Градът на златната сянка

ПЪРВА ГЛАВАПОД ДВЕ ЛУНИ

Златната светлина се превърна в чернота и шум.

Нещо се удряше в него. Той риташе, но краката му не срещаха нищо. Безкрайни мигове се мяташе безпомощно. После светът около главата му се разпълзя. Пое въздух, за да се вкопчи в чудесния сребърно-сладък нощен въздух, при което го прободе пронизваща болка.

Гали, когото стискаше в прегръдките си, изплю вода и пое въздух. Пол поотслаби малко прегръдката си, така че да може да използва свободната си ръка, за да ги задържа на повърхността. Тук водата беше по-мека, отколкото на онова място в реката, където се бяха гмурнали. Може би течението ги беше отнесло далече от абаносовата жена и онова ужасно създание.

Но как ли бяха останали под водата толкова дълго, че вече беше нощ? Само преди миг беше късен следобед, а сега, ако не броим разпръснатите звезди, небето беше тъмно като в рог.

Нямаше смисъл да се опитва да го проумее. Пол виждаше бледа светлина там, където трябваше да е брегът. Придърпа Гали и му прошепна — тревожеше се да не би ужасните им преследвачи да са някъде наблизо:

— Дишаш ли? Можеш ли малко да поплуваш?

Момчето кимна и Пол го потупа по мократа глава.

— Добре. Плувай пред мене към онази светлина. Ако се умориш много или започнеш да се схващаш, не се плаши — зад тебе съм.

Гали му хвърли изцъклен, неразгадаем поглед, а след това заплува кучешката към далечното сияние. Пол плуваше зад него — загребваше бавно и това му се струваше странно естествено, сякаш е било време, когато често го е правел.

Вълните бяха ниски и кротки, течението — съвсем слабо. Пол усети как леко се отпуска, щом се остави на ритъма на собствените си движения. Реката беше станала съвсем различна: водата беше почти приятно топла и имаше сладникав, пикантен мирис. Зачуди се дали става за пиене, но реши, че сега това би било направо авантюра. По-добре да опита, след като вече имат твърда почва под краката си. Кой знае колко по-различно можеше да е тук.

Когато приближиха към светлината, Пол забеляза, че тя идва от високи пламъци — огън или сигнален фар. Гореше не на брега, а върху някаква пирамида на каменен остров. Островът беше дълъг само десетина метра, имаше каменни стъпала, които тръгваха от основата на пирамидата чак до самата вода. Зад пирамидата в другия край на острова сред малка горичка имаше каменна постройка.

Щом се приближиха, Гали изскочи над водата и се замята. Пол бързо заплува напред и обгърна с ръка мършавите гърди на момчето.

— Схвана ли се?

— Във водата има нещо!

Пол се огледа, но повърхността, изпъстрена с назъбените отражения на пламъците, му изглеждаше гладка.

— Не виждам нищо. Хайде, почти стигнахме.

Той зарита силно, като тласкаше и двамата напред, когато нещо тежко се блъсна в пищялите му. Пол извика изплашен и нагълта вода. Кашляйки, заплува с всички сили към каменните стъпала.

Нещо огромно се движеше точно под тях. Надигна се и ги отхвърли встрани. Само на няколко метра от себе си Пол видя първо един, а после цяла дузина змиеподобни силуети да се подават над повърхността и да се гърчат в различни посоки. Гали се бореше с водата и се мъчеше отчаяно да стигне до стъпалата. Още съвсем малко и Пол щеше да бъде до тях.

— Спри! — изкрещя той в ухото на Гали, но момчето продължаваше да се мята немощно. Пол с мъка успя да го вдигне над водата, зарита силно с крака и го метна на широкото стъпало. Усилието върна Пол обратно под водата. Очите му се разшириха от ужас. Нещо огромно, черно, безлико, със зинала разкъсана паст, пълна с изкривени шипове, протягаше безбройните си възлести ръце към него. Беше твърде късно да прави опити да се добере до стъпалата. Гмурна се и сви крака, за да потъне колкото може по-надълбоко. Ръцете се виеха над главата му. Усети как нещо еластично се промъкна край него, подхвана го и го преобърна. Изскочи на повърхността като плавник на въдица — не можеше да разбере къде е горе, къде е долу, нито пък беше сигурен, че все още го е грижа за това. В този миг една тънка ръка го стисна за китката. Човешка ръка.

— Връща се! — пронизително изпищя Гали.

Пол се изкатери на стъпалото, което беше под водата. С помощта на момчето се измъкна по хлъзгавия камък на сушата. Едно лъскаво черно тяло се стрелна към него и се пльосна на камъка съвсем близо до тях. След това се плъзна бързо обратно в реката и вдигна вълни, високи около метър, които се разляха по стълбите.

Пол запълзя по стъпалата и се изкачи на площадката в основата на малката пирамида. Опря гърба си до най-ниския ред квадратни камъни, седна и обхвана с ръце коленете си. Целият трепереше.

— Студено ми е — обади се най-накрая Гали.

Пол се изправи, но краката не го държаха. Протегна ръка да помогне на момчето.

— Хайде да отидем да погледнем там, при дърветата.

Покрита с плочки пътека водеше от пирамидата към горичката. Пол разсеяно забеляза орнаментите под краката си — сложно преплетени спирали, които му изглеждаха някак странно познати. Намръщи се. Толкова малко неща си спомняше ясно. А къде ли се намираше сега?

Дългите сребърни листа на дърветата, които заобикаляха полянката, тихо свистяха, щом вятърът ги духнеше и започнеха да се търкат едно в друго. Върху ниска каменна могилка в средата на полянката имаше малка каменна сграда, която беше отворена. През сребърните дървета се процеждаше съвсем малко светлина от фара върху пирамидата, но тя беше достатъчна Пол да забележи, че в сградата, както и из целия остров, нямаше никого. Приближиха се и влязоха вътре. Каменната маса в средата на помещението беше отрупана с големи купчини плодове и конусовидни хлябове. Преди Пол да успее да го спре, Гали отчупи къшей от мекия, топъл хляб и го натъпка в устата си. Пол се поколеба само за миг и направи същото.

Изядоха и няколко плода — за да стигнат до меката им сладка сърцевина, трябваше да разкъсат твърдата външна кора. С омазани от сока пръсти и брадички те се облегнаха на хладните плочки на стената и се отпуснаха в доволно мълчание.

— Много съм уморен — най-сетне промълви Пол, но Гали съвсем не го слушаше. Момчето вече беше изпаднало в дълбок, наподобяващ смърт сън, свито като зайче в краката му. Той се опитваше да се пребори със съня — според него момчето си заслужаваше да го пази, — но най-накрая умората го надви.

Внезапно Пол се събуди. Първото нещо, което видя, беше луната — някъде високо в небето. Това му вдъхна като че ли някаква увереност. Ала щом забеляза странно неравния й силует, увереността му изведнъж изчезна. После видя и втората луна.

Шумът, който го беше събудил, все повече се засилваше. Безспорно беше музика — съвсем ясна. Не можеше да е друго. Някакво мелодично пеене на език, който не му беше познат. Закри с ръка устата на Гали и леко го побутна, за да се събуди. Когато момчето схвана какво става, Пол махна ръката си. Втренчиха се навън и видяха дълга плоска лодка, която се плъзгаше покрай острова, ярко осветена от факли. В нея се виждаха някакви фигури, но Пол не успя да ги различи през дърветата. Реши да изведе Гали навън, в горичката — тя му изглеждаше по-добро скривалище.

Приклекнали под едно от дърветата със сребърни листа, те видяха как лодката забави ход и носът й спря до пирамидата. Някаква набита, но пъргава фигура скочи и я привърза към кея. После взе да се върти на едно място, вдигнала горната си част така, сякаш души въздуха. Онова, което Пол видя ясно на светлината на фара, го накара да трепне. Лъскавата кожа и издължената муцуна на съществото бяха по-скоро животински, отколкото човешки.

Някакви тъмни силуети започнаха да се прехвърлят от лодката на площадката под пирамидата. В ръцете им проблясваше нещо — сякаш ножове. Пол реши да използва този момент, за да вдигне Гали на най-ниския клон на дървото. После и той се закатери сред клоните — там по-трудно щяха да ги забележат.

Това беше по-добра наблюдателница за него. Той установи, че лодката е всъщност ладия, дълга колкото една трета от острова, украсена със сложни дърворезби и шарки. В средата имаше кабина с колони, където вееха някому с ветрила, а по целия борд имаше факли. За негово успокоение не всички на борда приличаха на зверове. Онзи с муцуната и другите около него явно бяха екипажът. А тези, които сега слизаха на острова, макар че бяха необичайно високи, по всичко останало приличаха на хора, явно войници — бяха в доспехи и носеха дълги копия или мечове.

Огледаха се бързо наоколо и дадоха сигнал на спътниците си на борда. „Толкова голяма въоръжена група на такъв малък остров, а изглеждат необичайно нащрек“ — помисли си Пол. Приведе се, за да вижда по-добре през листата. Когато последният пътник излезе, той за малко не падна на земята.

Беше висока колкото войниците и смайващо красива. Странният лазурен оттенък на кожата й, който личеше дори на лунната светлина, не намаляваше удивителната й красота. Очите й бяха сведени, но стойката на шията и раменете й, цялата й осанка говореше за дързост. Корона от блещукащи скъпоценни камъни придържаше вдигнатата й гъста, тежка тъмна коса. Най-поразителното от всичко обаче бяха прозрачните криле, които се виждаха зад раменете й. Тънки като хартия и с цвят на опушено стъкло, те проблеснаха под луната, щом тя излезе от кабината.

Но го зашемети нещо друго. Той я познаваше.

Не можеше да каже къде и кога я е виждал преди, но познаваше тази жена — позна я толкова бързо и беше толкова убеден в това, сякаш бе видял собственото си лице в огледало. Не знаеше името й. Не знаеше нищо за нея. Но я познаваше и знаеше, че някак му е скъпа.

Малката ръка на Гали се протегна да го подкрепи. Пол си пое дълбоко въздух и усети, че ще се разплаче.

Тя слезе от високия борд на ладията по мостика, който бяха спуснали моряците зверове, после бавно тръгна към острова. Дрехата й представляваше безброй прозрачни нишки, които я окръжаваха като мъгла — дългите й крака и стройното й тяло прозираха като сенки. Войниците я следваха съвсем плътно, сякаш я пазеха, ала на Пол му се стори, че тя като че ли върви с неохота. „Може би остриетата на ножовете са предназначени по-скоро да я подбутват, отколкото да я защитават.“

Тя спря и дълго време остана на колене пред пирамидата. След това бавно се изправи и тръгна по покритата с плочки пътека към сградата, в която бяха спали Пол и Гали. Един мършав мъж в роба я следваше на няколко крачки. Пол беше така завладян от грацията на движенията й, от странно познатото й лице, та чак когато тя стигна до тяхното дърво, му хрумна, че щяха да забележат, че двамата с Гали са яли от жертвената трапеза в малкия храм. И тогава какво ли щеше да стане? На толкова малък остров беше невъзможно да се скриеш.

Връхлетя го внезапен страх. Изглежда, бе си поел дъх малко по-шумно, или може би нещо друго бе привлякло вниманието й, но щом тъмнокосата жена мина под дървото, тя вдигна поглед нагоре и го видя. Очите им се срещнаха само за миг, но Пол усети, че тя го вижда и разпознава. След това жената спокойно пак сведе очи, сякаш просто се бе загледала в нощното небе, и не издаде с нищо, че го е забелязала. Пол затаи дъх, когато мъжът с робата мина отдолу заедно с още войници, но никой от тях не погледна нагоре. Щом стигнаха до могилата, Пол слезе от дървото колкото може по-тихо и свали Гали. След това поведе момчето през горичката към брега. В този миг откъм храма долетяха силни гневни крясъци. Онзи с робата и войниците бяха разбрали, че на техния свещен остров са проникнали крадци.

Пол чу тежки стъпки и трополене, но двамата вече бяха стигнали до реката. Бързо пусна Гали във водата, после и той се плъзна до него. Войниците си подвикваха нещо. Онези, които бяха останали в лодката, се затичаха по мостика, сигурно, за да се притекат на помощ на другите.

Гали се вкопчи в каменния бордюр. Пол се приближи и му зашепна нещо на ухото. Момчето кимна и заплува към ладията. Пол го последва, като се опитваше да държи главата си по-дълго под водата и да вдига възможно най-малък шум. Двама войници, облегнати на копията си, стояха на кърмата и наблюдаваха как другите претърсват острова. Гали и Пол безшумно се плъзнаха покрай тях към носа на ладията, за да използват самия борд за прикритие. Пол се улови за сложната дърворезба близо до ватерлинията. Гали се вкопчи в ризата му. Двамата потънаха в сенките и напрегнато зачакаха.

Най-накрая войниците взеха да се връщат. Пол се зачуди дали да не се качат на острова, но изведнъж чу гласа на жената — и тя се връщаше на ладията. Това реши нещата. Вкопчи се още по-здраво в резбата и още по-силно хвана Гали. Ладията започна да се оттласква от брега. Известно време Пол се чудеше на лекомислието си — беше влязъл с момчето отново във водата, където само преди часове ги бе нападнало някакво странно чудовище. Дали тази жена не замъгли способността му да преценява? Знаеше само, че не може да я остави да отплава току-така. Гали изглеждаше спокоен и изпълнен с доверие, ала Пол продължаваше да се чувства като предател.

Нощта беше тъмна като къпина. Двете луни, които така го тревожеха, все още бяха най-яркото нещо на небето. Ладията се движеше бавно, но стабилно срещу слабото течение. Това не създаваше големи трудности на Пол, но скоро той усети, че започва да се уморява. Посегна да откопчае колана си и едва тогава осъзна, че дрехите му са други — когато беше влязъл в реката, те бяха съвсем различни. Спомените му бяха обезпокоително смътни. Двамата с момчето бяха избягали от Осемте квадрата — бягаха и от една жена в черно, и от някаква друга, още по-страшна заплаха, но почти нищо друго не си спомняше. А, да, беше участвал и в някаква ужасна война. Но не беше ли това някъде другаде? И с какво ли е бил облечен преди, та е толкова сигурен, че сега дрехите му са други?

Носеше торбести панталони и нещо като кожен елек, без риза отдолу. Когато се изкачи на острова, не си спомняше да е бил обут с нещо, а и сега беше бос. Ала имаше дълъг пояс, увит два пъти около кръста. Реши да зареже всякакви въпроси — все едно не можеше да им отговори, — свали пояса си и го промуши през един филигранен орнамент точно над ватерлинията. Когато го закрепи, прокара го под мишниците на Гали. След това разшири примката, пъхна се зад момчето и притисна гръб към борда. Сега и двамата бяха здраво завързани и Пол успя най-после да отпусне уморените си мускули.

Ладията напредваше и ритмично се издигаше при всяко натискане на веслата. Пол се чувстваше като валмо водорасли, подмятано от топлите вълни. Главата на Гали леко се удряше в шията му. Нежните води, които го люлееха, най-накрая го приспаха.

Събуди се изведнъж от сърбеж, обхванал сякаш цялото му тяло. Щом се размърда в импровизираната си сбруя и се опита да разгони съществата, които го жилеха — каквито и да бяха те, — пурпурното небе рязко се оцвети в болезненозелен цвят, а водата стана матова, меднооранжева. Въздухът запращя от статично елекричество. Внезапно част от водата се надигна високо, сякаш нещо огромно бе изплувало от дъното, а другата част си остана гладка. Между двете половини дори имаше ясен, отчетлив ръб, като че ли водата беше твърда като камък. След миг сърбежът стана още по-силен и Пол извика. Гали се събуди, страшно се изплаши и също изкрещя. Небето отново се сгърчи и само за секунда стана призрачнобяло. После болезненият сърбеж спря, небето трепна и пак стана нормално, а водата отново се изравни — никакви вълни, дори и съвсем слаби, не отбелязаха промяната.

В сумрака Пол стоеше вторачен в нищото. Трудно си спомняше каквото и да било, но беше съвсем сигурен, че никога досега не е виждал такава вода. За момент целият свят се бе изкривил и сгърчил, сякаш бе нарисуван върху лист хартия и някой яростно бе смачкал листа.

— Какво… какво беше това?… — Гали се мъчеше да си поеме дъх. — Какво стана?

— Не знам… Аз… мисля, че…

Докато се мъчеше да измисли някакво обяснение, цялата резбована част, за която бяха завързани двамата с момчето, се отцепи от борда. Пол здраво сграбчи Гали и му помогна да се хване за парчето резбовано дърво, което се въртеше бавно във водата близо до тях. То беше по-дълго от Пол и достатъчно дебело, за да могат да се вкопчат в него — това им дойде добре: лодката, която изобщо не бе усетила загубата, бързо се отдалечаваше. Скоро тя се стопи в мъгливата дрезгавина. Отново бяха сами.

— Шшшт! — прошепна Пол на Гали. Щом престанеше да кашля и да плюе вода, момчето плачеше. Очите му бяха зачервени. — Ще се оправим. Нали разбираш, сега ще плуваме.

— Не, аз няма… аз… сънувах нещо. Сънувах, че Бей е долу, под водата, на пясъчното дъно. Беше самотен, нали разбираш, и искаше да отида при него да си играем.

Пол присви очи, за да види брега. Ако беше достатъчно близо, биха могли да доплуват въпреки течението. Макар и слабо, то беше постоянно и ги отнасяше. Но дори и земята да беше близо, мъглата и сумракът я скриваха.

— Кой? — попита той разсеяно.

— Бей. Сънувах Бей.

— А кой е той?

Гали се облещи насреща му.

— Брат ми. Ти се запозна с него. Не помниш ли?

Пол не можа да каже нищо.

Известно време плуваха, вкопчени в дървото. Небето започна да просветлява. Пол се чувстваше все по-изтощен и се страхуваше, че няма да може дълго да държи и дървото, и Гали. Както размишляваше коя посока да избере — пък да става, каквото ще, — забеляза, че през мъглата към тях се плъзва дълга сянка.

Беше лодка — не толкова голяма като тържествената ладия, а скромна рибарска лодка. И в нея един-единствен изправен силует. Щом лодката приближи, Пол видя, че е едно от онези същества с муцуните. То загреба с единственото си дълго весло и лодката спря на няколко метра от тях. Приклекна и ги заоглежда. От дългата му муцуна стърчаха криви зъби, но в жълтите му очи проблясваше безспорен разум. На дневна светлина Пол за първи път забеляза, че лъскавата му кожа е леко зеленикава. След малко то се изправи и вдигна веслото във въздуха, сякаш се готвеше да ги удари.

— Остави ни на мира! — Пол започна трескаво да пляска и най-накрая успя да изтика дървото между тях двамата и зурлестия.

Чудовището не замахна, но известно време продължи да ги гледа втренчено. След това спусна плоския край на веслото във водата само на няколко сантиметра от ръката на Пол. Вдигна ноктестата си лапа — някакво далечно подобие на жабешка — и направи жест, който Пол нямаше как да сбърка: хвани се, хвани се!

Пол не искаше да му се довери, но ясно съзнаваше, че ако се хване за единия край на веслото, ще подобри защитната си позиция. Протегна се и го хвана. Съществото задържа веслото, като се подпираше на лодката, за да не го прекатури тяхната тежест. Щом се приближиха достатъчно, Пол вдигна Гали и го прехвърли в малката лодка. После се прехвърли през борда и той, без да сваля очи от спасителя си.

Съществото каза нещо. Гласът му прозвуча като патешко крякане. Пол се взря в него и поклати глава.

— Не разбираме езика ти.

— Какъв е той? — попита Гали.

Пол пак поклати глава. Странното същество рязко се наведе и бръкна в голям кожен чувал на дъното на лодката. Пол се напрегна и се изправи. Съществото се надигна — светналите му очи и длъгнестото му лице издаваха задоволство — и протегна ръце. Във всяка държеше парче кожен ремък с по едно голямо полирано мънисто, нанизано на него. Мънистата бяха кремави и с излъскана повърхност като сребристи перли. Пол и Гали продължаваха да го гледат. Тогава съществото пак се наведе, измъкна трети ремък с мънисто и го завърза на своята шия — мънистото прилепна във вдлъбнатината. На Пол му се стори, че то за миг засия, после промени цвета си и стана бледо жълтеникаворезедаво като оттенъка на кожата му.

— А сега побързайте — обади се съществото. В гласа му все още се долавяше леко крякане, но иначе говореше напълно разбираемо. — Побързайте, че слънцето скоро ще изгрее. Не трябва да ни хващат в Големия канал извън разрешеното ни време.

Пол и Гали закачиха ремъците на вратовете си. Пол усети как мънистото се затопля на шията му. След малко започна да го чувства като част от себе си.

— Как се казвате? — попита ги съществото. — Аз съм Клуру от рибарите.

— Аз… аз съм Пол. А това е Гали.

— И двамата сте телари.

— Телари ли?

— Че как иначе! — каза Клуру съвсем убедено. — Вие сте телари точно както аз съм уламар. Вижте се! Вижте и мене!

Пол сви рамене. Не ще и дума, спасителят им беше по-различен от тях.

— Каза, че сме в… в Големия канал?

Клуру набърчи ниското си кучешко чело.

— Разбира се. Това дори и теларите би трябвало да го знаят.

— Ние… плуваме отдавна във водата.

— Аха. И не сте много в ред — кимна той доволно. — Разбира се. Тогава трябва да дойдете да ми погостувате, докато мислите ви отново се подредят.

— Благодаря ти. Но… къде сме?

— Ама че странен въпрос, телари. Ами че вие сте точно до великия град Туктубим, сияйната звезда на пустинята.

— Но къде е това? В коя страна? Защо има две луни?

Клуру се разсмя.

— Че кога не са били две? И най-простият нимбор знае, че това е разликата между вашия и моя свят.

— Твоя… свят?

— Сигурно много лошо си пострадал, щом толкова си оглупял — тъжно поклати глава той. — Ти си на Уламар, четвъртия свят след Слънцето. Мисля, че поради невежеството си твоят народ го нарича „Марс“.

— Защо трябва да напуснем канала, преди слънцето да е изгряло?

Клуру продължаваше да гребе — загребваше вода ту от едната страна на лодката, ту от другата.

— Защото е сезонът на празненството и нощем е забранено да се плава по канала — на всички освен на лодките на жреците. Но един беден нимбор като мене, ако не е имал късмет да хване риба през деня, понякога трябва да рискува. Ако иска да не гладува.

Пол се изправи рязко. Гали, който вече беше заспал, свит на две и облегнат на коленете му, възропта в просъница.

— Значи наистина е било религиозен ритуал. Излязохме на един остров и по-късно там пристигна лодка. Караха със себе си и една жена — тъмнокоса жена с… криле, колкото и странно да звучи. Има ли някакъв начин да разберем коя е?

Брегът най-накрая се появи пред погледите им. Пол започна да се взира в скупчените призрачни хижи, които бавно се очертаваха в мъглата. Чакаше Клуру да отговори, ала той не каза нищо. Когато вдигна очи, видя, че той се взира с ужас в него.

— Какво? Какво казах? Не трябваше ли?

— Ти… ти си погледнал лятната принцеса? И талторите не са те убили?

Пол поклати глава.

— Ако ми говориш за войниците, ние се скрихме от тях. — Реакцията на съществото го поразведри и той разказа на Клуру как, без да ги види някой, се бяха прикрепили към лодката. — И точно затова бяхме във водата, когато ни намери. Какво толкова ужасно сме направили?

Клуру заразмахва ръце, сякаш искаше да пропъди злото.

— Само телар, при това луд, би задал такъв въпрос. Защо според вас каналът е забранен за всеки по-долен от талтор в сезона на празненството? Така низшите няма да поглеждат лятната принцеса и да провалят празничните обреди. Ако обредите се провалят, през следващия сезон каналите няма да се наводнят и земята ще си остане пустиня!

Някакъв блед спомен — по-скоро рефлекс — накара Пол да си помисли, че някога сигурно би сметнал подобно суеверие за нелепо, но тъй като не помнеше почти нищо от миналото си и се намираше в такова странно настояще, не можеше да прецени като нелепо каквото и да било. Той само сви рамене.

— Съжалявам. Ние нищо не знаехме. Просто се опитвах да спася детето и себе си.

Клуру погледна към спящия Гали и мрачното и страшно изражение на дългата му муцуна се посмекчи.

— Да, но… — примигна той, после погледна Пол. — Предполагам, че не е имало как да знаеш. Но тъй като не сте от този свят, това няма да попречи на ритуала.

Пол реши да не споменава как блажено си бяха похапнали от даровете в храма.

— Коя е тя, тази лятна принцеса? И защо знаеш толкова много за… теларите? Често ли се срещат тук хора като нас?

— Не тук — не и в градовете на нимборите. Но в Туктубим са доста, макар че повечето живеят в двореца на Сумбар, а неколцина други скитат из пустините наоколо и търсят само боговете знаят какво. От време на време идват и посетители от Вонар — втората планета. Но те почти никога не излизат навън в сезона на дъждовете.

Клуру прекара лодката си покрай няколко малки дока, които оформяха система от канали край брега на Големия канал. Много от къщичките бяха построени направо на доковете; други, издигнати между канала и висока скална стена, оформяха издължени, безформени купчини. Повечето от съседите на Клуру бяха будни и щъкаха насам-натам — някои подготвяха лодките си за излизане в канала, други явно се връщаха от забранен ющен риболов.

— Ами жената? — попита Пол. — Ти я нарече принцеса.

— Принцесата. Лятната принцеса. — Той зави в един от малките канали и изведнъж широката панорама пред погледа на Пол беше преградена от стени. — Тя е от юнарите, синия крилат народ. Много-много отдавна ние сме ги завладели и те всяка година изпращат една от своите благороднички в знак на почит.

— В знак на почит ли? Какво означава това? Че тя трябва да се омъжи за… как го нарече? Сумбар?

— Е, да, горе-долу. — Клуру използва дългото гребло, за да завие. Този път минаха през нисък шлюз в малък вир, ограден с паянтови дървени стени. Той закара лодката до една отворена врата, след това протегна дългата си ноктеста длан, измъкна въже и го върза за халката на носа на лодката.

— Тъй като Сумбар е потомък на боговете, тя всъщност се омъжва за самите богове. В края на празненството я убиват и предават тялото й на водите, за да се върне дъждът.

Клуру прекрачи борда и се прехвърли на прага, после се обърна и подаде ръка на Пол.

— Лицето ти изглежда много странно. Да не би да те боли глава? Тогава е съвсем наложително да ми погостувате с детето.

По пладне слънцето беше силно. Клуру беше може би единственият възрастен жител на Нимбортаун, който не се бе скрил отлъчите му и стоеше навън. Гледаше да бъде колкото може повече на сянка, сгушен под козирката на съседната сграда, докато гостът му телар се бе опънал в средата на покрития с рибешка кожа покрив и се наслаждаваше на жегата. Пол се мъчеше по всякакъв начин да прогони проникналия чак до костите му студ от дългото стоене във водата. Гали, след като се бе натъпкал със супа и хляб, подпомагаше храносмилането си, като бясно се гонеше с местните деца.

— Ама наистина си луд. Не можем ли да влезем? Ако постоя още малко на тази ужасна жега, и аз ще откача като тебе — оплака се Клуру.

— Разбира се. — Пол стана и последва домакина си по стълбата и в бараката. — Аз не… се бях замислил — и той приседна в ъгъла на голата стая. — Нищо ли не може да се направи? Каза, че тук имало и други хора от нейния народ. Защо не предприемат нещо?

— Пфу! — Клуру поклати отвратен дългата си муцуна. — Ти още ли мислиш за нея? Не ти ли стига светотатството, че си видял нещо, което не бива да виждаш? Що се отнася до вонарите, те уважават сключения от тях древен договор. Преди нея са били принесени в жертва поне триста летни принцеси — защо да се тръшкат заради още една?

— Но тя е… — Пол изтри лицето си, сякаш така можеше да изтрие от ума си и преследващите го спомени. — Аз я познавам. Познавам я, да му се не види! Но не помня откъде.

— Не я познаваш — отсече нимборът. — Само на талторите е позволено да я виждат. На хора не от този свят и на скромни хорица като мене — никога.

— Е, снощи аз успях да я видя, макар и случайно. Може би съм я виждал и другаде, но не си спомням къде.

Той чу, че Гали пищи, и бързо надникна навън, но той викаше от радост, а не от страх. Момчето явно чудесно се разбираше с новите си приятели нимбори. Дори и още да скърбеше за убитите в Стридената къща деца, не му личеше.

— Паметта ми нещо се е сбъркала, но мисля, че това е било доста по-отдавна — изведнъж продължи Пол. — Според мене май имаше някакъв проблем.

— Може би наистина си шпионирал и преди лятната принцеса и боговете са те наказали. Или те мъчи някаква болест. Или над тебе тегне проклятие. Не познавам теларите много добре, за да мога да ти кажа — намръщи се Клуру. — Трябва да поговориш с някого от твоя народ.

Пол рязко се извърна.

— Познаваш ли някого?

— Дали имам приятели телари? Не, нямам. — Клуру се изправи и възлестите му стави изпукаха. — Но със сигурност ще има хора от другите светове на пазара в Туктубим през този празничен сезон. Ако искаш, ще те заведа. Първо трябва да ти намеря някакви обувки, и на момчето — също. Иначе краката ти ще станат като прегорели мръвки.

— Искам да отида на пазара и да разгледам Туктубим. Ти нали каза, че там държат и лятната принцеса?

Клуру сведе глава и изръмжа. За миг заприлича досущ на куче.

— Богове! Твоята лудост няма ли край? Забрави я!

Пол се намръщи.

— Не мога. Но ще се опитам да не говоря за нея пред тебе.

— Нито пък зад мене. Нито пък вляво или вдясно от мене. Повикай момчето, теларе. Аз нямам семейство, така че нищо не ни пречи да тръгнем още сега. Ха! Тази свобода е едно от малките предимства на това, да нямаш гнездо. — В гласа му се долавяше известна тъга й Пол осъзна малко засрамен, че въпреки любезността и гостоприемството на Клуру те не бяха проявили особен интерес към неговия живот. Роден сред най-низшата марсианска класа, държан в почти крепостни условия от талторите благородници, животът на Клуру надали беше много весел.

— Пол, виж! — извика отвън Гали, като цапаше радостно. — Раурау ме хвърли във водата, но аз плувам!

Великият град Туктубим не се виждаше — намираше се горе, на високите скали, ала въпреки че беше само на около километър и половина, през хълмовете нямаше пряк път. Затова Клуру ги натовари на лодката си и отново тръгнаха по канала. Пол си помисли, че път не беше проправен, за да се осуетят възможностите за бунтове на крепостните.

Щом тръгнаха от Нимбортаун, Пол най-накрая успя да види скалите в целия им ръст — под обедното слънце изглеждаха тьмночервеникавокафяви. Горе почти невидими стърчаха иглените върхове на десетина кули — от града се виждаше само това. Щом скалите останаха назад и лодката направи широк завой покрай хълмовете, си пролича колко огромна е червената пустиня. И от двете страни на Големия канал, ограничавани само от далечните планини и от кръстосаните по-малки канали, пясъците се простираха докъдето поглед стига — един преливащ, тихо свистящ ален океан.

— Има ли тук други градове? — попита Пол.

— О, да, въпреки че до най-близките и в двете посоки има много километри. — Клуру присви очи и се загледа надолу по канала. — Не трябва да тръгваш да ги търсиш дори и по каналите без голяма предварителна подготовка. Опасни земи. Свирепи животни.

Очите на Гали леко се разшириха.

— Като онова във водата!… — започна той.

И тогава в небето над тях нещо силно избръмча. Щом Гали и Пол погледнаха нагоре, светлината се промени. За миг яркото жълтеникаво небе стана болнавозеленикаво, сякаш по него премина син облак, а въздухът около тях стана почти твърд.

Пол примигна. Каналът и небето само за секунда като че ли се сляха в едно искрящо кълбо. А после всичко си беше както преди.

— Какво е това? И снощи, като плувахме по реката, стана същото.

Клуру отново усилено жестикулираше, за да отпъди злото.

— Не зная. Странни бури. Напоследък имаше няколко такива. Предполагам, че боговете са се разгневили — борят се помежду си. Ако не бяха започнали още преди няколко месеца, щях да помисля, че ги предизвикваш ти, защото наруши табуто на празненството. — Погледна го сърдито и продължи: — Макар че и ти не си подобрил настроението на боговете.

Големият канал описваше обширни завои покрай хълмовете, на които беше построен Туктубим. Щом лодката зави към един страничен канал, който водеше към града, Пол се загледа в ширналите се силно напукани ниви и в спечената кал. Разбираше защо дъждът е на такава почит при уламарите. Трудно беше да се повярва, че нещо би могло да превърне тези плоски, изсушени полета в плодородни, но Клуру бе казал, че благо дарение на Големия канал — на няколко километра край него — всеки клас зърно на Марс е отраснал и стадата е имало какво да пасат. Големият канал беше тънка пулсираща нишка живот в огромната пустиня. Година без дъжд — и половината население щеше да умре.

Каналът сега не беше така оживен, както по изгрев или по залез. Жегата караше повечето хора да си стоят вкъщи, но на Пол той му се струваше почти задръстен от лодки — и големи, и малки. В повечето имаше по един или двама нимбори като Клуру, но в някои се возеха и войници талтори или други, чиито одежди съвсем не бяха военни. Пол се досети, че са търговци или правителствени чиновници. Някои от тези лодки даже бяха по-големи и по-украсени от жреческата ладия, която бе спряла на острова. Бяха така отрупани с позлата и орнаменти, с драперии от спускащи се на талази платове и претъпкани с тежки, украсени със скъпоценни камъни велможи, та беше цяло чудо, че още не са се запътили към дъното. Помисли си, че под тежестта на гротескно претрупаното си облекло биха потънали и талторите благородници.

Клуру вкара лодката в един по-тесен канал, който се раздвояваше под хълмовете. Оттук те вече виждаха самия град. Беше сгушен точно под билото, сякаш загледан надолу в подредените като ветрило ферми покрай сложната система от по-малки канали, захранвани от Големия канал. Туктубим се възправяше пред тях като коронясан император и кулите му от злато и сребро блещукаха под обедното слънце.

— Но как можем да се качим чак дотам с лодка? — попита Гали, втренчен в множеството кули.

— Ще видиш — поразвесели се Клуру. — Само дръж очите си широко отворени, малко пясъчно жабче.

Тайната се разкри, щом стигнаха до първия от серията шлюзове; над тях на етажи бяха подредени още дузини, всеки — снабден с огромни помпи колела. Дори и в момента Пол забеляза как кораб с бели платна се вдига към най-високия шлюз. Изглеждаше като играчка, но той знаеше, че сигурно е някой от огромните търговски плоскодънни кораби — като онези, чиито дири караха малката им лодка да подскача по водата на Големия канал.

Почти целият следобед мина, докато лодката се изкачи до средата на пътя. Не беше позволено на нимборите да изкачват лодките си по-високо и затова я оставиха в малко пристанище, странно построено на склона на хълм. Клуру ги поведе по главния път и започнаха да се изкачват по-нататък. Пътят беше дълъг, но не и труден — сандалите от рибешка кожа, които им беше намерил Клуру, се оказаха изненадващо удобни. От време на време се спираха да пият от чучурите, които капеха в корита край пътеката, и да си починат в сянката на огромни червени скали, прорязани от златни и черни нишки.

Пред огромната градска порта стояха воини. На тях като че ли им беше по-интересно да наблюдават шествието, отколкото да разпитват някакъв си нимбор и двама пришълци от друг свят. Парадът си струваше да се види — потни нимбори носеха благородници в покрити златни носилки, други яздеха същества, които отчасти приличаха на коне, отчасти — на влечуги. Почти всички бяха резедави като Клуру. Тук-там сред блъскащата се тълпа Пол забелязваше святкаща синя плът или блещукането на бледи пера. Всеки път дъхът му спираше, макар и да знаеше, че тази надежда е фалшива: надали щяха да позволят на жената, която търсеше, да се разхожда посред бял ден по улиците на Туктубим. Сигурно я държаха някъде под специално наблюдение — може би в гъсталака от кули в центъра на града.

Клуру преведе Пол и Гали между колоните на портите от слонова кост и злато и ги изведе на улица, която изглеждаше почти толкова широка, колкото и Големия канал. Широки раирани сенници скриваха улицата от свирепото слънце. Цялото население на Туктубим изглеждаше така, сякаш спореше или се пазареше за нещо;

в повечето случаи вероятно беше комбинация и от двете.

След като повървяха известно време, Пол попита:

— Това целият пазар ли е?

— Това ли? Не, тези са просто улични търговци. Аз ви водя към най-големия пазар в цял Уламар. Така казват онези, които са пътували повече от мене.

Искаше да каже и още нещо, но изведнъж вниманието на Пол беше привлечено от някакъв глас зад тях, който крещеше на родния му език. Превеждащите колиета на Клуру създаваха впечатлението, че нимборът и другите уламари сякаш говорят езика му, но Пол имаше усещането, че по едно и също време текат и истинският говор, и преводът. Новият глас, който с всяка секунда ставаше все по-силен и по-силен, ясно и недвусмислено викаше нещо, което той би разбрал без всякакви колиета.

— Ей, задръж, ти казвам!

Пол се обърна. Стреснатият Гали също се обърна и изведнъж настръхна като улично коте; малките му пръстчета се протягаха като нокти. Към тях тичаше някакъв мъж — с лекотата и грацията на атлет. Без всякакво съмнение беше човек от Земята.

— А, благодаря — каза той, щом ги настигна. — Страхувах се, че ще трябва да ви гоня чак до базара. Не е кой знае какъв кеф в тази жега, а?

Пол се почувства малко несигурен. Мислеше си, че ще изпита страх, ако някой го разпознае или преследва, но видът на непознатия не предизвика никакви опасения у него. Високият красив младеж с руса брада и жилаво мускулесто тяло беше дружелюбно усмихнат. Дрехите му бяха като на Пол, но под елека си имаше и широка бяла риза, а вместо със сандали от рибешка кожа беше обут с високи кожени ботуши.

— Ами то е съвсем неучтиво така да ви гоня и да викам по вас, без да съм ви се представил — рече русият. — Бръмонд, Хърли Бръмонд. Навремето бях капитан Бръмонд от телохранителите на Нейно величество, но това беше отдавна и далече, предполагам. А пък това е моят приятел професор Багуолтър, който най-накрая ме настигна. Кажи здрасти, Багс! — и посочи един по-възрастен мъж също с брада, но по-официално облечен, който куцукаше към тях, преметнал през ръката си дълго палто. Мъжът спря пред тях задъхан, махна очилата си, които се бяха покрили с прах, после извади кърпичка и избърса запотеното си чело.

— Мили Боже, Бръмонд, голямо тичане ми организира! — Той замълча, за да си поеме въздух, и продължи: — Приятно ми е да се запозная с вас, господа. Видяхме ви на портата.

— Точно така — обади се русият. — Тук не виждаме много от нашите и ги познаваме горе-долу всичките. И все пак не ви гонихме само защото сте нови лица — разсмя се той. — В клуб „Арес“ не е чак пък толкова скучно.

Професорът се разкашля.

— Аз изобщо не съм ги гонил. Опитвах се тебе да настигна.

— И да ти кажа, много глупава идея — в тая жега! — Бръмонд отново се обърна към Пол: — Истината е, че за миг те помислих за един мой стар приятел, Били Кърк се казваше. Кеджъри Кърк, така му викахме — все това ядеше на закуска. Бихме се заедно в Крим, край Севастопол и Балаклава. Много добър стрелец, един от най-добрите. Но щом ви настигнах, разбрах, че съм се припознал. Обаче приликата е забележителна.

Пол трудно успяваше да следи бързата, отсечена реч на Бръмонд.

— Не, казвам се Пол. Пол… — Той се поколеба, за миг дори собственото му име започна да му се изплъзва. — Пол Джонас. Това е Гали. А това е Клуру — той ни измъкна от Големия канал.

— Хубаво момченце. — Бръмонд разроши косата на Гали.

Момчето се нацупи.

Клуру, който беше замлъкнал, откакто човекът ги настигна, май би предпочел да го бяха пренебрегнали.

Професор Багуолтър внимателно оглеждаше Пол, сякаш той беше рядък екземпляр, представляващ интерес за науката.

— Имате странен акцент, господин Джонас. Канадец ли сте?

Пол се втренчи в него — бяха го хванали натясно.

— Н-н-не съм, мисля.

При този отговор Багуолтър вдигна рунтавите си вежди, но Бръмонд протегна ръка и стисна рамото на Пол.

— Мили Боже, Багс, няма да стърчим тука на това слънце, докато ти дрънкаш някакви езиковедски глупости, нали така? Не му обръщай внимание, Джонас — професорът и първия синигер на пролетта не може да чуе, без да му се прииска да му направи дисекция. Но тъй като вече се набъркахме в плановете ви, какво ще кажете да ви черпим по едно? Тук, малко по-надолу, в ей онази уличка, има една що-годе прилична созарница. На момченцето ще вземем нещо по-слабо, нали? — разсмя се той и дружелюбно стисна рамото на Пол; за миг Пол се уплаши, че ще му го измъкне от ставата. — Не, още по-добре — продължи Бръмонд — да ви заведем в клуб „Арес“. Ще ви се отрази добре — ще се почувствате като у дома си. Елате де, какво ще кажете?

— Ами… чудесно — отговори Пол.

Пол много се обърка, когато портиерът на клуба „Арес“ — доста злобен на вид талтор — не пусна Клуру да влезе.

— Тука кучи мутри не пускаме! — тросна се той и това не подлежеше на по-нататъшно обсъждане. Успяха да избегнат твърде неудобната ситуация, защото нимборът предложи да разведе Гали из базара. Пол прие с благодарност предложението, но Бръмонд като че ли не беше доволен.

— Виж какво, мъжки — рече той, щом Гали и Клуру се отдалечиха. — Обичай ближния си, много хубаво, добре, ама ако им се доверяваш много-много на тия зеленчуковци, далеч няма да стигнеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, те иначе може да са си свестни по свой начин, пък и този изглежда привързан към тебе и момчето, но човек не може да им има доверие. Не като на земните хора, ако ме разбираш за какво ти говоря.

Клубът му изглеждаше странно познат. Една дума — викториански — се завъртя в главата на Пол, ала той не знаеше какво означава. Мебелите бяха тежки и прекалено меки, стените — покрити с ламперия от тъмно дърво. Десетина глави на странни същества в рамки — или не в рамки, а с препарирани тела — се блещеха срещу посетителите. Като не броим Пол и двамата му спътници, клубът беше празен. Това придаваше на изцъклените погледи на съществата още по-смразяващ вид.

Бръмонд забеляза, че Пол се е втренчил в голяма рунтава глава, смътно приличаща на котешка, но с щипки на насекомо.

— Гадничко изглежда, а? Това е жълта каменна котка. Живее в подножието на хълмовете, яде, каквото докопа, включително мене, тебе и леля Мод. Почти също толкова гадно, колкото и синият скуонч.

— Хърли пропуска, че точно той довлече този трофей — обади се сухо професор Багуолтър. — Уби го с кавалерийска шпага.

Имаше голям избор на маси и затова се настаниха на една до прозорчето, което гледаше към базара, както предположи Пол — огромен площад, почти целият покрит с малки тенти. Огромна тълпа — предимно марсианци — се вихреше насам-натам под тях. Пол я наблюдаваше, смаян от жизнеността й и от кипящата дейност. Стори му се, че едва ли не вижда определена система в приливите и отливите на клиенти, повтарящи се фигури, спонтанни общи движения като на летящо ято птици.

— Джонас? — смушка го Бръмонд. — Ти с какво се тровиш, старче?

Пол вдигна очи. Възрастен нимбор, облечен в бял смокинг, който му стоеше крайно нелепо, чакаше да вземе поръчката. Без да се сеща откъде ли му е хрумнала тази идея, той си поръча бренди. Нимборът наведе глава и се отдалечи с безшумна стъпка.

— Знаете, разбира се, че местното бренди кажи-речи не си заслужава името — обади се професор Багуолтър.

— И все пак е много по-свястно от тукашната бира, да му се не види. — Той впи в Пол острите си кафяви очи. — Та какво ви води в Туктубим, господин Джонас? Попитах ви дали не сте канадец, защото си помислих, че може да сте дошли с Лубер на „Златният век“ — казват, че в екипажа имало много канадци.

— Гръм и мълнии, Багс, пак подлагаш горкия човек на разпит — разсмя се Бръмонд. Той се облегна на стола си, сякаш да предостави бойното поле на двамата равностойни противници.

Пол се поколеба. Изобщо не се чувстваше равностоен, а и у професор Багуолтър имаше нещо, което определено го притесняваше, въпреки че не можеше да го определи точно. Докато Бръмонд, също както Клуру и другите, които беше срещнал тук, май се чувстваше на Марс като риба във вода, у професора имаше нещо странно — ум, който поставяше въпроси и изглеждаше не на място. И все пак докато ги слушаше как си говорят за някакъв си Лубер и за някакво си място, наречено Канада, му стана ясно, че никога не би успял да блъфира.

— Аз… не съм много сигурен как попаднах тук — рече той. — Мисля, че е станало нещо с главата ми. Намерих момчето… Всъщност не си спомням много добре… Трябва да питате него. Във всеки случай бяхме в беда, това си го спомням, и успяхме да се измъкнем. Първото нещо, което наистина си спомням, е как плувах в Големия канал.

— Е, това не е ли върхът? — обади се Бръмонд, но далеч не изглеждаше учуден като че ли подобни неща ставаха тук доста честичко.

Багуолтър пък изглеждаше доволен, че има върху какво да стъпи, и за притеснение на Пол и за голямо отвращение на Хърли Бръмонд прекара следващия половин час в подробен разпит на Пол. Той допиваше второто си бренди, което изгаряше гърлото му, и точно се беше поотпуснал, когато професорът се върна на темата, която сякаш го интересуваше най-много.

— И казвате, че и преди сте виждали тази жена от вонарите, но не си спомняте къде и кога.

Пол кимна.

— Просто… не знам…

— Може пък да ти е била годеница — предположи Бръмонд. — Да, хващам се на бас, че е точно така! — След като доста време беше мълчал отегчено, той изведнъж подхвана оживено темата. — Може би си бил ранен, докато си се опитвал да я защитиш от гвардейците на Сумбар. Те имат тежка ръка, нали ги знаеш, и действат доста сръчно с тия свои ятагани. Онзи път, когато смятаха да набутат Джоана в сарая на Сумбар… е, тогава видях зор.

— Хърли, бих искал… — започна професорът, но нямаше как да спре Бръмонд. Сините му очи искряха, златната му коса и брада сякаш пращяха от статично електричество.

— Джоана — тя ми е годеница, дъщерята на професора. Знам, знам, много неуважително е да наричаш бащата на годеницата си „Багс“, но с професора сме преживели какво ли не много преди да се запозная с Джоана. — Той махна с ръка. — В момента тя е в лагера, във „Въздържание“ — приготвя провизиите за експедицията навътре в пустинята, която смятаме да предприемем. Честно казано, точно затова и те преследвах. Ако ти беше добрият стар Кеджъри Кърк, щях да ти предложа място в екипажа.

— Хърли… — леко раздразнено се обади професорът.

— Във всеки случай май колчем се обърна, някой от тези зеленокожи надувковци се опитва да отмъкне Джоана. Тя е много мъжко момиче и е достойна за възхищение, ама честно да си кажа, множко ми идва. Пък и чудовищата — да не ти казвам колко пъти ми се е налагало да я измъквам от тази или онази дупка на скуонч…

— За Бога, Хърли, опитвам се да задам някой въпрос на господин Джонас!

— Виж сега, Багс, защо поне веднъж не зарежеш науките си? Годеницата на горкия момък е отмъкната от жреците и те се гласят да я принесат в жертва! Така са го пребили, че и името си едва си спомня! А ти веднага започваш да го ръчкаш и да го бъзикаш, вместо да му предложиш някаква помощ, така ли?

— Хайде, хайде — обади се слисаният професор.

— Не съм сигурен… — започна Пол, но Хърли Бръмонд стана и се източи в целия си впечатляващ ръст.

— Не се коси, момче — рече той и така тупна Пол дружески по гърба, че едва не го събори върху масата. — Ще поразпитам наоколо — хич не са малко онези, и зелените, и белите, които са задължени на Бръмонд Марсиански. Да, точно така ще направя. Багс, ще ви чакам и двамата пак в клуба по залез слънце.

С три крачки излезе от клуба, като остави и Пол, и професора почти без дъх.

— Свястно момче — най-после се обади Багуолтър. — Корав е като камък и има голямо сърце. И моята Джоана много го обича. — Той отпи от шерито си. — Но понякога ми се иска да не беше чак толкова тъп.

Слънцето се скриваше зад далечните планини отвъд пустинята, за да си почива доволно, след като цял ден бе жарило лицето на Марс. Последните му лъчи хвърляха алени отблясъци по всички прозорци и прозрачни кули на Туктубим.

От балкона на гърба на клуб „Арес“ Пол се взираше в хълма — оттук целият приличаше на обсипан с рубини и диаманти. Известно време се чуди дали това не е търсеният от него дом. Мястото беше странно, ала и някак съвсем познато. Не си спомняше къде е бил преди, но знаеше, че се е намирал на съвсем различно място — в миналото си е бил на няколко различни места, сигурен беше. Вече дори и без конкретни спомени чувстваше умората в костите и в мислите си от това съществуване без корен.

— Виж! — посочи Гали. Огромен летящ кораб, чиято форма наподобяваше церемониалните ладии по Големия канал, бавно се издигаше над върховете на кулите към вечерното небе, а от него висяха въжета. Стотици тъмни силуети щъкаха по палубата и по такелажа. По цялата му дължина сияеха фенери — десетки ярки горещи точки. Сякаш беше живо съзвездие, изникнало от бездната на нощта.

— Прекрасно е — каза Пол и погледна Гали.

Той стоеше ококорен, с отворена уста. Пол усети нещо като гордост, че е успял да опази това момченце, че го е измъкнал живо и здраво от… от…? От… какво?… Нямаше смисъл — споменът нямаше да дойде.

— Колко лошо, че Клуру не остана да го види — продължи той. — Но предполагам, че го е виждал много пъти.

Клуру от народа на рибарите може би беше сметнал, че е изпълнил обещанието си, след като Пол бе открил земни хора. Беше довел Гали и после си беше заминал за своя град от бараки покрай канала.

— Ала все пак той беше добър с нас и ми беше мъчно, че си тръгва.

— Той беше само някакъв си нимбор — снизходително каза Гали.

Пол се втренчи в момчето, което все още наблюдаваше прехласнато въздушния кораб. Забележката му прозвуча странно неуместно, сякаш Гали бе попил отношението на околните.

— Тази вечер ще задуха вятърът от пустинята. — Професор Багуолтър изпусна тънка струйка дим, после отново напъха пурата в ъгъла на устата си. — Утре ще е още по-горещо.

Пол трудно можеше да си го представи.

— Не ми се иска да държа момчето будно до много късно. Мислите ли, че господин Бръмонд ще дойде скоро?…

Професорът сви рамене.

— С Хърли никога нищо не се знае. — Той измъкна от джоба си часовник и го погледна. — Закъснял е само с четвърт час. Няма защо да се притеснявате.

— Отлита! — обади се Гали. Големият въздушен кораб изчезваше в сгъстяващия се мрак. Сега се виждаха само светлинките му — ярки точици, които ставаха все по-малки и по-малки.

