, вкопчени една в друга. Буквите изписваха думата С-К-У-К-А.

— Съжаляваме. По-късно вероятно ще имаме нужда от помощ.

— Ние дойде вас намери тогава — обади се Зуни. — А сега фъррр! — и патърдия.

Племето се сви в малък жълт кълбест облак. — Племе господар! Йеееее! Йеееее! Маймунки най-върховен трепач! Ужас, ужас, ужас! Йеееее!

Като рояк пчели те обкръжиха Орландо и останалите, а после изчезнаха през една дупка в хаотичната структура на Дървесната къща.

— Хлапетата от клуба са много забавни. Стига да не искаш да се съсредоточиш — усмихна се Звездна светлина. — Ще ви кажа накъде да се насочите.

— Благодаря. — Орландо напрегна всички сили, за да накара лицето на Таргор да отвърне на усмивката. — Помогнахте ни много.

— Аз просто си спомням. Това е всичко — каза дамата.

— Разбираш ли нещо? — симът на Фредерикс се мръщеше — не особено сполучлива гримаса като прегъната на две буца тесто.

— Малко. Проприоцепция — занимавал съм се малко с това в училище. То означава как работи всичко на входа — сензори, картина, звук, — за да те накара да се чувстваш така, сякаш наистина се намираш на мястото, където се предполага, че си. Много ум е вложен вътре.

Седяха на най-горния ред, далеч от центъра на дискусията, макар че чуваха всеки глас съвсем отчетливо. Амфитеатърът, досети се Орландо, сигурно беше подобие на древногръцки или римски — целият от бял камък, привлекателно състарен от времето. Тук огромният хаос на Дървесната къща не се виждаше: амфитеатърът се намираше под свой собствен купол от синьо небе. Угасващо червеникаво слънце преваляше хоризонта и хвърляше дълги сенки върху скамейките.

Сенките на участниците в дискусията бяха предимно човекоподобни. Четири — пет дузини инженери и програмисти като тайнствения мъж, довел Орландо и Фредерикс в Дървесната къща, които май не се интересуваха толкова много от собствения си външен вид и украси, както останалите тукашни жители. Повечето бяха със съвсем основни симове, които изглеждаха не по-малко „живи“ от чучела за тестуване. Други пък отбелязваха физическото си присъствие само с малки светли точици или с прости символи, които сочеха къде се намират.

Не всички бяха толкова отегчително функционални. Огромна сияйна птица от златна тел, карирана Айфелова кула и три малки кученца, облечени като Дядо Коледа, бяха сред най-разгорещените участници в спора.

Разговорите омагьосваха Орландо, макар че трудно ги разбираше. Това беше програмиране на високо ниво, обсъждано от крайно неортодоксална група хакери, смесено с темите за охраната на Дървесната къща и действието на главните системи в цялото това вероотстъпническо място. Беше все едно да слушаш как някой спори за екзистенциалната философия на език, който си учил само в гимназията.

„Моето място обаче е тук — помисли си той. — Точно това искам да правя.“ И започна да съжалява, че едва ли щеше да стажува в „Индиго механизми“ и отново да дойде в Дървесната къща.

— Боже! — изстена Фредерикс. — Това тук е като заседание на ученическия комитет. Не можем ли просто да ги попитаме каквото имаме да ги питаме и да се махаме? Дори онези хвърчащи маймунчета бяха по-интересни.

— Тук научавам разни неща…

— Да, ама не тия, които ни трябват. Хайде бе, Гардинър, останали са ни само два — три часа. Ще откача. — Фредерикс рязко се изправи и размаха здравата ръка на сима си, сякаш махаше на такси да спре. — Извинявайте! Извинявайте!

Дискусионната група се извърна към източника на прекъсването като един — също като ято лястовици, завиващо срещу вятъра. Айфеловата кула, която обясняваше някакви противоречиви неща за протоколите с визуална информация, млъкна и го изгледа кръвнишки — доколкото може да гледа кръвнишки едно огромно карирано построение. Във всеки случай не изглеждаше като щастливо и доволно построение.

— Добре — обади се Фредерикс. — Привлякох им вниманието. Давай де, питай.

Добре отработените рефлекси на Таргор го подтикваха да тресне Фредерикс с нещо тежко по главата. Вместо това той се изправи, като за първи път осъзна колко… пубертетски изглеждаше тялото на Таргор.

— Ъъъ… съжалявам, че приятелят ми ви прекъсна така — започна той. — Ние сме гости и времето ни изтича, искаме да зададем някои въпроси и… някой ни изпрати тук.

Една от светлинните точки ядосано просветна.

— Кои сте вие, да ви вземат дяволите?

— Ами просто… просто двама приятели.

— Страхотно се справяш, Гардино — насърчително подметна Фредерикс.

— Млък! — Той си пое дъх и отново започна: — Просто искахме да попитаме за един механизъм — за един софтуер. Чухме, че хората, работили по него, се навъртали тук.

Сред групата програмисти се разнесе сърдито мърморене.

— Не обичаме да ни прекъсват — обади се някой с отчетлив немски акцент.

Един от по-безличните симове се изправи и вдигна ръце сякаш, за да успокои тълпата.

— Кажете ни какво точно искате. — Гласът можеше и да е женски.

