Гривната

2.

Причината да пристигна на Земята, по-точно в Югоизточна Европа и съвсем конкретно край развалините на средновековната крепост Урвич, бе прадядо ми.

На Марс посещението на Земята и специално на страните, от където са твоите корени, е традиция. Кой знае защо това се възприема от земяните като някакъв неосъзнат „зов за завръщане“. Не е така. Ние сме щастливи на своята планета. Тя е наша. Наша е, защото сме родени там и защото бащите ни спят вечния си сън в марсианския грунт. Ние сме марсианци. Помним откъде сме дошли, но вече сме различни, инакви духом. Марсианци. Живеем собствена история, творим я. Знакът на уважение към кръвта и произхода не ни прави несретници, изгонени от „рая“. Не мечтаем за земното синьо небе. Ние градим свое и някога ще го имаме над главите си — с облаците, дъгите и птиците. Нашата съдба вече е друга. Но винаги ще помним планетата майка. И няма да й се сърдим, каквото и да прави тя в старческото си слабоумие.

Прадядо ми се е оженил късно, не е дочакал раждането на баща ми, своя внук. А тъкмо баща ми, според снимките, много е приличал както външно, така и по характер и темперамент на прадядо ми. Татко е станал космонавт и е полетял към Марс, където и се заселил… Очарователното е, че е осъществил една детинска мечта на прадядо ми. От него са останали написани доста неща — родословието ни, негови спомени. Сред спомените на прадядо, горещ почитател на литературата НФ, има един как на десетгодишна възраст прочел книга за марсианци. Наивно бленувал да стане космонавт… и да се ожени за марсианка! Татко се оженил за марсианка, сиреч дете на колонисти, жена, родена на Марс. И тя носела съвсем „марсианско“ име — Аелита. Вярно, в нашия край го записваме и произнасяме като Аери-тан. На едно място прадядо е описал своя разходка до крепостта, край която намерих гривната — той е живял десетина километра на северозапад. От дете исках да видя това място. С порастването представата ми се променяше, ставаше по-адекватна, защото се съобразявах със земните филми, но въпреки това — Урвич се оказа далеч по-различен, отколкото го бе рисувало въображението ми.

Очевидно и прадядо ми е гледал на тези развалини повече с въображението си, отколкото с очите.

В един участък на доста стръмната пътека към стражевата кула е описал кафеникаво-ръждиви петна по камъните. Сравнявал ги е с вкаменени петна кръв, останали от свирепите времена на отбраната на тази твърдина, седем години устоявала на атаките на нашественика.

И сега се сещам — мечтаех си да открия онова митично съкровище, споменато в записките на прадядо, дали златен кръст, дали вълшебен кивот, за да го върна на прародината си… и с това да помиря завинаги Земята и Марс.

В онези години, времето на детството ми, отношенията на двата най-населени свята в Слънчевата система бяха станали много остри, говореше се за междупланетна война, земяните се страхуваха от нас. Признавам, по едно време ние, марсианските хлапета, се поддадохме на неизбежната реакция спрямо чуждата омраза, породена от страх. В ученическите градчета дори направихме демонстрация с доста варварски лозунги.

Възрастните направо се сащисаха. Дълго ни обясняваха къде и в какво грешим. Успяха да ни засрамят в края на краищата…

А после и междупланетната криза се размина. Не стана чак помирение, но притърпяване — това се получи. Ние, противно на всякакви подозрения и обвинения, не смятахме да нападаме Земята, а Земята прецени, че не може да си позволи военна операция с далекобойност 60 милиона километра, без глобално да рухне икономически. Но въпреки това до подобряване на отношенията не би се стигнало, ако не беше нашето предложение — да помогнем за построяване на мост към звездите.

Това, разбира се, не е важно по отношение на историята с гривната, но самата тази гривна със сигурност, непременно ще окаже влияние върху цялата човешка общност — човечествата на Марс, Луната, астерополисите, Земята — и върху пътя ни към звездите. Той може да се окаже по-стръмен, отколкото сочат инженерните изчисления… или смайващо лесен, но по съвършено друг начин.

Е, късмет или злощастие е било откритието ми?

… Не знам. Цената, която се плати, лично на мен ми се струва… мъчно приемлива. Каквото и да говори който да било.