Багуолтър се усмихна на момчето и се обърна към Пол:

— Малкият ми разказа, че сте го спасили на някакво място, което се казвало Осемте квадрата или нещо такова. Това на Земята ли е било?

— Не знам. Казах ви, зле съм с паметта. Момчето разправя, че било надолу по Големия канал, но никога не съм чувал за такова място, а тук доста съм обикалял. — Говореше небрежно, но проницателните му очи отново се бяха вперили в Пол. — Освен това спомена нещо и за Черния океан, а аз ви гарантирам, че тук такова нещо няма.

— Не знам! — Пол усети, че започва да вика, но не можеше да се овладее. Гали се извърна и го погледна, опулил очи. — Просто нищо не си спомням! Нищичко!

Багуолтър извади пурата от устата си и се втренчи в тлеещия й край, след което пак вдигна поглед към Пол.

— Няма нужда да се впрягате. Падам си малко досадник, знам. Просто преди няколко дена в клуба се появиха едни доста странни приятелчета и взеха да разпитват…

— Внимавайте там долу!

Нещо изсвистя помежду им и се сгромоляса на балкона. Въжена стълба. Сякаш беше паднала отникъде. Слисаният Пол погледна нагоре. По ясното небе над главите им като тъмен облак се рееше някакъв силует. Една глава щръкна и се втренчи в тях.

— Надявам се, че не съм ударил никого! Много е трудно да я удържиш тая пущина, да му се не види.

— Господин Бръмонд! — радостно възкликна Гали. — Има и летящ кораб!

— Качвайте се! — извика Бръмонд. — И побързайте — нямаме време за губене!

Гали се изкачи по стълбата бързо като паяк. Пол се поколеба — още не беше сигурен какво става.

— Хайде — любезно го подкани професорът. — Няма друг начин. Влезе ли му муха в главата на Хърли, вече няма как да го спреш.

Пол сграбчи люлеещата се стълба и започна да се изкачва. По средата на стълбата спря — чувстваше се така, сякаш на душата му й се виеше свят. Имаше нещо трагично познато — нещо едва доловимо се наслагваше върху друго, още по-непонятно.

— Бихте ли продължили, ако обичате? — любезно се обади професор Багуолтър отдолу. — Не ставам по-млад с годините и ми се ще колкото може по-скоро да се махна от тази стълба.

Пол поклати глава и продължи да се катери. Бръмонд го чакаше на върха и го издърпа през перилата с едно-единствено движение.

— Какво ще кажеш за тази малка хубавица, а, Джонас? — попита той. — Казах ти, че мога да се обадя на неколцина, които са ми задължени. Нека да те разведа — страхотно корабче, бързо като птичка, вдига толкова шум, колкото и тревата, когато расте. Ще ни свърши работа, ще видиш.

— Каква работа? — На Пол вече му омръзваше да задава въпроси.

— Каква работа ли? — Бръмонд сякаш онемя. — Ами че нали ще спасяваме годеницата ти! Призори ще я водят в едно специално подземие под двореца на Сумбар и тогава край, вече ще е твърде късно — затова трябва да я измъкнем тази нощ! Стражите са само десетина и сигурно ще ни се наложи да избием не повече от половината.

Преди Пол да успее да отвори уста, Бръмонд със скок се беше вече озовал при кормилото на кораба. То имаше странна форма и беше цялото в дърворезба. Бръмонд го сграбчи и корабът се заиздига толкова бързо, че Пол едва не падна от седалката. Градът остана под тях.

— За честта на твоята дама, Джонас! — извика Бръмонд. Златистата му коса се вееше на силния вятър, който духаше насреща им. Зъбите му проблясваха в мрака. — За честта на нашата скъпа стара Земя!

С все по-нарастваща тревога Пол осъзна, че са в ръцете на луд.

ВТОРА ГЛАВАПРЕСЛЕДВАНИ

— За Бога, татко, няма ли най-накрая да спреш да се оплакваш?

— Не се оплаквам, момиче. Просто питам.

— Отново и отново.

Рени си пое въздух, после се наведе и пак се опита да стегне колана здраво около куфара. Малко от покъщнината им бе оцеляла при пожара, а напоследък Рени изобщо нямаше време да купува каквото и да било, но сякаш имаха много повече неща, отколкото бяха донесли.

— Тук, в този подслон, ние не сме в безопасност. Всеки може да ни намери. Казвах ти го стотици пъти. Татко, ние сме в опасност.

— Това е най-глупавото и шибано нещо, което някога съм чувал.

Дългия Джоузеф скръсти ръце на гърдите си и поклати глава, сякаш да отпрати всички тези приказки в забвение — където им беше и мястото.

Рени закопня да престане да се бори. Може би трябваше просто да седне до баща си и да се присъедини към желанието му реалният свят да изчезне. В това наистина имаше свобода — свободата да не забелязваш неприятните истини. Но все пак накрая някой трябваше да признае тези истини — и този някой обикновено беше тя.

Въздъхна.

— Ставай, стари скандалджийо! Всеки момент ще дойде Джеремая.

— Никъде не отивам с някакъв си женчо.

— О, за Бога! — Тя се наведе, стегна здраво колана около натъпкания до пръсване куфар и го намести върху магнитния плот. — Ако кажеш някоя глупост на Джеремая, ама само една глупост, ще оставя тебе и тъпия ти куфар на пътя.

— Що разговаряш така с баща си? — погледна я изпод вежди той. — Този човек ме нападна. Щеше да ми пререже гърлото.

— Посред нощ дойде да ме търси и двамата се сбихте. Ти беше този, който взе ножа.

— Точно така. — Лицето на Дългия Джоузеф просветна. — Уху, точно така! И щях хубавичко да му прережа гърлото. Да го науча как се влиза посред нощ в дома ми.

Рени отново въздъхна.

— Помни, татко: той ни прави голяма услуга. След като ме уволниха от политехниката, аз взимам обезщетения колкото половин заплата, татко, забрави ли? Така че извадихме късмет да намерим къде да отидем. В тази къща няма да живее никой, докато не я продадат. Разбираш ли? Джеремая може да си навлече неприятности, но иска да ми помогне да проследя хората, които я пребиха.

— Добре, добре — махна с ръка Дългия Джоузеф, — но ако дръзне да се промъкне в стаята ми нощем и се опита да ми се прави на мъж, ще му строша главата.

— Всичко е ново — каза Джеремая и посочи към масивната ограда, която сега опасваше къщата. — Племенникът на докторката реши да подсили охраната. Смята, че така по-лесно ще продаде имота. — По присвитите му устни можеше да се разбере какво мисли за новите господари на къщата. — Така че ще бъдете на сигурно място. Тая система за сигурност е голяма работа — високи технологии. Върхът на индустрията.

Рени знаеше, че хората, срещу които щеше да се изправи, едва ли щяха да имат проблеми да се промъкнат и през най-модерната домашна охранителна система, но запази тези мисли за себе си. Определено беше по-добре от подслона.

— Благодаря ти, Джеремая. Не мога да изразя благодарността си. Наистина нямаме близки, при които да идем. По-голямата сестра на татко почина преди две години, а другата му сестра живее в Англия.

— А тя не би ти дала дори отрова… — измърмори Дългия Джоузеф. — Както и да е, не бих приел нищо от нея.

Охраняваната врата се затвори със съскане зад колата, когато тя навлезе в полукръглата автомобилна алея на двора. Бащата на Рени вдигна удивен поглед към къщата и намръщено рече:

— Боже всемогъщи, погледни! Това не е къща, а хотел. Само белите хора имат такива домове. Трябва да си стъпил върху гърба на черния човек, за да притежаваш толкова голям дом.

Джеремая удари спирачките, след което колата се плъзна по алеята от чакъл. Обърна се на седалката и се втренчи в Дългия Джоузеф, а издължените му черти се изостриха.

— Говориш като идиот, човече. Ти не знаеш нищо. Доктор ван Блийк никога не е вършила нищо друго освен добро. — Очите на Джеремая Дако се пълнеха със сълзи. — Ако смяташ да говориш така, можеш да си намериш подслон другаде.

Рени трепна, объркана и гневна.

— Татко, Джеремая е прав. Ама наистина говориш като идиот! Ти не познаваше Сюзън и не знаеш нищо за нея. Идваме в дома й, защото тя беше моя приятелка и защото Джеремая ни прави услуга.

Дългия Джоузеф вдигна ръце с израз на престорена невинност.

— Боже мили, вие сте много докачливи хора. Не казах нищо срещу вашата докторка, просто казах, че това е къща на бели хора. Ти си черен човек и, моля ти се, не ми казвай, че мислиш, че белите трябва да се трудят толкова упорито, колкото черните.

За миг Джеремая се вторачи в него, после отново се извърна и подкара колата към стълбището.

— Ще донеса багажа ви — каза той.

Рени погледна баща си, после слезе да помогне на Джеремая.

Той ги поведе по стълбите, показа им две спални и им посочи къде е банята. Рени си помисли, че стаята й, облепена с избелели тапети с подскачащи парцалени кукли, трябва да е била предвидена за детска, въпреки че семейство Ван Блийк нямаха деца. Тя никога не бе си задава въпроса, защо Сюзън нямаше деца, но сега си помисли, че това навярно е било голям проблем за нея.

Надзърна в стаята на баща си. Той седеше на леглото и подозрително разглеждаше старинните мебели.

— Може би трябва да си легнеш и да поспиш, татко. — Нарочно каза това по-скоро като заповед, отколкото като молба. — Ще приготвя нещо за обяд и ще те извикам, като стане готово.

— Не знам дали мога да се почувствам удобно в такава голяма, стара и празна къща. Но предполагам, че мога да опитам.

— Опитай, татко.

Тя затвори вратата и се спря за малко, докато отмине раздразнението й. Огледа широкия хол с висок таван.

„На Стивън щеше да му хареса“ — помисли си тя. Представи си как той подскача въодушевено из хола, как изследва това ново място. Изведнъж мисълта, че Стивън го няма, я зашемети. Тя се олюля, очите й се напълниха със сълзи. Трябваше да се подпре на перилата на стълбището. След няколко минути успя да се овладее. Слезе в кухнята при Джеремая и направи опит да се извини за поведението на баща си.

Джеремая лъскаше един вече блестящ тиган. Щом изслуша обясненията й, той махна с ръка:

— Разбирам. Като моя баща е. И той никога не казваше добра дума за никого.

— Не е чак толкова лош — възрази Рени, но се зачуди дали това всъщност е вярно. — Просто му е трудно, откакто майка ми почина.

Дако кимна, ала не изглеждаше убеден.

— По-късно тази вечер ще взема твоя приятел. Ще съм щастлив да приготвя вечеря за всички вас.

— Благодаря ти, Джеремая, но не е необходимо. — Тя се поколеба, учудена от разочарованието, изписало се на лицето му. Може би и той беше самотен. Не знаеше в живота му да има други хора освен Сюзън ван Блийк и майка му, а Сюзън вече я нямаше. — Направи ни толкова много услуги, че се чувствам задължена аз да ти сготвя тази вечер.

— Смяташ да ми се бъркаш из кухнята ли? — кисело попита той. Очевидно не се шегуваше.

— Само с твое разрешение, разбира се. И с радост ще приема всеки съвет, който ми дадеш.

— Хммм… Ще видим…

Разстоянието между кухнята и дневната беше голямо, а Рени не знаеше къде е ключът за осветлението. Много внимателно си проправи път по коридорите, осветени само от тънката оранжева светлинка, която се процеждаше през високите прозорци отвън, като се опитваше да задържи керамичния капак върху съда за печене, макар да беше доста несръчна с тези ръкохватки. Тъмнината изглеждаше властна и вечна. Рени тихичко изруга, когато удари коленете си в почти невидима маса, но от другия край на хола вече се дочуваха успокоителните гласове на Джеремая, баща й и !Ксабу. Винаги има нещо в края на мрака, нали?

Джеремая и баща й водеха някакъв разговор за богатите съседи от Клуф. !Ксабу, който беше пристигнал с всичко, което притежаваше на този свят, събрано в малък евтин куфар, отмести очи от снимката на пещерните рисунки на Сюзън и рече:

— Рени, чух, че се удари в нещо. Боли ли те?

— А, няма нищо. Просто се блъснах. Надявам се всички да имате апетит.

— Намери ли в кухнята, каквото търсеше? — вдигна вежди Джеремая. — Строши ли нещо?

Рени се разсмя.

— Нищо освен гордостта си. Никога в живота си не съм виждала толкова много кухненски прибори. Използвах само една чиния и два тигана.

— Не се подценявай, момиче — сериозно каза баща й. — Ти си наистина добра готвачка.

— И аз така си мислех, докато не видях кухнята на Джеремая. Приготвянето на незначителното ми ястие с пиле там беше като да стопираш насред Калахари просто, за да си изсушиш дрехите.

При тези думи !Ксабу се засмя — приятно клокочене, което накара дори Джеремая да се усмихне.

— Е, добре — каза тя, — всеки да ми подаде чинията си.

Джеремая и Рени довършваха бутилка вино. Баща й и !Ксабу пиеха бира от хладилника, въпреки че Дългия Джоузеф като че ли поглъщаше неуместно голямо количество. Джеремая беше напалил огън в голямата каменна камина, а те бяха изгасили почти всички други лампи, така че светлината в голямата дневна се люлееше и танцуваше. Последната минута бе изминала в мълчание. Чуваше се само пращенето на огъня. Рени въздъхна.

— Беше толкова приятна вечер. Ако можеше да забравим всичко, което се случи, и просто да се отпуснем… да забравим…

— Ами да, момиче, точно това ти е проблемът — обади се баща й. — Да се отпуснеш. Именно това трябва да направиш. Ти винаги се притесняваш, притесняваш се непрекъснато. — Изненадващо той се обърна към Джеремая сякаш за подкрепа. — Тя работи твърде много.

— Не е лесно, татко. Не забравяй, че сме тук не по свое желание. Някой подпали нашия блок… някакви хора нападнаха Сюзън… Не, да говорим открито — те я убиха! — Тя хвърли бърз поглед към Джеремая, който с мрачно лице напрегнато се взираше в огъня. — Знаем нещо за вероятните убийци, но не можем да се доберем до тях не само в реалния живот, но и в рамките на ВР, защото те са твърде богати и твърде силни. Дори ако господин Сингх — това е онзи старец, татко, програмистът — знае за какво говори и ние трябва да разследваме тази голяма мрежа, която са изградили, изобщо не виждам къде е моето място. Нямам оборудването да остана включена достатъчно дълго, за да се промъкна през охраната, която трябва да са създали за … Адърланд. — Тя сви рамене. — Съвсем не съм наясно накъде да тръгна оттук нататък.

— Разбили ли са всичко, което би могла да използваш тук? — попита Джеремая. — Все още не съм сигурен дали схванах за какво говореше, но знам, че доктор Ван Блийк би казала, че можеш да използваш всичко, което би ти помогнало.

Рени се усмихна тъжно.

— Видя какво са направили с лабораторията й. Онези копелета са искали да бъдат сигурни, че няма да е останало нищо, което някой да може да използва…

Баща й изсумтя гневно.

— Това е начинът. Винаги това е начинът. Изхвърлихме африканерските копелета от правителството, а черните хора все още не могат да получат правосъдие. Никой няма да помогне на момчето ми! На моя… Стивън!

Гласът му рязко секна. Той захлупи лице в грубите си ръце.

— Ако някой може да намери начин да му помогне, тогава и дъщеря ви може — твърдо каза !Ксабу. — Тя има силен дух, господин Сулавейо.

Рени се изненада от увереността му, вдигна очи към него, но погледите им не се срещнаха. Баща й не каза нищо.

Джеремая отвори втора бутилка вино и разговорът бавно и някак трудно се прехвърли на друга тема. После Дългия Джоузеф започна тихо да пее. Отначало Рени едва долови един съвсем нисък тон, после той постепенно се засили.

… Имити гоба кале, ити, ити, куняказу ма хламву, канъе, канье, канье, канье…

Беше стара зулуска приспивна песен, която Дългия Джоузеф беше научил от баба си — жива, повтаряща се мелодия, нежна като вятъра, на който бе посветена. Рени я беше чувала отдавна.

… Всички дървета се скланят надолу и бързо издигат се нагоре.

Всички клонки трептят нагоре и надолу, нагоре и надолу…

Изникна спомен от детството й — от времето преди да се роди Стивън. Майка й, баща й и тя с автобус отиваха да видят леля й в Лейдисмит. Стомахът я болеше и се бе сгушила в майка си, а баща й пееше — песента „Канье, канье“, а след това и други песни. Спомни си как се преструваше на болна дори след като се почувства по-добре само за да го накара да продължи да пее.

Дългия Джоузеф се полюшваше наляво-надясно, а пръстите му като паяци отмерваха ритъма по бедрата му.

… Зифумула каняни на изинъоне сидле кени…

… Виж как си почиват в този слънчев ден онези прекрасни птици в своите щастливи домове…

С крайчеца на окото си Рени видя нещо да се движи. !Ксабу беше започнал да танцува пред огъня. Накланяше се и се изправяше в ритъма на песента — вдигаше ръцете си, изпъваше ги и ги свиваше, после отново ги отпускаше до тялото си. Танцът беше едновременно странен и успокоителен.

… Имити гоба кале, ити, ити, куняказу ма хламву, канъе, канье, канье, канье…

… Деца, деца, деца, върнете се вкъщи. Деца, деца, деца, върнете се вкъщи. Деца, деца, деца, върнете се вкъщи…

Песента беше дълга. Накрая гласът на баща й постепенно заглъхна. После той огледа осветената от огъня стая и поклати глава, сякаш се събуждаше от сън.

— Това беше много-много мило, татко! — каза Рени много-много бавно, с леко замаяна от виното глава: внимаваше да не каже нещо погрешно. — Много приятно ми беше, че пя. Не съм те чувала от много дълго време.

Малко объркан и смутен, Дългия Джоузеф сви рамене, след това силно се изсмя.

— Е, този човек тук ни доведе в тази голяма къща — каза той, като посочи Джеремая, — а дъщеря ми приготви вечерята. Реших, че е мой ред да си платя за гостоприемството.

Джеремая, който се беше извърнал от огъня, за да слуша, кимна сериозно, сякаш одобряваше сделката.

— Напомни ми за гостуването ни при леля Тема. Помниш ли?

Той изгрухтя.

— Жената с лице като лош път. Майка ти беше събрала всички образи в семейството си. — Той се изправи. — Отивам да си взема още една бира.

— И твоят танц беше прекрасен — каза Рени на !Ксабу.

Искаше да зададе въпрос, ала се поколеба — страхуваше се, че може да прозвучи покровителствено. „Боже — помисли си тя, — трябва да съм антрополог просто, за да разговарям с баща си и с приятеля си. Не, не е вярно — !Ксабу много по-трудно ще се обиди.“

— Това някакъв специален танц ли беше? — попита най-сетне. — Искам да кажа, има ли си име? Или просто така си танцуваше?

Малкият мъж се усмихна и присви очи.

— Изиграх някои от стъпките на Танца на големия глад.

Дългия Джоузеф се върна с две бутилки бира и предложи едната на !Ксабу, но той отказа. След това седна — във всяка ръка държеше по една бутилка — и явно беше доволен, че е спазил добрия тон. !Ксабу стана и се насочи към снимката на стената — проследи една от яркооцветените фигури с пръст, после се извърна.

— Нашият народ има два танца на глада. Единият е Танцът на малкия глад. Това е гладът на тялото и ние го танцуваме, за да помолим за търпение, когато стомахът ни е празен. Но когато сме сити, нямаме нужда от този танц — пък и той би бил неучтив след тази хубава вечеря — усмихна се той на Рени. — Но има глад, който не се утолява с напълването на стомаха. Не могат да го утолят нито месото на най-голямата антилопа, нито най-сочните яйца на бръмбари.

— Яйца на бръмбари? — обади се Дългия Джоузеф с театрално отвращение. — Вие ядете яйца на бръмбари?

— Ял съм много пъти — усмихна се !Ксабу. — Те са много меки и сладки.

— Дори не го казвай — намръщи се Дългия Джоузеф. — Гади ми се само като си помисля за това.

Джеремая се изправи и се протегна.

— Ама не е гадно да се ядат птичи яйца или рибешки яйца?

— Говори само за себе си. Аз не ям рибешки яйца. А що се отнася до птичите — е, само кокоши, но това е естествено.

— Ако живеете в пустинята, не можете да пропуснете нищо, което става за ядене, господин Сулавейо. — !Ксабу се усмихна широко. — Но има неща, които ни харесват повече от други, естествено. А яйцата на бръмбари са от любимите ни.

— Татко е такъв сноб — обясни Рени. — И все по неуместни причини. Разкажи ми повече за онзи танц, моля те. За… Танца на големия глад.

— Викай ми както искаш момиче — каза баща й с тон, с който се чете съдебна присъда. — Само не слагай нещо такова в чинията ми.

— Всички хора познават големия глад — и !Ксабу посочи фигурите на скалната рисунка. — Не само хората, които танцуват там, но и онзи, който е нарисувал танцьорите, и всички, които са виждали рисунката. Това е гладът за топлина, за близост, за семейство, за връзка със звездите, със земята и с другите живи същества…

— А за любов? — попита Рени.

— Да, предполагам, че и за това — замисли се !Ксабу. — Моят народ не би го казал по този начин. Но ако използваш думата, за да назовеш онова, което ни кара да се радваме на други хора, което ни кара да се чувстваме по-добре заедно, отколкото сами, тогава — да. Това е гладът на човека, който не може да се засити с месо или напитка.

Рени искаше да го попита защо е избрал да изпълни този танц, но усети, че може да прозвучи грубо. Въпреки чистотата на духа и тялото му в малкия мъж имаше нещо, което караше Рени да се чувства странна и неумела покровителка.

— Танцът беше много приятен — каза тя най-после. — Хубав танц.

— Благодаря ти. Приятно е да танцуваш сред приятели. В стаята увисна неловка тишина. Рени реши, че ще се заеме с чиниите сутринта, стана и тръгна към стаята си.

— Джеремая, благодаря ти, че ни приюти.

Той кимна със сведени очи.

— Няма нищо. Добре сте дошли.

— Татко, благодаря ти за песента.

Баща й я погледна с необичайно нежен израз, а след това се засмя:

— Просто се опитвам да платя дълга си, момиче.

Беше в полусънно състояние, раздразнена и неспокойна. Знаеше, че твърде много проблеми сега са нерешими, но не беше способна да стори каквото и да било: сънят и забравата си оставаха отчайващо далече. Най-накрая се предаде и стана. Светна лампите, после пак ги угаси — предпочиташе мрака. Нещо, което беше казал !Ксабу, премина бързо през разсеяния й ум: „… онова, което ни кара да се радваме на други хора, което ни кара да се чувстваме по-добре заедно, отколкото сами…“

Но какво можеха тя и неколцина други да направят при тази ситуация? И защо на първо място трябваше да е тя — защо никой друг никога не поемаше отговорност?

Замисли се за баща си, който спеше през две врати, и за единствената приятна вечер, която току-що бяха прекарали и която й бе позволила да отклони яростните му пристъпи на възмущение. Него никога не го интересуваше колко работа има тя и колко малко спи нощем — той все бързаше да се оплаче, че няма приготвена закуска, когато стане. Беше свикнал винаги да го чакат. По вина на майка й, която беше капитулирала — не, подчинила се на някаква старомодна представа за ролята на африканската съпруга. Навремето може и така да е било — мъжете седят около огъня и си бъбрят за газелата, която са проболи с копие преди три седмици, докато жените събират храна, шият дрехи, готвят, грижат се за децата. Да, грижат се и за мъжете си, които сами са деца — наистина деца, толкова обидчиви, ако не са центърът на вселената…

Осъзна, че е изпълнена с гняв. Гняв към баща й, гняв към Стивън, задето… задето е избягал от нея. Почувства се ужасно. Но така беше — тя беше бясна, че Стивън е далече, че лежи в онази болница тих и неоткликващ, отхвърлил цялата й любов, цялата й болка.

Ако майка й беше жива, щеше ли да е различно? Рени се опита да си представи живот, в който не тя, а някой друг носи бремето. Например да мислиш само за учене, приятели и развлечения. Но това беше чисто умозрение, опит да си представиш един друг живот, но този живот щеше да бъде на друг човек. На друга Рени — Рени отвъд Огледалото на Алиса.

Майка й Мириам беше стройна, дългокрака и крехка. Тя не трябваше да си отива. Ако никога не беше влизала в универсалния магазин, сега всичко щеше да бъде по-добре. Дори само широката й усмивка, която внезапно и изненадващо проблясваше на тъмното й лице като шепа, отворена, за да разкрие прекрасен подарък, щеше да накара Рени да се чувства по-малко сама. Но сега мама и усмивката й бяха само спомен. Спомен, който с всяка година избледняваше.

„… по-добре заедно, отколкото сами…“ — беше казал !Ксабу. Не беше ли това част от нейния проблем? Тя никога не беше сама, хората около нея винаги очакваха нещо от нея, а не можеха ли да си го свършат сами?

Самата тя обаче никога не беше молила никого за нищо. По-лесно е просто да бъде по-силна — всъщност това й помагаше да остане силна. Ако признае, че има нужда от помощ, щеше да загуби способността си да се бори.

„Но аз имам нужда от помощ. Не мога да се справя сама. Изчерпах се.“

— Правя всичко възможно да намеря решение, Рени — каза Мартин, но в гласа й не се четеше голяма надежда. — Оборудването, за което говореше Сингх, струва ужасно много. Бих ти дала пари на заем, но те съвсем няма да бъдат достатъчни, защото почти всичките ми пари отиват за собственото ми оборудване. Аз водя много скромен живот.

Рени се взираше в празния екран и искаше Мартин поне да носи сима на Мона Лиза, за да има какво да гледа. Човешките същества умират да гледат лица, за да получат информация или просто потвърждение, че отсреща има друг човек. Рени беше свикнала да не използва видео на обществени места, но дори и когато екранът не работи, обикновено говориш с човек, чиито черти вече познаваш. Беше трогната от щедростта на Мартин, но все още й беше трудно да я почувства близка. Коя беше тази жена? От какво се криеше? И най-странното — защо жена, която обожаваше уединението, беше приела толкова насериозно тази лудост с Адърланд?

— Знам, че няма да е лесно, Мартин, и оценявам помощта ти. Просто не мога да оставя Стивън да си отиде просто така. Трябва да разбера какво се е случило. Да открия кой е сторил това и защо.

— А ти как си, Рени? — изведнъж попита Мартин.

— Какво? О, добре, но… объркана… уморена.

— Но на себе си, нали? Как си, Рени?

Изведнъж тъмнината на екрана е заприлича на прозорче на изповедалня. Изкуши се да разкаже на французойката всичко — за маниакалните си страхове за Стивън, за абсурдните си майчински грижи за собствения й баща, за голямата власт на силите, които, изглежда, участваха в цялата тази ужасна история. Всички тези неща я затискаха като паднал покрив и щеше да е добре да има на кого да се оплаче. Понякога Рени чувстваше, че другата жена — въпреки мистерията, която я заобикаляше — можеше да бъде истински приятел.

Но Рени не беше готова да й се довери напълно — независимо че вече беше поверила живота си в ръцете на Мартин. Между обичайното отчаяние и пълната загуба на самоконтрол границата беше тънка.

— Добре съм. Но, както ти казах, много съм уморена. Обади ми се, ако откриеш нещо. Или ако се чуеш с нашия приятел Пустинника.

— Много добре. Лека нощ, Рени.

— Още веднъж благодаря.

Отпусна се — чувстваше, че поне е свършила нещо.

Когато сутринта провери пощата си в политехниката, намери няколко съобщения, свързани с уволнението й — предупреждение за отнемане на привилегированите връзки, дата за предварително изслушване и молба да бъдат предадени различни системни кодове и файлове — както и едно, отбелязано като „лично“.

„Рени, моля те, обади ми се. — Явно, когато бе оставил съобщението, Дел Рей току-що се бе обръснал, сякаш тръгваше за важна среща. Брадата му растеше по-бързо, отколкото на всеки друг мъж, когото някога бе срещала. — Притеснявам се за тебе.“

Трябваше да се пребори с инстинктивното свиване на стомаха. Какво все пак означаваше „притеснявам се“? Може би нищо повече от онова, което казваш на стара приятелка, току-що изгубила работата си. Сега Дел Рей имаше съпруга — как й беше името? — Блосъм, Дейзи или нещо също толкова глупаво — и в такъв случай на нея защо трябваше да й пука? Отдавна беше приключила с чувствата си към Дел Рей. Нямаше нужда той да се връща отново в живота й, пък и къде ли щеше да намери място за него — толкова много неща се бореха за нейното внимание.

За миг тя видя Дел Рей в новата си спалня с тапети на парцалени кукли и го накара да се засмее — само за да го усети и чуе.

Рени запали нова цигара, отпи глътка от чашата си с вино — следобеден лукс за временно безработните — и се загледа отвъд охранителната ограда към хълмовете, които заобикаляха Клуф. Да му се обади ли? Досега той не се беше добрал до нищо, за което да си струва да се говори, а и от съобщението му не личеше да има нова информация. Но той може би знаеше нещо за онова място, Адърланд, и още по-важно — можеше да й каже къде да получи достъп до професионално ВР-оборудване. Скоро трябваше да направи нещо. Ако бъдеше принудена да се предаде, изобщо нямаше да има какво да каже пред ректорския съвет на политехниката — само някакви налудничави твърдения. А старецът Сингх, очевидно набелязан за елиминиране, щеше да тръгне сам.

И Стивън… Да се предаде сега, означаваше да предаде и Стивън, да го остави вечно да спи като някаква принцеса от приказките, но без надеждата някой принц да си проправи път през трънаците, за да я целуне и съживи.

Рени остави чашата с виното, което изведнъж закиселя в стомаха й. Цялата история изглеждаше ужасно безнадеждна. Смачка цигарата си, но реши да се обади на Дел Рей и запали нова. В последния момент, когато комуникаторът й се свърза с основния номер на ООН комуникации, й хрумна да изключи видеото си. Дел Рей се включи веднага.

— Рени, радвам се, че се обади! Добре ли си? Няма картина.

Тя го виждаше много добре. Изглеждаше малко неспокоен.

— Добре съм. Имам… проблем с комуникатора си, това е всичко.

За момент той се поколеба.

— О! Е, няма значение. Кажи ми къде си. Притеснявах се за тебе.

— Къде съм ли?

— Ти и баща ти сте напуснали подслона. Опитах се да ти се обадя в политехниката, но ми казаха, че те няма.

— Да. Слушай, трябва да те питам нещо. — Тя спря точно преди да спомене Адърланд. — Откъде знаеш, че сме напуснали подслона?

— Аз… ходих там. Бях загрижен за тебе.

Тя се бореше с глупавото, ученическо вълнение. Нещо в разговора я притесняваше.

— Дел Рей, истината ли ми казваш? Прекосил си целия град, за да ни потърсиш в подслона само защото мене ме е нямало в политехниката?

— Не успях да се свържа с тебе. — Отговорът беше достатъчно прост, но Дел Рей изглеждаше напрегнат и нещастен. — Просто ми кажи къде си, Рени. Може би ще мога да намеря помощ. Имам приятели — и вероятно ще намеря по-сигурно място, където да отседнеш.

— Ние сме на сигурно място, Дел Рей. Не е необходимо да се забъркваш в неприятности.

— По дяволите, Рени, това не е шега! — Освен яда в гласа му имаше и още нещо. — Просто ми кажи къде си. Кажи ми веднага. Не вярвам и че комуникаторът ти е повреден.

Рени сепнато си пое дъх. Пръстите й пробягаха по екрана. Охранителната програма, която Мартин й беше изпратила, нижеше ярки надписи срещу лицето на Дел Рей. Една група знаци светеше по-силно от останалите и примигваше с жълтото на пътен знак.

— Ти… копеле — едва изрече тя. — Опитваш се да проследиш обаждането ми!

— Какво? За какво говориш? — но по лицето му се изписа неудобство. — Рени, държиш се много странно. Защо не ми позволиш да ти помогна…?

Лицето му рязко изчезна, когато тя прекъсна връзката. Рени смачка цигарата си с треперещи пръсти и се втренчи в кабела, който излизаше от комуникатора й през прозореца, и към домашния жак. Сърцето й щеше да се пръсне.

„Дел Рей ме продаде“. Мисълта беше почти сюрреалистична. Че някой бе достатъчно заинтересован да я намери, за да накара официалните власти да я търсят, беше пределно ясно, но че Дел Рей Чиуме би й сторил такова нещо!… Раздялата им беше мъчителна, но той нямаше за какво да й отмъщава. „Какво са му направили? Заплашили ли са го?“ Изглеждаше уплашен.

Вдигна чашата вино и я пресуши. Ако не беше окончателно полудяла…, ако разговорът с Дел Рей беше реалност… тогава дори и домът на Сюзън в уважаваното предградие и с охранителната си ограда не беше убежище. Дори Дел Рей да не бе успял да проследи откъде се обажда, колко време беше нужно на преследвачите им да прехвърлят краткия списък от познати на Рени и да се озоват тук?

Рени изключи комуникатора си. После, сякаш, за да прикрие следите си, грабна пепелника и винената чаша, преди да се втурне вътре. Усещаше пулса на тила си, сърцето й не беше забавило ритъма си.

Осъзна, че това е прастарият ужас на преследвано животно.

ТРЕТА ГЛАВАЛОВЦИ И ПЛЯЧКА

— Мисля, че е по-добре да тръгвам — каза тя. Не й се искаше да го поглежда, защото й ставаше смешно.

— Но ти току-що дойде. А, разбира се, още си наказана, нали? Значи не можеш да се бавиш много на връщане от училище — намръщи се той. Изглеждаше тъжен. — Да не би да се страхуваш, че ще те помоля да направиш нещо лошо?

Кристабел не каза нищо, после кимна. Господин Селърс се усмихна, ала все още изглеждаше тъжен.

— Знаеш, че никога с нищо не бих ти навредил, мъничка Кристабел. Но ще те помоля за някои неща и искам да ги пазиш в тайна. — Той се наведе, смешното му стопено лице беше много близо до нейното. — Чуй ме. Времето ми свършва, Кристабел. Срам ме е, че трябва да те моля да не слушаш мама и татко, но наистина съм съкрушен, напълно съкрушен.

Тя не беше много сигурна какво точно означава „съкрушен“, но според нея значеше, че много бърза. Господин Селърс й беше изпратил тайно съобщение по екрана на чина й в училище — молеше я да намине днес. Кристабел толкова се изненада, като го прочете там, където само преди секунда беше задачата с изваждане, и за малко да не забележи, че учителката идва към нея. Едва успя да го изключи, малко преди госпожица Карман да се приближи. А след това й се наложи мълчаливо да понесе мъмренето, че не работи.

— Ако не искаш да правиш това — продължи старецът, — не си задължена. Аз пак ще си остана твой приятел, обещавам ти. Да, обещавам ти. Но дори и да не го направиш, моля те, не казвай на никого, че съм те помолил. Много е важно. Разбираш ли, много е важно!

Тя се взря в него. Никога не беше чувала господин Селърс да говори така. Като че ли беше уплашен и много разтревожен — също както майка й, когато Кристабел падна по стълбището в старата им къща. Вгледа се в жълтеникавите му очи — опитваше се да разбере, доколкото можеше, какво става с него.

— Кажете ми какво искате да направя.

— Ще ти кажа. Само три неща — като в приказките, Кристабел. Три заръки, които единствено ти можеш да изпълниш. Но първо искам да ти покажа нещо. — Господин Селърс се обърна и протегна ръка към масата. Трябваше да отмести гъстия листак на едно растение, което му пречеше да намери онова, което търсеше. Подаде й го. — Кажи сега какво е това.

— Сапун.

Тя се зачуди дали няма да го изяде. Вече го беше виждала да яде сапун.

— Точно така. Всъщност това е един от сапуните, които ти ми донесе. Но е и още нещо. Ето, виждаш ли? — и й посочи дупчица в единия край. — Виж сега. — Треперещите му ръце разделиха сапуна на две като сандвич. Вътре лежеше сив метален ключ. — Бива си го този номер, нали? Научих го от един филм за затворници по мрежата.

— Как ключът се е озовал в сапуна? — попита тя. — И защо?

— Разполових сапуна и го изрязах отвътре както исках — обясни господин Селърс. — После направих тази дупчица, нали я виждаш? След това съединих двете половини и налях горещ метал. И когато той изстина, стана ключ. Сега ще ти кажа за какво е този ключ. Това е една от трите ми заръки към тебе, Кристабел. Е? Готова ли си да ги чуеш?

Кристабел погледна ключа, полегнал в сапуна като на дюшек — сякаш спи, докато тя не го събуди. Като прекрасния принц. Кимна.

Наложи се да вземе колелото, защото пътят беше дълъг и освен това трябваше да носи дотам тежки неща в кошницата на багажника.

Беше изчакала до събота, когато майка й и баща й ходеха на мач. Кристабел беше ходила веднъж с тях, но им бе задавала толкова много въпроси за това, какво правят мъничките човечета там долу, на зелената поляна, че баща й реши, че е по-добре да си седи вкъщи.

Когато ходеха на мач, мама и татко викаха госпожа Гълисън да я наглежда. Тази събота Кристабел й каза, че трябва да отиде да нахрани кучето на приятелката си и да го разходи малко. Госпожа Гълисън, която гледаше голф по телевизията, я пусна, но й каза веднага да се връща и да не бърка в чекмеджетата на родителите на приятелката си. Това й се видя толкова смешно, че Кристабел едва се сдържа да не прихне.

Започваше да застудява. Стегнато омота шала около врата си и затъкна свободните краища в палтото си, за да не се заплетат в спиците. Веднъж това се беше случило — падна и си обели коляното. Натисна здраво педалите надолу по „Стилуел“, после зави по мостчето и мина покрай училището. Господин Диас, приятният портиер, изхвърляше чувал с листа в кофата за боклук. Тя извика, махна с ръка и чак тогава си спомни, че господин Селърс й беше казал да не говори с никого.

Слезе по улиците точно както й бе рекъл старецът — по много улици. След малко стигна до онази част от базата, където никога досега не беше идвала — до няколко ниски бараки, направени от някакъв къдрав метал, наредени около отдавна некосена поляна. Зад най-далечния ред бараки имаше друга група постройки, които наподобяваха кутии. Те малко приличаха на бараките, но бяха от цимент и по-ниски, и като че ли вкопани в земята. Кристабел не можеше да разбере за какво служат. Много малки бяха за къщи. Радваше се, че не живее в нещо такова.

Кристабел започна да брои, както й беше казал господин Селърс — едно, две, три, — като започна от най-близката, докато стигна до осмата циментова кутия. Тя имаше врата, а на вратата — катинар — точно както й бе казал той. Кристабел се огледа — страхуваше се, че някой може да я забележи. Помисли си също така, че някой може да я причаква, за да й направи нещо лошо, да се спусне да я хване като в полицейското шоу, което беше гледала онази вечер, ама не видя никого. Извади смешния груб ключ, който господин Селърс беше направил със сапуна, и го пъхна в ключалката. Отначало ключът много-много не ставаше, но тя го натисна оттук-оттам и той влезе докрай. Опита се да го завърти, но ключът не помръдна. После си спомни за тубичката, която й беше дал господин Селърс. Извади я и изстиска в ключалката малко от онова лепкавото в тубичката. Преброи бавно до пет и пак опита. Ключалката щракна и се превъртя. Звукът и внезапното й оживяване под ръката й накараха Кристабел да подскочи.

Изчака две — три секунди, за да види дали полицаи с пистолети и брони няма да изскочат иззад металните бараки и да се втурнат към нея, и отвори вратата. В циментовия под имаше дупка и стълби, които водеха надолу — точно както беше казал господин Селърс. Погледна стълбите — бяха много стръмни, след това опипа с ръце първото стъпало — беше много грапаво. Кристабел се нацупи, ала беше обещала, и заслиза по стъпалата. Въпреки че не виждаше нищо в дупката, не й харесваше да слиза в нея — господин Селърс беше казал, че няма да има змии, но може и да бъркаше. За неин късмет стълбите се оказаха само няколко и преди да я хване още по-голям страх, вече беше стигнала долу.

Погледна в краката си — малката стая под земята беше съвсем празна — а нямаше и никакви змии. Не видя нищо освен онова, което търсеше — квадратна метална врата в стената.

Кристабел приклекна до нея — беше широка и заемаше половината стена. От едната страна беше онова метално нещо, което господин Селърс бе нарекъл „дръжка“. Опита се да я дръпне, ала тя не помръдна. Извади тубичката и отново изстиска от лепкавото. Не си спомняше къде точно й бе казал господин Селърс да го сложи, така че продължи да го изстисква около дръжката, докато тубичката се изпразни. Пак преброи до пет и отново се опита да я завърти. Отначало като че ли не помръдваше. След малко й се стори, че шавна леко, но само толкова.

Седна и се замисли, след това се изкачи обратно по стълбите. Надникна през вратата, за да се увери, че все още няма никой, и излезе от циментовата кутия. Необходими й бяха само няколко секунди, за да намери достатъчно голям камък, и след това пак слезе долу.

Наложи се да удари дръжката няколко пъти — после малката част, която стърчеше, изведнъж се килна надолу и вече можеше да я бута цялата напред-назад. Издърпа я колкото можеше назад, както й беше казал господин Селърс, а след това отново се изкачи по стълбата към следобедното слънце.

Доволна, задето е действала толкова храбро и успешно е изпълнила първата заръка на смешния старец, тя се подпря на колелото си и се втренчи в циментовата кутия. Тя беше отново заключена, а ключът — в джоба й. Това беше тайна, която знаеха само тя и господин Селърс. Това сякаш я гъделичкаше отвътре. Оставаха само още две задачи.

Сложи Приказните си очила, за да прочете отново списъка на господин Селърс. Погледна часовника си от Земята на видрите — Пикапик, принцът видра, държеше между лапите си цифрите 14:00. Това значеше, че има петнайсет минути да стигне до другото място. Провери торбата в кошницата на багажника, за да се увери, че клещите за тел са още там, метна се на седалката и продължи нататък.

Лицето на Якубиан — ако не броим върха на носа и скулите му — беше пребледняло от гняв и изгубило обичайния си маслинен цвят.

— Кажи го пак. Бавно. За да мога да съобщя на най-близките ти роднини как точно си изглеждал, преди да съм ти одрал лицето и да съм провалил всички шансове ковчегът на погребението ти да бъде отворен.

Младият Танабе му се усмихна хладно.

— Щастлив съм да го повторя пред вас, генерале. Всички, които не са служители на „Телеморфикс“, ще бъдат претърсвани при влизане в лабораторията — всички, абсолютно всички. И толкова. По заповед на господин Уелс. Ако имате оплаквания, сър, обърнете се към него. Но не можете да влезете в този комплекс от лаборатории по никакъв друг начин. Съжалявам, генерале.

— А ако не се съглася да ме претърсят?

— Тогава или ще изчакате тук или ако започнете да се държите твърде непочтително, ще ви придружим до изхода, сър… Моите уважения, но според мене не би било добре за вас да се разправяте с охраната ни.

Танабе небрежно посочи двамата изключително едри мъже, застанали до вратата, които слушаха разговора с известен професионален интерес. Макар че част от внушителността им се дължеше на гумираната електрокаталитична броня под ежедневните им костюми, това не намаляваше ефекта.

— Всъщност, генерале, поне пет — шест души от охраната ни тук, в ТМКС, са ветерани от войската ви. Знаете ги колко качествено работят.

Якубиан се вбеси, след това положи видимо усилие да се успокои.

— Надявам се това да ви хареса. Давайте.

Танабе призова охраната с кимване. Докато претърсваха генерала бързо и сръчно, асистентът на Уелс се беше отдръпнал със скръстени ръце.

— Харесването няма нищо общо, сър. Това ми е работата — точно както и вашите войници си гледат работата.

— Да, но аз мога да наредя да разстрелят войниците ми. Танабе се усмихна отново.

— Може би шефът ми ще ви поднесе неочакван коледен подарък тази година, генерале.

Единият от охраната измъкна златната табакера на Якубиан от джоба му.

— Това не, сър. Освен, ако не ви се чака половин час, докато изследваме самия предмет и съдържанието му.

— Боже мили, да не би тоя смахнат дъртак да се бои дори от пура, запалена в стаята му?!

Танабе взе табакерата.

— Изборът е ваш, генерале.

Якубиан сви рамене.

— Добре. Добре, дребосък, печелиш! Водете ме!

Уелс изчака Якубиан да приключи с псувните. Беше му забавно.

— Съжалявам, Даниъл. Ако знаех, че толкова ще се разстроиш, щях сам да изляза и да те претърся.

— Много смешно. След всичките тези глупости поне да си струваше.

Генералът бръкна в джоба си, но ръката му не напипа там табакерата и се оттегли като животно в хибернация, събудило се твърде рано. Той се намръщи още повече.

— Че какво ли би могло да е готово след някакви си две седмици? Дори и твоите момчета с големите мозъци не може да са толкова бързи.

— Момчета и момичета, Даниъл. Недей да бъдеш толкова старомоден. И не, не сме го постигнали за две седмици. По-скоро за две години, но през последните две седмици сме натрупали хиляди работни часове, за да го довършим.

Нещо в стената лекичко звънна. Уелс докосна повърхността на бюрото си и едно чекмедже се плъзна пред него. Той извади кожна лепенка и внимателно я залепи в сгъвката на лакътя си.

— Лекарството ми — извини се той. — Така че ако вече си се успокоил, ще ти покажа докъде сме стигнали.

Якубиан се изправи. Сега беше по-спокоен, но в стойката му личеше напрегнатост.

— Цялата тази работа беше шегичка, нали? Да ме караш да чакам и после с онова претърсване съвсем да ме вбесиш.

Уелс разпери ръце. Въпреки жилавите мускули и едрите стърчащи кости те дори не трепнаха.

— Даниъл, малко прекаляваш!

Якубиан за миг прекоси стаята и се озова до домакина. Навря лицето си в лицето на Уелс. След това се пресегна и съвсем лекичко докосна ръката на Уелс, докато тя пълзеше към аларменото копче на бюрото. Ръката спря.

— Никога повече не се занасяй с мене, Боб! Запомни го! Отдавна се знаем. И дори сме били приятели. Но и през ум да не ти минава да се питаш какъв враг мога да бъда.

Якубиан отстъпи малко и изведнъж се усмихна. Уелс търсеше облегалката на стола си, за да се подпре.

— А сега да вървим да я видим тази твоя играчка.

Генералът стоеше сред тъмната стая.

— Е? Къде е?

Уелс махна с ръка. Четирите екрана светнаха ярко.

— Това е лаборатория, Даниъл. Но не като на доктор Франкенщайн. Тук работим с информация. „Играчката“, както ти я нарече, не е нещо, което мога да тръсна на масата и да ти го посоча.

— Тогава стига с това проклето театро.

Уелс поклати глава с подигравателно съжаление.

— Моите хора са вложили много време в това нещо, което Не можем да покажем на кого да е извън компанията. Ще ми простиш, че го давам малко театрално.

Той махна с ръка и четирите екрана на мига угаснаха. Във въздуха в средата на стаята се оформи холограма, съставена от мънички бели точки. Те като че ли се движеха напосоки като бързоподвижни бактерии или свръхнапрегнати молекули.

— Ще се чувствам по-добре, ако ти обясня контекста, Даниъл, и затова смятам да ти разкажа едно-друго за историята на този проект. Ще ме прекъснеш, ако ти говоря познати работи.

Якубиан изсумтя.

— Да те прекъсна ли? Как? Твоята охрана ми прибра пистолета.

Уелс го удостои с хладна усмивка.

— Проблемът изглежда съвсем очевиден. Проектът „Граал“ в основата си е симулирана среда, макар и невероятно по-амбициозна от всичко, правено досега. Част от експерименталната процедура, субект, избран от нашия председател — за удобство го наричаме „субектът Х“, тъй като все още не са ни съобщили истинското му име, — беше поставен в симулацията. — Уелс махна. В холограмата моментално се появи образ на метален цилиндър, целия омотан с кабели, който наподобяваше ковчег, и измести точките. — Между другото, не беше лесно да получим каквато и да било информация за субекта — Стареца го раздава много потаен, — но очевидно Х е бил подложен на най-различни техники на обработка, чрез които са променяли или изтривали спомените му, преди да го докарат при нас.

— Техники на обработка! — дрезгаво се изсмя Якубиан.

— А пък вие, цивилните, се майтапите с военните евфемизми! Какво са му направили — лошо са го подстригали или много са го насапунисали? Взели са му акъла, Уелс. Промили са му мозъка, по дяволите!

— Както и да е. Във всеки случай преди около месец апаратурата за наблюдение се повреди и се задействаха разделителните устройства — все още не можем да кажем определено дали е било нещастен случай, или саботаж — и изгубихме контакт с Х. Искам да кажа, контакта със съзнанието му. Тялото му си е тук, в сградата, разбира се. Ако трябва да бъдем точни, някъде на петдесет стъпки под краката ти. Но това означава, че той продължава да се намира в симулационната мрежа, а ние нямаме представа къде точно се намира в матрицата.

— Добре, сега вече най-после каза нещо, което не знам — обади се Якубиан. — Защо не можем да го намерим? Толкова ли е трудно?

— Нека ти покажа нещо.

Уелс пак махна. Светещите бели точици отново се появиха, после замръзнаха в нещо, което приличаше на триизмерна звездна карта. Уелс посочи: една от тях се оцвети в червено и започна да примигва.

— Старите симулации бяха много прости — всичко реагираше. Когато субектът погледнеше към нещо или го докоснеше, или се движеше в някаква посока, симулацията реагираше.

Червената точка бавно се раздвижи. Белите точки, които бяха най-близо до нея, също се размърдаха, но всички останали си стояха все така неподвижни.

— Всичко се случваше във връзка със субекта. Когато нямаше субект, не ставаше нищо. Дори и при наличието на субект нищо не се случваше извън пространството на възприятията на субекта. Но този вид симулация, също както ранните експерименти с изкуствения интелект, на които прилича, беше много слаба версия на онова, което тя се опитваше да симулира — реалните човешки същества не мислят в линеарна поредица от твърдения от типа, „ако — то“, а истинската околна среда не спира да се променя, ако няма човек наблюдател. Така че някъде в края на миналия век експериментите с изкуствения разум се насочват към „изкуствен живот“. Хората започват да създават среда, която еволюира. Изкуствените организми в такава нова среда — макар и много прости в самото начало — също еволюират. Експериментите с „изкуствения живот“ не са прекъсвали и различните изкуствени организми са живеели, хранели са се, размножавали са се или са умирали, независимо дали някой учен ги наблюдава или не.

И точно това става и при новото поколение симулации… или поне при тези от висока проба.

Уелс отново щракна с пръсти. Червената точка изчезна, но всички бели точки отново рязко възобновиха трескавото си движение. Някои се движеха бавно, други бяха бързи като куршуми; някои се рееха на групи, а други, самотни точки сякаш следваха някакви свои пътища.

— Независимо дали има човек участник или не, различните компоненти на симулацията — изкуствени живи същества, изкуствени атмосферни условия, дори и изкуствена ентропия — продължават да се развиват. Те си взаимодействат, комбинират се и се прекомбинират и чрез това взаимодействие започват да наподобяват, понякога дори да надминават по сложност реалния живот. — Той се изкикоти. — Или РЖ, както му викаме. Якубиан гледаше проблясващите точки, които се движеха очевидно безредно в средата на стаята.