— Ъъъ… за механизма на едно същество, произведено в сим-света на средните земи. Съществото е червен грифон и във всички бази данни като автор е посочен някой си Мелхиор. — Последва кратко приглушено мърморене, сякаш името беше познато. Окуражен, Орландо продължи: — Както разбрахме, той или тя има навика да се навърта тук. Та бихме искали някой да ни помогне да открием Мелхиор.

Симът, успокоил тълпата, известно време не помръдна, после вдигна ръка и махна. Изведнъж светът изчезна.

Орландо не виждаше нищо, не чуваше нищо като че ли изведнъж го бяха запратили сред беззвезден космически вакуум. Опита се да вдигне ръка и да провери какво е блокирало зрението му, но симът му не реагираше на мисловните команди.

— Може да погостуваш тук повече, отколкото си смятал — измърмори някакъв глас в ухото на Орландо. Съвсем определено заплашителен глас. — Ти и приятелчето ти току-що допуснахте една наистина глупава, ама много глупава грешка.

Орландо кипеше от ярост сред непрогледния мрак. „Бяхме толкова близо — толкова близо!“ С чувството, че е загубил нещо много повече от една възможност, той дръпна парашутния шнур и изхвърли себе си и Фредерикс от Дървесната къща.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВАСИНЬОТО КУЧЕ ПУСТИННИК

Колибата на Пустинника (така хакерите наричаха на жаргона си виртуалния „дом далеч от дома“) беше най-безличната, която Рени някога бе виждала. Макар че можеше да избира измежду всички виртуални облаги, Пустинника си беше създал обстановка, която определено не бе източник на вдъхновение: малко легло, стенен екран с ниска разделителна способност и мижави цветя в пластмасова кана върху стандартна маса. Приличаше на стаята на някой дядка от старчески дом. Освен това беше също тъй реално-нереална, както симът на Пустинника. Уморена и потисната, Рени се зачуди дали този старец изобщо можеше да им помогне с нещо.

— Желаете ли да седнете? — попита Сингх. — Ако искате, ще направя столове. Дявол да го вземе, отдавна не съм имал гости.

Той положи своя сим на леглото, което изскърца гостоприемно. Внезапно Рени осъзна защо и старият хакер, и стаята му изглеждат така странно реални. Всичко беше истинско. Пустинника използваше за сим свой собствен видеозапис — такъв, какъвто изглеждаше сега; леглото, на което седеше, както и цялата му стая вероятно също бяха истински — проекция, превърната във функционална ВР-среда. Тя виждаше лицето и тялото на Пустинника точно такива, каквито бяха в същия този момент.

Той отвърна на погледа й с усмивка и каза:

— Аха, сети се. Едно време използвах всички екстри — сим — красавец, кабинет — аквариум от сто и петдесет хиляди литра, пълен с акули и русалки…, ама ми писна. Малцината ми приятели си знаеха, че съм едно безполезно дърто копеле — кого се опитвах да залъжа?

Философията на Сингх не интересуваше особено Рени.

— Питала ли ви е Сюзън ван Блийк за един златен град? И какво искате да кажете с това „твърде късно“?

— Не ме припирай, девойче — тросна се Пустинника.

— Не ме наричайте „девойче“. Нужни са ми отговори — и то колкото може no-скоро. Това не е някоя загадка с труп в заключена стая. Говорим за собствения ми живот — и което е по-важно, за живота на братчето ми.

— Мисля, че господин Сингх е склонен да говори с нас, Рени. — Гласът на Мартин идваше едновременно отвсякъде и отникъде, сякаш тя беше режисьорът зад кулисите. На Рени това никак не й харесваше.

— Мартин, омръзна ми да говоря на въздуха. Знам, че е ужасно неучтиво, но, дявол да го вземе, що не вземеш да си сложиш едно тяло, та поне да знаем къде си?

След дълго мълчание в ъгъла се появи голям плосък четириъгълник. Върху изрисуваното лице играеше прочутата загадъчна полуусмивка.

— Така става ли? — попита Мона Лиза.

Рени кимна. В избора на Мартин може би се криеше подигравателен намек, но сега поне имаше какво да виждат. Тя се обърна към стареца с тюрбана:

— Казахте „твърде късно“. Твърде късно за какво?

Старецът се изкиска.

— Ти си един малък Наполеон, нали? Или по-скоро би трябвало да кажа малък Шака Зулу?

— Аз съм три четвърти ксоза. По-добре продължавайте. Или ви е страх да говорите с нас?

Сингх отново се разсмя.

— Страх ли? Много съм стар, за да ме е страх, дявол да го вземе. Децата не говорят с мене, а жена ми умря. Какво ли могат да ми направят онези, освен да ме изхвърлят от цялата тая суета на суетите?

— Онези? — обади се Рени. — Кои са онези?

— Копелетата, които убиха всичките ми приятели. — Усмивката на стареца внезапно изчезна. — А Сюзън е само най-скорошният случай. Ето защо е твърде късно — защото всичките ми приятели вече ги няма. Останах само аз.

Той завъртя ръка, за да посочи неуютната стая, сякаш тя беше последното останало място на земята, а той — единственият оцелял.

„Може би за Сингх тази стая наистина е последното място на земята“ — мина през ума на Рени. Усети, че леко се размеква, но все още не беше сигурна дали стареца й харесва или не.

— Вижте, ние спешно се нуждаем от информация, Беше ли права Сюзън? Знаете ли нещо за този град?

— Всичко по реда си, девойче. Ще ти разкажа това, което аз смятам за добре. — Той подпря изкривените си пръсти на коленете си, покрити с хавлията. — Започна се преди около година. Бяхме останали пет — шестима Мелани, Дирструуп, още някои — теб имената на разни стари хакери не те интересуват, нали? Както и да е, бяхме останали пет — шестима. Всичките се познавахме от години — Комо Мелани и аз сме работили заедно по някои ранни версии на Дървесната къща, а с Фаш Дирструуп се знаехме още от училище. С Фелтън, Мисрс и Саката пък работихме заедно в „Телеморфикс“. Някои си бяха от редовните в Дървесната къща, но Дирструуг си остана настрана — според него ние бяхме тайфа левичарски настроени идиоти от новото време, а пък Саката се отказа от членство заради някакво несъгласие с комитета по правилата. Но, в общи линии, поддържахме връзка помежду си. Всички бяха изгубили по някой приятел — когато станеш на моите години, тази болка ти се става доста позната — и вероятно, затова се бяхме сближили повече, отколкото някога, просто, защото кръгът все повече се стесняваше.

— Моля — обади се Мона Лиза, — един въпрос. Вие сте познавали всички тези хора по различна линия? Така че като казвате „бяхме останали пет — шестима“, какво имате предвид… какви пет — шестима?

Рени кимна. Тя също търсеше свързваща нишка.

— Задръжте малко, дявол да го вземе — намръщи се Сингх, но вниманието очевидно му беше приятно. — Ще стигна и дотам. Нали разбирате, по онова време не осъзнавах, че сме останали само шестима, защото не виждах връзката. Имах и други приятели, нали разбирате — не бях такова нещастно копеле, каквото съм сега. Не, нито виждах връзката, нито се сещах за нея. Докато не започнаха да измират.

Дирструуп си отиде първи. Инфаркт — доколкото се разбра. Мъчно ми беше за него, но не заподозрях нищо. Фани открай време пиеше много, пък и бях чул, че е много надебелял. Реших, че просто му е дошъл редът.

После умря Комо Мелани — пак от инфаркт. После и Саката — паднала по стълбите на къщата си край Нийгата. Заприлича ми на проклятие — да загубиш трима стари другари за броени месеци, — но нямах основание да бъда подозрителен. Саката обаче имаше градинар, който се грижеше за имота й, и той се закле, че бил видял двама мъже с тъмни дрехи пред портала, които потеглили нанякъде точно по времето, когато трябва да е умирала, така че изведнъж всичко това вече не приличаше толкова на обикновен нещастен случай със стара консултантка по технологиите. Доколкото знам, японските власти още не са приключили със случая.

Фелтън умря само след един месец. Сдаде багажа в лондонското метро. Сърцето му отказало. Тук, на Хълма на основателите, му отслужиха панихида. Аз обаче бях започнал вече да се чудя. Обади ми се Виджай Мисра — и той се чудел, ама за разлика от мене беше пресметнал колко прави две и две и бе получил една хубавичка кръгла цифра. Виждате ли, някои хора като Дирструуп ги познавах толкова отдавна, та бях забравил, че само веднъж ние всичките — аз, Мисра и четиримата оцелели — бяхме работили заедно. И други работиха там, но ние шестимата бяхме последните останали живи. И докато си говорихме с Мисра, разбрахме, че сме останали само ние двамата. Не се почувствахме особено добре. Рени даже се беше привела.

— Останали. От какво?

— И дотам ще стигна, девойче!

— Не ми крещете! — Тя се страхуваше, че ще изгуби самообладание. — Вижте, изритаха ме от работа, но в момента използвам оборудването на училището. Някой всеки момент може да съобщи в полицията за мене, за Бога. Където и да отида за информация, получавам само трохи и ужасно много тайнственост.

През машините за виртуалност тя усети как !Ксабу я докосва по рамото — просто й напомняше да запази спокойствие.

— Е — обади се отново Сингх с бодър глас, — просяците не могат да избират, девойче.

— Това място сигурно ли е? — внезапно се разтревожи Мартин.

— Като звуконепроницаем бункер насред Сахара разсмя се Сингх и разкри дупката между зъбите си. — Ако някой го знае, то това съм аз — нали аз написах охранителната програма на цялото това място. Дори и да има изтичане на данни някъде по вашите линии, аз ще го знам. — Той пак се разсмя — тихо. — Вижте сега, казахте ми да продължавам — не продължа тогава… Та Мисра също беше специалист по охраната…, ала това не му помогна. И него го спипаха.

Самоубийство — мощна свръхдоза от антиепилептичното лекарство, което вземаше. Аз обаче бях говорил с него само две вечери преди това и той изобщо не беше потиснат, ама ни най-малко не беше в самоубийствено настроение. Уплашен — да, бяхме разбрали, че шансовете ни стават все по-лоши и по-лоши. И когато и той умря, вече бях сигурен. Убиваха всички, които знаеха нещо за Адърланд.

— Адърланд? — Мартин като че ли наистина се стресна, за първи път, откакто Рени я познаваше — ако това беше точната дума. — Какво общо има това с Адърланд?

По гърба на Рени полазиха студени тръпки.

— Защо? За какво става въпрос?

Старецът доволно поклати глава.

— Ааа, видя ли, сега ти стана интересно! Сега искаш да слушаш!

— Ние ви слушахме, господин Сингх — много внимателно ви слушахме. — каза !Ксабу тихо, ала с необичайна настоятелност.