— Това все още не ми обяснява защо не можем да намерим това копеленце Х.

Уелс отново включи червената точка. Замрази тълпата от точки, после се обърна и впери мек, но настоятелен поглед в генерала.

— Добре, Даниъл, първо ще ти покажа симулациите от стария тип, от онези, които реагират само на човек участник. Нека само да скрия субекта. — Червената точка се превърна в бяла немигаща точка. — А сега ще я включа.

Точките отново оживяха или поне някои — пулсиращ рояк, който сякаш бавно пътуваше из псевдосъзвездието като смерч, а точките от всичките му страни оставаха неподвижни.

— Коя точка е субектът?

Якубиан се наведе.

— Трябва да е някоя от тези в средата. Ей оная. Не, ей оная.

Облакът замръзна и една точка почервеня.

— Почти улучи, Даниъл. Сигурен съм, че щеше да улучиш, ако беше наблюдавал още малко. А сега ще опитаме с модел на симулация, който повече прилича на мрежата „Граал“.

Червената точка отново побеля и всички точки се раздвижиха едновременно.

— Аз… аз я загубих…

— Точно така. — Уелс насочи пръст към холограмата и тя избледня. Екраните светнаха в белезникавосиво, върху което като почти невидима сянка беше изписан знакът на ТМКС. — Когато симулациите наподобяват толкова много реалния живот, не е лесно да различиш кой привидно жив предмет е човек участник и кой — просто част от псевдоживота.

Якубиан се огледа. Уелс очакваше това и леко плесна с ръце. От пода се подадоха два стола.

— Но това е нашата симулационна мрежа, да му се не види! — каза генералът и се отпусна тежко на единия стол. — Защо просто не я изключим? Не ми разправяй, че той ще продължи да си се разкарва дявол го знае къде, ако дръпнем шалтера!

Създателят на „Телеморфикс“ въздъхна.

— Не е толкова лесно, Даниъл. Ако просто замразим всички симулации в мрежата, нищо няма да променим. Х пак ще си изглежда като съставна част от симулацията, в която и симулация да се намира, а съставните части си нямат индивидуална история, която да може да се провери. Те просто… просто… съществуват. На тази планета няма достатъчно процесори, за да следят и записват всичко, което се е случило в проекта „Граал“, откакто е тръгнал до сега. А пък ако дръпнем съвсем буквално шалтера — за Бога, Даниъл, ти разбираш ли колко време и пари са вложили хората от Братството, за да отгледат тези среди? Защото е точно така — те са израснали, сами са се създали чрез еволюция също като една истинска среда. Трилиони! Похарчили са трилиони и освен това са инвестирали близо две десетилетия високи технологии. Просто е невъзможно мозъкът да проумее колко е сложно всичко това…, а ти искаш просто да дръпнеш шалтера? Това е все едно да отидеш в най-богатия квартал на света и да кажеш: „Тук се мотае една хлебарка. Имате ли нещо против да ви изгорим всичките къщи, за да я изгоним?“ Просто няма да стане, Даниъл! Няма да стане!

Генералът отново попипа джоба си, после се намръщи.

— Но ти имаш решение, така ли?

— Мисля, че да. Построихме агент.

Той махна и екраните започнаха да се изпълват с текст.

— Агент ли? Пък аз си мислех, че вече съществуват такива агенти! Крал Тут или Богът Всемогъщи — или както и да си вика той — напоследък разправя, че вече е изпратил там някакви съвършени агенти!

— А, ама нали разбираш, точно там е работата. Не че знам кой знае колко и за тези негови агенти — хората му в доста голяма степен контролираха тази част от проекта и досега не съм им се пречкал. Но има вероятност неговите агенти, които действат вътре, независимо дали са хора или изкуствени същества, да търсят по стария начин.

— Сиреч?

— Търсене на подобия. Моите хора намериха, каквото можаха — трудно е да пазиш нещо в пълна тайна в научно създадена среда, която споделяш с други хора. Доколкото успяхме да разберем, Стареца следи Х още, откакто е бил включен в мрежата. Което означава, че са разработили нещо като поведенчески профил — карта на това, как е действал Х в няколко различни симулации. Така че каквито и агенти или програми търсачи да използва сега, те вероятно сравняват тази карта с поведенческите профили на всички единици в мрежата.

— Така ли? Ами това ми се струва правилно. — Якубиан за трети път попипа джоба си.

— Щеше да бъде при една не толкова сложна система. Но както се опитвам да ти кажа от доста време насам, нашата симулационна мрежа не прилича на никоя друга. Първо, тъй като индивидуалните единици не могат да се проследят, сравненията по карта трябва да се правят едно по едно, случай след случай. — Уелс се намръщи. — Знаеш ли, ти наистина трябва да бъдеш в течение на всичко това, Даниъл — и за тебе то е толкова важно, колкото и за всички нас.

— Така ли? А ти какво знаеш за моите работи, умнико? Доколко си информиран за положението относно глобалната сигурност? За това, как използваме военната инфраструктура?

— Touche. — Уелс най-после седна. — Добре, нека да продължа. Проблемът да се сравни едно поведение с друго по този старомоден начин не е само в сложността на мрежата. По-важното е, че поведението „подпис“ на всеки свободен агент се променя от една симулация в друга — може би не много, ала все пак се променя. Нали разбираш, почти всички тези симулации са разработени така, че да са непосредствено функционални за онзи, който ги използва. Това ще рече, че ако сам не избереш характеристиките си, преди да влезеш, симулацията ще ти ги придаде по силата на своя собствена логика. Ето защо, ако Х се мести от симулация в симулация, вероятно се променя поне малко всеки път — от самите симулации. В този случай промиването на мозъка — както ти го нарече толкова грубо, но и толкова точно — работи срещу нас. Ако той няма спомени, вероятно симът му е оформян по-скоро от симулациите, отколкото обратно. Има и още един, последен проблем. Всички старомодни агенти, които могат да се движат свободно в мрежата, вероятно ще притежават известна неизменност, т.е. няма да се променят много. По-късно той ще може да ги забелязва лесно и тъй като имат нужда от известно време и от близост до заподозряната единица, преди да направят сравнението и да пристъпят към залавянето, Х би могъл да им се изплъзва почти до безкрайност.

— Мамка му! И какво е това, вашето, дето било по-добро?

— Мислим, че сме изработили новия „връх на техниката“. — Уелс сви устни. — Пак ли ще ме обвиняваш, че прекалено драматизирам нещата? Не. Така ли? Тогава виж сам. — Той щракна с пръсти и от облегалката на всеки стол се подаде по един кабел. — Включи се.

Генералът дръпна кабела и го включи в импланта зад лявото си ухо. Уелс стори същото.

— Не виждам нищо. Само дървета и едно езеро.

— Виждаш ли онова дърво? Това е нашият агент.

— За какво, по дяволите, ми говориш? Агент дърво? Ти да не би да си изперкал съвсем?

— А сега виждаш ли тази сцена? Видя ли жената на предната маса? Това е нашият агент. Следващото — и ето го нашия агент, войника с огнехвъргачката.

Якубиан присви очи и се загледа в нещо, невидимо отвън.

— Значи това нещо се променя?

— Вписва се във всяка среда. Причината да не съм ти показал някакъв модел, скица или нещо такова е, че няма какво да ти показвам. Идеална мимикрия, идеалното средство за следене — може да се впише във всяка среда.

— И като се впише, какво?

Уелс въздъхна.

— Дори и да му се измъкне веднъж — дваж, Х няма да го разпознава, защото формата и фигурата му винаги ще бъдат различни. И постепенно агентът ще научи все по изтънчени начини да се адаптира или да събира информация. Но още по-важното е, че ще пресява данните на по-високо равнище от агентите от стар тип, защото не търси съответствие на една-единствена карта. Всъщност прави точно обратното — търси аномалии.

— Значи намери ли аномалия и — бум! — хванахме го.

— Би трябвало да те дигитайзвам и да те включа в програмата ми за новопостъпилите — „обяснения за нетехници“. Не, Даниъл, не е толкова лесно. Спомняш ли си, започнахме тази мрежа с по-малко от сто различни симулации, но сега сигурно вече са поне няколко хиляди — искам да кажа, самият аз имам някъде към четирийсет. Прибави към това и факта, че по всяко дадено време симулациите се използват от поне десет хиляди живи хора — много от нашите младши членове си плащат за място в списъка на чакащите за проекта „Граал“, като позволяват на приятелите и на бизнеспартньорите си да наемат време в мрежата. Така че при постоянните промени в симулациите живите потребители, които е почти невъзможно да отличиш от артефактите, и… ами нека да го кажем така — и някои други появяващи се странности, които все още изучаваме, онова, което наричам „аномалии“, се случва десетки милиони пъти. Но все пак нашият нов агент ще пресява и проследява по-бързо от всичко друго, а скоростта е важна. Дали това ти харесва или не, но ние с председателя малко се състезаваме. Ала точно това наше бебче ще открие Х и всеки друг, който някога поискаме да открием, обещавам ти — и той се изкикоти. — Искаш ли да знаеш как е кодовото му име? Немезида.

Генералът измъкна кабела от врата си.

— Никога не съм имал кой знае колко добро мнение за тези чуждестранни коли. — Той гледаше как Уелс измъква своя кабел. — О, за Бога, шегувам се, дръвнико! Познавам гръцката митология. Та кога смяташ да изстреляш малкото си чудовище? Ще счупиш ли бутилка шампанско в екрана?

Уелс изглеждаше леко раздразнен.

— Вече го изстрелях. Дори в момента, докато говорим, то си пробива път през системата, учи се, променя се, гледа си работата. Нито ти се налага да го храниш, нито да го пускаш в отпуск. Идеалният служител. Якубиан кимна и се изправи.

— Съгласен съм. Та като спомена за идеалните служители, когато се отървеш от твоя човек Танабе, обади ми се. Или ще го наема, или ще го убия.

— Съмнявам се да имаш шанса и за двете, Даниъл. В ТМКС текучеството е по-малко и от това при военните. Много внимателно си подбираме хората.

— Е, поне мога да си помечтая. Как се излиза оттук?

— Ще ти покажа.

Докато вървяха по коридора, застлан с дебел килим, генералът се извърна и леко хвана създателя на „Телеморфикс“ за лакътя.

— Боб, всъщност ние изобщо не сме влизали в лабораторията, нали? И в суперчистата част, където охраната има значение. Искам да кажа, че не беше наложително да ме претърсват само за да вляза в тази зала за съвещания, нали?

Уелс забави отговора си.

— Прав си, Даниъл. Направих го само за да те ядосам.

Якубиан кимна, но не погледна към Уелс. Гласът му беше много-много твърд.

— Така си и мислех. Едно на нула за тебе, Боб.

Никога не бе обичал летенето. Често му се случваше да лети и знаеше, че дори и при свръхоживеното движение из днешните небеса това е вероятно най-безопасният начин за пътуване. Но не можеше да успокои по-първичната част на духа си — онази, която не се доверяваше на нищо, което той не би могъл да контролира със собствените си ръце и глава.

Точно това беше: той не го контролираше. Ако при излитане или кацане светкавица удареше скайуокъра — бурите от всякакъв вид не бяха проблем при височина на полета трийсет и две хиляди метра, — той не можеше да направи нищо. Можеше да убие колкото си иска народ, да разбие електронната апаратура със странното изкривяване, което беше наследил от единия от отдавна мъртвите си родители, но това не можеше да подчини суборбиталния реактивен пътнически самолет китайско производство на волята му — той все така си оставаше извън неговия контрол.

Дред предъвкваше тази горчива мисъл, както и други подобни, защото спускането в Картахена беше трудно. От четвърт час огромният самолет подскачаше и правеше слаломи. Тропическа буря — бе ги осведомил капитанът със заучено безразличие — се беше развихрила из целия Карибски басейн и спускането нямало да е много гладко. И все пак, напомни им той, да следят светлините на Богота, които всеки момент ще се появят вляво.

Щом капитанът свърши с предложенията си за разглеждане на пейзажи и изключи екрана на седалката, самолетът отново залитна. Мяташе се като ранено животно. Нервен смях заглуши бръмченето на моторите. Дред се облегна още по-назад на седалката и вкопчи ръце в облегалките. Беше изключил вътрешната си музика, тъй като тя само би подчертала безпомощността му да напише сценария на своята мрежа кримка. Всъщност не можеше нищо да направи, за да се почувства по-добре. Оставаше му само да се държи и да се надява на най-доброто. Всъщност беше все едно да работи за онзи дъртак.

Самолетът пак подскочи. Дред стисна здраво челюсти. В гърлото му се надигна жлъчка. За да прибави и обида към болката, дъртакът, бъдещият бог, който без съмнение беше толкова богат, че Дред не би могъл да си го представи, все още караше наемника си да лети с гражданските полети.

— Esld listed enfermo, senor? — попита го някой.

Отвори очи. Хубава млада жена с кръгло лице и златна коса се бе навела над него. Лицето й изразяваше професионална, ала все пак истинска загриженост. На табелката с името й пишеше Глориана. Нещо в нея му беше странно познато, но не името й. Не беше неприятен и спартанският анцуг, с който беше облечена — мода при стюардесите, която той се надяваше да мине бързо.

— Добре съм. Само дето летенето не ми понася особено.

— О! — изненада се тя. — Ама и вие ли сте австралиец?

— Да, там съм роден и там израснах. — С необикновеното му генетично наследство често го вземаха за латиноамериканец или централно-азиатец. Усмихна й се — все още се мъчеше да разбере защо му изглежда позната. Самолетът отново се разтресе. — Боже, как мразя това! — разсмя се той. — Докато не кацнем, нямам мира.

— Кацаме само след няколко минути — усмихна се тя много мило и го потупа по ръката. — Няма страшно.

Начинът, по който го каза, и усмивката й изведнъж отприщиха спомените му. Тя приличаше на младата учителка от детската градина в първото му училище, една от малкото, които някога се бяха държали добре с него. Щом го осъзна, усети някаква сладка болка, непознато и донякъде тревожно чувство.

— Благодаря! — Той вложи доста енергия в усмивката си. От опит знаеше, че усмивките му правят впечатление. Още в началото Стареца го беше изпратил при най добрия козметичен зъболекар в Сидни. — Много ми е приятно, че сте така загрижена за мене.

Капитанът обяви кацане.

— Това ми е работата, нали? — усмихна се тя вече театрално широко и двамата гръмогласно се изкикотиха.

Както винаги, мина лесно през митницата. Дред си знаеше, че не трябва да носи нищо необикновено, затова оставяше вкъщи дори съвсем законния си хардуер — не се знае кога може да се натъкнеш на някой митничар, чието хоби са хардуерите и може да разпознава и да помни сериозна апаратура най-последен модел. В крайна сметка затова бяха грижливо поддържаните местни контакти — за да те снабдяват с нещата, които не искаш да внесеш. Както обикновено, Дред не носеше нищо по-особено от комуникатор „Критапонг“ средно равнище и няколко костюма в чанта за дрехи от инсулекс.

След кратко пътуване с такси хвана надземната железница през тунела към квартала на стария град Гетсимани с изглед към залива зад Мурайас — вековните стени, които испанците бяха построили, за да защитават пристанищния си град. Регистрира се в хотела под името Дийдс, разгъна чантата за дрехи и я закачи в гардероба, постави комуникатора си на полираното бюро, после пак излезе, за да изпълни някои задачи. След по-малко от час се върна в хотела, остави онова, с което се беше сдобил, и отново излезе.

Нощта беше топла. Дред вървеше по калдъръмените улици. Никой не го забелязваше — нито местните жители, нито туристите. Мирисът на Карибско море и тежкият тропически въздух бяха почти както у дома, макар че влажността беше по-скоро като в Брисбейн, отколкото като в Сидни. И все пак, помисли си той, беше странно да дойде тук след осемчасов полет и почти да не се чувства на чуждо място.

Отиде при случаен обществен телефон и набра запаметения номер. Щом му отговориха — само с глас, без картина, — той каза друг номер и веднага му дадоха адрес, а после онзи отсреща затвори.

Таксито хеликоптер го спусна пред клуба и отлетя с боботене. Перките му плющяха над неравната повърхност. Тълпа от млади хора с алени модни ленти и имитации на доспехи, колумбийската версия на очилатковците и очилатките, чакаха отпред да ги пуснат вътре. Беше чакал на опашката съвсем малко, когато някакво улично хлапе го задърпа за ръкава. Голяма част от видимата кожа на детето беше изгорена до червено от некачествени кожни лепенки. Момчето се обърна и закуцука надолу по улицата. Дред изчака, после тръгна след него.

Намираха се на тъмното стълбище в стара сграда край кейовете, когато хлапето изчезна — промъкна се през някакъв невидим изход толкова бързо и сръчно, че мъжът, когото водеше, не забеляза отсъствието му веднага. Дред, нащрек, откакто бяха влезли в сградата, заради малката, ала тревожна вероятност от засада, се впечатли от сръчността на момчето: дори и на най-долното равнище сестрите избираха добре своите галеници.

На върха на стълбището се редяха половин дузина стари дървени врати и от двете страни на коридора, сякаш охраняваха едно самотно и доста нещастно на вид гумено дърво. Дред тръгна безшумно по коридора и внимателно оглеждаше всички врати подред, докато намери една с ръчен контактор. Докосна я и тя се отвори — оказа се, че е и по-дебела, отколкото можеше да се предположи от вида й, и виси на здрави панти в каса от фибрамика.

Стаята заемаше целия етаж по дължина — поне от тази страна на коридора другите врати бяха фалшиви. Външните прозорци обаче си бяха на мястото. От вратата Дред виждаше шест отделни изгледа към пристанището и развълнуваното Карибско море. Ако не се брояха тези океански пейзажи като от картините на Моне, белите стени на стаята, черната мраморна маса и чаения сервиз от Иксин бяха почти съвършено копие на офиса от симулацията. Дред се усмихна на малката шегичка на сестрите.

Една светлинка примигваше върху единствената модерна мебел в стаята — масивно гладко бюро. Той седна и намери бързо проследяващия панел, който съдържаше хардуера за връзка. Стаята си остана на мястото, но сестрите Беина изведнъж се появиха от другата страна на масата една до друга — симовете им бяха съвсем безлични като два пакета, увити в амбалажна хартия. Дред се стресна за миг, но после осъзна, че се намира в симулация, която дублираше стаята още по-точно, отколкото тя отразяваше собствената му офис-мрежа.

— Много хубаво — обади се той. — Благодаря, че сте се подготвили да ме посрещнете така.

— Някои хора смятат, че околната среда влияе решаващо на способността им да работят — каза едната от двете Беина; тонът й загатваше, че нито тя, нито сестра й са такива хора. — Нашата програма е амбициозна. Ще трябва да сте в най-добра форма.

— Чакаме втората трета от парите — обади се другата буцеста форма.

— Получихте ли кодирания списък?

И двете сестри кимнаха в синхрон.

— Тогава сега ще заредя единия от двата ключа. — Той опипа непознатото бюро за контактен екран, после отвори сметката, която Стареца беше открил, и препрати на сестрите единия от чифта декодиращи ключове, нужни, за да се получи достъп до списъците. — Ще получите другия, щом операцията започне, както се договорихме.

Когато сестрите Беина — или експертната им система — прегледаха стоката, кимнаха отново, този път в знак на задоволство.

— Имаме много работа — обади се едната.

— Имам време, макар че трябва да свърша нещо тази вечер, преди да е станало твърде късно. Утре целият съм ваш.

Силуетите близнаци известно време мълчаха, сякаш го обмисляха като буквална възможност.

— Да започнем с това — каза едната. — Мишената смени охранителната фирма, откакто за последен път ви информирахме. Новата компания се зае и промени в някои отношения защитата на съединенията. Не сме открили всички промени. Знаем много малко за новата охранителна фирма, докато в предишната имахме неколцина информатори.

— Може би точно затова са сменили охраната.

Дред извика доклада. Информацията увисна във въздуха пред него. Той започна да преглежда останалото — таблици, списъци, топографски карти, чертежи. Кодирани в цвят, светещи, те превръщаха виртуалния офис в неонова страна на приказките.

— По какъв начин тази промяна в охраната влияе върху програмата ви?

— Тя, разбира се, означава по-голяма опасност за тебе и за останалата част от наземния екип — обади се единият силует. — Освен това означава, че ние без съмнение ще трябва да убием повече хора, отколкото смятахме.

— А… — усмихна се той. — Срамота.

Дори и повърхностното обсъждане на новите обрати в операцията отне няколко часа. Когато прекъсна контакта и напусна новия си офис, той се чувстваше съвсем скапан от работата и от полета. Вървеше край доковете и се оставяше да го облива успокояващият шум на океана. Докато минаваше покрай високите, внушителни сгради с офиси, излетя малко ято камерни обективи, активирани от движението и топлината на тялото му. Прелетяха над него веднъж, после се върнаха сред сенките, като не преставаха да го следят. Уморен и раздразнен, той потисна импулса да им се нахвърли, да ги повреди или обърка. Щеше само да си загуби времето, пък и беше глупаво. Те просто си вършеха работата, следяха някого, който бе минал край сградата, след като тя бе затворена. Някой скучаещ пазач щеше да му хвърли едно око на сутринта, а след това щяха да изтрият информацията, освен, ако той не направи някоя глупост.

„Самоуверен, нахален, мързелив, мъртъв“ — напомни си той и отмина, без да се оглежда назад. Стареца би се гордял с него.

Влезе в стаята си, съблече се и закачи костюма си в гардероба. Известно време оглеждаше голото си тяло в огледалото. После седна на леглото и включи екрана. Пусна и вътрешната си музика — експлозия от плътен звук на моно-локо-танцов ритъм в чест на посещението му в Колумбия. Откри на екрана нещо с абстрактни, но бързо сменящи се картини, и усили звука в главата си, докато усети как басът започна да пулсира в челюстта му. Съзерцаваше трепкащите образи, след това пак се огледа в огледалото. В дългите му мускулести крайници, в безизразното му лице имаше нещо хищническо, което го възбуждаше. Той беше виждал това лице и преди. Беше гледал този филм. Знаеше какво ще последва.

Когато влезе в банята, вмъкна в музиката няколко дисонантни изсвирвания с тромпет, звуци с остри краища, които предполагаха нарастващо напрежение. Щом отвори вратата, намали звука.

Камерата влиза…

Китките й все още бяха залепени с лепенки за душа, но тя вече не стоеше. Висеше с препънати колене и изпънатите й ръце изцяло поемаха тежестта й по начин, който сигурно беше болезнен. Щом го забеляза, тя изпищя и отново се замята, но лепенката на устата й превръщаше виковете й в приглушени стенания.

— Проследих те — каза той, щом седна на ръба на ваната. На фона на музиката гласът му отекна плътно, мъжествено. — Проследих таксито ти до твоя хотел. После не беше особено трудно да намеря стаята ти… Глориана. — Той протегна ръка да докосне табелката с името й и тя рязко се дръпна. Той се усмихна — чудеше се дали е забелязала, че усмивката е същата, която беше използвал и в самолета. — Обикновено ми се иска преследването да е по-продължително, повече спорт да има. Искам да кажа, ти нали си, затова така де — за да успокояваш тревогите на уморения пътуващ бизнесмен? Но докато те изкарам оттам и те докарам тук — и то в собствения ти куфар… е, бих казал, че това си го биваше, нали?

Очите й се разшириха и тя се опита да каже нещо, но лепенката, й пречеше. Увиснала на душа, тя се загърчи насам-натам. Русата й коса, толкова идеално подредена преди шест часа, сега висеше на провиснали кичури.

Той протегна ръка и откъсна табелката с името й. Беше от онези, електростатичните, без никакви интересни остри части — затова я хвърли.

— Виж — рече той, — аз знам името ти, но ти изобщо не си ме питала за моето.

Стана и излезе от банята; забави музиката вътре в себе си, докато тя се превърна в нещо като подводен погребален марш — плътен, тежък, тътнещ. Върна се вътре с чантата с хардуера.

— Името ми е Дред. — Отвори чантата и извади клещи и пила. — А сега хайде да те извадим от тази грозна униформа.

Кристабел се тревожеше. Твърде много време й трябваше да отиде до мястото, което й беше посочил господин Селърс. Ами ако госпожа Гълисън отиде у приятелката й да я търси? Ами ако родителите на приятелката й са си вкъщи? Щеше наистина да си има неприятности, а като разбере и татко, щеше да стане още по-зле.

Щом се сети как ще се ядоса баща й, затвори очи. Не забеляза как слезе от бордюра и за малко не падна, когато колелото й тупна на шосето и предната гума залъкатуши насам-натам. Натисна здраво педалите и успя да запази равновесие. Беше обещала на господин Селърс да му помогне и беше длъжна да го направи.

Мястото, където той й беше казал да отиде, се намираше в края на базата. Никога досега не беше ходила там. Беше чак зад игрището — виждаше мъже по бели шорти и ризи, които правеха упражнения на тревата. От високоговорителите на пилоните покрай игрището се носеше музика, също и говор, но тя не можеше да го разбере, защото идваше от твърде далече. Там, където я беше изпратил господин Селърс, имаше много дървета и храсти от тази страна на оградата, а и от другата страна, но помежду им — никакви. Празното пространство между двете огради изглеждаше така, сякаш беше взела гумата и я бе прокарала по рисунката си.

Господин Селърс й беше казал да избере някакво място така, че зад нея да има дървета и никой да не я вижда какво прави. След като се огледа внимателно, тя намери такова място. Щом се огледа назад, не можа да види игрището, нито пък къщите и другите сгради, макар че продължаваше да чува музиката. Извади ученическата си чанта от кошницата на багажника, извади от нея клещите за тел и ги остави на земята, после измъкна малките ножички и рулото екран. Взе ножичките, приближи се до оградата, която беше направена от нещо подобно на плат, а по горния й край бяха окачени кутийки, които щракаха. Отвъд оградата, далече-далече, във въздуха се издигаше дим от огньове. Там под дърветата живееха някакви хора — беше ги виждала, когато заедно с мама и татко бяха излизали от базата, — а в долината край магистралата живееха още повече. Имаха си къщи — смешни бараки, направени от стари кашони и парчета плат, а татко й беше казал, че някои от тях дори се опитвали да се промъкнат в базата, като се криели в боклукчийските камиони. Виждаше някои от хората от кашоните през оградата, много далече, по-мънички дори от мъжете на игрището отзад, но беше много смешно да се гледа през оградата. Всичко от другата страна беше леко замъглено, сякаш го гледаше през стъклото на колата, когато можеш да напишеш името си върху него.

Тя докосна с ножиците плата на оградата, после си спомни, че господин Селърс й беше казал още да не реже. Върна се при колелото и извади от багажника Приказните очила.

„КРИСТАБЕЛ — гласеше съобщението вътре, — АКО СИ ПРИ ОГРАДАТА, ИЗКЛЮЧИ И ВКЛЮЧИ ОЧИЛАТА ДВА ПЪТИ МНОГО БЪРЗО.“

Обмисли думите, за да е сигурна, че ще действа както трябва, после натисна копчето отстрани на очилата четири пъти — изключ, включ, изключ, включ. Когато картината отново се появи, вътре имаше ново съобщение:

„ПРЕБРОЙ ДО ДЕСЕТ И ТОГАВА РЕЖИ! КОГАТО СТИГНЕШ ДО ВТОРАТА ОГРАДА, ПАК ИЗКЛЮЧИ И ВКЛЮЧИ ДВА ПЪТИ ОЧИЛАТА!“

Кристабел беше стигнала до шест, когато музиката от игрището изведнъж утихна и кутийките престанаха да щракат. Уплаши се, но нито някой се появи, нито й викна, така че тя коленичи и заби ножиците в оградата. Отначало беше много трудно, но щом острието прободе плата, оттам нататък вече беше лесно. Тя плъзна ножиците над главата си, докъдето успя да стигне. След това взе големите клещи и притича до втората ограда. Все още не се чуваше музика и краката й шумно шляпаха в калта. Цялата ограда беше направена от ромбоидна мрежа от дебели жици, покрити с пластмаса. Изключи и включи два пъти очилата.

„ПРЕРЕЖИ ВТОРАТА ОГРАДА — РЕЖИ ТЕЛОВЕТЕ ЕДИН ПО ЕДИН, ПОСЛЕ СЕ ВЪРНИ. КОГАТО ЧАСОВНИКЪТ ТИ ПОКАЖЕ 14:38, ВРЪЩАЙ СЕ ВЕДНАГА КАКВОТО И ДА СТАВА! НЕ ЗАБРАВЯЙ МАЛКИЯ ЕКРАН.“

Кристабел присви очи. Принц Пикапик вече държеше между лапите си 14:28 и тя разбра, че няма много време. Захвана с клещите един от теловете и стисна здраво. Стискаше ли, стискаше чак докато я заболяха ръцете и най-накрая челюстите на клещите щракнаха. Погледна часовника си — цифрите сочеха 14:31. Имаше още много телове за рязане, докато направи дупка, толкова голяма, колкото й беше казал господин Селърс. Започна да реже втората тел, но тя като че ли беше дори още по-дебела и клещите не можаха да я прережат. Заплака.

— Какво правиш, по дяволите, мъник? Que haces?

Кристабел скочи и изпищя. Някой я гледаше от едно дърво от другата страна на оградата.

— Н-н-нищо… — заекна тя.

Онзи скочи от клона. Беше момче със смешна подстрижка и тъмно, мръсно лице. Сякаш беше с няколко години по-голямо от нея. Още две личица се подадоха сред листака — момченце и момиченце, още по-мръсни и от него. Бяха вперили големите си очи в Кристабел като маймунки.

— Не мяза на нищо, мъник — обади се голямото момче. — Май че режеш оградата. Що?

— Т-т-тайна е… — Тя се втренчи в него. Чудеше се дали да не побегне. Той беше от другата страна на оградата, значи не можеше да й направи нищо лошо, нали? Погледна часовника си. Показваше 14:33.

— Mu’chita loca, никога няма да я срежеш. Много си мъничка. Я ми ги хвърли — и той посочи клещите.

Кристабел се втренчи в него. Нямаше един преден зъб, а по кафявите му ръце имаше смешни розови петна.

— Няма да ми ги крадеш.

— Само ми ги хвърли.

Тя го погледна, след това сграбчи клещите за двете дръжки. Замахна и ги хвърли колкото можеше високо. Те се удариха в оградата, издрънчаха и едва не я удариха, щом отскочиха обратно.

Момчето се разсмя.

— Много си близо, мъник. Дръпни се.

Тя опита отново. Този път клещите забърсаха горния край, прелетяха между намотаната бодлива тел и паднаха от другата страна. Момчето ги взе и ги погледна.

— Ако я срежа вместо тебе, мога ли да ги взема?

За миг тя се замисли, после кимна — не беше сигурна дали господин Селърс щеше да се ядоса. Момчето се наведе към съседната тел и стисна клещите. И на него му беше трудно и той произнесе някакви думи, които тя никога досега не беше чувала, но след малко телта щракна. Той премина към следващата.

Когато свърши, часовникът й сочеше 14:37.

— Трябва да се връщам — рече тя. Обърна се и побягна по голата земя към първата ограда.

— Задръж, мъник! — викна след нея той. — Помислих си, че ще бягаш от военната база на мама и татко. Защо ти е това?

Тя се мушна в дупката на първата ограда и точно се канеше да яхне колелото, когато си спомни. Обърна се и разви малкия екран, който й беше дал господин Селърс. Тази ограда, беше й казал той, си говорела сама на себе си и затова й трябвал този екран, за да си говори през прерязаните места. Тя не разбра какво означава това, но знаеше, че е много важно. Разгъна парчето екран, докато покри целия срез. Където го натисна, той се залепи.

— Ей, мъник, върни се тука! — викаше момчето.

Но Кристабел вече набутваше всичко обратно в ученическата си чанта и не се огледа. Щом скочи на колелото си, кутийките на оградата отново започнаха да щракат. След няколко секунди, щом потегли към къщи, чу как музиката отново се разнесе над игрището, неясна и странна.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАНЕВЕСТАТА НА СЪРЦЕТО НА ЗОРАТА

— Мартин, моля те, наистина се нуждаем от това — Рени се опитваше да говори спокойно, но без особен успех. — Забрави оборудването — трябва да намерим къде да се скрием. Няма къде да отидем!

— Ама такава лудост никога не съм виждал — обади се Дългия Джоузеф от задната седалка. — Да караш непрекъснато насам-натам.

Празният екран остана влудяващо безгласен задълго, докато Джеремая зави на магистралата и пак се отправи към централната част на Дърбан. Комуникаторът беше включен към скайфона на доктор Ван Блийк и трансмисията беше подсигурена срещу подслушване. И макар че французойката изглеждаше удовлетворена от сигурността на линията, Рени беше на нокти. Шокът от предателството на Дел Рей я беше направил безкрайно нервна и неспокойна.

— Правя всичко, каквото мога — най-сетне се обади Мартин. — Затова по-дълго мълчах. Включила съм едновременно няколко линии и в същото време правех някои други проверки. Поне не се споменавате в нито един полицейски бюлетин.

— Това не ме изненадва. — Рени правеше отчаяни опити да остане спокойна. — Искам да кажа, сигурна съм, че с каквото и да са се захванали онези, то е много по-хитро. Ние не сме направили нищо, така че ще си намерят някакво друго извинение. Някой от съседите на доктор Ван Блийк ще съобщи, че в необитаема къща всъщност живеят някакви хора, и тогава ще ни арестуват за самонастаняване или нещо такова. Но няма да е нещо, с което да можем да се преборим. Просто ще изчезнем някъде в системата.

— А може и да е нещо по-директно, което изобщо не се основава на закона — трезво добави !Ксабу. — Не забравяй какво се случи с вашия блок.

„Чудя се дали Атаско и онези хора на Граала имат нещо общо с уволнението ми. — Само бъркотията около напускането на дома на Сюзън не й беше позволила да се замисли за това досега. Светът извън колата изглеждаше пълен с ужасни и непредсказуеми опасности. — Или пък окончателно се превръщам в параноичка? Защо някой да си създава такива проблеми заради хора като нас?“

— Мисля, че това е голяма глупост — пак се обади баща й. — Точно се нанесохме, и хайде сега пак обратно.

— Моите уважения, господин Сулавейо, но смятам, че трябва да се съглася с Рени — каза Мартин. — Всички вие сте в опасност и не бива да се връщате в дома на доктор Ван Блийк или някъде другаде, където ви познават. Ще продължа да се опитвам да намеря някакво решение на тези проблеми. Има една възможност, която може да реши и двата, но сега проследявам много слаба следа, а и се опитвам да не привличам твърде много внимание. Смятам, че ме разбирате. Ще държа за вас една отворена линия. Обадете ми се пак, ако се случи нещо — и тя изключи.

Няколко минути се движеха по магистралата в напрегната тишина. Първи я наруши Джеремая:

— Полицейска кола. Мисля, че ни следи.

Рени източи врат. Крузърът със стърчащи светлини, изпъкнала броня и предпазни буфери приличаше на някакво хищно насекомо.

— Спомни си, Мартин каза, че не са вдигнали обща тревога заради нас. Просто си карай нормално.

— Вероятно се чудят какво правят четирима кафири в такава голяма кола — изръмжа баща й. — Африканерски копелета!

Полицейската кола се подаде иззад тях и влезе в съседното платно, постепенно ускори и се заплъзга покрай тях. Полицаят се обърна да ги огледа зад очилата си с огледални стъкла със спокойната увереност на по-голямо и по-силно животно. Беше чернокожа жена.

— Просто продължавай да караш, Джеремая — прошепна Рени. — Изобщо не поглеждай.

Полицейската кола ги съпровождаше почти километър и половина, а след това ги изпревари и се насочи към някаква рампа.

— Как може черна жена да обикаля насам-натам в такава кола?

— Татко, млъкни!

Бяха паркирали в периферията на огромен паркинг недалеч от търговска алея в Уествил, когато дойде повикването.

Дългия Джоузеф спеше на задната седалка. Краката му се протягаха през отворената врата на колата — между края на крачолите и чорапите се виждаше педя гола плът. Рени седеше с !Ксабу на капака, барабанеше с пръсти и пушеше дванайсетата си цигара от началото на деня, когато бръмченето я стресна и тя изпусна сандвича си на земята. Взе комуникатора от седалката и видя, че на дисплея е кодът на Мартин.

— Да? Нещо ново?

— Не ме нападай така, Рени. Надявам се. Още ли сте в Дърбан?

— Близо сме.

— Добре. Можеш ли отново да превключиш честотата?

Тя натисна бутон и скайфонът на Сюзън мина на друг канал. Мартин беше вече там и чакаше. Рени отново се впечатли от вещината на тайнствената жена.

— Замаяна и уморена съм, Рени. Прехвърлих толкова много информация, че ще я сънувам дни наред. Поне така мисля… Но може би открих нещо, което сигурно ще реши някои от проблемите ти.

— Наистина ли? Намерила си някакво оборудване ли?

— И място, надявам се. Влязох в южноафриканска правителствена програма — военен проект, прекратен преди няколко години поради финансови затруднения. Наричали са го „Гнездото на осата“ — ранен експеримент с непилотирани бойни самолети. За това няма официални записи, но то съществува. Със сигурност открих — как му казвате? — от първа ръка сметки на хора, които са работили там — ако това има някакво значение.

— Наистина няма, но просто трябва да знам дали това ще ни бъде от полза. Има ли някакъв начин да получим достъп до истинска машинария?

— Надявам се. Затворили са го временно, но не са възобновявали проекта, така че е възможно част от оборудването още да си е на мястото. Но записите са много… как е думата? А да, непрецизни. Ще трябва да го проучваш сама.

Рени се помъчи да потисне прилива на надежда.

— Аз ще изслушам указанията. Джеремая още не се е върнал, отиде да купи храна — и тя отвори панела от задната страна на комуникатора. — Само да включа това в жака на колата, така че да можеш да заредиш координатите според картата.

— Не! — каза Мартин изненадващо остро. — Не може да стане. Ще кажа на твоя приятел господин Дако как да стигне дотам и той ще следва инструкциите ми. Ами ако те арестуват, докато пътувате, Рени? Тогава не само ще има проблеми, ами и властите ще прочистят паметта на колата и онова място ще им стане известно.

Рени кимна.

— Добре. Добре, права си — и се взря през паркинга с надеждата да види, че Джеремая се връща.

!Ксабу се наведе.

— Може ли да задам един въпрос?

— Разбира се.

— Няма ли къде другаде да отидем? Това място може да е обградено от войници. Няма ли достатъчно търговци с ВР-връзки или такива, които биха могли да ни продадат или заемат необходимото оборудване?

— Не и за това, за което говорим — отвърна Мартин. — Не съм сигурна дори дали най-доброто оборудване във вашата политехника би ви свършило работа и би ви позволило да останете във ВР, колкото е необходимо.

— Виж, това е Джеремая! — възкликна Рени и посочи далечната фигура. — И тича! — Тя остави комуникатора на пода в колата. — Хайде!

Тя заобиколи бързо и седна на мястото на шофьора. Докато се взираше в таблото и се опитваше да си припомни уроците по кормуване отпреди години, !Ксабу се втурна към задната седалка и събуди Дългия Джоузеф, който веднага започна да мърмори и да протестира.

— Какво правите? — Гласът на Мартин беше заглушен от затворилия се капак на комуникатора.

— Ще ти кажем след малко. Не прекъсвай връзката. Рени запали двигателя и закриволичи, за да излезе от паркинга, после се отправи към Джеремая. Принудена да заобикаля редиците спрели коли, тя измина не повече от триста метра и той ги пресрещна. Седна в колата, останал без дъх, и едва не изрита комуникатора на Рени.

— Какво стана?

— Взеха кредитната карта! — Джеремая изглеждаше зашеметен — сякаш това беше най-странното нещо, което се беше случило дотук. — Искаха да ме арестуват!

— За Бога, не си използвал някоя от картите на Сюзън, нали? — ужаси се Рени.

— Не, не! Моята карта! Моята. Взеха я и я пъхнаха в машината, после ми казаха, че управителят искал да говори с мене. Той не дойде веднага, затова просто избягах. Моята карта! Откъде знаят името ми?

— Не знам. Може би е просто съвпадение. Боже, всичко стана толкова бързо. — Рени затвори очи и се опита да се концентрира. — Да се сменим, по-добре карай ти!

Размениха си местата. Джеремая подкара колкото можеше по-бързо към изхода на паркинга. Когато се включиха в потока от коли, появиха се двама униформени охранители, говорещи по микрофоните на шлемовете си.

— Не гледай — обади се Рени. — Просто карай. Когато навлязоха в главния път, Джеремая изведнъж се изпъна.

— Щом знаят името ми, значи могат да намерят и майка ми? — Той едва се сдържаше да не заплаче. — Не е честно! Тя е само една старица. Нищо на никого не е сторила!

Рени отпусна ръка на рамото му, за да го успокои.

— И ние не сме. Но не се разстройвай! Не мисля, че някой би й сторил нещо — дори не могат да знаят със сигурност, че имаш нещо общо с нас.

— Трябва да я прибера — и той бързо зави в една отбивка.

— Не, Джеремая, не! — Рени се опитваше да говори властно, колкото и трудно да й беше. — Не го прави. Ако наистина ни търсят толкова сериозно, ще очакват да постъпиш точно така. Няма да направиш добро на майка си, а и ние също ще загазим — убеждаваше го тя. — Виж, Мартин мисли, че е открила нещо — място, където можем да отидем. Нужен си ни да ни закараш там. Сигурна съм, че можеш да уредиш нещо за майка си.

— Да уредя? — възкликна Джеремая. Продължаваше да гледа бясно.

— Обади се на някой от роднините си. Кажи им, че заминаваш по спешност. Помоли ги да я наглеждат. Ако стоиш надалече, който и да ни преследва, няма да има причина да я безпокои.

Рени все още не беше сигурна, че е права, и се чувстваше като предател, но не можа да измисли нищо друго. Без Джеремая и колата тя, !Ксабу и баща й оставаха без абсолютно никакъв шанс.

— Ами ако искам да видя майка си? Тя е стара жена — ще се чувства много самотна и уплашена!

— Ами Стивън? — изведнъж се обади Дългия Джоузеф от задната седалка. — Ако ни преследват и се скрием, няма да можем да ходим да виждаме момчето ми, когато свалят карантината.

— За Бога, не мога да мисля за всичко точно сега! — извика Рени. — Всички вие, просто млъкнете!

Тънките пръсти на !Ксабу се протегнаха над седалката и се отпуснаха върху рамото й.

— Разсъждаваш много добре — каза той. — Трябва да правим, каквото ти каза.

— Извинете, че се намесвам — обади се Мартин от комуникатора до краката на Рени и я накара да подскочи, — искате ли да ви дам някакви инструкции?

Рени свали стъклото и дълбоко си пое дъх. Въздухът беше топъл и натежал от предчувствие за дъжд, но в момента миришеше на бягство.

Ихлозито се носеше на северозапад по шосе 3 — засега само още една анонимна кола в ранното задръстване на часа пик. Джеремая се бе свързал със свои възрастни роднини и бе поверил майка си на тях, а Рени бе оставила кратки съобщения в болницата на Стивън и в политехниката, за да се покрие и пред двете институции за няколко дена. Така се почувстваха малко по-свободни и с поне временно решени спешни проблеми. Настроението в колата се подобряваше.

Мартин ги беше насочила високо в Дракенбергската верига покрай границата с Лесото, в район, толкова див и с такива примитивни пътища, че трудно щяха да ги преминат в мрака. Следобед Рени започна да се притеснява, че няма да успеят да стигнат дотам навреме. Не беше доволна, че Джеремая реши да спрат да обядват в ресторант от крайпътната верига. Напомни на останалите, че групата им изглежда доста странно, че !Ксабу на всяка цена ще бъде запомнен, затова убеди Джеремая да влезе и да поръча четири порции за вкъщи. Той се върна и се заоплаква, че трябва да яде, докато кара, но така загубиха само четвърт час.

Когато прекосиха равнината и навлязоха в подножията на хълмовете, движението ставаше все по-натоварено. Пътят беше все по-тесен, а превозните средства — по-големи. Малките практични коли се заменяха от огромни камиони — сякаш среброкожи динозаври, — които си проправяха път към Лейдисмит или пътуваха по дългия маршрут към Йоханесбург. Тихото ихлози се плъзгаше между големите камиони и ги изпреварваше — някои от гумите им бяха два пъти по-големи от тяхната кола. Рени почувства, че това е твърде точна аналогия на собственото им положение — огромната разлика по скалата между самите тях и хората, които бяха засегнали.

„Да не говорим, че още повече ще заприлича на онова, което става — нещастно си помисли тя, — ако тези камиони се опитат да се втурнат върху нас.“

За късмет сравнението остана безплодно. Достигнаха до разтегналия се Исткорт и завиха на запад по една по-малка магистрала. След известно време я изоставиха заради още по-тесен път. Докато се изкачваха нагоре по силно обветрените планински пътища, слънцето подмина средата на небето и после спирално заслиза надолу, отправило се към мантията от гръмотевични облаци, които закриваха повечето от далечните върхове. Знаците на цивилизацията изчезваха, заменени от тревисти хълмове, люлеещи се трепетлики и все повече тъмни участъци от вечнозелено. Дългите протежения на тези по-тесни пътища изглеждаха изоставени — само от време на време имаше случайни табели, които съобщаваха, че някъде сред дърветата е скрита хижа или лагер. Изглеждаше, че напускат не само Дърбан, но и света — такъв, какъвто го познават.

Известно време пътниците мълчаха, погълнати от онова, което виждат. Пръв заговори !Ксабу:

— Виждате ли това? — Той посочи висок, квадратен участък от мержелеещите се планини. — Това е Замъкът на великана. Картината, скалната рисунка в дома на доктор Ван Блийк е оттук — гласът на малкия мъж беше странно напрегнат. — Хиляди хора от моя народ са били принудени да дойдат тук, хванати в капан между белия човек и черния човек. Станало е преди не по-малко от двеста години. Щом ги видели, ги преследвали и убивали. Успели да убият неколцина от враговете си с копията си, но срещу пушките не могли нищо да направят. Вкарвали хората от моя народ — мъже, жени, деца — и ги умъртвявали. Ето защо в тази част на света вече няма хора от моя народ.

Никой не можа да измисли какво да каже. !Ксабу отново потъна в мълчание.

Слънцето точно започваше да преминава зад особено остър планински връх — изглеждаше като портокал върху изтисквачка, — когато Мартин отново се свърза с тях.

— Това, което виждате, трябва да е връх Каткин — каза тя. — Почти сте до завоя. Кажете ми имената на градовете наоколо. — Джеремая изрецитира последните, през които бяха минали — жалки малки поселища, осветени с неон втора употреба, с ремонтни работилници. — Добре. — каза Мартин. — След може би дванайсет километра ще стигнете до град Питъркаутсбърг. Там завийте на изхода, после хванете вдясно на първото кръстовище.

— Откъде знаете това, като е толкова далече от Франция? — попита Джеремая.

— Земемерски карти, мисля, че така ги наричат — по гласа й се усещаше, че й е забавно. — След като веднъж открих мястото на това „Гнездо на осата“, не беше трудно да намеря път и за вас. Наистина, господин Дако, държите се така, сякаш съм магьосница.

Както тя беше предсказала, само след минути се появи табела, която оповестяваше близостта на Питъркаутсбърг. Джеремая зави, а после поеха по много тесен път. Връх Каткин, покрит с тъмни облаци и силуети от потъващото слънце, се издигна високо вляво. Рени си помисли, че в този момент веригите на Дракенсберг изглеждаха по-скоро като настърчали бивни в огромна челюст. Спомни си за „При господин Дж.“ и потръпна.

Дългия Джоузеф сякаш също си беше помислил за паст.

— Какво ще ядем тук? — изведнъж попита той. — Искам да кажа, това е нищото, голямото нищо.

— На обяд взехме много храна от магазина — напомни му Рени.

— Може би за няколко дена. Но ти каза, че бягаме, момиче. Ще избягаме за два дена. Ами после?

Рени преглътна резкия отговор. Баща й беше прав за едно. Сигурно можеха да купят храна в малки градчета като Питъркаутсбърг, но имаше реален риск такива странници като тях да привлекат вниманието — особено такива, които се връщат, ще бъдат забелязани. А и с какво ще плащат? Ако сметката на Джеремая е замразена, същото трябва да е направено и с техните сметки. Само за няколко дена ще приключат с парите в брой, които имат.

— Няма да умрете от глад — обади се !Ксабу. Говореше на баща й, но тя усети, че се обръща и към нея и Джеремая. — Дотук от мене имаше съвсем малка полза и това ме караше да се чувствам нещастен, но няма по-добър в намирането на храна от моя народ.

Дългия Джоузеф ужасено вдигна вежди.

— Спомням си как говореше за нещата, които ядете. Трябва да си луд, дребосък, за да мислиш, че мога да лапна нещо такова.

— Татко! Стига!

— Приближавате ли се вече до следващия кръстопът? — попита Мартин. — Когато го направите, минете покрай него и потърсете отбивка — като автомобилна алея пред къща — от лявата страна на пътя.

Спорът за храната моментално се прекрати, щом Джеремая започна да следва инструкциите й. Лека мъгла започваше да овлажнява прозорците на колата. Рени чу далечна гръмотевица.

Пътят изглеждаше тесен, защото растителността близо до него беше твърде избуяла. След като минаха покрай нахлулите трънаци — издраскали задницата на колата, което почти доведе Джеремая пак до сълзи, — се озоваха на широко и изненадващо твърдо шосе, стъпаловидно криволичещо нагоре в планините.

Рени се взираше в гъстите гори, покрай които минаваха. Бутилковидни дървета, познати й като нажежени пирографи, се изправяха срещу сивотата, ярки като фойерверки.

— Прилича на пустинен район. Но няма никакви табели. Да не споменаваме за огради.

— Правителствена собственост — обади се Мартин. — Може би не искат да привличат вниманието с табели и бариери. За всеки случай се обадих на господин Сингх по другата линия. Той ще може да ни помогне да преминем през всякакъв охраняем периметър.

— Със сигурност — на екрана се появи лицето на Сингх с блестящи линии. — Нямам нищо по-добро за вършене тази седмица, освен да прекарам стотици часове в опит да пробия този дяволски проект „Адърланд“.

След завоя изведнъж се разкри мрежеста ограда с порта, която им блокира пътя. Джеремая натисна спирачки и изруга под носа си.

— Какво има там? — попита Сингх. — Вдигнете комуникатора, за да мога да видя.

— Просто… ограда… някаква ограда — обади се Рени.

— С ключалка.

— О, тук ще мога да ви помогна повече — изкиска се той. — Само ме освободете.

Рени се намръщи и слезе от колата. Ръмеше слаб дъждец. Тя повдигна яката си. Не се виждаше жив човек. Не чуваше нищо друго освен вятъра, който свиреше в дърветата. На места оградата беше увиснала, а пантите на портата бяха покрити с ръжда. Бариерата още беше сериозно препятствие. По доста изтритата метална табела все още имаше слаби следи от надписа „не влизай“. Каквото и друго обяснение да е имало, вече отдавна го нямаше.

— Изглежда стара — каза тя, когато се върна в колата.

— Не виждам никого наоколо.