— Хайде малко по-бавно — настоя Рени. — Какво е това Адърланд? Звучи ми като увеселителен парк.

Картината се завъртя и лицето на Мона Лиза се извърна към нея.

— В известен смисъл е нещо такова. Или поне така твърди мълвата. Адърланд е по-изолиран дори и от Дървесната къща. Май е нещо като площадка за игра на богаташи, широкомащабна симулация. Това съм чувала. Частна собственост е и се избягва всякакъв излишен шум около него, така че информация почти липсва. — Тя се извърна отново към Сингх. — Моля ви, продължавайте.

Той кимна, като че ли приемаше дълга си.

— Работихме по договор с „Телеморфикс — Южна Африка“. Тогава работех за тях — беше преди кажи-речи трийсет години. Дирструуп всъщност ръководеше проекта, но ме остави аз да подбера хората и точно затова там попаднаха Мелани и другите. Създадохме охранителна инсталация за нещо, което си мислех, че е някаква бизнесмрежа — шушу-мушу, всичко е върховна тайна, няма проблем с парите. Работехме за някаква голяма корпорация — само толкова знаехме. И едва в процеса на работа разбрахме, че всъщност е ВР-кабина, или по-скоро наниз от ВР-кабини в паралелни суперкомпютри — най-голямата и най-високоскоростната ВР-мрежа, която някой някога е виждал. Консорциумът, чиято собственост беше, се наричаше ТБГ. Само това знаехме. Те бяха ТБГ, ние бяхме ТМКС. — Той се изсмя. — Никога не се доверявайте на хора, които наричат нещата с инициали. Това е моята философия. Поне сега е такава. Де да беше такава и тогава…

Както и да е, хората от ТБГ — или поне някои от техните инженери — от време на време наричаха тази нова мрежа Адърланд. Като motherland без началното „т“. Мисля, че беше шегичка, ала не проумявах смисъла. Ние с Мелани и още някои хора се опитвахме да се сетим за какво ли ще се използва — бяхме решили, че ще е нещо като огромен ВР-тематичен парк, мрежова версия на Дисни — кошмар, който с всеки ден все повече се разраства в Калифорнийския залив, — но изглеждаше прекалено мощна дори и за нещо подобно. Дирструуп постоянно ни повтаряше, че си губим времето, че трябва просто да млъкнем и да си приберем парите — честно да си призная, много бяха. Обаче в целия този проект имаше нещо наистина шантаво и тъй като десетина години след приключването на работата ни все още никой нищо не беше огласил, всички си признахме пред себе си, че не е било комерсиално начинание. Реших, че е било нещо, свързано с властите — „Телеморфикс“ винаги са поддържали дружески отношения с властите, особено с американските, разбира се. Уелс винаги е знаел интереса си.

— Ами тогава какво е било? — попита Рени. — И защо някой ще убива приятелите ви, за да го запази в тайна? И нещо важно за мен — каква връзка има това с малкото ми братче? Сюзън ван Блийк е говорила с вас, господин Сингх. Какво ви каза тя?

— Ей, сега ще стигна до там. Задръж малко. — Старецът протегна ръка към нещо, което не се виждаше. След миг в ръката му се появи чаша. Отпиваше дълго, на пресекулки. — Стаята не е „жива“ — обясни той. — Само аз съм жив. Така е по-добре — примлясна той. — Добре, стигнахме и до вашата част. Сюзън е имала известен късмет, докато е изследвала този ваш смахнат град. Сградите имали някои странни малки елементи от ацтекски тип — според архитектурната програма, която е използвала, — мънички детайли, неща, които само експертна система би могла да забележи. Така че взела да издирва хора, които се занимавали с това, с надеждата да намери някой, който би могъл да й помогне да определи що за град е това.

— И защо тогава се е свързала с вас?

— Не се беше свързала, но след като в списъка си от вещи и лица попаднала на име, което съм й споменавал, тя ми се обади. Направо ми изкара ангелите. Добре де, сетих се за това копеле. Беше един от боклуците на ТБГ. Като правехме охраната на тоя Адърланд, трябваше да докладвам на него. Боливар Атаско.

— Атаско? — Рени озадачено поклати глава. — Мислех, че е археолог.

— С каквото и друго да се занимава, той беше шефът на проекта „Адърланд“ — изръмжа Сингх. — Изумях, естествено. Защото бях последният оцелял и знаех, че става нещо. Казах на Сюзън хич да не пипа там, по дяволите. Ще ми се… ще ми се да се беше обадила по-рано. — За миг нафукаността му сякаш се изпари. Той се опитваше да запази самообладание. — Тия лайна са я докопали още същата нощ. Сигурно само няколко часа след като бяхме говорили по телефона.

— О, Боже! Затова е написала бележката и веднага я е скрила — обади се Рени. — Но книгата — защо? Защо не е посочила само името му?

— Каква книга? — попита Сингх ядосан, че е загубил нишката.

— Една книга за… централноамериканските култури. Нещо такова. Този Атаско я е писал. И двете с Мартин я прехвърлихме, но не разбрахме каква е връзката.

До Мартин просветна прозорец.

— Ето я. Но както каза Рени, не сме я преглеждали внимателно.

Старецът присви очи и се взря в прозореца.

— „Палеолитна Мезоамерика“. Аха, спомням си, че беше написал някакъв известен учебник. Ала това беше много отдавна — може би ви трябва не точно това издание. — Той запрелиства книгата. — Първо на първо, в това издание няма снимка на автора. Ако искате да хвърлите едно око на това копеле, ще трябва да намерите по-старо издание.

Прозорецът се затвори.

— Ще видя какво мога да изровя — обади се Мартин.

— И така, какво точно знаем? — Рени притвори очи. Опитваше се да се абстрахира от мизерната стая и да навърже една с друга информационните нишки. — Атаско е бил начело на проекта „Адърланд“ и мислите, че хората, работили по него с вас, са били убити?

Сингх се подсмихна злъчно.

— Не мисля, а знам, девойче.

— Но какво общо има този… този град с каквото и да било — образът, който някой е вкарал в моя компютър? И защо тези хора ще си имат работа с брат ми? Нищо не схващам!

Сред стаята изникна нов прозорец.

— Прав сте, господин Сингх — обади се Мартин. — В предишното издание има снимка на автора.

Съдържанието на книгата потече като сив водопад, а после Рени се втренчи в снимката на Боливар Атаско — привлекателен мъж на средна възраст с тясно лице. Седеше сред стая с кичести растения и старинни статуи. Зад него, окачена на стената в рамка, имаше…

— Боже мили… — Рени протегна сим-ръката си, сякаш можеше да я докосне. Картината зад него не притежаваше сияйната жизненост на оригинала — беше само скица, акварелна рисунка като наброска на архитект — но без съмнение това бе онзи град, невъзможният, сюрреалиетичен златен град. До нея !Ксабу изцъка изненадано. — Боже мили… — повтори тя.

— Нищо ми няма, !Ксабу. Просто съм малко замаяна. Много ми дойде. — Тя направи знак на приятеля си да се дръпне. Той се отдалечи с угрижено сим-лице — приличаше на герой от анимационен филм.

— Съвсем наскоро беше болна и се притеснявам за тебе — обади се !Ксабу.

— Сърцето ми е наред. Но имам проблеми с главата. — Тя уморено се обърна към стареца и Мона Лиза: — Значи какво имаме налице? Искам да кажа, нека го изясним. Някакъв смахнат археолог, който вероятно работи за ЦРУ или нещо подобно, построява огромна, свръхбърза ВР-мрежа. После започва да избива всички, работили над нея. По същото време изпраща брат ми — а може би и още няколко хиляди дечица — в кома. Междувременно ми изпраща някакви повлияни от ацтеките строителни проекти. Страхотно смислено, няма що.

— Наистина е много странно — обади се Мартин, — но все трябва да има някаква система в това.

— Кажи ми, когато се сетиш точно каква — отговори Рени. — Защо този човек ми изпраща картини на въображаемия град? Да не би това да е предупреждение да стоя настрана? Ако е така, дявол да го вземе, това е най-неясното предупреждение, което мога да си представя. Мога да повярвам, макар и трудно, че съществува някакъв проект, който тази група ТБГ — или както там се казват — искат да държат в тайна дори и да се наложи да избият няколко стари програмисти. Но какво общо има това с брат ми Стивън? Той лежи в безсъзнание в болницата. Замалко и мен да ме сполети същото с някакъв си филм на ужасите с прекалено много ръце, но засега няма да намесвам това, за да не усложняваме нещата. — Тя изсумтя отвратено. Беше като замаяна от умората и чувстваше, че всеки миг ще падне. — Какво общо, за Бога, има братчето ми Стивън с някакъв международен заговор? — Тя се обърна към Мартин, която от известно време мълчеше: — А ти какво знаеш за всичко това? И преди си чувала за Адърланд. Какво знаеш за тези хора?

— Почти нищо — отвърна французойката. — Но историята на господин Сингх в съчетание с твоята ме кара да мисля, че тук е замесено нещо много по-голямо, нещо, което не разбирам напълно.

Рени си спомни думите на !Ксабу свиреп звяр. Малкият мъж улови погледа й, но грубият сим скриваше изражението му.

— Какво означава това? — попита тя Мартин.

Мона Лиза въздъхна — за миг промени израза на рисуваното си лице.

— Нямам отговори на въпросите ти, Рени, а само някаква информация, която вероятно повдига още повече въпроси. ТБГ, която господин Сингх спомена, ми е известна, макар и да не знаех досега, че е била свързана с Адърланд. Те наричат себе си Братството на Граала — или понякога просто Братството, — макар да се твърди, че в групата има и жени. Няма никакво сериозно доказателство дори за това, че тази група съществува, но съм чувала за нея много пъти от източници, на които вярвам. Наистина странна компания — всеки се различава коренно от другите: учени като Атаско, финансисти, политици. Носят се слухове, че други членове са от още по-гадна порода. Нищо друго не знам за тях със сигурност освен това, че са магнит за… как го казвате? За разни заговорнически теории. Те са като билдербергерите, или масоните от кръга „Илюминати“. Някои хора ги обвиняват всеки път, когато китайският долар падне или ураган прекъсне комуникациите по Карибското крайбрежие. Но за какво са им деца? Нямам никаква представа…

Това беше най-дългото изказване на Мартин, което Рени някога беше чувала.

— Да не би да са… педофили например?