— Голямо тайно правителствено място, а? Не ми изглежда кой знае какво — Дългия Джоузеф отвори вратата и се заизмъква от задната седалка. — Отивам да пусна една вода, че не издържам повече.

— По оградата може да има ток — обади се Джеремая.

— Пикай отгоре й, ама после ни кажи, старче.

Изведнъж, вече по-близо, се разнесе силен гръм.

— Татко, бързо се връщай в колата! — извика Рени.

— Защо?

— Просто влизай — заповяда му тя и се обърна към Джеремая: — Карай през нея!

Дако се взря озадачен в Рени, сякаш тя му беше предложила да разпери криле и да литне.

— За какво говориш? Не разбирам нищо.

— Просто карай през нея. Никой не я е отварял от години. Можем да си седим тук така цял ден, докато се стъмни. Карай през нея!

— О, не! С моята кола? Ще се издраска…

Рени протегна крак и стъпи върху крака на Дако, натискайки до дупка педала за газта. Изпод гумите на ихлозито изхвърча прах, то набра скорост, после подскочи напред и се удари в портата, която леко помръдна.

— Какво правиш? — изкрещя Джеремая.

— Искаш да чакаш, докато ни проследят? — извика Рени в отговор. — Нямаме време. Сигурно ти харесва бояджийницата в затвора?

За момент той се втренчи в нея. Предният буфер все още беше забит в портата, която беше хлътнала с половин метър, но още се държеше. Дако изпсува грубо и удари с крак педала. Шумът на мотора заприлича на остър вой. След това нещо се счупи: „прас!“. Предното стъкло се покри с паяжина и вратата пред тях се отвори. Джеремая трябваше да скочи върху спирачките, за да не се забие колата в едно дърво.

— Виж, виж, виж това! — пищеше той. Измъкна се от шофьорското място и започна бясно да танцува пред предния капак на колата. — Виж ми предното стъкло!

Рени излезе, но вместо да погледне предното стъкло, се отправи към портата. Откри веригата там, където беше паднала, дръпна остатъците от катинара, а после ги върна на мястото им, така че да изглежда заключен, ако мине някой да проверява. Преди да влезе обратно вътре в колата, хвърли един поглед към предницата на колата.

— Извинявай — каза тя. — Ще намеря начин да ти се реванширам. Моля те, може ли сега да продължим?

— Мръква се — обади се !Ксабу. — Мисля, че Рени е права, господин Дако.

— По дяволите! — изкикоти се Сингх през говорителя на комуникатора. — Надявам се да ми кажете какво стана точно сега. Оттук звучеше доста забавно.

Пътят зад вратата беше все още тесен и непавиран.

— Не изглежда кой знае какво — каза Дългия Джоузеф. Намръщеният и мълчалив Джеремая подкара напред.

Когато преминаваха през вечнозелените гори, Рени усети, че адреналинът й взе да пада. Как я беше нарекъл Сингх — Шака Зулу? Може би беше прав. Беше дреболия, но все пак имаше ли право тя да принуждава Джеремая? И за какво? Поне засега сякаш пътуваха към нищото.

— Усещам нещо странно — започна !Ксабу, но преди да успее да довърши изречението си, бяха навлезли в завой, после минаха през сянката на планината и Джеремая трябваше силно да натисне спирачките. Пътят пред тях беше изчезнал. Плъзнаха се, преди да спрат на няколко метра пред безлична циментова стена, която стоеше като огромна врата в планинския склон.

— За Бога — очите на Джеремая се бяха разширили. — Какво е това?

— Кажете ми какво виждате — настоя Мартин.

— Някаква врата, около десет квадратни метра. Изглежда като една-единствена бетонна плоча. Но не виждам никакъв начин да я отворим — Рени слезе от колата и отпусна ръка върху студения сив камък. — Няма брава, няма нищо. — Изведнъж я потисна мрачна мисъл. — Ами ако изобщо не е врата? Ако са затворили съоръжението и просто са го запечатали?

— Огледай се внимателно! За Бога, винаги ли се предаваш толкова лесно? — стържещият глас на Сингх накара Рени да се вцепени. — Виж дали има кутия или прикрит панел или каквото и да било там. Помни, че дори не е необходимо да е точно на вратата.

Останалите слязоха от колата и започнаха да търсят заедно с Рени. Здрачът бързо се сгъстяваше, а и поради дъжда се виждаше още по-трудно. Джеремая обърна колата и включи фаровете, но това не помогна много.

— Мисля, че открих нещо — !Ксабу беше на десет крачки вляво от вратата. — Това не е истински камък.

Рени отиде при него. Приближи пламъчето на запалката си и успя да види тънки като косми линии, описващи квадрат върху повърхността на камъка. Върху тънък плъст имаше пукнатина и макар че това изглеждаше естествено, можеше да служи и като ключалка. Рени пъхна ръка вътре и дръпна, но без резултат.

— Дай аз да опитам, момиче — баща й плъзна дългата си ръка в дупката и дръпна. Чу се обнадеждаващ звук, но горният слой все още се държеше здраво. Сякаш в отговор над главите им проблесна светкавица, после гръмотевицата и ехото й се затъркаляха надолу по планинския склон. Дъждът се усили.

— Ще донеса крика от багажника — обади се Джеремая. — Това може и да го съборим.

И Джеремая, и Дългия Джоузеф напънаха с крика и вратичката най-после се отвори. Отдавна неизползваните панти изскърцаха. Вътре имаше малък панел, целият покрит със строени в редици малки черни квадратчета.

— Кодирано е — обяви Рени достатъчно силно, за да я чуят Мартин и Дългия Джоузеф.

— Имаш ли изходен z-кабел? — попита Сингх. Когато Рени каза „да“, старият хакер кимна. — Добре. Махни предната част на панела и вдигни комуникатора така, че да мога да виждам. Ще ти кажа как да ме вържеш. А после смятам да се позабавлявам.

Каквото и да правеше Сингх, то не даде скоро резултат. След като Рени беше свързала комуникатора си с контролния панел според инструкциите му, тя го подпря с камък и се върна в колата. Слънцето залязваше. Излезе студен вятър, който блъскаше дъжда хоризонтално. Времето сякаш минаваше много бавно. От време на време неприятно близко над тях светкавица разрязваше небето. Въпреки предупреждението на Рени да пести мощта на акумулатора Джеремая си беше пуснал музика — лек, но пронизващ поп, който в никакъв случай не успокояваше обтегнатите й нерви.

— Защо са сложили това тук? — попита Дългия Джоузеф, втренчен в сивата плоча.

— Изглежда бомбоустойчиво — тя вдигна поглед към стръмния планински склон над нея. — А и е трябвало да сторят съвсем малко. Мястото е скрито от всеки, който прелети отгоре.

Дългия Джоузеф поклати глава.

— И от кого се опитват да го скрият?

Рени сви рамене.

— Мартин каза, че това е правителствена военна база. Предполагам, че отговорът е: „от всички“.

!Ксабу се върна с наръч дърва — от него капеше вода, но очевидно пороят никак не го притесняваше.

— Ако няма къде да влезем, ще имаме нужда от огън — обясни той. В джоба на панталона му беше затъкнат голям нож в ножница, който изглеждаше някак си смешно на фона на старомодното му сако и древната вратовръзка.

— Ако не влезем, ще трябва да си намерим приличен подслон за спане. — Джеремая седеше на капака на колата с ръце, кръстосани на гърдите. Изглеждаше изключително нещастен. — В тази кола няма място, а аз определено няма да спя под дъжда. Освен това тук вероятно има чакали и кой знае какво още.

— Къде ли можем да отидем без пари…? — започна Рени, когато внезапен пронизващ стържещ звук, по-силен дори от гръмотевицата, я накара да застане нащрек. Циментовата плоча се плъзгаше на една страна и разкриваше страшна черна празнота вътре в планината. Триумфалният вик на Сингх се разнесе над звука, издаван от отварянето на вратата.

— Ичибан! Стана!

Рени веднага изключи музиката и се взря в отвора. Вътре не помръдваше нищо. Тръгна напред под леещия се дъжд. Леко наведена напред оглеждаше за скрити капани или нещо друго опасно, но не видя нищо освен бетонен под, изчезващ в мрака. След това внезапно настъпи дразнеща тишина.

— Беше много гадно — гласът на стария хакер пропука тишината. — Трябваше сериозно да се потрудя и да свърша много груба работа. Един от старите правителствени кодове — а те винаги са дяволски трудни за пробиване.

— !Ксабу — извика Рени, — каза, че си готов да запалиш огън? Влизаме вътре и ще ни трябват факли.

— Да не си полудяла, момиче? — надигна се от задната седалка баща й. — Тази кола има фарове. За какво са ти факли?

Рени усети моментно раздразнение, но го потисна.

— Защото с факли ще се вижда по-лесно. Ние ще водим колата, за да я предпазим да не влети в някоя дълбока дупка — те може да са махнали пода или нещо друго… знам ли…

За миг баща й се вгледа в нея, първо се намръщи, но след това кимна одобрително с глава.

— Доста умно, момиче.

— Само не се опитвайте да включвате нещо — предупреди Мартин. — Ако тук все още има оборудване, дори светлина, може да не е изключен и токът.

— Но нали точно това искаме? — Рени нетърпеливо изчакваше !Ксабу, който беше коленичил близо до входа и използваше запалката й да запали дълга пръчка, чийто край беше увит със сухи листа. — Искам да кажа, търсим оборудване, нали? Трябва да използваме всичко каквото има.

— Рени, помисли добре — обади се Мартин с известно напрежение в гласа. — Ако това е закрита база, както показва разследването ми, тогава няма ли да привлича внимание, ако започне да черпи енергия? Трябва ли да поемаш такъв риск?

Рени поклати глава.

— Права си. Засега няма да пипаме нищо — срамуваше се от себе си, задето не беше помислила за това. Шака Зулу, няма що!

— Аз ще водя — каза !Ксабу, като размаха самоделната факла. — Вие ще ме следвате в колата.

— Но, !Ксабу…

— Моля те, Рени — той събу обувките си и ги остави на сушина от едната страна на вратата, после нави крачолите на панталоните си. — Досега направих толкова малко, за да помогна. Това е нещо, което мога по-добре от всеки друг тук. Пък и съм най-дребен и ще ми е най-лесно да се промъквам през теснини.

— Разбира се. Прав си — тя въздъхна. Всички изглежда имаха по-добри идеи от нея. — Само бъди много-много внимателен, !Ксабу. Не изчезвай от погледите ни. Говоря сериозно.

Той се усмихна.

— Естествено.

Докато наблюдаваше как !Ксабу се придвижва напред през решетестата празнота на вратата, по гърба на Рени пробягна тръпка на несигурност. !Ксабу приличаше на някакъв древен воин, който влиза в леговището на дракон. Какво правеха? Какво правеха? Само преди няколко месеца това бягство и нахлуването тук щеше да изглежда неразбираема лудост.

Джеремая запали двигателя и подкара зад !Ксабу — през входа мина лесно. Фаровете осветяваха само мрак и празнота; ако !Ксабу не беше на няколко метра пред тях с високо вдигната факла, Рени би се страхувала, че всеки момент ще се озоват на ръба на някоя бездънна пропаст.

Той вдигна ръка — сигнализираше им да спрат. После тръгна напред. Факлата му се люлееше — той се оглеждаше ту на едната, ту на другата страна. След това се обърна и се затича назад. Рени се подаде от прозореца.

— Какво има? Малкият мъж се усмихна.

— Мисля, че спокойно можете да карате напред. Виж — той доближи факлата си към пода. Рени се протегна, за да може да погледне надолу. На трептящата светлина успя да види широка бяла стрелка, на която пишеше „СТОП“. — Това е паркинг — !Ксабу високо вдигна факлата. — Виждаш ли? Има много нива нагоре.

Рени отново седна на мястото си. Отвъд светлината на фаровете беше още по-тъмно. Паркингът беше огромен и съвсем празен.

— Не трябва да се притесняваме дали ще си намерим място — каза тя и направи опит да се усмихне.

Известно време мълчаливо събираха дърва. После въпреки голямото нежелание и на Джеремая, и на Дългия Джоузеф Рени свърза Сингх през комуникатора си с контролния панел вътре в паркинга, така че той да може да затвори огромната врата. Ако случайно ги открият, тя искаше да може да разполага с всяка частица от правителствените бомбоустойчиви защити.

— Още сега ще запиша инструкциите за повторно отваряне в паметта на комуникатора ти — каза Сингх. — Защото след като тази врата се затвори, ще ме загубите. Ако това е укрепена военна база, през обикновен телефон за кола дотук няма да премине дори и шепот.

— Тук има заключен асансьор с различен тип кодова кутия — съобщи тя на стария хакер. — Мисля, че отвежда към останалата част на инсталацията. Можеш ли да го отвориш и него?

— Тази нощ не! Исусе, ще ме оставиш ли малко да си почина, а? Работата ми не е само да си играя на твой електронен експерт.

Тя му благодари, после се сбогува и с Мартин. Обеща след дванайсет часа да отвори вратата, за да се свърже с тях. Сингх затвори огромната плоча. Когато тя падна додолу, човчестото му лице на екрана се превърна във вихрушка от електронен сняг. Рени и приятелите й бяха отрязани.

!Ксабу запали голям огън и с Джеремая приготвиха част от храната, която бяха купили сутринта — яхния от изкуствено отгледано говеждо и зеленчуци. С факла в ръката Дългия Джоузеф бродеше из по-отдалечените части на огромния подземен паркинг, а това ужасно нервираше Рени.

— Само внимавай да няма липсващ бетон или немаркирани стълбища — извика му тя. Той се обърна и я погледна по начин, който тя не можа съвсем да схване, но прие за отегчение. Покритият със сенки таван беше толкова висок, а паркингът — толкова широк, че баща й сякаш се намираше някъде много-много далеч в безкрайна пустиня. За миг й се стори, че стените изчезват и те се намират някъде отвън. Усещането беше зашеметяващо. Тя клекна и опря ръце в студения бетонен под, за да не падне.

— Огънят е добър — каза !Ксабу. Останалите се взряха в него навъсено — това ни най-малко не ги успокояваше. Храната беше достатъчно и за момент Рени забрави истинското им положение — сякаш бяха просто на къмпинг.

!Ксабу изучаваше израженията на спътниците си и изведнъж рече:

— Мисля, че има достатъчно време да ви разкажа нещо. Знам една история, която ми се струва подходяща.

Рени Наруши неловкото мълчание.

— Моля те, разкажи я.

— Една история за отчаянието и как може то да се преодолее. Според мене е добре да се разкаже в нощ, когато приятелите са заедно около огъня — той се усмихна ослепително и около очите му се появиха малки бръчици. — Първо обаче трябва да ви кажа някои неща за моя народ. На Рени вече съм разказвал за стария прататко Мантис и за ранната раса. Те са живели много отдавна, тогава, когато всички животни са били хора, а прататко Мантис е ходел сам по земята.

Мъжете от моя народ били ловци. Баща ми сам беше ловец, бушмен от пустинята, и както преследвал една красива антилопа еланд, стигнал в земите, където живеел родът на майка ми. Разказвал съм на Рени тази история — тази вечер няма да я повтарям. Мъжете от моя народ често трябвало да оставят сами жените и децата си и да отиват някъде много далече на лов, за да открият плячка.

Звездите в небето били най-големите ловци. Затова ловците бушмени всяка нощ ги наблюдавали. Звездите прекосявали небето надлъж и нашир, а бушмените ги гледали и си мислели, че и те като тях трябва да вървят дълго-дълго и да отиват много-много надалеч. Сред всички онези големи ловци е и този, когото вие наричате Зорница, а ние — Сърцето на зората. Той е най-неуморният от всички преследвачи в света и копието му лети най-далече и най-точно.

Някога много-много отдавна Сърцето на зората пожелал да си има жена. Всички хора от ранната раса довели своите дъщери с надеждата, че най-великият от всички ловци ще избере за невеста някоя от тях. Щерките на слонове и питони, на майски бръмбари и дългокоси мишки — всички танцували пред него, но никоя не заговорила на сърцето му. Лъвицата му се сторила твърде голяма, а леопардката — цялата на петна. Той казал на всички да си вървят, но изведнъж погледът му паднал върху дъщерята на Риса. Тя му изглеждала като пламък с ярката си козина и с уши като проблясващи огнени езици. Усетил, че тя е единствената, за която трябвало да се ожени.

Когато бащата се съгласил да даде голямата си дъщеря на Сърцето на зората, направили голямо празненство с много песни и танци и богато угощение. Дошли всички хора от ранната раса. Онези, чиито дъщери не били избрани, малко завиждали, но храната и музиката помогнали завистта да се потуши в повечето сърца. Само Хиената и нейната дъщеря се чувствали пренебрегнати, наранени и нещастни от избора на Сърцето на зората. След сватбата Сърцето на зората започнал да обича все повече и повече своята невеста. Тя заченала и скоро им се родил син. Великият ловец бил много щастлив. Всеки път, когато се връщал от пътуванията си от небето, той носел на жена си прекрасни подаръци — обеци, гривни за китките и глезените й и красива кожена шапка, които тя носела с удоволствие. Една нощ, когато съпругът й бил далече и ловувал в небето, на гости й дошла по-малката й сестра. Двете си говорели, смеели се и играели с бебето край огъня, докато чакали Сърцето на зората да се върне. Но старата Хиена тайно изпратила дъщеря си при тях. Дъщерята на Риса повече от всичко обичала сладките бели мравешки яйца, които приличат на зрънца ориз. Преди да се омъжи за Сърцето на зората, тя често гладувала и винаги, когато намерела сладките бели яйца, ги изяждала всичките. Лошата дъщеря на Хиената знаела това, затова събрала цяла купчина мравешки яйца и ги оставила на място, където жената на великия ловец щяла да ги намери, но смесила с тях потта от подмишниците и мускуса си. След това хубаво се скрила и зачакала. Двете сестри тръгнали да търсят храна и се натъкнали на купчината мравешки яйца.

— О! — извикала голямата сестра. — Я виж какво има тук!

Но сестра й като че ли заподозряла нещо и казала:

— В тези яйца има нещо, което мирише особено. Сигурно не са добри за ядене.

— Трябва да ги изям — възбудено рекла голямата дъщеря на Риса и сграбчила всичките мравешки яйца, — такова нещо трудно се намира!

Сестрата й обаче не изяла нито едно, странната миризма на яйцата я притеснявала.

Когато се върнали обратно в лагера, жената на Сърцето на зората започнала да усеща силни болки в стомаха си и цялата да гори. Не могла да мигне през нощта, следващата нощ — също. Сестра й я упреквала заради лакомията й и довела майка си на помощ. Ала тя не могла да стори нищо — дъщеря й се чувствала все по-зле и по-зле. Отблъсквала дори любимия си малък син. Плачела, непрекъснато повръщала, треперела, а очите й се въртели в кухините си. Едно по едно прекрасните й украшения започнали да падат на земята — първо обеците, после — гривните от китките и глезените й, кожената й шапчица, дори кожените каишки на сандалите й, докато останала гола и хленчеща. След това тя със сетни сили се надигнала и избягала в мрака.

Сестра й взела детето и веднага я последвала. Ужасена, майката изтичала обратно в своя дом, за да каже на Риса, че голямата им дъщеря умира.

Тогава в тъмната нощ се появила дъщерята на Хиената. Видяла на осветеното от огъня място украшенията на жената на Сърцето на зората. Първо грабнала обеците, после си сложила гривните от щраусови черупки, кожената шапчица, а дори и сандалите й. А след това се изтегнала край огъня доволна, засмяла се и рекла:

— Сега аз съм жената на Сърцето на зората!

Болната дъщеря на Риса се промъквала сред дърветата и храсталаците, краката й едва държали. Сестра й не я изпускала от очи и непрекъснато я следвала. Когато стигнала на едно място с тръстики, седнала и отново започнала да плаче. Сестра й дошла при нея и й рекла:

— Защо не се върнеш в своя дом? Ами ако съпругът ти се прибере и не те завари? Нали ще се уплаши за тебе?

Но жената на Сърцето на зората продължила да върви все по-навътре и навътре сред тръстиките, докато затънала до колене във водата.

— Усещам духа на Хиената в себе си — казала тя. — Чувствам се много самотна и уплашена, а върху мене сякаш пада непрогледен мрак.

Когато духът на някого е болен, както сега се случило на жената на Сърцето на зората, моят народ казва, че се намира във „времето на Хиената“.

Сестра й вдигнала малкия й син и казала:

— Бебето ти е гладно и иска да суче. Жената на Сърцето на зората била принудена да излезе от водата и да нахрани детето си. Но после го оставила на земята и отново избягала в тръстиките — този път по-дълбоко, така че водата стигнала до кръста й. Всеки път, когато сестра й я карала да нахрани бебето си, голямата дъщеря на Риса държала своя син все по-малко време и всеки път, като се връщала, влизала все по-надълбоко, докато водата стигнала почти до устата й.

Най-сетне сестра й избягала от мъка и отнесла бебето обратно при огъня да го стопли. Под нощното небе било студено, а там, където растели тръстики — още по-студено. Но когато стигнала до големия дом на Сърцето на зората, видяла до огъня да седи фигура с горящи очи, облечена с дрехите и нагиздена с украшенията на сестра й.

— А, ето го сина ми! Защо си ми го откраднала? Дай ми го! — казала тя и очите й страшно заблестели.

За момент по-малката дъщеря на Риса се объркала, помислила си, че болната й сестра я е изпреварила и се е върнала, но подушила миризмата на хиена и се уплашила. Силно стиснала момченцето в прегръдките си и избягала далеч от огъня. А дъщерята на Хиената виела след нея:

— Върни ми детето! Аз съм жената на Сърцето на зората!

Тогава по-малката сестра разбрала какво се е случило. Много се натъжила, защото знаела, че когато зет й се върне от дългото си пътуване през небето, ще бъде твърде късно и сестра й няма да бъде спасена. Изкачила се на най-високото място, вдигнала глава към тъмната нощ и започнала да пее:

Сърце на зората, чуй ме, чуй ме! Сърце на зората, върни се от своя лов! Жена ти е много болна, детето ти — гладно! Сърце на зората, дойдоха лоши времена!

Щом свършила, запяла това отново и отново, по-силно и по-силно, докато най-сетне великият ловец я чул. Тичешком се върнал през небето, очите му ярко пламтели. Малката дъщеря на Риса му разказала всичко, което се случило. Той побеснял от гняв, затичал се към дома си, а очите му още по-ярко запламтели. Когато стигнал там, дъщерята на Хиената се изправила, откраднатите обеци и гривни проблясвали. Тя се опитала да преправи страшния си ръмжащ глас и му казала:

— Съпруже мой, ти се върна! А какво донесе на жена си? Донесе ли ми подаръци? Донесе ли ми украшения?

— Само един подарък ти донесох — ето го! — казал Сърцето на зората и замахнал с копието си. Дъщерята на Хиената изпищяла и подскочила, но копието не я уцелило. За пръв път великият ловец Сърцето на зората пропуснал целта си. Но когато се извъртяла, Хиената стъпила в огъня и въглените изгорили краката й. Тя започнала да пищи още по-силно и по-страшно. Хвърлила бързо всичко, което била откраднала, и куцукайки и виейки от болка, избягала, колкото се може по-бързо. Ако днес видите потомците на дъщерята на Хиената, ще забележите, че те стъпват така, сякаш краката им са изгорени и се гърчат от болка.

И така, когато Сърцето на зората изгонил натрапницата, той отишъл на поляната с тръстиките и измъкнал жена си оттам, дал й дрехите и украшенията и сложил малкия им син в ръцете й. След това заедно със сестрата й се върнали в големия дом на великия ловец. И сега, когато сутрешната звезда — вече ви казах, ние я наричаме Сърцето на зората — се връща от своя лов, винаги бърза и дори тъмната нощ бяга от нея. Когато се появи, нощта започва бързо да тича към хоризонта, а под краката на Сърцето на зората се вдигат големи облаци червен прах. Това е краят на моята приказка.

След като !Ксабу свърши, всички известно време продължаваха да мълчат. Джеремая кимаше бавно с глава, сякаш беше чул нещо, което потвърждаваше отдавнашни негови вярвания. Дългия Джоузеф също кимаше, но по съвсем друга причина: беше задрямал.

— Беше… прекрасно — най-сетне се обади Рени. Приказката на !Ксабу й изглеждаше странно истинска и дори малко позната, сякаш вече беше чувала части от нея преди, макар и да знаеше, че не е. — Това беше… напомни ми за толкова много неща…

— Радвам се, че я чу. Надявам се да си я спомниш, когато си отчаяна и нещастна. Всички ние трябва да се молим добротата на другите да ни дава сила.

За момент блясъкът на огъня сякаш изпълни цялото помещение и отблъсна сенките надалече. Рени дори изпита някаква малка неясна надежда.

Погледна надолу към широката, потънала в нощта пустиня. Не знаеше дали се намираше сред гъстите клони на дърво или в подножието на хълм. Отвсякъде наоколо й се пръкваха хора, макар че тя едва ги виждаше.

— Радвам се, че дойде тук, в дома ми — обади се Сюзън ван Блийк от мрака наоколо. — Намираме се много нависоко във въздуха, понякога се притеснявам, че някой ще падне.

— Но аз не мога да остана тук. — Рени се страхуваше да не обиди по някакъв начин Сюзън. — Стивън е там отвън. Трябва да отида и да занеса училищните помагала на Стивън. Татко ще се ядоса, ако не го направя.

Усети суха, костелива ръка на китката си.

— О, но ти не можеш да си тръгнеш. Той е тук, ти знаеш това.

— Тук ли е? — Рени усети надигащо се вълнение. — Но аз трябва да занеса на Стивън книгите му за училище! — представата, че брат й я чака съвсем сам и разплакан, съперничеше на ужасната важност в думите на доктор Ван Блийк. Едва-едва разбираше какво или кого има предвид Сюзън, но знаеше, че това е лоша поличба.

— Разбира се, че е тук! Той ни надушва! — Хватката около ръката на Рени се стегна. — Мрази ни, защото сме тук горе и защото ни е топло, а на него му е студено.

Още докато Сюзън говореше, Рени усети пронизващ студен вятър, който идваше от пустинята. Останалите почти невидими форми също го усетиха и наоколо се разнесе уплашен шепот.

— Но аз не мога да остана тук. Стивън е там отвън, от другата страна.

— Но не можеш и да слезеш там долу — гласът на Сюзън сега й се стори много по-различен, както и уханието, което идеше от нея. — Той чака, казах ти! Винаги чака, защото винаги е отвън!

Не, това не беше доктор Ван Блийк, а майка й. Рени разпозна гласа й и уханието на лимонения й парфюм, който обичаше.

— Мамо? — Отговор нямаше. Ала можеше да усети топлината на майка си само на няколко сантиметра от себе си. Когато Рени се опита да заговори отново, тя се смрази от ужас. Там отвън имаше нещо. То кръстосваше в тъмнината под тях и ръмжеше.

— Тихо! — каза през зъби майка й. — Той е много близо, дете! Много близо е!

Към тях се надигна воня — странна студена миризма на мъртви неща, на отдавна изгорени предмети и на мухъл, изоставен мухъл. С миризмата дойде и чувство, много силно и ясно за осезанието на Рени като зловонието — материална вълна от жалко зло, силна ревност и разяждаща омраза, крайна, пълна самота, еманацията на нещо, което се е отдало на мрака още отпреди началото на самото време. Нещо, което не знае нищо друго за светлината, освен това, че я мрази.

Внезапно Рени почувства, че не иска никога да напуска това високо място.

— Мамо — започна тя, — мамо, имам нужда да…

Изведнъж краката й сякаш се изплъзнаха изпод нея и тя започна да се носи безпомощно сред мрака — падаше, падаше, а жалкото, омразно, силно нещо отдолу беше отворило огромните си глупави челюсти, за да я хване…

Рени седна — едва си поемаше дъх, кръвта й пулсираше в ушите. Дълго не знаеше къде се намира. Когато си спомни, от това не й стана много по-добре.

Заточена. Бегълка. Принудена да се озове в някаква странна и непозната страна.

Последното усещане от съня — за стремглавото падане към очакващото я зло — още не я беше напуснало окончателно. Чувстваше, че й се гади, а кожата й беше настръхнала. „Времето на Хиената — помисли си тя, изкушена да се поддаде на отчаянието. — Както каза !Ксабу. И сега то действително е тук.“

Беше й трудно дори да лежи, но тя се насили. Равномерното дишане на другите, което се носеше и отекваше из огромния непрогледен мрак над нея, беше единствената й връзка със светлината.

— Искаш да кажеш, че още снощи можехме да имаме ток? — Дългия Джоузеф пъхна ръце в джобовете си и се наведе напред. — Вместо да седим около някакъв си огън?

— Ток има — Рени се ядоса, че трябва пак да обяснява. — В сградата има ток за собствените й нужди и за охранителните системи. Но това не значи, че трябва да го използваме повече от необходимото.

— Ударих си крака, докато се опитвах в тъмното да намеря тоалетна. Можех да падна в някоя дупка и да си строша врата…

— Виж, татко — започна Рени, а след това рязко млъкна. Защо пак продължаваше да води същите битки? Обърна се и пресече широкия циментов, под който водеше към асансьорите.

— Как върви? — попита тя.

!Ксабу вдигна поглед.

— Господин Сингх все още работи.

— Шест часа — обади се Джеремая. — Никога няма да отворим това нещо. Не съм очаквал да прекарам остатъка от живота си в някакъв шибан подземен гараж.

Гласът на Сингх забръмча от комуникатора, компресиран до честотата на обикновен канал:

— Исусе! Всички вие само се оплаквате! Просто бъдете благодарни, че това място е било запечатано или изоставено, или както там, по дяволите, му викат. Можеше да е дяволски по-трудно да се влезе, отколкото беше — да не споменавам липсата на въоръжена охрана, която със сигурност би допринесла да е още по-трудно — звучеше по-скоро обиден, отколкото ядосан — може би, защото поставяха способностите му под въпрос. — Ще се добера със сигурност, но това тук са оригинални идентификатори на отпечатък от длан. Те са доста по-трудни за пробиване от някоя проста кодова система!

— Знам — съгласи се Рени. — И ние сме благодарни. Просто ни беше трудно, това е всичко. Последните няколко дена бяха изпълнени със стрес.

— Стрес? — в гласа на стареца се появи нотка на обида. — Трябва да се опиташ да пробиеш в най-внимателно охраняваната мрежа в света, докато някоя медицинска сестра идва на всеки няколко минути да провери цукалото ти или да те юрка да довършиш оризовия си пудинг. И не стига, че няма никакви ключалки по вратите в това проклето място, ами и някакви си сенилни дърти копелета ме притискат през цялото време, защото си мислят, че това им е бащиния. Да не говоря пък как ме боли стомахът — няма да повярваш, че ме боли, като научиш на какви лекарства съм за гастрита. А междувременно просто се опитвам да ви прекарам през охранителните системи на свръхсекретна военна база. Аз ще ти кажа какво е стрес.

Окончателно раздразнена, Рени се отдалечи. Главата я болеше, а нямаше блокери за болката. Запали цигара, въпреки че всъщност не й се пушеше.

— Днес никой не е доволен — тихо каза !Ксабу.

Рени се стресна и подскочи. Не го беше чула да се приближава.

— Ами ти? Изглеждаш доста доволен.

Погледът на !Ксабу се изпълни с тъжно учудване. Рени усети внезапна вина заради остротата на отговора си.

— Естествено, че не съм доволен, Рени. Нещастен съм заради онова, което се случи с тебе и със семейството ти. Нещастен съм, защото не мога да продължа напред с онова, което искам най-много от всичко на света. И ме е страх, че сме открили нещо наистина опасно, както ти казах и че е извън силите ни да направим за него каквото и да било. Но гневът няма да ни помогне — поне не сега — слабо се усмихна и очите му се набръчкаха в ъгълчета си. — Може би по-късно, когато нещата се пооправят, и аз ще се ядосам.

Тя пак му беше благодарна за спокойната му и добра природа, но с тази благодарност се появи и слаба нотка на негодувание. Успокояващото му отношение я накара да почувства, че й е било простено, а тя не обичаше да й прощават за нищо.

— Когато нещата се пооправят? Сигурен ли си, че нещо може да се подобри?

Той сви рамене.

— Въпрос на думи. В родния ми език има повече, „ако“, отколкото, „когато“, но всеки път, когато произнасям изречение на английски, трябва да избирам. Опитвам се да избера по-добър начин да казвам нещата, така че собствените ми думи да не ме дърпат надолу като камъни. Така има ли смисъл?

— Май, че да…

— Рени! — гласът на Джеремая беше разтревожен. Тя се обърна навреме, за да види как светлината проблясва над един от асансьорите. След миг вратата се отвори.

„Като че ли съм онзи изследовател — помисли си Рени, когато асансьорът безшумно спря на първото ниво под паркинга, — който е открил изгубената гробница на фараона.“ Следващата й мисъл — тревожният спомен за проклятие, което се предполага да убие изследователя — беше прекъсната, но не и отхвърлена от съскането на отварящата се врата.

Тук имаше само множество кабинети, сега изпразнени от мебелировка — останала беше само дълга заседателна маса и някакви големи кантонерки за папки, чиито чекмеджета зееха отворени и празни. Сърцето на Рени замря. Това, че мястото изглеждаше така изоставено, не вещаеше нищо добро. Тя и останалите пребродиха всички стаи на етажа, за да са сигурни, че в нито една от тях няма нищо полезно. После се върнаха при асансьора.

Видяха още десетки оголени по същия начин кабинети, но това, разбира се, с нищо не подобри настроението й. Имаше достатъчно големи мебели и много почти празни етажерки, които не съдържаха нищо действително ценно. Имаше и неща, които говореха за това, че базата навремето е била обитавана — няколко календара отпреди почти две десетилетия още висяха по стените, на дъските за обяви имаше някакви стари обяснения или линии, начертани с жълто; а на един прозорец беше залепена дори снимка на жена и деца, облечени в костюми на някакво племе, сякаш участващи в церемония. Но всичко това правеше мястото да изглежда още по-изоставено, още по-мъртво.

Етажът отдолу беше пълен с тезгяси от неръждаема стомана, което в началото наведе Рени на неприятната мисъл за дисекционна зала на патолог. Малко по-късно осъзна, че това е било кухня. Огромното празно помещение, догоре натъпкано със сгъваеми маси, потвърди предположението й. Следващите два етажа бяха изградени от кубове, за които реши, че са били спални, сега празни като кутийките на отдавна неизползвана пчелна пита.

— И тук са живели хора? — попита Джеремая.

— Някои — вероятно да. — Рени взе комуникатора си и отново насочи асансьора надолу. — Или може пък просто да са имали съоръжения, готови за в случай на война, но никога не са ги използвали. Мартин каза, че това място е нещо като специална военновъздушна инсталация.

— Това е последният етаж — откри баща й — някак ненужно, тъй като беше лесно да се преброят бутоните на асансьорната стена. — А там, откъдето влязохме, нагоре няма нищо друго освен още два етажа паркинг, както ви казах. Проверих — той звучеше почти жизнерадостно.

Рени хвана погледа на !Ксабу. Изражението на дребосъка не се беше променило, но той задържа погледа й сякаш, за да й даде сила. „Той не мисли, че тук изобщо има нещо.“ Усети да я залива чувство за нереалност. Или може би беше реалността — в края на краищата какво са очаквали? Завършена, функционираща високотехнологична военна база, оставена за тях като някакъв омагьосан приказен замък?

Вратата на асансьора се отвори. Рени дори нямаше нужда да поглежда, а думите на баща й не съдържаха никаква изненада.

— Просто още кабинети. Сякаш ей там има нещо като голяма зала за събрания.

Тя си пое въздух.

— Все пак да минем през тях. Не може да ни навреди. Все повече и повече се чувстваше така, все едно е хваната в някакъв особено уморителен и депресиращ сън, но ги поведе през разделеното на секции пространство. Стоеше и гледаше как другите се пръснаха в различни посоки. Първата стая беше изпразнена, всичко беше изнесено освен грозният килим в безлично бежово. При жалкото състояние на духа й не можа да се въздържи да не си помисли за това, колко адско трябва да е било да работиш на това място без прозорци, да дишаш консервиран въздух, да знаеш, че си потънал под милиони тонове камък. Отвратена се обърна, за да се отправи обратно към асансьора. Чувстваше се толкова нещастна, че дори не помисли какво ще правят по-нататък.

— Има друг асансьор — извика !Ксабу. Отне й време, преди да схване.

— Какво?

— Друг асансьор. Тук, в далечния ъгъл.

Рени и останалите си проправиха път през лабиринта, после спряха и се взряха в най-обичайно изглеждащия асансьор, сякаш там се беше приземил НЛО.

— Имаше ли друг долу на входа? — Рени не желаеше отново да се хваща за надеждата.

— Не и на тази стена, момиче — отговори Дългия Джоузеф.

— Той е прав — протегна се Джеремая и внимателно докосна вратата.

Рени се затича назад, за да откачи комуникатора си от другия асансьор.

Вътре в матовосивата кутия нямаше бутони, а първоначално дори и вратата не пожела да се затвори отново. Тя изключи и пак включи комуникатора си към вътрешния идентификатор за длани и въведе кодовата последователност на Сингх. След миг вратата се затвори. Кабината заслиза надолу изненадващо дълго време, после вратите се разтвориха.

— О, Боже! — възкликна Джеремая. — Вижте това място.

Рени примигна. Беше гробницата на фараона. Дългия Джоузеф изведнъж се разсмя.

— Разбирам! Първо са построили това дяволско място, после са изградили останалата част от шибаното място отгоре! Не биха могли да направят това тука, без да взривят проклетата планина!

!Ксабу вече вървеше напред. Рени го последва.

Таванът беше пет пъти по-висок от онзи в гаража. Огромният свод от естествен камък беше окичен с редици квадратни осветителни тела, всяко с размерите на двойно легло. Това бяха малки пробиви в жълтеникавия полумрак, сякаш някой ги беше включил за ужас на посетителите. Стените бяха обиколени от няколко амфитеатрални реда кабинети, които изглеждаха изсечени направо в живата скала и оградени с парапети. Рени и останалите стояха на третата редица отдолу нагоре и гледаха към дъното на тази пещера, което беше на двайсетина метра под тях.

Купища оборудване, някои опаковани с пластмасови покривала, бяха разположени навсякъде по земята, въпреки че имаше дупки, откъдето очевидно липсваха неща. От редица корита висяха кабели като гигански паяжини. А в центъра на залата, масивни и странни като саркофазите на мъртви крале богове, лежаха дванайсет огромни керамични ковчега.

ПЕТА ГЛАВАНА ГОСТИ ПРИ ЧИЧО

На двора погребваха един мъж жив. Докато изсипваха пръстта върху ковчега, той удряше като луд отвътре.

Най-горе на сводестия таван едно голямо, раздърпано, наподобяващо паяк същество увиваше поредната си жертва в паяжина, а тя, ако съдим по писъците й, изгаряше като киселина. Всичко беше много-много скучно.

Орландо си мислеше, че дори и домашните скелети като че ли изглеждаха бавни и уморени. Докато гледаше, малкият отряд, който маневрираше на масата пред него, не успя да премести виртуалната захарница. Тя се претърколи, смачка неколцина и ги превърна в мънички симулирани костици. Орландо дори не се усмихна.

Фредерикс не беше тук. Никой от редовните посетители на „Последен час“ не си спомняше да го е виждал оттогава, когато двамата бяха идвали тук заедно.

Орландо продължи нататък.

Приятеля му го нямаше никъде по установените тук други терминални редове, макар че някаква жена в живия край каза, че й се струвало, че го е видяла наскоро. Но тъй като точно на тази свидетелка прякорът й беше Вятърничавата, Орландо не й повярва кой знае колко. Беше доста разтревожен. През последната седмица беше изпратил няколко съобщения директно на Фредерикс и чрез общи приятели, но той изобщо не отговори. А не беше и приел съобщенията. Орландо предположи, че и Фредерикс като него е изпаднал в края на пътуването им от Дървесната къща обратно в реалния живот и че си трае, защото е ядосан на Орландо, задето го е помъкнал със себе си заради последната му мания. Но сега вече Орландо бе започнал да се чуди дали не е станало нещо по-сериозно.

Отново се прехвърли — този път — в средните земи, но вместо в квартала на крадците на древния Мадрихор — обичайната му отправна точка за нови приключения, той се озова на широко каменно стълбище, което завършваше с масивна дървена порта, украсена с чифт титанови везни.

„Храмът на Съвета по присъдите — помисли си той. — Уха! Много са бързи.“

Вратите се отвориха и пламъците се издигнаха високо. Орландо, сега със сима на Таргор, тръгна напред. Въпреки голямата си неприязън не можеше да не откликне на сериозността на случая. Залата с високия таван тънеше в сумрак. Един-единствен стълб светлина се спускаше надолу от прозореца с витраж. Прозорецът също беше украсен с емблемата на Съвета по присъдите. Светлината, която се изливаше вътре, осветяваше прекрасно облечените с тоги фигури с маски, насядали в кръг долу. Дори и стените изглеждаха убедително стари и внушителни, изгладени от изминалите векове. Макар и да беше виждал всичко това и преди, Орландо усети, че се възхищава от вложения в него труд. Точно затова открай време играеше най-вече в средните земи: хората, които ги бяха създали и ги притежаваха, бяха играчи и художници, а не роби, наети от някоя корпорация. Искаха всичко да е както трябва, защото самите те прекарваха доста време там.

Една от фигурите стана и заговори с ясен твърд глас:

— Таргор, разгледахме твоята молба. Добре познаваме историята си и се възхищаваме от подвизите и храбростта ти. Освен това знаем, че ти си участник, който не би помолил току-така Съветът да се намеси. — Последва дълга пауза. Всички лица бяха обърнати към него — непроницаеми под платнените маски. — Ала не намерихме основания да уважим молбата ти. Таргор, твоята смърт е призната за законна.

— Мога ли да получа достъп до записите, които сте използвали при вземането на решение? — попита Орландо, но маскираната фигура не му обърна никакво внимание. След миг той осъзна, че всичко е на запис.

— Сигурни сме, че с твоите умения ще се върнеш в средните земи под нова маска и под ново име ще се прочуеш по цялата земя. Но онези, които почитат историята на средните земи, никога няма да забравят Таргор. Късмет! Чу решението на Съвета по присъдите.

Храмът изчезна, преди Орландо да успее да каже нещо. Само след миг той се озова в залата за приспособяване — мястото, където новите герои си купуваха атрибути и буквално строяха сами себе си, преди да влязат в средните земи. Стоеше и се оглеждаше, но нищо не виждаше. Усещаше болка, но тя беше учудващо слаба. Таргор определено беше мъртъв. След всичкото време, през което беше Таргор, това би трябвало да означава много повече за него, отколкото всъщност означаваше.

— О, Гардинър, ти ли си? — попита го жрецът посрещач. — Чух, че Таргор го изпържили. Много съжалявам, ама един ден всички си отиваме, така де, всички. Сега какво смяташ да правиш — пак да бъдеш някой воин или нещо по-различно? Да кажем, магьосник.

Орландо изсумтя презрително и каза:

— Не можеш ли да разбереш къде се е мотал напоследък Питлит Крадеца?

Жрецът поклати глава.

— Не ми е позволено. Не можеш ли да му оставаш съобщение?

— Опитах — въздъхна Орландо. — Карай да върви. Ще се видим.

— Ъъъ? Ти няма ли да се преоборудваш? Ей, говоря ти мъжки, хората се бият за мястото ти там горе, Гардинър. Дитер Кабо вече хвърли открито предизвикателство към всички участници. Трябват му само няколко точки, за да се настани на старото ти място.

Орландо напусна средните земи със съвсем леко съжаление.

Огледа недоволно местенцето си. Много си беше хубаво, но беше толкова… детинско. Особено трофеите, които означаваха толкова много, когато се сдобиваше с тях, сега го караха да се чувства малко неловко. И прозорецът към сим-света, пълен с динозаври. Динозаври! Хлапашка му работа. Дори и МВС-прозорецът му изглеждаше жалък спомен за манията му по една идея, по която сега си падаха само носталгичните типове и неколцината склададжии. Хората вече изобщо не излизаха в космоса — беше много скъпо и твърде сложно. Данъкоплатците в една страна, която трябваше да превърне спортните си съоръжения в градове палатки и да държи затворниците поради пренаселението в затвори на кораби, не биха плащали милиарди долари, за да изпратят няколко души в друга звездна система, а идеята някоя по-близка планета като Марс да стане обитаема, вече започваше да отшумява. А дори и, ако всичко се промени и хората отново решат, че космосът е мястото, Орландо Гардинър със сигурност никога нямаше да попадне там.

— Бийзъл — повика той, — ела!

Агентът му се промъкна през една пукнатина в стената, размахал крака, и припна към него.

— Цял съм в слух, шефе!

— Фредерикс да се е обаждал?

— Хич не се е обаждал. Следя, но никаква дейност не се забелязва.

Орландо се втренчи в пирамидата с трофеи и се зачуди как може да ги изхвърли — да ги изтрие от паметта на системата. За проба ги скри. Ъгълът на виртуалната стая изведнъж се оголи.

— Намери ми телефона на родителите му. Семейство Фредерикс живеят в Западна Вирджиния. Някъде из хълмовете.

Бийзъл повдигна единствената си рунтава вежда.

— Не можеш ли някак си да постесниш обхвата? Така като гледам, в Западна Вирджиния на името Фредерикс има някъде към двеста телефона.

Орландо въздъхна.

— Не знам. Никога не сме си говорили за такива работи. Мисля, че няма братя и сестри. Техните работят за правителството. Май имат куче. — Той се замисли дълбоко. — Трябва да е регистрирал някаква информация в средните земи, когато е влязъл за първи път в играта.

— Но това не значи, че обществото има достъп до нея — мрачно изтърси Бийзъл. — Ще видя какво мога да намеря — и бързо изчезна в една дупка на пода.

— Ей, Бийзъл! — извика подире му Орландо. — Буболече! Върни се!

Агентът изпълзя изпод виртуалната кушетка, самосъжалително затътрил крака.

— Да, шефе. На твоите услуги, шефе. Сега пък какво, шефе?

— Според тебе тази стая тъпо ли изглежда?

Бийзъл замря неподвижно — на всеки би изглеждал като захвърлен куп кълчища. Орландо за миг си помисли, че е прехвърлил границите на параметрите на агента.

— А според тебе тъпа ли е? — най-накрая попита Бийзъл.

— Не повтаряй след мене. — Орландо беше съвсем отчаян. Това беше най-евтиният номер при програмирането на изкуствения живот — когато се съмняваш в нещо, отговори на въпроса със същия въпрос. — Просто ми кажи твоето мнение: тъпа ли е или не?

Бийзъл отново замръзна. Орландо изведнъж се притесни. Ами ако беше прекалил? В крайна сметка Бийзъл беше само софтуер. И защо да пита за такива работи някакъв си сбор от програми? Ако Фредерикс беше тук, веднага щеше да започне да обяснява на Орландо колко адски тъпа е стаята.

— Не знам какво означава „тъп“ в този контекст, шефе — най-после се обади Бийзъл.

Орландо се засрами. Като че ли се опитваше да накара някого да си признае публично, че е неграмотен.

— Да, прав си. Я виж там какво можеш да направиш за онзи телефонен номер.

Бийзъл послушно изчезна отново.

Орландо се помъчи да измисли с какво да си запълни времето, докато Бийзъл си върши работата. Беше към четири следобед, което означаваше, че има съвсем малко време, преди Вивиан и Конрад да се приберат вкъщи и да му се наложи да излезе, тъй че не можеше да си позволи да се забърка в нещо твърде сложно — като игра например. Не че в момента му се искаше особено да се занимава с игри. Златният град и няколкото пласта тайнственост, които го обграждаха, превръщаше преследването на чудовища из средните земи в нещо като губене на време.

Създаде екран в центъра на стаята си и започна да се прехвърля през различни местенца в мрежата. Помота се малко из алеята „Ламбда“. Идеята да си купи нещо, го накара да се почувства потиснат, пък и без това нищо не му се виждаше особено интересно. Запрескача по развлекателните канали, погледът му се задържаше по няколко минути на разни шоута, филмчета и откровени реклами и той оставяше шума и ефектите да се изливат отгоре му като вода. Прехвърли няколко новинарски заглавия, но и от тях май нищо не си струваше да гледа. Най-накрая изключи своя елкот, създаде триста и шейсетградусова среда и започна да се мотае из интерактивните секции. След това близо половин час гледа някаква програма за живота на морското дъно, докато не му писна да плува като риба насам-натам, а хората да му демонстрират подводно земеделие; после се запрехвърля по специализираните развлекателни канали за деца.

Докато местенцата се мяркаха покрай него, една ужасно разтегната усмивка привлече вниманието му.

— Не знам защо ми откраднаха кърпичката — обади се чичо Джингъл. — Знам само, че… не беше честно!

Всички деца в шоуто „Джунглата на чичо Джингъл“ се засмяха и запляскаха с ръце.

Чичо Джингъл! Орландо точно понечи отново да се прехвърли и спря. Не обърна внимание на въпроса „кой си ти?“, който веднага за десет секунди се изписа до знака — беше вече твърде голям, за да се запише, пък и в момента не му се искаше особено да привлича вниманието. И все пак продължи да гледа като омагьосан. От години не беше виждал чичо Джингъл.

„Не било честно…“ — какви идиотщини само човек гледа като малък.

— Е — продължи чичото и килна мъничката си главица, — каквото ще да е, аз смятам да си извадя кърпичката и като я намеря, мисля да дам един урок на Панталона и на стария господин Деуайнър. Кой иска да ми помогне? — няколко от децата участници, избрани от днешната милионна публика чрез странен процес на подбор, скочиха и завикаха.

Орландо не можеше да откъсне очи. Беше забравил колко шантав е този чичо Джингъл с огромната си зъбата усмивка и мъничките като черни копчета очички. Приличаше на нещо като двукрака акула.

— Хайде да изпеем една песничка, става ли? — рече домакинът. — Така пътят ще мине по-бързо. Ако не знаете думите, докоснете ръката ми!

Орландо не докосна ръката на чичо Джингъл и по този начин си спести допълнителното унижение да го снабдят със субтитри на местния език, но все пак беше принуден да изслуша как десетки щастливи детски гласчета възпяват греховете на архиотмъстителката на Джингъл, Панталона:

Орландо се намръщи. Реши, че след като е прекарал цялото си детство в противниковия лагер, сега симпатиите му са се прехвърлили върху Панталона Рижата измамница.

Чичо Джингъл и екипажът му сега танцуваха и пееха на улицата край издрасканата стена, тръгнали на среща с изгубената кърпичка и да отмъщават на враговете на чичото. След като носталгията му беше удовлетворена, Орландо точно се готвеше да превключи, когато един надпис върху симулираната стена привлече вниманието му. С боя беше написано: „Ужасно племе — управляващо племе!“ Орландо се наведе напред. Помисли си, че след като веднъж се е възползвал от услугите на „Индиго“, вече няма никаква връзка с Дървесната къща, а чрез нея и с мистерията с грифона — каквато и светлина да би могла да хвърли тя върху лъчистия вълшебен град. Но тук — от всички места точно тук — бе забелязал познато име — име, което, ако го проследеше както трябва, можеше да го върне обратно в Дървесната къща.

Беше минало отдавна времето, когато бе почитател на шоуто „Джунглата на чичо Джингьл“ и беше забравил защо то му харесваше. Имаше си някаква процедура за оставяне на съобщения, но проклет да е, ако си я спомняше. Вместо това посочи Боб Топката, кикотещата се сфера, която вечно подскачаше във въздуха точно зад чичо Джингъл. Боб Топката сякаш избухна и се отвори (макар че никой друг от зрителите не го виждаше — освен ако и те не молеха за помощ) и разпръсна серия пиктограми, предназначени да помогнат при избора на младата публика на чичо Джингъл. Орландо намери символа за намиране на нови приятели и пусна съобщението си: „Търся ужасното племе.“ Поколеба се, после остави посреднически адрес за контакти. Отговорът не последва веднага, но той реши да поддържа връзката известно време — ей така, за всеки случай.

— О, вижте! — Чичо Джингъл изтанцува кратък радостен танц, а дългият му смокинг плющеше. — Вижте кой ни чака на Моста на размерите! Стадното прасе! О, ама вижте! Прасето е голямо, голямо, голямо!

Цялата компания от участващите в шоуто на чичо Джингъл заедно с невидимата публика по цял свят се обърна, за да погледне нататък. Там, вече голям колкото цяла къща и все по-голям с всяка изминала секунда, се намираше приятелят и отколешен домашен любимец на чичото — Стадното прасе — аморфна купчина от десетки свински крачета, копитца, зурли, очички и къдрави свински опашчици. За миг Орландо, който сякаш го виждаше за първи път, разпозна в гърчещите се очертания на купчината първообраза на собствения модел на Бийзъл, но докато навремето Стадното прасе му се беше струвало вълнуващо и смешно, сега безформеността му му се стори неприятна.

— Никога не се задържайте много на Моста на размерите! — заяви чичо Джингъл толкова сериозно, сякаш обясняваше втория закон на термодинамиката. — Ще станете страшно големи или страшно малки! А какво е станало със Стадното прасе?

— Станало е голямо! — изкрещя в хор екипажът на чичо Джингъл, явно омагьосан от извисилата се като планина над тях маса.

— Трябва да му помогнем пак да стане малко. — Чичо Джингъл се огледа с изцъклени бонбонени очички. — Кой се сеща как да му помогнем?

— Да го убодем с карфица!

— Да извикаме Зумър Зиз!

— Да му кажем да престане!

— Да го накараме да мине в другия край на моста — най-накрая предложи едно от децата: по гласа — малко момиченце, което използваше сим на панда играчка.

Чичо Джингъл кимна щастливо.

— Мисля, че това е много добра идея… — той се забави за част от секундата, за да намери името — Мичико. Хайде! Ако всички викнем заедно, той може би ще ни чуе, но ще трябва да викаме много време, защото ушите му вече са много нависоко!

Всички деца запищяха. Като някакъв особено гротесков голям балон, който издиша, Стадното прасе започна да спада и да се вслушва. По съвет на децата то се премести малко по-нататък по моста, но после спря объркано. Екипажът започна да пищи още по-пронизително. Врявата, която ужасното племе вдигаше, стана направо непоносима. Орландо вече не издържаше. Записа съобщението си така, че да продължи да се появява в секцията „Нови приятели“, и излезе от „Джунглата на чичо Джингъл“.

— Орландо! — някой го разтресе. — Орландо!

Отвори очи. Лицето на Вивиан беше много близо, загрижено и раздразнено — комбинация, с която Орландо отдавна беше свикнал.

— Добре съм. Просто гледах едно шоу.

— Как така не ме чуваш? Това съвсем не ми харесва.

Той сви рамене.

— Просто се бях съсредоточил и бях пуснал звука доста високо. Беше нещо наистина интересно — за океанските ферми — това би трябвало да я укроти, помисли си той. Вивиан одобряваше образователните програми. Не му се искаше да й обяснява, че тъй като не е нагласил Т-жака си така, че да държи отворена линия за нормален външен вход — ще рече, за звуци, които влизат през ухото и стигат до слуховия нерв, — той изобщо не я беше чул; все едно го викаше от Хаваите.

Тя се взираше в него недоволно, макар че си личеше, че не е сигурна защо.

— Как си?

— Боли ме — беше вярно, не я лъжеше. Ставите вече го боляха, а и енергичното събуждане на Вивиан не им беше помогнало много. Действието на болкоуспокояващото вероятно беше минало.

Вивиан извади чифт дермали от чекмеджето до леглото — един за болката, а другия — вечерното му противовъзпалително лекарство. Опита се да си ги сложи, но пръстите го боляха и не успя. Вивиан се намръщи, взе ги от него и сръчно ги залепи на мършавите му ръце.

— Ти какво, да не си орал сам морското дъно? Нищо чудно, че те боли, като по цял ден се мотаеш из тая тъпа мрежа.

Той поклати глава.

— Знаеш, че мога да изключвам собствените си мускулни реакции, когато съм включен, Вивиан. Точно това им е най-хубавото на контактните интерфейси.

— Щом като струват цяло състояние, по-добре ще е да вършат някаква работа — тя млъкна. Разговорът им като че ли беше описал обичайната си дъга и сега Орландо очакваше от нея или да поклати глава и да си излезе, или да се възползва от шанса и да произнесе още няколко прокоби. Вместо това тя седна на ръба на леглото, като внимаваше да не натежи на ръцете или на краката му.

— Орландо, страх ли те е?

— Искаш да кажеш, сега? Или изобщо?

— И двете. Искам да кажа… — тя отмести поглед, после отново втренчи поглед в него. По челото й и в ъгълчетата на очите и по устата й имаше бръчки, но челюстта й все още беше твърда, а сините й очи — много ясни. В сумрачната светлина на следобеда — денят вече гаснеше — изглеждаше не по-различна от жената, която го носеше на ръце, когато беше малък. — Искам да кажа… не е честно, Орландо. Не е. От твоята болест не трябва да се разболява и най-лошият човек на земята. А ти изобщо не си такъв. Може понякога да ме влудяваш, но си умен, сладък, добър и много храбър. Ние с татко ти много те обичаме.

Той отвори уста, ала не издаде никакъв звук.

— Щеше ми се да мога да ти кажа и още нещо освен „дръж се“. Щеше ми се аз да се държа заради тебе. О, Боже, как ми се иска — тя примигна, след това дълго държа очите си затворени. Протегна ръка и леко я отпусна върху гърдите му. — Нали го знаеш?

Той преглътна и кимна. Това беше неловко и болезнено, но по някакъв странен начин му беше и хубаво. Орландо не знаеше кое е по-зле.

— И аз те обичам, Вивиан — каза най-после. — И Конрад също.

Тя го погледна. Усмивката й беше крива.

— Зная, че мрежата означава много за тебе, че там имаш приятели и… и…

— … и нещо като истински живот.

— Да. Но ти ни липсваш, миличък. Искаме да си с нас колкото се може повече време…

— … докато още ме има… — довърши той вместо нея.

Тя трепна, сякаш той го беше изкрещял.

— … отчасти и заради това… — каза тя най-сетне.

Тогава Орландо я почувства така, както отдавна не му се беше случвало. Усети огромното й напрежение и това какви страхове й носи състоянието му. В известен смисъл той се държеше жестоко с Вивиан, като прекарваше толкова много време в свят, който беше невидим и недостижим за нея. Но сега той повече от всякога трябваше да е в него. Замисли се дали да не й каже за града, но не можа да измисли никакъв начин, по който би могъл да го каже, без да прозвучи глупаво, като бълнуване на болно хлапе — в края на краищата той и себе си не можеше да убеди съвсем, че градът е нещо по-различно от това. Той, Вивиан и Конрад вече бяха минали по много труден път. Не му се искаше с нищо да усложнява още повече положението.

— Знам, Вивиан.

— Може би… може би можем всеки ден да отделяме време, за да си говорим. Точно както си говорим сега — на лицето й беше изписана такава надежда, че той едва издържаше да я гледа. — По малко време. Можеш да ми разказваш за мрежата и какво си видял там.

Той въздъхна, но това почти не се чу. Болкоуспокояващото все още не беше започнало да действа и му беше трудно да бъде търпелив с човек, когото обичаше.

Обичаше. Странна мисъл. Но той наистина обичаше Вивиан, а дори и Конрад, макар че срещите с баща му понякога бяха толкова редки, колкото и с чудовищата като Неси и Саскуоч.

— Хей, шефе! — рече Бийзъл в ухото му. — Май ти намерих нещо.

Орландо се надигна малко въпреки туптенето, което усещаше в ставите, и уморено се усмихна.

— Добре, Вивиан. Става. Но не веднага, може ли? Нещо като че ли ми се приспа. — Това, че излъга, го накара да се чувства още по-недоволен от себе си, но по някакъв смешен начин тя сама си беше виновна. Беше му напомнила колко малко време всъщност има той.

— Добре, миличък. Тогава си лягай. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря — каза той и я чу да притваря вратата.

— Какво си намерил?

— Първо на първо, телефона — Бийзъл изцъка — така обикновено изразяваше самодоволство. — Но преди това мисля, че някой те потърси. Представи се като „Лоло“.

Орландо затвори очи, но този път остави отворени вътрешните си слухови канали. Премести се в кота си и отвори екран. Търсеше го гущер със зъбата уста и огромна, изкуствено събрана купчина коса. В последния момент се сети да усили собствения си звук, така че да може да шепне. Не му се искаше Вивиан да влезе пак, за да го проверява.

— Ти ли си Лоло?

— Може би — отговори гущерът, като ужасно се заизвива и заподскача. Гласът му беше примесен с всякакви неприятни шумове, бръмчене и стържене. — Защо търсил си ужасно племе?

Пулсът на Орландо се ускори. Не беше очаквал да му се обадят толкова скоро.

— Ти от тях ли си? — Не си спомняше името Лоло; маймунките бяха твърде много.

Гущерът го изгледа злобно и почна да върти очи.

— Отлитам — рече той.

— Чакай! Не си отивай! Срещнах ужасното племе в Дървесната къща. Ето виж, така изглеждах — той показа сима на Таргор. — Ако не си бил там, питай другите. Питай… — той започна да рови в паметта си, мъчеше се да си спомни. — Питай… Зуни. Да. Мисля, че имаше и един Каспар…

— Каспар? — гущерът килна глава. — Каспар е тук, до мене. Зуни мани, тя дребосък. Ама ти още не ме светнал защо обади се на ужасняци.

Трудно беше да се каже дали английският не му е роден език или представителят на племето с гущеровия сим просто е затънал в хлапашкия говор. Може би дори Лоло беше по-малък, отколкото искаше да го мислят хората.

— Виж, трябва да говоря с ужасното племе. Замесен съм в една специална операция и имам нужда от помощта им.

— Помощ? Може би време на кредит? Бонбон! Ква хавата?

— Казах ти, че е тайна. Мога да говоря за това на събрание на ужасното племе, след като всеки се закълне, че ще пази тайна.

Лоло се замисли.

— Ти голям смешник? — попита той най-накрая. Добър за дечица? Скинстим? Синсим?

— Не, не. Това е тайна мисия. Разбираш ли ме? Много е важно. Голяма тайна е.

Очичките станаха още по-мънички, когато Лоло отново се замисли.

— Скоро. Шъ питам. Отлитам. — Връзката прекъсна.

— Да. Върхът. Това поне тръгна добре — извика Бийзъл.

— Каза, че си намерил телефона на Фредерикс?

— Само един се връзва. Тия, дето работят за правителството — на тях не им се иска много хора да знаят къде живеят, нали разбираш. Купуват си тия гълтачи на данни и ги пращат да дъвчат всичко, свързано с имената им, което се мотае из мрежата.

— И как го намери?

— Е, не съм сигурен, че съм го намерил. Но си мисля, че е този — малолетно дете на име Сам, още някои съвпадения… Номерът при гълтачите на данни е, че оставят дупки и понякога тези дупки ти казват също толкова, колкото и онова, което е било на тяхно място преди.

Орландо се разсмя.

— Доста си умничък за въображаемо другарче.

— Свестни са ми програмите, шефе.

— Я ме свържи.

Чуха се няколко сигнала, после домашната система отсреща, след като реши, че номерът на банковата сметка на Орландо не се връзваше с изисквания за първостепенно обаждане на досадник, го прехвърли в центъра за съобщения. Орландо посочи желанието си да разговаря с жив човек.

— Ало? — гласът беше женски, говореше с лек южняшки акцент.

— Ало, дом Фредерикс?

— Да. Кажете, моля.

— Бих искал да говоря със Сам.

— О, Сам не е тук в момента. За кого да предам?

— Орландо Гардинър. Приятели сме.

— Не сме се виждали, нали? Или поне името ви не ми е познато, но пък… — Жената млъкна. За малко беше прекъснала връзката. — Извинете, тук нещо се пообърка — обади се тя най-после. — Домашната помощница току що изпусна нещо. Как каза, че се казваш, Роландо ли? Ще кажа на Сам, че си я търсил, като се върне от мача.

— Гот… Искам да кажа, благодаря. — И после схвана какво точно беше казала жената. — Тя? Само секунда, госпожо, мисля, че… — но жената беше прекъснала връзката.

— Бийзъл, само този номер ли се връзваше? Щото не е онзи, който ни трябва.

— Извинявай, шефе, хайде, давай, ритни ме. Беше най-близо до съвпадане с профила. Пак ще се пробвам, но нищо не обещавам.

След два часа Орландо се стресна, както дремеше. Светлините в стаята му бяха много слаби, а системата хвърляше сянка бесилка върху отсрещната стена. Намали звука — албумът на „Децата на Медея“ свиреше тихо в слуховия му шунт. В ума му се въртеше тревожна мисъл и той не можеше да се отърве от нея.

— Бийзъл? Я пак ме свържи с онзи номер.

Отново премина през охранителната система. Малко по-късно се обади същият женски глас.

— Обаждах се и преди… Сам върна ли се?

— О, да. Забравих да й кажа, че си се обаждал. Чакай да видя.

Отново зачака, но този път му се стори болезнено дълго, защото Орландо не знаеше какво чака.

— Да?

Само тази дума му беше достатъчна, за да познае гласа.

Тъй като в мрежата той беше обработен, за да звучи като мъжки, сега беше по-тънък, отколкото той беше свикнал — но познаваше този глас.

— Фредерикс?

Пълна тишина. Орландо зачака.

— Гардинър? Ти ли си?

Орландо усети, че в него се надига нещо като гняв, но това чувство беше колкото объркващо, толкова и болезнено.

— Копеле гадно! — най-сетне изрече той. — Защо не ми каза?

— Съжалявам — гласът на Фредерикс беше много слаб.

— Но не е това, каквото си мислиш…

— Какво да си мисля? Мислех, че си ми приятел. Момче приятел. Много ли ти беше смешно да ме слушаш какви ги дрънкам за момичетата? Да се правя на пълен идиот? — Изведнъж си спомни един особено притеснителен случай, когато беше обяснявал как щял да изгради идеалната си жена от различни телесни части на известни звезди от мрежата. — Аз… аз просто… — внезапно загуби дар-слово.

— Но не е, каквото си мислиш. Не точно. Исках да кажа, че си мислех, че няма да… — известно време Фредерикс мълча. Когато познатият, но и непознат глас отново заговори, беше равен и нажален: — Откъде го имаш този номер?

— Проследих го. Търсих те, защото се тревожех за тебе, Фредерикс. Или трябва да те наричам Саманта? — каза го с възможно най-презрителния глас, който успя да постигне.

— Всъщност… всъщност се казвам Саломе. „Сам“ го измисли татко, когато бях малка — така ми викаше на шега. Но…

— Защо не ми каза? Искам да кажа, само като се мотаеш из мрежата е едно, но ние бяхме приятели, бе, пич! — изсмя се горчиво. — Пич!

— Ами точно това е! Нали разбираш, след като вече станахме приятели, просто не знаех как да ти го кажа. Мислех си, че вече няма да искаш да си общуваш с мене.

— Това ли ти е извинението?

Фредерикс като че ли аха-аха щеше да се разплаче.

— Не… не знаех какво да правя…

— Добре — Орландо се чувстваше така, сякаш беше напуснал тялото си, сякаш бе просто свободно плуващ облак от гняв. — Добре. Като гледам, не си мъртъв или нещо такова. Аз точно това исках да проверя преди всичко.

— Орландо!

Но този път той беше затворил пръв.

Те са там, толкова близо, че можеш да ги подушиш.

Подушваш ги един вид. Костюмите подбират всякакви незабележими следи и разширяват обхвата на човешките сетива така, че чувстваш как близо двайсетина от тях пълзят към тебе през мъглата — точно както мастифът подушва котката, която върви по задната ограда.

Оглеждаше се, но Олеков и Пун-и още не са се върнали. Лош момент избраха, за да проверяват сигнализационната апаратура на площадката за приземяване. Разбира се, на тази адска планета добрите моменти поначало са малко.

Нещо се движи в Периметъра. Фокусираш лещите филтри на шлема. Силуетът не е човешки. Вече си протегнал ръка, насочил си лъча и ти трябва само проблясък на мисъл, за да изпратиш хоризонтална огнена нишка, която да пререже мъглата към натрапника. Съществото обаче се движи бързо. Ужасно бързо. Лазерът разрязва ново парче от останките на първия експедиционен кораб, но съществото, което беше приклекнало пред него, е изчезнало, стопило се е обратно в мъглата като лош сън.

Сензорите на костюма изведнъж; избухват — „тревога!“. Зад тебе — половин дузина силуети приближават с широки крачки. Идиот! Псуваш се, че са ти отвлекли вниманието дори и когато се обръщаш и хвърляш по тях искряща огнена топка. Най-старият номер в книжката. Тези същества в края на краищата ловуват на глутници. Въпреки че толкова много приличат на земните ракообразни, те са ужасяващо умни.

Две от съществата падат, но едното се изправя обратно и се примъква към заслона на един съчленен крак по-малко от обикновено. Осветено от огньовете, пламнали след нападението ти, то ти хвърля поглед мимоходом и ти се струва, че виждаш жива злоба в странните влажни очи…

Огромни злобни буболечки!

Нежните чувства на Орландо се разбунтуваха. За последен път се доверяваше на препоръката на барман в „Живият край“. Този боклук беше излязъл от мода още преди години!

И все пак си беше платил — или по-скоро родителите му щяха да платят, когато дойдеше сметката за мрежата за месеца. Можеше и да провери няма ли да стане по-добре. Дотук си беше до голяма степен стандартното „изтрепи ги!“ и нямаше нищо, което да привлече собствения му доста особен интерес…

В Периметъра избухва светлина като фойерверк. Сърцето ти подскача — това е човешко оръжие. Олеков и Пун-и! Обстрелваш определена част от Периметъра, за да прикриеш другарите си, но също и, за да разберат те къде се намираш. Отново избухва огън, после тъмна фигура нахлува на полянката и се спуска към тебе, преследвана от три тромави подскачащи силуета. Преследваният се мята напред и се претъркулва през ръба на окопа и те оставя да стреляш безпрепятствено по съществата, които го следват. Разширяваш ъгъла, жертваш мощта, за да можеш да ги хванеш. Хващаш ги и те се мятат безпомощно в лъча, докато въздухът около тях се нажежава. Държиш лъча върху тях почти минута, въпреки че батериите се изтощават, и най-накрая избухват във вихър от въглени, които вятърът подема. Има нещо в тези същества, което те кара да ти се иска да ги изтребиш до крак.

Нещо като какво? Да не се опитват да ти пробутат членство в религиозни местенца? Колко ли лоши могат да са?

Орландо успяваше трудно да се концентрира върху симулацията. Продължаваше да мисли за Фредерикс — не, осъзна той, не толкова за Фредерикс, колкото за празното пространство на мястото на Фредерикс. Навремето си беше мислил, че е странно да имаш приятел, когото никога не си виждал. Сега беше дори още по-странно — да загубиш приятеля, когото всъщност никога не си имал наистина.

Олеков пропълзява към тебе по окопа. Дясната й ръка почти я няма — точно над лакътя, там, където костюмът се е затворил над раната, има пресен на вид мехур от тежка пластмаса. Зад стъклото на шлема се вижда, че лицето на Олеков е шокиращо бяло. Не можеш да се сдържиш да не си спомниш планетния дъжд на Декамер 1. Хубави времена бяха — ти, Олеков и десет дни отпуск.

Споменът изниква пред тебе — Олеков, която излиза от планинското езеро мокра, гола, бледите й гърди — като снежни преспи. Любихте се часове наред и само дърветата бяха свидетели. Всеки насърчаваше другия — знаехте, че имате много малко време, че може би никога вече няма да има такъв ден за вас…

— Пун-и… хванаха го — изстенва тя. Ужасът в гласа й те връща рязко в настоящето. Изкривяването в атмосферата е толкова голямо, че дори и така близо едва чуваш гласа й сред шумовете по канала. — Ужасно…!

Декамер 1 е много светлинни години далече оттук, изгубен завинаги. Няма време да й помогнеш или поне да я успокоиш.

— Можеш ли да стреляш? Имаш ли останал някакъв заряд?

— Хванаха го! — пищи тя, вбесена от привидното ти безразличие. В гласа й има нещо непоправимо пречупено. — Плениха го — замъкнаха го в гнездото си! Те… сложиха нещо в… очите му… и го повлякоха… нанякъде…

Потрисаш се. Най-накрая запазваш последния заряд за себе си. Чувал си слухове за това как постъпват тези същества с плячката си. Няма да позволиш това да се случи и с тебе.

Олеков е рухнала на земята и треперенето й бързо се превръща в конвулсии. Кръвта капе от ранената й ръка в шлема й — печатите не са добри. Спираш — не си сигурен какво трябва да направиш. След това сензорите на костюма ти отново закрещяват. Поглеждаш нагоре и виждаш дузина членестоноги силуети. Всеки един от тях е колкото малко конче. Те тичат към тебе през димящата, осеяна с безброй отломки повърхност на планетата. Риданията на Олеков вече са предсмъртни стонове…

— Шефе! Ей, шефе! Зарежи ги тия калпави имитации. Имам да ти казвам нещо.

— По дяволите, Бийзъл, мразя да правиш така. Точно беше започнало да става свястно — Бог знае, че през последната седмица му беше много трудно да намери време за развлечения. Огледа кота си с раздразнение. Дори и без трофеите пак си изглеждаше доста тъпо. Декорът определено си имаше нужда от смяна.

— Извинявай, но нали искаше да ти кажа, ако онова ужасно племе се опита да се свърже с тебе.

— На линия ли са?

— Не. Но току-що ти изпратиха съобщение. Искаш ли да го видиш?

Орландо потисна раздразнението си.

— Да, да му се не види. Пусни го.

Насред стаята се появи ято жълти точици. Орландо се намръщи и увеличи образа. Когато вече виждаше фигурите ясно, картината стана много мътна. От взиране в размазаните образи очите го боляха.

Маймунките се носеха по орбита в малък облак. Когато едната заговори, останалите започнаха да се мляскат и да летят в плътни кръгове.

— Ужасно племе… с тебе срещне се — изрече с мелодраматичен тон маймунката, която беше най-отпред, а другите маймунчета страхотно се блъскаха и се ръчкаха. Тя се усмихваше по същия анимационен начин както останалите и Орландо не можеше да определи дали е чувал този глас преди или не. — Ужасно племе срещне се с тебе специален таен клуб бункер на племе в Дървесна къща. — После проблеснаха час и адрес, пълен с детински печатни грешки. Край на съобщението.

Орландо се намръщи.

— Изпрати им отговор, Бийзъл. Кажи им, че не мога да вляза в Дървесната къща, така че или те ще трябва да ме вкарат, или да се срещнат с мене тук, във Вътрешния периметър.

— Ясно, шефе!

Орландо седна във въздуха и погледна към МВС-прозореца. Малките копачи продължаваха да копаят усърдно и да преследват целта си с безмозъчно усърдие. Орландо се чувстваше странно. Би трябвало да е развълнуван или поне доволен — беше намерил отново връзка с Дървесната къща. Но вместо това му беше тъжно, много тъжно…

„Те са малки дечица — помисли си той. — Мъничета. А аз ще ги подмамя в… в какво? Да нарушат закона? Да ми помогнат да се хакна в нещо? Ами ако съм прав и в това са забъркани големи клечки? Тогава в какво ги въвличам? И за какво?“

Заради една картина, заради един образ. Заради нещо, което бе видял само за миг и което можеше да означава всичко… или абсолютно нищо…

„Но нали само това ми е останало…“

Беше гардероб. Позна го по лекия мирис на мухъл — като от дрехи — и смътните като скелети очертания на закачалки, които светлината, процеждаща се под вратата, разкриваше. Намираше се в гардероб, а някой отвън го търсеше.

Много отдавна — когато все още идваха на гости на родителите им — братовчедите му бяха дошли за Коледа. Тогава проблемът му не се набиваше толкова на очи и макар че го разпитваха за болестта повече, отколкото би искал, по някакъв странен начин му харесваше да бъде център на внимание, и гостуването им го беше зарадвало. Бяха го научили на много игри от онези, които самотни деца като него обикновено играят само във ВР. Една от тези игри беше играта на жмичка.

Тя му беше направила неизразимо впечатление — трескавото вълнение на очакването със затаен дъх в тъмното, докато „онова“ го търсеше. На третата — четвъртата игра си беше намерил скривалище в гардероба до спалнята на родителите си — доста хитро, защото, за да се скрие вътре, трябваше да махне и да смотае някъде един от рафтовете — остана там, докато завикаха: „Спукано гърне! Спукано гърне! Спукано гърне!“ Този миг на триумф — когато чу как противникът му се предава — беше един от малкото спомени за истинско щастие в паметта му.

А защо сега, докато стоеше в мрака и нещо претърсваше опипом стаята отвън, беше така ужасен? Защо сърцето му туптеше като на уплашено зайче? Защо кожата му сякаш се опитваше да се събере цялата на гърба му? Онова нещо отвън каквото и да беше то — кой знае защо не можеше да си го представи като човек, а само като някакво безлико, безформено присъствие, — със сигурност не знаеше къде е той. Иначе защо просто не отвори вратата? А може би знае, че се наслаждава на играта, наслаждава се на своята сила и на неговото безсилие.

То е нещо нечовешко, осъзна той. Точно това го ужасяваше толкова. Не е някой от братовчедите му или баща му, или дори някое бароково чудовище от средните земи. Беше нещо нечовешко. „То“.

Дробовете го боляха. Беше затаил дъх, без да се усети. Сега единственото нещо, което искаше, беше да поеме една голяма глътка свеж въздух, но не смееше, за да не вдигне шум. Отвън се носеше стържене, после настъпи дразнеща тишина. Къде ли е то сега? Дали не е точно пред вратата на гардероба и не се вслушва да долови един-единствен издайнически шум?

А най-страшното от всичко, осъзна той, е, че освен онова нещо в къщата няма никой друг. Беше сам с онова нещо, което току-що бе дръпнало вратата на гардероба… Сам.

В тъмното, сдържащ писъка си, който щеше да изригне от гърлото му, той затвори очи и започна да се моли играта да свърши…

— Донесох ти болкоуспокояващото, шефе. Много се мяташе насън.

Орландо си поемаше дъх трудно. Дробовете му сякаш бяха твърде малки и когато най-после успя да вдъхне дълбоко, мокра кашлица разтресе гърдите му. Надигна се и без да иска, бутна роботското тяло на Бийзъл, което безпомощно се търкулна по завивките, а после се замъчи да се изправи.

— Аз… просто сънувах лош сън — поизправи се и се огледа, но в спалнята му съвсем нямаше гардероб — поне гардероб от този старомоден тип. Беше сън. Точно от онези тъпи кошмари, които сънуваше от време на време. Но в него имаше нещо важно, нещо много по-важно дори и от страха.

Бийзъл, който отново се беше изправил на гумените си крака, запълзя обратно по одеялото към нишата си за зареждане в стената.

— Почакай — Орландо започна да шепне. — Май… май трябва да се обадя на едно място…

— Чакай само да се обезтелеся, шефе! — Бийзъл се заспуска непохватно по раклата на леглото му към пода. — Ще се видим в мрежата!

Вратата на „Последен шанс“ се отвори. Един убиец със секира учтиво издърпа поредната жертва настрани, а после се върна отново към активното разчленяване. Фигурата, която прескочи локвата кръв, беше с познатите широки рамене и дебел врат на щангист. По лицето на сима на Фредерикс личеше, че е нащрек. Той седна.

Той? Орландо се чувстваше отчаян. Тя?

— Получих съобщението ти.

Орландо поклати глава.

— Аз… просто не исках да… — пое си дъх и започна отново: — Не знам. Много съм се спекъл, но се чувствам много шантаво. Разбираш ли ме какво искам да ти кажа?

Фредерикс кимна бавно.

— И… и как да ти викам сега?

— Фредерикс. Беше готино име, нали? — на широкото му лице за миг се мярна усмивка.

— Да, ама такова… нали си момиче… Но като мисля за теб, все едно мисля за момче.

— Чудесно. И аз мисля за себе си като за момче. Като се мотая с тебе насам-натам.

Орландо известно време мълча — усещаше, че точно тази неизследвана област би могла да се окаже опасна.

— Искаш да кажеш, че си транссексуална?

— Не. — Приятелят му трепна. — Аз просто… ами понякога просто ми писва да съм момиче. И когато за първи път започнах да обикалям из мрежата, понякога се представях за момче. Това е. Всъщност не е нещо кой знае какво — Фредерикс не звучеше толкова уверено, колкото му/й се искаше. — Но като се сприятелиш с някого, усещането е едно такова идиотско.

— Забелязах — каза той с най-красивата си усмивка. — И какво, харесваш ли момчета, хомосексуална ли си или какво?

Фредерикс изсумтя презрително.

— Много ги харесвам момчетата даже. Имам много приятели момчета. Имам и много приятелки момичета. Мамка му, Гардинър, същият си като нашите. Те смятат, че трябва да взема всичките тези жизненоважни решения само защото ми растат гърди.

За миг светът около Орландо се разтресе. Мисълта за Фредерикс с гърди в момента му дойде в повече от онова, с което би могъл да се справи.

— И… и това е, така ли? Просто ще си бъдеш момче? Искам да кажа, когато си включена?

Фредерикс пак кимна.

— Ами да. Не беше пълна лъжа, Орландо. Като се мотая с тебе… ами тогава се чувствам момче.

Орландо изсумтя.

— Откъде пък знаеш, че се чувстваш точно като момче?

Фредерикс отначало се обиди, после се ядоса.

— Ами оглупявам и се държа така, сякаш целият свят се върти около мене — ето откъде.

Орландо не можа да се сдържи и се разсмя.

— И какво ще правим сега? Просто като сме заедно, пак ще си я караме на мъжка дружба?

— Ами да — сви рамене Фредерикс. — Ако можеш да го преглътнеш…

Орландо усети, че гневът му се посмекчи. Без съмнение имаше някои важни неща, които не беше казал на Фредерикс, така че нямаше защо да се прави на оскърбен. Но все още му беше трудно да си втълпи мисълта, че приятелят му е момиче.

— Е — каза той най-накрая, — предполагам, че… — не можеше да се сети как да завърши изречението така, че да не прозвучи като в лош филм. — Предполагам, че всичко е наред — беше невероятно тъпо, а и не беше съвсем сигурен, че всичко е наред, но засега го остави така. — Както и да е. Всичко това започна, защото се опитах да те намеря. Къде беше? Защо не отговаряше на съобщенията ми?

Фредерикс го огледа внимателно — може би искаше да разбере дали отново са постигнали равновесие.

— Аз… уплаших се, Гардинър… И ако си мислиш, че е било, защото всъщност съм момиче или пък други подобни глупости, ще те убия, да знаеш!

— Уплаши се от онова, което стана в Дървесната къща, така ли?

— От всичко. Откакто видя онзи град, се държиш странно и всичко все повече и повече започва да смърди. А сега какво — правителството ли ще смъкваме, що ли? Ще стигнем до залата за екзекуции заради каузата на орландо-гардинъризма. Просто не искам да ми се струпат още беди на главата.

— Беди ли? Какви беди? От Дървесната къща ни изгониха тумба дърти акисуши.

Фредерикс поклати глава.

— Не е само това и ти го знаеш. Какво става, Гардинър? Какво толкова има в този град, че така си се… вманиачил?

Орландо претегли вариантите. Дължеше ли нещо на Фредерикс — някаква откровеност? Но приятелят му не беше споделил доброволно тайната си — Орландо я бе измъкнал на бял свят сам.

— Не мога да ти обясня. Не и сега. Но е важно — просто знам, че е важно. И мисля, че намерих начин пак да се върнем в Дървесната къща.

— Какво? — изкрещя Фредерикс. Останалите редовни клиенти на „Последен шанс“, свикнали с предсмъртно мятане и писъци на агония, дори не се обърнаха. — Да се върнем? Ти да не би да си съвсем изперкал?

— Може би. — Отново му беше трудно да си поеме въздух. Намали звука и пак се разтресе от кашлица. — Може би… — повтори, когато отново можеше да говори. — Но трябва и ти да дойдеш с мене. Ти си моят приятел, Фредерикс, каквото и да си. Всъщност и аз ще ти кажа една тайна — ти не само си най-добрият ми приятел, ти си единственият ми приятел.

Фредерикс вдигна длани към лицето си, сякаш, за да скрие от погледа си гледката на гърчещия се от болка свят. Когато заговори, каза със съдбовно примирение:

— О, Гардинър, копеле такова. Наистина не е честно.

ШЕСТА ГЛАВАСТЪКЛЕНАТА ГРОБНИЦА

За миг остана само светлината на огъня, запален от !Ксабу — меко червено сияние, при което ъглите и високите места в лабораторията можеха да скрият тайните си. После след поредица от изщраквания лампите на тавана изведнъж светнаха и изсипаха ярка бяла светлина над всички потайни кътчета.

— Ти го направи, Мартин! — плесна с ръце Рени. — Мечтата на всеки жител на Пайнтаун — ток без пари!

— Заслугата не е само моя — скромният божествен глас проехтя през вградените в стената тонколони и изпълни стаята. — Не бих могла да се справя без господин Сингх. Трябваше да се промъкна през забележителната охрана на електрическата компания, преди да преразпределя информацията за използването на електричеството, за да прикрия следата.

— Всичко това е много хубаво. Ама мога ли сега да вървя и да свърша малко работа, да му се не види? — Сингх като че ли наистина беше раздразнен. — Цялата тази безразсъдна дейност предполага, че трябва да се промъкна през защитната система на Адърланд тия дни и ако не успея да намеря някакъв начин, всичко това ще означава само, че сте си намерили наистина много грозни вани.

— Разбира се — бързо се обади Рени. Тя определено искаше и имаше нужда да си остане в добри отношения със стареца. Отново благодари на него и на Мартин и ги остави да се изключат.

— Можеш да затвориш външната врата и да извадиш жака от телефона в колата — каза тя на Джеремая, който чакаше до нефункциониращия телефон на входа. — Вече имаме ток и линии за свръзка. И двете би трябвало да е невъзможно да се проследят.

— Точно това правя, Рени — дори и през малкия високоговорител на комуникатора тя чу как външната врата започна да се спуска. След миг той се обади отново: — Не ми харесва да гледам как тази врата се затваря. Сякаш ме заключват в гробница.

— Изобщо не е гробница — тя се опита да потисне собственото си подобно усещане. — Ако не говориш за гробницата на Лазар. Защото оттук най-накрая ще започнем да се борим. Ела долу. Имаме още много работа — вдигна очи и забеляза, че баща й я гледа. Стори й се — презрително. — Е, ние наистина смятаме да се борим. И да видим Стивън отново сред живите, татко. Тъй че не ме гледай така.

— Как те гледам? Бог да ми е на помощ, момиче, понякога не знам за какво говориш.

Щом светлините светнаха отново, !Ксабу беше изгасил огъня. Сега, докато разбъркваше последните няколко въглена с пръчка, той се обърна към Рени:

— Много неща станаха. Станаха твърде бързо. Може би трябва да седнем и да обсъдим — всички ние — какво ще правим по-нататък.

Рени се замисли и кимна.

— Но не сега. Наистина нямам търпение да проверим тези V-резервоари. Можем ли да го направим тази вечер, преди да си легнем?

!Ксабу се усмихна.

— Ако някой тук е старейшината, на чиято мъдрост разчитаме, Рени, тук и на това място този човек си ти. Тази вечер, мисля, е добре.

Първоначалните новини май бяха по-добри, отколкото се бе надявала Рени. V-резервоарите, макар и недодялани в сравнение с по-съвременните интерфейсни устройства като че ли притежаваха потенциала за онова, от което тя се нуждаеше — да й позволят дългосрочен достъп и много по-изтънчен сетивен вход и изход от апаратурата, която беше използвала в политехниката. Единствено истински имплант би й осигурил по-добро възприятие и отклик, но V-резервоарите имаха някои предимства, с които дори имплантът не можеше да се сравни: тъй като изглеждаха разработени изключително за дългосрочна употреба, резервоарите бяха оборудвани със системи за подаване на храна, вода и отвеждане на отпадъците, така че онзи, който ги използва, да е почти напълно независим и да се нуждае от съвсем минимална помощ.

— Но какво е това? — баща й се взираше в отворения саркофаг с изкривена от отвращение уста. — Вони на развалено.

— Гел — тя протегна ръка и лекичко го докосна. — Или поне такъв ще стане.

Дългия Джоузеф предпазливо протегна мазолест пръст и попипа прозрачния материал.

— Това не е никакво желе. А ако е — е изсъхнало и е станало много гадно. Това е някаква пластмаса.

Рени поклати глава.

— Необходимо е да се свърже както трябва. Ще видиш. Когато пуснат през него много слаб ток, той се втвърдява или омеква, става по-студен или по-топъл — всяка част от гела, която си поискаш. После има и микропомпи — посочи редицата от микроскопични дупки по вътрешната стена на резервоара. — Те регулират налягането. И процесорите, компютърният мозък на цялото това нещо, усещат кога ти натискаш гела — това е изходът. Точно затова е толкова добър като интерфейс — може да имитира почти всичко в симулацията — вятър по кожата ти, камък под краката ти, влага, каквото кажеш.

Той я погледна със смесица от подозрение и гордост.

— Ти в онова училище ли си научила всичко това?

— Само известна част. Много съм чела за плазмодалния процес, защото дълго време се смяташе, че ще е следващото голямо нещо. Все още се използва тук-там в промишлеността, така мисля, но по-голямата част от върховите компютърни интерфейси сега са директни неврални връзки.

Дългия Джоузеф се изправи и огледа триметровия резервоар.

— И казваш, че тука вътре пускали ток? Така ли? Право през това нещо? През пихтията?

— Точно така.

Той поклати глава.

— Е, момиче, говори си, каквото щеш. Само глупак може да се навре във вана с ток. Аз в такова нещо не влизам, така да знаеш.

Рени се усмихна кисело.

— Точно така, татко. Няма да влизаш.

Според Рени следобедът беше много успешен. С помощта на Мартин, която бе поддържала връзката й с източника на информация — какъвто и да беше, но без съмнение съвсем незаконен, — който ги бе довел тук, на това място, бяха започнали да разбират как трябва да подготвят V-резервоарите. Нямаше да е лесно — Рени разбираше, че ще изисква поне няколко дена упорит труд, — но най-накрая щяха да успеят да ги накарат да заработят.

Военните им бяха помогнали доста повече, като бяха оставили тук голяма част от апаратурата. Автоматизираната система, която бе пазила подземието от натрапници — поне досега, — освен това беше запазила и въздуха сух, а тежките машини — в работно състояние. Няколко от резервоарите все пак бяха пострадали, но Рени не се съмняваше, че ако стъкмят някои части, щяха да накарат поне един, а може би и повече да заработят. Макар и безнадеждно остарели, компютрите, на които разчитаха да осигуряват процесорната мощ, бяха най-големите и най-добрите за времето си. Рени си помисли, че с подобно действие — открадни от Петър, за да платиш на Павел — можеха да накарат да заработят достатъчно криогени, а една — две промени в софтуера — нещо, за което пак щяха да имат нужда от стария хакер Сингх — щяха да им дадат възможност да получат мощта и скоростта, нужни, за да заработят V-резервоарите.

Тя остърга дъното на купата си с лъжицата, дояде яденето, сготвено от Джеремая, и въздъхна сякаш доволно. Перспективите все още бяха мрачни, но по-малко безнадеждни, отколкото преди няколко дена.

— Рени, казахме, че тази вечер ще поговорим — дори тихият гласец на !Ксабу отекваше в огромната празна трапезария.

— Храната ни кажи-речи свърши — напомни й Джеремая.

— Тук някъде трябва да има неприкосновен запас — каза Рени. — Това място е строено по време на страха от Първата антарктическа война, поне така си мисля. Сигурно са го направили така, че да можеш да оцелееш тук години наред.

Джеремая я изгледа с неприкрит ужас.

— Неприкосновен запас ли? Имаш предвид месо на кубчета и мляко на прах? И други такива гадости?

— Спомняш ли си какво се случи с тебе последния път, когато се опита да използваш картата си? Можеш да плащаш само в брой, преди някой да забележи — особено извън квартала. Не че са ни останали много пари.

— И какво означава това? — той посочи яденето. — Край на прясната храна, така ли?

Рени си пое дъх и се помъчи да се овладее.

— Джеремая, не сме дошли тук на почивка. Работата е сериозна. Хората, които издирваме, убиха доктор Ван Блийк!

Той я погледна с гняв и болка.

— Знам.

— Тогава ми помогни! Целият смисъл на това, че сме тук, е да имаме възможност да се промъкнем в Адърланд.

— Аз продължавам да мисля, че това си е пълна лудост — обади се баща й. — Да бием целия този път и да свършим цялата тази работа само за да си поиграем на някаква си компютърна игричка. И как ще помогне всичко това на Стивън?

— Пак ли да ти го обяснявам, татко? Адърланд сигурно е мрежа, невероятно голяма и бърза ВР-мрежа като никоя друга, а освен това е тайна — тайна, заради която тези хора са готови да убиват. Тя принадлежи на хората, които са причинили зло на Стивън и на още много други деца, на хората, които са убили доктор Ван Блийк и които вероятно са запалили апартамента ни и са уредили да ме уволнят от политехниката. Да не споменавам за всички приятели на господин Сингх, работили по проекта заедно с него, които са мъртви.

Тези хора са много богати и много влиятелни. Никой не може да стигне до тях. Никой не може да ги изправи пред съда. А и какво бихме могли да кажем, дори и да успеем да ги изпратим там? Всички ние имаме подозрения, при това подозрения, които звучат доста налудничаво.

И затова трябва да влезем в Адърланд. Ако нещо в тази мрежа е причината за това, което се случи на Стивън и на другите деца, ако използват мрежата, за да поддържат черни ферми за органи, ако тя е центърът на някаква секта, забъркана с детска порнография или с нещо, което все още не можем да си представим, някаква политическа игра или пък избутване в края на световния пазар, то тогава имаме нужда от доказателства.

Рени се огледа. Най-накрая дори баща й беше започнал да я слуша. Рени се почувства уверена, овладяла положението — напоследък й се случваше рядко.

— Ако можем да задействаме един V-резервоар и ако Сингх успее да пробие охранителната система на Адърланд, аз ще вляза там заедно с него. Резервоарите са замислени така, че да работят дълго, като поддръжката им е минимална. Това означава, че вие тримата няма да имате много работа, след като веднъж ми сложите системите и ми пуснете кислорода — само от време на време ще проверявате как върви. Мисля, че !Ксабу и сам би се справил.

— Ами ние какво да правим? — попита баща й. — Само да се мотаем тук, докато ти се чипкаш във ваната с пихтията, така ли?

— Не знам. Мисля, че точно затова трябва да поговорим. За да измислим плана.

— Ами Стивън? Значи аз трябва да вися тук, а момчето ми да лежи в болницата? Така ли? Тая карантина няма да продължи вечно.

— Не знам, татко. Джеремая също се тревожи за майка си. Но запомни, тези хора не се спират пред нищо и убиват, когато им се наложи. Най-малкото, ако те хванат отвън, ще те задържат. — Тя сви рамене. — Не знам какво друго би могъл да направиш, освен да стоиш тук.

Последва дълго мълчание. Рени вдигна поглед и забеляза, че !Ксабу я гледа. Изражението му беше странно. Преди да успее да го попита за какво си мисли, високоговорителят в стената изжужа и всички подскочиха.

— Намерих информация за резервоарите — съобщи Мартин — и я заредих в лабораторната памет. Освен това Сингх се обади, за да ми каже, че е открил „груба кръпка“, както се изрази, и много-много да не се надявате той да може да ви помогне със софтуера на резервоарите.

— Какво означава това?

— Не съм много сигурна. Системата за охрана на Адърланд е много сложна и не я използват твърде, така че за него е трудно да работи, без да привлече внимание. Каза, че шансът да проникне вътре бил само петдесет на петдесет.

Рени усети вътрешностите й да се свиват.

— Предполагам, че досега шансът и без това не е бил на наша страна. От самото начало.

— Но освен това каза, че ако успее, трябва да сте готови да влезете много бързо.

— Чудесно. Значи той няма да може да ни помогне, но трябва веднага да подготвим резервоарите.

Мартин се разсмя съжалително.

— Да, нещо такова. Но аз ще ти помагам колкото мога, Рени.

— Ти вече ми помогна твърде много — въздъхна Рени. Пламенността й угасна, охладена от реалността. — Всички ние ще направим каквото трябва.

— Мартин, имам един въпрос — обади се !Ксабу. — Вярно ли е, че комуникационните линии на това място са защитени? Че няма да се издадем, ако ги използваме?

— Не бих казала точно защитени. Прекарах ги през различни възлови точки, които ги подават на избрани напосоки извеждащи линии. По този начин те могат да се проследят само до последната възлова точка, без да има очевидна връзка между нея и оригиналния източник. Това е обичайната практика.

— Какво означава всичко това? — попита Дългия Джоузеф.

— Значи можем да използваме линиите, влизащи и излизащи оттук, а дори и да пренасяме данни, така ли? — !Ксабу като че ли искаше да си изясни нещо.

— Да. Но все пак трябва да ги използвате отговорно. Аз не бих се обадила в „Телеморфикс“ или в ООН-ком, за да си направя гавра.

— Божичко, не! — ужаси се Рени. — Никой тук няма да тръгне да вика вълка, Мартин. Вече ни се струпаха достатъчно беди.

— Добре. Това отговаря ли на въпроса ти?

— Да — кимна !Ксабу.

— Защо ти трябваше да го знаеш? — обърна се Рени към !Ксабу, след като Мартин прекъсна връзката.

За първи път откакто го познаваше, !Ксабу сякаш се чувстваше неловко.

— Бих предпочел да не ти го обяснявам точно сега, Рени. Но ти обещавам, че няма да правя нищо рисковано и безотговорно, както предупреди Мартин.

Изкуши се да го принуди да й отговори, но осъзна, че след всичко, през което бяха минали, той заслужава доверието й.

— Не съм си го и помислила, !Ксабу.

— Ако телефонните връзки са обезопасени, тогава мога да се обадя на майка си — нетърпеливо изрече Джеремая.

Рени усети как я притиска умората.

— Мисля, че това влиза във „викането на вълка“, Джеремая. Ако са успели да блокират картите ти, сигурно подслушват и телефона на майка ти.

— Но нали Мартин каза, че не могат да проследят обажданията!

— Вероятно — пак въздъхна Рени. — Вероятно. Но да се обадиш на номер, който почти сигурно се подслушва, значи да викаш вълка.

Лицето на Джеремая потъмня от гняв.

— Ти не си ми господарка, млада госпожице. Няма да ми нареждаш какво да правя.

Преди тя да успее да отговори — а щеше да му отговори доста рязко, — се обади !Ксабу:

— Рени се старае с всички сили за всички нас. Никой от нас не се чувства добре в момента, господин Дако. Вместо да се ядосвате, вероятно има и някакво друго решение.

Благодарна за намесата му, Рени продължи:

— Добра идея, !Ксабу. Джеремая, можем ли да се свържем с някой твой роднина от обществен телефон? — Знаеше, че в Пайнтаун много хора от онези, които не могат да си позволят редовен комуникационен сервиз, използват обществените апарати и биха извикали всеки потърсен съсед. — Съмнявам се да подслушват всяка една обществена кабина близо до твои роднини. Не сме обявени за врагове на обществото, така че всичко това трябва да го направим доста тихомълком.

Джеремая се замисли — гневът му се беше разпръснал. Рени се усмихна на !Ксабу в знак, че е оценила помощта му. Малкият човек все още изглеждаше разтревожен.

— Имаме два напълно готови резервоара — обади се !Ксабу.

Рени се обърна — точно оглеждаше единия от тях. Проверяваше шепа покрити с гума фибервръзки, които висяха от капана на резервоара като пипалата на октопод, подаващи се от пукнатина в скалата.

— Знам. Така ще разполагаме и с резервен, ако нещо се обърка с първия.

!Ксабу поклати глава.

— Не това имах предвид, Рени. Имаме два. Ти мислиш Да отидеш сама, но не е правилно. Придружавал съм те и преди. Приятели сме.

— Искаш да проникнеш в Адърланд заедно с мене? За Бога, !Ксабу, не ти ли навлякох вече достатъчно неприятности? Във всеки случай няма да влизам сама — Сингх ще влиза, а може би и Мартин.

— Има и още нещо. Излагаш се на много по-голяма опасност. Спомняш ли си Кали? Винаги сме се поддържали — и сега трябва да се поддържаме.

По упоритостта в погледа му Рени разбра, че с това нямаше да се свърши скоро. Тя пусна треперещите влакна.

— Но… — изведнъж не можа да се сети за никакъв аргумент. Нещо повече, разбра колко по-добре щеше да се чувства, ако !Ксабу наистина дойде с нея. Ала все още се чувстваше задължена да му възрази: — Но ако и двамата сме включени, кой ще се грижи за всичко тук? Казах ти, това може да продължи с дни… дори седмици.

— Джеремая е интелигентен и отговорен. Баща ти също ще се справи, ако разбере колко е важно. А и както сама каза, няма какво толкова да се прави, освен да се следи какво става с нас.

— Значи вече е „с нас“? — Тя не можа да се сдържи и се усмихна. — Не знам. Предполагам, че и ти имаш също толкова право, колкото и аз.

— И моят живот се заплете с това. — Малкият мъж оставаше все така сериозен. — Дойдох с тебе по своя воля. Не мога сега да се откажа.

Тя изведнъж почувства, че ще се разплаче. Той беше толкова сериозен, толкова упорит и все пак не по-едър от момченце. Беше поел нейните отговорности, сякаш бяха негови собствени, без изобщо да се замисли. Тази вярност беше толкова странна, че малко я плашеше.

„Как така този човек толкова бързо ми стана много скъп? Той ми е като брат — брат на моята възраст, а не дете като Стивън, за което трябва да се грижиш.“

Или в това имаше още нещо? Мислите и чувствата й бяха много объркани.

— Добре тогава — обърна се към фибервръзките уплашена, че той може да забележи червенината по бузите й и това да му даде някакъв знак. — Ти го поиска. Ако Джеремая и баща ми се съгласят, влизаме заедно.

— Пак ти казвам, че си луда, момиче — рече баща й.