— Те май създават маса неприятности, без всъщност да докосват децата с пръст — отбеляза Мартин. — Без съмнение богати и влиятелни хора като тях не биха прахосвали толкова много енергия, след като могат да си осигурят жертви по много по-лесен начин. По-скоро ми се струва, че се опитват да уплашат тези деца така, че да не си и помислят да припарят до нещо важно, а болестта е нещастен случай… страничен ефект.

— Органи — обади се Сингх.

— Какво означава това? — втренчи се в него Рени.

— И на богатите може да им се скапе здравето — обади се старецът. — Повярвайте ми, като стане на моите години, човек сериозно се замисля как би се чувствал с нов бял дроб или нов чифт бъбреци. Може и да е нещо, свързано с набавяне на органи. Това би обяснило защо не искат да нараняват децата, а просто ги изпращат в кома.

Студени тръпки сковаха Рени. А после я обхвана безпомощен, парещ гняв. Възможно ли беше това? Брат й, който беше почти детенце?

— Но това няма смисъл! Дори и децата накрая да умрат, семействата им трябва да дадат съгласието си за използването на органите. Ай болниците не ги продават просто така — на онзи, който плаща най-добре.

Смехът на стареца беше жлъчен.

— Млада си и затова вярваш в системата на здравеопазването, девойче.

Тя тръсна глава — предаваше се.

— Може би. Вероятно могат да подкупят лекарите и да вземат органите, но какво общо има това с вашите приятели и с онова, над което са работили… този Адърланд? — Тя се обърна и посочи „Палеолитна Мезоамерика“, която продължаваше да виси насред стаята на Сингх. — И защо Атаско, крадецът на органи, ще ми изпраща картина на това място? Просто няма никакъв смисъл.

— За някого има — сърдито се обади старецът. — Иначе нямаше да съм последният оцелял програмист, изготвил програмата за охрана на този проект. — Той внезапно подскочи, сякаш през него беше преминал ток. — Чакайте малко. — Той дълго не каза нищо. Другите го гледаха и се чудеха. — Аха — изрече най-накрая. Говореше на някого, който явно не беше в стаята. — Е, да, това е интересно. Изпрати ми информацията.

— С кого говорите? — попита Рени.

— С едни съседи от Дървесната къща — с комитета по сигурността. Изчакайте малко. — Той отново млъкна и се заслуша, после рязко довърши разговора си и продължи: — Очевидно някой е душил наоколо и е разпитвал за Мелхиор. Това беше прякор, който използвахме ние с Фелтън — онзи, дето получи в метрото така наречения инфаркт. Използвахме го в някои договори за програми, такива работи. Пристигат тия на едно събрание на програмисти и започват да разпитват за Мелхиор. Много нахално от тяхна страна — да влязат в Дървесната къща и да се държат по този начин. Както и да е, програмистите са им скочили.

Рени усети, че кожата й настръхва при мисълта, че врагът е бил толкова близо.

— Са им скочили ли?

— Били са двама. Сега получавам снимката им. Нали разбирате, разпратил съм навсякъде съобщение, че на всеки, който разпитва за колегите ми от проекта „Адърланд“, трябва да се гледа с изключително подозрение и по възможност да бъде разпитан.

!Ксабу подпря длани на бедрата си и се изправи.

— Обаче са избягали, така ли?

— Да, но имаме над какво да работим — как са се вмъкнали, под каква самоличност са се представили, такива неща.

— Изглеждате доста спокоен — обади се Рени. — Тези хора са убили приятелите ви, убили са Сюзън. Те са опасни.

Сингх вдигна рунтавите си вежди и се усмихна.

— Там, в РЖ, те може да са по-опасни и от дявола, но Дървесната къща си е наша. Дойдеш ли тук, играеш по нашата свирка. Ето я снимката.

Насред стаята на Сингх изникнаха две фигури на здравеняци. Снимката се увеличи и изпълни по-голямата част от стаята. Двамата симове висяха един до друг във въздуха — единият очевидно беше хванат в момент на говорене. Другият беше доста безличен, но онзи, който говореше, беше опасан в кожи и ремъци, сякаш беше излязъл от някое евтино филмче по мрежата.

— Виждали сме тези хора и преди — обади се !Ксабу. Рени с отвращение загледа мускулестите тела.

— Да, виждали сме ги. На онова място, където ни заведе отначало — обърна се тя към Мартин. — Приятелят ти сметна, че имат нужда от моден консултант, спомняш ли си? — Тя се намръщи. — Предполагам, че тук е невъзможно да се набиваш на очи, но този… — Тя едва потисна усмивката си по адрес на варварина — направо си е играл с късмета си. Искам да кажа, прилича точно на сим, който някое от приятелчетата на брат ми би използвало в мрежовите игри. — Мисълта за Стивън я отрезви и прогони моментната й веселост.

— Скоро ще знаем повече за тях — намеси се Сингх. — Щеше ми се обаче онези на събранието да са действали по-внимателно — щеше да е хубаво да разберем какво точно са искали, преди да им позволим да разберат, че сме ги следили. Но инженерите са си такива. Действат нежно и внимателно като гюлета.

— Значи и това ще го добавим в сметката — обади се Рени. — Всичките онези щуротии — и после пращат двойка шпиони, които изглеждат като излезли от някоя детска интерактивна игричка — „Борак, господарят на каменния век“ или нещо такова.