— Не е толкова опасно, колкото си мислиш, татко — тя вдигна тънката гъвкава маска. — Това се налага на лицето. Не е по-различно от маските на гмуркачите. Виж, ето тук покрива очите ти, но така че проекцията върху ретината да си остава на фокус. „Проекция върху ретината“ означава просто, че прожектира картина върху очното ти дъно. Човек горе-долу вижда така и като гледа нормално и визуалният вход е много истински. А ето как се диша — тя посочи трите клапи, две малки и една голяма, които образуваха триъгълник. — Това тук се налага на носа и устата много стегнато и въздухът се изпомпва през тези тръби. Просто е. Щом вие с Джеремая следите смесването на въздуха, с нас не може да се случи нищо.

Дългия Джоузеф поклати глава.

— Не мога да те спра, така че няма и да се опитвам. Но ако нещо се обърка, недей да обвиняваш мене.

— Благодаря ти за доверието — и тя се обърна към Джеремая: — Надявам се, че ти и без това си слушал внимателно.

— Ще следя всичко съвсем отблизо — погледна той екрана малко нервно. — Сега ти само го проверяваш, нали? Ще влезеш ли само за малко?

— Може би за десетина минути, а може и малко повече. Просто, за да съм сигурна, че сме вързали всичко както трябва — втренчи се тя в прилепените снопове фибервръзки, протегнали се между двата резервоара и старомодните процесори. — Дръж под око данните за жизнените функции. Става ли? Проверих всичко, доколкото можах, но дори и с Мартин и нейните схеми има толкова много проклети свръзки, че не съм сигурна в нищо. — Тя се обърна към !Ксабу, който пак проверяваше собствения си резервоар връзка по връзка — точно както беше видял, че го прави тя: — Готов ли си?

— Да, ако и ти си готова, Рени.

— Добре. Какво ще правим? Някои прости триизмерни манипулации като онези, на които те учих едно време в политехниката? Би трябвало да са ти удобни и познати.

— Разбира се. А после може би и още нещо.

— Какво например?

— Ще поживеем, ще видим. — И той се обърна, за да оправи разклонителите на маската, които със сигурност бяха оправени много отдавна.

Рени сви рамене.

— Джеремая? Можеш ли да включиш резервоарите? С главните шалтери?

Нещо изщрака, после се разнесе тихо бръмчене. Закратко светлините горе трепнаха. Рени се наведе и се втренчи в резервоара. Онова, което на вид приличаше на прозрачна пластмаса, изпълваща три четвърти от резервоара, се замъгли и стана матово. След няколко мига веществото отново стана прозрачно, но сега като че ли беше течно. По повърхността му се появиха малки вълнички — хиляди, в концентрични извивки като отпечатъци на пръсти, — но преди да успее да различи някаква по-голяма фигура, те се разляха.

— Как са данните? — попита тя.

Джеремая отвори серия прозорци на екрана и каза:

— Всичко е точно така, както го искаше. Изглеждаше й нервен и напрегнат.

— Добре. Хайде, влизаме.

Сега, когато моментът беше дошъл, тя внезапно се почувства неспокойна, сякаш беше на ръба на висока кула и се готвеше да се хвърли във водата. Издърпа ризата над главата си, за секунди остана по сутиен и бикини и погледна надолу към резервоара. Въпреки че в стаята беше топло, усети как кожата й настръхва.

„Това е само интерфейс — напомни си тя. — Просто вход-изход като при комуникативния екран. Оставяш баща ти да ти влияе с приказките си за ток във ваната, момиче!“ Освен това щеше да е много по-лесно, отколкото когато го направеха наистина — без катетри и системи и с потапяне само за малко.

Дръпна маската на лицето си, набута контакторите в ноздрите си и постави гъвкавия мехур с вградения микрофон на устата си. Джеремая вече беше включил помпите: освен лекия метален хлад въздухът й се стори — и на вид, и на вкус — съвсем обикновен. Със слушалките беше лесно, но се оказа малко по-трудно да нагласи както трябва окулярите. Когато най-накрая ги затвори, се потопи в резервоара слепешката.

Гелът беше достигнал стазис — телесна температура и същата плътност като тялото й, така че тя заплува в безтегловност. Бавно протегна ръце, за да се центрира. Краят на резервоара беше извън обсега им. Тя висеше сред нищото — малка колабираща звезда. Мракът и тишината бяха абсолютни. Рени чакаше в празнотата Джеремая да задейства началната последователност. Като че ли трябваше да чака дълго.

В очите й нахлу светлина. Вселената изведнъж пак придоби дълбочина, въпреки че тази дълбочина беше неизразимо сива. Чувстваше как лекият натиск се мести, докато хидравличната система изправи V-резервоара до работния му ъгъл — деветдесет градуса. Размърда се леко. Усещаше теглото си, макар и не много: усещането за плуване беше сменено от слабо чувство за гравитация, въпреки че гелът можеше да се пригоди обратно към безтегловност или към каквото и да било, което симулацията изискваше.

Друга фигура се появи и увисна пред нея. Беше гол сим — нищо повече от международния символ за човешко същество.

— !Ксабу? Как се чувстваш?

— Много странно. Различно е от залата с оборудването. Като че ли съм… в нещо…

— Знам за какво говориш. Хайде да опитам — тя подаде няколко команди с ръка и създаде по-тъмносива равнина под тях, която се простираше до предполагаемия хоризонт, и придаде на празното пространство посоки нагоре и надолу. Спуснаха се върху равнината и я усетиха плоска и твърда под краката си.

— Това дъното на резервоара ли е? — попита !Ксабу.

— Не, просто гелът се втвърдява там, където процесорите му нареждат да се втвърди. Ето, виж — оформи една топка в същия цвят като земята. Усещаше я съвсем твърда под пръстите си. Смекчи я нарочно до плътността на гума. Процесорите се подчиниха. — Дръж!

!Ксабу протегна ръка и хвана топката във въздуха.

— А това също е гелът и се втвърдява там, където се предполага, че трябва да усетим някакъв предмет?

— Точно така. Той дори може да не образува цял предмет, а само да подава правилните тактилни реакции на ръцете ни.

— А когато я хвърля — той я метна отново към Рени, — той анализира дъгата, която тя трябва да опише, и после я пресъздава първо в моя резервоар, а после — и в твоя?

— Точно така. Също като в училище, но с по-добра апаратура. Твоят резервоар може да е от другата страна на земното кълбо, но ако те виждам тук, веществото в тези резервоари оформя преживяването.

!Ксабу поклати одобрително глава.

— И преди съм ти го казвал, Рени, но твоята наука наистина е в състояние да прави чудеса.

Тя изсумтя.

— Всъщност тя не е моя наука. Освен това, както вече видяхме, тя е в състояние да прави и доста големи ужасии.

Създадоха и подредиха още няколко обекта, провериха калиброването на такторната система и различните ефекти — температура, гравитация, — с които по-примитивната система на оборудването в политехниката не разполагаше. Рени усети, че й се иска да работи с по-изпипана симулация, с нещо, което наистина би й дало представа за възможностите на резервоарите. И все пак като за първи ден днешния си го биваше.

— Мисля, че направихме каквото трябва — каза тя. — Искаш ли да опиташ още нещо?

— Всъщност да. — !Ксабу — или безликият му сим — се обърна към нея. — Не се безпокой. Има нещо, което искам да споделя с тебе — подаде няколко команди с ръка. Сивата вселена изчезна и те се озоваха в мрак.

— Какво правиш? — разтревожи се тя.

— Моля те. Ще ти покажа.

Рени с мъка потисна желанието си да настоява за отговори. Не обичаше да оставя някой друг да контролира нещата.

И когато й се стори, че вече не издържа, пред нея се разля сияние. Започна като тъмночервено, след това се превърна в мозайка от бяло, златно, алено и плътен кадифен пурпур. Разкъсан от този ослепителен блясък, мракът се оформи в странни силуети; светлина и мрак се вихреха и се смесваха. Светлината на едно място започна да става все по-силна и най-накрая се сгъсти в диск — толкова ярък, че не можеше да го гледа. Тъмните области приеха форма и дълбочина и се спуснаха в дъното на зрителното й поле като пясък, изсипан в чаша вода.

Стоеше сред обширен, плосък пейзаж, нарисуван от ярка, режеща очите светлина, нарушаван само от окастрени дървета и гърбиците на червени скали. Слънцето над тях тлееше като нажежено до бяло кюлче.

— Пустиня — обади се тя. — Боже, !Ксабу, това пък откъде се появи?

— Аз го направих.

Тя се обърна, а учудването й продължи да нараства. !Ксабу застана до нея — съвсем ясно си личеше, че е той. Безличният сим от опериращата система на военната лаборатория беше изчезнал и бе заменен от нещо, много близко до собственото дребно и крехко тяло на приятеля й. Дори и лицето въпреки известната гладкост и вдървеност беше неговото собствено. Симът на !Ксабу беше облечен, както предположи тя, в традиционната носия на народа му — кожена препаска на слабините, сандали и наниз мъниста от яйчени черупки на врата. На едното му рамо висяха лък и колчан със стрели, а в другата си ръка държеше копие.

— Ти си го направил? Всичко това?

Той се усмихна.

— Не е чак толкова, колкото изглежда, Рени. Части от него съм наел от други модули за пустинята Калахари. Има много свободни мощности на разположение. Намерих няколко академични симулации — екологични модели, биологични еволюционни проекти — в базите с данни на университета в Натал. Това е дипломната ми работа — усмивката му стана още по-широка. — Още не си се погледнала.

И тя се погледна. Краката й бяха боси и също беше с набедрена препаска. Имаше повече украшения от !Ксабу и нещо като кожен шал, който покриваше горната част на тялото й, привързан на кръста с груб ремък. Спомни си, че трябва да проверяват V-резервоарите, и го попипа. Обработената кожа беше хлъзгава и малко раздърпана — също като онова, което се предполагаше, че е.

— Това се нарича карос. — !Ксабу посочи мястото на гърба й, където шалът зееше. — За жените от моя народ то е нещо повече от дреха. В него носят малките бебета, както и храната, намерена през деня.

— Ами това? — тя вдигна парчето дърво, което държеше в другата си ръка.

— Пръчка за копаене.

Рени се разсмя.

— Да се смаеш, !Ксабу. Откъде дойде всичко това? Искам да кажа, как се озова в тази система? Не може да си го направил, откакто дойдохме тук.

Той поклати глава. Лицето на сима му беше сериозно.

— Копирах го от паметта си в политехниката. Рени усети как стомахът й тревожно се свива.

— !Ксабу!

— С помощта на Мартин. За да сме в безопасност, го прекарахме по… как го нарече тя? Офшорен маршрут. И аз ти оставих съобщение.

— За какво ми говориш?

— Докато бях в системата на политехниката, оставих там съобщение за теб. Писах, че съм се опитвал да се свържа с теб и се надявам скоро да поговорим за следването ми и за дипломната ми работа.

Рени поклати глава. Нещо зазвъня, тя протегна ръка и докосна висящите си обеци.

— Не разбирам.

— Мислех си, че ако някой проверява контактите ти, ще е добре да си мисли, че не знам къде си. Може би тогава няма да преследват хазайката ми. Не че тя е свестен човек, но не заслужава да й се случва онова, което се случи с нас. Но, Рени, аз съм нещастен.

Беше й трудно да следи мисълта му.

— Защо, !Ксабу?

— Защото когато оставих съобщението, осъзнах, че лъжа умишлено. Никога преди не го бях правил. Страх ме е, че се променям. Не е за учудване, че изгубих песента на слънцето.

Дори и зад маската на симулацията му Рени виждаше колко е притеснен малкият мъж.

„Точно от това се страхувах“ — помисли си тя. Не можеше да се сети как би могла да го успокои. С всеки друг приятел би спорила за етичността на необходимата лъжа, за защитния фалш, но никой друг от нейните приятели не би чувствал лъжата като физическа поквара; не можеше да си представи някой друг в целия си живот да бъде отчаян, защото не можел да чуе гласа на слънцето.

— Покажи ми още — само това можа да каже. — Разкажи ми за това място.

— Едва сега започва. — Той протегна ръка и я докосна по лакътя, сякаш да й благодари за това, че смени темата.

— Не е достатъчно само да направиш нещо, което изглежда като земята на моя народ — трябва и да го чувстваш по същия начин, а аз все още не притежавам достатъчно умения. — !Ксабу тръгна и Рени пое след него.

— Направих една малка част отчасти за да науча всички онези уроци, които се учат от грешките. Виждаш ли онова? — посочи към хоризонта. Над ширналата се пустиня, едва видими зад плет от трънливи акации, бяха надвиснали тъмни сенки. — Това са хълмовете Тсодило, много важно място за моя народ. Свещено място — така бихте го нарекли вие. Но съм ги направил твърде видими, твърде набиващи се на очи.

Тя се вгледа нататък. Въпреки неудовлетвореността му в хълмовете имаше нещо, което завладяваше вниманието: те бяха единственото високо нещо сред тази ширнала се плоска земя. Ако истинските наподобяваха поне далечно на тези, тя разбираше защо имат такава власт над въображението на народа на !Ксабу.

Рени протегна ръка и отново докосна обеците си, после — гердана от яйчени черупки на врата си.

— Ами аз? И аз ли приличам толкова на себе си, колкото и ти?

Той поклати глава.

— Би било нахално. Не, моя сим го стъкмих в един по-ранен проект в политехниката. За този добавих още неща към него, но имам само още два сима — мъжки и женски. Направени са така, че да изглеждат като мъж и жена от моя народ. — Усмивката му беше малко тъжна. — Тук обаче ще направя така, че в земята на бушмените да не идват други хора освен бушмени.

Поведе я надолу по един песъчлив хълм все по-дълбоко в долината. Лениво жужаха мушици. Слънцето така напичаше, че Рени усети как копнее за чаша вода, въпреки че в резервоарите те без съмнение бяха престояли по-малко от половин час. Почти й се искаше да бяха включили и системите за хидратация, въпреки че не обичаше игли.

— Тук — обади се !Ксабу. Приклекна на пети и започна да рови с тъпия край на копието си. — Помогни ми.

— Какво търсим?

Той не отговори, а се концентрира върху ровенето. Беше трудно, а жегата го правеше още по-уморително. За миг Рени напълно забрави, че се намират в симулация.

— Ето. — !Ксабу се наведе напред. С пръсти изрови нещо от дъното на дупката, което приличаше на малка диня. Вдигна я тържествуващо.

— Това е тсама. Благодарение на тези дини моят народ оцелява през сушавия сезон, когато в изворите вече няма вода — той извади ножа си, отряза върха на динята, после взе копието си, изчисти го от пръстта и го заби в динята. Започна да удря като с чукало, докато вътрешността на плода се превърна в каша. — А сега го изпий — усмихна й се той.

— Но аз не мога да пия — или поне не мога да усетя вкуса на нищо.

Той кимна.

— Но когато завърша симулацията си, ще трябва да пиеш, независимо дали усещаш вкуса или не. Никой не може да живее като моя народ, ако не се бори да намери вода и храна в тази сурова земя.

Рени взе тсамата и я поднесе към устата си. Лицето й беше странно нечувствително, но усети как струйки влага се стичат по шията и корема й. !Ксабу пое динята от нея и също пи.

— Ела — повика я той. — Има и други неща, които искам да ти покажа.

Тя се изправи разтревожена.

— Това е чудесно, но Джеремая и баща ми ще се притеснят, ако останем тук твърде дълго. Не му казах как да следи разговора ни, а се съмнявам, че сам ще схване какво да прави. Дори могат да се опитат да ни извадят.

— Тъй като знаех, че ще ти покажа това място тук, аз им казах, че може да се задържим и по-дълго, отколкото смяташ ти. — !Ксабу я погледна, после кимна. — Но си права. Държа се егоистично.

— Не, не. Това е чудесно — каза тя съвсем искрено. Дори и да го беше стъкмил от други модули, той имаше невероятно чувство за виртуално инженерство. Можеше само да се моли това, че се е събрал с нея, да завърши щастливо. След като беше видяла дори само това малко място, според нея би било престъпление мечтата му да не се осъществи. — Наистина е чудесно. Надявам се някой ден да прекарам много повече часове тук, !Ксабу.

— Имаш ли още малко време? За мене е много важно.

— Разбира се.

— Тогава ела малко по-нататък. — Той я поведе напред. Въпреки че извървяха, както им се стори, само стотина метра, хълмовете изведнъж се оказаха много по-близо — надвиснали над тях ярко очертани силуети. В сенките им имаше малък кръг навеси от трева.

— Неестествено е да се движим толкова бързо, но знам, че нямаме време. — !Ксабу я хвана за китката и я поведе към празната ивица песъчлива почва пред един от заслоните. Там вече беше подредена купчина съчки. — Трябва да направя и още едно неестествено нещо. — Махна с ръка. Слънцето запълзя бързо по небето. Само след секунди то се беше скрило напълно зад хълмовете, а небето беше потъмняло до виолетово. — А сега ще запаля огън.

!Ксабу извади от кесията си две пръчици.

— Мъжка пръчица, женска пръчица — усмихна се той. Постави едната във вдлъбнатината на другата, след това притисна втората към земята с крака и бързо започна да върти първата между дланите си. От време на време вадеше от кесията си сухи треви и ги набутваше във вдлъбнатината. След време тревата започна да пуши.

Звездите бяха избухнали горе в нощното небе и температурите бързо спадаха. Рени потрепери. Надяваше се приятелят й да запали по-бързо огъня, дори и това да означава, че няма да го направи съвсем точно.

Щом !Ксабу прехвърли тлеещата трева върху купчиката съчки, тя се облегна назад и се загледа в небето. Беше толкова обширно! По-огромно и по-дълбоко, отколкото някога го беше виждала над Дърбан. И звездите изглеждаха толкова близо — почти й се струваше, че ако протегне ръка, ще ги докосне.

Огънят беше учудващо малък, но тя усещаше топлината му. Както и да е, !Ксабу не й даде особено голяма възможност да се постопли. Той извади от кесията си два наниза, които изглеждаха като направени от изсушени пашкули, и ги върза около двата си глезена. Когато ги разтресе, те издадоха тих, жужащ и тракащ звук.

— Ела — !Ксабу стана и й кимна. — Сега ще танцуваме.

— Ще танцуваме ли?

— Виждаш ли луната? — посочи той. Тя плуваше сред мрака като перла в локва от петрол. — И пръстена около нея? Това е знак, че духовете танцуват около нея, защото за тях тя е огън — огън също като този — протегна се и я хвана за ръката. Въпреки че част от нея не можеше да забрави, че се намират в два отделни резервоара на метри разстояние, тя чувстваше и познатото му присъствие. Както и да го определяше физиката, той държеше ръката й и я водеше в някакъв странен, подскачащ танц.

— Не знам нищо за…

— Това е лекуващ танц. Много е важен. Път ни чака, а вече изпитахме достатъчно болка. Просто прави същото, което правя и аз.

Тя се постара максимално да го следва. Отначало й се видя трудно, но после, когато спря да мисли за това, започна да усеща ритъма. След малко вече не чувстваше нищо друго освен ритъма — поклащане, стъпка, поклащане, поклащане, стъпка, главата назад, ръцете нагоре — и винаги долавяше и тихия шепот на нанизите на !Ксабу и мекото шляпане на краката им в пясъка.

Танцуваха под луната с пръстена, пред черните хълмове, които се издигаха над тях и закриваха звездите. Рени бе забравила за всичко друго — сега съществуваше само този танц…

Дръпна маската от лицето още преди да е излязла напълно от гела и за миг се задави. Баща й я беше прихванал под мишниците и я измъкваше от резервоара.

— Не! — извика тя, борейки се да си поеме въздух. — Още не, трябва да изстържа това от себе си и да го върна обратно в резервоара — трудно ще намерим ново, така че няма смисъл да го ръсим по пода.

— Много време остана там — ядосано й се тросна баща й. — Помислихме си, че и двамата сте изпаднали в клинична смърт или кой знае какво. Онзи каза да не те вадя, каза, че приятелят ти бил рекъл, че всичко е наред.

— Съжалявам, татко — тя погледна към !Ксабу, който беше приседнал на ръба на собствения си резервоар и стържеше гел. Рени му се усмихна. — Беше невероятно. Трябва да видите какво е направил !Ксабу. Колко време бяхме вътре?

— Почти два часа — неодобрително отговори Джеремая.

— Два часа! Боже мили! — Рени беше шокирана. „Сигурно сме танцували поне час.“ — Толкова съжалявам! Сигурно сте се притеснили до смърт.

Джеремая се намуси.

— Виждахме, че дишането ви, сърдечният ритъм и не знам си какво още са нормални. Но чакахме да се върнете при нас, защото оная французойка искаше да говори с вас. Каза, че било важно.

— Какво? Какво искаше Мартин? Трябваше да ни извадите.

— Знаем ли какво ще очакваш от нас? — скастри я баща й. — Цялата тая смахната работа — откъде да знаем кога ще почнеш да ни крещиш? И какво трябва да правим?

— Добре де, добре. Казах ти, съжалявам. И какво каза тя?

— Каза да й се обадите, щом излезете.

Рени уви с военна хавлия все още лепнещото си тяло, после набра номера на Мартин. Тайнствената жена се обади само след секунди.

— Толкова се радвам, че се обади. Експериментът успешен ли беше?

— Мина страхотно, но мога да ти разкажа за това и по-късно. Казаха ми, че си имала спешно съобщение за мене.

— Да, от мосю Сингх. Каза да ви предам, че според него е намерил начин да прецака охраната на Адърланд. Но каза и че степените на използване са се повишили драматично през последните няколко дена — мрежата била много натоварена, което може и да означава, че ще става нещо важно. Може би това е значението на пясъчния часовник и календара. Във всеки случай десетте дни почти са изтекли. Не смеем да чакаме друга възможност.

Пулсът на Рени се ускори.

— Което означава?

— Което означава, че Сингх влиза утре. За онова, което не можем да планираме, ще трябва да се довери на късмета си, така каза. И ако ще идвате с нас, ще трябва да дойдете сега — друг шанс може и да няма.

СЕДМА ГЛАВАВ ИМПЕРАТОРСКИТЕ ГРАДИНИ

Хърли Бръмонд беше застанал на носа на въздушния кораб, вкопчил се в кормилото с една ръка. Суровият му брадат профил се очертаваше на светлината на двете луни на Уламар.

— Ще им размажем носовете, Джонас! — надвика той рева на вятъра. — Зеленокожите жреци ще разберат, че не могат току-така да се бъзикат с годеницата на един землянин!

Пол искаше да го попита нещо, но нямаше куража да ревне. Бръмонд отново се беше върнал в старата си поза и се взираше в осветените от фенери кули на Туктубим. Пол искаше отново да намери красивата жена, но не беше сигурен, че точно този е начинът.

— На Хърли му е кипнала кръвта — обади се професор Багуолтър. — Наистина, ако се косиш, това няма да ти помогне. Но не се страхувай — луд е като мартенски заек, но ако някой може да ти свърши работа, то това е точно той.

Въздушният кораб рязко залитна надолу и месинговите му сглобки се раздрънчаха. Пол се подпря на една ръка, после протегна другата да провери дали Гали не е паднал. Момчето се беше ококорило, но като че ли беше повече развълнувано, отколкото уплашено.

Корабът започна да се спуска под още по-голям ъгъл. Единственото, на което Пол беше способен при такъв остър ъгъл на падане, беше да се вкопчи в парапета. Хърли Бръмонд напусна мястото си на носа и запълзя покрай парапета, като се изтегляше с ръце, а след това дръпна една голяма метална дръжка на гърба на корабната кабина. Всички фенери на кораба, на кърмата, по крилете платна и покрай палубата изведнъж помръкнаха. Въздушният кораб продължи да пада.

Внезапно от едната страна на кораба изскочи връх на кула и се стрелна нагоре покрай тях. Още една прониза въздуха точно зад парапета от страната на Пол — толкова близо, че му се стори, че може да я докосне. Трета изникна до първата. Ужасен, Пол погледна през резбования парапет. Корабът летеше надолу към цяла гора от остри като игли минарета.

— Боже мой! — Пол дръпна Гали към себе си, макар да знаеше, че нищо не може да направи за момчето. — Ще…

Корабът внезапно изправи нос и Пол и другите рухнаха на палубата. След миг се разтресе и спря във въздуха, увиснал сред гъсталака от остри покриви. Бръмонд беше изпълзял обратно на носа.

— Съжалявам за пропадането — изрева той. — Ама трябваше да угася фенерите! Ще ги изненадаме.

Докато Пол помагаше на Гали да се изправи, Бръмонд преметна навита въжена стълба през парапета. Тя се разгъна с пращене в мрака и той се изправи с доволна усмивка.

— Идеално. Точно над императорските градини сме, както си и помислих. Никога не биха го очаквали от нас. Докато ти мигне окото, ще влезем и ще излезем с твоята красавица, Джонас, старче.

Професор Багуолтър все още беше коленичил на палубата и си търсеше очилата.

— Хърли, викам, че май нямаше нужда от това, а? Такова де, не можехме ли да се приближим малко по-лекичко?

Бръмонд поклати глава — личеше колко е привързан към стареца.

— Багс, флегмо стара! Знаеш ми девиза: „Движи се като вятър, удряй като светкавица.“ Няма да дадем възможност на тези гадни жреци таласъми да изпратят нашата плячка при духовете на праотците ни. Давайте да се размърдаме! Джонас, ти, разбира се, идваш. Багс, знам, че страшно ти се иска да се поразкършиш, но може би трябва да останеш тук, на кораба, и да си готов да отлетим. Освен това някой трябва да наглежда момчето.

— Аз искам да дойда! — светнаха очите на Гали.

— Не. Това противоречи на собствените ми правила. — Бръмонд поклати глава. — Какво ще кажеш, Багс? Знам, че е кофти номер, но може би само този път ще е по-добре да пропуснеш приключението.

Професорът не изглеждаше незаслужено разочарован. Всъщност на Пол му се струваше, че е благодарен за извинението.

— Щом мислиш, че така е най-добре, Хърли.

— Значи всичко е решено. Нека само да запаша мойта стара Бетси… — Бръмонд отвори един сандък до кормилото, извади оттам кавалерийска сабя в ножница и я закопча на кръста си. После се обърна към Пол:

— Ами ти, старче? Какво оръжие си избираш? Може да ми се намират тук един — два пистолета, но трябва да ми обещаеш, че няма да стреляш, докато аз не кажа — Бръмонд извади чифт оръжия, както се стори на Пол, леко архаични, и надникна в дулата им. — Добре. И двата са заредени — подаде ги на Пол, който ги затъкна в пояса си. — В края на краищата ние не искаме жреците да разберат за нас по-рано, отколкото трябва. Ммм? — Бръмонд продължи да рови из сандъка. — Значи и на тебе ще ти трябва да започнеш с нещо. Колкото да си платиш пътните.

Той се изправи и му подаде изключително живописно оръжие — отчасти брадва, отчасти копие, — високо две трети от ръста на Пол.

— Ето ги. Това е вонарски салджак. Изненадващо добър за близък бой, пък и доста уместен — нали и годеницата ти е от тях. От вонарите, искам да кажа.

Щом Пол се загледа в странното, покрито с филигран оръжие, Бръмонд притича до парапета и преметна крак през него.

— Хайде, старче. Време е да вървим.

Почувствал се почти безпомощен, сякаш се движеше през нечий чужд сън, Пол го последва.

— Внимавай — обади се Гали, но на Пол му се струваше, че перспективата за страшна опасност радва момчето повече, отколкото трябва.

— Опитай се наистина да удържиш Хърли да не предизвика междупланетен инцидент — добави Багуолтър.

На Пол му се видя трудно да слиза надолу със салджака в ръка. На трийсет метра надолу под кораба — и все още на половината разстояние от земята — Бръмонд спря и нетърпеливо го зачака.

— Виж какво, старче, бих рекъл, че сме тръгнали да спасяваме дамата на сърцето на някой съвсем друг човек, а не твоята. Ще изгубим елемента изненада.

— Аз… всъщност не съм свикнал на такива работи. — Пол се залюля; ръката, с която се държеше за стълбата, се потеше.

— Дай! — Бръмонд протегна ръка, взе салджака и продължи да слиза. Сега на Пол му беше по-лесно да слиза и дори за първи път успя да се огледа. Все още бяха обкръжени, но по-скоро не от кули, а от дървета със странна форма. Самата градина сякаш се простираше надлъж и нашир във всички посоки: топлата марсианска нощ беше изпълнена с аромата на растения.

В гъстата зеленина и в тишината имаше нещо, което погъделичка паметта му. Растения… Помъчи се с всички сили да си спомни. Струваше му се някак важно. Гора, обградена от стени…

Бръмонд отново беше спрял — този път в края на стълбата, само на отскок от земята. Пол забави ход. Какъвто и спомен да бяха извикали императорските градини в него, той пак се изплъзна — измести го една по-належаща грижа.

— Ти каза, че те никога не биха очаквали да дойдем точно по този начин, но тази вечер аз видях много въздушни кораби. Защо това ще ги изненада?

Спътникът му извади сабята от ножницата си, после скочи леко на земята. Огромни цветя с телесен цвят се люлееха от вятъра, който Пол не усещаше. Някои от дърветата имаха бодли, дълги колкото човешка ръка, а други — цветове, които приличаха на мокри, гладни усти. Пол потрепери и скочи долу.

— Всъщност точно заради вормаргите — поверително му прошепна Бръмонд. Той му подхвърли салджака. Наложи се Пол да се извърти, за да избегне острото като бръснач острие. — Повечето хора се боят от тях до смърт — и тръгна с бърза крачка. Пол се забърза след него.

— Вормарги ли? Тези пък какви са?

— Марсиански гадове. Някои хора им викат змийски маймуни. Грозна гад.

Имаше само половин секунда да осмисли идеята, когато нещо огромно, рошаво и вонящо тупна от дървото насред пътя.

— Говорим за вълка, а той — в кошарата! — обади се Бръмонд и замахна към звяра със сабята си. Щом съществото изръмжа и се дръпна назад, Пол мерна жълти очи като цепки и огромна муцуна, пълна, с криви зъби. Още два силуета тупнаха от дървото до тях. Пол едва успя да вдигне навреме вонарската брадва, за да отблъсне една лапа с дълги нокти, която се стрелна към лицето му; въпреки това ударът отхлаби хватката, с която държеше оръжието, и едва не го събори на земята.

— Не ги подкарвай към двореца — подвикна Бръмонд. Той се биеше с два звяра едновременно и сабята му беше почти невидимо размазано петно на лунната светлина. — Дръж ги тук, в тъмната част на градината.

Ако Пол би могъл да ги подкара накъдето и да било, с радост би го направил, но в момента беше под страшен натиск просто да оцелее. Онова косматото пред него сякаш имаше ръце, дълги колкото файтонджийски камшици; само блокирането им, докато те плющяха по лицето и корема му, гълташе цялата му сила и бързина. Сети се за пистолетите, но разбра, че не би могъл да извади някой от тях, преди чудовището да се метне върху му и да забие отровните си зъби във врата му.

Сега дори и на Бръмонд му беше трудно да говори. Пол забеляза как нещо залитна назад. За един ужасяващ миг си помисли, че е спътникът му, но после чу тихия му радостен кикот, щом единият от зверовете се строполи и повече не стана. Ала вторият от вормаргите изглеждаше съвсем способен да удържа Бръмонд, докато другарят му свърши с Пол.

Пол отстъпи крачка назад и едва не се спъна в оголения корен на едно дърво. Щом възвърна равновесието си, врагът се нахвърли върху му. В отчаянието си той метна салджака в лицето на змийската маймуна. Оръжието не беше балансирано за хвърляне; то се завъртя във въздуха, тежко удари звяра и го изкара от равновесие, но не му причини кой знае каква вреда. По време на моментното затишие Пол измъкна единия пистолет от пояса си, натика го колкото можа по-близо до лицето на вормарга и дръпна спусъка. Ударникът падна. За една отвратително дълга част от секундата не се случи нищо. После пистолетът подскочи и издаде звук като гръмотевица; от дулото изригна огън. Змийската маймуна седна на земята — на раменете й не беше останало нищо друго освен кръв, парчета изгоряла плът и козина.

— За Бога, стари ми приятелю, какви ги вършиш? — Бръмонд явно се беше ядосал. Той бе стъпил с ботуша си на гърдите на втория убит от него вормарг, за да може да измъкне сабята си от корема му. — Нали ти рекох да не ги пипаш, докато не ти кажа.

Пол беше твърде зает с това, да се мъчи да си поеме дъх, за да възрази.

— Е, ако наоколо има още от тези хубавци, то сега ще ни налетят като мухи на мед — да не споменаваме, че без съмнение си събудил ониксовата стража на Сумбар. По-добре да хукваме към императорската резиденция и да направим каквото можем. Длъжен съм да го кажа — разочарован съм от тебе, Джонас. — Бръмонд избърса сабята си в листо колкото поднос за чай и с един замах я прибра в ножницата. — Идвай! — обърна се той и затича през гъсталака.

Пол вдигна салджака и се запрепъва подире му. Затъкна пистолета, с който беше стрелял, в колана си и измъкна другия — да бъде готов. Нямаше как да познае към какъв ли отвратителен смъртоносен капан го беше повел този идиот.

Бръмонд търчеше през джунглата на императорските градини, сякаш цял живот се е занимавал с това, а Пол подтичваше тромаво подире му. Само след няколко секунди стигнаха до каменна стена. Тя се издигаше десетина метра нагоре, съвсем гола, ако не броим единствения прозорец, който се намираше на един човешки бой над земята. Бръмонд подскочи и се залови за перваза, после се издърпа нагоре. Протегна ръка и издърпа и Пол.

Стаята пред тях беше празна с изключение на няколкото каменни урни, струпани в единия ъгъл, и осветена само от една мъждукаща в нишата свещ. Бръмонд скочи на пода и безшумно започна да се придвижва към отсрещната врата; там се ослуша, а след това продължи по ярко осветения от факли коридор.

В коридора също нямаше никого, но звуците, които идваха от едната посока — груби гласове и дрънчене на брони, — предполагаха, че няма да бъде така за дълго. Бръмонд сграбчи една от факлите, измъкна я от поставката й и я доближи до ръба на гоблена, който се простираше на стената и в двете посоки, докъдето Пол виждаше — безкрайна неразбираема картина, изобразяваща хора с животински глави, които работеха и се забавляваха. Пламъците плъзнаха по долния край на гоблена и се заизкачваха нагоре.

— Хайде, мой човек! — Бръмонд сграбчи ръката на Пол и го повлече. — Това ще позабави ониксовата стража. Един бърз спринт — и ще бъдем в храма.

Парчета горящ гоблен вече падаха по пода и там килимът започваше да тлее. Други пламъци вече посягаха към тежките дървени греди на тавана. Коридорът започваше да се изпълва с дим.

По някои от вратите се появиха талтори, докато Пол вървеше подир Хърли Бръмонд по дългия коридор. Повечето като че ли току-що се бяха събудили. Трудно беше на светлината на факлите да се различи кожата на землянин от зеленикавата кожа на уламари: неколцина от жителите на двореца им крещяха развълнувано — мислеха си (по-оправдано, отколкото смятаха), че тези бързащи мъже би трябвало да знаят какво става.

Не всички бяха толкова пасивни. Един едър войник талтор, чиято черна ливрея предполагаше, че трябва да е от ониксовата стража, спомената от Бръмонд, излезе от една пресечка на коридора и прегради пътя им. Спътникът на Пол прояви изненадваща сдържаност, като просто го фрасна с бърз ъперкът в челюстта; на няколко крачки по-назад Пол беше принуден да прескочи проснатия страж.

„Това е като в стар филм — помисли си той. — Някаква мелодрама от «Хиляда и една нощ».“ За миг тази мисъл разгърна най-различни спомени в ума му — безброй предмети, имена, идеи, — сякаш някой беше разтворил широко вратите на огромна библиотека. После се подхлъзна върху полирания под и едва не заби глава в каменните плочки. Когато успя да си възвърне равновесието и отново се затича след Бръмонд, мъглата в главата му се беше върнала. Но сега знаеше, че зад нея има нещо, че този мрак не е естественото му състояние. Усети как в него се надига надежда.

Бръмонд спря пред висока арка, преградена с тежка врата.

— Това е — обади се той. Звуците от преследването и бърборенето на обърканите обитатели на двореца се бяха смесили в обща, все по-силна врява зад тях.

— Не вярвай на всичко, което ще видиш тук вътре, и не си губи ума. Освен това недей да убиваш никого! Жреците на Сумбар са много злопаметни и помнят дълго! — Без да чака отговор, той удари вратата с рамо. Пантите й изскърцаха, но тя не се отвори. Бръмонд отстъпи крачка назад, после я изрита. Вратата се разтресе и се срути навътре — резето се беше строшило.

Неколцина марсианци в бели одежди, които очевидно бяха дошли да видят кой се опитва да разбие вратата, бяха застанали на прага. Бръмонд ги разхвърля като кегли. Щом Пол го последва, изскочи още един, който се беше спотайвал зад вратата. Пол го фрасна с дръжката на салджака.

— Ето с такъв дух те искам! — извика Бръмонд. — Тръгвай към вътрешното светилище!

Забързаха по друг дълъг коридор, в който бяха подредени огромни статуи на същите хора с животински глави, които украсяваха и гоблена, после нахлуха през друга врата, този път — не по-дебела от церемониален параван, и насреща им нахлу горещ, мъглив въздух. Намериха се в обширна зала. В центъра й имаше живописен басейн, скрит от пара. Щом влязоха, още неколцина свещеници, този път със златни маски на зверове, ги посрещнаха стреснато.

Бръмонд се затича покрай ръба на басейна, като спря само за да метне един от маскираните свещеници във водата. Плисъкът разсея мъглата и за част от секундата Пол ясно видя отсрещната страна на стаята. Крилатата жена седеше приведена на една пейка, притиснала брадичка към гърдите си. Тъмната й гъста коса падаше напред и почти скриваше лицето й — но това беше тя, за Пол нямаше никакво съмнение. Тръпка на ужас премина през Пол, като я видя толкова безжизнена. Цялото това налудничаво приключение беше с цел тя да бъде спасена — но не беше ли твърде късно?

Затича се напред. Двама съскащи жреци се надигнаха пред него от мъглата, размахали дълги тънки ками. Той вдигна салджака хоризонтално пред себе си и ги бутна назад, като настъпи единия, щом се метна покрай него. Бръмонд беше от другата страна на басейна — със сабята си държеше на разстояние още трима жреци в одежди. Пол се наведе, когато един жрец замахна към него с кинжал, след това удари с опакото на ръката си и просна друг жрец на плочките, после с няколко крачки стигна до каменната пейка. Протегна ръка, докосна лицето на жената и го вдигна. Бледата й синкава кожа беше топла, а очите й — полуотворени. Беше упоена с нещо — но беше жива. Обхвана го бурна радост — чувство, колкото мощно, толкова и чуждо. Беше намерил човек, който означаваше нещо за него, който може би знаеше нещо за това, кой е той и откъде идва.

— О, за Бога, Джонас, какво чакаш? Цяла нощ ли трябва да си играем на шикалки с тия зеленикавите?

Пол се наведе да я вдигне, но откри, че ръцете й са приковани към пейката. Бръмонд все още държеше триото жреци с върха на сабята си, но неколцина други се бяха измъкнали и тичаха към вратата, явно за да предупредят стражата. Пол положи жената на пейката, издърпа ръцете й нагоре над главата, прицели се внимателно и стовари салджака с всички сили; звената на веригата се разлетяха като пуканки. Внимателно я вдигна, за да не повреди нежните й криле, после я метна през рамо.

— Взех я!

— Тогава тичай бе, човек! Тичай!

Докато тичаше обратно през стаята, Пол леко залиташе. Тя не тежеше много — всъщност беше учудващо лека, — но силите му бяха на привършване, а салджакът беше тежък. Замисли се само за миг и го пусна, а после обгърна безценния си товар с две ръце.

Двамата с Бръмонд се срещнаха от другата страна на басейна и се метнаха през вратата. Бяха изминали само няколко крачки, когато нов жрец прегради пътя им — беше облечен в черно; златната му маска представляваше съвсем гладък диск с дупки за очите. Жрецът вдигна жезъла си и въздухът сякаш се сгъсти. След миг огромен звяр, наподобяващ паяк, се появи пред тях и прегради целия коридор. Ужасен, Пол се дръпна назад.

— Тичай към него! — изрева Бръмонд. Пол го погледна с неразбиращо отчаяние. — Казах, тичай към него! То не е истинско! — Пол все така не помръдваше. Бръмонд поклати покрусено глава и се хвърли напред. Паякообразното чудовище падна върху него и сякаш го налапа с тракащите си челюсти. След миг избеля като сянка, изличена от слънчевата светлина. Бръмонд се беше надвесил над проснатото тяло на жреца в черно, когото беше праснал с ефеса на кавалерийската си сабя.

— Ако тръгнем по пътя, по който дойдохме, никога няма да излезем оттук — изкрещя Бръмонд, — но мисля, че някъде на покрива май имаше врата.

Смазан, но решен да спаси вонарката, Пол куцукаше след Бръмонд, докато авантюристът ги водеше през виещите се странични коридори. Бръмонд грабна една факла от стената и само след мигове ярко осветените коридори вече бяха зад тях. Пол не можа да се сдържи да не се впечатли от това, как Бръмонд намираше пътя през този тъмен, объркан лабиринт. Пътуването продължи само минути, но му се стори много по-дълго: Пол отново беше обзет от чувството, че живее в нечий чужд сън. Само осезаемата топлина и тежестта на жената на рамото му бяха връзката му с действителността.

Най-накрая Бръмонд откри стълбището. Пол залиташе, докато се изкачваха на покрива, той се съмняваше, че някога ще успеят.

— Разбира се, гаден късмет — Багс чака над градините — обади се Бръмонд. — И освен ако не ми се причува, стражата всеки момент ще пристигне.

Пол също чуваше разгневените войници, които се тълпяха по стълбището. Бръмонд метна факлата с всички сили. Тя описа висока дъга и падна — огънят пламтеше зад нея като опашката на падаща звезда.

— Само се моли старият Багс да си отваря очите. А сега най-добре я остави долу и ми помагай да затискаме тази врата.

Пол внимателно отпусна крилатата жена на покрива — тя измърмори нещо, но не се събуди, — после добави отпадналите си сили към тези на Бръмонд. Отвътре вече крещяха и блъскаха вратата. Веднъж дори едва не я избутаха, но Пол и Бръмонд я напънаха с крака и бавно я избутаха обратно.

— Хърли! — гласът идваше отгоре. — Ти ли си бе, човек?

— Багс! — радостно изкрещя Бръмонд. — Добрият стар Багс! Пускай стълбата! Тука долу имаме малко неприятности.

— Пуснах я! В средата на покрива е!

— Сега ти бягай и вдигай бързо-бързо свойта мила, а аз ще държа вратата. — Бръмонд говореше така спокойно, сякаш си поръчваше портвайн в клуб „Арес“. — Може би и Багс ще ти помогне.

Пол изтича при жената вонари и я отнесе до стълбата, след това се заизкачва бавно, болезнено, стъпало по стъпало, като се бореше нейната люлееща се тежест да не го поднесе.

— Не мога да ги задържам още дълго — викна Бръмонд.

— Багс, вдигай котва!

— Не и без тебе, Хърли!

— Идвам, да го вземат дяволите! Просто вдигай котва!

Щом Пол се вкопчи в стълбата на по-малко от седем метра над покрива, усети, че въздушният кораб започна да се издига. Долният край на стълбата се люлееше свободен. Бръмонд изрита за последен път вратата, после се обърна и се втурна към бързо издигащата се стълба, когато вратата се отвори и отвътре изригнаха неколцина разгневени мъже от ониксовата стража. Въздушната стълба се беше вдигнала толкова високо, че Пол усети как сърцето му слиза в петите — бяха обрекли Бръмонд, който можеше и да е луд, но бе рискувал живота си заради Пол. Но Хърли Бръмонд направи две големи пружиниращи крачки, подскочи толкова високо, че Пол чак не повярва, и се улови за последната пречка на стълбата. Ухилен, увисна на ръцете си, въздушният кораб се заиздига бързо нагоре, а побеснялата охрана на Сумбар долу ставаше все по-малка и по-малка.

— Е, стари приятелю — подвикна той на Пол, — вълнуваща вечер, а?

Тайнствената жена спеше на леглото в капитанската каюта; макар и сгънати, прозрачните й крила почти докосваха стените.

— Елате, господин Джонас — професор Багуолтър го потупа по рамото. — И вие май имате нужда от грижи — откакто сте с нас, не сте хапнали нищо.

Пол беше прекарал край нея почти цялата нощ — не му се искаше да я остави от страх, че ще се събуди на непознато място и ще се уплаши, но с каквото и да я бяха упоили жреците, то беше силно и сега му се струваше сигурно, че ще спи чак докато стигнат до лагера на експедицията. Той последва Багуолтър в малката кухничка на въздушния кораб, където професорът му стъкми вечеря от студено месо, сирене и хляб. Прие от учтивост, макар че не чувстваше глад. После се отправи към носа, където Бръмонд разказваше приключенията им на Гали — без съмнение за трети — четвърти път. И все пак тази история си заслужаваше да бъде разказана повече от веднъж и на Пол му се наложи да признае, че Бръмонд не преувеличава собствените си подвизи.

— А как е твойта мила? — Бръмонд прекъсна разказа си за битката с вормаргите. След като Пол го увери, че тя все още спи, той бързо се прехвърли отново на боя с мечове. Пол тръгна надолу по палубата в търсене на спокойствие. Застана до парапета и мрачно започна да ровичка в чинията си, загледан в двете луни — и двете не съвсем симетрични, — които бавно се придвижваха по небето над забързания кораб.

— Хубав кораб, нали? — професорът застана на парапета до него. — Радвам се, че не го повредихме. Може да го е наел Бръмонд, но на мене щеше да ми се наложи да се обяснявам със собственика. Все така става — и той се усмихна.

— Отдавна ли пътувате с него?

— От много години насам — мине се, не мине. Свястно момче е, пък ако ти трябват приключения — като Хърли Бръмонд втори няма.

— Сигурен съм. — Пол се загледа над парапета. Тъмната линия на Големия канал се виеше напред-назад под тях и проблясваше тук и там под разсипаните светлини на селища, а понякога, когато минеха над някой по-голям град, сияеше под цял куп скъпоценни камъни от светлини.

— Това там долу е Ал-Грашин — обади се Багуолтър, когато прелетяха над огромно застроено пространство. Дори и от тази значителна височина им отне доста време да го прекосят. — Центърът на търговията с туртукова кост. Веднъж там двамата с Бръмонд ни отвлякоха бандити. Великолепен град — само Туктубим го превъзхожда. Е, и Ноалва също. Там може да живеят повече хора, но винаги съм намирал Ноалва за малко мрачен.

Пол поклати глава слисан и учуден. Хората знаеха толкова много — имаше толкова много неща, които трябваше да се знаят, — ала освен онзи миг на спомен в двореца на Сумбар той не знаеше почти нищо. Беше сам. Нямаше дом — не си спомняше и дали някога е имал.

Пол затвори очи. Звездите, безбройни в черното небе, сякаш се подиграваха с безнадеждната му самотност. Вкопчи се здраво в парапета и за миг се изкуши просто да се хвърли през борда, да разреши всичките си терзания с един плонж в тъмното.

„Но жената — тя ще ми каже нещо.“ Погледът й, тъмният й печален поглед сякаш беше някакво убежище…

— Май нещо те тревожи, старче — обади се Багуолтър.

Пол се стресна, отвори очи и видя мъжа до себе си.

— Само… само ми се иска да можех да си спомня нещо.

— А… — професорът отново беше вперил в него онзи свой обезпокоително-проницателен поглед. — Раната на главата ти. Може би като стигнем в лагера, ще ми позволиш да те прегледам. Разбирам малко от медицина и дори имам известна практика в извънземната медицина.

— Ако мислиш, че може да помогне… — на Пол тази идея не му харесваше съвсем но не му се искаше да бъде груб към човека, който му беше помогнал толкова много.

— Всъщност имам някои въпроси, които се надявах да ти задам. Тоест, ако ти нямаш нищо против. Нали разбираш, бях… е, трябва да призная, доста поразен от твоето положение. Надявам се, че не съм груб, но тук ти си някак не на място.

Пол погледна нагоре, обзет от странно, ала настоятелно чувство на тревога. Професорът изглеждаше много напрегнат.

— Не на място ли? Не знам изобщо къде ми е мястото.

— Не това имам предвид. Лошо се изразих.

Преди Багуолтър да успее да се пробва отново, нещо блестящо прелетя покрай главите им, последвано от още три. Сияеха със собствена светлина, изглеждаха почти безформени, въртяха се във въздуха и преминаха край въздушния кораб с голяма скорост.

— Това какво е?

— Не знам, — Багуолтър избърса очилата си и пак ги сложи на носа си, после, присвил очи, се взря в разтегнатите петна от светлина, които се търкаляха и подскачаха във въздуха като делфини в дирята на морски кораб. — Досега не съм виждал на Марс подобни създания или феномени.

— Хо! — извика Бръмонд от носа. — Някакви извънземни светулки се подиграват с нас! Я някой да ми донесе пушката!

— О, Боже — въздъхна професор Багуолтър. — Виждаш колко й е трудно на науката, когато Хърли е наблизо.

Странните светещи обекти следваха въздушния кораб близо час. След това изчезнаха също така изведнъж и необяснимо, както се и бяха появили. По времето, когато изчезнаха, Багуолтър като че ли беше забравил въпросите, които искаше да зададе. Пол никак не беше недоволен.

Зората тлееше на хоризонта, когато корабът най-после започна да се спуска. Много време беше минало, откакто бяха прелетели над последното голямо селище и Пол не виждаше съвсем никакви признаци на човешки живот в тази гола част на червената пустиня. Гали, който спеше в скута му, се събуди и се изправи до парапета.

Въздушният кораб се наклони и тръгна успоредно на дълга стена от изрязани от вятъра хълмове. Забави ход, за да мине през един проход, после започна да се спуска още по-внимателно. За първи път Пол различи подробности от пейзажа — стари жълти дървета с бодливи клони и дрипави пурпурни растения, които приличаха на високи струи дим.

— Виж! — посочи Гали. — Това трябва да е лагерът! Малък кръг от палатки, може би общо половин дузина, се гушеше в дъното на долината до едно сухо дере. До тях беше завързан друг въздушен кораб, още по-голям от онзи, с който летяха.

— Това е „Въздържание“, моят кораб! — извика Бръмонд от носа. — Най-хубавият кораб в цял Уламар.

Група нимбори, които копаеха в средата на дерето, погледнаха нагоре, щом корабът се приближи. Единият се втурна към палатките.

Бръмонд спусна кораба до „Въздържание“ съвсем гладко и го задържа на височина от земята малко повече от човешки бой, а после го остави да се приземи леко като ято гъски. Скочи от капитанския мостик през парапета, вдигна облак червен прах и се завтече към палатките. Пол, Багуолтър и Гали слязоха малко по-бавно.

Нимборите бяха престанали да копаят и сега се трупаха около новодошлите, като продължаваха да стискат инструментите си в ръце. Погледите им се стрелкаха и се изплъзваха; устите им зееха отворени, сякаш не можеха да си поемат достатъчно въздух. Личеше, че ги мъчи любопитство, но това като че ли беше по-скоро любопитство, породено от скука, а не от някакъв истински интерес. На Пол му мина през ума, че приличат много повече на зверове от Клуру и на съседите му от народа на рибарите.