— За шпиони, които идват в Дървесната къща, е доста умно — нехайно подхвърли Сингх. — Тук всички са откачалки. Казвам ви, работил съм за тоя тип Атаско и той изобщо не е тъп. Лигав е като слуз на плужек. — Той вдигна ръка и отново се заслуша в беззвучния глас. — Е, това е нещо. Да. Задръжте ги. Ще дойда да говоря с тях, когато свърша тук. — И пак се обърна към тях: — Очевидно преди това тия са се мотали с хлапетата от клуба, така че можем да получим някаква информация от тях. Да разговаряш с тези хлапета обаче е все едно да приказваш със статично електричество…

!Ксабу, който разглеждаше внимателно изображенията на натрапниците, се приближи до Рени.

— Какво ще правим сега?

— Можем да се опитаме да разберем повече неща за Адърланд — обади се Мартин. — Опасявам се, че са били толкова внимателни с информацията, колкото и с другите форми на сигурност, но може пък да успеем да…

— Правете, каквото си щете — прекъсна я Сингх, — но ще ви кажа аз какво ще направя. Ще отида да намеря тия копелета.

Рени се втренчи в него.

— Какво искате да кажете?

— Точно това, което казах. Тези хора си мислят, че могат да се крият зад парите си в къщите си крепости и в корпорациите си. И най-вече си мислят, че могат да се скрият в скъпата си мрежа. Аз обаче съм помагал да се построи тая проклета мрежа и се хващам на бас, че мога да се промъкна обратно в нея. Нищо не може да свърши работа по-добре от един малък старомоден акизу. Нали искате да ги съдите? Ами хайде тогава. Когато свършите с цялото това търчане, аз отдавна ще съм умрял. Нямам намерение да чакам.

Рени не успяваше да проследи мисълта му.

— Ще отидете в този Адърланд, това ли искате да кажете? Правилно ли разбрах? Просто ще пробиете защитата, ще поразгледате и ще попитате хората вътре: „Ей, случайно някой от вашите да е пращал деца в кома или да е убивал приятелите ми?“ Страхотен план. Сингх изобщо не се притесни.

— Ти прави, каквото искаш, девойче — това тук не ти е казарма. Просто ти казвам какво смятам да направя аз. — Млъкна и прехапа устна. — Но ще ти кажа и нещо безплатно. Искаш да разбереш къде се намира този твой град, така ли? Защо изглежда толкова истински, а не можеш да го намериш никъде в познатия свят? Ами защото е в мрежата на Атаско.

Рени не каза нищо. Думите на стареца звучаха правдоподобно.

— Този Адърланд е в центъра на загадката — заговори бавно Мартин. Нарисуваните от Да Винчи очи се бяха съсредоточили върху нещо, което не се намираше в стаята. — Май всички пътища водят натам. Той съществува, той е някакво място. За създаването му са изразходвани невероятни суми. Най-големите умове на две поколения са се мъчили над него. Заобиколен е от секретност. Какво може да иска това Братство на Граала? Просто да набавя и да продава органи? И само това да е, си е достатъчно ужасно. Или е нещо по-голямо и много по-трудно за разбиране?

— Какво например — да завладеят света ли? — Сингх грубо се разсмя. — Хайде бе, това е най-старото и най-скапаното клише от книгите. Освен това, ако тези хора са такива, каквито изглежда, че са, те вече притежават половината свят. А че нещо са намислили, няма съмнение.

— Има ли там някаква планина? — неочаквано попита !Ксабу. — Огромна черна планина. Върхът й е чак в облаците.

Никой не отговори, а Сингх сякаш малко се подразни, но Рени внезапно усети как някакъв спомен, неясен откъслек от сън, преминава през паметта й като хладен повей. Черна планина. И тя я беше сънувала. Може би Мартин беше права. Може би наистина всички пътища водеха към Адърланд. Ами ако Сингх беше единственият, който можеше да я вкара там…

— Ако наистина се вмъкнете — каза тя, — можете ли да вземете с вас и други хора?

Старецът вдигна вежди.

— За себе си ли говориш? Искаш да дойдеш с мен, така ли? Казах ти, че това тук не е казарма. Но щом аз ще върша работата, то аз ще командвам. Би ли могла да го преживееш, Шака Зулу?

— Да. Поне така си мисля. — Изведнъж, съвсем необяснимо, тя откри, че е започнала малко да харесва това смахнато старче. — Не разполагам обаче с прилично оборудване — дори и това тук вече няма да мога да го използвам — посочи тя сима си. — Току-що ме изхвърлиха от работа заради тези неща.

— Имаш комуникатор и очила, Рени — напомни й !Ксабу.

— Не става — властно махна с ръка Сингх. — Домашна система? Някоя от онези кутийки на „Критапонг“ или нещо такова? Това може да отнеме часове, дори дни, и то само за да се вмъкнем вътре. Даже и преди двайсет и пет години сигурно би било почти невъзможно човек да се вмъкне в тази система. Един Господ знае доколко са усъвършенствали защитата оттогава. Ако някой от вас идва с мене, трябва да е готов да остане включен часове наред. После, ако се промъкнем, ще имаме нужда от най-доброто входно-изходно оборудване, което можем да намерим. Този град, който ти е направил такова впечатление, е показателен пример за процесорната им мощ. Там има невероятно количество информация — абсолютно всичко, и всяко нещо може да е важно.

— Бих ти предложила да те включа към една от моите връзки, Рени — обади се Мартин. — Но се съмнявам, че твоят комуникатор ще се справи с такъв широк обхват. Във всеки случай това няма да реши проблема ти, ако искаш да останеш включена за продължителен период.

— Можеш ли да се сетиш за нещо друго, Мартин? Отчаяна съм. Не мога просто да си седя и да чакам дали Сингх ще намери нещо.

Нито пък й минаваше през ума да се довери до такава степен на умението на Сингх да действа внимателно, след като веднъж пробие защитата. По-добре щеше да бъде и тя да отиде с него.

— Ще… ще го обмисля. Може и да съм в състояние да направя нещо.

Изпълнена с надежда и благодарност, Рени в началото не разбра, че и Мартин също се готви да се присъедини към експедицията. Но преди да успее да помисли върху това, изневиделица насред стаята изникнаха сонм жълти маймунчета, които се въртяха като рисувано торнадо.

— Йееее! — извика едно от тях. — Ужасно племе е управляващо племе!

Маймунчетата кряскаха и се въртяха като есенни листа, събаряни от вятър.

— Боже мили, къш оттук, деца! — викна Сингх.

— Искал да ни видиш, апа Куче! Искал да види! Ей ни на!

Те се завихриха към снимката на двамата натрапници, които продължаваха да се люлеят насред стаята като знамена на парад. Една маймунка изскочи от облака с бананов цвят и увисна пред тях.

— Знаех си! — изписука тя. — Приятели наши! Знаех си!

— Защо вие изгонили тях? — викна друга. — Сега скука, скука, скука!

Сингх поклати глава с отвращение.

— Не съм ви викал тук, а казах, че по-късно ще си поговоря с вас. Как влязохте бе, малки чудовища? Абе какво, да не би да ядете кодове?

— Племе хакери. Ситни-дребни, бързи-първи, много разбират!

— Врели сте си носа, където не трябва. Исусе Христе, какво още има?

Сега образите на натрапниците бяха обкръжени от мънички жълти създания. Рени усети, че се кокори насреща им. По краищата на вихрещата се тълпа няколко от тях си подхвърляха нещо мъничко, лъскаво и полирано.

— Какво е това? — попита тя рязко. — Какво сте домъкнали?

— Наше! Намерили го! — Една шепа микромаймунчета се скупчиха около златното късче.

— Къде го намерихте? — попита Рени. — То е точно като онова, което бяха оставили в системата ми!

— Намерили там, където били наши приятели! — викна отбранително едно маймунче. — Те не видели, ние видели! Ужасно племе, око трепач!

— Дайте ми го — изръмжа Сингх, тръгна към тях и го грабна.

— Не твое! Не твое! — разкрещяха се те.

— Внимавай! — предупреди го Рени. — Нещото, което вкара картината в моята система, изглеждаше по същия начин.

— Какво направи, за да ти я покаже? — попита Сингх, но преди тя да успее да отговори, предметът, който приличаше на скъпоценен камък, започна да излъчва пулсиращо сияние и изчезна с внезапно лумване в бяло. За момент Рени не виждаше абсолютно нищо. Малко по-късно, докато се взираше във вече познатия изглед от златния град, пред очите й продължаваха да танцуват отблясъци.

— Това е невъзможно. — По гласа на Сингх личеше, че е бесен. — Никой не може да се вмъкне под носа ни в Дървесната къща с толкова много информация — ние сме построили това място!

Образът рязко потрепери и се сви до една-единствена мигаща точица. След миг пак се разшири и придоби нова форма.

— Вижте! — Рени не смееше да помръдне от страх да не повреди информацията. — Вижте! Мартин, какво е това?

Мартин не отговори.

— Не се ли сещате какво е? — обади се Сингх. — Боже, чувствам се като изкопаемо. Това са го използвали едно време, преди да измислят часовниците. Пясъчен часовник.

Всички гледаха как пясъкът бързо изтича през тясната шийка. Дори ужасното племе беше увиснало във въздуха и гледаше в захлас, без да шавне. Точно преди да се изсипят и последните песъчинки, картината изчезна. Пред погледите им се появи нещо друго — този път по-абстрактно.

— Нещо като мрежа… — отбеляза Рени. — Не, май че е някакъв… календар.

— Но на него не са означени нито датите, нито пък месеците.

Сингх се взираше напрегнато. Рени броеше. Щом свърши, мрежата примигна и изчезна безследно.

— Първите три седмици бяха задраскани — оставени бяха само последните десет дни.

— Какво, по дяволите, става тук? — изскърца със зъби Сингх. — Кой е направил това и какво, дявол да го вземе, се опитват да ни кажат?

— Мисля, че мога да отговоря на втория въпрос — обади се !Ксабу. — Който и да се е опитал да ни съобщи за този град, сега се опитва да ни каже и още нещо.

— !Ксабу е прав — обади се Рени, обзета изведнъж от някаква непоколебима увереност. Вече нямаше избор — бяха й го отнели. Можеше да продължи единствено напред, нещо я влечеше към неизвестното. — Не знам защо, не знам и дали ни заплашват или предупреждават, но току-що ни съобщиха, че времето ни свършва. Останали са ни десет дни. Толкова време имаме.

— До какво са ни останали десет дни? — настоятелно попита Сингх.

Рени само поклати глава.

Една маймунка изпърха и увисна пред нея — жълтите крилца пляскаха бързо като на колибри.

— Сега ужасно племе наистина ядосало се — каза тя и вирна мъничката си брадичка. — Какво направили с наша лъскава джунджурия?