— Ей го на! — прокънтя гласът на Бръмонд откъм алените камъни. Беше се появил от една от по-големите палатки, прегърнал висока хубава жена с колосана бяла блуза и дълга пола. Даже и слънцепредпазният шлем на главата й изглеждаше съвсем официален и стилен. — Това е Джоана, моята годеница — и дъщеря на Багс, разбира се. Единственото наистина умно нещо, което някога е направил.

— Добре дошли в нашия лагер. — Джоана се усмихна и подаде ръка на Пол. Щом видя Гали, очите й светнаха. — О! Това трябва да е детенцето. Но ти съвсем не си дете — че ти си пораснал! Какво удоволствие е за мене да се запозная с вас, млади господарю. Мисля, че имам няколко джинджифилови сладки в кутията за хляб, но трябва да проверим.

Гали грейна в усмивка, щом тя отново се обърна към Пол:

— Но първо трябва да се погрижим за вашата годеница, защото чух, че жреците на Сумбар са се отнесли ужасно с нея.

Пол не си направи труда да оспорва думата „годеница“: ако и Джоана беше същата като наречения за нея, щеше да е безсмислено.

— Да, надявам се Хърли да ми помогне да я свалим долу.

— Разбира се, че ще помогне. Междувременно ще спретна един сутрешен чай на верандата — викаме му веранда, но, разбира се, всъщност е само нещо като платнен навес пред палатката, който ни пази от това жежко марсианско слънце — тя пак му се усмихна, след това пристъпи напред и целуна професор Багуолтър по бузата. — А на тебе дори и дума не съм казала още, мили татко! Колко ужасно от моя страна! Вярвам, че не си се наранил, докато сте хайманосвали двамата с Хърли.

Джоана се разпореждаше в лагера с почти ужасяваща сръчност. Само няколко минути след пристигането им тя беше настанила жената вонари в легло в една от палатките, беше се погрижила всеки да получи вода и да се измие, после представи Пол и Гали на двама други членове на експедицията — талтор на име Ксааро, който като че ли беше картограф, и на един дребосък, Кръмли — бригадира на нимборския работен отряд. След това заведе Гали в кухнята да й помогне да приготви закуската.

Тогава Пол се върна при крилатата жена. Седна на пода на палатката до постелята й и отново се удиви на силното въздействие, което имаше присъствието и върху него.

Клепачите й трепнаха. Усети как нещо в отговор трепна и в гърдите му. След миг клепачите й бавно се отвориха. Тя дълго безизразно се взира в тавана, после на лицето й внезапно се изписа тревога и тя се опита да се понадигне.

— В безопасност си — каза Пол и сложи ръка върху китката й. Възхищаваше от хладната й, копринена лазурна кожа. — Спасихме те от жреците.

Тя извърна огромните си очи към него — беше нащрек като животно в клетка.

— Ти! Видях те на острова.

Гласът й докосна най-чувствителната струна в него. За миг му се зави свят. Той я познаваше. Познаваше я! Друго обяснение нямаше!

— Да — каза Пол, когато най-после успя да си поеме дъх. Беше му много трудно да говори. — Да, и аз те видях там. Познавам те, но нещо се е случило с паметта ми, нещо е станало с мен. Коя си ти? Познаваш ли ме?

Тя дълго се взира в него, без да каже нищо.

— Не мога да ти кажа. Нещо в тебе… — поклати глава и за първи път предпазливостта й изчезна, изместена от нещо по-неопределимо. — Аз съм Ваала от Дома на дванайсетте реки. Видях те на острова. Но как бих могла да съм те виждала преди това? Бил ли си на Вонар — моя дом? Защото аз никога не съм го напускала, докато не ме определиха за дар на Сумбар.

— Не знам. По дяволите, нищо не знам! Нищо не знам! — Пол се плесна по коляното. Внезапният звук накара Ваала да трепне. Крилете й се разпериха и прошумоляха, когато допряха стените на палатката. — Знам само името си — Пол Джонас. Не знам къде съм бил преди и откъде идвам. Надявах се ти да ми кажеш.

Тя втренчи в него черните си очи.

— Полджонас. Името ми звучи непознато, но чувствам нещо, когато го казваш — сви криле и отново се плъзна в леглото. — Но когато мисля, започва да ме боли глава. Уморена съм. Много съм уморена.

— Спи тогава — той протегна ръка и хвана хладната й длан. Тя не се възпротиви. — Ще остана при тебе. Във всеки случай сега си в безопасност.

Тя бавно поклати глава като уморено дете.

— Не, не съм. Но не мога да ти кажа защо — прозя се. — Пълни сме със странни идеи и двамата, Полджонас! тъмните й очи се затвориха. — Дали не е… — езикът й започна да се преплита. — Струва ми се, че си спомням… място с много листа, дървета и растения. Но сякаш е много, много отдавнашен сън.

И Пол го виждаше. Пулсът му се ускори.

— Да?

— Това е. Не зная какво означава. Може би е някакво място, което съм видяла като малка. Може би сме се познавали като деца…

Дишането й се забави. След малко тя отново заспа. Под не пусна ръката й, докато не дойде Джоана и не го отвлече на закуска.

Тръгна да се връща при Ваала; държеше в ръце чаша чай и чиния с маслени бисквити. Изведнъж се сблъска с професор Багуолтър.

— А, ето те и тебе! Надявах се да те хвана насаме — разговорът ни не беше за масата. Смятам, че ме разбираш?

— Какво значи това?

Багуолтър махна очилата си и нервно започна да ги бърше.

— Исках да ти задам един въпрос. Той е… е, предполагам, доста груб.

Пол усещаше много силно горещото марсианско слънце. Капки пот се стичаха по врата му.

— Давай — рече най-накрая той.

— Чудех се… — Багуолтър очевидно се чувстваше доста неудобно. — Ох, да му се не види, няма как да го кажа учтиво. Ти гражданин ли си?

Пол се изненада. Не знаеше от какво се страхува, ала не беше от това.

— Не зная за какво говориш.

— Гражданин. Гражданин ли си или кукла? — гласът на Багуолтър беше дрезгав шепот, сякаш беше принуден да повтори неприличен израз, който бе дочул.

— Не знам… не знам какво съм. Не знам какво означават тези думи. Гражданин? На какво?

Професорът се втренчи в него напрегнато, после извади кърпичката от джоба си и избърса челото си.

— Може би тук не бива да се казва. Признавам, досега не съм питал никого. Или може би моят английски не е толкова добър, колкото си мислех, и не си ме разбрал както трябва — той се огледа. Талторът Ксааро вървеше към тях, но все още беше далече. — Аз съм удостоен с честта да бъда гост на господин Джун Бхао, много важна личност — най-могъщия човек в „Ню Чайна ентърпрайз“. Може би сте чували за него? Той е близък приятел и съдружник на господин Жонгльора, чието творение е това — и така бях допуснат да вляза тук.

Пол поклати глава. Всичко това му се струваше пълна безсмислица — или почти всичко: последното име като че ли събуди в него слаб отклик като тайнствена дума от детска залъгалка, която не е чувал от детството си.

Професорът, който го наблюдаваше внимателно, изцъка с език с тъжно примирение.

— Мислех си…, защото ти като че ли не се вписваш тук… не съм искал да те обидя, но тук има толкова малко граждани. Един — двама съм срещал в клуб „Арес“, но те предимно обикалят и търсят приключения. Освен това се страхувах, че тайно се присмиват на моя английски. Може би това не е чудно — някога го говорех доста свободно, но не съм го ползвал, откакто бях студент в Норуич. Във всеки случай надявах се да си поговоря с някой истински. Вече от месец съм в тази симулация и понякога се чувствам самотен.

Пол отстъпи крачка назад, слисан и доста уплашен. Професорът редеше неразбираеми думи, ала му се струваше, че някои от тях би трябвало да означават нещо за него.

— Професоре! — Картографът почти ги беше настигнал. Кожата му с нефритов оттенък блестеше от пот. Изглежда, че климатът не му понасяше толкова, колкото на работниците нимбори. — Любезни господине, простете, че ви прекъсвам, но ви търсят по радиофона.

Багуолтър се обърна рязко — личеше колко е нервен.

— За Бога, какво има? Кой се обажда?

— Посолството на Телария в Туктубим. Професорът отново се обърна към Пол:

— По-добре да се погрижа за това. Виж, старче, ако съм те обидил, било е неволно. Моля те, забрави за всичко това. — Опита се да задържи погледа на Пол, сякаш търсеше нещо; на лицето му беше изписан почти копнеж. За момент на Пол му се стори, че вижда някакво съвсем друго лице зад маската на флегматичния англичанин.

Разтревожен загледа как Багуолтър се отдалечава към главния кръг от палатки.

Ваала беше будна и седеше в леглото, когато той пристигна. Крилете й бяха частично разтворени. В огромните пера от двете й страни имаше нещо — беше едновременно и объркващо, и величествено уместно, — но Пол вече беше като че ли преситен с полуспомени. Докато й разказваше открай докрай историята на спасяването й от двореца на Сумбар, той й даде чая, който вече беше достатъчно изстинал. Тя взе чашата, вдигна я към лицето си и предпазливо отпи.

— Хубаво е — каза и ведро се усмихна. От радостния й поглед го заболя отвътре. — Странно, но ми харесва. Уламарско питие ли е?

— Според мене — да. — Пол седна на пода на палатката и облегна гърба си на коравото платно. — Разбира се, много неща не помня. Толкова много, че понякога не знам откъде да започна да мисля.

Тя го погледна продължително и сериозно.

— Знаеш ли, не трябваше да ме отнемаш от жреците. Ще се разгневят. Но във всеки случай ще изберат друга дъщеря на Вонар за жертва.

— Не ме интересува. Това може да звучи ужасно, но е вярно. Нямам си нищо друго освен тебе, Ваала. Разбираш ли? Ти си единствената ми надежда да открия кой съм и откъде идвам.

— Но как така? — Крилете й се вдигнаха и се разпериха, после отново се нагънаха зад нея. — Преди да дойда тук за празничния сезон, никога не съм напускала моя свят и през целия си живот съм срещала само неколцина от вас, теларите. Със сигурност бих те запомнила.

— Но ти каза, че си спомняш нещо — някакво място с много листа, дървета, градина, нещо такова… И ми каза, че името ми ти звучи познато.

Тя сви крехките си рамене и каза:

— Странно е, признавам.

Пол все по-ясно долавяше някакъв особен стържещ звук, който идваше отвън, но не искаше да се разсейва.

— Повече от странно. И ако знам нещо за този свят, то е, че ние двамата сме се срещали и преди — той се приближи и взе ръката й в своята. Тя се съпротивлява само миг, после му позволи да я държи. Чувстваше, че този обикновен контакт му вливаше сила. — Чуй ме: професор Багуолтър — той е един от хората, които помогнаха да те спасим — ми зададе някои много странни въпроси. Чувствах, че за мене те трябва да означават нещо, ала не беше така. Например той нарече това място симулация.

— Симулация? Искал е да каже илюзия като фокусите на жреците на Сумбар?

— Не знам. И спомена имена, много имена. Едното беше „Шонглоор“. Другото — нещо като „Джун Бау“…

Нещо прошумоля зад вратата. Пол се обърна и видя Гали, който беше дръпнал завесата. Грубият, виещ звук беше забележително по-силен.

— Пол, ела да видиш! След малко пристигат. И машината е цяло чудо!

Подразни се, но му беше трудно да пренебрегне вълнението на момчето. Обърна се и видя, че Ваала се е залепила за стената с широко отворени очи.

— Какво има?

— Онова име. — Тя вдигна дланите си с дълги пръсти, сякаш се пазеше от нещо. — То… не ми харесва.

— Кое име?

— Пол, идвай, де! — Гали го дърпаше за ръката. Сега стърженето беше много силно, а под него се чуваше и по-дълбок звук, който той чувстваше през пясъка под пода на палатката. Просто нямаше как да го пренебрегне.

— След малко се връщам — рече той на Ваала и се остави Гали да го изведе през вратата на палатката. И там се спря в почуда.

През долината към лагера се кандилкаше най-странната машина, която някога беше виждал или можеше да си представи, че ще види — огромно четирикрако нещо, което приличаше на механичен крокодил, направен от метални греди и полирани дървени плоскости. Главата му беше тясна като носа на кораб; гърбът, ако не броим трите огромни комина, от които изригваше пара, беше покрит с тента на райета. Въртяха се колела, бутала сновяха нагоре-надолу, а парата свистеше през клапаните, докато машината бавно слизаше по хълма. Пол само смътно виждаше няколкото малки фигурки, застанали в една вдлъбнатина на върха на главата.

— Не е ли велико! — Гали надвика трясъка. Професор Багуолтър се показа иззад ъгъла на една палатка и се приближи.

— Ужасно съжалявам за това! — изрева той. — Току-що се обадиха по радиофона. Очевидно са от посолството на Телария. Предполага се, че ще ни правят някаква проверка на снаряжението, преди да потеглим за гъза на географията. Някакво дребно раздразнение, предизвикано от мандарините на Сумбар, не ще и дума. Нашите големци в посолството все се напъват да си поддържат добри отношения със Сумбар, което обикновено означава, че всички ние останалите сме извадили лош късмет.

— Според тебе това има ли нещо общо със спасяването на Ваала? — изкрещя Пол, безпомощно втренчен като омагьосан в чудовищното превозно средство, което спря на няколко десетки метра от лагера и трепереше и свиреше като чайник, докато парата излизаше от котлите. Отстрани беше изрисувано златно слънце, обкръжено от четири пръстена — двата вътрешни и най-външният — бели, а другият — зелен.

— О, силно се съмнявам, старче! Виждаш я каква е бавна тази таратайка. Трябва да е тръгнала преди два — три дена.

Щом шумотевицата стихна, Пол чу как крилете на Ваала прошумоляха лекичко зад него. Сляпо протегна ръка; след миг усети как пръстите й обхващат неговите.

— Какво има?

— Някой от посолството. Но сигурно ще е добре да не те виждат — отговори той.

Огромната механична глава се беше снишила само на около метър от земята. Сега едната й страна се отвори и избълва рой съединени пластинки, които оформиха стълба. Две фигури се показаха на стъпалата.

— Предполагам, че ще е по-добре да свърша някаква работа — обади се Багуолтър и тръгна към странната крокодилска машина.

Нещо в мъжете, които слизаха по стълбите, жегна нервите на Пол. Първият беше кльощав и ръбат; нещо блестеше на лицето му, сякаш носеше очила — същите като на професора. Вторият, който току-що беше излязъл на светло, беше толкова гротескно дебел, че сякаш му беше трудно да слиза. Пол ги гледаше с нарастващ страх. В тази двойка имаше нещо ужасно, нещо, което го смразяваше.

Ваала стенеше в ухото му. Щом се обърна към нея, тя издърпа ръката си и залитна назад. Очите й бяха толкова разширени от ужас, че бялото обрамчваше отвсякъде тъмните зеници.

— Не! — Тя затрепери като трескава. — Не! Тези двамата няма да ме хванат пак!

Пол протегна ръка към нея, но тя се беше отдръпнала. Той стрелна с поглед новопристигналите, които точно бяха доближили края на стълбата. Хърли Бръмонд и Джоана тръгнаха да ги посрещнат, а професорът ги следваше само на няколко метра.

— Ваала, върни се! — извика той. — Ще ти помогна…

Тя разпери огромните си криле, после отстъпи на няколко крачки от палатките и ги сниши. Те плеснаха шумно във въздуха. Запляскаха все по-бързо и по-бързо и краката й се отделиха от червения пясък.

— Ваала! Ваала! — Пол се затича след нея, но тя вече се бе издигнала два метра над земята и се вдигаше все по-нагоре и по-нагоре. Крилете й се разпериха още по-широко, а лекият пустинен бриз ги издигна още по-високо.

— Ваала! Ваала! — Пол подскочи и протегна безпомощно ръце, но тя вече беше толкова малка, толкова далечна — мисълта му дойде сякаш отникъде, без никакво обяснение — като ангелче на върха на коледна елха.

— Пол! Къде отива тя? — Гали като че ли мислеше всичко това за някаква игра.

Ваала бързо се отдалечаваше към хълмовете — сега вече летеше уверено. Докато Пол я гледаше как се отдалечава все повече и повече, усети, че сърцето в гърдите му се превърна сякаш в камък. Долу дебелият и тънкият бяха подхванали някакъв разгорещен разговор с професора. Излъчваха ужасното чувство „нещо не е наред“ — сега дори и беглият поглед към тях го изпълваше с онзи ужас, който сигурно бе принудил Ваала да полети. Обърна се и се втурна надолу към другия край на лагера.

— Пол! — Гласът на Гали глъхнеше зад него. Поколеба се, след това се обърна и се втурна обратно към момчето.

— Хайде! — изкрещя той. Всеки загубен миг му се струваше цяла вечност. Миналото му, цялата му история бързо чезнеха към хълмовете, а в дъното на долината го чакаше нещо ужасно. Гали се пулеше объркано. Пол размаха трескаво ръка. Когато момчето най-накрая заприпка към него, той се обърна и се втурна към оставените на котва въздушни кораби.

Вече се беше покатерил на по-близкия кораб — онзи, с който бяха дошли, — когато Гали го настигна. Наведе се, издърпа момчето на палубата и се втурна към носа.

— Какво правиш? Къде отлетя дамата?

Багуолтър и другите най-накрая бяха забелязали, че нещо липсва. Джоана, закрила с длан очи от слънцето, сочеше с другата си ръка Ваала, превърнала се вече в бледо петънце в синьото небе. Хърли Бръмонд тичаше с голяма скорост към въздушния кораб. Пол се вторачи в махагоновото контролно табло. Имаше някакви малки месингови лостове. Дръпна единия. Някъде дълбоко в корпуса прозвъня звънец. Пол изруга и дръпна останалите. Нещо запулсира под краката му.

— Да му се не види бе, човек, какво си мислиш, че правиш? — изкрещя Бръмонд. Сега беше само на няколко десетки метра и се приближаваше бързо с огромните си тигрови скокове. Раздразнителното неверие в погледа му премина в бяс и той вече опипваше колана си за сабята.

Пол дръпна кормилото. Въздушният кораб се разтресе и започна да се издига. Бръмонд стигна до мястото, където преди малко беше корабът, и подскочи, ала не успя да го достигне и тупна на земята сред облак прах. Двамата новодошли тичаха към тях с размахани ръце.

— Не ставай глупак, Джонас! — изкрещя професор Багуолтър, събрал длани около устата си. — Няма нужда да… — Гласът му заглъхна. Корабът бързо набираше височина. Пол погледна нагоре. Ваала беше само точица на хоризонта, която летеше над зъберите на хълмовете.

Лагерът под тях бързо се загуби. Корабът се люшкаше и подскачаше, докато Пол се мъчеше да разшифрова как се управлява, после рязко се наклони встрани. Гали се плъзна по излъсканата палуба и в последния миг се вкопчи в крака му. Пол успя горе-долу да изправи кораба, но той не беше стабилен, а във ветровитите небеса над хълмовете започна да се мята още по-рязко.

Сега Ваала беше малко по-близо. Пол изпита мигновено чувство на удовлетворение. Можеха да я настигнат и тримата да избягат заедно. Заедно щяха да разкрият всички загадки.

— Ваала! Ваала! — повика я той, ала тя все още беше твърде далече, за да го чуе.

Щом стигнаха над билото на хълмовете, внезапен порив на вятъра отново ги обърна настрани. Въпреки че Пол стискаше здраво кормилото, носът на кораба се заби надолу. Нов порив ги завъртя и той изтърва управлението. Гали се беше вкопчил в крака му и пищеше от ужас. Пол отново започна да върти кормилото, докато ставите на ръцете му пламнаха, но корабът продължаваше да пада. Първо земята подскочи към тях, после падаха надолу в небето, след това земята пак подскочи към тях. За секунда Пол мярна Големия канал, който се виеше долу под тях като черна змия. После нещо се размаза в главата му и светът избухна в искри.

ОСМА ГЛАВАМРАЧНИ ПРОСТРАНСТВА

Рени не можеше да понася баща си нацупен, но този път нямаше намерение да му се връзва.

— Татко, трябва да го направя. Заради Стивън. Това важно ли е за тебе?

Дългия Джоузеф избърса лицето си със своите възлести юмруци.

— Разбира се, че е важно, момиче. Не ми разправяй, че не ми пука за синчето ми. Но според мене всичките ти компютърни маймунджилъци са глупости. Смяташ да оправиш брат си с някоя игричка ли?

— Не е игричка. Де да беше… — Тя се вгледа в лицето на баща си. В него имаше нещо по-различно, но не можеше да определи точно какво. — Безпокоиш ли се изобщо за мене?

Той изсумтя.

— Какво? Да се безпокоя, че смяташ да се давиш в някаква вана с пихтия? Вече ти казах какво смятам за това.

— Татко, може да съм включена дни наред — дори седмица. Можеш да улесниш малко нещата.

Търпението й започваше да се изчерпва. Защо изобщо се опитва да говори с него? Какво ли освен униние и болка са й носили досега такива усилия?

— Да се безпокоя за тебе! — Баща й се намръщи и сведе поглед. — Че аз през цялото време се безпокоя за тебе. Откакто беше бебе, все се безпокоя. Трепя се, за да имаш дом, стомахът ти да е пълен. Като се разболееш, аз плащам за доктора. Двамата с майка ти по цели нощи сме седели да се молим за тебе, когато беше болна от треска.

Изведнъж тя осъзна кое беше различното. Погледът му беше ясен, баща й не преплиташе език. Военните, настанени в този подземен бункер, бяха отнесли всичко ценно, включително и целия алкохолен запас. Баща й бе смукал купената по пътя бира толкова дълго, колкото можеше, но тя онзи ден беше свършила. Нищо чудно, че беше в кофти настроение.

— Знам, че си работил здраво, татко. Е, сега е мой ред да направя каквото мога за Стивън. Така че, моля те, не усложнявай ненужно нещата.

Най-накрая той отново се обърна към нея — очите му бяха зачервени, устата — извита в кисела гримаса.

— Ще се оправя. Тук човек и без това няма какво да върши. А ти да не вземеш да се утрепеш там, момиче. Не го оставяй да ти изпържи мозъка или някаква подобна тъпотия. А ако стане така, недей мен да ме обвиняваш.

„Тези думи заместват признанието, че ме обича“ — помисли си Рени.

— Ще се опитам да не ми изпържат мозъка, татко. Бог ми е свидетел, ще се опитам.

— Иска ми се някой от нас да беше учил медицина. — Тя оглеждаше с известно отвращение канюлата на системата, прикрепена към ръката й с тънък слой проницаема латексова мембрана. — Не е много радостно, че трябва да си служа с наръчник. При това военен.

Джеремая сви рамене — прикрепваше същото устройство към кльощавата ръка на !Ксабу.

— Не е толкова трудно. Майка ми преживя катастрофа и имаше рана, на която трябваше да се направи дренаж. Аз свърших цялата работа.

— Ще се оправим, Рени — обади се !Ксабу. — Добре си подготвила всичко.

— Надявам се. Но все ми се струва, че нещо ми се губи. — И внимателно се потопи в гела. След като той я покри изцяло, Рени свали бельото си и го метна навън. На Джеремая сигурно изобщо не му пукаше, а баща й ровичкаше из хранителните припаси — не искаше да наблюдава запечатването на саркофазите, — но на нея все още й беше неудобно да е гола в присъствието на приятелите си. !Ксабу, който нямаше такива скрупули, отдавна беше свалил всичките си дрехи и изслуша последните инструкции на Джеремая в невъзмутима голота.

Рени свърза тръбичката на системата с шунта в ръката си, после постави катетъра за урината и маркуча за фекалиите, потискайки тръпката от неприятното, натрапливо докосване до плътта й. Не беше време да се прави на гнуслива. Трябваше да мисли за себе си като за войник, който отива в тила на врага. Мисията беше най-важното нещо, а всякакви други съображения — второстепенни. Тя прехвърли наум списъка си за не знам кой път, но всичко беше свършено. Самият V-резервоар щеше да наблюдава и да коригира всичко чрез плазмодалния гел. Нагласи маската и даде сигнал на Джеремая да включи въздуха. Когато усети леко влажният въздух да нахлува в устния мехур, тя се плъзна под повърхността.

Потъна в тъмната безтегловност и зачака Джеремая да свърже системата с мрежата. Като че ли минаха векове. Зачуди се дали няма някакви проблеми с апаратурата на !Ксабу. Може би не я биваше и щеше да се наложи да тръгне сама. Тази мисъл дотолкова я разтревожи, че тя се уплаши. Беше започнала да зависи от малкия мъж, от спокойното му присъствие и от добрите му чувства повече, отколкото й се нравеше, но нищо не можеше да направи.

— Рени? — Беше Джеремая, говореше й през слушалките. — Всичко наред ли е?

— При мене да. Какво чакаме?

— Нищо. Готови сте. — Последва дълго мълчание и тя дори си помисли, че се е изключил. — И късмет. Открийте кой направи това на докторката.

— Ще се постараем с всички сили. — Изведнъж я заобиколи сиво море от статична празнота, без повърхност и без дъно — беше включена. — !Ксабу? Чуваш ли ме?

— Тук съм, Рени, ние нямаме тела.

— Още не. Първо трябва да се свържем със Сингх. Призова операционната система на военната база — типично контролно табло, направено без всякакво въображение, пълно с екранни прозорци, симулирани бутони и ключове, — после въведе препрограмираната връзка, която Мартин им беше изпратила. Контролното табло примигна — даваше им различни знаци да почакат; след това таблото и сивият фон изчезнаха — погълна ги мрак. След малко чу познатия глас на французойката:

— Рени?

— Да, аз съм.

— !Ксабу?

— И аз съм тук.

— Всички сме налице, Мартин. Защо няма картина?

Гласът на Сингх изхриптя в слушалките й:

— Защото нито имам време, нито съм склонен да ви забавлявам с хубави картинки. Ако проникнем в онази система, ще имаме повече картинки, отколкото можем да понесем.

— Въпреки това — обади се Мартин — ще трябва да изберете някакви стандарти за симулираните си тела. Мосю Сингх разправя, че много от възловите точки в тази мрежа автоматично ви снабдяват със сим при влизане, но други — не. А някои от тях, които го правят, ще бъдат повлияни от избора на потребителя, така че трябва да си изберете нещо удобно.

— И да не се набива много-много на очи, да му се не види — добави Сингх.

— Как да го направим? Пък и в чия ли система сме?

Мартин не отговори, но в мрака пред Рени се появи малък холографски куб. Рени откри, че като използва стандартни ВР — симулации, може да построи образ в него.

— Побързайте — изръмжа Сингх. — След около петнайсет минути идва прозорецът ми и не искам да го изпускам.

Рени се замисли. Ако тази мрежа, Адърланд, всъщност представлява огромна ВР за игра на богатите и силните на деня, както явно смяташе Сингх, то тогава сим, който е твърде обобщен, твърде евтин, най-много би привлякъл нежелано внимание. Сега й се падаше възможност да се отпусне и да си вземе нещо хубаво.

Зачуди се дали няма да е най-добре да се направи на мъж. В края на краищата алфа-мъжете в човешкия свят не се бяха променили особено през последните две хиляди години и, доколкото знаеше, малцина от тях имаха високо мнение за жените. Но, от друга страна, може би именно затова не биваше да се прави на нещо друго. Ако средностатистическият смахнат мултимилионер, желаещ да управлява света, беше склонен да презира жените изобщо, а още повече една млада африканка, да бъде самата себе си можеше да е идеалното средство да остане незабелязана.

— Снощи сънувах сън — стресна я безплътният глас на !Ксабу. — Много странен сън за прататко Мантис и за Онзи, който поглъща всичко.

— Моля? — Тя избра основното човешко женско тяло, което се появи в куба, безлично като телена скулптура.

— Идва от една легенда, която научих като юноша — много важна легенда за моя народ.

Рени усети, че се мръщи — опитваше се да се концентрира върху образа на сима. Даде му тъмната си кожа и много късо подстригана коса, после го издължи, за да заприлича повече на нейното тяло — с малки гърди и дълги крайници.

— Не можеш ли да ми го разкажеш по-късно, !Ксабу? Опитвам се да си направя сим. Ти не трябва ли също да си направиш?

— Точно затова сънят ми се стори важен. Прататко Мантис ми говореше в съня — на мене, Рени. Каза ми: „Време е всички първи хора да се съберат.“ Но извинявай, затруднявам те. Ще те оставя на мира.

— Опитвам се да се съсредоточа, !Ксабу. По-късно ми го разкажи, моля те.

Увеличи главата и бързо прехвърли ред лица, за да намери нещо близко до своето. Носове, очи и усти се изреждаха като претендентки за стъклената пантофка на Пепеляшка и бяха отхвърляни, докато накрая откри комбинация, която имаше нейните черти и не я разкрасяваше. Рени не харесваше хората, които правеха симовете си подчертано по-привлекателни от телата си в реалния живот. Смяташе това за слабост, за нежелание да живееш с онова, което ти е дадено.

Взря се в завършения продукт, но безизразното лице изглеждаше толкова правдоподобно от пръв поглед, че тя се заколеба. Не беше нужно да си прави чак толкова верен автопортрет. Хората, в чиято система щяха да влязат нелегално, изобщо не си поплюваха, както вече знаеше. Защо да ги улеснява в отмъщението?

Рени изостри скулите и брадичката и избра по-дълъг и по-тесен нос. Леко дръпна очите нагоре. „Сякаш преобличам кукла“ — помисли си тя. Сега лицето й само смътно напомняше на нейното, симът й приличаше най-вече на някоя пустинна принцеса от филмите с пясъци и ятагани. Усмихна се, доволна от произведението си и от себе си — кой сега си беше излъскал сима?

Облече новото си тяло в най-разумните дрехи, за които се сети — нещо като авиаторски комбинезон и ботуши: ако симулацията е достатъчно добра, подходящият костюм има значение. После прегледа редица възможности за сила, издръжливост и други физически данни — в повечето сим-светове всяко натрупване на качества в една категория трябваше да бъде уравновесявано с намаляване на качества в друга. След като си поигра с цифрите и остана доволна, вкара избора си. Симулацията и нейният куб затвор изчезнаха и тя отново потъна в мрак.

Резкият глас на Сингх се вряза в празнотата:

— Вижте сега, ще ви кажа това веднъж и само веднъж. Влизаме, но недейте да се учудвате на нищо — включително и на провал. Това е най-смахнатата и гадна операционна система, на която съм се натъквал, така че нищо не обещавам. И не ми задавайте тъпи въпроси, докато работя.

— Мислех си, че и ти си работил по нея — обади се Рени. Беше започнало да й писва от сприхавия характер на Сингх.

— Не съм работил по самата ОС — отговори той. — Работих по включването на снап-компонентите. Операционната система беше най-голямата тайна от проекта „Манхатън“ насам — това е била първата атомна бомба, още през XX век, ако някой не познава историята.

— Моля продължавайте, мосю Сингх — обади се Мартин. — Знаем, че имаме съвсем малко време.

— Много си права, да му се не види. Както и да е, извърших някои малки набези над тази система и от дълго време я наблюдавам, но все още имам въпроси. Това нещо, първо, има цикли — и не ви говоря за цикли на използване. Ползването му е доста постоянно във всички времеви зони, макар че напоследък здравата е нараснало, но самата операционна система си има някакъв вътрешен цикъл, който не мога да схвана. Понякога работи много по-бързо. Общо взето като че ли е някакъв двайсет и петчасов цикъл, така че около деветнайсет часа е високоефективна, после нещата май се позамъгляват за около шест часа и е по-лесно да се заобиколят някои от най-очевидните предохранителни мерки. Но пак ви казвам — и тогава е два пъти по-бърза от всичко, на което съм попадал, а може би и повече.

— Двайсет и петчасов цикъл? — Мартин като че ли беше потресена. — Сигурен ли сте?

— Много ясно, че съм! — тросна се Сингх. — Кой го наблюдава това нещо кажи-речи вече година — вие или аз? Сега: единственият начин да се промъкнете вътре и да вкарате и хората си е аз да направя пробив. Това значи, че трябва да накарам системата да се отвори и да ме пусне, а после ще трябва да се закрепя, така че да мога да докопам всички необходими ни фибервръзки и да използвам случайния рестарт. А за вас няма да има никакви картинки, докато не влезем вътре — нямам време за такива детинщини, така че ще трябва да слушате гласа ми и да правите, каквото казвам. Ясно?

Рени и !Ксабу потвърдиха.

— Добре. Сега си сядайте на задниците и млъквайте. Първо трябва да се добера до задната вратичка, която вградихме вътре ние с Мелани и Саката. Обикновено това е достатъчно да ни вкара във всяка система, но с тази са правили какви ли не щуротии — такива равнища на сложност, каквито не съм виждал.

После Сингх изчезна и се възцари тишина. Рени чакаше възможно най-търпеливо, но без да чува гласове, изобщо не беше в състояние да прецени колко дълго. Може да бяха минали десет минути или пък час, когато гласът на стария хакер отново избръмча в слушалките й:

— Вземам си думите назад. — Сякаш беше останал без дъх и далеч не беше чак толкова спокоен, както обикновено. — Думата не е „сложност“. Може би е „лудост“ — всичко във вътрешните пръстени на тази система си има някакъв смахнат ъгъл на случайност. Знаех, че смятаха да инсталират неврална мрежа в центъра на това нещо, но и те си имат правила. Учат се и всъщност всеки път правят, каквото трябва, което на определен етап означава всеки път едно и също…

Беше й трудно да седи в мрака и да не прави нищо. За първи път, откакто се помнеше, Рени копнееше да докосне нещо, каквото и да е то. Телеприсъствие, така го наричаха в старите учебници по ВР-контакт от разстояние.

— Не разбирам — обади се тя. — Какво става?

Сингх беше толкова объркан, че май не се разсърди, че го прекъсват.

— Отворена е — широко отворена. Надникнах вътре през задната вратичка. Преди всеки път, когато съм се пробвал, се натъквах на някаква шантава гнездовокодова бариера от другата страна. Измислих решение, като предположих, че това е само първият пласт защита около ядрото на системата, но сега го няма там. Нищичко не прегражда пътя ни.

— Какво? — Гласът на Мартин също прозвуча разтревожено. — Означава ли това, че цялата система е незащитена? Не мога да повярвам.

— Не. — Рени долавяше смущението на Сингх. — Щеше ми се да е така — това би означавало просто срив на системата. Доколкото видях, дупката, ако я наречем така, е само в последния защитен пръстен, от другата страна на точката, където влязох — задната вратичка, която още преди десетилетия вградихме точно в тази част на механизма. Но тя никога досега не е била незащитена.

— Простете, че говоря за нещо, което не разбирам — обади се !Ксабу. Рени с изненада установи колко се радва да чуе гласа му в мрака. — Това не ви ли прилича на капан?

— Много ясно! — сприхаво отсече Сингх. — Сигурно цяла дузина инженери по системите на това копеле Атаско точно в този момент си седят в някоя стая като полярни мечки около дупката в леда и чакат да видят чия ли глава ще се покаже. Но кажете ми какво друго да правим.

Отделена от тялото си както никога досега, плуваща в някакво негативно пространство, Рени пак усети кожата й да настръхва.

— Не знам — продължи старият хакер. — Казах ви, тази операционна система е неразгадаема. Най-сложното нещо, което съм виждал досега — не мога дори да предположа колко трилиона инструкции в секунда изпълнява! Исусе! Тия наистина са върхът — не съм и чувал да споменават за такава скорост на обработка. — В гласа му се долавяше неприкрито възхищение. — Но не можем да приемем току-така, че е капан. Първо на първо, прекалено се набива на очи и това е глупаво, не мислите ли — просто да изключат охраната, която сме очаквали, че ще се наложи да пробием? Може би това няма абсолютно нищо общо с нас — може би операционната система прави нещо критично важно някъде другаде и е изтеглила някои ресурси от вътрешния кръг на охраната, като е схванала, че може да ги върне, ако нещо се промъкне през външния кръг. Ако не се опитаме да влезем, може по-късно да открием, че сме броили фъшкиите на най-големия троянски кон на земята.

Рени се замисли само миг.

— Това може да е и най-големият ни шанс. Аз казвам да влезем.

— Благодаря, госпожице Шака. — Под сарказма се долавяше отчетлива нотка на одобрение.

— Това, което ни казахте, ме притеснява. — Гласът на Мартин звучеше не само притеснено — в него имаше тъга, каквато Рени никога досега не беше долавяла. — Щеше ми се да имах повече време да размисля.

— Ако операционната система изтегля ресурси, те може би планират някаква голяма промяна — използването й страшно е нараснало и като че ли има много промени. Могат дори и да планират да закрият всичко и напълно да отрежат външния достъп.

— Казах на Рени, че сънувах сън — обади се !Ксабу. — Вие може би няма да ме разберете, господин Сингх, но аз съм се научил да вярвам на такива послания.

— Сънувал си сън, който ти е казал, че днес е ден за влизане в мрежата?

— Не, разбира се, че не. Но мисля, че сте прав, като казвате, че такава възможност може и да не ни се удаде втори път. Не мога да обясня защо мисля така, но вашите думи потвърждават съня ми. Дошло е времето всички деца на прататко Мантис да се съберат заедно — това ми каза моят сън.

— Ха! — рязко се изсмя Сингх. — Е, и какво — едно „за“, едно „не съм сигурна“ и едно „сънувах една буболечка“? Май и аз съм „за“. Така че ще опитаме. Но не се учудвайте, ако гръмна веднага цялата работа — според мене те не могат да ме проследят, а и аз ще се постарая да отнема на тия копелета удоволствието дори да се опитат!

И изчезна. Отново настана тишина.

Този път чакането се проточи дори още по-неестествено дълго. Мракът беше навсякъде; Рени усещаше как той попива в нея. И тя, и другите — какво си мислеха, че правят? Четирима души, които се опитват да се промъкнат в най-изпипаната мрежа в света, и после — какво? Да пресяват невероятната й сложност в търсене на отговори, които може изобщо да не са там? Щеше да им е по-лесно да намерят една точно определена песъчинка на някой плаж.

„Какво прави той? Дали изобщо ще успее?“

— Мартин? !Ксабу?

Не последва отговор. По някаква приумица на системата на Сингх или на нейната собствена тя беше временно некомуникативна. Това само засили клаустрофобичната й нервност. Колко ли време беше прекарала в този мрак? Часове? Опита се да направи часовник, но системата не откликна на никакви нейни сигнали. Щом размърда ръцете си, които не виждаше, и не усети нищо, за миг я обзе истинска паника. Насили се да лежи неподвижно.

„Успокой се, тъпа краво. Нито си паднала в кладенец, нито си погребана в пещера. Намираш се във V-резервоар. !Ксабу, баща ти и Джеремая са само на няколко педи от тебе. Ако искаш, можеш да седнеш, просто да разкараш всичките ония тръби и да бутнеш капака, но това ще провали всичко. Отдавна чакаше този шанс. Не го проваляй. Бъди силна.“

За да се намира на работа — и за да си докаже, че времето наистина минава, — започна да брои, като свиваше пръсти, за да си напомня, че има тяло, че съществува и нещо друго освен мракът и собственият й глас в главата й. Преброи до триста и нещо изпращя в слушалките й.

— … Май влязох… някакви… интерферентни… рутери ще… — Гласът на Сингх беше много тих, сякаш идваше отдалече и макар думите му да долитаха насред взривове на статично електричество, в тях се долавяше отчетлив страх.

— Рени съм. Чувате ли ме?

Сега гласът на хакера беше още по-слаб.

— … Няма причина да… откачам, но… наръгай… „Наръгай“? „Наръгай“ ли беше казал? Или „напъхан“? Рени се опита да сподави ужаса си. Всъщност нямаше от какво да се бои — от нищо освен от откритието и отплатата, а сега те започваха да й се струват стари приятели. „Само един суеверен идиот може да се бои от мрежата“ — рече си тя.

Змиевидните ръце на Кали се надигнаха в спомена й — подиграваха й се.

Слушалките й отново изпращяха, но този път не чу никакви думи. Изведнъж осъзна, че й е много-много студено.

— !Ксабу! Мартин! Там ли сте?

Тишина. Студът ставаше все по-силен. Психосоматична реакция, нямаше съмнение. Реакция на мрака, самотата и несигурността. „Дръж се, момиче, дръж се! Не се паникьосвай! Няма причини да те е страх. Правиш го заради Стивън. Правиш го, за да му помогнеш.“

Трепереше. Усещаше как зъбите й се удрят един в друг, как тракат челюстите й.

Мрак. Студ. Тишина. Отново започна да брои, но не можеше да следи числата.

— Рени? Ти ли си? — Гласът беше съвсем тих, сякаш идваше по дълга тръба. По радостта, че някой изговаря името й, разбра колко е уплашена. Мина много време, докато разбере чий е този глас.

— Джеремая?

— Температурните показатели на резервоара паднаха много. — Гласът му се чуваше съвсем малко по-ясно от гласа на Сингх. — Искаш ли… — и някакво свистене заглуши думите му.

— Не можах да те чуя. Джеремая, можеш ли да се свържеш с !Ксабу в другия резервоар?

— … такова рязко спадане. Искаш… ли… да излезеш? Можеше да му каже, че иска. Щеше да е лесно. Само една дума и щеше да се измъкне от тези странни мрачни пространства. Но как да го направи — да се предаде просто така? В бездната, по-ясно от всички други призраци, които се мяркаха в мислите й, видя лицето на Стивън зад измачканата прозрачност на кислородната палатка. Това — мракът, самотата, нищото — беше животът му всеки Божи ден. А тя можеше ли да си позволи няколко секунди мрак, самота и нищо да я уплашат и да не се възползва от може би единствения си шанс?

— Джеремая, чуваш ли ме? Има интерференция. Само кажи „да“, ако ме чуваш.

Тихо, пращящо мълчание. После съскане. Да.

— Да. Не ни изваждай. Не прави нищо, освен, ако данните ни не се влошат прекалено много — ако физическото ни съществуване е заплашено. Разбра ли ме? Не ни вади.

Не чу нищо освен пращене.

„Добре — помисли си тя. — Добре че го направи. Отпрати го. Няма кой да се намеси и да те спаси дори да… дори да… истеричка такава, започваш да… — Помъчи се да се успокои някак, но отново се разтресе конвулсивно. — Боже милостиви, какъв студ! Какво става? Какво не е наред?“

Нещо нарастваше в мрака толкова незабележимо, че тя не беше сигурна дали пламналият й ум не й прави номера. Няколко точки станаха по-ярки и засияха като светеща плесен в килия. Рени се втренчи в тях — цялото й внимание беше насочено натам. Точките се превърнаха в линии, те пък — в движещи се бели и сиви разляти петна, и най-накрая очертаха жив образ, изрязан наопаки като негатив. — Сингх?

Фигурата, увиснала в празнотата пред нея, вдигна ръце — спазматичните й движения бяха странно несинхронни. Устата се отваряше и затваряше, но в слушалките й се чуваше единствено собственият й затаен дъх. Старецът носеше същата протъркана пижама и хавлията, както преди. Но как беше възможно? Без съмнение той би си направил сим, който да скрие самоличността му.

Студът натежа и я натисна като огромна длан. Разтърсиха я спазми. Образът на Сингх се разшири, разтегна се и се разкриви, докато изпълни цялото й полезрение, и се разля в безкрайността. Отвори извитата си уста колкото планина и лицето около нея се разкриви от болка. Тя едва успя да долови думата, която гърмеше и тътнеше в слушалките като реактивен двигател. — … ТО…

И тогава, независимо от убийствения студ, който разтърсваше цялото й тяло така, че то сякаш щеше да се разпадне, Рени усети още нещо, някакво присъствие зад разкривения гигантски призрак на Сингх — така както безкрайният вакуум на космоса лежи зад синьото небе. Почувства как то надвисва над нея — съзнание като юмрук, треперещ над пъплещ по масата комар, същество от чиста мисъл и въпреки това празна като мисълта на идиот, присъствие, по-студено от студа, болно, любопитно, мощно и абсолютно ненормално.

Мислите й отлитаха като керемиди, отнасяни от ураган. „Хиената!“ — изпищя нещо в нея. Легендите на !Ксабу и нейните сънища дадоха име на страха. Изгорелият. След миг, щом той я обви в мрак и студът се вдълба във вътрешностите й, в паметта й изплува друга дума, споменавана от !Ксабу.

Онзи, който поглъща всичко.

Тогава то я докосна лениво, подуши я, както звярът подушва човек, проснат като мъртъв. Ледена бездна — но нещо се тътреше в сърцето й като рак. Рени беше сигурна, че сърцето й ще спре.

Гласът на Сингх отново гръмна в ушите й — гигантски вой на агония.

— О, БОЖЕ! ТО… ХВАНА МЕ… — Образът му се сгърчи, обърна се наопаки и Рени изпищя от ужас и изумление. Отвратително разкривеният, но безспорно реален образ на стареца — такъв, какъвто сигурно беше в този момент — изпълни мрака: тюрбанът му беше килнат, хавлията — събрана под мишниците; той се гърчеше като червей на жестока кука. Очите му се извъртяха така, че накрая се виждаше само бялото им. Беззъбата му уста зееше. Рени осезаемо чувстваше болката му — ужасно напрежение, което протичаше по нея като ток по жица. Припламна и спря. Тя усети как сърцето на Сингх се пръсва. Усети как той умира.

Образът се стопи. Отново се спусна мракът; студените нокти се вкопчиха в нея и немислимото нещо я приближи до себе си.

„О, Боже — помисли си тя безнадеждно, — колко бях глупава!“ Усещаше как брат й, баща й и толкова много други хора й крещят гневно. Студът се сгъсти, стана невъзможно всеобемащ, сякаш всички слънца във вселената бяха загинали. Тялото й вече нямаше сили дори да трепери. Усети как силата изтича от нея, съзнанието й плува, умира.

Нещо рязко се отвори пред нея; смътно осъзна, че плътността намалява. Усети как пропада като че ли от огромна височина. Минаваше през нещо — отвор? Врата? Дали не беше преминала там… там, където искаше да влезе преди хиляда вечности? Дали я бяха пуснали?

Някъде някакъв спомен. Зъби. Километри наред — лъскави зъби. Гигантска ухилена уста.

„Не — потрепна за последен път разумът в умиращото й съзнание, — погълнаха ме.“

ДЕВЕТА ГЛАВАТАНЦЪТ

— Значи ти е трудно да дишаш, така ли? — Усмихнатият жълтокос мъж напъха в устата на Орландо нещо метално и студено. То пльокна дълбоко в гърлото му, сякаш някой го шибна с хлабава гумена лента.

— Хммм… Е, може би ще е добре и да те преслушам. — Той постави една мембрана на гърдите на Орландо, после се загледа в екрана. — Това май не ми звучи добре.

Орландо трябваше да го изтърпи. Виждаше го за първи път, но той не реагираше на нищо, дори не го гледаше така смешно, както Орландо беше свикнал да го гледат хората, които се мъчеха с всички сили да се държат с него нормално.

Жълтокосият се изправи и се обърна към Вивиан:

— Определено е пневмония. Ще му дадем от новите контрабиотици, но при неговия особен случай…, ами бих ви препоръчал да остане при нас.

— Не — рязко тръсна глава Орландо. Мразеше болницата в Краун хайтс, а и този богаташки доктор с мазен глас не му харесваше. Освен това си личеше, че зализаният млад лечител се чувства доста неловко заради „особения случай“ — състоянието му, което нямаше как да се пренебрегне, — но всъщност не можеше да му се сърди за това. На всички им беше неловко.

— Ще поговорим, Орландо. — Тонът на майка му безпрекословно го предупреждаваше да не я поставя в неудобно положение с поведението си на малко гадно инатче пред този приятен млад мъж. — Благодаря, доктор Дьониц.

Докторът се усмихна, кимна и излезе от стаята за прегледи. Докато гледаше гърба му, Орландо се зачуди дали не е завършил някакво тайнствено училище, в което ги учат как да цицат богатите пациенти.

— Ако доктор Дьониц смята, че трябва да те приемат тук… — започна Вивиан, но Орландо я прекъсна:

— И с какво ще ми помогнат? Пневмония. Пак ще ми дадат контри. Какво значение има къде съм? Освен това мразя това място. Някой гаден архитект е направил всичко тук така, сякаш е искал богатите откачалки да си мислят, че болестите им са по-различни от болестите на нормалните хора.

Устата на Вивиан се изви в усмивка, но тя положи всички усилия да я потисне.

— Никой не ти казва, че тук трябва да ти харесва. Но говорим за здравето ти…

— Не, говорим за това, дали ще умра от пневмония сега или от нещо друго след седмица или след месец.

Грубият му отговор я накара да млъкне. Той се плъзна от масата и взе да нахлузва ризата си. Дори и това усилие го измори и той се задъха. Извърна се, решен да скрие колко е нещастен. Иначе цялата тази работа щеше да заприлича на кофти филм.

Когато се обърна, тя плачеше.

— Не говори така, Орландо.

Той я прегърна, но същевременно беше ядосан. Защо той да я успокоява? Кой в края на краищата живееше с подписана смъртна присъда?

— Само ми вземи лекарствата. Онази приятната фармацевтка ще ни ги даде и ще ги добавим към кюпа. Моля те, Вивиан, нека просто си отидем вкъщи. Разправят, че било много важно пациентът да се чувства уютно. В тая тъпа болница никак няма да се чувствам уютно.

Вивиан избърса очи.

— Ще поговорим с баща ти.

Орландо се отпусна отново в инвалидната количка. Наистина се чувстваше доста зле, тресеше го и се движеше бавно. При всяко вдишване гърдите му клокочеха и той знаеше, че точно сега няма сили да се върне пеша през медицинския център „Краун хайтс“ до колата, а какво ли пък да върви до къщата им — на около километър през комплекса. Но проклет да е, ако се остави да го забият в тъпата им болница. Едно на ръка, че щяха да се опитат да не го допускат до мрежата — сестрите и докторите си бяха набили в главите някои идиотски идеи, — а точно сега не можеше да си позволи такъв риск.

Два пъти досега беше прекарвал пневмония и беше оцелял, макар че и двата пъти никак не му беше забавно. И все пак когато Вивиан го затика по коридора към фармацевтичното отделение — ранчото на лепките, както го наричаше Орландо, — той не можа да се въздържи и се зачуди дали пак щеше да ходи сам. Може би предишния път вече го беше направил за последен път. Мисълта беше ужасна. Би трябвало да има някакъв начин да разбереш, че правиш нещо за последен път, за да можеш да го оцениш. Съобщение, което да върви пред погледа ти като по новините в мрежата: „Четиринайсетгодишният Орландо Гардинър от Сан Матео, Калифорния, току-що яде сладолед за последен път в живота си. Последният му смях се очаква по някое време следващата седмица.“

— За какво мислиш, Орландо? — попита го майка му.

Той само поклати глава.

Градът се възправяше пред него — златен, вълнуващ; невъзможно високите кули блещукаха със своя собствена вътрешна светлина. Единственото, което той наистина искаше, го чакаше там, сред този гъсталак от блясък. Пристъпи към него — една крачка, втора, — но сияйните кули се разлюляха и изчезнаха. Изведнъж го обгърна студен, мокър мрак. Отражение! Беше се у стремил към отражение във водата и сега се давеше, задъхваше се, изпълваше се с черна течност…

Седна, дъхът дереше дробовете му. Главата му беше като горещ балон.

— Шефе? — измърка Бийзъл в ъгъла и се отдели от входа си за зареждане.

Орландо махна с ръка — опитваше се да си поеме дъх. Тупна се по гърдите и се разкашля. Наведе се, усети как кръвта нахлува в пулсиращия му череп и плю в легенчето.

— Добре съм — изхриптя той, щом успя да си поеме дъх. — Не ми се говори. — Той напипа телематичния жак на масичката до леглото и го напъха в невроканюлата.

— Сигурен ли си, че си добре? Мога да събудя вашите.

— Да не си посмял. Просто… сънувах нещо.

Бийзъл, в чиито програми имаше съвсем малко информация за сънищата извън способността да намира литературни и научни справки, не поде темата.

— Търсиха те два пъти. Искаш ли да чуеш съобщенията? Орландо присви очи и се втренчи в часовника, горе вдясно в зрителното му поле — светещи сини цифри на фона на тъмните драперии.

— Към четири часът е. Кой ме е търсил?

— Фредерикс — и двата пъти.

— Гле’й ти!Добре, свържи ме.

Широкото лице на сима на Фредерикс се появи в прозореца — силно се прозяваше, ала въпреки това изглеждаше някак нервен.

— Абе, Гардино, мислех си, че няма да се обадиш тази вечер.

— Е, какво има? Не смяташ да ме изпързаляш, нали?

Фредерикс се поколеба. Орландо усети как стомахът му натежава като камък.

— Ами… вчера си поприказвах в училище с разни хора. Та те познават някакъв тип, дето го арестували, защото се промъкнал в някаква система на местните власти — направил го просто на майтап, ей така, за нищо, но те го изхвърлили от академията и го тикнали за три месеца в поправителен дом.

— Е, и? — Орландо намали звука на гласа си и отново се разкашля. Нямаше да се справи сам. Нямаше сили да се бори самичък — Фредерикс не го ли разбираше?

— Ами…, ами значи в момента правителството и големите клечки наистина не си поплюват. Искам да кажа, моментът е кофти да се бъзикаме с чужди системи, Орландо. Не искам да… нали разбираш, нашите…

Гласът на Фредерикс заглъхна, по волското му лице се изписа загриженост. За миг Орландо почувства, че го — или я — мрази.

— А кога моментът ще е добър? Чакай да позная… никога?

— Какво е това, Орландо? И преди те питах — защо този град или каквото там си видял, е чак толкова важен, да му се не види? Искам да кажа, подписал си да бачкаш за някаква конструкторска компания години наред само за да можеш да се приближиш малко повече до това нещо.

Орландо се разсмя горчиво — „Индиго механизми“ имаше шанс той да работи за тях години наред толкова, колкото и да пусне кръв на билярдна топка. После гневът му изведнъж се изпари и след него остана празнота като вакуум. Въпреки че родителите му бяха само на няколко метра от него, а приятелят му — отсреща на линията, тук, в тъмната си стая, той изведнъж се почувства съвършено, абсолютно сам.

— Не мога да ти обясня — тихо рече той. — Не мога.

Фредерикс се втренчи в него.

— Опитай…

— Аз… — пое си той дъх и изсумтя. Когато ставаше въпрос за това, наистина нямаше как да обясни. — Сънувам. През цялото време сънувам града. И… и в сънищата си знам, че там има нещо, нещо важно, което трябва да открия. — Отново болезнено си пое дъх. — Трябва.

— Но защо? И дори ако ти…, ако наистина трябва да откриеш това място, за какво си се разбързал толкова? Току-що ни изхвърлиха от оная Дървесна къща — не е ли редно да почакаме малко?

— Не мога да чакам — и щом го каза, разбра, че ако Фредерикс го попиита, ще му обясни всичко. Думите висяха във въздуха и той сякаш ги виждаше, като че ли сияеха в нощния мрак като цифрите на часовник.

— Не можеш да чакаш ли? — бавно попита Фредерикс. Усещаше нещо.

— Аз… аз няма да живея още дълго. — Беше все едно да се събличаш пред хора — страшничко, ала после усещаш някаква хладна свобода. — Общо взето, умирам. — Мълчанието се проточи толкова много, че ако Орландо не виждаше сима на приятеля си, би помислил, че той се е изключил. — О, хайде де, кажи нещо.

— Орландо, аз… О, Боже, наистина ли?

— Наистина. Не е кой знае какво — искам да кажа, знам го отдавна. Роден съм с… ами генетично заболяване. Нарича се прогерия. Може да си го чувал, да си гледал някой научнопопулярен филм…

Фредерикс не каза нищо.

Орландо пак се задъха. Мълчанието висеше — невидима, болезнена връзка между две спални, разделени от почти пет хиляди километра.

— Прогерия — повтори най-накрая Орландо. — Означава, че остаряваш, докато си още млад.

— Остаряваш ли? Как така остаряваш?

— По всякакъв начин, за който можеш да се сетиш. Пада ти косата, мускулите ти се съсухрят, целият се сбръчкваш, измършавяваш и после умираш от инфаркт или пневмония… или от някоя друга старческа болест. Повечето от нас не издаянват дори до осемнайсет години. — Той се опита да се засмее. — Повечето от нас ли? То ние в целия свят едва ли надхвърляме двайсетина души. Предполагам, че би трябвало да се дуя.

— Не… не знам какво да кажа. Няма ли лекарство?

— То няма и много за казване, Фредерикс, стари ми приятелю. Лекарство ли? Да бе, колкото има лекарство против остаряване. Искам да кажа, че могат малко да го забавят, което е единствената причина да съм още жив — болните от прогерия изобщо рядко прехвърлят двайсетака. — Орландо преглътна. Ето, беше казал всичко. И беше твърде късно да си вземе думите назад. — Е, сега и ти знаеш моята малка мръсна тайна.

— И ти изглеждаш…

— Аха. Точно толкова зле, колкото можеш да си представиш. Хайде, стига сме говорили за това. — Главата го болеше още повече, туптеше така, сякаш някой я беше стиснал в горещ юмрук. Изведнъж му се прииска да плаче, но не би си го позволил, макар че прикриващият го сим, който изглеждаше нормално и не беше болен от прогерия, щеше да скрие това от Фредерикс. — Хайде… хайде просто да го зарежем, става ли?

— Орландо, толкова съжалявам.

— Да, животът е тежък. Но поне докато съм включен, искам да съм нормално момче — също както и ти. Надявам се на Коледа да се изпълни поне едно от нашите желания, Пинокио.

— Не говори така, Орландо. Все едно не говориш ти.

— Виж, уморен съм и не ми е добре. Трябва да си взема лекарствата. Знаеш кога е срещата ми с ония мъници. Ако искаш да дойдеш, ела.

И той прекъсна връзката.

Кристабел размаха ръка. Светлинният лъч изскочи от официалния часовник на екипажа на чичо Джингъл в джунглата и прожектира цифрите на тавана. Кристабел размаха ръка пред очите на чичо Джингъл — бързаше, преди записаният му глас да изкрещи колко е часът. Сега й трябваше само тихата част.

Там пишеше — 00:13. Имаше още много време. Кристабел въздъхна. Беше като сутринта на Коледа, само дето беше по-страшно. Размаха ръка пред лъча, цифрите изчезнаха и стаята отново потъна в мрак.

Чу гласа на майка си от дневната — говореше нещо за колата. Баща й отвърна с боботещ, жалостив глас и тя не можа да схване нито дума. Кристабел се сви и издърпа одеялото до брадичката си. Когато слушаше гласовете на родителите си, докато беше в леглото, обикновено усещаше сигурност, топлина и уют, но точно сега те само я плашеха. Ами ако не си легнеха чак до 02:00? Какво щеше да прави?

Баща й каза още нещо, което тя не можа да чуе, а майка й отговори. Кристабел издърпа възглавницата над главата си и се опита да си спомни думите от песента на принц Пикапик в Града на видрите.

В първия миг не разбра къде се намира. Сънуваше, че чичо Джингъл гони принц Пикапик, защото принцът видра би трябвало да е на училище. Чичо Джингъл се усмихваше с широката си налудничава усмивка и се приближаваше все повече и повече към Пикапик, а Кристабел тичаше към него и се опитваше да му обясни, че принц Пикапик е животно и следователно не му се налага да ходи на училище. Но без значение колко дълго тичаше, тя не можеше да се приближи до него, а усмивката на чичо Джингъл беше толкова широка, зъбите му — толкова бели…

Първо беше много тъмно, после не беше. Една светлина ту святкаше, ту угасваше. Кристабел се претърколи в леглото. Светлината идваше от Приказните очила на килима до гардероба й. Стъклата примигваха, след това угаснаха един — два пъти и тогава тя си спомни.

Надигна се в леглото — сърцето й тупкаше ли, тупкаше. Беше заспала! Точно когато не искаше! Махна над часовника и цифрите изникнаха на тавана: 02:43. Късно!

Кристабел отметна завивките, измъкна се от леглото и посегна към Приказните очила.

— Значи искаш да знаеш колко е часът? — кресна чичо Джингъл. Одеялото, което случайно беше паднало върху устата му, заглушаваше гласа му, но той пак й прозвуча като най-силния звук, който някога беше чувала. Кристабел изпищя, дръпна одеялото и размаха ръце пред очите му, преди да изкрещи колко е часът. Приклекна в мрака и се ослуша — очакваше всеки миг да чуе как майка й и баща й стават. Тишина.

Изчака още малко просто за да се увери, после пропълзя по пода до мигащите очила. Сложи си ги и видя думите „КРИСТАБЕЛ, ИМАМ НУЖДА ОТ ТЕБЕ“, които се повтаряха отново и отново. Включи и изключи очилата, както господин Селърс й беше казал да направи последния път, но думите „КРИСТАБЕЛ, ИМАМ НУЖДА ОТ ТЕБЕ“ продължаваха да се нижат пред очите й. Тя се облече и се обу — дрехите и обувките беше скрила под леглото, — извади палтото си от гардероба, бавно, за да не се разтракат закачалките, отвори вратата на спалнята и излезе на пръсти в коридора. Вратата на родителите й беше открехната и Кристабел мина покрай нея възможно най-тихичко. Баща й хъркаше — шшшххх, хъррр, шшшххх, хъррр — също като господин Дедиуайнър. Мама не издаваше никакъв звук, но Кристабел беше сигурна, че я вижда — спяща буца от другата страна на татко. Смешно беше колко различна е къщата нощем, на тъмно. Изглеждаше по-голяма и много-много по-страшна, сякаш когато всички си легнеха, тя се превръщаше в съвсем друга къща. Ами ако някакви непознати живееха в къщата й, зачуди се тя изведнъж, цяло семейство, обаче нощни хора, които се прибират чак след като Кристабел и нейните майка и татко си легнат? Ужасна мисъл.

Нещо прошумоля и тупна. Тя толкова се уплаши, че я полазиха студени тръпки. Замръзна на място като зайчето, което беше видяла в един филм за дивата природа, докато ястребът кръжеше горе в небето. За миг дори си помисли, че сигурно са нощните хора, че някакъв грамадански мъж, ядосан татко — но не нейният татко — може изведнъж да изскочи от някой тъмен ъгъл и да кресне:

— Кое е това лошо момиченце?

Но после пак чу шума и разбра, че просто вятърът клати капаците на прозореца. Пое си дълбоко дъх и се втурна през ширналата се всекидневна.

Когато се добра до кухнята, където през прозорците светеше улична лампа и всичко изглеждаше смешно, като разтеглено, трябваше да спре и да се замисли усилено, за да си спомни кода на алармата: мама я беше научила, така че да може да влезе, когато е много-много спешно. Кристабел знаеше, че да излезе в 02:43 през нощта, не е точно много-много спешният случай, който имаше предвид майка й — всъщност това беше кажи-речи най-лошото лошо нещо, което Кристабел можеше да си представи, че прави, — но беше обещала на господин Селърс, така че нямаше как. Но ако дойдеха някакви лоши хора точно когато алармата е изключена и хванеха и вържеха мама и татко? Тя щеше да е виновна.

Въведе кода и постави дланта си на пластината. Светлината отгоре се промени от червена на зелена. Кристабел отвори вратата, после реши пак да включи алармата, за да не могат да влязат крадци. След това пристъпи навън, на студения вятър.

Улицата беше пуста — денем никога не беше толкова пуста. Дърветата размахваха клони, сякаш бяха ядосани, и никоя къща не светеше. Тя се поколеба. Беше страшно, но по някакъв начин беше и прекрасно, вълнуващо и голямо, сякаш цялата база беше играчка, предназначена само за нея. Закопча внимателно палтото си, после притича през полянката и леко се подхлъзна на мократа трева. Кристабел прекоси улицата възможно най-бързо, защото вече закъсняваше. Щом отмина уличната лампа, сянката й беше огромна, а след това се скъсяваше все повече и повече, докато се появи отново пак толкова огромна, но зад нея, щом стигна до следващата лампа. Зави по „Уиндикот“, после — по „Стилуел“, краката й шляпаха — шляп-шляп-шляп! — по тротоара. Някъде излая куче. Тя скочи от тротоара право насред платното, смаяна, че може да върви по него, без да й се налага да се оглежда за коли. Нощем всичко беше друго!

От „Стилуел“ зави по „Редланд“. Вече се задъхваше, така че под старите високи дървета на „Редланд“ вече не тичаше, а крачеше бързо. Не видя къщата на господин Селърс да свети и за миг се зачуди дали не е объркала нещо, дали не е забравила нещо, което той й е казал. След това се сети как Приказните очила отново и отново изписваха името й и се уплаши. Пак се затича.

Верандата на господин Селърс беше тъмна, а растенията му изглеждаха по-големи, по-гъсти и по-странни от всякога. Почука, ала никой не отговори. За миг й се прииска да побегне към къщи, но вратата се отвори и хрипливият глас на господин Селърс се разнесе отвътре.

— Кристабел? Чудех се дали ще успееш да се измъкнеш. Влизай.

Господин Селърс беше в инвалидната си количка, ш я беше изкарал от всекидневната в коридора и протягаше трепереща ръка към нея.

— Не мога да ти опиша колко съм ти благодарен. Ела тук, сгрей се малко на печката. О, и сложи ей това, става ли? — Той извади чифт тънки, разтегливи ръкавици и и ги подаде. Докато тя се мъчеше да си ги сложи, той отново извъртя количката си към всекидневната. — Няма смисъл да оставяш отпечатъци. Вече всичко съм почистил. Ама и аз какво съм се разприказвал! Замръзваш ли, Кристабел? Навън е студено.

— Заспах. Опитах се да не заспивам, но не можах.

— Няма нищо. Имаме много време, преди да започне да се съмва. И ни остана съвсем малко работа.

Във всекидневната на малката масичка имаше чаша мляко и чиния с три бисквити. Господин Селърс й ги посочи и се усмихна със смешната си крива усмивка.

— Почвай ги, ще ти трябват сили.

— Хубаво тогава — каза той, докато тя преглъщаше последната хапка от последната бисквитка. — Мисля, че това е всичко. Разбираш ли какво трябва да направиш? Наистина ли разбираш?

Тъй като устата й беше пълна, тя само кимна.

— Сега, трябва да го направиш само така, както ти казах. Това е много опасно. Кристабел, ако те наранят, не бих могъл да го понеса. Всъщност, ако имаше някакъв друг начин, никога не бих те въвлякъл във всичко това.

— Но аз съм ваша приятелка — каза тя, докато дъвчеше.

— Да и затова. Приятелите не се възползват от приятелството. Но това е наистина най-важното нещо, Кристабел. Ако само можеше да разбереш колко е важно… — Той млъкна. За момент тя си помисли, че може да е заспал, но жълтеникавите му очи пак се отвориха. — А! Почти бях забравил — порови той в джоба на халата си. — За тебе са.

Тя се взря в тях — не беше сигурна какво да каже.

— Но аз вече имам Приказни слънчеви очила.

— Не и такива. Трябва да вземеш тези вкъщи със себе си, когато свършим, и после да гледаш да се отървеш от другия чифт — хвърли ги някъде, където никой никога няма да ги намери. Иначе родителите ти ще искат да знаят защо имаш два чифта.

— Тези различни ли са?

Изглеждаха съвсем същите, откъдето и да ги погледнеш. Сложи си ги, но те се държаха точно като другия чифт.

— Ще видиш по-късно. Всъщност утре. Сложи си ги, след като се прибереш вкъщи от училище — в колко часа? В два ли?

Тя кимна.

— Хиляда и четиристотин часът, както казва татко.

— Добре. Сега трябва да се захващаме за работа. Но първо би ли измила тази чаша и чинията? Просто предпазна мярка — знам, че си сложи ръкавиците, но не искам да оставяме и никакви други следи, ако не е необходимо.

Когато изми чинията и чашата и ги сложи в бюфета, Кристабел откри господин Селърс в хола. Седеше толкова кротко със смешната си глава и дребното тяло, че приличаше на кукла.

— Е — каза той, — време е да вървим. Знаеш ли, тази къща ще ми липсва. Затвор е, вярно, но все пак съвсем приемлив.

Тя не знаеше какво означава по-дългата дума, така че просто се изправи.

— Ела — каза той. — В задния двор.

Кристабел трябваше да хвърли няколко клона, които вятърът беше съборил, преди да успее да помогне на господин Селърс да слезе по рампата. Уж имаше достатъчно светлина от уличната лампа, за да се вижда, но все още беше много тъмно. Растенията бяха навсякъде, дори насред полянката и в пространствата между плочките — Кристабел си помисли, че всичко изглежда така, сякаш никой не е идвал да свърши някаква работа в градината от много време. Вятърът все още духаше силно, мократа трева я удряше по глезените, докато буташе господин Селърс по поляната. Спряха в дъното й. Над тревата там висеше въже, чиито краища висяха от смешно метално нещо на клона на голям дъб.

— Тук е — и той посочи към земята. — Просто вдигни тревата и я отмести. Точно така. Сега и другата страна.

Тревата в края на поляната се нави — точно както майка й навиваше килима в трапезарията, преди да се захване с лъскането на пода. Насред пръстта, която сега се виждаше, имаше стара метална плоча с две дупки. Господин Селърс вдигна метален прът, който лежеше в края на пътеката, напъха го в една от дупките, после го свърза към ръчката на количката си и измъкна плочата, която падна на поляната с меко думкане.

— Сега първо аз, после количката — каза той. — На път си да изучиш принципа на скрипеца, Кристабел. Използвах го, за да смъкна вече много неща, но с твоята помощ ще ми е много по-лесно.

Той дръпна въжето, за да вдигне съсухреното си тяло от количката, после го завърза на примка под мишниците си и с помощта на Кристабел се придвижи към дупката. Тя го държеше да не падне настрани, докато той бавно оставяше въжето да се плъзга между пръстите му. Измина съвсем малко разстояние, преди въжето да спре да мърда.

— Видя ли? Не е далече.

Тя се надвеси над кладенеца. Смешно малко квадратно фенерче лежеше на пода на циментовия тунел и хвърляше червена светлина върху всичко. Господин Селърс седеше до него на пода, краката му бяха свити. Ако тя имаше чадър, можеше да се протегне надолу и да го убоде. Той разхлаби въжето около кръста си и се освободи от него, без да развързва възела.

— Да се надяваме, че аз съм единственият човек, който знае за това — и устните му се разляха в усмивка. — Тези тунели за спешни случаи не са използвани от петдесет години. Това е още преди да са били родени дори майка ти и баща ти. Сега количката — и метна примката на въжето към Кристабел. — Ще ти кажа как да го вържеш. Когато тя прикрепи въжето, господин Селърс дръпна силно. Малкото метално нещо на дървото изскърца, но в началото количката не помръдна. Кристабел я бутна, но тя само се търколи настрани. Господин Селърс дръпна отново, но този път се надигна от пода така, че цялата му тежест да падне върху въжето. Клонът се огъна, ала количката се издигна съвсем малко над земята. Кристабел я насочи към дупката, след което господин Селърс остави въжето меко да се плъзне между пръстите му и количката се удари о пода на тунела. Господин Селърс се отпусна в количката, после върза двата края на въжето към облегалките й и каза:

— Отдръпни се, Кристабел.

Щом тя го стори, той отпусна пръсти върху облегалката и количката тръгна. Когато въжето се изопна, клонът се огъна съвсем. Господин Селърс замърда пръстите си малко по-бързо. Дъното на количката му изглеждаше като залепнало за пода на тунела и за първи път тя издаде тих звук като мъркане на котка. Нещо направи пук! Клонът отскочи и въжето падна в тунела.

— А, хубаво. Скрипецът слезе с него. Това беше единственото нещо, за което още се притеснявах. Господин Селърс вдигна поглед към нея. На червеникавата светлина изглеждаше като нещо от призрачната къща за Вси светии по мрежата. — Оттук ще се оправя — усмихна се той. Сви едната си ръка пред себе си и сведе глава, сякаш тя беше кралицата на видрите. — „Ние които все още се трудим… Уморени от световните империи, ние ти се покланяме…“ Пак Йейтс. Сега не забравяй да сложиш новите си Приказни очила след училище. И помни — много внимавай за коли. — Той се засмя. — Най-сетне смятам да извлека някаква полза от това. — Лицето му стана сериозно и той предупредително вдигна пръст. — Внимавай много, много. Направи всичко точно както ти казах. Можеш ли да си спомниш цялото стихотворение?

Кристабел кимна.

— Добре. Не забравяй да почакаш, докато изгасят уличното осветление. — Той поклати глава. — И като си помисля как се стигна дотук — че трябваше насила да ме докарат до такъв край! Ти си моят партньор в престъплението, Кристабел. Някой ден се надявам да мога да ти обясня колко важни неща правиш — и вдигна уродливата си ръка. — Бъди послушна. Внимавай!

— Няма ли да ви е страх там долу?

— Не. Може да не стигна много далече, но ще съм свободен — и това е повече, отколкото можех да кажа дълго време. Сега върви, малка Кристабел. Все пак скоро трябва да се прибереш вкъщи.

Тя му махна за сбогом. После, докато господин Селърс й помагаше отдолу, придърпа металната плоча пак над дупката, разгъна тревата и я нагласи на мястото й.

Та ето първо що да сториш ти: под мивката сапуна пак сложи…

Отнесе сапуна със себе си в къщата и го сложи под мивката — точно както в стихотворението, на което я беше научил господин Селърс. Продължаваше да си повтаря римичките отново и отново — имаше толкова неща, за които да мисли, че се страхуваше да не сбърка нещо.

Купчината мръсни, миризливи дрехи се намираха в легена под мивката точно както й беше казал старецът. Измъкна ги, както и малкото пластмасово нещо до тях, после мина през другата кухненска врата и влезе в гаража. Там имаше достатъчно светлина, идваща през прозореца над вратата, за да види колата, кадилака на господин Селърс, скрит в сенките като огромно животно. Много й се искаше да включи осветлението точно както й се искаше и в кухнята — след като господин Селърс си беше отишъл, къщата изглеждаше още по-мрачна и странна от нейната, — но стихотворението не позволяваше:

… и да не палиш даже светлинка.

Помисли си, че трябва да бъде смела, и се сети за продължението:

Гаражната врата сега ще трябва да отвориш — ключът до кухнята, да знаеш, ще го стори…

Когато протегна ръка пред сензора на вратата на кухнята, гаражната врата се плъзна нагоре на безшумни ролки. Иззад сенчестата грамада на колата можеше да види под уличната лампа пътя чак до края на „Бийкмън корт“.

Кристабел заобиколи колата, като си рецитираше стихотворението на господин Селърс. На минаване покрай вратата за пътника видя вътре нещо, прегърбено на шофьорското място. То толкова много я изплаши, че тя едва не извика, макар веднага след това да различи, че това е само голяма пластмасова торба. Но дори и така, дори да беше само торба, тя не й хареса. Забърза към задницата на кадилака.

А после намери и малката вратица, която пък зад номер четири е скрита…

Номер четири беше на табелата с номера на колата. Дръпна крайчето й и цялата табела се смъкна. Зад нея имаше място, където в колата можеш да сложиш нещо — беше старовремска кола, както веднъж й беше обяснил господин Селърс, и не работеше нито на ток, нито на пара. Обаче беше й казал още, че колата е била в гаража, когато се е преместил в къщата. Но господин Селърс се държеше винаги така, все едно колата е негова, и се гордееше с нея.

Разви капака, после разгъна дебелата дреха, пъхна единия й край в дупката и я набута, колкото можеше. Докато го правеше, уличната лампа зад нея изведнъж угасна. Стана толкова тъмно — сякаш всички лампи на света бяха угаснали изведнъж.

Кристабел задържа дъха си. Можеше да види дълбокото, дълбокото синьо небе и звездите през отворената врата на гаража, така че не беше толкова страшно, колкото си бе помислила първоначално. А и господин Селърс й беше казал, че това ще се случи, пък и тя почти беше приключила специалната си задача.

Отстъпи крачка назад от дрехата, вдигна малката пластмасова тубичка и натисна бутона. Изскочи искра. Въпреки че го беше очаквала, тя се стресна и изпусна пластмасовия предмет, който изтрополи по пода на гаража и се изгуби някъде. На пода нямаше нищо освен сенки — плътни и черни. Тя не можеше да види нищо.

В гърдите сърцето й направи „туп-туп“, сякаш в нея беше хваната птица в капан, която се опитва да се освободи. Ами ако беше загубила пластмасовата тубичка? Господин Селърс щеше да си има неприятности — беше й казал, че това е много-много важно, — а може и тя да си имаше неприятности, и мама и татко толкова щяха да се ядосат, а и можеха да затворят господин Селърс. Кристабел клекна и взе да я търси. Веднага напипа нещо сухо и пукащо. Пак едва не извика, но макар наистина да я беше страх какво ли можеше да има на пода (паяци, червеи, змии, още паяци, скелети като в призрачната къща), трябваше да продължи да търси тубичката, просто трябваше. Господин Селърс й беше казал да го направи, когато изгасне уличната лампа. Той беше казал! Кристабел се разплака.

Най-сетне, след много време, усети меката пластмаса под пръстите си. С подсмърчане се изправи, после пак намери опипом пътя до колата. Държеше предмета далеч от себе си, така че да не се уплаши, когато натисне бутона. Искрата изскочи и се превърна в огън. Тя хвана края на дрехата — внимателно, точно както беше казал господин Селърс — и я поднесе към огъня. Дрехата се запали — слаб огън, само малко синьо ръбче, което пушеше. Натика ръкавиците си в дупката, за да не позволи на табелата с номера да се затвори, после издърпа горящия край на дрехата колкото можа понадалеч от колата, без да я смъкне цялата на пода. Бързо излезе от гаража, като си повтаряше последната част от стихотворението — отчасти за да е сигурна, че помни, отчасти защото наистина я беше страх. Отвън натисна бутона на стената и гаражната врата изсъска надолу.

Сега, след като беше свършила почти всичко, Кристабел се обърна и затича нагоре по „Редланд“ колкото можеше по-бързо. Всички къщи бяха тъмни, но сега бяха угаснали и всички улични лампи, така че, докато тичаше, само звездната светлина й показваше пътя. Когато зави зад ъгъла и забърза надолу по „Стилуел“, хвърли пластмасовото нещо, което правеше искри, в някакви храсти. И после, щом стигна до полянката пред собствената си къща, уличните лампи изведнъж пак засветиха. Забърза към предната врата.

Кристабел беше забравила за алармата. Когато отвори вратата, говорителите из цялата къща запищяха и толкова я уплашиха, че тя едва не се напишка. Над ужасния звук чу виковете на баща си. Ужасена се затича с всичка сила и влезе в спалнята си точно преди вратата на родителите й да се отвори с трясък. Сваляше палтото, обувките и дрехите си и се молеше да не влязат. Точно си беше облякла пижамата, когато майка й се втурна в стаята.

— Кристабел? Добре ли си? Не се плаши — алармата е, но мисля, че се е включила случайно.

— Според мене сигурно токът е спирал — извика баща й от хола долу. — Всичките стенни екрани са изключили, а часовникът ми е с почти един час напред от кухненския. Сигурно токът е включил алармата, когато е дошъл.

Майка й точно беше завила Кристабел в леглото и тя се свиваше под завивките с усещането, че сърцето й тупка вече по-бавно, когато пламъкът най-сетне стигна до резервоара на кадилака на господин Селърс. Гърмът беше такъв, все едно сам Господ бе плеснал с ръце — изби прозорците на километри и събуди почти всички в базата. Кристабел изпищя.

Майка й се върна в спалнята и този път седна до нея в тъмното, галеше я по врата и й говореше, че всичко е наред, че е газопроводът или нещо такова, че е много-много далече. Кристабел се сгуши до корема на майка си — усещаше се толкова преизпълнена с тайни, че сякаш и тя можеше да избухне. По короните на дърветата отвън проблясваше светлина, когато пожарните коли преминаваха бързо покрай тях — ии-уу, ии-уу, ии-уу…

— Хей, земеделецо, в дома ти има много отрязани глави — изкоментира Зуни.

Малки жълти маймунки усърдно пренареждаха декора на Орландовото обиталище. Две от тях добавяха умопомрачителни, недодялано изработени мустаци на отрязаната глава на Черния принц елф, а пет — шест други превръщаха тялото на Червея от кулата Морсин в прозрачен улей; докато Орландо ги наблюдаваше, малка бананова маймунка се плъзна по корема му между камарата ценни животински трофеи на Таргор.

— Отрязани глави? О, да. Прекарвах много време в средните земи. Знаеш ли това?

— Досада — произнесе Зуни. — Убиваш чудовища, търсиш съкровища, трупаш бонуси. Дрън-мрън-брън.

Всъщност Орландо не можеше да спори. Обърна се да погледне други две маймунки, превръщащи историческите сцени от Карагорумския гоблен в процесия от рисувани змии, които се чукат. Намръщи се. Притесняваше го не толкова темпераментният вандализъм — старият декор му беше втръснал достатъчно, — колкото очевидната леснота, с която ужасното племе беше преминало през охранителната му програма. На група инженери например от „Индиго“ това би им отнело цял следобед, а малките идиотчета го бяха свършили за минути. Изведнъж разбра как трябва да са се чувствали родителите му, когато се беше опитал да им обясни какво прави в мрежата.

Бийзъл се появи от една дупка в тавана и веднага беше нападнат от рояк мини-маймуни.

— Ако не разкараш тия неща — предупреди агентът, — ще ги разкарам аз.

— Моля. Бих искал да видя как ще се справиш.

Бийзъл сви в стегнат възел краката си, за да ги предпази от маймунките мародери.

— Фредерикс иска разрешение да влезе. Орландо усети как в него се разлива топлина.

— Да, разбира се. Пусни го… я… пусни го вътре. — Очевидно трябваше да си уточни родовете. Ако Фредерикс искаше да се отнасят с него като с момче, значи е момче. Точно като в доброто старо време. Поне донякъде.

Фредерикс се вмъкна и върху него веднага се нахвърлиха летящи жълти създания. Орландо го огледа, докато той инстинктивно размахваше ръце, за да разчисти зрителното си поле — можеше да ги направи прозрачни, ако се беше сетил, тъй като познаваше капацитета на Орландовото обиталище почти толкова добре, колкото и създателя му. Мускулите на Фредериксовия сим не бяха толкова импозантни. След като беше научил за болестта на Орландо, може да си бе помислил, че здравенячестият му вид е неуместен.

— Маймунос хвъркатос! — извика един от племето, жужейки пред лицето на Фредерикс. — Ние върховно на татенце културен клуб! Пляс-пляс опашките!

— Боже, Орландо, те това е купон — изръмжа Фредерикс и отпъди едно малко маймунче, клатещо се пред симулираното му ухо. — Страхотно се радвам, че не го пропуснах.

— Да. И аз се радвам, че не го пропусна.

Настъпи неловка тишина — ако не се брои бърборещото и неспирно жужащо племе, — после Орландо плесна с ръце. Жълтият облак се пръсна на маймунски частици, които се разположиха върху разни виртуални повърхности.

— Момчета, искам да ви помоля за една услуга. — Опитваше се да изглежда като човек, на когото тълпа роднински дечица наистина биха помогнали. — Наистина много се нуждая от помощ.

— Ти плати нас? — извикаха някои маймунки. — Туй-онуй за купон? Играчки и механика?

Но Каспар им изшътка — Орландо започваше да разпознава някои от тях по гласовете.

— От каква услуга се нуждаеш?

— Опитвам се да открия някого. Името му е Мелхиор и има нещо общо с Дървесната къща. Той или тя — или може би повече от едно лице — е изработил софтуер — нещо за червен грифон в сим-света на средните земи.

— Мелхиор? — Зуни се носеше из въздуха като малка фея, която се чувства съвсем като у дома си. — Лесно! Куче, куче, куче!

— И приятели на кученцето! — каза друга маймунка.

— Чакайте малко. Какво искате да кажете?

— Това е малко като да говориш с овесените си ядки — обади се Фредерикс. — Зарежи ги, Орландо.

— Задръж. Зуни, „Кучето“ човек ли е?

Малката маймунка се завъртя.

— Не, не, не човек — старо! Милиони години!

Каспар пак изшътка на по-младата част от племето.

— Той е старец. Наричаме го Куче. Живее в кьошето с паяжините. — По-стар от скалите! — извика една маймунка.

— По-стар от чичо Джингьл! — изкиска се друга. — Стааар.

Орландо с мъка успя да схване, че някакъв старец на име нещо като „Синьо Куче плюс Нике“, или просто „Куче“, има местенце на хълма на основателите в Дървесната къща и заедно с неколцина други навремето е създавал схеми под псевдонима Мелхиор.

— Направил взривяващ бутон — с удоволствие си спомни Зуни. — Слагаш го на нечия глава, натискаш — буууууум!

Орландо се надяваше, че тя говори за нещо, случило се със симове, а не с истински хора.

— Можете ли да ни върнете в Дървесната къща, за да поговорим с него?

— Уф! — каза Зуни. — Още по-добре. Ти види него, той види тебе.

— Веднага ще се свържем с него — обясни Каспар. — Кучето обича ужасното племе. Винаги казва: „Точно от това имах нужда!“, когато му отидем на гости, за да играем на забавни игрички.

Маймунките изведнъж се превърнаха в жълт циклон, завъртяха се толкова бързо, че се размазаха като топящо се масло, после изчезнаха.

Орландо се наслаждаваше на тишината. Главата му започваше да пулсира — лека трескава болка. Фредерикс стана, плъзна се към вандалската пирамида от трофеи и спря пред Черния принц елф.

— На Дитер Кабо това би му харесало.

— Не обвинявай мене, обвинявай Мемориалното общество на ценителите на изкуството „Тарзан“.

Фредерикс се плъзна обратно.

— Значи мислиш, че тези микро-изроди ще ти помогнат да намериш нещо, което си виждал насън? Орландо, напоследък чувал ли си се какви ги говориш?

— Ще тръгна по всяка следа, до която се добера.

— Да, забелязах. — Приятелят му се поколеба. — Как се чувстваш?

— Не започвай пак. Нищо не трябваше да ти казвам.

Фредерикс въздъхна, но преди да успее да добави нещо, една стена на обиталището стана пропусклива и през нея нахлу сонм маймунки.

— Хайде! — извика една. — Сега идва бързо-бързо-бързо!

— Какво има? — Орландо не можа да схване нищо от брътвежите на племето. — Какво?

— Намерили Куче — измърка Зуни в ухото му. Носеше се точно над лявото му рамо. — Той има голяма тайна. Силна линия, пробив плюс, всички цветове! Тръгвай с мене!

— Кучето прави нещо — обясни Каспар в другото му ухо. — Нещо, което се опитва да скрие. Голяма тайна, но никой не е глупак в ужасното племе!

Орландо не можа да не си помисли за анимационното филмче, което веднъж беше гледал — мъж, на едното му рамо се мотае дявол, а на другото — ангел, и всеки се опитва да го придърпа към себе си. Ами ако чуваш само гласове на неконтролируема анархия в двете си уши?

— За какво говорите? Каква тайна? Какъв пробив?

— Голяма дупка за някъде. Хайде! Ще те вмъкнем! — Зуни звънтеше в ухото му като земна пчела. — Изненадаме Куче! Смях и писък, смях и писък!

— Ужасно племе голямо с мрежа-яздещ екипаж! — извика друга. — Килохана! Затегнете коланите!

— По-бавно! — трепна Орландо. Трескавото главоболие изведнъж беше станало ужасно и той не искаше да го препират. Но беше твърде късно за каквато и да било възможност за консултации — маймунките бяха в настроение за „пълен напред“. Фредерикс се разлюля и изчезна, погълнат от нещо, което само ужасното племе знаеше. Цялото обиталище започна да се върти като няколко различни бои, изсипани едновременно в канала.

— По дяволите, чакайте малко…! — извика Орландо, но викаше в празното и изсъска като сляп сигнал, когато помъкнаха и него.

Заля го мрак. Падаше, летеше, разкъсваше се в различни посоки. Пукането в ушите му ставаше все по-силно, докато зарева като двигателите на междупланетен кораб.

— Дръж се, Земеделецо! — щастливо надвика грохота Зуни някъде в мрака. Гласът беше безгрижен; или това неприятно преживяване си беше само негово, или тези луди деца просто бяха свикнали? Усещането, че го дърпат, нарасна, сякаш беше разтегнат до нишка и го бяха изсмукали през сламка. Приличаше на някаква търкаляща се крайбрежна симулация, но сигурно трябваше да са между симулации… Орландо едва можеше да мисли. Май се движеше по-бързо, още по-бързо…

След това вселената колабира.

Всичко спря, сякаш нещо го беше сграбчило с гигантска ръка. Чу далечни писъци, тънки детски гласове — вече не бяха щастливи. Съвсем тихо, като иззад дебела врата, децата пищяха от ужас. Нещо ги беше хванало… беше хванало и Орландо.

Празнотата около него започна да се сгъстява — стегнат юмрук, който замрази мислите и сърцето му. Беше безпомощен, притиснат във волтовата дъга на бавен ток. Онази част от него, която можеше още да мисли, се бореше, но не успя да се освободи. Тъмнината беше тежка и го смазваше. Усещаше се плосък, пресован, докато беше захлупена и последната частица от него — като птица, заметната с дебело одеяло.

„Не искам да умирам! — Това нямаше смисъл, защото изобщо не можеше да измисли или да направи нещо, за да се пребори, но думите отново и отново отекваха в угасващия му ум. Всички възможни симулации на смъртоносни пътувания не бяха успели да го подготвят за това. — Не искам да умирам! Не искам… да умирам…

Не… искам…“

Учудващо, но мракът не беше безкраен.

Малка искра го измъкна от неизразимата празнота. Той се надигна към нея безпомощен и безволев, сякаш беше труп, извлечен от дълбините на река. Искрата се превърна в светло петно. След убийствената чернота то изглеждаше като невъзможен дар.

Когато той се приближи, светлината нарасна, струеше от всички ъгли, оставяше ярки следи по безкрайната плоча на нощта. Линиите образуваха квадрат; квадрата придоби дълбочина и стана куб, който после се превърна в нещо толкова земно, че Орландо за момент не можеше да го повярва. Носеше се сред празнотата, с всеки миг ставаше все по-голям, оказа се кабинет — проста стая с бюро и столове. Орландо не можеше да каже дали се издига към него или то се спуска, но кубът се разпростря и го обгради и тогава той усети как леденото вцепенение поотпуска хватката си.

„Това е сън. Аз сънувам. — Беше сигурен — и преди бе заспивал с включен жак, усещането беше същото. Трябва да е заради пневмонията — кошмар. Но защо не мога да се събудя?“

Стаята беше нещо като лекарски кабинет, но всичко вътре беше направено от сив бетон. Огромното бюро приличаше на каменен саркофаг, на нещо, извадено от гробница. Зад бюрото седеше мъж — или поне Орландо си помисли, че е мъж: там, където трябваше да има лице висеше лъчиста празнота.

— Сънувам, нали? — попита той. Съществото зад бюрото май не чу въпроса.

— Защо искаш да дойдеш и да работиш за нас? Гласът беше висок, но успокоителен.

Абсолютно никога не би могъл да си представи такъв разговор.

— Аз… не искам да работя за никого. Искам да кажа аз съм просто дете.

В стената зад бюрото бавно се отвори врата и разкри въртяща се пушечносиня светлина. Нещо се движеше в този блясък — сянка с неопределима форма, която обаче го изпълни с ужас.

— Той те иска — каза блестящият персонаж. — Ще вземе всекиго — скучно му е, нали виждаш? Но при нас има малко завишени стандарти. Границата ни е доста тънка. Нищо лично.

— Още не мога да работя. Все още ходя на училище, нали разбирате?…

Това беше сън — трябваше да е сън. Или може би нещо по-лошо. Може би той умираше и умът му беше изплел тази последна фантазия.

Сянката в другата стая помръдна и светлината стана вълниста. Орландо можеше да чуе как диша — дълбоки, накъсани дихания, идващи от много далечно време. Сянката чакаше. Щеше да чака колкото е необходимо.

— Е, тогава предполагам, че можеш и да преминеш. — Фигурата зад бюрото посочи отворената врата и ужасното нещо отзад. — Ако не искаш да работиш тук, не трябваше да губиш скъпоценните ни приемни часове. Нещата точно сега са много ускорени — заради експанзията и сливането.

Хрипливото дишане стана по-силно. Орландо знаеше, че дори не иска да види кой издава този звук.

— Промених мнението си — каза припряно. — Извинете. Искам да работя тук. Има ли нещо общо с математиката?

Знаеше, че има добри оценки — нали точно това искаха възрастните? Добри оценки? Трябваше да поиска разрешение от майка си и баща си, за да напусне училище, но ако им кажеше за нещото в другата стая, те със сигурност…

Блестящата личност се изправи. Линията на раменете и студеният бял огън на безликото лице май изразяваха отказ. Толкова дълго ли беше спорил?

— Ела и ми дай ръката си — каза фигурата.

Без да разбира как, той се озова пред бюрото. Тя протегна ръка, която гореше като фосфор, но без да отделя топлина. Същевременно Орландо усети студения въздух, нахлуващ от синята стая, който накара кожата му да настръхне и очите му да се насълзят. Орландо подаде ръката си.

— Трябва да помниш, че ще даваш най-доброто от себе си. — Когато фигурата улови ръката му, той усети такъв внезапен прилив на топлина, че чак го заболя. — Оценките ти са добри. Ще се възползваме.

— Не забравяйте Фредерикс — изведнъж си спомни той. — Аз го накарах да дойде — вината не е негова!

Нещото в стаята отзад нададе ужасен крясък — някакъв стенещ лай. Сянката му се придвижи, затъмни вратата и угаси кабинета, светлинния куб, замъгли дори блясъка на фигурата, която държеше ръката на Орландо. Той изкрещя от ужас и отстъпи, после отново започна да пада.

Падаше.

Залязващото слънце, потъващо зад маранята, обвила Калкута, сякаш подпалваше цялото небе. Оранжевото сияние се разливаше по хоризонта — разтопена светлина, на чийто фон се очертаваха фабричните комини, черни като въглен, като минарета от ада.

„Започна се — помисли си той. — Дори и небето го отразява. Танцът започна.“

Светецът се наведе и вдигна единственото си имущество от пясъка, после тръгна бавно покрай реката, за да го измие. Вече беше приключил с него, с тази последна връзка с илюзорния свят на Майя, но имаше обреди, които трябваше да се спазват. Трябваше да завърши всичко както трябва — така, както го беше започнал.

Приклекна в кафявата река — ръкав от делтата на могъщата Ганг — и усети как свещените й води го обливат, сгъстени от индустриалните и човешките отпадъци на Калкута. Кожата го сърбеше, гореше, ала той не бързаше. Напълни купата и отново изля водата, търкаше и остъргваше с дългите си пръсти всички вдлъбнатини, докато купата засия на умиращата слънчева светлина. Вдигна я пред себе си — зъбите бяха в шепата му — и си спомни деня, когато беше дошъл тук, за да се подготви, преди цели две години.

Никой не го беше безпокоил, докато ровеше из пепелта на мястото за кремиране. Дори и в съвременната Индийска федерация, в която пулсиращи електронни нерви пронизваха плътта на нация, стара и повяхнала като самото човечество, към агорите все още изпитваха суеверна почит. Местата за кремиране, по които той и още неколцина предани на Шива Унищожителя все още ходеха като поклонници, потапяйки се в мръсотия и леш в търсенето на чистота, бяха отстъпени на тях — най-недосегаемите от недосегаемите. Онези, които вярваха, се радваха на доказателството, че старите времена не са си отишли съвсем. Други, които някога бяха вярвали, се извръщаха с виновно потръпване. А онези, които изобщо не бяха вярвали, си имаха по-интересни занимания от това, да се тревожат какво става из гноясалите купчини кокали покрай голямата мръсна река.

На този ден преди две години, когато беше съблякъл градските си дрехи толкова лесно и напълно, както змията се измъква от кожата си, внимателно бе преровил всяка купчина човешки кости. По-късно щеше да се върне при тях и да търси неизядена плът, защото слугите на Шива, освен че живеят с леш, ядат леш, но в този първи ден той търсеше нещо по-поносимо. Най-накрая го намери — липсваше само долната челюст — върху овъглените останки от гръден кош. За един ленив миг се зачуди какви ли сцени са гледали някога празните очни орбити, какви ли сълзи са проливали, какви ли мисли, надежди, мечти са живели в сега кухия череп. После си припомни първия урок от мястото за кремиране: всичко стига дотук, но това тук също е илюзия. Като смъртта, представлявана от безименния череп, беше цялата смърт на земята — така тя беше и не-смърт, а просто илюзия на материалния свят.

Той отново се съсредоточи и отнесе черепа до реката. Щом слънцето — също като слънцето днес — потънало и най-накрая изчезнало в маранята на запада — факла, угасена във вир с кална вода, — той намери остър камък и се захвана за работа. Първо допря върха на камъка в средата на челото — там, където живите носят знака пундара, — после издраска костта по цялата обиколка на черепа, по фронталната, темпоралната, оксипиталната кост — думи от предишния му живот, който той сега беше отхвърлил също толкова лесно, както бе съблякъл дрехите си. След като очерта кръга, стисна камъка откъм острия му край — който обаче не беше много остър — и започна да реже.

Въпреки цялото му търпение — беше прекарал първата си нощ, без да пали огън, гол и разтреперан, за да не изгуби концентрацията си — задачата не беше проста. Знаеше, че други като него избират череп, вече крехък от огъня, или пък вече разцепен, но като се замисли за крайните лишения, които го чакаха, не си позволи такъв лукс. И затова чак когато слънцето отново се появи на изток и превърна реката в розовочервеникава мед, той вдигна горната част на черепа и я хвърли.

После отнесе долу, при реката, останалата част — докосна свещените води за първи път, откакто беше дошъл. Макар че гърлото му гореше от жажда вече часове, той си позволи да гребне и да пие вода чак щом изстърга ръбовете на кухината в една плоска скала. И когато мръсните води на Майка Ганг потекоха в гърлото му и замениха жаждата с друг огън, го споходи велико прозрение.

„Господарю Шива — помисли си той, — отхвърлям примките на Майя. Чакам твоята музика.“

Сега, докато за последен път се взираше в купата, агори заговори. Гласът му, нечут от месеци, беше сух и слаб, но той говореше единствено на себе си.

— До ушите на господаря Шива стигнало, че в гората Тарагам живеят десет хиляди жреци еретици. Еретиците учели, че вселената е вечна, че душите нямат господар и че само свършването на работата е достатъчно за спасението. Шива решим да отиде сред тях и да ги научи, че грешат.

Той рекъл на Вишну Пазителя:

— Ела и ме придружи. Аз ще се скрия зад образа на йогин скиталец, а ти се престори на прекрасната съпруга на йогина и ще изобличим тези риши еретици.

И така двамата с Вишну се скрили под маски и тръгнали сред жреците в гората Тарагам.

Всички съпруги на жреците се изпълнили с болезнен копнеж по могъщия новодошъл йогин, а самите риши, всичките до един, се изпълнили с копнеж по жената на йогина. Всичко се объркало и сред жреците се възцарил голям смут. Най-накрая решили да прокълнат йогина и жена му, но нито една клетва не ги хванала.

И така, — жреците подготвили жертвен огън и с него призовали ужасен тигър, който се втурнал към Шива. Но Шива само се усмихнал нежно, после дръпнал кожата на тигъра с малкото си пръстче и я увил около себе си като шал.

Побеснелите риши призовали ужасна змия, огромна и отровна, но Шива пак се усмихнал, грабнал я и я провесил на врата си като гирлянда. Жреците не повярвали на очите си.

Най-накрая жреците докарали отвратително черно джудже с тояга, която можела да помита планини, но Шива само се разсмял, стъпил на гърба на джуджето и затанцувал. Танцът на Шива е източникът на вечното движение във вселената и тази гледка, както и великолепието на разтворилото се небе, изпълнила сърцата на жреците еретици със страхопочитание и ужас. Те се проснали на земята пред него, молейки за милост. Той им изтанцувал петте си танца — създаване, запазване, унищожаване, въплъщаване и освобождаване — и щом видели танца на Шива, жреците се освободили от илюзията, станали предани нему, а грешките навеки били изгорени в душите им.

И така, щом Първопричината — понякога наричана „Ужасът“ и „Унищожителят“ — танцува в мрака, той съдържа в себе си едновременно и живота, и смъртта на всичко. Ето затова слугите му живеят по местата за кремиране, където азът и неговите мисли и дела изгарят и не остава нищо освен самия танцьор.

Когато млъкна, той наведе глава и затвори очи. След миг пусна купата на пясъка, после вдигна тежък камък и строши купата на парчета.

Слънцето се беше скрило и бе оставило след себе си само кървава лента от светлина, разстлана върху хоризонта отвъд града. Агори се изправи и тръгна през пепелта и дима към онова място сред тръстиките, където беше оставил куфарчето си преди двайсет и четири месеца, защитено от найлонова торба и завряно сред купчина камъни. Извади го от торбата, допря палец до ключалката и го отвори. За сетивата, привикнали вече само към миризмата на крематориум, миризмата, която се надигна от куфарчето, беше ухание на друг живот — на живот, който изглежда невъзможно по-различен. За миг остави загрубелите си пръсти да се насладят на почти невероятната мекота на одеждите, които го бяха чакали там през цялото това време, и се зачуди, че някога е носил подобни неща, без изобщо да се замисли. След това вдигна копринения вързоп и извади изпод него комуникатор в скъп кожен калъф. Отвори капака и прокара пръст по екрана. Той грейна и оживя — суперклипът му още беше зареден. Махна капачето на невроканюлата си и я обтри със спирт от джоба на куфарчето — имаше неща, за които дори и свещената вода на Майка Ганг не беше съвсем подходяща, — после освободи една фибервръзка отстрани на комуникатора и го включи.

След десет минути Нанди Парадиваш изключи фибервръзката и се изправи. Както и предчувстваше, съобщението го чакаше. Беше време да се действа.

Облече панталоните и ризата — усещаше мекото им докосване до кожата си. След това приседна на една скала, за да обуе обувките си. Мястото за кремиране го беше подготвило, но за да довърши пътуването си, трябваше да се върне в града. Следващата му работа изискваше достъп до сериозен вълнов обхват.

„Братството на Граала е извадило оръжията си, а сега и ние от Кръга ще извадим нашите. Музиката привлече и други — точно както си мислехме. И само бог Шива знае как ще свърши всичко това.“

Затвори куфарчето си и тръгна по пясъчния бряг. Вече се беше стъмнило и светлините на града блещукаха пред него като гигантско колие върху тъмната гръд на Парвати, жената на Унищожителя.

— Започна се — каза на себе си. — Танцът започна.